Съдържание

1.      „Стоян Тодоров Тодоров“ срещу България (жалба № 8321/11)

2.      „Димов и други срещу България“ (жалба № 30086/05) (преведено)

3.      „Димови срещу България“ (жалба № 52744/07) (преведено)

4.      „Екогласност срещу България“ (жалба № 30386/05) (преведено) 

5.      „Явашев и други срещу България“ (жалба № 41661/05) (преведено)

6.      „Здравко Станев срещу България“ (жалба № 32238/04) (преведено)

7.      „Савови срещу България“ (жалба  № 7222/05) (преведено)

8.      „Стамос срещу България“ (жалба  № 29713/05)

9.      „М.Н. срещу България“ (жалба  № 3832/06)

10.     „Червенков срещу България“ (жалба № 45358/04)

11.     „Ненкова-Лалова срещу България“ (жалба  № 35745/05)

12.     „Иванов срещу България“ (жалба № 19988/06)

13.     „Пашов и други срещу България“ (жалба  № 20875/07)

14.     „Башикарова и други срещу България“ (жалба № 53988/07)

15.     „Захариева срещу България“ (жалба  № 6194/06)

16.     „Филипови срещу България“ (жалба  № 24867/04 )

17.     „Ленев срещу България“ (жалба  № 41452/07 ) 

18.     „Димитрови срещу България“ (жалба  № 7443/06)

19.     „Илинови срещу България“ (жалба № 23590/06)

20.     „Димитър Шопов срещу България“ (жалба № 17253/07)

21.     „Велев срещу България“  (жалба № 43531/08)

22.     „Фaзлийски срещу България“ (жалба № 40908/05)

23.     „Христозов и други срещу България“ (жалба  №47039/11 и № 358/12)

24.     „Кънева срещу България“ (жалба № 33606/05)

25.     „Тонов и др. срещу България“ (жалба № 48704/07)

26.     „Даскалови срещу България“ (жалба  № 27915/06)

1. „Стоян Тодоров Тодоров“ срещу България (жалба № 8321/11)

На 12.02.2013 г. ЕСПЧ постанови своето решение по посочената жалба, с коeто обяви същата за недопустима.

В жалбата си пред Съда г-н Стоян Тодоров Тодоров, който изтърпява наказание четири години лишаване от свобода в СБАЛЛС – СЗ - София, се оплаква, на основание чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ, Конвенцията), от материалните условия в болницата, както и от недостатъчната и неадекватна медицинска и парамедицинска помощ.  

Позовавайки се на чл. 13 от ЕКПЧ, жалбоподателят твърдеше, че българското законодателство не предоставя ефективни правни средства за защита срещу изпълнението на присъда по унизителен начин и за обезщетение в това отношение. Жалбоподателят повдига и оплаквания по чл. 8 и 14 от ЕКПЧ, посочвайки, че поради здравословното си състояние, той е подложен на много по-строг режим от другите лишени от свобода, както и по чл. 34 от Конвенцията.

Относно оплакването по чл. 3 от Конвенцията, ЕСПЧ посочва, че има три конкретни елемента, които трябва да се вземат при преценката за съвместимостта на престоя в затвора със здравето на лишения от свобода: а) здравословното му състояние; б) адекватността на медицинската помощ и грижи, предоставени в мястото за лишаване от свобода и в) целесъобразността от поддържането на мярката за неотклонение, с оглед здравословното състояние на жалбоподателя.

Изследвайки въпросът за адекватността на  предоставените медицинска помощ и грижи, ЕСПЧ изтъква, че на жалбоподателя е определен асистент специално за полагане на денонощна грижа за него по лекарски инструкции и е настанен в стаята на жалбоподателя.

Сградата на болницата е оборудвана с асансьор, което позволява на жалбоподателя достъпа до различни части от нея. В допълнение, на стълбите пред сградата е  инсталирана рампа, даваща възможност на човек в инвалидна количка да влиза и излиза от болницата. Болничната стая на жалбоподателя е оборудвана със собствена тоалетна и душ, които през есента на 2011 г. са пригодени за човек в инвалидна количка.

Жалбоподателят твърди, че властите не са успели да предприемат адекватни мерки за справяне с проблемите му със жлъчния мехур като са отхвърлили няколко от исканията му за прекъсване изпълнението на присъдата. ЕСПЧ отбелязва, че дори когато те са били отхвърляни, прокурорът при всеки от случаите е посочил, че при  нужда от медицинска грижа за жалбоподателя е налице процедурата по чл. 135 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража. Ето защо не може да се приеме, че той е лишен от медицинска грижа.

На последно място Съдът счита, че жалбоподателят не е подкрепил, например чрез медицински експертизи, твърденията си, че сочените от него недостатъци в медицинските грижи са довели до увеличаване на  психическото и физическото му страдание или до влошаване на здравословното му състояние.

В заключение, ЕСПЧ намира, че властите не са останали пасивни пред здравословните проблеми на жалбоподателя и са положили усилия да се погрижат за тях и да му предоставят всички необходими медицински и парамедицински грижи, поради което оплакването по чл. 3 от Конвенцията е явно необосновано, а оттам и „незащитимо“ по смисъла на чл. 13 от ЕКПЧ.

ЕСПЧ е разгледал и останалите оплаквания на жалбоподателя.  Съдът посочва, че в светлината на всички материали, с които разполага, и доколкото повдигнатите въпроси са в неговата компетентност, намира, че те не разкриват нарушения на правата и свободите, провъзгласени в ЕКПЧ или Протоколи към нея. Ето защо и тази част от жалбата също се отхвърля като явно необоснована.

2. „Димов и други срещу България“ (жалба № 30086/05)

Жалбоподатели са Добромир Димов, Данаил Димов и Вера Тодорова чийто баща и съпруг Тодор Димов Тодоров е бил убит през декември 2003г. по време на полицейска операция за арестуването му. Той е издирван от полицията тъй като е избягал при предишен опит за арест с цел привеждане в изпълнение на шестмесечна присъда лишаване от свобода. Позовавайки се на член 2 от Конвенцията (право на живот), жалбоподателите твърдят, че полицейският отряд,  изпратен до вилата на Тодоров, където той се е криел, е използвал прекомерна сила по време на операцията, най-вече при обстрелването на къщата с 15 гранати, изстрелвани с гранатомет, с цел да направят дупка в стената. Те също твърдят, че разследването на смъртта на Тодоров, при което се е стигнало до заключението, че той е починал в резултат на детонацията на ръчна граната, активирана от него, е било  незадоволително.

Жалбоподателите правят оплакване и по чл. 1 от Протокол № 1 (защита на собствеността) заради частичното разрушаване на вилата.

Оплакванията на жалбоподателите по чл.1 от Протокол №1 към Конвенцията са отхвърлени като са уважени възраженията на правителството.

Накрая, позовавайки се на чл. 13 (право на ефективно средство на защита), жалбоподателите твърдят, че не са имали на разположение ефективно вътрешноправно средство по отношение на оплакванията си.         

ЕСПЧ посочва, че той не следва да прави заключение как точно Тодоров е загубил живота си, но Съдът е счел, че г-н Тодоров е починал в хода на полцейска операция, включваща употребата на смъртоносна сила срещу него. Съдът е заключил, че използваната сила е допринесла за смъртта му и употребата й е несъвместима със стандартите на чл. 2 от Конвенцията.

Съдът е приел, че употребата на гранати несъмнено поставя в опасност живота на всеки, който се намира в обсега на тяхното действие и не се обосновава от това, че полицаи или граждани са били изложени на риск.

Съдът посочва, че разследването е започнало незабавно и се е развивало с добро темпо. Разпитани са значителен брой свидетели и са получени експертни заключения по различни въпроси. Разследването обаче може да се разглежда недостатъчно в поне два важни аспекта. Първо, не изглежда, че стандартът прилаган от властите е сравним със стандарта на чл. 2, пар. 2 „употреба на сила, призната за абсолютно необходима“. На второ място, органите на прокуратурата заявяват, че членовете на отряда за борба с тероризма не може да се разследват или да са обвиняеми, защото съгласно чл. 159, ал. 3 от Закона за МВР от 1997 г. самоличността им се пази в тайна.

Съдът единодушно обяви оплакванията относно смъртта на Тодор Димов Тодоров, ефективността на разследването и твърдяната липса на ефективни средства за защита в това отношение за допустими, а останалата част от жалбата за недопустима.

ЕСПЧ единодушно реши, че има нарушение на чл. 2 от Конвенцията по отношение смъртта на Тодор Димов Тодоров, както и със шест гласа срещу един, че има нарушение на чл. 2 от Конвенцията по отношение на задължението на държавата-ответник да проведе ефективно разследване на обстоятелствата, при които Тодоров е загубил живота си. ЕСПЧ единодушно реши, че не е необходимо да изследва оплакването по чл. 13 от конвенцията във връзка с чл. 2. На жалбоподателите е присъдено съвместно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50000 евро, както и  4684.07 за разходи и разноски.

3. „Димови срещу България“ (жалба № 52744/07)

Жалбоподатели са Константин Димов и Иван Димов. Тяхната майка, Е. Димова, работела в Общинския съвет на Българските професионални съюзи – гр. Разград. На 22 ноември 1989 г. в сградата избухнал пожар. Пожарникар спасил г-жа Димова, но въпреки това шест дни по-късно тя починала. В деня на пожара започнало наказателно производство срещу неизвестен извършител и жалбоподателите се конституирали като граждански ищци. На 9 май 1990 г. прокурорът прекратил наказателното производство, като постановлението било потвърдено. Впоследствие прокурор от Главна прокуратура наредил разследването да продължи. Окръжният прокурор постановил, че Т.Т., председателят на ОС при БПС, не може да бъде държан наказателно отговорен за пожара и отново прекратил производството. С окончателно решение от 11.06.2007 г. Шуменският окръжен съд потвърждава оправдателната присъда от 20.09.2006 г. на Разградския районен съд.

Позовавайки се на чл. 2 от Конвенцията (право на живот), жалбоподателите твърдят, че разследването за обстоятелствата на смъртта на майка им не е било ефективно. Позовавайки се на чл. 6, пар. 1 (право на справедлив процес в разумен срок) жалбоподателите се оплакват от продължителността на наказателното производство.

ЕСПЧ единодушно обяви жалбата за допустима по отношение оплакванията по чл. 2 от Конвенцията и недопустима в останалата част. Съдът реши, че има нарушение на чл. 2 в процесуален аспект и че не е необходимо да разглежда оплакването по чл. 6, пар. 1 от Конвенцията относно продължителността на наказателното производство. Съдът присъжда по 6000 евро на жалбоподателите като обезщетение  за неимуществени вреди и 1500 евро за разходи и разноски.

4. „Екогласност срещу България“ (жалба № 30386/05) (преведено)

Жалбоподател е българската политическа партия Екогласност, основана през 1990 г. Тя взела участие във всички парламентарни избори проведени между 1990 и 2001г.  В три от тях нейният резултат ѝ давал право на парламентарно представяне. 

На 15.04.2005 г., Президентът на Република България издал указ, обнародван в Държавен вестник, с който определя предстоящите избори да се проведат на 25.06.2005 г.

На 9 май 2005 г. Екогласност подава заявление за регистрация до Централната избирателна комисия за участие в предстоящите избори, но ЦИК отказва регистрация, защото партията не отговаряла на три нови изисквания: представянето на удостоверение от Сметната палата, че политическата партия е представила годишните си финансови отчети за последните три години, списък с подписите на 5 000 избиратели, които подкрепят участието на партията в изборите и депозит от около 10,000 евро.  ЦИК дала на политическата партия три дни, за да представи липсващите документи. Партията обжалвала решението пред ВАС, твърдейки, че тези разпоредби от изборното законодателство противоречат на Конституцията. ВАС отхвърлил жалбата.

Позовавайки се на чл. 3 от Протокол № 1 (право на свободни избори) Екогласност се оплаква, че въвеждането на три нови изисквания към партиите малко преди провеждането на изборите на 25 юни 2005 г. са я възпрепятствали да участва в тях.

Съдът посочва в решението си, че нито едно от трите нови изисквания не е несъвместимо с чл. 3 от Протокол № 1 (пар. 63 от решението).

Съдът отбелязва, че трите нови условия са предвидени във вътрешното законодателство, отнасят се до всички политически партии и не са обявени за противоконституционни. ЕСПЧ намира тези условия за ясни и предвидими. Целта на мерките, въведени в законодателството е да се осигури участието на парламентарните избори на жизнеспособни политически формации, достатъчно представителни и спазили правилата за прозрачност на финансирането си. Следователно изискванията са преследвали легитимна цел.

Изискването за представяне на удостоверение от Сметната палата е съществувало от 2001 г., но до април 2005 г. неспазването му не е водело до невъзможност за участие в изборите. Проектът на закона, предвиждащ тази разпоредба, е внесен в НС още през април 2003 и е публично обсъждан през 2004 г., затова Съдът смята, че приемането на това изискване е било предвидимо и лидерите на Екогласност са можели да вземат необходимите мерки. Законопроектът за другите две условия обаче, е внесен в НС на 1.02.2005 г. и е обсъждан между 23.03 и 07.04.2005 г., след което тези изисквания са били значително изменени. Затова лидерите на Екогласност не са били наясно с тях до датата на приемането им на 07.04.2005 г. Екогласност са имали едва един месец да съберат 5000 подписа и да платят изисквания депозит.

В Кодекса за добра практика по изборни въпроси (Code of Good Practice in electoral matters)  Венецианската комисия е наблегнала на значението на стабилността на изборното законодателство. Препоръчва  се  въвеждането на съществени изменения в изборното законодателство  да става минимум една година преди провеждането на избори.

Съдът обявява единодушно жалбата за допустима по отношение на оплакването по чл. 3 от Протокол № 1 относно въвеждането на три нови условия за участието на политическите партии в изборите и недопустима в останалата част.

Чрез приемането на новите изисквания на такъв късен етап не е бил спазен справедливия баланс между легитимния обществен интерес като цяло и правото на Екогласност да участва в парламентарните избори през юни 2005 г.  Поради това, с шест гласа срещу един, Съдът реши, че е налице нарушение на чл. 3 от Протокол № 1 към Конвенцията.

5. „Явашев и други срещу България“ (жалба № 41661/05)

Жалбоподатели са братята Анани Явашев, Стефан Явашев и Христо Явашев. Анани Явашев и Стефан Явашев живеят в София, Христо Явашев е гражданин на САЩ и живее в Ню Йорк. Делото е свързано с имот в гр. Габрово, който братята са наследили от баща си и който е бил национализиран през 1947 г. Имотът е бил отписан от регистъра на имотите – държавна собственост през 1992 г. по силата на закон, предвиждащ реституция на национализирани имоти. От 1960 г. имотът се е използвал за училище и в годините след решението за отписването му, общината продължила да използва сградата със съгласието на жалбоподателите като заплащала наем. Община Габрово чрез своите действия е признала, че жалбоподателите притежават право на собственост, като е заплащан ежемесечен наем и е прието решение на Общински съвет за извършване на разпоредителна сделка с въпросния имот.

След намесата на областния управител, през 2001 г. общината спряла да плаща наем и жалбоподателите подали иск в съда. Общината подала насрещен иск, с който да установи, че тя е собственик на имота. Позовавайки се на чл. 1 от Протокол № 1 (защита на собствеността), жалбоподателите се оплакват относно последвалото съдебно решение от декември 2007 г., в което е постановено, че имотът винаги е принадлежал на общината, защото не попадал в обхвата на реституционното законодателство, тъй като бил публична общинска собственост.

ЕСПЧ единодушно реши, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1  и отхвърли възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, присъждайки съвместно на жалбоподателите обезщетение за имуществени и неимуществени вреди в размер на 20000 евро и 1677.79 за разходи и разноски.

6. „Здравко Станев срещу България“ (жалба №32238/04)

Жалбоподателят Здравко Станев, който е безработен, позовавайки се на чл. 6, пар. 3 (c) (право на адвокат по свой избор) се оплаква, че му е отказана безплатна служебна защита в наказателното производство срещу него за това, че е подправил документи докато е представлявал баща си по иск за непозволено увреждане срещу местното горско стопанство.

През септември 2003 г. той е признат за виновен и му е наложена глоба от 250 лв. Осъден е също да плати за обезщетение за вреди в размер на 8000 лева на съдията, служителите на горското стопанство и юрисконсулта, чиито подпис е подправил в представените от него документи по време на съдебното производството.

Жалбоподателят прави и други оплаквания, позовавайки се на чл. 6, пар. 1 и  чл. 13 от Конвенцията, които ЕСПЧ е отхвърлил като явно необосновани на основание чл. 35 §§ 3 (a) и 4.

ЕСПЧ единодушно реши, че има нарушение на чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията и му присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1000 евро, както и 1500 евро за разходи и разноски.

7. „Савови срещу България“ (жалба  № 7222/05)

Жалбоподателите са петима български граждани – Александър Савов, който е бил директор на РДВР Смолян в периода 07.1997-08.2001 г., неговата съпруга и деца. През януари 1998 г. комисия за проверка от Министерството на вътрешните работи го информира, че офисът и домът му са били обект на тайно наблюдение от негови подчинени от началото на 12.1997 г. Впоследствие тайното наблюдение е прекратено и комисията е установила, че заповедта е била издадена от съда по искане на ръководителя на Криминална полиция и ръководителя на групата за Оперативно-техническа информация, които подозирали г-н Савов за връзки с престъпни групи. Позовавайки се в частност на чл. 8 (право на зачитане на личния и семейния живот) и чл. 13 (право на ефективни правни средства за защита), жалбоподателите се оплакват, че тайното наблюдение не е било в съответствие със закона и че те не са имали ефективно правно средство за защита в това отношение.

Не се спори между страните, че записването на разговорите на първия жалбоподател в офиса и в неговия дом представляват намеса в правата му по чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Не се оспорва, че взетите специалните разузнавателни средства се основават на ЗСРС от 1997 г.Съдът подчертава, че фразата „в съответствие със закона“ изисква не само мярката да има някакво основание във вътрешното законодателство, но се отнася и до неговото качество като се изисква то да бъде достъпно за засегнатото лице и предвидимо по отношение на неговите последици. Важно е да има ясни и подробни правила (виж Association for European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev, пар. 52 – 55 от решението).

В конкретния случай, Съдът отбелязва, че процедурата за разрешаване на специалните разузнавателни средства по отношение на първия жалбоподател е била неясна. Съдът прави извод, че националните власти не са успели да осигурят необходимата яснота и предвидимост на законодателството, което е послужило като основание за намесата в правата на първия жалбоподател. Това заключение прави ненужно Съдът да определя дали намесата е била „необходима в едно демократично общество“ за една от целите, изброени в чл. 8 от ЕКЗПЧОС. (пар. 56, пар. 59).

Съдът отбелязва, че останалите жалбоподатели не са предприели стъпки да предявят оплакванията си пред местните власти с цел да получат обезщетение, както и че не са подали жалбата си до ЕСПЧ в шестмесечен срок. Затова отхвърля тази част от жалбата като явно неоснователна. (пар. 69).

ЕСПЧ единодушно обяви оплакванията на първия жалбоподател по чл. 8 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС за допустими, а останалата част от жалбата за недопустима и реши, че по отношение на него  има нарушение на чл. 8 и чл. 13 от Конвенцията. Съдът му присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4 500 евро, както и 2 000 евро за разходи и разноски.

8. „Стамос срещу България“ (жалба  № 29713/05)

 Жалбоподателят, Теодор Стамос, роден през 1974 г., отива в САЩ със студентска виза като впоследствие изоставя следването си и започва да работи. През октомври 2003 г. той е депортиран в България. Той се оплаква от това, че българската гранична полиция впоследствие му налага две-годишна забрана за пътуване заради нарушаване на имиграционното законодателство на САЩ. Позовавайки се на чл. 2 от Протокол № 4 (свобода на придвижване) и чл. 8 (право на зачитане на личния и семейния живот), той твърди, че забраната е била неоснователна и непропорционална и че му е попречила да пътува до САЩ, където живеели майка му и брат му. Позовавайки се на чл. 13 (право на ефективни правни средства за защита), той се оплаква, че българските съдилища не са упражнили контрол за пропорционалността на тази мярка.

ЕСПЧ изследва въпроса дали следва да се налага автоматична забрана на жалбоподателя да пътува до която и да е чужда държава заради това, че е нарушил имиграционните закони на една конкретна държава. Нормалната последица би била лицето да бъде отстранено от държавата и да му бъде забранено (в съответствие с нейното законодателство) да влиза на територията й за определен период. Спрямо жалбоподателя е имало такива последици- той е бил депортиран от САЩ. (пар. 33 и 34 ).

Въпреки  че Съдът може да е готов да приеме за обоснована забраната за напускане на собствената си страна, наложена във връзка с нарушаване на имиграционните закони на друга държава в някои непреодолими ситуации, не счита, че автоматичното налагане на такава мярка без да се взимат предвид индивидуалните особености на засегнатото лице, може да се характеризира като необходима в едно демократично общество. (пар. 36).

ЕСПЧ единодушно реши, че има нарушение на чл. 2 от Протокол №4.

С оглед установяване не нарушение на чл. 2 от Протокол № 4 ЕСПЧ не счита за необходимо да разглежда наложената на жалбоподателя забрана за пътуване във връзка с чл. 8 от Конвенцията.

В своите решения съдилищата са третирали като ирелевантни аргументите на жалбоподателя относно обосноваността на мярката, разглеждайки само формалната ѝ валидност и конкретно посочвайки, че не могат да контролират дискреционната преценка за необходимостта от забраната – основното оплакване на жалбоподателя. Поради това е налице нарушение на чл. 13 от ЕКЗПЧОС. (пар. 51)

Не е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

9. „М.Н. срещу България“ (жалба  № 3832/06)

 Жалбоподателката М.Н., която на 14 годишна възраст е била жертва на изнасилване се оплаква, че проведеното разследване не е било ефективно и твърди, че не е имала правно средство, за да защити правата си, като се позовава  на чл. 3 (забрана на изтезанията и на нечовешкото или унизително отнасяне), чл. 8 (право на зачитане на личния  и семейния живот) и чл. 13 (право на ефективни правни средства за защита) от ЕКЗПЧОС. Придружена от родителите си веднага след изнасилването тя подава жалба, описвайки четиримата нападатели и назовавайки имената на трима от тях. На следващия ден е изготвен медицински доклад за изнасилването, повдигнати са обвинения на тримата като те се признават за виновни и посочват името на четвъртия нападател. През следващите дни М.Н. прави два опита за самоубийство. Между 05.10.1994 и 19.10.2004 не са предприети никакви процесуално-следствени действия. На 19.10.2004 г., когато обвиняемите са разпитани отново, те оттеглят показанията си и отричат вина. През януари 2006 г. адвокатът на жалбоподателката подава оплакване до прокуратурата относно продължителността на разследването и изтъква рискът наказателното преследване да се погаси по давност. През април 2006 г. производството е частично прекратено по отношение на двама от нападателите на основание 10 годишния давностен срок. Само един е признат за виновен и осъден, а на четвъртия не е повдигнато обвинение.

ЕСПЧ единодушно обявява жалбата за допустима по отношение оплакванията по чл. 3, 8 и 13 от ЕКЗПЧОС и недопустима в останалата част.

ЕСПЧ реши, че има нарушение на чл. 3 и чл. 8 от ЕКЗПЧОС, както и  че не възниква отделен въпрос по смисъла на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 3 и чл. 8.

В своето решение Съдът припомня, че съвместно с член 3, задължението, наложено от член 1 от Конвенцията на страните членки,  е да гарантират на всеки човек в рамките на тяхната юрисдикция, правата и свободите, залегнали в Конвенцията, като изисква от тях да вземат съответни мерки за предотвратяване  на всяка форма на изтезание, нечовешко и унизително отношение или наказание.

Като аргумент за постановяване на решението си, Съдът изтъква, че властите не са изпълнили задължението за провеждане на ефективно разследване, което е задължение за средствата, а не за резултат, и изискването за бързина и разумна експедитивност е отразено в този контекст. Властите имат задължение да предприемат мерки за събиране на доказателства относно инцидента, включително свидетелски показания, експертни доклади, както и специфични медицински експертизи. Съдът отбелязва, че между 05.10.1994 и 19.10.2004 не са предприети никакви процесуално-следствени действия – налице е бездействие на разследващите органи в продължение на десет години. Вследствие на продължителното бездействие на властите производството е частично прекратено по отношение на двама от извършителите на основание 10 годишния давностен срок, като това фактически е довело до ограничаване на наказателната им отговорност за извършеното от тях престъпление. Съдът счита, че с течение на времето неизбежно се е стигнало до намаляване на количеството и качеството на наличните доказателства, и че липсата на дължима грижа хвърля сянка на съмнение за добросъвестността на разследването. Съдът припомня в тази връзка, че изискването за ефективността на разследването следва да доведе до постановяването на присъда или налагане на определено наказание, като в този смисъл националните съдилища при никакви обстоятелства не трябва да остават ненаказани посегателствата върху физическата и морална неприкосновеност на физическите лица. Съдът счита, че пасивността на разследващите органи за период от около десет години е била в полза на двама от предполагаемите извършители, както и че липсата на определени необходими следствени действия, компрометират ефективността на необходимото наказателно разследване.

Съдът присъди на жалбоподателката обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 евро и 2 000 евро за разходи и разноски.

10. „Червенков срещу България“ (жалба 45358/04)

Жалбоподателят е лишен от свобода, който е бил поставен под специален режим на изпълнение на наказанието доживотен затвор. Жалбоподателят се оплаква от лоши условия в затвора в периода 1996-2007г. По силата на определения му специален режим той е излежавал присъдата си в килия с размери 1,90/3,20 м. Поради режима на изтърпяване на наказанието, килията му е била постоянно заключена, с изключение на ежедневната разходка и времето, предоставено за ползване на тоалетна. Жалбоподателят се оплаква от това, че през останалото време се е налагало да ползва кофа, разположена в килията, за естествени физиологични нужди. Според оплакванията на жалбоподателя същият не е имал контакт с други хора, освен по време на ежедневната разходка.

Съдът е заключил, че макар и забраната на контакти с други лишени от свобода от съображения за сигурност, дисциплина или защита да може да бъде оправдана, продължаването на изолирането, дори и относително, не може да се налага на лишен от свобода безкрайно дълго.

Още повече, че според Съда, за да бъде избегнат произвол, решението да се продължи един дълъг период на поддържане на изолацията следва да почива върху сериозни мотиви.

В случая жалбоподателя е описал детайлно материалните условия, при които е бил задържан. Съдът е изтъкнал, че констатациите на Комитета за предотвратяване на наказанията по време на посещението му в затвора в гр. Бургас в периода 1999-2002г. потвърждават тези твърдения.

Съдът е приел по съществото на жалбата, че при разглеждане на други жалби срещу България вече е установил, че продължителното прилагане на ограничителен затворнически режим, съчетано с вредните последици в резултат на неадекватните материални условия в затвора има за резултат подлагането на затворниците на изпитание с интензитет, който превишава „неизбежното ниво на страдание”, присъщо на задържането. В това отношение Комитета за предотвратяване на наказанията е изискал изолацията да почива на индивидуална преценка и да се прилага възможно най-кратко. В този смисъл са и препоръките на Комитета на министрите на Съвета на Европа. Предвид изложеното Съдът е счел, че е налице нечовешко и унизително отношение. Следователно е налице нарушение на чл.3 във връзка с чл.13 от Конвенцията поради липсата на ефективно средство за защита.

Жалбоподателят се оплаква също от контрола на кореспонденцията му с адвоката му. Съдът е напомнил постоянната си практика за нарушение на чл.8 от Конвенцията поради системен контрол от страна на властите на кореспонденцията на лишените от свобода с техните адвокати към момента на събитията.

Съдът напомня, че е установявал по други дела, че контрола на кореспонденцията на затворниците не произтича от индивидуално решение на властите, а от прякото приложение на относимото вътрешно право. Съдът е приел, че няма нарушение на чл.13 от Конвенцията, доколкото тази разпоредба не гарантира правото на жалба, чрез която законодателството на държава членка може да бъде атакувано пред национален орган.

Съдът е приел с единодушие, че е налице нарушение на чл.3 във връзка с чл.13 и на чл.8 от Конвенцията.

Съдът присъдил на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4 000 евро и 2 000 евро за разходи и разноски.

11. „Ненкова-Лалова срещу България“ (жалба  № 35745/05)

Делото е във връзка с уволнението на жалбоподателката Антоанета Ненкова-Лалова, която е работила като журналист в Българското национално радио (БНР). Тя е била уволнена поради нарушение на трудовата дисциплина и по-специално за умишлено неспазване на редакционни решения за избор на служителите на БНР, които да вземат участие в радио предаване на 9 октомври 1998 г. Позовавайки се на чл. 10 (свобода на изразяването), г-жа Ненкова-Лалова твърдеше пред ЕСПЧ, че истинската причина за уволнението ѝ е, че е излъчила в ефир резултатите от разследване за корупция на политическата партия, която е била на власт по това време (Съюзът на демократичните сили). Позовавайки се на чл. 6 § 1 (право на справедлив процес в разумен срок), тя също се оплаква от несправедливостта и прекомерната продължителност на производството във връзка с оспорването на уволнението й.

ЕСПЧ с мнозинство обяви за допустимо оплакването относно твърдяната намеса в правото ѝ на свобода на изразяването на мнение. Съдът обяви единодушно за допустимо и оплакването ѝ относно продължителността на производството по обжалване на уволнението ѝ. Останалата част от жалбата ЕСПЧ обяви за недопустима.

В окончателното си решение Съдът на първо място посочва, че уволнението на жалбподателката е основано на несъобразяването ѝ с редакционно решение, засягащо въпрос на вътрешната организация в БНР. На второ място посочва, че фокусът на последвалото съдебно производство е бил дали уволнението ѝ е съобразено с материалните и процесуалните правила, регламентиращи дисциплинарната отговорност на работниците. Въпреки това, тя е формулирала и твърдението, че уволнението ѝ е било в нарушение на правото на  свобода на изразяване на мнение, и ВКС макар и накратко се е произнесъл по този въпрос. Съдът е склонен да приеме, че член 10 е приложим към фактите по делото, както и че уволнението ѝ е съизмеримо с намеса в правата по тази разпоредба. Следователно трябва да се определи дали намесата е била "предвидена от закона", преследва ли една или повече легитимни цели съгласно параграф 2 от чл.10, и дали е била "необходима в едно демократично общество".

Съдът намира, че намесата е била „предвидена от закона“ – приложимите разпоредби от Кодекса на труда от 1986 г. Доколкото жалбоподателката твърди, позовавайки се на констатациите на първоинстанционния съд, че дисциплинарното производство не е било в съответствие с процесуалните изисквания на КТ, Съдът отбелязва, че неговото решение по-късно е било изменено от двете по-горни инстанции, които са установили, че дисциплинарното производство срещу нея  е било в съответствие с приложимите правни разпоредби. ЕСПЧ не счита, че решенията на СГС и ВКС са били произволни. Те са обяснили, макар и накратко, защо смятат, че тя е действала в нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на приложимите разпоредби на КТ.

Съдът посочва, че мярката срещу жалбоподателката, доколкото е предназначена да гарантира, че предаванията на БНР са съобразени с редакторските решения, взети от ръководните органи на радиото в интерес на слушателите и с изискванията на балансираното отразяване на събитията, като се изисква от радио с национален ефир, е била с цел защита правата на другите.

Съдът, като кредитира изцяло становището на правителството в тази част, счита, че мярката срещу жалбоподателката  е била пропорционална по две причини:

На първо място, уволнението ѝ е основано на нейното умишлено незачитане на редакторско решение, засягащо въпрос на вътрешната организация на БНР. Нито това решение, нито заповедта ѝ за уволнение споменават или налагат ограничение на темите, които да се дискутират по време на предаването, на съдържанието или начина на представяне на информацията. В настоящия случай уволнението на жалбоподателката изглежда, че е резултат от невъзможността ѝ да  се придържа към "задълженията и отговорностите", поети  като журналист в национално радио. Нищо в настоящия случай не подсказва решението на ръководството на БНР да е взето под външен натиск.

В настоящия случай управителния съвет на БНР поверил решението на генералния директор, инструктирайки го да вземе предвид степента на вина на жалбоподателката. Той е преценил, че подходящата дисциплинарна мярка е уволнение. Неговото решение е било обект на контрол от националните съдилища. ЕСПЧ не може да пренебрегне факта, че тази сурова мярка е продиктувана от конкретни и умишлени действия на жалбоподателката.

Поради това ЕСПЧ реши с четири на три гласа, че няма нарушение на чл. 10 от ЕКЗПЧОС.

Относно оплакването за прекалена продължителност на производството Съдът посочва, че делото е разгледано от три инстанции за период от 6 г. и 1 месец. Наскоро в делото Николов и други срещу България, Съдът е установил, че забавяне от около 2 г. пред ВКС по спорове за незаконно уволнение, е в нарушение на изискването за „разумен срок“, защото в тези случаи предвид интересите на лицата се изисква по-голямо старание от страна на властите. ЕСПЧ не вижда причина да отсъди различно и в настоящия случай, където делото е било висящо пред ВКС почти две години и половина. ЕСПЧ реши единодушно, че има нарушение на чл. 6§1 по отношение на неразумната продължителност на производството по обжалване на уволнението.

ЕСПЧ обяви оплакванията по чл. 6 § 1 относно твърдяна предубеденост на СГС и ВКС за явно необосновани и ги отхвърли на основание чл. 35 § 3 (a) и § 4 от ЕКЗПЧОС, а оплакванията по чл. 1 от Протокол №1 несъвместими ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията.

На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 585 евро, както и 500 евро плюс 320 бълг.лв. за разходи и разноски.

12. „Иванов срещу България“ (жалба № 19988/06)

Настоящето дело повдига въпроси, които вече са поставяни пред Съда. То е свързано с оплакването на жалбоподателя за невземането от компетентните органи на необходимите стъпки за възстановяването на лозя, които неговият баща е притежавал и са били частично отчуждени през 1963 г, въпреки решение от 1992 г. в негова полза. Той се позовава в частност на чл. 1 от Протокол № 1 (защита на собствеността) и чл. 13 (право на ефективни правни средства за защита).

Съдът приема, че намесата в правото на жалбоподателя е било законно, тъй като не е имало конкретни срокове за издаване на план на имота му по приложимото законодателство, и може да е преследвало легитимна цел в обществен интерес – за защита правата на другите, тъй като властите е трябвало да отразят исканията на редица бивши собственици в доста сложния процес на реституция. Относно пропорционалността, Съдът трябва да изследва дали закъснението в издаването на план означава, че жалбоподателя е трябвало да понесе прекомерна тежест. Съдът вече е разглеждал дела, повдигащи същия въпрос и препраща към развитите в тях принципи (Найденов, Любомир Попов, Василев и Дойчева). В продължение на почти осем години и седем месеца (времето, което е отнело издаването на плана) жалбоподателят е бил поставен в ситуация на несигурност относно реализацията на правото си на собственост и не е могъл да се ползва мирно от притежанията си. Тъй като отсъства основание за забавянията, ЕСПЧ реши, че е нарушен чл. 1 от Протокол №1.

Разглеждайки твърдението за нарушение на чл. 13 от ЕКЗПЧОС, ЕСПЧ, освен всичко, се позовава и на решението си по делото „Василев и Дойчева срещу България“. В него е посочено, че проблемът  е повтарящ се, както и че българските власти трябва да  предвидят ясни срокове за приемането и изпълнението на административни решения, необходими за завършване на процеса на реституция на земеделска земя.  Поради това е налице нарушение на чл. 13 от ЕКЗПЧОС.

ЕСПЧ присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 евро, както и 1000 евро за разходи и разноски.

13. „Пашов и други срещу България“ (жалба  № 20875/07)

Жалбоподателите по делото – Павел Шопов, Елена Лазова и Константин Николов, повдигат оплакване, че властите не са провели ефективно разследване относно твърдението им, че са били бити с палки от полицията през януари 1997 г., когато провеждащ се пред сградата на Народното събрание в гр. София митинг прераснал в обществени безредици. Те се основават на чл. 3 (забрана на изтезанията и на нечовешкото или унизително отношение) от Европейската конвенция за защита права на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Позовавайки се на чл. 6 § 1 (право на справедлив  съдебен процес в разумен срок) от ЕКПЧ и на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията (защита на собствеността), те се оплакват също от прекомерната продължителност на производството по предявения от тях иск по ЗОДОВ, претендирайки обезщетение за това, че са били малтретирани, както и продължителното неизпълнение на постановеното в тяхна полза съдебно решение.

Съдът посочва, че настоящия случай се отнася до инцидент от януари 1997 г. Наказателното производство е било прекратено през 2000 г. като не е включвало разследване на конкретните обстоятелства, при които са получени нараняванията на жалбоподателите, тъй като е било фокусирано върху събитията пред парламента, докато жалбоподателите са били нападнати в сградата, където живеели първият и вторият от тях.

ЕСПЧ  вече е постановявал, че в случаи на твърдяно малтретиране се изисква жалбоподателите да подадат жалба с необходимата експедитивност след като са разбрали или е трябвало да им стане ясна липсата на ефективно разследване, способно да доведе до идентифициране и наказване на виновните. Съдът намира, че в случая жалбоподателите е трябвало да са наясно след прекратяването на наказателното производство, че няма да има по-нататъшно разследване за побоя над тях, и е трябвало да подадат жалбата си възможно най - бързо след това. Настоящата жалба е подадена на 07.05.2007 г.

Вярно е, че жалбоподателите са подали иск по ЗОДОВ, производството по който е продължило доста след прекратяване на наказателното производство. Това производство обаче не е имало никакво влияние върху задължението на държавата да проведе ефективно разследване и окончателното съдебно решение не може да се счита за „окончателно решение“ по смисъла на чл. 35 § 1 от ЕКПЧ по отношение на оплакването, основано на процесуалния аспект на чл. 3 от Конвенцията.

Вярно е, че дори след 15.10.2004 г. (влизането в сила на съдебното решение по иска по ЗОДОВ) проблемът все още е висящ, тъй като присъдените обезщетения остават неизплатени. Въпреки това, Съдът посочва, че разглежданото  оплакване се отнася до липса на ефективно разследване за малтретирането на жалбоподателите от полицейски служители на 11.01.1997 г. и не счита връзката между това оплакване  и неизпълнението на съдебното решение от 22.07.2004 г., за достатъчно силна, за да оправдае заключение, че оплакванията на жалбоподателите не са били определени на национално равнище.

Следователно оплакването по чл. 3 за липсата на ефективно разследване не е направено в шестмесечен срок от „окончателното решение“ по случая и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с чл. 35 § 1 и §4 от ЕКПЧ. ЕСПЧ обявява с мнозинство оплакването по чл. 3 от Конвенцията за недопустимо (националният съдия Здравка Калайджиева се разграничава с особено мнение, поради противоречие с досегашната практика на ЕСПЧ и ново тълкуване на правилото за подаване на жалба в 6 месечен срок от „окончателното решение”).

Във връзка с оплакването по чл. 6 § 1 от ЕКПЧ относно производството по предявения иск по ЗОДОВ, ЕСПЧ  посочва, че делото е разгледано на две инстанции като на жалбоподателите е присъдено обезщетение. Въпреки това, влязлото в сила на 15.10.2004 г. решение към декември 2010 г. все още не е изпълнено. Съдът вече е постановявал, че изпълнението е втората фаза на производството и твърдяното право всъщност не е ефективно до изпълнението на решението. Общата продължителност на производството е повече от 13 г., от които 7 на съдебна фаза.

Съдът отбелязва, че настоящия случай, не изглежда особено сложен и няма конкретни забавяния по вина на жалбоподателите. Производството е било забавяно, защото няколко пъти делото е връщано за ново разглеждане на основание грешно интерпретиране и приложение на  законодателството. ЕСПЧ посочва, че забавянията на съдебната фаза сами по себе си са прекомерни от гледна точка на изискванията на чл. 6 § 1. Още повече, че окончателното решение е останало неизпълнено за особено дълъг период – от 2004 г. поне до 2010 г. Проблемът се задълбочава от факта, че българското законодателство не предвижда производство по принудително изпълнение срещу държавни учреждения, или ясно регламентирана процедура за жалба пред независим орган с правомощия да издава задължителни разпореждания в случай на неизпълнение от страна на държавните институции на съдебни решения срещу тях.

Ето защо в настоящия случай е налице нарушение на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ.

В съответствие с установената съдебна практика на ЕСПЧ  (Burdov v. Russia, № 59498/00, § 40, Манчева срещу България, № 39609/98§ 65 и  Kotov v. Russia [GC], № 54522/00, § 90), изпълнимата претенция на жалбоподателите по силата на окончателното съдебно решение от 22.07.2004 г. представлява „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Невъзможността да получат изпълнение на това решение съставлява намеса в правата им мирно да се ползват от своите притежания. Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

ЕСПЧ постановява, че в тримесечен срок от влизането в сила на решението съгласно чл. 44 § 2 от Конвенцията държавата – ответник следва, да осигури изпълнението на решението на СРС от 22.07.2004 г. в случай, че то все още не е изпълнено.

ЕСПЧ присъжда обезщетение за неимуществени вреди в размер на

2 000 Евро на всеки от жалбоподателите, както и 800 Евро за разходи и разноски общо на тримата жалбоподатели.

14. „Башикарова и други срещу България“ (жалба № 53988/07)

Делото „Башикарова и други срещу България“ повдига проблеми, които вече са били поставяни пред Съда. Случаят е свързан с ефектите от реституцията спрямо трети лица. Жалбоподателите се оплакват, че са били лишени от техния имот произволно, без адекватна компенсация, както и от прекомерната продължителност на гражданските производства. Те се позовават на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията (защита на собствеността), чл. 6 § 1 от ЕКПЧ (право на справедлив съдебен процес в разумен срок) и чл. 13 от ЕКПЧ (право на ефективни правни средства за защита).

ЕСПЧ обявява оплакванията на първия и втория жалбоподател по чл. 6 § 1 и чл. 13 от ЕКПЧ относно прекомерната продължителност на производството за допустими, а останалата част от жалбата за недопустима,  като постановява, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 и чл. 13 от ЕКПЧ.

Релевантните факти, националното законодателство и практика по отношение на ефекта на реституцията върху третите лица и прилагането на член 7 от Закон за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти са обобщени в решението на Съда по делото „Великови и други срещу България”, № 43278/98, 45437/99 / 99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01 и 194/02, решение от 15 март 2007 година.

Съответното вътрешно законодателство и практика във връзка с правни средства за защита, насочени към ускоряване на гражданското производство са обобщени в решението на Съда по делото „Фингър срещу България“, № 37346/05, § § 43 и 55, решение от 10 май 2011.

Към съответния момент единственото средство за ускоряване на производството е жалбата за бавност по чл. 217а от ГПК от 1952 г. То е влязло в сила през юли 1999 г. и в настоящия случай не е могло да се приложи за производството пред СРС, което е приключило през октомври 1999 г. Още повече, изглежда, че жалбата за бавност е била неприложима в производството пред ВКС. Производството пред втората инстанция е продължило от 2000 г. до 2005 г. До 2000 г., когато делото стига до СГС натрупаните забавяния вече са значителни, имайки предвид, че производството е започнало в началото на 1993 г. Делото е било висящо пред ВКС още 2 години. В релевантния период българското законодателство не е предвиждало друго правно средство за защита, насочено към ускоряване на производството или към обезщетяване.

Производството е продължило повече от  14 г. на три инстанции. Дали продължителността е била разумна следва да се прецени в светлината на обстоятелствата на случая като се имат предвид следните критерии: сложността на случая, поведението на жалбоподателите и какъв е бил интересът за жалбоподателите в спора. Съдът често е намирал нарушение на чл. 6 § 1 в подобни случаи. В настоящия случай Съдът достига до същото заключение.

Съдът присъжда обезщетение за неимуществени вреди в размер на

4 800 Евро на първия жалбоподател и 2 500 Евро на втория, както и 600 Евро за разходи и разноски.

15. „Захариева срещу България“ (жалба  № 6194/06)

На 20.11.2012 г. Европейският съд по правата на постанови своето решение по посочената жалба, с която обяви същата за недопустима. Жалбоподателката Теодора Димитрова Захариева претърпява две операции, както и химиотерапия след като през 1998 г. и 2002 г. ѝ поставят диагноза рак на гърдата. Това лечение е било безплатно за нея. Била ѝ е предписана  и хормонална терапия, свързана с приема на лекарство, чиято активна съставка е госерелин. В съответния период то е било в списъка на лекарства, предоставяни от Министерството на здравеопазването безплатно. През март 2004 тя е уведомена, че има проблем със снабдяването с това лекарство. Тогава тя си го купила сама. Цената на всяка доза е била 480 лв. Жалбоподателката преминала на алтернативно лечение, тъй като не можела да си позволи да го купува. След това ѝ било предписано друго лекарство, което трябвало да получи безплатно, но това не е станало и тя отново си го купила сама. През март 2005 били открити метастази в черния дроб и тя преминала още един курс химиотерапия. През май 2005 г. и други лекарства не ѝ били предоставени безплатно, въпреки че също били в списъка на Министерството на здравеопазването. Жалбоподателката многократно протестирала с писма и оплаквания до Министерство на здравеопазването и други институции.

На 02.02.2005 тя предявила иск за обезщетение срещу Министерство на здравеопазването. СГС постановил решението си на 06.11.2006, с което уважил частично предявения иск. Въззивният съд увеличил обезщетението за неимуществени вреди –100,000 лв. ВКС потвърдил неговото решение. През 2009 г. жалбоподателката дала интервю, в което е казала, освен всичко, че здравето ѝ се е подобрило.

Жалбоподателката, позовавайки се на чл. 2 § 1 от ЕКЗПЧОС, твърди че държавата не е спазила задължението си да защити нейния живот, тъй като не е осигурила редовно снабдяване с безплатни животоспасяващи лекарства. Тя прави оплакване и по чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията, твърдейки, че липсата на разбиране от страна на властите и отношението им като цяло, се равняват на нечовешко и унизително отнасяне и разкриват неуспех да се осигури зачитане на личния ѝ живот.

Позовавайки се на чл. 2, чл. 6 § 1и чл. 13 от ЕКЗПЧОС, тя се оплаква и от прекомерната продължителност на съдебното производство и липсата на ефективно правно средство за защита в това отношение.

Правителството посочва, че жалбоподателката вече не може да се счита за жертва на нарушение, защото българските съдилищата са уважили нейния иск срещу Министерството на здравеопазването, присъждайки ѝ адекватно обезщетение за неимуществени и имуществени вреди.

ЕСПЧ е резюмирал принципите относно преценката за статуса на жертва на жалбоподателя в пар. 178-92 в решението по делото Scordino v. Italy (no. 1) ([GC], no. 36813/97, ECHR 2006 V). От тях следва, че ЕСПЧ трябва да провери дали националните власти са признали, че е налице нарушение на право, защитено от Конвенцията и дали обезщетението може да се счита за подходящо и достатъчно. ЕСПЧ счита, че решенията, признаващи Министерството на здравеопазването за отговорно за вредите, причинени на жалбоподателката, може да се разглеждат като признание по същество на твърдените нарушение на чл. 2, чл. 3и чл. 8 от Конвенцията.

ЕСПЧ посочва, че в миналото е постановявал, че ако нарушението на правото на живот или на лична неприкосновеност не е причинено умишлено, задълженията по съответните разпоредби на Конвенцията може да бъдат изпълнени ако националната правна система осигурява на жертвата средство за защита, позволяващо отговорността на съответните лица да бъде установена и получаване на подходящо гражданско обезщетяване. При обстоятелствата на настоящия случай присъждането на обезщетение за вреди може да се счита за подходяща форма на обезщетяване.

ЕСПЧ посочва, че присъдената на жалбоподателката от българските съдилища сума, по никакъв начин не може да се разглежда като твърде ниска в сравнение с обезщетенията, които той е постановявал по подобни дела.

Поради всичко изложено следва, че жалбоподателката не може вече да се счита за жертва на нарушение на чл. 2, чл. 3 или чл. 8 от Конвенцията относно нередовното снабдяване с лекарства и оплакването ѝ е ratione personae несъвместимо с разпоредбите на ЕКЗПЧОС.

Относно твърдението за нарушение на чл. 6 § 1 ЕСПЧ посочва, че случаят на жалбоподателката е бил с известна фактическа сложност. Разглеждайки развитието на съдебното производство, ЕСПЧ не счита, че посочените пропуски, правят общата продължителност на производството прекомерна. ЕСПЧ обявява оплакването по чл. 6§1 за явно необосновано. Във връзка с това заключение ЕСПЧ счита, че жалбоподателката няма защитимо оплакване по чл. 13 от Конвенцията във връзка с продължителността на производството.

ЕСПЧ посочва относно оплакването за съдебните такси, че в допълнително решение от 12.12.2008 г. вследствие на законодателни промени, продиктувани от решението по делото „Стайков срещу България“, ВКС драстично е намалил размера на таксите, които жалбоподателката е осъдена да заплати за касационното производство.

Софийският апелативен съд, по невнимание или може би умишлено, не е осъдил жалбоподателката да плати такси по отношение въззивното производство.

Въпреки установената съдебна практика на ВКС относно таксите, събрани преди измененията в ЗОДОВ от 2008, е било възможно жалбоподателката да опита да избегне плащането на таксите в производството пред първата инстанция.

Съдебните такси освен това се равняват на около 8,3 % от обезщетението и не може да се поддържа, че са представлявали непропорционална финансова тежест, неправомерно ограничаваща правото на жалбоподателката на достъп до съд.

Приемайки възраженията на правителството, ЕСПЧ обявява и това оплакване за явно необосновано.

ЕСПЧ с мнозинство обяви оплакванията относно непредоставянето  на жалбоподателката на лекарства за лечението ѝ  за недопустими. Останалата част от жалбата Съдът единодушно обяви също за недопустима.

16. „Филипови срещу България“ (жалба  № 24867/04 )

Жалбоподатели по делото са Росица Филипова и Алберто Филипов – съпругата и синът на Николай Филипов, който на 13.05.1999 г. е загинал по време на полицейска операция. Полицията твърди, че г-н Филипов е прострелян от един от техните служители, действайки при неизбежна отбрана, докато  жалбоподателите, позовавайки се на чл. 2 (право на живот) от Конвенцията, твърдят, че техния роднина е убит умишлено и че проведеното разследване е било неефективно и е довело до оправдаване на полицая, отговорен за смъртта на г-н Филипов.

В производството има две версии за начина, по който г-н Филипов е изгубил живота си. Първата е, че е застрелян неправомерно, която теза застъпва първоначално и Софийският военен съд. Втората е, че полицаят е действал при неизбежна отбрана, защото г-н Филипов се е опитвал да застреля него или колегите му, която версия е приета при обжалването от Военно-апелативния съд. Присъдата е отменена от ВКС, а  делото върнато с указания за нова преценка на доказателствата. Софийският военен съд отново се придържа към първата версия, а Военно-апелативния съд приема втората. ВКС оставя в сила присъдата на Военно-апелативния съд.

ЕСПЧ отбелязва, че в рамките на своята компетентност не може да замени преценката на фактите на националните съдилища и не би било уместно да се опитва да прави свои заключения за фактите. Той трябва да изследва дали националните власти са провели ефективно разследване за смъртта на г-н Филипов и дали при преценката на необходимостта от използваната сила националните съдилища са подложили случая на внимателната проверка, изисквана от чл. 2 от Конвенцията.

 ЕСПЧ също така набляга на това, че той не е наказателен съд и определяйки дали има нарушение на чл. 2, той не преценява наказателната отговорност на директно или индиректно засегнатите лица, защото тя е различна от международната отговорност по силата на Конвенцията. (виж Giuliani and Gaggio, § 182, Tanlı v. Turkey, № 26129/95, § 111 и Avşar v. Turkey, № 25657/94, § 284). Принципите, регламентиращи задължението на държавата по чл. 2 да проведе ефективно разследване, когато едно лице е убито в резултат на сила, използвана от длъжностни лица, са добре установени и са изложени детайлно в решението на Голямата камара по делото Giuliani and Gaggio.

Разследването в настоящия случай е започнало веднага след инцидента. Няколко часа по-късно е направен оглед, а на следващия ден аутопсия на тялото на г-н Филипов. На полицая е повдигнато обвинение на следващия ден. През следващите месеци разследващите органи са работили усърдно по случая и въпреки това, между октомври 2000 г. и септември 2005 случаят е наситен със  закъснения, които се дължат главно на явното, системно и демонстративно неизпълнение от разследващите органи на указанията, давани им от съдилищата в хода на обжалване на постановленията им за прекратяване на производството и при последвалите провали на прокуратурата да внесе коректно изготвен обвинителен акт. Друга причина е, че поне едно от съдебните производства по обжалване е стигало до ВКС, както е било възможно към момента.

Наскоро в дело, засягащо разследването на твърдение за малтретиране, Съдът е изразил сериозна загриженост за подобна практика ( виж Biser Kostov v. Bulgaria, no. 32662/06, §§ 82 83).Тези опасения са още по-валидни при разследването на неправомерно поведение на полицията. Последвалото забавяне почти е довело до сваляне на обвиненията на основание чл. 239а от НПК от 1974 г., което само по себе си е би било достатъчно, за да постави производството в противоречие с процесуалното задължение на държавата-ответник по чл. 2 от Конвенцията. При тези обстоятелства, не може да се счита, че времето, необходимо за приключване на наказателното производство срещу полицая, прострелял и убил г-н Филипов, е в съответствие със задължението на държавата по чл. 2  да гарантира разумна експедитивност при разследванията на смъртни случаи в резултат на използвана сила от длъжностни лица.

Вярно е, че посочените забавяния не са довели да загуба на доказателства или други непоправими дефекти и не са попречили на съдилищата да разгледат делото, но ЕСПЧ е на мнение, че при преценката на необходимостта от сила, използвана срещу Филипов, националните власти е трябвало да вземат под внимание цялата верига от събития, водещи до този резултат. Съдът е поразен от видимата липса на яснота по отношение на точната цел, която са искали  да постигнат тримата полицаи, разположени на пътя, водещ до къщата на Филипов, очевидната липса на инструкции как да реагират при контакт с него – по-конкретно инструкции, наблягащи на тяхното задължение да се въздържат от използването на непропорционална сила в случай на въоръжен сблъсък (виж Вълеви срещу България № 272/05 и 890/05), и очевидната липса на алтернативни мерки в случай, че контакта с Филипов не мине гладко. Вярно е, че събитията са се развили бързо след като полицаите забелязали Филипов в колата си, но докато са го преследвали, полицаите са стреляли многократно по колата му, което, вземайки предвид високата скорост, с която се движели колите, трудно би се приело като незастрашаващо живота (виж Цеков срещу България, № 45500/99, §64).

При преценката за необходимостта от използваната сила, съдилищата са  фокусирали вниманието си върху последните моменти на надпреварата, и са анализирали нуждата от нея почти изцяло в контекста на момента на срещата между тях. За да се определи дали държавата е спазила задължението си по чл. 2 от Конвенцията, разследването, трябва да е достатъчно обширно, така че да позволи на властите да вземат предвид не само действията на длъжностните лица, които директно са използвали смъртоносна сила, но също и всички заобикалящи обстоятелства, включително планирането и контрола на въпросната операция.

Поради изложените обстоятелства, ЕСПЧ единодушно реши, че е налице нарушение на чл. 2 от Конвенцията.

Не е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.

17. „Ленев срещу България“ (жалба  № 41452/07 )

Жалбоподател е Юрий Ленев и делото е свързано с твърдението му, че е изтезаван от полицейските специални части, когато през юни 1999 г. е бил арестуван по подозрение, че е взел участие в убийството на бившия министър-председател на България Андрей Луканов. Той твърди, че след като е арестуван в дома си, е вкаран в микробус, с качулка на главата, и е заведен на тайно място за провеждане на разпит чрез изтезания. Г-н Ленев накрая е оправдан по обвиненията за убийството на г-н Луканов, тъй като съдилищата са установили, че самопризнанията му са получени чрез изтезание. Съдилищата са оправдали също и полицаите, обвинени, че са го изтезавали, заключавайки, че техните действия са представлявали законна и подходяща употреба на сила. Позовавайки се на чл. 3 (забрана на изтезанията и на нечовешкото или унизително отношение), той се оплаква, че е бил изтезаван от полицията и че последвалото разследване е било неадекватно. Позовавайки се на чл. 8 (право на зачитане на личния и семейния живот, и на жилището), той се оплаква също, че е  записван тайно докато е бил задържан и предвид българското законодателство и практика в областта, такива мерки могат да бъдат прилагани отново в бъдеще. Също така той твърди, че в нарушение на чл. 13 (право на ефективно правно средство за защита), не са налице ефективни средства, чрез които да се оплаче и да получи компенсация за малтретирането и за подлагането на тайно наблюдение. И накрая, г-н Ленев твърди, че в нарушение на чл. 34 (право на жалба) и чл. 38, § 1 (а) (задължение за създаване на необходимите условия за разглеждане на делото) властите не са предоставили на него или на ЕСПЧ определени документи.

По твърдяното малтретиране, ЕСПЧ посочва в решението си, че приложимите принципи са добре установени и наскоро са изложени детайлно в пар. 87-93 от решението на Голямата камара по делото Gäfgen v. Germany № 22978/05. Съдът отбелязва, че извършените медицински прегледи на 02.06, 23.07 и 26.07.1999 г. разкриват, въпреки някои противоречия, редица наранявания по главата, краката, ръцете, китките, пръстите и ноктите на жалбоподателя. Те са без съмнение достатъчно сериозни, за да обосноват приложимостта на чл. 3 от Конвенцията.

Съдът е изправен пред различни версии относно обстоятелствата, при които жалбоподателят е получил тези наранявания, като няма индикации жалбоподателят да е имал наранявания преди задържането. Дори да се приеме, че някои от раните на жалбоподателя са причинени по време на арестуването му, трябва да се определи дали те са резултат от сила, която е абсолютно необходима за подчиняването му (виж Georgi Dimitrov v. Bulgaria, № 31365/02, §§ 56-57). Трябва освен това да се подчертае, че отговорността на държавата по Конвенцията не е индивидуалната наказателна отговорност, следователно оправдателната присъда на националните съдилища, обвързани от презумпцията за невиновност и взимайки предвид високите наказателен стандарт на доказване, не освобождава държавата от отговорността ѝ по Конвенцията. Така Съдът е постановил, че когато дадено лице е задържано под стража в добро здраве, но е установено, че има наранявания по време на освобождаването, задължение на държавата е да даде правдоподобно обяснение за това как са причинени тези наранявания (Selmouni v. France [GC], № 25803/94, § 87, Toteva v. Bulgaria, № 42027/98, § 50 и Vladimir Georgiev v. Bulgaria, №. 61275/00, § 36).

Съдът отбелязва, че раните на г-н Ленев са многобройни, навсякъде по тялото и доста жестоки. Операцията по арестуването му е била планирана предварително и е извършена от специални части на полицията, поради което те са можели да вземат мерки за минимизиране на всякакви съпътстващи наранявания. ЕСПЧ отбелязва, че когато делото е върнато за допълнително разследване, Софийската военна прокуратура  посочва, че не е събрана информация за времето между пристигането в Копривщица и връщането на жалбоподателя в София на следващия ден, а обвиненията срещу полицаите не конкретизират кой от  тях  кои удари към кои части от тялото на жалбоподателя е извършил. В своите оправдателни присъди Софийският военен съд и Военно-апелативния съд не са опитали да обяснят произхода на нараняванията на жалбоподателя, приемайки без детайлен анализ, че всички те са били получени, когато полицаите са се опитвали да накарат жалбоподателя да се качи в микробуса и да му сложат белезници.

Разглеждайки обвиненията срещу жалбоподателя, Софийският апелативен съд, чието решение е потвърдено изцяло от ВКС, е постановил, че не може да отчита тези самопризнания, защото те са били получени в резултат от тежко физическо насилие - особено по отношение на жалбоподателя – чиито последици не са утихнали за няколко месеца. Съдът трябва да вземе предвид и един допълнителен елемент – фактът, че от момента на арестуването му, до момента, в който е бил отведен в къщата в Копривщица, жалбоподателят е бил с качулка. Следва да се отбележи, че в релевантния период българското законодателство не съдържа разпоредби, позволяващи това. Тази незаконна мярка по-скоро цели да дезориентира жалбоподателя. Съдът отбелязва и факта, че вместо в обикновено място за лишаване от свобода, жалбоподателят е заведен в „тайна база“ и е разпитван там дълго време през нощта.

При тези обстоятелства Съдът няма никакво съмнение, че малтретирането, довело до нараняванията на пръстите и ноктите на жалбоподателя, е причинено с цел пречупване на физическата и морална устойчивост, карайки го да направи самопризнания, което  в случая е станало. Следователно то трябва да бъде определено като изтезание, поради което е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

Въпреки, че жалбоподателят е прегледан на 02.06.1999г. от лекар, който е забелязал някои от раните му, до 23 и 26.07.1999г. той не е подложен на медицински преглед със снемане на цялостна анамнеза на нараняванията или за установяване причината за тях чрез криминалистични методи. По-късно това е породило трудности при установяване на точния произход и време на различните наранявания на жалбоподателя, а възможността своевременно да се осигурят доказателства е един от най-важните фактори при оценката на цялостната ефективност на разследването при твърдения за малтретиране.

В настоящия случай властите са провели разследване и са обвинили трима полицаи. По преценка на Съда, разследването не дава обяснение за произхода на всички наранявания върху жалбоподателя, а такова производство не може да се приеме  като ефективно по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Макар и властите да са били изправени пред достатъчно информация, водеща до предположение, че поне част от малтретирането на жалбоподателя е било извършено  с цел да направи самопризнания, те не са опитали да намерят подбудите за това малтретиране и да повдигнат обвинение по чл. 287 от НК.

Друг проблем са многобройните забавяния, съпътстващи разследването. И на последно място, няма индикации, че някой от обвинените полицаи е бил отстранен от длъжност по време на наказателното производство срещу тях. Поради тези съображения  ЕСПЧ реши, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията заради липсата на ефективно разследване.

Съдът отбелязва също, че лица, малтретирани от полицаи или техните роднини, действително са имали възможност да получат компенсация, предявявайки иск по чл. 1 от ЗОДОВ. Но в тези случаи или не е имало наказателни производства срещу полицаите, или полицаите са били осъдени.

В настоящия случай обаче те са  оправдани и гражданските искове са  отхвърлени на основание, че използваната сила е била законна. Според българското законодателство, присъдата е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от престъплението по отношение на това дали деянието е извършено и дали е било противоправно, докато исковете по чл. 1 от ЗОДОВ могат да бъдат уважени само при незаконни действия.

Вярно е и че както е посочено и от правителството, при присъждането на обезщетение по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ съдилищата взимат предвид страданията по време на предварителното задържане, но не са предоставени примери, в които съдилищата са присъдили обезщетение във връзка с конкретни инциденти, свързани със съзнателно малтретиране по време на задържането.

 Съдът е на мнение, че недостатъчното разследване и последвалите заключения за законна употреба на сила – в ярък контраст със заключенията на съдилищата, разглеждащи обвиненията срещу жалбоподателя, че самопризнанията му са получени чрез малтретиране – де факто са препятствали жалбоподателя да получи обезщетение за това в рамките на гражданско производство. Поради изложеното ЕСПЧ реши, че  чл. 13 от Конвенцията е нарушен.

Относно твърдението за нарушение на чл. 8 от Конвенцията, Съдът се позовава на решението си по делото „Асоциация за Европейска интеграция и права на човека“ и Екимджиев срещу България“ и тъй като приложимото законодателство по време на подаване на жалбата е било същото, ЕСПЧ не вижда причина да се произнесе различно. ЕСПЧ намира, че намесата в правата, гарантирани от чл. 8 от Конвенцията не е било „в съответствие със закона“ по смисъла на пар. 2 и е налице нарушение на тази разпоредба  във връзка с потенциално подлагане на жалбоподателя на тайно наблюдение.

Съдът припомня, че освен ако не са обвинени в извършване на престъпление въз основа на материал, получен чрез тайно наблюдение или извличане на печалба от изтичане на информация, заинтересованите лица не могат да научат дали са били поставени под такова наблюдение, в резултат на което те не могат да търсят обезщетение. Вярно е, че в рамките на новия чл. 34з от ЗСРС специална парламентарна комисия трябва да уведоми тези, които незаконно са подложени на тайно наблюдение, но това не може да бъде взето предвид в конкретния случай, защото възможността е възникнала след подаване на жалбата и не е ясно дали тя се прилага за минали случаи на тайно наблюдение. ЕСПЧ реши, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията във връзка с липсата на ефективно правно средство за защита в това отношение.

Относно твърдението за нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията, Съдът е посочил, че няма индикации жалбоподателят да е обжалвал задържането, което е възможно по българското законодателство. Поради това оплакването е недопустимо и следва  да бъде отхвърлено на основание чл. 35 § 1 и §4 от Конвенцията.

Съдът е обявил за недопустимо твърдението за нарушение на чл. 6, § 2 от Конвенцията и го е отхвърлил на основание чл. 35 § 1, § 3 (a) и § 4 от ЕКПЧОС.Относно твърдението за нарушение на чл. 34 и чл. 38, § 1 (а) Съдът посочва, че правителството е предоставило копия от протоколите от заседанията и съдебните актове на Софийски военен съд и на Военно-апелативния съд, а жалбоподателят е получил копия от всички релевантни медицински документи. В резултат на това Съдът не е препятстван да разгледа делото и държавата-ответник не е нарушила задълженията си по чл. 38, §1 (а) от Конвенцията, нито е попречила на ефективното упражняване на правото на индивидуална жалба.

ЕСПЧ присъди на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 27 000 евро, както и 4 000 евро за разходи и разноски.

18. „Димитрови срещу България“ (жалба  № 7443/06)

Жалбоподатели са Лиляна Веселинова Димитрова и синът ѝ Юлиан Димитров Димитров. На 04.02.1998 г. техният съпруг и баща, който бил техник по обслужване на въздухоплавателни средства, починал в самолетна катастрофа в Португалия. На неустановена дата, но не по-късно от средата на 1999 г, жалбоподателите получили обезщетение от 10,000,000 стари бълг. лева по силата на застраховката на работодателя на г-н Д.Д.

На 10.12.1998 г. те предявили иск срещу работодателя във връзка с инцидента като поискали общо 200 000 нови бълг. лева за неимуществени вреди. На 30.08.2001 г. СГС частично уважил исковете като присъдил съответно 6,000  и 7,500 лв. Съдът квалифицирал поведението на екипажа като груба небрежност и постановил, че това следва да доведе до редукция на обезщетението. С решение от 25.10.2002 г. Софийският апелативен съд присъжда обезщетение в размер на 13,000 лв. на всеки от тях. На 14.12.2005 г. ВКС оставил в сила решението на САС.

Съдът припомня, че разумността на продължителността на производството трябва да бъде оценявана в светлината на обстоятелствата по делото и според следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателите и съответните власти и интереса за жалбоподателите в спора. По настоящето дело ЕСПЧ посочва, че случаят е имал известна сложност понеже е включвал експертиза и взаимодействие с португалските власти. Въпреки това, на СГС е отнело повече от шест месеца да насрочи първото заседание, само за да го отложи за нов шестмесечен период за събиране на доказателства. Поправянето на явна фактическа грешка в решението на САС и производството пред ВКС е отнело повече от три години.

Съдът отбелязва, че жалбоподателите като наследници на жертва на трудова злополука, са имали съществен личен интерес в осигуряването на съдебно решение относно правото им на обезщетение своевременно. С оглед на това общата продължителност на производството от 7 години изглежда прекомерна.

Същевременно, ЕСПЧ вече е постановявал, че жалбата за бавност не е ефективно средство в делата, където значителни забавяния са се появили пред най-висшата инстанция или където основният източник на забавянията не е невъзможността на съда да насрочи заседания през разумни интервали, а по-скоро фактът, че не са организирали разглеждането на делото правилно и не са успели да съберат доказателствата по по-ефективен начин. Освен това по българското законодателство няма ефективни компенсаторни средства относно продължителността на гражданските производства. Затова Съдът реши, че има нарушение на чл. 6, §1 и чл. 13 от Конвенцията.

Жалбоподателите правят оплакване и по чл. 1 от Протокол № 1 и членове 2, 6 и 13 от Конвенцията, че обезщетението присъдено им от националните съдилища е било твърде малко и не са имали ефективни вътрешноправни средства в това отношение. В светлината на всички материали  по делото, с които разполага, ЕСПЧ намира, че те не разкриват нарушения. Следователно тази част от жалбата следва да бъде отхвърлена като явно необоснована съгласно чл. 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията.

ЕСПЧ присъди на жалбоподателите обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1,700 евро на всеки от тях, както и 687.43 евро съвместно за разходи и разноски.

19. „Илинови срещу България“ (жалба № 23590/06)

Жалбата на г-жа Валентина Димитрова Илинова и г-н Йордан Йорданов Илинов  е свързана със събитията около 22 април 1995 г., когато е починал тринадесетгодишния им син Марин Илинов. Марин Илинов и негов приятел при игра влизат в трафопост. Марин Илинов е пострадал тежко и два дни по-късно починал в болница. Като се позовават на чл. 2 (право на живот) от Конвенцията, жалбоподателите твърдят пред Съда, че българските власти не са изпълнили своите позитивни задължения по чл. 1 Конвенцията, тъй като не са защитили правото на живота на техния син и не са провели ефективно разследване на обстоятелствата около инцидента.

ЕСПЧ отбелязва, че след смъртта на Марин Илинов властите са образували наказателно производство, по което обаче не  са извършили никакви следствени действия след 2001 г. В тази връзка, Съдът посочва, че жалбоподателите са останали пасивни и не са поискали извършването на каквито и да е действия от властите. Въпреки повдигнатите оплаквания, че компетентните власти не са осигурили безопасността на трафопоста, жалбоподателите не са предявили иск за непозволено увреждане срещу държавата, нито са предявили иск срещу компанията, собственик на трафопоста, както е отбелязало и правителството в своето становище.

Съдът е изразил съмнения дали при обстоятелствата на конкретния случай, позитивното задължение на държавата по чл. 2 от Конвенцията е включвало и задължение за провеждане на наказателно разследване. Но тъй като в случая властите са образували наказателно производство, както Съдът е изтъкнал, в редица дела отнасящи се до разследване на смъртни случаи, Съдът е намирал, че роднините на жалбоподателя е следвало да следят развитието на производството, като подават своите жалби с необходимата бързина след като са разбрали или са могли да заключат, че  в процесуалноследствените действия няма никакво развитие.

След като по разглежданото наказателно производство в случая не е имало никакво развитие и жалбоподателите не са имали намерение да изчерпят друго вътрешноправно средство за защита, предвид бездействието на властите след 2001 г., Съдът  счита, че жалбоподателите е трябвало да подадат своята жалба по-рано, в разумен срок, след последните процесуалноследствени действия през 2001 г., докато настоящата жалба е била подадена на 30 май 2006 г. Поради това Съдът е отхвърлил жалбата като недопустима на основания чл. 35 § 1 и § 4 от Конвенцията.

20. „Димитър Шопов срещу България“ (жалба № 17253/07)

Жалбоподателят Димитър Шопов е бил прободен с нож в стомаха след сбиване през май 1991 г. Наказателното производство срещу нападателите е прекратено през септември 2006 г. поради изтекла давност. Позовавайки се на чл. 3 от ЕКПЧ (забрана за нечовешко и унизително отношение), г-н Шопов твърди, че разследването на инцидента не е било ефективно.

ЕСПЧ посочва, че когато е направено защитимо твърдение за малтретиране, включително извършено и от частни лица, чл. 3 от Конвенцията поражда процесуално задължение да се проведе независимо официално разследване. То  трябва да е в състояние да доведе до идентифициране на виновните с цел налагане на наказание (Бисер Костов срещу България, § 78). Това  е задължение относно  средствата, а не  за резултат; властите трябва да са предприели всички възможни действия, за да осигурят доказателства, свързани с инцидента ( Николай Димитров срещу България, № 72663/01, § 69  и  mutatis mutandis, Menson and Others v. the United Kingdom (dec.), no. 47916/99). В този контекст съществува имплицитно изискване за бързина и разумна експедитивност.

На базата на представените медицински доказателства, които изглеждат надеждни и изчерпателни, и установяват, че жалбоподателят е претърпял пробождане с нож в коремната кухина, големи синини по лицето и десния крак,  счупено ребро, ЕСПЧ счита, че те са достатъчно сериозни, за да попадне оплакването в обхвата на чл. 3 от Конвенцията. Ето защо, властите са имали процесуалното задължение да проведат ефективно разследване. ЕСПЧ посочва, че скоро след инцидента власите са предприели редица следствени действия и е образувано наказателно производство за опит за убийство срещу две лица. Следователно в ранните етапи на разследването властите са направили усилия, за да съберат доказателства и да установят фактите.

Въпреки това, ЕСПЧ отбелязва, че е извършена медицинска експертиза една година след инцидента, както и че това закъсняло действие е последвано от дълги периоди на бездействие – от 8 юни 1992 до 17 юни 1996г., от 11 септември 1996 г. до 25 август 2000 г. и от 18 юли 2003 до 5 юни 2006 г. Съдът е поразен от факта, че многократните указания на прокурора до следователя да приключи разследването остават незабелязани. Цялостното извършване на разследването от властите е позволило изтичането на предвидената в закона давност. 

ЕСПЧ подчертава, че целта на ефективната защита срещу малтретиране не може да бъде постигната, когато наказателното производство се прекратява поради изтичане на давността в резултат на лошото администриране на делото от компетентните държавни власти.

С оглед на всичко посочено, ЕСПЧ прави заключение, че в настоящия случай властите не са успели да проведат ефективно разследване, поради което приема с шест гласа срещу един, че е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ. На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 евро, както и 2 000 евро за разходи и разноски. Решението е подписано с особено мнение от съдия Калайджиева.

21. „Велев срещу България“  (жалба № 43531/08)

Делото е свързано с твърдението на жалбоподателя Антон Велев, че по време на неговото задържане и разпит в  ареста от 21 до 24 март 2005 г. е бит от полицейски служители, за да признае извършването на грабеж. Разследването относно твърдението на г-н Велев е прекратено през април 2008 г. Той е предявил иск за вреди, който съдът е уважил, приемайки, че е бил малтретиран от полицейски служители. Позовавайки се на чл. 3 от Конвенцията (забрана на нечовешко и унизително отношение), жалбоподателят се оплаква от малтретирането, докато е бил задържан от полицията и неадекватността на последвалото разследване.

По отношение на оплакването, че жалбоподателят е бит от полицейски служители в сградата на Първо районно управление в София на 21 и 22 март 2005 г, ЕСПЧ препраща към изводите на Административен съд-София град и не вижда причина да се отклонява от тях.

Минималните стандарти за ефективност на разследването, определени от ЕСПЧ в неговата практика включват изискванията разследването да бъде независимо, безпристрастно и да подлежи на обществен контрол, както и компетентните власти да действат със старание и бързина. Оплакването на жалбоподателя пред разследващите органи е било придружено с медицински доказателства, което го прави поне достатъчно защитимо, за да доведе до възникване на задължение за властите да извършат ефективно разследване на обстоятелствата, при които той е получил нараняванията си.

ЕСПЧ посочва на първо място, че гражданското производство за вреди се основава на обективната отговорност на държавата и не е в състояние да доведе до разкриване и наказване на виновните.

На второ място, ЕСПЧ отбелязва, че властите са извършили разследване, в рамките на което са събрали редица доказателства. Изглежда че е оставало единствено да се установи самоличността на полицейските служители, извършили побоя, за да се повдигне обвинение срещу тях. Макар и със закъснение разследващите органи са предприели необходимите действия, за да установят извършителите, но съдилищата са ги намерили за недостатъчни и към момента, когато разследването е прекратено, извършителите все още не са били идентифицирани. ЕСПЧ препраща към изводите на Софийския военен съд, който в решението си от 02.04.2008 г. посочва, че разследващите органи не са използвали  различните способи на доказване, с които са разполагали: по-конкретно не са организирали разпознаване на лица, не са разпитали висшестоящите полицейски служители в районното управление.

На следващо място, ЕСПЧ отбелязва, че въпреки риска от изтичане на давността за наказателно преследване, разследващите органи не изглежда да са провеждали разследването с усърдие и с необходимото темпо. То е продължило почти две години като през този период е имало значителни забавяния. Вярно е че, както е посочило правителството, жалбоподателят се е оплакал на разследващите органи една година и пет месеца след събитията около ареста му, но ЕСПЧ не счита, че това забавяне е било решаващо. Съдът посочва, че властите е трябвало да се усъмнят в използването на  насилие срещу жалбоподателя на 23 март 2005 г., когато доктор в следствената служба е отбелязал наличието на синина на гърба му.

ЕСПЧ отбелязва факта, че властите са разследвали само възможността за нанасяне на лека телесна повреда. Въпреки твърденията на жалбоподателя, че е бил малтретиран с цел да признае извършването на престъпление, разследващите органи не са се опитвали да установят какви са били мотивите за малтретирането и дали не е извършено престъпление по чл. 287 от НК.

На последно място, ЕСПЧ няма информация за провеждане на вътрешно разследване или дисциплинарно производство срещу евентуално виновните служители.

От всичко изложено Съдът стига да заключението, че е налице нарушение чл. 3 от ЕКПЧ в процесуален аспект. На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4 500 евро, както и 3 100 евро за разходи и разноски.

22. „Фaзлийски срещу България“ (жалба № 40908/05)

Делото е свързано с уволнението на Красимир Фазлийски през юни 2003 от длъжността „Инспектор” на ДНСС. Позовавайки се на чл. 6 § 1 (право на справедлив съдебен процес) от ЕКПЧ жалбоподателят се оплаква, че съдебното производство, в което е оспорил уволнението си, е било несправедливо. По-конкретно, той твърди, че ВАС е отказал да разгледа психологическата експертна оценка, обявяваща го за негоден за работа, която е довела до уволнението му, както и че не е обявил решението си публично.

Законосъобразността на уволнението на жалбоподателя е била изцяло обусловена от определянето му за психологически негоден за работа в МВР. Няма нищо погрешно в това, че оценката се извършва от експерт, който е служител на Института по психология на МВР. Но мотивите на тричленния и петчленния състав на ВАС сочат, че те не просто са взели предвид оценката, извършена в Института, а са считали, че са обвързани от нея и са отказали да я подложат на проверка. ВАС е отказал да подложи на независима оценка факт от решаващо значение за изхода на делото, и по този начин се е лишил от компетентността да разгледа поставения пред него спор.

Следователно стандартите на чл. 6 § 1 ще са спазени само ако оценката на Института е направена в съответствие с тях. Производството пред Института не може да се счита за отговарящо на тези изисквания. Институтът е експертно звено, подчинено пряко на МВР и в него жалбоподателят е подложен на психологическа оценка, резултатите от която не са му съобщени. Ето защо трябва да се изследва дали оценката на Института сама по себе си е била обект на пряк съдебен контрол –  ВАС изрично е постановил, че такива оценки не са обект на каквато и да е форма на контрол.

ЕСПЧ е отбелязал, че в други случаи ВАС е постановявал, че оценка за психологическата съвместимост за работа, която води до уволнение на служител в МВР, трябва да подлежи на съдебен контрол, дори ако се отнася до националната сигурност. През май 2006 г. законодателството е променено, предвиждайки пряк съдебен контрол на оценката за психологическа съвместимост на всички служители в МВР.

В резултат от засекретяването на производството, решенията на три- и петчленния състав на ВАС не са обявени публично. В допълнение, материалите по делото – включително тези решения – не са били публично достъпни и жалбоподателят не е могъл да се сдобие с копия. Решенията са разсекретени на 30 август 2006 г. ЕСПЧ посочва, че той не следва да определя дали класифицирането на делото на жалбоподателя е било правилно според българското законодателство, отбелязвайки само, че на решенията на ВАС не е дадена публичност под никаква форма за дълъг период от време, като за това не е представена убедителна обосновка. В тази връзка ЕСПЧ отбелязва заключенията си по делото „Раза срещу България“ (жалба № 31465/08, пар. 53).

ЕСПЧ реши, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ поради това, че ВАС е отказал да упражни контрол върху оценката на психологическата съвместимост за работа на жалбоподателя. ЕСПЧ намира нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията и в това, че ВАС не е дал публичност на решенията си по делото на жалбоподателя. Присъдено му е обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 500 евро.

23. „Христозов и други срещу България“ (жалба  №47039/11 и № 358/12)

Жалбоподатели са десет български граждани с онкологични заболявания. Четирима от жалбоподателите са починали след подаването на жалбата и техни роднини са встъпили в производството на тяхно място. Всички жалбоподатели са изчерпали възможностите за конвенционално  лечение на заболяванията си и са искали да получат разрешение да опитат, разработено от Канадска компания лекарство, което на този етап не е разрешено за употреба в никоя държава. Позовавайки се на чл. 2 (право на живот), чл. 3 (забрана на изтезанията и на нечовешкото или унизително отношение) и чл. 8 (право на зачитане на личния и семейния живот), жалбоподателите са повдигнали оплакване свързано с това, че българските власти, регулиращи продажбата и употребата на лекарства са отказали да им дадат такова разрешение.

ЕСПЧ единодушно обяви оплакванията относно отказа на властите да позволят на жалбоподателите прилагането на експериментален продукт за допустими, а останалата част от жалбата за недопустима.

В решението си по същество ЕСПЧ посочи, че в настоящия случай не се твърди, че на жалбоподателите е отказана здравна помощ, която обикновено е налична в България, нито пък, че държавата трябва да плати за конкретна форма на конвенционално лечение, защото те не разполагат със средства. Претенцията на жалбоподателите е по-скоро, че тъй като конвенционалното лечение не е помогнало в техните случаи, законодателството трябва да е формулирано така, че да имат, по изключение, право на достъп до експериментален и все още нетестван продукт, който ще бъде доставен безплатно от разработващата го компания. Позитивното задължения за държавите по чл. 2 може да включва задължението да се въведе подходяща правна рамка, например разпоредби, заставящи болниците да приемат подходящи мерки за защитата на живота на техните пациенти (делото Cavelli and Ciglio).  Не може да се каже, че в България няма въведени разпоредби, регулиращи достъп до неразрешени медицински продукти в случаи, в които конвенционалните форми на лечение са недостатъчни – такива съществуват и наскоро са били актуализирани. Чл. 2 от Конвенцията не може да се интерпретира като изискващ достъпът до такива продукти за терминално болни пациенти да бъде регулиран по конкретен начин. В тази връзка Съдът отбелязва, че и в рамките на Европейския Съюз този въпрос остава в компетентността на държавите членки, като те по различен начин регулират условията и реда за предоставяне на достъп до такива лекарствени продукти.

Поради това ЕСПЧ с пет гласа срещу два реши, че няма нарушение на чл. 2 от Конвенцията.

В настоящия случай жалбоподателите не се оплакват, че не са получили адекватно медицинско лечение. Изглежда, че всички са получили такова, но то за съжаление се е оказало недостатъчно за тяхното състояние. Ето защо тяхната ситуация не е сравнима с тази на задържани лица, които се оплакват от липсата на медицинска помощ ( както е по делата Keenan v. the United Kingdom, no. 27229/95, §§ 109 16, ECHR 2001 III; McGlinchey and Others v. the United Kingdom, no. 50390/99, §§ 47 58, ECHR 2003 V; and Sławomir Musiał v. Poland, no. 28300/06, §§ 85 98, 20 January 2009), тежко болни лица, които не могат да получат лечение поради преместването им в държава, където няма адекватни медицински съоръжения (вж. N. v. the United Kingdom, cited above, §§ 32 51), или лица в уязвимо положение, на които в резултат на закоравяло безразличие на професионалистите по здравни грижи, е отказан достъп до иначе диагностични услуги, на които те са имали право по закон (вж. R.R. v. Poland, no. 27617/04, §§ 148 62, 26 May 2011).

В своята жалба жалбоподателите твърдяха, че отказът на властите да им позволят прилагане на експериментален продукт,  според тях потенциално животоспасяващ, представлява нечовешко и унизително отношение. Съдът счита, както в случая Pretty (§54 от решението) , че това оплакване е разширена конструкция на концепцията за нечовешко и унизително отнасяне, която не може да приеме. Не може да се каже, че чрез отказа на достъп до този продукт– дори и да е животоспасяващ, чиято ефикасност и сигурност все още са под съмнение, властите директно са допринесли за физическото страдание на жалбоподателите. Вярно е, че отказът е предизвикал душевно страдание доколкото е попречил на жалбоподателите да прибягнат до продукт, за който са вярвали, че може да подобри шансовете им за оцеляване и оздравяване, особено от гл. т. на факта, че той изглежда е бил достъпен по изключение в други държави. Съдът счита обаче, че отказът не е достигнал достатъчно „ниво на суровост”, за да се счете за нечовешко отнасяне. Съдът не счита, че отказът може да се разглежда като унижаващ жалбоподателите. ЕСПЧ с пет гласа срещу два реши, че не е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

Относно оплакването по чл. 8 Съдът отбелязва, че на държавата-ответник трябва да се предостави широка свобода на преценка, особено по отношение на подробните правила, които тя приема, целейки постигането на баланс между конкуриращите се обществени и частни интереси. Съдът не намира, че българските власти са надвишили тази свобода на преценка.  Съдът реши с четири срещу три гласа, че не е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

24. „Кънева срещу България“ (жалба № 33606/05)

Делото „Кънева срещу България” повдига въпроси, които вече са били поставяни пред Съда. Жалбоподателката се оплаква от това, че против нейната воля е била държана в институция за психично здраве в два случая през 2000 г. и през 2002 г. Тя се позовава на чл. 5, параграфи 1, 4 и 5 от Конвенцията (право на свобода и сигурност).

Съдът вече е установявал, че законодателството, уреждащо  постановено от прокурор задържане за психиатричен преглед, така както е било в сила в релевантния период и до законодателната реформа от 01.01.2005 г., е било с особени недостатъци тъй като не се е изисквало мнението на медицински експерт (Varbanov,§§ 50-53; Kayadjieva, §§ 33-41; Krushev v. Bulgaria, no. 66535/01, §§ 41 and 44, 3 July 2008; Stoychev) и няма причина да се отклони от тази позиция в настоящия случай. Съдът намира, че задържането на жалбоподателката в периода 04.10 до 03.11.2000 г. и от 23.01 до 22.02.2002 г. не е „законосъобразно лишаване от свобода на „душевноболни лица“ по смисъла на чл. 5 § 1 (е) от Конвенцията.

Както и в други подобни случаи, постановлението на районния прокурор е подлежало на обжалване само пред по-висшестоящия прокурор, а не пред съд. Законодателството, такова каквото е било през релевантния период и както е тълкувано от съдилищата в настоящия случай (пар. 20 и 21), не е предвиждало съдебен контрол на настаняването в психиатрична болница. Затова не може да се счете, че изискваното от чл. 5 § 4 правно средство за защита е било на разположение на жалбоподателката.

В случая настаняването на жалбоподателката в психиатрична болница е довело до нарушение на чл. 5 чл. § 1 (е) и чл.  5 § 4 от Конвенцията, поради което чл. 5 § 5 от Конвенцията е приложим. Съдът намира, че българското законодателство не е предоставило на жалбоподателката изпълняемо право на обезщетение, както се изисква от чл. 5 § 5.

ЕСПЧ единодушно обяви жалбата за допустима. Съдът реши, че има нарушение на чл. 5 § 1 (е), чл.  5 § 4 и чл. 5 § 5 от Конвенцията . Съдът присъди на жалбоподателката обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5500 евро, както и 1500 евро, за разходи и разноски.

25. „Тонов и др. срещу България“ (жалба № 48704/07)

На 30.10.2012 г. Европейският съд по правата на човека постанови своето решение по жалбата на Илия Атанасов Тонов, Вътка Маркова Удварева и Пена Маринова Каралакова срещу Република България (жалба № 48704/07) и единодушно прие, че има нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС).

По отношение на Пена Маринова Каралакова жалбата е обявена за недопустима ratione personae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на 35 § 3 (а) от ЕКЗПЧОС и оплакванията са отхвърлени на основание чл. 35 § 4 от ЕКЗПЧОС.

Постановеното решение е част от трайно утвърдена практика на ЕСПЧ следваща постановяването на решение по делото „Великови и др. срещу България“ (№ 43278/98, №45437/99, №48014/99, №48380/99, №51362/99, №53367/99, №60036/00, №73465/01, №194/02, 15.03.2007).

По настоящата жалба жалбоподателите твърдят, позовавайки се на чл. 1 от Протокол № 1, чл. 6 § 1, чл. 13 и чл. 14 от КЗПЧОС, че са били лишени от правото им на собственост произволно в резултат на несправедлив съдебен процес и без да са получили адекватно обезщетение.  ЕСПЧ обаче приема, че жалбата следва да се разгледа единствено в рамките на чл. 1 от Протокол № 1, който гарантира защита на собствеността.

Жалбата е заведена пред ЕСПЧ в резултат на уважаването на предявен срещу г-жа Удварева и нейния съпруг иск по чл. 7 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, в резултат на което закупения от тях апартамент бил реституиран на някогашните му собственици.

 На 18.03.1998 г. след като срокът за предявяване на иск по чл. 7 бил продължен, предишният собственик на национализирания по време на комунистическия режим и закупен от г-жа Удварева и нейният съпруг апартамент-държавна собственост, предявил срещу тях иск, с който да установи, че основанието за придобиване на собствеността им е нищожно.

Производството приключило с решение на ВКС от 23.04.2007 г. Националният съд е постановил, че основанието за придобиване на собствеността от съпрузите  е нищожно  ab initio – покупко-продажбата на имота  е опорочена, защото свързан с нея документ не е бил подписан от служителят на общината, който е имал съответните правомощия. Г-жа Удварева е следвало да освободи жилището, в което е живеела сама.

Съдът отбелязва, че намесата в правото на собственост на жалбоподателите се основава на Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, който по принцип преследва важна цел в обществен интерес–възстановяване на справедливостта и зачитането на върховенството на закона в преходния период след падането на тоталитарния режим в България.

По делото „Великови и др. срещу България“ , ЕСПЧ е постановил, че мерките, въведени с чл. 7 от този закон, даващи право да се оспорват основанията за собственост на придобита преди десетилетия собственост и отнемането на частна собственост като компенсация за извършваната национализация, могат да се смятат за пропорционални на преследваната цел, само ако се прилагат по изключение като преходна стъпка с кратка продължителност през периода на социална трансформация от тоталитарен режим към демокрация.

Искът срещу г-жа Удварева и нейния съпруг не е подаден през първоначално предвидения едногодишен период след приемането на закона, а през март 1998 г., след като този срок е бил продължен. Поради това Съдът приема, както е постановил и в решенията по делата „Цонкови срещу България“ и „Георгиева и Мукарева срещу България“ (№ 3413/05, §§ 38-40, 2.092010), че намесата в правото на собственост на жалбоподателите представлява отклонение от преходния характер на реституционното законодателство, както и от принципа на правна сигурност и не може да се разглежда като попадаща в обхвата на легитимни цели, които реституционното законодателство преследва по принцип.

Според Съда нищо друго освен обезщетение, разумно основано на пазарната стойност на отнетите апартаменти, не би могло да осигури предвидения по чл. 1 от Протокол № 1 справедлив баланс. Жалбоподателите не са получили такова обезщетение и не е сигурно, че схемата за обезщетяване с компенсаторни записи е щяла да им го осигури.

На  Илия Атанасов Тонов и Вътка Маркова Удварева са присъдени обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, както за разходи и разноски по делото пред ЕСПЧ. По отношение на Пена Маринова Каралакова жалбата е обявена за недопустима на основание 35 § 3 (a) от КЗПЧОС.

26. „Даскалови срещу България“ (жалба  № 27915/06)

На 29.01.2013 г. Европейският съд по правата на човека постанови  решение, с което обяви посочената жалба за недопустима. То може да се резюмира по следния начин:

Жалбоподатели по делото са Добромир Даскалов и синовете му – Галин Даскалов и Борислав Даскалов. Те се оплакват, позовавайки се на чл. 3 и чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ, Конвенцията), че тяхната съпруга и майка – Койна Даскалова, е била принудена незаконно и ненужно да претърпи болезнено лечение, което тя категорично е отказала, както и по чл. 13 от Конвенцията, затова че не са имали ефективно вътрешно правно средство за защита. Койна Даскалова е починала на 19.01.2005 г. след усложнения, произтичащи от хепатит C. На посочената дата г-жа Даскалова е била закарана с линейка до спешното отделение на болница „Св. Анна“, като докторите препоръчали употребата на сонда Блекмор, но тя писмено отказала. След като получила още един кръвоизлив, дежурният лекар казал на нея и на съпруга й, че въпреки нейното желание употребата на сонда Блекмор е наложителна/задължителна, след което използвали сондата.

 През март 2005 г. вторият жалбоподател подал оплакване в Министерството на здравеопазването.

Образуваното по случая досъдебно производство е прекратено с постановление на окръжния прокурор, потвърдено от Варненския окръжен съд, тъй като не са намерени доказателства за лекарска небрежност.

През юли 2005 г. първият жалбоподател е предявил иск за обезщетение срещу Министерството на здравеопазването, впоследствие посочил като ответник болницата „Света Анна“. С решение от 13.09.2010 г. Върховният касационен съд осъжда болницата да му плати 6 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. ВКС постановява, че от медицинска гледна точка персоналът е действал правилно и е направил всичко възможно при дадените обстоятелства, за да спаси живота на г-жа Даскалова. ВКС намира, че в случая се дължи обезщетение,  на първо място, защото г-н Даскалов е изпращан два пъти в рамките на 8 часа, в критични моменти, да търси животоспасяващо лекарство, въпреки че в болницата е имало на разположение количество от него. На второ място, не е била уважена ясно изразената воля на г-жа Даскалова и е приложено насила лечение чрез сонда Блекмор, въпреки че е имало 50-60 % степен на успеваемост според изслушаните експерти и затова не е било животоспасяващо по смисъла на чл. 90, ал. 4 от Закона за здравето като решението да се приложи това лечение не е било взето от  оправомощеното лице, а именно директорът на болницата. ВКС е определил размера на обезщетението на базата на оценката на страданието на г-н Даскалов и последиците му, както е установено от доказателствата за влошаване на неговото здраве след тези събития.

Правителството оспорва оплакванията, навеждайки няколко аргумента по допустимост и по същество. Правителството посочва, че жалбоподателите не би следвало да се разглеждат като жертви на твърдените нарушения, които засягат изключително г-жа Даскалова, и отделно от това, жалбоподателите са получили обезщетение.

Според ЕСПЧ в настоящия случай ВКС изрично е признал, че несъобразяването с отказа на г-жа Даскалова да се подложи на лечение със сонда Блекмор е било необосновано.  Именно това е основанието на жалбоподателите да твърдят пред ЕСПЧ, че са били нарушени чл. 3 и чл. 8 от ЕКПЧ. Освен това националният съд е присъдил обезщетение за вреди, чиито размер не изглежда неразумен, имайки предвид, че г-н Даскалов не е бил директна жертва на оспорената лекарска намеса. ЕСПЧ не намира за убедителни аргументите на жалбоподателите, че признанието в решението на ВКС е недостатъчно и индиректно. ВКС признава изрично че условията, посочени в Закона за здравето за прилагането на спешно лечение без съгласието на г-жа Даскалова, не са били изпълнени. За целта на въпроса за статут на жертва, точната правна конструкция, която се прилага от националния съд е с относително второстепенно значение, при условие, че тя е довела – както е в конкретния случай – до заключения, които по същество съдържат признание и присъдено обезщетение за вреди.

Този извод не е засегнат от факта, че наказателното производство срещу съответния доктор, не е приключило с признание за нарушение или нередност. Гражданскоправно средство за защита може по принцип да се счете за ефективно при оплаквания по Конвенцията в случаи на смърт вследствие на лекарска небрежност   (Calvelli and Ciglio v Itally [GC], № 32967/96, § 51). Това важи още повече в случаи като този, които не са свързани със смърт, причинена от лекар, а за медицински акт извършен без съгласието на пациента като животоспасяваща мярка.

Приемайки възражението на правителството, ЕСПЧ посочва, че жалбоподателите не могат  вече да се считат за жертви по смисъла на чл. 34 от ЕКПЧ на твърдените нарушения на чл. 3 и 8 от Конвенцията и тази част от жалбата следва да се отхвърли на основание чл. 35 § 3 (а) и § 4.

ЕСПЧ намира, че не е необходимо да се произнася дали по принцип в българското законодателство е предвидено адекватно обезщетение в случай на лечение, проведено без съгласието на пациента. Това е така, защото при конкретните обстоятелства по делото оплакването по чл. 13 е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията, тъй като гражданското производство е приключило с признание и адекватно обезщетяване за твърдените нарушения на ЕКПЧ. Ето защо останалата част от жалбата следва да бъде отхвърлена в съответствие с чл. 35 § 4.