ГОЛЯМА КАМАРА

  

ДЕЛО REFAH PARTİSİ (ПАРТИЯ НА БЛАГОДЕНСТВИЕТО) AND OTHERS срещу ТУРЦИЯ           

 

(Жалби с номера 41340/98, 41342/98, 41343/98 и 41344/98)

  

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

 

13 февруари 2003 г.

 

 

По делото Refah Partisi (Партия на благоденствието) and others срещу Турция,

Европейският съд по правата на човека, заседаващ като Голяма камара в следния състав:

          г-н    Л. Вилдхабер (L. Wildhaber), председател,
          г-н    К.Л. Розакис (C.L.Rozakis),
          г-н    Ж.-П. Коста (J.-P. Costa),
          г-н    Г.  Рес (G. Ress),
          г-н    Гаукур Йорундсон (Gaukur Jörundsson),
          г-н    Л. Кафлиш (L. Caflisch),
          г-н    Р. Тюрмен (R. Türmen),
          г-н    К. Бирсан (C. Bîrsan),
          г-н    П. лоренцен (P. Lorenzen),
          г-н    В. Буткевич (V. Butkevych),
          г-жа  Н. Вайич (N. Vajić),
          г-н    М. Пелонпаа (M. Pellonpää),
          г-жа  М. Цаца–Николовска (M. Tsatsa-Nikolovska),
          г-н    А.Б. Бака (A.B. Baka),
          г-н    Р. Марусте (R. Maruste),
          г-н    А. Ковлер (A. Kovler),
          г-жа  А. Муларони (A. Mularoni),

както и г-н П.Дж. Махони (P.J. Mahoney), секретар,

След закрити заседания, проведени на 19 юни 2002 г. и на 22 януари 2003 г.,

Постанови следното решение, прието на последно посочената дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по четири жалби (номера 41340/98, 41342/98, 41343/98 и 41344/98) срещу Република Турция, подадени в Европейската комисия по правата на човека („Комисията“) по предишен член 25 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от турска политическа партия, Refah Partisi (Партия на благоденствието – „Refah“) и трима турски граждани, г-н Necmettin Erbakan, г-н Şevket Kazan и г-н Ahmet Tekdal („жалбоподателите“) на 22 май 1998 г.

2.  Жалбоподателите конкретно твърдят, че разпускането на Refah от Конституционния съд на Турция и суспендирането на определени политически права на другите жалбоподатели, ръководители на партията по това време, е било в нарушение на членове 9, 10, 11, 14, 17 и 18 от Конвенцията и на членове 1 и 3 от Протокол № 1. 

3.  Жалбите са предадени на Съда на 1 ноември 1998 г., когато влиза в сила Протокол № 11 от Конвенцията (член 5 § 2 от Протокол № 11).

4.  Жалбите бяха разпределени към Трето отделение на Съда (правило 52 § 1 от Правилника на Съда). Те са обединени (правило 43 § 1) и на 3 октомври 2000 г. са обявени за частично допустими от състав на това отделение с членове г-н J.-P. Costa, председател, г-н W. Fuhrmann, г-н L. Loucaides, г-н R. Türmen, сър Nicolas Bratza, г-жа H.S. Greve, г-н K. Traja, съдии, и г-жа S. Dollé, секретар на отделението.

5.  На 31 юли 2001 г. съставът се произнася с решение, взето с четири на три гласа, че няма нарушение на член 11 от Конвенцията и единодушно, че няма нужда от разглеждане на жалбите поотделно по членове 9, 10, 14, 17 и 18 от Конвенцията и членове 1 и 3 от Протокол № 1. Съвместното особено мнение на съдиите Fuhrmann, Loucaides и сър Nicolas Bratza е приложено към решението.

6.  На 30 октомври 2001 г. жалбоподателите отправят искане съгласно член 43 от Конвенцията и правило 73 делото да бъде отнесено до Голямата камара.

На 12 декември 2001 г. състав на Голямата камара решава да отнесе случая до Голямата камара.

7.  Съставът на Голямата камара е определен съгласно разпоредбите на член 27 §§ 2 и 3 от Конвенцията и правило 24.

8.  Жалбоподателите и Правителството подават изложенията си.

9.  Заседанието е публично и се състои в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 19 юни 2002 г. (правило 59 § 2).

 

Пред Съда се явяват:

(а)  за Правителството
г-н   Ş. Alpaslan, агент,
г-жа D. Akçay,                                                                                         
г-н   M. Özmen, помощник-агенти,
г-н   Y. Belet, адвокат,
г-жа A. Günyakti,
г-жа G. Acar,
г-жа V. Sirmen, съветници;

(б)  за жалбоподателите
г-н   L. Hincker,
г-жа M. Lemaître,
г-н   G. Nuss, адвокати,
г-жа V. Billamboz,
г-н   M. Kamalak,
г-н   Ş. Malkoç, съветници.

 

Явява се също и един от жалбоподателите, г-н Kazan.

Съдът изслушва обръщенията на г-н Kazan, г-н Hincker и г-н Alpaslan.

ФАКТИТЕ

I.    ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

А.  Жалбоподателите

10.  Първият жалбоподател, Refah Partisi (Партия на благоденствието – „Refah“), е политическа партия, основана на 19 юли 1983 г. Тя е представена от председателя си, г-н Necmettin Erbakan, който е вторият жалбоподател. Той е роден през 1926 г. и живее в Анкара. Инженер по образование, той се занимава с политика. Към момента на настъпване на събитията е член на парламента и председател на Refah.

Третият жалбоподател, г-н Şevket Kazan, е роден през 1933 г. и живее в Анкара. Той е политик и адвокат. По време е член на парламента и заместник-председател на Refah. Четвъртият жалбоподател, г-н Ahmet Tekdal е роден през 1931 г. и живее в Анкара. Той е политик и адвокат. Към момента на настъпване на фактите е член на парламента и заместник-председател на Refah.

11.  Refah участва в редица общи и местни избори. На местните избори през март 1989 г. партията получава около 10% от гласовете и нейни кандидати са избрани за кметове на редица градове, включително на няколко големи града. По време на общите избори през 1991 г. партията получава 16,88% от гласовете. Избраните шестдесет и двама депутати участват в периода 1991 — 1995 г. в работата на парламента и различните парламентарни комисии, включително на Комисията по конституционни въпроси, която предлага изменения на член 69 от Конституцията, които се превръщат в закон на 23 юли 1995 г. По време на обсъжданията в парламента във връзка с новата шеста алинея на член 69 от Конституцията (вж. параграф 45 по-долу), председателят на Комисията по конституционни въпроси обяснява при представянето на законопроекта, изготвен от него, че Конституционният съд няма да се ограничи до отбелязване на противоконституционното естество на индивидуалните действия на членовете на партия, а ще е длъжен да обяви, че въпросната партия се е превърнала в център на противоконституционни дейности във връзка с тези действия. Един от депутатите, представляващ парламентарната група на Партията на отечеството, подчертава необходимостта от промени в съответните разпоредби от Закон № 2820 относно регламентирането на политическите партии във връзка с новите шест алинеи на член 69 от Конституцията.

В крайна сметка Refah получава близо 22% от гласовете на общите избори, проведени на 24 декември 1995 г., и около 35% от гласовете на местните избори, проведени на 3 ноември 1996 г.

Резултатите от общите избори през 1995 г. превръщат Refah в най-голямата политическа партия в Турция с общо 158 места във Великото народно събрание (което по това време се състои от 450 депутати). На 28 юни 1996 г. Refah идва на власт в парламентарна коалиция с десноцентристката Партия на верния път (Doğru Yol Partisi), ръководена от г-жа Тансу Чилер. Според проучване на общественото мнение, проведено през януари 1997 г., ако общите избори са проведени в онзи момент, Refah би получила 38% от гласовете. Същото проучване  прогнозира, че Refah може да получи 67% от гласовете на общите избори след около четири години.

Б.  Производство пред Конституционния съд

1.  Изявления на главния прокурор на държавата

12.  На 21 май 1997 г. главният прокурор на държавата към Касационния съд отправя призив към Конституционния съд на Турция да разпусне Refah въз основа на обстоятелството, че партията е „средище“ (mihrak) на дейности, които противоречат на принципа на светската държава.  В подкрепа на молбата си той се позова на следните действия и коментари на определени ръководители и членове на Refah.

—   Винаги в публичните си изказвания председателят и други ръководители на Refah се обявяват в защита на носенето на ислямски забрадки в държавните училища и сградите на обществените административни органи, като Конституционният съд вече е постановил, че това е нарушение на принципа на светската държава, залегнали в Конституцията.

—   По време на заседание във връзка с конституционната реформа, председателят на Refah г-н Necmettin Erbakan прави предложения във връзка с премахване на принципа на светската държава в Турция. Той предлага изповядващите различни религии да се подчиняват на своите собствени правила, а не на тези, наложени от законодателството в Турция.

—   На 13 април 1994 г. г-н Necmettin Erbakan отправя искане към представителите на Refah във Великото народно събрание да направят преценка дали промяната в обществения ред, към която се стреми партията, би била „мирна или насилствена“ и би била постигната чрез „хармония или кръвопролития“.

— По време на семинар, проведен през януари 1991 г. в Сивас, г-н Necmettin Erbakan призова мюсюлманите да се присъединят към Refah, като заявява, че само неговата партия може да наложи превъзходството на Корана чрез свещена война (джихад) и че мюсюлманите следователно трябва да правят дарения на партията, а не да дават подаяния на трети страни.

—   По време на Рамадана г-н Necmettin Erbakan приема ръководителите на ислямистките движения в резиденцията, която е запазена за министър-председателя, като по този начин ги уверява в подкрепата си.

—   Няколко от членовете на Refah, включително такива на високи позиции, правят изказвания, в които призовават светската политическа система да се замени с теократична. Тези лица се обявяват в защита и на премахването на противниците на тази политика, ако е необходимо и чрез употребата на сила. Като отказва да образува дисциплинарни производства срещу въпросните членове и даже улеснява разпространението на речите им, Refah мълчаливо одобрява изразените становища.

—   На 8 май 1997 г. народният представител от Refah г-н İbrahim Halil Çelik заявява пред журналисти в кулоарите на парламента, че ако бъде направен опит да бъдат закрити религиозните колежи „İmam-Hatip“, ще потекат реки от кръв, че ситуацията може да стане по-лоша от тази в Алжир, че лично той иска демокрацията да бъде установена с кръв в страната, че ще отвърне на всеки, който го нападне, и че ще се бори докрай за въвеждане на ислямския закон (шериат).

—   Министърът на правосъдието г-н Şevket Kazan (народен представител от Refah и заместник-председател на партията) е изразил подкрепата си за кмета на Синджан, като го е посетил в затвора, където е бил задържан в очакване на съдебен процес, след като са му повдигнати обвинения за публична подкрепа за действията на международни ислямистки терористични групи.

Главният прокурор на държавата по-нататък отбелязва, че Refah не е образувала дисциплинарно производство срещу отговорните за посочените по-горе действия и коментари.

13.  На 7 юли 1997 г. главният прокурор представя пред Конституционния съд нови доказателства срещу Refah.

2.  Защитата на обвиняемите

14.  На 4 август 1997 г. представители на Refah подават своите защитни доводи, в които се позовават на инструментите за международна закрила на правата на човека, включително на Конвенцията, като изтъкват, че тези инструменти формират част от писменото законодателство на Турция. Те се позовават и на съдебната практика на Комисията, която е изразила становище, че има нарушение на член 11 от Конвенцията в случаите във връзка с Обединената комунистическа партия на Турция и Социалистическата партия, както и на съдебната практика на Съда и Комисията относно ограниченията на свободата на изразяване и свободата на сдружаване, гарантирани от вторите алинеи на членове 10 и 11 от Конвенцията. Те поддържат твърдението, че разпускането на Refah не е наложено от спешна социална нужда и не е необходимо в едно демократично общество. Според представителите на Refah разпускането на партията им също не е оправдано чрез прилагането на проверката за „явна и непосредствена опасност“, заложена от Върховния съд на Съединените американски щати.

15.  По-нататък представителите на Refah отхвърлят аргумента на главния прокурор, че партията е била „средище“ на дейности, които застрашават светското естество на Републиката. Те заявиха, че Refah не попада под критериите, заложени в Закона за политическите партии за определяне дали дадена политическа партия представлява „средище на противоконституционни дейности“. Те отбелязват, наред с другото, че прокуратурата не е отправила предупреждения към Refah (която има четири милиона членове), с които да позволи на партията да изключи някои от членовете си, чиито действия противоречат на разпоредбите на Наказателния кодекс.

16.  Представителите на Refah изразяват също така своите гледни точки относно понятието светска държава. Те изтъкват, че принципът на светската държава означава уважение към всички убеждения и че Refah е показала подобно уважение в своята политическа дейност.

17.  Представителите на жалбоподателите твърдят, че в обвинението на г-н Necmettin Erbakan за подкрепа на използването на сила за постигане на политически цели и за нарушение на принципа на светската държава, прокуратурата просто е цитирала извадки от негови речи, които са изкривени и извадени от контекст. Освен това при тези коментари г-н Necmettin Erbakan се ползва от имунитета си като народен представител. Те отбелязват също, че вечерята, която г-н Necmettin Erbakan е дал на висши служители на Департамента по религиозни въпроси и бивши членове на богословския факултет, е представена от главния прокурор като прием, организиран за ръководителите на ислямистки фундаменталистки движения, които при всички случаи са забранени със закон от 1925 г. насам.

18.  Във връзка с коментарите на другите ръководители на Refah и членове, подложени на критика от службата на главния прокурор, представителите на партията отбелязват, че те не представляват престъпление.

Те подчертават, че нито един народен представител, чиито речи са посочени от главния прокурор, не е упълномощен да представлява Refah и не е заемал длъжност в партията и заявяват, че прокуратурата не е дала ход на процедурата, заложена в Закона за политическите партии, така че да се даде на Refah възможност, при необходимост, да вземе решение дали въпросните лица да продължат да бъдат членове на партията; за първи път ръководството на Refah е информирано за коментарите, които са критикувани по делото, при четенето на изложението на главния прокурор. Тримата народни представители, обект на нападки, са изключени от партията, която по този начин е направила необходимото, за да избегне превръщането си в „средище“ на незаконни дейности по смисъла на Закона за политическите партии.

3.  Окончателни изявления на страните

19.  На 5 август 1997 г. главният прокурор подава становището си по основателността на делото пред Конституционния съд. Той заявява, че съгласно Конвенцията и съдебната практика на турските съдилища по конституционни въпроси, нищо не задължава държавите да толерират съществуването на политически партии, които желаят да разрушат демокрацията и върховенството на закона. Той подчертава, че Refah, която описва себе си като армия, водеща джихад, и открито декларираща намерението си да замени законодателството на Републиката с това на шериата, е демонстрирала, че целите ѝ са несъвместими с изискванията на демократичното общество. Целта на Refah да установи множественост от правни системи (в които всяка група да се води от правна система в съответствие с изповядваната религия от членовете) представлява първият етап в процеса на заместване на режима на Републиката с теократичен.

20.  В становището си по основателността на делото представителите на Refah отново изтъкват аргумента, че разпускането на тяхната партия не може да бъде обосновано с някое от ограниченията, позволени от втората алинея на член 11 от Конвенцията. Те заявяват още, че член 17 не е приложим в случая, тъй като Refah няма нищо общо с политически партии, които имат за цел установяването на тоталитарен режим. Освен това многообразието от правни системи, което тяхната партия предлага, всъщност има за цел да насърчава свободата на сключване на договори и свободата на избор на юрисдикция.

21.  На 11 ноември 1997 г. главният прокурор излага становището си устно. На 18 и 20 ноември 1997 г. г-н Necmettin Erbakan поднася устно становище от името на Refah.

4.  Решенията на Конституционния съд

22.  С решение от 9 януари 1998 г., произнесено след предварително производство, образувано служебно в качеството му на съд по същество, Конституционният съд постановява, че във връзка с член 69 § 6 от Конституцията, ал. 2 на чл. 103 от Закона за политическите партии е противоконституционна и се обявява за нищожна. Член 69 § 6, взет заедно с член 101(г) от същия закон, гласи, че за да се разглежда политическа партия като „средище“ на дейности, които противоречат на основните принципи на Републиката, членовете ѝ трябва да са били осъждани за криминални престъпления. Според Конституционния съд това законово ограничение не обхваща всички случаи, в които принципите на Републиката са пренебрегнати. Съдът изтъква, наред с другите становища, че след отменянето на чл. 163 от Наказателния кодекс дейности, които са в противоречие със светските принципи, вече не предполагат криминални наказания.

23.  На 16 януари 1998 г. Конституционният съд разпуска Refah с довода, че партията се е превърнала в „средище на дейности, които противоречат на принципа на светската държава“. Съдът основава решението си на членове 101(б) и 103(1) от Закон № 2820 за политическите партии. Съдът отбелязва също така прехвърлянето на активите на Refah към Хазната като автоматична последица от разпускането, съгласно раздел 107 от Закон № 2820.

24.  В решението си Конституционният съд първо отхвърля предварителните възражения, повдигнати от Refah. В тази връзка той постановява, че парламентарният имунитет на народните представители, чиито коментари са споменати в изложенията на главния прокурор от 21 май 1997 г., няма нищо общо с разглеждането на искане за разпускането на политическа партия и отнемане на политическите права на нейни членове, а е въпрос на наказателна отговорност на въпросните народни представители, което не е въпрос на конституционното право.

25.  По отношение на основателността, Конституционният съд посочва, че докато политическите партии са главните действащи лица в демократичната политика, техните дейности не са освободени от определени ограничения. Конкретно дейностите им, които не зачитат върховенството на закона, не могат да бъдат толерирани. Конституционният съд се позова на разпоредбите на Конституцията, които налагат зачитане на секуларизма от страна на различните органи на политическата власт. Съдът също така цитира многобройните разпоредби на вътрешното законодателство, изискващи от политическите партии да прилагат принципа на светската държава в множество сфери на политическия и социалния живот. Конституционният съд отбелязва, че секуларизмът е едно от неотменимите условия за демокрация. В Турция принципът на светската държава е гарантиран от Конституцията въз основа на историческото минало на държавата и конкретните характеристики на исляма. Правилата на шериата са несъвместими с демократичния режим. Принципът на светската държава не позволява на държавата да изразява предпочитания към определена религия или убеждение и формира основата на свободата на съвестта и равенството на гражданите пред закона. Намесата на държавата в запазването на светското естество на политическия режим трябва да се разглежда като необходимост в демократичното общество.

26.  Конституционният съд подчертава, че следните факти доказват, че Refah се е превърнала в средище на дейности, които противоречат на принципа на светската държава (вж. параграфи 27-39 по-долу):

27.  Председателят на Refah г-н Necmettin Erbakan е насърчил носенето на ислямски забрадки в обществени и образователни учреждения. На 10 октомври 1993 г. по време на четвъртото обикновено общо събрание на партията той е заявил:

„... когато бяхме в правителството в продължение на четири години, прословутият член 163 от Наказателния кодекс никога не е прилаган срещу деца в страната. По наше време никога не е демонстрирана враждебност към носенето на забрадки...“

В речта си от 14 декември 1995 г. преди общите избори той заявява:

„... [университетските] ректори ще капитулират пред забрадките, когато Refah дойде на власт.“

Изразяването обаче на религия по такъв начин означава упражняване на натиск върху лица, които не следват подобни убеждения, и създава дискриминация на основание религия или убеждение. Тази констатация е подкрепена от различни определения на Конституционния съд и Върховния административен съд и от съдебната практика на Европейската комисия за правата на човека по жалби с номера 16278/90 и 18783/91 във връзка с носенето на забрадки в университетите.

28.  Многообразието от правни системи, предложено от г-н Necmettin Erbakan, няма нищо общо със свободата да се сключват договори, както твърди Refah, а е опит да се създаде разграничение между гражданите въз основа на тяхната религия и убеждения и има за цел установяването на теократичен режим. На 23 март 1993 г. г-н Erbakan е изнесъл следната реч пред Великото народно събрание:

„... ‘да живеете по начин, който отговаря на убежденията ви’. Ние искаме премахване на деспотизма. Трябва да има няколко правни системи. Гражданите трябва да могат да избират сами коя правна система е най-подходяща за тях в рамките на общите принципи. Освен това винаги е било така в цялата ни история. В нашата история е имало различни религиозни движения. Всеки е живял съгласно законите на собствената си организация и така всички са живели в мир. Защо тогава аз да съм длъжен да живея съгласно правилата на други? ... Правото всеки да си избира правна система е неделима част от свободата на религията.“

Освен това по време на партийна конференция на Refah, проведена на 10 октомври 1993 г., г-н Necmettin Erbakan заявява:

„… ние ще гарантираме всички човешки права. Ние ще гарантираме на всеки правото да живее според възгледите си и да избира правната система, която предпочита. Ще освободим администрацията от централизма. Държавата, която сте създали, е репресивна държава, а не държава, която служи на народа. Вие не давате свобода на избор правен кодекс. Когато дойдем на власт, мюсюлманите ще могат да сключват брак пред мюфтия, ако пожелаят, а християните — в църква, ако предпочитат.“

29.  Многообразието от правни системи, защитавано от г-н Necmettin Erbakan в изказванията му, води началото си от практиката, въведена през първите години на исляма със „Споразумението от Медина“, с което са дава право на евреите и политеистичните общности да живеят съобразно своите правни системи, а не съгласно законите на исляма. Въз основа на Споразумението от Медина някои ислямски тълкуватели и политици предлагат модел на мирно съвместно съжителство, според което всяка религиозна група е свободна да избира своята правна система. От създаването на партия Низам през 1970 г. (разпусната с решение на съда от 2 май 1971 г.) г-н Necmettin Erbakan се е стремял към подмяна на единната правна система с множественост от правни устройства.

30.  Освен това Конституционният съд отбелязва, че при многообразие от правни системи, предложено от Refah, обществото би било разделено на няколко религиозни движения; всеки ще трябва да избира движението, към което желае да принадлежи, и по този начин да приеме правата и задълженията, наложени от религията на общността му. Конституционният съд изтъква, че подобна система, чиито корени са в историята на исляма като политически режим, е неблагоприятна за лоялността към държава, в която има законодателно и съдебно единство. Тя естествено би нарушила съдебното единство, тъй като всяко религиозно движение ще създаде собствени съдилища, а обикновените ще са задължени да прилагат законите съгласно религията на тези, които се изправят пред тях, като по този начин последните ще трябва да разкрият убежденията си. Това също така би застрашило законодателното и съдебното единство, предпоставките за секуларизма и съзнанието за национална принадлежност предвид обстоятелството, че всяко религиозно движение ще има право да обявява какви законови норми ще се прилагат към неговите членове.

31.  Освен това г-н Necmettin Erbakan е изнесъл реч на 13 април 1994 г. пред парламентарната група на Refah, в която е защитил създаването на теократичен режим, ако е необходимо чрез сила:

„Втората важна точка е следната: Refah ще дойде на власт и ще се създаде справедлив [обществен] ред [adil dozen]. Трябва да се запитаме дали тази промяна ще бъде насилствена или мирна; дали ще доведе до кръвопролития. Бих предпочел да не се налагаше да използвам подобни изрази, но изправен пред всичко това, пред тероризма, за да може всеки да види ясно истинското положение, се чувствам длъжен да го направя. Днес Турция трябва да вземе решение. Партията на благоденствието ще установи справедлив ред, това е сигурно. [Но] ще бъде ли преходът мирен или насилствен; дали ще се постигне чрез хармония или кръвопролития? Шестдесет милиона [граждани] трябва да вземат решение по този въпрос.“

32.  Приемът, който г-н Necmettin Erbakan дава в резиденцията на министър-председателя за ръководителите на различни религиозни движения, които присъстват облечени в дрехи, които обозначават религиозната им принадлежност, недвусмислено демонстрира подкрепата на председателя на Refah към тези религиозни групи спрямо общественото мнение.

33.  В публично изказване през април 1994 г. г-н Şevki Yılmaz, народен представител, избран от провинция Rize, ясно е призовал към водене на джихад и е изтъкнал аргументи за въвеждането на ислямско право, като е декларирал следното:

„Със сигурност ще търсим отговорност от тези, които обръщат гръб на предписанията на Корана, и на тези, които лишават Пророка на Аллах от неговата юрисдикция в държавата им.“

В друго публично изказване, също през април 1994 г., г-н Şevki Yılmaz е заявил:

„В отвъдното ще бъдете призовани да се изправите пред водачите, които сте избрали в този живот. ... Знаете ли до каква степен се прилага Корана в тази държава? Аз съм направил изчисленията. Само 39% [от правилата] от Корана се прилагат в тази държава. Шест хиляди и петстотин стиха са безмълвно забравени ... Основавате училище по Коран, построявате общежитие, плащате за образованието на детето си, преподавате, проповядвате. ... Нищо от това не касае частта за джихада, а тази за amel-i salih [мирни дейности]. Джихад е името, дадено на стремежа за власт, за търсене на правосъдие, за пропагандиране на правосъдие и възхвала на думите на Аллах. Аллах не счита тази задача за отвлечено политическо понятие; той я налага като изискване към войните [cahudi]. Какво означава това? Джихадът трябва да се води от армия! Командирът е определен ... Условието, което трябва да се изпълни преди молитва [namaz] е ислямизацията на властта. Аллах казва, че преди джамиите, пътят на властта трябва да е мюсюлмански ... Не издигането на сводести тавани в местата за молитва ще ви отведе в Рая. За Аллах не е от значение дали сте построили сводести тавани в тази държава. Той няма да ви пита това. Той ще ви попита дали сте достигнали достатъчно ниво … днес, ако мюсюлманите имат сто лири, трябва да отделят тридесет за училищата по Корана, да се обучават децата ни, момчета и момичета, а шестдесет трябва да се отделят за политическите образувания, отворили пътя към властта. Аллах отправя молба към всички Негови пророци да се борят за власт. Не може да назовете един член на религиозно движение, който да не се бори за власт. Казвам ви, ако имах толкова глави, колкото косми имам на главата си, дори всяка една от тях да бъде откъсната от раменете ми за това, че следвам Корана, нямаше да се откажа от каузата си ... Въпросът, който ще Ви зададе Аллах, е следният: „Защо във време на богохулен режим, не работихте за създаването на ислямска държава?“ Erbakan и приятелите му искат да докарат исляма в тази държава под формата на политическа партия. Прокурорът ясно разбира това. Ако разберем това като него, проблемът ще бъде решен. Дори Авраам евреинът е осъзнал, че в тази държава символът на исляма е Refah. Който подбужда мюсюлманската общност [cemaat] да вдигне оръжие преди политическата власт да е в ръцете на мюсюлманите е глупак или предател, обслужващ чужди цели. Защото никой от пророците не е разрешил война преди вземането на властта в държавата. ... Мюсюлманите са интелигентни. Те не разкриват как ще победят врага си. Генералният щаб издава заповеди, а войниците ги изпълняват. Ако генералният щаб разкрие плана си, командирите на мюсюлманската общност следва да изготвят нов. Мисията ни не е да говорим, а да изпълним плана за война като войниците в армията ...“

Срещу г-н Şevki Yılmaz е образувано наказателно производство. Макар че ненавистта му към секуларизма е добре известна, Refah го издигна за кандидат по време на местните избори. След като е избран за кмет на Rize, Refah прави всичко възможно той да бъде избран за народен представител във Великото народно събрание на Турция.

34.  В публично изказване на 14 март 1993 г. и телевизионно интервю, излъчено за първи път през 1992 г. и повторно излъчено на 24 ноември 1996 г., г-н Hasan Hüseyin Ceylan, народен представител от Refah, избран от провинция Анкара, насърчава дискриминацията между вярващите и неверниците и предсказва, че ако поддръжниците на шериата дойдат на власт, те ще унищожат неверниците:

„Нашето отечество принадлежи на нас, а не на режима, скъпи братя. Режимът и Кемализмът принадлежат на други. ... Турция ще бъде разрушена, господа. Народът казва: Може ли Турция да се превърне в Алжир? Както в Алжир ние получихме 81% [от гласовете], тук също ще достигнем 81% и няма да останем с 20%. Не си пропилявайте усилията с нас — аз говоря тук на Вас, на тези … от империалистическия Запад, колонизаторите от Запад, дивия Запад, на тези, които, за да обединят останалата част от света, се превръщат във врагове на честта и благоприличието, тези, които принизяват себе си до равнището на кучета, на кученца, за да имитират Запада дотам, че да поставят кучета между краката на мюсюлманските жени — на Вас говоря: „Не си хабете усилията с нас, Вие ще умрете от ръцете на народа на Къръккале.“

„... армията казва: „Ще приемем, ако сте поддръжник на ПКК, но ако сте поддръжник на шериата – никога.“ Никога няма да решите проблема с такова отношение. Ако искате решение, това е шериатът.“

Refah е гарантирала избирането на г-н Ceylan за народен представител, а структурите ѝ по места са излъчили видеозаписи с речта и интервюто.

35.  Заместник-председателят на Refah г-н Ahmet Tekdal, в изказване, направено през 1993 г., по време на поклонническо пътуване в Саудитска Арабия, което е излъчено по турска телевизионна програма, е заявил, че защитава установяването на режим, основан на шериата:

„В държави с парламентарен режим, ако хората не са достатъчно осведомени, ако не работят достатъчно усилено за установяването на ‘hak nizami’ [справедливия ред или Божият ред], предстоят две беди. Първата е изменниците, пред които трябва да се изправят. Те ще бъдат тероризирани от тях и накрая ще изчезнат. Второто нещастие се изразява в това, че те няма да могат да се изправят достатъчно достойно пред Аллах, тъй като не са работили за установяването на „hak nizami“. И така те отново ще загинат. Почитаеми братя, нашето задължение е да направим необходимото за въвеждането на правосъдна система, като вземем предвид тези подробности. Политическият апарат, който търси начини да установи „hak nizami“ в Турция, е Партията на благоденствието.“

36.  На 10 ноември 1996 г. кметът на Kayseri, г-н Şükrü Karatepe, е призовал населението да отхвърли секуларизма и е помолил поддръжниците си да „пазят жива омразата си“ до промяна на режима със следните думи:

„Доминиращите сили казват: „или ще живеете като нас, или ние ще посеем раздор и разложение сред Вас“. Така дори министрите от Партията на благоденствието не смеят да разкриват светогледа си в своите министерства. Тази сутрин и аз присъствах на церемония в качеството ми на държавен служител. Когато ме виждате облечен в тези дрехи, не мислете, че това е, защото поддържам светските принципи. Във времето, когато убежденията ни не се зачитат и дори сме изправени пред богохулство, трябва да присъствам на тези церемонии против себе си. Министър-председателят, другите министри и народните представители имат определени задължения. Вие обаче нямате такива. Системата трябва да се промени. Чакахме досега, ще изчакаме още малко. Нека видим какво ни е отредило бъдещето. Нека мюсюлманите пазят живи негодуванието, ненавистта и омразата, които чувстват в сърцата си.“

Г-н Şükrü Karatepe е обвинен в подбуждане на хората към омраза въз основа на религията.

37.  На 8 май 1997 г. г-н İbrahim Halil Çelik, народен представител от Refah, избран от провинция Şanlıurfa, е говорил в парламента в подкрепа на установяването на режим на основата на шериата и одобряването на актове на насилие като тези в Алжир:

„Ако се опитате да закриете богословските колежи „İmam-Hatip“, докато на власт е Партията на благоденствието, ще се пролее кръв. Ще бъде по-лошо, отколкото в Алжир. Аз също бих искал да се пролее кръв. Така ще се установи демокрацията. И това ще бъде нещо красиво. Армията не можа да се справи с 3 500 членове на ПКК. Как ще го направи с шест милиона ислямисти? Ако уринират срещу вятъра, ще намокрят лицата си. Ако някой ме нападне, аз ще отвърна на удара. Ще се боря докрай за въвеждането на шериата.“

Г-н İbrahim Halil Çelik е изключен от партията един месец след като е подадено искането за разпускането ѝ. Изключването му вероятно е само опит за избягване на въпросното наказание.

38.  Заместник-председателят на Refah и министър на правосъдието г-н Şevket Kazan е посетил лично задържано лице в очакване на съдебен процес за дейности, които противоречат на принципа на светската държава, като по този начин му е предоставил подкрепа в качеството си на министър.

39.  Въз основа на доказателствата, представени на 7 юли 1997 г. от службата на главния прокурор, Конституционният съд заявява, че следните допълнителни доказателства потвърждават, че Refah е средище на дейности, които противоречат на принципа на светската държава:

—   В публично изказване на 7 май 1996 г. г-н Necmettin Erbakan е подчертал важността на телевизията като инструмент на пропагандата в свещената война, която се води за установяването на ислямски ред:

„... Държава без телевизия не е държава. Ако днес, с вашите ръководители искате да създадете държава, ако искате да направите телевизионен канал, няма да можете да излъчвате и двадесет и четири часа. Вярвате ли, че е толкова лесно да се създаде държава? Това им казах преди десет години. Помня го сега. Защото днес хората, които имат убеждения, публика и определен светоглед, имат собствен телевизионен канал, слава на Бога. Това е нещо голямо.

Съзнанието, фактът, че телевизионният [канал] споделя същото съзнание във всичките си програми и че всичко е в хармония е от особена важност. Не може да се борите за кауза без [подкрепата на] телевизията. Освен това днес можем да кажем, че телевизията играе ролята на артилерия или военновъздушни сили на джихада, която е война за господство на народа … немислимо ще бъде да се изпраща войник да превзема височина, преди тези сили да са я бомбардирали. Затова днешният джихад не може да се води без телевизията. Затова за нещо толкова жизненоважно трябва да се правят жертви. Какво значение има, ако жертваме пари? Смъртта е близо до всички ни. Когато всичко потъне в тъмнина, след смъртта, ако искате нещо да ви покаже пътя, това нещо са парите, които давате днес, съзнателно, за Канал 7. Споделям спомените си с вас, за да ви напомня за това.

... Затова отсега нататък, с това убеждение, ние наистина ще правим всякакви жертви, докато заболи. Нека тези, които дават своя принос с убеждение за върховенството на Hakk [Аллах], бъдат щастливи. Бъдете благословени от Аллах и нека Той донесе на Канал 7 още повече успехи. Поздравявам ви.“

—   С наредба от 13 януари 1997 г. кабинетът (в който членовете на Refah са мнозинство) е реорганизирал работното време в обществените учреждения, за да позволи постите по време на Рамадан. Върховният административен съд е отменил наредбата на основание, че тя застрашава принципа на светската държава.

40.  Конституционният съд отбелязва, че е взел предвид международните инструменти за защита правата на човека, включително Конвенцията. Съдът се позова също така на ограниченията, наложени от ал. 2 на чл. 11 и чл. 17 от Конвенцията. В този контекст съдът изтъква, че ръководителите и членовете на Refah използват демократичните права и свободи, за да заменят демократичния ред със система, основана на шериата. Конституционният съд отбелязва:

„Демокрацията представлява антитеза на шериата. Принцип[ът] [на секуларизма], който представлява знак за гражданска отговорност, е стимулът, който позволява на Република Турция да премине от Ummah [ümmet – мюсюлманската религиозна общност] към нация. С придържането към принципа на секуларизма, ценностите, основани на разума и науката, заменят догматичните ценности. ... Лица от различни вероизповедания, които желаят да живеят заедно, са насърчавани да го правят чрез еднаквото отношение на държавата към всички тях. ... Секуларизмът ускорява цивилизацията, като не позволява на религията да подмени науката в държавните дейности. Той създава благоприятна среда за гражданска отговорност и свободи. Философията на модернизма в Турция е основана на хуманен идеал, а именно по-хуманен начин на живот. При режима на светската държава религията, която е специфична социална институция, няма власт над конституцията и управлението на държавата. ... Предоставянето на държавата на правото да осъществява надзор и наблюдение по религиозни въпроси не може да се счита за намеса срещу разпоредбите на демократичното общество. ... Секуларизмът, който също така представлява инструмент за преход към демокрация, е философската същност на живота в Турция. В рамките на светската държава религиозните убеждения просто не могат да се свържат с политиката, обществените въпроси и законодателните разпоредби. Те не представляват въпроси, за които са приложими религиозните изисквания и тълкувания, а само научните данни с оглед нуждите на отделните хора и обществата.“

Конституционният съд заявява, че когато дадена политическа партия осъществява дейности за слагане край на демократичния ред и използва свободата си на изразяване да отправя призиви към действия за постигане на тази цел, Конституцията и наднационалните правила за защита на правата на човека позволяват нейното разпускане.

41.  Конституционният съд отбелязва, че публичните изявления на ръководителите на Refah, а именно на г-н Necmettin Erbakan, г-н Şevket Kazan и г-н Ahmet Tekdal са довели до директно търсене на отговорност от партията във връзка с конституционалността на действията ѝ. Съдът отбелязва още, че обществените изявления на народните представители г-н Şevki Yılmaz, г-н Hasan Hüseyin Ceylan и г-н İbrahim Halil Çelik,, както и на кмета на Kayseri, г-н Şükrü Karatepe, също са ангажирали отговорността на партията, тъй като тя не е реагирала на тях по някакъв начин или се е опитала да се дистанцира от тях, или най-малкото не и преди началото на производството по разпускането ѝ.

42.  Като допълнителна санкция Конституционният съд решава да отнеме на Necmettin Erbakan, Şevket Kazan, Ahmet Tekdal, Şevki Yılmaz, Hasan Hüseyin Ceylan и İbrahim Halil Çelik статута им на народни представители съгласно чл. 84 от Конституцията. Съдът констатира, че с действията и постъпките си тези лица са станали причина за разпускането на Refah. Конституционният съд също така им налага забрана за срок от пет години да основават, членуват, ръководят или одитират други политически партии съгласно чл. 69 § 8 от Конституцията.

43.  Съдиите Haşim Kılıç и Sacit Adalı изразяват особени мнения, като заявяват, наред с другото, че според тях разпускането на Refah не отговаря нито на разпоредбите на Конвенцията, нито на съдебната практика на Европейския съд по правата на човека относно разпускането на политически партии. Те отбелязват, че политически партии, които не подкрепят използването на насилие, следва да могат да участват в политическия живот и че в системата на плурализма следва да има място за обсъждания на идеи, считани за обезпокоителни или дори скандални.

44.  Решението е публикувано в Държавен вестник на 22 февруари 1998 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

А.  Конституцията

45.  Приложимите разпоредби на Конституцията гласят следното:

Член 2

„Република Турция е демократична, светска и социална държава, основана на върховенството на закона, която зачита правата на човека в дух на социален мир, национална солидарност и справедливост, придържаща се към национализма на Ататюрк и почиваща на основните принципи, заложени в Преамбюла.“

Член 4

„Не могат да се внасят или предлагат изменения в разпоредбите на член 1 от Конституцията, който гласи, че държавата ще бъде република, в разпоредбите на член 2 по отношение на характеристиките на Републиката или в разпоредбите на член 3.“

Член 6

„Суверенитетът принадлежи безусловно и безвъзвратно на народа. ... Суверенната власт при никакви обстоятелства не се преотстъпва на физическо лице, група или обществена класа. ...“

Член 10 § 1

„Всички лица са равни пред закона без разграничаване въз основа на език, раса, цвят, пол, политическо убеждение, философски убеждения, религия, членство в религиозна секта или по други подобни признаци.“

Член 14 § 1

„Нито едно право или свобода, посочени в Конституцията, не може да се упражнява с цел уронване на териториалната цялост на държавата и единството на нацията, застрашаване на съществуването на турската държава или Република, премахване на основните права и свободи, предаване управлението на държавата в ръцете на индивид или група, гарантиране на господството на една социална класа над други, дискриминация въз основа на език, раса, религия или членство в религиозна организация, или създаване по други начини на държавна политическа система въз основа на подобни концепции и становища.“

Член 24 § 4

„Никой няма право да експлоатира или злоупотребява с религия, религиозни убеждения или свещени предмети по какъвто и да е начин, за да предизвика социалния, икономическия, политическия или законовия ред да се основават на религиозни предразсъдъци, дори отчасти или за целите на обезпечаване на политически или личен интерес или влияние.“

Член 68 § 4

„Конституциите, правилниците и дейностите на политическите партии не трябва да противоречат на независимостта на държавата, целостта на държавната територия и на нацията, човешките права, принципите на равнопоставеност и върховенството на закона, националния суверенитет или принципите на демократична, светска република. Не може да се създава политическа партия с цел отстояване интересите или установяване на господство на една социална класа или група или диктатура под каквато и да е форма. ...“

Член 69 § 4

„... Конституционният съд постановява окончателно решение във връзка с разпускането на политически партии по искане на главния прокурор към Касационния съд.“

Член 69 § 6

„... Политическа партия не може да бъде разпускана заради дейности, които противоречат на разпоредбите на чл. 68 § 4, освен ако Конституционният съд не потвърди, че съответната политическа партия представлява средище на такива дейности.“

Тази конституционна разпоредба е добавена на 23 юли 1995 г.

Член 69 § 8

„... Членове и ръководители, чиито изявления и дейности водят до разпускането на политическа партия, не могат да бъдат основатели, ръководители или одитори на друга политическа партия за срок от пет години от датата, на която в Държавен вестник е публикувано мотивираното решение за разпускане на партията ...“

Член 84

„Отнемане на статута на член

Когато Съветът на председателството на Великото народно събрание е одобрил оставките на народни представители, загубата на статута им на такива се решава от Великото народно събрание по време на пленарно заседание.

Народен представител, на когото и повдигнато обвинение, запазва статута си докато съдът, който е повдигнал обвинението, уведоми пленарната асамблея относно окончателното си решение.

Народен представител, който продължи да заема длъжност или да извършва дейност, несъвместима със статута му на такъв по смисъла на чл. 82 губи статута си след тайно гласуване по време на пленарна сесия, проведена с оглед на доклад от съответната комисия, който показва, че въпросният народен представител заема или изпълнява въпросната длъжност или дейност.

Когато Съветът на председателството на Великото народно събрание отбележи, че народен представител, без валидно одобрение или основание, не е взел участие в общо пет дни в месеца в работата на Събранието, той губи статута си на такъв, в случай че мнозинството на пленарната асамблея вземе решение за това.

Мандатът на народен представител, чиито думи и постъпки са довели, съгласно решение на Конституционния съд, до разпускане на партията му, приключва на датата, на която е публикувано решението в Държавен вестник. Председателството на Великото народно събрание изпълнява тази част от решението и уведомява пленарната асамблея.“

Б.  Закон № 2820 за политическите партии

46.  Приложимите разпоредби на Закон № 2820 гласят следното:

Раздел 78

„Политическите партии

… не могат да имат за цел или да подбуждат трети страни към

...

— застрашаване съществуването на турската държава и Република, премахване на основните права и свободи, дискриминация въз основа на език, раса, религия или членство в религиозна секта, или създаване по други начини на система на управление, основана на подобни концепции и становища.

...“

Раздел 90(1)

„Учредяването, програмата и дейностите на политическите партии не могат да противоречат на Конституцията или на настоящият закон.“

Раздел 101

„Конституционният съд разпуска политическа партия

...

(б) когато нейното общо събрание, централно бюро или изпълнителен комитет … вземе решение, издаде циркулярно писмо или направи изявление … което противоречи на Глава 4 от настоящия закон [Настоящата глава (от раздел 78 до раздел 97), която се отнася до ограничаване дейността на политическите партии, определя, че подобни дейности не могат да се извършват в ущърб на демократичния конституционен ред (включително суверенитета на народа и свободните избори), естеството на националната държава (включително националната независимост, националното единство и принципа на равнопоставеност), както и светското естество на държавата (включително зачитане на реформите, извършени от Ататюрк, забраната за експлоатиране на религиозни убеждения и забраната на религиозни демонстрации, организирани от политически партии)] или когато председателят, заместник-председателят или генералният секретар направи писмено или устно изявление в противоречие с тези разпоредби.

...

(г)  Когато действия в противоречие с разпоредбите на Глава 4 от настоящия закон са извършени от органи, власти или съвети, различни от тези, посочени в точка(б), държавното обвинение, в срок от две години от съответното деяние, изисква от партията в писмена форма да разпусне тези органи и/или власти и/или съвети. Държавното обвинение нарежда изключване завинаги от партията на нейни членове, които са обвинени в извършване на действия или изявления, които противоречат на разпоредбите на Част 4.

Държавното обвинение образува производство за разпускането на политически партии, които не спазват указанията, съдържащи се в писмото му, в срок от тридесет дни от връчването му. В случай че в срок от тридесет дни от връчване на искането на държавното обвинение въпросните органи, власти или съвети са разпуснати от партията, а съответният член или членове са изключени завинаги, производството по разпускане се прекратява. В противен случай Конституционният съд разглежда случая въз основа на преписката и се произнася след заседание, при необходимост устни изложения на прокуратурата, представителите на политическата партия и всички, които могат да предоставят информация по случая ...“

Раздел 103

„Когато се установи, че политическа партия се е превърнала в средище на дейности, които противоречат на разпоредбите на членове 78 – 88 … от настоящия закон, партията се разпуска от Конституционния съд.“

Раздел 107(1)

„Всички активи на политически партии, разпуснати със заповед на Конституционния съд, се предават на Хазната.“

47.  Параграф 2 от раздел 103, който е обявен за противоконституционен от Конституционния съд на 9 януари 1998 г., предполага използването на процедурата, заложена в раздел 101(г) за решаване на въпроса дали политическа партия се е превърнала в средище на противоконституционни дейности.

В.  Член 163 от Наказателния кодекс, отменен на 12 април 1991 г.

48.  Текстът на разпоредбата е следният:

„Учредяването, основаването, организирането, регламентирането, управлението или администрирането на сдружения, имащи за цел адаптиране на основните правни, социални, икономически или политически основи на държавата, дори отчасти, към религиозни убеждения, представлява престъпление, което се наказва с осем до петнадесет години лишаване от свобода.

Членуването в сдружение от подобен род или подбуждането на други към членство представлява престъпление, което се наказва с пет до дванадесет години лишаване от свобода.

Пропагандирането под каквато и да е форма или опитите за придобиване на влияние чрез експлоатиране на религия, религиозни убеждения или свещени религиозни предмети по начин, който противоречи на принципа на светската държава, и с цел адаптиране на основните правни, социални, икономически или политически основи на държавата, дори отчасти, към религиозни убеждения или обслужване на политически интереси, представлява престъпление, което се наказва с пет до десет години лишаване от свобода.

Пропагандирането под каквато и да е форма или опитите за придобиване на влияние с цел обслужването на индивидуални интереси или получаване на облаги чрез експлоатиране на религия, религиозни убеждения или свещени религиозни предмети или религиозни книги представлява престъпление, което се наказва с две до пет години лишаване от свобода.

Когато посочените по-горе действия са извършени в обектите на обществените административни власти, общински съвети, обществени предприятия, чиито капитал или част от него принадлежи на държавата, синдикати, работнически организации, училища или висши учебни заведения, или от държавни служители, техници, портиери или членове на подобни учреждения, наказанието се утроява.

Когато действията, изброени в третия и четвъртия параграф по-горе, са извършени чрез публикации, наказанието се увеличава наполовина.“

ЗАКОНЪТ

І. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 11 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

49.  Жалбоподателите твърдят, че разпускането на Refah Partisi (Партията на благоденствието) и временната забрана, която възпрепятства ръководителите ѝ — включително г-н Necmettin Erbakan, г-н Şevket Kazan и г-н Ahmet Tekdal — да заемат подобна длъжност в други политически партии, нарушава правото им на свобода на сдружаване, гарантирано от член 11 от Конвенцията, приложимите части от който гласят:

„1.  Всеки има право на свобода на мирните събрания и на свободно сдружаване ...

2. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. …“

А.  Налице ли е намеса

50.  Страните приемат, че разпускането на Refah и придружаващите го мерки представляват намеса в упражняването на правото на свобода на сдружаване на жалбоподателите. Съдът споделя това мнение.

Б.  Дали намесата е оправдана

51.  Подобна намеса представлява нарушение на чл. 11, освен когато е била „предвидена в закона“, преследва една или повече законни цели, изложени в ал. 2 от настоящата разпоредба, и е „необходима в едно демократично общество“ за постигането на тези цели.

1.  „Предвидена в закона“

(а)   Аргументи на страните

(i)  Жалбоподателите

52.  Жалбоподателите твърдят, че критериите, приети от Конституционния съд при установяването дали Refah се е превърнала в средище на противоконституционни дейности, са били по-широки от тези, заложени в Закон № 2820 за политическите партии. Разпоредбите на Закон № 2820, който залага по-стриктни критерии по въпроса, а именно такива, които се отнасят до отказ за изключване на членове, обвинени в криминални престъпления, са обявени за нищожни с решение на Конституционния съд една седмица преди решението му да разпусне Refah. Освен това предишното решение е било публикувано в Държавен вестник след разпускането на Refah.

53.  Жалбоподателите изтъкват аргумента, че всичко, изложено по-горе, е направило невъзможно да се предвиди какви критерии ще приложи Конституционния съд в решението си, че Refah се е превърнала в средище на противоконституционни дейности. Новият текст на Закон № 2820 не е бил достъпен за жалбоподателите преди разпускането на Refah. Те не са могли да организират политическите си дейности в съответствие с критерии, които не са съществували преди разпускането на партията. Жалбоподателите твърдят, че предишният текст на Закон № 2820 е трябвало да се приложи по делото им и че, след като Refah е изключила своите членове, чиито изказвания са цитирани в изложението на главния прокурор, Конституционният съд е трябвало да прекрати производството по разпускане.

(ii)  Правителството

54.  Правителството отправя искане към Съда да отхвърли аргументите на жалбоподателите. Според неговото становище въпросната намеса е ясно предвидена в членове 68 и 69 от Конституцията, които изискват политически партии, които представляват средища на противоконституционни дейности в противоречие с принципите на равенство и по-конкретно на светската, демократична република, да бъдат разпускани от Конституционния съд. Правителството подчертава, че едно от условията за разпускане на политическа партия, а именно отказът ѝ да изключи тези нейни членове, които са били обвинени в криминални престъпления — условие, което е добавено от Закона за политическите партии към дефиницията на „средище на противоконституционни дейности“ — вече не е приложимо по делото поради промени в Наказателния кодекс. С други думи след отмяната на чл. 163 от Наказателния кодекс на Турция, който се отнася до разпространението на противосветски идеи и създаването на сдружения с такава цел, процедурата, заложена в чл. 103(2) от Закона за политическите партии, е безпредметна. Правителството заявява, че поради тази причина раздел 103(2) е явно противоконституционен, тъй като приложението му би направило невъзможно пълното прилагане на Конституцията и по-конкретно на чл. 69 § 6 от нея, който дава на Конституционния съд изключителното правомощие да постанови, че дадена политическа партия представлява средище на противоконституционни дейности.

55.  Освен това Правителството заявява, че решение във връзка с разглеждането на конституционалността на определено правило, което следва да се приложи в конкретен спор, не е необходимо да бъде публикувано в Държавен вестник преди започване на спора, за да влезе в сила. При това положение Конституционният съд отлага производството до уреждане на въпроса с конституционалността на законодателна разпоредба, която трябва да приложи. Процедурата е добре установена практика на Конституционния съд на Турция и на върховните съдилища в редица други европейски държави.

(б) Преценката на Съда

56.  Съдът първо трябва да реши дали жалбоподателите са възпрепятствани да изложат този аргумент, тъй като са приели в допълнителното си становище до състава и в заседанието пред състава, че мерките, от които се оплакват, са съобразени с вътрешното законодателство и по-конкретно с Конституцията. В своето решение съставът отбелязва, че страните постигат споразумение, „че въпросната намеса е „предвидена от закона“, като мерките, наложени от Конституционния съд, са основани на членове 68, 69 и 84 от Конституцията и на раздели 101 и 107 от Закон № 2820 за политическите партии“.

Въпреки това Съдът изтъква, че „делото“, отнесено до Голямата камара, обхваща по принцип всички аспекти на жалбата, разгледана преди това от състава в решението му, като обхвата на юрисдикцията му по „делото“ е ограничен само до решението на състава за допустимост. Това не изключва възможността за отхвърляне, когато някоя от страните наруши добросъвестното си поведение, като промени радикално позицията си. Все пак това не се случва в настоящото дело, тъй като жалбоподателите представят в първоначалните си жалби основните си аргументации по тази точка. Следователно те не са възпрепятствани да повдигнат въпроса сега (вж., mutatis mutandis, K. and T. v. Finland [ГО], № 25702/94, §§ 139-41, ЕСПЧ 2001-VII; Kingsley v. the United Kingdom [ГО], № 35605/97, § 34, ЕСПЧ 2002-IV; и Göç v. Turkey [ГО], № 36590/97, §§ 35-37, ЕСПЧ 2002-V).

57.  По отношение на достъпността на въпросните разпоредби и предвидимостта на тяхното действие, Съдът изтъква отново, че изразът „предвиден от закона“ изисква на първо място оспорваната мярка да бъде основана на вътрешен закон. Той се позовава също и на качеството на въпросния закон, който трябва да бъде достъпен за съответните лица и формулиран достатъчно прецизно, да за им позволи — при необходимост с подходящи препоръки — да предвидят, до степен, основателна при обстоятелствата, последиците, до които може да доведе определено действие. Опитът показва обаче, че е невъзможно да се постигне абсолютна прецизност при изготвянето на законите, особено в сфери, в които ситуацията се променя според развитието на общественото мнение. Закон, който предоставя право на преценка, не е сам по себе си несъвместим с това изискване, при условие че обхватът на преценката и начинът, по който е направена, са достатъчно ясни, като се има предвид въпросната законна цел, за да се гарантира адекватна индивидуална закрила срещу произволна намеса (вж. Müller and Others v. Switzerland, решение от 24 май 1988 г., Серия A № 133, стр. 20, § 29; Ezelin v. France, решение от 26 април 1991 г., Серия A № 202, страници 21-22, § 45; и Margareta and Roger Andersson v. Sweden, решение от 25 февруари 1992 г., Серия A № 226-A, стр. 25, § 75). Съдът приема също, че нивото на прецизност, изисквано от вътрешното законодателство — което не може в никакъв случай да предвиди всяка възможност — зависи до голяма степен от съдържанието на въпросния инструмент, сферата, която трябва да обхваща, и статута на тези, за които е предназначен. Освен това на първо място националните власти следва да тълкуват и прилагат вътрешното право (вж. Vogt v. Germany, 26 септември 1995 г., Серия A № 323, стр. 24, § 48).

58.  В настоящия случай Съдът отбелязва, че полемиката съгласно вътрешното законодателство се отнася до конституционалността на дейностите на политическа партия и попада под юрисдикцията на Конституционния съд. Писменото законодателство, което е най-близо до въпроса дали намесата е „предвидена в закона“, е Конституцията на Турция.

59.  Страните не оспорват, че дейности, които противоречат на принципите на равнопоставеност и зачитане на демократичната и светска република, са несъмнено противоконституционни съгласно чл. 68 от Конституцията. Те не отричат също, че Конституционният съд е единствено компетентен, по искане на главния прокурор, да разпусне политическа партия, която се е превърнала в средище на дейности, които противоречат на чл. 68 от Конституцията. Освен това чл. 69 от Конституцията (изменен през 1995 г.) изрично потвърждава, че само Конституционният съд има право да определи дали дадена политическа партия представлява средище на противоконституционни дейности. Съдът отбелязва, че народни представители от Refah са участвали в работата на въпросната парламентарна комисия и обсъжданията във Великото народно събрание относно промените в Конституцията от 1995 г. (вж. параграф 11 по-горе).

60.  Освен това фактът, че на 12 април 1991 г. дейности, които противоречат на светския принцип, престават да подлежат на наказателни санкции не е оспорен от страните. Съдът отбелязва, че, както Конституционният съд на Турция обяснява в решението си от 9 януари 1998 г., това води до разделение между Закона за политическите партии и Конституцията във връзка с разпоредбата на раздел 103(2) от въпросния закон, според която за да представлява съответната партия „средище на противоконституционни дейности“, тя трябва да е отказала да изключи тези свои членове, които са били обвинени в криминални престъпления, което заедно с измененията в Наказателния кодекс от 12 април 1991 г. е лишило от съдържание правомощията на Конституционния съд да разпуска политически партии, които представляват средища на дейности против светските принципи, въпреки че тези правомощия са ясно предоставени от членове 68 § 4, 69 §§ 4 и 6 от Конституцията.

61.  Остава да се определи дали жалбоподателите са били наясно с възможността за пряко приложение на Конституцията в техния случай и дали по този начин са можели да предвидят рисковете, произтичащи от противосветските дейности на партията им или от отказа им да се разграничат от подобен род дейности, без да се следва процедурата, заложена в раздел 103(2) от Закона за политическите партии.

За да отговори на този въпрос, Съдът първо трябва да разгледа приложимите особености на правната рамка, на фона на която са се случили фактите по делото, посочена в решението на Конституционния съд на Турция и неоспорена от страните. Конституцията на Турция не може да бъде променяна с обикновено законодателство и има превес над статутното право; конфликти между разпоредбите на Конституцията и тези на обикновеното законодателство се решават в полза на Конституцията. Освен това Конституционният съд има правото и задължението да разглежда конституционалността на законодателството. Когато в конкретен случай е налице противоречие между разпоредбите на приложимото статутно право и тези на Конституцията, какъвто е настоящият случай, Конституционният съд има ясното изискване да даде превес на разпоредбите на Конституцията, като пренебрегне противоконституционните разпоредбите на съответното законодателство.

62.  След това Съдът взема предвид статута на жалбоподателите като лица, към които са насочени съответните правни инструменти. Refah е голяма политическа партия, която има юридически съветници, запознати с конституционното право и правилата за политическите партии. Г-н Necmettin Erbakan, г-н Şevket Kazan и г-н Ahmet Tekdal също са политици с опит. Като членове на парламента на Турция, те са вземали участие в парламентарни обсъждания и процедури във връзка с промени в Конституцията, по време на които са засегнати правомощието на Конституционния съд да постановява, че дадена партия се е превърнала в средище на противоконституционни дейности и различията между новия текст на Конституцията и Закон № 2820. Освен това г-н Şevket Kazan и г-н Ahmet Tekdal са юристи по професия (вж. параграфи 10-11 по-горе)

63.  При тези обстоятелства Съдът счита, че жалбоподателите основателно са могли да предвидят, че поемат риск от производство за разпускане на Refah, в случай че ръководителите и членовете на партията участват в дейности, които противоречат на светските принципи, както и че фактът, че мерките, заложени в раздел 103(2) от Закон № 2820 не са предприети, поради неприложимост в резултат на промените в Наказателния кодекс от 1991 г. по отношение на дейностите, които противоречат на светските принципи, не може да предотврати изпълнението на процедурата по разпускане, наложена от Конституцията на Турция.

64.  Следователно намесата е „предвидена по закон“.

2.  Законна цел

65.  Правителството заявява, че въпросната намеса има няколко законни цели, а именно защита на обществената безопасност, националната сигурност и правата и свободите на другите, както и предотвратяването на престъпления.

66.  Жалбоподателите приемат по принцип, че защитата на обществената безопасност и правата и свободите на другите, както и предотвратяването на престъпления може да зависи от защитата на принципа на светската държава. Въпреки това те заявяват, че с пледирането на тези цели Правителството се опитва да прикрие основните причини, довели до разпускането на Refah. В действителност според тях това е била целта на големи търговски концерни и военните, чиито интереси са били застрашени от икономическата политика на Refah, която включва намаляване на националния дълг до нула.

67.  Съдът счита, че жалбоподателите не са представили достатъчно доказателства за това, че Refah е разпусната поради причини, различни от цитираните от Конституционния съд. Като има предвид значението на принципа на светската държава за демократичната система в Турция, Съдът счита, че разпускането на Refah има няколко законни цели, изброени в чл. 11, а именно защита на националната сигурност и обществената безопасност, предотвратяване на безредици или престъпления, както и закрила на правата и свободите на другите.

3.  „Необходима в едно демократично общество“

(а)   Аргументи на страните

(i)  Жалбоподателите

68.  На първо място жалбоподателите заявяват, че критиките, отправени към Refah въз основа на изказвания, направени преди няколко години, не са достатъчни да докажат, че партията представлява заплаха за секуларизма и демокрацията в Турция по времето, когато е образувано производството за разпускането ѝ.

69.  Освен това те заявяват, че Refah е дошла на власт тринадесет години след основаването си. С милионите си членове тя има дългогодишен политически опит и е поела редица отговорности в местната и централната власт. За да определи дали е необходимо разпускането на партията, Съдът следва да направи оценка на всички фактори, довели до решението, и на всички дейности на партията от създаването ѝ.

70.  Жалбоподателите подчертават и факта, че Refah е била на власт една година – от юни 1996 г. до юли 1997 г. – през който период тя е могла да внесе проект за законодателство за въвеждане на режим, основан на ислямските закони. Но не е направила такова нещо. Жалбоподателите заявяват, че „строг“ европейски надзор от страна на Съда е щял да покаже, че Refah е спазвала демократичните принципи

71.  Във връзка с приписаните на Refah изявления и постъпки, цитирани в решението за разпускане, жалбоподателите твърдят, че поради факта, че тези постъпки и изказвания са на членове, които са изключени от партията, Refah не може да носи отговорност за тях. Коментарите на председателя на Refah г-н Necmettin Erbakan трябва да се тълкуват в контекст и предвид пълния текст на изявленията, от които са взети. В тези изказвания не се защитава насилието.

72.  Във връзка с теорията за множествеността на правните системи, жалбоподателите изтъкват, че изказванията на г-н Necmettin Erbakan по този въпрос са единичен случай и са направени през 1993 г. Не е политика на Refah, като политическа партия, да въвежда многообразие от правни системи, но във всички случаи това, което г-н Necmettin Erbakan е предложил, е само въвеждане на „гражданскоправна“ система, основана на свободата на договаряне, което не би засегнало общата сфера на публичното право. Осуетяването на подобна политика в името на специалната роля на секуларизма в Турция представлява дискриминация на мюсюлманите, които желаят да живеят собствения си живот според правилата, определени от тяхната религия.

73.  По въпроса дали Refah има за цел да въведе режим, основан на шериата, жалбоподателите отбелязват на първо място, че в устава или програмата на Refah не се споменават шериата и исляма. На второ място те отбелязват, че анализът на изказванията, направени от ръководителите на Refah, не показва, че въвеждането на шериата в Турция е политика на партията. Желанието шериата да бъде въведен в Турция, изразено от някои народни представители, които впоследствие са изключени от Refah, не може да се приписва на партията като цяло. Във всички случаи предложението за въвеждане на шериата и плана за установяване на множество от правни системи са несъвместими, като Конституционният съд е направил грешка като обвинява Refah, че подкрепя едновременно и на двете предложения.

74.  Освен това според изложенията на жалбоподателите понятието „справедлив ред“, споменато в изказвания на членове на партията, не се отнася за религиозен ред, противно на изложеното в решението на състава. Много теоретици използват същия термин, за да опишат идеалното според тях общество, без да му придават религиозен оттенък.

75.  По-нататък жалбоподателите оспорват изложението в параграф 72 от решението на състава, че „Е трудно човек да се обявява за зачитане на демокрацията и човешките права, като в същото време подкрепя режим, основан на шериата ...“. Те заявяват, че подобно изявление може да доведе до разделение между „християндемократите“ и „демократите мюсюлмани“ и представлява дискриминация срещу 150-те милиона мюсюлмани от общо 800 милиона население на Европа. Във всеки случай те считат, че въпросът не е от компетентността на Съда.

76.  По въпроса за прибягването до сила, жалбоподателите твърдят, че макар някои членове на Refah да са споменали подобна възможност в изказванията си, нейни членове никога не са се опитвали да използват сила. Неизбежното заключение е, че подложените на критика в тази връзка постъпки и изказвания не представляват реална опасност за принципа на светската държава в Турция по времето, когато партията е разпусната. Някои членове, които са направили подобни изявления, са изключени от Refah. На един от тях е повдигнато обвинение точно преди разпускането, така че Refah не е имала достатъчно време да го изключи, преди да бъде разпусната. Другите изявления, за които ръководителите на Refah са подложени на критика, са направени преди партията да дойде на власт.

77.  На последно място жалбоподателите заявяват, че въпросната намеса не е пропорционална на преследваните цели. Те акцентират конкретно върху строгата санкция, изразяваща се в разпускане на политическа партия, заради изявления, направени от някои нейни членове, мащаба на политическите ограничения, наложени върху тримата жалбоподатели г-н Necmettin Erbakan, г-н Şevket Kazan и г-н Ahmet Tekdal, както и сериозните финансови загуби, понесени от Refah след разпускането ѝ.

(ii)  Правителството

78.  На въпроса дали Refah представлява опасност по времето на разпускането си, Правителството отбелязва, че партията никога не е била на власт еднолично и следователно никога не е имала възможност да приведе в действие плана си за установяване на теократична държава на практика. Правителството заявява, че ако Refah е била еднолично на власт, тя е щяла да има пълната възможност да осъществи политиката си, като по този начин сложи край на демокрацията.

79.  Правителството заявява още, че изявленията, подложени на критика от Конституционния съд, могат да се припишат на Refah. Правителството изтъква, че чл. 4 от устава на партията предвижда изключване на членове, отговорни за постъпки, противоречащи на решенията на изпълнителните ѝ органи; съгласно чл. 5 от устава членове, които извършат постъпки в противоречие с устава и програмата на партията, подлежат на същата санкция. Правителството изтъква, че тези разпоредби никога не са прилагани по отношение на членовете на Refah, виновни за противозаконните постъпки и изявления.

80.  Освен това планът за въвеждане на множественост от правни системи, от който Refah никога не се е отказвала, е явно несъвместим с принципа на недискриминация, който е заложен в Конвенцията и е един от основните принципи на демокрацията.

81.  Във връзка с въпроса дали Refah подкрепя въвеждането на шериата в Турция, Правителството отбелязва, че не официалната програма на партията е проблем, а фактът, че някои аспекти на дейностите и изявленията на ръководители на Refah недвусмислено показват, че партията ще се бори за въвеждането на шериата, ако поеме еднолично властта. От Правителството изтъкват, че концепцията за „справедлив ред“, цитирана от Refah, е била в основата на кампанията им по време на общите избори през 1995 г. Като са обяснили концепцията за „справедлив ред“ в контекста на тази пропаганда, ръководителите на Refah ясно са се позовавали на ред, основан на шериата.

82.  Правителството приема становището, изразено от Конституционния съд и в параграф 72 от решението на състава, че е трудно шериатът да съществува мирно в рамките на демокрацията и системата на Конвенцията. Теократичната държава не може да бъде демократична държава, както е видно от историята на Турция по време на Османската империя и от други примери. Правителството посочва редица примери на несъвместимост между основните правила на шериата и правата и свободите, гарантирани от Конвенцията.

83.  Правителството не вярва, че Refah е удовлетворена да тълкува по различен начин принципа на светската държава. По негово мнение партията иска да изкорени този принцип. Това е очевидно от изявленията, направени от името на Refah по време на последните обсъждания във връзка с промените в Конституцията, тъй като Refah много ясно предлага заличаването на принципа на светската държава от основния закон на държавата.

84.  Във връзка с възможността за използването на сила като метод на политическа борба, Правителството цитира изявленията на членове на Refah, които се обявяват в защита на използването на сила, за противопоставяне на определени държавни политики или за завземане и задържане на властта. От Правителството заявяват, че редица действия и изказвания на членове на Refah представляват подбуждане към народно въстание и насилието като цяло, характеризиращо всяка „свещена война“.

85.  По-нататък Правителството отбелязва, че по това време радикални ислямистки групировки, като например Хизбула, извършват многобройни терористични актове в Турция. Също по това време в изказванията си членовете на Refah се застъпват за ислямския фундаментализъм, пример за което е посещението на един от жалбоподателите, г-н Şevket Kazan, министър на правосъдието по това време, при кмет, който е задържан за организиране на „Йерусалимска вечер“ в стая, украсена с плакати, изобразяващи ръководителите на терористичните организации Хамас и Хизбула.

(б) Преценката на Съда

(i) Общи принципи

(α)  Демокрацията и политическите партии в системата на Конвенцията

86.  По въпроса за връзката между демокрацията и Конвенцията, Съдът вече е постановил в United Communist Party of Turkey and Others v. Turkey (решение от 30 януари 1998 г., Доклади от съдебни постановления и решения 1998-I, страници 21-22, § 45) следното:

„Несъмнено демокрацията представлява основен елемент от европейския обществен ред ...

Това е очевидно на първо място от Преамбюла на Конвенцията, който  установява изключително ясна връзка между Конвенцията и демокрацията, и гласи, че зачитането и по-нататъшното прилагане на правата на човека и основните свободи се гарантират най-добре от една страна по пътя на ефективната политическа демокрация, а от друга – чрез общо разбиране и спазване на правата на човека ... Преамбюлът продължава с уверението, че европейските страни споделят общо наследство от политически традиции, идеали, свободи и върховенство на закона. Съдът е отбелязал, че това общо наследство съдържа основополагащите ценности на Конвенцията ...; Съдът неколкократно е изтъквал, че Конвенцията има за цел да поддържа и провъзгласява идеалите и ценностите на демократичното общество ...

Освен това членове 8, 9, 10 и 11 от Конвенцията гласят, че намесата в упражняването на правата, които те гарантират, трябва да се оценява според това какво е „необходимо в едно демократично общество“. Единствената необходимост, която може да оправдае намеса в някое от тези права, следователно е тази, която може да заяви, че води началото си от „демократично общество“. Така демокрацията се явява единственият политически модел, предвиден в Конвенцията, и съответно единственият съвместима с нея.“

87.  Съдът многократно е потвърждавал фундаменталната роля в демократичния режим на политическите партии, които се ползват от свободите и правата, залегнали в чл. 11 и чл. 10 от Конвенцията.

В решението United Communist Party of Turkey and Others, цитирано по-горе, Съдът констатира, че намира за още по-убедителен от текста на чл. 11 факта, че политическите партии са форма на сдружение, което е от значение за правилното функциониране на демокрацията (стр. 17, § 25). Предвид ролята, която играят политическите партии, всички мерки, предприети срещу тях, засягат свободата на сдружаване и следователно демокрацията в съответната държава (стр. 18, § 31).

Същността на ролята, която играят политическите партии, е, че са единствените органи, които могат да дойдат на власт и могат да окажат влияние върху режима на своите държави като цяло. С предложенията за цялостен обществен модел, които представят на електората, и с възможността си да ги осъществят след като дойдат на власт, политическите партии се различават от други организации, които вземат участие в политиката.

88.  Освен това Съдът и преди е отбелязвал, че отстояването на гледни точки и свободата на изразяването им по смисъла на чл. 10 от Конвенцията е една от целите на свободите на събиране и сдружаване, залегнали в чл. 11. Това е още по-валидно във връзка с политическите партии предвид тяхната съществена роля в гарантирането на плурализма и правилното функциониране на демокрацията (пак там, страници 20-21, §§ 42-43).

89.  Съдът счита, че не може да има демокрация без плурализъм. Поради тази причина свободата на изразяване, залегнала в чл. 10, е приложима при условията на ал. 2 не само за „информация“ и „идеи“, които са посрещнати благосклонно, като ненарушаващи закона или с безразличие, но също и за такива, които отправят обиди, скандализират или внасят безпокойство (вж., наред с много други дела, Handyside v. the United Kingdom, решение от 7 декември 1976 г., Серия A № 24, стр. 23, § 49, и Jersild v. Denmark, решение от 23 септември 1994 г., Серия A № 298, стр. 26, § 37). Доколкото дейностите им формират част от общо упражняване на правото на изразяване, политическите партии също имат правото да търсят закрила по чл. 10 от Конвенцията (вж. United Communist Party of Turkey and Others, цитирано по-горе, стр. 20-21, § 43).

(β)  Демокрацията и религията в системата на Конвенцията

90.  За целите на настоящото дело Съдът се позовава също на съдебната си практика във връзка с мястото на религията в демократичното общество и демократичната държава. Съдът подчертава отново, че гарантирана от член 9, свободата на мисълта, съзнанието и религията е една от основите на „демократичното общество“ по смисъла на Конвенцията. В религиозен аспект това е един от най-важните елементи, който осмисля самоличността на вярващите и разбиранията им за живота, но е и безценен актив за атеистите, агностиците, скептиците и незаинтересованите. Неделимостта на плурализма от демократичното общество, която е извоювана на висока цена през вековете, зависи от него. Тази свобода включва, наред с другото, свободата на изповядване или неизповядване на религиозни убеждения и практикуване или непрактикуване на определена религия (вж. Kokkinakis v. Greece, решение от 25 май 1993 г., Серия A № 260-A, стр. 17, § 31 и Buscarini and Others v. San Marino [ГО], № 24645/94, § 34, ЕСПЧ 1999-I).

91.  Освен това в демократичните общества, в които съжителстват няколко религии, изповядвани от едно и също население, може да се наложи налагането на ограничения на тази свобода, за да се съгласуват интересите на различните групи и да се гарантира зачитането на убежденията на всеки (вж. Kokkinakis, цитирано по-горе, стр. 18, § 33). Съдът често е подчертавал ролята на държавата като неутрален и безпристрастен организатор на изповядването на различни религии, вероизповедания и убеждения и е заявявал, че тази роля допринася за обществения ред, хармонията и търпимостта между религиите в демократичното общество. Съдът счита също така, че задължението на държавата да бъде неутрална и безпристрастна е несъвместимо с правомощията ѝ да извършва оценка на законността на религиозните убеждения (вж., mutatis mutandis, Cha’are Shalom Ve Tsedek v. France [ГО], № 27417/95, § 84, ЕСПЧ 2000-VII) и често налага държавата да гарантира взаимна търпимост между противопоставящите се групи (вж., mutatis mutandis, Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, № 45701/99, § 123, ЕСПЧ 2001-XII).

92.  Установената съдебна практика на Съда потвърждава тази функция на държавата. Тя е посочвала, че в демократичното общество държавата има право да ограничи свободата на изповядване на религия, например чрез носенето на ислямска забрадка, ако упражняването на тази свобода влиза в противоречие със закрилата на правата и свободите на другите, обществения ред и сигурност (вж. Dahlab v. Switzerland (РД), № 42393/98, ЕСПЧ 2001-V).

Макар че свободата на религията е преди всичко въпрос на индивидуален избор, тя също така включва свободата на изповядване на дадена религия индивидуално или колективно, публично или в кръга на тези, чиито религиозни убеждения се споделят. Член 9 изброява редица форми на проява на религия или убеждения, а именно богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали. Въпреки това той не осигурява закрила на всяка постъпка, мотивирана или повлияна от религия или убеждение (вж. Kalaç v. Turkey, решение от 1 юли 1997 г., Доклади 1997-IV, стр. 1209, § 27).

Задължението на преподавател да спазва обичайното работно време, което той счита за несъвместимо с участията му в молитви, може да е съвместимо със свободата на религията (вж. X v. the United Kingdom, № 8160/78, решение на Комисията от 12 март 1981 г., Решения и доклади (DR) 22, стр. 27), каквото е и задължението например мотоциклетистът да носи предпазна каска, което според него не отговаря на религиозните му убеждения (вж. X v. the United Kingdom, № 7992/77, решение на Комисията от 12 юли 1978 г., DR 14, стр. 234).

93.  При прилагане на посочените по-горе принципи по отношение на Турция институциите на Конвенцията са изразявали становището, че принципът на светската държава със сигурност е един от основните принципи на държавата, които са в хармония с върховенството на закона и зачитането на човешките права и демокрацията. Отношение, което не зачита този принцип, не е задължително да се приеме като предмет на свободата на изразяване на религия и не се ползва от закрилата на чл. 9 от Конвенцията (вж. становището на Комисията, изложено в неин доклад от 27 февруари 1996 г. по делото Kalaç, цитирано по-горе, стр. 1215, § 44, и, mutatis mutandis, стр. 1209, §§ 27-31).

94.  За да изпълни ролята си на неутрален и безпристрастен организатор на изповядването на религиозните убеждения, държавата има право да реши да наложи на настоящи или бъдещи държавни служители, които следва да упражняват част от своята суверенна власт, задължението да се въздържат от вземане на участие в движения на ислямски фундаменталисти, чиито цели и планове за действия са свързани с превъзходството на религиозните правила (вж., mutatis mutandis, Yanasik v. Turkey, no. 14524/89, решение на Комисията от 6 януари 1993 г., DR 74, стр. 14 и Kalaç, цитирано по-горе, стр. 1209, § 28).

95.  В държава като Турция, където голяма част от населението изповядва конкретна религия, мерките, предприети в университетите за недопускане на определени фундаменталистки религиозни движения да окажат натиск върху студенти, които не изповядват тази религия, или на тези, които изповядват друга религия, могат да бъдат оправдани по чл. 9 § 2 от Конвенцията. В този контекст светските университети имат право да регулират употребата на ритуали и символи на въпросната религия чрез налагане на ограничения по отношение на мястото и начина на изразяване с цел гарантиране на мирно съжителство между студенти от различни вероизповедания, като по този начин се защитава обществения ред и убежденията на другите (вж. Karaduman v. Turkey, № 16278/90, решение на Комисията от 3 май 1993 г., DR 74, стр. 93).

(γ)  Възможността за налагане на ограничения и строгият надзор от страна на Европа

96.  Свободите, гарантирани в чл. 11 и членове 9 и 10 от Конвенцията, не могат да лишат властите в държава, в която сдружаването поради дейността си представлява заплаха за държавните институции, от правото да осигуряват закрила на тези институции. В тази връзка Съдът изтъква свои предишни становища, че компромисите между изискванията за гарантиране на демократичното общество и индивидуалните права са присъщи на системата на Конвенцията. За да има компромис от такъв тип, всяка намеса на властите трябва да бъде в съответствие с ал. 2 на чл. 11 — въпрос, който Съдът разглежда по-долу. Само след извършването на прегледа Съдът може да вземе решение, предвид всички обстоятелства по делото, дали чл. 17 от Конвенцията следва да се приложи (вж. United Communist Party of Turkey and Others, цитирано по-горе, стр. 18, § 32).

97.  Съдът е определил и следните рамки, в които политическите организации могат да продължат да се ползват от закрилата на Конвенцията при извършване на дейностите си (пак там, стр. 27, § 57):

„... една от основните характеристики на демокрацията [е] възможността, която предлага за решаването на държавните проблеми чрез диалог, без прибягване до насилие, дори когато те са от неособено приятно естество. Демокрацията почива върху свободата на изразяването. От тази гледна точка не може да има оправдание за възпрепятстване на определена политическа група, само защото се стреми към обществено обсъждане на ситуацията на част от населението на държавата и към участие в политическия живот на нацията, за да намери, съгласно демократичните правила, решения, които могат да удовлетворят всички заинтересовани.“

98.  Предвид това Съдът счита, че дадена политическа партия има право да прокламира промени в законодателството и устройството на държавата при две условия: първо, използваните за целта начини, трябва да бъдат законни и демократични; второ, предлаганата промяна трябва сама по себе си да отговаря на основните демократични принципи. От това непременно следва, че политическа партия, чиито ръководители подтикват към насилие или прокарват политика, която не зачита демокрацията или която има за цел разрушаването на демокрацията и пренебрегването на правата и свободите, признати от демокрацията, не може да претендира закрилата на Конвенцията срещу санкции, наложени в тази връзка (вж. Yazar and Others v. Turkey, номера 22723/93, 22724/93 и 22725/93, § 49, ЕСПЧ 2002-II, и, mutatis mutandis, следните решения: Станков и ОМО Илинден срещу България, номера 29221/95 и 29225/95, § 97, ЕСПЧ 2001-IX, и Socialist Party and Others v. Turkey, решение от 25 май 1998 г., Доклади 1998-III, страници 1256-57, §§ 46-47).

99.  Не може да се изключи възможността политическа партия, при пледиране на правата, залегнали в чл. 11 и членове 9 и 10 от Конвенцията, да опита да извлече оттам правото да извършва дейности, които на практика имат за цел премахването на правата или свободите, заложени в Конвенцията, като по този начин доведе до разрушаване на демокрацията (вж. Communist Party (KPD) v. Germany, № 250/57, решение на Комисията от 20 юли 1957 г., Годишник 1, стр. 222). Предвид пределно ясната връзка между Конвенцията и демокрацията (вж. параграфи 86-89 по-горе), никой няма право да се позовава на разпоредбите на Конвенцията, за да отслаби или разруши идеалите и ценностите на демократичното общество. Плурализмът и демокрацията са основани на компромис, който налага различни отстъпки от лица или групи лица, които понякога трябва да дадат съгласието си за ограничаване на някои от свободите, от които се ползват, за да се гарантира по-голяма стабилност на държавата като цяло (вж., mutatis mutandis, Petersen v. Germany (РД), № 39793/98, ЕСПЧ 2001-XII).

В този контекст Съдът счита, че изобщо не е изключено тоталитарни движения, организирани под формата на политически партии, да могат да изкоренят демокрацията, след като просперират под демократичен режим, като примери за това са налице в съвременната европейска история.

100.  Съдът обаче подчертава отново, че изключенията, определени в чл. 11, в случаите, когато се касае за политически партии, трябва да се тълкуват стриктно; само убедителни и непреодолими причини могат да обосноват ограничения на свободата на сдружаване на тези партии. При определянето на необходимост по смисъла на чл. 11 § 2, Договарящите държави разполагат само с ограничена свобода на преценка. Въпреки че Съдът няма право да заема мястото на националните власти, които са в по-добра позиция от международен съд да вземат решения например по отношение на подходящото време за намеса, той трябва да упражнява строг надзор, който обхваща правото и решенията за прилагането му, включително тези, постановени от независими съдилища. Драстични мерки като разпускането на цяла политическа партия и налагане на неправоспособност на ръководителите ѝ да упражняват сходни дейности за определен период от време, могат да бъдат предприети само в най-тежките случаи (вж. следните решения: United Communist Party of Turkey and Others, цитирано по-горе, стр. 22, § 46; Socialist Party and Others, цитирано по-горе, стр. 1258, § 50; и Freedom and Democracy Party (ÖZDEP) v. Turkey [ГО], № 23885/94, § 45, ЕСПЧ 1999-VIII). При условие че отговаря на условията, определени в параграф 98 по-горе, политическа партия, ръководена от морални ценности, наложени от религия, не може да се счита за неблагоприятна по своята същност по отношение на основните принципи на демокрацията, предвидени в Конвенцията.

(δ)  Отговорност на политическа партия за постъпките и изказванията на нейни членовете

101.  Освен това Съдът счита, че уставът и програмата на дадена политическа партия не могат да се вземат предвид като единствен критерий за определяне на целите и намеренията ѝ. Политическият опит на Договарящите държави е показал, че в миналото политически партии, чиито цели са били в противоречие с основните принципи на демокрацията, не са разкривали подобни намерения в официалните си публикации до идването си на власт. Поради това Съдът винаги е изтъквал, че политическите платформи на партиите могат да прикриват цели и намерения, различни от тези, които прокламират. За да се докаже обратното, съдържанието на програмата трябва да се съпостави с действията на ръководителите на партията и позициите, отстоявани от тях. Взети заедно, тези постъпки и позиции могат да бъдат от значение при производството за разпускане на дадена политическа партия, при условие че като цяло разкриват целите и намеренията ѝ (вж. United Communist Party of Turkey and Others, цитирано по-горе. 27, § 58 и Socialist Party and Others, цитирано по-горе, страници 1257-58, § 48).

(ε)  Подходящият момент за разпускане

102.  Освен това Съдът счита, че от държавата не трябва да се иска да чака преди да се намеси, докато политическата партия дойде на власт и започне предприемането на конкретни стъпки за осъществяване на политика, която е несъвместима с нормите на Конвенцията и демокрацията, макар опасността, която тази политика представлява за демокрацията, да е достатъчно доказана и непосредствена. Съдът приема, че когато наличието на подобна опасност е установено от националните съдилища, след подробен преглед под строг европейски надзор, държавата има право „основателно да предотврати провеждането на подобна политика, която е несъвместима с разпоредбите на Конвенцията, преди да е направен опит за осъществяването ѝ посредством конкретни стъпки, които могат да засегнат гражданския мир и демократичния режим в държавата“ (вж. решението на състава, § 81).

103.  Съдът е на мнение, че подобно право на превантивна намеса от страна на държавата отговаря също така на позитивните задължения на Договарящите страни по чл. 1 от Конвенцията за обезпечаване на правата и свободите на хората в рамките на своите компетенции. Тези задължения са свързани не само с намеса в резултат на действия или бездействия от страна на представители на държавата или които се случват в обществени учреждения, но също и с намеса по отношение на физически лица в рамките на неправителствени организации (вж. например, във връзка със задължението на държавата да изгради честни болнични заведения, предприеме мерки за закрила на живота, Calvelli and Ciglio v. Italy [ГО], № 32967/96, § 49, ЕСПЧ 2002-I). Договаряща страна може да се обоснове съгласно позитивните си задължения при налагането на политически партии, които представляват органи, чиято raison d’être е да придобият власт и да управляват дейността на значителна част от държавния апарат, задължението да зачитат и защитават правата и свободите, гарантирани от Конвенцията, и задължението да не прокарват политически програми в противоречие с основните принципи на демокрацията.

(ζ)  Цялостен преглед

104.  С оглед на горните съображения, цялостният преглед от страна на Съда на въпроса дали разпускането на политическа партия, която излага на риск от заплаха на демократичните принципи, отговаря на „неотложна социална потребност“ (вж. например Socialist Party and Others, цитирано по-горе, стр. 1258, § 49) трябва да се съсредоточи върху следните въпроси: (i) дали е налице правдоподобно доказателство, че рискът за демокрацията (ако се предположи, че такъв доказано съществува) е достатъчно непосредствен; (ii) дали действията и изказванията на ръководителите и членовете на политическата партия могат да бъдат приписани на партията като цяло; и (iii) дали действията и изказванията, които се приписват на политическата партия, представляват цялостна и ясна картина на обществения модел, замислен и застъпван от партията, който е несъвместим с концепцията за „демократично общество“.

105.  Цялостният преглед на точките по-горе показва, че Съдът също така трябва да вземе под внимание историческия контекст, в който се осъществява разпускането на въпросната партия, и общия интерес при зачитането на принципа на секуларизма в този контекст във въпросната държава с цел гарантиране на правилното функциониране на „демократичното общество“ (вж., mutatis mutandis, Petersen, цитирано по-горе).

(ii) Приложение на посочените по-горе принципи към настоящото дело

106.  Съдът ще посвети първата част на прегледа си на въпроса дали разпускането на Refah и второстепенните санкции, наложени на другите жалбоподатели, отговарят на „неотложна социална потребност“. След това Съдът ще определи, ако се наложи, дали тези санкции са „пропорционални на преследваните законни цели“.

(α)  Неотложна социална потребност

Подходящият момент за разпускане

107.  Съдът първо ще реши дали Refah е представлявала заплаха за демократичния режим по времето, когато е разпусната.

Съдът отбелязва в тази връзка, че Refah е основана през 1983 г., взела е участие в редица общи и местни изборни кампании и е получила близо 22% от гласовете на общите избори през 1995 г., което ѝ дава 158 места във Великото народно събрание (от общо 450 към момента на настъпване на събитията). След споделяне на властта в коалиционно правителство Refah получава около 35% от гласовете на местните избори, проведени през ноември 1996 г. Според социологическо проучване, проведено през януари 1997 г., ако общите избори са били проведени по това време, Refah е щяла да получи 38% от гласовете. Според прогнозите на същото проучване, Refah е можела да получи 67% от гласовете на общите избори, които вероятно са щели да се проведат близо четири години по-късно (вж. параграф 11 по-горе). Независимо от несигурното естество на някои социологически проучвания, тези цифри показват значителното увеличение на влиянието на Refah като политическа партия и шансовете ѝ еднолично да поеме властта.

108.  Съответно Съдът счита, че по време на разпускането ѝ, Refah има реален потенциал да вземе властта, без да бъде ограничена от компромисите, които са присъщи на една коалиция. Ако Refah беше предложила програма, която противоречи на демократичните принципи, монополът ѝ по отношение на политическата власт щеше да ѝ позволи да установи обществения модел, предвиден в нея.

109.  По отношение на аргумента на жалбоподателите, че Refah е санкционирана заради изказвания на нейни членове, направени няколко години преди разпускането ѝ, Съдът счита, че турските съдилища, при разглеждане на конституционалността на действията на партията, е могъл основателно да вземе предвид увеличението с времето на действителния риск, който представляват дейностите на Refah за принципите на демокрацията. Същото се отнася и за прегледа на спазването от страна на Refah на принципите, заложени в Конвенцията.

Първо, програмата и политиките на една политическа партия могат да бъдат разяснени чрез натрупване на действия и изказвания на нейните членове в сравнително дълъг период от време. Второ, съответната партия може с годините да увеличи шансовете си за получаване на политическа власт и осъществяване на политиките си.

110.  Тъй като в настоящия случай има основания да се смята, че политиките на Refah представляват опасност за правата и свободите, гарантирани от Конвенцията, реалните шансове партията да осъществи програмата си след поемане на властта, правят тази опасност по-осезаема и по-непосредствена. При това положение Съдът не може да отправя критики към националните съдилища за това, че не са реагирали по-рано с риск да се намесят преждевременно и преди съответната опасност да се материализира и да стане реална. Съдът не може да отправя критики към тях и за това, че не са изчакали, с риск от поставяне на политическия режим и гражданския мир под заплаха, Refah да вземе властта и да пристъпи към действия, например чрез прокарване на законопроекти в Парламента, за да осъществи плановете си.

Накратко Съдът счита, че при избора си на момент на намеса в настоящия случай националните власти не са преминали границите на свободата на преценка, предоставена им по Конвенцията.

Отговорност на Refah за действията и изказванията на нейните членовете

111.  Страните пред Съда са съгласни, че нито в устава, нито в коалиционната програма, обсъждана с друга политическа партия – Партията на верния път (Doğru Yol Partisi) – Refah не е предлагала промяна на конституционната уредба на Турция, която би била в противоречие с основните принципи на демокрацията. Refah е разпусната въз основа на направените изявления и приетите позиции от страна на нейния председател и някои от членовете ѝ.

112.  Тези изявления и позиции са направени или приети, според Конституционния съд, от седем водещи фигури в Refah, а именно от нейния председател г-н Necmettin Erbakan, от двамата ѝ заместник-председатели г-н Şevket Kazan и г-н Ahmet Tekdal, от трима народни представители от Refah във Великото народно събрание, г-н Şevki Yılmaz, г-н Hasan Hüseyin Ceylan и г-н İbrahim Halil Çelik, както и от кмета на град Коня, г-н Recai Karatepe, избран с подкрепата на Refah.

113.  Съдът счита, че изявленията и действията на г-н Necmettin Erbakan в качеството му на председател на Refah или на министър-председател, избран предвид позицията му на ръководител на неговата партия, могат безспорно да бъдат приписани на Refah. Ролята на председател, който често е емблематична фигура в партията, в този аспект се различава от тази на редови член. Коментари по политически деликатни въпроси или позиции, направени от председател на дадена партия, се възприемат от политическите институции и от общественото мнение като действия, отразяващи гледната точка на партията, а не като лични мнения, освен ако няма изрично уточнение, че това не е така. Съдът отбелязва в тази връзка, че г-н Erbakan никога не е посочвал ясно, че изказванията и позициите му не отразяват политиката на Refah или че изразява собствено мнение.

114.  Съдът счита, че изказванията и позициите на заместник-председателите на Refah може да се възприемат по същия начин като тези на председателя. Освен ако не е посочено друго, коментари на подобни лица по политически въпроси се приписват на партията, която те представляват. В настоящия случай това се отнася за коментарите на г-н Şevket Kazan и г-н Ahmet Tekdal.

115.  Освен това Съдът счита, че доколкото действията и коментарите на другите членове на Refah, които са народни представители или заемат длъжности в местната власт, образуват едно цяло, което разкрива целите и намеренията на партията и дава пример, когато се разглежда в своята цялост, за модел на желано общество – това също може да бъде приписано на Refah. Тези действия или коментари има вероятност да окажат влияние върху потенциалните гласоподаватели като подхранват техните надежди, очаквания или страхове, не защото са дело на физически лица, а защото са били извършени или направени от името на Refah от народни представители и кмет, всички избрани с платформата на партията. Подобни действия и изказвания са потенциално по-ефективни от отвлечените понятия, написани в устава и програмата на партията за постигане на незаконни цели. Съдът счита, че подобни действия и изказвания се отнасят за дадена партия, освен ако тя не се разграничи от тях.

Малко по-късно обаче Refah издига кандидатурите на отговорните за тези действия и изказвания за важни постове, като например народен представител или кмет на голям град, и разпространява едно от незаконосъобразните изказвания сред местните си структури, за да служи като материал за политическо обучение на членовете. Преди да бъде образувано производството по разпускането на Refah, не са предприети дисциплинарни действия в рамките на партията срещу авторите на изказванията във връзка с техните дейности или публични изявления, като Refah никога не е отправяла критики към коментарите им. Съдът приема заключението на Конституционния съд на Турция по този въпрос, че Refah е взела решение да изключи отговорните за въпросните действия и изказвания с надежда да избегне разпускането и че решението не е взето свободно, както би трябвало да се взимат решенията на ръководителите на сдружения, ако е необходимо да бъдат признати по чл. 11 (вж., mutatis mutandis, Freedom and Democracy Party (ÖZDEP), цитирано по-горе, § 26).

Съдът съответно стига до заключението, че действията и изказванията на членовете и ръководителите на Refah, цитирани от Конституционния съд в решението му за разпускане, се отнасят за цялата партия.

Основните съображения за разпускането, цитирани от Конституционния съд

116.  По този въпрос Съдът счита, че измежду аргументите за разпускане, изложени от главния прокурор към Касационния съд, тези, които са цитирани от Конституционния съд като мотиви за констатацията му, че Refah се е превърнала в средище на противоконституционни дейности, могат да бъдат класифицирани в три основни групи: (i) аргументите, че Refah има намерение да установи множественост на правните системи, което води до дискриминация въз основа на религиозни убеждения; (ii) аргументите, че Refah възнамерява да наложи шериата във вътрешните или външните отношения на мюсюлманската общност в контекста на това многообразие от правни системи; и (iii) аргументите, основани на изявленията, направени от членове на Refah относно възможността за използване на сила като политически метод. Следователно Съдът трябва да ограничи прегледа си до тези три групи аргументи, цитирани от Конституционния съд.

     (а)          Планът за установяване на многообразие от правни системи

117.  Съдът отбелязва, че Конституционният съд е взел предвид в тази връзка две изявления на председателя на Refah г-н Necmettin Erbakan, направени на 23 март 1993 г. в парламента и на 10 октомври 1993 г. по време на конференция на партията (вж. параграф 28 по-горе). Предвид съображенията по въпроса за подходящия момент за разпускането на партията (вж. параграфи 107-10 по-горе) и за отнасянето към Refah на изказванията на г-н Necmettin Erbakan (вж. параграф 113 по-горе), Съдът е на мнение, че тези две изказвания могат да се разглеждат като отразяващи една от политиките, заложени в част от програмата на Refah, въпреки че уставът на партията не съдържа нищо по този въпрос.

118.  Във връзка с аргумента на жалбоподателите, че когато Refah е на власт, никога не е предприемала конкретни мерки за осъществяване на идеята, стояща зад това предложение, Съдът счита, че не би било реалистично да се чака, докато Refah заеме позиция да включва подобни цели в коалиционната програма, договорена с десноцентристка политическа партия. Съдът просто отбелязва, че многообразието от правни системи е политика, заложена в част от програмата на Refah.

119.  Съдът не вижда причини да се разграничи от заключението на състава, че множествеността на правните системи, предложена от Refah, не може да се счита за съвместима със системата на Конвенцията. В своето решение съставът представя следните мотиви:

„70.  … Съдът счита, че предложението на Refah, според което трябва да се установи многообразие от правни системи, би въвело във всички правни взаимоотношения разграничение между хората въз основа на религия, би категоризирало всеки според религиозните му убеждения и би му гарантирало права и свободи не като физическо лице, а според принадлежността му към религиозно движение.

Съдът е на мнение, че подобен социален модел не може да се счита за съвместим със системата на Конвенцията по две причини:

Първо, той ще премахне ролята на държавата на гарант на индивидуалните права и свободи и безпристрастен организатор на дейността на различните вероизповедания и религии в демократичното общество, тъй като би задължил хората да спазват не правилата на държавата, определени при изпълнението от нейна страна на посочените по-горе функции, а статични правни норми, наложени от въпросната религия. Но държавата има позитивното задължение да гарантира, че всеки под нейната юрисдикция се ползва изцяло, без право на отказ, от правата и свободите, гарантирани от Конвенцията (вж., mutatis mutandis, Airey v. Ireland,  решение от 9 октомври 1979 г., Серия A № 32, стр. 14, § 25).

Второ, подобна система безспорно би довела до нарушаване на принципа на недискриминация между хората по отношение на публичните свободи, от които те се ползват, което е един от основните принципи на демокрацията. Разликата в отношението към хората във всички сфери на публичното и частното право в зависимост от тяхната религия или убеждения не може да бъде оправдана по Конвенцията и по-конкретно по чл. 14 от нея, който забранява дискриминацията. Подобно различно отношение не може да поддържа справедлив баланс между, от една страна, исканията на определени религиозни групи, които желаят да се ръководят от техни собствени правила и, от друга страна, интересите на обществото като цяло, които трябва да се основават на мир и търпимост между различните религии и убеждения (вж., mutatis mutandis, решение от 23 юли 1968 г. по  „Белгийското езиково“ дело, Серия A № 6, стр. 33-35, §§ 9 и 10, и Abdulaziz, Cabales and Balkandali v. the United Kingdom, решение от 28 май 1985 г., Серия A № 94, стр. 35-36, § 72).

     (б)  Шериат

120.  Съдът отбелязва на първо място, че намерението да се установи режим въз основа на шериата изрично се съдържа в следните коментари, цитирани от Конституционния съд, направени от определени членове на Refah, всички те народни представители:

—   В телевизионно интервю, излъчено на 24 ноември 1996 г., г-н Hasan Hüseyin Ceylan, народен представител от Refah, избран от провинция Анкара, заявява, че шериатът е решението за държавата (вж. параграф 34 по-горе);

—   На 8 май 1997 г. г-н İbrahim Halil Çelik, народен представител от Refah, избран от провинция Şanlıurfa, заявява: „Ще се боря докрай за въвеждането на шериата.“ (вж. параграф 37 по-горе);

—   През април 1994 г. г-н Şevki Yılmaz, народен представител от Refah, избран от провинция Rize, призовава вярващите да „търсят отговорност от тези, които обърнаха гръб на предписанията на Корана и на тези, които лишиха Пророка на Аллах от неговата юрисдикция в държавата си“ и изтъква: „Само 39% [от правилата] от Корана се прилагат в тази държава. Шест хиляди и петстотин стиха са безмълвно забравени ...“ Той продължава с думите: „Условието, което трябва да се изпълни пред молитвите, е ислямизацията на властта. Аллах казва, че преди джамиите пътят на властта трябва да бъде мюсюлмански“ и „Въпросът, който ще ви зададе Аллах, е следният: „Защо във времена на богохулен режим, не работихте за създаването на ислямска държава?“ Erbakan и приятелите му искат да докарат исляма в тази държава под формата на политическа партия. Прокурорът ясно разбира това. Ако ние можем да го разберем като него, проблемът ще бъде решен“ (вж. параграф 33 по-горе).

121.  Освен това Съдът отбелязва следните коментари на председателя и заместник-председателя на Refah относно тяхното желание да установят „справедлив ред“ или „ред на справедливостта“ или „Божи ред“, които Конституционния съд взема под внимание:

—   На 13 април 1994 г. г-н Necmettin Erbakan заявява: „Refah ще дойде на власт и ще се създаде справедлив ред [adil dozen]“ (вж. параграф 31 по-горе), а в изказване от 7 май 1996 г. той хвали „тези, които дават своя принос с убеждение за върховенството на Аллах“ (вж. параграф 39 по-горе);

—   По време на поклонение през 1993 г. г-н Ahmet Tekdal заявява: „Ако хората … не работят достатъчно усилено за установяването на „hak nizami“ [справедливия ред или Божия ред], … те ще бъдат тероризирани от [ренегати] и накрая ще изчезнат … те няма да могат да се изправят достатъчно достойно пред Аллах, тъй като не са работили за установяването на „hak nizami““ (вж. параграф 35 по-горе).

122.  Въпреки че последните две изявления са обект на различни тълкувания, общото между тях е, че и двете се отнасят до религиозни или божи правила като основа за политически режим, които говорещите желаят да въведат. Те издават неяснота по отношение на зачитането от страна на направилите изказванията на друг ред, който не е основан на религиозни норми.  Предвид контекста, породен от различните мнения, приписани на ръководителите на Refah, цитирани в решението на Конституционния съд, например по въпроса за носенето на ислямски забрадки в обществения сектор или организацията на работното време на държавните служители, която да отговаря на определеното време за молитви, съответните изявления основателно могат да се считат за потвърждаващи изявленията от страна на народните представители от Refah, които разкриват намерението на партията да установи режим, основан на шериата. Съдът следователно може да приеме заключението на Конституционния съд, че тези коментари и позиции на ръководителите на Refah образуват едно цяло и дават ясна картина на замислен и предложен от партията модел на държава и общество, организирани според религиозните норми.

123.  Съдът се съгласява с мнението на състава, че шериатът е несъвместим с основните принципи на демокрацията, предвидени в Конвенцията:

„72.  Както Конституционния съд, Съдът счита, че шериатът, който вярно отразява догмите и духовните правила, установени от религията, е устойчив и постоянен. Принципи като например плурализма в политическата сфера или постоянното развитие на обществените свободи, нямат място в него. Съдът отбелязва, че взети заедно, противозаконните изявления, в които изрично се споменава въвеждането на шериата, е трудно да бъдат съгласувани с основните принципи на демокрацията, предвидени в Конвенцията като цяло. Трудно е да се декларира зачитане на демокрацията и човешките права, като в същото време се подкрепя режим, основан на шериата, който ясно се разграничава от ценностите на Конвенцията, конкретно по отношение на наказателното право и наказателните производства, правилата относно правния статут на жените и начинът, по който се намесва във всички аспекти на личния и публичния живот съгласно религиозните предписания. ... По мнение на Съда политическа партия, чиито действия изглежда имат за цел въвеждането на шериата в държава, която е страна по Конвенцията, трудно би могла да се счита за сдружение, спазващо демократичния идеал, който лежи в основата на цялата Конвенция.“

124.  Съдът не трябва да забравя факта, че в миналото политически движения, основани на религиозен фундаментализъм, са имали възможността да вземат политическата власт в някои държави и да установят обществения модел, който са имали предвид. Съдът счита, че съгласно разпоредбите на Конвенцията всяка Договаряща държава може да се противопостави на подобни политически движения в зависимост от историческия си опит.

125.  Освен това Съдът отбелязва, че в рамките на Османското право е съществувал ислямски теократичен режим. Когато е бил премахнат предишния теократичен режим и е създадена Републиката, Турция избира форма на светска държава, която включва исляма и другите религии до сферата на индивидуални религиозни дейности. Като съзнава важността за оцеляването на демократичния режим на гарантиране зачитането на принципа на светската държава в Турция, Съдът счита, че Конституционният съд основателно твърди, че политиката на Refah за установяване на шериата е несъвместима с демокрацията (вж. параграф 40 по-горе).

     (в)  Шериатът и отношенията му с многообразието от правни системи, предложено от Refah

126.  След това Съдът ще разгледа аргумента на жалбоподателите, според който съставът си противоречи в твърдението, че Refah подкрепя едновременно многообразието от правни системи и шериата.

Съдът взема предвид съображенията на Конституционния съд във връзка с ролята на многообразието от правни системи в прилагането на шериата в историята на ислямския закон. Те показват, че шериатът е правна система, приложима във взаимоотношенията между самите мюсюлмани и отношенията между мюсюлманите и изповядващите други религии. За да могат изповядващите други религии да живеят в общество, в което господства шериатът, ислямският теократичен режим по време на Османската империя, преди да бъде основана Републиката, въвежда многообразие от правни системи.

127.  Не е необходимо Съдът да изразява абстрактно мнение относно предимствата и недостатъците на многообразието от правни системи. За целите на настоящото дело той отбелязва, че — както е отбелязано от Конституционния съд — политиката на Refah е да приложи някои от частноправните норми на шериата за голяма част от населението на Турция (мюсюлманите) в рамките на многообразие от правни системи. Подобна политика излиза извън свободата на хората да спазват нормите на своите религии, например като организират религиозни сватбени церемонии преди или след сключване на гражданския брак (което е обща практика в Турция) и съгласуват религиозния брак с гражданския (вж., mutatis mutandis, Serif v. Greece, № 38178/97, § 50, ЕСПЧ 1999-IX). Тази политика на Refah попада извън частноправната сфера, до която турското законодателство ограничава религията, и изпада в същите противоречия със системата на Конвенцията като въвеждането на шериата (вж. параграф 125 по-горе).

128.  Като следва тази линия на разсъждение, Съдът отхвърля аргумента на жалбоподателите, че забраната на многообразие от частноправни системи в името на специалната роля на секуларизма в Турция представлява дискриминация срещу мюсюлманите, които желаят да живеят личния си живот съгласно предписанията на своята религия.

Съдът отново изтъква, че свободата на религия, включително свободата на изразяване на религиозни убеждения чрез богослужения и ритуали, е преди всичко въпрос на индивидуално съзнание и подчертава, че сферата на индивидуалното съзнание е твърде различна от частноправната област, която касае организацията и функционирането на обществото като цяло.

Пред Съда не е оспорено, че в Турция всеки в личния си живот може да спазва нормите на своята религия. От друга страна Турция, както всяка друга Договаряща страна, има право законно да предотврати, в рамките на компетенциите на частноправните си норми, прилагането на религиозни стимули, които вредят на обществения ред и ценностите на демокрацията по смисъла на Конвенцията (като например норми, позволяващи дискриминация въз основа на пола на съответните страни, както при полигамията и привилегиите за мъжкия пол при развод и наследяване). Свободата на сключване на договори не може да отменя ролята на държавата на неутрален и безпристрастен организатор на изповядването на религии, вероизповедания и убеждения (вж. параграфи 91‑92 по-горе).

     (г)  Възможността за прибягване към сила

129.  Съдът взема под внимание по тази част следните коментари, цитирани от Конституционния съд и направени от:

—   г-н Necmettin Erbakan на 13 април 1994 г. по въпроса дали властта да бъде взета със сила или по мирен път (дали промяната ще включва кръвопролития или не — вж. параграф 31 по-горе);

— г-н Şevki Yılmaz през април 1994 г. относно тълкуването на джихада и възможността мюсюлманите да се въоръжат след идване на власт (вж. параграф 33 по-горе);

—   г-н Hasan Hüseyin Ceylan на 14 март 1993 г., който отправя обиди и заплахи към привържениците на режима на западния модел (вж. параграф 34 по-горе);

—   г-н Şükrü Karatepe, който в изказването си на 10 декември 1996 г. съветва вярващите да пазят живи ненавистта и омразата, които чувстват в сърцата си (вж. параграф 36 по-горе);

—   г-н İbrahim Halil Çelik на 8 май 1997 г., който заявява, че иска да се пролее кръв, за да не се допусне закриването на богословските колежи (вж. параграф 37 по-горе);

Съдът също така взема предвид посещението на г-н Şevket Kazan, тогавашен министър на правосъдието, при член на неговата партия, обвинен в подбуждане към омраза въз основа на религиозна дискриминация (вж. параграф 38 по-горе).

130.  Съдът счита, че какъвто и смисъл да се придаде на термина  „джихад“, използван в повечето изказвания по-горе (чието основно значение е свещена война и борба до окончателното постигане на господство на исляма в обществото), налице е неяснота в терминологията, използвана във връзка с начина за получаване на политическа власт. Във всички тези изказвания е спомената възможността за „законно“ прибягване към употреба на сила, за да се преодолеят различните пречки, които се очаква да срещне Refah по политическия си път, чрез който възнамерява да получи и задържи властта.

131.  Освен това Съдът приема и следната констатация на състава:

„74.  ...

Макар да е вярно, че ръководителите [на Refah] не призовават в документи на правителството към използването на сила и насилие като политическо средство, те не са предприели своевременни практически стъпки, за да се разграничат от тези членове на [Refah], които публично са изразили одобрението си за използването на сила срещу политическите си противници. Следователно ръководителите на Refah не разсейват неяснотата около тези изявления относно възможността да се прибегне до насилствени методи за спечелване и задържане на властта (вж., mutatis mutandis, Zana v. Turkey, решение от 25 ноември 1997 г., Доклади 1997-VII, стр. 2549, § 58).“

Цялостен преглед на „неотложна социална потребност“

132.  При извършването на цялостна оценка на въпросите по-горе във връзка с разглеждането на въпроса дали е налице неотложна социална потребност от въпросната намеса в конкретния случай, Съдът стига до заключението, че действията и изказванията на членовете и ръководителите на Refah, цитирани от Конституционния съд, се отнасят до партията като цяло, че тези действия и изказвания разкриват дългосрочната политика на Refah за установяване на режим, основан на шериата в рамките на многообразие от правни системи, както и че Refah не изключва прибягването до употребата на сила за осъществяване на политиката си и въдворяването на предвидената от нея система. Предвид факта, че тези планове са несъвместими с концепцията за „демократично общество“ и че действителните възможности на Refah да ги осъществи на практика правят опасността за демокрацията по-осезаема и по-непосредствена, наложеното наказание на жалбоподателите от страна на Конституционния съд, дори в контекста на ограничената свобода на преценка, с която разполагат Договарящите държави, основателно може да се счита за отговарящо на „неотложна социална потребност“.

(β)  Пропорционалност на обжалваната мярка

133.  След като разгледа аргументите на страните, Съдът не намира основателна причина да се разграничи от следните съображения, изложени в решението на състава:

„82.  ... Съдът вече е посочвал, че разпускането на политическа партия, придружено от временна забрана на нейните ръководители да упражняват политически отговорности, представлява крайна мярка и че подобни строги мерки могат да се прилагат само в най-тежките случаи (вж. цитираното вече решение Socialist Party and Others v. Turkey, стр. 1258, § 51). В конкретния случай Съдът констатира само, че въпросната намеса отговаря на „неотложна социална потребност“. Следва да се отбележи също, че след разпускането [на Refah] само петима нейни народни представители (в това число жалбоподателите) временно изгубват парламентарните си постове и ролята си на ръководители на политическа партия. Останалите 152-ма депутати продължават да заемат местата си в Парламента и да следват обичайната си политическа кариера. ... В тази връзка Съдът счита, че естеството и строгостта на намесата са също така фактори, които следва да бъдат взети предвид при оценката на пропорционалността ѝ (вж. например Sürek v. Turkey (no. 1) [ГО], № 26682/95, § 64, ЕСПЧ 1999-IV).“

134.  Съдът отбелязва също, че твърдените от жалбоподателите имуществени вреди се свеждат до голяма степен до пропуснати ползи и по същество са спекулативни. Предвид ниската стойност на активите на Refah, прехвърлянето им на Хазната няма отношение към пропорционалността на въпросната намеса. Освен това Съдът отбелязва, че забраната, наложена на тримата жалбоподатели г-н Necmettin Erbakan, г-н Şevket Kazan и г-н Ahmet Tekdal да упражняват определени видове политическа дейност за срок от пет години, е временна и че чрез своите изказвания и позиции, приети в качеството им на председател и заместник-председатели на партията, те носят главната отговорност за разпускането на Refah.

Следователно въпросната намеса в конкретния случай не може да се разглежда като непропорционална по отношение на поставените цели.

4.  Заключението на Съда във връзка с чл. 11 от Конвенцията

135.  След обстоен преглед за удостоверяване, че са налице убедителни и неоспорими мотиви, оправдаващи разпускането на Refah и временното отнемане на определени политически права на другите жалбоподатели, Съдът счита, че тези намеси отговарят на „неотложна социална потребност“ и са „пропорционални по отношение на поставените цели“. Следователно разпускането на Refah може да се разглежда като „необходимо в едно демократично общество“ по смисъла на чл. 11 § 2.

136.  Съответно не е налице нарушение на чл. 11 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕНОВЕ 9, 10, 14, 17 И 18 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

137.  Жалбоподателите твърдят и нарушение на членове 9, 10, 14, 17 и 18 от Конвенцията. Тъй като жалбите им се отнасят до същите факти като тези, разгледани по чл. 11, Съдът не счита, че е необходимо да бъдат разгледани поотделно.

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕНОВЕ 1  И 3 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

138.  Жалбоподателите освен това твърдят, че последиците от разпускането на Refah, а именно конфискацията на активите ѝ и прехвърлянето им на Хазната, както и забраната, наложена на ръководителите ѝ да вземат участие в избори, е довело до нарушение на членове 1 и 3 от Протокол № 1.

139.  Съдът отбелязва, че мерките, обжалвани от жалбоподателите, са само вторичен ефект от разпускането на Refah, което, както Съдът заключи, не представлява нарушение на член 11. Следователно няма основание въпросните оплаквания да бъдат разгледани поотделно.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Приема, че не е налице нарушение на чл. 11 от Конвенцията;

 

2.  Приема, че не е необходимо да се разглеждат поотделно жалбите по членове 9, 10, 14, 17 и 18 от Конвенцията и по членове 1 и 3 от Протокол № 1.

Изготвено на английски и на френски език и постановено по време на публично заседание в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 13 февруари 2003 г.

                                                                           Луциус Вилдхабер (Luzius Wildhaber)
                                                                                                   председател
Пол Махони (Paul Mahoney)
       секретар

В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и правило 74 § 2 от Правилника на Съда, към настоящото решение са приложени следните отделни мнения:          

(а)  съвпадащо мнение на г-н  Ress, към което се присъединява г-н  Rozakis;
     (б)  съвпадащо мнение на г-н  Kovler.

 

 

L.W.
P.J.M.

СЪВПАДАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ  RESS, КЪМ КОЕТО СЕ ПРИСЪЕДИНЯВА СЪДИЯ ROZAKIS

Единственият въпрос, по който бих желал да направя пояснения във връзка с обосновката на решението, така както го тълкувам аз, се отнася до параграфи 97 и 98, в които Съдът посочва границите, в които политическите движения могат да продължат да се позовават на закрилата на Конвенцията при извършване на дейностите си. В параграф 97 от решението Съдът се позовава на делото United Communist Party of Turkey and Others v. Turkey (решение от 30 януари 1998 г., Доклади от съдебни постановления и решения 1998-I, стр. 27, § 57), в което Съдът изтъква характеристиките на демокрацията и наличните възможности за решаване на вътрешнодържавни проблеми — дори когато те са от неособено приятно естество — чрез диалог и други методи на изразяване, без да се прибягва до насилие. След това, в параграф 98 от решението Съдът заявява, че дадена политическа партия има право да прави постъпки за промени в законодателството или в правното и конституционното устройство на държавата при две условия: първо, използваните за целта начини трябва да бъдат законни и демократични и второ, предлаганата промяна трябва сама по себе си да отговаря на основните демократични принципи.

Тъй като настоящото дело се отнася до разпускането на политическа партия заради дейностите и дългосрочните ѝ политически цели, трябва да се внимава с прекалените обобщения. Тези два параграфа не бива да се разглеждат в смисъл, че закрилата на Конвенцията се ограничава до ситуации, в които политическата партия е действала напълно законосъобразно във всяко отношение. Има и междинни положения. Позоваването на законността на средствата, според мен, не може да се тълкува в смисъл, че дадена политическа партия, която по един или друг повод не действа в пълно съответствие с вътрешното законодателство, губи своите възможности да претендира закрила от Конвенцията срещу наложени наказания и конкретно срещу разпускането ѝ. Не всички незначителни нарушения на закона, които възникват в хода на политическите събрания или поведението на един или друг член на партията, или противозаконни ситуации във връзка с вътрешния ѝ ред, могат да се разглеждат като основателна причина за подобна мярка. Формулировката в параграф 98 от решението не следва според мен да се разбира като изключваща при незначителна незаконосъобразност прилагането на принципа на пропорционалност във връзка със санкции като например разпускането на политическа партия. Във връзка с възможното разпускане на партията, следващото изречение по отношение на ситуация, при която ръководителите на партията подтикват към насилие или прокарват политическа програма, която не зачита основните норми на демокрацията или която дори има за цел разрушаването ѝ и премахване на правата и свободите, признати от демокрацията, е по-надежден вариант. Но дори тогава трябва да се прояви разум и да не прекрачват границите, установени в други решения и постановления на Съда. Трудно е да се представи изчерпателен списък на демократичните норми, които не попадат в основните категории. Без съмнение е правилно да се твърди, че партии, които има за цел разрушаване на демокрацията не може да се ползват от закрила дори срещу крайни мерки като разпускане. Но това дали незачитането на определени норми на демокрацията оправдава разпускането или дали по-лека мярка е единственото подходящо и адекватно решение отново е въпрос, който следва да се разглежда във връзка с принципа на пропорционалността. Освен това последната част, която касае премахването на правата и свободите, признати от демокрацията, трябва да се разглежда в контекста на най-базисните права и свободи. По мое мнение това не може да се тълкува в смисъл, че постъпките за промяна на правата и свободите, признати от демокрацията, представляват ситуация, в която дадена политическа партия би изгубила закрила. В тази връзка също така всичко зависи от конкретните права и свободи, които дадена политическа партия има за цел да промени, и от това какъв тип промяна или изменение са предвидени. Така че най-общите изречения от параграф 98 от решението се нуждаят от допълнителни пояснения и ограничения с оглед на принципа на пропорционалност и с оглед на решенията, които са цитирани в края на параграфа.

Нямам съмнения, че целите, зад които застава партията жалбоподател и изтъкнатите ѝ ръководители, и които те усилено отстояват, не отговарят на основните правила на демокрацията и оправдават разпускането. Единственото, което исках да изтъкна, е че становището на Съда в параграф 98 от решението следва да се чете в светлината на другите цитирани решения и в рамките на тълкуването в тези решения, по-конкретно в United Communist Party of Turkey and Others, а не да се приемат като обща максима, както би могъл да се приеме текста.