Номер на жалба: 20147/06

Членове от Конвенцията: (Чл. 10) Свобода на изразяването на мнение-{Общо}, (Чл. 10-1) Свобода на изразяването на мнение

По делото на Чолаков срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като отделение в състав:

       Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,

       Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),

       Георге Николау (George Nicolaou),

       Леди Бианку (Ledi Bianku),

       Здравка Калайджиева,

       Винсент А. де Гаетано (Vincent A. De Gaetano),

       Пол Махоуни (Paul Mahoney), съдии,

       и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 10 септември 2013 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 20147/06 г.) срещу Република България, подадена на 17 май 2006 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от гражданина на България и Швеция г-н Стефан Димитров Чолаков (“жалбоподателя”). Жалбоподателят няма процесуален представител по делото.

2. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент – г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

3. Жалбоподателят твърди, че е осъден на десет дни задържане за изявления, направени на обществено място, в нарушение на правото му на свобода на изразяване на мнение.

4. На 1 юни 2010 г. жалбата е обявена за частично недопустима и е изпратено уведомление до правителството относно оплакването за твърдяно нарушение на правото на свобода на изразяване на мнение. Съдът решава също да се произнесе едновременно по допустимостта и по съществото на тази част от жалбата (чл. 29, ал. 1 от Конвенцията).

5. Шведското правителство, бидейки информирано за правото си да бъде конституирано като трета страна по делото (чл. 36, ал. 1 от Конвенцията и чл. 44, ал. 1 от Правилника на Съда), не се възползва от тази възможност.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

6. Жалбоподателят е роден през 1944 г. Изглежда, че той живее основно във Ваксьо, Швеция, но редовно прекарва част от времето си в България, където е политически и социално активен.

7. На 28 октомври и 4 ноември 2007 г. в България са организирани местни избори. Жалбоподателят, който подкрепя един от кандидатите за кмет на Враца, редовно провежда кампании в негова подкрепа в центъра на града.

8. На 23 октомври 2007 г. той влиза в конфликт с полицейски служители поради причини, които са неясни. Полицаите съставят акт за административно нарушение и предупреждение, с което разпореждат на жалбоподателя да се въздържа от „извършване на неприлични и неподходящи действия, които нарушават преобладаващите норми за морал и поведение по улиците, площадите и други обществени места, обръщайки се с неприлични думи към представители на държавните власти, както и нарушаване на обществения ред и спокойствие”.

9. На 1 ноември 2007 г. жалбоподателят отново провежда кампания на централния площад на град Враца. Той сам се приковава към метална колона и с помощта на високоговорител обявява, че длъжностните лица, които в момента са на власт във Враца, са корумпирани и че той е информирал органите на прокуратурата за твърдените им престъпления. Той използва по-специално следните изрази: „Всички са престъпници”, „Прокурорът е мафиот”, „Кметът е мафиот”, „Политически проститутки” и „Политическа проститутска маса”.

10. Жалбоподателят отново е доближен от полицейски служители, които го приканват да махне веригите от себе си и да ги придружи. След като той отказва да го направи, те срязват веригата и му съставят акт за дребно хулиганство. Те отбелязват в документа, че жалбоподателят „нарушава обществения ред в района чрез използване на неприлични думи по високоговорител” и „предизвиква възмущението на гражданите, които живеят в района или минават оттам”. Жалбоподателят подписва акта, като възразява писмено, че не е направил нищо лошо.

11. Полицаите арестуват жалбоподателя и го довеждат пред Врачанския районен съд, където той е обвинен в извършване на нарушението дребно хулиганство по Указа за борба с дребното хулиганство от 1963 г. („Указа”, вж. параграфи 18 – 20 по-долу).

12. Врачанският районен съд провежда заседание същия ден. Жалбоподателят се представлява от адвокат.

13. Съдът изслушва няколко свидетели, посочени от полицията, включително полицейските служители, арестували жалбоподателя, които заявяват, че почувствали възмущение, след като чули думите на жалбоподателя, и че чули други хора на площада да казват, че тези думи са неуместни. Съдът изслушва и двама свидетели, посочени от жалбоподателя, които считат, че той е изразил политическо послание и че хората на площада не са реагирали по негативен начин.

14. Адвокатът на жалбоподателя твърди, че жалбоподателят е изразил гражданската си позиция, че той е „бунтар”, че не е нарушил Указа и че той има конституционното право да изрази своето мнение.

15. Врачанският районен съд постановява решението си след съдебното заседание. Въз основа на свидетелските показания той приема за установено, че жалбоподателят е изрекъл изразите, описани по-горе и „други подобни изрази, насочени към началника на Дирекцията на полицията във Враца, органите на прокуратурата и полицията като цяло”. Те представляват „употреба на неприлични изрази на публично място пред повече хора” и „оскърбително отношение към органите на властта” по смисъла на чл. 1 от Указа. Ето защо жалбоподателят е признат за виновен за дребно хулиганство. Вземайки предвид като отегчаващо обстоятелство факта, че горните изрази са изречени „умишлено, публично, с високоговорител, в нарушение на обществения ред в центъра на Враца, въпреки по-ранно предупреждение да не се демонстрира по такъв начин”, Врачанският районен съд осъжда жалбоподателя на задържане десет дни.

16. Решението е окончателно и подлежи на незабавно изпълнение. Жалбоподателят остава задържан в полицейското управление във Враца до 11 ноември 2007 г.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

17.  Чл. 39 от Конституцията на Република България от 1991 г. гласи:

“1. Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.

2. Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.”

18. Указ № 904 от 28 декември 1963 г. за борба с дребното хулиганство („Указа”) е приет от тогавашния Президиум на Народното събрание в рамките на опростена законодателна процедура, което е възможно по силата на чл. 35, ал. 5 и чл. 36 от Конституцията от 1947 г., която е в сила към онзи момент. Той е публикуван в Държавен вестник на 31 декември 1963 г., както се изисква съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за нормативните актове от 1973 г., във формулировката му, която е в сила по това време. Върховният административен съд няколкократно постановява, че Указът има същата сила като закон, приет от Народното събрание (вж. опр. № 9959 от 7 ноември 2003 г. по адм. д. № 9327/2003 г., ВАС, I о.; опр. № 10286 от 10 декември 2004 г. по адм. д. № 9761/2004 г., ВАС, петчленен с-в; опр. № 14673 от 3 декември 2009 г. по адм. д. № 15200/2009 г., ВАС, I о.; и опр. № 12764 от 1 ноември 2010 г. по адм. д. № 13284/2010 г., ВАС, I о.).

19. Чл. 1, ал. 2 от Указа определя нарушението дребно хулиганство като, inter alia, „неприлични изрази на публично място пред повече хора” или „оскърбително отношение и държане към гражданите, към органите на властта или на обществеността”, което нарушава обществения ред и спокойствие. Такива действия, ако са извършени от лица, навършили шестнадесетгодишна възраст, водят до наказание задържане до петнадесет денонощия в структурно звено на Министерството на вътрешните работи или глоба.

20. Указът предвижда ускорена процедура за съдене за нарушението дребно хулиганство, която е описана по-подробно в решението на Съда по делото Борисова срещу България (Borisova v. Bulgaria) (№ 56891/00, §§ 21 – 26, 21 декември 2006 г.).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 10 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

21. Жалбоподателят се оплаква, че неговата присъда от 1 ноември 2007 г. за акт на дребно хулиганство нарушава правото му на свобода на изразяване на мнение. Той не се позовава на конкретна разпоредба от Конвенцията. Съдът е на мнение, че жалбата следва да бъде разгледана по чл. 10 от Конвенцията, който гласи, както следва:

„1. Βсеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. Този член не забранява държавите да подлагат на разрешителен режим радио- и телевизионните компании и производителите на кинематографична продукция.

2. Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.”

22. Правителството счита, че не е налице нарушение на чл. 10, тъй като осъждането и задържането на жалбоподателя е предвидено от закона и е необходимо. То твърди, че жалбоподателят не се е съобразил с предупреждението от 23 октомври 2007 г. (вж. параграф 8 по-горе) и не е поискал разрешение за демонстрацията си на 1 ноември 2007 г. Правителството смята също, че изявленията на жалбоподателя превишават това, което е приемливо от гледна точка на моралното поведение, и че мерките срещу него не са предприети в отговор на негативното му отношение към властите, а в резултат на „неприличния и нецензуриран език”, който той използва в централната част на града и в присъствието на възрастни и деца. То подчертава, че свободата на изразяването на мнение не е абсолютна и носи със себе си „задължения” и „отговорности”. Без да представя подробности, правителството посочва, че жалбоподателят вече е използвал подобен „неприличен” език в изявления „в медиите и в интернет”. То смята, че решението на Врачанския районен съд от 1 ноември 2007 г. е правилно и посочва, че жалбоподателят е наказан само за нарушението дребно хулиганство съгласно Указа, а не за престъплението хулиганство по Наказателния кодекс.

23. Жалбоподателят оспорва аргументите на правителството и счита, че производството срещу него е „политическо”. Той оспорва качеството на Указа като „закон” по смисъла на Конвенцията и твърди, че изявленията му на 1 ноември 2007 г. не са неприлични или скандални. Той смята, че е задържан с цел да му се попречи да критикува властите във Враца и да провежда кампания в подкрепа на един от кандидатите в предстоящите местни избори.

A. Допустимост

24. Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията. Освен това той отбелязва, че то не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

25. Съдът отбелязва, че страните изглежда са съгласни, че осъждането на жалбоподателя за дребно хулиганство и последвалото му задържането от десет дни представлява намеса в правото му на свобода на изразяване на мнение по чл. 10 от Конвенцията. Намесата е предписана от вътрешното право, а именно Указа.

26. Жалбоподателят обаче оспорва качеството на Указа като „закон” по смисъла на чл. 10, ал. 2 от Конвенцията. Съдът припомня, че вече е разгледал статута на Указа в националната правна система в своето неотдавнашно решение по делото Желязков срещу България (№ 11332/04, § 31, 9 октомври 2012 г.), по което е установил, че фактът, че Указът не е приет от Народното събрание не го лишава от качеството му на „закон” по смисъла на Конвенцията. Съдът отбелязва по-специално, че съгласно българското законодателство указите, приети от Президиума на Народното събрание по силата на чл. 35, ал. 5 и чл. 36 от Конституцията от 1947 г., са валидни източници на правото и имат същата сила като законите, приети от Народното събрание –  заключение, което е потвърдено много пъти от Върховния административен съд (вж. параграф 19 по-горе). Съдът не вижда причина да достигне до различно заключение в настоящия случай. Той отбелязва освен това, че понятието „закон” в чл. 10, ал. 2 от Конвенцията, трябва да се разбира по смисъл, а не от формална гледна точка (вж. Лейла Шахин срещу Турция (Leyla Şahin v. Turkey) [ГК], № 44774/98, § 88, ЕСПЧ 2005-XI; Санома Уитгеверс Б. В. срещу Нидерландия (Sanoma Uitgevers B.V. v. the Netherlands) [ГК], № 38224/03, § 83, 14 септември 2010 г.; и Паско срещу Русия (Pasko v. Russia), № 69519/01, § 73, 22 октомври 2009 г.). В съответствие с това Съдът заключава, че намесата в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване на мнение в настоящия случай е „предвидена от закона” по смисъла на чл. 10, ал. 2 от Конвенцията.

27. На следващо място Съдът е готов да приеме, че намесата в правата на жалбоподателя преследва легитимните цели за запазване на обществения ред, както и на репутацията и правата на другите и за поддържане на авторитета на съдебната власт.

28. Затова основният въпрос, който следва да се реши, е дали намесата е „необходима в едно демократично общество”, а именно –  дали тази намеса отговаря на належаща обществена нужда, дали тя е пропорционална на преследваната легитимна цел и дали причините, посочени от националните власти, са релевантни и достатъчни (вж., наред с други, Диена и Озолинш срещу Латвия (Diena and Ozoliņš v. Latvia), № 16657/03, § 76, 12 юли 2007). По-нататък Съдът припомня, че при условията на ал. 2 на чл. 10 от Конвенцията свободата на изразяване на мнение е приложима не само към „информация” и „идеи”, които се приемат благосклонно, считани са за безобидни или се приемат с безразличие, но също така и за тези, които обиждат, шокират или смущават (вж. например, Швейцарско Раелско движение срещу Швейцария (Mouvement raëlien suisse v. Switzerland) [ГК], № 16354/06, § 48, ЕСПЧ 2012 (извадки)).

29. Що се отнася до границите на приемливата критика, те са по-широки по отношение на държавните служители, отколкото по отношение на частни лица. Държавният служител със сигурност има право репутацията му да бъде защитена, но изискванията на тази защита трябва да бъдат претеглени срещу интересите на откритата дискусия по политически и социални проблеми, тъй като изключенията от свободата на изразяване на мнение трябва да се тълкуват ограничително (вж., наред с други, Обершлих срещу Австрия (Oberschlick v. Austria) (№ 2), 1 юли 1997 г., § 29, Доклади за присъди и решения 1997-IV).

30. В конкретния случай жалбоподателят е осъден на задържане от десет дни за това, че изрекъл на публично място лозунгите „Всички са престъпници”, „Прокурорът е мафиот”, „Кметът е мафиот”, „Политически проститутки” и „Политическа проститутска маса”, а също и „други подобни изрази”, насочени към органите на прокуратурата и полицията във Враца. Според Врачанския районен съд това са „неприлични изрази”, които възлизат на „оскърбително отношение към органите на властта” (вж. параграф 15 по-горе).

31. Съдът отбелязва, че изявленията на жалбоподателя са част от това, което изглежда е било опит от негова страна да допринесе за обществения дебат относно начина на управление на град Враца в навечерието на местните избори (вж. параграф 9 по-горе). Такива изявления, отнасящи се до въпроси от обществен интерес и поради това възлизащи на „изразяване на политическо мнение”, изискват по принцип висока степен на защита по силата на чл. 10 (вж. Стийл и Морис срещу Обединеното кралство (Steel and Morris v. the United Kingdom), № 68416/01, § 88, ЕСПЧ 2005-II). Затова властите са длъжни да представят особено релевантни и достатъчни основания, за да покажат, че намесата в правата на жалбоподателя е пропорционална на преследваните законни цели.

32. Съдът не е убеден, че в настоящия случай е доказано, че съществуват такива причини. В решението си, с което осъжда жалбоподателя, след като заключава, че той е изрекъл „неприлични изрази на публично място пред повече хора” и е демонстрирал „оскърбително отношение към органите на властта” по смисъла на чл. 1 от Указа, Врачанският районен съд автоматично достига до заключението, че жалбоподателят е виновен за извършване на нарушението дребно хулиганство (вж. параграф 15 по-горе). Той не е претеглил твърдяната тежест на поведението му срещу правото му на свобода на изразяване на мнение и не е посочил конкретни причини, които показват необходимостта от налагане на санкция на жалбоподателя. Не е направен опит да се отчете, че спорните твърдения целят главно да допринесат за дебат от обществен интерес, както и че критиката на жалбоподателя е адресирана към публичните власти и длъжностни лица, по отношение на които, както е споменато по-горе, границите на приемлива критика би трябвало да бъдат по-широки, отколкото по отношение на обикновените граждани. В редица случаи Съдът е приемал, че при определяне дали една намеса в правото на свобода на изразяване на мнение е оправдана, той трябва да се увери, inter alia, че националните власти са приложили стандарти, които са в съответствие с принципите, заложени в чл. 10 (вж., наред с други, Йерсилд срещу Дания (Jersild v. Denmark), 23 септември 1994 г., § 31, серия А, № 298; Уи срещу Унгария (Uj v. Hungary), № 23954/10, §§ 19 и 24 – 25, 19 юли 2011 г.; Фратаноло срещу Унгария (Fratanoló v. Hungary), № 29459/10, § 22 и 27, 3 ноември 2011 г.; и Джон Антъни Мици срещу Малта (John Anthony Mizzi v. Malta), № 17320/10, § 32 и 40 в края, 22 ноември 2011 г.); Съдът не счита, че това е така по настоящото дело.

33. В становището си пред Съда правителството посочва, че жалбоподателят не е спазил предупреждението от 23 октомври 2007 г. В допълнение, то отбелязва, че той не е поискал разрешение за демонстрацията си от 1 ноември 2007 г. и споменатите изявления, направени от жалбоподателя „в медиите и в интернет” (вж. параграфи 8 и 22 по-горе). При все това Съдът не счита, че тези обстоятелства, доколкото са обосновани, представляват релевантни и достатъчни основания, демонстриращи, че намесата в правата на жалбоподателя е оправдана и необходима. Освен това само първото от обстоятелствата по-горе, а именно наличието на предупреждение от 23 октомври 2007 г., е посочено като утежняващ фактор в решението на Врачанския районен съд от 1 ноември 2007 г. (вж. параграф 15 по-горе).

34. Съдът отбелязва, че макар и до известна степен провокативни, спорните твърдения на жалбоподателя не са особено скандални, шокиращи или злепоставящи (вж., mutatis mutandis, Ерла Хлинсдотир срещу Исландия (Erla Hlynsdόttir v. Iceland), № 43380/10, § 62, 10 юли 2012 г.). Поведението на жалбоподателя, когато изрича твърденията и по-специално когато се оковава и ползва високоговорител, не изглежда тревожно или шокиращо и е ясно, че той е заема „политическа” позиция. Във всеки случай, въпреки че според някои свидетели минувачите реагират с възмущение и коментират, че това не е уместно (вж. параграф 13 по-горе), Съдът вече е отбелязал (вж. параграф 28 по-горе), че чл. 10 от Конвенцията не защитава само твърдения, които се приемат благосклонно, считани са за безобидни или се приемат с безразличие, но също и тези, които обиждат, шокират или смущават.

35. Независимо от изложеното по-горе, жалбоподателят е осъден за акт на дребно хулиганство и му е наложено наказание, което е несъразмерно с оглед на обстоятелствата, а именно задържане от десет дни. Както вече бе отбелязано, това е направено без достатъчно основания или смислен анализ на различните интереси.

36. Горното е достатъчно, за да може Съдът да достигне до заключението, че намесата в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване на мнение не е пропорционална на преследваните законни цели и поради това не е „необходима в едно демократично общество”, както се изисква по силата на чл. 10 от Конвенцията.

37. Ето защо е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

38.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

39. Жалбоподателят не подава иск за справедливо обезщетение. Съдът съответно счита, че няма причина да му присъжда каквато и да е сума на това основание.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 1 октомври 2013 г., в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

    Франсоаз Елен-Пасо                                                       Инета Цимеле
Секретар на Отделението                                                    Председател

Дата на постановяване: 1.10.2013 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-126559