Номер на жалба: 19130/04 17694/05 27777/06

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото на Петкова и други срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Комисия, състояща се от:

          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä), Председател,

          Леди Бианку (Ledi Bianku),

          Здравка Калайджиева, съдии,

          и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,

След проведено закрито заседание на 4 септември 2012 г.,

се произнесоха със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалби срещу Република България, подадени пред Съда, на основание на член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”): жалба №19130/04 г., Петкова, подадена на 14 май 2004 г.; жалба №17694/05 г., Иванова и други, подадена на 10 май 2005 г.; и жалба №27777/06, Янков, подадена на 23 юни 2006 г.

2.  Процесуалните представители на жалбоподателите са посочени по-долу. На жалбоподателя по жалба №27777/06 г. е предоставена правна помощ. Българското правителство („Правителството”) е представлявано от своя агент, г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

3. На 31 август 2010 г. Съдът реши да съедини трите жалби, да обяви жалби №19130/04 г. и №27777/06 г. за частично недопустими и да изпрати уведомление до правителството за оплакванията относно неприключилата от страна на властите процедура по реституция на земеделската земя на жалбоподателите (вж. Петкова и други срещу България (Petkova and Others v. Bulgaria) (реш.), №19130/04 г., №17694/05 г. и №27777/06 г., 31 август 2010 г.).

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

A. Делото Петкова (жалба №19130/04 г.)

4. Жалбоподателката, г-жа Цветана Стойчева Петкова, е родена през 1932 г. и живее в град Пловдив. Тя е представлявана пред Съда от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, адвокати, практикуващи в град Пловдив.

5. Жалбоподателката и двете й сестри наследяват имотите на майка си след нейната смърт през 1972 г. През 1991 г., след влизане в сила на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (виж параграф 28 по-долу), жалбоподателката подава искане от името на всички наследници за реституция на парцел с площ от 6 500 квадратни метра.

6. С решение от 2 декември 1994 г. поземлената комисия в град Пловдив постановява, че земята, която междувременно е включена в урбанизираната територия на град Пловдив, е застроена и не подлежи на реституция. Тъй като не е подадена жалба срещу това решение, то е влязло в сила скоро след това.

7. Независимо от това през 1995 г. поземлената комисия  съветва жалбоподателката да поиска от общината и да представи допълнителни документи, след което би могла да бъде преразгледана възможността за частична реституция „в реални граници” и, ако е необходимо, да бъде изменено решението на Комисията от 2 декември 1994 г. След известно забавяне, което в становищата си пред Съда страните вменяват една на друга, през 2000 г. жалбоподателката представя допълнителни документи. Въпреки това с писмо от 8 ноември 2000 г. тя е уведомена, че решението от 2 декември 1994 г. вече не може да бъде изменено, тъй като е изтекъл двугодишния законов срок, през който това е било възможно.

8. Жалбоподателката подава жалба за обезсилване на решението от 2 декември 1994 г. На 6 юли 2001 г. Пловдивският районен съд отхвърля жалбата. Жалбоподателката не обжалва това решение.

9. Страните не са информирали Съда за последващото развитие по случая. Към момента на последното й уведомление до Съда през юни 2011 г. жалбоподателката все още не е получила обезщетение вместо реституция, на което тя има право съгласно вътрешното право.

Б.  Делото Иванова и други (жалба №17694/05 г.)

10. Първата жалбоподателка, г-жа Радка Иванова Йовчева, българска гражданка, е родена през 1910 г. и починала на 2 декември 2006 г. Тя е наследена от втората и третия жалбоподатели – г-жа Мария Жекова Минчева и г-н Атанас Жеков Танев, български граждани, родени съответно през 1932 и 1929 г., които заявяват, че поддържат жалбата вместо нея. На 17 януари 2011 г. г-н Танев също почива. На 30 октомври 2011 г. наследниците му, г-жа Маргарита Ганева Славова и г-жа Румяна Атанасова Танева, информират Съда, че поддържат жалбата вместо него. Втората жалбоподателка, г-жа Минчева, както и наследниците на г-н Танев, живеят в град Стара Загора.

11. През 1991 г. и 1992 г. жалбоподателите предявяват искане за възстановяване на правото им на собственост върху земеделска земя, притежавана от техен предшественик. В две решения от 23 март 1994 и 3 май 1995 г. поземлената комисия в град Раднево постановява, че жалбоподателите следва да получат обезщетение вместо реституцията на 34 000 кв. м. земя в района около град Раднево и село Голяма детелина.

12. В други две решения от 19 април 2000 и 18 април 2001 г. поземлената комисия определя стойността на обезщетението, което жалбоподателите следва да получат.

13. Жалбоподателите обжалват и със съдебни решения от 16 април 2001 и 17 декември 2002 г. Районният съд в град Раднево постановява, че последните две решения са нищожни на основание, че поземлената комисия е допуснала съществени нарушения на съответните процедурни правила.

14. На 10 май 2002 г. жалбоподателите предоставят тези решения на поземлената комисия и изискват постановяването на нови решения относно тяхното обезщетение.

15. На 28 март и 6 април 2005 г. Службата за земеделие и гори в град Раднево (бившата поземлена комисия) приема нови решения за обезщетение на жалбоподателите. След подадена от жалбоподателите жалба обаче, с решения от 8 февруари и 1 март 2006 г. Районният съд в град Раднево обявява тези решения за нищожни.

16. На 14 май 2007 г. Службата по земеделие и гори определя общинска земя като обезщетение за парцелите на втория и третия жалбоподатели в село Голяма детелина. Вторият жалбоподател, г-жа Минчева, подава жалба, като твърди, че земята не е с добро качество. С решение от 7 януари 2008 г. Районният съд в град Раднево отменя оспорваното решение и връща делото за ново разглеждане, като приема, че решението е основано на предходните решения от 19 април 2000 и 6 април 2005 г. (виж параграфи 12 и 15 по-горе), които вече са обявени за нищожни.

17. В писмо от 15 декември 2010 г. Службата по земеделие и гори (сега наречена Служба по земеделие) заявява, че не е приела ново решение за удовлетворяване на реституционните претенции на жалбоподателите, „защото [тя] не е получила решението на съда [...] от 7 януари 2008 г.”.

18. В своето становище по делото от февруари 2011 г. правителството признава, че все още не е предоставено обезщетение на жалбоподателите и техните наследници.

В.  Делото Янков (жалба №27777/06 г.)

19. Жалбоподателят г-н Димитър Огнянов Янков е български гражданин, роден през 1942 г. и живеещ в село Хераково. Той е представляван пред Съда от г-жа С. Маргаритова-Вучкова, адвокат, практикуващ в град София.

20. Дядото на жалбоподателя, който е починал през 1952 г., е притежавал земеделска земя, отчуждена след 1945 г. Жалбоподателят има право на една девета от наследството на дядо си.

21. През февруари 1992 г. жалбоподателят и останалите наследници подават искане за реституиране на девет парцела в село Храбърско с обща площ 23 600 квадратни метра.

22. С решение от 11 юли 1996 г. Поземлената комисия в Божурище постановява, че жалбоподателите имат право на обезщетение под формата на друга земя или компенсационни бонове.

23. В друго решение от 16 февруари 2007 г. Службата по земеделие и гори в Божурище (бившата поземлена комисия) отрежда на наследниците на дядото на жалбоподателя терен от 14 870 квадратни метра като частично обезщетение за деветте парцела. Към момента на последното уведомление на жалбоподателя до Съда през юни 2011 г., той все още не е получил обезщетение за останалата земя.

24. На неуточнена дата наследниците на дядото на жалбоподателя подават искане за реституиране на друга земя в село Хераково.

25. Явно Поземлената комисия в Божурище отказва реституцията и наследниците на дядото на жалбоподателката подават жалба до съда.

26. С окончателно решение от 10 март 1998 г. Районният съд в Сливница приема, че наследниците на дядото на жалбоподателя имат право на реституция чрез „план за преразпределение на земята” по отношение на няколко парцела с обща площ 36 100 квадратни метра. На 15 юли 1998 г. решението от 10 март 1998 г. е изменено, за да включи допълнителни 15 950 квадратни метра земя.

27. На неуточнена дата на жалбоподателя и останалите наследници на дядо му е отредена земя с обща площ от 33 300 квадратни метра. Към момента на последното уведомление на жалбоподателя до Съда през юни 2011 г., на него и на останалите наследници все още не е отредена останалата част от тяхната земя с площ от 18 750 квадратни метра или обезщетение вместо реституция.

II. ПРИЛОЖИМИ ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

28. През 1991 г. влиза в сила Законът за собствеността и ползването на земеделските земи. Неговите разпоредби, свързани с реституцията на земеделска земя, възможността за обезщетение вместо реституция, както и съответните процедури са обобщени в решенията на Съда по делата Любомир Попов срещу България (Lyubomir Popov v. Bulgaria) (№69855/01 г., параграфи 83 – 88 и 92 – 92, 7 януари 2010 г.) и Василев и Дойчева срещу България (Doycheva v. Bulgaria) (№14966/04 г., параграфи 19 – 23, 31 май 2012 г.).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ №1

29. Жалбоподателите се оплакват от продължаващото бездействие от страна на властите по предприемане на съответните стъпки, с оглед  приключване процеса на реституция на земеделската земя. Те се позовават на член 1 от Протокол №1 и член 6, алинея 1 и член 13 от Конвенцията. Съдът е на мнение, че жалбите трябва да бъдат разгледани единствено по член 1 от Протокол №1, който гласи следното:

   „Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

   Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”

A. Допустимост

30. Правителството възразява, че жалбоподателите не са изчерпали наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като никой от тях не е поискал обезщетение от държавата поради забавяне процеса по реституция. Жалбоподателите оспорват това възражение.

31. Съдът отбелязва, че по редица подобни дела е разгледано и отхвърлено възражение като настоящото като е установено че няма трайна практика на националните съдилища по присъждане на обезщетение за забавяне на производството по реституция и че във всеки случай искането за обезщетение не може да принуди властите да ускорят и завършат процеса (вж. Любомир Попов, параграфи 102 – 107, и Василев и Дойчева, параграфи 26 – 30, и двете цитирани по-горе). Съдът не вижда причина да достигне до различно заключение по настоящото дело предвид факта, че правителството не представя никакъв допълнителен аргумент в подкрепа на възражението си. В допълнение Съдът припомня, че в решението си по делото Василев и Дойчева той всъщност призовава държавата-ответник да въведе правно средство за защита, позволяващо всеки пострадал ефективно да получи обезщетение в случай на забавяне на реституционното производство (виж параграф 69 от съдебното решение).

32. Що се отнася до жалба №19130/04 г., Петкова, правителството отбелязва в допълнение, че жалбоподателката не е обжалвала решението на Пловдивския районен съд от 6 юли 2001 г. (виж параграф 8 по-горе) и твърди, че по този начин тя не е изчерпала наличните вътрешноправни средства за защита. Правителството счита също така, че жалбата на г-жа Петкова не е подадена в срок, тъй като е подадена повече от шест месеца след съдебното решение от 6 юли 2001 г. Г-жа Петкова оспорва тези аргументи.

33. Съдът отбелязва, че решението от 6 юли 2001 г. касае опитите на г-жа Петкова да получи реституция „в реални граници”, докато жалбата й, която се разглежда в момента, е относно забавянето при определяне на дължимото обезщетение, както и изпълнението на взетото решение. Следователно липсата на обжалване на съдебното решение от 6 юли 2001 г. не може да се разглежда като пропуск да се използва налично правно средство за защита. Освен това съдебното решение не може да се счита за „окончателно решение” по смисъла на член 35, алинея 1 от Конвенцията. В съответствие с това Съдът отхвърля възраженията на правителството във връзка с жалбата на г-жа Петкова.

34. На последно място Съдът отбелязва, че жалбите не са явно неоснователни по смисъла на член 35, алинея 3, буква „а” от Конвенцията, нито недопустими на други основания. Следователно те трябва да бъдат обявени за допустими.

Б.  По същество

35. Правителството счита, че жалбоподателите не разполагат с „притежание” по смисъла на член 1 от Протокол №1, защото реституционните процедури все още не са приключили. Правителството твърди също, че процесът на реституция на земеделска земя е много сложен, което обосновава наличието на известно забавяне, и че жалбоподателите са допринесли за забавянето на процедурите по отношение на техните земи. Жалбоподателите оспорват тези аргументи.

36. Съдът припомня, че жалбоподателят може да твърди, че е налице нарушение на член 1 от Протокол №1 само дотолкова, доколкото оспорваните решения са свързани с „притежания” по смисъла на тази разпоредба. „Притежания” са или „съществуващи притежания”, или активи, включително и искове, по отношение на които жалбоподателят може да твърди, че има поне „легитимно очакване” да получи възможност ефективно да се ползва от право на собственост (вж. Принц Ханс Адам II от Лихтенщайн срещу Германия (Prince Hans‑Adam II of Liechtenstein v. Germany) [ГК], №42527/98 г., параграф 83, ЕСПЧ 2001-VIII, и Копецки срещу Словакия (Kopecký v. Slovakiа) [ГК], №44912/98 г., параграф 35, ЕСПЧ 2004 -IX).

37. В допълнение, Съдът вече е постановявал, че член 1 от Протокол №1 не може да се тълкува като налагащ общо задължение на договарящите държави да възстановяват собственост, която им е прехвърлена преди да са ратифицирали Конвенцията. От друга страна, договаряща държава, която след като вече е ратифицирала Конвенцията, включително Протокол №1, приеме законодателство, предвиждащо пълно или частично възстановяване на собственост, конфискувана при предишния режим, то това законодателство може да се разглежда като създаващо ново право на собственост, защитено от член 1 от Протокол №1, за лицата, които отговарят на изискванията за придобиване на това право (вж. Броньовски срещу Полша (Broniowski v. Poland) [ГК], № 31443/96 г., параграф 125, ЕСПЧ 2004-V) .

38. Настоящите дела касаят оплаквания за неоснователно забавяне на процеса по реституция на земеделска земя в България. Съдът вече е разгледал редица дела, които съдържат подобни проблеми (вж. Найденов срещу България (Naydenov v. Bulgaria), №17353/03 г., 26 ноември 2009 г., и Любомир Попов и Василев и Дойчева, и двете цитирани по-горе) и се позовава на принципите, посочени в тях. Съдът припомня също така, че по делото Василев и Дойчева е отбелязал, че проблемът е повтарящ се и е изразил мнение, че българските власти трябва да предвидят ясни срокове за вземането и изпълнението на административни решения, необходими за завършване на процеса по реституция на земеделски земи (виж параграф 69 от решението).

39. Както и в гореспоменатите дела, Съдът намира, на първо място, че съответните решения на поземлените комисии, съобразно които жалбоподателите имат право да получат земя чрез „плана за земеразделяне“ или обезщетение вместо реституция, пораждат право, което е закрепено в достатъчна степен в националното законодателство, така че да представлява оправдано правно очакване, а следователно и „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол №1 (вж. Найденов, параграфи 68 – 70, Любомир Попов, параграф 117, и Василев и Дойчева, параграфи 41 – 43, всички цитирани по-горе). Освен това, изглежда, че правото на реституция или обезщетение не е оспорено в нито един етап на националното производство.

40. Съдът припомня на следващо място, че по сходните дела, посочени по-горе, е постановил, че неуспеха на властите в продължение на много години да установят и да отговорят на правните очаквания на жалбоподателите представлява намеса в правата на жалбоподателите по член 1 от Протокол №1 (вж. Найденов, параграфи 71 – 72, и Любомир Попов, параграф 119, и двете цитирани по-горе). Съдът отбелязва, че също и по настоящите дела легитимните очаквания на жалбоподателите остават неустановени и реституционните процедури са недовършени за дълги периоди от време, а именно между тринадесет и седемнадесет години след решенията, породили тези правни очаквания (виж параграфи 6 – 9, 11 – 18 и 22 – 27 по-горе).

41. Правителството твърди, че самите жалбоподатели са частично отговорни за тези закъснения. То изтъква, че през 2000 г. жалбоподателката по жалба №19130/04, г-жа Петкова, е представила пред Поземлената комисия в град Пловдив документи относно нейното искане за възстановяване „в реални граници“ (виж параграфи 6 – 8 по-горе). Съдът обаче не вижда как това действие на жалбоподателката би могло да забави процеса на определяне на правото й на обезщетение и присъждането на такова обезщетение, имайки предвид, че през 1996 г. трябва да е било ясно, че вече не е възможно да се измени решението на поземлената комисия от 2 декември 1994 г., с което е отказано възстановяване „в реални граници“ (виж параграф 7 по-горе). В допълнение, правителството посочва, че жалбоподателите по жалба  №17694/05 г., г-жа Иванова, г-н Танев и г-жа Минчева, неколкократно са оспорили решенията на Поземлената комисия в град Раднево (по-късно Служба по земеделие и гори), които е могло да доведат до присъждане на обезщетение (виж параграфи 12 – 16 по-горе). Съдът отбелязва, че тези действия на жалбоподателите целят определяне чрез валидни решения на дължимото им обезщетение и завършване на процеса по реституция.

42. Поради това Съдът не може да приеме, че посочените от правителството действия на жалбоподателите са причина за неоснователното забавяне на процедурите. Подобно на делата, посочени в параграф 39 по-горе, Съдът намира по настоящите дела, че продължителното забавяне на процеса по реституция на земеделска земя следва да бъде приписано на властите. Ето защо то представлява намеса в правата на жалбоподателите по член 1 от Протокол №1 .

43. Съдът намира също, че тъй като в съответното законодателство липсват крайни срокове за завършване на процеса по реституция, намесата в правата на жалбоподателите явно е в съответствие с националното законодателство. Освен това, тъй като описаните по-горе закъснения може да са послужили, поне в известна степен, за правилното управление на земеделските земи и защита на правата на трети лица, тъй като те може да са били необходими за съгласуване претенциите на множество бивши собственици, Съдът е готов да приеме, че намесата е преследвала легитимна цел в обществен интерес (вж. Найденов, параграф 78, Любомир Попов, параграф 119, и Василев и Дойчева, параграф 46, всички цитирани по-горе).

44. Съдът обаче не е убеден, че продължителните забавяния по настоящите дела са били необходими за постигането на легитимните цели, посочени по-горе. Правителството не дава обяснение за тези забавяния в контекста на конкретните дела, а Съдът вече е постановявал, че общото позоваване от страна на правителството на сложността на процеса по реституция (виж параграф 35 по-горе) е недостатъчно (вж. Любомир Попов, цитирано по-горе, параграф 122).

45. Съответно, Съдът намира, че намесата в правата на жалбоподателите по член 1 от Протокол №1 не е пропорционална предвид това, че държавата-ответник не е успяла да постигне справедлив баланс между обществените интереси, които може да се е съблюдавала, и необходимостта от защита на индивидуалните права на жалбоподателите.

46. От това следва, че е налице нарушение на член 1 от Протокол №1.

II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

47.  Член 41 от Конвенцията гласи следното:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A. Жалба №17694/05 г.

48 Съдът отбелязва в самото начало, че нито жалбоподателите по тази жалба, нито техните наследници са подали иск за справедливо обезщетение. Съответно, Съдът счита, че не е необходимо да разглежда въпроса за справедливо обезщетение по това дело.

Б.  Останалите жалби

1.  Вреди

49. Жалбоподателката по жалба №19130/04 г., г-жа Петкова, претендира 377 029 евро (EUR) за имуществени вреди, представляващи пазарната стойност на дела й в парцела, чието реституиране тя е поискала първоначално, в съответствие с наследствените й права (виж параграф 5 по-горе), както и сумите, които се твърди, че тя е могла да получи, ако е отдавала под наем този парцел между 2004 г. и 2011 г. В подкрепа на исканията си жалбоподателката представя експертен доклад. По отношение на неимуществени вреди тя претендира 20 000 евро.

50. Жалбоподателят по жалба №27777/06 г., г-н Янков, изразява желание да му бъде върнат дела от земята на дядо му или, ако това е невъзможно, да получи пазарната му цена и обезщетение, тъй като не е бил в състояние да използва земята за дълъг период от време. Той претендира сумата от 105 896 евро за имуществени вреди. Освен това жалбоподателят претендира и 10 000 евро за неимуществени вреди.

51. Правителството счита, че не е налице причинно-следствена връзка между исковете за имуществени вреди и въпросните нарушения и че претенциите за неимуществени вреди са прекомерни.

52. Съдът отбелязва, че той е установил нарушение на член 1 от Протокол №1 само що се отнася до прекомерното забавяне на реституционните процедури по делата на жалбоподателите (виж параграфи 35 – 46 по-горе) и че оплакванията им относно искове за получаване на конкретни парцели са обявени за недопустими в частичното решение по тези дела (виж параграф 3 по-горе). Ето защо Съдът ще присъди справедливо обезщетение само за забавянето на реституционните процедури. Прилагайки подхода, използван в посочените в параграф 38 по-горе сходни дела, Съдът присъжда общата сума от 3 000 евро на г-жа Петкова и 3 500 евро на г-н Янков за всякакви пропуснати ползи и всякакви неимуществени вреди, причинени от нарушението на техните права.

2.  Разходи и разноски

53. Жалбоподателката по жалба №19130/04 г., г-жа Петкова, претендира 4 991 евро за адвокатско възнаграждение на процесуалните й представители, г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, и 237 евро за разходи за пощенски услуги, фотокопиране и превод. В подкрепа на тази претенция тя представя почасов график за работата на адвокатите си и договор за правна помощ. Тя иска тези суми да бъдат преведени директно по банковите сметки на нейните представители. Тя претендира още 409 евро разноски за експертния доклад, представен в подкрепа на нейния иск за имуществени вреди (виж параграф 49 по-горе), която сума да бъде изплатена директно на нея.

54. Жалбоподателят по жалба №27777/06 г,. г-н Янков, претендира 1 200 евро за адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител, г-жа С. Маргаритова-Вучкова, и 65 евро разходи за пощенски услуги и превод. В подкрепа на тази претенция той представя  почасов график, договор за правна помощ и съответните фактури. Г-н Янков иска всяка сума, присъдена за разноски, да бъде преведена директно по банковата сметка на неговия процесуален представител.

55. Правителството счита горните претенции за прекомерни.

56. Според практиката на Съда жалбоподателят има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказано, че те са били действително направени и необходими, и са в разумен размер.

57. По делото на г-жа Петкова, жалба №19130/04 г., Съдът счита, че разходите за експертен доклад, направени пряко от жалбоподателката (виж параграф 49 по-горе), не са били необходими предвид факта, че докладът не се отнася до забавянето на реституционните производства. Що се отнася до останалите разноски, Съдът счита за уместно да присъди 1 000 евро, които да бъдат преведени директно по банковите сметки на г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева.

58. По делото на г-н Янков, жалба №27777/06 г., на жалбоподателят е предоставена правна помощ на стойност 850 евро (виж параграф 2 по-горе). Съдът счита, че не е необходимо да присъжда допълнителна сума за разноски по отношение на правната работа, извършена от адвоката на жалбоподателя, който се е присъединил към делото едва след уведомлението за жалбата. От друга страна, Съдът намира, че разходите за пощенски услуги и превод в размер на 65 евро са били необходими и действително извършени и са в разумен размер. Затова той присъжда тази сума в пълен размер, която да бъде преведена директно по банковата сметка на г-жа Маргаритова-Вучкова.

3.  Лихва за забава

59.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява останалата част от жалбите за допустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на член 1 от Протокол №1 към Конвенцията;

3.  Постановява

a) ответната държава да заплати в срок от три месеца следните суми в левова равностойност към датата на плащането:

 (i)  на г-жа Цветана Стойчева Петкова (жалба №19130/04 г.), EUR 3 000 (три хиляди евро) за имуществени и неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателката върху тази сума, и EUR 1 000 (хиляда евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателката върху тази сума, която сума да бъде преведена директно по банковите сметки на процесуалните й представители;

(ii)  на г-н Димитър Огнянов Янков (жалба №27777/06 г.), EUR 3 500 (три хиляди и петстотин евро) за имуществени и неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума, и EUR 65 (шестдесет и пет евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума, която сума да бъде преведена директно по банковата сметка на процесуалния му представител;

б) След изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горните суми в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

4.  Отхвърля претенциите за справедливо обезщетение в останалата им част.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 25 септември 2012 г., в съответствие с член 77, алинея 2 и 3 от Правилника на Съда.

                 Фатош Арачи                                                     Пейви Хирвеле
Заместник-секретар на Отделението                                  Председател

Дата на постановяване: 25.9.2012 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-113430