KUDŁA СРЕЩУ ПОЛША

 

(Жалба № 30210/96)

 

 

 

РЕШЕНИЕ

 

 

СТРАСБУРГ

 

26 октомври 2000 г.

 

 

По делото Kudła срещу Полша,

Европейският съд по правата на човека, заседаващ в Голяма камара, състояща се от следните съдии:

          г-н    Л. Вилдхабер [L. Wildhaber], Председател,
          г-жа  E. Палм [E. Palm],
          г-н    Ж.-П. Коста [J.-P. Costa],
          г-н    A. Пастор Ридруехо [A. Pastor Ridruejo],
          г-н    Дж. Бонело [G. Bonello],
          г-н    Й. Макарчик[J. Makarczyk],
          г-н    П. Кюрис [P. Kūris],
          г-н    Р. Тюрмен [R. Türmen],
          г-жа  Ф. Тюлкенс [F. Tulkens],
          г-жа  В. Стражницка [V. Strážnická],
          г-н    П. Лоренцен [P. Lorenzen],
          г-н    M. Фишбах [M. Fischbach],
          г-н    Ж. Касадевал [J. Casadevall],
          г-жа  Х.С. Греве [H.S. Greve],
          г-н    А.Б. Бака [A.B. Baka],
          г-жа  С. Ботушарова [S. Botoucharova],
          г-н    М. Угрекелидзе [M. Ugrekhelidze],
и също г-н П.Дж. Махоуни [P.J. Mahoney], заместник-секретар,

След закрити заседания, проведени на 7 юни и 18 октомври 2000 г.,

Постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е отнесено до Съда, в съответствие с разпоредбите, приложими преди влизането в сила на Протокол № 11 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи ( “Конвенцията”), от Европейската комисия по правата на човека ( “Комисията”) на 30 октомври 1999 г. и от полски гражданин, г-н Andrzej Kudła (”жалбоподателят”), на 2 декември 1999 г. (чл. 5 § 4 от Протокол № 11 и бивши членове 47 и 48 от Конвенцията).

2.  Делото е образувано по жалба (№ 30210/96) срещу Република Полша, подадена в Комисията по бившия чл. 25 от Конвенцията от жалбоподателя на 12 април 1995 г.

3.  Жалбоподателят твърди по-конкретно, че не е получил адекватно психиатрично лечение по време на задържането му под стража, че задържането му е било прекалено дълго, че правото му на “гледане на делото в разумен срок” не е било спазено и че не е имал ефективно вътрешно правно средство за защита, с което да се оплаче от прекомерната продължителност на наказателното производство срещу него.

4.  Комисията обявява жалбата за частично допустима на 20 април 1998 г. В доклада си от 26 октомври 1999 г. (бивш чл. 31 от Конвенцията) [Забележка на Секретариата. Докладът може да се получи от Секретариата], тя изразява мнение, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията (с четиринадесет на тринадесет гласа); че е налице нарушение на чл. 5 § 3 (единодушно); че е налице нарушение на чл. 6 § 1 (единодушно); и че не е необходимо да се разглежда дали е налице нарушение на чл. 13 (с осемнадесет на девет гласа).

5.  Пред Съда жалбоподателят, на когото е предоставена правна помощ, се представлява от г-н K. Tor и г-н P. Sołhaj, адвокати, практикуващи в Краков (Полша). Полското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-н K. Drzewicki от Министерство на външните работи.

6.  На 6 декември 1999 г. състав на Голямата камара решава, че делото следва да се разгледа от Голямата камара (Правило 100 § 1 от Правилника на Съда). Съставът на Голямата камара е определен в съответствие с разпоредбите на чл. 27 §§ 2 и 3 от Конвенцията и Правило 24 от Правилника на Съда. Председателят на Съда определя, че в интерес на доброто правораздаване (Правила 24, 43 § 2 и 71), делото следва да се възложи на същата Голяма камара, която е разгледала делото Mikulski v. Poland (жалба № 27914/95).

7.  И жалбоподателят, и Правителството подават изявления.

8.  Впоследствие председателят на Голямата камара приканва Правителството да представи медицинското досие на жалбоподателя, водено от Следствения арест на Краков по време на задържането му под стража след 4 октомври 1993 г. Правителството предоставя съответните документи на 12 май 2000 г. Копия са изпратени на жалбоподателя на 25 май 2000 г.

9.  В Сградата по правата на човека в Страсбург се провежда публично заседание на 7 юни 2000 г. (Правило 59 § 2).

 

Пред Съда се явяват:

(a)  за Правителството
г-н   K. Drzewicki,                                                                       агент,
г-жа M. Wąsek-Wiaderek,
Mr    K. Kaliński,                                                                      адвокат,
г-н   W. Dziuban,                                                                     съветник;

(б)  за жалбоподателя
г-н   K. Tor,
г-н   P. Sołhaj,                                                                           адвокат.

Съдът изслушва обръщенията на г-н Sołhaj, г-н Drzewicki, г-н Kaliński, г-жа Wąsek-Wiaderek и г-н Tor.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

А. Задържането на жалбоподателя и производството срещу него

10.  На 8 август 1991 г. жалбоподателят е изправен пред Окръжната прокуратура на Краков (Prokurator Wojewódzki), обвинен в измама и фалшификация и задържан под стража. Тъй като жалбоподателят съобщава на прокурора, че страда от различни заболявания, по-конкретно депресия, властите разпореждат той да бъде прегледан от лекар. След прегледа, който е проведен няколко дни по-късно, за жалбоподателя е установено, че може да бъде задържан в затвора. Той е настанен в Следствения арест на Краков (Areszt Śledczy).

11.  По-късно, на неуточнена дата, жалбоподателят обжалва заповедта за задържане. На 21 август 1991 г. Окръжният съд на Краков (Sąd Wojewódzki) отхвърля жалбата му като констатира, че са налице силни индикации, че е извършил престъпленията, в които е обвинен. Позовавайки се на резултатите от неговия медицински преглед, съдът не установява никакви обстоятелства, които биха оправдали неговото освобождаване по здравословни причини.

12.  От август 1991 до края на юли 1992 г. жалбоподателят подава около тридесет молби за освобождаване и жалби срещу решения, отказващи освобождаването му.

13.  Междувременно, през октомври 1991 г., жалбоподателят е направил опит да се самоубие в затвора. От 4 ноември 1991 г. той започва гладна стачка за неопределен период от време.

14.  През ноември 1991 г. властите разпореждат жалбоподателят да бъде прегледан от лекари. Съответният доклад е изготвен от експерти на Факултета по съдебна психиатрия на Ягелонския университет на 25 ноември 1991 г. Лекарите смятат, че жалбоподателят не е в състояние да бъде задържан в обикновен затвор, и препоръчват, ако задържането му трябва да продължи, той да бъде настанен в психиатрично отделение на затворническа болница. Впоследствие жалбоподателят е отведен в болницата на затвора в гр. Битом, където е настанен в отделение по вътрешни болести и му е предоставено лечение за психическото му заболяване. Жалбоподателят остава в болницата за неизвестен период. След това е прехвърлен обратно в Следствения арест на Краков.

15.  На 20 януари и 27 февруари 1992 г. жалбоподателят е прегледан от специалисти по съдебна медицина. Те считат, че той се нуждае от психиатрично лечение в затвора, но не е необходимо да бъде настанен в психиатрично отделение на затворническа болница.

16.  На 30 април 1992 г. в Окръжния съд на Краков е подаден обвинителен акт срещу жалбоподателя. Общо двадесет и девет обвинения са повдигнати срещу него и останалите девет обвиняеми. Преписката се състои от деветнадесет тома. Прокуратурата иска от съда да чуе показания от деветдесет и осем свидетели.

17.  На 15 юни 1992 г., по искане на съда, лекарите от психиатричната клиниката на Краков и от Медицинския факултет на Ягелонския университет докладват за психологическото състояние на жалбоподателя. В доклада е посочено, наред с другото, че:

“Пациентът показва устойчива склонност към самоубийство. След медицинския преглед откриваме, че той страда от дълбок синдром на депресия, придружен от мисли за самоубийство. В светлината на интензивността на суицидните мисли и на факта, че вече е правил опит да се самоубие, той трябва да получи психиатрично лечение. Неговото задържането сериозно застрашава живота му (сериозна опасност от по-нататъшен опит за самоубийство) ...”

18.  На 27 юли 1992 г. Окръжният съд на Краков отменя заповедта за задържане.

19.  На 26, 27 и 28 октомври и на 14 и 15 декември 1992 г. съдът провежда заседания по делото на жалбоподателя. Насрочено за 8 февруари 1993 г, заседание е отменено, тъй като жалбоподателят не се явява. Адвокатът му представя удостоверение за това, че жалбоподателят е бил в отпуск по болест в продължение на пет дни; съдът обаче разпорежда, че жалбоподателят трябва в рамките на три дни да представи медицинско свидетелство, издадено от съдебномедицински експерт, “като в противен случай ще му бъдат наложени превантивни мерки [środki zapobiegawcze], за да се гарантира неговото присъствие на процеса”. Жалбоподателят не представя изискваното свидетелство, но на 12 февруари 1993 г. информира съда, че е бил подложен на климатично лечение в Швиноуйшче и трябва да остане там до 7 март 1993 г. На 18 февруари 1993 г., тъй като жалбоподателят не е уведомил съда за адреса, на който може да му се връчват призовки, съдът разпорежда издаването на известие за издирване с цел той да бъде открит и задържан наново с мотива, че не е се е явил на съдебните заседания. Следващото заседание, насрочено за 16 март 1993 г., е отменено поради отсъствието на жалбоподателя.

20.  Заповедта за задържане от 18 февруари 1993 г. не е изпълнена до 4 октомври 1993 г., когато жалбоподателят е задържан от полицията във връзка с пътнотранспортно нарушение. Той е настанен в Следствения арест на Краков.

21.  Окръжният съд насрочва заседания за 6 октомври и 15 и 17 ноември 1993 г., но отменя всичките, защото психическото състояние на жалбоподателя (по-конкретно неговите затруднения да се концентрира) не му позволяват да участва правилно в съдебния процес. В бележка на затворнически лекар от 17 ноември 1993 състоянието му е описано, както следва:

“В състояние е да участва в днешното производство (с ограничено активно участие поради [нечетливи думи] затруднения с концентрацията).”

Според друга експертиза (получена от съда в края на 1993 г.) жалбоподателят “не страда от психично заболяване” по това време и психическото му състояние “не е пречка той да бъде задържан под стража”.

22.  Междувременно, на 18 октомври 1993 г., адвокатът на жалбоподателя неуспешно обжалва заповедта за задържане, като се аргументира, че жалбоподателят, след освобождаването му на 27 юли 1992 г., е получавал непрекъснато лечение за своята тежка депресия и че неявяването му пред първоинстанционния съд се дължи на психологическото му състояние.

23.  Между октомври 1993 г. и ноември 1994 г. жалбоподателят подава още двадесет и една безуспешни молби за освобождаване и обжалва, също безуспешно, всеки отказ.

24.  На 13, 14 и 16 декември 1993 г. съдът провежда заседания. Заседанията, насрочени за края на януари 1994 г., са отменени, тъй като на 26 януари 1994 г., жалбоподателят прави опит да се самоубие чрез приемането на свръхдоза (вж. параграфи 63-64 по-долу).

25.  Процесът продължава на 14, 15 и 16 февруари 1994 г.. Заседанията, насрочени за 9 и 10 март 1994 г., са отменени, тъй като председателят на състава е болен. Следващите заседания се провеждат на 14, 15 и 16 юни 1994 г. В същото време жалбоподателят е подложен на психиатрично наблюдение в болницата на затвора в гр. Вроцлав (вж. параграф 58 по-долу).

26.  Следващото заседание се провежда на 11 юли 1994 г. Заседанията, насрочени за 12 и 14 юли 1994 г., са отменени, тъй като жалбоподателят е оттеглил пълномощното, дадено на неговия защитник. Процесът продължава на 20, 21 и 22 септември, 25 и 26 октомври и 14 и 15 ноември 1994 г. Заседанията, насрочени за 20, 21 и 22 декември 1994 г., са отменени, защото един от другите обвиняеми е приет в болница по това време.

27.  Междувременно, на 17 ноември 1994 г., жалбоподателят се оплаква пред председателя на Окръжния съд на Краков относно продължителността на задържането му и провеждане на производството по неговото дело. Той се оплаква по-конкретно, че всички други девет обвиняеми са освободени, докато той все още е задържан въпреки факта, че общата продължителност на задържането му вече надвишава две години. Той твърди, че протоколите от заседанията не са отразили показания на свидетели, че съдът не е вписал в протокола неговите изявления и тези на адвоката му и не му е позволил да изрази свободно своята версия на фактите по делото. Наказателното производство срещу него, което до момента е продължило повече от четири години, по неговите думи е “кошмар”.

28.  На 7 декември 1994 г. жалбоподателят се оплаква пред съда от психиатричното си лечение в затвора. Председателят поисква от затворническите власти обяснения. Те го информират за броя на медицинските прегледи, на които е бил подложен жалбоподателя, дават подробна информация за тях и представят копия на съответните медицински документи.

29.  По почти същото време жалбоподателят отново отправя към съда искане да бъде освободен по здравословни причини. Той също така се позовава на семейното си положение като твърди, че продължителното му задържане оказва сериозно напрежение върху семейството му. На 8 декември 1994 г. Окръжният съд на Краков отхвърля молбата.

30.  На 4 януари 1995 г., по жалба на жалбоподателя, Апелативният съд на Краков (Sąd Apelacyjny) потвърждава решението на Окръжния съд и приема, че задържането му трябва да продължи с оглед на обоснованото подозрение, че е извършил въпросните престъпленията, и поради факта, че той е бил задържан на основание на риска, че може да се укрие. Съдът също така констатира, че ситуацията в семейството на жалбоподателя, макар и тежка, не е обстоятелство, което би могло да работи в подкрепа на освобождаването му.

31.  На 25 януари 1995 г. адвокатът на жалбоподателя подава молба до Окръжния съд на Краков за отмяна на заповедта за задържане и освобождаване на жалбоподателя под полицейски надзор. Той подчертава, че на 23 януари 1995 г. жалбоподателят отново прави опит за самоубийство в затвора, като се опитва да се обеси (вж. параграфи 69-70 по-долу). Това събитие, разглеждано заедно с хронична му депресия, е ясно предупреждение, че продължаващото му задържане може да застраши живота му. Освен това той посочва, че жалбоподателят е бил отново задържан само заради отсъствието му от заседания. Това основание вече не може да оправдае задържането му, тъй като показанията срещу него вече са изслушани и задържането му под стража в случая не гарантира правилното провеждане на процеса.

32.  На 13 февруари 1995 г. Окръжният съд на Краков отхвърля тази молба. Той постановява, че според доклад от затворническите власти, опитът за самоубийство на жалбоподателя е бил в търсене на внимание, и че първоначалните основания за задържането му все още са валидни. Съответният доклад от 10 февруари 1995 г. гласи:

“В допълнение към искането на [Окръжния] съд по отношение на обвиняемия, потвърждаваме, че Andrzej Kudła, който остава на ваше разположение, ... в 4.45 часа сутринта на 23 януари тази година направи опит за самоубийство, за да привлече вниманието към своя случай.

Въз основа на информацията и заключенията на дежурния лекар, психиатър и психолог, е установено, че затворникът страда от личностни разстройства, които се проявяват като реактивна депресия. Резултатът от действията на затворника е леко охлузване на кожата на врата му под формата на лента, направено от въжето след бесене; не се наблюдават неврологични изменения.

Затворникът извършва тази демонстрация, тъй като смята, че наказателното производство продължава много дълго време, и тъй като се дистанцира от обвиненията срещу себе си.

Въпреки емоционалните си проблеми, той държи под контрол ситуацията и оказва натиск върху [затворническите власти].

По решение на директора, той не получава дисциплинарно наказание за поведението си. [С него са проведени]  психо-коригиращи разговори, насочени към разясняване на реалните заплахи за здравето и живота на затворника, произтичащи от поведението му.

В последваща психиатрична консултация (извършена след опита за самоубийство) се забелязва регресия на симптомите на реактивната депресия.

Той продължава да бъде държан в килия с други лица поради възможността за саморазрушително поведение, произтичащо от субективно усещане на страдание. Той е класифициран като труден затворник и следователно остава под постоянно наблюдение и под контрола на надзирателния и медицинския персонал на затвора.

[Печат и подпис не се четат]”

33.  На 25 февруари 1995 г. адвокатът на жалбоподателя подава жалба срещу решението на Окръжния съд като твърди, че психичното здраве на жалбоподателя значително се е влошило и че той постоянно страда от депресия. Той поисква от съда да назначи психиатрични и други медицински експерти, които да извършат оценка на здравословното състояние на жалбоподателя, вместо да разчита на оценката, направена от затворническите власти. Той също така твърди, че продължителността на производството е прекомерна, и подчертава, че жалбоподателят вече е прекарал две години и четири месеца задържане под стража.

34.  На 2 март 1995 г. Апелативният съд на Краков отхвърля жалбата. Съдът счита, че не е необходимо да бъдат повикани медицински експерти и че задържането на жалбоподателя трябва да продължи, за да се осигури правилното протичане на производството. По-късно, между 8 март и от 1 юни 1995 г., жалбоподателят подава още четири безуспешни молби за освобождаване и също така неефективни жалби срещу решенията за продължаване на задържането му.

35.  На 13, 14 и 15 март, 3, 4 и 5 април и 4, 5, 30 и 31 май 1995 г. Окръжният съд провежда заседания и изслушва показания на свидетели. Някои свидетели, неявили се на предишните заседания, биват  заведени в съда от полицията.

36.  На 1 юни 1995 г. Окръжният съд на Краков признава жалбоподателя за виновен за измама и фалшификация и го осъжда на шест години лишаване от свобода и глоба от 5000 злоти (PLN). На 2 юни 1995 г. както жалбоподателят, така и неговият адвокат подават жалба.

37.  На 1 август 1995 г. жалбоподателят подава жалба до министъра на правосъдието, че първоинстанционният съдът не е изготвил мотивите за своето решение в законоустановения срок от седем дни. Той твърди, че забавянето продължава вече два месеца.

38.  На по-късна дата жалбоподателят поисква да бъде освободен, като твърди, че удълженото задържане е имало много вредно въздействие върху здравето му и доброто физическо състояние на семейството му. На 14 август 1995 г. Окръжният съд на Краков отхвърля молбата му. На 31 август 1995 г., в отговор на подадена от него жалба, Апелативният съд на Краков потвърждава това решение и отбелязва, че задържането му е оправдано от тежестта на наложеното наказание.

39.  На друга неуточнена дата жалбоподателят подава оплакване до министъра на правосъдието относно продължителността на производството по неговото дело, като посочва, че Окръжният съд на Краков не е успял да му предостави мотивите за своето решение в законоустановения срок. Това значително е удължило въззивното производство. В отговор на тази жалба, на 28 август 1995 г. ръководителят на наказателния отдел на Министерството на правосъдието го информира, че е вероятно мотивите на съдебното решение да надхвърлят двеста страници и че неспазването на законоустановения срок се дължи на факта, че съдия-докладчикът е бил в отпуск.

40.  На 27 септември 1995 г., по искане на Окръжния съд, жалбоподателят е прегледан от съдебни психиатри от Collegium Medicum – Факултет по съдебна медицина на Ягелонския университет в Краков. Относимата част от техния доклад гласи:

“... Както може да се види в досието и в съответствие със заключенията на медицинските експерти, ответникът е бил подложен на наблюдение в психиатрично отделение на болницата на затвора в гр. Вроцлав. В хода на болничното наблюдение са наблюдавани опити за самоубийство и продължителни неясни загуби на съзнание. Цялостните изводи ... на доклада на психиатричните експерти във Вроцлав показват, че ответникът показва личностни разстройства и предразположение към ситуационни реакции, които не пречат решително на това той да бъде в затвора, при условие че има гарантирана извънболнична психиатрична помощ.

[Жалбоподателят] обяснява, че той все още е в следствен арест и се чувства много зле, има постоянно главоболие, разположено в горната част на главата и разпространяващо се към тила. Той много често се задъхва и има затруднения с дишането, особено през нощта, тогава моли полицаите за помощ и те го водят в медицинското отделение. В повечето случаи лекарят предписва Relanium [диазепам], който не облекчава страданието му. Той твърди, че продължава да взима Relanium в дози от поне 30 мг през нощта и 15 мг през деня. Това лекарство “го организира”, както казва той, и не може да функционира без него. Чувства се постоянно уморен, не спи през нощта и се безпокои от продължителния си престой в затвора. Той счита това за абсурдно, тъй като вече е изтърпял в повече всяка присъда, която може да му бъде наложена. По време на разговор с ответника е забелязано, че той има охлузване по епидермиса в основата на шията. Когато яката на ризата му е отворена е установено, че това е линейно охлузване по епидермиса около предната част на шията, съответстващо на белезите, намерени на жертви на обесване. Ответникът обяснява, че ... той се е опитал да се обеси с чаршаф, но е бил реанимиран. Това е вторият му опит за самоубийство и той не може да обясни защо се държи по този начин. Той твърди, че на моменти има усещане като че ли съзнанието му е нарушено, и че в тези моменти се опитва да отнеме собствения си живот, най-вече чрез обесване, но също и с приемане на наркотици и рязане с бръснач. Той твърди за случай, в който напуска дома си след семеен спор и се събужда няколко седмици по-късно в пансион в Швиноуйшче. Не разбира как се е озовал там или какво се е случило с него през тези седмици.

Преглежданото лице в момента прави добър вербален контакт, ориентирано е, настроението му е унило, той е напрегнат, раздразнителен и изпитва силно чувство за несправедливост. Той заявява, че е лекуван по неподходящ начин. Получава някакви лекарства, които не подобряват психическото му състояние, и смята, че това лечение “го подлага единствено на психотропно поведение”.

След психиатричен преглед, ответникът е бил изпратен в отделението за ЕЕГ, за да му бъде направен преглед от специалист.

Резултатите от този преглед са приложени към доклада.

Доклад

Прегледът на ответника Andrzej Kudła, мъж, 33-годишен, и анализът на резултатите от предишни прегледи и медицински и психологически наблюдения, извършени по време на продължаваща няколко седмици хоспитализация показват, че настоящото психическо състояние е резултат от неговите личностни разстройства и предразположението към декомпенсация в трудни ситуации. Тези разстройства не са психотични по своето естество, но по-нататъшни опити за самоубийство могат да бъдат реална заплаха за здравето му. Поради тази причина ние също така смятаме, че ако съдебното производство изисква ответникът да прекара още време в затвора, той трябва да бъде изпратен в болнично отделение и да бъде наблюдаван от специализиран персонал. Трябва също така да му бъде гарантиран достъп до психиатър и психолог.

       Експерт                                                                                           Експерт

Д-р Elżbieta Skupień                                                                          Д-р Andrzej Zięba”

41.  На 6 октомври 1995 г. жалбоподателят получава мотивите на решението и на неопределена дата след това подава жалба. Преписката е прехвърлена към Апелативния съд на Краков на 14 ноември 1995 г.

42.  На 22 февруари 1996 г. Апелативният съд отменя присъдата и връща делото за преразглеждане с мотива, че първоинстанционният съдът е бил неправилно конституиран и че е имало множество нарушения на процедурните разпоредби. По време на въззивното разглеждане адвокатът на жалбоподателя моли съда да отмени заповедта за задържане, но без успех.

43.  На 11 април 1996 г. преписката е изпратена на Окръжния съд. Впоследствие Окръжният съд издава заповед за отделяне и след това жалбоподателят е съден отделно от някои други обвиняеми.

44.  На 30 април 1996 г. жалбоподателят иска наложената му превантивна мярка да бъде отменена или изменена. На 28 май 1996 г. Окръжният съд на Краков постановява решение, в което посочва, наред с другото:

“... На сегашния етап на делото, правилно провеждане на производството може да бъде осигурено чрез налагане на превантивни мерки, различни от задържане. ... Поради това Съдът отменя заповедта за задържане, при условие молителят да заплати гаранция от 10 000 злоти в рамките на един месец от датата на връчване на настоящото решение ...”

45.  Жалбоподателят обжалва това решение и иска гаранцията да бъде намалена и определена в светлината на неговото финансово състояние или, при условия на евентуалност, съдът да осигури правилното провеждане на процеса като му нареди да се подложи на полицейско наблюдение.

46.  На 11 юни 1996 г. първоинстанционният съд получава доклад от назначен от него експерт психиатър. Експертът установява, че жалбоподателят е в състояние на хронична депресия, придружена от мисли за самоубийство. Той счита, че жалбоподателят е в състояние да участва в заседания, но че продължаващото задържане може да застраши живота му поради вероятността той да направи опит за самоубийство.

47.  На 20 юни 1996 г. Апелативният съд на Краков отхвърля жалбата на жалбоподателя срещу решението от 28 май 1996 г. като приема, че определената за гаранция сума не е прекомерна, предвид стойността на щетите, произтичащи от извършване на престъпленията, в които е обвинен, и тежкия характер на тези престъпления. Съдът придава голямо значение на факта, че след като първата заповед за задържането му е отменена през юли 1992 г., жалбоподателят се е укрил и е задържан отново на това основание. Съдът добавя, че гаранцията е предвидена за осигуряване на неговото присъствие по време на процеса и за да предотврати извършването от негова страна на всякакви по-нататъшни действия, насочени към възпрепятстване на правилното протичане на производството. Като се вземат предвид всички обстоятелства на неговия случай, гаранцията следователно е определена на подходящо ниво.

48.  Малко след това жалбоподателят подава жалба до омбудсмана ((Rzecznik Praw Obywatelskich), че общата продължителност на задържането му към момента надвишава три години. Жалбата е отнесена към председателя на Апелативния съд на Краков, който на 12 юли 1996 г. изпраща писмо на жалбоподателя. Относимата част от това писмо гласи:

“... Вие сте обвинен в измама и фалшификация на 30 април 1992 г. Обвинителният акт се отнася до десет обвиняеми и трябва да бъдат получени показания от деветдесет и осем свидетели. Производството е отложено, защото Вие се укривахте до последващо Ви задържане през октомври 1993 г. Също така сте подал многобройни молби за освобождаване. ... Забавянето на производството между датата на решението на първоинстанционния съд и датата, на която делото е изпратено на Апелативния съд, е оправдана от размера на преписката по Вашето дело и дължината на мотивите на решението (съответно 29 тома и 140 страници). ... Мотивите са готови преди 16 август 1995 г. и са изпратени на 16 септември 1995, тъй като съдия-докладчикът е бил в отпуск. Единственото забавяне е по отношение на обработването на молбата Ви за освобождаване от 30 април 1996 г. [;] тя е разгледана на 28 май 1996 г., тъй като в периода от 1 май до 5 май 1996 г. имаше официален празник. ...”

49.  Междувременно жалбоподателят отново подава молба пред към Окръжния съд на Краков да бъде освободен под полицейско наблюдение или да бъде намалена гаранцията, определен от съда на 28 май 1996 г. На 2 юли 1996 г. съдът отхвърля молбата. Адвокатът на жалбоподателя обжалва това решение и твърди, че в светлината на психиатричния доклад от 11 юни 1996 г., жалбоподателят трябва да бъде освободен, защото животът му е в опасност.

50.  На 18 юли 1996 г. Апелативният съд на Краков отхвърля жалбата като посочва, че опасността за живота на жалбоподателя “не е абсолютна”, защото той може да получи психиатрично лечение в затвора. Съдът счита, че предвид поведението на жалбоподателя след освобождаването му през юли 1992 г., задържането му трябва да продължи, за да бъде осигурено нормалното протичане на процеса, освен ако не заплати гаранция от 10 000 злоти.

51.  На 31 юли 1996 г. жалбоподателят отново иска Окръжният съд да намали сумата на гаранцията или да го освободи под полицейско наблюдение. Той твърди, че не разполага с достатъчни финансови ресурси, за да плати такава значителна парична сума. На 19 август 1996 г. съдът отхвърля молбата му като явно необоснована. Той отбелязва, че доводите на жалбоподателя във връзка с въпроса за гаранцията са “необоснован спор с институциите на правосъдието” и че гаранцията може да бъде платена не само от самия жалбоподател, но и от трети лица.

52.  По-късно жалбоподателят подава молба до Окръжния съд да бъде освободен, така че да може да осигури необходимата гаранция. На 10 септември 1996 г. съдът отхвърля това искане, като приема наред с другото:

“... Логично е [жалбоподателят] да бъде освободен, след като е платена гаранция. Молбата на обвиняемия да се обърне последователността на събитията е против процедурните правила и здравия разум и следователно трябва да бъде отхвърлена. ...”

53.  Повторният процес трябва да започне на 10 октомври 1996 г., но е отложен, защото един от другите обвиняеми по делото е междувременно задържан във връзка с друго наказателно производство, повдигнато срещу него.

54.  На 29 октомври 1996 г. Окръжният съд на Краков отменя заповедта за задържане, след като семейството на жалбоподателя плаща на съда гаранция от 10 000 злоти.

55.  Следващите две заседания са насрочени за 18 март и 17 април 1997, но процесът отново е отложен, тъй като друг от обвиняемите е болен. Следващите заседания са насрочени за 6, 21 и 23 октомври 1997 г. По-късно Окръжният съд насрочва заседания за следните дати през 1998 г.: 15 януари, 26 февруари, 19 март, 6 и 28 април, 2, 22 и 24 юни, 13 юли, 23 септември, 3 и 30 октомври и 17 и 24 ноември. На 4 декември 1998 г. съдът постановява решение. Жалбоподателят е намерен за виновен по всички обвинения и е осъден на шест години лишаване от свобода.

56.  Той обжалва на 19 април 1999 г. На 27 октомври 1999 г. Апелативният съд на Краков изменя решението на първоинстанционния съд и намалява присъдата на жалбоподателя до пет години лишаване от свобода.

57.  Впоследствие жалбоподателят подава касационна жалба (kasacja). На 24 февруари 2000 г. Апелативният съд на Краков, след като установява, че жалбоподателят е спазил съответните формални изисквания за такива жалби, изпраща жалбата му до Върховния съд (Sąd Najwyższy). Производството пред Върховния съд е все още висящо.

Б.   Лечение, получено от жалбоподателя по време на задържането му от 4 октомври 1993 г. до 29 октомври 1996 г., според медицинския регистър, воден от Следствения арест на Краков

58.  Жалбоподателят е държан в Следствения арест на Краков от 4 октомври 1993 г. до 29 октомври 1996 г. само с едно прекъсване: на 9 март 1994 г. е прехвърлен в болницата на затвора в гр. Вроцлав, където до 26 май 1994 г. е подложен на психиатрично наблюдение, разпоредено в друго наказателно производство срещу него.

59.  Медицинският регистър показва, че жалбоподателят е прегледан от лекар малко след задържането му. На 6 октомври 1993 г. жалбоподателят отправя искане да бъде прегледан от психиатър. Прегледът се провежда на 15 октомври. Жалбоподателят е диагностициран като страдащ от reactio situatione (ситуационна реакция). Той е бил преглеждан или консултиран от затворнически лекар в три предишни случая.

60.  През ноември 1993 г. жалбоподателят е прегледан от лекарите в затвора осем пъти. Записано е, че той страда от хронично безсъние и липса на апетит, а впоследствие и от повтарящо се главоболие, виене на свят и затруднения в концентрацията.

61.  На 10 декември 1993 г. жалбоподателят е прегледан от психиатър. Той е диагностициран като страдащ от личностно разстройство и депресивна реакция. През същия месец, в още четири случая, той се консултира или е прегледан от лекарите в амбулаторното отделение на затвора. Оплаква се от безсъние и иска смяна на лекарството. На 24 декември 1993 г. лекарят препоръчва той да бъде прегледан от психиатър.

62.  На 4 януари 1994 г. жалбоподателят започва да се оплаква от притъмняване пред очите и главоболие.

63.  На 26 януари 1994 г. жалбоподателят прави опит за самоубийство, като взема свръхдоза. Дежурния лекар записва следното:

“Пациентът е в безсъзнание, няма вербален контакт. ... От сведенията, дадени от [неговите съкилийници], се оказва, че вчера той е взел вечерната доза от лекарството ... никой не го е видял да взима някакво друго лекарство.

Диагноза: intoxicatio medicamentosa acuta per os susp. [съмнение за остро натравяне с лекарства през устата].

Медицински препоръки: болнично наблюдение и спешно психиатрично лечение.”

64.  Жалбоподателят е приет в болницата на затвора и остава там в периода 27-28 януари 1994 г., като диагнозата е “status post intoxicationem medicamentosam”. Подложен е на няколко медицински изследвания (кръвно-клетъчна морфология, токсикологичен анализ на урината, електрокардиография).

65.  На 27 февруари 1994 г. жалбоподателят е прегледан от психиатър и диагностициран като страдащ от невротично разстройство.

66.  От 26 май 1994 г. (датата на завръщането му от болницата на затвора в гр. Вроцлав) до началото на ноември 1994 г., жалбоподателят се консултира със затворническите амбулаторни лекари тринадесет пъти. Той се оплаква предимно от трудно заспиване и главоболие, продължаващо няколко дни, но също така и от настинка и кожни заболявания. През септември 1994 г. моли на няколко пъти за среща с психиатър. Прегледан е от психиатър на 9 ноември 1994 г. и диагностициран с невротично разстройство.

67.  Междувременно, на 5 ноември 1994 г.  дежурният лекар на затвора иска допълнителна среща с психиатър за жалбоподателя. Психиатърът преглежда жалбоподателят на 7 декември 1994 г. и потвърждава предишната му диагноза. В регистъра е записано, че жалбоподателят се оплаква от световъртеж и нарушение на съня.

68.  На 2 януари 1995 г. дежурният лекар поисква контролен преглед от психиатър за жалбоподателя. На 11 и 13 януари 1995 г. лекарят отбелязва, че не е получил отговор от жалбоподателя. На 16 януари 1995 г. на жалбоподателя е дадено неуточнено лекарство.

69.  На 23 януари 1995 жалбоподателят прави опит да се самоубие чрез обесване. На този ден лекарите вписват две бележки в медицинския регистър. Относимата част от първата бележка, написана от дежурния лекар, гласи:

“Около 4,30 ч сутринта той прави очевиден опит да се самоубие, като се обеси на санитарно оборудване на стената. Кръвно налягане 110/60 ... В лявата ноздра има малко количество разпенена кръв. Открити са охлузвания на епидермиса на врата в съответствие с белезите на жертва на бесене. ... Той не иска да общува устно. ...

Диагноза: очевиден опит за самоубийство чрез обесване.

Медицински препоръки: психиатрично изследване ...”

Втората бележка, направена от специалист по вътрешни болести, гласи, както следва:

“Общо състояние добро. ... В състояние да общува логично. Той заявява, че това не е първият му опит за самоубийство.

Диагноза: състояние след опит за самоубийство.

Медицински препоръки: психиатрично изследване. Прием в болница за лечение не е необходим.”

70.  На 24 януари 1995 г. жалбоподателят е прегледан от психиатър, който изготвя следния доклад:

“Добро вербално общуване, задоволителни емоции. ... Бил е в психиатричното отделение на болницата на затвора в гр. Вроцлав ... до юни 1994 г. Опит за самоубийство: “Не издържам повече.” Тревожен е. Нарушен сън, загуба на апетит, гадене, повръщане. Делото е продължило три години – без съдебно решение, няма предишни присъди. Изплашен е от своите действия: “Не знам какво ми стана.”

Диагноза: състояние след опит за самоубийство чрез обесване. Ситуационна депресивна реакция.”

71.  На 3 февруари 1995 г. жалбоподателят отново е прегледан от психиатър. Бележката на лекаря гласи:

“Добър контакт. Пъна ориентация, балансирано настроение. Няма психотични симптоми. Оплаквания: “Не се чувствам добре, идва ми в повече, не спя добре, ще се обеся.”

Диагноза: личностно разстройство; авто-агресивна реакция.”

72.  През март 1995 г. жалбоподателят е прегледан от лекари шест пъти. Два от тези прегледи са извършени от психиатри. Относимата част на медицинското свидетелство, издадено след първия преглед, гласи:

“Краков, 7 март 1995 г.

Медицинско свидетелство

Относно здравословното състояние на затворника

Оплаквания на затворника, предишни заболявания и операции: Към момента съобщава следните оплаквания: затруднена концентрация, психомоторна възбуда, чувство на вътрешно напрежение, повтарящи се болки в областта на епигастриума. Медицинската история показва чести опити за самоубийство, включително чрез обесване и свръхдоза. Той е под редовно психиатрично наблюдение. ...

Психиатрична консултация 7 март 1995 г Ситуационна реакция с депресивни характеристики. Годен да участва в съдебно производство. ...”

След втория преглед, извършен на 31 март 1995 г., лекар отбеляза:

“Добър контакт, пълна ориентация, дисфорично настроение. Оплаквания – напрежение ... нарушение на съня, затруднения в концентрацията.

Диагноза: невротично разстройство.”

73.  От началото на април до края на декември 1995 г. жалбоподателят, по свое искане, или по искане на лекарите в затвора, е преглеждан от психиатри най-малко веднъж месечно. Отделно от това, той получава лечение за други заболявания. Що се отнася до психическото състояние на жалбоподателя, според медицинския регистър той многократно се оплаква от депресия, нарушения на съня, напрежение, затруднения в концентрацията, раздразнение и липса на подобрение на състоянието му.

74.  В периода от началото на януари до края на август 1996 г. жалбоподателят е прегледан от лекари тридесет и два пъти; дванадесет прегледа са извършени от психиатри.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

75.  Към разглеждания момент правилата, ръководещи задържането под стража, се намират в Глава 24 от Закона от 19 април 1969 г. – Наказателно-процесуалния кодекс (Kodeks postępowania karnego) – със заглавие “Превантивни мерки” (Środki zapobiegawcze). Кодексът вече не е в сила. Той е отменен и заменен със Закона от 6 юни 1997 г. (обикновено наричан “Новия наказателно-процесуален кодекс”), което влиза в сила на 1 септември 1998 г.

76.  Кодексът посочва като “превантивни мерки”, наред с другото, задържане под стража, гаранция и полицейско наблюдение.

Чл. 209 посочва общите основания, обосноваващи налагането на превантивни мерки. Тази разпоредба гласи:

“Превантивни мерки могат да бъдат наложени, за да се осигури правилното повеждане на производството, ако доказателствата срещу обвиняемия дават достатъчно основание за становището, че той е извършил престъпление.”

Чл. 217 § 1 определя основанията за задържане под стража. Приложимата част от тази разпоредба в редакцията ѝ, приложима до 1 януари 1996 г., гласи

“1.  Задържане под стража може да бъде наложено, ако:

(1) е налице обоснован риск, че обвиняемият ще се укрие, особено когато той няма постоянно местопребиваване [в Полша] или самоличността му не може да бъде установена; или

(2) е налице сериозен риск, че обвиняем ще се опита да склони свидетели да дадат неверни показания или да попречи на нормалното протичане на производство чрез други незаконни средства; или

(3) обвиняем е бил обвинен в тежко престъпление или в рецидив по начина, определен в Наказателния кодекс; или

(4) обвиняем е обвинен в престъпление, което създава сериозна опасност за обществото.

...”

На 1 януари 1996 точки 3 и 4 от чл. 217 § 1 са отменени и цялата разпоредба е преработена. От тази дата нататък съответните точки гласят:

(1) налице е обоснован риск, че обвиняемият ще се укрие, особено когато самоличността му не може да бъде установена или той няма постоянно местожителство [в Полша]; или

(2)  [запазва се както преди 1 януари 1996 г.].”

Ал. 2 от чл. 217, гласи:

“Ако обвиняем е бил обвинен в тежко престъпление или в умишлено престъпление, [за извършването на което той може да] подлежи на наказание от лишаване свобода от нормативен максимален срок от поне осем години, или ако съд на първа инстанция го е осъдил на най-малко три години лишаване от свобода, необходимостта от продължаване на задържането с цел да се осигури правилното провеждане на производството може да се основава на вероятността да бъда наложена тежка присъда.”

Кодексът определя свободата на преценка за поддържане на определена превантивна мярка. Чл. 213 § 1, 218 и 225 от Кодекса се основават на правилото, че задържането под стража е най-крайната превантивна мярка и че не трябва да се налага, ако по-леки мерки са достатъчни.

Чл. 213 § 1 гласи:

“Превантивна мярка [включително задържане под стража] веднага се отменя или изменя, ако основанието на нея е престанало да съществува или са възникнали нови обстоятелства, които оправдават отмяната на дадена мярка или заменянето ѝ с по-тежка или по-лека.”

Чл. 225 гласи:

“Задържане под стража се налага, само когато това е задължително; тази мярка не се налага, ако гаранция или полицейско наблюдение или и двете мерки се считат за достатъчни.”

Разпоредбите за “задължително задържане под стража” (например, задържане в очакване на обжалването на присъда на лишаване от свобода повече за от три години) са отменени на 1 януари 1996 г. от Закона от 29 юни 1995 г. за изменение на Наказателно-процесуалния кодекс и други наказателни закони.

Накрая, чл. 218 гласи:

“Ако не са налице особени причини за обратното, мярката за неотклонение следва да бъде премахната по-конкретно ако:

(1) може сериозно да застраши живота или здравето на обвиняемия; или

(2) би довела до прекомерно тежки последици за обвиняемия или семейството му.”

77.  Съгласно полското законодателство “освобождаване под гаранция” не означава освобождаване при условието задържаният да плати определена сума на съда, ако не се яви пред него; означава освобождаване при условието изискваната гаранция да бъде платена на съда или от самия задържан, или от поръчители, преди неговото освобождаване.

78.  Чл. 219 от Кодекса се занимава с лечението на обвиняем по време на задържането му под стража. Той гласи следното:

“Ако здравословното състояние на обвиняем изисква лечение в болнично заведение, той не може да бъде задържан освен в такова заведение.”

79.  Чл. 214 от Наказателно-процесуалния кодекс гласи, че обвиняем би могъл по всяко време да подаде молба за освобождаване. Той гласи:

“Обвиняем може по всяко време да подаде молба за отмяна или замяна на превантивна мярка.

Такава молба се решава от прокурора или, след внасяне на обвинителния акт, от съда, компетентен да разглежда делото, в срок не по-дълъг от три дни.”

80.  Чл. 371 § 1 от Кодекса предвижда срок за изготвяне на мотивите за решението на първоинстанционния съд, когато е подадено обжалване. Относимите разпоредби гласят:

“Мотивите за решението се изготвят в срок от седем дни от датата, на която е подадена жалба; в сложен случай, в който не е възможно то да бъде изготвено в рамките на определения срок, председателят на съда може да удължи този срок за определен период от време ...”

81.  Кодексът посочва двете основни въззивни средства за защита, наречени “въззивни мерки”: жалба, която по силата на чл. 374 и сл. може да бъде предявена само срещу съдебни решения, и междинна жалба, която по силата на чл. 409 и сл. може да бъде предявена срещу решения, различни от съдебни решения, и срещу заповеди за превантивни мерки. Не е имало (и все още няма) няма конкретна разпоредба, изрично предвиждаща средства за защита срещу бездействието от страна на съдебната власт в хода на наказателно производство.

ЗАКОНЪТ

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

82.  Жалбоподателят твърди, че не е получил адекватно психиатрично лечение за времето на задържането му под стража от 4 октомври 1993 г. нататък. Той е задържан в Следствения арест на Краков, където не е имало психиатрично отделение и където не са полагани сериозни усилия за лечение на хроничната му депресия. Според неговото становище, това е довело до многократните му опити за самоубийство в затвора и представлява нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл. 3 от Конвенцията, който гласи:

“Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.”

83.  Жалбоподателят твърди, че чл. 219 от Наказателно-процесуалния кодекс налага задължение на властите поне да разгледат дали здравословното му състояние е такова, че да изисква той да бъде настанен в подходящо лечебно заведение (вж. параграф 78 по-горе). В действителност те са били наясно, че той има склонност към самоубийство, която неизбежно е утежнена от екстремните условия на лишаването от свобода. Те са имали пред себе си множество доказателства, тъй като в предишен случай е бил освободен преди процес предвид опасността за живота му, породена от продължителното му задържане.

84.  От 4 октомври 1993 г. до 29 октомври 1996 г., тоест в продължение на три години, той отново е задържан под стража. За това време само веднъж получава лечение в “лечебно заведение” по смисъла на чл. 219. През март 1994 г. съдът го поставя за няколко месеца в психиатричното отделение на болницата на затвора в гр. Вроцлав. По мнение на жалбоподателя съдът е направил това само защото състоянието му подчертано се влошава след опита му за самоубийство през януари 1994 г.

85.  По-нататък жалбоподателят твърди, че след този кратък период на специализирано лечение, той отново е прехвърлен в Следствения арест на Краков, където не му дават лекарства, които да предотвратят нови опити за самоубийство, и където е задържан в трудни затворнически условия заедно с осъдени престъпници. Той намира това за психологически непоносимо и на 23 януари 1995 г. отново прави опит да се самоубие. Той твърди, че затворническите власти произволно и неоснователно определят опита за самоубийство не като истински, а в търсене на внимание, и съобщават събитието на съда по този начин. Те не споменават, че един ден по-късно психиатър диагностицира поведението му като “ситуационна депресивна реакция”.

Жалбоподателят добавя, че въпреки диагнозата властите не  правят нищо съществено, за да подобрят състоянието му или да му осигурят адекватна психиатрична помощ. Не само че първоинстанционният съд не успява да осигури непрекъснато наблюдение на здравето му и на условията на задържането му, но също така не обръща никакво внимание на докладите на лекарите за неговото състояние. По-конкретно, той е държан в затвора от 11 юни до 29 октомври 1996 г., въпреки че на първата от тези дати психиатричният експерт оценява неговото състояние като много тежко и заявява, че продължаващото му задържане излага живота му на риск. В заключение, оставянето му под стража независимо от факта, че това може да застраши живота му, и липсата на адекватна медицинска помощ, представлява отношение в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

86.  Правителството оспорва, че – освен субективните усещания на жалбоподателя – лечението, срещу което е оплакването, достига това минимално ниво на жестокост, което го поставя в приложното поле на чл. 3. На първо място Правителството твърди, че в светлината на медицинските доказателства, представени от тях пред Съда, не може да има никакво съмнение, че съответните органи внимателно и често се наблюдавали здравословното състояние на жалбоподателя и са му предоставили медицински помощ, подходяща за състоянието му.

87.  Що се отнася до това дали властите са изпълнили задължението си да настанят жалбоподателя в “подходящо лечебно заведение” в съответствие с чл. 219 от Наказателно-процесуалния кодекс, Правителството посочва, че медицинските документи показват, че той е бил приеман в затворнически болници, когато се оказва необходимо. Освен горепосочения  болничен престой във Вроцлав, жалбоподателят бива настанен в болница след втория си опит за самоубийство. При това положение, не биха могли да бъдат установени слабости от страна на властите в това отношение.

88.  Правителството добавя, че не може да се каже, че съдилищата не са проверили дали жалбоподателят е получил подходяща медицинска помощ или не са се уверили, че състоянието му е съвместимо с продължаващото задържане. Питали са често затворническите служби за здравословното състояние на жалбоподателя и при необходимост са инспектирали констатациите от психиатричните прегледи или дори са се намесвали с цел подобряване на ситуацията. Например, първоинстанционният съд веднага реагира на жалбата на жалбоподателя за психиатричното лечение, получено в затвора (която той подава на 7 декември 1994 г.) и иска обяснение от съответните затворнически служби. В допълнение към това, съдът на няколко пъти иска от психиатри да подготвят доклади за здравословното състояние на жалбоподателя.

89.  В заключение Правителството приканва Съда да потвърди становището на изразилите особено мнение членове на Комисията, които считат, че макар да може да се твърди, че властите е трябвало да обърнат повече внимание на психиатрично състояние на жалбоподателя, те все пак не са го изложили на страдание с такава жестокост, че да представлява нечовешко или унизително отношение.

90.  Както Съдът е постановявал в много случаи, чл. 3 от Конвенцията защитава една от основните ценности на демократичното общество. Той забранява по абсолютен начин изтезанията или нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, независимо от обстоятелствата и поведението на жертвата (вж., наред с много други решения, V. v. the United Kingdom [GC], № 24888/94, § 69, ЕСПЧ 1999-IX, и Labita v. Italy [GC], № 26772/95, § 119, ЕСПЧ 2000-IV).

91.  Въпреки това, малтретирането трябва да достигне определено минимално ниво на жестокост, за да попадне в приложното поле на чл. 3. Оценката на този минимум е в същността си относителна; тя зависи от всички обстоятелства по делото, като например естеството и контекста на отношението, начина и метода на неговото изпълнение, неговата продължителност, неговите физически или психически последици и, в някои случаи, пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата (вж., например, решението Raninen v. Finland от 16 декември 1997 г., Доклади за решения и определения 1997-VIII, стр. 2821-22, § 55).

92.  Съдът счита дадено отнасяне за “нечовешко”, когато, наред с другото, то е умишлено, прилагано е часове наред и причинява или телесна повреда, или силно физическо или психическо страдание. Той счита отношението за “унизително”, защото е от естество да събуди у жертвите такива чувства на страх, страдание и малоценност, които ги унижават и принизяват. От друга страна, Съдът последователно  подчертава, че страданието и унижението трябва при всички случаи да надхвърлят неизбежния елемент на страдание или унижение, свързани с определена форма на законосъобразно отношение или наказание (вж., mutatis mutandis, решението Tyrer v. the United Kingdom от 25 април 1978 г., Серия A № 26, стр. 15, § 30; решението Soering v. the United Kingdom 7 юли 1989 г., Серия A № 161, стр. 39, § 100; и V. v. the United Kingdom, цитирано по-горе, § 71).

93.  Мерките, свързани с лишаване от свобода, често може да включват такъв елемент. И все пак не може да се каже, че изпълнението на задържане под стража само по себе си повдига проблем по чл. 3 от Конвенцията. Също така този член не може да се тълкува като определящ общо задължение за освобождаване на задържания по здравословни причини или за настаняването му в гражданска болница, за да му се даде възможност да получи определен вид лечение.

94.  Независимо от това, по силата на тази разпоредба държавата трябва да гарантира, че едно лице е задържано при условия, съвместими с уважението към човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес или трудности с интензивност, надвишаваща неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането и че, като се имат предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото здраве и благосъстояние са адекватно осигурени чрез, наред с други неща, предоставяне на необходимата медицинска помощ (вж., mutatis mutandis, решението Aerts v. Belgium от 30 юли 1998 г., Доклади 1998-V, стр. 1966, §§ 64 и сл.).

95.  Съдът отбелязва в самото начало, че в конкретния случай не се оспорва, че както преди, така и по време на задържането му от 4 октомври 1993 г. до 29 октомври 1996 г., жалбоподателят е страдал от хронична депресия и че два пъти е правил опит да се самоубие в затвора. Неговото състояние е също така диагностицирано като личностно или невротично разстройство, и ситуационна депресивна реакция (вж. параграфи 58-67 и 69-72 по-горе).

96.  Съдът отбелязва също, че медицинските доказателства, които Правителството представя пред него (но не пред Комисията), показват, че по време на задържането жалбоподателят редовно търси и получава медицинска помощ. Той е преглеждан от лекари от различни специалности и често получава психиатрична помощ (вж. параграфи 59-74 по-горе). От началото на октомври до края на декември 1993 г. той на няколко пъти е прегледан от психиатри в затвора (вж. параграфи 59-61 по-горе). В края на 1993 г. съдът получава доклад от психиатър, потвърждаващ, че здравословното му състояние по това време е съвместимо със задържането (вж. параграф 21 по-горе в глоба).

Малко след опита си за самоубийство от 1994 г. – събитие, което в светлината на доказателствата пред Съда не изглежда да е в резултат от или свързано с каквито и да било видими слабости от страна на властите - на жалбоподателя е предоставено специализирано лечение под формата на психиатрично наблюдение в болницата на затвора в гр. Вроцлав от 9 март до 26 май 1994 г. (вж. параграф 58 по-горе). По-късно, след наблюдението във Вроцлав, той е подложен също така на още два контролни прегледа на 9 ноември и 7 декември 1994 г. (вж. параграфи 66-67 по-горе).

97.  Наистина това не му попречва да направи още един опит да отнеме живота си през януари 1995 г. (вж. параграф 69 по-горе). Но Съдът, въпреки че не счита за необходимо да изрази становище дали този опит, както властите твърдят, е с цел търсене на внимание, или израз на страданията, причинени от неговото разстройство, не намира в материалите, с които разполага, потвърждение, че те могат да бъдат държани отговорни за това, което се е случило.

98.  По същия начин, Съдът не забелязва никъде впоследствие несъблюдаване от тяхна страна да държат жалбоподателя под психиатрично наблюдение. Напротив, той установява, че от началото на 1995 г. до освобождаването му на 29 октомври 1996 г. жалбоподателят е преглеждан от психиатър най-малко веднъж месечно. Само през 1996 г., тоест преди да бъде освободен, той има дванадесет такива прегледа (вж. параграфи 70-74 по-горе).

99.  Съдът приема, че самото естество на психологическото състояние на жалбоподателя го прави по-уязвим от средния задържан и че задържането му може да е изострило до известна степен неговите чувства на страдание, мъка и страх. Той също така отбелязва факта, че от 11 юни до 29 октомври 1996 г. жалбоподателят е задържан въпреки мнението на психиатър, че продължаващото задържане може да застраши живота му поради вероятността от опит за самоубийство (вж. параграфи 46-50 по-горе). Въпреки това, въз основа на доказателствата, с които разполага, и оценявайки относимите факти като цяло, Съдът не намира за установено, че жалбоподателят е подложен на лошо отношение с такава степен на жестокост, че да попадне в приложното поле на чл. 3 от Конвенцията.

100.  Съответно, в настоящия случай няма нарушение на тази разпоредба.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 5 § 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

101.  На второ място жалбоподателят се оплаква, че задържането му под стража е прекомерно, и твърди, че има нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията, относимата част от който гласи:

“Βсеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1 (c) на този член ... има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.”

А. Период, който да бъде взет под внимание

102.  В рамките на въпросното производство жалбоподателят е задържан под стража два пъти. Той е задържан за първи път на 8 август 1991 г. и остава под стража в продължение на почти една година, тоест до 27 юли 1992 г. След това е арестуван на 4 октомври 1993 г. и след това прекарва около три години под стража, преди да бъде освободен под гаранция на 29 октомври 1996 г. (вж. параграфи 10, 18-20 и 54 по-горе).

103.  Въпреки това, тъй като декларацията на Полша за признаване правото на индивидуална жалба за целите на бившия чл. 25 от Конвенцията влиза в сила на 1 май 1993 г., периодът на задържане на жалбоподателя преди тази дата е извън компетентността на Съда ratione temporis.

104.  Освен това Съдът подчертава, че с оглед на съществената връзка между чл. 5 § 3 от Конвенцията и параграф 1 (c) от същия член, лице, осъдено на първа инстанция, не може да се разглежда като задържанo “за да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление”, както е посочено в последната разпоредба, a е в положението, предвидено от чл. 5 § 1 (а), който допуска лишаване от свобода “по силата на постановена от компетентен съд присъда” (вж. например решението B. v. Austria от 28 март 1990 г., Серия А № 175, стр. 14-16, §§ 36-39). Съответно задържането на жалбоподателя от 1 юни 1995 г., датата на първоначалната му присъда на първа инстанция, до 22 февруари 1996 г., датата, на която тази присъда е отменена и делото му е върнато, не може да бъде взето предвид за целите на чл. 5 § 3.

105.  Следователно Съдът намира, че периодът, който трябва да бъде взет под внимание, се състои от два отделни периода; първият продължава от 4 октомври 1993 г. до 1 юни 1995, а вторият – от 22 февруари до 29 октомври 1996 г., и е с продължителност две години, четири месеца и три дни.

Б. Разумност на продължителността на задържането

106.  Жалбоподателят твърди, че властите не предоставят достатъчно основания за задържането му. На първо място няма основателна причина, оправдаваща неговото задържане от 4 октомври 1993 г. нататък, тъй като той е представил медицинско свидетелство в потвърждение на отпуск по болест, и затова отсъствието му от заседанията през февруари и март 1993 г. е надлежно обосновано. Освен това е било очевидно от самото начало, че налагането на мерки, различни от задържането – като гаранция или полицейско наблюдение или и двете – е можело да осигури присъствието му на процеса.

107.  При всички положения той твърди, че досъдебно задържане под стража в продължение на две години и четири месеца не може да се разглежда като “разумно”. В действителност, във въпросното производството той прекарва задържан под стража не само тези две години и четири месеца, попадащи в обхвата на компетентността на Съда ratione temporis и в приложното поле на чл. 5 § 3, а общо четири години и тринадесет дни.

108.  Правителството отговаря, че основната причина, поради която жалбоподателят е отново задържан на 4 октомври 1993 г. не е неговото неявяване пред съда през февруари и март 1993 г., а неуспехът на адвоката му да спази срока, определен за подаване на медицинско свидетелство от съдебномедицински експерт за здравословното състояние на жалбоподателя.

109.  Правителството твърди, че задържането на жалбоподателя е резултат от собственото му поведение. То е наложено от гледна точка на риска той да се укрие, както е направил след освобождаването му през юли 1992 г. Впоследствие първоинстанционният съд разглежда възможността за освобождаване на жалбоподателя под гаранция. С цел да намали риска той отново да се укрие, съдът определя гаранция от 10 000 злоти (PLN), сума, подходяща за щетите, причинени от извършването на въпросните престъпления, но която жалбоподателят  е намерил за прекомерна и не е предоставил в продължение на няколко месеца. Поради това забавянето на освобождаването му е в резултат на забавеното плащане на необходимата гаранция и е причинено от самия жалбоподател. Правителството счита, че властите са проявили надлежно усърдие при работата с неговия случай и не е имало периоди на инерция по тяхна вина. С оглед на това Правителството приканва Съда да приеме, че продължителността на задържането на жалбоподателя не надхвърля “разумния срок” по смисъла на чл. 5 § 3 от Конвенцията.

110.  Съдът подчертава, че въпросът за това дали срокът на задържане е разумен, не може да се преценява абстрактно. Дали е разумно за обвиняемия да остане задържан под стража трябва да се преценява във всеки конкретен случай според неговите особености. Продължителното задържане може да бъде оправдано в даден случай само ако са налице конкретни индикации за истинско изискване на обществения интерес, които, независимо от презумпцията за невиновност, надделяват над правилото за зачитане на личната свобода, предвидено в чл. 5 от Конвенцията (вж., наред с други решения, Labita, цитирано по-горе, §§ 152 и сл.).

На първо място се полага на националните съдебни органи да гарантират, че в даден случай досъдебното задържане на обвиняемия не надвишава разумния срок. За тази цел те, обръщайки дължимото внимание на принципа на презумпцията за невиновност, трябва да проучат всички факти, говорещи за или против съществуването на горепосоченото изискване на обществения интерес, обосноваващо отклонение от правилото в чл. 5, и трябва да ги изложат в своите решения относно молбите за освобождаване. Именно въз основа на мотивите, посочени в тези решения, и на добре документираните факти, изложени от жалбоподателя в неговите молби, Съдът трябва да реши дали е налице нарушение на чл. 5 § 3 (вж. решението Muller v. France от 17 март 1997 г., Доклади 1997-II, стр. 388, § 35).

111.  Устойчивостта на обоснованото подозрение, че задържаното лице е извършило престъпление, е условие sine qua non за законността на продължаващото задържане, но след определен период от време то вече не е достатъчно. Съдът тогава трябва да установи дали другите основания, посочени от съдебните власти, продължават да оправдават лишаването от свобода. Когато тези основания са “относими” и “достатъчни”, Съдът трябва също така да се увери, че националните власти са проявили “особено усърдие” при провеждане на производството (пак там).

112.  Съдът отбелязва, че в настоящия случай не изглежда да се оспорва, че основната причина, поради която властите разпореждат издаването на известие за издирване и жалбоподателят отново е задържан под стража, е неспазването от негова страна на срока за представяне на медицинско свидетелство и за посочване на адрес, на който могат да му бъдат връчвани призовки по време на лечението му в Швиноуйшче (вж. параграф 19 по-горе). На тези два факта Окръжният съд на Краков и Апелативният съд на Краков основават своето мнение, че съществува риск жалбоподателят да се укрие – риск, който оправдава неговото задържане, за да бъде гарантирано правилното провеждане на производството. Съдилищата повтарят това мнение в почти всички свои решения, които отхвърлят многобройните молби за освобождаване, подадени от жалбоподателя през годините след ареста му на 4 октомври 1993 г. (вж. параграфи 29-34 по-горе).

113.  Отново рискът той да се укрие е един от основните фактори, които Окръжният съд взема под внимание при определяне размера на гаранцията, изисквана на жалбоподателя (вж. параграфи 44-47 по-горе). Този риск налага задържането му в очакване на решение относно сумата на гаранцията (вж. параграфи 49-54 по-горе) и в допълнение към обоснованото подозрение, че жалбоподателят е извършил престъпленията измама и фалшификация, е действително основната причина, поради която той е държан под стража за въпросния период.

114.  Съдът приема, че това основание, в допълнение към подозрението, че жалбоподателят е извършил въпросните престъпления, би могло, първоначално, да оправдае задържането му. Въпреки това, с течение на времето това основание неизбежно става по-малко приложимо и като се има предвид, че преди да бъде отново задържан на 4 октомври 1993 г., жалбоподателят вече е прекарал близо година под стража (вж. параграфи 10-18 и 102-03 по-горе), само неоспорими причини биха убедили Съда, че по-нататъшното му задържане в продължение на две години и четири месеца е оправдано съгласно чл. 5 § 3.

115.  В настоящия случай Съдът не е намерил такива причини, особено след като съдилищата, въпреки многократно се позовават на двата горепосочени случая на неспазване от страна на жалбоподателя на разпореждане на съда, не споменават никакво обстоятелство, което показва, че рискът, на който се позовават, действително продължава през целия относим период.

116.  Ето защо Съдът заключава, че причините, изтъкнати от съдилищата в техните решения, не са достатъчни да оправдаят това, че жалбоподателят е държан под стража за въпросния период.

117.  Следователно е налице нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията.

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

118.  Жалбоподателят освен това твърди, че правото му на процес “в разумен срок” не е зачетено и съответно е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията, относимата част от който гласи:

"Βсяко лице, при решаването ... на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има 
право на ... гледане на неговото дело в 
разумен срок, от ... съд ..."

А. Период, който да бъде взет под внимание

119.  Няма спор кога започва производството; приема се, че съответната дата е 8 август 1991 г., когато жалбоподателят е обвинен. Страните обаче не постигат съгласие за това дали производството би могло да се разглежда като все още висящо за целите на чл. 6 § 1.

120.  Жалбоподателят твърди, че “обвинението срещу него” все още не е решено, тъй като разглеждането по същество на касационната му жалба е висящо във Върховния съд.

121.  Правителството твърди, че процесът е приключил на 27 октомври 1999 г., когато Апелативният съд на Краков постановява окончателното решение, и че няма значение дали жалбоподателят е подал касационна жалба пред Върховния съд, тъй като това обжалване е извънредна мярка, с която могат да бъдат оспорвани само окончателните съдебни решения.

122.  Съдът подчертава, че чл. 6, § 1 не задължава държавите да създават апелативни или касационни съдилища. Независимо от това държава, създала такива съдилища, се задължава да гарантира, че лицата, отговорни пред закона, ползват пред тези съдилища основните гаранции, съдържащи се в чл. 6 (вж., наред с други решения, решението Delcourt v. Belgium от 17 януари 1970 г., Серия А № 11, стр. 13-15, § 25, и решението Brualla Gómez de la Torre v. Spain от 19 декември 1997 г., Доклади 1997-VIII, стр. 2956, § 37).

Докато начинът, по който чл. 6 следва да се прилага по отношение на апелативни или касационни съдилища, зависи от особеностите на въпросното производство, не може да има никакво съмнение, че апелативните или касационни производства попадат в приложното поле на чл. 6 (вж., mutatis mutandis, решението Twalib v. Greece от 9 юни 1998 г., Доклади 1998-IV, стр. 1427-28, § 46). Съответно продължителността на такова производство трябва да се вземе под внимание, за да се установи дали общата продължителност на производството е разумна.

123.  Следователно, и в отсъствието на доказателства, които показват, че Върховният съд вече се е произнесъл с решение по делото на жалбоподателя, Съдът намира, че производството досега продължава повече от девет години. Въпреки това, предвид неговата компетентност ratione temporisо (вж. параграф 103 по-горе), Съдът може да разглежда само периода от седем години и около пет месеца, който е изтекъл от 1 май 1993 г., въпреки че ще вземе предвид достигнатия етап в производството на тази дата (вж., например, Humen v. Poland [GC], № 26614/95, §§ 58-59, 15 октомври 1999 г., недокладвано).

Б. Разумност на продължителността на въпросния период

124.  Съдът ще оцени основанието за продължителността на производството в светлината на конкретните обстоятелства по делото и по отношение на критериите, заложени в неговата съдебната практика, по-конкретно сложността на делото и поведението на жалбоподателя и на съответните органи. По последната точка това, което е заложено за жалбоподателя, също трябва да бъде взето под внимание (вж., наред с много други, решението Philis v. Greece (№ 2) от 27 юни 1997 г., Доклади 1997-IV, стр. 1083, § 35, и решението Portington v. Greece от 23 септември 1998 г., Доклади 1998-VI, стр. 2630, § 21).

125.  Жалбоподателят твърди, че самите съдебни органи са направили неговото дело сложно, защото са организирани процеса зле. На първо място, имало е още девет лица, обвинени заедно с жалбоподателя, въпреки че обвиненията срещу тях нямат никаква връзка с тези, които са срещу него. Това е довело до призоваването на деветдесет и осем свидетели; показанията само на седем от тях обаче са от значение за случая на жалбоподателя. На второ място, при първоначалния процес съдът е бил неправилно представен и в резултат на това решението е било отменено и наредено повторно разглеждане на делото. На трето място, съдът издава късно заповед за отделяне и в крайна сметка разглежда неговия случай отделно след отменянето на първоначалната присъда на първата инстанция. Ако това е било направено  в самото начало, обвиненията срещу него биха били решени по-рано.

126.  Жалбоподателят освен това твърди, че неефективният начин, по който властите са разглеждали делото му, е основната причина производството да продължи толкова дълго време. Освен това, през продължителния период от деветнадесет месеца от февруари 1996 до септември 1997 г., Окръжният съд не успява да покаже надлежна процедурна отговорност. Поради това съдилищата са изцяло отговорни за прекомерната продължителност на процеса срещу него.

127.  Правителството не се съгласява и твърди, че делото е сложно поради обема на доказателствата, броя на обвиненията срещу жалбоподателя и другите обвиняеми и големия брой на изслушаните свидетели.

128.  По негово мнение жалбоподателят значително допринася за удължаване на производството. Той не се явява на редица заседания. Той се укрива, и така спира процеса от март до октомври 1993 г. Психиатричното наблюдение, на което е подложен, както и необходимостта да бъде приеман в болници, също причиняват забавяне. В обобщение, продължителността на производството се дължи главно на неговото поведение.

129.  Позовавайки се на поведението на съответните органи, Правителството посочва, че не е имало никакви признаци на липса на активност от тяхна страна. Напротив, съдилищата са показали надлежно усърдие в работата по делото и въпреки че има някакво, макар и незначително забавяне от тяхна страна, изискването за “разумен срок” все пак е спазено в делото на жалбоподателя.

130.  Съдът счита, че въпреки че делото е донякъде сложно, не може да се каже, че това само по себе си оправдава цялата продължителност на производството.

Вярно е, че през февруари и март 1993 г. жалбоподателят не се явява пред съда и че в резултат на това делото е отложено до октомври 1993 г. (вж. параграфи 19-21 по-горе). Въпреки това Съдът не намира доказателства за това, че в който и да било следващ етап на производството жалбоподателя е демонстрирал причиняващо забавяне поведение или по друг начин е нарушил правилното провеждане на процеса. С оглед на това Съдът счита, че поведението му не е допринесло значително за продължителността на производството.

Правителството поддържа, че съдилищата, въпреки отговорността по отношение на някои забавяния, като цяло успяват да решат делото в разумен срок. Съдът отбелязва обаче, че задължението за експедитивно правораздаване е задължение на първо място за тях, особено след като по време на съществена част от процеса срещу него жалбоподателят е задържан под стража и страда от тежка депресия. Това изисква специално усърдие от тях при работата с неговия случай.

В тази връзка Съдът отбелязва, че след като първоначалната присъда на жалбоподателя на първа инстанция е отменена на 22 февруари 1996 г., повторното разглеждане на делото е насрочено за 10 октомври 1996 г., но започва едва на 18 март 1997 г., тоест след изтичането на повече от един година. След което е отложено до октомври 1997 г. (вж. параграфи 42 и 53-55 по-горе). Вярно е, че отлагането – поне донякъде – е причинено от събития, дължащи се на другите обвиняеми (вж. параграфи 53 и 55 по-горе). Независимо от това, липсата на напредък в производството води до общо забавяне от почти една година и осем месеца – забавяне, за което Съдът не намира достатъчно основание и което той счита за несъвместимо с усърдието, изисквано по чл. 6 § 1.

131.  Съответно Съдът не може да приеме изтеклият в настоящия случай времеви период за разумен.

Следователно е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

IV.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

132.  Жалбоподателят накрая твърди, че не е разполагал с ефективно средство за защита, чрез което да повдигне въпроса за прекомерната продължителност на производството по неговото дело пред национален орган. Съответно, според него е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията, който гласи:

"Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."

133.  В конкретния случай Съдът е приканен да определи обхвата на задължението на Високодоговарящите държави по чл. 13 да осигурят на лице “ефективно средство за защита пред националните власти”, ако правото по Конвенцията, твърдяно от жалбоподателя, е правото на “гледане на делото в разумен срок”, гарантирано от чл. 6 § 1. Жалбоподателят твърди, че чл. 13 следва да се тълкува като изискващ такова “ефективно средство за защита”; Правителството оспорва това. Комисията не счита за необходимо да даде определение по този проблем.

А. Аргументи на страните

1.  Жалбоподателят

134.  Жалбоподателят, както в своето изявление, така и в заседанието пред Съда, се позовава предимно на становището на изразилите особено мнение членове на Комисията, които считат не само че е необходимо да се разгледа оплакването му по чл. 13, но че също така е налице нарушение на тази разпоредба. В допълнение той се позовава на доклада на Комисията в делото на Mikulski v. Poland (жалба № 27914/95, доклад на Комисията от 10 септември 1999 г., непубликуван), в които Комисията, след като не намира нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията по отношение на продължителността на наказателното производство срещу жалбоподателя, все пак изразява мнение, че е налице нарушение на чл. 13 поради липсата на средство за защита, с което той би могъл да изложи същността на своето оплакване относно продължителността на това производство пред компетентен национален орган.

135.  Жалбоподателят счита, както е направила Комисията в доклада Mikulski, че въпреки че в някои случаи чл. 6 § 1 може да се разглежда като lex specialis във връзка с чл. 13 – например в случаите, когато лице се оплаква, че правото му на достъп до съд не е било зачетено – това не важи при оплаквания за нарушения на правото на гледане на делото в разумен срок. В такива случаи чл. 13 от Конвенцията по принцип трябва да се прилага независимо от това дали е установено нарушение на чл. 6 § 1.

136.  Той също така посочва, че индивидуалното право на ефективно средство за защита съгласно чл. 13 не зависи от това дали всъщност е установено нарушение на неговите права по Конвенцията, а от това дали той има защитима претенция, че тези права са били нарушени.

137.  Според жалбоподателя, полското законодателство не е предоставило никакво правно средство за защита, с което той а ефективно да оспори продължителността на наказателното производство срещу себе си и правото му на “гледане на делото в разумен срок” да бъде наложено. В резултат на това, правото му на “ефективно средство за защита пред националните власти” по смисъла на чл. 13, не е било зачетено.

2.  Правителството

138.  Правителството изразява несъгласие с жалбоподателя по всички точки. В изявлението си то подкрепя позицията, изразена от мнозинството на Комисията, и твърди, че не е необходимо да се разглежда дали в настоящия случай е налице и нарушение на чл. 13 от Конвенцията по отношение на твърдението за липса на “ефективно вътрешно правно средство за защита” срещу прекомерната продължителност на производството.

139.  В заседание то също така заявява, че подходът, приет от Комисията в делото Mikulski, е бил в противоречие с установената съдебна практика по отношение на връзката между чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията и че позицията на Комисията по това дело е изцяло неподкрепена от ratio legis на последната разпоредба. В този контекст то подчертава, че Съдът е постановил многобройни решения – то се позовава по-конкретно на тези в делата Kadubec v. Slovakia (решение от 2 септември 1998 г., Доклади 1998-VI) и Brualla Gómez de la Torre (решение, цитирано по-горе) – в които той последователно е приемал или че “изискванията на чл. 13 са по-малко строги и тук са погълнати от тези на чл. 6”, или че “ролята на чл. 6 § 1 във връзка с чл. 13 е на lex specialis, като изискванията на чл. 13 са погълнати от тези на чл. 6 § 1 “. Трябва да се отбележи, че Съдът е приложил същия подход за lex specialis по отношение на чл. 5 § 4 от Конвенцията, който, подобно на чл. 6 § 1, гарантира права от строго процедурен характер.

140.  Правителството също така се позовава на делата Pizzetti v. Italy, решение от 26 февруари 1993 г., Серия А № 257-C, Giuseppe Tripodi v. Italy, № 40946/98, 25 януари 2000 г., недокладвано, и Bouilly v. France, № 38952/97, 7 декември 1999 г., недокладвано, като твърди, че Съдът, след като установява нарушение на правото на “гледане на делото в разумен срок”, е последователен в становището, че не е необходимо да се разглежда оплакването за липса на средство за защита за прекомерната продължителност на съдебното производство по чл. 13. Правителството подчертава, че самата Комисия е цитирала тази формулировка в настоящия случай, позовавайки се на решението Pizzetti. Все пак в делото Mikulski Комисията счита, че това решение не е относимо, тъй като не е установила нарушение на правото на гледане на делото в разумен срок, но е счела, че жалбоподателя все пак има “защитима претенция”, че правото е било нарушено и че следователно по-малко строгите гаранции на чл. 13 влизат в действие.

141.  Правителството твърди, че подобно заключение е било в противоречие със собствения подход на Комисията в делото Pizzetti, в което тя я счела, че чл. 13 не е приложим, когато твърдяното нарушение на Конвенцията е станало в рамките на съдебно производство (вж. решението Pizzetti, цитирано по-горе, становище на Комисията, стр. 41-42).

142.  Правителството заявява, че то не вижда убедителни основания за преразглеждане на съществуващата ясна, последователна практика на Съда за връзката между чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията. По-конкретно то критикува тезата на Комисията в делото Mikulski, че предвид изключително големия брой оплаквания за прекомерна продължителност на производството, приложимостта на чл. 13 към правото на гледане на делото в разумен срок може да бъде от значителна практическа важност за привеждане в действие на национално ниво на една от основните процедурни гаранции в чл. 6. Напротив, то твърди, че създаването на отделно, ново средство за защита – което за всички практически цели би означавало въвеждане на допълнително право на обжалване – може единствено да удължи продължителността на производството в националните съдилища.

143.  В тази връзка то твърди, че ако една държава има изоставане на работата в правосъдната си система, не би било разумно да се коригира ситуацията, като се изисква тази държава да създаде нови съдебни или други средства за оплакване за закъснения в производството. На продължителността на производството трябва да се гледа като на структурната дисфункция и ще са необходими по-всеобхватни мерки за противодействие срещу нея.

144.  Правителството добавя освен това, че ползването на буквално тълкуване ad absurdum ще доведе до заключението, че трябва да има и “ефективно средство за защита пред националните власти” за лица, които се оплакват от нарушение на чл. 13. Поради тези причини Правителството заключава, че чл. 6 § 1 от Конвенцията е lex specialis във връзка с чл. 13 и че следователно последната разпоредба не се прилага в случаите, в които оплакването на жалбоподателя относно продължителността на производството се разглежда в съответствие с чл. 6 § 1.

145.  Правителството накрая заявява, че ако Съдът счете за необходимо да разгледа случая по чл. 13, то не е налице нарушение на тази разпоредба. То признава, че няма единно специфично средство за защита в Полша, с която да се правят оплаквания от забавяне в съдебното производство. Въпреки това то е на мнение, че в рамките на наказателното производство срещу себе си, жалбоподателят е можел да повдигне въпроса за неговата продължителност в своите жалби срещу решенията за удължаване на задържането му или в молбите за освобождаване, които той подава по силата на чл. 214 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 79 по-горе). Жалбоподателят също така е могъл да подаде жалба до председателя на съда, занимаващ се с неговото дело, или до министъра на правосъдието. Това би довело до поставяне от страна на тези лица на неговото дело под техния административен надзор. Административният контрол е можел по принцип да доведе до дисциплинарни санкции, наложени на съдията, ако той или тя не е успял(а) да проведе процеса ефективно и експедитивно.

Въпреки че не може да даде никаква пряка правна защита на такава тъжител, Правителството твърди, че съвкупността от средства за защита, посочени от него, отговаря на изискванията на чл. 13 от Конвенцията.

Б. Преценка на Съда

1.  Дали е необходимо да се разглежда оплакването по чл. 13

146.  В много предишни случаи, в които Съдът установява нарушение на чл. 6 § 1, той не е счел за необходимо да се произнесе и по придружаващото оплакване, направено по чл. 13. По-често това е така, защото при тези обстоятелства чл. 6 § 1 се счита за lex specialis във връзка с чл. 13.

По този начин, когато твърдяното от лице право по Конвенцията е “гражданско право”, признато съгласно националното законодателство – като правото на собственост – защитата, предоставена от чл. 6 § 1 също ще бъде на разположение (вж. Например решението Sporrong and Lönnroth v. Sweden от 23 септември 1982 г., Серия А № 52, стр. 31-32, § 88).
 При такива обстоятелства гаранциите на чл. 6 § 1, които предполагат пълния арсенал на съдебна процедура, са по-строги и поглъщат тези на чл. 13 (вж. например цитираното по-горе решение Brualla Gómez de la Torre, стр. 2957, § 41).

Съдът прилага подобна логика в случаите, когато оплакването на жалбоподателя е насочено към адекватността на съществуваща въззивна или касационна процедура, която попада в приложното поле както на чл. 6 § 1 в негова “наказателна” част, така и на чл. 13 (вж. Решението Kamasinski v. Austria от 19 декември 1989 г., Серия А № 168, стр. 45-46, § 110 – във връзка с производство за недействителност пред Върховния съд).

В такива случаи не съществува правен интерес от повторно разглеждане на същия предмет на оплакване при по-малко строгите изисквания на чл. 13.

147.  Няма обаче припокриване и по този начин поглъщане, когато, както в настоящия случай, твърдяното нарушение на Конвенцията, за което лицето желае да заведе иск пред “национален орган”, е нарушение на правото на гледане на делото в разумен срок в противоречие на чл. 6 § 1. Въпросът дали жалбоподателят в даден случай се е ползвал в съдебен процес от правото на разумен срок при определянето на граждански права и задължения или наказателно обвинение, е отделен правен въпрос от това дали на разположение на жалбоподателя съгласно вътрешното право има ефективно средство за защита, за да се изложи оплакване на това основание. В конкретния случай въпросът, който трябва да бъде решен пред “съдилищата” по чл. 6 § 1, са повдигнатите  срещу жалбоподателя наказателни обвинения, докато оплакването, което той иска да бъде разгледано от “национален орган” по смисъла на чл. 13, е отделно оплакване за неразумната продължителност на производството.

В подобни случаи в миналото, Съдът все пак отказва да се произнася по придружаващо оплакване от липса на ефективно средство за защита, гарантирано от чл. 13, като смята, че това не е необходимо с оглед на установяването преди това от негова страна на нарушение на изискването за “разумен срок”, предвидено в чл. 6 § 1 (вж., наред с други примери, решенията, цитирани по-горе: Pizzetti, стр. 37, § 21; Bouilly, § 27; и Giuseppe Tripodi, § 15).

148.  По мнение на Съда е дошло времето да преразгледа неговата съдебна практика в светлината на продължаващото натрупване на жалби пред него, в които единственото или основното твърдението е за неуспех да се осигури гледане на делото в разумен срок в нарушение на чл. 6 § 1.

Нарастващата честотата, с която се установяват нарушения в тази връзка, наскоро накара Съда да привлече вниманието към “важната опасност”, която съществува за върховенството на закона в рамките на националните правни системи, когато се случват “прекомерни забавяния на правораздаването”,  “по отношение на които тъжителите не разполагат с вътрешно правно средство за защита” (вж. например Bottazzi v. Italy [GC], № 34884/97, § 22, ЕСПЧ 1999-V; Di Mauro v. Italy [GC], № 34256/96, § 23, ЕСПЧ 1999-V; A.P. v. Italy [GC], № 35265/97, § 18, 28 юли 1999 г., недокладвано; и Ferrari v. Italy [GC], № 33440/96, § 21, 28 юли 1999 г., недокладвано).

149.  На този фон Съдът вече възприема необходимостта да разгледа оплакването на жалбоподателя по чл. 13 поотделно, независимо от предходното установяване на нарушение на чл. 6 § 1 за неуспех за провеждане на процеса в разумен срок.

2.  Приложимост на чл. 13 за оплаквания, твърдящи нарушение на правото на гледане на дело в разумен срок

150.  Правителството твърди, че чл. 13 не се прилага в случаите, в които оплакването на жалбоподателя относно продължителността на производството се разглежда в съответствие с чл. 6 § 1. То също се позовава на становището на Комисията по делото Pizzetti, че чл. 13 не е приложим, когато твърдяното нарушение е извършено в рамките на съдебно производство (вж. параграфи 139-44 по-горе).

151.  Съдът не намира нищо в буквата на чл. 13, което да обоснове принцип, при който няма обхват за неговото прилагане по отношение на който и да било от аспектите на “правото на съд”, въплътено в чл. 6 § 1. Също така не може да се намери предположение за такова ограничение относно действието на чл. 13 в историята на съставянето му.

Вярно е, че защитата, предоставена от чл. 13, не е абсолютна. В контекста, в който се случва твърдяно нарушение или категория нарушения, може да доведе до присъщите ограничения на възможното средство за защита. При такива обстоятелства чл. 13 не се третира като неприложим, но неговото изискване на “ефективно средство за защита” трябва да се разбира като “средство за защита, което е толкова ефективно, колкото може да бъде, като се вземе предвид ограниченият обхват за действие, присъщ на [конкретния контекст]” (вж. решението Klass and Others v. Germany от 6 септември 1978 г., Серия А № 28, стр. 31, § 69). Освен това “чл. 13 не стига дотам, че да гарантира средство за защита, позволяващо законите на Високодоговаряща държава да се оспорват пред национален орган на основание, че са в противоречие с Конвенцията” (вж. решението  James and Others v. the United Kingdom от 21 февруари 1986 г., Серия А № 98, стр. 47, § 85). По този начин чл. 13 не може да се чете като изискващ предоставянето на ефективно средство за защита, което ще даде възможност на лицето да се оплаче от липсата във вътрешното право на достъп до съд, както е гарантиран от чл. 6 § 1.

По отношение обаче на твърдението, че не е осигурен процес в разумен срок, такава присъща квалификация на приложното поле на чл. 13 не се забелязва.

152.  Напротив, мястото на чл. 13 в схемата на защита на правата на човека, създадена от Конвенцията, действа в полза на това косвените ограничения на чл. 13 да се сведат до минимум.

По силата на чл. 1 (който гласи: “Високодоговарящите страни осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I на тази Конвенция”), основната отговорност за прилагането и изпълнението на гарантираните права и свободи е поставена върху националните органи. Механизмът за оплакване пред Съда по този начин е вторичен спрямо националните системи, защитаващи правата на човека. Този вторичен характер е артикулиран в чл. 13 и л. 35 § 1 от Конвенцията.

Целта на чл. 35 § 1, който определя правилото за изчерпване на вътрешните правни средства за защита, е да предостави на Високодоговарящите държави възможността да предотвратят или поправят твърдените срещу тях нарушения, преди тези твърдения да бъдат представени пред Съда (вж. Като актуален пример Selmouni v. France [GC], № 25803/94, § 74, ЕСПЧ 1999-V). Правилото в чл. 35 § 1 се основава на предположението, отразено в чл. 13 (с който е тясно свързано), че във вътрешната система има на разположение ефективно вътрешно правно средство за защита по отношение на твърдяното нарушение на правата на лице по Конвенцията (пак там).

По този начин чл. 13, даващ пряк израз на задължението на държавите да защитават правата на човека преди всичко в рамките на своята правна система, създава допълнителна гаранция за лицето, за да се гарантира, че той или тя ефективно се ползва с тези права. Целта на чл. 13, като се очертава от travaux préparatoires (вж.Collected Edition of the “Travaux Préparatoires” of the European Convention on Human Rights, том II, стр. 485 и 490, и том III, стр. 651), е да осигури средства, с които лицата могат да получат обезщетение на национално ниво за нарушаване на техните права по Конвенцията, преди да се налага да задвижат международния механизъм на оплакване пред Съда. От тази гледна точка на правото на едно лице на гледане на делото в разумен срок ще бъде по-малко ефективно, ако не съществува възможност се изложи претенцията по Конвенцията първо пред национален орган; и изискванията на чл. 13 следва да се разглеждат като засилващи тези на чл. 6 § 1, а не като погълнати от наложеното от този член общо задължение лицата да не бъдат подлагани на прекомерно забавяне на съдебното производство.

153.  Правителството обаче твърди, че изискването на средство за защита по чл. 13 за необичайна продължителност на производството е равносилно на налагането на държавите на ново задължение за създаване на “право на обжалване”, по-конкретно право на обжалване по същество, което като такова е гарантирано само в наказателните дела съгласно чл. 2 от Протокол № 7 към Конвенцията; и че на практика упражняването на такова средство за защита може единствено да удължи производството в националните съдилища (вж. параграфи 142-43 по-горе).

154.  Съдът не приема становището на Правителството.

Средство за защита за оплакване необоснованата продължителност на производство като такова не включва обжалване срещу “определянето” на обвинение или граждански права и задължения. Във всеки случай, при спазване на изискванията на конвенцията, Високодоговарящите държави – както Съдът е приел по много други поводи – разполагат с известна свобода на преценка по отношение на начина, по който те предоставят обезщетението, което се изисква съгласно чл. 13, и спазват своето задължение по Конвенцията съгласно тази разпоредба (вж. Например решението Kaya v. Turkey от 19 февруари 1998 г., Доклади 1998-I, стр. 329-30, § 106).

Що се отнася до предположението, че изискването на допълнително средство за защита би довело до това вътрешното производство да стане по-тромаво, Съдът отбелязва, че въпреки че в момента не съществува преобладаващ модел в правния ред на Високодоговарящите държави по отношение на средствата за защита за прекомерна продължителност на производството, има примери, излизащи от собствената практика на Съда, за правилото за изчерпване на вътрешните правни средства за защита, които показват, че не е невъзможно да се създадат такива средства и да се работи ефективно с тях (вж. Например Gonzalez Marin v. Spain (решение за допустимост), № 39521/98, ЕСПЧ 1999-VII, и Tomé Mota v. Portugal (решение за допустимост), № 32082/96, ЕСПЧ 1999-IX).

155.  Ако чл. 13, както твърди Правителството, трябва да се тълкува в смисъл, че няма приложение към правото на гледане на делото в разумен срок, както е гарантирано от чл. 6 § 1, лицата систематично ще бъдат принудени да подават пред Съда в Страсбург оплаквания, които в противен случай, а според Съда и по-подходящо трябва да бъдат разгледани на първо място в рамките на националната правна система. В дългосрочен план ефективното функциониране както на национално, така и на международно ниво на схемата на защита на правата на човека, създадена по силата на Конвенцията, може да бъде отслабено.

156.  С оглед на изложените по-горе съображения Съдът счита, че правилното тълкуване на чл. 13 е, че тази разпоредба гарантира ефективно средство за защита пред националните власти за твърдяно нарушение на изискването по чл. 6 § 1 за гледане на делото в разумен срок.

3.  Спазване на изискванията на чл. 13

157.  Както Съдът е постановявал в много случаи, чл. 13 от Конвенцията гарантира наличието на национално ниво на средство за защита, което да привежда в действие същността на Конвенцията правата и свободите, в каквато и форма да бъдат те, да бъдат гарантирани във вътрешния правен ред. Действието на чл. 13 следователно е да изисква осигуряването на вътрешно правно средство за защита, което да се занимава със същността на "защитимо оплакване" по Конвенцията и да предоставя подходящо обезщетение (вж., наред с много други решения, решението Kaya, цитирано по-горе).

Обхватът на задълженията на Високодоговарящите държави по смисъла на чл. 13 варира в зависимост от характера на оплакването на жалбоподателя; въпреки това, средството за защита, изисквано от чл. 13, трябва да бъде "ефективно" на практика, както и по закон (вижте например İlhan v. Turkey [GC], № 22277/93, § 97, ЕСПЧ 2000-VII).

“Ефективността” на “средство за защита” по смисъла на чл. 13 не зависи от сигурността на благоприятен изход за жалбоподателя. Нито пък “властите”, посочени в тази разпоредба, задължително трябва да бъдат съдебни власти; но ако не са, техните правомощия и гаранциите, които предоставят, са от значение за това дали средството за защита пред тях е ефективно. Също така, дори ако едно средство за защита само по себе си не отговаря напълно на изискванията на чл. 13, съвкупността от средства за защита, предвидени в националното законодателство, могат да направят това (вж., наред с много други, решението Silver and Others v. the United Kingdom от 25 март 1983, Серия А № 61, стр. 42, § 113, и решението Chahal v. the United Kingdom от 15 ноември 1996 г., Доклади 1996-V, стр. 1869-70, § 145).

158.  Остава Съдът да определи дали средствата на разположение на жалбоподателя в полското законодателство за подаване на жалба за продължителността на производството в неговия случай биха били “ефективни” в смисъл или за предотвратяване на твърдяното нарушение или неговото продължаване, или за осигуряване на адекватно обезщетение за всяко нарушение, което вече се е случило.

159.  Съдът отбелязва в самото начало, че Правителството не твърди, че има конкретен правен начин, по който жалбоподателят може да се оплаче от продължителността на производството, но твърди, че съвкупността от няколко средства за защита удовлетворява изискванията на чл. 13. То обаче не посочва дали и, ако да – как жалбоподателят може да получи обезщетение – или превантивно, или компенсаторно – като прибегне до тези средства за защита (вж. параграф 145 по-горе). Няма предложение, че някоя от единичните средства за защита, посочени, или комбинация от тях, може да ускори решаването на обвиненията срещу жалбоподателя или да му осигури адекватно обезщетение за закъснения, които вече са се случили. Правителството също така не предоставя пример от вътрешната практика, който да показва, че чрез използване на въпросните средства е възможно жалбоподателят да получи такова обезщетение.

Това само по себе си доказва, че посочените средства не отговарят на стандартите за “ефективност” за целите на чл. 13, тъй като, както Съдът вече е казвал (вж. параграф 157 по-горе), необходимото средство за защита трябва да бъде ефективно както по закон, така и на практика.

160.  Съответно Съдът приема, че в настоящия случай е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията, доколкото жалбоподателят не е имал вътрешно правно средство да защити правото си на “гледане на делото в разумен срок”, гарантирано от чл. 6 § 1 от Конвенцията.

V. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

161.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

"Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."

А. Обезщетение за вреди

162.  По позицията за имуществени вреди, жалбоподателят претендира сума в размер на 480 000 злоти за пропуснати ползи от търговската му дейност, причинени от продължителното му задържане.

Освен това жалбоподателят моли Съда да му присъди 800 000 щатски долари (USD) или тяхната равностойност в злоти за морално страдание и стрес, произтичащи от нарушение на неговите права по Конвенцията.

163.  Правителството счита, че въпросните суми са прекомерни. То моли Съда да се произнесе, че установяването на нарушение ще представлява само по себе си достатъчно справедливо обезщетение. При условията на евентуалност, то приканва Съда да направи присъждане на справедливо обезщетение въз основа на своята практика в подобни случаи и националните икономически обстоятелства.

164.  Заключението на Съда въз основа на доказателствата пред него е, че жалбоподателят не е успял да докаже, че претендираната имуществена вреда всъщност е причинена от задържането му под стража за съответния период. Следователно няма основание за присъждане на обезщетение по тази позиция.

165.  От друга страна Съдът приема, че жалбоподателят със сигурност е претърпял неимуществени вреди – като стрес и чувство на безсилие в резултат от продължителността на неговото задържане и процес – които не се компенсират в достатъчна степен от установяването на нарушение на Конвенцията. Като прави оценка на справедлива основа, Съдът присъжда на жалбоподателя 30 000 злоти по тази позиция.

Б. Разходи и разноски

166.  Жалбоподателят, който получава правна помощ от Съвета на Европа във връзка с представянето на неговия случай, иска възстановяване на 30 400 щатски долара за разходи и разноски, направени в производството пред Съда.

167.  В писменото си изявление Правителството приканва Съда да направи присъждане, ако има такова, само дотолкова, доколкото претендираните разходи и разноски са действително направени и необходими и разумни като размер. В заседанието то казва, че претенцията за разходи и разноски е прекомерна в крайност.

168.  Съдът оценява претенцията в светлината на принципите, установени в практиката му (вж. Николова срещу България [GC], № 31195/96, § 79, ЕСПЧ 1999-II; Öztürk v. Turkey [GC], № 22479/93, § 83, ЕСПЧ 1999-VI; и Witold Litwa v. Poland, № 26629/95, § 88, ЕСПЧ 2000-III).

Като прилага посочените критерии за конкретния случай и като преценява на справедлива основа, Съдът счита за разумно да присъди на жалбоподателя 20 000 злоти за разходите и разноските му, заедно всякакъв данък върху добавената стойност, който може да бъде начислен, минус 10 589 френски франка, получени под формата на правна помощ от Съвета на Европа.

В. Лихва за забава

169.  Според наличната на Съда информация, законният лихвен процент, приложим в Полша към датата на приемане на настоящото решение, е 21% годишно.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.   Приема единодушно, че не е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията;

 

2.   Приема единодушно, че е налице нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията;

 

3.   Приема единодушно, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията;

 

4.   Приема с шестнадесет на един гласа, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията;

 

5.   Приема единодушно,

(а) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя в рамките на три месеца следните суми:

            (i) 30 000 PLN (тридесет хиляди полски злоти) по отношение на неимуществени вреди;

      (ii) 20 000 PLN (двадесет хиляди полски злоти) по отношение на разходи и разноски, заедно с всеки данък добавена стойност, който може да бъде начислен, минус 10 589 FRF (десет хиляди петстотин осемдесет и девет френски франка), които да бъдат преобразувани в злоти по курса към датата на обявяване на настоящото решение;

(б) че проста лихва с годишна ставка от 21% ще бъде платима от датата на изтичане на гореспоменатите три месеца до разплащането;

 

6.   Отхвърля единодушно останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

 

Изготвено на английски и френски език и постановено в публично заседание в Сградата по правата на човека, Страсбург, на 26 октомври 2000 г.

 

                                                                          Луциус Вилдхабер [Luzius Wildhaber]
                                                                                                  Председател
Пол Махоуни [Paul Mahoney]
Заместник-секретар

 

В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и Правило 74 § 2 от Правилника на Съда, частичното особено мнение на г-н Касадевал е приложено към настоящото решение.

            L.W.
            P.J.M.

---