Номер на жалба: 36265/05

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания, (Чл. 6) Гражданско производство, (Чл. 6-1) Разумен срок

По делото Пулева и Радева срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), в състав:

       Пайви Хирвела, Председател,

       Леди Бианку,

       Здравка Калайджиева, съдии,

       и Фатош Араци, заместник-секретар на отделението,

след обсъждане на закрито заседание, проведено на 24 януари 2012 г.,

постановява следното решение, прието на посочената по-горе дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1. Делото е образувано по жалба (№36265/05) срещу Република България, подадена на 26 септември 2005 г. в Съда, на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“), от две български гражданки г-жа Иванка Георгиева Пулева и г-жа Даниела Панайотова Радева (наричани по-нататък „жалбоподателките“).

2. Жалбоподателките се представляват от г-жа И. Иванова, адвокат, практикуваща в гр. Бургас. Българското правителство (наричано по-нататък „Правителството“) се представлява от своя агент г-жа Н. Николова от Министерство на правосъдието.

3. На 6 януари 2010 г. Председателят на Пето отделение решава да уведоми Правителството за жалбата.

4. По-късно, след реорганизацията на отделенията на Съда на 1 февруари 2011 г., жалбата е прехвърлена на Четвърто отделение на Съда.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5. Жалбоподателките са родени съответно през 1946 г. и 1967 г. и живеят в Поморие.

6. Двете жалбоподателки са майка и дъщеря й. Първата жалбоподателка е служителка в държавно предприятие. През 1991 г. и 1993 г. дружеството предоставя на първата жалбоподателка къща под наем. През 1992 г. управителният орган на предприятието взема решение да продаде къщата на жалбоподателките на пазарната й стойност. Продажбата не е осъществена по неуточнени причини. През 1993 г. на втората жалбоподателка също е предоставено ползване под наем.

7. На неизвестна дата, най-вероятно през 1994 г., правото на собственост върху къщата е прехвърлено на общината. Жалбоподателките все още обитават къщата като наематели.

8. На неизвестна дата жалбоподателките искат от Общински съвет – Поморие да им бъде разрешено да закупят къщата. На 25 април 1994 г. Общинският съвет дава съгласие за продажбата и нарежда на кмета да извърши съответните формалности и да приключи продажбата до 30 юни 1994 г. Продажбата не е осъществена по неуточнени причини.

9. На 17 ноември 1994 г. жалбоподателките подават нова молба до Общинския съвет да закупят къщата. С писмо от 26 юни 1995 г. общината уведомява жалбоподателките, че във връзка с тяхната молба е необходимо да подадат определени документи. Не е ясно дали жалбоподателките са подали тези документи. Във всеки случай липсва информация, че Общинският съвет е разрешил продажбата.

10. През периода 1995-97 г. жалбоподателките правят голям ремонт на къщата и през 2000 г. завеждат иск срещу общината, претендирайки възстановяване на направените от тях разходи.

11. С решение от 26 август 2003 г. Бургаският окръжен съд уважава иска частично. След подадена жалба, на 12 октомври 2004 г. Бургаският апелативен съд постановява решение в полза на жалбоподателките. Това решение става окончателно на неизвестна дата скоро след това, тъй като страните не подават касационна жалба.

12. На 5 януари 2005 г. жалбоподателките се снабдяват с изпълнителен лист срещу Община Поморие за сумата от 21 660 лева (BGN), равностойността на приблизително 11 000 евро (EUR), която включва присъдената от съдилищата сума и направените от жалбоподателките разходи по време на съдебното производство, както и съответната лихва.

13. На 25 март 2005 г. жалбоподателките подават нова молба до Общински съвет - Поморие да им продаде къщата. По-специално, предлагат на общината при определяне цената на къщата да вземе предвид присъденото с решението от 12 октомври 2004 г. обезщетение и съответно да намали цената. Жалбоподателките прилагат копие на изпълнителния лист. На 8 април 2005 г. подават идентична молба до кмета и отново прилагат копие от изпълнителния лист.

14. Изглежда, че властите не отговарят на молбите и положението остава непроменено до юни 2008 г.

15. На 9 юни 2008 г. жалбоподателките подават нова молба до Общински съвет –Поморие да им продаде къщата. На 18 юли 2008 г. Общинският съвет нарежда да се направи опис и оценка на къщата. Също така взема решение, наред с другото, да се проучат други възможности и да се предложи друга собственост, за да се уреди задължението. Изглежда че Общинският съвет не е взел решение да се разреши продажбата.

16. На 6 април 2009 г. жалбоподателките представят на общината оценка на къщата. Очевидно властите не предприемат по-нататъшни действия в това отношение. На 24 септември 2009 г. жалбоподателките оспорват пред Бургаския административен съд мълчаливия отказ на кмета да изпълни решението на Общинския съвет от 25 април 1994 г. да продаде къщата. На 2 април 2010 г. съдът отхвърля жалбата, установявайки, че въпросният мълчалив отказ не е административен акт и не подлежи на съдебен контрол, тъй като при осъществяването на продажбата кметът действа като равнопоставено лице на жалбоподателките. Жалбоподателките не подават касационна жалба.

17. Междувременно, след влизането в сила на новия Граждански процесуален кодекс през м. март 2008 г., на 26 август 2009 г. жалбоподателките молят съдия-изпълнителя да образува изпълнително производство срещу общината. На 7 октомври 2009 г. съдия-изпълнителят представя изпълнителния лист на финансовия отдел на общината за изпълнение.

18. На 1 март 2010 г. съдия-изпълнителят приканва общината да плати задължението. На 26 март 2010 г. общината уведомява жалбоподателките, че претендираната сума ще бъде включена в текущия по това време бюджет или в бюджета за следващата година, тъй като в тогавашния момент общината не разполага с финансови средства за уреждане на задължението.

19. На неизвестна дата в началото на 2010 г. общината завежда иск срещу жалбоподателките пред Бургаския окръжен съд, претендирайки обезщетение от жалбоподателките за неплатен наем. Изглежда производството е прекратено на първа инстанция на 31 март 2010 г. Не е ясно как се развива въззивното производство.

20. През м. октомври 2010 г. общината образува производство за постигане на спогодба с жалбоподателките във връзка с висящото задължение. Спогодбата е сключена на 11 май 2011 г. Същата гласи, че общината има съдебно установено висящо задължение спрямо жалбоподателките и че жалбоподателките дължат на общината обезщетение за неплатен наем. Страните се споразумяват, че общината ще плати, по-специално, по-голяма част от съдебно установеното задължение и ще продаде къщата на жалбоподателките след съответните формалности.

21. Отделно от това, през 2005 г. първата жалбоподателка купува преносим павилион и моли да й бъде разрешено да наеме общинска земя, за да го експлоатира. Очевидно общината отказва.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A. Граждански процесуален кодекс

22. Съгласно Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. кредитор, който има парично вземане, произтичащо от решение на въззивен съд в негова полза срещу държавно учреждение или община, не може да се снабди с изпълнителен лист преди решението да влезе в сила (чл. 239, ал. 2). Този правен режим се различава от общия режим, съгласно който решенията на въззивните съдилища подлежат на изпълнение преди да са влезли в сила (чл. 237, буква а)).

23. Лице, което има такова подлежащо на изпълнение вземане (например съдебно установено задължение) срещу държавно учреждение или община, трябва да предяви изпълнителния лист, който удостоверява вземането, на финансовия орган на съответното учреждение. Плащането на вземането се извършва от средствата, определени за тази цел в бюджета на учреждението. Ако няма средства в бюджета на учреждението, висшестоящото учреждение трябва да обезпечи наличието на средства в бюджета за следващата година (чл. 399, ал. 2). Изпълнение не се допуска, когато длъжникът по съдебното решение е държавен орган или община.

24. Този правен режим се променя с влизането в сила на новия Граждански процесуален кодекс от 2007 г. през март 2008 г., който предвижда, че паричните вземания срещу общините се изпълняват съобразно общите правила, приложими за частните длъжници (чл. 520, ал. 2). Само публичната общинска собственост и получените субсидии от държавата не могат да са предмет на изпълнение.

25. През февруари 2010 г. Гражданският процесуален кодекс от 2007 г. е изменен отново. Същият връща в сила стария режим, предвиждайки, че не се допуска изпълнение не само срещу държавни органи, но и срещу общини. С решение от 21 декември 2010 г. (реш. № 15 от 21.12.2010 г., по к. д. № 9/2010 г., обн., ДВ, бр. 5 от 14.01.2011 г.) Конституционният съд заличава това изменение и по този начин разрешава изпълнение срещу общини.

Б. Закон за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (Закон за отговорността на държавата)

26. Съгласно чл. 1 държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.

27. Съгласно последната налична практика на Върховния административен съд  неизпълнението или забавеното изпълнение на съдебно решение от администрацията не би могло да се характеризира като действие или бездействие при или по повод изпълнение на административна дейност, поради което не може да служи като основание на иск за вреди по Закона за отговорността на държавата (реш. на ВАС № 7496 от 8 юни 2009 г. по адм. дело № 13108 от 2008 г.; опр. № 3292 от 8 март 2009 г. по адм. дело № 2207 от 2011 г.; опр. № 6129 от 11 май 2010 г. по адм. дело № 5549 от 2010 г.).

ЗАКОНЪТ

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА И ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

28. Жалбоподателките се оплакват, че Община Поморие не е изпълнила присъденото й в съдебното решение задължение в полза на жалбоподателките в продължение на много години. Те не се позовават на конкретна разпоредба от Конвенцията.

29. Съдът счита, че това оплакване следва да се разглежда съгласно член 6 § 1 от Конвенцията и член 1 от Протокол № 1, които предвиждат, доколкото е относимо:

Член 6 § 1

„Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... , има право на ... гледане на неговото дело ... от ... съд ...“

Член 1 от Протокол № 1

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право...“

A. Допустимост

30. Правителството твърди, че жалбоподателките не са изчерпали всички вътрешноправни средства за защита, тъй като са могли да заведат иск срещу общината съгласно Закона за отговорността на държавата и да искат обезщетение за причинените вреди поради забавянето на изпълнението на съдебното решение.

31. В началото Съдът отбелязва, че българското право и по-специално Законът за отговорността на държавата, не предвижда изрично обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от неизпълнение или забавено изпълнение на решения на националните съдилища. Също така от ограничената съдебна практика на Върховния административен съд по този въпрос не изглежда такъв иск да попада в обхвата на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата (вж. параграф 27 по-горе). Във всеки случай Правителството не е доказало възражението си. По-специално вътрешната съдебна практика, посочена от Правителството, не се отнася за присъждането на обезщетение за забава на изпълнението на съдебни решения срещу държавни учреждения или общини и поради това не подкрепя твърдението, че иск съгласно посочения закон е ефективно правно средство за защита за жалбоподателките при обстоятелствата на настоящия случай.

32. Следователно възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита по отношение на оплакванията на жалбоподателките по член 6 § 1 и член 1 от Протокол № 1 трябва да бъде отхвърлено. Освен това Съдът отбелязва, че тези оплаквания не са явно необосновани по смисъла на член 35 § 3, буква a) от Конвенцията и не са недопустими на каквото и да било друго основание. Следователно те трябва да бъдат обявени за допустими.

Б. Основания

33. Жалбоподателките поддържат, че в продължение на години общината не е платила дължимата сума въпреки усилията им да получат плащане или да купят къщата.

34. Правителството оспорва този довод. Твърди, че до октомври 2009 г. жалбоподателките не са представили изпълнителния лист във финансовия отдел на общината, а са подавали молби до Общинския съвет и до кмета за закупуване на къщата. С оглед на това Правителството твърди, че жалбоподателките не искат плащане на задължението, а да им бъде разрешено да купят къщата. Освен това Правителството твърди, че въпреки влизането в сила на новия Граждански процесуален кодекс от 2007 г., през  март 2008 г. жалбоподателките не са реагирали своевременно и са образували изпълнително производство година и половина по-късно, през август 2009 г.

35. Съдът отново изтъква, че правото на достъп до съд, заложено в член 6 § 1 от Конвенцията, би било илюзорно, ако вътрешната правна система на договаряща държава позволява окончателно, задължително съдебно решение да остане недействащо в ущърб на едната страна. Правовият ред, един от фундаменталните принципи на демократичното общество, е заложен във всички разпоредби на Конвенцията и налага задължение на държавата и на който и да било държавен орган да се съобразява със съдебните разпореждания и решения срещу нея, съответно него (вж. делото Бурдов срещу Русия, № 59498/00, § 34, ECHR 2002‑III; делото Сирманов срещу България, № 67353/01, § 31, 10 май 2007 г.).

36. Следователно едно неразумно дълго забавяне на изпълнение на обвързващо решение може да наруши Конвенцията. Разумността на такова забавяне се определя предвид сложността на изпълнителното производство, поведението на самия жалбоподател и на компетентните органи, и сумата и естеството на съдебното присъждане (вж. делото Бурдов срещу Русия (№. 2), № 33509/04, § 66, ECHR 2009‑...; делото Рейлян срещу Русия, № 22000/03, § 31, 15 февруари 2007 г.).

37. Съдът отбелязва, че решението на Бургаския апелативен съд от 12 октомври 2004 г. е влязло в сила на неуточнена дата, но във всеки случай преди 5 януари 2005 г., и към тази дата общината е знаела или би следвало да знае за задължението си да плати на жалбоподателките присъдената сума (вж. § 22 по-горе и делото Бурдов (№ 2), цитирано по-горе, § 72).

38. Съдът взема под внимание възражението на Правителството, че жалбоподателките не са представили изпълнителния си лист във финансовия отдел на общината, а на кмета и на Общинския съвет, молейки ги да закупят къщата (вж. параграфи 13 и 15 по-горе). Въпреки това Съдът счита, че по този начин жалбоподателките са уведомили отговорния орган за съдебното решение, показали са своето намерение да съберат дълга, макар и чрез други средства, и са демонстрирали готовността си да си сътрудничат с властите в това отношение.

39. Освен това изпълнението на съдебното решение е представлявало известна сложност, тъй като не е било съвсем ясно дали жалбоподателките искат да купят къщата или да получат плащане. Съдът отбелязва обаче, че дори истинското намерение на жалбоподателките да е било да купят къщата и да не получат плащане формално, това обстоятелство само по себе си не освобождава властите от задължението им по Конвенцията служебно да предприемат своевременни мерки на базата на наличната им информация, за да изпълнят решението срещу общината. В настоящия случай кметът или Общинският съвет, знаейки за висящия дълг на общината, не са отговорили на молбите на жалбоподателките от 2005 г. и 2008 г. да купят къщата (вж. параграфи 14 и 15 по-горе) или, в случай че покупката е невъзможна или неприемливо за общината, да прехвърлят молбата и изпълнителния лист на финансовия отдел за плащане. Съдът не намира никакво оправдание за такова бездействие, което продължава до март 2010 г. (вж. параграф 18 по-горе).

40. Съдът взема предвид твърдението на Правителството, че вместо да чакат година и половина, жалбоподателките е трябвало да сезират съдия-изпълнителя скоро след влизането в сила на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г., и отбелязва че от м. март 2008 г. жалбоподателките са имали такава възможност, за да ускорят плащането. Въпреки това Съдът отбелязва, че в конкретната ситуация на изпълнително производство не може да се очаква от лице, което е получило съдебно решение срещу държавата, да заведе отделно изпълнително дело (вж. делото Бурдов (№ 2), цитирано по-горе, § 68; делото Metaxas v. Greece, № 8415/02, § 19, 27 май 2004 г.), и че във всеки случай, евентуално бездействие от страна на кредитора не освобождава държавата от задължението й да изпълни висящото задължение (вж. делото Бурдов (№ 2), цитирано по-горе, § 69; делото Karahalios v. Greece (dec.), № 62503/00, 26 септември 2002 г.).

41. Съдът отбелязва, че още през август 2009 г. жалбоподателките са се обърнали към съдия-изпълнител да им съдейства за събирането на вземането и през октомври 2009 г. съдия-изпълнителят е изпратил уведомление до общината. В отговор през март 2010 г. общината ги информира, че е невъзможно незабавно изпълнение, но претендираната сума ще бъде включена в текущия към онзи момент бюджет или в бюджета за следващата година. Въпреки че Съдът приема, че забавяне на изпълнението на съдебно решение може да бъде оправдано при определени обстоятелства, в настоящия случай властите са знаели за висящото задължение от няколко години, което прави приведения довод за бюджетни ограничения несъстоятелен.

42. Накрая Съдът отбелязва, че решението е останало неизпълнено най-малко до май 2011 г. за общ период от повече от шест години, което само по себе си е прекомерно.

43. Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

44. При положение че обвързващото и подлежащо на изпълнение съдебно решение е създало установено право на плащане в полза на жалбоподателките, което трябва да бъде счетено за „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1 (вж. делото Vasilopoulou v. Greece, № 47541/99, § 22, 21 март 2002 г.), продължителното несъобразяване на властите с решението също така е нарушило правото на жалбоподателките безпрепятствено да използват своето имущество (вж., наред с много други източници, делото Бурдов, цитирано по-горе, § 41).

45. Следователно е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1.

II. ДРУГИ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА

46. Освен това жалбоподателките се оплакват по член 6 § 1 и член 1 от Протокол № 1, че не са могли да купят къщата, че образуваното от тях дело срещу общината е било несправедливо и че първата жалбоподателка не е могла да наеме общинска земя, за да постави и използва павилиона си.

47. Съдът разгледа останалата част от оплакванията на жалбоподателките така, както са представени. Въпреки това, предвид всички материали, с които разполага, и доколкото въпросите, повдигнати с оплакванията, са от компетентността му, Съдът счита, че същите не разкриват нарушение на правата и свободите, предвидени в Конвенцията или в Протоколите към нея.

48. Следователно тази част от жалбата трябва да бъде отхвърлена като явно необоснована съгласно член 35 § 3, буква a) и § 4 от Конвенцията.

III. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

49. Член 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A. Вреди

50. Жалбоподателките претендират съдебно установеното вземане плюс съответните лихви и разноските, направени в изпълнителното производство, като имуществени вреди, и 12 000 лева (приблизително равностойността на 6 100 евро) за неимуществени вреди.

51. Правителството оспорва тези искания като прекомерни.

52. По отношение на имуществените вреди Съдът отбелязва, че съгласно вътрешното право, за целите на изпълнението на решенията в тяхна полза, жалбоподателките имат право да съберат съдебно установеното вземане, плюс съответните лихви и направените разходи и разноски в изпълнителното производство. Съдът посочва, че жалбоподателките все още разполагат със своята претенция и затова не трябва да се прави специално присъждане за имуществени вреди. Също така отбелязва, че те са постигнали споразумение с общината относно плащането на задължението. При тези обстоятелства и предвид горепосоченото, Съдът счита, че Правителството ответник трябва да осигури изпълнение на решението на Бургаския апелативен съд от 12 октомври 2004 г. в полза на жалбоподателките (вж. делото Čolić and Others v. Bosnia and Herzegovina, №№ 1218/07, 1240/07 и други, § 20, 10 ноември 2009 г.; делото Solomatin v. Ukraine, № 8191/04, § 30, 15 октомври 2009 г.) в срок до три месеца от датата на уведомяването за настоящото решение от Съда.

53. По отношение на неимуществените вреди Съдът счита, че жалбоподателките най-вероятно са изпитвали чувство на безсилие в резултат на неизпълнението на окончателното решение в тяхна полза. Затова им присъжда 4 500 евро за неимуществени вреди.

Б. Разноски

54. Жалбоподателките също така претендират 7 000 лева (приблизително 3 600 евро) за направени разходи в производството пред националните съдилища, и 300 лева (приблизително 155 евро) за пътни разходи във връзка с изпълнението на решението. В подкрепа на това си искане жалбоподателките представят договор за правна помощ, предвиждащ сумата от 1 200 лева (равностойността на 614 евро) като възнаграждение за предоставените правни услуги.

55. Правителството оспорва тези искания като прекомерни и необосновани.

56. Според практиката на Съда жалбоподателят има право на възстановяване на разноските само доколкото е доказано, че те са необходими и действително извършени и са в разумен размер В конкретния случай, като има предвид документите, с които разполага, и горните критерии, Съдът счита, че исканията са доказани до размера 614 евро. Предвид това Съдът присъжда сумата от 614 евро за разноски.

В. Лихва за забава

57. Съдът намира за уместно лихвата за забава да бъде определена въз основа на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка, увеличена с три процентни пункта.

ПОРАДИ ИЗЛОЖЕНИТЕ МОТИВИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1. Обявява оплакванията по член 6 § 1 и член 1 от Протокол № 1 относно неизпълнението на окончателното съдебно решение в полза на жалбоподателките за допустими, а останалата част от жалбата за недопустима;

2. Приема, че е допуснато нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;

3. Приема, че е допуснато нарушение на член 1 от Протокол № 1;

4. Приема, че:

a) в срок до три месеца държавата ответник трябва да обезпечи изпълнението на решението на вътрешния съд, което е предмет на разглеждане по настоящото дело;

б) държавата ответник трябва да изплати на жалбоподателките съвместно, в срок до три месеца, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на изплащането им:

(i) EUR 4 500 (четири хиляди и петстотин евро), плюс с данъците, с които би била обложена тази сума, за неимуществени вреди;

(ii) EUR 614 (шестстотин и четиринадесет евро), плюс с данъците, с които би била обложена тази сума, за разноски;

в) от изтичането на гореспоменатите три месеца до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка за срока на забавата, увеличена с три процентни пункта;

5. Отхвърля в останалата им част исканията на жалбоподателките за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и съобщено в писмена форма на 14 февруари 2012 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Фатош Араци                                                                 Пайви Хирвела         Заместник-секретар    Председател

Дата на постановяване: 14.2.2012 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-109050