Номер на жалба: 17705/05

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (П1-1) Защита на собствеността, (Чл. 6-1) Решаване на правен спор (относно граждански права и задължения), (П1-1-1) Мирно ползване от притежания, (Чл. 6-1) Справедливо гледане

По делото „Илиева и други срещу България“,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

         Гуидо Раймонди (Guido Raimondi), Председател,
         Георги Николау (George Nicolaou),
         Леди Бианку (Ledi Bianku),
         Нона Цоцория (Nona Tsotsoria),
         Здравка Калайджиева (Zdravka Kalaydjieva),
         Пол Махоуни (Paul Mahoney),
         Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,
и Фатос Арачи (Fatoş Aracı), Заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание на 13 януари 2015 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1. Делото е образувано по жалба (№ 17705/05) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от четирима български граждани, г-жа Станка Цанова Илиева, г-н Станко Калинов Станев, г-н Калин Цветанов Илиев и г-н Станко Цветанов Илиев („жалбоподателите“), на 5 май 2005 г.

2. Г-жа Станка Цанова Илиева умира на 22 юли 2012 г. и с писмо от 18-ти декември 2012 г. жалбоподателят, г-н Станко Калинов Станев, неин син и единствен наследник, изразява желанието си да поддържа жалбата вместо нея.

3. Жалбоподателите са представлявани от г-н M. Екимджиев, г-жа К. Бончева и г-жа Г. Черничерска, адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство („Правителството“) е представлявано от своя агент, г-жа М. Димова, от Министерство на правосъдието.

4. Жалбоподателите твърдят, че при спор относно реституцията на земеделски земи властите са действали в нарушение на принципа на правната сигурност, неоснователно са отказали възстановяване в реални граници, и са забавили процедурата по реституция.

5. На 10 юли 2012 г. жалбата е комуникирана на правителството. Взима се решение съдът да се произнесе едновременно по допустимостта и по съществото на жалбата (чл. 29, ал. 1 от Конвенцията).

ПО ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

6.  Жалбоподателите са родени съответно през 1928 г., 1949 г., 1958 г. и 1954 г. Г-н Станко Калинов Станев и г-н Калин Цветанов Илиев живеят в Тетевен, а г-н Станко Цветанов Илиев живее в Плевен. Г-жа Станка Цанова Илиева също е живяла в Тетевен.

7. Наследодателите на жалбоподателите са притежавали земеделска земя в района на село Рибарица, област Ловеч, която е колективизирана след 1945 г.

A.      Развитие по отношение на земите на жалбоподателите и създаване на „Почивно дело на ССХП“ ЕООД

8.  През 1964 г. общинските власти в Ловеч решават да отпуснат земя за изграждане на хотел в Рибарица. Точните граници на парцела са определени в решение, постановено през 1984 г.: това е един от парцелите, бивша собственост на наследодателите на жалбоподателите. През 1985 г. предложението земята официално да се отчужди от земеделска кооперация, в която е била включена по-рано, бива отхвърлено от комисия, сформирана от правителството.

9.  Хотелът е построен между 1962 г. и 1968 г. Той се състои от основна сграда – състояща се от ресторант и пет спални, десет бунгала и помощни сгради. През 90-те години на миналия век комплексът включва и една недовършена сграда, проектирана да включва шест спални и фоайе, както и плувен басейн. Парцелът, върху който сградата е построена, заема площ от 8 182 квадратни метра.

10.  През март 1987 г. местните власти в Ловеч основават държавно предприятие на име „Почивно дело на СО“, което е натоварено със задачата, по-специално, да използва и управлява хотела в Рибарица. На 23 януари 1995 г. министърът на земеделието нарежда учредяването на държавно дружество с ограничена отговорност на име „Почивно дело на ССХП“ ЕООД, което поема активите на предприятието; съгласно приложимите национални разпоредби, това дава право на  дружеството да стане собственик на тези активи. „Почивно дело на ССХП“ ЕООД е вписано в търговския регистър на Ловеч на 1 март 1995 година.

11.  През юни 1996 г. дружеството започва процедура за промяна на статута на земята, върху която е построен хотелът, и която все още е официално считана за земеделска. Ходът на тази процедура е неясен.

12.  На 13 ноември 1998 г. министърът на земеделието издава „акт за държавна собственост“ за хотела и земята, на която същият е построен. В документа се отбелязва, че имотът е бил включен в капитала на „Почивно дело на ССХП“ ЕООД.

Б. Реституиране на земята

13. През 1991 г., след приемането на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ), жалбоподателите, които са наследили в равни части земята от своите наследодатели, подават документи за реституцията на земята, тяхна бивша собственост.

14. С решение от 25 юли, 1995 г. поземлената комисия в Тетевен („Поземлената комисия“) възстановява правото на собственост на жалбоподателите върху няколко имота, включително и един с размер 8 290 кв. м., на който е бил построен хотелът. В решението този парцел бива назован „ливада“.

15. На 26 февруари 1996 г. поземлената комисия издава ново решение относно земите на жалбоподателите за изменение на предишното такова. В новото решение комисията не споменава парцела, върху който е построен хотелът, което, в съответствие с приложимите правила, се счита за равнозначно на мълчалив отказ за разпореждане за възстановяване на собствеността.

16. Жалбоподателите започват производство за съдебно преразглеждане на решението от 26 февруари 1996 година. С окончателно решение от 9 април 1998 г. Тетевенският районен съд отменя решението. Съдът отбелязва, че през 1985 г. компетентната комисия е отказала предложението за отчуждаване на оспорвания парцел от земеделския кооператив. Той отбелязва още, че процедурата, насочена към промяна на статута на земята, инициирана от „Почивно дело на ССХП“ ЕООД, не е приключила и че парцелът все още не е регистриран като държавен или общински. Съдът заключава, че поземлената комисия не разполага с валидни правни основания, според които съдът да измени решението си от 25 юли 1995 г., като нарежда възстановяване в реални граници, отменя последващия мълчалив отказ в това отношение и възстановява правото на собственост на жалбоподателите върху парцела.

17. Въз основа на горното решение на 5 март 1999 г. жалбоподателите получават нотариален акт.

В.  Гражданско производство

18.  На 7 август 1998 г. дружество „Почивно дело на ССХП“ ЕООД предявява иск срещу жалбоподателите, като иска установително решение, с което да се потвърди, че дружеството е собственик на въпросния парцел. Жалбоподателите внасят насрещен иск за rei vindicatio. Те твърдят, че сградите на хотела са незаконни и че земята никога не е преставала официално да се счита за земеделска. Жалбоподателите основават твърденията си, че те са собствениците на земята, върху решението на поземлената комисия от 25 юли 1995 г.

19.  Делото е разгледано от три съдебни инстанции. Окончателното решение на Върховния касационен съд е оповестено на 19 януари 2005 година.

20.  Националните съдилища констатират, че дружество „Почивно дело на ССХП“ ЕООД е станало собственик на парцела след преобразуването си в държавно дружество през 1995 г., тъй като държавното предприятие, на което то е правоприемник, преди това е ползвало и управлявало имота. Що се отнася до исковете на жалбоподателите, съдилищата са отбелязали, че същите са базирани на решението на поземлената комисия от 25 юли 1995 година. Въпреки това, това решение, както и решението на Тетевенския районен съд от 9 април 1998 г., не са обвързващи за „Почивно дело на ССХП“ ЕООД, тъй като дружеството не е било страна в процедурата по реституция. Така съдилищата считат, че са свободни да проведат „косвен контрол“ на решението за реституция и заключават, че е нищожно, тъй като предпоставките за възстановяване в реални граници не са били изпълнени. Това е така по-специално предвид разпоредбата, съдържаща се в чл. 10б от ЗСПЗЗ, който забранява реституция в случаите, когато е налице земеделски земи, които „са застроени или върху тях са проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността“. Съгласно чл. 10б няма изискване строежите да са били законни, тъй като това, което има значение, е положението в момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ.

Г. Обезщетение

21.  Вследствие на горните събития с решение от 28 февруари 2006 г. Тетевенската общинска служба по земеделие и гори (бившата поземлена комисия) се произнася, че жалбоподателите имат право на обезщетение вместо реституция. В друго решение от 6 април 2006 г. тя постановява, че обезщетението ще бъде осъществено чрез компенсаторни записи с номинална стойност от 5 360 български лева (BGN). Жалбоподателите получават записите на 20 декември 2006 г.

22.  Жалбоподателите продават записите през февруари 2013 г. Общата сума, която получават, е 2 823,88 лв.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

23.  Приложимото вътрешно право и практика по отношение на res judicata ефекта на съдебните решения, производството по реституция на земеделска земя, както и преобразуването на бивши държавни предприятия в търговски дружества, са обобщени в решенията на съда по делата Сивова и Колева с/у България (№ 30383/03, §§ 29-49 и 57-60, 15 ноември 2011 г.) и Караиванова и Милева с/у България (№ 37857/05, §§ 28-35, 17 юни 2014 г.).

ЗАКОНЪТ

I.                 ПРЕЮДИЦИАЛЕН ВЪПРОС

24.  Един от жалбоподателите, г-жа Станка Цанова Илиева, умира на 22 юли 2012 г., докато делото е висящо и нейният син и единствен наследник, г-н Станко Калинов Станев, изразява желание да поддържа жалбата от нейно име (виж точка 2 по-горе). Няма спор, че той има това право и Съдът не вижда причина да не се съгласи с искането му (виж Хорватова срещу Словакия, № 74456/01, §§ 25-27,  17 май 2005 г., и Донка Стефанова срещу България, № 19256/03, § 11, 01 октомври 2009 г.).

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ОТНОСНО RES JUDICATA ЕФЕКТА НА РЕШЕНИЕТО ОТ 9 АПРИЛ 1998 г.

25. Жалбоподателите се оплакват, по силата на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, че в рамките на гражданското производство срещу „Почивно дело на ССХП“ ЕООД, националните съдилища са преразгледали заключенията в тяхна полза, направени от Тетевенския районен съд в неговото окончателно решение от 9 април 1998 г. Жалбоподателите считат, че този подход е нарушил принципа на правната сигурност.

26.  Чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, доколкото е приложимо, гласи:

„Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има прави на справедливо ... гледане ... от ... съд ...“

A. Аргументи на страните

27.  Позовавайки се на констатациите на Съда в Сивова и Колева, (цитирано по-горе), което се отнася до подобни обстоятелства, правителството счита, че няма нарушение на чл. 6, ал. 1. То изтъква, че трети лица, претендиращи за права върху реституирани имоти като „Почивно дело на ССХП“ ЕООД не могат да участват в административни производства, касаещи реституцията.

28.  Жалбоподателите твърдят, че след като държавата е обвързана от решението на Тетевенския районен съд от 9 април 1998 г., същото би трябвало да е обвързващо и за дружество „Почивно дело на ССХП“ ЕООД, което не би могло да се счита за реална „трета страна“ в производството по реституция, тъй като е изцяло собственост на държавата и под неин контрол. По този начин преразглеждането на основателността на реституционните претенции на жалбоподателите е нарушение на принципа на правната сигурност, както е посочено от съда по делото Кехая и други с/у България (№ 47797/99 и № 68698/01 от 12 януари 2006 г.). Жалбоподателите считат, че чрез прехвърляне на собствеността на земята, за която те претендират, към дружеството, държавата сама си е дала „втори шанс“, за да си осигури преразглеждане и да предотврати влизането в сила на решението за реституция.

Б.  Преценката на Съда

1.  Допустимост

1.  Съдът отбелязва, че настоящата жалба не е явно неоснователна по смисъла на чл. 35, ал. 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно, същата трябва да бъде обявена за допустима.

2.  По същество

30.  Съдът отбелязва в самото начало, че въпросите, повдигнати в настоящия случай, са сходни на тези, разгледани от съда при делата Сивова и Колева и Караиванова и Милева (и двете цитирани по-горе), и следва да приложи към настоящото дело принципите, развити в тези две дела.

31.  Както и в горепосочените дела, Съдът подчертава, че правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, тълкуван в светлината на принципите на върховенството на закона и правната сигурност, включва изискването, че когато съдилищата са се произнесли окончателно по спор между дадени страни, то тяхното отсъждане не трябва да се поставя под въпрос (виж Брумареску срещу Румъния [ГО], № 28342/95, § 61, ЕСПЧ 1999-VII). Според принципа на правната сигурност и зачитане на res judicata ефекта на окончателните решения, нито една страна не може да иска преразглеждане на окончателно и обвързващо решение единствено с цел насрочване на ново гледане и ново решение по делото (виж Рябих срещу Русия, № 52854/99, § 52, ЕСПЧ 2003-IX). Във всички правни системи, res judicata ефектът на решенията има ограничения ad personam и ad rem (виж Кехая и други, цитирано по-горе, § 66, и Есертас с/у Литва, № 50208/06, § 22, 31 май 2012 г.).

32.  Що се отнася до конкретния случай, Съдът отбелязва, че решението на Тетевенския районен съд от 9 април 1998 г. не се отнася до съдебно преразглеждане на първоначалния отказ на поземлената комисия да нареди реституция, а до преразглеждане последващото решение, целящо промяна на предходно решение в полза на жалбоподателите (виж параграфи 14-16 по-горе).

33.  Съдът отбелязва в допълнение, че още преди жалбоподателите да отправят своите реституционни претенции, както и през цялото време след това, дружество „Почивно дело на ССХП“ ЕООД е държало и използвало парцела, за който те претендират, и се е опитало да промени статута на земята. Следователно, жалбоподателите е трябвало да са наясно с насрещните претенции на дружеството към парцела. Освен това, с оглед на добре установената практика на националните съдилища за преразглеждане на административни и съдебни решения за реституцията в последващо гражданско производство, свързано с правото на собственост (виж Сивова и Колева, § 44, и Караиванова и Милева, § 33, и двете цитирани по-горе), жалбоподателите е трябвало да знаят, че всеки спор между тях и дружеството, в крайна сметка ще бъде предмет на последващо гражданско производство, по което дружеството е щяло да бъде страна (виж Сивова и Колева, цитирано по-горе, § 74).

34.  За да се определи дали резултатът от гражданското производство в случая е в съответствие с принципа на правната сигурност, защитен от чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, Съдът ще разгледа двата аспекта на резултата, както е посочено в точка 31 по-горе, а именно ad personam и ad rem.

35.  По отношение на първия от тях, ad personam, Съдът отбелязва, че съгласно националното законодателство към тогавашния момент, решенията на поземлените комисии и решенията, като това от 9 април, 1998 г., са били приети в ex parte производство (виж Караиванова и Милева, цитиранo по-горе, § 49). В конкретния случай тези страни са били жалбоподателите и държавен орган, поземлената комисия, докато дружество „Почивно дело на ССХП“ ЕООД е страна само по последвалото гражданско производство.

36. Съдът отбелязва, също така, че няма спор относно това, че съгласно българското право, държавните дружества – дори и когато са правоприемници на бивши държавни предприятия – са отделни юридически лица, способни самостоятелно да  придобиват и упражняват различни права на собственост, както и да защитават тези права в гражданско производство (виж Сивова и Колева, цитирано по-горе, §§ 48-49). Такива дружества – дори когато, както е в настоящия случай, са собственост на държавата – са подчинени на правилата на частното право и не разполагат с никакви обществени правомощия (пак там, § 72.). Освен това е важно да се посочи, че „Почивно дело на ССХП“ ЕООД е създадено и е поело активите на бивше държавно предприятие през 1995 г. (виж параграф 10 по-горе), много преди решението на Тетевенския районен съд от 9 април 1998 година. Поради това Съдът не счита, че при повторното проучване дали предпоставките за възстановяване в реални граници са изпълнени, националните съдилища са злоупотребили с ad personam аспекта от принципа на правната сигурност (виж Караиванова и Милева, цитирано по-горе, §§ 50-51).

37.  Съдът, също така, трябва да разгледа дали в обстоятелствата по конкретния случай, властите са поставили под въпрос проблем, който е бил окончателно решен от съд (ad rem аспекта от принципа на правната сигурност).

38.  В тази връзка Съдът отбелязва, че в решението си от 9 април 1998 г. Тетевенският районен съд установява, че поземлената комисия не е разполагала с валидни правни основания за отказ на възстановяване в реални граници, по-специално, защото предложението от 1985 г., за отчуждаване на спорния парцел от земеделска кооперация, е било отхвърлено, тъй като земята е продължавала да бъде официално предназначена за земеделска и, на последно място, защото парцелът не е бил регистриран като държавна или общинска собственост (виж параграф 16 по-горе).

39.  Въпреки това Тетевенският районен съд не е разгледал въпросите, поставени и разгледани в последващото гражданско производство между жалбоподателите и „Почивно дело на ССХП“ ЕООД, а именно, дали дружеството е придобило правото на собственост върху земята, както и дали земите „са застроени или върху тях са проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността“ по смисъла на чл. 10б от ЗСПЗЗ, което да възпрепятства възстановяването в реални граници. Тези аргументи за първи път биват приведени по време на гражданското производство от страна на „Почивно дело на ССХП“ ЕООД. След като разглеждат аргументите, съдилищата в тези производства констатират, първо, че дружеството е станало собственик на парцела, тъй като същото е правоприемник на бивше държавно предприятие, което е ползвало и управлявало въпросния парцел и, второ, че хотелът, заемащ земята, представлява „комплекс от строителни работи“, които вече са били налице в момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, което означава, че реституцията на парцела „в реални граници“ не е позволена от закона (виж параграф 20 по-горе).

40.  Съдът не може да заключи въз основа на изложеното по-горе, че националните съдилища са разгледали един и същи въпрос при реституцията и гражданското производство. В тази връзка, настоящото дело трябва да се разграничи от делото Кехая и други (цитирано по-горе, §§ 16-18 и 21-25), на което се позовават жалбоподателите (виж параграф 28 по-горе), в което очевидно става дума за преразглеждане на един и същи въпрос във второто производство, като този в първото, а именно – дали наследодателите на жалбоподателите са били собственици на претендираната от тях земя преди одържавяването (виж Караиванова и Милева, цитирано по-горе, § 57).

41. Съответно, Съдът не може да заключи, че подходът на вътрешните съдилища в настоящия случай не е съобразен с принципа на правната сигурност, залегнал в чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

42.  От това следва, че не е имало нарушение на тази разпоредба.

III. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

43.  Жалбоподателите се оплакват, по силата на чл. 1 от Протокол № 1, че не са могли да получат реституция на техния парцел „в реални граници“. Те също така се оплакват, позовавайки се на чл. 6, ал.1 и чл. 13 от Конвенцията, че производството по реституция е било твърде продължително.

44.  Съдът е на мнение, че е най-добре оплакванията по-горе да се разглеждат само съгласно чл. 1 от Протокол № 1 (виж Караиванова и Милева, цитирани по-горе, § 61). Тази разпоредба гласи:

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

A.  Аргументи на страните

45.  Позовавайки се отново на констатациите на Съда по отношение на Сивова и Колева (цитирано по-горе), правителството твърди, че чл. 1 от Протокол № 1 не е бил нарушен, по-специално, защото на  жалбоподателите са били присъдени обезщетения вместо реституция.

46.  Жалбоподателите не са съгласни. Те са на мнение, че решенията на поземлената комисия и на Тетевенския районен съд, с които реституционните им претенции са приети, означават, че жалбоподателите са придобили право на собственост, както и че последвалата невъзможност за изпълнението на тези решения, след като гражданските съдилища установяват, че предварителните условия за възстановяване в реални граници не са изпълнени, са довели до лишаване от собственост. Жалбоподателите също така твърдят, че това лишаване не е предвидено от закона и че то не е било в интерес на обществото. В допълнение, те твърдят, че обезщетението, което са получили чрез компенсаторни записи, които жалбоподателите са продали за сумата от 2 823,88 лв., е било неадекватно. Те заявяват също, че производството по реституция е било прекалено дълго и че са били поставени в ситуация на продължителна несигурност. Те твърдят, че процедурата е продължила до 2013 г., тъй като едва тогава жалбоподателите са успели да продадат компенсаторните записи, получени през 2006 година.

47. В допълнителното си становище по делото, правителството оспорва твърдението на жалбоподателите, че не са били в състояние да продадат записите преди 2013 г. Правителството представя разписка, подписана от представител на жалбоподателите, според която на 20 декември 2006 г. същите са получили сертификат, който им дава право да търгуват облигациите.

Б. Преценка на съда

1.  Допустимост

48.  Съдът отбелязва, че настоящата жалба не е явно необоснована по смисъла на чл. 35, ал. 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно същата трябва да бъде обявена за допустима.

2.  Същество

49. Съдът вече е обобщил принципите, прилагани в случаи на реституция на отчуждени имоти в Копецки с/у Словакия ([ГО], № 44912/98, § 35, 2004 - IX). Най-същественото е, че Съдът постановява, че чл. 1 от Протокол № 1 не може да се тълкува като налагане на общо задължение на договарящите държави да възстановят собствеността, отчуждена от тях, преди ратифициране на Конвенцията, както и не налага никакви ограничения върху свободата на договарящите държави да определят обхвата на реституцията на собствеността или да изберат условията, при които се съгласяват да възстановят правото на собственост на бившите собственици. От друга страна, след като дадена договаряща държава, която е ратифицирала Конвенцията, включително и Протокол № 1, приеме законодателство, предоставящо възможност за цялостно или частично възстановяване на собственост, отнета съгласно предходен режим, то за такова законодателство може да се счита, че генерира ново право на собственост, защитено от чл. 1 от Протокол  № 1 по отношение на лица, отговарящи на изискванията за придобиване на такова право. В допълнение, Съдът приема, че в ситуации като настоящата, която включва широкомащабна законодателна схема със значително икономическо въздействие, националните органи трябва да разполагат с широка свобода на преценка при избора на мерките за гарантиране зачитането на правата на собственост или за регулиране на отношенията на собственост (виж също Броньовски с/у Полша [ГО], № 31443/96, § 182, ЕСПЧ 2004-V; Мария Атанасиу и други с/у Румъния, № 30767/05 и 33800/06, §§ 171-72, 12 октомври 2010 г.; и Сивова и Колева, цитирано по-горе, §§ 97-98).

50.  Що се отнася до обстоятелствата по конкретния случай, Съдът отбелязва, че в решението си от 25 юли 1995 г., Комисията за земеделските земи в Тетевен признава правото на жалбоподателите на реституция (виж параграф 14 по-горе). Това поражда у тях оправдани правни очаквания в това отношение.

51.  Все пак, въпреки че в това определение, както и в решението на Тетевенския районен съд от 9 април 1998 г., се посочва, че се признава правото на жалбоподателите да реституират парцела, за който същите претендират, в неговите „реалните граници“, поради факта, който вече бе обсъден по-горе, че дружество „Почивно дело на ССХП“ ЕООД има вече известни насрещни претенции към земята, които следва да се разгледат в отделно гражданско производство с участие на дружеството, Съдът не може да приеме, че определението от 25 юли 1995 г. и решението от 9 април 1998 г. са окончателно определящи по отношение обхвата на реституционните права на жалбоподателите и водят до получаването на актив, т.е. до стабилно и защитимо право на собственост за жалбоподателите (виж Караиванова и Милева, § 76, цитирани по-горе, също Неделчева и други срещу България, № 5516/05, § 60, 28 май 2013 г., и Купенова и др. с/у България (опр.), № 12664/05, § 34, 7 май 2013 г.). Напротив, подходът на националното законодателство към въпроса означава, че обхватът на легитимно очакване на жалбоподателите остава предмет на ново установяване. Впоследствие, в хода на производството между жалбоподателите и „Почивно дело на ССХП“ ЕООД е установено, че реституцията в реални граници на парцела е невъзможна, поради наличието на „“застроени или върху тях … проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността“ по смисъла на чл. 10б от ЗСПЗЗ.

52.  След това Общинската служба по земеделие и гори в Тетевен (правоприемник на поземлената комисия) дава на жалбоподателите обезщетение (виж параграф 21 по-горе). Това е бил моментът, когато съдържанието на легитимното очакване на жалбоподателите, се е определило с окончателност, пораждайки за тях право да получат конкретен актив.

53.  Жалбоподателите твърдят, че компенсацията, която са получили, а именно, компенсаторни записи, които същите търгуват за 2 823,88 лв. (виж параграф 22 по-горе), не е задоволителна. Въпреки това, Съдът подчертава, че държавите имат свободата да определят обхвата на реституцията на собственост и да изберат условията, при които да се съгласят на възстановяване правото на собственост на бивши собственици (виж параграф 49 по-горе; виж също Неделчева и други, цитирано по-горе, § 56 ). Нещо повече, Съдът се позовава на заключенията си по делото Сивова и Колева (цитирано по-горе, §§ 109-114) и Неделчева и други (цитирано по-горе, § 61), че начинът на обезщетяване, избран от българския законодател, не е в противоречие с изискванията на чл. 1 от Протокол № 1.

54. Жалбоподателите твърдят също така, че процедурата по реституция, е твърде дълга (виж параграф 43 по-горе). Съдът отбелязва, че в това отношение, след появата през 1995 г. на легитимно очакване от страна на жалбоподателите за реституция (виж параграф 50 по-горе), същите участват в две съдебни производства, първото – за реституция пред Тетевенския районен съд и след това – гражданско производство между жалбоподателите и дружество „Почивно дело на ССХП“ ЕООД с цел установяване на обхвата на очакването, т.е., както се оказва, жалбоподателите нямат право на възстановяване в реални граници, като вместо това получават обезщетение. Съдебното производство приключва през януари 2005 г. и през декември 2006 г. жалбоподателите получават компенсаторни записи (виж. параграфи 20-21 по-горе). По този начин жалбоподателите остават в състояние на несигурност по отношение на съдържанието на техните реституционни права в продължение на повече от единадесет години. Гражданското производство, в което те участват, само по себе си, продължава близо шест години и половина, от август 1998 г. до януари 2005 г. (виж параграфи 18-20 по-горе). Съдът счита за необосновано оплакването на жалбоподателите (виж параграф 46 по-горе), че е имало допълнителни забавяния в производството, защото същите не са могли да продадат записите до 2013 г.; в това отношение, Съдът се позовава на документи, подадени от правителството, от които е видно, че жалбоподателите са можели да сключват сделки със записите още през 2006 г. (виж параграф 47 по-горе).

55. В множество предишни дела срещу България Съдът е установил нарушение на чл. 1 от Протокол № 1, въз основа на големи закъснения при процедурата по реституция, които са засегнали легитимното очакване за реституция или обезщетение на жалбоподателите (виж, например, Любомир Попов, §§ 119-24, Сивова и Колева, §§ 115-19, Неделчева и други, §§ 71-84, и Караиванова и Милева, §§ 79-82, всички цитирани по-горе; виж също Мутишев и други срещу България, № 18967/03, §§ 139-45, 3 декември 2009 г.; Василев и Дойчева срещу България, № 14966/04, §§ 47-53, 31 май 2012 г.; Петкова и други срещу България [комисия], № 19130/04, № 17694/05 и № 27777/06, 25 септември 2012 г.; и Иванов срещу България [комисия], № 19988/06 11 декември 2012 г.). По делото Василев и Дойчева (виж § 69 от решението) Съдът заключава, че проблемът е повтарящ се и изразява мнение, че българските власти трябва да предвидят ясни срокове за приемането и изпълнението на административни решения, необходими за изпълнението на процедурите за реституцията, по-конкретно за определяне на активите, дължими на ищците и за предоставянето на тези активи.

56. Забавянията в конкретния случай са били до голяма степен резултат от подхода, възприет в националното законодателство, съгласно който трети страни, като например „Почивно дело на ССХП“ ЕООД, не са имали право да участват в производството по реституция и така да предявят насрещните си искове за същата земя, за разглеждане на по-ранен етап. Вместо това националното законодателство предвижда такива казуси да се разрешават в отделни производства. Съдът вече е отправил критика спрямо този подход, тъй като това удължава процеса и поставя лицата в ситуации като тази на жалбоподателите – в състояние на продължителна несигурност (виж Сивова и Колева, §§ 115-16, Неделчева и други, §§ 78- 82, и Караиванова и Милева, § 81, всички цитирани по-горе). Макар да признава, че държавите би трябвало да имат широка свобода на преценка при уреждане на важни социални и икономически реформи, като например тези, въведена в България след падането на комунизма, Съдът подчертава, че те все пак те остават задължени да организират своите административни и съдебни системи по такъв начин, че да се гарантират правата, предвидени по силата на Конвенцията (виж Сивова и Колева, цитирано по-горе, § 116). В настоящия случай, изискващ жалбоподателите да участват в две производства, първото реституционно и след това гражданско, насочено към решаване на спора между тях и третата страна със съперничещи претенции към земята, съответно определящо признатите легитимни очаквания, признати по време на производството по реституция, е налице неоправдано забавяне на ефективното упражняване на правото на жалбоподателите да установят обхвата на съответните очаквания.

57. С оглед на гореизложените съображения, Съдът заключава, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

58.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A. Вреди

59. По отношение на имуществените вреди жалбоподателите настояват за текущата пазарна стойност на парцела, за който претендират. Те се позовават на делата Кехая и други с/у България ((справедливо обезщетение), № 47797/99 и № 68698/01, на 14 юни 2007 г.), Брумареску с/у Румъния ((справедливо обезщетение) [ГО], № 28342/95, ЕСПЧ 2001-I), и Папамихалопулос и други с/у Гърция ((чл. 50), 31 октомври 1995 г., серия А, № 330-B), при които Съдът присъжда пазарната стойност на претендираните имоти. Жалбоподателите подават оценка, изготвена от вещо лице, според която пазарната стойност на техния парцел е 245 190 евро (EUR). Съответно, жалбоподателите настояват за същата сума. Те не претендират за неимуществени вреди, произтичащи от забавянето на производството.

60.  По отношение на неимуществените вреди, вторият, третият и четвъртият жалбоподател, г-н Станко Калинов Станев, г-н Калин Цветанов Илиев и г-н Станко Цветанов Илиев, претендират за 20 000 евро (EUR) за всеки от тях. Г-н Станко Калинов Станев призовава съда да вземе предвид факта, че той продължава жалбата от името на покойната му майка, първия жалбоподател.

61.  Правителството оспорва твърдението за имуществени вреди, като посочва, че жалбоподателите са получили компенсаторни записи вместо възстановяване в реални граници на техния парцел. По отношение на искането за обезщетение за неимуществени вреди, правителството намира същото за прекомерно.

62.  Съдът отбелязва, че същият е установил нарушение единствено на чл. 1 от Протокол № 1, по отношение на закъсненията и липсата на сигурност в процеса по реституция. Съдът не вижда причинно-следствена връзка между това нарушение и претенцията на жалбоподателите по отношение на пазарната стойност на парцела, и съответно отхвърля това искане (виж Сивова и Колева, § 124, Неделчева и други, § 91, и Караиванова и Милева, § 88, всички цитирани по-горе). Освен това той посочва, че жалбоподателите са получили обезщетение вместо реституция (виж параграфи 21-22 по-горе).

63. Що се отнася до неимуществените вреди, Съдът приема, че жалбоподателите вероятно са изпитали страдания и тревоги. Въпреки това, Съдът отново заявява, че е открил нарушение единствено на чл. 1 от Протокол № 1 на основание големите закъснения по процедурата по реституция. Произнасяйки се по справедливост, като взима предвид сумите, които се отпускат в подобни случаи, както и факта, че след смъртта на първата жалбоподателка, синът ѝ, г-н Станко Калинов Станев, изразява желание да поддържа жалбата вместо нея, за което Съдът не възразява (виж параграф 24 по-горе), същият присъжда на г-н Станко Калинов Станев 2 000 евро (EUR) за неимуществени вреди, както и по 1 000 евро (EUR ) на г-н Калин Цветанов Илиев и г-н Станко Цветанов Илиев.

Б. Разходи и разноски

64. Жалбоподателите претендират също и за 4 032,25 евро (EUR) за работата, извършена от техните представители пред Съда. В подкрепа на това твърдение жалбоподателите представят справки за изработените часове. Жалбоподателите претендират и за 241,82 евро (EUR) за пощенски услуги, преводи и канцеларски материали. Те настояват горните суми, намалени с 200 евро (EUR), вече платени от тях на техните представители, да бъдат прехвърлени директно по банковата сметка на представителите.

65.  Жалбоподателите претендират и за още 240 лева (BGN), равняващо се на 123 евро (EUR), платени за доклада на експерта, представен в подкрепа на искането им за имуществени вреди (виж параграф 59 по-горе). Жалбоподателите са представили съответните разписки. На последно място, жалбоподателите претендират за сумата от 2 764,50 лева (BGN), равностойността на 1 417 евро (EUR), за съдебни такси и други разходи, направени във връзка с националното гражданско производство.

66.  Правителството оспорва горните искания.

67.  Според съдебната практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски, само доколкото е доказано, че същите са били действително направени и необходими и са в разумен размер.

68.  В конкретния случай Съдът е установил нарушение единствено на чл. 1 от Протокол № 1 във връзка със закъсненията в процедурата по реституция. Като отбелязва, че това е повтарящо се оплакване (виж съдебната практика, посочена в параграф 55 по-горе), Съдът намира за разумно да присъди 1 000 евро (EUR) за юридическата работа, извършена от представителите на жалбоподателите и за всички други разходи, направени от тях. По искане на жалбоподателите, 200 евро (EUR) от тази сума трябва да бъдат изплатени от самите жалбоподатели, а останалата част в размер на 800 (EUR), следва да се прехвърли директно по банковата сметка на техни представители.

69. Съдът не вижда причина да разпореди възстановяване на останалите разходи, заявени от кандидатите, които не са свързани с естеството на нарушението, установено в случая (виж Караиванова и Милева, цитирано по-горе, § 95).

В.  Лихва за забава

70. Съдът намира за уместно лихвата за забава да е базирана на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че не е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

4.  Приема

(а) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателите, в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно, в съответствие с чл. 44, ал. 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на плащането:

(i) EUR 2 000 евро (две хиляди евро) на г-н Станко Калинов Станев, и по EUR 1 000 евро (хиляда евро) на г-н Калин Цветанов Илиев и г-н Станко Цветанов Илиев, както и всички данъци, които могат да бъдат наложени, по отношение на неимуществени повреди;

(ii) EUR 1 000 евро (хиляда евро), плюс всякакви данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателите, по отношение на разходи и разноски, EUR 800 евро (осемстотин евро), от които да се платят директно по банковата сметка на юридическите представители на жалбоподателите;

(б) че от изтичането на гореспоменатите три месеца до разплащането, следва да се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 3 февруари 2015 г., в съответствие с Правило 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

Фатос Арачи (Fatoş Aracı)                                Гуидо Раймонди (Guido Raimondi)
Заместник-секретар                                                Председател

Дата на постановяване: 3.2.2015 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-150775