ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

 

ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

 

 

ДЕЛО ПАШОВ И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

 

(Жалба №  20875/07)

 

РЕШЕНИЕ

  

СТРАСБУРГ

 

 

5 февруари 2013 г.

 

 

ВЛЯЗЛО В СИЛА

 

05/05/2013

 

Това решение е влязло в сила на основание чл. 44 ал. 2 от Конвенцията. Възможно е да претърпи редакционни промени.

По делото Пашов и други срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в следния състав:

          Инета Цимеле (Ineta Ziemele), Председател,
          Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),
          Георге Николау (George Nicolaou),
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Здравка Калайджиева,
          Винсент А. де Гаетано (Vincent A. De Gaetano),
          Пол Махоуни (Paul Mahoney), съдии,
          и Лорънс Ърли (Lawrence Early), секретар на отделението,

след проведено закрито заседание на 15 януари 2013 г.,

се произнесе със следното решение, постановено на същата дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 20875/07) срещу Република България, подадена на 7 май 2007 г. в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) от трима българи: г-н Павел Симеонов Пашов, г-жа Елена Павлова Лазова и г-н Константин Василев Николов  („жалбоподателите“).

2.  Жалбоподателите се представляват от г-н Й. Грозев – адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („правителството”) се представлява от своите агенти, г-жа М. Коцева и г-жа Р. Николова  от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателите твърдят по-конкретно, че гражданско производство пред няколко инстанции, по което те са били страни, е продължило прекомерно дълго и че властите не са успели в продължителен период от време да приведат в изпълнение влязлото в сила съдебно решение.

4.  На 12 май 2010 г. жалбата е съобщена на правителството. Решено е също така жалбата да се разгледа по същество едновременно с разглеждането на нейната допустимост (чл. 29, ал. 1).  

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателите са родени съответно през 1944, 1970 и 1946 г. и живеят в София.

A. Предхождащи делото обстоятелства

6.  На 10 януари 1997 г. пред сградата на Народното събрание в София се провежда политически митинг, който продължава доста след полунощ. В даден момент митингът става стихиен и някои от протестиращите нахлуват в сградата. Полицията използва сила, за да ги разпръсне.

B. Сблъсъкът на жалбоподателите с полицията

7.  В около 3 ч. сутринта на 11 януари 1997 г. жалбоподателите, които са били в апартамента на първия и втория жалбоподатели, намиращ се недалеч от сградата на Народното събрание, излизат навън да видят какво се случва, тъй като са чули по радиото, че е проявено насилие. Те виждат на улицата група полицаи, въоръжени с пушки, палки, щитове и шлемове да тичат срещу тях.

8.  Жалбоподателите побързват да се върнат в жилищната сграда, където е апартаментът на първия и втория жалбоподатели, като заключват входната врата след себе си. Полицаите нахлуват вътре и двама от тях гонят жалбоподателите до горния етаж, където започват да ги бият с палки. Излизат след няколко минути.

9.  Тъй като жалбоподателите са прекалено уплашени, за да излязат отново навън, изчакват до сутринта, за да отидат на лекар. Тримата имат рани по главите и кръвонасядания по гърбовете и ръцете. На първия и втория жалбоподатели са направени шевове на раните по главите, а на третия жалбоподател, който има счупен пръст, ръката е фиксирана с шина и превързана.

10.  На 22 януари 1997 г. жалбоподателите са прегледани от съдебни медици. Установено е, че първият жалбоподател има три рани на главата, като една от тях е обработена от хирург, и многобройни кръвонасядания по гърба, лявото рамо и лявата ръка. Вторият жалбоподател има рана на главата, а третият има счупен пръст и кръвонасядания по врата и дясната ръка. Лекарите установяват, че нараняванията са вследствие на побой с твърди предмети и е възможно да са нанесени към времето и по начина, по който твърдят жалбоподателите.

11.  На 22 и 23 януари 1997 г. първият и вторият жалбоподатели подават в Националната следствена служба жалба за инцидента, като я подкрепят с копия от своите медицински удостоверения. 

C. Разследване на събитията от 10-11 януари 1997 г.

12.  На 20 януари 1997 г. Софийска военно-окръжна прокуратура образува предварително производство във връзка с действията на полицията по време на митинга по искане на кмета на София и по указания на Главна прокуратура.

13.  В хода на производството прокурорите разпитват всички полицаи, които са били дежурни по време на митинга, и повече от четиристотин участници. Разпитани са също и няколко народни представители и други политици, които са били в сградата на Народното събрание по време на митинга. Прокуратурата събира като доказателства документи, снимки и видеозаписи.

14.  На 9 ноември 1999 г. прокурор от Софийска военно-окръжна прокуратура решава, че наказателното производство следва да бъде прекратено. Той установява, че около 1 ч. сутринта на 11 януари 1997 г., когато напрежението около Народното събрание е ескалирало, полицията е наранила участници в митинга, като е използвала палки. Самоличността на отделните извършители на тези деяния обаче не може да бъде установена. Освен това, както изглежда, полицията е действала при самозащита и с цел да защити живота, физическата неприкосновеност и притежанията на други лица. Не са събрани доказателства в подкрепа на това, че полицаите са били оправомощени от своите началници да използват сила.  

15.  Към горепосоченото постановление е приложен списък на осемдесет и пет участници, получили наранявания по време на митинга; той съдържа имената на първия и втория жалбоподатели, но не и това на третия жалбоподател.

16.  В постановлението не се сочат конкретните обстоятелства, при които жалбоподателите са получили нараняванията си.

17.  След подадена от първия и втория жалбоподатели жалба, прокурор от Военно-апелативна прокуратура потвърждава на 11 юли 2000 г. постановлението за прекратяване на производството.

18.  Както е видно от представените от страните документи, това постановление не е отишло в компетентния съд за съдебен контрол, както е предвиждало действащото към този момент законодателство. Жалбоподателите твърдят, че не са получавали никаква информация относно разследването след постановлението от 11 юли 2000 г.

D. Производство срещу държавата за непозволено увреждане

19.  Междувременно, на 13 ноември 1997 г. тримата жалбоподатели завеждат дело срещу МВР за непозволено увреждане по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (вж. параграф 33 по-долу). Те искат обезщетение за неимуществени вреди за причиненото им страдание и унижение по време на инцидента на 11 януари 1997 г.

20.  Между 6 февруари 1998 и 14 март 2000 г. Софийски районен съд провежда поне дванадесет заседания, четири от които са отложени поради нередовно връчване на призовките.

21.  Междувременно, на 23 март 1999 г. жалбоподателите правят искане да бъдат конституирани трима нови ответници по делото, между които е и СДВР.

22.  В решение от 29 май 2000 г. Софийски районен съд уважава иска на жалбоподателите срещу СДВР, но го отхвърля по отношение на останалите ответници.

23.  След подадена жалба, на 4 октомври 2001 г. СГС приема, че долната инстанция е приложила неправилно закона и връща делото за ново разглеждане.  

24.  На 7 февруари 2002 г. в закрито заседание СРС служебно конституира като ответник държавата, представлявана от  министъра на финансите.

25.  В решение от 28 април 2003 г. СРС уважава иска на жалбоподателите срещу държавата.

26.  След подадена от страна на министъра на финансите жалба, в решение от 3 декември 2003 СГС приема, че не е правилно държавата да е ответник по делото. Той отбелязва, че отговорността на държавата може да бъде ангажирана само чрез действията на нейните органи, които са отделни юридически лица. Ето защо той отново връща делото за ново разглеждане.

27.  В решение от 22 юли 2004 г. СРС приема, че са събрани доказателства, че полицейските органи не са имали основание да използват сила срещу жалбоподателите и че последните не са направили нищо, за да ги провокират към такова яростно нападение. Съдът също така приема, че СДВР е правилният ответник по делото и постановява Дирекцията да заплати като обезщетение за неимуществени вреди на всеки един от жалбоподателите по 1 000 лв. (BGN), които са равностойни на около 510 евро (EUR), плюс лихва и разноски.

28.  СРС установява фактическите обстоятелства така, както са описани по-горе в параграфи 7-10. Сред доказателствата, на които той основава изводите си, са медицинските заключения на вещи лица относно характера и вероятната причина за уврежданията на жалбоподателите, както и показанията на трима свидетели: съпругата на третия жалбоподател, която е била с жалбоподателите по време на инцидента, и двама съседи, видели полицаите да разбиват входната врата на жилищната сграда и да гонят жалбоподателите; те са чули звуци като от побой и стонове и са видели кръв на местопроизшествието. 

29.  Посоченото решение не е обжалвано и влиза в сила на 15 октомври 2004 г.

E. Привеждане в изпълнение на решението от 22 юли 2004 г.

30.  На 3 ноември 2004 г. жалбоподателите, в изпълнение на решението от 22 юли 2004 г.,  получават изпълнителен лист. На 26 ноември 2004 г. те правят искане за плащане пред СДВР. На 6 януари, 4 април и 2 октомври 2006 г. изпращат още искания за плащане.

31.  Към момента на последната кореспонденция на жалбоподателите до Съда от декември 2010 г., съдебното решение от 22 юли 2004 г. все още не е изпълнено.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Използването на сила и задължението да бъде разследвано малтретиране от страна на полицията

32.  Относимите, действащи към този момент правни разпоредби относно използването на сила и задължението да бъде разследвано малтретирането от страна на полицията, са обобщени в параграфи 42-44 от решението на Съда по делото Кръстанов срещу България (Krastanov v. Bulgaria) (№50222/99 от 30 септември 2004 г.).

B. Защита по гражданскоправен ред срещу малтретиране от страна на полицията

33.  Относимите разпоредби относно завеждането на дело по Закона за отговорността на държавата за вреди (наименованието на закона е изменено по-късно на Закон за отговорността на държавата и общините за вреди – „ЗОДОВ“) са обобщени в параграфи 45-46 от решението на Съда по делото Кръстанов (цитирано по-горе).

C. Принудително изпълнение срещу държавни органи

34.  Съгласно Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., който е в сила до март 2008 г., не е възможно да се образува производство за принудително изпълнение по дела, където длъжник е държавен орган или община. Относимите в тази връзка разпоредби са обобщени в параграфи 36-38 от решението на Съда по делото Манчева срещу България (Mancheva v. Bulgaria) (№39609/98 от 30 септември 2004 г.).

35.  Производството по принудително изпълнение на съдебни решения срещу държавата остава непроменено според новия Граждански процесуален кодекс, който влиза в сила на 1 март 2008 г.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

36.  Жалбоподателите се оплакват по чл. 3 от Конвенцията, че властите не са провели ефективно разследване по тяхната жалба, че са били бити от полицията.

37.  Чл. 3 от Конвенцията гласи:

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“

38.  Правителството оспорва оплакванията на третия жалбоподател, че е бил бит от органите на полицията, на основание, че той не е направил оплакване пред прокуратурата и че името му не е включено нито в списъка с наранените, приложен към прокурорското постановление от 9 ноември 1999 г., с което се прекратява наказателното производство (вж. параграф 15 по-горе), нито в други списъци с имената на наранени по време на митинга хора. Освен това правителството изтъква доводи, че малтретирането по отношение на жалбоподателите не е достигнало минималното равнище на тежест, което се изисква по чл. 3, нито е имало за цел да ги унижи.  Правителството изтъква, че във всеки случай малтретирането би могло да е оправдано, тъй като жалбоподателите може да са го провокирали. Правителството също така твърди, че разследването по наказателното производство във връзка със събитията от 10 и 11 януари 1997 г. е било пълно и са направени валидни изводи.

39.  Жалбоподателите оспорват тези аргументи и отново повтарят оплакването си.

40.  Що се отнася до възражението на правителството относно фактите по делото, а именно, че не е било установено, че третият жалбоподател също е бил наранен по време на инцидента на 11 януари 1997 г., Съдът се позовава на обоснованите изводи на вътрешните съдилища в заведеното от жалбоподателите производство за непозволено увреждане (вж. параграфи 27-28 по-горе) и не вижда неопровержими основания да направи изводи в друга насока (вж. Яшар срещу Бившата югославска република Македония (Jasar v. “the former Yugoslav Republic of Macedonia”), № 69908/01, пар. 53, 15 февруари 2007 г.; Енукидзе и Гиргвлияни срещу Грузия (Enukidze and Girgvliani v. Georgia), № 25091/07, пар. 286, 26 април 2011 г.; и Раду Поп срещу Румъния (Radu Pop v. Romania), № 14337/04, пар. 109, 17 юли 2012 г.).

Допустимост

41.  Съдът е на мнение, че възниква въпрос дали оплакването по чл. 3 от Конвенцията е направено в рамките на шест месеца от „окончателното решение“ по делото, така както изисква чл. 35, ал. 1 от Конвенцията.

42.  Предвиденият в чл. 35, ал. 1 шестмесечен срок има няколко цели. Първоначалната му цел е да се поддържа правната сигурност, като се направи така, че делата, поставящи въпроси на основание на Конвенцията, да бъдат разглеждани в разумен срок и да не се допусне властите и другите засегнати лица да остават дълго време в състояние на несигурност. Това правило сочи времевите ограничения върху упражнявания от страна на Съда надзор и върху сигналите, както по отношение на физическите лица, така и по отношение на държавните органи – срока, след изтичането на който този надзор вече не е възможен (вж. измежду много други източници Сабри Гюнеш срещу Турция (Sabri Güneş v. Turkey), [ГК], № 27396/06, пар. 39-40, 29 юни 2012 г.). Изискването за шестмесечния срок не обслужва само интересите на правителството ответник, но също така и тези на правната сигурност като ценност сама по себе си. Ето защо Съдът трябва да провери дали е спазено това правило, дори и да няма вързажения от страна на правителството в тази насока (вж. Уокър срещу Обединеното кралство (Walker v. the United Kingdom) (реш.), № 34979/97, ЕСПЧ 2000-І; Блечич срещу Хърватия (Blečić v. Croatia), [ГК], № 59532/00, пар. 68, ЕСПЧ 2006-ІІІ; и Манолов и Рачева-Манолова срещу България (Manolov and Racheva-Manolova v. Bulgaria), № 54252/00, пар. 25, 11 декември 2008 г.).

43.  Съдът отбелязва в тази връзка, че настоящото дело касае инцидент още от януари 1997 г. (вж. параграфи 6-9 по-горе). Образуваното от властите предварително производство е прекратено през 2000 г., без обаче да се разглеждат конкретните обстоятелства, при които са нанесени уврежданията на жалбоподателите, тъй като то е насочено към събитията пред Народното събрание, докато жалбоподателите са били нападнати в сградата, където са живеели първият и вторият жалбоподатели (вж. параграфи 14-16 по-горе).

44.  Съдът вече е приемал по дела за твърдяно малтретиране, че е необходимо жалбоподателите да подават жалбите си своевременно, още щом разберат, или е трябвало да разберат, че няма ефективно разследване, което може да доведе до установяването на самоличността и наказването на виновните лица (вж. Кърлангъч срещу Турция (Kırlangıç v. Turkey), № 30689/05, пар. 26-33, 25 септември 2012 г.; Брунер срещу Турция (Brunner v. Turkey) (реш.), № 10/10, 6 декември 2011 г.; Манукян срещу Грузия (Manukyan v. Georgia) (реш.), № 53073/07, 9 октомври 2012 г.). Ето защо Съдът намира, че жалбоподателите по настоящото дело е трябвало да разберат в разумен срок след прекратяването на образуваното от властите наказателно производство, че няма да бъде проведено по-нататъшно разследване във връзка с побоя над тях и е трябвало своевременно да подадат жалбата си след това. 

45.   Настоящата жалба обаче е подадена едва на 7 май 2007 г. (вж. параграф 1 по-горе) и жалбоподателите не са посочили валидни основания за причината, поради която не са подали оплакване до Съда по-рано.   

46.  Наистина, жалбоподателите са завели дело за непозволено увреждане срещу държавата (вж. параграфи 19-29 по-горе), което е продължило доста след прекратяването на наказателното производство. Обаче това производство няма нищо общо със задължението на държавата да извърши ефективно разследване и постановеното по него окончателно решение не може да бъде смятано за „окончателно решение“ по смисъла на чл. 35, ал. 1 от Конвенцията по отношение на оплакванията на жалбоподателите по пункта, свързан с чл. 3. Във всеки случай това производство приключва на 15 октомври 2004 г., когато влиза в сила решението на СРС от 22 юли 2004 г. (вж. параграфи 27-29 по-горе), което пак е повече от шест месеца преди завеждането на настоящата жалба на 7 май 2007 г.

47.  Вярно е също така, че дори и след 15 октомври 2004 г. остава висящ един въпрос, тъй като присъдените в полза на жалбоподателите обезщетения за вреди по производството за непозволено увреждане все още не са изплатени (вж. параграф 31 по-горе). Съдът обаче подчертава, че разглежданото оплакване касае отсъствието на ефективно разследване относно малтретирането на жалбоподателите  от страна на полицейските органи на 11 януари 1997 г.; Съдът не смята, че връзката между това оплакване и останалият висящ след 15 октомври 2004 г. въпрос, а именно неизпълнението на съдебното решение от 22 юли 2004 г., е достатъчно силна, че да се обоснове извод, че по направените от жалбоподателите оплаквания не е имало произносяне на национално равнище.

48.  Следователно оплакването по чл. 3 относно липсата на ефективно разследване не е подадено в рамките на шест месеца от „окончателното решение“ по делото и трябва да бъде отхвърлено на основание чл. 35, ал. 1 и 4 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА И НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

49.  Жалбоподателите се оплакват още от продължителността на производството за непозволено увреждане и от продължителното неизпълнение на влязлото в сила решение от 22 юли 2004 г. Те се позовават на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 3, чл. 6, ал. 1 и с чл. 1 от Протокол № 1. 

50.  Съдът е на мнение, че е най-правилно повдигнатите въпроси да бъдат разгледани по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1, които в относимата им част гласят:

Член 6 ал. 1

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на ...  гледане на неговото дело в разумен срок ... от ... съд ...“

Член 1 от Протокол № 1

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

 

51.  Правителството не обсъжда тези оплаквания.

52.  Съдът отбелязва, че оплакванията не са явно необосновани по смисъла на чл. 35, ал. 3 (а) от Конвенцията, нито са недопустими на други основания. Ето защо трябва да бъдат обявени за допустими.

A. Чл. 6, ал. 1 от Конвенцията

53.  Съдът отбелязва, че периодът, който следва да бъде разгледан по настоящото дело, започва на 13 ноември 1997 г., когато жалбоподателите завеждат иск за непозволено увреждане срещу МВР (вж. параграф 19 по-горе).

54.  Съдебната фаза на производството приключва на 15 октомври 2004 г. Делото е разгледано от две съдебни инстанции и съдилищата са постановили СДВР да заплати на жалбоподателите обезщетение за вреди (вж. параграфи 20-29 по-горе). Обаче до декември 2010 г. постановеното в производството окончателно решение не е изпълнено (вж. параграфи 30-31 по-горе). Съдът вече е приел, че фазата на изпълнението е вторият етап от производството и че отстояваното право всъщност не е реализирано, докато не бъде осъществено изпълнение (вж. Ди Педе срещу Италия (Di Pede v. Italy), 26 септември 1996 г., пар. 22, 24 и 26, Сборник с присъди и решения 1996 - ІV; Скордино срещу Италия (Scordino v. Italy) (№ 1) [ГК], № 36813/97, пар. 197, ЕСПЧ 2006‑V; и Камбуров срещу България (Kambourov v. Bulgaria), № 55350/00, пар. 53, 14 февруари 2008 г. ). Ето защо Съдът ще включи фазата на изпълнението в периода, който следва да бъде взет предвид и който продължава поне до декември 2010 г.

55.  Следователно общата продължителност на производството надхвърля тринадесет години, от които седем години продължава съдебната фаза.

56.  Разумността на продължителността на производството трябва да бъде преценявана в светлината на конкретните обстоятелства по всяко дело и като се вземат предвид следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на компетентните органи и какъв интерес на жалбоподателя е бил предмет на съдебния спор (вж. измежду много други източници Фингър срещу България (Finger v. Bulgaria), № 37346/05, пар. 94, 10 май 2011 г.).

57.  Съдът отбелязва, че настоящото дело не изглежда да е особено сложно и не изглежда да са налице особени забавяния по вина на жалбоподателите. В съдебната фаза производството е забавено, тъй като делото няколко пъти е връщано за ново разглеждане поради допуснати грешки от страна на съда при тълкуването и прилагането на вътрешното право (вж. параграфи 23 и 26 по-горе). Както беше вече посочено, това довежда до продължителност на делото от седем години пред две съдебни инстанции. Съдът намира, че забавянията в съдебната фаза на производството сами по себе си са прекомерни предвид изискванията на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

58.  Нещо повече, след приключването на съдебната фаза, постановеното от съдилищата окончателно решение остава неизпълнено през особено продължителен период от време – от 2004 поне до 2010 г. (вж. параграфи 29-31 по-горе). Правителството не сочи никакви основания за това забавяне (вж. параграф 51 по-горе). Проблемът става още по-сериозен заради факта, че българското право не предвижда производство по принудително изпълнение срещу държавни институции (вж. параграфи 34-35 по-горе), нито ясна процедура за подаване на оплакване пред независим орган, оправомощен да издава задължителни разпореждания в случаите, когато държавни институции не изпълняват постановени срещу тях съдебни решения (вж. Манчева срещу България, цитирано по-горе, пар. и съответно Мутишев и други срещу България (Mutishev and Others v. Bulgaria), № 18967/03, пар. 144, 3 декември 2009 г.).

59.  Ето защо Съдът прави извода, че по настоящото дело е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

B. Чл. 1 от Протокол № 1

60.  Съобразно установената практика на Съда (вж. Бурдов срещу Русия (Burdov v. Russia), № 59498/00, пар. 40, ЕСПЧ 2002‑III; Манчева, цитирано по-горе, пар. 65 и Котов срещу Русия (Kotov v. Russia), [ГК], № 54522/00, пар. 90, 3 април 2012 г.), подлежащото на изпълнение право на жалбоподателите по влязлото в сила съдебно решение от 22 юли 2004 г. представлява „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

61.  Невъзможността жалбоподателите да получат изпълнение на това съдебно решение представлява намеса в правата им мирно да се ползват от своите притежания, както е посочено в първото изречение на ал. 1 от чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Манчева, цитирано по-горе, пар. 66).

62.  Правителството не е посочило никакви основателни причини за тази намеса (вж. параграф 51 по-горе).

63.  Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

64.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна“

A.  Вреди

65.  Като имуществени вреди жалбоподателите претендират сумата на задължението според съдебното решение, плюс натрупаната лихва, която сума те изчисляват, че е 3 554,58 лв. и е равностойна на 1 813 евро за всеки един от тях. По отношение на неимуществените вреди, произтекли от продължителността на производството и от неизпълнението на решението от 22 юли 2004 г., жалбоподателите искат сума по 12 000 евро  за всеки един от тях.

66.  Правителството не оспорва претендираните от жалбоподателите суми за имуществени вреди, но отбелязва, че те са им дължими вече във вътрешното производство. Що се отнася до нематериалните вреди, правителството твърди, че исканата сума е прекомерна.

67.  По отношение на имуществените вреди Съдът отбелязва, че съобразно вътрешното законодателство жалбоподателите имат правото да им бъде изплатен претендираният от тях дълг по съдебното решение, заедно със съответната лихва и разноските по производството за изпълнение. Съдът установява, че през декември 2010 г. жалбоподателите все още притежават това вземане. Ето защо той намира, че не е необходимо да се присъжда конкретна сума за обезщетение за имуществени вреди и че ако това вече не е сторено, правителството ответник следва да осигури изпълнение на решението на СРС от 22 юли 2004 г. в полза на жалбоподателите (вж. Чолич и други срещу Босна и Херцеговина (Čolić and Others v. Bosnia and Herzegovina), №№ 1218/07, 1240/07, 1242/07, 1335/07, 1368/07, 1369/07, 3424/07, 3428/07, 3430/07, 3935/07, 3940/07, 7194/07, 7204/07, 7206/07 и 7211/07, пар. 20, 10 ноември 2009 г.; Соломатин срещу Украйна (Solomatin v. Ukraine), № 8191/04, пар. 30, 15 октомври 2009 г. и Пулева и Радева срещу България (Puleva and Radeva v. Bulgaria), № 36265/05, пар. 52, 14 февруари 2012 г.). Съдът приема също така, че изпълнението трябва да бъде гарантирано в срок от три месеца от датата, на която решението влиза в сила, на основание чл. 44, ал. 2 от Конвенцията.

68.  Що се отнася до неимуществените вреди, Съдът намира, че жалбоподателите трябва да са изпитали фрустрация в резултат на нарушаването на правата им по делото. Като се произнася по справедливост, Съдът присъжда по 2 000 евро на всеки от тях.

B.  Разноски

69.  Жалбоподателите претендират също така сумата от 3 700 евро за разноски по производството пред Съда. В подкрепа на искането си те представят договор за процесуално представителство и почасова сметка за работата на своя процесуален представител. Те искат присъдената по този пункт сума да бъде преведена направо по сметката на процесуалния им представител, г-н Й. Грозев.

70.  Правителството оспорва това искане като прекомерно.

71.  Според практиката на Съда, един жалбоподател има право да му бъдат възстановени разходите по производството дотолкова, доколкото е доказано, че те са понесени действително и са необходими, както и че са разумни по своя размер. По настоящото дело, като взе предвид представените документи и посочените критерии, както и факта, че бе прието, че настоящата жалба е отчасти недопустима, Съдът намира, че е разумно да присъди за разноски сумата от 800 евро. По искане на жалбоподателите тя следва да бъде преведена направо по банковата сметка на техния процесуален представител.  

C. Лихва за забава

72.  Съдът намира, че е правилно лихвата за забава да се основава на пределната ставка за заеми на Европейската централна банка, като към нея се добавят три процента.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.  Обяви единодушно оплакванията относно продължителността на гражданското производство и продължителното неизпълнение на влязло в сила съдебно решение за допустими;

 

2.  Обяви с мнозинство оплакването по чл. 3 от Конвенцията за недопустимо;

 

3.  Реши единодушно, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията;

 

4.  Реши единодушно, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

 

5.  Реши със шест на един гласа

(a)  че държавата ответник, ако все още не е сторила това, трябва да осигури изпълнение на решението на Софийски районен съд от 22 юли 2004 г. в срок от три месеца от датата, на която решението става окончателно по чл. 44, ал. 2 от Конвенцията;

(b)  че в същия срок държавата ответник трябва да заплати на жалбоподателите следните суми, които следва да бъдат превърнати в български лева по курса, приложим към датата на плащането:

(i)  на всеки от жалбоподателите – по 2 000 евро (EUR) (две хиляди евро) за неимуществени вреди, плюс всякакви данъци, с които тази сума би могла да бъде обложена;

(ii)  общо на тримата жалбоподателиs – 800 евро (EUR) (осемстотин евро), плюс всякакви данъци, с които жалбоподателите биха могли да бъдат обложени, която сума да бъде преведена направо в банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателите;

(c)  че след изтичането на горепосочените три месеца до изплащането на определените суми, върху тях се начислява проста лихва, равна на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, увеличена с три процента;

 

6.  Отхвърли с шест на един гласа претенциите на жалбоподателите за справедливо удовлетворение в останалата им част.

Изготвено на английски език и оповестено в писмена форма на 5 февруари 2013 г. съобразно чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Лорънс Ърли                                                                     Инета Цимеле
       Секретар                                                                          Председател

Съобразно чл. 45, ал. 2 от Конвенцията и чл. 74, ал. 2 от Правилника на Съда, особеното мнение на съдия Здравка Калайджиева е приложено към това решение.

И.Ц.
Т.Л.Е.