Номер на жалба: 59273/10

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 3) Унизително отношение, (Чл. 3) Ефикасно разследване, (Чл. 3) Нечовешко отношение

По делото  Петков и Парнаров срещу България,

Европейският съд по правата на човека (четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Гуидо Раймонди, председател,
          Пейви Хирвеле,
          Георге Николау,
          Леди Бианку,
          Пол Махоуни,
          Кшищоф Войтичек,
          Йонко Грозев, съдии,
          и Франсоаз Елен-Пасо, секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 21 април 2015 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№59273/10) срещу Република България, подадена на 30 септември 2010 г. в Европейския съд по правата на човека от български граждани Пламен Петков Петков и Петър Данаилов Парнаров (наричани по-долу за краткост „жалбоподатели“), на основание чл.34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“).

2.  Жалбоподателите са представлявани от адвокат И. Василева и адвокат Н. Атанасов, практикуващи в гр. София. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент Й. Стоянова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателите твърдят, че са станали жертви на полицейско насилие и че властите не са провели адекватно разследване вследствие на подадената от тях жалба.

4.  На 18 декември 2013 г. Правителството е уведомено за жалбата.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателите са родени съответно през 1982 г. и 1978 г. и живеят в гр.София.

A.  Инцидентът през нощта на 3 юли 2009 г.

6.  Според изложената от двамата жалбоподатели версия на фактите в нощта на 3ти срещу 4ти юли 2009 г., към 01:30 ч сутринта, на излизане от бар, разположен в близост до парк в центъра на гр.София, те стават свидетели на нападение над две момичета от четирима младежи. Единият жалбоподател се опитва да ги защити, но е ударен по главата, съборен е на земята и понася поредица от ритници. Другият успява да прогони нападателите с пръчка, която намира в парка.

7.  На мястото пристига патрулиращ наблизо полицейски екип. Единият жалбоподател, ранен в лицето, се опитва да обясни на полицаите какво се е случило и им посочва накъде да тръгнат, за да преследват нападателите. Но полицият му извиква: „За какъв се мислиш, че да ни казваш какво да правим? Я, ела тук!”. Жалбоподателите питат полицаите защо се държат така с тях и искат от тях да се идентифицират със служебните си карти. Тогава полицаите ги повалят по очи на земята и им слагат белезници.

8.  Полицаите започват да ритат и удрят жалбоподателите. Пристигат още три полицейски патрула, тоест около дванадесет полицаи, но никой от тях не прави нищо, за да спре колегите си. Според жалбоподателите побоят продължава около 10-15 минути, след което са претърсени и отведени в полицейското управление. Полицаите прибират и дървената пръчка, използвана от единия жалбоподател. В полицейската кола другият жалбоподател моли белезниците му да бъдат разхлабени, тъй като му причиняват болка, но вместо това същият полицай, който по-рано му е нанасял удари, ги стяга още повече.

Б.  Обвинения в хулиганство и задържане на жалбоподателите

9.  Към 02:20 ч сутринта жалбоподателите са задържани в ареста, а като причина в заповедта за задържане е посочено хулиганство. Към 15.00 ч са отведени при прокурора, който започва разпит по обвинения за хулиганство. Обвинени са, че са обидили полицейските служители А.Й. и В.К., че не са се подчинили на пряка заповед да легнат по корем на земята, че са ударили по гърба А.Й. с дървена пръчка и че са го удряли с юмруци в гърдите.

10.  По разпореждане на прокурора от същия ден жалбоподателите са задържани по силата на чл.64, ал.1 от Наказателно-процесуалния кодекс, като следва съдия да определи дали да бъдат задържани в предварителния арест. На 7 юли 2009 г., след като изтича установения по закон 72-часов срок за този вид задържане, прокурорът решава да не иска задържането им в предварителния арест, а определя размера на гаранцията, която жалбоподателите трябва да платят и постановява незабавното им освобождаване.

11.  След освобождаването им жалбоподателите решават да обжалват заповедта от 4 юли 2009 г., с която са задържани за 72 часа. С решение от 13 ноември 2009 г. Софийски градски съд обявява, че задържането им е било незаконно. Съдът преценява, че целта на 72-часовото им задържане е била жалбоподателите да се явят пред съдия, в случай че бъдат събрани необходимите доказателства, за да бъдат оставени в предварителния арест. Но тъй като такива така и не са събрани, прокурорът е трябвало да подаде молба за временното им задържане. Ето защо при липсата на такава задържането им за 72 часа е незаконно.

12.  На 22 декември 2009 г. обвиненията към жалбоподателите са променени, като прокурорът уточнява, че единият от тях е обидил полицаите и е удрял А.Й. с юмруци по гърдите, а другият е крещял по тях, обиждал ги е и е ударил А.Й. по гърба с пръчка. Уточнява се, че двамата задържани са крещяли следното: „Не се занимавай с тези клоуни!”, „Не сте никакви полицаи!”, „Боклуци!” и други неприлични изрази и обиди.

13.  На неуточнена дата през 2010 г. делото на жалбоподателите е внесено за разглеждане в съда. С решение на Софийски окръжен съд, на 8 юли 2010 г., което поради липса на обжалване става окончателно на 24 юли 2010 г., жалбоподателите са обявени за невинни по горепосочените обвинения.

В.   Жалбата, депозирана от жалбоподателите

14.  След пускането им на свобода на 8 юли 2009 г. жалбоподателите са прегледани от събеден лекар. Според съдебно-медицинската експертиза по ръцете и краката на единия се забелязват множество ожулвания с размери четири на един сантиметра, както и одрасквания с дължина до осем сантиметра. Другият жалбоподател е получил синина с размери двадесет на дванадесет сантиметра на гърба, на нивото на  плешката, друга, по-малка, на лявото рамо, както и ожулвания и подкожни кръвоизливи по ръцете и дясното коляно. Заключението на лекаря е, че установените наранявания са причинили физическа болка на жалбоподателите и е напълно възможно да са били получени по начина и в момента, посочен от тях, а именно да са били бити на 4 юли 2009 г.

15.  На 22 юли 2009 г. жалбоподателите депозират жалба в прокуратурата. В нея излагат събитията през нощта на 3ти срещу 4ти юли и искат да бъде проведено разследване и да бъдат наложени присъди, ако се докаже вина. Същите искат присъствалите на мястото полицаи да бъдат идентифицирани и да бъдат прегледани записите от охранителната камера на близко разположен до мястото магазин. Към жалбата си те прилагат и направените съдебно-медицински експертизи.

16.  Провежда се предварително разследване, по време на което жалбоподателите са изслушани. Заявяват, че от тях е поискано единствено да потвърдят показанията си, дадени по повод внесената жалба. Както изглежда, по време на това разследване полицейските служители не са били разпитани. Към делото са приложени и доказателствата в подкрепа на обвиненията в хулиганство.

17.  Въз основа на предварителното разследване по подадената жалба обаче прокурорът не взема окончателно решение дали да бъде заведено дело. За сметка на това, въз основа на представените доказателства прокурорът решава да бъде започнато дело за набедяване срещу жалбоподателите (вж. параграфи 19-22 по-долу).

18.  На 15 април 2010 г. жалбоподателите разпращат писма до различни инстанции на прокуратурата и Висшия съдебен съвет и неговия Инспекторат, за да се информират за хода на тяхната жалба. И двамата изтъкват, че компетентните в случая органи не са провели ефективно разследване и че при липса на официално решение, те не могат да се възползват от правото си на обжалване при евентуален отказ от страна на прокурора да започне разследване. Информирани са, че писмата им са предадени от Върховна касационна прокуратура на Софийска градска прокуратура, която е счетена за компетентната да се произнесе по случая, но впоследствие не получават никакъв друг отговор.

Г.  Наказателно производство за набедяване срещу жалбоподателите

19.  По време на започнатото наказателно производство за набедяване срещу жалбоподателите, полицаите А.Й. и В.К. дават свидетелски показания. Отричат да са били жалбоподателите. На 15 април 2010 г. жалбоподателите са разпитани по обвиненията за набедяване, а именно че са обвинили служителите А.Й. и В.К. пред разследващите органи в нанасянето на леки телесни повреди – нарушение по чл.131, ал.1 (2) във връзка с чл.130, ал.2 от Наказателния кодекс, като последните са напълно наясно, че заинтересованите не са извършили гореспоменатите нарушения.

20.  С решение на Софийски областен съд от 28 януари 2011 г. жалбоподателите са обявени за невинни по отправените обвинения за набедяване. След обжалване от страна на прокуратурата решението е потвърдено и от Софийски градски съд на 7 ноември 2011 г.

21.  Въз основа именно на показанията на жалбоподателите и на всички присъствали на мястото полицейски служители, както и на събедно-медицинските експертизи, и двата съдебни органа установяват следните факти:  към 01:00 ч през нощта жалбоподателите излизат от бар, намиращ се в близост до парка. Докато прекосяват парка, единият от тях е нападнат от непознати, а когато вижда как приятелят му е повален на земята и как започват да му се нанасят ритници, другият взима дървена пръчка и ги прогонва. Именно в този момент двамата патрулиращи в близост полицейски служители А.Й. и В.К. забелязват двамата жалбоподатели да тичат към тях. Последните им съобщават, че са били нападнати, но полицаите не предприемат нищо, тъй като не откриват в близост лица, които да отговарят на описанието, дадено от жалбоподателите. След спора, който възниква между жалбоподателите и служителите на реда, последните са принудени да използват техники и средства, за да ги обездвижат и за да им сложат белезници. Полицаите признават, че са използвали сила спрямо жалбоподателите, но смятат, че това е било оправдано поради отказа им да се подчинят на дадената заповед да легнат на земята по очи. Софийски градски съд отбелязва, че издадените на жалбоподателите съдебно-медицински експертизи веднага след освобождаването им доказват, че са понесли леки телесни повреди, вследствие на което заключава, че е възможно нараняванията да са били нанесени по време на ареста. Другите полицаи, пристигнали на мястото, когато жалбоподателите вече са били с белезници на ръцете, не са станали свидетели на спора.

22.  Съдебните органи разкриват и че вследствие на депозираната от двамата жалбоподатели жалба пред прокуратурата е започнало разследване, поверено на Областната дирекция на МВР в гр.София, в рамките на което обаче не е установено агресивно поведение или такова, противоречащо на задълженията им, от страна на полицейските служители. Тогава прокуратурата започва разследване за набедяване срещу жалбоподателите. Двете правораздавателни инстанции обаче установяват, че все пак няма закононарушение, доколкото жалбоподателите добросъвестно са приели, че като упражняват сила при ареста им вместо да им окажат съдействие след претърпян инцидент с трети лица, полицаите са превишили правомощията си и са използвали прекомерна сила. От този момент, като изискват случаят да се разследва, двамата жалбоподатели са действали, водени от убеждението, че защитават правата си, а не че съзнателно обвиняват полицаи в престъпление, което не са извършили.

23.  Впоследствие жалбоподателилте предприемат действия съгласно Закона за отговорността на държавата и искат да бъдат обезщетени за отправените им несправедливи обвинения в набедяване. С решение от 7 май 2013 г. Софийския окръжен съд частично удовлетворява искането на единия жалбоподател и определя същият да получи обезщетение за вреди в размер на 2 000 лв (1 022 евро). Съдебното решение е потвърдено след обжалване и от Софийски градски съд на 27 март 2014 г. Според последната предоставена от страните информация, към месец юни 2014 г. жалбата на другия жалбоподател все още не е разгледана от Софийски областен съд.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A.  Употребата на сила от полицията

24.  Чл.72 от Закона за Министерство на вътрешните работи, в сила от 2006 г. и към момента на инцидента, съдържа следните приложими разпоредби:

« (1) При изпълнение на служебните си задължения полицейските сили могат да използват физическа сила и помощни средства само ако те не могат да бъдат осъществени по друг начин при:

1.  противодействие или отказ да се изпълни законно разпореждане;

2.  задържане на правонарушител, който не се подчинява или оказва съпротива на полицейски орган; (...)

5.  нападения срещу граждани и полицейски органи; (...)

7.  групови нарушения на обществения ред; (...)

(2) Помощни средства са: белезници, (...) палки (...). »

Б.  Съдебно преследване при злоупотреба със сила

25.  Наказателният кодекс определя като закононарушение причиняването на леки, средно тежки и тежки телесни повреди (от чл.128 до чл.130). Присъдата за причиняване на леки телесни повреди без нанасянето на трайни увреждания е до шест месеца затвор или пробация (чл.130, ал.2). Фактът, че телесните повреди са причинени от служител на реда е отежняващо вината обстоятелство, като присъдата може да нарастне до една година затвор или пробация (чл.131, ал.1 (2)).

26.  Според Наказателно-процесуалния кодекс, в сила от 2005 г., прокурорът решава дали да бъде започнато досъдебно производство при нарушения, извършени при изпълнение на служебните задължения при установени законен повод и достатъчно данни за закононарушение. Пострадалият или лицата, подали сигнал за извършено правонарушение, трябва да бъдат уведомени при отказ от страна на прокурора за започване на досъдебно производство. В този случай решението може да бъде обжалвано пред прокурор от по-горестояща прокуратура, който може да го отмени и да постанови започването на досъдебно производство (чл.207 и чл.213 от Кодекса).

В.  Деликтна отговорност на държавата

27.   В чл.1, ал.1 на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. е определено следното:

« Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. (...) »

28.  В чл.2 на Закона държавата е определена като отговорна за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата и съда, при незаконно задържане под стража, както и при обвинения в извършване на престъпление, когато лицето впоследствие е освободено или наказанието отменено.

29.  Основният принцип на поемане на деликтна отговорност е заложен в чл.45 на Закона за задълженията и договорите, според който всяко лице е виновно за вредите, които е причинило другиму.

ЗАКОНЪТ

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

30.  Като се позовават на чл.3 от Конвенцията, жалбоподателите твърдят, че са били подложени на нечовешко и унизително отношение от страна на полицейските служители, извършили ареста. По смисъла на чл. 3 и 13, те твърдят, че не е било проведено ефективно разследване след подадената от тяхна страна жалба, като и самите те са били обвинени в набедяване. Съдът счита, че гореизброените твърдения на жалбоподателите следва да бъдат проучени от гледна точка на чл.3 от Конвенцията, гласящ следното:

« Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение. »

A.  Допустимост

1)  По твърдението за изчерпване на вътрешноправните средства за защита

31.  Правителството се позовава на обстоятелството, че вътрешноправни средства за защита не са изчерпани. Обръща се внимание на факта, че жалбоподателите са могли да подадат иск за обезщетение за нанесени вреди по смисъла на чл.1, ал.1 на Закона за отговорността на държавата, или по общия режим за определяне на деликтна отговорност, предвиден в чл.45 на Закона за задълженията и договорите.

32.  Жалбоподателите отговарят, че изброените от Правителството вътрешноправни средства за защита не са приложими в случая. Те се позовават на чл.1 на Закона за отговорността на държавата, в който се разглеждат действията на държавните органи при изпълнение на административните им задължения, сред които е и това на прокуратурата да разследва предполагаеми закононарушения. Колкото до общия режим за определяне на деликтна отговорност, същият не е приложим за инстанция като прокуратурата, тъй като прокурорите имат индивидуален имунитет. Жалбоподателите твърдят, че подобни действия биха довели единствено до определянето на обезщетение и следователно не са в състояние да доведат до положителни действия от страна на държавата в защита на чл.3 на Конвенцията, а именно до образуването на ефективно производство вследствие на техните твърдения за понесено полицейско насилие.

33.  Съдът напомня, че по смисъла на чл.35, ал.1 на Конвенцията той може да бъде сезиран след изчерпването на всички вътрешноправни средства за защита. Целта на тази разпоредба е да се осигури на договарящите се страни възможността да се предотвратяват или да се обезщетят доказани закононарушения преди да се сезира Съдът. И все пак, в тази разпоредба се предвижда сезиране на Съда само след изчерпване на вътрешноправните средства за защита в случаите на навременно подадени жалби за закононарушения, съвместими с разпоредбите на Конвенцията. Същите трябва в достатъчна степен да отговарят както на правната теория, така и на юридическата практика, без което няма да се считат за приемливи или подходящи за разглеждане. Освен това, държавата ответник трябва да докаже, че тези изисквания са спазени (вж. Mifsud c. France (дек.) [GC], № 57220/00, § 135, ЕСПЧ 2002‑VIII).

34.  В случая Съдът установява, че жалбоподателите са подали сигнал до прокуратурата и са поискали започването на досъдебно производство. Тъй като подаването на сигнал според българското законодателство обикновено води и до подаването на жалба в случаите на твърдения за понесено полицейско насилие (вж. Иван Василев с/у България, № 48130/99, § 57, 12 април 2007 г.), жалбоподателите са били в правото си да подадат такава. Колкото до възможността, спомената от Правителството, за започване на гражданско производство по смисъла на чл.1 на Закона за отговорността на държавата или на чл.45 на Закона за задълженията и договорите, Съдът счита, че дори и да бъдат сметнати за приложими в случаите на полицейско насилие, подобни действия биха довели единствено до изплащането на обезщетение на жалбоподателите и не са способ за идентифициране и наказване на виновните за упражнено насилие (вж. Димитър Димитров с/у България, № 18059/05, § 32, 3 април 2012 г.). Освен това тази възможност за правораздаване не би могла да установи и отказ на прокуратурата да започне разследване, тъй като действията й са регламентирани в чл.2 на Закона за отговорността на държавата (вж. параграф 28 по-горе). Впрочем Правителството не предоставя нито един пример от съдебната практика за обратното. При тези обствоятелства, след като са опитали да използват механизмите, осигурени им от наказателното правораздаване, Съдът смята, че те нямат основание да изискват започването на гражданско производство за обезщетяване по смисъла на чл.35, ал.1 (вж. Иван Василев, посочено по-горе, § 57). Ето защо се отхвърля възможността за неизчерпване на всички вътрешноправни средства за защита.

2)  По твърдението за спазване на шестмесечния срок

35.  Правителството заявява, че при всички случаи, доколкото жалбоподателите считат, че проведеното разследване вследствие на тяхната жалба не е било ефективно, те е трябвало да сезират Съда в срок до шест месеца, считано от датата на настъпване на спорните събития през месец юли 2009 г. и че жалбата е недопустима поради неспазване на горепосочения шестмесечен срок.

36.  Жалбоподателите отговарят, че не са могли да предвидят към момента на депозиране на жалбата пред прокурора през месец юли 2009 г., че тази форма на обжалване ще се окаже неефективна. Наблягат на факта, че са сезирали Съда веднага щом са установили, че жалбата им е останала без отговор, като в същото време вече са били разпитвани по обвинения в набедяване.

37.  Съдът напомня, че като цяло предвиденият в чл.35, ал.1 шестмесечен срок започва да тече от момента на произнасяне на окончателното решение в нормалния ход на изчерпване на вътрешноправните средства за защита. Когато стане ясно, че жалбата на даден жалбоподател не е допустима, шестмесечният срок започва да тече от датата на настъпване на събитията или от датата, на която заинтересованото лице е научило за тях или е започнало да понася негативните последици или вредите от тях (вж. Денис и други с/у Обединеното кралство (дек.), № 76573/01, 2 юли 2002 г.). Ето защо чл.35, ал.1 не трябва да бъде тълкуван така че на жалбоподателя да се дава право да сезира Съда преди настъпилите събития да са станали обект на окончателно решение, взето по вътрешноправен ред. Вследствие на това, когато даден жалбоподател подава привидно допустима жалба, но не е запознат с обстоятелствата, които впоследствие ще я направят недопустима, за начало на шестмесечния период може да се приеме датата, на която жалбоподателят е бил запознат или се предполага, че би трябвало да се е запознал с въпросните обстоятелства (вж. Варнава и други с/у Турция [GC], № ^s16064/90, 16065/90, 16066/90, 16068/90, 16069/90, 16070/90, 16071/90, 16072/90 и 16073/90, § 157, CEDH 2009).

38.  В конкретния случай Съдът установява, че жалбоподателите са подали сигнал през месец юли 2009 г. Те са били изслушани от разследващите и напълно логично са се надявали прокурорът да отговори на жалбата им или чрез започването на наказателно производство, или чрез аргументиран отказ за постановяване на съдебно решение, вследствие на което са щели да имат право да обжалват пред по-горестоящ прокурор (вж. параграф 26 по-горе). Девет месеца по-късно, на 15 април 2010 г., жалбоподателите са разпитани по обвинения в набедяване и с писмо от същия ден те искат информация за последиците от подадения от тях сигнал от властите, но не получават отговор. При тези обстоятелства Съдът не е убеден, че преди 15 април 2010 г. жалбоподателите са си давали сметка за липсата на започнато разследване по случая. Като отчита факта, че заинтересованите са обжалвали по-малко от шест месеца след тази дата, Съдът счита, че предвиденият в чл.35, ал.1 срок е спазен. Ето защо се отхвърля определеното от Правителството изключение.

3)  Заключение относно допустимостта

39.  Съдът установи, че обжалването не е напълно неоснователно по смисъла на чл.35, ал.3 a) на Конвенцията и няма никаква основателна причина да бъде считано за недопустимо.

Б.  По същество

1)  Във връзка с обвиненията в полицейски тормоз

a)  Аргументи на страните

40.  Жалбоподателите твърдят, че са били бити от полицаите, докато са им поставяли белезниците и са лежали на земята по очи, като с нищо не са предизвикали подобна агресия, и че са били арестувани, задържани и след това напълно неоснователно са били обвинени в хулиганство. Те считат, че понесената жестокост и унижение са достатъчно основание, за да се счита, че са били подложени на нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл.3.

41.  Правителството счита, че твърденията на жалбоподателите не са доказани и изисква от Съда внимателно да разгледа тяхната версия за случилото се, като се има предвид, че във въпросната вечер заинтересованите лица са излизали от бар и най-вероятно са били в нетрезво състояние. Правителството е на мнение, че употребената от служителите на реда сила не е прекомерна и че поведението им би могло да се квалифицира като грубо, но в никой случай като нечовешко или унизително, така че да бъде наказано по смисъла на чл.3 на Конвенцията.

б)  Становището на Съда

42.  Съдът напомня, че чл.3 на Конвенцията е посветен на една от основополагащите ценности на демократичните общества и по абсолютен начин се осъждат изтезанията и нечовешкото или унизително отношение. За да попадне в обхвата на чл.3, дадено лошо отношение трябва да има минимална тежест. По своята същност оценката на тази минимална тежест е относителна, доколкото зависи от съвкупността на конкретните обстоятелства, като например продължителност на действията, физическите и психологическите последици, а в някои случаи и тези, свързани с пола, възрастта и здравословното състояние на потърпевшия (вж. Кудла с/у Полша [GC], № 30210/96, § 91, CEDH 2000-XI, и Берлински с/у Полша, № ^s 27715/95 и 30209/96 § 59, 20 юни 2002 г.). Съдът продължава да настоява, че при всички случаи причинените болка и унижение трябва да надхвърлят причиняваните такива при определено поведение, считано от закона за позволено (вж. Кудла, посочено по-горе, § 92).

43.  В това отношение Съдът счита, че дадено отношение може да бъде квалифицирано като „нечовешко”, ако в продължение на часове и напълно предумишлено са причинявани физически наранявания, както и физически и психически травми. Освен това същият счита, че дадено отношение може да бъде квалифицирано като „унизително”, когато у потърпевшия се създава усещане за страх, страдание или чувство за малоценност, като с това се цели потърпевшият да бъде унизен или обезценен (вж. Кудла, посочено по-горе).

44.  Твърденията за полицейски тормоз трябва да бъдат изложени пред Съда и подкрепени със съответните доказателства. За установяването на фактите същият се придържа към принципа за доказване „отвъд всяко разумно съмнение”, като доказателствата могат да произлизат от множество неопровержими, точни и общоприети белези или презумпции с достатъчна тежест (вж. Ирландия с/у Обединеното кралство, 18 януари 1978 г., § 161 in fine, серия A № 25, и Берлински, посочено по-горе, § 60). В случай на твърдения, попадащи в обхвата на чл.3 на Конвенцията, Съдът трябва да пристъпи към особено задълбочено разглеждане на фактите. В случаите на вътрешно правораздаване, принципно не е присъщо на Съда да налага собствената си позиция над тази на вътрешните съдилища, освен в случаите на убедителни доказателства, за да може да се разграничи от направените от последните заключения (вж. Гафген с/у Германия [GC], № 22978/05, § 93, CEDH 2010, и Дембеле с/у Швейцария, № 74010/11, § 40, 24 септември 2013 г.).

45.  При употреба на сила по време на арест или при упражняване на контрол от страна на полицията Съдът трябва да прецени дали използваната сила е била необходима и дали е съответвала на конкретните обстоятелства, както и дали държавата трябва да бъде държана отговорна за причинени наранявания (вж. Берлински, § 64, Дембеле, § 41, и Димитър Димитров, § 38, посочени по-горе). За да отговори на този въпрос, той трябва да установи при какви обстоятелства и какви наранявания са причинени (вж. Осман с/у България, № 43233/98, § 60, 16 февруари 2006 г., и Р.Л. и М.-Ж.Д. с/у Франция, № 44568/98, § 68, 19 май 2004 г.).

46.  В конкретния случай жалбоподателите са представили съдебно-медицински експертизи, които не са оспорени от Правителството, с които доказват множество охлузвания и наранявания по различни части на тялото (вж. параграф 14 по-горе). Според Съда нараняванията са достатъчно сериозни, за да бъдат разглеждани в обхвата на чл.3.

47.  Освен това не е оспорено, и особено от гледна точка на фактите, установени от националните законодателства (вж. параграфи 21 и 22 по-горе), че двамата полицейски служители са използвали сила спрямо жалбоподателите. Остава само да се установи дали използваната сила е пропорционална на обстоятелствата и дали държавата трябва да поеме отговорност за нанесените наранявания. По този въпрос Съдът напомня, че в случай на употреба на сила от страна на служител на реда, е обичайна практика Правителството да предостави валидни доказателства, че използваната сила е била пропорционална и необходима в съответния случай (вж. Рехбок с/у Словения, № 29462/95, §§ 72-76, CEDH 2000‑XII, и Иван Василев, посочено по-горе, § 79).

48.  Съдът счита, че в конкретния случай, тъй като обстоятелствата са били установени с решение вследствие на наказателно производство по обвинение в набедяване срещу жалбоподателите, тази процедура не е била основателна и не е целяла да се установи дали използваната сила е била пропорционална и оправдана съобразно поведението на жалбоподателите. Вътрешните съдебни органи също не са се произнесли по този въпрос след подадения от заинтересованите лица сигнал (вж. параграф 54 по-долу). Правителството подкрепя твърдението, че те са били в нетрезво състояние, че не са се подчинили и дори че са удряли полицаите и че използваната сила срещу тях е била оправдана и пропорционална. И все пак Съдът отбелязва, че нито един от изложените по случая факти не доказва, че жалбоподателите са били в нетрезво състояние. Не са установени и евентуални наранявания по телата на полицаите. Той констатира, че в рамките на съдебното производство не са били взети алкохолни проби и не са били изискани съдебно-медицински протоколи.

49.  Отчитайки всички тези съображения, Съдът счита, че в случая не е доказано, че използваната сила по отношение на жалбоподателите е била необходима и пропорционална при конкретните обстоятелства. Вследствие на това е налице нарушение на чл.3 на Конвенцията в неговия материален аспект.

2)  Във връзка с ефективността на проведеното разследване

a)  Аргументи на страните

50.  Жалбоподателите заявяват, че не е проведено разследване по сигнала им за полицейско насилие, че прокурорът не е взел под внимание исканията им да бъдат събрани доказателства и че не е взел официално решение относно жалбата им. Същите наблягат на факта, че при липсата на официално решение дали да бъде започнато досъдебно производство, те не могат да се възползват от правото, предоставено им от националното законодателство, на обжалване при евентуално решение на прокурора за доказана неоснователност на жалбата им. Вместо да започне разследване въз основа на твърденията на жалбоподателите, прокуратурата решава да започне разследване срещу самите тях по обвинения за набедяване.

51.  Правителството отчита, че жалбата на жалбоподателите е регистрирана, че същите са изслушани, както и замесените полицейски служители, и че са представени валидни съдебно-медицински протоколи. И все пак прокурорът е преценил, че жалбата им не е основателна и е започнал съдебно преследване срещу самите тях. След като делото е разгледано на две съдебни инстанции, жалбоподателите са освободени и са получили правото да бъдат обезщетени, от което се възползва и единият жалбоподател.

б)  Становището на Съда

52.  Съдът напомня, че когато едно лице представи доказателства, че е станало жертва на отношение, противоречащо на чл.3 от страна на полицията или на други държавни органи, тази разпоредба, в комбинация с чл.1 на Конвенцията, определящ едно от основните задължения на държавата, а именно чрез своята юрисдикция да признава на всяко лице определените в Конвенцията права и свободи, изисква да бъде проведено официално и ефективно досъдебно производство. В резултат на подобно разследване виновните следва да бъдат идентифицирани и наказани (вж. Асенов и други с/у България, 28 октомври 1998 г., § 102, Сборник със съдебни решения и разпоредби (Recueil des arrêts et décisions) 1998‑VIII, и, в по-близък план, Дембеле, посочено по-горе, § 62). За да е ефективно, разследването трябва да е достатъчно задълбочено и обективно. Властите трябва да вземат възможните разумни мерки, за да получат всички налични доказателства по случая. В този контекст се налага и изискването за бързина и старателност на разследващите (вж. Бати и други с/у Турция, № ^s33097/96 и 57834/00, §§ 134-136, CEDH 2004‑IV (откъси), Дембеле, посочено по-горе, § 63).

53.  В конкретния случай няма никакво съмнение, че жалбоподателите са изложили пред властите „защитими” твърдения за понесено насилие от страна на полицията (вж. параграфи 46-49 по-горе). Ето защо властите са били длъжни да проведат ефективно и задълбочено разследване, в резултат на което да бъдат идентифицирани и наказани виновните.

54.  И така, става ясно, че макар и в резултат на подадения от жалбоподателите сигнал да е било проведено разследване (вж. параграфи 16 и 22 по-горе), прокуратурата е решила да започне досъдебно производство срещу самите тях по обвинения за набедяване, като разследването се е концентрирало върху въпроса дали подобно закононарушение е било извършено или не от жалбоподателите. Въпреки че замесените полицейски служители са били разпитани, както и другите присъствали на място полицаи, това се е случило в контекста на разследването срещу жалбоподателите. В нито един момент, дори и след освобождаването им след проведеното срещу тях разследване по обвинения за хулиганство и за набедяване, властите не са сметнали за нужно да разгледат твърденията им за полицейско насилие и да проучат дали използваната срещу тях сила е била необходима и пропорционална. По всичко личи, че не е взето официално решение във връзка с подадения от жалбоподателите сигнал, което им е отнело правото да обжалват пред по-горестоящ прокурор при евентуален отказ за започване на досъдебно производство.

55.  Отчитайки всички тези факти, Съдът смята, че властите не са изпълнили задължението си да започнат ефективно разследване на твърденията за полицейско насилие на жалбоподателите. Ето защо е налице нарушаване на чл.3 на Конвенцията по тази точка.

II.  ВЪВ ВРЪЗКА С ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ.41 НА КОНВЕНЦИЯТА

56.  По смисъла на чл.41 на Конвенцията,

« Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна. »

A.  Вреди и обезщетение

57.  Всеки един от жалбоподателите иска по 10 000 eвро като обезщетение за понесени неимуществени вреди.

58.  Правителството твърди, че тези искания са неоснователни и при всички случаи прекомерни. Счита, че установяването на понесено насилие би трябвало да бъде обезщетено по достатъчно справедлив начин.

59.  Съдът счита, че има основание исканията на жалбоподателите да бъдат удовлетворени и отсъжда всеки един от тях да бъде обезщетен със сумата от 6 000 евро за понесените неимуществени вреди.

Б.  Разходи и разноски

60.  Жалбоподателите искат и 3 060 евро, с които да бъдат покрити съдебните разноски по делото. Те представят и сключен с техните адвокати договор за размера на хонорарите и отчет за предоставените услуги (предоставена правна помощ в рамките на 51 работни часа при заплащане на час от 60 евро). Искат от Съда сумата директно да бъде преведена на техните адвокати.

61.  Правителството счита, че тези искания са прекомерни и приканва Съда да определи сума, отговаряща на юридическата практика.

62.  Според практиката на Съда разходите и разноските на жалбоподателите се обезщетяват само в случаите, когато е доказана тяхната достоверност, необходимост и разумност на сумите. В конкретния случай и като се имат предвид наличните документи от съдебната практика, Съдът смята за разумна и отпуска на жалбоподателите сумата от 2 000 евро за покриване на направените съдебни разходи.

В.  Лихви за забава

63.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че чл.3 на Конвенцията, в материалната му част, е нарушен;

3.  Приема, че чл.3 на Конвенцията, в процедурната му част, е нарушен;

4.  Приема,

a)  че държавата ответник трябва да изплати на жалбоподателите, в срок до три месеца от деня на официалното влизане в сила на решението по смисъла на чл.44, ал.2 на Конвенцията,  равностойността в български лева по обменния курс за деня на издаване на решението, следните суми:

i)  6 000 евро (шест хиляди евро) на всеки жалбоподател, или общо 12 000 евро, както и всяка начислена като данък сума, за нанесените неимуществени вреди;

ii)  2 000 евро (две хиляди евро), както и всяка начислена като данък на жалбоподателите сума за разходи и разноски, които да бъдат преведени на банкова сметка, посочена от адвокатите на жалбоподателите;

б)  че считано от деня на изтичане на горепосочения срок и до момента на банковия превод, тези суми ще бъдат обложени с проста лихва, изчислена на база размера на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, приложимо за периода, увеличено с три процента;

5.  Отхвърля искането за справедливо изплащане на остатъка до предяваните суми.

Изготвено на френски език и съобщено в писмен вид на 19 май 2015 г., в съответствие с чл.77, ал.2 и ал.3 от Правилника на Съда.

Франсоаз Елен-Пасо                                                         Гуидо Раймонди
       Секретар                                                                          Председател

Дата на постановяване: 19.5.2015 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-154598