Номер на жалба: 18238/06

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 6) Изпълнително производство , (Чл. 6-1) Достъп до съд

По делото на Ягнина срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Гуидо Раймонди (Guido Raimondi), председател,
          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),

          Георге Николау (George Nicolaou),

          Леди Бинаку (Ledi Bianku),

          Здравка Калайджиева (Zdravka Kalaydjieva),

          Пол Махоуни (Paul Mahoney),

          Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek), съдии,
          и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 6 януари 2015 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 18238/06) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи ("Конвенцията") от български гражданин, г-жа Денка Ангелова Ягнина ("жалбоподателката“), на 28 април 2006 г.

2.  Жалбоподателката е представлявана от г-н Й. Грозев, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствените агенти г-жа М. Коцева и г-жа В. Христова от Министерство на правосъдието.

3.  На 19 февруари 2013 г. жалбата е съобщена на Правителството.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателката е родена през 1952 г. и живее във Войводиново.

5.  Жалбоподателката е работила като шофьор на трактори и други тежки машини в продължение на няколко години преди 1985 г. Тази работа води до това тя да развие нарушени функции на нервната система. През 1985 г. е обявено, че тя има "трета степен инвалидност" и започва да получава пенсия за инвалидност.

6.  Между 1985 г. и 2000 г. жалбоподателката преминава през седем повторни медицински прегледа от местната Териториална експертна лекарска комисия ("ТЕЛК"), орган, компетентен за оценяване на нивото на инвалидност. Медицинските изследвания служат като основа за разпределението на пенсиите за инвалидност. Тя е диагностицирана с вегетативна полиневропатия на горните крайници, коксартроза, цервикална спондилоза и радикулопатия. Във всички случаи тя се оценява с "трета степен инвалидност" – загубила е между 50% и 70% от своята трудоспособност, което ѝ дава право да получа пенсия за инвалидност.

7.  На 14 ноември 2000 г. жалбоподателката преминава през нов редовен повторен преглед от ТЕЛК. Този път тя е диагностицирана с вегетативна полиневропатия на горните крайници и миотендиноза. Не се споменава нищо за другите заболявания, установени по-рано, а именно коксартроза, цервикална спондилоза и радикулопатия. Въз основа на това ТЕЛК оценява загуба на трудоспособност на жалбоподателката на 40%, което не е достатъчно, за да ѝ даде право на пенсия за инвалидност.

8.  Жалбоподателката оспорва това решение пред Националната експертна лекарска комисия ("НЕЛК"). След като извършва повторен преглед, НЕЛК обявява жалбоподателката за напълно годна за работа в решение от 14 февруари 2001 г. Нейната диагноза е "спондилоза и свързани заболявания".

9.  Жалбоподателката обжалва решението на НЕЛК пред Софийски градски съд.

10.  Софийският градски съд назначава медицински специалист, който преглежда жалбоподателката и стига до заключението, че тя страда от следните заболявания: цервикална спондилартроза, вегетативна полиневропатия, миотендиноза на горните крайници и коксартроза на тазобедрената става. Експертът посочва, че тези заболявания имат хроничен характер и постоянно и негативно засягат здравословното състояние на жалбоподателката. Ако не друго, някои от тях са се влошили след 1985 г. Специалистът посочва, че такива заболявания обикновено водят до значително намаляване на трудоспособността на засегнатото лице.

11.  Въз основа на този доклад, на 27 декември 2002 г. Софийският градски съд отменя решението на НЕЛК от 14 февруари 2001 г. като незаконосъобразно. Той установява въз основа на заключенията на специалиста, потвърдени от останалите документи по делото, че трудоспособността на жалбоподателката е намалена. Съдът заключава, че НЕЛК погрешно е оценила здравословното състояние на жалбоподателката, като не е взела предвид всички относими елементи на нейното действително здравословно състояние. Съдът връща делото за ново разглеждане, като посочва, че НЕЛК трябва да определи точния процент намалена трудоспособност на жалбоподателката. Решението влиза в сила на 11 февруари 2003 г.

12.  НЕЛК преглежда жалбоподателката на 9 октомври 2003 г. В своето решение от същата дата тя посочва като водеща диагноза "спондилоза и свързани заболявания". Тя уточнява, че жалбоподателката страда от цервикална спондилартроза и цервикална радикулопатия, които са професионални болести, и от миотендиноза на горните крайници и коксартроза, които не са. НЕЛК смята, че тя не страда от вегетативна полиневропатия на горните крайници. На тази база НЕЛК оценява намалената трудоспособност на жалбоподателката на 30%. Решението посочва, че е валидно за срок от три години.

13.  Жалбоподателката отново обжалва решението на НЕЛК. Софийският градски съд назначава медицински специалист, който заключава, че жалбоподателката страда от следните заболявания, които той смята за професионални: цервикална спондилартроза, вегетативна полиневропатия, миотендиноза на горните крайници и коксартроза на двете тазобедрени стави. Специалистът смята, че тези заболявания имат постоянен и хроничен характер и са довели до необратими дегенеративни промени в опорно-двигателната система на жалбоподателката.

14.  Въз основа на този доклад, на 6 януари 2005 г. Софийският градски съд отменя решението на НЕЛК от 9 октомври 2003 г. и връща делото към него за по-нататъшно разглеждане в съответствие със заключенията на медицинската експертиза, приета от съда в производството по делото. Съдът констатира, че административният орган е допуснал грешка при оценката на състоянието на инвалидност на жалбоподателката, тъй като не е взел предвид всички относими обстоятелства. Той смята становището на НЕЛК, че жалбоподателката не страда от вегетативна полиневропатия, за неоснователно и стигна до заключението, че решението на НЕЛК не е извършено въз основа на действителното здравословно състояние на жалбоподателката. Съдът приема, както в решението си от декември 2002 г., че НЕЛК  има изключителната компетентност да прецени процента на инвалидност.

15.  След обжалване от страна на НЕЛК, Върховният административен съд потвърждава решението на Софийския градски съд с окончателно решение от 15 юли 2005 г.

16.  След това, с решение от 28 октомври 2005 г., НЕЛК оценява намалената трудоспособност на жалбоподателката на 40%, което не ѝ дава право на пенсия за инвалидност. В полето на решението за "професионални заболявания" този път е отразено само вегетативна полиневропатия. Оперативното разпореждане на решението посочва, че НЕЛК "Отменя и решава наново въпроса за процента на инвалидност. Потвърждава останалите елементи." Решението посочва, че е валидно за срок от три години.

17.  Жалбоподателката не търси съдебен контрол на горното решение.

18.  Изплащането на пенсия за инвалидност на жалбоподателката е прекратено от 2 октомври 2000 г. и няма информация за това какво се е случило след решението на НЕЛК от 28 октомври 2005 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО

A. Изпълнение на решения на административен съд преди 2006 г.

19.  Преди 2006 г. изпълнението на решения на административния съд се регулира от Закона за административното производство от 1979 г., както е в сила до юли 2006 г., а по отношение на решения на Върховния административен съд – по Закона за Върховния административен съд от 1997 г., както е в сила до 1 март 2007 г. Нито ЗАП от 1979 г., нито на ЗВАС от 1997 г. предвижда каквато и да било процедура, която може да задължава административния орган да се съобрази с влязло в сила решение. Въпреки това чл. 42(3) от ЗАП от 1979 г, гласи, че когато административен съд отменя административен акт, той трябва да изпрати делото обратно на отговорния административен орган със задължителни указания относно тълкуването и прилагането на закона. Освен това, чл. 30 от ЗВАС от 1997 г. ("ЗВАС от 1997 г.") гласи, че решенията на този съд са със задължителна сила по отношение на страните. Чл. 32 от ЗВАС от 1997 г. гласи, че решение на този съд е предмет на незабавно изпълнение от съответния административен орган.

20.  Върховният административен съд приема в решение от 2001 г. (вижте Решение № 2572 от 17 април 2001 г., дело № 4047/2000), че приложимото законодателство към момента не предвижда срокове, в които административният орган трябва да спази съдебни решения. Кога трябва да се изпълни решението е изцяло в ръцете на съответната административна структура. Единствената процедура за принудително изпълнение на решения на административни съдилища е административната имуществена санкция (в съответствие с чл. 53 и следващите от ЗАП от 1979 г. и чл. 51 и следващите от ЗВАС от 1997 г.). Страната, целяща спазване на решението, няма нужда да обжалва изричен или мълчалив отказ за изпълнение на решението, а вместо това трябва да внесе отделно оплакване пред съда с искане за налагане на имуществена санкция на административния орган, който не е спазил решението на съда (вижте Решение № 3922 от 19 юни 2000 г., дело № 1580/2000; Решение № 2572 от 17 април 2001 г., дело № 40472000).

Б. Изпълнение на решения на административен съд след 2006 г.

21.  Административнопроцесуалният кодекс от 2006 г. ("АПК"), който е в сила в момента, е приет през 2006 г. и считано от 1 март 2007 г., той отменя ЗВАС от 1997 г. Той също така отменя ЗАП от 1979г., считано от юли 2006 г.

22.  Съгласно чл. 173(2) от АПК, когато административен съд отмени административен акт, било то като незаконосъобразен или нищожен, той изпраща делото на административния орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Чл. 290 от АПК регламентира изпълнението на решения на административния съд по отношение на административен орган, задължен със съдебно решение да предостави незаместимо задължение. Ако длъжностното лице не действа, съдебният изпълнител му/ѝ налага седмични имуществени санкции в размер на между 50 лв. и 1200 лв. за толкова дълго време, докато действието остава недовършено. По силата на чл. 294 от АПК, действия или бездействия на съдебен изпълнител могат да се обжалват пред административните съдилища. Ако съдът отмени действие или да го декларира незаконно, той може да разпореди да се извършат конкретни мерки от страна на административния орган в рамките на определен срок. В допълнение чл. 304 гласи, че длъжностно лице, което не е в съответствие с окончателно съдебно решение, може да бъде глобено със сума между 200 лв. и 2000 лв.

В. Отговорност на държавата за вреди

23.  Чл. 1(1) от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (ЗОДОВ) гласи, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни служители при или по повод изпълнение на административна дейност. По силата на чл. 204, ал. 1 от АПК от 2006 г., такъв иск може да бъде предявен, само ако административното решение е надлежно отменено.

Г. Определяне на инвалидност

24.  Установяването на временна или трайна загуба на трудоспособност се извършва въз основа на медицинска експертиза (чл. 101 от Закона за здравето от 2004 г.). Инвалидността се изчислява в проценти от очаквания капацитет на здрав индивид.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

25.  Жалбоподателката се оплаква, че НЕЛК, като действа по произволен начин в решенията си от 9 октомври 2003 г. и 28 октомври 2005 г., не е спазила надлежно влезли в сила съдебни решения, постановени в производството по съдебен контрол, заведено от нея, в нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията. Чл. 6, ал. 1 от Конвенцията гласи следното:

"Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения..., има право на справедливо ... гледане ... от ... съд ..."

A.  Допустимост

Изчерпване на вътрешните правни средства за защита

(а) Твърдения на страните

26.  Правителството твърди, че жалбоподателката не е изчерпала вътрешните правни средства за защита. По-конкретно, тя не е потърсила обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ. Правителството посочи, че положението на жалбоподателката съответства на изискванията за допустимост на иск по ЗОДОВ. Това е така, защото решенията на медицинската комисия от 14 февруари 2002 г. и 9 октомври 2003 г. са индивидуални административни актове, които са били отменени като незаконосъобразни в съда, и поради вредата за жалбоподателката, предизвикана от спирането на нейната пенсия за инвалидност, е възникнала пряко от тези незаконосъобразни действия. Правителството се позовава на пет вътрешни съдебни решения (реш. № 3/05.08.2010 по адм. д. № 2/2010 на адм. съд Габрово, потвърдено с реш. № 8204/09.06.2011 на ВАС; реш. № 2/16.07.2010 по адм. д. № 12/2009 на адм. съд Габрово; реш. № 782/20.12.2008 по адм. д. № 31/2008 на адм. съд София област; реш. № 1365/10.05.2010 по адм. д. № 5676/2009 на адм. съд София град; реш. № 4529 / 30.03.2011 на ВАС), в които съдът присъжда обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ в резултат на факта, че оспорените административни актове са били отменени в съда като незаконосъобразни.

27.  Жалбоподателят оспорва горния аргумент като посочва, че по времето, когато тя подава жалбата си пред Съда, не е имало ефективно вътрешно правно средство за защита по отношение на оплакванията ѝ. За да бъде ефективно средство за защита, тя твърди, че то трябва да е в състояние както да признава нарушението, така и да предоставя обезщетение за претърпените вреди. В нейния случай първото условие е можело да бъде изпълнено чрез обявяване в смисъл, че лекарската комисия незаконосъобразно отказва да спази решенията, а такова средство за защита не съществува към момента на фактите.

28.  Освен това тя оспорва твърдението на Правителството, че иск за обезщетение по ЗОДОВ е можел да бъде успешен за преодоляването на ситуация на неспазване на съдебно решение, като посочва, че Правителството не е посочило каквато и да било съдебна практика, която показва това. Тя посочва, че във всичките пет съдебни решения, на които Правителството се позовава в тази връзка, обезщетение за вреди е била присъдено след като административният орган, чиито актове са били обжалвани съдебно, е изпълнило изцяло решенията. Само защото медицинските комисии са признали в тези пет случая правото на ищците на обезщетения за инвалидност съгласно националното законодателство, е накарало съдилищата да присъдят обезщетение в последващи производства, образувани по чл. 1 от ЗОДОВ. Правното основание за тези присъждания е второто решение на медицинската комисия. В конкретния случай медицинската комисия не е взела такова решение. Без него, жалбоподателката твърди, че не може да докаже, че има право на обезщетение за инвалидност съгласно националното законодателство и по този начин не може да предяви иск за обезщетение по ЗОДОВ.

29.  Жалбоподателката накрая заявява, че въпреки че нова процедура за принудително спазването на решенията на административните съдилища е била въведена в АПК, това се е случило, след като тя е подала своята жалба пред Съда, и следователно не трябва да се очаква от нея да е опитала да я ползва, преди да се обърне към Съда.

(б) Преценка на Съда

30.  Съдът припомня, че докато Правителството твърди, че не са изчерпани вътрешните правни средства, то носи отговорността за доказването, че жалбоподателката не е използвала средство за защита, което е както ефективно, така и достъпно (вижте Макфарлейн срещу Ирландия [GC], № 31333/06, § 107, 10 септември 2010 г.). Развитието и наличността на средство за защита, за което се твърди, че съществува, включително за неговия обхват и приложение, трябва да бъде ясно определено и потвърдено или допълнено от практиката или съдебна практика (вижте Миколайова срещу Словакия, № 4479/03, § 34, 18 януари 2011 г.). Аргументите на Правителството очевидно ще тежат повече, ако се представят примери от националната съдебна практика (вижте Дорън срещу Ирландия, № 0389/99, ЕСПЧ 2003‑X (откъси)) и ако примерите са относими (Сахновски срещу Русия [GC], № 21272/03, §§ 43-44, 2 ноември 2010 г.). Освен това изискването жалбоподателката да изчерпа вътрешните правни средства за защита обикновено се определя чрез позоваване на датата, на която жалбата е подадена в Съда (Бауман срещу Франция, № 33592/96, § 47, ЕСПЧ 2001V (откъси)).

31.  Що се отнася до конкретното дело, на първо място Съдът отбелязва, че жалбоподателката разполага с две окончателни решения в своя полза, за които твърди, че не са спазени. В свързаното съдебно производство жалбоподателката е заявила, че лекарската комисия е оценила неправилно нейната степен на инвалидност. Съдебните решения по време на това производство се отнасят за същия иск на жалбоподателката, в отговор на който съдилищата трябва да установят дали лекарската комисия законосъобразно е оценила степента на инвалидност на жалбоподателката. Същият иск е разглеждан от съдилищата продължително, по време на съдебен процес, в контекста на който жалбоподателката твърди, че лекарската комисия  многократно не е оценила действителното здравословно състояние, въпреки първото решение, което ѝ дава указания да го направи. Процесът на съдебен контрол завършва с окончателното решение на Върховния административен съд от 15 юли 2005 г.

32.  Съдът отбелязва, че в момента на фактите няма законова разпоредба, ясно определяща средство за защита в случай на неспазване на окончателно решение на административен съд. В тази връзка Съдът отбелязва, че националните съдилища не са компетентни да определят процента на инвалидност вместо административния орган, който има властта за извършване на оценката и за вземане на решение в това отношение. Също така националният съд не може да задължи административния орган, който е компетентен да действа, за да спази на практика указанията на съда, дадени в първото му решение, и по този начин да изпълни това решение.

33.  Освен това, въпреки че Правителството се позовава на възможен иск за обезщетение по ЗОДОВ, то не представя никакви вътрешни решения, в които обезщетение е било присъдено по този закон в резултат конкретно на неспазване на съдебно решение. Във всичките пет съдебни решения, представени от Правителството на Съда, основанието за присъждане на обезщетения е бил фактът на отмяна от съда на първоначалните административни решения като незаконосъобразни, а не факта на липса на изпълнение на решенията, отменящи тези административни решения (вижте повече по този въпрос в Стоянов и Табаков срещу България, № 34130/04, § 104, 26 ноември 2013 г.). Следователно Правителството не е доказало, че средството за защита по ЗОДОВ би било както достъпно, така и ефективно в случая на жалбоподателката. Следователно тяхното съответно възражение се отхвърля.

34.  В допълнение, докато ускоряващ тип средство за защита за принудително спазването на решенията на  административните съдилища е въведен с приемането на АПК през юли 2006 г., отменящ ЗВАС, считано от 1 март 2007 г., това се случва след като настоящата жалба е подадена пред Съда. Следователно жалбоподателката не е била длъжна да го изчерпа, преди да подаде жалба пред Съда.

35.  Накрая Правителството не посочва каквото и да било друго средство за защита, което жалбоподателката би могла да използва, но е пропуснала да го направи. Следователно жалбата не може да бъде обявена за недопустима поради неизчерпване на вътрешните правни средства за защита.

36.  Съдът отбелязва съответно, че оплакването за неспазване на окончателно решение, слагащо край на производството по съдебен контрол, не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че то не е недопустимо на други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустимо.

Б. Основателност

37.  Жалбоподателката твърди, че докато съдебното решение от 15 юли 2005 г. в нейна полза установява, че тя страда от редица постоянни медицински състояния, НЕЛК продължава произволно да изключат някои от тези заболявания, като в резултат на това ѝ отказва пенсия за инвалидност. Така НЕЛК не спазва окончателните решения в полза на жалбоподателката.

38.  Правителството твърди, че НЕЛК е спазила напълно решението. По-конкретно то посочва позиция на Министерството на правосъдието, според която в периода между 1985 г. и 2005 г., когато жалбоподателката се явява пред ТЕЛК и НЕЛК, са направени множество изменения в правната уредба на медицинската експертиза.

39.  Съдът подчертава, че чл. 6, ал. 1 от Конвенцията гарантира на всеки правото каквито и да било искове, отнасящи се до неговите граждански права и задължения, да бъдат заведени пред съд или трибунал. По този начин чл. 6, ал. 1 въплъщава "правото на съд". Това право би било илюзорно, ако правната система на Βисокодоговаряща страна допуска окончателно, задължително съдебно решение да остане без законна сила във вреда на едната страна. Изпълнение на съдебно решение, постановено от съд, следователно трябва да се разглежда като неразделна част от "съдебния процес" за целите на чл. 6 (вижте Бурдов срещу Русия, № 59498/00, § 34, ЕСПЧ 2002-III; Хорнсби срещу Гърция, решение от 19 март 1997 г., Доклади 1997-II, стр. 510, § 40).

40.  След това Съдът отбелязва, че, както е признато от националните съдилища (вижте по-конкретно параграф 14 по-горе), от изключителната компетентност на специализираната медицинска комисия НЕЛК е да определи процентът на инвалидност, който да се присъди на жалбоподателката. Следователно въпросът пред Съда е дали действията на НЕЛК, насочени към определяне на процента на инвалидност след окончателното решение от 15 юли 2005 г., с което производството по съдебен контрол в случая на жалбоподателката приключва, представляват изпълнение на това окончателно решение.

41.  Съдът отбелязва, че съгласно приложимото вътрешно законодателство към момента (вижте параграф 19 по-горе), решенията на административните съдилища имат задължителна сила по отношение на страните, трябва да бъдат изпълнени незабавно, а указанията, дадени в съдебните решения, са задължителни за административния орган, отговорен да действа. В допълнение, приетият впоследствие АПК от 2006 г., въпреки че не е приложим към момента на фактите, гласи още, че когато административните съдилища отменят административен акт, те трябва да върнат делото на отговорния административен орган със задължителни указания по отношение на тълкуването и прилагането на закона (вижте параграф 22 по-горе). Съдът също така отбелязва, че той вече е приемал в контекста на оплаквания за неспазване на решенията на административните съдилища по редица дела по отношение на България, че спазването на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията изисква от административните органи да действат в съответствие с констатациите и индикациите в окончателните съдебни решения на съдилищата (вижте Басарба ООД срещу България, № 77660/01, § 32, 7 януари 2010 г.; Попниколов срещу България, № 30388/02, § 29, 25 март 2010 г.; Стоянов и Табаков срещу България, № 34130/04, § 79, 26 ноември 2013 г.). Ето защо в настоящия случай НЕЛК е трябвало да действа в изпълнение на окончателна присъда на националния съд и трябва да го направи, като спази указания на последния, които са задължителни. Съдът отбелязва в тази връзка, че националните съдилища недвусмислено са приели, че за да се определи процентът на инвалидност, НЕЛК трябва да оцени действителното здравословно състояние на жалбоподателката (вижте параграф 14 по-горе). За това НЕЛК трябва да вземе предвид всички заболявания, от които тя хронично страда, установени с медицинските доклади, приети от съда. Въз основа на тази оценка НЕЛК трябва да определи общата инвалидност на жалбоподателката в процентно изражение.

42.  Разглеждйаки решението на НЕЛК от 28 октомври 2005 г., прието след окончателното решение на Върховния административен съд от 15 юли 2005 г., Съдът отбелязва, че то посочва само едно заболяване в полето "професионални заболявания", а четири заболявания са приети от съдилищата през 2005 г. като описващи действителното здравословно състояние на жалбоподателката (вижте параграфи 13-16 по-горе). След това Съдът отбелязва, че решението на НЕЛК от октомври 2005 г. гласи, че то "потвърждава останалите елементи" (вижте параграф 16 по-горе), вероятно позовавайки се на елементите, които тя е посочила в своето решение от 9 октомври 2003 г. Въпреки това решението на НЕЛК от 2003 г. е било отменено от съда в неговата цялост и така НЕЛК не можe да потвърждава части от него. В решението си от 2005 г., НЕЛК е призована да определи процента на инвалидност, като оцени наново всички съответни елементи въз основа на четирите заболявания, приети от съда през 2005 г. Не е ясно от решението НЕЛК от 28 октомври 2005 г., че такава пълна нова оценка наистина е извършена. Поради това Съдът не е убеден, че лекарската комисия е оценила реалното здравословно състояние на жалбоподателката, както е трябвало да направи, преди да се определи процентът на нейната инвалидност. Той установява, че конкретните и ясни указания, а именно да се вземат под внимание всички четири заболявания, от които е установено, че жалбоподателката страда, които националният съд е дал на административния орган, не са спазени от НЕЛК. Съдът подчертава в тази връзка, че остава в изключителната компетентност на НЕЛК да определи процента на инвалидност.

43.  Горните съображения са достатъчни, за да позволят на Съда да заключи, че НЕЛК не е спазила окончателното решение на Върховния административен съд от 15 юли 2005 г. в нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 6, АЛ. 1

44.  Жалбоподателката се оплаква, че тя не е имала ефективно вътрешно правно средство за защита за изпълнението на окончателното решение в нейна полза. Това оплакване следва да се разглежда в светлината на чл. 13 от Конвенцията, който гласи следното:

"Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."

45.  Правителството оспорва този аргумент, като посочва възможността да се търси обезщетение за вреди по чл. 1 от ЗОДОВ.

46.  Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и също трябва да бъде обявено за допустимо.

47.  С оглед на нарушението, което той установява по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, Съдът счита, че жалбоподателката е имала защитима претенция по чл. 13. Той след това припомня, че вътрешните правни средства за защита в случаи на неизпълнение на вътрешните съдебни решения по принцип могат да бъдат от  превантивно, или от компенсаторно естество (вижте Стоянов и Табаков срещу България, № 34130/04, § 91, 26 ноември 2013 г.; Бурдов срещу Русия (№ 2), № 33509/04, § 98, ЕСПЧ 2009; Юрий Николаевич Иванов срещу Украина, № 40450/04, § 65, ЕСПЧ 2009‑... (извадки)).

48.  Що се отнася до ускоряващи средства за защита, Правителството не показва подобно средство. Във всеки случай Съдът отбелязва, че по време на събитията и преди жалбата да бъде подадена пред Съда, вътрешното законодателство не предвижда процедура за принудително спазване на решенията на административни съдилища. Съдът отбелязва, че такава процедура е въведена с приемането на АПК през юли 2006 г.; това обаче се случва твърде късно за целите на жалбоподателката по това дело.

49.  Що се отнася до това дали жалбоподателката е имала ефективно компенсаторно средство за защита на свое разположение, Съдът припомня констатациите си по отношение на евентуален иск за вреди по ЗОДОВ в контекста на изчерпване на вътрешните правни средства за защита (вижте параграф 33 по-горе).

50.  Съответно с оглед на изложеното по-горе, Съдът счита, че е налице нарушение на чл. 13 с оглед на липсата на средство за защита съгласно националното право по отношение на оплакването на жалбоподателката, свързано с неспазването на окончателно вътрешно решение в нейна полза.

III.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

51.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

"Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."

А. Обезщетение за вреди

52.  Жалбоподателят твърди, че в резултат на нарушенията на правата ѝ по Конвенцията, тя е възпрепятствана да получава пенсията си за инвалидност за период от осем години – между 1 октомври 2000 г. и 1 октомври 2008 г. Тъй като преди 2000 г. пенсията за инвалидност на жалбоподателката е в размер на около 42 евро на месец, тя претендира за обща сума от 4032 евро за имуществени вреди за изгубените пенсионните плащания по време на гореспоменатия период. Тя също така претендира за 6000 евро обезщетение за неимуществени вреди за емоционалните болка и мъка, които тя претърпява в резултат на отказа на лекарската комисия да спази окончателното решение в нейна полза.

53.  Правителството твърди, че претенцията е недоказана и необоснована.

54.  С оглед на горепосочените констатации, че НЕЛК има изключителен прерогатив да определи процента на инвалидност, който на свой ред би определил размера на пенсията за инвалидност, която да бъде давана на жалбоподателката (вижте параграф 40 по-горе), Съдът не открива каквато и да било причинно-следствена връзка между установеното нарушение и твърдените имуществени вреди; поради това той отхвърля тази претенция.

55.  След това Съдът отбелязва, че решението от 15 юли 2005 г. не е спазено и че жалбоподателката претендира за обезщетение по отношение на период, който изтича на 1 октомври 2008 г. (вижте параграф 52 по-горе). Съдът намира, че неизпълнението на посоченото съдебно решение трябва да е причинило на жалбоподателката емоционална мъка и страдание, за които той присъжда на жалбоподателката 2400 евро по отношение на неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

56.  Жалбоподателката претендира също за 3300 евро за разходи и разноски, направени пред Съда. Тази сума съответства на 33 часа правна дейност при ставка от 100 евро на час, която да бъде платена директно на адвокатите.

57.  Правителството смята, че претенцията е прекомерна.

58.  Според съдебната практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер. В настоящото дело, като се има предвид разбивката, предоставена по отношение на разходите и разноските, и горепосочените критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 1500 евро.

В. Лихва за забава

59.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява оплакванията относно неспазването от страна на административен орган на указанията в окончателното вътрешно решение от юли 2005 г. и липсата на ефективно средство за защита, което да го оспори, за допустими;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията;

4.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, ал. 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на плащането:

(i) 2 400 евро (две хиляди и четиристотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(ii) 1 500 (хиляда петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски, които трябва да бъдат изплатени директно в банковата сметка на законните представители;

(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 27 януари 2015 г., в съответствие с Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Françoise Elens-Passos (Франсоаз Елен-Пасо)  Guido Raimondi (Гуидо Раймонди)

Секретар на отделението                                                     Председател

Дата на постановяване: 27.1.2015 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-150643