Номер на жалба: 22774/93

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (П1-1) Защита на собствеността, (Чл. 6-1) Спор, (П1-1-2) Общ интерес, (П1-1-2) Контрол върху ползването на притежанията, (Чл. 6) Изпълнително производство , (Чл. 6-1) Достъп до съд, (Чл. 6-1) Граждански права и задължения

По делото Immobiliare Saffi срещу Италия,

Европейският съд по правата на човека, заседаващ в съответствие с член 27 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“), изменен от Протокол № 11[1], и относимите разпоредби на Правилника на Съда², в Голяма камара, състояща се от следните съдии:

          Г-н    Л. Вилдхабер [L. Wildhaber], председател,
          Г-н    М. Пелонпя [M. Pellonpää],
          Г-н    А. Пастор Ридруехо [A. Pastor Ridruejo],
          Г-н    Л. Ферари Браво [L. Ferrari Bravo],
          Г-н    Л. Кафлиш [L. Caflisch],
          Г-н    П. Кюрис [P. Kūris],
          Г-н    Р. Тюрмен [R. Türmen],
          Г-н    Ж.-П. Коста [J.-P. Costa],
          Г-жа  Ф. Тулкенс [F. Tulkens],
          Г-жа  В. Стражницка [V. Strážnická],
          Г-н    М. Фишбах [M. Fischbach],
          Г-н    В. Буткевич [V. Butkevych],
          Г-н    Ж. Касадевал [J. Casadevall],
          Г-н    Дж. Хедиган [J. Hedigan]
          Г-жа  Х.С. Греве [H.S. Greve],
          Г-н    Р. Марусте [R. Maruste],
          Г-жа  С. Ботушарова [S. Botoucharova],
и също г-жа М. де Бур-Букикио [M. de Boer-Buquicchio], заместник-секретар,

След закрити заседания, проведени на 20 май, 30 юни и 7 юли 1999 г.,

Постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е отнесено до Съда от Европейската комисия по правата на човека („Комисията“) и от италианското правителство („Правителството“) съответно на 4 декември 1998 г. и 25 януари 1999 г. в рамките на тримесечния период, определен от предишните членове 32 § 1 и 47 от Конвенцията. То е образувано по жалба (№ 22774/93) срещу Република Италия, подадена в Комисията по предишния чл. 25 от Immobiliare Saffi, дружество, регистрирано в Италия, на 23 септември 1993 г.

Искането на Комисията и молбата на Правителството се позовават на предишните членове 44 и 48, и на декларацията, с която Италия признава задължителната юрисдикция на Съда (бивш чл. 46). Предмет на искането и на молбата е да се получи решение за това дали фактите по делото разкриват нарушение от страна на държавата-ответник на задълженията ѝ по чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 6 § 1 от Конвенцията.

2.  На 11 януари 1999 г. дружеството жалбоподател определя г-н N. Amadei от адвокатската колегия на Ливорно за адвокат, който да го представлява (Правило 36 § 3 от Правилника на Съда). Правителството се представлява от правителствения агент г-н U. Leanza.

3.  В съответствие с разпоредбите на чл. 5 § 4 от Протокол № 11, разглеждан заедно с Правила 100 § 1 и 24 § 6, на 14 януари 1999 г. състав на Голямата камара реши, че делото ще бъде разгледано от Голямата камара на Съда.

4.  Голямата камара включва ex officio г-н Б. Конфорти, съдията, избран от името на Италия (чл. 27 § 2 от Конвенцията и Правило 24 § 4), г-н Л. Вилдхабер, председател на Съда, г-жа E. Палм, заместник‑председател на Съда, г-н M. Пелонпя, председател на отделение, и г-н Ж.‑П. Коста и г-н M. Фишбах, заместник-председатели на отделения (чл. 27 § 3 от Конвенцията и Правило 24 §§ 3 и 5(а)). Останалите членове, определени да допълнят Голямата камара, са г-н Дж. Бонело, г-н П. Кюрис, г-н Р. Тюрмен, г-жа Ф. Тулкенс, г-жа В. Стражницка, г-н В. Буткевич, г-н Ж. Касадевал, г-жа Х.С. Греве, г-н А.Б. Бака, г-н Р. Марусте и г-жа С. Ботушарова (Правило 24 § 3 и Правило 100 § 4). Впоследствие г-н Конфорти, който е участвал в разглеждането от страна на Комисията на делото, се оттегля от участие в Голямата камара (Правило 28). Правителството съответно назначава г-н Л. Ферари Браво, съдията, избран от името на Сан Марино, да заседава на негово място (чл. 27 § 2 от Конвенцията и Правило 29 § 1).

5.  Голямата камара решава да не се приканва Комисията да назначи делегат (Правило 99).

6.  След консултация с правителствения агент и адвоката на дружеството жалбоподател Голямата камара решава, че не е необходимо да провежда заседание.

7.  Впоследствие г-н А. Пастор Ридруехо, г-н Л. Кафлиш и г-н Дж. Хедиган, съдии по заместване, заменят съответно г-жа Палм, г-н Бонело и г-н Бака, които не могат да участват в по-нататъшното разглеждане на делото (Правило 24 § 5(б)).

ФАКТИТЕ

I.  ОбстоятелстваТА по делото

8.  I.В., строително дружество, е собственик на апартамент в Ливорно, който е дало под наем на L.B.

9.  В препоръчано писмо от 20 април 1983 г. то информира наемателя, че възнамерява да прекрати договора за наем при изтичането на срока на 31 декември 1983 г. и го моли да освободи помещенията до тази дата.

10.  През ноември 1983 г. I.B. връчва уведомление за напускане (disdetta) на наемателя, но той отказва да напусне.

11.  В писмена заповед, връчена на наемателя през ноември 1983 г., I.B. потвърждава намерението си да прекрати договора за наем и призовава наемателя да се яви пред съдията на Ливорно (pretore).

12.  На 21 ноември 1983 г. съдията потвърждава валидността на уведомлението за напускане и разпорежда, че помещенията трябва да бъдат освободени до 30 септември 1984 г. Това решение влиза в сила на 7 декември 1983 г.

13.              На 30 май 1985 г. I.B. връчва уведомление (precetto) на наемателя, изискващо от него да освободи помещенията. На 26 септември 1985 г. връчва уведомление на наемателя, като го информира, че заповедта за възстановяване на владение ще бъде изпълнена от съдия-изпълнител (significazione di sfratto) на 19 ноември 1985 г. Съдия-изпълнителят прави няколко неуспешни опита за изпълнение на заповедта (на 19 ноември 1985 г., 28 март, 30 септември и 17 декември 1986 г., 4 април и 21 декември 1987 г.).

14.  Immobiliare Saffi става собственик на апартамента през 1988 г. вследствие на корпоративно сливане с, inter alia, I.B. То продължава изпълнителното производство.

15.  Между 15 декември 1988 г. и 9 януари 1996 г. съдия-изпълнителят прави единадесет опита да се възстанови владението (на 15 декември 1988 г., 9 юни и 30 октомври 1989 г., 30 октомври 1990 г., 17 февруари и 17 май 1991 г., 18 май 1992 г., 15 май 1993 г., 8 февруари 1994 г., 13 януари 1995 г. и 9 януари 1996 г.). Всички опити се оказват неуспешни, тъй като съгласно законовите разпоредби, предвиждащи забавянето или отсрочването на изваждане, дружеството жалбоподател няма право на съдействие от полицията.

16.  До март 1989 г., когато влиза в сила Закон № 61 от 21 февруари 1989 г., предвиждащ забавянето на принудителното изпълнение на заповеди за възстановяване на владение, към префекта на Ливорно са били отправяни искания за съдействие на полицията в 1 186 случая: 354 за неизплатени наеми, 56 защото собственикът изисква помещенията за свое собствено ползване, 55 по други причини и 722 (включително в случая на дружеството жалбоподател) защото договорът за наем е изтекъл.

Префектът постановява на 16 май 1989 г. и 19 февруари 1990 г., че решенията за осигуряване на съдействие от полицията ще се вземат въз основа на критериите, определени в Закон № 61/89, а именно приоритетния ред, установен от законодателя, датата на искането за съдействие, всички особености на всеки отделен случай и изискването 30% от общия брой на неизпълнените заповеди за възстановяване на владение да се изпълняват всеки месец.

17.  В отговор на въпрос от секретариата, адвокат на дружеството жалбоподател информира Съда на 30 април 1999 г., че владението на апартамента е върнато на 11 април 1996 г. след смъртта на наемателя.

II.  Приложимо вътрешно право и практика

18.  От 1947 г. публичните органи в Италия често се намесват в законодателството в сферата на жилищния наем с цел контролиране на наемите. Това е постигано чрез замразяване на наеми (понякога облекчавано, когато правителството постановява законни увеличения), чрез законово удължаване на всички текущи договори за наем и чрез отлагане, спиране или забавяне на принудителното изпълнение на заповеди за възстановяване на владение.

А. Законови удължавания на договори за наем

19.  Последното законово удължаване за всички съществуващи договори за наем с изключение на малък брой специално изключени категории е въведено със Закон № 392 от 27 юли 1978 г. („Закон № 392/78“) и е в сила до 31 декември 1982 г., 30 юни 1983 г. или 31 декември 1983 г. в зависимост от датата на подписване на договора за наем.

Б. Спиране на принудително изпълнение

20.  Съгласно чл. 56 от Закон № 392/78 съдията трябва да определи датата за изпълнение на заповедта за възстановяване на владение, като вземе предвид обстоятелствата както на наемателя, така и на наемодателя и основанията, на които се прекратява договора за наем. Принудителното изпълнение не може да бъде отложено за повече от шест или в изключителни случаи дванадесет месеца.

Ако наемателят не успее да освободи помещенията в определения от съдията срок, наемодателят може да започне изпълнително производство.

21.  Заповедите стават изпълними с прикрепянето на указание от страна на съдията „до който и да било съдия-изпълнител, чиито услуги са необходими, всяко лице, упълномощено да изпълни заповедта, прокурор и който и да било полицейски служител, който да окаже съдействие при изпълнението на тази заповед, когато това се изисква по закон“.

22.  С чл. 608 и 513 от Гражданския процесуален кодекс, задача на съдия-изпълнителя е да заповяда на наемателя да освободи помещенията и за тази цел той може да потърси съдействието на полицията, „когато е необходимо“. Съдията възстановява на собственика имота и му връща ключовете за него.

Полицаите действат като служители на съда.

23.  В многобройни разпоредби са установени правила за спиране на принудителното изпълнение на заповеди за възстановяване на владение (ordinanze di sfratto).

Първото спиране е въведено със Законодателен декрет № 795 от 1 декември 1984 г. Тези разпоредби са включени в Законодателен декрет № 12 от 7 февруари 1985 г., който става Закон № 118/85 и обхваща периода от 1 декември 1984 г. до 30 юни 1985 г. Това законодателство предвижда също разсрочено възобновяване на изваждане на 1 юли, 30 септември и 30 ноември 1985 г. и 31 януари 1986 г., в зависимост от това кога е влязло в сила решението за прекратяване на договора за наем.

Чл. 1(3) от Закон № 118/85 предвижда, че изпълнението няма да бъде спряно, ако възстановяването на владение е било наредено на основание неплатен наем. По същия начин не може да се нареди спиране в определени случаи, например когато наемодателят изисква имота за свое собствено ползване или за ползване от страна на негов съпруг, деца или възходящи роднини (чл. 3, първа алинея, номер 2 от Законодателен декрет № 629 от 15 декември 1979 г., който става Закон № 25 от 15 февруари 1980 г. („Закон № 25/80“)).

24.  Второ спиране е въведено със Законодателен декрет № 708 от 29 октомври 1986 г., който става Закон № 899 от 23 декември 1986 г. („Закон № 899/86“). Той обхваща периода от 29 октомври 1986 г. до 31 март 1987 г. и включва същите изключения като предходното законодателство.

Закон № 899/86 също така постановява, че префектът, след консултация с комитет, който включва представители както на наемателите, така и наемодателите (commissione provinciale), е отговорен за определяне на критериите за разрешаване на съдействие от полицията при изваждане на наемателите, които отказват да предадат владението.

Чл. 3(5 bis) от Закон № 899/86 също гласи, че изваждането на който и да било наемател, който има право на субсидирано жилище, във всички случаи се отсрочва до 31 декември 1987 г.

25.  Трето спиране е въведено със Законодателен декрет № 26 от 8 февруари 1988 г., който става Закон № 108 от 8 април 1988 г. Той първоначално обхваща периода от 8 февруари 1988 г. до 30 септември 1988 г., който впоследствие е удължен до 31 декември 1988 г.

26.  Четвърто спиране е въведено със Законодателен декрет № 551 от 30 декември 1988 г., който става Закон № 61 от 21 февруари 1989 г. („Закон № 61/89“), който обхваща периода до 30 април 1989 г.

27.  Всичките гореспоменати закони и декрети съдържат допълнителни разпоредби, свързани с финансирането на субсидирани жилища и с жилищните помощи.

В. Забавяне на изваждания

28.  Закон № 61/89 гласи също, че от 1 май 1989 г. молби за съдействие от полицията по отношение на изпълнението на заповеди за възстановяване на владение ще се разглеждат по ред на приоритета, определен в съответствие с критериите, установени от префектите след консултация със законни префектурни комисии, чиито членове включват префекта, кмета и представители както на наемателите, така и на наемодателите. Сред случаите, които имат приоритет, са тези, в които не е било възможно принудителното изпълнение да бъде спряно. По-конкретно е даден приоритет на наемодатели, които спешно се нуждаят помещения като място за настаняване за себе си, своите съпрузи, деца или възходящи роднини. Наемодатели, търсещи приоритетно третиране, трябва да подадат законна декларация.

Що се отнася до изваждане във всички други случаи, е предвидено съдействието от полицията да се забави максимум четиридесет и осем месеца от 1 януари 1990 г.

29.  Системата, при която изпълнението на заповеди за възстановяване на владение трябва да се забави, е удължена с поредица от законодателни декрети, както следва: от 31 декември 1993 г. до 31 декември 1995 г. (Законодателен декрет № 330/93); от 31 декември 1995 г. до 29 февруари 1996 г. (Законодателен декрет № 546/95); от 29 февруари 1996 г. до 26 април 1996 г. (Законодателен декрет № 81/96); от 26 април 1996 г. до 25 юни 1996 г. (Законодателен декрет № 217/96); и от тогава до 31 декември 1996 г. (Законодателен декрет № 335/96).

Г. Последни законодателни промени

30.  Закон № 566 от 4 ноември 1996 г. ратифицира редица законодателни декрети, които не са били приети като закони. Той гласи, че съдействието от полицията ще бъде забавено до 30 юни 1997 г.

31.  Това положение е удължено до 31 януари 1998 г. със Законодателен декрет № 172/1997. Освен това чл. 1 bis от посочения законодателен декрет допълва съществуващото правомощие на префектите да създават общи критерии за определяне на това дали съдействие от полицията ще бъде предоставено с правомощието да решат точно кога и как полицейските ресурси ще бъдат разпределени във всеки отделен случай, без да се налага да се изпълняват молбите за съдействие от полицията в хронологичния ред, по който са подадени от съдия-изпълнителите. Следователно префектурните комисии обикновено биха могли само да изразят становище относно общите критерии, които трябва да бъдат следвани при определянето дали трябва да се предостави съдействие от полицията, а не относно това дали да бъде предоставено съдействие в определен случай.

32.  Със Законодателен декрет № 7/1998 датата за възобновяване на изважданията се отлага за 31 октомври 1998 г.

33.  В решение (№ 321) от 24 юли 1998 г. Конституционният съд приема, че чл. 1 bis от Законодателен декрет № 172/1997 е в противоречие с чл. 24 от италианската конституция, който гарантира inter alia  правото на достъп до съд, тъй като прави решението относно датата на влизане в сила на заповедта за възстановяване на владение – която е определена предварително от съдията в съответствие с чл. 56 от Закон № 392/78 – предмет на преразглеждане от страна на префект. Конституционният съд заявява, че ролята на префектите следва да се ограничи до това да сътрудничат – като служители на съда – при изпълнението на съдебни заповеди за възстановяване на владение. Фактът, че техните правомощия са били увеличени дотолкова, че да включват отделни случаи, е довел до значителни забавяния в изпълнението на съдебните заповеди. Това е в противоречие с правото на всеки човек правата му да бъдат определяни от съд. Конституционният съд подчертава, че е недопустимо съдебни заповеди да бъдат подронвани или засегнати от административни решения.

34.  Наскоро Законодателен декрет № 375 от 2 ноември 1998 г. забавя възобновяването на изваждания до 28 февруари 1999 г.

35.  Чл. 6 от Закон № 431 от 9 декември 1998 г. относно правилата, които регулират договорите за наем и освобождаването на жилищни помещения, гласи, че когато вече е била издадена заповед за възстановяване на владение и тя подлежи на изпълнение, когато този закон влиза в сила, наемодателят и наемателят имат шест месеца – през който период изпълнението на заповедта е преустановено – в който да решат дали да сключат нов договор за наем. Ако не бъде постигнато споразумение в този период, наемателят може в срок от тридесет дни след това да поиска съдията да определи нова дата за изпълнението на заповедта. Решението на съдията по отношение на датата на изпълнение включва разрешение за съдия-изпълнителя да потърси съдействие от полицията, за да изпълни заповедта.

Датата на изваждане може да бъде отложена максимум до осемнадесет месеца, ако наемателят е на възраст 65 или повече години, ако има пет или повече деца на своя издръжка, ако е в списъка на прехвърляемия персонал (liste di mobilità), воден от предприятията, ако получава обезщетение за безработица или обезщетение за нископлатен работник, ако официално е получил социално жилище, ако е купил къща, която е в процес на изграждане, или ако е собственик на имот, по отношение на който има висящо производство за възстановяване на собственост. Същото правило важи и ако наемателят или член на неговото семейство, който живее с него в продължение на най-малко шест месеца, е с увреждания или терминално болен.

ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД КОМИСИЯТА

36.  Immobiliare Saffi подава жалба пред Комисията на 23 септември 1993 г. То твърди нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 и на чл. 6 § 1 от Конвенцията поради факта, че в продължение на дълъг период от време не е било в състояние да изпълни заповедта за възстановяване на владение.

37.  Комисията обявява жалбата (№ 22774/93) за допустима на 6 март 1997 г. и 18 май 1998 г. В доклада си от 2 декември 1998 г. (предишен чл. 31 от Конвенцията), тя изразява мнение, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 (двадесет и осем на един гласа); че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията по отношение на правото на достъп до съд (единодушно); и че не е повдигнат отделен въпрос по чл. 6 § 1 по отношение на продължителността на производството по изваждане (единодушно). Пълният текст на становището на Комисията и на частично особеното мнение, съдържащо се в доклада, са поставени в приложение към настоящото решение[2].

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ СТАНОВИЩА ПРЕД СЪДА

38.  В своите изявления Правителството иска от Съда да обяви жалбата за недопустима, тъй като дружеството жалбоподател не е изчерпало вътрешните правни средства за защита или евентуално да обяви жалбата по чл. 6 за недопустима като несъвместима ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията. При условията на евентуалност то иска от Съда да установи, че не е имало нарушение нито на чл. 1 от Протокол № 1, нито на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

39.  Дружеството жалбоподател иска от Съда да установи, че фактът, че то не е било в състояние за продължителен период да изпълни заповедта за възстановяване на владение, тъй като му е било отказано съдействие от полицията, представлява нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 6 § 1 от Конвенцията.

ЗАКОНЪТ

I. ПредварителниТЕ възражения на Правителството

40.  Както и пред Комисията, Правителството твърди, че дружеството жалбоподател не е изчерпало вътрешните правни средства за защита. То заявява, че жалбоподателят не е образувал производство в административните съдилища, оспорващо отказа за съдействие от полицията, и не е повдигнал въпрос в рамките на същото производство за конституционността на съответните законови разпоредби.

41.  Дружеството жалбоподател твърди, че не е имало на разположение вътрешно правно средство за защита, даващо възможност на наемодател да се оплаче от прекаленото време, което е отнело производство за изпълнение на заповед за възстановяване на владение, и че е било невъзможно да се получи решение дали съществуват основания, оправдаващи незабавно изваждане. Освен това фактът, че префектът не е издал решение за отказ на съдействие от полицията, означава, че не може да бъде подадено искане за преразглеждане до Областния административен съд.

42.  По отношение на първата част от възражението, Съдът отбелязва, че преди 1 януари 1990 г., изпълнението на заповеди за възстановяване на владение е спряно със закон (вж. параграфи 23-26 по-горе). Тъй като Immobiliare Saffi не отговаря на условията, предвидени в приложимите законови разпоредби, за да избегне спирането, то не може да подаде молба до префекта за съдействие от полицията; нито, в случай че такава молба бъде отхвърлена, може да обжалва пред административните съдилища решението на префекта. От това следва, че подобна мярка не би имала шанс за успех (вж. решението Spadea and Scalabrino v. Italy от 28 септември 1995 г., Серия А № 315-B, стр. 24, § 24).

Що се отнася до периода след 1 януари 1990 г., Съдът отбелязва, че молбите за съдействие от полицията по отношение на изпълнението на заповеди за възстановяване на владение трябва да бъдат разгледани по реда на приоритета, определен в съответствие с критериите, които префектът е трябвало да установи след консултация с префектурната комисия, в светлината на правилата, използвани преди за решаване в кои случаи изпълнението на заповед за възстановяване на владение не подлежи на спиране (вж. параграф 28 по-горе). Макар да е вярно, че дружеството жалбоподател е могло да поиска съдебен контрол в административните съдилища на отказа на префекта на Ливорно да му предостави съдействие от полицията, Съдът отбелязва, че административните съдилища биха имали само компетентност да отменят решения на префекта, които не спазват критериите за приоритет. В настоящия случай оплакването на Immobiliare Saffi не е относно това, че решенията на префекта са произволни, а че прилагането на критериите за определяне на приоритет е имало непропорционално въздействие върху правото му на собственост. Съответно, тъй като не е налице основание за оспорване на критериите за установяване на приоритет (повечето от които са определени със закон), жалба пред административните съдилища не може да бъде разглеждана като ефективно средство за защита. Освен това Правителството не е цитирало решения на италианските съдилища, които да показват друго.

Що се отнася до втората част на възражението – въпроса за конституционосъобразност – Съдът отбелязва, че в италианската правна система отделно лице няма право да се обърне директно към Конституционния съд за контрол на конституционността на закон. Само съд, който разглежда основателността на дело, има право да се обърне към Конституционния съд по своя собствена инициатива или по искане на някоя от страните. Съответно такава жалба не може да бъде средство за защита, чието изчерпване се изисква по силата на чл. 35 от Конвенцията (вж. решението Spadea and Scalabrino, цитирано по-горе, стр. 23, § 24).

В заключение възражението трябва да се отхвърли.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

43.  Дружеството жалбоподател се оплаква, че неговата продължителна невъзможност – поради липсата на съдействие от полицията – да възстанови владение на своя апартамент, представлява нарушение на правото му на собственост, въплътено в чл. 1 от Протокол № 1, който гласи:

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

А. Приложимото правило

44.  Съгласно практиката на Съда, чл. 1 от Протокол № 1, който гарантира по същество правото на собственост, се състои от три отделни правила (вж. решение James and Others v. the United Kingdom от 21 февруари 1986 г., Серия А № 98, стр. 29-30, § 37). Първото, което е изразено в първото изречение на първия параграф и е от общ характер, определя принципа на мирно ползване на притежанията. Второто правило във второто изречение на същия параграф включва лишаване от притежание и го прави предмет на определени условия. Третото, съдържащо се във втория параграф, признава, че Високодоговарящите държави имат право да контролират използването на притежанията в съответствие с общия интерес. Второто и третото правило, които се занимават с конкретни случаи на намеса в правото на мирно ползване на собствеността, трябва да се тълкуват в светлината на общия принцип, установен в първото правило (вж. Iatridis v. Greece [GC], № 31107/96, § 55, ЕСПЧ 1999-II).

45.  Дружеството жалбоподател твърди, че неговият апартамент е бил отчужден de facto, тъй като, дори и ако теоретично е било възможно за него да продаде апартамента, то не би могло да направи това на пазарна стойност. То заявява, че на практика апартаменти със съществуващи наематели се продават на около 30%-40% по-ниска цена, отколкото свободни апартаменти. То добавя, че неговите постъпления от наем са били ниски, като наемът е бил регламентиран със Закон № 392 от 27 юли 1978 г.

46.  Подобно на Комисията Съдът отбелязва, че в този случай  няма нито de facto отчуждаване, нито прехвърляне на собственост, тъй като дружеството жалбоподател на нито един етап не е лишено от правото да отдаде под наем или да продаде имота. В действителност то възстановява владение на 11 април 1996 г. (вж. параграф 17 по-горе). Тъй като прилагането на въпросните мерки означава, че наемателят продължава да заема апартамента, това несъмнено представлява контрол върху използването на имущество. Съответно се прилага вторият параграф от чл. 1 (вж. решението Spadea and Scalabrino, цитирано по-горе, стр. 25, § 28).

Б. Съответствие с условията във втория параграф

1.  Цел на намесата

47.  Правителството твърди, че съответните законодателни разпоредби преследват легитимна цел, а именно да се избегне социалното напрежение и проблемите на обществения ред, които биха възникнали, ако значителният брой заповеди за възстановяване на владение, издадени след изтичането на последното законово удължаване на договорите за наем през 1982 г. и 1983, са влезли в сила по едно и също време. То добавя, че държавата чрез същите тези разпоредби е поела определени финансови ангажименти за предоставяне на субсидирани жилища и жилищни помощи.

48.  Подобно на Комисията Съдът признава, че едновременното изваждане на голям брой наематели несъмнено е щяло да доведе до значително социално напрежение и е щяло да застраши обществения ред. От това следва, че оспореното законодателство има легитимна цел от общ интерес, както се изисква от втория параграф на чл. 1 (вж. решението Spadea and Scalabrino, цитирано по-горе, стр. 26, §§ 31-32).

2.  Пропорционалност на намесата

49.  Съдът подчертава, че една намеса, особено такава, която да бъде разглеждана в рамките на втория параграф на чл. 1 от Протокол № 1, трябва да постигне "справедлив баланс" между нуждите на общия интерес и изискванията за защита на основните права на личността. Загрижеността да се постигне този баланс е отразена в структурата на чл. 1 като цяло и следователно също така във втория му параграф. Трябва да има разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел. При определяне дали е спазено това изискване, Съдът признава, че държавата се ползва с широка свобода на преценка по отношение както на избора на начин на изпълнение, така и на установяването дали последиците от изпълнението са оправдани от общия интерес за постигане на целта на въпросния закон. В области като жилищното настаняване, което играе централна роля в социалната и икономическата политика на съвременните общества, Съдът ще уважи решението на законодателя за това какво е в общ интерес, освен ако това решение не е явно лишено от разумно основание (вж. решението Mellacher and Others v. Austria от 19 декември 1989 г., Серия A № 169, стр. 27, § 48, и Chassagnou and Others v. France [GC], № 25088/94, 28331/95 и 28443/95, § 75, ЕСПЧ 1999-III).

50.  Дружеството жалбоподател твърди, че оспорваните законови разпоредби са били предвидени като спешни мерки, които са били оправдани само от факта, че жертвата, наложена върху наемодателите, е временна. Законодателството обаче остава в сила прекалено дълго.

Макар да приема, че трябва да се постигне справедлив баланс между нуждите на общия интерес и неговите собствени интереси, дружеството жалбоподател посочва, че системата за забавено изваждане въпреки всичко се оказва неадекватна: заповеди за възстановяване на владение продължават да остават неизпълнени, дори когато наемодателят има спешна необходимост да възстанови собствеността си. Освен това префектът на Ливорно, в решенията си съгласно Закон № 61/89, не взема предвид по какъвто и да било начин интересите на наемодателите, които – подобно на дружеството жалбоподател – желаят да възстановят своите апартаменти, само защото договорът за наем е изтекъл. Нещо повече, действията на префектите и мненията на префектурните комисии се оказват неподлежащи на контрол нито от съдията, занимаващ се с изпълнителното производство, нито от друг съдия.

В заключение Immobiliare Saffi твърди, че, тъй като е оставено в състояние на несигурност за прекалено дълго време, без да е в състояние да реагира, съответните законодателни разпоредби са наложили прекомерна тежест върху него.

51.  Правителството посочва, че единственото основание за изваждане в настоящия случай е било изтичането на договора за наем; това не дава основание на дружеството жалбоподател да получи какъвто и да било приоритет при предоставянето на съдействие от полицията. Намесата в правото му на мирно ползване на имуществото му следователно е в съответствие с приложимото законодателство. То се позовава по-конкретно на заключението на Съда по делото Spadea and Scalabrino, че законодателството е подходящо за постигане на преследваната легитимна цел, като се има предвид конкретно свободата на преценка, предоставена от втория параграф на чл. 1 от Протокол № 1.

Правителството достига до заключението, че тежестта, наложена на дружеството жалбоподател, не е била прекомерна.

52.  Съдът отбелязва, че за да се справи с хроничния недостиг на жилища, италианското правителство приема серия от спешни мерки, предназначени да контролират увеличаването на наемите и да удължават срока на валидност на съществуващите договори за наем (вж. параграфи 18-19 по-горе). През 1982 г. и 1983 г., когато изтича последното редовно удължаване, италианската държава счита, че е необходимо да прибегне до спешни разпоредби за преустановяване на изпълнението на неналежащите заповеди за възстановяване на владение (вж. параграфи 20-26 по-горе). 

Както правилно посочва Правителството, Съдът вече е постановил, че тези законодателни мерки може основателно да се считат за целесъобразни за постигне на преследваната легитимна цел, като се има предвид необходимостта да се постигне справедлив баланс между интересите на обществото и правото на наемодателите (вж. решението Spadea and Scalabrino, цитирано по-горе, стр. 27, § 41).

53.  Впоследствие, когато е приключил последният период на преустановяване на изваждания, италианската държава счита, че е подходящо заповедите за възстановяване на владение да се изпълняват в случаите, за които правилата за отсрочване не се прилагат, съгласно ред на приоритет, създадени от префекта след консултация с префектурната комисия. От друга страна неприоритетни случаи като настоящия трябва да бъдат изпълнени в рамките на максимален срок от четири години, считано от 1 януари 1990 г. (вж. параграф 28 по-горе).

Властите съвсем очевидно мислят, че ще могат да изпълнят всички или, ако това е невъзможно, голяма част от спешните изваждания преди 1 януари 1990 г., така че да няма нищо друго, което да попречи на предоставянето на съдействие от полицията в неналежащи случаи, които следователно е трябвало да бъдат решени до края на 1993 г.

Това обаче не се случва. От януари 1990 г. молбите за съдействие от полицията са разглеждани, както е предвидено в Закон № 61/89, по приоритетен ред, без извършване на корекции на системата, въпреки че броят на спешните изваждания се покачва, а не намалява, а наличието на нерешени случаи на спешни изваждания предотвратява за всички намерения и цели обработването на неналежащите случаи, чийто брой се покачва значително.

Искането на съдействие от полицията става отделна стъпка в производството в рамките на правомощията на префекта, който може да суспендира указанието на съдията (издадено към съдия-изпълнител или полицията) за изпълнение на заповед за възстановяване на владение на датата, определена от съдията.

54.  Подобно на Комисията, Съдът счита, че по принцип, система за временно преустановяване или забавяне на изпълнението на съдебни заповеди, последвано от възстановяване на собственика в имота му, сама по себе си не подлежи на критика, имайки предвид по-конкретно  свободата на преценка, позволена в рамките на втория параграф на чл. 1. Такава система обаче носи със себе си риск от налагане на наемодателите на прекомерна тежест по отношение на способността им да се разпореждат с имуществото си и трябва съответно да предостави определени процедурни гаранции, така че да се гарантира, че работата на системата и нейното въздействие върху правата на собственост на наемодателя не са произволни или непредвидими.

Съдът отбелязва, че италианската система страда от известна степен на липса на гъвкавост: предвиждайки, че случаите, в които договорът за наем е прекратен на основание, че наемодателят трябва спешно да възстанови апартамента за себе си или за семейството си, винаги трябва да получават приоритет, тя автоматично прави изпълнението на неналежащи заповеди за възстановяване на владение зависимо от това да не съществуват молби, които да изискват приоритетно третиране. От това следва, че тъй като винаги има голям брой неизпълнени приоритетни молби, неналежащите заповеди на практика никога не са изпълнени след януари 1990 г.

Предоставянето на съдействие от полицията, което префектът определя в зависимост от реда на приоритетност, следователно в крайна сметка зависи почти изцяло от обема на молбите за съдействие от полицията с по-висок приоритет и броя на полицейските служители на разположение на префекта.

Съдът отбелязва, че по време на тази административна фаза, нито един съд не е компетентен да се произнася относно въздействието, което причинените от тази система закъснения може да имат в конкретен случай, тъй като причиняващото забавянето действие на префекта е разрешено и неговият обхват е определен от въпросното законодателство (вж. параграф 42 по-горе и, a contrario, следните решения: AGOSI v. the United Kingdom от 24 октомври 1986 г., Серия A № 108, стр. 19, § 55; Air Canada v. the United Kingdom от 5 май 1995 г., Серия A № 316-A, стр. 18, §§ 44-46; и Gasus Dosier- und Fördertechnik GmbH v. the Netherlands от 23 февруари 1995 г., Серия A № 306-B, стр. 53, §§ 73-74). Освен това Съдът подчертава, че за разлика от чл. 56 от Закон № 392/78, въпросните спешни мерки не определят краен срок, до който наемодателят получава уверение, че ще възстанови владението.

55.  Съдът отбелязва, че I.B. получава заповед за възстановяване на владение на 21 ноември 1983 г. и съдията нарежда на наемателя да освободи до 30 септември 1984 г. (вж. параграф 12 по-горе). През следващите шест години до 1990 г., първо I.B., а след това Immobiliare Saffi са повлияни от действието на законодателство, което отсрочва, всеки път за период от няколко месеца, изпълнението на неналежащите заповеди за възстановяване на владение (вж. параграфи 23-26 по-горе). През 1989 г. Immobiliare Saffi, един от 722 наемодатели, които нямат право да приоритетно отношение в предоставянето на съдействие от полицията (вж. параграф 16 по-горе), придобива правото по Закон № 61/89 за подобно съдействие в някакъв етап между 1 януари 1990 г. и най-късно края на 1993 г. През декември 1993 г. обаче крайният срок е удължен до 31 декември 1995 г., който пък след това е удължен до 29 февруари 1996 г., а накрая до 26 април 1996 г. (вж. параграфи 28-29 по-горе). На 11 април 1996 г. дружеството жалбоподател накрая възстановява апартамента си, но трябва да се отбележи, че това не се случва с помощта на полицията, а в резултат на смъртта на наемателя (вж. параграф 17 по-горе).

56.  В продължение на близо единадесет години и особено от януари 1990 г. насам, първо I.B. и по-късно Immobiliare Saffi по този начин са оставени в състояние на несигурност по отношение на това кога ще бъдат в състояние да си възстановят владението на апартамента. Те не могат да подадат жалба нито пред съдията по изпълнителното производство, който в началото е счел за разумно да наложи забавяне (от по-малко от една година) на I.B., нито пред административния съд, който не би бил в състояние да отмени решението на префекта да даде приоритет на който и да било чакащ спешен случай, тъй като това решение е напълно законно. Нито I.B., нито Immobiliare Saffi разполагат със средства да заставят правителството да вземе предвид каквито и да било конкретни трудности, с които могат да се сблъскат в резултат на забавянето на изваждането (вж., mutatis mutandis, решението Sporrong and Lönnroth v. Sweden от 23 септември 1982 г., Серия А № 52, стр. 26-27, §§ 70-71).

57.  Също така няма изгледи дружеството жалбоподател да получи обезщетение чрез италианските съдилища за своето продължително чакане, по време на което не може да продаде или да отдаде апартамента под наем на пазарна стойност.

58.  Освен това нищо в преписката не предполага, че наемателят, заемащ помещенията на дружеството жалбоподател, заслужава специална защита.

59.  В светлината на гореизложеното Съдът е съгласен с Комисията, че системата за забавяне на изпълнението на заповеди за възстановяване на владение, съчетана с вече шестгодишното чакане поради законното преустановяване на изпълнението на такива заповеди, налага прекомерна тежест на дружеството жалбоподател и съответно нарушава баланса, който трябва да бъде постигнат между защитата на правото на собственост и изискванията на общия интерес.

Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

III.  Твърдяно нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията

60.  Дружеството жалбоподател също така твърди нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията, относимата част от който гласи:

„Всяко лице, при решаването на правен спор относно 
неговите граждански права и задължения..., има право на ... гледане... в разумен срок, от ... съд ...“

61.  Съдът отбелязва, че дружеството жалбоподател първоначално се позовава на чл. 6 във връзка с оплакването си по отношение на продължителността на производството за възстановяване на владение. Подобно на Комисията, Съдът все пак счита, че настоящият случай трябва първо да се разгледа във връзка с по-общото право на съд.

А. Дали чл. 6 е приложим

62.  Правителството не оспорва факта, че производството пред съдията е свързано с гражданските права на дружеството жалбоподател по смисъла на чл. 6. Въпреки това то твърди, че договореностите за забавяне на съдействието от полицията не са част от съдебния процес за изпълнение на заповеди за възстановяване на владение, тъй като намесата на полицията е административен въпрос, напълно отделен и независим от съдебния процес. Правителството подчертава в тази връзка, че на префектите не са предоставени правомощия да забавят изваждането в качеството им на служители на съда, а като част от задълженията им като административен орган, отговорен за поддържане на обществения ред.

Благодарение на своята специална цел, съдействието от полицията не може да се разглежда само като метод за осигуряване на изпълнението на съдебни решения, който е на разположение автоматично: неговата функция по-скоро е да защитава по-висшия обществен интерес. За тази административна фаза не би могло в никакъв случай да се каже, че попада в приложното поле на чл. 6.

63.  Съдът признава, че италианската процедура за изпълнение на заповеди за възстановяване на владение се различава по няколко неща от изпълнителното производство в тесния смисъл на думата и отбелязва, че е разглеждал този въпрос и преди, в делото Scollo v. Italy, в което достига до заключението, че „[д]ори ако в конкретния случай не е възможно да се говори за изпълнително производство в тесния смисъл на думата, ... чл. 6 § 1 е приложим, като се вземе предвид целта на производството, която е да разреши спора между жалбоподателя и неговия наемател“ (Решение от 28 септември 1995 г., Серия А № 315-C, стр. 55, § 44 ). Съдът отбелязва, че дружеството жалбоподател завежда производство пред съдията в Ливорно за заповед, потвърждаваща прекратяване на договора за наем и изискваща наемателят да освободи помещенията. Тъй като наемателят не оспорва прекратяването, единственият нерешен въпрос се отнася до датата на  възстановяване на владението. Доколкото тази дата е отложена поради отказ на наемателя да напусне доброволно, което води до de facto удължаване на договора за наем и последващо ограничаване на правото на собственост на дружеството жалбоподател, продължава да има „спор“ ("contestation") за целите на чл. 6.

Във всички случаи, Съдът припомня, че правото на съд би било илюзорно, ако правната система на Βисокодоговаряща страна допуска окончателно, задължително съдебно решение да остане без законна сила във вреда на едната страна. Би било немислимо чл. 6 § 1 да описва подробно процедурните гаранции, предоставени на страните в процеса – производство, което е справедливо, публично и експедитивно – без да защитава изпълнението на съдебни решения; да се тълкува чл. 6 като свързан изключително с достъпа до съд и провеждането на производство би могло да доведе до ситуации, които са несъвместими с принципа на правовата държава, който Високодоговарящите държави се ангажират да спазват, когато ратифицират Конвенцията. Изпълнение на съдебно решение, постановено от съд, следователно трябва да се разглежда като неразделна част от „съдебния процес“ за целите на чл. 6 (вж. решението Hornsby v. Greece от 19 март 1997 г., Доклади за решения и определения 1997-II, стр. 510, § 40).

Следователно чл. 6 е приложим в настоящия случай.

Б. Съответствие с чл. 6

64.  Дружеството жалбоподател се оплаква, че изпълнителното производство е продължило приблизително тринадесет години. Освен това то заявява, че в резултат на действието на префекта на Ливорно и префектурната комисия, които разглеждат заповеди за възстановяване на владение за всеки отделен случай, за да определят кои ще бъдат изпълнени, е имало нарушение на заповед на съдията на Ливорно, който е определил датата, до която помещенията трябва да бъдат освободени, в рамките на производството по същество. Така на Immobiliare Saffi от 30 септември 1984 г. насам е бил отказван достъп до съд, за да упражни правото си да възстанови апартамента си и заповедта за възстановяване на владение да бъде изпълнена.

65.  Съдът отбелязва, че наемодател не може да се стреми към изпълнение на заповед за възстановяване на владение срещу наемател до датата, която съдията, вземайки предвид специфичните нужди както на наемодателя, така  и на наемателя, както и причините за изваждането, определя в заповедта. Максималният срок за спиране на изпълнението е нормативно определен на шест или в изключителни случаи дванадесет месеца, след което наемодателят трябва да има право да изпълни заповедта (вж. параграф 20 по-горе). Съдията на Ливорно се е произнесъл, че I.B. ще има право да изпълни заповедта, считано от 30 септември 1984 г. Тази дата обаче се отлага (всеки път за по няколко месеца) от законодателство, прието в периода между декември 1984 г. и април 1989 г. (вж. параграфи 23-26 по-горе).

66.  Съдът подчертава, че правото на съд, гарантирано от чл. 6, също така защитава изпълнението на окончателни задължителни съдебни решения, които в държави, които приемат върховенството на закона, не могат да останат без законна сила в ущърб на едната страна (вж., mutatis mutandis, решението Hornsby, цитирано по-горе, стр. 510, § 40). Съответно изпълнението на съдебно решение не може да се отлага неправомерно.

67.  Дружеството жалбоподател обаче няма конкретно оплакване срещу законовото спиране на изпълнението на неговата заповед за възстановяване на владение. Оплакването му по-скоро е, че италианският законодател е предоставил на префекта и префектурната комисия правомощията да разглежда заповеди за възстановяване на владение за всеки отделен случай, за да определят кои трябва да бъдат изпълнени; по този начин решението на съдията на Ливорно остава без законна сила.

68.  Правителството твърди по този въпрос, че въпреки че префектите като служители на съда са били длъжни да оказват съдействие за изпълнение на съдебни решения с изпълнителна сила, са им били предоставени и правомощия в качеството им на административен орган, отговорен за поддържане на обществения ред, да отказват молби за съдействие от полицията, ако неговото предоставяне заплашва да причини сериозни нарушения на обществения ред. Фактът, че са имали такова правомощие не води до отричане на правото на съд, гарантирано от чл. 6 § 1 от Конвенцията, тъй като от префектите се изисква да спазват общите критерии и техните решения са предмет на съдебен контрол.

69.  Съдът приема, че спиране на изпълнението на съдебно решение за такъв период, какъвто е строго необходим, за да се даде възможност да бъде намерено задоволително решение на проблемите на обществения ред, може да бъде оправдано при изключителни обстоятелства.

70.  Настоящото дело обаче не се отнася, както Правителството изглежда внушава, до изолиран отказ от префекта да осигури съдействие от полицията поради риск от сериозно нарушение на обществения ред.

В настоящия случай изпълнението на заповедта е спряно след януари 1990 г. в резултат на намесата на законодателя, която отново отваря решението на съдията по отношение на датата, до която наемателят е длъжен да освободи помещенията. За период от повече от шест години, който започва на 1 януари 1990 г., изпълнението на заповедта за възстановяване на владение в полза на I.B. е отложено на няколко пъти (вж. параграфи 28-29 по-горе). Наемателят всъщност никога не изваден, тъй като Immobiliare Saffi възстановява апартамента си след неговата смърт. Законодателят, предполагайки, че рискът от сериозни нарушения на обществения ред, отбелязан през 1984 г., остава, тъй като голям брой изваждания трябва да бъдат изпълнени по едно и също време, предоставя правомощие, а вероятно и задължение на префектите като орган, отговорен за поддържане на обществения ред, да се намесват систематично в изпълнението на заповеди за възстановяване на владение, като в същото време определя обхвата на това правомощие.

71.  Съдът отбелязва на първо място, че отлагането на датата, до която помещенията е трябвало да бъдат освободени, прави нищожно решението на съдията на Ливорно по този въпрос в неговата заповед от 21 ноември 1983 г. В тази връзка трябва да се отбележи, че решението за това дали да се предостави съдействие от полицията, се взема въз основа на същите фактори – положението на наемодателя и наемателя и основанията за изваждане – като тези, които съдията взима предвид съгласно чл. 56 от Закон № 392/78.

72.  В допълнение Съдът отбелязва, че оценката дали е уместно впоследствие да бъде спряно изпълнението на заповедта за възстановяване на владение и така de facto да се удължи договора, не е предмет на какъвто и да било ефективен съдебен контрол, тъй като обхватът на съдебния контрол върху решенията на префекта е ограничен до проверка дали са спазени критериите за реда на приоритет (вж. параграф 42 по-горе).

73.  Освен това фактът, че системата за забавяне на предоставянето на съдействие от полицията е удължавана на всеки шест месеца в продължение на почти девет години (вж. параграфи 28-34 по-горе) оставя впечатлението, че италианските власти се задоволяват да разчитат на тази система, вместо да потърсят ефективни алтернативни решения на проблемите, свързани с обществения ред в сектора на жилищното настаняване.

74.  В заключение макар и да може да се приеме, че Високодоговарящите държави могат при изключителни обстоятелства и, както в този случай, като се възползват от свободата си на преценка, да контролират използването на имущество, да се намесват в производство за изпълнение на съдебно решение, то последствието от тази намеса не трябва да бъде възпрепятстване, обезсилване или прекомерно забавяне на изпълнението, още по-малко, нарушаване на същността на решението.

В настоящия случай, както Съдът обяснява в параграфи 54-56 по-горе във връзка с оплакването по чл. 1 от Протокол № 1, оспореното законодателство прави нищожно решението на съдията на Ливорно в негова заповед от 21 ноември 1983 г. Освен това от момента, в който префектът става органът, отговорен за определяне на това кога ще бъде изпълнена заповедта за възстановяване на владение, и в светлината на факта, че не може да има ефективен съдебен контрол на решенията му, дружеството жалбоподател е лишено от правото си по чл. 6 § 1 от Конвенцията неговият спор (contestation) с неговия наемател да бъде решен от съда. Това положение е несъвместимо с принципа на върховенство на закона.

Следователно е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

75.  Що се отнася до оплакването относно продължителността на производството, Съдът счита, че то трябва да се разглежда като включено в предходното оплакване (вж. параграфи 64-73 по-горе).

IV.  Прилагане на чл. 41 от Конвенцията

76.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

А. Обезщетение за вреди

77.  Дружеството жалбоподател иска обезщетение за имуществени вреди, които е претърпяло, което се изчислява, както следва:

(а) 6 274 408 италиански лири за хонорари на съдия-изпълнители и адвокати, направени в изпълнителното производство;

(б) 37 200 000 италиански лири за загуба на наем (по 582 000 италиански лири на месец от август 1992 г. до края на 1997 г.);

(в) 564 179 000 италиански лири, произтичащи от факта, че то не е било в състояние да реализира имота.

То също така иска 20 000 000 италиански лири за неимуществени вреди.

78.  Правителството твърди, че няма причинно-следствена връзка между претендираните суми за имуществени вреди и твърдените нарушения. По-конкретно по отношение на възстановяването на разходи и разноски на изпълнителното производство, то счита, че не трябва да се прави присъждане. То оспорва основата, на която е била изчислена загубата на наем, тъй като наемът може да варира в зависимост от състоянието и размера на жилището, а дружеството жалбоподател не е предоставило никакви подробности. То също така твърди, че няма доказателства за каквато и да било загуба, произтичаща от твърдяната неспособност за реализиране на апартамента.

На последно място, що се отнася до твърдените неимуществени вреди, Правителството твърди, че установяването на нарушение само по себе си представлява достатъчно справедливо обезщетение.

79.  Съдът счита, че претендираната сума по (а) трябва да бъде възстановена частично; той се позовава на решението си по този въпрос в делото Scollo (вж. решението Scollo, цитирано по-горе, стр. 56, § 50). Той обаче отново подчертава, че по силата на чл. 41 от Конвенцията, той ще разпореди възстановяване само на разходите и разноските, за които е доказано, че са били действително и необходимо направени и са в разумен размер (вж., наред с други решения, Николова срещу България [GC ], № 31195/96, § 79, ЕСПЧ 1999-II). Съдът отбелязва, че от документа, представен от дружеството жалбоподател в подкрепа на претенцията му, изглежда, че само 2 832 150 италиански лири се отнасят до претенцията му по (а), а останалата част е свързана с други производства, чието съществуване и предназначение са неизвестни на Съда. Той съответно решава да присъди само сумата от 2 832 150 италиански лири.

Що се отнася до (б), Съдът намира основата за изчисление на дружеството жалбоподател за разумна, но смята, че присъждане по тази позиция трябва да бъде направено само до април 1996 г., когато Immobiliare Saffi възстановява владение на своя апартамент. Той следователно решава да присъди сумата от 25 608 000 италиански лири.

Що се отнася на последно място до сумата, претендирана по (в), Съдът посочва, че не е имало отчуждаване или ситуация, равносилна на отнемане на собственост, а намалена способност за разпореждане с въпросното имуществото (вж. решението Matos e Silva, Lda., and Others v. Portugal от 16 септември 1996 г., Доклади 1996-IV, стр. 1117, § 101). Тъй като няма доказателства, че дружеството жалбоподател е опитало, но не е могло да продаде имота, тази претенция се отхвърля.

По отношение на неимуществените вреди, Съдът счита, че не е необходимо да се изследва дали търговско дружество може да твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в следствие на тревога, и като взема предвид фактите по делото, решава да не прави присъждане по тази позиция.

Б. Разходи и разноски

80.  Накрая дружеството жалбоподател иска възстановяване само на разходите, направени от него пред Комисията, които то определя на стойност 27 054 500 италиански лири.

81.  Правителството оставя въпроса на преценката на Съда, макар че заявява, че претендираната сума е прекомерна.

82.  Съдът отбелязва, че адвокатът на дружеството жалбоподател в нито един етап не уведомява Комисията, че клиентът му е възстановил владение на апартамента през април 1996 г. Той информира Съда едва на 30 април 1999 г. в отговор на запитване от страна на секретариата. Той обаче предявява претенция за имуществени вреди, за които се твърди, че са претърпени от клиента му до края на 1997 г.

При тези обстоятелства Съдът счита, че е уместно да присъди само 5 000 000 италиански лири.

В. Лихва за забава

83.  Според наличната на Съда информация, законният лихвен процент, приложим в Италия към датата на приемане на настоящото решение, е 2,5% годишно.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.   Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

2.   Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията по отношение на правото на съд;

3.   Приема, че оплакването по чл. 6 § 1 по отношение на продължителността на производството е включено в предходното оплакване;

4.   Приема,

(а) че държавата-ответник следва да заплати на дружеството жалбоподател в рамките на три месеца следните суми:

(ii) 28 440 150 (двадесет и осем милиона четиристотин и четиридесет хиляди сто и петдесет) италиански лири за имуществени вреди;

(ii) 5 000 000 (пет милиона) италиански лири за разходи и разноски;

(б) че проста лихва с годишна ставка от 2,5% ще бъде платима от датата на изтичане на гореспоменатите три месеца до разплащането;

5.   Отхвърля останалата част от претенцията на дружеството жалбоподател за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски и френски език и постановено в публично заседание в Сградата на правата на човека, Страсбург, на 28 юли 1999 г.

Дата на постановяване: 28.7.1999 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-58292