Номер на жалба: 26483/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита

По делото Шипков срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska), председател,
          Здравка Калайджиева,
          Джулия Лафранк (Julia Laffranque), съдии,
          и Стивън Филипс (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,

след обсъждане в закрито заседание на 31 януари 2011 г.,

постанови следното решение, взето на посочената дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 26483/04) срещу Република България, подадена на 12 юли 2004 г. пред Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“) от българския гражданин г-н Владимир Николов Шипков („жалбоподателят“).

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н И. Т. Стоянов, адвокат в София. Българското правителство („Правителството”) е представено от своя агент – г-жа Р. Николова, от Министерството на правосъдието.

3.  На 20 януари 2009 г. Съдът обявява жалбата за частично недопустима и решава да съобщи на Правителството оплакването по член 5 § 3 от Конвенцията. В съответствие с Протокол № 14 жалбата е разпределена на комитет от трима съдии.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят e роден през 1951 г. и живее в София.

5.  На 7 декември 2000 г., около 13 часа, жалбоподателят отива с колата си до място, намиращо се в околностите на село Долна Малина, недалече от София. Там се среща с три други лица, на едно от които предава два спортни сака, които е получил малко по-рано същия ден. Четиримата са спрени и проверени от полицейски патрул, който ги арестува и отвежда в полицейското управление в съседния град. По-късно същия ден дознател претърсва автомобилите на задържаните и открива в багажника на единия двата спортни сака, съдържащи четиридесет и девет килограма хероин. Жалбоподателят и трите други лица са задържани за двадесет и четири часа още същия ден.

6.  На 11 декември 2000 г. на жалбоподателя е повдигнато обвинение за притежание и пренасяне на голямо количество наркотици, извършени на 7 декември 2000 г. в съучастие с три други лица. На същата дата Софийският окръжен съд постановява задържането му под стража.

7.  На 15 декември 2000 г., като се произнася по искане на заинтересованото лице, Софийският апелативен съд постановява освобождаването му под гаранция. Освободен е на 18 декември 2000 г., след като заплаща сумата от 1 500 лева (BGN). Жалбоподателят посочва, че след излизането си на свобода е спазвал задълженията, произтичащи от мерките за процесуална принуда.

8.  На 23 януари 2001 г. му е повдигнато ново обвинение за същите престъпления, но този път извършени в съучастие с четири други лица.

9.  На 9 октомври 2001 г., след протест на прокуратурата, Върховният касационен съд отменя определението от 15 декември 2000 г. на Софийския апелативен съд и връща делото на същия съд.

10.  На 23 октомври 2001 г. Софийският апелативен съд постановява задържане под стража на заинтересованото лице. След подробен анализ на доказателствата съдът приема, че може да се направи обосновано предположение, че жалбоподателят е извършил въпросното престъпление и че той и другите задържани лица са членове на международна престъпна група. Съдът отбелязва също така, че жалбоподателят е обвинен за тежко престъпление, за което се предвижда лишаване от свобода над десет години. Информацията, отнасяща се до жалбоподателя и неговите предполагаеми съучастници, както и значителният срок, изтекъл след образуването на наказателното производство, показват, че не съществува реален риск от укриване. Въпреки това съдът приема, че жалбоподателят може да извърши друго престъпление, доколкото има данни, че арестуваните на 7 декември 2000 г. лица са част от престъпна група, действаща в страната и чужбина. Определението на съда е потвърдено от Върховния касационен съд със същите мотиви и жалбоподателят е задържан на 25 октомври 2001 г.

11.  На 14 август 2002 г. окръжният съд отхвърля ново искане за освобождаване на основание, че няма ново обстоятелство, което да налага пускането на свобода на заинтересованото лице.

12.  Малко по-късно жалбоподателят е изправен пред съда.

13.  За времето от 17 януари 2003 до 26 юли 2004 г. жалбоподателят подава осем молби за промяна на мярката, които са отхвърлени от Софийския окръжен съд. Вътрешният съд всеки път приема, че съществува опасност от укриване и извършване на нови престъпления, по-специално поради тежестта на деянията, в които се обвинява лицето: жалбоподателят е подведен под отговорност за тежко престъпление, за което наказанието е лишаване от свобода за дълъг период от време, и е заподозрян в участие в престъпна група за трафик на наркотици. По мнението на съда аргументите на жалбоподателя, а именно постоянен адрес, лично и семейно положение, чисто съдебно минало, както и липса на други висящи наказателни производства срещу него, не са в състояние да разсеят трайната опасност. От друга страна, забавянето на разглеждането на наказателното производство не е по вина на окръжния съд.

14.  Всички определения на окръжния съд са потвърдени от Софийския апелативен съд, който приема мотивите на по-долната инстанция.

15.  На 7 декември 2004 г. Софийският окръжен съд решава да измени мярката задържане под стража на заинтересованото лице в домашен арест. Съдът приема по-специално, че трите години, прекарани от жалбоподателя в ареста, са значителен срок и че мярката домашен арест е в състояние да предотврати трайната опасност от укриване и извършване на нови престъпления. Определението на окръжния съд е потвърдено на 10 януари 2005 г. от Софийския апелативен съд.

16.  С решение от 14 февруари 2006 г. Софийският окръжен съд признава жалбоподателя за виновен за притежание и пренасяне на голямо количество наркотици, извършени в съучастие, и го осъжда на петнадесет години и половина лишаване от свобода, както и на глоба в размер на сто хиляди лева.

17.  С решение от 21 ноември 2006 г. Софийският апелативен съд изменя обжалваното решение. Наказанието на заинтересованото лице е намалено на пет години лишаване от свобода и девет хиляди лева глоба. Съдебното решение е потвърдено на 6 юли 2007 г. от Върховния касационен съд.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

18.  Релевантното вътрешно право и практиката на съдилищата по отношение на задържането под стража и разглеждането на молбите за изменение на мярката са обобщени в следните решения на Съда: Йорданов срещу България, № 56856/00, §§ 21 – 24, 10 август 2006; Рашид срещу България (№ 2), № 74792/01, §§ 38 и 39, 5 юни 2008; Стоян Димитров срещу България, № 36275/02, §§ 45 – 48, 22 октомври 2009).

ПРАВОТО

I.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

19.  Жалбоподателят твърди, че задържането му под стража е било прекомерно дълго от гледна точка на член 5 § 3 от Конвенцията, който гласи следното в частта си, отнасяща се до конкретния случай:

„Βсеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1 c) на този член (...) има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.“

20.  Заинтересованото лице твърди, че не е било необходимо да бъде държано години наред в затвора, защото никакво важно обстоятелство не е карало да се мисли, че той може да извърши други престъпления или да се укрие от правосъдието. Той изтъква също така, че наказателното производство е неоправдано забавено по време на задържането му.

21.  Правителството оспорва твърдението. То счита, че е имало достатъчно данни, позволяващи да се подозира, че заинтересованото лице би могло да извърши престъпление, по-точно търговия с наркотици. Правителството поддържа, че вътрешните съдилища са изложили валидни и достатъчни мотиви за оставянето на заинтересованото лице в ареста и че властите са водели наказателното производство срещу него с усърдието, изисквано от член 5 § 3 от Конвенцията.

A.  Допустимост

22.  Съдът отбелязва веднага, че жалбоподателят е бил с мярка за неотклонение задържане под стража през два отделни периода съгласно член 5 § 1 c): между 7 и 18 декември 2000 г. (вж. параграфи 5 – 7 по-горе) и между 25 октомври 2001 и 14 февруари 2006 г. (вж. параграфи 10 – 16 по-горе), както и че вторият период включва и времето, прекарано под домашен арест, което ce явява лишаване от свобода в смисъла на член 5 от Конвенцията (вж. Николова срещу България (№ 2), № 40896/98, § 60, 30 септември 2004).

23.  Съдът констатира все пак, че първият от двата периода на задържане е приключил на 18 декември 2000 г., а заинтересованото лице е подало жалбата си на 12 юли 2004 г. От което следва, че оплакването по член 5 § 3 във връзка с първия период на задържане е подадено след изтичането на шестмесечния срок и е редно то да бъде обявено за недопустимо в съответствие с член 35 § 1 от Конвенцията.

24.  Що се отнася до периода от 25 октомври 2001 до 14 февруари 2006 г., Съдът счита, че оплакването по член 5 § 3 не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 a) от Конвенцията и не е недопустимо на друго основание. Следователно е редно да бъде обявено за допустимо в тази си част.

Б.  По същество

25.  Периодът, който следва да се вземе предвид в конкретния случай от гледна точка на член 5 § 3 от Конвенцията, е четири години, три месеца и двадесет дни (виж параграфи 22 и 24, по-горе).

26.  Съдът припомня, че наличието на трайно обосновано подозрение, че лицето е извършило престъпление, е условие sine qua non за както законосъобразността на задържането му, така и за продължаването на тази мярка, но след определен период от време само наличието на подозрение не е достатъчно; ето защо Съдът трябва да установи дали другите мотиви на съдебните власти продължават да оправдават лишаването от свобода. Ако те се окажат „валидни“ и „достатъчни“, Съдът следва да установи дали компетентните национални власти се отнасят с „особено усърдие“ към воденето на производството (Кудла срещу Полша (Kudła c. Pologne) [ГК], № 30210/96, § 111, ЕСПЧ 2000-XI).

27.  Съдът отбелязва, че заинтересованото лице е задържано на 7 декември 2000 г. с три други лица, с голямо количество хероин (вж. параграф 5 по-горе), и че в крайна сметка е осъдено за притежание и пренасяне на наркотици (вж. параграфи 16 и 17 по-горе). Съдът счита следователно, че е налице обосновано предположение, че жалбоподателят може да извърши престъпление, а именно трафик на наркотици.

28.  Що се отнася до оправдаването на оставянето на заинтересованото лице в затвора, Съдът констатира, че осемте молби за изменение на мярката, подадени от жалбоподателя между 17 януари 2003 и 26 юли 2004 г., са отхвърлени, тъй като съдилищата приемат, че тежестта на деянието, в което се обвинява жалбоподателят, сочи наличие на трайна опасност той да се укрие от правосъдието или да извърши нови престъпления (вж. параграф 13 по-горе). В постоянната си съдебна практика, включително при разглеждането на други дела срещу България, Съдът е заявявал, че тежестта на обвиненията срещу подведеното под отговорност лице не може да оправдае сама по себе си продължаването на мярката за относително дълъг период (Йечиус срещу Литва (Ječius c. Lituanie), № 34578/97, § 94, ЕСПЧ 2000-IX;  Илийков срещу България, № 33977/96, § 81, 26 юли 2001; Бочев срещу България, № 73481/01, § 57, 13 ноември 2008; Петьо Петков срещу България, № 32130/03, § 84, 7 януари 2010). От което следва, че в конкретния случай вътрешните съдилища не са изложили „валидни и достатъчни“ аргументи от гледна точка на член 5 § 3 за оставянето на жалбоподателя в ареста през целия спорен период. Като има предвид горното, Съдът не счита за необходимо да се произнася дали властите, водещи наказателното производство, са действали с изискваното особено усърдие.

29.  В заключение, след като приложи постоянната си практика по отношение на оправдаването на оставянето на заинтересованото лице в затвора, Съдът счита, че периодът на задържане под стража на жалбоподателя е прекомерен от гледна точка на член 5 § 3. Следователно налице е нарушение на въпросната разпоредба от Конвенцията.

II.   ПРИЛАЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

30.  Съгласно член 41 от Конвенцията:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

31.  Жалбоподателят претендира 30 000 BGN за претърпени имуществени вреди: въпросната сума включва разходи, направени от заинтересованото лице във връзка с прекратени договори за лизинг на три автомобила, както и фактури за отопление на жилището му. Що се отнася до размера на обезщетението за неимуществени вреди, жалбоподателят се осланя на мъдростта на Съда.

32.  Правителството приканва Съда да отхвърли претенциите на жалбоподателя за имуществени вреди поради неоснователността им и да не присъжда нищо на заинтересованото лице за неимуществени вреди.

33.  Съдът не вижда причинно-следствена връзка между констатираното нарушение и твърдяните имуществени вреди и отхвърля претенцията. За сметка на това Съдът счита, че жалбоподателят е понесъл определени имуществени вреди в резултат от прекомерния период на задържането му под стража. Той счита, че е уместно да присъди на заинтересованото лице 3 400 EUR за неимуществени вреди.

Б.  Разноски

34.  Жалбоподателят претендира също така 100 BGN за пощенски разходи, направени във връзка с производството пред Съда. Той представя фактури в подкрепа на претенцията си.

35.  Правителството приканва Съда да не присъжда нищо на това основание.

36.  Като има предвид документите, с които разполага, и съдебната си практика, Съдът счита за разумна сумата от 51 EUR за исканите пощенски разходи и я присъжда на жалбоподателя.

В.  Лихва за забава

37.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява жалбата за допустима по отношение на оплакването по член 5 § 3, отнасящо се до периода на задържане след 25 октомври 2001 г., и за недопустима по отношение на останалото;

2.  Постановява, че е налице нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията;

3.  Постановява

a)   ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок до три месеца следните суми, които следва да се обърнат в лева по курса, приложим към датата на плащането им:

i.  3 400 EUR (три хиляди и четиристотин евро) плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени, за неимуществени вреди;

ii.  51 EUR (петдесет и едно евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателя, за разноски ;

б)  от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка по време на просрочения период, плюс три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и съобщено писмено на 24 февруари 2011 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

       Стивън Филипс                                        Миряна Лазарова Трайковска
   Заместник-секретар                                                    Председател

Дата на постановяване: 20.1.2009 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-91336