Номер на жалба: 38822/97

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-1) Законосъобразен арест или лишаване от свобода, (Чл. 5-3) Съдия или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, (Чл. 5-3) Основателност на задържането преди делото, (Чл. 5-4) Процедурни гаранции за преглед, (Чл. 5-4) Преглед на законосъобразността на задържане

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ПЪРВО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО „ШИШКОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ“

(Жалба Nо.38822/97)

  РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

9 януари 2003 г.

Решението ще стане окончателно при условията на чл.44, т.2 от Конвенцията. Същото подлежи на редакторски корекции.

Единствените автентични текстове на решенията на Европейския съд по правата на човека са текстовете на английски и френски език. Преводът на български език няма официален характер и не обвързва Съвета на Европа и неговите органи – б. ред.

Преводът е извършен от фондация „Български адвокати за правата на човека“ и е предоставен на министерство на правосъдието за безвъзмездно ползване.

По делото Шишков срещу България

Европейският съд по правата на човека – Първо отделение, в състав от:

        г-н Ц. Л. Розакис – председател,

        г-н Г. Бонело,

        г-н П. Лоренцен,

        г-жа Н. Вайич,

        г-жа С. Ботушарова,

        г-н В. Загребелски

        г-жа Е. Щайнер – съдии

        и г-н С. Нилсен – заместник секретар на отделение

след обсъждане в закрито заседание на 5 декември 2002, постанови следното решение, прието на същата дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1. Начало на производството поставя жалба (No.38822/97) срещу Република България, депозирана в съответствие с предишния чл.25 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) пред Европейската комисия по правата на човека (“Комисията”) от българския гражданин г-н Красимир Любомиров Шишков (“жалбоподателят”) на 10 октомври 1997 г.
2. Жалбоподателят, на когото е била предоставена правна помощ, е представляван от г-н М. Маринов, адвокат, практикуващ в Пловдив. Българското правителство (“правителството”) е представлявано от агентите си г-жа В. Джиджева и г-жа Г. Самарас от Министерство на правосъдието.
3. Жалбоподателят твърди, inter alia, че след арестуването му по подозрение за кражба той не е бил изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, че е бил лишен от свобода без основание и за неразумно дълъг срок, и че правото му да обжалва пред съд законността на задържането си под стража е било нарушено в няколко отношения.
4. Жалбата е внесена за разглеждане в Съда на 1 ноември 1998г., когато влиза в сила Протокол Nо.11 към Конвенцията (чл.5, т.2 от Протокол No.11).
5. Жалбата е разпределена за разглеждане от Четвърто отделение на Съда (правило 52 §1 от Правилата на Съда).
6. С решение от 31 август 1999 г. Съдът е обявил жалбата за частично допустима.
7. И жалбоподателят, и правителството са представили становища по съществото на делото (Правило 59 § 1). Съдът, след консултации със страните е решил, че не е необходимо да се провежда открито съдебно заседание (Правило 59 §2 in fine).
8. На 1 ноември 2001 г. Съдът е променил състава на отделенията си (Правило 25 §1). Настоящото дело е било разпределено за разглеждане от новообразуваното Първо отделение. Както предвижда Правило 26 §1 в рамките на отделението е бил конституиран състава, който да разгледа делото (чл.27, т.1 от Конвенцията).

ПО ФАКТИТЕ

1. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО СЛУЧАЯ

1. Жалбоподателят е роден през 1970 г. и живее в гр. Раковски, Пловдивска област.

А. Наказателното производство срещу жалбоподателя

1. На 22 август 1997 г. жалбоподателят е бил арестуван по подозрение, че е откраднал от госпожа С. златни бижута и пари на стойност 20 110 448 стари български лева. С оглед стойността на откраднатите бижута и пари, престъплението, за което е било повдигнато обвинение срещу жалбоподателя е представлявало "тежко" престъпление по смисъла на Наказателния кодекс (НК).

Съгласно обвинителния акт, изготвен по-късно, жалбоподателят, който е бил нает на работа от частна охранителна фирма, за да охранява къщата на г-жа С., се е възползувал от нейното и на семейството й заминаване на почивка, за да открадне горепосочените ценности на 2 август 1997 г. Същият ден той е отнесъл част от бижутата и парите в дома на сестра си. Приблизително десет дни по-късно, когато узнал, че г-жа С. е открила кражбата, жалбоподателят заминал за близкия град Пловдив, за да продаде част от бижутата преди да се прибере в къщи. На 19 август 1997 г. жалбоподателят и семейството му (съпругата му и двумесечното им дете) посетили майката на жалбоподателя в град Перущица. Там жалбоподателят дал на майка си останалата част от парите.

1. В деня на арестуването му и при разпита, проведен от помощник следовател на следващия ден, 23 август 1997 г., жалбоподателят признал за кражбата и посочил на полицията лицата, на които бил продал част от откраднатите бижута. По-голямата част от ценностите били намерени и върнати от полицията още същия ден. Майката на жалбоподателя върнала парите, дадени й от сина й.
2. В периода от 23 август до 10 октомври 1997 г. били извършвани процесуални действия. В този период не са били събирани нови доказателства. Жалбоподателят не е бил разпитван.
3. На 26 август 1997 г. помощник следователят изпратил делото на районна прокуратура с предложение за преобразуване на наказателното производство от дознание в следствие. На 5 септември 1997 г. районна прокуратура изпратила делото на окръжна прокуратура, тъй като по нейна преценка делото било от компетентност на последната. На 10 септември 1997 г. прокурор от окръжна  прокуратура решил, че с делото следвало да се занимава районна прокуратура и наредил същото да бъде върнато на нея. На 12 септември 1997 г. делото било изпратено на районна прокуратура.
4. На 19 септември 1997 г. адвокатът на жалбоподателя писмено се оплакал пред окръжна прокуратура от забавянето на производството и заявил, че му е било невъзможно да получи подробна информация за обвинението, както и че му е бил отказан достъп до материалите по делото. Той също така направил отвод на прокурора.

На 25 септември 1997 г. тази негова молба, заедно с делото, били изпратени на окръжна прокуратура. На 1 октомври 1997 г. тя била отхвърлена и делото било върнато на районна прокуратура.

1. На 6 октомври 1997 г. районна прокуратура решила да преобразува производството от дознание в следствие. На 8 октомври 1997 г. делото било възложено на следовател с указания за спешни действия по него поради факта, че обвиняемият бил задържан под стража.
2. Между 10 октомври 1997 г. и 8 декември 1997 г. следователят разпитал жалбоподателя два пъти, призовал трима свидетели, поискал информация от Националната банка за обменния курс на някои валути, назначил вещо лице, което да оцени стойността на откраднатите предмети и повдигнал обвинение срещу сестрата на жалбоподателя г-ца К. като негов помагач при продажбата на откраднатите вещи.
3. В периода след 8 декември 1997 г. били извършени процесуални действия и положени усилия за изясняване на точния брой, тегло, качество и стойност на част от липсващите бижута, като трудностите се пораждали от различията между описанието им, дадено от жалбоподателя и това на собственичката.
4. На 21 януари 1998 г. следователят възложил допълнителна задача на вещото лице.
5. На 30 януари 1998 г. следователят изменил обвинението срещу жалбоподателя, надлежно го уведомил и го разпитал накратко. На 5 февруари 1998 г. следователят приключил работата си по случая и изпратил делото на районна прокуратура.
6. На 26 февруари 1998 г. районна прокуратура върнала делото на следователя с указания да назначи друго вещо лице, което да направи оценка на бижутата, както и да измени обвинението. На 23 март 1998 г. следователят назначил вещо лице. На 27 март 1998 г. изменил обвинението срещу жалбоподателя и сестра му, надлежно ги уведомил за това и съответно ги разпитал накратко.
7. На 23 март 1998 г. следователят поискал продължаване на срока, за да приключи разследването. Искането, което било изпратено чрез Окръжна прокуратура, било препратено на окръжна прокуратура на 30 март 1998 г. По всяка вероятност било е приложено и самото дело. Разрешението било дадено и делото било върнато на неизвестна дата в началото на април 1998 г.
8. На 14 май 1998 г. в районния съд бил внесен обвинителен акт. На 27 юли 1998 г. районният съд върнал делото на прокуратурата за доразследване.

На 19 август 1998 г. прокурорът, като взел предвид, че стойността на откраднатите вещи била по-ниска от първоначално посочената, прекратил наказателното производство за разликата и изготвил нов обвинителен акт. Районният съд насрочил съдебно заседание по делото на 19 декември 1998 г. Страните не са уведомили Съда за някакво по-сетнешно развитие.

Б. Задържането на жалбоподателя под стража

1. Жалбоподателят бил арестуван на 22 август 1997 г.. На 23 август 1997 г. той бил доведен пред помощник следовател, който му повдигнал обвинение и разпоредил задържането му под стража. Постановлението за задържане, което се основавало на това, че жалбоподателя бил обвинен за “тежко” престъпление гласяло, че съществувала опасност жалбоподателят да се укрие или да извърши престъпления, без да се сочат други мотиви за налагането на мярката за неотклонение. То е било или предварително одобрено, или потвърдено още същия ден от прокурор.

На 25 август 1997 г. жалбоподателят посочил адвокат, който да го представлява.

1. 1.                  Първата жалба срещу задържането под стража

1. На 3 септември 1997 г. адвокатът на жалбоподателя изготвил жалба до Пловдивския районен съд срещу задържането на клиента му под стража. Жалбата била подадена чрез районна прокуратура в съответствие с изискванията на чл.152а, ал.2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).

Страните спорят относно датата, на която жалбата е била подадена до районна прокуратура. Жалбоподателят твърди, че жалбата била връчена на дежурния прокурор на 3 септември 1997 г., който в съответствие с обичайната практика, я предал в деловодството, без самият той да я регистрира. Според правителството датата на регистриране на жалбата, а именно 8 септември 1997 г., следва да се смята за дата на подаването й, тъй като няма доказателства за подаването й по-рано.

1. На 15 септември 1997 г. , след като установил, че жалбата му срещу задържането под стража на жалбоподателя не е пристигнала в районния съд, адвокатът на жалбоподателя подал копие от същата направо в съда.

26. На 16 септември 1997 г. районна прокуратура изпратила жалбата на жалбоподателя срещу задържането му под стража на районния съд. На същата дата съдия от районния съд насрочил съдебно заседание по делото за 19 септември 1997 г. Адвокатът на жалбоподателя бил призован по телефона още същия ден.

1. Районният съд провел съдебно заседание на 19 септември 1997 г. в присъствието на жалбоподателя, адвоката му и прокурор.

Прокурорът взел становище, че жалбата следвало да бъде отхвърлена на формални основания, тъй като била подадена след изтичане на седемдневния срок по чл.152а, ал.1 от НПК.

Адвокатът на жалбоподателя обяснил, че му е бил отказан достъп до материалите по делото, поради което той не е могъл да изготви жалбата в срок.

1. С определение от 19 септември 1997 г. районният съд отхвърлил жалбата. Като отбелязал, че жалбата е с дата 3 септември 1997 г., а постановлението за задържане на жалбоподателя било от 23 август 1997 г., на която дата му е било и съобщено, а от своя страна жалбоподателят бил упълномощил адвоката си на 25 август, съдът намерил, че жалбата била подадена след изтичането на законоопределения седемдневен срок и поради това е била недопустима.

Районният съд по-нататък приемал, че нямало “промяна в обстоятелствата” по смисъла на чл.152а, ал.4 НПК (виж по-долу параграф 40).

2. Втората жалба срещу задържането под стража

1. На неопределена дата между 2 и 11 февруари 1998 г. адвокатът на жалбоподателя подал чрез районна прокуратура втора жалба срещу задържането под стража на клиента си. Той между другото твърдял, че жалбоподателят е признал за извършването на кражбата, помогнал е на полицията да намери откраднатите вещи и е оказал съдействие на разследването. Освен това, нямало опасност той да се укрие, тъй като същият имал съпруга и малко дете, както и че нямало опасност да извърши други престъпления, тъй като не е бил осъждан и  съжалявал за извършеното. Адвокатът по-нататък твърдял, че относимите по делото обстоятелства вече били установени и че жалбоподателят не бил отговорен за трудностите на прокуратурата при определяне на точната стойност на бижутата, и поради това нямало оправдание за по-нататъшното му задържане под стража.
2. Адвокатът, упълномощен от жалбоподателя през октомври 1997 г., на мястото на предишния му адвокат, не бил посочил адреса и телефона си в жалбата. Страните не са уточнили дали тази информация се е съдържала в други документи по делото.
3. На 11 февруари 1998 г. жалбата била изпратена на районния съд. С разпореждане от петък, 13 февруари 1998г., съдът насрочил съдебно заседание за понеделник, 16 февруари 1998 г. в 9 часа сутринта и призовал лично жалбоподателя и прокурора. Жалбоподателят бил призован чрез затворническите власти.
4. На 16 февруари 1998 г. районният съд изслушал жалбоподателя и прокурора. Адвокатът на жалбоподателя не присъствал. Жалбоподателят заявил, че се признава за виновен, че имал седем месечно дете и че желаел да запази семейството си. Той признал, че по време на извършване на престъплението бил в депресия поради финансови проблеми.

Районният съд отказал да освободи жалбоподателя. Той посочил, че обвиненията срещу него били за тежко умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до петнадесет години и че чл.152, ал.1 НПК изисквал лицата, обвинени за такива престъпления да бъдат задържани под стража. Освен това разследването все още било висящо и следователно съществувала опасност той да се укрие или да осуети разкриването на обективната истина. Фактът, че жалбоподателя бил направил пълни самопризнания по никакъв начин не влияел на въпроса дали да бъде продължено задържането му под стража. Съдът по-нататък заявявал, че аргументът на жалбоподателя относно семейството му не би могъл да бъде основание за освобождаването му и добавял, че той е трябвало да помисли за семейството си преди да извърши престъплението.

3. Третата жалба на жалбоподателя срещу задържането му под стража

1. На 1 април 1998 г. жалбоподателят подал чрез районна прокуратура трета жалба срещу задържането си под стража. На 8 април 1998 г. районна прокуратура изпратила жалбата на районния съд.
2. Районният съд разгледал жалбата на 13 април 1998 г. в присъствието на жалбоподателя и адвоката му. Прокурорът взел становище жалбоподателя да бъде освободен.

Районният съд постановил освобождаване на жалбоподателя под гаранция. Той отбелязал, че жалбоподателят имал постоянен адрес, не е възпрепятствал разследването и не е бил осъждан. Районният съд освен това посочвал, че следователят е изразил мнение, че задържането на жалбоподателя под стража е “произвело своето действие”. Наред с това не е имало опасност той да попречи на разкриването на обективната истина поради това, че разследването вече било приключило и нямало опасност той да се укрие с оглед на семейното му положение.

1. Жалбоподателят внесъл определената му гаранция и бил освободен на неуточнена дата през април 1998 г.

4. Кореспонденция през 1998 г. между съдилищата и Пловдивската адвокатска колегия относно достъпа до документите по делото

1. Жалбоподателят е представил копия от писма от м.януари и м.март 1998 г. от председателите на Пловдивски районен съд и Пловдивски окръжен съд до местната адвокатска колегия, очевидно в отговор на подадени оплаквания на адвокати срещу съществуващата практика да не се допуска достъп до материалите по делата в случаите, когато се касае до жалби срещу мерките за неотклонение по време на предварителното производство.

Председателят на районния съд признавал, че оплакванията били основателни и заявявал, inter alia, че “за съжаление съдиите от районния съд се осланят на господстващата досега практика и не споделят моето виждане …”

Председателят на окръжния съд информирал адвокатската колегия, че проблемът бил подробно обсъден и че съдиите се съгласили, обратно на мнението на Главна прокуратура и на Пловдивска окръжна прокуратура, че нямало никакви юридически основания за отказване достъп до делата в производствата по обжалване мярката за неотклонение задържане под стража.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА

А. Арест и задържане под стража като мярка за неотклонение в предварителното производство

1. В разглеждания период и до реформата от 1 януари 2000 г. всяко задържано лице било довеждано пред следовател, който решавал дали обвиняемият да остане задържан под стража или да бъде освободен. Решението на следователя подлежало на потвърждаване от прокурор.

Ролята на следователите и прокурорите съгласно българското законодателство е обобщена в параграфи 25-29 на Решението на Съда по делото Николова срещу България[1]

1. Законовите основания за задържане по стража като мярка за неотклонение са посочени в чл.152, ал.1 и ал.2 НПК, които по това време са гласяли както следва:

“(1) Мярка за неотклонение “задържане под стража” се взема за тежко умишлено престъпление.

(2) В случаите по ал.1 мярката за неотклонение (задържане под стража на предварителното производство) може да не се вземе, ако няма опасност обвиняемият да се укрие, да осуети разкриването на обективната истина или да извърши друго престъпление”.

Съгласно чл.93, т.7 от НК “тежко” престъпление е това, за което е предвидено наказание лишаване от свобода повече от пет години.

1. Според практиката на Върховния съд по това време (която впоследствие е променена поради промените влезли в сила от 1 януари 2000 г.) чл.152, ал.1 НПК изисквал обвиняемият за тежко умишлено престъпление да бъде задържан под стража. Изключение се допускало, само ако в съответствие с чл.152, ал.2 било ясно и извън всякакво съмнение, че обективно нямало никаква опасност от укриване или извършване на друго престъпление, напр. ако обвиняемият бил сериозно болен, или възрастен, или вече бил задържан на друго основание, като например за изтърпяване на друго наказание (Решение No.1 от 4 май 1992 г., дело No.1/92 г., II-ро отделение, Бюлетин 1992/1993, стр.172; Решение No.4 от 21 февруари 1995 г., дело No.76/95 г., II-рo отделение; Решение No.78 от 6 ноември 1995 г., дело No.768/95 г., II-рo отделение; Решение No.24, дело No.268/95 г., I-во отделение, Бюлетин 1995 г., стр.149).

Б. Обжалване мярката за неотклонение задържане под стража в предварителното производство

1. Чл.152а НПК, така както е бил в сила към релевантния момент, гласял:

“(1) На задържания се осигурява незабавно възможност да обжалва [заповедта за задържане в предварителното производство] пред съдия от съответния съд, но не по-късно от седем дни [след неговото постановяване], който се произнася в открито заседание с призоваване на страните най-късно в тридневен срок след постъпване на жалбата в съда.

(2) Жалбата се подава чрез органа, постановил задържането, и се изпраща в съда в деня на подаването й заедно със [заповедта за задържане] и всички материали по делото.

(3) Съдът се произнася с определение, което не подлежи на обжалване, като отменя задържането и определя друга мярка за неотклонение [на обвиняемия] или оставя жалбата без уважение.

(4) При промяна на обстоятелствата задържаният може отново да обжалва пред съда [заповедта за задържане]”.

1. Съгласно практиката на Върховния съд по това време, съдът не е могъл при разглеждане на жалби против задържане под стража да преценява дали съществуват достатъчно доказателства, подкрепящи обвинението срещу задържания. Съдилищата е трябвало да преценяват единствено законносъобразността на заповедта за задържане под стража (Решение No.24 от 23 май 1995 г., дело Nо.268/95 г., I-во нак. отделение, Бюлетин 1995, стр.149).

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО

1. Твърдени нарушения на чл.5, т.1(c) и чл.3 от Конвенцията

1. Жалбоподателят твърди, че след арестуването му не е бил изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции и че е бил неоснователно лишен от свобода още от самото начало и то за неразумно дълъг период. Той се позовава на чл. 5, т.1 и т.3 от Конвенцията, който гласи доколкото е приложим в настоящия случай:

“(1). Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и по реда, предвидени от закона:

….

(c) законосъобразен арест или лишаване от свобода с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление.

(3). Всеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на т.1 (c) на този член трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.”

А. Аргументите на страните

1. Жалбоподателят твърди, че след арестуването му е бил изслушан само от помощник следовател и че във всички случаи помощник следователите, следователите и прокурорите не са независими длъжностни лица със съдебни функции. Той се позовава на делото Асенов и други срещу България[2], решение от 28 октомври 1998 г.
2. Той поддържа, че един задълбочен анализ на релевантните по делото факти би довел властите до заключението, че не е имало никаква опасност той да се укрие или да извърши нови престъпления. Бил е женен и е имал двумесечно дете по време на задържането. Не е бил осъждан, работел е и е имал добра характеристика. При арестуването си е признал за извършването на кражбата и е съдействал на полицията за възстановяване на откраднатите бижута. Освен това, властите не са взели под внимание факта, че макар и да е разполагал със значителна сума пари, жалбоподателят не е направил опит да се укрие след като е узнал, че кражбата е разкрита. Текста на чл.152, ал.1п и ал.2 НПК и практиката на Върховния съд, които противоречали на Конвенцията били причина за формалистичния подход на властите.
3. Жалбоподателят настоява Съдът да сравни мотивите в решението на районния съд от 13 април 1998 г., с което бил освободен под гаранция, с тези в решението на същия съд от 16 февруари 1998, с което това му било отказано. На 13 април 1998 г. Районният съд изменил мярката на жалбоподателя в гаранция, защото той: 1.) имал постоянен адрес; 2.) не бил препятствал разследването; 3.) не бил осъждан; 4.) бил женен с малко дете; и 5.) било приключило предварителното разследване. Жалбоподателят посочва, че всички релевантни факти с изключение на последния са останали непроменени от датата на ареста му. Разследването на практика е приключило след първоначалните разпити. Жалбоподателят, обаче, е останал задържан под стража. Според него, и това било видно и от някои съдържащи се в решенията на районния съд коментари, на задържането му под стража всъщност се е гледало като на форма на наказание.
4.  Жалбоподателят също така твърди, че продължителността на задържането му под стража била изцяло по вина на властите. Анализирайки аргументите на правителството в това отношение той посочва, че откраднатите вещи са били върнати и е бил разпитан през първите два дни след задържането му (на 22 и на 23 август 1997 г.) Последвал период на пълно бездействие до октомври 1997 г., през което време властите се колебаели относно правната квалификация на престъплението, а от там и относно компетентността на районна прокуратура да се занимава със случая. Освен това се оказало, че делото в продължение на три месеца се е намирало у вещото лице, назначено да оцени откраднатите бижута.
5. Правителството твърди, че помощник следователят, наредил задържането на жалбоподателя под стража, бил “длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции” тъй като бил независим от изпълнителната власт и от страните в процеса. Той бил зависим от прокурора, наблюдаващ работата му. По българското право, обаче, следователите и прокурорите били част от съдебната система на държавата. При това помощник следователят е преценявал всички аргументи "за" или "против" задържането. Фактът, че решението му е подлежало на потвърждаване от следовател и прокурор не е влияело на неговата независимост.
6. Що се отнася до законосъобразността на задържането на жалбоподателя под стража и неговата обоснованост правителството твърди, че е имало достатъчно основания да се подозира, че жалбоподателят ще извърши престъпление и че не била изключена възможността той да се укрие или да извърши други престъпления, както изисква чл.152, ал.1 и ал.2 НПК и практиката на Върховния съд по това време. Съгласно тези разпоредби по дела за “тежки престъпления” съществувала презумпцията, че обвиняемият би могъл, поради това че е обвинен, да се укрие или да извърши престъпление. Следователно, задържането под стража е било правило по такива дела. Единственото изключение, както предвиждал чл.152, ал.2 НПК, се допускало само при обстоятелства, при които могла да бъде изключена и най-малката опасност обвиняемият да се укрие, да възпрепятства разкриването на обективната истина или да извърши престъпление поради, например, тежко заболяване, или старост или пък ако лицето е задържано на друго основание.
7. Правителството също така отбелязва, че в решението си от 16 февруари 1998 г. районният съд е обсъдил всички съществуващи аргументи и е намерил, че не са налице обстоятелства, които да изключват и най-малката опасност обвиняемият да се укрие, да попречи на наказателното преследване или да извърши престъпления. По мнение на правителството съображенията, изложени в подкрепа на задържането на обвиняемия под стража, са били следователно релевантни и достатъчни, както изисквали и Конвенцията и практиката на Съда.
8. Правителството по-нататък отбелязва, че наказателното производство би могло да се ускори стига това да не влияе върху неговата ефективност и справедливост. По делото на жалбоподателя българските власти са действали с необходимата дължима грижа и с разумна бързина. По-конкретно откраднатите предмети е трябвало да бъдат иззети от четирима човека. Следователят е разпитал 16 свидетели, разпитал е жалбоподателя и сестра му девет пъти, назначил е три последователни експертизи за оценка на откраднатите бижута. Това е било необходимо с оглед противоречията в показанията на няколко от свидетелите относно вида, качеството и теглото на златните бижута. Освен това, делото е трябвало да бъде неколкократно препращано между районна прокуратура, окръжна прокуратура и районния съд поради колебание по точната правна квалификация на престъплението и заради жалби и оплаквания на жалбоподателя.

Б. Преценката на Съда

1. Съдът е разгледал оплакванията на жалбоподателя в последователността, в която процесуалните действия по арестуването и задържането му под стража са били предприети.

1. 1.                Твърдяно нарушение на правото да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции по смисъла на чл.5, т.3 от Конвенцията.

1. Съдът припомня, че в решенията по делата Асенов и други и Николова, които касаят правилата за вземане на мярката за неотклонение "задържане под стража" така както са съществували в България до 1 януари 2000 г. (виж по-горе параграф 37) той е приел, че нито следователите пред които обвиняемите са били довеждани, нито прокурорите които са потвърждавали заповедите за задържане биха могли да се смятат за “длъжностно(и) лице(а) упълномощени от закона да изпълнява(т) съдебни функции” по смисъла на чл.5, т.3 от Конвенцията (виж като по-скорошен случай делото Х.Б. срещу Швейцария[3]).
2. Настоящото дело също се отнася до мярката за неотклонение "задържане под стража" преди 1 януари 2000 г. Жалбоподателят бил доведен пред помощник следовател, който не е имал правомощието да вземе обвързващо решение за задържането му под стража. Във всички случаи нито помощник следователят, нито прокурорът, наредил задържането са били достатъчно независими и безпристрастни за целите на чл.5, т.3 с оглед на ролята, която практически са играели в наказателното преследване и потенциалното им участие като страна в наказателното производство. Съдът отпраща към анализа си на приложимото вътрешно законодателство, направен в решението му по делото Николова (вж. параграфи 28, 29 и 45-53 от посоченото решение).
3. Следователно налице е нарушение на правото на жалбоподателя да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции по смисъла на чл.5 ,т.3 от Конвенцията.

1. Твърдяно нарушение на чл.5, т.1 от Конвенцията

1. Жалбоподателят твърди, че задържането му под стража не отговаря на изискванията на чл.5, т.1(c) от Конвенцията, тъй като не е имало никаква опасност той да се укрие или да извърши престъпление.

Правителството смята, че задържането на жалбоподателя под стража е било напълно законосъобразно и необходимо.

1. Не се спори, че по време на задържането на жалбоподателя под стража е имало достатъчно основания да се подозира, че той е откраднал пари и бижута на значителна стойност и че задържането е осъществено в съответствие с вътрешното законодателство. Липсват и оплаквания за допуснат произвол.

Поради това задържането на жалбоподателя съответства на чл.5, т.1 (c) от Конвенцията и е законосъобразно. Следователно няма нарушение на чл.5, т.1.

1. 3.                Твърдяно нарушение на правото на гледане на делото в разумен срок или на освобождаване преди гледането на делото в съда съгласно чл.5, т.3.

1. Жалбоподателят бил арестуван на 22 август 1997 г. На 13 април 1998 г. третата му жалба против задържането била уважена. След като платил гаранция, той бил освободен на неопределена дата през април 1998 г.

Следователно релевантният период е приблизително седем месеца и три седмици.

1. Наличието на обосновано подозрение, че арестуваното лице е извършило престъпление, е условие sine qua non за законосъобразността на едно продължаващо задържане, но след изтичане на известен период от време това вече не е достатъчно. В такива случаи Съдът трябва да установи дали и другите основания, посочени от властите са продължили да оправдават лишаването от свобода. Там, където тези основания са били "релевантни" и "достатъчни", Съдът трябва също така да се увери дали компетентните национални власти са положили "особено старание" за осъществяване на производството (виж Лабита срещу Италия[4], §§152 и 153).
2. По делото Илийков срещу България[5], от 26 юли 2001 г., Съдът отбелязва, че властите са прилагали законовите разпоредби и съдебната практика така, че са създали презумпцията, че мярката за неотклонение "задържане под стража" е винаги необходима в случаите, когато е предвидено наказание над определен размер. Презумпцията е могла да бъде оборена само при изключителни обстоятелства, при които дори хипотетичната възможност за укриване, за повторно извършване на престъпление или за възпрепятстване на наказателното преследване е изключена поради тежко заболяване или други изключителни обстоятелства. Освен това, в тежест на задържаното лице било да докаже наличието на такива изключителни обстоятелства, което ако той не сторел бил обречен да остане задържан под стража в течение на целия процес. Горните принципи били изведени от текста на чл.152, ал.1 и ал.2 НПК в редакцията му по време на събитията и на тогавашната практика на Върховния съд.
3. Съдът отбелязва, че по време на задържането на жалбоподателя под стража горните разпоредби все още били в сила и същата практика била господстваща, което потвърждава и правителството (виж по-горе параграфи 38, 39 и 48).

Независимо от това Съдът трябва да изследва дали тези законови разпоредби и практика, които очевидно са несъвместими с чл.5 т.3 от Конвенцията (виж делото Илийков цитирано по-горе, §§84-87), са били в действителност приложени по настоящия случай.

1. Решенията на компетентните органи по въпроса за задържането на жалбоподателя под стража преди 13 април 1998 г. се основавали по същество на факта, че той е бил обвинен в извършване на тежко престъпление по смисъла на приложимия закон и че разследването все още продължавало (виж по-горе параграфи 23 и 32).
2. Налице били, обаче, и други обстоятелства от съществено значение за преценката дали е имало опасност от укриване, от извършване на друго престъпление или от възпрепятстване на наказателното преследване: обвинението се отнасяло до престъпление извършено без употреба на сила, жалбоподателят не е правил опит да се укрие след като узнал, че кражбата се разследва, бил е неосъждан, имал е съпруга и двумесечно дете и е възстановил откраднатите пари и налични бижута (виж по-горе параграфи 10 и 11).

На фона на тези обстоятелства е могло да се даде вяра на обяснението на жалбоподателя, че е действал необмислено и следователно не би извършил престъпление, ако бъде освободен, или най-малкото същото е трябвало да бъде обсъдено.

Нещо повече, по-голямата част от имащите значение обстоятелства били установени в самото началото на разследването. Фактът, че по-късно усилията на следователите се съсредоточили върху оценката на количеството и стойността на откраднатите бижута ясно показвал, че е имало незначителна или дори е липсвала каквато и да било опасност от възпрепятстване на наказателното преследване (виж по-горе параграфи 11 и 17-21).

1. Районният съд в крайна сметка признал значението на горните обстоятелства и разпоредил освобождаването на жалбоподателя на 13 април 1998 г. (виж по-горе параграф 34).
2. Тези обстоятелства, обаче, са съществували много преди въпросната дата. Те са представлявали безспорни и несъмнени основания, които властите е трябвало да преценят с оглед освобождаването на жалбоподателя много преди 13 април 1998 г., а са били пренебрегнати от помощник следователя и прокурора, наредили задържането на жалбоподателя под стража през август 1997 г., както и от районният съд, който на 16 февруари 1998 г. отказал да го освободи. Нещо повече, в решението си от 16 февруари 1998 г. районният съд отхвърлил някои от най-важните обстоятелства като ирелевантни (виж по-горе параграфи 10, 11, 23, 28, 29 и 32).

Последното очевидно се дължи на редакцията на чл.152, ал..1 и ал.2 НПК и установената по това време съдебна практика.

Властите са се осланяли единствено на една законова презумпция, основаваща се на тежестта на обвинението, която премествала върху обвиняемия тежестта да докаже, че не съществува дори хипотетична опасност той да се укрие, да извърши ново престъпление или да възпрепятства наказателното преследване (виж по-горе параграф 48).

1. Поради това Съдът смята, че, както и по делото Илийков, приложимият закон и подходът на властите са довели до това, че последните не са съумявали да обсъдят конкретни факти от значение за определяне дали е имало опасност жалбоподателят да се укрие, да извърши други престъпления или да препятства наказателното произовдство. По този начин властите са удължили задържането му под стража по причини, които не могат да бъдат приети за основателни.

Следователно задържането под стража на жалбоподателя за период от седем месеца и три седмици е било неоправдано.

От това следва, че не е необходимо да се подлага на преценка дали властите са проявили особеното старание, което се изисква от тях при провеждането на съдебни производства против задържани в затвора лица.

1. Съдът на може да не обърне внимание на факта, че повечето от решените от него дела, касаещи продължителността на задържане под стража, се отнасят до по-продължителни периоди на лишаване от свобода и на този фон седем месеца и три седмици може да се смята за сравнително кратък период на задържане. Чл.5, т.3 от Конвенцията, обаче, не може да се възприема като безусловно оправдаваща предварителното задържане под стража щом като то не надхвърля определен минимален срок. Властите трябва да обосноват по убедителен начин всеки един срок на задържане, колкото и кратък да е той. Това, обаче, не е така по настоящото дело.
2. Поради това Съдът намира, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя по чл.5, т.3 от Конвенцията на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледане на делото му в съда.

ІІ. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ.5, Т.4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

1. Жалбоподателят се оплаква, че адвокатът му не е имал достъп до материалите по делото, че първата му жалба против задържането му под стража не е била разгледана незабавно и по същество, както и че втората му жалба против задържането му под стража е била разгледана в отсъствието на адвоката му и не е решена в кратък срок.

Чл.5, т.4 от Конвенцията гласи:

“Всеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай ,че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице”.

А. Твърденията на страните

1. Жалбоподателят твърди, че е било обичайна практика да се отказва на адвокатите и обвиняемите достъп до материалите по делото по време на предварителното следствие под предлог, че уж е нужно да се осигури запазване на тайната на получената на следствието информация. Адвокатът на жалбоподателя е правил неуспешни опити да се запознае с делото и се е оплаквал писмено.

Позовавайки се на реалностите в ежедневната адвокатска работа жалбоподателят възразява против настояването на правителството да бъдат представени надлежно регистрирани писмени молби, които да доказват опитите на адвоката му да получи достъп до делото. Фактът, че нито пълномощното, което жалбоподателят е дал на адвоката си на 25 август 1997 г., нито първата му жалба против ареста му посочват номера на следственото дело според него показват, че дори тази информация е била недостъпна.

1. Освен това жалбоподателят твърди, че чл.5, т.4 от Конвенцията съдържа не само правото на задържаното лице “да обжалва”, но така също и правото му "да иска произнасяне" по законосъобразността на задържането в това производство. Районният съд, обаче, не е разгледал първата му жалба и така е пренебрегнал задължението си да обсъди законосъобразността на продължаващото му задържане под стража. Районният съд е приел, че приложимият закон предвижда седмодневен срок за обжалване на задържането. Според жалбоподателя тази норма е трябвало да бъде тълкувана като изискваща от властите да осигурят на задържания в рамките на тези седем дни възможност да обжалва. Като тълкува тази разпоредба като ограничение на правото на затворниците да обжалват законосъобразността на задържането им под стража, районният съд е възприел подход, който противоречи на гаранциите на чл.5, т.4.

По-специално жалбоподателят поддържа, че след решението на районния съд от 19 септември 1997 г. той не е могъл да подаде нова жалба против задържането си под стража освен при промяна на обстоятелствата. На практика, в резултат на разпоредбата на чл.152, ал.1 НПК, който въвежда принципа, че всеки обвинен за “тежко” престъпление следва да бъде задържан под стража, една втора жалба би била възможна и вероятно успешна само, ако правната квалификация на обвинението бъде променена.

1. Жалбоподателят също така се оплаква, че първата му жалба против задържането му под стража не била разгледана в кратък срок. Жалбата била подадена от адвоката му на 3 септември 1997 г. до дежурния прокурор, който съгласно обичайната практика я е предал в деловодството. Там тя била регистрирана на 8 септември 1997 г. Едва на 16 септември 1997 г. прокуратурата изпратила жалбата на компетентния съд, който насрочил заседание за гледането й на 19 септември 1997 г.
2. Що се отнася до разглеждането на втората жалба против задържането му под стража, жалбоподателят твърди, че адвокатът му не бил призован и че самият той не е имал достатъчно време, за да се свърже с него: заседанието било насрочено за 9 часа сутринта в понеделник, за което жалбоподателят, намиращ се в затвора, бил информиран едва предишния петък. Той не е поискал отлагане на делото, тъй като нямал търпение да бъде освободен.
3. По отношение оплакването на жалбоподателя, че му бил отказан достъп до документите по делото правителството заявява, че то трябвало да бъде отхвърлено като недоказано поради липсата на копия от регистрирани писмени искания за такъв достъп.
4. По-нататък правителството поддържа, че решението на районния съд да отхвърли жалбата като просрочена съответствало на чл.152а, ал.1 НПК. След отхвърлянето на молбата му жалбоподателят е могъл да подаде нова молба, ако е налице промяна на обстоятелствата. Правителството поддържа, без да посочва съдебна практика, че самият факт на продължаване на задържането под стража е могло да се квалифицира като "промяна на обстоятелствата". Освен това жалбоподателят е могъл да се позове на прякото приложение на Конвенцията в българското право и да обжалва. Правителството заключава, че жалбоподателят е могъл да подаде втора жалба против задържането му под стража веднага след отхвърлянето на първата му такава, но е пропуснал да направи това.

1. Правителството счита, че първата жалба на жалбоподателя против задържането му под стража е била разгледана в кратък срок. Тя била подадена на 8 септември 1997 г., по което време делото се намирало в окръжна прокуратура с оглед уточняване на правната квалификация на обвиненията. Делото било върнато на районна прокуратура на 12 септември 1997 г., а на 16 септември 1997 г. жалбата била изпратена на районния съд, който веднага насрочил заседание за 19 септември 1997 г.
2. Що се отнася до втората жалба на жалбоподателя против задържането му под стража, правителството поддържа, че тя била разгледана в кратък срок и че единствената причина, поради която адвоката на жалбоподателя не е бил призован била, че същият не бил посочил адреса и телефона си. Районният съд е призовал жалбоподателя, който е могъл да се свърже с адвоката си. Освен това, жалбоподателят не е поискал отлагане на делото, за да може адвоката му да присъства.

Б. Преценката на Съда

1. 1.      Достъп до документите по делото

(а) Общи принципи

1. Всеки съд, който разглежда жалба срещу задържане под стража, трябва да осигури гаранции за съдебната процедура. Производството трябва да бъде състезателно и винаги трябва да осигурява "равнопоставеност" между страните - прокурора и задържаното лице.

Когато едно лице, чието задържане под стража попада в приложното поле на чл.5, т.1(c), задължително е нужно изслушване от съд. Като се има предвид сериозното въздействие на лишаването от свобода върху основните права на засегнатата личност, производството по чл.5, т.4 от Конвенцията, по принцип, трябва да отговаря, до възможно най-голямата степен при обстоятелствата на все още продължаващо разследване, на основните изисквания за справедлив процес.

"Равнопоставеността" между страните липсва, ако на адвоката е отказан достъп до онези документи от следственото дело, които са от съществено значение за ефикасното обжалване на законосъбразността, по смисъла на Конвенцията, на задържането под стража на клиента му. Разбирането за законосъобразност на задържането под стража не се ограничава до съответствието му с установените от вътрешното право процесуални изисквания, но също така обхваща обосноваване на подозрението, даващо основание за ареста, законността на преследваната чрез ареста цел и основателността на последвалото задържане под стража.

 Съдът признава необходимостта от ефикасно провеждане на наказателните разследвания, което може да предпоставя част от събраната по тях информация да бъде пазена в тайна, за да се предотврати възможността заподозрените лица да манипулират доказателствата и да попречат на наказателното преследване. Тази законна цел, обаче, не може да бъде постигана чрез съществено ограничаване на правото на защита. Следователно най-важната информация за преценката на законосъобразността на задържането под стража следва да бъде предоставена по надлежен начин на адвоката на заподозрения (виж, измежду другите източници Лами срещу Белгия[6], решение от 30 март 1989 г., стр.16-17, пар.29, Николова, цитирано по-горе, пар.58, и Гарсия Алва срещу Германия[7], 13 февруари 2001 г., пар.39-43).

(б) Приложение на посочените принципи към настоящия случай

1. По настоящото дело правителството не твърди, че адвокатът на жалбоподателя се е запознал с материалите по делото, но посочва, че липсват достатъчно доказателства той да се е опитал да стори това.
2. Съдът отбелязва, че по време на разглежданите събития господстващата практика на Пловдивския районен съд е била да отказва достъп до материалите по делото по жалби против задържане под стража в предварителното производство (виж по-горе параграф 36). На 19 септември 1997 г. адвокатът на жалбоподателя подал писмени жалби като настоявал да му бъде разрешено да се запознае с материалите по делото, което той устно повторил в съдебното заседание пред районния съд (виж по-горе параграфи 14 и 27).

Въз основа на горното Съдът приема, че на адвоката на жалбоподателя е бил отказан достъп до материалите по делото поне преди и включително на 19 септември 1997 г., деня в който първата жалба против задържането под стража била разгледана в съдебно заседание.

1. Практиката на Пловдивския районен съд да отказва достъп изглежда се отнасяла до цялото досие. Адвокатът на жалбоподателя по този начин не е имал възможност да се запознае с нито един документ от значение за преценка законността на задържането под стража на клиента си, включително, специално по настоящото дело на въпросите от значение за допустимостта на жалбата, като например дали е настъпила "промяна на обстоятелствата" след арестуването на жалбоподателя (виж по-горе параграф 40).

В същото време прокурорът, наблюдаващ следствието, който е издал заповедта за задържане от 23 август 1997 г., и който е оспорвал против жалбата срещу задържането под стража е имал предимството да се запознае с цялото дело.

Такава една ситуация е несъвместима с изискването за равнопоставеност по чл.5, т.4 от Конвенцията.

1. В заключение Съдът намира, че е налице нарушение на чл.5, т.4 от Конвенцията поради това, че на адвоката на жалбоподателя е бил отказан достъп до материалите по делото.

1. 2.      Отхвърлянето на първата жалба на жалбоподателя против задържането под стража

1. Съдът не намира за нужно да се произнася относно правилното тълкуване на седем дневния срок по чл.152а НПК, както и по въпроса дали жалбоподателят е подал първата си жалба против задържането му под стража на 3-ти или на 8-ми септември 1997 г. Нужно е само да се отбележи, че разпоредбата на чл.152а е била тълкувана от компетентните органи като установяваща срок за подаване на жалби и че на 3-ти септември 1997 г. този срок е бил изтекъл.

Поради това, че първата жалба против задържането под стража е била просрочена, Съдът смята, че оплакването че не е разгледана в кратък срок, не изисква отделно разглеждане.

1. Същността на оплакването на жалбоподателя в действителност се състои в критиката му срещу седемдневния срок и на начина, по който той е бил приложен в неговия случай.
2. Съдът се е произнасял по повод на чл.6, т.1 от Конвенцията, в това число и по дела от наказателен характер, че правото на достъп до съд по самото си естество изисква регулиране от държавата и може да бъде предмет на ограничения. Независимо от това, въведените ограничения не трябва да стесняват предоставения на индивида достъп по такъв начин или в такава степен, че да се накърнява самата същност на това право. Освен това, едно ограничение нарушава Конвенцията, ако не преследва законосъобразна цел и ако липсва разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (виж делото Голдър срещу Обединеното Кралство[8], решение от 21 февруари 1975 г., стр.18-20, параграфи 38-40; делото Леваж Престасион Сървис срещу Франция[9], решение от 23 октомври 1996 г., стр.1543, параграф 40, делото Бруала Гомес де ла Торе срещу Испания[10], решение от 19 декември 1997 г.; Едификасионес Марч Галего АД срещу Испания[11], решение от 19 февруари 1998 г., стр.290, параграф 34; Халфауи срещу Франция[12], параграфи 35 и 36; Кромбах срещу Франция [13]).

По принцип определянето на срокове е законосъобразно ограничение на правото на достъп до съд по чл.6, т.1 от Конвенцията, но прекалено стриктното им тълкуване без да се отчитат съответните фактически обстоятелства може да доведе до нарушаване на тази разпоредба (виж делото Мирагал Есколано и други срещу Испания[14], параграфи 33-39).

1. Съдът намира, че чл.5, т.4 от Конвенцията, в който също така е въплатено "правото на достъп до съд", не може да бъде тълкуван като предоставящ едно абсолютно право несъвместимо с каквито и да било процесуални ограничения.

Въпреки това основната цел на чл.5, а именно защитата на свободата и сигурността на личността и значението на неговите гаранции, в това число правото на закрила на живота и физическата цялост на личността съгласно т.4 (виж Курт срещу Турция[15], решение от 25 май 1998 г., стр.1185, параграф 123) изискват процесуалните ограничения на правото на лишения от свобода да оспори законността на продължаващото му задържане по стража пред съд да бъдат подложени на особено внимателно и прецизно изследване. Фактическото положение и особените обстоятелства, от значение за положението на задържания под стража, трябва да бъдат взети под внимание (виж Конка срещу Белгия[16], параграфи 53-55).

1. Вярно е, че по настоящото дело жалбоподателят е бил законно представляван от третия ден след задържането му и е могъл при всички случаи да подаде своевременно жалба без съдействието на адвокат.

Съдът отбелязва, обаче, че на адвоката му не е бил предоставен достъп до материалите по делото, което без съмнение е попречило на своевременното изготвяне на жалба.

1. Наред с това Съдът посочва, че когато първата жалба на жалбоподателя срещу задържането му под стража е била разгледана от районния съд на 19 септември 1997 г., лишаването от свобода на жалбоподателя, което е продължавало вече близо месец, все още не е било преценено от независимо длъжностно лице със съдебни функции. Това е било следствие на порочната система на арест и задържане под стража, съществувала в България до 1 януари 2000 г., което е в нарушение на първото изискване на чл.5, т.3 от Конвенцията (виж по-горе параграфи 52-54).

 По такъв начин отхвърлянето на жалбата на жалбоподателя на 19 септември 1997 г. е удължило и без това вече продължаващото нарушение на чл.5, т.3 от Конвенцията. Независимо от това, Съдът трябва да разгледа оспорваното съдебно решение за съответствието му с чл.5, т.4 поради това, че гаранцията предоставяна от тази разпоредба е от различен порядък в сравнение с и в допълнение на предоставяната от т.3 (виж Де Йонг, Балйет и ван ден Бринк срещу Холандия[17], решение от 22 май 1984 г., стр.25-26, параграф 57).

1. Точка 4 предоставя процесуална гаранция против, inter alia, продължаването на задържане под стража, което макар и първоначално да е било законосъобразно разпоредено, може впоследствие да е станало незаконно и неоправдано. По-специално, главната причина лежаща в основата на изискванията за бързина и периодичен съдебен контрол през разумни интервали по смисъла на чл.5, т.4 от Конвенцията и съгласно практиката на Съда, е едно задържано лице да не бъде изложено на риска да остане под стража дълго след като лишаването му от свобода е станало неоправдано (виж във връзка със задържане, за което се прилага чл.5, т.1 (c) Безичери срещу Италия[18], решение от 25 октомври 1989 г., и, по отношение на други видове лишаване от свобода, Уийкс срещу Обединеното Кралство[19], решение от 2 март 1987 г., Музиал срещу Полша[20], и Стафорд срещу Обединеното Кралство[21]).
2. По настоящото дело след като е била отхвърлена първата му жалба на 19 септември 1997 г., жалбоподателят е могъл да подаде нова жалба изтъквайки съображения за "промяна на обстоятелствата".

Точният смисъл на изискването "промяна на обстоятелствата", съдържащо се в чл.152а, ал.4 НПК, обаче, е неясен. Както изглежда липсвала е и установена практика по въпроса. Решението на районния съд също не е било мотивирано (виж по-горе параграфи 28,40, 72 и 76).

По този начин приложимото законодателство и практика, както и решението на районния съд от 19 септември 1997 г. остават неясни относно това какви са последиците от отхвърлянето на първата жалба поради неспазване на срока. Жалбоподателят по никакъв начин не е могъл да знае още колко време ще остане арестуван преди съд да се занимае със законосъобразността на задържането му под стража. По настоящото дело този въпрос не е бил разглеждан до февруари 1998 г., приблизително пет месеца по-късно. Не би могло да се твърди, че една по-скорошна втора жалба би била разгледана.

1. Като се имат предвид всички относими факти и по-специално липсата на яснота във вътрешното законодателство и практика относно последиците от седемдневния срок, Съдът намира, че упражняването на правото на жалбоподателя по чл.5, т.4 от Конвенцията е било незаконно нарушено.

Следователно налице е нарушение на чл.5, т.4 от Конвенцията относно отхвърлянето на първата жалба на жалбоподателя против задържането му под стража.

3. Останалите оплаквания по чл.5, т.4

1. Жалбоподателят се оплаква, че адвокатът му не е бил призован за разглеждането на втората жалба против задържането му под стража и че по тази жалба не е имало произнасяне в кратък срок.
2. Съдът отбелязва, че адвокатът на жалбоподателя не е доказал датата, на която е подал втората жалба против задържането под стража на клиента си и че не е посочил адреса и телефона си в жалбата.

Поради тези съображения горните оплаквания са необосновани.

1. Следователно не е налице нарушение на чл.5, т.4 относно разглеждането на втората жалба на жалбоподателя против задържането му под стража.

ІІІ. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ.41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

1. Член 41 от Конвенцията гласи:

"Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, Съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна".

А. Вреди

1. Жалбоподателят претендира приблизително 15 700 Евро за неимуществени вреди, която сума включва по 153 Евро на ден за периода от 23 август до 10 октомври 1997 г. Той твърди, че е преживял изключителен стрес в този период тъй като не е бил разпитан нито веднъж. По този начин у него се е създало впечатлението, че делото му е забравено и се е чувствал несигурен относно бъдещия развой на нещата. Той претендира по 46 Евро на ден за останалия период до освобождаването му.
2. Правителството заявява, че в периода от 23 август до 10 октомври 1997 г. са били предприети няколко процесуални действия, в това число съдебно заседание на 19 септември 1997 г. по жалбата на жалбоподателя против задържането му под стража, че жалбоподателят е частично отговорен за забавянето, тъй като е поискал отвод на наблюдаващия прокурор и че следователно обвинението му, че е бил "забравен" е невярно. През останалия период са били извършвани необходими следствени действия.

Правителството също така твърди, че претенцията на жалбоподателя следва да бъде отхвърлена поради това, че същият не е направил опит да потърси обезщетяване по реда на Закона за отговорността на държавата за вреди причинени на граждани и че във всички случаи претенциите му са прекомерни като се имат предвид обстоятелствата по делото, икономическото положение в България и факта, че приложимият закон е бил изменен на 1 януари 2000 г.

1. Съдът още веднъж отбелязва, че чл.41 от Конвенцията не изисква жалбоподателите да изчерпват повторно вътрешноправните средства, за да получат справедливо удовлетворение, ако вече напразно са сторили това по отношение на материалноправните си оплаквания. Той, обаче, се съгласява с правителството, че претенциите са прекомерни по размер.
2. Като преценява по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателя 1 500 Евро за установените нарушения на чл.5, т.3 и т.4 по настоящото дело.

Б. Разноски

1. Жалбоподателят претендира 15 238 Евро, която сума включва 2 497 Евро за 67,5 часа адвокатски труд по вътрешните производства при тарифа по 37 Евро на час и 11 346 Евро за 244 часа адвокатски труд за производството пред Съда в Страсбург при тарифа по 46,5 Евро на час.

Той също така претендира 930 Евро разходи за преводи и 465 Евро разходи за телефон, пощенски и пътни разноски. Жалбоподателят представя графика за изразходваното време на адвоката си и споразумение от 2 ноември 1997 г. между неговия адвокат и преводач, според което адвокатът е трябвало да плати 1000 щатски долара за превод на кореспонденция и представени документи.

100. Правителството твърди, че претенции за заплащане на такъв вид хонорари са неприемливи и оспорва броя на часовете работа по делото на адвоката на жалбоподателя. Освен това счита, че претендираната тарифа е прекомерно завишена, тъй като адвокатите имали моралното и законово задължение да предоставят безплатна правна помощ на бедни клиенти.

Относно претенцията за заплащане на разходи правителството подчертава, че липсват документи, доказващи извършени плащания и че претендираните размери значително надвишават нормалните разходи. При това претенцията за преводачески разходи била толкова завишена, че следвало да се определи като злоупотреба, още повече като се има предвид факта, че жалбоподателят бил получил становището на правителството на български език и че е отговорил също на български език. Единственият материал, който жалбоподателят може да е трябвало да даде за превод била първоначалната жалба от пет страници, резюмето на фактите на Комисията от четири страници и решението на Съда по допустимостта от дванадесет страници.

Правителството заключава, че получената от жалбоподателя сума като правна помощ от Съвета на Европа би трябвало да е покрила всичките му разходи.

101. Съдът е съгласен с правителството, че претенцията на жалбоподателя не е подкрепена от документи и че части от нея са недоказани. Броят претендирани часове адвокатска работа са прекомерни, още повече като се има предвид неголямата сложност на делото.

102. Като има предвид горното Съдът, след като изважда сумата от 762,25 Евро платени на жалбоподателя като правна помощ от Съвета на Европа, присъжда 2 000 Евро за разноски.

В. Лихва за просрочка

103.Съдът намира за подходящо лихвата за забава да бъде определена на базата на пределната лихва при отпускане на заем от Централната Европейска банка, завишена с три пункта.

ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ:

1. Реши, че е налице нарушение на чл.5, т.3 от Конвенцията по отношение на това, че след арестуването му жалбоподателят не е изправен пред съдия или пред друго длъжностно лице, упълномощено да изпълнява съдебни функции;

2. Реши, че няма нарушение на чл.5, т.1 от Конвенцията;

1. Реши, че е налице нарушение на чл.5, т.3 от Конвенцията по отношение продължителността и необосноваността на задържането под стража на жалбоподателя;
2. Реши, че е налице нарушение на чл.5, т.4 от Конвенцията по отношение на това, че на адвоката на жалбоподателя е отказан достъп до материалите по делото;
3. Реши, че е налице нарушение на чл.5, т.4 от Конвенцията по отношение отхвърлянето на първата жалба на жалбоподателя против задържането му под стража;
4. Реши, че няма нарушение на чл.5, т.4 от Конвенцията по отношение разглеждането на втората жалба на жалбоподателя против задържането му под стража;
5. Реши, че

а) ответната държава следва да заплати на жалбоподателя в тримесечен срок от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл.44, т.2 от Конвенцията, следните суми, конвертирани в националната валута на ответната държава по курса на деня при изплащане на задължението:

i)                                1 500 Евро (хиляда и петстотин Евро) за неимуществени вреди;

ii)                              2 000 Евро (две хиляди Евро) за разноски;

iii)                            какъвто и да било данък, който би се дължал върху горните суми;

б) след изтичането на горепосочения тримесечен срок върху посочените суми ще се дължи проста лихва в размер на пределната лихва при отпускане на заем от Централната Европейска банка за периода на забавата, увеличена с три пункта, до изплащането.

1. Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателя за справедливо удовлетворение.

Изготвено на английски и обявено в писмен вид на 9 януари 2003 г. съобразно правило 77 т.2 и т.3 от Правилата на Съда.

Сорен Нилсен                               Христос Розакис

Заместник секретар                      Председател

Дата на постановяване: 9.1.2003 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-60879