ГОЛЯМА КАМАРА

 

 

ДЕЛО ŽDANOKA срещу ЛАТВИЯ

 

(Жалба № 58278/00)

 

 

 

РЕШЕНИЕ

 

 

 

СТРАСБУРГ

 

16 март 2006 г.

 

 

По делото Ždanoka срещу Латвия

Европейският съд по правата на човека, в заседание на Голямата камара, в състав:

          Луциус Вилдхабер (Luzius Wildhaber), Председател,
          Христос Розакис (Christos Rozakis),
          Жан-Пол Коста (Jean-Paul Costa),
          Николас Браца (Nicolas Bratza),
          Боштян М. Зупанчич (Boštjan M. Zupančič),
          Лукис Лукаидес (Loukis Loucaides),
          Ръза Тюрмен (Rıza Türmen),
          Хосеп Касадевал (Josep Casadevall),
          Андраш Бака (András Baka),
          Райт Марусте (Rait Maruste),
          Хавиер Борего Борего (Javier Borrego Borrego),
          Елизабет Фура-Сандстрьом (Elisabet Fura-Sandström),
          Алвина Гюлумян (Alvina Gyulumyan),
          Лиляна Мийович (Ljiljana Mijović),
          Дийн Шпилман (Dean Spielmann),
          Ренате Йегер (Renate Jaeger), съдии,
          Яутрите Бриеде (Jautrite Briede), съдия ad hoc,
и Лорънс Ърли (Lawrence Early), Заместник-секретар на Голямата камара,

След закрити заседания, проведени на 1 юни 2005 г. и 15 февруари 2006 г.,

Постанови следното решение, прието на последната упомената дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 58278/00) срещу Република Латвия, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) от латвийска гражданка, г-жа Tatjana Ždanoka („жалбоподателката”), на 20 януари 2000 г.

2.  Жалбоподателката е представлявана от г-н W. Bowring, адвокат, практикуващ в Колчестър, Великобритания. Латвийското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент, г-жа (I. Reine) от Министерството на външните работи.

3.  Жалбоподателката твърди, по-конкретно, че дисквалифицирането ѝ като кандидат на изборите за латвийски парламент и на общинските избори е нарушило правата ѝ, гарантирани съгласно чл. 3 от Протокол № 1 и член 10 и член 11 от Конвенцията.

4.  Жалбата е възложена на Второ отделение на Съда (Правило 52 § 1 от Правилника на Съда).

5.  На 1 ноември 2001 г. Съдът променя структурата на своите отделения (Правило 25 § 1). Делото е възложено на новосформираното Първо отделение (Правило 52 § 1). В рамките на това отделение, по силата на Правило 26 § 1, е сформиран съдебният състав, който ще разгледа делото (чл. 27 § 1 от Конвенцията). 

6.  С решение от 6 март 2003 г. съдебният състав обявява жалбата за частично допустима.

7.  На 17 юни 2004 г., след гледане по същество (Правило 59 § 3), съдебният състав на Първо отделение: Христос Розакис (Christos Rozakis), Председател, Пеер Лоренцен (Peer Lorenzen), Джовани Бонело (Giovanni Bonello), Франсоаз Тулкенс (Françoise Tulkens), Егилс Левитс (Egils Levits), Анатолий Ковлер (Anatoly Kovler), Владимиро Загребелски (Vladimiro Zagrebelsky), съдии, и Сьорен Нилсен (Søren Nielsen), секретар на отделението, решава, с пет на два гласа, че е имало нарушение на член 3 от Протокол № 1 и член 11 от Конвенцията, както и че не е необходимо жалбата на жалбоподателката да се разглежда самостоятелно по член 10 от Конвенцията. Съдебният състав също така решава, с пет на два гласа, да присъди обезщетение за имуществени вреди в размер на 2 236,50 лати, неимуществени вреди в размер на 10 000 евро и правни разходи и разноски в размер на 10 000 евро. Особените мнения на съдиите Бонело и Левитс са приложени към решението.

8.  На 17 септември 2004 г. Правителството подава искане, съгласно член 43 от Конвенцията, делото да бъде отнесено към Голямата камара. Съдебен състав на Голямата камара приема искането на 10 ноември 2004 г.

9.  Съдебният състав на Голямата камара е определен в съответствие с разпоредбите на член 27 §§ 2 и 3 от Конвенцията и Правило 24.

10.  На 1 юни 2005 г. в сградата на Европейския съд по правата на човека в Страсбург се провежда публично заседание (Правило 59 § 3).

 

Пред Съда се явяват:

(a)  от страна на Правителството
г-жа I. Reine,                                                                                  агент,
г-н E. Plaksins,                                                                         адвокат;

(b)  от страна на жалбоподателката
г-н W. Bowring,                                                                        адвокат.

 

Съдът изслушва речите на г-н Bowring и г-жа Reine.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВАTA ПО ДЕЛОТО

11.  Жалбоподателката е латвийска гражданка, родена през 1950 г. и живуща в гр. Рига. Понастоящем е член на Европейския парламент.

A. Историческият контекст и предисторията на делото

1.  Пактът Молотов-Рибентроп и Съветският период

12.  На 23 август 1939 г. външните министри на Германия и Съюза на съветските социалистически републики (СССР) подписват договор за ненападение (пактът Молотов-Рибентроп). Договорът включва допълнителен таен протокол, одобрен на 23 август 1939 г. и изменен на 28 септември 1939 г., в който Германия и Съветският съюз се споразумяват да определят картата на своите „сфери на влияние” в случай на бъдещо „териториално и политическо прегрупиране” на териториите на независимите по онова време държави в Централна и Източна Европа, включително на трите прибалтийски държави: Литва, Латвия и Естония. След немската инвазия в Полша на 1 септември 1939 г. и последвалото начало на Втората световна война, Съветският съюз започва да оказва значителен натиск върху правителствата на прибалтийските държави с цел да поеме контрол над тях по силата на пакта Молотов-Рибентроп и допълващия го протокол.   

13.  След ултиматум да се позволи разполагането на неограничен брой съветски войски в прибалтийските държави, на 16-17 юни 1940 г. Съветската армия нахлува в Латвия и в другите две независими държави. Латвийското правителство е отстранено, сформира се ново правителство под ръководството на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) - единствената партия в СССР. В периода 21 юли – 3 август 1940 г. Съветският съюз анексира Латвия и тя се превръща в част от СССР под името „Латвийска съветска социалистическа република” (Латвийска ССР).  

14.  Жалбоподателката се ражда в рускоговорящо семейство в гр. Рига. През 1971 г., докато следва в Латвийския университет в Рига, се присъединява към Латвийската комунистическа партия (ЛКП). Фактически ЛКП е регионално подразделение на КПСС. От 1972 г. до 1990 г. жалбоподателката е лектор в Латвийския университет. През целия период членува в ЛКП.  

15. В края на 80-те години на XX век в Латвия, както и в други източноевропейски държави, се усеща значителен обществен натиск за демократизация на политическия живот. В резултат на нововъведената на територията на Съветския съюз свобода на словото, в Латвия, както и в останалите прибалтийски държави, се формират масови политически движения, които осъждат анексирането на страната, настояват, че е необходимо да се изгради едно ново общество, базирано, наред с всичко друго, на латвийските идентичност и ценности, и подчертават необходимостта от възстановяване на независимостта на държавата.

16.  Първите независими избори в рамките на съветския режим се провеждат на територията на Латвия през март 1990 г. Жалбоподателката е избрана за член на Върховния съвет (Augstākā Padome) на Латвийска ССР, като представител на избирателния район Плявниеки в гр. Рига. Впоследствие се присъединява към местната партийна организация на ЛКП. През април 1990 г. е избрана от местната партийна организация да присъства на XXV конгрес на ЛКП, където е избрана за член на партийния Централен комитет за надзор и проверка. Според копия от протоколи на въпросния комитет, жалбоподателката членува в подкомитет, който съблюдава приложението на решенията и дейностите, произтичащи от програмата на ЛКП.   

17.  На същия конгрес група делегати изразяват своето несъгласие с общата политика на ЛКП, която остава вярна на Съветския съюз и КПСС. Според тези делегати ЛКП се противопоставя на всеки опит за демократизация на обществения живот и се стреми да запази статуквото на съветското управление. Делегатите обявяват публично оттеглянето си от ЛКП и основават нова партия – Независимата комунистическа партия на Латвия – която веднага заявява своята подкрепа за независимост на Латвия и многопартийна политическа система. Жалбоподателката не се присъединява към дисидентите и остава в ЛКП.  

2.  Обявяване на независимостта на Латвия

18.  На 4 май 1990 г. Върховният съвет приема Декларация за възстановяване на независимостта на Република Латвия. Декларацията обявява присъединяването на Латвия към СССР за незаконно и невалидно, връща правната сила на основните разпоредби в Латвийската конституция (Satversme) от 1922 г. Чрез точка 5 от Декларацията се въвежда преходен период, чиято цел е пълният държавен суверенитет да се възстанови постепенно, като се скъса всякаква институционална връзка с СССР. По време на този преходен период остават в сила различни разпоредби от Конституцията на Латвийска ССР. Специална правителствена комисия е натоварена с отговорността да преговаря със Съветския съюз на базата на Руско-латвийския мирен договор от 11 август 1920 г.

За приемането на гореспоменатата Декларация гласуват 139 от общо 201 члена на Върховния съвет, като има един въздържал се. Петдесет и седем от членовете на Парламентарния блок Līdztiesība („Равни права”, фактически това е групата на ЛКП), включително жалбоподателката, не гласуват. В същия ден, 4 май 1990 г., Централният комитет на ЛКП приема резолюция, която критикува остро Декларацията и призовава Президента на Съветския съюз да се намеси.

19.  На 7 май 1990 г. Върховният съвет одобрява правителството на независимата Република Латвия.  

3.  Събитията от януари и март 1991 г.

20.  Вечерта на 12 януари 1991 г. Съветската армия предприема военни действия срещу съседната на Латвия Литва, чието правителство е формирано по същия начин, както латвийското. Съветските войски нахлуват в телевизионната кула на гр. Вилнюс и в седалището на литовската национална телевизия, опитват да завземат и парламента на Литва, както и други органи на властта. Огромни тълпи, съставени от граждани на Литва, се притичат на помощ на институциите на отскоро независимата държава. Тринадесет цивилни литовци са убити, а стотици са ранени в сблъсъка със Съветската армия. 

21.  Партиите не постигат съгласие по въпроса кой е отговорен за смъртните случаи от събитията в гр. Вилнюс на 12 и 13 януари 1991 г. Според Правителството-ответник, КПСС има пряка вина за смъртните случаи, тъй като упражнява пълен и ефективен контрол над съветските войски. Жалбоподателката оспорва версията на Правителството, като посочва, че агресията на Съветската армия срещу правителството и народа на Литва не е доказан факт; в тази връзка жалбоподателката представя копие от статия в руски вестник, в която се твърди, че самите поддръжници на литовската независимост са стреляли в тълпата с цел да дискредитират Съветската армия.

22.  В същото време в Латвия започва опит за преврат. На 13 януари 1991 г. пленумът на Централния комитет на ЛКП призовава Латвийското правителство да подаде оставка, Върховният съвет да бъде разпуснат и да се дадат пълни правомощия на Латвийския комитет за обществено спасение (Vislatvijas Sabiedriskās glābšanas komiteja), създаден на същата дата от няколко организации, включително ЛКП. На 15 януари 1991 г. въпросният комитет съобщава, че Върховният съвет и Правителството се лишават от правомощия и обявява, че поема пълната власт. Опитът за преврат се проваля, след като причинява смъртта на петима цивилни граждани, а други 34 души са ранени по време на въоръжените сблъсъци в гр. Рига.

23.  Според Правителството-ответник е съвсем ясно, че опитът за преврат в Латвия е започнат от ЛКП в контекста на събитията в гр. Вилнюс, с надеждата, че съветските войски ще нахлуят и в гр. Рига, за да подкрепят просъветския преврат. Жалбоподателката твърди, че по времето на неуспешния преврат в Латвия са се състояли серия обществени демонстрации в знак на протест срещу повишаването на цените на хранителните стоки, въведено от латвийското правителство; според жалбоподателката тези демонстрации са основна причина за събитията от януари 1991 г. Жалбоподателката подчертава също така, че в изявленията си от 13 и 15 януари 1991 г. пленумът на Централния комитет на ЛКП и Латвийският комитет за обществено спасение не просто изискват и обявяват разпускането на латвийските власти, но и заявяват, че ще се проведат предсрочни избори за Върховен съвет.    

24.  На 3 март 1991 г. на територията на Латвия се провежда национален референдум. Избирателите трябва да отговорят на въпрос, формулиран по следния начин: „Подкрепяте ли идеята за демократична и политически независима Република Латвия?”. Според данни, предоставени от Правителството, гласуват 87,5% от всички регистрирани в избирателните списъци граждани, като 73,6% от тях отговарят положително. Според Правителството става въпрос за легитимен национален референдум, който потвърждава, че преобладаващото мнозинство от латвийското население подкрепя идеята за национална независимост. Жалбоподателката твърди, че е бил осъществен обикновен консултативен вот, оспорва истинността на гореописаната избирателна активност, оттам и самата легитимност на референдума.      

4.  Събитията от август и септември 1991 г.

25.  На 19 август 1991 г. в Москва е извършен опит за преврат. Самопровъзгласилият се „Държавен комитет за извънредно положение” съобщава, че г-н Горбачов, президент на СССР, е отстранен от длъжност. Комитетът се самообявява за единствена управляваща власт и налага извънредно положение „в някои райони на СССР”.

26. В същия ден Централният комитет и Комитетът в Рига на ЛКП заявяват своята подкрепа за Държавния комитет за извънредно положение и създават „оперативна група”, която да му оказва помощ. Според Правителството, на 20 август 1991 г. ЛКП, Парламентарният блок Līdztiesība и други организации са подписали и разпространили обръщение към народа със заглавие “Godājamie Latvijas iedzīvotāji!” („Уважаеми граждани на Латвия!”), което призовавало гражданите да се съобразяват с изискванията за извънредно положение и да не се противопоставят на мерките, налагани от Държавния комитет за извънредно положение в Москва. Според жалбоподателката участието на ЛКП във всички тези събития не е доказано; конкретно членовете на блока Līdztiesība са участвали в парламентарните дебати в продължение на два последователни дни и дори не им е било известно намерението за подобно обръщение към народа.  

27.  Този преврат също се проваля. На 21 август 1991 г. Върховният съвет на Латвия приема конституционен закон относно държавния статут на Република Латвия и обявява незабавната и абсолютна независимост на страната. Точка 5 от Декларацията от 4 май 1990 г., касаеща преходния период, се отменя.

28.  С решение от 23 август 1991 г. Върховният съвет обявява ЛКП за противоконституционна. На следващия ден дейността на партията е преустановена, а министърът на правосъдието е инструктиран „да разследва незаконната дейност на ЛКП и да представи ... предложение относно възможността да се разреши на партията да продължи своите функции”. Като се позовава на предложението на министъра на правосъдието, на 10 септември 1991 г. Върховният съвет нарежда партията да се разпусне.  

29.  Междувременно, на 22 август 1991 г. Върховният съвет създава парламентарна комисия, която да разследва участието на членове на блока Līdztiesība в преврата. Като се позовава на окончателния доклад на тази комисия, на 9 юли 1992 г. Върховният съвет отменя правото на 15 от членовете да участват в парламента. Жалбоподателката не е сред тях.  

5.  Следващи събития с участието на жалбоподателката

30.  През февруари 1993 г. жалбоподателката става председател на Движението за социална справедливост и равни права в Латвия (Kustība par sociālo taisnīgumu un līdztiesību Latvijā). По-късно то се превръща в политическата партия  Līdztiesība („Равни права”).

31.  На 5 и 6 юни 1993 г. се провеждат парламентарни избори в съответствие с възстановената Конституция от 1922 г. За първи път след възстановяването на независимостта на Латвия населението избира парламент (Saeima), който поема управлението от Върховния съвет. По това време изтича мандатът на жалбоподателката като член на парламента. Латвийските власти отказват да я включат в гражданския регистър като гражданин на Латвия, поради което тя не може да участва нито в гореспоменатите избори, нито в следващите парламентарни избори през 1995 г., не може да участва и в общинските избори през 1994 г. След обжалване от страна на жалбоподателката, през 1996 г. съдът признава, че тя има латвийско гражданство по право въз основа на факта, че е потомка на лице, което е имало латвийско гражданство преди 1940 г. Вследствие на това съдът нарежда изборните органи да регистрират жалбоподателката и да я снабдят с необходимите документи. 

6.  Наказателни производства срещу двама предишни лидери на ЛКП

32.  С окончателно решение на Върховния съд от 27 юли 1995 г. А.Р. и О.П., бивши служители на ЛКП с най-висок ранг, са признати за виновни в опит за сваляне на легитимната власт на независима Латвия по насилствен начин. Решението приема, наред с другото, следните обстоятелства като исторически факти:  

(a)  След като на демократичните избори през март 1990 г. не успява да получи мнозинство във Върховния съвет, ЛКП, заедно с останалите организации, изброени в раздел 5(6) от Закона за парламентарните избори, решава да действа против Конституцията и да основе Латвийския комитет за обществено спасение, който прави опит за узурпация на властта, за разпускане на Върховния съвет и на легитимното правителство на Латвия. Подобни действия са в противоречие не само с чл. 2 от Конституцията от 1922 г., който гласи, че суверенната власт е съсредоточена в ръцете на народа, но и с чл. 2 от Конституцията на Латвийска ССР, който дава единствено на избраните съвети (soviets) правомощията да действат от името на народа.

(б)  Централният комитет на ЛКП оказва финансова подкрепа на специалното звено от Съветската полиция, което носи цялата отговорност за фаталните инциденти от януари 1991 г. (вж. параграфи 22-23 по-горе); в същото време Латвийският комитет за обществено спасение публично изразява своята подкрепа за въпросния милитаризиран орган.

(в)  По време на преврата от август 1991 г. Централният комитет на ЛКП открито декларира своята подкрепа за Държавния комитет за извънредно положение, създава „оперативна група” с цел да му оказва помощ и публикува обръщение към народа, което призовава обществеността да се съобразява с режима, наложен от самопровъзгласилия се и противоконституционен орган.

Б.  Общинските избори през 1997 г.

33.  На 25 януари 1997 г. Движението за социална справедливост и равни права предава на избирателната комисия в гр. Рига листа с десет кандидати за предстоящите общински избори на 9 март 1997 г. Жалбоподателката е сред тези кандидати. В съответствие с изискванията в Закона за общинските избори, тя се подписва в листата и прилага писмено заявление, в което потвърждава, че не е сред лицата, посочени в раздел 9 от същия Закон. Съгласно условията на Закона физически лица, които след 13 януари 1991 г. са „участвали активно” (darbojušās) в КПСС, ЛКП и други упоменати организации, нямат право да се кандидатират на общинските избори. С писмо, подадено в същия ден като листата, жалбоподателката уведомява избирателната комисия, че е членувала в партийната организация на ЛКП в Плявниеки и в Централния комитет за надзор и проверка на ЛКП до 10 септември 1991 г. – денят, в който партията официално се разпуска. Въпреки това жалбоподателката твърди, че гореспоменатите ограничения не могат да ѝ бъдат наложени, тъй като противоречат на член 2 и член 25 от Международния пакт за граждански и политически права.     

34.  С решение от 11 февруари 1997 г. избирателната комисия в гр. Рига регистрира внесената от жалбоподателката листа. На изборите на 9 март 1997 г. кандидатите в тази листа печелят четири от общо шейсет места в Градския съвет на Рига (Rīgas Dome). Жалбоподателката е сред избраните.

В.  Парламентарните избори през 1998 г.

35.  С идеята да участва в Парламентарните избори на 3 октомври 1998 г., Движението за социална справедливост и равни права в Латвия сформира коалиция с Партията за национална хармония (Tautas Saskaņas partija), Латвийската социалистическа партия (Latvijas Sociālistiskā partija) и Руската партия (Krievu partija). Четирите партии съставят обща листа, озаглавена „Партия за национална хармония”. Името на жалбоподателката присъства в тази листа като кандидат за избирателни райони Рига и Видземе.   

Нa 28 юли 1998 г. листата е предадена за регистрация на Централната избирателна комисия. Съгласно изискванията в Закона за парламентарните избори, жалбоподателката подписва листата и прилага към нея писмено заявление, идентично с онова, което е подала по-рано във връзка с общинските избори. Също както в случая с изборите от 1997 г., тя изпраща писмо до Централната избирателна комисия, в което обяснява своето положение и твърди, че гореспоменатите ограничения са несъвместими с Международния пакт за граждански и политически права и член 3 от Протокол № 1 към Конвенцията.     

36.  На 29 юли 1998 г. Централната избирателна комисия спира регистрацията на листата с мотива, че кандидатурата на жалбоподателката не отговаря на изискванията на Закона за парламентарните избори. От съображения да не застраши перспективите за регистрация на цялата листа, жалбоподателката оттегля кандидатурата си, след което листата веднага е регистрирана. 

Г.  Процедурата по установяване на участието на жалбоподателката в ЛКП

37.  С писмо от 7 август 1998 г. председателят на Централната избирателна комисия иска главният прокурор да разгледа легитимността на избора на жалбоподателката за член на Градския съвет на Рига.

38.  С решение от 31 август 1998 г., копие от което е изпратено до Централната избирателна комисия, Главна прокуратура (Ģenerālprokuratūra) отбелязва, че жалбоподателката не е извършила никакво действие, което се определя като престъпление от Наказателния кодекс. Според решението, макар жалбоподателката да е предоставила на избирателната комисия в гр. Рига невярна информация относно участието си в ЛКП, няма доказателства, че е направила това с конкретната цел да подведе комисията. Прокурорите считат, че заявлението, приложено от жалбоподателката към листата с кандидати за изборите на 9 март 1997 г., трябва да се чете във връзка с обяснителното ѝ писмо от 25 януари 1997 г.

39.  На 14 януари 1999 г. Главна прокуратура се обръща към окръжния съд в гр. Рига за констатация, че жалбоподателката е участвала в дейността на ЛКП след 13 януари 1991 г. Към твърдението си прокурорите прилагат следните документи: писмото на жалбоподателката от 25 януари 1997 г.; протоколите от заседанието на Централния комитет за надзор и проверка на ЛКП на 26 януари 1991 г.; протоколите от общото събрание на Централния комитет за надзор и проверка и общинските и регионалните комитети за надзор и проверка от 27 март 1991 г.; също така и приложенията към тези протоколи, показващи структурата и състава на гореспоменатия комитет, както и списък с членовете на Комитета за проверка от 1 юли 1991 г.      

40.  След състезателно производство окръжният съд в гр. Рига допуска прокурорското искане с решение от 15 февруари 1999 г. Съдът смята, че предоставените му документи ясно свидетелстват за активното участие на жалбоподателката в делата на партията след критичната дата, също и че предоставените от жалбоподателката доказателства не са достатъчни, за да опровергаят това заключение. Следователно съдът отхвърля доводите на жалбоподателката, че е членувала в ЛКП само формално, не е участвала в заседанията на Централния комитет за надзор и проверка и съответно не може да се счита, че е „действала”, „била е ативист” или „участвала активно” (darboties) в дейността на партията.   

41.  Жалбоподателката обжалва това решение пред Гражданското отделение на Върховния съд. Гражданското отделение започва да разглежда жалбата на 12 ноември 1999 г. По време на устното изслушване жалбоподателката твърди, че съдържанието на гореспоменатите протоколи, цитиращи нейното име, не могат да се използват срещу нея, тъй като и на двете посочени дати тя е изпълнявала задълженията си към Върховния съвет на Латвия, а не към ЛКП. След като изслушва показанията на двама свидетели, според които жалбоподателката действително е присъствала във Върховния съвет, Гражданското отделение отлага разглеждането на делото, за да се даде възможност на жалбоподателката да представи по-убедителни доказателства в подкрепа на твърденията си, като например протоколи от парламентарни дебати или от събрания на парламентарния блок Līdztiesība. Тъй като такива протоколи не са съхранени от архивната служба на парламента, жалбоподателката в крайна сметка не успява да представи подобни доказателства.   

42.  С решение от 15 декември 1999 г. Гражданското отделение отхвърля жалбата, като заявява, че събраните от Главна прокуратура доказателства са достатъчни, за да се заключи, че жалбоподателката е участвала активно в дейността на ЛКП след 13 януари 1991 г. Гражданското отделение отбелязва още, че разпускането на ЛКП е било наредено „в съответствие с интересите на латвийската държава в конкретна историческа и политическа ситуация” и че международните конвенции, на които жалбоподателката се позовава, позволяват обосновани ограничения върху упражняването на избирателни права.  

43.  След решението на Гражданското отделение, влязло в сила от датата на обявяването му, жалбоподателката е дисквалифицирана от изборна служба и губи мястото си като член на Градския съвет на Рига.

44. Жалбоподателката се обръща към Сената на Върховния съд с иск за отмяна на решението на Гражданското отделение. Тя изтъква, наред с другото, че ограничението е несъвместимо с член 11 от Конвенцията. С окончателно определение от 7 февруари 2000 г. Сенатът обявява жалбата за недопустима. Според становището на Сената разглежданото производство има една-единствена строго определена цел, а именно да се изготви становище по въпроса дали жалбоподателката е участвала активно в дейността на ЛКП след 13 януари 1991 г. Сенатът заключва, че не е в неговата компетентност да анализира правните последствия от тази констатация с мотива, че те нямат връзка със самата констатация. В допълнение Сенатът отбелязва, че в такъв анализ би следвало да се разгледа съвместимостта на латвийското законодателство с конституционното и международното право, а такова действие не попада в компетентността на съда, който разглежда финалното обжалване.         

45.  Производства, подобни на тези срещу жалбоподателката, са образувани и срещу част от другите активисти на ЛКП, като не за всички съдът е признал, че са „участвали активно” в дейността на ЛКП след януари 1991 г.

Д.  Парламентарните избори през 2002 г.

46.  Следващите парламентарни избори се провеждат на 5 октомври 2002 г. С идеята да участва в тези избори, партията Līdztiesība, председателствана от жалбоподателката, сформира коалиция с наименование „За човешки права в обединена Латвия” (Par cilvēka tiesībām vienotā Latvijā, с абревиатура PCTVL) с други две партии: Партията за национална хармония и Социалистическата партия. В изборния манифест на коалицията изрично е посочена необходимостта от премахване на ограниченията върху избирателните права на лицата, които са участвали активно в дейността на ЛКП след 13 януари 1991 г.    

47.  През пролетта на 2002 г. изпълнителният съвет на партията Līdztiesība издига кандидатурата на жалбоподателката за изборите през 2002 г. Съветът на коалицията PCTVL одобрява тази кандидатура. Скоро след това обаче, на 16 май 2002 г., парламентът с изтичащ мандат отхвърля предложението за отмяна на раздел 5(6) от Закона за парламентарните избори. Съветът на коалицията, който е съвсем наясно с положението на жалбоподателката и се опасява, че кандидатурата ѝ ще възпрепятства регистрацията на цялата листа на PCTVL, променя мнението си и решава да не включва нейното име в листата с кандидати. Жалбоподателката решава да внесе отделна листа, съдържаща само едно име – нейното собствено – и озаглавена „Партия за национална хармония”.

48.  На 23 юли 2002 г. изборната коалиция PCTVL предава своята листа на Централната избирателна комисия. Листата съдържа имената на общо седемдесет и седем кандидати за петте избирателни района на Латвия. На същата дата жалбоподателката иска от комисията да регистрира нейна собствена листа, само за избирателен район Курземе. Също както в случая с изборите през 1998 г., тя прилага към листата си писмено заявление, в което посочва, че оспорваните ограничения са несъвместими с Конституцията и с международните задължения на Латвия. На 25 юли 2002 г. комисията регистрира и двете листи.  

49. С решение от 7 август 2002 г. Централната избирателна комисия, позовавайки се на решението на Гражданското отделение от 15 декември 1999 г., отстранява жалбоподателката от нейната листа. След като се установява, че тя е единственият кандидат в листата на „Партията за национална хармония” и че след нейното отстраняване не са останали други кандидати, комисията решава да отмени регистрацията на тази листа.

50.  На изборите на 5 октомври 2002 г. листата на коалицията PCTVL печели 18,94% от гласовете и двадесет и пет места в парламента.

Е.  Избори за Европейския парламент

51.  На 1 май 2004 г. Латвия става член на Европейския съюз. Преди тази дата, по силата на Закона за изборите за Европейски парламент (Eiropas Parlamenta vēlēšanu likums) от 12 февруари 2004 г., жалбоподателката получава разрешение да участва в тези избори. Те се провеждат на 12 юни 2004 г. и жалбоподателката е избрана за член на Европейския парламент.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A. Разпоредби, касаещи статута на Латвия

52.  Оперативните разпоредби на Декларацията от 4 май 1990 г. за възстановяване на независимостта на Република Латвия гласят следното:

„Върховният съвет на Латвийска ССР решава:

(1) като признание за върховенството на международното право пред разпоредбите на вътрешното право, да се счита за незаконен Пактът от 23 август 1939 г., сключен между СССР и Германия, както и последвалото ликвидиране на суверенитета на Република Латвия посредством военната агресия от страна на СССР на 17 юни 1940 г.; 

(2) да обяви за недействителна Декларацията на Парламента [Saeima] на Латвия, приета на 21 юли 1940 г., относно интеграцията на Латвия в Съюза на съветските социалистически републики;

(3) да възстанови на територията на цяла Латвия правното действие на Конституцията [Satversme] на Република Латвия, приета на 15 февруари 1922 г. от Учредителното събрание [Satversmes sapulce]. Официалното име на латвийската държава да бъде РЕПУБЛИКА ЛАТВИЯ, съкратено ЛАТВИЯ;

(4) да преустанови действието на Конституцията на Република Латвия в очакване да се приеме нова Конституция, с изключение на онези членове, които определят конституционната и правна основа на латвийската държава и които, съгласно чл. 77 от същата Конституция, могат да се изменят само посредством референдум, а именно:

Член 1 – Латвия е независима и демократична република.

Член 2 – Суверенната власт на латвийската държава е съсредоточена в ръцете на латвийския народ.

Член 3 – Територията на латвийската държава, установена по силата на международни споразумения, се състои от Видземе, Латгале, Курземе и Земгале.

Член 6 – Парламентът [Saeima] се избира чрез общи, равноправни, преки и тайни избори, основани на пропорционално представителство.

Член 6 от Конституцията се прилага след възстановяване на държавните и административните структури на независима Република Латвия, което ще гарантира свободни избори;

(5) за възстановяването на фактическия суверенитет на Република Латвия да се въведе преходен период, който ще приключи със свикването на Парламента на Република Латвия. По време на преходния период върховната власт ще се упражнява от Върховния съвет на Република Латвия;

(6) да приеме по време на преходния период да се прилагат онези конституционни и други правни разпоредби на Латвийска ССР, които са в сила на територията на Латвийска ССР по време на приемането на настоящата Декларация, доколкото тези разпоредби не противоречат на членове 1, 2, 3 и 6 от Конституцията на Република Латвия.

Споровете по въпроси, касаещи приложението на законодателни текстове, ще се отнасят до Конституционния съд на Република Латвия.

По време на преходния период единствено Върховният съвет на Република Латвия ще приема ново законодателство или ще изменя съществуващото законодателство;

(7) да създаде комисия, която ще изготви проект за нов вариант на Конституция на Република Латвия, който да съответства на настоящото политическо, икономическо и обществено положение в Латвия;

(8) да гарантира социални, икономически и културни права, както и общопризнатите политически свободи, съвместими с международните инструменти за правата на човека, на гражданите на Република Латвия и на гражданите на други държави, които пребивават постоянно в Латвия. Това се отнася и за граждани на СССР, които желаят да живеят в Латвия, без да придобиват латвийско гражданство;

(9) отношенията между Република Латвия и СССР да се основават върху Мирния договор от 11 август 1920 г. между Латвия и Русия, който продължава да бъде в сила и който признава независимостта на латвийската държава за всички времена. Ще бъде създадена правителствена комисия за провеждане на преговорите със СССР.“

53.  Оперативните разпоредби на Конституционния закон за държавния статут на Република Латвия (Konstitucionālais likums “Par Latvijas Republikas valstisko statusu”) от 21 август 1991 г. гласят следното:

„Върховният съвет на Република Латвия решава:

(1) да обяви Латвия за независима и демократична република, чиято суверенна власт принадлежи на латвийския народ и чийто държавен статут се определя от Конституцията от 15 февруари 1922 г;

(2) да отмени точка 5 от Декларацията за възстановяването на независимостта на Република Латвия от 4 май 1990 г., която въвежда преходен период за фактическото възстановяване на държавния суверенитет на Република Латвия;

(3) до момента на приключване на окупацията и анексирането и докато се състави парламент, върховната държавна власт на Република Латвия да се упражнява изцяло от Върховния съвет на Република Латвия. На територията на страната да бъдат в сила само онези закони и наредби, които са приети от върховните управляващи и административни органи на Република Латвия;

(4)  този конституционен закон ще влезе в сила от деня на приемането му.“

Б.  Статутът на КПСС и ЛКП

54.  Ролята на КПСС в бившия СССР е определена от член 6 от Конституцията на СССР (1977 г.) и член 6 от Конституцията на Латвийска ССР (1978 г.), които са формулирани по идентичен начин. Въпросните разпоредби гласят:

„Главната и ръководеща сила в съветското общество, ядрото на неговата политическа система и на всички държавни и обществени организации, е Комунистическата партия на Съветския съюз. КПСС съществува за народа и служи на народа.

Комунистическата партия, въоръжена с принципите на марксизма-ленинизма, определя общите перспективи в развитието на обществото и курса на вътрешната и външната политика на СССР, ръководи великото дело на съветския народ и придава планиран, последователен и теоретично обоснован характер на неговата борба за победа на комунизма.

Всички партийни организации действат в рамките на Конституцията на СССР.“

55. Решението на Върховния съвет от 24 август 1991 г. за прекратяване на дейността на определени неправителствени и политически организации е формулирано по следния начин:

„На 20 август 1991 г. Международният фронт на работниците в Латвийска ССР, Обединеният съвет на трудовите колективи, Републиканският съвет на военните ветерани и ветераните на труда, Централният комитет на Латвийската комунистическа партия и Централният комитет на Съюза на комунистическата младеж на Латвия разпространяват обръщение към народа, с което уведомяват населението на републиката за обявяването на извънредно положение в Латвия и насърчават всички физически лица да се противопоставят на онези, които не се подчиняват на заповедите на Държавния комитет за извънредно положение. По този начин гореспоменатите организации ... декларират подкрепата си към организаторите на преврата и насърчават други лица да оказват такава подкрепа.

Действията на тези организации са в противоречие с членове 4, 6 и 49 от Конституцията на Латвия, в които е уточнено, че латвийските граждани имат право да учредяват партии и други сдружения, само ако техните цели и практически дейности не са насочени към насилствена промяна или премахване на съществуващия конституционен ред ... и тези сдружения са длъжни да спазват Конституцията и законодателството и да осъществяват дейността си съгласно техните разпоредби.“

Върховният съвет на Република Латвия постановява:

1.  С настоящото преустановява дейността на Латвийската комунистическа партия [и на останалите гореспоменати организации] ...“

56.  Приложимите части от решението на Върховния съвет от 10 септември 1991 г., касаещи разпускането на гореспоменатите организации, гласят следното:

„... През май 1990 г. Латвийската комунистическа партия, Международният фронт на работниците в Латвийска ССР, Обединеният съвет на трудовите колективи и Републиканският съвет на военните ветерани и ветераните на труда основават Комитет за защита на Конституцията на СССР и Латвийска ССР и на гражданските права, който на 25 ноември 1990 г. е преименуван на Латвийски комитет за обществено спасение ...

На 15 януари 1991 г. Латвийският комитет за обществено спасение обявява, че поема властта и разпуска Върховния съвет и Правителството на Република Латвия.

През август 1991 г. Централният комитет на Латвийската комунистическа партия [и останалите гореспоменати организации] подкрепят преврата ...

С оглед на изброените факти, Върховният съд на Република Латвия постановява:

1.  Латвийската комунистическа партия [и останалите гореспоменати организации], заедно с коалицията на тези организации – Латвийският комитет за обществено спасение – следва да бъдат разпуснати с мотива, че са действали срещу Конституцията ...

2.  Бившите членове на Латвийската комунистическа партия [и на останалите гореспоменати организации] са информирани, че имат право да участват в партии и други сдружения, чиито цели и практически дейности не са насочени към насилствена промяна или премахване на съществуващия конституционен ред и които не противоречат по друг начин на Конституцията и на законите на Република Латвия ...“

В.  Изборното законодателство

1.  Разпоредби по същество

57.  Приложимите разпоредби на Конституцията (Satversme) на Република Латвия, приета през 1922 г. и изменена със Закона от 15 октомври 1998 г., гласят:

Член 9

„Всички граждани на Латвия, които се ползват с пълни граждански права и в деня на изборите имат навършени 21 години, могат да бъдат избирани за членове на Парламента.“

Член 64

„Законодателната власт принадлежи на Парламента и на народа, в условията и до степента, предвидени от настоящата Конституция.“

Член 91

„Всички лица в Латвия са равни пред закона и съда. Човешките права се упражняват без каквато и да било дискриминация.“

Член 101

„Всички граждани на Латвия имат право да участват, съгласно закона, в делата на държавата и на местната власт ...“

58.  Приложимите разпоредби на Закона за парламентарните избори (Saeimas vēlēšanu likums) от 25 май 1995 г. предвиждат:

Раздел 4

„Всички латвийски граждани, които имат навършени 21 години в деня на изборите, могат да бъдат избирани за членове на Парламента, при условие че не са засегнати от никое от ограниченията, предвидени в раздел 5 от настоящия закон.“

Раздел 5

„Да се кандидатират на избори или да се избират за членове на Парламента нямат право:

...

(6)  лица, които след 13 януари 1991 г. са участвали активно [darbojušās] в КПСС (ЛКП), Международния фронт на работниците в Латвийска ССР, Обединения съвет на трудовите колективи, Организацията на военните ветерани и ветераните на труда или Латвийския комитет за обществено спасение, или в техните регионални комитети; ...“

Раздел 11

„Към листата с кандидати трябва да се приложат следните документи:

...

(3) декларация, подписана от всеки кандидат в листата, с която се потвърждава, че той или тя отговаря на изискванията по чл. 5(1)-(6) от настоящия закон; ... “

Раздел 13

„...

(2)  След регистрирането им кандидатските листи са окончателни, като Централната избирателна комисия може да нанася единствено следните промени:

1.  изваждане на кандидат от листата, при условие че: ...

(a)  кандидатът не е гражданин, който се ползва с пълни граждански права (вж. раздели 4 и 5 по-горе);

...

(3)  ... кандидат се изважда от листата въз основа на удостоверение от компетентния орган или съдебно решение. Фактът, че кандидатът:

...

6. участва активно след 13 януари 1991 г. в КПСС (ЛКП), Международния фронт на работниците в Латвийска ССР, Обединения съвет на трудовите колективи, Организацията на военните ветерани и ветераните на труда или Латвийския комитет за обществено спасение, или в техните регионални комитети, ще се удостоверява с решение на компетентния съд; ...“

59.  Законът за изборите за общински съветници и общински съвети от 13 януари 1994 г. (Pilsētas domes un pagasta padomes vēlēšanu likums) съдържа разпоредби, подобни на разпоредбите в цитирания по-горе Закон за парламентарните избори. Конкретно раздел 9(5) е идентичен с раздел 5(6) от този закон.   

2.  Процедурни разпоредби

60.  Процедурата по получаване на съдебна декларация, която удостоверява участието или неучастието на лицето в гореспоменатите организации, е уредена в глава 23-A от Гражданския процесуален кодекс (Civilprocesa kodekss), въведена чрез закон от 3 септември 1998 г. и озаглавена „Разглеждане на дела, касаещи удостоверяването на ограничаване на избирателните права“. Разпоредбите на тази глава гласят следното: 

Член 233-1

„Искане за изготвяне на удостоверение за ограничаване на избирателните права може да се внесе от прокурора ...

Искането трябва да бъде внесено в съда, в чиято териториална юрисдикция се намира домът на лицето, по отношение на което се иска удостоверение за ограничаване на избирателните права.

Искането може да бъде внесено, след като избирателната комисия е регистрирала кандидатска листа, включваща ... гражданин, за когото има доказателства, че след 13 януари 1991 г. е участвал активно в КПСС (или ЛКП) ... Искане, касаещо включено в кандидатска листа лице, може да бъде внесено и след провеждане на изборите.

Искането трябва да бъде придружено от декларация от избирателната комисия, потвърждаваща, че въпросното лице се е кандидатирало на изборите и че въпросната листа е регистрирана, както и от доказателства, потвърждаващи твърденията в искането.“

Член 233-3

„След като разгледа искането, съдът произнася решение:

(1)  в което се заключава, че след 13 януари 1991 г. въпросното лице е участвало активно в КПСС (в ЛКП) ...;

(2)  което обявява искането за неоснователно и го отхвърля ...“

Г.  Предложения за отмяна на спорните ограничения

61.  Законът за парламентарните избори е приет на 25 май 1995 г. от първия парламент, избран след възстановяването на независимостта на Латвия, известен като „Пета законодателна власт” (първите четири законодателни власти управляват между 1922 г. и 1934 г.). Следващата законодателна власт (Шеста), която е избрана през октомври 1995 г., разглежда три различни предложения, целящи отмяна на раздел 5(6) от гореспоменатия закон. На пленарната сесия на 9 октомври 1997 г. трите предложения са отхвърлени с голямо мнозинство след дълги дебати. По същия начин на 18 декември 1997 г., по време на дебат относно предложение за ограничаване на раздел 5(6), настоящата формулировка на разпоредбите е потвърдена. Следващата законодателна власт (Седма), избрана, през октомври 1998 г., разглежда предложение за отмяна на раздел 5(6) на пленарна сесия на 16 май 2002 г. След дълги дискусии по-голямата част от членовете на Парламента отказват да приемат предложението. И накрая, подобно предложение е разгледано на 15 януари 2004 г. от Осмата законодателна власт, избрана през октомври 2002 г. Предложението отново е отхвърлено.

Д.  Решението на Конституционния съд от 30 август 2000 г.

62.  С решение от 30 август 2000 г. по дело № 2000-03-01 Конституционният съд (Satversmes tiesa) намира ограниченията, наложени от раздел 5(6) от Закона за парламентарните избори и раздел 9(5) от Закона за общинските избори, за съвместими с Конституцията на Латвия и с член 14 от Конвенцията във връзка с член 3 от Протокол № 1.  

С това решение, прието с четири на три гласа, Конституционният съд пoтвърждава основните принципи, заложени в установената практика на органите на Конвенцията при прилагането на член 14 от Конвенцията и член 3 от Протокол № 1. Съдът приема още:  

„4. Аргументът, че оспорваните разпоредби, недопускащи определени латвийски граждани да се кандидатират или да бъдат избирани за членове на парламента и на общинските съвети и ги дискриминират въз основа на тяхната политическа принадлежност, е без основание ... Оспорваните разпоредби не предвиждат разлика в третирането на лицата въз основа на политическите им убеждения (мнения), а ограничават пасивните им избирателни права заради това, че са действали срещу възстановения демократичен ред след 13 януари 1991 г. ...

Съответно парламентът лимитира ограниченията до степен на лична отговорност [individuālās atbildības pakāpe] на всеки индивид в осъществяването на целите и програмите на гореспоменатите организации, като ограничението на правото да бъде избиран за член на парламента или на общински съвет ... е свързано с конкретните дейности на индивида в съответните ... сдружения.

Само по себе си формалното членство в гореспоменатите организации не може да служи като основание за недопускане на дадено лице да се кандидатира или да бъде избирано за член на парламента ...

Следователно оспорваните разпоредби са насочени само срещу онези, които след 13 януари 1991 г. и в присъствието на окупационната армия са се опитвали да възстановят предишния режим чрез активно участие [ar aktīvu darbību]; разпоредбите не засягат лица с различни политически убеждения (възгледи). Това че някои съдилища се концентрират единствено върху установяването на факта, свързан с формалното членство, без да оценяват дейността на лицето, противоречи на целите, които поставя парламентът с въвеждането на въпросната разпоредба ...

6.  ... Като се има предвид, че целите на тези организации са свързани със свалянето на съществуващия държавен режим [pastāvošās valsts iekārtas graušana], те са по същество противоконституционни ...

Следователно, целта на ограниченията върху пасивните избирателни права е да защитават демократичния ред в държавата, националната сигурност и териториалната цялост на Латвия. Оспорваните разпоредби не са насочени срещу плурализма на идеи в Латвия или срещу политическите възгледи на личността, а срещу онези, които чрез активното си участие са се опитали да премахнат демократичния ред в държавата ... Упражняването на човешките права не може да бъде насочено срещу демокрацията ...

Същината и ефективността на закона се проявява в неговата етичност [ētiskums]. Демократичното общество има законен интерес да изисква от политическите си представители лоялност към демокрацията. Чрез поставянето на ограничения не се оспорва честта и репутацията на кандидатите, в смисъл на лично облагодетелстване от закона [personisks tiesisks labums]; това, което се оспорва, е дали въпросните лица са достойни да представляват народа в парламента или в съответния общински съвет. Ограниченията касаят лица, които са били постоянни дейци на репресивния режим на окупационната сила или които след 13 януари 1991 г. са участвали в организациите, упоменати в оспорваните разпоредби, и са се борили активно срещу възстановяването на латвийската Конституция и държава ...  

Аргументът ... че демократичният държавен ред трябва да се защитава спрямо онези лица, които в етично отношение не са достойни да представляват демократичната държава на политическо или административно ниво ... е основателен.

... Изваждането от листата на кандидат, който е бил свързан с гореспоменатите организации, не е своеволно административно решение; то трябва да се основава на индивидуално съдебно решение. Съгласно закона оценката на индивидуалната отговорност попада в компетентността на съдилищата ...

7.  ... С цел да се определи дали приложената мярка, а именно ограничаване на пасивните избирателни права, е пропорционална на преследваните цели, а именно защита на демократичния ред в държавата и на националната сигурност и целостта на латвийската държава, е необходимо да се направи оценка на политическата ситуация в страната и на други свързани с нея обстоятелства. След като парламентът неколкократно е оценявал историческите и политическите обстоятелства в развитието на демокрацията ... Съдът счита, че на този етап няма основания за оспорване на пропорционалността между приложената мярка и нейната цел.

Въпреки това парламентът, като периодично разглежда политическата ситуация в държавата, заедно с необходимостта и основателността на ограниченията, трябва да установи краен срок за тези ограничения ... тъй като такива ограничения на пасивните избирателни права могат да съществуват само за определен период.“

63.  Трима от седмината съдии от Конституционния съд, които разглеждат гореспоменатото дело, изказват несъгласие със заключенията на мнозинството. Позовавайки се, наред с другото, на делото Vogt срещу Германия (26 септември 1995 г., Серия А № 323) и Rekvényi срещу Унгария ([GC], № 25390/94, ЕСПЧ 1999-III), те твърдят, че оспорваните ограничения могат да бъдат отнесени в по-голяма степен до държавните служители, отколкото до избраните представители. Според тези съдии демократичният режим и институционалната система на Латвия са укрепнали достатъчно в годините след 1991 г., така че лица, които са действали срещу системата десет години по-рано, вече не представляват реална заплаха за държавата. Следователно ограничаването на пасивните избирателни права на тези лица не е съразмерно на следваната легитимна цел.

Е.  Законът за изборите за Европейски парламент

64.  Преди Латвия да стане член на Европейския съюз, Латвийският парламент разглежда Закона за изборите за Европейски парламент (Eiropas Parlamenta vēlēšanu likums), който е приет на 29 януари 2004 г. и влиза в сила на 12 февруари 2004 г. В Закона няма разпоредба, подобна на раздел 5(6) от Закона за парламентарните избори. Следователно жалбоподателката има право да се кандидатира на изборите за Европейски парламент.

ЗАКОНЪТ

I. ПРЕДВАРИТЕЛНО ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО

65.  Правителството твърди, че Законът за изборите за Европейски парламент не съдържа разпоредба, подобна на раздел 5(6) от Закона за парламентарните избори (вж. параграфи 58 и 64 по-горе). Следователно жалбоподателката има право да се кандидатира на изборите за Европейски парламент. Впоследствие тя действително е избрана за член на Европейския парламент. Правителството твърди, че в качеството си на наднационална законодателна власт Европейският парламент трябва да се приема като „по-висш” законодателен орган от латвийския парламент и по този начин „жалбоподателката ще има възможност ефективно да упражнява своите „пасивни” избирателни права на дори по-високо ниво от това, което е било предвидено в началото“.

66.  Правителството потвърждава, че до този момент не са правени изменения на Закона за парламентарните избори и Закона за общинските избори. Това означава, че оспорваните ограничения са все още в сила и на жалбоподателката все още не се позволява да се кандидатира за член на парламента и на общинските съвети. Правителството обаче не счита, че този факт е съществен за изхода на делото. Присъединяването на Латвия към Европейския съюз през пролетта на 2004 г. отбелязва кулминацията на преходния период, т.е. на преминаването на страната от тоталитарно към демократично общество, и членовете на парламента са наясно с това. Освен това периодичното преразглеждане на спорните разпоредби съставлява устойчива парламентарна практика (вж. параграф 61 по-горе) и разпоредбите, от които жалбоподателката се оплаква, имат временен характер. 

67.  Поради гореизложените причини, Правителството счита за решен спорът, залегнал в основата на настоящото дело, и че жалбата трябва да се заличи от списъка по силата на член 37 § 1 (б) от Конвенцията.

68.  Жалбоподателката не се съгласява. Потвърждава, че има право да се кандидатира на европейските избори и че се е възползвала от това право. Този факт обаче не решава спора, тъй като разпоредбите, съдържащи се в законите за парламентарните и общинските избори, все още са в сила и нищо не гарантира, че ще бъдат отменени в близко бъдеще.

69.  По мнение на съда въпросът, поставен в изложенията на Правителството, е дали жалбоподателката фактически е изгубила статута си на „жертва” по смисъла на член 34 от Конвенцията. В тази връзка Съдът се позовава на установената си съдебна практика, според която решение или мярка, благоприятни за даден жалбоподател, не са принципно достатъчни, за да се премахне статутът му на жертва, освен ако националните власти не са признали, изрично или по същество, и след това не са предоставили обезщетение за нарушението на Конвенцията (вж. например Amuur v. France, 25 юни 1996, § 36, Reports of Judgments and Decisions 1996-III; Dalban v. Romania [GC], № 28114/95, § 44, ЕСПЧ 1999-VI; Labita v. Italy [GC], № 26772/95, § 142, ECПЧ 2000-IV; и Ilaşcu and Others v. Moldova and Russia (РД) [ГО], № 48787/99, 4 юли 2001). Оспорваните по настоящото дело законови разпоредби остават в сила и жалбоподателката все още не отговаря на необходимите критерии, за да се кандидатира за член на националния парламент (и на общинските съвети).   

70.  Относно позоваването от страна на Правителството на факта, че жалбоподателката има право да участва в изборите за Европейски парламент, Съдът признава, че член 3 от Протокол № 1 е приложим в това отношение (вж. Matthews v. the United Kingdom [ГО], № 24833/94, §§ 39-44 и 48-54, ECПЧ 1999-I). Въпреки това фактът, че жалбоподателката има право да участва в изборите за Европейски парламент, не е достатъчен и не освобождава държавата от нейното задължение да зачита правата, гарантирани съгласно член 3 от Протокол № 1 по отношение на националния парламент.     

71.  В обобщение до този момент латвийските власти не са признали, още по-малко обезщетили, твърдяните от жалбоподателката нарушения. Поради това тя остава „жертва” на въпросните твърдяни нарушения.

72.  Следователно предварителното възражение на Правителството трябва да бъде отхвърлено.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

73. Жалбоподателката се оплаква, че недопускането ѝ да се кандидатира на изборите за национален парламент с мотива, че е участвала активно в ЛКП след 13 януари 1991 г., представлява нарушение на член 3 от Протокол № 1, който гласи:

„Високодоговарящите страни се задължават да провеждат свободни избори през разумни интервали от време, с тайно гласуване, и при условия, осигуряващи свободното изразяване на мнението на народа при избиране на законодателното тяло.“

A. Решението на съдебния състав

74. Съдебният състав счита, още от самото начало, че задължението за политическа лоялност, установено от Съда във връзка с ограниченията върху политическата дейност на държавните служители, не може да се приложи в същата степен във връзка с допустимостта физически лица да се кандидатират за членове на парламента. Освен това Съдебният състав установява, че дисквалифицирането на жалбоподателката преследва легитимни цели, а именно защита на държавната независимост, демократичния ред и националната сигурност. Съдебният състав отбелязва, че за ограничението не е предвиден краен срок и че постоянна забрана може да бъде оправдана само в случаите на тежки криминални прояви, като военни престъпления или измяна. В същото време е на мнение, че недопускането на водещите фигури от предишния режим да се кандидатират за парламентарни членове може да се счита за легитимна и балансирана мярка през първите години след възстановяването на независимостта на Латвия, без да е необходимо да се разглежда дейността на конкретното лице.     

75.  След известно време обаче става наложително да се установи дали други фактори, по-конкретно личното участие на лицето в спорните събития, все още оправдават наложената му забрана. По мнението на Съдебния състав, тъй като националните съдилища имат твърде лимитирани правомощия в оценяване на реалната заплаха, която всяко засегнато от ограниченията лице представлява за настоящия демократичен ред, Съдът трябва сам да провери дали дейността на жалбоподателката отпреди повече от десетилетие все още представлява достатъчно основание, за да ѝ се забранява да се кандидатира на парламентарните избори. В тази връзка той отбелязва, че макар жалбоподателката да е заемала важен пост в структурата на ЛКП, няма доказателства, че дейността ѝ към момента на настъпване на фактите през 1991 г. оправдава продължителното оставане в сила на ограничението. Съдебният състав също така счита, че е важно да се вземат под внимание фактите, че жалбоподателката никога не е била обект на наказателно преследване, че ЛКП се разпуска чак след събитията от август 1991 г. и че няма доказателство, че настоящата дейност на жалбоподателката оправдава оставането в сила на ограничението. Освен това Съдебният състав критикува латвийския законодател за това, че е приел оспорваното ограничение чак през 1995 г., вместо преди проведените през 1993 г. избори. Това показва, че бившите водещи фигури на ЛКП не са били считани като потенциална опасност за демокрацията. В обобщение, и като взима предвид по-конкретно установените принципи на съдебната практика, произлизащи от член 11 на Конвенцията, за да подкрепи обосновката и заключението си, Съдебният състав счита, че недопускането на жалбоподателката да се кандидатира за член на парламента е непропорционално и следователно е в нарушение на член 3 от Протокол № 1.        

B. Становищата на страните

1.  Жалбоподателката

76. Жалбоподателката иска да се потвърди решението на Съдебния състав. Жалбоподателката смята, че причините, посочени за нейното дисквалифициране, следва да се разгледат с оглед на принципите и заключенията, установени от Съда по делото United Communist Party of Turkey and Others v. Turkey (30 януари 1998, §§ 45-46, Доклади 1998-I). Жалбоподателката оспорва твърденията, касаещи предполагаемия тоталитарен и опасен характер на ЛКП, като се позовава на официалната програма на партията, приета през април 1990 г. Тя призовава към: „конструктивно сътрудничество между различни политически сили, благоприятни за демократичната трансформация на обществото“ и „общество, основано на принципите на демокрацията [и] хуманизма“. Освен това по времето на XXV конгрес на ЛКП партията не е имала намерение да възстановява бившия тоталитарен комунистически режим. Жалбоподателката отбелязва още, че ЛКП е обявена за противоконституционна чак на 23 август 1991 г. и че дейността на партията преди тази дата, включително в периода след събитията от януари 1991 г., е била напълно законна.  

77.  По-нататък жалбоподателката твърди, че фактите относно членството ѝ в ЛКП и позицията ѝ в структурата на партията не са достатъчни, за да се докаже липса на лоялност към Латвия. Факт е, че от 201 члена на Върховния съвет 106 са били преди това членове на ЛКП, а разделението на членовете на парламента на два лагера е било основано единствено на отношението им към обявяването на независимостта, не на това дали са членували във въпросната партия. Според жалбоподателката ЛКП не може да бъде обвинена в опит за сваляне на демократичния режим. Във връзка със събитията от януари 1991 г. тя повтаря своята версия за случилото се (вж. параграфи 21 и 23 – 24 по-горе). Жалбоподателката представя копие от публикуваната на 21 януари 1991 г. жалба от парламентарната група на ЛКП, в която се отрича партията да е била организатор или участник във въоръжените нападения и се осъжда „политическа провокация ... която подвежда световното обществено мнение”. При всички положения жалбоподателката никога не е членувала в Латвийския комитет за обществено спасение. Относно събитията от 19 август 1991 г., тя твърди, че има доказателства, оневиняващи ЛКП.       

78. Жалбоподателката счита, че неясният конституционен статут на Латвия във въпросния период е важен фактор, който трябва да се вземе предвид. В тази връзка жалбоподателката изтъква, че провъзгласяването на независимостта на 4 май 1990 г. е установило преходен период, за да могат институционалните връзки със СССР постепенно да се прекъснат. В действителност това е бил период на диархично управление, по време на който съветски и латвийски конституционни и законодателни текстове, дори някои съветски и латвийски институции, съществуват едновременно и функционират паралелно на територията на страната. Жалбоподателката признава, че Конституционният закон от 21 август 1991 г. слага край на преходния период; въпреки това не е възможно да се обяви за недействително самото съществуване на този период. Тъй като легитимността на институциите, които по онова време са функционирали на територията на Латвия, не е била ясно установена, не е коректно да се говори за „преврат” в пълния смисъл на това понятие.   

79.  ЛКП не може да се осъжда и за това, че по време на преходния период е заемала просъветски и насочени срещу независимостта позиции. Макар да признава, че ЛКП и самата тя са обявили твърдата си подкрепа за създаването на една Латвия, която се ползва с по-голям суверенитет, но остава неразделна част от СССР, жалбоподателката отбелязва, че по това време дори сред парламентарните членове, които са подкрепяли принципите на независимостта, са съществували разнородни мнения по въпроса как трябва да се развива страната политически. Лидерите на други държави също са заемали различни позиции по въпроса: някои са се отнасяли скептично към освобождението на прибалтийските държави и са предпочели да възприемат подход, базиран на ненамеса във вътрешните работи на Съветския съюз. Накратко, като е подкрепяла един от възможните пътища за развитие, ЛКП е упражнявала правото си на политически плурализъм – право, което е присъщо на демократичното общество.      

80. Жалбоподателката счита за необосновано и недоказано твърдението на Правителството, че допускането на лица, които са членували в ЛКП след 13 януари 1991 г., да станат членове на националния парламент, вероятно би застрашило националната сигурност. Жалбоподателката изтъква, че оспорваното ограничение не е съществувало преди 1995 г. и че на първите парламентарни избори след възстановяването на Конституцията от 1922 г. три лица, намиращи се в идентично на нейното положение, са били избрани за членове на Латвийския парламент. Жалбоподателката не вижда как избирането ѝ би могло да застраши националната сигурност, след като е минало толкова много време от фактите, използвани срещу нея.  

81. Във връзка с позоваването от страна на Правителството на решението на Конституционния съд от 30 август 2000 г., жалбоподателката се позовава на особеното мнение, подписано от трима от седмината съдии, които са разгледали делото и са приели, че ограничението е непропорционално. Във връзка с ограничителното тълкуване на изборния закон от страна на Конституционния съд, предполагащо оценка на индивидуалната отговорност на всяко засегнато лице, жалбоподателката твърди, че собствената ѝ дейност не оправдава оспорваната мярка, тъй като никога не се е опитвала да възстанови тоталитарния режим или да свали легитимните власти. Напротив, борила се е за демократизация и реформа в рамките на КПСС, ЛКП и обществото като цяло. 

82. Жалбоподателката твърди, че собствената ѝ дейност не оправдава ограничението, наложено върху пасивните ѝ избирателни права. След януари 1990 г. е членувала в неправителствена организация – Латвийският комитет за човешки права (Latvijas Cilvēktiesību komiteja) – и до 1997 г. е била съпредседател на организацията. По време на работата си за комитета е била известна със своята дейност, насочена към предоставянето на правна помощ на хиляди хора; помагала е да се утвърди зачитането на човешките права в Латвия и е отговаряла за изпълнението на три програми на Съвета на Европа.    

83. Накрая, противно на становището на Правителството, жалбоподателката счита, че оспорваното ограничение не е временно. В тази връзка изтъква, че макар парламентът действително да е преразглеждал изборния закон преди всички избори, резултатът от това преразглеждане винаги е бил увеличаване, вместо намаляване на броя на обстоятелствата, водещи до дисквалифициране. Следователно трябва да се признае, че недопускането на лица, участвали активно в дейността на ЛКП след 13 януари 1991 г., вероятно ще продължи. В заключение жалбоподателката подчертава, че възстановяването на правото ѝ да се кандидатира за член на латвийския парламент е просрочено отдавна, особено с оглед на неотдавнашното ѝ избиране за член на Европейския парламент – факт, който потвърждава, че има доверието и подкрепата на значителна част от латвийския електорат.  

2.  Правителството

84. Правителството иска Голямата камара да отсъди, че няма нарушение на член 3 от Протокол № 1. То предоставя подробно описание на историческите събития, довели до възстановяването на независимостта на латвийската държава. Твърди, че Съдебният състав не е обърнал необходимото внимание на тези събития, преди да достигне до заключенията си. Освен това Правителството се позовава на историческите факти, установени от латвийските съдебни и парламентарни власти – те потвърждават, че ЛКП носи отговорност за противоконституционните опити за преврат между януари и август 1991 г. (вж. параграфи 20-29, 32, 37-44 и 54-55 по-горе). Правителството подчертава, че жалбоподателката е била съвсем наясно с мащаба на събитията, но въпреки това е избрала да остане деец на ЛКП, вместо да се разграничи от очевидно подривните дейности на въпросната организация.     

85. Правителството признава, че националният парламент не е част от „държавните служби” така, както полицията или въоръжените сили. Въпреки това подчертава, че парламентът е обществена институция и като приемат законодателство, парламентарните членове участват директно в упражняването на властта, предоставена им от Конституцията и други закони. Следователно критериите, определени от Съда по членове 10 и 11 от Конвенцията и отнасящи се до ограниченията върху политическата активност на държавните служители, са приложими по аналогия към кандидатите за парламентарна служба, както и към избраните представители. Следователно Правителството не се съгласява с констатацията на Съдебния състав, че критериите за политическа лоялност нямат връзка с правото на лицата да се кандидатират на избори.    

86. По отношение на целта на оспорваното ограничение Правителството отбелязва, че недопускането да се кандидатират на избори се отнася до лица, участвали активно в дейността на организация, която след провъзгласяването на независимостта на Латвия открито се е обърнала срещу новия демократичен ред и активно се е опитвала да възстанови предишния тоталитарен режим. Затова е било необходимо на тези лица да не се позволява да упражняват законодателна власт. След като не са уважавали демократичните принципи в миналото, няма гаранция, че сега ще се съобразяват с въпросните принципи. Като се позовава на делото Ahmed and Others v. the United Kingdom (2 септември 1998, § 52, Reports 1998-VI), Правителството твърди, че естеството на оспорваното недопускане е превантивно и не изисква доказателство за действителна опасност или недемократични действия от страна на тези лица. Следователно Правителството не се съгласява с мнението на Съдебния състав относно твърдяното наказателно естество на оспорваното ограничение.        

87. Като се позовава на делото Rekvényi (посочено по-горе, § 41), Правителството подчертава, че принципът за „демокрация, която е в състояние да се защитава“ е съвместим с Конвенцията, особено в контекста на посткомунистическите общества в Централна и Източна Европа.

88. Освен това не е подходящо позоваването на делото Vogt (посочено по-горе) в подкрепа на становищата на жалбоподателката. Действията на г-жа Vogt в рамките на Германската комунистическа партия са били законни действия в рамките на законна организация. В настоящия случай приемането на 4 май 1990 г. на Декларацията на независимостта създава в Латвия нов конституционен ред, основан на въпросната Декларация. Съответно в периода от 4 май 1990 г. до 6 юни 1993 г. – датата, на която Конституцията от 1922 г. е напълно възстановена – всяко действие срещу споменатата Декларация или срещу основаната чрез нея държавна система трябва да се счита за противоконституционно. Правителството оспорва и твърдението на жалбоподателката относно съществуването на конституционно диархично управление по време на събитията през 1991 г.      

89. Освен това дисквалифицирането на жалбоподателката има за цел да защити независимостта и националната сигурност на държавата. Като се позовава в тази връзка на решения, приети през април 1990 г. от XXV конгрес на ЛКП, Правителството изтъква, че партията винаги се е отнасяла враждебно към възстановяването на независимостта на Латвия и че една от основните ѝ цели е била да задържи страната в рамките на Съветския съюз. Следователно самото съществуване на държавата, страна по Конвенцията, в случая представлява опасност за тази страна и предоставянето на достъп до върховната държавна власт на лица, които са се отнасяли враждебно към независимостта на държавата, вероятно би застрашило националната сигурност.      

90. Освен това, оспорваното ограничение е пропорционално на следваните легитимни цели. Оспорваното дисквалифициране не се е прилагало спрямо всички лица, които са членували официално в ЛКП след 13 януари 1991 г., а само спрямо онези, които са „участвали активно“ в дейността на партията след гореспоменатата дата, т.е. спрямо лица, които са застрашавали демократичния ред и суверенитета на Латвия чрез своите административни или представителни функции. Ограничаващото тълкуване на изборното законодателство фактически е наложено от Конституционния съд с решението му от 30 август 2000 г.    

91. В случая враждебното отношение на жалбоподателката към демокрацията и независимостта на Латвия се доказва от XXV конгрес на ЛКП, по време на който тя избира да не се присъедини към оттеглилите се от партията делегати дисиденти с прогресивно мнение, а вместо това продължава да поддържа онези, които подкрепят „твърдата“ съветска политика (вж. параграф 17 по-горе). Освен това Централният комитет за надзор и проверка е заемал водеща позиция във вътрешната структура на ЛКП, а жалбоподателката е била член на подкомитета, който е отговарял за контрола при прилагането на партийните решения и политики. Повечето решения, взети от органите на ЛКП, отразяват изключително враждебното отношение към възстановяването на демократична и независима република. В тази връзка Правителството още веднъж се позовава на изявлението на Централния комитет на ЛКП от 13 януари 1991 г., с което се създава Латвийският комитет за обществено спасение и се цели узурпиране на властта, макар и Правителството да признава, че жалбоподателката не е присъствала лично на заседанието на тази дата. Накратко, като лице, което е отговаряло за контрола при прилагането на решенията на ЛКП, във въпросния период жалбоподателката се е противопоставяла на независима Латвия.        

92. Въпреки че позицията на жалбоподателката в рамките на ЛКП сама по себе си е достатъчна, за да покаже активното ѝ участие в дейността на партията, националните съдилища са основали доводите си по-скоро на степента на личната ѝ отговорност, отколкото на формално заключение по отношение на статута ѝ в организационната структура на партията. Следователно Правителството не се съгласява със заключението на Съдебния състав, че разглеждането на делото на жалбоподателката от националните съдилища е било до голяма степен формално и недостатъчно.   

93. Още повече настоящата дейност на жалбоподателката продължава да оправдава основанието за недопускането ѝ да се кандидатира на изборите. Като се позовава на многобройни печатни статии, Правителството твърди, че политическите действия на жалбоподателката са част от „внимателно изготвен сценарий“, който има за цел да накърни интересите на Латвия, като я отдалечи от Европейския съюз и НАТО и я сближи с Общността на независимите държави. Правителството се позовава на конкретни изявления, в които жалбоподателката критикува настоящата политика на държавата спрямо рускоговорящото мнозинство и новия Закон за езика; Правителството осъжда и ролята на жалбоподателката за организиране на обществени митинги на датите, на които преди това са се отбелязвали съветските празници.    

94. Правителството набляга на факта, че всеки следващ парламент след възстановяването на Конституцията от 1922 г. е разглеждал нуждата да се запазят ограниченията спрямо лица, които са били активни членове на КПСС или ЛКП след 13 януари 1991 г. Това периодично преразглеждане конституира установена парламентарна практика и показва, че ограничението, за което става въпрос, има временен характер. Съдебният състав не е отдал необходимата значимост на този факт.    

95. И накрая Правителството подчертава факта, че КПСС, чрез подчинените си партийни организации в рамките на Съветския съюз и в други държави от Централна и Източна Европа, трябва да се разглежда като единствената партия, която е контролирала всички сектори на властта, както и „живота и ума“ на народа, в продължение на много десетилетия след Втората световна война. Затова бившите комунистически държави в Централна и Източна Европа трябва да се разграничават от други държави, в които една политическа партия може да се приема като заплаха за националната сигурност и други жизненоважни интереси в контекста на установената рамка на демократичните институции. Младите демокрации в Централна и Източна Европа са по-чувствителни от демокрациите в другите европейски страни към застрашаването на демократичния режим, идващо от възраждането на идеи, сходни с тези на КПСС и ЛКП. С оглед на тези конкретни обстоятелства Правителството смята, че латвийските власти могат най-добре да оценят стъпките, необходими за защита на демократичния режим, включително чрез мерки, подобни на разискваните в настоящото дело.     

В.  Преценката на Съда

1.  Спорните факти

96. На първо място Съдът отбелязва, че страните по делото имат разногласия относно различни исторически събития. Така например, жалбоподателката оспорва версията на Правителството относно организацията и естеството на първия опит за преврат през януари 1991 г., референдума през март 1991 г. и сътрудничеството на ЛКП с извършителите на втория опит за преврат през август 1991 г. (вж. параграфи 20-29, 32, 37-44 и 55-56 по-горе). Все пак, като изпълнява функцията си на контролен орган, Съдът няма за задача да заема мястото на компетентните национални власти, а да разгледа решенията, които те са взели по силата на своите правомощия за преценка. Съдът трябва да се увери, че националните власти са основали решенията си на приемлива оценка на релевантните факти и не са достигнали до произволни заключения (вж. например Vogt, цитирано по-горе, § 52; Socialist Party and Others v. Turkey, 25 май 1998, § 44, Доклади 1998-III; Freedom and Democracy Party (ÖZDEP) v. Turkey [ГО, § 39, ЕСПЧ 1999-VIII). Освен това Съдът ще се въздържи, доколкото е възможно, да се произнася по въпроси от чисто исторически характер, тъй като те не попадат в неговата компетенция; въпреки това може да приема определени добре известни исторически истини и да основава доводите си на тях (вж. Marais v. France, № 31159/96, определение на Комисията от 24 юни 1996, Определения и доклади (DR) 86-B, стр. 184, и Garaudy v. France (РД), № 65831/01, ЕСПЧ 2003-IX). 

97. По настоящото дело няма индикации за произволно оценяване на релевантните факти от страна на латвийските съдилища. По-конкретно участието на ЛКП в събитията от 1991 г. е установено чрез решение на Върховния съд в контекста на наказателно дело, заведено срещу двама бивши функционери на партията (вж. параграф 32 по-горе). Съдът също така не намира причини да оспорва нито становището на окръжния съд в Рига и Гражданския отдел на Върховния съд във връзка със събитията от 1991 г. и членството на жалбоподателката в ЛКП към разглеждания период от време, нито причините, с които Върховният съд обосновава преустановяването на дейността на ЛКП през септември 1991 г. Съдът приема фактите, касаещи ролята на ЛКП в събитията от януари и август 1991 г., както и дейността ѝ в самото начало на тези събития – такива, каквито са установени от латвийските съдебни и парламентарни власти (вж. параграфи 20-29, 32, 37-44 и 55-56 по-горе). 

2.  Общите принципи, установени от съдебната практика в рамките на Конвенцията

(a)  Демокрацията и нейната защита в системата на Конвенцията

98. Демокрацията представлява основополагащ елемент от „европейския обществен ред“. Това става ясно на първо място от преамбюла на Конвенцията, който установява съвсем ясна връзка между Конвенцията и демокрацията, като постановява, че подкрепата и по-нататъшната реализация на човешките права и основните свободи се гарантират най-сигурно от ефективна политическа демокрация, от една страна, и общоприето разбиране и съблюдаване на човешките права, от друга страна. По-нататък преамбюлът утвърждава тезата, че европейските държави имат общо наследство от политически традиции, идеали, свобода и върховенство на закона. Това общо наследство се състои в основополагащите ценности на Конвенцията; Съдът по много поводи е изтъквал, че Конвенцията е създадена да поддържа и популяризира идеалите и ценностите на демократичното общество. С други думи демокрацията е единственият предвиден от Конвенцията политически модел, съответно и единственият съвместим с нея (вж. наред с много други примери, United Communist Party of Turkey and Others, цитирано по-горе, § 45; Refah Partisi (the Welfare Party) and Others v. Turkey [ГО], № 41340/98, 41342/98, 41343/98 и 41344/98, § 86, ЕСПЧ 2003-II; и, най-накрая, Gorzelik and Others v. Poland [ГО], № 44158/98, § 89, ЕСПЧ 2004-I).           

99. Не може да се изключи възможността човек или група от хора да се позоват на залегналите в Конвенцията и нейните протоколи права, за да опитат да извлекат от тях и правото да извършват дейности, целящи да унищожат правата или свободите, гарантирани от Конвенцията; подобно унищожение би сложило край на демокрацията. Именно заради това опасение авторите на Конвенцията са включили член 17, който гласи: „Нищо в настоящата Конвенция не може да се тълкува по начин, който дава на държава, група или лице право да участва в дейности или да предприема действия, целящи да разрушат някои от залегналите в настоящия документ права и свободи, или да ги ограничат в по-голяма степен от предвидената в Конвенцията“ (вж. Collected Edition of the “Travaux Préparatoires”: Official Report of the Consultative Assembly, 1949, стр. 1235-39). Като следва тази линия на обосновка, Съдът смята, че никой няма право да разчита на разпоредбите в Конвенцията, за да разклаща или унищожава идеалите и ценностите на демократичното общество (вж Refah Partisi (the Welfare Party) and Others, цитирано по-горе, § 99).

100. Следователно с цел да гарантира стабилността и ефективността на демократичната система, на държавата може да се наложи да вземе извънредни мерки, за да се защити. По този начин в гореспоменатото решение по делото Vogt, с оглед на изискването за политическа лоялност от страна на държавните служители, Съдът потвърждава легитимността на идеята за „демокрация, която е в състояние да се защитава“ (§§ 51 и 59). Съдът намира също така, че плурализмът и демокрацията се основават на компромиси и от отделните лица се изисква да правят отстъпки и понякога да са готови да ограничат някои от свободите си, за да се гарантира по-голяма стабилност на държавата като цяло (Refah Partisi (the Welfare Party) and Others, цитирано по-горе, § 99). Проблемът, който се поставя след това, касае постигането на компромис между изискванията за защита на демократичното общество, от една страна, и за защита на правата на отделния индивид, от друга (вж. United Communist Party of Turkey and Others, цитирано по-горе, § 32). Всеки път, когато една държава реши да разчита на принципа за „демокрация, която е в състояние да се защитава”, за да оправдае намесата в правата на отделния индивид, тя трябва внимателно да прецени мащаба и последствията от обмисляната мярка, с цел да гарантира постигането на гореспоменатия баланс.     

101. И накрая във връзка с приложението на мерките, предназначени да защитават демократичните ценности, по делото Refah Partisi (the Welfare Party) and Others (цитирано по-горе, § 102) Съдът постановява:    

 „Съдът счита, че от държавата не може да се изисква да чака и да не се намесва, докато дадена политическа партия не изземе властта и не започне да предприема конкретни стъпки по провеждането на политика, несъвместима със стандартите на Конвенцията и демокрацията, при положение че опасността от тази политика за демокрацията е достатъчно добре установена и непосредствена. Съдът приема, че ако наличието на такава опасност е установено от националните съдилища след подробно и подложено на строг европейски надзор проучване, държавата може „оправдано да предотврати изпълнението на политика, която е несъвместима с разпоредбите на Конвенцията, преди да бъде направен опит за провеждането ѝ чрез конкретни стъпки, които биха могли да повлияят върху спокойствието на гражданите и демократичния режим на страната”. ...”     

(б)  Проверката от Съда по член 3 от Протокол № 1

102. Член 3 от Протокол № 1 се различава от останалите права, гарантирани от Конвенцията и нейните протоколи, тъй като е формулиран с оглед на задължението на Високодоговарящата страна да провежда избори, гарантиращи правото на свободно изразяване на мнение, а не с оглед на определено право или свобода. Въпреки това, с оглед на подготвителната работа по член 3 от Протокол № 1 и тълкуването на разпоредбата в контекста на Конвенцията като цяло, Съдът установява, че тази разпоредба също предполага индивидуални права, включително правото на глас и правото на човек да бъде избиран (вж. Mathieu-Mohin and Clerfayt v. Belgium, 2 март 1987, §§ 46-51, Серия A № 113).    

103. Правата, гарантирани от член 3 от Протокол № 1, са от решаващо значение за полагането и поддържането на основите на ефективна и съдържателна демокрация, ръководена от принципите на правовата държава. Независимо от това тези права не са абсолютни. Възможни са „имплицитни ограничения“ и на договарящите страни трябва да се даде свобода на преценка в тази сфера. Съдът потвърждава, че възможностите в това отношение са много (вж. Mathieu-Mohin and Clerfayt, цитирано по-горе, § 52; Matthews, цитирано по-горе, § 63; Labita, цитирано по-горе, § 201; и Podkolzina v. Latvia, № 46726/99, § 33, ЕСПЧ 2002-II). Има много начини да се организират и управляват избирателни системи, както и изобилие от различия, наред с всичко друго, в историческото развитие, културното разнообразие и политическата мисъл в рамките на Европа, които всяка договаряща страна може да итегрира в своята собствена представа за демокрацията (вж. Hirst v. the United Kingdom (№ 2) [ГО], № 74025/01, § 61, ЕСПЧ 2005-IX).        

104. Въпреки всичко Съдът като последна инстанция трябва да определи дали са спазени изискванията по член 3 от Протокол № 1; трябва да се убеди, че условията, наложени относно правото на глас и правото на човек да бъде избиран, не ограничават упражняването на тези права до степен, която накърнява самата им същност и ги лишава от ефективност; че са наложени в рамките на стремежа към легитимна цел; както и че използваните средства не са непропорционални (вж. Mathieu-Mohin and Clerfayt, цитирано по-горе, § 52). Никое от тези условия не може да пречи на свободното изразяване на народа в избора на законодател – с други думи те трябват да отразяват или да не противоречат на интереса за поддържане на целостта и ефективността на изборната процедура, която цели да определи волята на народа посредством всеобщо избирателно право (вж. Hirst, цитирано по-горе, § 62).        

105. Във връзка със случаите, касаещи правото на глас, което представлява т.нар. „активен“ аспект на правата по член 3 от Протокол № 1, Съдът е счел, че изключването на групи или категории от населението трябва да съвпада с основните цели на член 3 от Протокол № 1 (вж., mutatis mutandis, Aziz v. Cyprus, № 69949/01, § 28, ЕСПЧ 2004-V). Съдът счита по-конкретно, че въвеждането във вътрешното законодателство на минимална възраст или касаещи гражданството изисквания за упражняването на правото на глас е принципно съвместимо с член 3 от Протокол № 1 (вж. Hilbe v. Liechtenstein (РД), № 31981/96, ЕСПЧ 1999-VI; вж. също Hirst, цитирано по-горе, § 62). Органите на Конвенцията се придържат и към виждането, че законодателният орган има право да лишава от политически права лица, осъждани за тежки или финансови престъпления (вж. Holland v. Ireland, № 24827/94, решение на Комисията от 14 април 1998, DR 93-A, стр. 15, и M.D.U. v. Italy (РД), № 58540/00, 28 януари 2003). По делото Hirst (§ 82) обаче Голямата камара изтъква, че Договарящите страни не са имали carte blanche да лишат всички осъдени затворници от правото на глас, без да обърнат необходимото внимание на въпроси, свързани със срока на присъдата или естеството и тежестта на престъплението. Всеобщото, автоматично и безразборно ограничаване на правото на глас на всички осъдени затворници е счетено от Съда за прекрачване на приемливата граница на свободата на преценка.         

106. По-рядко се е случвало органите на Конвенцията да разглеждат твърдяни нарушения на правото на дадено лице да се кандидатира на избори, което представлява т. нар. „пасивен“ аспект на правата по член 3 от Протокол № 1. В това отношение Съдът подчертава, че Договарящите страни се ползват със значителна свобода в установяването на конституционни правила относно статута на парламентарните членове, включително и критерии, определящи дали е допустимо определено лице да се кандидатира на избори. Въпреки че имат общ корен, състоящ се в нуждата от подсигуряване както на независимостта на избраните кандидати, така и на свободата на избор на избирателите, тези критерии се различават в зависимост от специфичните за всяка държава исторически и политически фактори. Множеството ситуации, предвидени в конституциите и изборните законодателства на различни държави членки на Съвета на Европа, показват разнообразието от възможни подходи в тази сфера. Следователно, за целите на приложението на член 3, всяко изборно законодателство трябва да се оценява с оглед на политическото развитие на конкретната страна (вж. Mathieu-Mohin and Clerfayt, § 54, и Podkolzina, § 33, и двете цитирани по-горе).  

107.  В делото Podkolzina Съдът установява нарушение на член 3 от Протокол № 1, свързано с ограничения, наложени върху правото на лицата да се кандидатират на избори. В случая жалбоподателката е била извадена от листата с кандидати за парламента въз основа на твърдението, че не владее достатъчно добре официалния език на страната. Съдът потвърждава, че по принцип единствено държавата има властта да взима решение, определящо работния език на парламента, тъй като този фактор се оформя от специфични за конкретната държава исторически и политически съображения. Въпреки това е установено нарушение на член 3 от Протокол № 1, тъй като процедурата, на която е подложена жалбоподателката, за да се определи нивото ѝ на владеене на официалния език, не съответства на изискванията за процесуална справедливост и правна сигурност и в резултат на това негативното заключение, до което са достигнали националните власти, може да се счита за недостатъчно (§§ 33-38).   

108. По делото Melnychenko v. Ukraine (№ 17707/02, §§ 53-67, ЕСПЧ 2004‑X) Съдът признава и че законодателство, което поставя изисквания за кандидатите за членове на парламента да бъдат жители на съответната държава, е съвместимо с член 3 от Протокол № 1. В същото време решението на украинските власти да откажат да регистрират жалбоподателя като кандидат за член на парламента е счетено за нарушение на горепосочената разпоредба. Причината е, че националното законодателство, уреждащо доказването на гражданството на кандидатите, не разполага с необходимите сигурност и точност, които да гарантират на жалбоподателя адекватна защита срещу произволно отношение. По отношение на този случай Съдът подчертава, че макар Договарящите страни да имат голяма свобода на преценка при определянето на условията за допускане до избори, принципът, че правата трябва да бъдат ефективни, изисква самата процедура по допускане да съдържа необходимите предпазни мерки за предотвратяване на произволни решения (§ 59).          

109. В някои по-стари дела бившата Комисия по различни поводи е обсъждала дали решението да се ограничат т. нар. „активни“ или „пасивни“ избирателни права на определени лица въз основа на техни предишни действия представлява нарушение на член 3 от Протокол № 1. В никое от тези дела Комисията не е намерила нарушение. Така например в делата X v. the Netherlands (№ 6573/74, решение на Комисията от 19 декември 1974, DR 1, стр. 87) и X v. Belgium (№ 8701/79, решение на Комисията от 3 декември 1979, DR 18, стр. 250) за недопустими са обявени жалбите на две лица, които след Втората световна война са били осъждани за сътрудничество с врага или за т.н. „негражданска дейност“ и въз основа на това са били трайно лишени от право на глас. Комисията по-конкретно счита, че „целта на законодателство, което лишава лица, осъдени за измяна, от определени политически права, по-конкретно правото на глас, [е] да се гарантира, че лица, които във военно време сериозно са злоупотребили с правото си на участие в обществения живот на страната си, няма да имат в бъдеще възможност да злоупотребят с политическите си права по начин, насочен срещу сигурността на държавата или основите на демократичното общество“ (вж. X v. Belgium, стр. 253).          

110. По делото Van Wambeke v. Belgium (№ 16692/90, решение на Комисията от 12 април 1991, недокладвано) Комисията с идентични основания обявява за недопустима жалба от бивш член на Waffen-SS, осъден за измяна през 1945 г., който обжалва решението да не бъде допуснат до участие в изборите за Европейски парламент през 1989 г. По делото Glimmerveen and Hagenbeek v. the Netherlands (№ 8348/78 и 8406/78, решение на Комисията от 11 октомври 1979, DR 18, стр. 187) Комисията намира за недопустими две жалби, касаещи отказа да се позволи на жалбоподателите, които са били лидери на забранена организация с расистки и ксенофобски наклонности, да се кандидатират. В този случай Комисията се позовава на член 17 от Конвенцията, отбелязвайки, че жалбоподателите „възнамеряват да участват в тези избори и да се възползват от [съответното] право за цел, която Комисията намира за неприемлива по чл. 17“ (пак там, стр. 197). В хода на това дело се подчертава, че принципът за толерантност не пречи на демократичното общество да предприема стъпки, за да се защитава срещу дейности, чиято цел е да се унищожат заложените в Конвенцията права и свободи. Член 3 от Протокол № 1, който утвърждава правото на дадено лице да влияе върху състава на законодателната власт, не изключва възможността да се налагат ограничения върху избирателните права на лица, които например сериозно са злоупотребявали с обществена позиция или чиято дейност е заплашвала върховенството на закона или демократичните основи.          

111. В контекста на налаганите ограничения относно заемани длъжности от държавните служители във връзка с политическата им дейност, Съдът постановява, че член 10 от Конвенцията може да се прилага във връзка с тяхното уволнение. В това отношение нарушение на член 10 е установено по делото Vogt (цитирано по-горе, §§ 43-44), в което жалбоподателката е уволнена от поста си на държавен служител заради конкретната си дейност като член на Комунистическата партия в Западна Германия. И все пак по делото Volkmer v. Germany (РД № 39799/98, 22 ноември 2001) и Petersen v. Germany (РД), № 39793/98, ЕСПЧ 2001-XII) Съдът намира за недопустими и недоказани оплакванията по член 10 на жалбоподателите относно освобождаването им заради тяхното сътрудничество с режима и тайните служби на бившата Германска демократична република. По делото Sidabras and Džiautas v. Lithuania (№ 55480/00 и 59330/00, §§ 51-62, ЕСПЧ 2004-VIII) Съдът установява нарушение на член 14 във връзка с член 8 по отношение на съществуването на разнообразни ограничения, които забраняват на бившите служители на КГБ в Литва да заемат длъжности в различни сфери от частния сектор, които са се появили почти десетилетие след възстановяването на литовската независимост. В същото време трябва да се отбележи, че освобождаването на тези жалбоподатели от позициите им съответно на данъчен инспектор и прокурор въз основа на някогашното им назначение в КГБ не е счетено за равносилно на намеса в правата им по член 10 от Конвенцията (пак там, §§ 67-73).           

112. В този контекст е важно да се отбележи също, че член 3 от Протокол № 1, както и други разпоредби на Конвенцията, принципно не забраняват на Договарящите страни да въвеждат общи политически схеми чрез законодателни мерки, в които определени категории или групи лица получават различно отношение от другите, стига тази намеса в правата на дадената категория или група като цяло да е оправдана според Конвенцията (вж., в контекста на законодателната забрана полицейски служител да се ангажира с политическа дейност, разглеждана от Съда по членове 10 и 11 от Конвенцията, делото Rekvényi, цитирано по-горе, §§ 34-50 и 58-62).      

113. По делото Rekvényi не е установено нарушение на Конвенцията. Отсъжда се, че въпросното национално законодателство е достатъчно ясно и прецизно в категоризирането на засегнатите лица (членове на въоръжените сили, полицията и службите за сигурност) и относно мащаба на прилагане на оспорваното законово ограничение, като основната цел в изключването на цялата група от политическата дейност е съвместима с изискванията за пропорционалност съгласно членове 10 и 11 от Конвенцията. Следователно, за да направи своята оценка относно съвместимостта на оспорваните мерки с Конвенцията, за Съда не е съществен фактът дали жалбоподателят по делото е можел да изиска от националните съдилища да разгледат внимателно въпроса дали собственото му участие в политиката е представлявало възможна опасност за демократичния ред (пак там). По същия начин, във връзка с делата Podkolzina и Melnychenko, и двете цитирани по-горе, Съдът не посочва, че Конвенцията изисква на националните съдилища да се предостави правомощието да разглеждат въпроси като пропорционалността на законовите задължения, наложени на тези жалбоподатели, респективно изисквания, свързани с езика и гражданстовото, за да могат да упражняват правото си да се кандидатират на избори, при положение че тези законови изисквания са сами по себе си напълно приемливи от гледна точка на Конвенцията.         

114. От горния анализ следва, че стига нормативното разграничение само по себе си да е пропорционално и да не е дискриминативно спрямо цяла категория или група лица, определена от законодателството, задачата на националните съдилища може да се ограничи до това да установят дали конкретното лице принадлежи към оспорваната категория или група. Изискването за „индивидуализация“, т.е. необходимостта националните съдебни власти да следят за пропорционалността на оспорваното законово ограничение от гледна точка на спецификите във всеки един случай, не е препоставка за съвместимостта на мярката с Конвенцията.  

(в)  Заключението на Съда относно принципите, които трябва да се прилагат по член 3 от Протокол № 1

115.  Като се позовава на посочените по-горе случаи, Съдът достига до следните заключения за проверката, която трябва да приложи при разглеждането на съответствието с член 3 от Протокол № 1.

(a)  Член 3 от Протокол № 1 е сроден с други разпоредби на Конвенцията, защитаващи различни форми на граждански и политически права, като например член 10, който защитава правото на свобода на изразяване, или член 11, който гарантира правото на свобода на сдружаване, включително правото на индивида на политическо сдружаване чрез членство в определена партия. Безспорно съществува връзка между всички тези разпоредби, а именно необходимостта да се гарантира зачитане на плурализма на мненията в демократичното общество чрез упражняване на гражданските и политическите свободи. Конвенцията и протоколите трябва да се разглеждат като едно цяло. Въпреки това, когато става въпрос за намеса във връзка с член 3 от Протокол № 1, Съдът не трябва автоматично да прилага същите критерии, които се прилагат във връзка с намесата, разрешена от вторите алинеи на член 8 – 11 от Конвенцията. Не е задължително Съдът да основава заключенията си по член 3 от Протокол № 1 върху принципите, произтичащи от приложението на член 8 – 11 от Конвенцията. Поради значимостта на член 3 от Протокол № 1 за институционалния ред в държавата, въпросната разпоредба e оформена по съвсем различен начин от член 8 – 11 от Конвенцията. Член 3 от Протокол № 1 е формулиран по събирателен и общ начин, въпреки че се е случвало Съдът да го интерпретира и като предполагащ определени индивидуални права. Следователно стандартите, които трябва да се прилагат за установяване на съответствие с член 3 от Протокол № 1, трябва да се смятат за по-малко строги от онези, които се прилагат към член 8 – 11.           

 (б) Идеята за „имплицитни ограничения“ по член 3 от Протокол № 1 е от основно значение при определяне релевантността на целите, заради които се ограничават гарантираните от тази разпоредба права. При условие че член 3 от Протокол № 1 не е ограничен с определен списък от „легитимни цели“ като изброените в член 8 до 11 от Конвенцията, Договарящите страни са свободни да се позоват на цел, която не се съдържа в списъка, за да оправдаят дадено ограничение, стига в конкретните обстоятелства по делото да се докаже, че тази цел е съвместима с принципа на върховенството на закона и с общите цели на Конвенцията.       

 (в) Идеята за „имплицитните ограничения“ по член 3 от Протокол № 1 означава още, че Съдът не прилага обичайните методи за проверка за „необходимост“ или „належаща обществена нужда“, които се използват в контекста на член 8 – 11 от Конвенцията. В случай че разглежда съвместимост с член 3 от Протокол № 1, Съдът се фокусира основно върху два критерия: дали е имало произвол или липса на пропорционалност и дали ограничението се намесва в правото на свободното изразяване на мнение. В тази връзка винаги е била подчертавана широката свобода на преценка от страна на Договарящите страни. Съдът набляга и на нуждата всяко изборно законодателство да се оценява в светлината на политическото развитие на съответната страна. В резултат на това неприемливото в контекста на една система може да бъде оправдано в контекста на друга (вж. наред с всичко друго, Mathieu-Mohin and Clerfayt и Podkolzina, и двете цитирани по-горе).      

 (г) Необходимостта от индивидуализация на определена законодателна мярка, за която определено лице твърди, че е в нарушение на Конвенцията, както и степента на индивидуализация, ако такава се налага от Конвенцията, зависят от обстоятелствата по всеки конкретен случай, а именно естеството, вида, продължителността и последствията от оспорваното законово ограничение. За да бъде една ограничителна мярка съвместима с член 3 от Протокол № 1, може да е достатъчна по-малка степен на индивидуализация в сравнение със ситуациите, свързани с твърдяни нарушения по член 8 до 11 от Конвенцията.   

 (д) Относно правото на лицата да се кандидатира на избори, т.нар. „пасивен“ аспект на гарантираните по член 3 от Протокол № 1 права, Съдът е още по-внимателен в оценката си на ограниченията, отколкото в случаите, в които е призован да разглежда ограничения върху правото на глас, т. нар. „активен“ елемент на правата по член 3 от Протокол № 1. По делото Melnychenko (цитирано по-горе, § 57), Съдът отбелязва, че по-стриктни изисквания могат да се налагат по отношение на възможността човек да се кандидатира на избори за парламента, отколкото по отношение на възможността да гласува. Фактически, докато проверката във връзка с „активния“ аспект на член 3 от Протокол № 1 обикновено включва по-широка оценка на пропорционалността на законовите изисквания, които лишават лице или определена група лица от право на глас, проверката на Съда във връзка с „пасивния“ аспект на гореспоменатата разпоредба до голяма степен се ограничава до проверка относно липсата на произвол в извършените в Латвия процедури, довели до забраната на лицето да се кандидатира (вж. по-конкретно параграфи 106‑108 по-горе).           

3.  Приложение на тези принципи в настоящото дело

116. Като се обръща към обстоятелствата по настоящото дело, Съдът отбелязва, че жалбоподателката твърди за наличие на нарушение по член 3 от Протокол № 1 с оглед на недопускането ѝ да се кандидатира за член на латвийския парламент съгласно раздел 5(6) от Закона за парламентарните избори от 1995 г., на основание, че е „участвала активно“ в дейността на КПСС (ЛКП) след 13 януари 1991 г.      

117. Съдът изтъква, че критерият за политическа лоялност, който може да се прилага по отношение на държавни служители, почти няма връзка с обстоятелствата по настоящото дело. То разглежда съвсем различен въпрос, а именно допустимостта отделни лица да се кандидатират за членове на парламента. Критерият за „политически неутралитет“ не може да се прилага по отношение на парламентарните членове по същия начин, по който се отнася към други държавни служители, тъй като първите по дефиниция не могат да бъдат „политически неутрални“.    

118. Съдът приема също така, че оспорваното ограничение преследва цели, съвместими с принципа за върховенство на закона и с общите цели на Конвенцията, а именно защита на държавната независимост, демократичния ред и националната сигурност.    

119. Остава да се установи дали ограничението е пропорционално. В тази връзка трябва да се отбележи, че Латвия, заедно с останалите прибалтийски държави, загубва своята независимост през 1940 г., в резултат на разделението на Централна и Източна Европа, договорено от хитлеристка Германия и сталинисткия Съветски съюз посредством тайния протокол към пакта Молотов-Рибентроп – споразумение, противоречащо на общопризнатите принципи на международното право. Последвалото анексиране на Латвия от Съветския съюз е организирано и извършено под ръководството на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС), а Латвийската комунистическа партия (ЛКП) е нейно подразделение. В края на 80-те години на XX век недоволство от съветския режим сред латвийското население води до появата на движение за защита на държавната независимост и демократизация на политическата система, като доказателство за това са резултатите от проведен национален референдум.       

120. През март 1990 г. новоизбраният парламент (Върховният съвет) приема декларация, която обявява независимостта на Латвия. Както отбелязва Съдът (вж. параграфи 96-97 по-горе), той не намира за произволни констатациите на националните съдилища, според които неуспешните опити за преврат в прибалтийските държави през януари 1991 г. и след това през август 1991 г. са организирани и изпълнени под ръководството на КПСС и регионалните ѝ подразделения, включително ЛКП. Жалбоподателката се позовава на официалната програма на ЛКП с цел да освободи партията от всякаква отговорност за събитията от 1991 г. Според жалбоподателката програмата показва, че след 1990 г. организацията е избрала пътя на демократизацията. Все пак за намеренията на партията трябва да се съди преди всичко по действията на нейните лидери и членове, не толкова по официалните ѝ лозунги.     

 121. Оспорваното ограничение, въведено от латвийското законодателство чрез раздел 5(6) от Закона от 1995 г. и забраняващо за членове на парламента да се кандидатират лица, които са „участвали активно“ в дейността на ЛКП между 13 януари 1991 г. и датата на разпускането на партията през септември 1991 г., трябва да се оценява с необходимото внимание към особения историко-политически контекст и произтичащата от това широка свобода на прецена на държавата в тази връзка (вж. параграф 115 (с) по-горе).  

122. Страните спорят по въпроса дали ограничението представлява превантивна или наказателна мярка. Според Съда, в същината на оспорваното законодателство не заляга намерение за наказание на онези, които са били активни членове на ЛКП. Намерението е по-скоро да се защити целостта на демократичния процес, като от участие в работата на демократичната законодателна власт се изключат онези лица, които са имали активна и водеща роля в партия, директно свързана с опита за насилствено сваляне на новоустановения демократичен режим. Вярно е, че в законодателството не е посочено, че решенията не са ограничени във времево отношение, но не изглеждат и временни. Независимо от тази неяснота се разбира, че намерението на  законодателя е мотивирано по-скоро от идеята за предотвратяване, не за наказание. Заключенията на Конституционния съд от 30 август 2000 г. и последвалите периодични преразглеждания на закона на национално ниво потвърждават това заключение (вж. параграфи 61-62 по-горе).    

123. По делото Refah Partisi (the Welfare Party) and Others (цитирано по-горе, § 115) Съдът постановява, че действията на партийните лидери се дължат на действията на партията, освен ако тя не се е дистанцирала от тях. Същият извод може да се направи и относно обстоятелствата по настоящото дело, а именно, че действията на партията се дължат на нейните членове, особено на водещите фигури, освен ако членовете не са се дистанцирали от въпросните действия. Обикновено дейността на един политик включва не просто конкретни постъпки и изявления, но също така и пропуски или липса на реакция, които могат в същата степен да показват позицията на политика. С оглед на критичните събития след 13 януари 1991 г., свързани с оцеляването на латвийската демокрация, е оправдано от страна на латвийския законодател да приеме, че водещите фигури на ЛКП заемат антидемократична позиция, освен ако с действията си не са оборили тази презумпция, например, като активно са се разграничили от ЛКП към момента на настъпване на фактите. Жалбоподателката не е правила изявления, с които да се разграничи от действащата КПСС/ЛКП по това време, или когато и да било след това (вж. параграфи 21, 23 и 120 по-горе).   

124. Срещу жалбоподателката никога не е образувано наказателно производство. Ако случаят беше такъв, тя щеше да може да се възползва от определени предпазни мерки, като например презумпцията за невинност и решения в полза на жалбоподателката от подобни производства. Дисквалификацията, наложена по раздел 5(6) от Закона от 1995 г., представлява специална публично-правна мярка, регулираща достъпа до политическия процес на най-високо ниво. В контекста на подобна процедура, спрямо лице, което желае да се кандидатира, могат да се проявят подозрения, може да му се прехвърли тежестта на доказване, външните прояви също могат да се считат за важни. Както е отбелязано по-горе, Съдът е на мнение, че латвийските власти имат право, в рамките на своята свобода на преценка, да предположат, че лице в позицията на жалбоподателката е имало убеждения, несъвместими със стремежа да се гарантира интегритета на демократичния процес, както и да решат, че кандидатурата на това лице е недопустима. Жалбоподателката не е опровергала обосноваността на тези външни прояви пред националните съдилища; не я е опровергала и в контекста на настоящото производство.     

125. Следва да се припомни също така, че Конвенцията не изключва ситуация, в която мащабът и условията на определена ограничителна мярка могат да се определят в детайли от законодателя, като на съдилищата с обикновена юрисдикция се остави само задачата да проверят дали конкретното лице принадлежи към категорията или групата, обхваната от съответния нормативен акт. Това важи с особена сила за въпросите, отнасящи се до член 3 от Протокол № 1. По същество задачата на Съда е да прецени дали определената от парламента мярка е пропорционална от гледна точка на тази разпоредба, а не да критикува мярката с единственото основание, че националните съдилища не са упълномощени „напълно да индивидуализират“ приложението на мярката в светлината на специфичните обстоятелства и положението на конкретно лице (вж. параграфи 112-115 по-горе).       

126. В това отношение трябва да се отбележи, че раздел 5(6) от Закона от 1995 г. е сравнително тясно формулиран. Самият факт, че мярката се отнася единствено до лицата, които са „участвали активно“ в дейността на ЛКП към разглеждания период от време, доказва, че законодателството ясно разграничава отделните форми на ангажираност към партията от страна на бившите ѝ членове, както правилно е посочено в решението на Конституционния съд от 30 август 2000 г.     

127. Освен това Законът предоставя на засегнатите от разпоредбите на раздел 5(6) лица правото по съдебен път да се реши въпросът дали попадат в определената от законодателя категорията, с други думи, дали могат да се считат за „активни участници“. Очевидно това право не е илюзорно (вж. параграф 45 по-горе). Жалбоподателката не твърди, че производството по делото ѝ не е било състезателно. Съдът напомня още, че е приел констатациите на националните съдилища, според които жалбоподателката е повече от формален член на ЛКП, участвала е в дейността на партията след критичната дата 13 януари 1991 г., а самата ЛКП изиграва важна роля в събитията от 1991 г., включително в неуспешния преврат (вж. параграфи 23 и 37-44 по-горе). Процедурите, приложени към делото на жалбоподателката, както и заключенията, до които достигат националните съдилища при приложение на съответното национално законодателство, не могат да се считат за произволни (вж. за сравнение делата Podkolzina и Melnychenko, споменати в параграфи 107-08 по-горе).

128. С оглед на изложените по-горе съображения, Съдът счита, че оспорваното законодателство ясно и прецизно дефинира категорията лица, които засяга, както и че е достатъчно гъвкаво, за да позволи на националните съдилища да преценят дали конкретно лице спада към тази категория. В настоящия случай достатъчна степен на индивидуализация, както изисква член 3 от Протокол № 1, е приложена първо от латвийския парламент при приемането на раздел 5(6) от Закона от 1995 г. и впоследствие от националните съдилища при установяването, че оспорваната законова мярка се отнася за жалбоподателката. За латвийския парламент не е имало задължение по член 3 от Протокол № 1 да делегира на латвийските съдилища по-широката компетентност да „индивидуализират напълно“ ситуацията на жалбоподателката, за да може да се установи като факт дали е направила нещо, което би оправдало считането ѝ за лично отговорна за дейността на ЛКП към момента на настъпване на фактите през 1991 г., или да се направи преоценка на действителната опасност по отношение на демократичния процес, която може да възникне, след като ѝ се позволи да се кандидатира на избори, с оглед на настоящата или миналата ѝ дейност (вж. за сравнение параграф 75 по-горе).

129. Освен това, за да се оправдае недопускането на жалбоподателката да се кандидатира за член на националния парламент, не е от основно значение фактът, че никога не е давана под съд за криминално престъпление и не е сред петнадесетте членове на парламента, които са били свалени от постовете си (вж. параграфи 29 и 75 по-горе). Напротив, като избират да предприемат наказателно преследване само на двамата бивши лидери на ЛКП (вж. параграф 32) и да наложат по-леки ограничения върху политическите права на други дейци на ЛКП, включително жалбоподателката, латвийските власти демонстрират определена гъвкавост по отношение на втората група.

130. Съдът счита също така, че за делото няма значение дали ЛКП трябва да се счита за законна или незаконна организация през периода след 13 януари 1991 г., като се има предвид, че най-малкото от тази дата е било очевидно подривното естество на дейността ѝ (вж. параграфи 96, 97 и 120 по-горе). Ясно е, че жалбоподателката е избрала да подкрепя антидемократичната позиция на ЛКП, а мълчанието ѝ по отношение на събитията към момента на настъпване на фактите е също толкова показателно, колкото би било и всяко открито действие в подкрепа на дейността на ЛКП (вж. параграфи 123-24 по-горе).     

131. И накрая фактът, че оспорваната законова мярка не е била въведена от парламента веднага след възстановяването на независимостта на Латвия, не изглежда да има по-голямо значение за това дело, отколкото е имал по делото Rekvényi (цитирано по-горе), където разпоредбата, изключваща полицейските служители от политическата дейност, е влязла в сила почти четири години след прехода на Унгария към демократична система. Не е изненадващо, че новосъздаденият демократичен законодателен орган е имал нужда от време за размисъл в период на политическа нестабилност, за да се реши какви мерки са необходими за запазване на неговите постижения. Това важи с особено голяма сила в случая с Латвия, където присъствието на войските на чужда държава, Русия, продължава до 1994 г. (вж. Slivenko v. Latvia [ГО], № 48321/99, ЕСПЧ 2003-X). Освен това фактът, че латвийският парламент приема законовата мярка чак през 1995 г., не може да се счита за равнопоставен на далеч по-мащабното ограничаване на личните права, при което на бившите служители на КГБ в Литва се забранява достъп до различни сфери на назначение в частния сектор, появили се почти десетилетие след възстановяването на литовската независимост и което е счетено, отчасти по тази причина, за непропорционално от гледна точка на Конвенцията (вж. Sidabras and Džiautas, цитирано по-горе, пак там). Следователно не може да се заключи, че въвеждането на мярката в Латвия чак през 1995 г. показва, че преди това държавата не е смятала подобно ограничение за необходимо с цел защита на демократичния процес в страната.            

4.  Становището на Съда в заключение

132. Мнението на латвийските власти, че някогашната позиция на жалбоподателката в рамките на ЛКП, заедно с позицията ѝ по време на събитията от 1991 г. (вж. по-конкретно параграфи 123-24 по-горе), налагат и до днес изключване на възможността тя да се кандидатира за член на националния парламент, може да се счита за съвместимо с изискванията на член 3 от Протокол № 1. Приложеното към жалбоподателката оспорвано законово ограничение не може да се разглежда като произволно или непропорционално. Настоящата или по-скорошна дейност на жалбоподателката няма отношение по делото, с оглед на това, че разглежданото законово ограничение се отнася единствено до позицията ѝ по време на решаващия период на борбата на Латвия за „демокрация чрез независимост“ през 1991 г.    

133. Подобна мярка трудно може да се счита за приемлива в контекста на някои политически системи, например в държава с установена от десетилетия или векове рамка от демократични институции, но въпреки това в Латвия може да се счита за приемлива с оглед на историко-политическия контекст, който води до приемането ѝ и с оглед на заплахата за новия демократичен ред, породена от възраждането на идеи, които, ако успеят да наберат скорост, могат да доведат до възстановяване на предишния режим. 

134. Поради това в конкретния случай Съдът приема, че националните власти на Латвия – както законодателната, така и съдебната – са по-добре запознати, за да направят оценка на трудностите, пред които се изправя установяването и запазването на демократичния ред. Следователно на тези органи трябва да се остави достатъчна свобода на действие, за да оценят нуждите на своето общество по отношение на изграждането на доверие в новите демократични институции, включително националния парламент, както и да решат дали оспорваната мярка е все още необходима за тези цели, при положение че Съдът не е намерил нищо произволно или непропорционално в такава оценка. В тази връзка Съдът отдава значение и на факта, че латвийският парламент периодично е преразглеждал раздел 5(6) от Закона от 1995 г., като за последен път това е станало през 2004 г. Още по-важното е, че в своето решение от 30 август 2000 г. Конституционният съд прави внимателен преглед на историческите и политическите обстоятелства, които са довели до приемането на закона в Латвия и намира, че ограничението не е нито произволно, нито непропорционално към този момент, а именно девет години след разискваните събития (вж. параграфи 61-63 по-горе).   

135. Трябва да се обърне внимание на факта, че в решението си от 30 август 2000 г. Конституционният съд отбелязва, че латвийският парламент трябва да установи краен срок за ограничението. В светлината на това предупреждение, дори ако днес не може да се смята, че Латвия е превишила значителната си свобода на преценка по член 3 от Протокол № 1, латвийският парламент все пак ще трябва да продължи да преразглежда оспорваното ограничение, с цел да го премахне възможно най-скоро. Подобно решение изглежда още по-оправдано с оглед на по-голямата стабилност, на която Латвия се радва в момента, наред с другото, и заради пълната си европейска интеграция (вж. параграф 51 по-горе). Следователно, ако латвийският законодател не предприеме активни стъпки в тази връзка, становището на Съда може да се промени (вж., mutatis mutandis, Sheffield and Horsham v. the United Kingdom, 30 юли 1998, § 60, Доклади 1998-V; вж. също следващото решение по това дело, Christine Goodwin v. the United Kingdom [ГО], № 28957/95, §§ 71‑93, ЕСПЧ 2002-VI).        

136.  Заключението на Съда е, че няма нарушение на член 3 от Протокол № 1.

III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕНОВЕ 10 И 11 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

137.  Жалбоподателката твърди, че забраната да се кандидатира на изборите за националния парламент, както и на изборите за общински съвети, представлява нарушение на членове 10 и 11 от Конвенцията. Приложимите части от тези членове гласят: 

Член 10

„1. Βсеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. ...  

2. Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, ... за защитата на репутацията или правата на другите ...“ 

Член 11

„1.  Βсеки има право на свобода на мирните събрания и на свободно сдружаване ...

2. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, ... за защитата на правата и свободите на другите. Този член не изключва въвеждането на законни ограничения върху упражняването на тези права от служещите във въоръжените сили, полицията или държавната администрация.“  

A. Решението на съдебния състав

138. Съдебният състав счита, че има непропорционална намеса в правата на жалбоподателката в нарушение на член 11 от Конвенцията. Съдебният състав счита също така, че не е необходимо да се произнася по оплакванията на жалбоподателката относно член 10.  

B. Становищата на страните

1.  Жалбоподателката

139. Жалбоподателката признава, че въпросната намеса е „предвидена в закона“ по силата на член 10 § 2 и член 11 § 2 от Конвенцията. Въпреки това счита, че становищата на Правителството, касаещи легитимността на преследваните от оспорваната мярка цели и зачитането на принципа на пропорционалност, са необосновани. По-конкретно нито цитираното по-горе решение по делото Rekvényi, нито член 17 от Конвенцията подкрепят позицията на Правителството по настоящото дело.      

2.  Правителството

140. Правителството поддържа тезата, че намесата съответства на изискванията във вторите алинеи на членове 10 и 11, както и че оспорваната мярка е „необходима в едно демократично общество“.  

C. Преценката на Съда

141. С оглед на обстоятелствата по делото Съдът счита, че член 3 от Протокол № 1 е lex specialis и самостоятелното разглеждане на оплакванията на жалбоподателката по член 11 не е оправдано. Съдът не може да намери и аргумент, който да изисква самостоятелно разглеждане по силата на член 10 на оплакванията на жалбоподателката относно недопускането ѝ да се кандидатира.    

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.  Отхвърля единодушно предварителното възражение на Правителството;

 

2.  Приема с тринадесет на четири гласа, че няма нарушение на член 3 от Протокол № 1;

 

3. Приема с тринадесет на четири гласа, че не е необходимо оплакванията на жалбоподателката по член 11 от Конвенцията да се разглеждат самостоятелно;  

 

4. Приема единодушно, че не е необходимо оплакванията на жалбоподателката по член 10 от Конвенцията да се разглеждат самостоятелно.   

Изготвено на английски и френски език и оповестено в публично заседание в сградата на Европейския съд по правата на човека, Страсбург, на 16 март 2006 г.

Лорънс Ърли (Lawrence Early)      Луциус Вилдхабер (Luzius Wildhaber)
      Заместник-секретар                                      Председател

Съгласно член 45 § 2 от Конвенцията и Правило 74 § 2 от Правилника на съда към настоящото решение са приложени следните отделни становища:

(a)  частично особено мнение на съдия Вилдхабер;

(b)  частично особено мнение на съдии Шпилман и Йегер;

(c)  особено мнение на съдия Розакис;

(d)  особено мнение на съдия Зупанчич;

(e)  съвместно особено мнение на съдии Мийович и Гюлумян.

L.W.
T.L.E.

ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ВИЛДХАБЕР

Съгласявам се с мнозинството, че това дело засяга оплакване на жалбоподателката по силата на член 3 от Протокол № 1 относно възпрепятстването ѝ да се кандидатира за член на националния парламент. Ако не се съгласявам с констатацията, че не е необходимо жалбата на жалбоподателката по силата на чл. 11 от Конвенцията да се разглежда самостоятелно, то е само за да подчертая, че жалбоподателката не е и никога не е била възпрепятствана да се присъедини към партия по свой избор. Фактите, стоящи в основата на жалбата, че е била възпрепятствана да се кандидатира на общинските избори, също не означават нарушение по член 11.      

 

ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ
НА СЪДИИ ШПИЛМАН И ЙЕГЕР

(Превод)

1. Не сме съгласни с решението на мнозинството, че не е оправдано самостоятелното разглеждане на оплакванията на жалбоподателката по силата на член 11 от Конвенцията (вж. параграф 141 и т. 3 от оперативните разпоредби).  

Считаме, че възпрепятстването на жалбоподателката да се кандидатира за член на парламента и на общинските съвети в резултат на активното ѝ участие в ЛКП – забрана, продължила повече от десетилетие след събитията, в които партията е обвинена – е трябвало да се разгледа от Съда с оглед на съвместимостта му с член 11 от Конвенцията.

2. Ръководният пост на жалбоподателката в структурата на ЛКП и дейността ѝ по време на събитията от 1991 г. са използвани, за да се оправдае недопускането на нейната кандидатура както на парламентарни, така и на местни избори. Следователно въпросните елементи, а именно членството на жалбоподателката и ръководният ѝ пост в ЛКП, заедно с дейността ѝ по време на решаващ период от борбата на Латвия за „демокрация чрез независимост“ през 1991 г., се намират в основата на ограничението, което Съдът намира за съвместимо с член 3 от Протокол № 1.     

Било е необходимо разглеждане на съвместимостта на това ограничение не само с член 3 от Протокол № 1, но и с член 11.

3. Трябва да се отбележи, че по време на решаващите събития, т.е. по време на подкрепяния от ЛКП опит за преврат на 13 януари 1991 г., партията не е била забранена. ЛКП е обявена за противоконституционна чак на 23 август 1991 г. и на следващия ден дейността на партията е преустановена, а министърът на правосъдието е инструктиран „да разследва незаконните дейности на ЛКП и да представи ... предложение относно възможността да се разреши на партията да продължи своята дейност“. Върховният съвет нарежда разпускане на партията чак на 10 септември 1991 г.

4. Вярно е, че дисквалификацията на жалбоподателката не е основана единствено на база членството ѝ в ЛКП. И все пак в настоящия случай това членство е сред условията sine qua non за оспорваното ограничение. Следователно, при положение че членството в ЛКП и ръководният пост в структурата на партията са сред елементите, използвани за оправдаване на ограничението, смятаме, че има значение обхватът на защитата (Schutzbereich), предложена от член 11.      

5. В този контекст наше задължение е да подчертаем, че гарантираното по член 11 от Конвенцията право включва не само правото на присъединяване към политическа партия, но и ограничава възможностите за наказание по повод минало членство в партия.  

6. Освен това упражняването на гарантираните по член 11 § 1 от Конвенцията права може да се тълкува единствено в рамките на втората алинея от въпросната разпоредба, която не оставя на държавите същата свобода на преценка като онази, която им се дава от Съда по силата на член 3 от Протокол № 1 и която е описана в решението като „широка“ (вж. параграфи 103, 115 (c), 121 и 135).    

Съдът е обърнал специално внимание на това основополагащо разграничение в параграф 115 (а) от настоящото решение, където се казва:

„ ... когато става въпрос за намеса във връзка с член 3 от Протокол № 1, Съдът не трябва автоматично да прилага същите критерии, които се прилагат във връзка с намесата, разрешена от вторите алинеи на член 8 – 11 от Конвенцията. Не е задължително Съдът да основава заключенията си по член 3 от Протокол № 1 върху принципите, произтичащи от приложението на член 8 – 11 от Конвенцията. Поради значимостта на член 3 от Протокол № 1 за институционалния ред в държавата, въпросната разпоредба e оформена по съвсем различен начин от член 8 – 11 от Конвенцията. Член 3 от Протокол № 1 е формулиран по събирателен и общ начин, въпреки че се е случвало Съдът да го интерпретира и като предполагащ определени индивидуални права. Следователно стандартите, които трябва да се прилагат за установяване на съответствие с член 3 от Протокол № 1, трябва да се смятат за по-малко строги от онези, които се прилагат към член 8 – 11 от Конвенцията.“       

7. Най-накрая страните постигат съгласие пред Съда, че от въпросния член възниква отделен въпрос. Правителството ответник твърди, че намесата в правата на жалбоподателката по член 11 е съвместима с изискванията на втория параграф на въпросната разпоредба и че оспорваната мярка е „необходима в едно демократично общество“. Жалбоподателката оспорва легитимността на преследваните от оспорваната мярка цели и я счита за непропорционална.  

8. Следователно смятаме, че Съдът е трябвало да изготви отделно становище по този важен въпрос.  

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ РОЗАКИС

Макар да се съгласявам с много от съображенията на мнозинството по настоящото дело – включително констатацията, че по отношение на членове 10 и 11 не възниква отделен въпрос – не мога да се съглася с някои от заключенията, които според мен са от основно значение по делото и обосновават моето разграничаване от констатацията на мнозинството, според която при дадените обстоятелства няма нарушение на член 3 от Протокол № 1. Бих искал също така от самото начало да изтъкна, че в много отношения мога да следвам логиката на разсъжденията на съдия Зупанчич, отразена в неговото собствено несъгласие; и все пак неговият подход е основан предимно на принципи, а тук аз бих желал да се концентрирам преди всичко върху някои съображения от по-технически, бих казал, характер в сравнение с широко теоретичния подход на съдия Зупанчич.

Нека започна с нещо, което считам за необходимо предварително пояснение, свързано с донякъде съмнителната позиция на мнозинството по отношение на естеството на правата по член 3 от Протокол № 1. В параграф 115 от решението Съдът счита, че „член 3 … е формулиран по събирателен и общ начин, въпреки че се е случвало Съдът да го интерпретира и като предполагащ определени индивидуални права“. Това изречение, макар в крайна сметка да няма радикално влияние върху по-нататъшните изявления на Съда (изречението, което следва в същия параграф, показва, че констатацията повлиява стандартите, които ще се прилагат за установяване на съответствие с член 3, но не представлява пълно отрицание на материята на член 3 като съдържащ индивидуално право), е едно неясно обобщение, което противоречи не само на историята на създаване на протокола и на досегашната съдебна практика, но и на буквата на настоящото решение. Параграф 102 от него заявява с по-директна, но все пак отворена за интерпретации формулировка, че „Съдът е установил, че и тази разпоредба предполага индивидуални права, включително правото на глас и правото на човек да бъде избиран“.   

Смятам, че независимо дали член 3 от Протокол № 1 е „формулиран по събирателен и общ начин“, става ясно, че този член не просто предполага индивидуално право, а обезпечава такова право. Авторите са имали за цел да обогатят Конвенцията с политическо право, не по-различно от останалите индивидуални човешки права, които се съдържат в оригиналната Конвенция. Конвенцията определя, без изключение, индивидуалните права, по отношение на които техните носители имат правото да се позовават без дискриминация в отношенията си спрямо държавите по договора и институциите по Конвенцията. Следователно, без значение какви други функции може да изпълнява, член 3 предоставя конкретно индивидуално право, което не се различава качествено от всяко друго право, обезпечено от Конвенцията. Това заключение е в съгласие с най-често цитирания пример в нашата съдебна практика – решението по делото Mathieu-Mohin and Clerfayt v. Belgium (2 март 1987, §§ 49-50, Серия A № 113), в което Съдът заявява, наред с всичко друго: 

„49. Подобна ограничаваща интерпретация [че член 3 не дава основание за индивидуално право] не е редна. Според неговия преамбюл, Протокол № 1 гарантира „действия за осигуряването на колективни гаранции за някои други права и свободи освен включените вече в Част I на Конвенцията“; освен това член 5 от Протокола постановява: „между Високодоговарящите страни е считат разпоредбите на членове 1, 2, 3 и 4 ... като допълнителни членове на Конвенцията“, като всички нейни разпоредби – включително член 25 – „се прилагат съответно“. Още повече че преамбюлът на Протокол № 4 се отнася, наред с всичко друго, към „правата и свободите“, защитени в „членове 1 до 3“ от Протокол № 1.

Подготвителната работа по Протокол № 1 също не разкрива намерение да се изключи действието на правото на индивидуална жалба по отношение на член 3; от друга страна дълго разискваната идея тази тема да не се включва в юрисдикцията на Съда, в крайна сметка е изоставена. Подготвителната работа често се позовава и на „политическа свобода“, „политически права“, „политическите права и свободи на индивида“, „правото на свободни избори“ и „правото на избор“.

50. Съответно – и явилите се пред Съда постигат съгласие по тази точка – вътрешнодържавното преиначаване на текста на член 3 не отразява разлика в същината с останалите съществени клаузи в Конвенцията и протоколите. Изглежда причината за това е по-скоро в желанието да се придаде повече тежест на поетия ангажимент и във факта, че основното задължение във въпросната сфера не е задължение за въздържане или ненамеса, както при повечето граждански и политически права, а е задължение, според което държавата трябва да въведе позитивни мерки за „провеждането“ на демократични избори.“     

Що се отнася до становището на мнозинството по конкретния случай, който стои пред нас, основната ми забележка засяга естеството на функциите на един парламентарист в демократичното общество. В параграф 117 от решението Съдът правилно изтъква, че „критерият за политическа лоялност, който може да се прилага по отношение на държавни служители, почти няма връзка с обстоятелствата по настоящото дело. То разглежда съвсем различен въпрос, а именно допустимостта отделни лица да се кандидатират за членове на парламента. Критерият за „политически неутралитет“ не може да се прилага по отношение на парламентарните членове по същия начин, по който се отнася към други държавни служители, тъй като първите по дефиниция не могат да бъдат „политически неутрални“.“ 

Вярно е, че ролята на парламентариста е съвсем различна от всички останали роли, свързани с обществените дела, включително тази на членовете на изпълнителната власт, когато упражняват административната си функция. В една представителна демокрация парламентаристите по дефиниция представляват мненията и позициите на своите избиратели – т.е. на онези, които са гласували за тях. Изразяват мнения и позиции от тяхно име както в рамките на Парламента, така и извън него и теоретично действат от тяхно име в една система, която по дефиниция не е пряка демокрация. Очевидно е, че в такава система на представителна демокрация не всеки може да претендира, че представлява останалите по достатъчно правилен начин. Съществуват поне две предпазни мерки, които осигуряват пряка отчетност на парламентаристите, за да е сигурно, че изразяват правилно желанията на своите избиратели: първо, предпазният клапан на демократичния избор (кандидатите се избират въз основа на техните личностни качества, идеи и мнения – такива, каквито са ги представили пред обществото преди изборите) и второ, предпазният клапан на следизборния контрол: ако избраният представител не отговаря на очакванията на своите избиратели, вероятно ще загуби доверието им и в крайна сметка ще загуби и мястото си в парламента.

Избирането на парламентаристи, които да изразяват очакванията на своите избиратели, стои в основата на представителната демокрация, без значение какви са конкретните мнения и колко неприятни са те за други слоеве на обществото. В една система на разумно демократично управление критерият за допустимост не може да се определя от това дали политикът изразява идеи, които изглеждат приемливи за преобладаващата част от политическия спектър или лоялни по отношение на установените от държавата и обществото идеологии, а трябва да се определя от реалната представителност на идеите, дори да е по отношение на много малък сегмент от обществото. Съответно, ако на един политик не се позволява да представлява идеите на част от обществото, не страда само той; страда и електоратът, страда и демокрацията. 

Поради тези причини, забрана за кандидатиране на избори трябва да се въвежда само в много крайни случаи и трябва да бъде много внимателно дефинирана. Разбира се разбираемо е държавата да въведе условия за допустимост от техническо естество, като например тези, посочени в съдебната практика на Конвенцията и взети предвид в някои дела, които вече са били разглеждани от институциите в Страсбург (вж. параграфи 103 и сл. от решението). Разбираемо е също така, че в определени, много изключителни обстоятелства самата защита на основните ценности на демокрацията може да налага забрана за упражняване на правата, съдържащи се в член 3 от Протокол № 1. Но при такива обстоятелства държавата, разбира се, не може да избяга от контрола на органите на Конвенцията – те трябва внимателно да очертаят границите, в които държавата е свободна да ограничи пасивното право на политици или политически партии да бъдат избирани.     

Във връзка с това решението на Съда по делото Refah Partisi (the Welfare Party) and Others v. Turkey ([ГО], № 41340/98, 41342/98, 41343/98 и 41344/98, ЕСПЧ 2003-II) е изключително показателно за начина, по който институциите в Страсбург са се справяли с особено трудния и деликатен въпрос за забраната на определена политическа партия да участва в националните избори. Вярно е, че по делото Refah Partisi попаднахме на ситуация, в която имаше голяма вероятност политическа партия, пропагандираща недемократични и застрашаващи пряко крехката политическа инфраструктура на Турция идеи, да завземе властта, като за целта използва демократичните избирателни процедури, осигурени от системата. Опасността беше „реална и непосредствена“, ако използваме известната формулировка на Върховния съд на САЩ. Нашият Съд правилно счете, че при подобни извънредни обстоятелства „от държавата не може да се изисква да чака и да не се намесва, докато дадена политическа партия не изземе властта и не започне да предприема конкретни стъпки по провеждането на политика, несъвместима със стандартите на Конвенцията и демокрацията, при положение че опасността от тази политика за демокрацията е достатъчно добре установена и се намира в непосредствена близост“ (пак там, § 102).  

Въпросът е дали в настоящия случай сме изправени пред ситуация, която има (дори далечни) прилики със ситуацията по делото Refah Partisi, за да се оправдае отнасянето към настоящото дело по същия модел. Моят отговор е категорично отрицателен по следните причини:

Първо, на жалбоподателката не се позволява да участва в изборите не защото представлява непосредствена заплаха за демократичното управление на Латвия по времето, когато се приема Законът от 1995 г., а заради поведението ѝ в миналото, основно заради участие в събитията от 1991 г. Като оставим настрана аргумента за закъснялото приемане на Закона от 1995 г., както и изминалото време между приемането му и въпросните събития, през 1995 г. няма индикации, че склонността към подривна дейност в политическото обкръжение на жалбоподателката все още е налице, както и през 1995 г. няма индикации, че самата жалбоподателка би пропагандирала идеи, подобни на онези, които са били в основата на събитията от 1991 г. 

Но дори да приемем – и това е втората ми забележка – че в обстоятелствата по прехода на Латвия към демокрация и усилията на страната да се откъсне от близкото си минало подобна сурова мярка може да е била оправдана през първите трудни години от приспособяването към новия режим в името на демократичната консолидация, ограниченията все пак не са премахнати до момента, въпреки че междувременно Латвия е станала член на НАТО и, което е по-важното, на Европейския съюз. До момента са минали единадесет години от датата на приемане на Закона, забраняващ на жалбоподателката да се кандидатира на избори, петнадесет години от събитията, довели до закъснялото обнародване на Закона, пет години от решението на Конституционния съд и почти две години от избирането на жалбоподателката за член на Европейския парламент.

И не на последно място, ситуацията с един-единствен кандидат за място в Парламента драстично се различава от ситуацията с цяла партия, която се опитва да вземе властта в определена държава. Безспорно от фактите по делото става ясно не просто, че жалбоподателката е отделен кандидат, представляващ идеите на само част от проруски настроените избиратели, но и че принадлежи към идеологическо течение, което във всички случаи е малцинство в политическия спектър на Латвия. При тези обстоятелства трудно може да се твърди, че избирането на жалбоподателката за член на латвийския парламент би имало неблагоприятни последици за демократичната стабилност на държавата.  

Поради всички тези причини смятам, че жалбоподателката – заедно с нейните последователи – е била неправомерно лишена от правата си по член 3 от Протокол № 1 и следователно, че има нарушение на този член.    

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ЗУПАНЧИЧ

За съжаление не мога да се присъединя към становището на мнозинството по това дело. Очевидно решението на мнозинството се крепи на точна оценка на реалната заплаха, произтичаща от политическите действия на жалбоподателката към момента на настъпване на фактите. И все пак тези действия, дори в критичния за латвийската независимост период, не са били подривни, нито пък потайни. Ако в някакъв момент г-жа Ždanoka действително е представлявала опасност[1] за зараждащия се суверенитет на Латвия, това е било следствие от реалните ѝ шансове да бъде избрана.

Следователно въпросът в това дело, както и във всички подобни дела, засяга връзката между демокрацията и върховенството на закона.

Въпреки това, от историческа гледна точка, докато латвийският конституционен ред все още е бил в зараждащ се стадий (in statu nascendi), не е можело просто да се каже – дори от гледна точка на пакта Молотов-Рибентроп и международното право! – че политическите действия на г-жа Жданока и други лица, които са се противопоставяли на латвийската независимост, разпадането на Съветския съюз и т.н., сами по себе си са били политически нелегитимни или дори незаконни. Дори международното право няма силата да изтрие исторически период от около петдесет години. Следователно, ако дейността на жалбоподателката e трябвало a priori да се обяви за нелегитимна или незаконна, то голяма част от случвалото се в Съветския съюз е трябвало a posteriori, изхождайки от опита, да се обяви за нелегитимно или незаконно. Ex factis ius oritur; историята може и да има силата да вземе такова решение, но не и законът. Законът взима под внимание период от време, ограничен от установената държавна власт. Историята, от друга страна, се пише от победителя; г-жа Ždanoka се е озовала от грешната страна на тази история.       

Следователно мнението на мнозинството произтича от доста тясна времева перспектива. Тъй като времето е в основата на това решение, ще трябва да се разгранича. 

Ždanoka срещу Латвия е дело, в което основният въпрос неизбежно е историческото и идеологическо значение на прехода от съветски комунизъм като провалил се социополитически експеримент обратно към капитализъм, демокрация и върховенство на закона. Казвам „неизбежно“, защото случаят засяга политическите права на значителното рускоговорящо малцинство.   

За латвийците да се продължи управлението на комунизма е равностойно на това да се продължи руската окупация. За рускоговорящото малцинство, което представлява около 30%[2] от населението, самоопределението на латвийците предвещава известна загуба на привилегирован статут и възможност за дискриминация. Както става ясно по делото Slivenko v. Latvia ([ГО], № 48321/99, ЕСПЧ 2003-X), според латвийското мнозинство да се дават определени човешки права на голямото рускоговорящо малцинство, формирано в резултат на петдесетте години руска окупация, е било и продължава да бъде абсурдно[3]. Това е един вид обратна логика на член 17 от Конвенцията[4]. Изведнъж някогашните окупатори, при положение че самото им съществуване на латвийска територия започва като незаконна окупация, се представят за жертви на посегателства над човешките права. Получава ли се така, че върховенството на закона и демокрацията, за които латвийците са се борили и която в продължение на десетилетия им е била отказвана от комунистическите управници на Съветския съюз, сега се превръщат в оръжието, което се обръща срещу самите латвийци? Историческият парадокс, пред който са изправени, е екзистенциално абсурден и отразява национално разцепление, за което не може да има незабавно решение.   

Все пак такова изопачаване, при което някогашните потисници впоследствие се възползват от демокрацията и върховенството на закона, не е особеност единствено на Латвия или на прибалтийските държави. Определени дела, които достигат до този Съд, правят това очевидно[5]. В момента в Централна и Източна Европа има много лица над определена възраст, които са цапали ръцете си с кръв. Някои от тях са се превърнали в гласовити защитници на правата на човека. Ако някой предложи да се накажат, например, всички, които в не толкова далечното минало охотно са сътрудничили на тайната полиция, въпросните лица надигат глас с привичната им арогантност, дължаща се на тяхното минало и установената авторитарна позиция. Те безочливо претендират за същите човешки права, които цял живот са отказвали на другите, и дори често хладнокръвно са нарушавали по най-брутален начин.

Съдът трябва да вземе ясна позиция по този въпрос.

Логиката, залегнала в член 17, е ясна. Не трябва да се допуска оръжието на закона, чрез което се претендира за човешки права, да се извращава. Не трябва да се позволява то да служи на онези, които на свой ред ще нарушават човешките права. Гениалният Карл Попър ясно е формулирал този въпрос. Той казва, че демокрацията е за всички, освен за онези, които биха я унищожили. Трябва да бъдем толерантни към всичко, освен към проявите на нетолерантност.

От този общ принцип произтичат два въпроса. Първо, имат ли онези, които в миналото са били нетолерантни, право на толерантност в настоящето? Това е въпрос с библейски измерения. Трябва ли да се приложи логиката за възмездие на талиона[6] от Стария завет – „зъб за зъб“ – или човешките права трябва да са универсални не само в пространството, но и във времето? Съответно означава ли това да обръщаме другата буза към онези, които са ни ударили? 

Второ, какъв вид (синхронна) нетолерантност трябва да се насочва срещу онези, които са нетолерантни? Има ли Конституционният съд на Австрия например право и задължение да отрича дейността на протонацистката партия на г-н Хайдер, която се захранва с “Urangst” и етническа нетърпимост спрямо словенците в Каринтия? Колко ясна и непосредствена трябва да бъде опасността, установена чрез известната проверка по делото Brandenburg v. Ohio, която наскоро бе приета от турското национално законодателство? [7]     

Преди това бяха „политически въпроси“. Благодарение на забележителния напредък на конституционното право през втората половина на XX век, сега е ясно, че се отнасят до същността на върховенството на закона.

За международното право Нюрнбергският процес е исторически пример за това как върховенството на закона отвръща на варварството, за това как силата на правната логика постфактум надделява над Хобсовата логика на силата. По делото Streletz, Kessler and Krenz (цитирано по-горе) става ясно, на по-ограничени основания, че системната практика на безнаказаност, въпреки чисто формалното наличие на точни наказателни норми за обратното, не може впоследствие да бъде основание за защита, базирана върху простима грешка на закона. След като се възстанови върховенството на закона, позитивната норма ще бъде приложена, дори и преди това да се е намирала в латентно състояние. Откакто през 1764 г. Чезаре Бекария пише основополагащия си труд „За престъпленията и наказанията“, ретроспективната валидност на наказанието според върховенството на закона е неразделна част от принципа за законност. По-късно това е преформулирано от Анселм Фойербах в правилото “nullum crimen, nulla poena sine lege praevia” („няма престъпление и наказание без предшестващ закон“). В наши дни доктрината заляга и в първата алинея на член 7 от Европейската конвенция за правата на човека[8]. Така че времевият обхват на върховенството на закона – поне на неговия негативен, наказателен аспект – е обект на строги ограничения. Въпреки това делото Streletz, Kessler and Krenz доказва и че тази доктрина не може да се сведе до простата идея за предварително уведомление, както обикновено се случва в съдебната ни практика. Доказва, че и след години позитивното съществуване на наказателната норма продължава, дори да се е намирала в латентно състояние и да е била обект на избирателно, но систематично отрицание, т.е. водеща да е била общата практика на безнаказаност и това да е била причината действащите лица логично да приемат, че наказателната норма няма да се приложи. С други думи, поне доколкото сферите на закона и морала се припокриват, избирателният отказ от приложение на наказателна норма (системната практика на избирателна безнаказаност) не е пречка за съдебно преследване впоследствие. И тук поддържам тезата, която изложих в съвпадащото си мнение по делото Streletz, Kessler and Krenz – че не става въпрос за приложение с обратна сила на наказателно право, а за непростима грешка на закона.

Настоящото дело обаче засяга позитивния елемент на ретроспективността. В случая се занимаваме с позитивни права (правото на лицата да бъдат избирани), а не с негативни наказателни норми. Ограничения по отношение на времевия обхват на приложение на нормата, каквито произтичат от принципа на законност, са неприложими. Например разширеното тълкуване на презумпцията за невинност не допуска дискриминация спрямо бивши сътрудници (лустрация), освен ако разбира се наказателната им отговорност не е била окончателно доказана. От значение е, че г-жа Ždanoka никога не е осъждана.              

Освен това не може да се възпрепятства активното участие на хората в демократичния процес, само защото има вероятност да бъдат избрани. Твърдяната политическа подривност на г-жа Ždanoka не произтича от незаконна дейност от нейна страна, която да е установена от латвийски съд по наказателно производство. Освен това нейната политическа ориентация би била неопределена, ако не бяха реалните шансове, минали, настоящи или бъдещи, да бъде избрана. От кого? От представители на рускоговорящото малцинство?[9] Когато ѝ е било позволено да се кандидатира (успешно) за член на Европейския парламент, това е било толерирано, тъй като политическото ѝ влияние в Европейския парламент е разводнено и не представлява заплаха за автономното управление на Латвия. Между другото фактът, че е била избрана, доказва реалните шансове, споменати по-горе.  

С други думи дори за миг не вярвам, че латвийските власти щяха да попречат на г-жа Ždanoka да се кандидатира на национални избори в Латвия, ако само комунистическото ѝ минало беше проблемът. Истинската причина не е и настоящото ѝ нежелание да се отрече от комунистическите си възгледи. Латвийската гледна точка не засяга нищо повече (нито по-малко) от бъдещата политическа опасност, която ще представлява г-жа Ždanoka. Това се дължи на демографския факт, че тридесет процента от съществуващото латвийско население говори руски. Така се поставя в предполагаема опасност автономното управление на автохтонното мнозинство, в чието име поначало е извършено разделението на Латвия (и на другите две прибалтийски държави) от Съветския съюз.

Сега, когато сме достигнали етап, в който без легалистичните димни завеси можем да наричаме нещата с истинските им имена, най-сетне имаме възможност да се занимаем с истинския въпрос. Голямото рускоговорящо малцинство в Латвия е демографски вторичен продукт от дългосрочната незаконна окупация от страна на Съветския съюз. Означава ли историческият факт, че окупацията е била незаконна – вероятно неслучайно в мнението на мнозинството се подчертава и някогашната незаконност на пакта Молотов-Рибентроп – че самото гражданство на рускоговорящото население на Латвия е незаконно? [10]   

С по-различна формулировка, същият въпрос изниква и по делото Slivenko (цитирано по-горе). Критичното разграничение, когато човешкото право на индивида е поставено на карта, е именно между личната ситуация на индивида от една страна и от друга страна по-широката историческа или колективна ситуация на групата, към която принадлежи[11]. По принцип, човешките права са строго индивидуални права. Историческите и колективните аспекти на ситуацията са извън обсега на нашата компетентност.    

Въпреки това мнението на мнозинството, както и националните решения по отношение на г-жа Ždanoka, с право се отнася към ситуацията ѝ като към представителна не само за личната ѝ съдба. Както изглежда, правото на дадено лице да се кандидатира на избори – поради тази причина включено в отделен протокол – се отразява както на индивида (г-жа Ždanoka), така и на колектива (рускоговорящото малцинство), който има амбицията да представлява в политическо отношение. Мнението на мнозинството обаче имплицитно смесва двата аспекта. Последствието от това смесване на различни въпроси е откритото утвърждаване на отказа на правото на определено лице да се кандидатира на избори. Причината за въпросния отказ е, че г-жа Ždanoka има реален шанс да бъде избрана[12]. Дотук с демокрацията.    

Вярно е, че този резултат е последствие от тесния обхват на нашата компетентност. И все пак, ние сме тук, за да поправяме историческите грешки ли? Трябва ли да кажем, че 30% от латвийското население е там нелегално? Дори тези хора да се смятат за чужденци, колективното им експулсиране би било категорично забранено от член 4 от Протокол № 4[13]. Забраната за колективно експулсиране на чужденци дава ясен правен отговор на този въпрос, ако наистина има нужда от такъв. Този отговор е толерантност с течение на времето.  

Дилемата не се отнася само за прибалтийските държави. Фактически цялата европейска история, да не говорим за ужасяващите ѝ колониални жестокости, е наситена с периодично повтарящо се „движение на народите“ – обикновено чрез войни или насилствено завладяване. Няма нужда да се споменава, че според принципите на международното право – доколкото неговите критерии изобщо са приложими – повечето от тези завладявания са напълно „незаконни“. Работа на историците е да оценяват крайните резултати от това смесване на народи, да определят кой във всеки отделен случай е бил победител и кой е бил победен.  

Конфликтът обаче винаги се е състоял във въпроса: запазване на националната идентичност или асимилация? От гледна точка на международното право, формулата относно „самоопределението на нациите“ на Удроу Уилсън предполага, както създателят ѝ е бил предупреден от своите съветници навремето, широкообхватна конкретизация и етническа нетърпимост[14].

Успоредно с този процес на конкретизация обаче днес наблюдаваме и интензивен глобален процес на универсализация. Нарича се „глобализация“. Някои правни теоретици, сред тях Роберто Мангабейра Унгер от Харвард, дори смятат, че настоящото интензивно завръщане към идеята за „запазване на националната идентичност“, или хаоса на национализма, е регресивна и свръхкомпенсаторна реакция, произтичаща не от междудържавните завоевания, а от процеса на глобализация. Посредством търговските връзки и средствата за глобални комуникации се получава настойчиво и постепенно заличаване на остатъчните ценностни йерархии, етнически ценности и отличителна културна производителност. В средите на международното право се говори за правен и културен империализъм[15]. 

Двата процеса (на конкретизация и универсализация) протичат успоредно и диалектически се обуславят един друг. Процесът на конкретизация предполага, сякаш разбиването на Европа на многобройни малки държавици не беше достатъчно, регресия към още по-малки единици на етническа отбрана.

Успоредно с това неизбежната универсализация (от икономическа гледна точка: „глобализация“) прави тези отбранителни позиции едновременно все по-неуместни, но и по-агресивни. Както обикновено, тази агресия се насочва към най-близката и удобна цел. В делото Начова и други срещу България[16] целта са ромите, в Blečić v. Croatia[17] са сърбите, в Сърбия са албанците, в Германия и Франция може да бъде имигриралите работници и децата им и т.н. На много от тези места откриваме нездравословната тенденция да се преминава от патриотизъм, от една страна, към национализъм, шовинизъм и расизъм, от друга страна.     

Тази непоносимост е европейският бич. Тъй като европейската история е пълна с примери за агресия, произтичаща от регресивен национализъм, Европейският съд по правата на човека трябва да заеме ясна и непоколебима морална позиция по въпроса. Междуетническата толерантност е категорична повеля на модерността. Липсата на толерантност причинява твърде много нарушения на човешкото достойнство и човешките права.

Протокол № 12 ще превърне дискриминацията като такава във фактор. Не може да има абсолютно никакво съмнение, че дискриминацията на база предполагаем национален произход е par excellence въпрос на конституционни и човешки права. Според мен бъдещето на Европейския съюз също зависи от такова морално лидерство и от способността на обединена Европа да се въздигне над дребните националистически предразсъдъци, които досега са били причина за толкова много войни и толкова човешко страдание.

Тук, преди всичко, Съдът ще покаже дали може да изпълнява желаната историческа роля.  

---