Номер на жалба: 2641/06

Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 8) Положителни задължения, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на личния живот

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НАЧОВЕКА

ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО „ЦВЕТЕЛИН ПЕТКОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ“

(Жалба № 2641/06)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

15 юли 2014 г.

Това решение  ще стане окончателно при условията, посочени в чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. Може да бъде обект на редакционни промени.

По делото на Цветелин Петков срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Инета Зимеле (Ineta Ziemele), Председател,
          Пайви Хирвела (Päivi Hirvelä),
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Нона Цоцория (Nona Tsotsoria),
          Здравка Калайджиева (Zdravka Kalaydjieva),
          Пол Махони (Paul Mahoney),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,
и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на отделението,

След закрито заседание на 17 юни 2014 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 2641/06) срещу Република България, внесена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българския гражданин, г-н Цветелин Веселинов Петков („жалбоподателят), на 23 декември 2005 г. Жалбоподателят впоследствие уведомява Съда, че той променя фамилията си на Мурласиц след брака.

2.  Жалбоподателят е представляван първоначално от г-жа С. Иванова и г-н A. Луканов, адвокати, практикуващи в София. След смъртта на г-н A. Луканов, той е представляван от г-жа С. Иванова. Българското правителство („Правителството“) е представлявано от  правителствените агенти г-жа М. Димова и г-жа М. Коцева, от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателят се оплаква, по-специално, че е обявен за бащата на дете в производство, проведено в негово отсъствие и от това, че неговата последвала молба за възобновяване е отхвърлена.

4. На 6 декември 2010 г. жалбата е съобщена на Правителството.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1974 г. и живее в София.

6. На 15 октомври 1993 г. жалбоподателят се жени. Към момента на сключване на брака, съпругата на жалбоподателя има почти три-годишен син, който бил роден на 20 септември 1990 г. и чийто баща е регистриран като „неизвестен“. На 21 септември 1993 г. е регистрирано, че жалбоподателят признава бащинство, по отношение на това дете.

7. Съпрузите очевидно са спрели да живеят заедно около две години след брака им и се развеждат през 1997.

8. През 1999 г. жалбоподателят подава иск в съда, за да обяви своето признаване на бащинство като нищожно и недействително. По-специално, той твърди, че декларацията, с която той припознава детето, и която е приложена в материалите по делото, е с подпис, който не е негов. Софийският градски съд разглежда делото и установява, че правните изисквания за припознаване на детето не са изпълнени. По-конкретно, жалбоподателят не е изразил изрично волята си да признае детето пред правителствения агент, упълномощен да получава такива декларации; в допълнение, е установено, въз основа на експертен доклад, в хода на производството, че подписът върху документите, с които детето е признато през 1993 г., не е този на жалбоподателя. Съдът обявява признаването на детето от жалбоподателя за нищожно и недействително, с окончателно решение от юни 2001 г., което влиза в сила от следващия месец.

9.  През март 2002 г. бившата съпруга на жалбоподателя, подава иск от името на детето си, за да се установи бащинството на жалбоподателя. Тя поисква от съда да постанови гинекологични и кръвни изследвания в контекста на производството. Тя посочва в иска като „постоянен адрес“ на жалбоподателя адреса, където той може да бъде открит.

10. Жалбоподателят не е открит на неговия „постоянен адрес“, когато властите го посещават веднъж през април 2002 г. Според бележка от служителя, отговарящ за призовки, съсед е посочил, че жалбоподателят вече не живее там. Властите предприемат следваща стъпка като призовават жалбоподателя чрез публикация в Държавен вестник през юли 2002 г. Тъй като той не се явява в съда, бива назначен служебен адвокат, който да го представлява. Адвокатът присъства на съдебното заседание пред Софийския градски съд, провело се на 2 декември 2002 г.; оказва се, че тя не е имала никакъв контакт с жалбоподателя нито преди, нито след изслушването.

11. С решение от 16 декември 2002 г. Софийски градски съд одобрява иска, декларирайки, че жалбоподателят е биологичният баща на детето. Съдът постановява също, че детето следва да носи имената на жалбоподателя (като бащино и фамилно име) и определя месечен размер на издръжка за дете, който жалбоподателят е трябвало да плати. Съдът запазва мълчание относно искането за кръвни тестове, отправено от бившата съпруга на жалбоподателя. Вместо това, съдът основава заключенията си на датата на раждане на детето и на показания, дадени от бившата съпруга на жалбоподателя, негов/а братовчед/ка и леля. Последната заявява, че в момента на зачеването на детето, майката е била в интимни отношения само с него. Съдът приема, че това е достатъчно, за да се заключи, че жалбоподателят е баща на детето. Жалбоподателят също така се осъжда да заплати около 50 евро в съдебни такси на всеки един от служебните адвокати, назначени от съда да представляват съответно него и детето.

12.  На 19 декември 2002 г. Софийският градски съд изготвя две уведомления за решението, едно на вниманието на жалбоподателя и друго на вниманието на детето. Уведомяването до детето бива предадено лично на адвоката на детето на 8 януари 2003 г. Що се отнася до уведомлението до заявителя, на 13 януари 2003 г. служител на съда посочва в съдебните документи за уведомяване, че според информация от съсед на жалбоподателя той вече не живее на своя „постоянен адрес“ и не му е известен новият му адрес. На 16 януари 2003 г. съдът разпорежда уведомлението да се изпрати до служебния адвокат на жалбоподателя; на последния лично е било връчено известие за решението на 18 януари 2003 г. В известието се посочва, че жалба срещу решението може да бъде подадена в срок от 14 дни от датата на известяване. Служебният адвокат на жалбоподателя не обжалва решението и то става окончателно.

13.  Жалбоподателят разбира за решението на 26 април 2004 г., когато бива информиран, на неговия „постоянен адрес“, за задължението да заплати издръжката на детето в съответствие с изпълнителния лист, издаден след решението от 2002 година на Софийски градски съд. По-късно удостоверение, издадено на 25 май 2011 г. от съдия-изпълнител и приложено в материалите по делото, сочи, че във връзка с изпълнителния лист не са получени никакви плащания.

14. На 26 юли 2004 г. жалбоподателят подава искане за възобновяване, позовавайки се на чл. 231 (е) и чл. 231 (ж) от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. в сила към момента (виж параграф 28 по-долу). Той твърди по-специално, че е лишен от възможността лично да участва в съдебното производство, в което е обявен за баща на детето.

15.  Върховният касационен съд (ВКС) разглежда иска му за възобновяване. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е научил за решението на Софийски градски съд от 2002 година едва на 26 април 2004 г. Съдът намира неговия иск за възобновяване за процесуално допустим като внесен в законоустановения срок. Независимо от това ВКС отхвърля иска с мотива, че процедурата по призоваването на жалбоподателя за изслушването, е спазена, а именно, имало е опит за връчване на последния известен адрес на жалбоподателя и публикация в Държавен вестник. Съдът също така отбелязва, че е назначен служебен законен представител, който е представлявал жалбоподателя в хода на производството. Съдът заключава, чрез окончателно решение от 11 ноември 2005 г., че правото на жалбоподателя да участва в това производство и да упражнява своята защита не е нарушено.

II.   ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

A.  Искове за установяване на бащинство

16.  В чл. 41 от Семейния кодекс, който е в сила към тогавашния момент, се посочва, че иск за установяване на бащинство може да бъде предявен от майката на детето в рамките на три години от рождението, както и от самото дете, не по-късно от три години след навършване на пълнолетие.

Б.  Адресна регистрация

17.  Съгласно чл. 90 от Закона за гражданската регистрация от 1999 г., всяко физическо лице, което е обект на гражданска регистрация трябва да информира съответните местни органи в писмена форма за своя „постоянен адрес“ и, когато е приложимо, за своя „временен адрес“. Лицата също трябва да сигнализират за всяка промяна в своя „временен адрес“ в рамките на 30 дни от промяната (чл. 99 от същия Закон).

В.  Призоваване

18.  Чл. 50 (1) от ГПК, във формулировката му към момента на настъпване на фактите, гласи, че в случаите, в които, в момента на внасяне на иска, местоживеенето или адресът на ответника не са известни, той или тя е трябвало да бъде призован/а чрез публикация в Държавен вестник направена не по-малко от месец преди съдебното заседание. Фактът, че местоживеенето на ответника е неизвестно, е трябвало да бъде установен чрез запитване до Службата за адресна регистрация или чрез други средства. Тази разпоредба е изменена през ноември 2002 г., чрез въвеждане на изискване, според което лицето, което информира служителя по призовките относно отсъствието на адресата от неговия или нейния адрес, трябва да предостави пълните си три имена и да се подпише под своето твърдение.

19. Страната, която, временно или за постоянно, променя адреса, който е дала по време на съдебното дело, или на който е призована веднъж, трябва да уведоми съда за тази промяна.

Г.  Законно представителство

20.  Законният представител на дадена страна може да извършва всички процесуални действия от името на лицето, което представлява, с изключение на тези, за които законът изисква изрично упълномощаване (чл. 22 от ГПК). Според Върховния касационен съд, процесуалните актове, които законовият представител би могъл да извършва, включват предявяването на жалби срещу решения на съда на първа инстанция (pеш. № 16 от 14 февруари 2011 г. на ВКС по гр. д. № 236/2010 г., I г. о., ГК).

21.  Съгласно чл. 22 (2) от ГПК, е необходимо изрично пълномощно за сключване на спогодба; за намаляване, оттегляне или отказ от иск; за признаване на исканията на другата страна; за получаване на пари или други ценности, както и за всички други действия, представляващи разпореждане с предмета на делото.

22. Чл. 21 (2) от ГПК предвижда, че е необходимо изрично пълномощно за внасяне на производство, свързано с гражданското състояние на лицето. Такова производство обхваща искове за установяване или отмяна на родство, както и искове за отмяна осиновяване (чл. 271 (1) от ГПК).

Д.  Законен представител, назначен служебно от съда

23.  Чл. 16 (5) от ГПК предвижда, че в случаите, в които местоживеенето на една от страните не е известно, съдът трябва да назначи служебно законен представител на тази страна. В чл. 50 (2) от ГПК е посочено, че в случаите, в които страната не се явява пред съда, въпреки че е призована чрез публикация в Държавен вестник, съдът трябва да назначи законен представител служебно. Съгласно раздел 21 от Закона за адвокатурата от 1991 г., в сила по това време, след като Адвокатската колегия се запознаe с определението на съда за назначаване на служебен законен представител, тя трябва да изберe адвокат за тази цел. Избраният служебно представител е длъжен да осигури правна защита на лицето, за което е назначен.

24. Според тълкувателите на правото (виж Живко Сталев, Българско Гражданско Процесуално Право, осмо издание, София, 2006 г., стр. 172) служебното назначаване на законен представител на страна, в случаите, обхванати в чл. чл. 16 (5) и 50 (2) от ГПК, е условие за валидността на процесуалните действия, предприети срещу страната или от нейно име. Ако страната не е представлявана служебно в ситуациите, попадащи в обхвата на чл. чл. 16 (5) и 50 (2) от ГПК, решението на съда ще бъде предмет на възобновяване (виж параграф 29 по-долу). Върховният касационен съд е постановил в решение от 2011 г., че ако една от страните, в ситуациите по чл. 16 (5) и чл. 50 (2) от ГПК е със служебно назначен адвокат, то тази страна се счита за законно представлявана и няма основания за възобновяване (реш. № 804 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1953/2009 г., IV г. о., ГК).

25.  Съгласно чл. 17 от ГПК, служебни законови представители, назначени за една от страните с неизвестен адрес, могат да извършват действията, които по силата на чл. 22 (2) от ГПК изрично изискват упълномощаване, само с одобрението на съда, разглеждащ делото.

Е. Устно разглеждане

26.  Съгласно чл. 107 (1) от ГПК, ако една от страните не се яви на гледане, след като е надлежно уведомена, съдът може да пристъпи към разглеждане на делото. Ако една страна или неин представител не се яви, поради внезапно заболяване или друг възпрепятстващ фактор, съдът трябва да отложи делото (чл. 107 (2)).

Ж. Възобновяване на съдебно производство

27.  Член 231 от ГПК предвижда, че заинтересована страна може да поиска възобновяване на гражданското производство, което е приключило с решение, което е придобило сила на вече отсъден въпрос, ако са налице изчерпателно изброени основания в ГПК. Член 231 (1) (e) от ГПК гласи по-специално, че страната може да потърси възобновяване, когато, в нарушение на съответните разпоредби, страната не е участвала в производството, не е представлявана по подходящ начин, или не е могла да се яви пред съда по причини извън контрола на страната. Член 231 (1) (ж) от ГПК предвижда, че една от страните може да потърси възобновяване, когато, въпреки че има установено местожителство, страната е призована в съответствие с чл. 16 (5) от ГПК. Възобновяването може да бъде поискано в рамките на три месеца от узнаването на основанията, довели до него. Искането за възобновяване се разглежда от Върховния касационен съд (ВКС) (чл. 234).

28.  Член 231 (1) (з) от ГПК от 1952 г. гласи, че гражданското производство може да бъде възобновено, когато с решение на Европейския съд по правата на човека се постановява, че Конвенцията е нарушена. Съдържанието на тази разпоредба е възпроизведено в чл. 303 (1) (7) от ГПК от 2007 г., когато в края е добавен текстът: „и новото разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението“. Заинтересованата страна може да внесе искане не по-късно от шест месеца след датата на влизане в сила на съдебното решение (чл. 305 (2) от ГПК от 2007 г.). Искането се разглежда от Върховния касационен съд (чл. 307 от ГПК от 2007 г.).

З. Възобновяване на давностни срокове

29.  Член 37 (1) от ГПК, в сила към момента на настъпване на събитията, гласи, че страната, която е пропуснала установения от закона или определения от съда срок, може да поиска възстановяването му, ако докаже, че пропускането се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Страната може да подаде молба възстановяване на срока в седемдневен срок от съобщението за пропускането на крайния срок (чл. 37 (2)). С решение от 1979 г. (виж реш. № 3565 от по гр. д 12.21.1979 г.. № 2925б79 г., II г. о.) Върховният съд към тогавашния момент е приел, че „особени непредвидени обстоятелства“ може да са природни бедствия, като наводнения, които правят пътуването невъзможно или внезапно заболяване, загуба на документи по делото и т.н., които обективно лишават страната от възможността да действа в рамките на законоустановения срок.

30. В редица последващи определения най-високите държавни и административни български съдилища са отказвали искания за възстановяване на крайни срокове (в повечето от тези случаи въпросните срокове са във връзка с обжалване), взимайки предвид, че не са на лице никакви „особени непредвидени обстоятелства“, тъй като пропускът страната да се задвижи в рамките на законово установения срок не се е дължал на обективни причини, извън контрола на страната (виж, наред с други, опр. № 294 от 12.03.2004 г. на ВКС по д. № 59/2004 г., IV г. о.; опр. № 80 от 8.01.2002 г. на ВАС по адм. д. № 8703/2001 г., II о.; oпр. № 10467 от 29.12.2001 г. на ВАС по адм. д. № 7377/2001 г., I о.; oпр. № 3957 от 20.06.2000 г. на ВАС по адм. д. № 1416/2000 г., III о.; oпр. № 369 от 15.06.2000 г. на ВАС по адм. д. № 2178/2000 г., III о.; oпр. № 3630 от 7.06.2000 г. на ВАС по адм. д. № 3575/2000 г., III о.; oпр. № 2175 от 10.04.2000 г. на ВАС по адм. д. № 839/99 г., III о.; oпр. № 4880 от 24.09.1999 г. на ВАС по адм. д. № 5260/99 г., III о.; oпр. № 5022 от 04.10.1999 г. на ВАС по адм. д. № 3571/99 г.; oпр. № 4431 от 30.07.1999 г. на ВАС по адм. д. № 2939/99 г., II о.; oпр. № 4063 от 19.07.1999 г. на ВАС по адм. д. № 3296/99 г., III о.; oпр. № 106 от 17.12.1984 г. на ВС по ч. гр. д. № 1141/84 г., II г. о.).

31.  В шест други определения националните съдилища допускат искания за възстановяване на сроковете, тъй като намират, че фактите, възпрепятстващи лицата от обжалване, представляват „особени непредвидени обстоятелства“. Две от тези определения са възприети през 1976 г. от тогавашния Върховен съд (oпр. № 947 от 23.03.1976 г. на ВС по гр. д. № 1997/75 г., II г. о.; oпр. № 98 от 04.05.1976 г. на ВС по гр. д. № 1183/76 г., II г. о.); други две са възприети от Върховния административен съд (oпр. № 5162 от 08.12.1999 г. на ВАС по адм. д. № 4955/99 г., 5-членен с-в; oпр. № 5443 от 19.10.1999 г. на ВАС по адм. д. № 4885/99 г., IV o.); едно от тях е възприето от граждански апелативен съд през 2000 (oпр. от 20.04.2000 г. на CАС по ч. гр. д. № 733/2000 г., гражданска колегия, 2-ри с-в), а друго – от Върховния административен съд 2003 (опр. № 12155 от 22.12.2003 г. на ВАС по адм. д. № 3699/2003 г., V о.). В двете определения от 1976 г., пропускът на страната да участва в рамките на производство се дължи на това, че съсед не е могъл да уведоми страната. В двете определения от 1999 г. пропускът се дължи на: първо, предоставянето на уведомление, предназначено за кандидат за бежанец, което не бива връчено на самия кандидат за бежанец, а на националните органи, отговорни за вземането на решения относно претенции на статус на бежанец, когато тези национални органи са ответник в същото дело (и съдът заключава, че е в интерес на ответника да отложи връчването на уведомлението на бежанеца с оглед пропускане на срока за обжалване); и, второ, невъзможността на дадена страна да обжалва, защото е изпратена временно да отслужи военните си задължения извън обичайното си поделение. В делото от 2000 г., причината, поради която се позволява възстановяване на срока е била, че един съсед, който е получил известието, го е дал на ищеца едва след изтичане на законоустановения срок за обжалване. В определението от 2003 г. пропускът за обжалване е в резултат на внезапно тежко заболяване на страната, която е приета в болница по време на срока.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЕНИЕ ЗА НАРУШЕНИE НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

32.  Жалбоподателят се оплаква, по-специално, от неспособността си да вземе участие в производството, в което той е деклариран като бащата на детето, както и от отхвърлянето на искането му за възобновяване на съдебното производство. Той се позовава на няколко различни разпоредби на Конвенцията. Съдът счита, че оплакванията на жалбоподателя са най-добре застъпени в съответствие с чл. 8, който гласи следното:

Член 8

“1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”

A. Допустимост

33.  Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешните правни средства за защита съгласно изискванията на чл. 35, § 1 от Конвенцията, тъй като не е успял да внесе заявление за възстановяване на срока на давност за обжалване по силата на чл. 37 (1) от ГПК (виж параграф 29 по-горе).

34. Жалбоподателят оспорва този аргумент. Той посочва, по-специално, че пропускът на служебно назначения му адвокат да обжалва решението на Софийски градски съд не може да се счита за „особено непредвидено обстоятелство“ или „обективна невъзможност“ да го направи. Ето защо прибягването до възможността съгласно чл. 37 (1) ГПК не е било възможно.

35. Съдът напомня, че е задължение на Правителството твърдящо неизчерпване да убеди Съда, че вътрешно правното средство за защита е ефективно и достъпно на теория и на практика към съответния момент, т.е., че то е било достъпно, с възможност за предоставяне на обезщетение във връзка с оплакванията на жалбоподателя и предлага разумни изгледи за успех (виж Селмуни срещу Франция [GC], № 25803/94, § 76, ЕСПЧ 1999-V; Мифсуд срещу Франция (реш.), № 57 220/00, § 15, ЕСПЧ 2002-VIII). Наличието на подобно средство за защита трябва да е достатъчно сигурно по закон и на практика (виж Верило срещу Франция, на 20 февруари 1991 г., § 27, серия А, № 198), а аргументите на Правителството очевидно ще тежат повече, ако са предоставени примери от националната съдебна практика (виж Доран срещу Ирландия, № 50389/99, § 68, ЕСПЧ 2003 г. X (извадки)). В допълнение, когато се прави опит за използване на дадено средство за защита, използването на друго такова, което по същество има същата цел, не се изисква (Козачоглу срещу Турция [GC], № 2334/03, §§ 0400 и сл. на 19 февруари 2009 г. Микалев срещу Малта [GC], №. 17056/06, § 58, ЕСПЧ 2009 г.).

36.  В настоящото дело Съдът отбелязва практиката на националните съдилища по чл. 37 (1) от ГПК (виж параграфи 30 и 31 по-горе), което показва, че съдилищата са приемали исканията за подновяване на сроковете, само когато особени непредвидени обстоятелства са попречили на дадена страна да действа в рамките на законоустановения срок. Националните съдилища са изтълкували „особени непредвидени обстоятелства“, като включващи само обективни причини извън контрола на страната, като например природно бедствие, внезапно заболяване, загуба на документите по делото, или пропуск на съсед да предаде уведомлението (виж параграфи 29 и 30 по-горе).

37. Съдът отбелязва, че жалбоподателят не твърди, че подобни или сходни обстоятелства са го възпрепятствали да обжалва решението на Софийски градски съд от декември 2002 г. Действително, жалбоподателят не е бил наясно с производството за установяване на бащинство, внесено през 2002 г.; той е узнал за решението на Софийски градски съд едва през април 2004 г. (виж параграф 15 по-горе). Междувременно адвокат, назначен служебно да го представлява, е участвал в гледането през декември 2002 г. пред Софийския градски съд, а след това не е обжалвал решението. Може да се каже, че необжалването е било избор на адвоката. Следователно Съдът не счита, че жалбоподателят може да претендира, че „особени непредвидени обстоятелства“ по смисъла, даден на този израз от националните съдилища, са го възпрепятствали от обжалване. Следователно, той не би могъл да очаква от съдилищата да одобрят искането му за възстановяване на срока.

38.  Освен това, Правителството не е представило никакви примери от практиката на националните съдилища в подкрепа на своето твърдение, че заявление за подновяване на срока съгласно чл. 37 (1) от ГПК, е ефективна мярка за защита в случаи с обстоятелства, подобни на тези на жалбоподателя.

39. На последно място, Съдът отбелязва, че, след като узнава за решението от 2002 г., жалбоподателят е подал искане, в законоустановения срок, за възобновяване на делото, но искането му е било отхвърлено. Съдът припомня, че искането за възобновяване на дело обикновено не може да бъде взето под внимание за целите на прилагане на чл. 35, § 1 от Конвенцията (виж, Р. срещу Дания, № 10326/83, Решение на Комисията от 6 септември 1983 г., Решения и доклади (РД) 35, стр 218; Галстян срещу Армения, № 26986/03, § 39, на 15 ноември 2007 г.). Въпреки това, в Гражданския процесуален кодекс в от 1952 г. в сила към съответния момент, се съдържат специфични разпоредби, които позволяват, при определени условия, възобновяване на дела, при които една от страните не е взела участие в първоначалното производство (виж параграф 27 по-горе). Съдът отбелязва, че едно възобновяване би могло да направи възможно личното участие на жалбоподателя в хода на производството за неговото бащинство, и по този начин да бъде компенсирана неспособността му да го е направи в производството през 2002 г. Не изглежда неприемливо, че при конкретните обстоятелства на настоящото дело, жалбоподателят избира да следва този вариант. Следователно, същият не е бил задължен да опитва прилагане на други средства за правна защита.

40.  Следователно, възражението на Правителството по отношение на не изчерпване на вътрешните правни средства за защита трябва да бъде отхвърлено.

41. Съдът отбелязва, че оплакванията не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 от Конвенцията. Той също така отбелязва, че те не са недопустими на други основания. Следователно те трябва да бъдат обявени за допустими.

Б. Основателност

1.  Твърдения на страните

(a)  Правителството

42.  Правителството счита, че тъй като жалбоподателят е бил призован редовно, властите не са виновни за неявяването му на производството за установяване на бащинство. Освен това, отлагането на делото не би било в интерес на ищеца, т.е. на детето, което е имало нужда родството му да бъде установено. Правителството също така твърди, че жалбоподателят е трябвало да очаква, че бившата му съпруга може да инициира производство за установяване на бащинство и издръжка на детето, предвид това, че бащинството му е било обявено за нищожно и недействително от съда предходната година. Освен това, жалбоподателят е бил длъжен съгласно приложимото законодателство да информира органите за промяната на адреса си в рамките на 30 дни от промяната (виж параграф 17 по-горе); тъй като не го е направил, той се е поставил в ситуация, в която е станало невъзможно за властите да се свържат с него. На последно място, жалбоподателят е имал полза от участието на служебно назначен адвокат, който е гарантирал, че всички процедурни гаранции в производството са били спазени.

(б)  Жалбоподателят

43.  Жалбоподателят не е съгласен. По-специално, той повтаря оплакванията си, че производството за установяване на бащинство е било извършено в негово отсъствие, а съдът е пропуснал да потърси ДНК доказателства и е разчитал само на свидетелски показания при определянето на биологичния произход на детето.

2.  Преценка на съда

(a)  Приложимост на чл. 8 от Конвенцията

44.  Съдът е постановил в редица случаи, че производството за установяване на бащинство попада в приложното поле на чл. 8 (виж, например, Расмусен срещу Дания, решение от 28 ноември 1984 г., серия А, № 87, стр 13, § 33; Кийгън срещу Ирландия, решение от 26 май 1994 г., серия А, №. 290, стр. 18, § 45). Зачитането на „личния живот“ трябва да съдържа също до известна степен правото на създаване на връзки с други хора (виж, с необходимите промени, Ниемиц срещу Германия, решение от 16 декември 1992 г., серия А, №. 251-B, стр. 33-34, § 29). Съдът също така е постановил, че „личен живот“ включва правото на зачитане на решенията на отделните лица да станат или да не станат родители (Евънс срещу Обединеното кралство [GC], №. 6339/05, § 71, ЕСПЧ 2007-I ). Изглежда също така, че няма принципна причина, поради която понятието „личен живот“ да изключва определянето на правоотношението между дете, родено извън брак и лицето, за което се твърди, че е баща, че детето.

45.  В конкретния случай жалбоподателят е човек, който е бил обявен за баща на извънбрачно дете, в съдебно производство, водено в негово отсъствие. Неговият следващ опит да възобнови производството е бил отхвърлен и той твърди, че е бил лишен от възможността да определи правните отношения с детето посредством установяването на биологичната истина. Според становището на Съда има пряка връзка между установяването на бащинство и личния живот на жалбоподателя.

46. Фактите по делото, попадат в приложното поле на чл. 8 и страните не оспорват това.

(б)  Общи принципи

47.  Съдът подчертава, че въпреки че основният предмет на чл. 8, е да защитава личността срещу произволна намеса от страна на публичните власти, той в никакъв случай не принуждава държавата да се въздържа от подобни намеси: в допълнение към това негативно начинание, може да има и положителни задължения присъщи на ефективното зачитане на личния живот. Тези задължения могат да включват приемането на мерки, предназначени да осигурят зачитане на личния живот, дори в сферата на междуличностните отношения (вж X и Y срещу Холандия, 26 март 1985 г., § 23, серия А, № 91, решение от 26 март 1985 г., и Бота срещу Италия, 24 февруари 1998 г., § 33, Доклади за Решения и Определения 1998 г.).

48. Границите между положителните и негативните задължения на държавата по смисъла на чл. 8, не се поддават на точна дефиниция. Приложимите принципи, въпреки това, са сходни. При определяне дали такова задължение съществува или не, трябва да се има предвид справедливия баланс, който трябва да бъде постигнат между общия интерес и интересите на индивида; и в двете ситуации държавата разполага с известна свобода на преценка (виж, например, Кийгън срещу Ирландия, 26 май 1994 г., § 49, серия А, № 290; Кроон и други срещу Холандия, 27 октомври 1994 г., § 31 , серия А, № 297-C; Розански срещу Полша, № 55339/00, § 61, от 18 май 2006 г.). Съдът също така припомня, че той по-рано е постановил, че ситуацията, в която правната презумпция се оставя да надделее над биологична реалност, може да не е съвместима, дори и като се вземе предвид свободата на преценка, предоставена на държавата, със задължението за осигуряване на ефективното „зачитане“ на личния живот (виж Мици срещу Малта, № 26111/02, § 113, ЕСПЧ 2006 г. (извадки); Шофман срещу Русия, № 74826/01, § 45, 24 ноември 2005 г. Кроон и други срещу Холандия, 27 октомври 1994 г., § 40, серия А, № 297-C).

49.  Освен това Конвенцията има за цел да гарантира права, които не са теоретични или илюзорни, а такива, които са практични и ефективни (виж Multiplex срещу Хърватия, № 58112/00, § 44, 10 юли 2003 г.). Например, в контекста на гаранциите за справедлив процес е установено, че принципът на равнопоставеност на страните – в смисъл на „справедлив баланс“ между страните – изисква на всяка страна да бъде предоставена достатъчна възможност да представи своето възражение при условия, които не я поставят в значително неблагоприятно положение спрямо опонента си (виж, наред с други органи, Dombo Beheer B.V. срещу Холандия, 27 октомври 1993 г., § 33, серия А, № 274). Този принцип ще бъде лишен от съдържание, ако една от страните по делото не е била уведомена за гледането по такъв начин, че да има възможност да присъства, в случай, че страната реши да упражни правото си да се яви, установено в националното законодателство (виж Загородников срещу Русия, № 66941/01, § 30, 7 юни 2007 г.). Това е така, особено когато съдебните органи трябва да определят фактическите въпроси и в случаите, когато искът на жалбоподателя е, по своята същност, до голяма степен основан на личния му опит (виж Саломонсон срещу Швеция, № 38978/97, § 39, 12 ноември 2002 г.;. Ковалев срещу Русия, № 78145/01, § 37, 10 май 2007 г.). В допълнение, в контекста на оплаквания, разгледани в съответствие с чл. 8 от Конвенцията, Съдът е постановил, че същият трябва да се увери, че процесът на вземане на решения, водещи до приемането на разглежданите мерки от страна на националните съдилища, е справедлив и позволява на заинтересованите лица да представят своя случай в неговата пълнота, и че интересите на детето са били защитени (виж X срещу Латвия [GC], № 27853/09, § 102, ЕСПЧ 2013; А. Л. срещу Полша, № 28609/08, § 72, 18 февруари 2014 г.).

(в)   Прилагане на горепосочените принципи към настоящото дело

50.  Съдът отбелязва, че в основата на иска на жалбоподателя, не е, че държавата е трябвало да се въздържи от действие, а по-скоро, че е трябвало да предприеме стъпки, за да гарантира адекватни мерки, в рамките на спор за бащинство, за да разреши със сигурност въпроса за връзката с детето. Така жалбоподателят се оплаква, по същество, не за нещо, което държавата е направила, а от липсата на действие, а именно – неспособността на властите коректно да го призоват за гледането, в което той е обявен за бащата, и неспособността съдът да удовлетвори неговото искане за възобновяване на производството.

51. Националните органи са изправени пред конфликт между конкуриращите се интереси на детето, родено извън брака, майката на детето и жалбоподателя, като предполагаем баща. Не е задача на Съда да поставя себе си на мястото на компетентните национални органи при определяне на най-подходящите методи за установяване на бащинство чрез съдебно производство в България. Вместо това, той трябва да разгледа, съгласно Конвенцията, дали националните власти, при работата по всички свързани производства, включително иска на жалбоподателя за възобновяване, се съобразяват с изискванията и духа на чл. 8 от Конвенцията при упражняването на своите позитивни задължения по тази разпоредба (виж, например, Хоканен срещу Финландия, 23 септември 1994 г., § 55, серия А, № 299-А; Шофман срещу Русия, № 74826/01, § 35, 24 ноември 2005 г. Калъчева срещу Русия, № 3451/05, § 34, 07 май 2009 г.; Микулич срещу Хърватска, № 53176/99, § 59, ЕСПЧ 2002-I).

52. Съдът счита, че ключовият въпрос в случая е дали при описаните обстоятелства, личното участие на жалбоподателя в конкретното производство е било абсолютно необходимо за ефективното упражняване на правото му на личен живот.

53. Съдът отбелязва, че изходът от производството за установяване на бащинство на жалбоподателя, което завършва с присъда на Софийския градски съд от 16 декември 2002 г., е имало преки и сериозни последици за личния му живот. Вярно е, че решението на властите да се пристъпи към гледане на делото, а не към отлагането му, докато жалбоподателят бъде намерен, може да е преследвало легитимната цел за осъществяването на процедурите, с необходимата бързина. Въпреки това, техните позитивни задължения съгласно чл. 8 изискват постигането на справедлив баланс между правата и интересите на всички страни, включително жалбоподателя като предполагаемия баща, като се вземе предвид интереса на детето (виж Х срещу Латвия [GC] , цитирано по-горе, § 95). Съдът отбелязва в тази връзка, че „постоянният адрес“ на жалбоподателя е бил известен на органите, които са го посетили веднъж през април 2002 г., за да го призоват за производството. Отговорникът по призовките, след като еднократно отбелязва, че жалбоподателят вече не живее там и, като се има предвид, че адресът, на който той може да бъде намерен, е бил неизвестен, властите продължават призоваването му чрез публикация в Държавен вестник. Съгласно чл. 50, ГПК от 1952 г., фактът, че адресът на ответника е неизвестен, е трябвало да бъде установен чрез запитване до Службата по адресна регистрация или по друг начин (виж параграф 18 по-горе). Съдът отбелязва, че нищо в документите по делото не показва, че властите са направили справки със Службата по адресна регистрация, за да се установи дали той е имал друг адрес, вписан в тази служба. По подобен начин, властите не правят опит да установят по друг начин, освен като приемат известието от служителя, отговарящ за призовките и изказването на един от съседите през април 2002 г., дали им е известен друг адрес по отношение на заявителя. Съдът отбелязва също така, че в крайна сметка жалбоподателят бива намерен на същия „постоянен адрес“, когато съдебният изпълнител го посещава през април 2004 г. и го информира за неговото неизпълнено  задължение да изплаща издръжка за дете (виж параграф 13 по-горе).

54.  В допълнение, Съдът отбелязва твърдението на властите, че като не е уведомил службата по регистрация за промяната на адреса си, жалбоподателят се поставя в ситуация, в която трябва да бъде призован чрез публикация в Държавен вестник. Съдът отбелязва, че не може да се установи въз основа на информацията в документите по делото дали жалбоподателят е отсъствал от „постоянния си адрес“ за повече от 30 последователни дни, така че да е бил задължен според националното законодателство, да информира властите за своя „временен адрес“ (виж параграф 17 по-горе). Въпреки това, дори да се предположи, че той е отсъствал за повече от 30 дни и не е успял да информира властите за това, Съдът припомня, че не е негово задължение да прецени дали националното законодателство е в съответствие с Конвенцията (виж, наред с други органи, Маккан и други срещу Обединеното кралство, 27 септември 1995 г., § 153, серия А, № 324; Фам Хоанг срещу Франция, 25 септември 1992 г., § 33, серия А, № 243; Ечеберия и други срещу Испания, № 35579/03, № 35613/03, № 35626/03 и № 35634/03, § 81, 30 юни 2009 г.; Романенко и други срещу Русия, № 11751/03, § 39, 8 октомври 2009 г.). Съдът трябва да ограничи вниманието си, доколкото е възможно, до конкретните обстоятелства по настоящото дело (виж, наред с други органи, Ветщайн срещу Швейцария, № 33958/96, § 41, ЕСПЧ 2000XII; Зомерфелд срещу Германия [GC], №. 31871/96, § 86, ЕСПЧ 2003-VIII). Поради това Съдът има отношение предимно към личната ситуация на жалбоподателя.

55.  Съдът отбелязва, че в края на производството пред Софийски градски съд жалбоподателят е обявен за баща на детето, най-вече въз основа на показанията на лелята и братовчедката на майката на детето, и при липсата на ДНК-тест. В този контекст, Съдът не забравя факта, че ДНК-тестът е научният метод, наличен към момента, за точно определяне на бащинство на детето и неговата доказателствена стойност значително надминава всякакви други доказателства, представени от страните, за да се докаже или опровергае биологичното бащинство. Следователно, ако на жалбоподателят бе дадена възможност лично да участва в съдебното производство, той би бил в състояние окончателно да уреди въпроса на бащинството чрез извършване на ДНК-тест. Това би било в интерес на всички заинтересовани страни.

56. Освен това, когато жалбоподателят поисква възобновяване на производството, Върховният касационен съд отхвърля искането му, като се установява, че той е бил надлежно призован (виж параграф 15 по-горе). Съдът намира, че на фона на описано по-горе и като се има предвид какъв е залогът за жалбоподателя, а именно създаването на правоотношение с доживотни последици, възобновяване на производството би му позволило да се предостави най-сигурното доказателство.

57.  Съдът не счита за необходимо да посочва на кой етап властите е трябвало да действат по различен начин и как: в контекста на призоваване или по отношение на искането на жалбоподателя за възобновяване. Националните власти са в по-добра позиция от международните съдии да намерят оптималното решение при дадените обстоятелства (виж, наред с много други власти, Толстой Милославски срещу Обединеното кралство, 13 юли 1995 г., § 48, серия А, № 316-B). Това, което е важно, обаче, е да се осигури ефективно спазване на правото на личен живот на жалбоподателя. Това, преведено на практически език, означава да му е била дадена възможност да изложи позицията си, включително чрез предоставяне на ДНК доказателства. Предвид предмета на спора, а именно установяване на биологичното бащинство на жалбоподателя, Съдът е на мнение, че личното участие на жалбоподателя в хода на производството е от решаващо значение за надеждността на резултата. Ето защо Съдът не е убеден, че участието на служебно назначения адвокат на жалбоподателя е достатъчно за осигуряване на ефективно, правилно и задоволително представяне на случая на жалбоподателя. Единствено самият жалбоподател е можел, не само като свидетелства лично, но и чрез предоставяне на ДНК доказателства, да обоснове позицията си. В тази връзка Съдът напомня, че в редица случаи, в които същият е разглеждал въпроса за личното участие на жалбоподатели в съдебни производства като проблем на „справедливия процес“ по смисъла на чл. 6 § 1 (виж, с необходимите промени, Сокур срещу Русия, № 23243/03, § 30 и сл., 15 октомври 2009 г. Ковалев срещу Русия, № 78145/01, § 37, 10 май 2007 г.; Грязнов срещу Русия, № 19673/03, § 49, 12 юни 201 г.2; Хужин и други срещу Русия, № 13470/02, §§ 53 и сл., 23 октомври 2008 г. Мохов срещу Русия, № 28245/04, §§ 41 и сл., 4 март 2010 г.), той установява нарушение на тази разпоредба в резултат на това, че жалбоподателите не са имали възможността да вземат участие в гледанията, когато тяхното участие би било от решаващо значение, тъй като исканията им са били, до голяма степен, основани на личен опит. С оглед на гореизложеното Съдът намира, че в настоящия случай жалбоподателят не е участвал в процеса на вземане на решения, разглеждан цялостно, в степен, достатъчна, за да му осигури необходимата защита на интересите му (виж, с необходимите промени, Х срещу Латвия, [GC], цитирано по-горе, § 119, където съдът установява, че процесът на вземане на решения в съответствие с националното законодателство не отговаря на процесуалните изисквания, присъщи на чл. 8 от Конвенцията; виж за обратното, Зомерфелд срещу Германия [GC], № 31871/96, §§ 69 и 74, ЕСПЧ 2003VIII (извадки)).

58.  По-специално, властите не дават възможност на жалбоподателя нито да участва лично в производството, в което той е бил обявен за  баща на детето, нито възможност за възобновяване на производството с цел предоставяне на доказателства (виж, с необходимите промени, по отношение на невъзможността за възобновяване, Остаче срещу Румъния, № 12547/06, § 45, 25 февруари 2014 г., и по-специално по отношение на отхвърленото искане на жалбоподателя за възобновяване на производството, в което той е бил обявен за баща на дете, въпреки последвалото ДНК доказателство, показващо, че той не е бащата и макар и сравнимо с конкретния случай (виж параграф 9 по-горе), всички заинтересовани страни изглежда подкрепят установяването на биологичната истина). Следователно, властите не успяват да постигнат справедлив баланс между правото на жалбоподателя на личен живот и правото на детето да има установен баща и правото на майката за присъждане на детска издръжка.

59. В съответствие с това е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

60.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна. ”

A. Вреди

61.  Жалбоподателят претендира приблизително 8290 евро за имуществени вреди. Тази сума, според неговите твърдения, отговаря на сумата на главницата, заедно с лихвите, които той е бил задължен да плаща като издръжка за дете в периода от декември 2002 г., когато е обявен за баща на детето, до септември 2009 г., когато детето навършва пълнолетие. По-нататък жалбоподателят приканва Съда да реши, справедливо, относно сумата, която да му бъде присъдена по отношение на неимуществени вреди.

62. Правителството твърди, че иска на жалбоподателя за имуществени вреди не е обоснован.

63. По отношение на иска за имуществени вреди, Съдът констатира, че поне до 25 май 2011 г., жалбоподателят изглежда не е правил никакви вноски по изпълнителния лист по отношение на детска издръжка (виж параграф 13 по-горе). След това съдът отбелязва, че съгласно националното законодателство, същият е отворен към жалбоподателя за поискване на възобновяване на делото (виж параграф 28 по-горе). Съдът счита, че възобновяването на производството би трябвало да даде възможност да се определи реалното родство на жалбоподателя, а също и да уреди въпроса за плащанията за издръжка на детето. Поради това Съдът отхвърля това искане.

64. По отношение на иска за обезщетение за неимуществени вреди, Съдът счита, че неспособността на властите да предоставят на жалбоподателя позиция, от която ефективно да защити тезата си или да възстанови производството, трябва да му е причинила психологически вреди, предвид сериозните последици за личния му живот, които е оказало това решение за родство с детето. Така, отсъждайки справедливо Съдът присъжда на жалбоподателя 4500 евро обезщетение за неимуществени вреди.

Б. Такси и разноски

65.  Жалбоподателят претендира също за 1000 евро за съдебни такси, направени във връзка с производството пред съда.

66. Правителството оспорва това твърдение. По-специално заявява, че жалбоподателят не е предоставил нито договор с адвокатите му, нито подробни сметки, които показват отработените часове и начислената ставка. По същия начин, макар той да предоставя разпечатка, за която се предполага, че показва банкови плащания към един от адвокатите, направени през 2011 г., няма индикация за данни във връзка с това за какво са били направени тези плащания. И накрая, искът е прекомерен и необоснован.

67. Според съдебната практика на съда, жалбоподателят има право на възстановяване на такси и разноски само доколкото е доказано, че същите са били действително направени и необходими и са в разумен размер. С други думи, жалбоподателят трябва да ги е платил, или да е задължен да ги плати по силата на законово или договорно задължение, и те трябва да са били неизбежни, с цел избягване на нарушение или за получаване на обезщетение. Съдът изисква подробни сметки и фактури, които са достатъчно детайлни, за да може да се определи до каква степен горепосочените изисквания са изпълнени (виж, наред с много други, Мактуф и Дамянович срещу Босна и Херцеговина [GC], № 2312/08 и 34179/08, § 94, ЕСПЧ 2013 г. (извадки)).

68. По настоящото дело, като се взеха предвид документите, с които разполага, и горните критерии, Съдът отхвърля иска за съдебни такси.

В. Лихви за забава

69.  Съдът счита, че е правилно лихвата за забава да се основава на пределния лихвен процент за кредитиране на Европейската централна банка, като към нея се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията;

3.  Приема

(a)  че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя, в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които трябва да бъдат обърнати в български лева по курса към датата на изплащане:

(1) 4500 евро плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени, по отношение на неимуществени вреди;

(б)  че от датата на изтичане на гореспоменатите три месеца до разплащането, се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 15 юли 2014 г., в съответствие с Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

    Франсоаз Елен-Пасо                                                          Инета Зимеле
           Секретар                                                                     Председател

Дата на постановяване: 15.7.2014 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-145564