Права на човекаGUTFREUND СРЕЩУ ФРАНЦИЯ
Номер на жалба: 45681/99
Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6-1) Граждански права и задължения, (Чл. 6-1) Наказателно обвинение
ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО GUTFREUND СРЕЩУ ФРАНЦИЯ
(жалба №. 45681/99)
ОКОНЧАТЕЛНО
12/09/2003
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
12 юни 2003 г.
По делото Gutfreund срещу Франция,
Европейският съд по правата на човека (Трето отделение) на заседание в състав:
Г-н Г. Ресс (G. Ress), Председател,
Г-н И. Кабрал Барето (I. Cabral Barreto),
Г-н Ж.-П. Коста (J-P. Costa),
Г-н Л. Кафлиш (L. Caflisch),
Г-н П. Кюрис (P. Kūris),
Г-н Дж. Хедиган (J. Hedigan),
Г-жа М. Цаца-Николовска (M. Tsatsa-Nikolovska), съдии,
и В. Бергер (V. Berger), Секретар на отделението,
След закрито заседание на 22 май 2003 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№. 45681/99) срещу Френската република, подадена в Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от френски гражданин, г-н Alain Gutfreund („жалбородателят“), на 6 януари 1999 г.
2. Жалбоподателят е представляван пред Съда от г-н F. Vallens, адвокат, практикуващ в Саверн. Френското правителство („Правителството“) е представлявано от своя агент, г-н R. Abraham, Директор по правните въпроси в Министерството на външните работи.
3. Жалбоподателят твърди, по-конкретно, липса на безпристрастност от страна на съдия във връзка с кандидатстване за правна помощ.
4. Жалбата е разпределена на Трето отделение на Съда (Правило 52 § 1 от Правилника на Съда). В рамките на това отделение съставът, който да разгледа делото (член 27, § 1 от Конвенцията), е конституиран в съответствие с Правило 26 § 1.
5. На 1 ноември 2001 г. Съдът променя състава на своите отделения (Правило 25 § 1). Делото е разпределено на новообразуваното Трето отделение (Правило 52 § 1).
6. С решение от 25 април 2002 г. Съставът обявява жалбата за частично допустима.
7. Жалбоподателят и Правителството представят становища по същество (Правило 59 § 1).
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
8. С наказателно постановление от 8 октомври 1997 г. жалбоподателят е глобен 1 000 френски франка (FRF) за нападение над съпругата си, което не я е направило нетрудоспособна. На 8 декември 1997 г. той подава иск за отмяна на това постановление пред Полицейския съд на Саверн.
9. На 3 юли 1998 г. на жалбоподателя е връчена от съдебен пристав призовка, с която е призован да присъства на заседание на полицейския съд на 15 септември 1998 г., за да отговаря по обвинение в „умишлено нападение, недовело до нетрудоспособност“ на 24 юли 1997 г. Престъплението е класифицирано като „дребно престъпление от клас 4“ и наказанието за него е глоба в максимален размер от 5 000 FRF съгласно член 131-13 от Наказателния кодекс.
10. На 11 август 1998 г. жалбоподателят подава молба за правна помощ в службата за правна помощ на Окръжния съд (tribunal de grande instance) на Саверн в съответствие с разпоредбите на Закона за правната помощ от 10 юли 1991 г. и Наредбата за прилагането му от 19 декември 1991 г.
11. Той е представил доказателства, които службата за правна помощ е приела, за това, че месечният му доход е 2 423 FRF. В съответствие с раздел 4 от Закона от 1991 г. той твърди, че има право на пълна правна помощ.
12. Комисия на службата за правна помощ, председателствана от R. (както е удостоверено с писмо от ноември 2000 г. от регистъра на Окъжния съд на Саверн), отхвърля искането на 27 октомври 1998 г. като „явно недопустимо, тъй като касае дребно престъпление от клас 4“.
13. На 13 ноември 1998 г. жалбоподателят подава жалба срещу това решение до председателя на Окръжния съд на Саверн.
Той заявява, че при подобен случай Окръжният съд на Страсбург е тълкувал Наредбата по различен начин и е предоставил правна помощ. В заповед от 16 септември 1998 г. Окръжният съд на Страсбург отбелязва конфликт между Закона и Наредбата и заявява, че за целите на решаването му следва Наредбата да се тълкува в светлината на целите на Закона.
14. Обжалването е изслушано от R., вече в качеството му на председател на Окръжния съд на Саверн. Той потвърждава оспорваното решение с решение от 27 ноември 1998 г., срещу което френското законодателство не предоставя право на обжалване (раздел 23, алинея 2 от Закона от 10 юли 1991 г.).
Той посочва редица мотиви за отхвърляне на жалбата на жалбоподателя:
„... Въпреки че раздел 10 от посочения по-горе закон [от 10 юли 1991 г.] постановява, че „правна помощ се отпуска ... пред всички съдебни инстанции“..., това не означава, че тя се предоставя във всички видове производства.
... Таблицата, приложена към член 90 от Наредбата и на която Наредбата се позовава за изчисляване на възнаграждението на адвоката, разглежда само предоставяне на правна помощ на обвиняем в полицейския съд по леки престъпления от клас 5.
... Това ограничение не може да се дължи на недоглеждане от страна на държавните органи.
... не е в правомощията нито на службата за правна помощ, нито на председателя на съответния съд едностранно да разшири обхвата на правилата, установяващи невъзможност за обжалване пред Държавния съвет (Conseil d’Etat).
... напълно ясно е, че съответната таблица е с ограничителен обхват.“
15. На 15 декември 1998 г. жалбоподателят, подпомаган от адвокат, присъства на заседанието в полицейския съд на Саверн. С решение, постановено същия ден, съдът го признава за виновен за нападение, което не е довело до нетрудоспособност, но решава да не му се налага санкция.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
А. Законови разпоредби
16. Законът за правната помощ (Закон № 91-647 от 10 юли 1991 г.) предвижда:
Раздел 2
„Физически лица, чиито средства са недостатъчни, за да им се даде възможност да отстояват правата си в съда, могат да получат правна помощ. ...“
Раздел 4
„За да имат право на пълна правна помощ, кандидатите трябва да докажат, че месечните им доходи са по-малко от 4 400 франка.“
Раздел 10
„Правна помощ се предоставя и за спорни, и за безспорни производства, за да се внесе или защити иск пред всички съдилища или във връзка с изслушването на непълнолетно лице в съответствие с член 388-1 от Гражданския процесуален кодекс.
...“
Раздел 16
„Всяка служба за правна помощ или отдел от нея, посочени в точка 13, се председателстват от съдия от седалището на Окръжния съд или Апелативния съд, в зависимост от случая.
...“
Раздел 23
„Решенията на службата за правна помощ, неин отдел или на председателя на службата или ръководителя на отдела, могат да бъдат отнесени към председателя на Окръжния съд, Апелативния съд или Касационния съд, в зависимост от случая, ... или към негов делегат.
Решенията на тези органи не подлежат на обжалване.
...“
17. Постановление №. 91-1266 от 19 декември 1991 г. за прилагане на Закон №. 91-647 от 10 юли 1991 г. предвижда, наред с другото:
Член 57
„Решенията на служби за правна помощ към седалището на Окръжния съд ... се отнасят до председателя на Окръжния съд, към който е създадена службата.
...“
18. Член 90 от постановлението посочва, че приносът на държавата по отношение на възнагражденията на адвокатите, действащи за получателите на пълна правна помощ, се определя на базата на редица критерии, посочени в таблица, приложена към постановлението. Единственото споменаване в таблицата на категорията „производство по леки престъпления“ е „помощ на обвиняемия в полицейския съд (клас 5)“.
19. Към настоящия момент в Парламента е внесен Законопроект за достъп до закон и правосъдие, предназначен да реформира, наред с другото, системата за правна помощ.
B. Съдебна практика
20. Няма решения на Върховния касационен съд относно предоставянето на правна помощ на лица, преследвани за леки престъпления, които не попадат в клас 5 (и които поради това не са включени в таблицата, приложена към посоченото по-горе постановление от 19 декември 1991 г.).
21. В момента на прилагане таблицата се тълкува по различен начин от различните съдилища. По този начин, както отбелязаха страните, решението, издадено на 27 ноември 1998 г. от председателя на Окръжния съд на Саверн, противоречи на решение, издадено няколко месеца по-рано (на 16 септември 1998 г.) от председателя на Окръжния съд на Страсбург.
22. В решение от 22 септември 2000 г., председателят на Окръжния съд на Бетюн постановява, че правната помощ не може да бъде отказана на лице, обвинено в извършване на дребно престъпление от клас 4, просто защото в таблицата, приложена към член 90 от Постановление №. 91-1266 от 19 декември 1991 г. е предвидено само съдействие на обвиняеми в полицейския съд във връзка с леки престъпления от клас 5.
ЗАКОНЪТ
23. Жалбоподателят се оплаква, че един и същи съдия е разглеждал заявлението за правна помощ веднъж като председател на службата за правна помощ и отново – като орган, решаващ по обжалването на това решение. Той твърди, че това състояние на нещата е в нарушение на изискването за безпристрастност на съдилищата, посочено в член 6, § 1 от Конвенцията. Съответните части от тази разпоредба постановяват:
“Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо ... гледане ... от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. ...“
Позовавайки се на делото Procola срещу Люксембург (решение от 28 септември 1995 г., серия А, №326), жалбоподателят оспорва упражняването на функциите на административния орган, вземащ решение по молбата за правна помощ, и съдебните функции по разглеждане на обжалването на същото това решение от едно и също лице. Той поставя под въпрос безпристрастността на председателя на Окръжния съд.
24. Правителството отхвърля този довод. Според становището му член 6 от Конвенцията не се прилага за процедурата, следвана от жалбоподателя за получаване на правна помощ. На първо място то посочва, че съответната процедура, която се урежда от Закона за правната помощ от 10 юли 1991 г., дава възможност на всяка страна в съдебно производство да кандидатства за правна помощ във връзка с гражданско или наказателно производство. Такива заявления, които са незадължителни, са подадени преди започване на съдебното производство или докато то е в ход, без по никакъв начин да засягат резултатите от него.
25. Единствената цел на процедурата по разглеждане на заявления за правна помощ е да се определи дали са изпълнени условията, определени от Закона от 1991 г., и ако е така, да се предостави правна помощ изцяло или частично, а ако не – да се откаже такава. Следователно решението на службата за правна помощ не е имало отношение към решението за вина, тъй като определянето на наказателното обвинение е оставено на съответния наказателен съд, в този случай – на полицейския съд. Поради това правителството твърди, че процедурата за разглеждане на молбата за правна помощ е напълно независима от производството, в което се определят наказателните обвинения срещу жалбоподателя.
26. То допълва, че процедурата по кандидатстване за предоставяне на правна помощ не е имала отношение към въпроса за достъп до съда, който ще определи обвиненията срещу жалбоподателя. Като отбелязва, че процедурата, използвана от жалбоподателя – който е обвинен в дребно престъпление от клас 4 – за кандидатстване пред полицейския съд е проста, Правителството твърди, че, въпреки че е отказано предоставяне на правна помощ, той е щял да бъде напълно в състояние да се защитава срещу обвиненията.
27. Що се отнася до това дали службата за правна помощ е била призована да разреши „спора“ (contestation ) във връзка с „гражданско“ право, вероятно полагащо се на кандидатстващия, Правителството твърди първо, че като такъв той не е имал право на правна помощ, тъй като правната помощ се предоставя, само ако са изпълнени условията, строго определени съгласно вътрешното право (по отношение на финансовите средства на жалбоподателя и по отношение на перспективите за успех в предложеното действие, които трябва да са разумни). Поради това правната помощ е само възможност, а не право. Дори да се предположи, че при определени обстоятелства тя би могла да представлява право, по същество тя е с процесуален характер, тъй като молбата за правна помощ не засяга съществото на делото.
28. На последно място правителството заявява, че службата за правна помощ, която не се разглежда като съд или трибунал на вътрешната система, не е разрешила спор, тъй като към този етап от производството не е съществувал спор по отношение на право. Ролята на службата за правна помощ следователно се ограничава до разглеждане на молба, подадена по избор, което е могло да бъде сторено преди или в хода на производството, без да се засегне резултатът от него. Следователно не е необходимо служба за правна помощ да определя какъвто и да било граждански въпрос, който жалбоподателят би могъл да повдигне.
29. На основание гореизложеното, Правителството твърди, че член 6, § 1 от Конвенцията не е бил приложим към процедурата за разглеждане на заявления за правна помощ.
30. Жалбоподателят заявява, че въпросите, свързани с правната помощ и резултата от наказателното производство, нямат отношение един към друг. Въпреки това той твърди, че по силата на съответните вътрешни нормативни разпоредби, ако кандидатът е отговарял на критериите за оценка на доходите и службата за правна помощ не е преценила, че искът няма перспективи за успех (което не е възможно в конкретния случай, тъй като жалбоподателят се защитава в наказателно дело), правна помощ трябва да бъде отпусната. Поради това следва, че това е гражданско право по смисъла на член 6, § 1. Жалбоподателят добавя, че когато председателят на Окръжния съд е решавал по жалба срещу решение на службата за правна помощ, той, за целите на Конвенцията, е определял „спор“ (contestation) по дадено решение от административен характер, както в гореспоменатото решение по делото Procola. От това следва, според жалбоподателя, че член 6 § 1 е приложим в настоящия случай.
31. Съдът отбелязва в самото начало, че оплакването на жалбоподателя се отнася единствено до процедурата за кандидатстване за предоставяне на правна помощ. Той трябва да определи дали член 6 § 1 от Конвенцията е приложим към тази процедура. При това трябва да определи дали процедурата касае или не „определянето на наказателно обвинение“ срещу жалбоподателя или неговите „граждански права и задължения“.
32. Що се отнася до „определянето на наказателно обвинение“, Съдът отбелязва, че процедурата за кандидатстване за предоставяне на правна помощ засяга само предоставянето на правна помощ на жалбоподателя, а не установяването на вина или определянето на размера на наказанието. Също така не касае юридическия или фактическия състав (вж. Delcourt срещу Белгия, решение от 17 януари 1970 г., серия А, № 11, стр. 13-15, § 25, и Deweer срещу Белгия, решение от 27 февруари 1980 г., серия А, № 35, стр. 24-25, § 48).
33. Освен това, както Съдът е отбелязал в решението си по допустимостта на жалбата в този случай, в производството срещу жалбоподателя конкретният размер на наказанието е бил ограничен. Той е отговарял пред полицейския съд за дребно престъпление от клас 4 (нападение на съпругата, недовело до нетрудособност), за което максималната глоба е 5 000 FRF. В допълнение процедурата в полицейския съд е устна и процесуалното представителство не е задължително. Обвиняемите имат право да се явят на изслушването и да се защитават както считат за необходимо. По този начин процедурата може да бъде описана като „проста“ и съответно – достъпна за жалбоподателя, дори и да се предположи, че той има ограничени правни познания.
34. Следователно, като се има предвид какъв е интересът в производството и естеството на това производство, интересите на правосъдието не изискват на жалбоподателя да бъде предоставена правна помощ (вж. Mato Jara срещу Испания (решение), № 43550/98 от 4 май 2000 г.).
35. Въпреки отказа за предоставяне на правна помощ, жалбоподателят е могъл да прави избор в светлината на това какъв е интереса и естеството на спора, между това да се яви лично или да бъде представляван от адвокат. Той се е спрял на последната алтернатива. От това следва, че отказът за предоставяне на правна помощ не е имал отношение към определянето на обвиненията срещу жалбоподателя, а и всъщност той не оспорва това.
36. От изложеното Съдът заключава, че отказът на правна помощ не е решаващ фактор при определянето на наказателното обвинение срещу жалбоподателя.
37. Следователно, наказателната част на член 6 § 1 не се прилага.
38. Що се отнася до това дали има „спор“ (contestation) относно „граждански права и задължения“, Съдът потвърждава своята установена съдебна практика по този въпрос: „За да бъде приложим член 6 § 1 в „гражданския“ му раздел, трябва да има „спор“ (contestation във френския текст) относно „право“, за което може да се твърди, поне на мотивирани основания, че се признава от националното право. „Спорът" трябва да бъде реален и сериозен; той може да се отнася не само до действителното съществуване на правото, но и до неговия обхват и начина на упражняването му. Изходът на делото трябва да бъде от директно решаващо значение за въпросното право, само незначителни връзки или отдалечени последици не са достатъчни, за да бъде приложен член 6 § 1. И накрая правото трябва да бъде гражданско по характер“ (вж., наред с други, Sporrong и Lönnroth срещу Швеция, решение от 23 септември 1982 г., серия А, № 52, стр 30, § 81; Масон и Van Zon срещу Нидерландия, решение от 28 септември 1995 г., серия А, № 327-A, стр 17, § 44; и Fayed срещу Великобритания, решение от 21 септември 1994 г., серия А, № 294-B, стр 45-46, § 56).
39. Що се отнася до това дали е съществувал „спор“ относно „право“, така че да се приложи член 6 § 1, Съдът първо ще разгледа въпроса дали за „правото“ на правна помощ, предмет на жалбата, може да се каже, че е признато съгласно националното законодателство или Конвенцията.
40. Съдът отбелязва, че член 6 § 3 (с) от Конвенцията, дава на „всяко лице, обвинено в извършване на престъпление“, правото „ако не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато интересите на правосъдието го изискват“. Въпреки това в решението си по допустимостта Съдът констатира, че с оглед на намаления интерес и факта, че процедурата е „проста“, интересите на правосъдието не правят получаването на правна помощ от съществено значение за жалбоподателя (вж. параграфи 34 и 35 по-горе). От това следва, че в настоящия случай Конвенцията не гарантира на жалбоподателя правото на безплатна правна помощ или съответно – правото на правна помощ.
41. Поради това на въпроса дали е възможно в настоящия случай да се твърди, че съществува такова право, трябва да се отговори само с оглед на вътрешното право. В тази връзка, за да реши дали може да се докаже мотивирано, че такова „право“, гражданско или друго, е признато от френското право, Съдът трябва да вземе предвид формулировката на съответните законови разпоредби и начина, по който се интерпретират тези разпоредби от националните съдилища (вж. Masson и Van Zon, цитирано по-горе, стр. 19, § 49).
42. Раздел 2 от Закона за правната помощ от 10 юли 1991 г. предвижда, че на лица с недостатъчни средства да отстояват правата си по съдебен ред, „може“ да бъде предоставена правна помощ. Използването на този термин в законова разпоредба трябва да означава, че волята на законодателя не е била да наложи абсолютно задължение за предоставяне на правна помощ (вж., mutatis mutandis, Dobbertin срещу Франция, № 23930/94, решение на Комисията от 15 Май 1996 г., недокладвано).
43. Изглежда, че във вътрешното законодателство не съществува признато право на правна помощ. Съдът отбелязва, че Наредба № 91-1266 от 19 декември 1991 г. за прилагане на Закона за правната помощ от 10 юли 1991 г. не предвижда предоставяне на правна помощ на ответник, обвинен в дребно престъпление, различно от дребно престъпление от клас 5. Също така е видно от информацията, предоставена от страните, че вътрешните съдилища не тълкуват еднакво тези разпоредби.
44. Във всеки случай Съдът отбелязва, че докато процедурата за разглеждане на заявления за правна помощ може да окаже решаващо въздействие върху правото на достъп до съд, в който случай член 6 § 1 би бил приложим, в настоящия случай не се пледира такова право на достъп. Освен това Съдът отбелязва, че с оглед на занижената сума на интереса и „простотата“ на процедурата, решението на службата за правна помощ не засяга достъпа на жалбоподателя до съда.
45. Съдът намира, че към момента на настъпване на фактите жалбоподателят не е притежавал право, за което може мотивирано да се твърди, че е признато съгласно националното законодателство.
46. Съответно гражданският раздел на член 6 § 1 също не може да бъде приложен.
47. В светлината на гореизложените съображения, Съдът заключава, че процедурата, предмет на жалбата, не се отнася до „определянето на наказателно обвинение“ срещу жалбоподателя или на „граждански права и задължения“ по смисъла на член 6 § 1. Следователно член 6 § 1 от Конвенцията не е приложим в настоящия случай.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
Приема, че член 6 § 1 от Конвенцията не е приложим в настоящия случай.
Съставено на френски език и оповестено писмено на 12 юни 2003 г. съгласно Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Венсан Берже (Vincent Berger) Гьорг Ресс (Georg Ress)
Секретар Председател
Дата на постановяване: 12.6.2003 г.
Вид на решението: По същество
Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-61138
