Номер на жалба: 37193/07

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 14) Забрана на дискриминацията, (Чл. 14) Раса, (Чл. 14) Дискриминация, (Чл. 14) Обективно и разумно основание, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане

По делото Параскева Тодорова с. България,

Европейският съд за правата на човека (пети състав), заседавайки в следния състав:

     Пеер Лоренцен, председател,
     Ренате Жаегер,
     Карел Юнгвиерт,
     Райт Марусте,
     Марк Вилиже,
     Изабел Беро-Льофевр,
     Здравка Калайджиева, съдии,
     и Клаудия Вестердиек,  съдебен секретар на състава,

След заседание, проведено при закрити врата на 2 март 2010 година,

Произнася следното съдебно решение, взето на тази дата:

ПРОИЗВОДСТВО

1.  Производството е инициирано по жалба (no 37193/07) срещу Република България, гражданката на която, госпожа Параскева Димитрова Тодорова ("жалбоподателка"), сезира съда на 9 август 2007 година, позовавайки се на член 34 на Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи ("Конвенцията").

2.  Жалбоподателката, на която бе оказана правна помощ, се представлява от адвокатите Стефанова и Екимджиев, адвокати в Пловдив. Българското правителство (по-долу "Правителството") се представлява от своя агент, госпожа Светла Атанасова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателката твърди по-точно, че българските наказателни съдилища, които са я осъдили за измама, са изтъкнали дискриминационни мотиви за да откажат отлагане на изпълнението на наказанието й лишаване от свобода и че наказателното й дело не е било разгледано от безпристрастен съд.

4.  На 5 септември 2007 година, председателят на състава, натоварен с разглеждане на делото, прие молбата на жалбоподателката делото й да бъде разгледано с приоритет (по член 41 на регламента). На 28 януари 2008 година, председателят реши да комуникира жалбата на Правителството. Позовавайки се на разпоредбите на член 29 § 3 на Конвенцията, той реши освен това делото да бъде разгледано както по отношение на допустимостта му, така и по същество.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО СЛУЧАЯ

5.  Жалбоподателката е родена през 1952 година и живее в село Труд, пловдивска област. Тя е българска гражданка и принадлежи към ромското етнокултурно малцинство.

6.  През 2005 година, на неуточнена дата, Пловдивска окръжна прокуратура открива срещу жалбоподателката наказателно производство за измама; обвиняват я, че е присвоила по измамен начин сума от 2600 български лева (приблизително 1300 евро) и бижута, принадлежащи на лицето Г. С. На 23 декември 2005 година, тя е призована пред Пловдивки районен съд.

7.  По време на съдебното производство, съдът изслушва свидетелите на обвинението и на защитата и събира веществени доказателства и заключения на вещи лица. Обвиняемата е поддържала, че в деня на въпросното събитие: 12 юли 2005 година, се е намирала в Златица - град, отдалечен на около 100 километра от селото на пострадалата и че е посетила лекар поради неразположение. Тя е представила като доказателство медицинско свидетелство, издадено от лекаря и е поискала да разпитат приятелката на сина й. В своята пледоария, адвокатката й набляга на факта, че полицията не е открила в дома на жалбоподателката нито значителна парична сума, нито бижута. Тя твърди, че са налице нередности в процедурите по разпознаване, извършени по време на предватителното производство и привлича вниманието на съда върху противоречията в показанията на свидетелите от обвинението относно възрастта и външността на лицето, измамило пострадалата. Адвокатката набляга на факта, че първият свидетел на обвинението, една съседка, забелязала как жена от ромски произход се доближила и заговорила жертваата, но не е могла да разпознае това лице. Освен това, по време на процедурата по разпознаване и в съдебната зала, вторият свидетел на обвинението - друга съседка, е заявила, че не е сигурна, че жалбоподателката е жената, измамила пострадалата. Що се отнася до третия свидетел, адвокатът на жалбоподателката отбелязва, че става дума за внучката на пострадалата и приканва съда да не взема предвид показанията й. Адвокатката приема, че жалбоподателката е била осъждана преди това за кражби. Последната й присъда е обаче от преди двадесет години.

8.  В своята пледоария, районният прокурор призовава съда да признае жалбоподателката за виновна за деянията, в които е обвинена, тъй като е била разпозната от пострадалата и двама свидетели на обвинението. Показанията на трети свидетел подкрепяли заключението, че жалбоподателката е присвоила с измама пари и бижута на пострадалата. Той призовава съда да не взема предвид показанията на свидетелите на защитата, които били измежду близките на жалбоподателката. С оглед на преобладаващата в конкретния случай тежест на смекчаващите вината обстоятелства, както и на здравословното състояние на жалбоподателката, прокурорът изразява мнение за налагане на условна присъда и за тежест на присъдата, близка до минималната, предвидена по наказателния кодекс

9.  На 29 май 2006 година, Пловдивски районен съд, в състав един съдия и двама съдебни заседатели, произнася присъда, с която признава жалбоподателката за виновна за това, че е измамила Г. С. и я осъжда на три години лишаване от свобода. Мотивите на присъдата са връчени на жалбоподателката през юни 2006 година, подписани от съдията от районния съд, председателствал състава, произнесъл присъдата. В началото на мотивите, наред с другите лични данни, служещи за идентификация на жалбоподателката, като дата и място на раждане, домашен адрес и ЕГН, фигурира и указание за ромския й произход. В частта от мотивите, посветена на изложение на фактите, съдът приема за установено, че обвиняемата е проникнала с измама в дома на ощетената, внушавайки на последната, че е жертва на черна магия, която тя можела да развали. Злоупотребявайки с доверчивостта на Г. С., тя си присвоила парите и бижутата, които последната държала в дома си. Съдът се основава заключенията си на показанията на свитетелите на обвинението, считайки, че тези показания подкрепят другите събрани доказателства. Той не взема предвид показанията на свидетеля на защитата, заявил, че жалбоподателката гостувала на близки в Златица през юли 2005 година и че е ходила при лекар. Съдът отказва да вземе предвид медицинското свидетелство, представено от жалбоподателката, въпреки че в него е фигурирала датата 12 юли 2005 година - никаква дата не е фигурирала в него след поредния номер, както е прието. Освен това, лекарят е положил печата си върху документа, но върху него липсвал печатът на болничното заведение. Съдът решава да определи размера на наказанието на три години лишаване от свобода поради наличието в конкретния случай на равновесие между отегчаващите и смекчаващите вината обстоятелства. Той упоменава между отегчаващите вината  отрицателните сведения за личността на жалбоподателката, предишните й присъди, отсъствието на постоянна работа, тежестта на деянията, в които е обвинена, значителния размер на сумата, която тя е присвоила, както и начинът й на действие. Съдът приема като смекчаващо вината обстоятелство напредналата възраст на жалбоподателката.

10.  Районният съд отказва да отложи изпълнението на наказанието от три години лишаване от свобода по следните причини:

"Становището на съдаа за реалното изтърпяване на ннаказанието произтича от въздигнатото в закона изискване садат да прецени (аргумент от член 66 на Наказателния кодекс) дали с условно отлагане изтърпяването на наказанието ще могат да се постигнат целите на самото накадзание. В конкретния казус съдът счита, че товаа е невъзможно и още повече – наслагва се едно чувство за безнаказаност по този начин особено у малцинствените групи, за които и условното наказание не е осъждане (това е относно генералната превенция). Още повече това важи и в конкретния случай относно осъществяване целите на индивидуалната превенция – по този начин чрез реално изтърпяване на наказанието действително ще се попречи на извършителя както да върши други престъпления, така и да превъзпита и поправи."

11.  Жалбоподателката обжалва тази присъда. Тя счита, че съдът е основал заключенията си на показанията на свидетелите на обвинението, които не са доказали участието й в деянията, за които е била обвинена и че първоинстанционният съд е отказал да приеме доказателства, подкрепящи тезата на защитата. По нейно искане, Пловдивски окръжен съд разпитва лекаря, издал медицинското свидетелство, както и сестрата, работеща с него. И двамата потвърждават, че жалбоподателката се е явила в кабинета на лекаря сутринта на 12 юли 2005 година, оплаквайки се от повишено кръвно налягане. Прегледът е приключил за двадесет минути. В своята пледоария, адвокатката на жалбоподателката повтаря аргументите си, изложени пред първоинстанционния съд, относно достоверността на показанията на свидетелите на обвинението и алибито на жалбоподателката (виж параграф 7 по-горе) и поддържа, че предходната съдебна инстанция е взела предвид етническата принадлежност на жалбоподателката при простановяването на присъдата си. Тя призовава окръжния съд да оправдае нейната клиентка или да наложи условно наказание.

12.  На 16 октомври 2006 година, Пловдивският окръжен съд потвърждава присъдата на първоинстационния съд. Той взема също предвид показанията на свидетелите на обвинението, считайки, че те подкрепят другите доказателства. Той не взема предвид показанията на приятелката на сина на жалбоподателката, тъй като счита, че те не са достатъчно ясни. Наистина съдът пирема като установен факт търдението на жалбоподателката, че тя е била на 12 юли 2005 година на преглед при лекар в Златица. Обаче, поради липса на всякакво сведение относно точния час на посещението при лекаря, съдът приема, че предвид посочената продължителност на прегледа и разстоянието, разделящо град Златица от селото на пострадалата, жалбоподателката е могла както теоретически, така и на практика да се яви в дома на Г. С. в часа, посочен от свидетелите, а именно - около обяд същия ден. Относно целесъобразността да се наложи условна присъда, в решението, произнесено от окръжния съд е казано:

"Не на последно място въззивният съд споделя мотивите по отношение  неприложимостта на института на условното осъждане спрямо Параскева Тодорова. Изцяло се подкрепя изложеното от първа инстанция становище, че отлагане изтърпяването на наложеното наказание не би спомогнало за постигане на целите на индивидуалната и генералната превенции, тъй като от една страна би породило чувство на баазнаказаност, а от друга не би попречило реално на извършителя да продължи престъпните си действия и не би постигнал предупредителният ефект на анказанието спрямо остааналите членоове на обществото. "

Това решение не е подлежало на обжалване пред касационна инстанция.

13.  На 6 ноември 2006 година, жалбоподателката сезира Върховния  касационен съд на основание член 422, алинея 1, точка 5 на Наказателно-процесуалния кодекс. Тя твърди, че присъдата й е несправедлива, противоречаща на националното законодателство и на международните конвенции, ратифицирани от България, включително на член 6 § 1 на Конвенцията, както и че е дискриминираща. Жалбоподателката иска от висшия правораздавателен орган да нареди преразглеждане на делото или евентуално - да промени присъдата, произнесена от окръжния съд.

14.  В защитата, представена пред висшата юрисдикция, адвокатът на жалбоподателката оспорва по-специално мотивите на съдилищата в частта относно определянето на наказанието и отказа да се отложи неговото изпълнение. Той поддържа, че нито един документ от преписката не може да доведе до заключение за наличие на отрицателни сведения относно личността на жалбоподателката. Жалбоподателката е била оправдана за предишните си присъди, което е задължавало съдилищата да не вземат предвид съдебното й минало като отегчаващо вината обстоятелство. Предвид процента на безработните в страната и възрастта на жалбоподателката, липсата на постоянно занятие също не би могло да се счита за отегчаващо вината обстоятелство. Що се отнася до тежестта на деянията, тя представлява част от състава на престъплението, подлежащо на наказание, за което е била произнесена присъдата, което не е позволявало на съдилищата да използват този аргумент в качество на отегчаващо вината обстоятелство. От друга страна, по силата на постоянната съдебна практика на националните правораздавателни органи, размерът на присвоената сума не е голям. Решението на съдилищата да не отлагат изпълнението на наказанието, наложено на жалбоподателката, е било мотивирано с принадлежността й към малцинствена етнокултурна общност. Адвокатът на жалбоподателката поддържа, че този мотив сам по себе си доказва пристрастността на съда, осъдил неговата клиентка.

15.  С решение от 5 юни 2007 година, Върховният касационен съд отхвърля жалбата на жалбоподателката. Висшата инстанция преценява, че съдилищата от по-ниска инстанция правилно са установили фактите, основавайки се на подходящи доказателства, събрани в течение на досъдебното и на съдебното производство. Те  са квалифицирали правилно установените факти като измама и са определили срока на наложеното наказание, вземайки предвид тежестта на извършеното и личността на жалбоподателката, както и престъпленията, извършени от нея в миналото. Върховният касационен съд приема, че формалните условия за отлагане на изпълнението на присъдата са били налице, по-специално - поради факта, че жалбоподателката е била оправдана. Но при все това, той преценява, че налагането на ефективна присъда е оправдано поради следните мотиви:

"Обосновано е прието (от по-долните инстанции), че ефективното изтърпяване е наложително и обществено оправдано. По този начин подсъдимата ще бъде лишена от възможността да продължи престъпната си дейност, а от друга (наказателната санкция) ще се постигне предупредително възпиращия ефект на наказанието по отношение на останалите членове на обществото. "

II. РЕЛЕВАНТНО НАЦИОНАЛНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА                    

A. Принцип на равенство пред закона

16.  Член 6, алинея 2 на Конституцията прогласява принципа на равенство на гражданите пред закона и забранява всякакво ограничение на техните права или привилегии, основаващо се, между другото, на расов или етнически признак Член 11, алинея 2 на наказателно-процесуалния кодекс от 2006 година (по-долу: НПК) задължава съдилищата, прокуратурата и органите, натоварени с извършване на наказателното следствие, да прилагат по еднакъв начин закона спрямо всички граждани.

Б.  Наказателният кодекс

17.  На основание член 66 от Наказателния кодекс, съдът може да отложи изпълнението на наложената присъда лишаване от свобода, ако срокът й не надвишава три години, ако въпросното лице не е било дотогава осъждано на лишаване от свобода за деяние, подлежащо на наказателно преследване и ако съдът прецени, че целите на наказателната санкция могат да бъдат постигнати без налагане на ефективна присъда. При това, наличието на предишна присъда по принцип не пречи на прилагане на член 66 от Наказателния кодекс, ако въпросното лице е било оправдано (вж.например, Решение № 13 от 25.01.2001 г.на ВКС по н.д.  № 700/2000г., ІІ н.о.).

18.  Според член 36 на наказателния кодекс, налагането на наказателна санкция преследва следните цели: изправяне на поведението на осъдения и насърчаване на последния да спазва законите и правилата на почтено поведение; отнемане на възможността последният да извърши други деяния, подлежащи на наказателно прследване; предотвратяване извършването на деяния, подлежащи на наказателно преследване, от другите членове на обществото и насърчаване на последните да спазват законите и правилата на почтено поведение.

В.  Жалба против окончателните присъди, произнесени на втора инстанция.

19.  Според член 346 на НПК, присъдите на окръжните съдилища, произнесени на втора инстация, в случаите когато потвърждават присъдата произнесена от първоинстантния съд, не подлежат на обжалване пред обикновен касационен съд.

20.  При все това, тези присъди могат да бъдат атакувани за същите пороци, които оправдават обжалването им пред касационен съд (неспазване на материалното или процедурното право или налагане на несправедливо наказание) пред Върховния касационен съд посредством жалба, предвидена в член 422, алинея 1, точка 5 на НПК. Тази жалба, която законодателят е рагламентирал в главата на НПК, посветена на възобновяването на съдебното преследване, може да бъде подадена от осъденото лице чрез посредничеството на съда от първа инстанция (член 424, алинея 2) в срок от шест месеца, считано от датата на произнасяне на присъдата от второинстантния съд (член 421, алинея 3 на НПК).

21.  Ако Върховният касационен съд установи наличие на някои от гореспоменатите нарушения на материалните или процедурни правила, той е длъжен да обезсили съдебното решение, произнесено от по-нисшата инстанция и да върне делото за преразглеждане, да преустанови съдебното преследване, да оправдае осъдения или да промени атакуваното съдебно решение (члеб 425, алинея 1 на НПК).

Г.  Възобновяване на производството пред наказателните правораздавателни органи в резултат от решение на Европейския съд за правата на човека

22.  По силата на членове 420, алинея 1, 421, алинея 2 и 422, алинея 1, точка 4 на НПК, апелативният прокурор е длъжен да изиска възобновяване на наказателното производство срещу едно осъдено лице в срок от един месец след решението на Европейския съд за правата на човека, в което се установява нарушение на Конвенцията, ако констатираното нарушение е от особено значение за изхода на наказателното преследване. Органът, компетентен да се произнесе в този случай, е Върховният касационен съд.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО

I. ОТНОСНО НАРУШЕНИЯТА, ЗА КОИТО СЕ ТВЪРДИ, ЧЕ СА БИЛИ ДОПУСНАТИ, НА ЧЛЕН 14, ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 6 § 1 НА КОНВЕНЦИЯТА

23.  Жалбоподателката твърди, че отказът на националните съдилища да отложат изпълнението на присъдата се е основавал на мотива, че тя принадлежи към ромското малцинство. Тя счита, че този подход на съдилищата, който тя счита за явно дискриминационен, е нарушил правото й на справедлив процес и че мотивите на решението на окръжния съд свидетелстват ясно за пристрастността на съдията. Жалбоподателката осъжда също невъзможността, по силата националното законодателство, да се подаде жалба, способна да разреши въпроса. Тя се позовава на членове 6 § 1, 13 и 14 на Конвенцията. Съдът е на мнение, че твърденията на жалбоподателката следва да се разгледат в светлината на член 14 във връзка с член 6 § 1. Релевантните текстове от Конвенцията гласят следното:

Член 14

"Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак";

Член 6 § 1

"Всяко лице има право делото му да бъде разгледано справедливо (...), от независим и безпристратен съд, (...) който да се признесе (...) относно основателността на всяко обвинение от наказателен характер, повдигнато срещу това лице. (...)".

A. По допустимостта

24.  Съдът отбелязва, че жалбоподателката е подала жалабата си на 9 август 2007 година, тоест, по-малко от шест месеца след прознесеното на 5 юни 2007 година решение на Върховния касационен съд, но повече от шест месеца след произнасяне на решението от 16 октомври 2006 година от Пловдивски районен съд. Той отбелязва също, че според националното законодателство, решението на окръжния съд е било окончателно (вж. параграф 19 по-горе) и че решението от 5 юни 2007 година на Върховния касационен съд не е било произнесено в рамките на обикновено касационно производство. При тези обстоятелства, Съдът е на мнение, че основният въпрос, засягащ допустимостта на този иск е дали жалбоподателката е спазила срока от шест месеца, предвиден по член 35 § 1 на Конвенцията.

25.  Съдът припомня, че правилата, отнасящи се до срока от шест месеца и до изчерпване на възможностите за жалване по силата на националното законодателство, предвидени в член 35 § 1 на Конвенцията, са тясно свързани. И наистина, срокът от шест месеца запова да тече, считано от датата на окончателното решение в рамките на изчерпване на възможностите за обжалване, съгласно националното законодателство (вж., между другото Paul et Audrey Edwards c. Великобритания (реш.), no 46477/99 от 7 юни 2001 г.). Това последно правило задължава жалбоподателите да представят само искове, които са нормално допустими и достатъчни съгласно националния правов ред, за да дадат възможност да се поправят нарушенията, за които се твърди, че са допуснати (Kiiskinen c. Финландия (реш.), no 26323/95, CEDH 1999‑V (извлечения)). Така, член 35 § 1 не изисква да са били изчерпани извънредните или подлежащи на преценка средства за жалване и решението, взето след подобна жалба, обикновено не се счита за "окончателно решение по силата на националното законодателство" при изчисляване на срока от шест месеца (вж., между другото, Berdzenichvili c. Русия (реш.), no 31697/03, CEDH 2004‑II (извлечения)). От това следва, че Съдът може да пристъпи към разглеждане по същество на настоящата жалба само ако установи, че правото на иск, упражнено от жалбоподателката, а именно - това, предвидено в член 422, алинея 1, точка 5 на НПК, е иск, нормално допустим и действащ, способен да поправи нарушенията на Конвенцията, за които се твърди.

26.  Съдът отбелязва на първо място, че националното законодателство позволява на осъденото лице да сезира пряко Върховния касационен съд с въпросния иск и то - в срок, който не изглежда прекалено дълъг (вж. параграф 20 по-горе). За подаване на такъв иск не се изисква никакво разрешение или съгласие от страна на административни или съдебни органи. В конкретния случай, жалбоподателката се позовава на тази възможност, за да оспори изрично пристрастността на съда от първа инстанция и мотивите на неговото решение да й наложи ефективна присъда (параграфи 13 и 14 по-горе). При това положение, Съдът е на мнение, че искът, предвиден в член 422, алинея 1, точка 5 на НПК е бил достатъчно достъпен за жалбоподателката, както на теория, така и на практика.

27.  Що се отнася до ефикасността на заведеното производство, Съдът отбелязва, че въпросният иск позволява на засегнатото лице да се позове на същите слабости като тези, даващи право на обжалване пред обикновен касационен съд (параграф 20 по-горе). Що се отнася до Върховния касационен съд, той разполага с широк кръг от компетенции в рамките на това производство: той може да обезсили съдебното решение и да върне делото на съдилищата от по-ниска инстания за преразглеждане; може също да измени атакуваното съдебно решение, да преустанови съдебното преследване или да оправдае съответното лице (параграф 21 по-горе).

28.  Съдът отбелязва след това, че компетентният правораздавателен орган е разгледал по същество всички аспекти на обвинението срещу жалбоподателката – установяването на фактите, правната им оценка, подходящия характер на наложеното наказание и целесъобразността да се отложи неговото изпълнение (параграф 15, по-горе). Освен това, въпросното производство е протекло в течение на кратък срок: жалбоподателката е сезирала компетентния правораздавателен орган по-малко от един месец след произнасяне на атакуваното съдебно решение (вж. параграфи 12 и 13 по-горе), а Върховният касационен съд и произнесъл своето решение без съществено забавяне (параграф 15, по-горе). Вярно е, че в крайна сметка, молбата на жалбоподателката е била отхвърлена. Обаче, в светлината  на разпоредбите на националното законодателство и на другите релевантни обстоятелства по случая, Съдът не би могъл да упрекне жалбоподателката за това, че е подала молба по член 422, алинея 1, точка 5 на НПК - молба, която е могла да подаде директно и която би могъл да поправи нарушенията на справедливостта, за които тя твърди, че са допуснати при наказателното производство срещу нея.

29.  Следователно, Съдът смята, че решението от 5 юни 2007 година на Върховния касационен съд, представлява "окончателното решение по силата на националното законодателство", по смисъла на член 35 § 1. От това следва, че настоящата жалба е била подадена в рамките на срока от шест месеца, предвиден от тази разпоредба на Конвенцията.

30.  Съдът констатира от друга страна, че твърдението за допуснато нарушение не е очевидно необосновано по смисъла на член 35 § 3 на Конвенцията и че не съществува никакъв друг мотив за недопустимост Следователно, жалбата следва да се приеме като допустима.

Б.  По същество.

31.  Съдът отбеляза най-напред, че жалбоподателката осъжда, от една страна, дискриминационните мотиви на ефективната си присъда и от друга страна, липсата на безпристрастност от страна на националните съдилища, които са взели и потвърдили това решение поради подхода си, заключаващ се във вземане предвид на етническата й принадлежност при определяне на нейното наказание. Съдът счита, че е подходящо да се разгледа най-напред оплакването срещу мотивите на националните съдилища в контекста на забраната за допускане на дискриминация при ползване на гаранции за справедлив процес.

1.  Относно твърдението за дискриминационния характер на мотивите на съдилищата

а)  Твърдения на страните

32.  Жалбоподателката отбелязва, че отказът на първоинстантния съд да отложи изпълнението на присъдата й е бил мотивиран с принадлежността й към ромското малцинство. Тя твърди, че всички други изисквания, предвидени от наказателния закон за прилагане на условно осъждане, са били налице в нейния случай – съдът й е определил лишаване от свобода за срок три години и тя е била оправдана за предишните си присъди, произнесени преди повече от двадесет години. Първоинстанционният съд й е наложил обаче ефективна присъда с единствения мотив, че условна присъда не би била взета сериозно под внимание, особено сред малцинствените общности. Жалбоподателката счита, че този аргумент е визирал директно принадлежността й към ромското малцинство - факт, който тя счита за доказателство, че при същите обстоятелства, на представител на етнокултурното мнозинство в страната не би била наложена ефективна присъда. От друга страна, по-висшите правораздавателни органи са приели аргументацията на първоинстанционния съд.

33.  Правителството възразява категорично срещу тази теза и смята, че жалбоподателката не е била подложена на дискриминация, основаваща се на етническата й принадлежност. То припомня, че според националното законодателство, налагането на наказателна санкция трябва да преследва две цели: обща превенция, целяща да разубеди другите членове на обществото да извършват деяния, подлежащи на наказателно преследване и специална превенция, целяща да попречи на осъдения да извърши рецидив. За правилно прилагане на законовите разпоредби, отнасящи се до условната присъда, националните съдилища трябва да отчитат тези два аспекта на възпиращия характер на присъдата, както и релевантните за всеки отделен случай обстоятелства.

34.  Правителството счита, че съдилищата са приложили правилно националното законодателство и е на мнение, че единствено налагането на ефективна присъда е можело да възпре както жалбоподателката, така и другите членове на обществото от прибягване до този вид измама. Правителството смята, че в мотивите към съдебното решение, първоинстанционният съд е подчертал, че евентуалното налагане на условна присъда би породило чувство за безнаказаност у всички членове на обществото, без разлика на принадлежността им към една или друга етнокултурна общност. То подчертава, че в процеса на вземане на решението, явяващо се предмет на спора, фактът че жалбоподателката е от ромски произход е играл пренебрежима роля.

б)  Преценката на Съда

35.  Съдът припомня, че въпреки че не може да замени националните правораздавателни органи при оценката на фактите и тълкуването на националното законодателство, той е длъжен да се увери, че процедурата, следвана в конкретния случай, разгледана в нейната цялост, е справедлива, както това се изисква от член 6 на Конвенцията (вж., между много други случаи, Tejedor García c. Испания, 16 декември 1997 г., § 31, Сборник с постановления и решения 1997‑VIII ; Van Kück c. Германия, no 35968/97, §§ 46 и 47, CEDH 2003‑VII).

36.  Член 14 забранява всяко неоправдано разграничаване при ползването на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията, основаващо се на критериите, изредени неизчерпателно в този член, включително етническата или расова принадлежност на въпросното лице. Съдът е имал вече случай да взема решение по въпроса за това, при какви условия мотивирането на едно решение от националните съдилища нарушава съвместно разпоредбите на членове 14 и 6 § 1 на Конвенцията. Той счита, че когато обосновката на едно съдебно решение на националните правораздавателни органи въвежда разлика в третирането, основаваща се изключително на критериите, изредени в член 14, държавата-ответник се оказва задължена на обоснове тази разлика в разглеждането. При липса на такава обосновка, членове 14 и 6 § 1 на Конвенцията се оказват пренебрегнати (Schuler-Zgraggen c. Швейцария, 24 юни 1993 г., § 67, серия A no 263 ; Moldovan c. Румъния (no 2), номера 41138/98 и 64320/01, §§ 139 и 140, CEDH 2005‑VII (извлечения)).

37.  Обръщайки се към конкретния случай и вземайки предвид гореспоменатите принципи, утвърдени в съдебната практика, както и съобразявайки се с аргументите, изложени от страните (вж. параграфи от 32 до 34 по-горе), Съдът счита за необходимо да се установи първо, дали аргументацията на националните правораздавателни органи е довела до въвеждане на различно третиране във вреда на жалбоподателката, основаващо се на нейната етнокултурна принадлежност. В конкретния случай, той трябва да разгледа въпроса за това дали въпросната разлика в третирането е била обективно и разумно обоснована от държавата-ответник.

38.  Съдът отбелязва, че в мотивационната част на съдебното решение от 29 май 2006 година относно целесъобразността да се отложи изпълнението на наложеното наказание, на първоинстанционния съд се е наложило да провери, както това се изисква от националното законодателство, дали целите на общата и на специалната превенция биха могли да бъдат постигнати без изпълнение на наказанието лишаване от свобода (вж. параграфи 17 и 18 по-горе). Мотивирайки заключението си относно общата превенция, първоинстанционният съд се е позовал на съществуването на общо разпространено в обществото чувство на безнаказаност и е подчертал в частност голямото разпространение на това явление сред членовете на малцинствените общности, "за които условната присъда не е присъда" (параграф 10 по-горе).

39.  Съдът приема, че при оценката на възпиращия ефект на едно наказание върху другите членове на обществото, един съд може да бъде доведен до необходимостта да вземе предвид явления от не толкова общ характер като, например, криминогенната обстановка в страната, начина, по-който широката общественост гледа на едно или друго престъпление или евентуалното наличие на социален климат на несигурност. Несъмнено е при това, че такива съображения на националните съдилища трябва, според Съда, да се основават на определена съвкупност от факти; а Съдът отбелязва, че националният правораздавателен орган не се е позовал на никакъв аргумент или факт, способен да подкрепи констатацията му.

40.  Съдът не счита за убедителни аргументите на Правителството, според които мотивите на съда, явяващи се обект на спора, са визирали цялото общество и че етническата принадлежност на жалбоподателката е играла пренебрежима роля при оценката на съда (вж. параграф 34 по-горе). Той отбелязва, че съдът, още в самото начало на присъдата, е изрично упоменал ромския произход на жалбоподателката сред личните данни, служещи за нейната идентификация (вж. параграф 9 по-горе). Забележката относно съществуването на чувство за безнаказаност в обществото, която е от най-общ характер, е фокусирана върху малцинствените групи и от там - върху самата жалбоподателка, на която е наложена ефективна присъда. Съдът е на мнение, че това твърдение, взето предвид в съвкупност с етнокултурната принадлежност на жалбоподателката, е способно да внуши на обществеността, както и на жалбоподателката, чувството, че съдът е целял да наложи в конкретния случай наказание, назидателно за ромската общност, налагайки ефективна присъда на лице, принадлежащо  към тази малцинствена група.

41.  Съдът е на мнение, че и други обстоятелства са подкрепили впечатлението за наличие на разлика в третирането във вреда на жалбоподателката, в рамките на нейния наказателен процес. Той отбелязва, че в пледоарията си пред окръжния съд, прокурорът е изразил мнение за налагане на условна присъда, изхождайки от преобладаващите в случая смекчаващи вината обстоятелства и от здравословното състояние на жалбоподателката (вж. параграф 8, по-горе). И въпреки че районният съд не е бил длъжен на приеме предложението на прокуратурата относно евентуалното отлагане на изпълнението на присъдата, то аргументът, касаещ здравословното състояние на жалбоподателката, е бил премълчан в мотивите към решението на районния съд, въпреки че този въпрос би могъл да придобие известна тежест при решаване дали да се наложи или не ефективна присъда. От друга страна, отхвърлянето по чисто формални причини на медицинското свидетелство, представено от жалбоподателката (вж. параграф 9 по-горе), въпреки че то е представлявало съществено доказателство в подкрепа на нейното алиби, е съдействало за подсилване в известна степен на впечатлението за пристрастност.

42.  Съдът припомня след това, че контролът, упражняван от страна на висшите правораздавателни институции, придобива особена важност в случай на твърдения, че не са спазени гаранциите за справедлив процес, тъй като тези институции могат да поправят слабостите, допуснати при първоначалното производство чрез анулиране на атакуваното съдебно решение (вж. mutatis mutandis Kyprianou c. Кипър [GC], no 73797/01, § 134, CEDH 2005‑XIII; Chmelíř c. Чехия, no 64935/01, § 68, CEDH 2005–IV). Той отбелязва, че жалбоподателката е изразила по същество и изрично оплакването си от дискриминационната мотивировка на решението на първоинстационния съд пред по-горните съдилища (вж. параграфи 11, 13 и 14 по-горе). Длъжни сме да признаем, че тези жалби не са били приети нито от окръжния съд, нито от Върховния касационен съд.

43.  Освен това, тези правораздавателни органи само са се съгласили с разсъждението, изложено от районния съд, свързано с отказа да отложи изпълнението на наказанието (вж. параграфи 12 и 15 по-горе) и аргументът относно дискриминационния характер на наложената ефективна присъда не е бил повдигнат нито от единия, нито от другия съд. Наистина, член 6 § 1 не задължава националните правораздавателни органи да отговорят подробно на всички аргументи на страните по спора (вж. mutatis mutandis Hiro Balani c. Испания, 9 декември 1994 г., § 27, серия A no 303‑B). Обаче, според Съда, касаело се е за основателно възражение, отговорът на което, е имал особено значение с оглед на конкретните обстоятелства. Така, националните правораздавателни органи не са изправили нарушението, допуснато от първоинстантния съд и не са разсеяли сериозното съмнение относно неговия дискриминационен характер.

44.  Тези факти са достатъчни за Съда, за да констатира, че жалбоподателката е била наистина третирана по различен начин, основаващ се на нейната етническа принадлежност, поради двусмислената мотивировка на решението на съдилищата да й се наложи ефективна присъда лишаване от свобода.

45.  Той констатира след това, че в своите забележки, правителството-ответник само оспорва наличието на дискриминационно третиране на жалбоподателката, но не привежда никакъв довод, позволяващ да се обоснове различното третиране, констатирано в случая (вж. параграфи 33 и 34 по-горе). Съдът, от своя страна, не забелязва наличие на никакво обстоятелство от обективен характер, способно да оправдае това положение. Той държи да подчертае в това отношение сериозността на състоянието, осъждано от жалбоподателката, като се има предвид, че в многокултурните общества на съвременна Европа, изкореняването на расизма е станало приоритетна цел за всички договорили се държави (вж. Sander c. Великобритания, no 34129/96, § 23, CEDH 2000‑V). Той отбелязва също, че принципът на равенство на гражданите пред закона е прогласен от българската Конституция и че наказателнопроцесуалният кодекс задължава съдилищата да прилагат наказателния закон по еднакъв начин спрямо всички граждани (вж. параграф 16 по-горе). Налага се констатацията, че спорната мотивация на съдилищата не следва в конкретния случай тези принципи.

46.  Съдът не може да гадае какъв би бил изходът от наказателните действия срещу жалбоподателката ако националните съдилища не бяха взели предвид етническата й принадлежност, за да откажат да й наложат условна присъда. Той счита при това, че в конкретния случай, спорният подход на съдилищата е довел до неоправдана разлика в третирането, що се отнася до ползването на гаранции за справедлив процес, разлика, основаваща се на етническата принадлежност на жалбоподателката. Налице е следователно нарушение на член 14 във връзка с член 6 § 1 на Конвенцията в този аспект.

2.  Относно безпристрастността на националните правораздавателни органи.

47.  Жалбоподателката се жалва също от отсъствието на безпристрастност на националните правораздавателни органи поради аргументите, изложени от последните в подкрепа на решението да й наложат ефективна присъда. Изхождайки от нарушението на член 14 в съчетание с член 6 § 1, що се отнася до мотивировката на присъдата, наложена на жалбоподателката и вземайки предвид конкретните обстоятелства, Съдът е на мнение, че не се очертава никакъв отделен въпрос, касаещ безпристрастността на националните правораздавателни органи. Поради това, няма основание да се разглежда отделно това оплакване на жалбоподателката.

II.  ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 НА КОНВЕНЦИЯТА

48.  Съгласно член 41 от Конвенцията,

"Ако съдът установи нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично преодоляване на последиците от това нарушение, Съдът предоставя на ощетената страна, ако е необходимо, справедливо обезщетение. "

A.  Щета

49.  Жалбоподателката претендира да получи обезщетение от 50000 евро (EUR) за понесената от нея морална щета. Тя счита, че най-подходящият начин за поправяне на нарушението на правата й, гарантирани от членове 14 и 6 § 1, би било възобновяването на наказателното производство срещу нея.

50.  Правителството счита, че сумата, поискана от жалбоподателката за покриване на моралната щета, е прекалено висока.

51.  Съдът е на мнение, че жалбоподателката е понесла определена морална щета поради констатираното нарушение на правото й, гарантирано от член 14 в съчетание с член 6 § 1 на Конвенцията. Той счита, че констатираното нарушение на гореспоменатите членове не е достатъчно за целите на член 41 на Конвенцията. Търсейки справедливо решение, както изисква същата тази разпоредба, той счита, че е подходящо да се присъди на жалбоподателката сума от 5 000 EUR обезщетение за понесената от нея морална щета.

52.  Съдът припомня също, че съгласно утвърдената му съдебна практика е необходимо, в случай на нарушение на член 6 на Конвенцията, ищецът да бъде доведен до положение, доближаващо се максимално до това, в което би се намирал при недопускане на нарушение на изискванията на тази разпоредба (Piersack c. Белгия (член 50), 26 октомври 1984 г., § 12, серия А n^o 85). Решение, с което се установява нарушение, води за държавата-ответник до правно задължение не само да изплати на съответното лице сумите, определени като справедливо обезщетение, но и да избере, под надзора на Комитета на министрите към Съвета на Европа общите и/или, като в случая, индивидуалните мерки, които трябва да се вземат във вътрешния си юридически ред, за да се поправи нарушението, констатирано от Съда и да се заличат доколкото е възможно последствията, така че да се възстанови колкото може повече предишното положение (Ilaşcu и други с. Молдова и Русия [GC], n^o 48787/99, § 487, CEDH 2004‑VII). В частност, в случаите на неспазване на някоя от гаранциите по член 6 § 1 на Конвенцията, най-подходящият начин на внасяне на поправка се състои по принцип в това, делото да се преразгледа или производсвото да се възобнови в подходящо време и при спазване на изискванията на член 6 (вж. Lungoci c. Румъния, no 62710/00, § 56, 26 януари 2006, и Янакиев с. България n^o 40476/98, § 90, 10.08.06, що се отнася до правото на достъп до съдебна инстанция; Somogyi c. Италия, n^o 67972/01, § 86, CEDH 2004‑IV, относно правото да се участва в процес; и Gençel c. Турция, n^o 53431/99, § 27, 23 октомври 2003 г., и Tahir Duran c. Турция, n^o 40997/98, § 23, 29 януари 2004 г., относно липсата на независимост и безпристрастност на разглеждащата делото юрисдикция).

53.  В конкретния случай, Съдът отбелязва, че когато е констатирал нарушение на някоя разпоредба на Конвенцията, разпоредбите на наказателно-процесуалния кодекс задължават апелационния прокурор да поиска възобновяване на производството пред наказателните правораздавателни органи. Тази разпоредба изглежда, че позволява делото на жалбоподателката да бъде преразгледано. При всички случаи, с оглед на същността на констатираното в конкретния случай нарушение (параграф 46, по-горе) и с оглед на особените обстоятелства на случая, Съдът е на мнение, че най-подходящият начин на поправка би бил да се възобнови наказателното производство.

B.  Съдебни разноски

54.  Жалбоподателката претендира също да й се изплатят 3068 евро за покриване на разноските по производството пред Съда, а именно, 42 часа работа на адвоката при часова ставка от 70 евро, плюс пощенските разноски и тези за превод. Тя представя договора, който е сключила със своите адвокати, както и сметка за разноски и хонорари. Тя иска от Съда да нареди изплащане на въпросната сума директно на сметка на нейните представители.

55.  Правителството е на мнение, че сумата, която се иска, е прекалено висока и неоправдана. То подчертава, че разумният характер на възнаграждението на адвокатите за производството пред Съда следва да се определи с вземане предвид на минималния размер на тарифите, приложими при производствата пред националните правораздавателни органи.

56.  В съответствие с възприетата от Съда практика, жалбоподателят може да получи възстановяване на направените съдебни разноски само дотолкова, доколкото се установи реалният им размер, необходимостта им и разумността на техния размер. Що се отнася до часовата ставка от 70 евро, съдът отбелязва, че не е поискано тя да бъде по-висока от часовата ставка, практикувана, например, от големите български адвокатски кантори l(вж. mutatis mutandis Ангелова с. България, n^o 38361/97, § 176, CEDH 2002‑IV).

57.  Съдът констатира след това, че жалбоподателката е представила достатъчно оправдателни документи за целия размер на исканата сума. С оглед на документите, с които разполага и на гореспоменатите критерии, Съдът преценява, че исканата сума не е нито прекалено висока, нито неоправдана. След отчисляване на сумата, отпусната на жалбоподателката от Съвета на Европа като съдебна помощ, а именно, 850 евро, Съдът й присъжда сума от 2218 евро за покриване на съдебни разноски, която следва да се внесе на банкова сметка на нейните представители.

C.  Лихва за закъснение

58.  Съдът счита, че е уместно да се вземе за основа на лихвата за закъснение лихвеният процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка плюс три процентни пункта.

ИЗХОЖДАЙКИ ОТ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява иска за допустим;

2.  Постановява, че е било допуснато нарушение на член 14 във връзка  с член 6 § 1 на Конвенцията, поради начина, по който са мотивирани решенията на националните правораздавателни органи,

3.  Постановява, че не следва да се разглежда отделно оплакването на жалбоподателката, отнасящо се до безпристрастността на националните правораздавателни органи,

4.  Постановява

а)  че държавата-ответник трябва да изплати на жалбоподателя в срок от три месеца, считано от деня, в който решението влезе в сила в съответствие с член 44 § 2 на Конвенцията, следните суми в български лева по валутния курс в сила към датата на плащането:

i.  5 000 EUR (пет хиляди евро) плюс всяка сума, която може да бъде дължима като данък, за обезщетение на понесена морална щета;

ii.  2.218 EUR (две хиляди двеста и осемнадесет евро) плюс всяка сума, която може да бъде дължима като данък от жалбоподателката, за покриване на съдебните разноски за производството пред Съда, която да се внесе на банкова сметка на нейните представители;

б) след изтичането на горепосочения тримесечен срок върху посочените суми ще се дължи проста лихва в размер на пределната лихва при отпускане на заем от Централната европейска банка за периода на забавата, завишена с три пункта; 

5.  Отхвърля с единодушие искането за справедливо удовлетворение, що се отнася до останалото.

Изготвено на френски език и известено писмено на 25 март 2010 година, съгласно член 77 § § 2 и 3 от регламента.

   Клаудия Вестердиек                                                       Пеер Лоренцен
     Съдебен секретар                                                            Председател

Дата на постановяване: 25.3.2010 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-97954