Номер на жалба: 1399/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот

По делото „Петков срещу България”,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Райт Марусте  (Rait Maruste), председател,
          Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska),
          Здравка Калайджиева, съдии,
          и Стивън Филипс  (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,

след обсъждане в закрито заседание на 16 ноември 2010 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 1399/04) срещу Република България, подадена на 30 декември 2003 г. пред Съда на основание на член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Красимир Христов Петков (“жалбоподателят”).

2.  Жалбоподателят, на когото е предоставена правна помощ, се представлява от г-н Т. Екимджиев и г-жа С. Стефанова, адвокати в Пловдив. Българското правителство („Правителството”) се представлява от своя агент – г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.

3.  На 30 септември 2008 г. Съдът обявява жалбата за частично допустима и решава да съобщи на Правителството за оплакванията по член 8 от Конвенцията. На основание на разпоредбите на Протокол № 14 делото се възлага на комитет от трима съдии.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1957 г. и живее във Варна.

5.  Фактите по делото, по които възниква спор между страните, могат да бъдат обобщени по начина, представен по-долу.

6.  Към момента на фактите жалбоподателят излежава присъда във Варненския затвор по силата на окончателно съдебно решение на Върховния касационен съд от 3 декември 2001 г.

7.  Той твърди, че писмата до него, изпратени от Съда, са били системно проверявани от социалната инспекция на затвора, фотокопирани и препращани до администрацията на затвора и до прокуратурата. Той дава за пример случая от 20 октомври 2004 г., когато бил извикан от социалната инспекторка на затвора, която му предала разпечатан плик от Съда с дата 24 септември 2004 г. Когато попитал инспекторката защо писмото е отворено, тя му отговорила, че самата тя е проверила дали то не съдържа наркотични вещества.

8.  Пликът на въпросното писмо, върху който фигурират датата и подписът на социалната инспекторка, е приложен към преписката по на жалбата.

9.  В доклада на директора на Варненския затвор от 4 февруари 2009 г., представен от Правителството, е записано, че писмото от Съда, предадено на жалбоподателя на 20 октомври 2004 г., е отворено и проверено от социалната инспекторка в присъствието на заинтересованото лице, съгласно член 33, алинея 1 в) от Закона за изпълнение на наказанията. Този контрол е бил извършен с единствената цел да се провери дали пликът не съдържа вещи, забранени от закона.

10.  През 2004 г. Съдът е изпратил до жалбоподателя пет писма.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО  ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Закон за изпълнение на наказанията от 1969 г., отменен на 1 юни 2009 г.

11.  Разпоредбите на този Закон, приложими към момента на фактите, са следните:

Член 33

 „1)  Лишените от свобода съобразно с установените за съответния режим норми имат право на: (...)

в)  кореспонденция и хранителни пратки, които подлежат на проверка от администрацията”;

Член 37

„ 1)  Лишените от свобода имат право да подават молби и жалби (...).

2)  Молбите и жалбите се изпращат незабавно до съответните органи. Тези от тях, които са подадени в запечатани пликове и са адресирани до Народното събрание, до Президента на Република България, Министерския съвет, Министерството на правосъдието, Министерството на вътрешните работи, до прокуратурата, съда, следствието и до органите по правата на човека към ООН и към Съвета на Европа, не подлежат на проверка от администрацията.”

Б.  Правилникът за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията от 1990 г., отменен на 1 февруари 2010 г.

Член 37

  „ 1)  Лишените от свобода имат право на кореспонденция без ограничения в броя на писмата, които изпращат или получават.

      2)  Когато съдържанието на писмото е такова, че по охранителни, режимни и възпитателни съображения не следва да бъде предадено или изпратено, отрядният началник уведомява лишения от свобода и прилага писмото към досието му.”

В.  Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража от 2009 г.

12.  Този Закон, в сила от 1 юни 2009 г., замества Закона за изпълнение на наказанията от 1969 г. Неговите приложими разпоредби са следните:

Член 86

„ (1) Лишените от свобода имат право на:

(...)

3.  кореспонденция;

(...)

(2)  Началникът на затвора или на затворническото общежитие може да забрани (...) кореспонденцията или телефонната връзка с лица, които оказват отрицателно влияние върху лишения от свобода, с изключение на тези контакти с възходящи, низходящи, съпруг, братя и сестри, защитници и повереници.”

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

13.  Жалбоподателят твърди, че всички негови писма от Съда са били системно проверяване, фотокопирани и съхранявани от затворническата администрация. Той твърди, че въпросното писмо от 24 септември 2004 г. е било отворено и прочетено в негово отсъствие. Той се позовава на член 8 от Конвенцията:

„ 1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”

14.  Правителството потвърждава, че цялата постъпваща кореспонденция на жалбоподателя се е контролирала от затворническата администрация. При все това то счита, че не е нарушена тайната на кореспонденцията на заинтересованото лице. То се позовава на констатациите в доклада на директора на Варненския затвор (вж. параграф 9 по-горе, в края).

15. Жалбоподателят репликира, че член 33, алинея 1 в) от Закона за изпълнение на наказанията представлява разпоредба с много общ характер, тъй като не уточнява обхвата на контрола върху кореспонденцията. В допълнение, в него не се прави разграничение между писмата от национални и международни институции, от една страна, и другите видове кореспонденция, от друга, какъвто е случаят с изходящата кореспонденция. И накрая, жалбоподателят счита, че във всеки случай проверката на писмата от Съда е непропорционална на поставената цел.

A.  Допустимост

16.  Съдът констатира, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията. Съдът отбелязва също така, че тя не е недопустима на друго основание. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.

Б.  По същество

17.  В случая Съдът отбелязва, че не всички изпратени от него писма са били отваряни от затворническата администрация, с изключение на това от 24 септември 2004 г. При все това Правителството признава, че цялата кореспонденция на жалбоподателя се е проверявала, като писмото от 24 септември 2004 г. също е било проверено (вж. параграф 14 по-горе). Следователно писмата, изпратени от Съда до жалбоподателя, са били отваряни (вж. Пиърс срещу Гърция (Peers c. Grèce), № 28524/95, § 81, ЕСПЧ 2001‑III). Становищата на страните се различават и относно обхвата на проверката на писмото от 24 септември 2004 г., упражнена от социалната инспекторка на затвора. Жалбоподателят твърди, че писмото било отворено и прочетено в негово отсъствие, докато в доклада на директора на затвора се посочва, че въпросната проверка е извършена в присъствието на жалбоподателя и се отнася само до съдържанието на плика, т.е. до евентуалното наличие на вещи, забранени от закона (вж. параграфи 7 и 9 по-горе). Съдът счита, че и в двата случая e налице намеса в правото на неприкосновеност на кореспонденцията на жалбоподателя съгласно член 8 от Конвенцията (Стоян Димитров срещу България, № 36275/02, § 94, 22 октомври 2009 г.).

18.  Съдът припомня, че такава намеса е в нарушение на член 8, освен ако е „предвидена в закона”, извършва се с една или няколко законни цели, визирани във втория параграф на тази разпоредба, и може да се счита за „необходима в едно демократично общество” (Кембъл срещу Обединеното кралство (Campbell c. Royaume-Uni), 25 март 1992 г., § 34, серия A № 233, Лабита срещу Италия (Labitа c. Italie) [ГК], № 26772/95, § 179, ЕСПЧ 2000-IV и Цоньо Цонев срещу България, №  33726/03, § 36, 1 октомври 2009 г.).

19.  Във връзка с първото условие Съдът отбелязва, че жалбоподателят оспорва качеството на Закона за изпълнение на наказанията, който предвижда в член 33, алинея 1 в) системен контрол върху кореспонденцията на лишените от свобода (вж. параграф 15 по-горе). При все това Съдът преценява, че не е целесъобразно за разглежда този въпрос, предвид заключението си относно пропорционалността на намесата (Петров срещу България, № 15197/02, § 41, 22 май 2008 г. и  Цоньо Цонев срещу България, цитирано по-горе, § 37).

20.  Съдът приема също така, че контролът върху кореспонденцията на лишените от свобода е предвиден със законната цел за опазване на реда и предотвратяване на безредици или престъпления, предвидена в член 8 § 2.

21.  Във връзка с необходимостта от намеса Съдът припомня, че в цяла поредица дела срещу България, той е констатирал следното: националното законодателство разрешава на затворническата администрация да проверява кореспонденцията на лишените от свобода, включително писмата от Съда, но това разрешение не е подкрепено с необходимите гаранции за предпазване на личността от произвол, което се преценява като нарушение на член 8 от Конвенцията (Петров срещу България, цитирано по-горе, §§ 43 и 44, Цоньо Цонев срещу България, цитирано по-горе, §§ 41 и 42, и Стоян Димитров срещу България, цитирано по-горе, § 98). В допълнение, Съдът вече е изказвал съображението, че рискът от пренасяне на забранени вещества в пликове, имитиращи тези на Съда, е толкова пренебрежим, че трябва да се отхвърли (Пиърс срещу Гърция, цитирано по-горе, § 84). Съдът отбелязва, че в настоящото производство нито вътрешните органи, нито Правителството са посочили основателни причини за проверката на писмата, изпратени от Съда до жалбоподателя. Тъй като този случай не се различава от делата, цитирани по-горе, при които е констатирано нарушение на член 8, Съдът не вижда основания да стигне до различно заключение.

22.  Следователно е налице нарушение на член 8 от Конвенцията.

II   ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

23.  Съгласно член 41 от Конвенцията,

 „Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.  Вреди

24.  Жалбоподателят претендира 10 000 евро (EUR) за понесени неимуществени вреди вследствие на проверката на неговата кореспонденция и в частност на писмото от Съда от 24 септември 2004 г.

25.  Правителството оспорва тези претенции.

26.  На основание на член 41 Съдът постановява изплащането на сумата от 1 000 EUR справедливо обезщетение за понесени неимуществени вреди в резултат от нарушението на член 8.

Б.  Разноски

27.  Жалбоподателят претендира също така 3 150 EUR за разноски по производството пред Съда. Той представя споразумение за хонорар с неговите адвокати за 44 часа правна работа при часова ставка от 70 евро на час, или общо 3 080 EUR. Той претендира също и  70 EUR за пощенски разходи и офис консумативи, без да представя оправдателни документи.

28.  Правителството оспорва тези претенции.

29.  Според практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказал, че те са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. Предвид неголямата сложност на делото и факта, че представителите на жалбоподателя са ангажирани след решението за частична недопустимост, както и с оглед на горепосочените критерии, Съдът преценява за разумна общата сума от 850 EUR за всички разноски по делото, като в случая тя се покрива от средствата, осигурени от Съвета на Европа в рамките на правната помощ. Следователно Съдът не присъжда на жалбоподателя сума по този иск.

В.  Лихва за забава

30.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията;

3. Постановява:

a)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението влезе в сила съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, 1 000 EUR (хиляда евро) обезщетение за понесени неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума,  която да бъде обърната в лева по курса, приложим към датата на плащането;

б)  от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка по време на просрочения период, плюс три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и съобщено писмено на 9 декември 2010 г. съгласно член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

       Стивън Филипс                                                            Райт Марусте
   Заместник-секретар                                                          Председател

Дата на постановяване: 9.12.2010 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-88996