Номер на жалба: 45701/99

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 9) Свобода на мисълта, съвестта и религията, (Чл. 11) Свобода на събранията и сдружаването, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 14) Забрана на дискриминацията, (Чл. 9-1) Свобода на религията, (Чл. 9-2) Намеса, (Чл. 9-2) Необходими в едно демократично общество, (Чл. 9-2) Предвидени от закона, (Чл. 9-2) Защита на обществения ред, (Чл. 9-2) Обществена сигурност, (Чл. 13) Ефикасни правни средства

По делото Митрополитска църква на Бесарабия и други срещу Молдова,

Европейският съд по правата на човека (Първо отделение), заседаващ в състав:

          г-жа  Е. Палм (E. Palm), Председател,
          г-жа  У. Томасен (W. Thomassen),
          г-н    Л. Ферари Браво (L. Ferrari Bravo),
          г-н    К. Бирсан (C. Bîrsan),
          г-н    Х. Касадевал (J. Casadevall),
          г-н    Б. Зупанчич (B. Zupančič),
          г-н    Т. Пантиру (T. Panţîru), съдии,
и г-н М. О’Бойл (M. O’Boyle), Секретар на отделението,

След закрити заседания на 2 октомври и 5 декември 2001 г.,

Постановява следното решение, прието на последната гореспомената дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1. Делото е образувано по жалба (№ 45701/99) срещу Република Молдова, подадена в Европейската комисия по правата на човека („Комисията“) на основание предишния член 25 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от Митрополитската църква на Бесарабия (Mitropolia Basarabiei şi Exarhatul Plaiurilor) и от дванадесет молдовски граждани, г-н Petru Păduraru, г-н Petru Buburuz, г-н Vasile Petrache, г-н Ioan Eşanu, г-н Victor Rusu, г-н Anatol Goncear, г-н Valeriu Cernei, г-н Gheorghe Ioniţă, г-н Valeriu Matciac, г-н Vlad Cubreacov, г-н Anatol Telembici и г-н Alexandru Magola („жалбоподателите“) на 3 юни 1998 г. Жалбоподателят Vasile Petrache умира през есента на 1999 г.

2. Жалбоподателите твърдят в частност, че отказът на молдовските власти да признаят Митрополитската църква на Бесарабия е нарушил тяхната свобода на религия и сдружаване и че църквата жалбоподател е жертва на дискриминация, основана на религия.

3. Жалбата е предадена на Съда на 1 ноември 1998 г., когато влиза в сила Протокол № 11 към Конвенцията (чл. 5, ал. 2 от Протокол № 11).

4. Жалбата е разпределена към Първо отделение на Съда (правило 52, ал. 1 от Правилника на Съда). В рамките на това отделение съдебният състав, който ще разглежда делото (член 27, ал. 1 от Конвенцията), е конституиран в съответствие с правило 26, ал. 1.

5.  С решение от 7 юни 2001 г. съдебният състав обявява жалбата за допустима [Бележка от Секретариата. Решението на Съда може да се получи от Секретариата]. Съдебният състав решава също да заличи от списъка на Съда онази част от жалбата, която касае жалбоподателя Vasile Petrache, който е починал.

6. И жалбоподателите, и молдовското правителство („Правителството“) подават становища по същество (Правило 59, ал. 1).

7.  Проведено е открито съдебно заседание в Сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 2 октомври 2001 г. (Правило 59, ал. 2).

Пред Съда се явяват:

(а)  за Правителството
г-н   I. Morei, министър на правосъдието,
г-н   V. Pârlog, началник на Отдела за правителствени агенти
                 и международни връзки, Министерство на правосъдието, агент,
г-н   G. Armaşu, директор, Отдел по религиозни въпроси, съветник;

(б)  за жалбоподателите
г-н   J.W. Montgomery,
г-н   A. Dos Santos, адвокати, практикуващи в Лондон,   адвокати.

Съдът изслушва встъпителните пледоарии на г-н Montgomery и г-н Morei.

8.  На 25 септември 2001 г., в съответствие с правило 61, ал. 3, председателят на съдебния състав разрешава Митрополитската църква на Молдова да представи писмени становища по някои аспекти на делото. Тези становища са били получени на 10 септември 2001 г.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

9. Първият жалбоподател, Митрополитската църква на Бесарабия, е автономна източноправославна църква с църковна юрисдикция на територията на Република Молдова. Останалите жалбоподатели са молдовски граждани, които са членове на епархийския съвет на първия жалбоподател. Те са: г-н Petru Păduraru, архиепископ на Кишинев, митрополит на Бесарабия, живущ в Кишинев; г-н Petru Buburuz, протосингел, живущ в Кишинев; г-н Ioan Eşanu, протосингел, живущ в Кълъраш; г-н Victor Rusu, протопрезвитер, живущ в Липниц, Окница; г-н Anatol Goncear, свещеник, живущ в Зубрещ, Стръшени; г-н Valeriu Cernei, свещеник, живущ в Словянка, Сънгерей; г-н Gheorghe Ioniţă, свещеник, живущ в Красноармейск, Хънчещ; г-н Valeriu Matciac, свещеник, живущ в Кишинев; г-н Vlad Cubreacov, член на молдовския парламент и на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, живущ в Кишинев, г-н Anatol Telembici, живущ в Кишинев; и г-н Alexandru Magola, ректор на Митрополитската църква на Бесарабия, живущ в Кишинев.

A.  Създаване на църквата жалбоподател и производства за гарантиране на нейното официално признаване

1.  Създаване на Митрополитската църква на Бесарабия

10. На 14 септември 1992 г. жалбоподателите – физически лица, се обединяват с цел сформиране на църквата жалбоподател – Митрополитската църква на Бесарабия – местна автономна източноправославна църква. Според нейния устав тя заема мястото, от гледна точка на каноническото право, на Митрополитската църква на Бесарабия, която е съществувала до 1944 г.

През декември 1992 г. тя става подопечна на патриаршията в Букурещ.

11. Митрополитската църква на Бесарабия приема своя устав, който определя, наред с други въпроси, състава и управлението на нейните органи, обучението, назначаването и дисциплинарния надзор над нейните свещенослужители, църковната йерархия и правилата относно нейните активи. В преамбюла на устава принципите, ръководещи организацията и дейността на Църквата жалбоподател, се определят както следва:

„Митрополитската църква на Бесарабия е местна автономна източноправославна църква, подопечна на патриаршията в Букурещ. Традиционното църковно наименование „Митрополитска църква на Бесарабия“ е с конвенционален характер в исторически план и няма връзка с настоящи или предишни политически ситуации. Митрополитската църква на Бесарабия не извършва политическа дейност и няма да извършва такава в бъдеще. Тя ще продължи да осъществява своята дейност на територията на Република Молдова. Митрополитската църква на Бесарабия има статут на екзархия на страната. Съгласно каноничното право общности на молдовската диаспора също могат да станат членове. За присъединяването на отделни членове и общности, живеещи в чужбина, не следва да се начислява такса.

В контекста на своята дейност в Република Молдова тя следва да спазва законите на държавата и международните закони за правата на човека. Общностите в чужбина, които са се присъединили към Митрополитската църква на Бесарабия, за целите на каноничното право следва да установят отношения с властите на съответните държави, спазвайки тяхното законодателство и съответните разпоредби на международното право. Митрополитската църква на Бесарабия следва да сътрудничи на органите на държавата в сферата на културата, образованието и социалното подпомагане. Митрополитската църква на Бесарабия не предявява претенции от икономически или друг характер към други църкви или религиозни организации. Митрополитската църква на Бесарабия поддържа икуменически отношения с други църкви и религиозни движения и счита, че братският диалог е единствената подходящата форма на отношения между църквите.

Свещениците на Митрополитската църква на Бесарабия, служещи на молдовска територия, са молдовски граждани. Когато граждани на чужди държави са поканени в Молдова да извършват религиозна дейност или когато граждани на Република Молдова са изпратени в чужбина по същата причина, действащото законодателство трябва да бъде спазвано.

Членовете на Митрополитската църква на Бесарабия са граждани на Република Молдова, които са се обединили на доброволни начала да практикуват своята обща религия в съответствие със собствените си убеждения, както и въз основа на предписанията на Евангелието, апостолските канони, източноправославния канон и Свещеното Предание.

Религиозните служби, провеждани във всички общности на Митрополитската църква на Бесарабия, включват специални молитви за органите и институциите на държавата, формулирани по следния начин: „Ние се молим, както винаги, за нашата страна, Република Молдова, за нейните лидери и за нейната армия. Нека Бог да ги защити и да ги дари с мирен и честен живот, преминал в придържане към каноните на Църквата.“

12.  Към днешна дата Митрополитската църква на Бесарабия е сформирала 117 общности на молдовска територия, три общности в Украйна, една в Литва, една в Латвия, две в Руската федерация и една в Естония. Общностите в Латвия и Литва са признати от държавните власти и имат статут на юридическо лице.

Близо един милион молдовски граждани се асоциират с църквата жалбоподател, която има повече от 160 духовници.

Митрополитската църква на Бесарабия е призната от всички източноправославни патриаршии, с изключение на патриаршията на Москва.

2.  Административно и съдебно производство за осигуряване на официално признаване на църквата жалбоподател

13.  Съгласно Закона за вероизповеданията (Закон № 979-XII от 24 март 1992 г.), според който вероизповеданията, осъществяващи дейност на молдовска територия, трябва да бъдат признати с решение на правителството, църквата жалбоподател подава молба за признаване на 8 октомври 1992 г. Същата не получава отговор.

14.  Църквата отново подава молби за признаване на 25 януари и 8 февруари 1995 г. На неуказана дата Отделът по религиозни въпроси отхвърля молбите.

15.  На 8 август 1995 г. жалбоподателят Petru Păduraru, позовавайки се на чл. 235 от Гражданския процесуален кодекс (който урежда съдебното преразглеждане на административни актове, които са в противоречие с признати права), завежда гражданско дело срещу правителството в Първоинстанционния съд на район Буюкан в Кишинев. Жалбоподателят настоява решенията, с които се отхвърля признаването на църквата жалбоподател, да бъдат отменени. Съдът се произнася в негова полза и на 12 септември 1995 г. постановява признаването на Митрополитската църква на Бесарабия.

16.  На 15 септември 1995 г. прокурорът на Буюкан обжалва решението на Първоинстанционния съд на Буюкан, постановено на 12 септември 1995 г.

17.  На 18 октомври 1995 г. Върховният съд отменя решението от 12 септември 1995 г. на основанието, че съдилищата не са компетентни да разгледат молбата за признаване на църквата жалбоподател.

18.  На 13 март 1996 г. църквата жалбоподател отново подава молба до правителството за признаване. На 24 май 1996 г., след като не получават отговор, жалбоподателите завеждат граждански дела срещу правителството в Кишиневския първоинстанционен съд, настоявайки за признаване на Митрополитската църква на Бесарабия. На 19 юли 1996 г. съдът се произнася срещу жалбоподателите.

19.  На 20 август 1996 г. жалбоподателите отново подават молба за признаване, която остава без отговор.

20.  Жалбоподателите обжалват пред общинския съд на Кишинев (Tribunal municipiului) решението от 19 юли 1996 г. С решение от 21 май 1997 г., което не подлежи на обжалване, общинският съд отменя оспорваното решение и уважава искането на жалбоподателите.

21.  Въпреки това след реформа на молдовската съдебна система преписката е изпратена до молдовския апелативен съд за съдебен процес de novo.

22.  На 4 март 1997 г. жалбоподателите отново подават молба до правителството за признаване. На 4 юни 1997 г., след като не получават отговор, същите отнасят въпроса до Апелативния съд, като искат признаване на Митрополитската църква на Бесарабия, позовавайки се на тяхната свобода на съвестта и свободата на сдружаване с цел практикуване на тяхната религия. Последвалото дело е обединено с вече съществуващото дело в Апелативния съд.

23.  В Апелативния съд правителството твърди, че случаят касае църковен конфликт в рамките на източноправославната църква в Молдова (Митрополитската църква на Молдова), който може да бъде решен само от румънските и руските източноправославни църкви, и че всяко признаване на Митрополитската църква на Бесарабия ще провокира конфликти в източноправославната общност.

24.  Апелативният съд уважава искането на жалбоподателите с решение от 19 август 1997 г. Той посочва, на първо място, че чл. 31, ал. 1 и 2 от молдовската конституция гарантира свободата на съвестта и че тази свобода трябва да се упражнява в дух на толерантност и уважение към другите. В допълнение различните вероизповедания са свободни сами да се организират в съответствие с уставите си при спазване на законите на Републиката. Второ, той отбелязва, че от 8 октомври 1992 г. църквата жалбоподател, действайки съгласно раздели 14 и 15 от Закона за вероизповеданията, е подала до правителството редица молби за признаване, но без отговор. С писмо от 19 юли 1995 г. министър-председателят е информирал жалбоподателите, че правителството не може да се занимае с молбата на Митрополитската църква на Бесарабия, без това да засегне дейността на Митрополитската църква на Молдова. Апелативният съд отбелязва по-нататък, че въпреки че молбата на църквата жалбоподател за признаване е била оставена без разглеждане, Митрополитската църква на Молдова е призната от правителството на 7 февруари 1993 г. като епархия, подчинена на московската патриаршия.

Апелативният съд отхвърля аргумента на правителството, че признаването на Митрополитската църква на Молдова прави възможно удовлетворяването на желанията на всички източноправославни вярващи. Той посочва, че терминът „вероизповедание“ следва да не се отнася само за католицизма или източното православие, а би следвало да обхваща всички вероизповедания и различни прояви на религиозните чувства на техните последователи под формата на молитви, ритуали, религиозни служби или богослужение. Съдът отбелязва, че от гледна точка на каноничното право Митрополитската църква на Молдова е част от Руската източноправославна църква и следователно – подчинена на московската патриаршия, докато Митрополитската църква на Бесарабия е подопечна на Румънската източноправославна църква и следователно е подчинена на патриаршията в Букурещ.

Апелативният съд е на мнение, че отказът на правителството да признае църквата жалбоподател е в противоречие със свободата на религията, която е гарантирана не само от Закона за вероизповеданията, но и от чл. 18 от Всеобщата декларация за правата на човека, чл. 5 от Международния пакт за икономически, социални и културни права, и чл. 18 от Международния пакт за граждански и политически права, по всички от които Молдова е страна. Отбелязвайки, че представителят на правителството е изразил мнение, че уставът на църквата жалбоподател е в съответствие с вътрешното право, Апелативният съд разпорежда правителството да признае Митрополитската църква на Бесарабия и да одобри устава.

25.  Правителството обжалва горепосоченото решение на основание, че съдилищата не са компетентни да разглеждат такова дело.

26.  С решение от 9 декември 1997 г. Върховният съд отменя решението от 19 август 1997 г. и отхвърля иска на жалбоподателите на основание, че същият е подаден след давностния срок и е явно необоснован.

Той припомня, че съгласно чл. 238 от Гражданския процесуален кодекс се предоставя срок от един месец за обжалване на решение на правителството, за което се твърди, че нарушава признато право. Срокът започва да тече или от датата на решението, с което се обявява отказа на правителството, или, ако правителството не се произнесе, един месец след подаването на жалбата. Върховният съд отбелязва, че жалбоподателите са подали жалба до правителството на 4 март 1997 г., след което обжалват на 4 юни 1997 г.; съответно съдът отсъжда, че действието им е извън давностния срок.

Съдът посочва също, че във всеки случай отхвърлянето от страна на правителството на жалбата на жалбоподателите не е в нарушение на свободата на религията, гарантирана от международни договори, и по-специално от чл. 9 от Европейската конвенция за правата на човека, тъй като те са източноправославни християни и биха могли да изповядват своите вярвания в рамките на Митрополитската църква на Молдова, която е призната от правителството с решение от 7 февруари 1993 г.

Върховният съд счита, че делото е обикновен административен спор в рамките на една-единствена църква, който би могъл да бъде уреден само от Митрополитската църква на Молдова, тъй като всяка намеса на държавата по този въпрос може да влоши положението. Съдът приема, че отказът на държавата да се намеси в този конфликт е в съответствие с чл. 9, ал. 2 от Европейската конвенция за правата на човека.

На последно място съдът отбелязва, че жалбоподателите са можели да изповядват своите вярвания свободно, че са имали достъп до църкви и че не са представили доказателства за каквото и да било възпрепятстване на практикуването на тяхната религия.

27.  На 15 март 1999 г. жалбоподателите отново подават молба до правителството за признаване.

28.  С писмо от 20 юли 1999 г. министър-председателят отказва с мотива, че Митрополитската църква на Бесарабия не е религиозно изповедание в правния смисъл на думата, а схизматична група в рамките на Митрополитската църква на Молдова.

Той уведомява жалбоподателите, че правителството няма да удовлетвори молбата им, докато не бъде намерено религиозно решение на конфликта вследствие на текущите преговори между патриаршиите на Русия и Румъния.

29.  На 10 януари 2000 г. жалбоподателите подават до правителството нова молба за признаване. Съдът не е информиран за резултата от тази молба.

3.  Признаване на други вероизповедания

30.  След приемането на Закона за вероизповеданията правителството признава редица вероизповедания, някои от които са изброени по-долу.

На 7 февруари 1993 г. правителството утвърждава устава на Митрополитската църква на Молдова, подопечна на патриаршията на Москва. На 28 август 1995 г. правителството признава източноправославната епархия на Старообрядната църква на Кишинев, подопечна на Руската източноправославна старообрядна църква, чието седалище е в Москва.

На 22 юли 1993 г. правителството признава „Църква на адвентистите от седмия ден“. На 19 юли 1994 г. решава да признае „Църква на адвентистите от седмия ден – Реформаторско движение“.

На 9 юни 1994 г. правителството утвърждава устава на „Федерацията на еврейските (религиозни) общности“, а на 1 септември 1997 г. – този на „Съюза на общностите на месианските евреи“.

4.  Реакция на различните национални органи

31.  Тъй като Митрополитската църква на Бесарабия е създадена първа, тя редовно е разяснявала пред молдовските власти причините за нейното създаване и е търсила тяхната подкрепа при получаването на официално признание.

32.  Правителството изисква становището на няколко министерства за това дали да се признае църквата жалбоподател.

На 16 октомври 1992 г. Министерството на културата и религиозните въпроси информира правителството, че одобрява признаването на Митрополитската църква на Бесарабия.

На 14 ноември 1992 г. Министерството на финансите информира правителството, че не вижда пречка за признаването на Митрополитската църква на Бесарабия.

На 8 февруари 1993 г. Министерството на труда и социалната закрила заявява, че одобрява признаването на църквата жалбоподател.

В писмо от 8 февруари 1993 г. Министерството на образованието подчертава необходимостта от бързо признаване на Митрополитската църква на Бесарабия, за да се избегне всякакъв вид дискриминация спрямо нейните последователи, като изтъква, че нейният устав би могъл да бъде подобрен.

На 15 февруари 1993 г. Държавният секретариат по приватизацията заявява, че одобрява признаването на Митрополитската църква на Бесарабия, като предлага някои изменения в нейния устав.

33.  На 11 март 1993 г., в отговор на писмо от епископа на Бълци, който пише от името на митрополита на Бесарабия, Комисията по културни и религиозни въпроси към молдовския парламент заявява, че забавянето на регистрацията на Митрополитската църква на Бесарабия утежнява социалната и политическата ситуация в Молдова, въпреки че нейните действия и устав са в съответствие с молдовското законодателство. Ето защо комисията призовава правителството да признае църквата жалбоподател.

34.  В меморандум от Отдела по религиозни въпроси от 21 ноември 1994 г. ситуацията се обобщава по следния начин:

35.  На 20 февруари 1996 г. след въпрос в парламента, зададен от жалбоподателя Vlad Cubreacov – молдовски народен представител, заместник министър-председателят отправя писмо до председателя на парламента, в което се обясняват причините за отказа на правителството да признае Митрополитската църква на Бесарабия. Той посочва, че църквата жалбоподател не е вероизповедание, различно от източноправославната църква, а представлява разколническа група в рамките на Митрополитската църква на Молдова, и че всяка намеса от страна на държавата за разрешаване на конфликта би била в противоречие с молдовската конституция. Той твърди, че политическата партия, към която принадлежи г-н Cubreacov, публично е изразила неодобрение към решението на Върховния съд от 9 декември 1997 г.; че самият г-н Cubreacov е критикувал правителството за отказа му да признае „тази митрополитска църква фантом“ и че той продължава да я подкрепя чрез упражняване на натиск по всевъзможен начин, чрез изявления пред медиите и обръщения до националните органи и международни организации. Писмото завършва с твърдението, че „разгорещените дебати“ относно Митрополитската църква на Бесарабия са чисто политически.

36.  На 29 юни 1998 г. Отделът по религиозни въпроси изпраща до вицепремиера своето становище по въпроса за признаването на Митрополитската църква на Бесарабия.

В него се посочва, по-конкретно, че от 1940 г. в Молдова не съществува административна единица с името „Бесарабия“, и че източноправославната църква е призната на 17 ноември 1993 г. под името „Митрополитската църква на Молдова“, а Митрополитската църква на Бесарабия се явява „разколен елемент“ спрямо първата. В писмото съответно се обръща внимание на факта, че признаването на църквата жалбоподател би представлявало намеса от страна на държавата в делата на Митрополитската църква на Молдова и че това би влошило „неблагоприятната“ ситуация, в която е поставена Митрополитската църква на Молдова. Отделът е на мнение, че уставът на църквата жалбоподател не може да бъде утвърден, тъй като същият просто „възпроизвежда устава на източноправославната църква на друга държава“.

37.  На 22 юни 1998 г. Министерството на правосъдието информира правителството, че не счита, че уставът на Митрополитската църква на Бесарабия е в противоречие с молдовското законодателство.

38.  С писма от 25 юни и 6 юли 1998 г. Министерство на труда и социалната закрила и Министерството на финансите отново информират правителството, че не виждат пречка за признаването на Митрополитската църква на Бесарабия.

39.  На 7 юли 1998 г. Министерството на образованието информира правителството, че подкрепя признаването на Митрополитската църква на Бесарабия.

40.  На 15 септември 1998 г. Комисията по културни и религиозни въпроси към Молдовския парламент изпраща на правителството за сведение копие от доклад на Министерството на правосъдието на Руската федерация, според който на 1 януари 1998 г. е имало най-малко четири различни източноправославни църкви в Русия, някои от които са били със седалища в чужбина. Комисията изразява надежда, че посоченият по-горе доклад ще помогне на правителството да разреши някои сходни проблеми, по-специално проблема с молбата за признаване на Митрополитската църква на Бесарабия.

41.  В писмо, изпратено на 10 януари 2000 г. до жалбоподателя Vlad Cubreacov, заместник главният прокурор изразява мнение, че отказът на правителството да отговори на молбата на Митрополитската църква на Бесарабия за признаване противоречи на свободата на религията и на чл. 6, 11, и 13 от Конвенцията.

42.  С решение от 26 септември 2001 г. правителството одобрява изменения вариант на чл. 1 от устава на Митрополитската църква на Молдова, който гласи:

 „Източноправославната църква на Молдова е независима църква и по право е наследник на ... Митрополитската църква на Бесарабия. При спазване на каноните и предписанията на светите апостоли, отците на Църквата и Вселенските синоди, и решенията на Вселенската апостолическа църква, Източноправославната църква на Молдова функционира в рамките на територията на Република Молдова в съответствие с разпоредбите на действащото законодателство.“

43. В писмо, получено от Съда на 21 септември 2001 г., президентът на Република Молдова изразява своята загриженост относно възможността църквата жалбоподател да бъде призната. Той заявява, че въпросът може да бъде решен само чрез преговори между руската и румънската патриаршии, тъй като намесата на държавните власти в конфликта би била в нарушение на молдовското законодателство. Освен това, ако властите признаят Митрополитската църква на Бесарабия, това би имало непредвидими последици за молдовското общество.

5.  Международни реакции

44.  В своето Становище № 188 (1995) до Комитета на министрите относно молбата на Молдова за членство в Съвета на Европа Парламентарната асамблея на Съвета на Европа отбелязва готовността на Република Молдова да изпълни ангажиментите, които е поела в момента на депозиране на молбата за членство на 20 април 1993 г.

Тези ангажименти, които биват препотвърдени преди приемането на горепосоченото становище, включват ангажимент да се „потвърди пълна свобода на вероизповедание за всички граждани без дискриминация“ и да се „осигури мирно разрешаване на спора между Молдовската източноправославна църква и Бесарабската източноправославна църква“.

45.  В годишния си доклад за 1997 г. Международната хелзинкска федерация за правата на човека критикува отказа на молдовското правителство да признае Митрополитската църква на Бесарабия. В доклада се посочва, че в резултат на този отказ много църкви са станали собственост на Митрополитската църква на Молдова. В доклада се обръща внимание на твърденията, че членове на духовенството на църквата жалбоподател са били обект на физическо насилие, без да получат дори минимална защита от страна на властите.

46.  В доклада си от 1998 г. Федерацията критикува Закона за вероизповеданията и по-специално чл. 4 от него, в който не се признава право на защита на свободата на религията за последователи на религии, които не са признати с решение на правителството. В доклада се посочва, че този член е дискриминационен инструмент, който дава възможност на правителството да затрудни завеждането на съдебни дела от страна на последователите на Митрополитската църква на Бесарабия с оглед връщането на църковни сгради, които са ѝ принадлежали. В допълнение в доклада се споменават актове на насилие и вандализъм, обект на които са били църквата жалбоподател и нейните членове.

Б.  Предполагаеми случаи, засягащи Митрополитската църква на Бесарабия и нейните членове

47.  Жалбоподателите съобщават за редица случаи, в които се твърди, че членове на духовенството или последователи на църквата жалбоподател са били заплашвани или възпрепятствани да изповядват своите убеждения.

48.  Правителството не оспорва достоверността на тези случаи.

1.  Случаите в Гърбова (Окница)

49.  През 1994 г. общото събрание на християните от село Гърбова (Окница) решава да се присъедини към Митрополитската църква на Бесарабия. Съответно митрополитът на Бесарабия назначава T.B. за енорийски свещеник.

50.  На 7 януари 1994 г., когато T.B. отива в църквата, за да отслужи рождественската литургия, кметът на Гърбова, T.G., му забранява да влезе. Когато жителите на селото излизат от църквата в знак на протест, кметът заключва вратата и без допълнително обяснение нарежда на T.B. да напусне селото в срок до двадесет и четири часа.

51.  Кметът свиква ново събрание на християните от селото на 9 януари 1994 г. На тази дата той информира жителите на селото, че T.B. е отстранен от поста си като свещеник на селото, тъй като принадлежи към Митрополитската църква на Бесарабия. Кметът представя нов енорийски свещеник, който принадлежи към Митрополитската църква на Молдова. Събранието отхвърля предложението на кмета.

52.  Кметът свиква ново събрание на християните от селото на 11 януари 1994 г. На тази дата той представя пред жителите на селото трети свещеник, също от Митрополитската църква на Молдова. Той също бива отхвърлен от събранието, което изразява своето предпочитание към T.B.

53.  При тези обстоятелства S.M., председател на енорийския съвет, бива призован от кмета и председателя на местното ТКЗС, които го притискат да убеди жителите на селото да приемат отстраняването на T.B. от длъжност. Председателят на енорийския съвет отказва.

54.  На 13 януари 1994 г. S.M. е арестуван на път за църквата. Той е съборен на земята от петима полицаи, след това е вкаран в полицейски микробус и откаран до кметството, където му е нанесен жесток побой. След това той е задържан от полицията в полицейския участък в Окница, където е порицан за демонстриране на предпочитание спрямо Митрополитската църква на Бесарабия. Той не е информиран за причините за ареста му. Освободен е, след като е бил задържан в продължение на три дни.

55.  След тези инциденти T.B. напуска енорията.

2.  Енория „Св. Никола“, Фълещ

56.  В писмо от 20 май 1994 г. заместник-председателят на районния съвет на район (raion) Фълещ порицава G.E., свещеник от енорията „Св. Никола“ и член на Митрополитската църква на Бесарабия, за това, че отслужва Великденската служба на 9 май 1994 г. на градското гробище, което също се счита за акт, противоречащ на Закона за вероизповеданията, защото Митрополитската църква на Бесарабия е незаконна. По същата причина му бива забранено да извършва богослужения в бъдеще, било то вътре в църква или на открито. Заместник-председателят на районния съвет предупреждава G.E. да не осъществява плана, който е имал – да покани свещеници от Румъния да присъстват на богослужението на 22 май 1994 г., тъй като предварително не е получил официално разрешение, както се изисква съгласно раздел 22 от Закона за вероизповеданията.

57.  През ноември 1994 г. G.E. е глобен 90 леи (MDL) за това, че е служил като свещеник на непризната църква, т.е. на Митрополитската църква на Бесарабия. Първоинстанционният съд потвърждава наказанието, но намалява размера на глобата на 54 молдовски леи с мотива, че G.E. не заема длъжност в рамките на съответната църква.

58.  На 27 октомври 1996 г. преди началото на богослужението в енорийската църква няколко лица, водени от свещеник от Митрополитската църква на Молдова, яростно нападат G.E., причиняват му кръвоизлив и настояват да се присъедини към Митрополитската църква на Молдова. Нападат също и съпругата на свещеника, като ѝ скъсват дрехите.

59.  G.E. успява да избяга в църквата, където се провежда служба, но бива последван от нападателите, които започват да се бият с вярващите в църквата. Полицай, изпратен на място, успява да убеди нападателите да напуснат църквата.

60.  На 15 ноември 1996 г. енорийското събрание публикува декларация, изразяваща възмущението на енориашите от актовете на насилие и заплахите, на които са били подложени членовете на Митрополитската църква на Бесарабия; те настояват от властите да прекратят толерирането на подобни действия и призовават за официално признаване за тяхната църква.

61.  На 6 юни 1998 г. жалбоподателят Petru Păduraru, митрополит на Бесарабия, получава две анонимни телеграми, които го предупреждават да не отива във Фълещ. Той не подава жалба за този случай.

3.  Енория „Св. Александър“, Кълъраш

62.  На 11 юли 1994 г. жалбоподателят Ioan Eşanu, свещеник в енорията „Св. Александър“, бива поканен от председателя на районния съвет на Кълъраш да участва в дискусия относно Митрополитската църква на Бесарабия.

На тази дискусия присъстват и кметът на Кълъраш, секретарят на районния съвет и енорийският служител. Председателят на районния съвет критикува жалбоподателя за членство му църквата жалбоподател, което го прави съмишленик на лицата, подкрепящи съюза с Румъния. След това му дава една седмица да предостави удостоверение за признаване на Митрополитската църква на Бесарабия, в противен случай ще трябва да напусне енорията.

4.  Енория в Кания (Кантемир)

63.  С писмо от 24 ноември 1994 г. до митрополита на Бесарабия, V.B., румънски гражданин, свещеник в енорията в Кания, съобщава, че е бил под силен натиск от страна на властите на провинция Кантемир, които го укоряват за принадлежността му към църквата жалбоподател.

64.  На 19 януари 1995 г. V.B. бива привикан в полицейския участък в Кантемир, където му е връчено правителствено решение, с което му се отнемат разрешителните за пребиваване и работа и му се нарежда да напусне територията на Молдова в рамките на 72 часа, както и да предаде всички свързани разрешителни на съответните власти.

5.  Случаите в Кишинев

65.  На 5 април 1995 г. Vasile Petrache, свещеник от енорията „Св. Никола“, информира митрополита на Бесарабия, че прозорците на църквата, която е асоциирана към Митрополитската църква на Бесарабия, са били разбити по време на събития, състояли се в нощта на 27 срещу 28 март и на 3 срещу 4 април 1995 г.

66.  Подобна атака има и в нощта на 13 срещу 14 май 1995 г. Vasile Petrache подава жалба при всеки такъв случай, като моли полицията да се намеси, за да предотврати по-нататъшни нападения.

67.  През нощта на 3 срещу 4 септември 1996 г. бива хвърлена граната от неизвестни лица в дома на митрополита на Бесарабия, която нанася щети. Жалбоподателят подава жалба по случая в полицейското управление в Кишинев.

68.  През есента на 1999 г., след смъртта на Vasile Petrache, митрополитът на Бесарабия назначава жалбоподателя Petru Buburuz като енорийски свещеник в „Св. Никола“.

След това назначение църквата „Св. Никола“ бива окупирана от представители на Митрополитската църква на Молдова, които я заключват и възпрепятстват влизането в сградата на последователите на църквата жалбоподател. Също така те присвояват енорийските документи и енорийския печат.

69.  На 8 декември 1999 г. полицията отправя призовка до Petru Buburuz във връзка с организирането на публично събрание пред църквата „Св Никола“ на 28 ноември 1999 г,. без преди това да е получил разрешението, необходимо за такива публични събрания.

70. На 28 януари 2000 г. съдия S. от първоинстанционния съд в Буюкан прекратява производството на основание факта, че жалбоподателят не е организирал събрание, а просто е отслужил литургия в качеството си на свещеник по искане на около стотина вярващи, които са присъствали. Съдия S. също така отбелязва, че литургията е била отслужена на площада, тъй като вратите на църквата са били заключени.

6.  Случаят в Буюкан (Кишинев)

71.  През нощта на 3-ти срещу 4-ти септември 1996 г. бива хвърлена граната в дома на P.G., член на клира на църквата жалбоподател. На 28 септември 1996 г. P.G. бива заплашен от шест неизвестни за него лица. Той незабавно подава жалба във връзка със случая.

72. С писмо от 22 ноември 1996 г. до президента на Молдова министърът на вътрешните работи изразява своето съжаление във връзка с бавния напредък на разследването по жалбите на P.G. и го информира, че на отговорните за разследването полицейски служители са наложени дисциплинарни наказания.

7.  Енорията в Октомбрие (Сънгерей)

73.  В доклад от 22 юни 1998 г. до митрополита на Бесарабия енорийският свещеник излага своите оплаквания от действията на лицето М., свещеник от Митрополитската църква на Молдова, който се опитва с помощта на кмета на Бълци да изгони P.B., свещеник от църквата жалбоподател, и да направи така, че църквата в селото да бъде затворена.

Няма постъпила жалба до органите в тази връзка.

8.  Случаите в Кучиоая (Гиличени)

74.  На 23 април 1999 г. според жалбоподателите капитанът от полицията R., като твърди, че изпълнява заповедите на своя началник, подполковник B.D., запечатва вратата на църквата в Кучиоая (Гиличени) и забранява на V.R., свещеник от църквата жалбоподател, който редовно служи там, да влиза и да провежда богослужения. След оплакване от страна на хората в селото жалбоподателят Vlad Cubreacov написва писмо до министър-председателя на 26 август 1998 г., в което го моли за обяснение.

Случаят бива съобщен и в изданието на в-к Flux от 26 август 1998 г.

Правителството потвърждава, че след горепосочената жалба Министерството на вътрешните работи разпорежда разследване. От това разследване става ясно, че не полицай, а член на Митрополитската църква на Молдова, архидякон D.S., е лицето, запечатало вратата на църквата.

9.  Енория Бадикул Молдовенеск (Кахул)

75.  На 11 април 1998 г. около полунощ енорийският свещеник е събуден от неизвестни за него лица, които се опитват да отворят със сила вратата на дома му. Заплашен е със смърт, ако не се откаже от идеята за създаване на нова църква в Кахул.

76.  На 13 април 1998 г. той е заплашен със смърт от лицето I.G., свещеник от Митрополитската църква на Молдова. В същия ден той подава жалба в полицията.

10.  Енория в Мъриничи (Ниспорени)

77.  След като напуска Митрополитската църква на Молдова през юли 1997 г, за да се присъедини към църквата жалбоподател, свещеникът от енорията в Мъриничи и семейството му многократно получават заплахи от различни свещеници от Митрополитската църква на Молдова. Прозорците на дома му биват изпочупени, а на 2 февруари 1998 г. той бива нападнат на улицата и пребит от непознати лица, които са му казали повече да не се бърка в „тези неща“.

78. Енорийският свещеник отива на преглед при съдебен лекар, който издава удостоверение, описващо нараняванията, които са му причинени. След това той подава наказателна жалба в полицията в Чекани.

79. Молдовските вестници редовно съобщават за случаи, описвани като действия с цел сплашване на духовенството и миряните на Митрополитската църква на Бесарабия.

11.  Случаят във Флорени

80.  На 6 декември 1998 г. лицето V.J., свещеник от Митрополитската църква на Молдова, заедно с други придружаващи го лица, разбива вратата на селската църква и я окупира. Когато енорийският свещеник, V.S., член на църквата жалбоподател, пристига, за да отслужи неделната служба, му бива забранено да влезе. Ситуацията остава без развитие, докато на мястото не пристигат жителите на селото, принадлежащи към църквата жалбоподател.

12.  Случаят в Леова

81.  В доклад, изпратен до митрополита на Бесарабия на 2 февруари 2001 г., N.A., свещеник от енорията в Леова, заявява, че църквата в Леова е била обект на вандализъм и че самият той, заедно с други енориаши, е бил мишена на публични действия по сплашване и смъртни заплахи от страна на лицето G.C., свещеник от Митрополитската църква на Молдова. Горепосочените действия биват повторени многократно без да е предложена защита от страна на общинския съвет за енориашите, които са членове на църквата жалбоподател.

C.  Случаи, засягащи активите на Митрополитската църква на Бесарабия

1.  Инцидентът във Флорени

82.  Християните от село Флорени се присъединяват към църквата жалбоподател на 12 март 1996 г. и сформират местна общност на тази църква на 24 март 1996 г. Те имат и параклис, където да се отслужват литургии.

83. На 29 декември 1997 г. правителството приема решение № 1203, с което на Митрополитската църква на Молдова се предоставя правото да ползва земята, върху която се намира параклисът на Митрополитската църква на Бесарабия. Това решение се потвърждава и с декрет от 9 март 1998 г., издаден от общинския съвет на Флорени.

84.  След искането от страна на Митрополитската църква на Бесарабия да получи правото на ползване на въпросната земя с оглед на факта, че техният параклис е построен върху нея, Държавният поземлен регистър отговаря на последователите на църквата от енорията във Флорени, че „местните публични власти не са в състояние да приемат такова решение, тъй като Митрополитската църква на Бесарабия не разполага със статут на юридическо лице в Молдова“.

2.  Случай, свързан с хуманитарни дарения от американската организация „Църквата на Исус Христос на светиите от последния ден“

85.  На 17 февруари 2000 г. Митрополитската църква на Бесарабия отправя искане към правителствената комисия за хуманитарни помощи да разреши вноса на молдовска територия на стоки на стойност 9 000 щатски долара, изпратени от Съединените щати, като класифицира съответните стоки като хуманитарна помощ. Това искане е отхвърлено на 25 февруари 2000 г.

86. На 25 февруари 2000 г. жалбоподателят Vlad Cubreacov настоява комисията да му предостави информация относно причините за отказа. Той посочва, че дарението (дрехи втора употреба), изпратено му от „Църквата на Исус Христос на светиите от последния ден“ е получило транзитна виза от страна на украинските власти, които са приели, че това е хуманитарна помощ. Стоките остават задържани на молдовската митница от 18 февруари 2000 г., поради което получателят е бил задължен да плати по USD 150 на ден за съхранение. Жалбоподателят отново отправя своето искане за предоставяне на разрешение стоките да влязат на молдовска територия като хуманитарна помощ.

87.  На 28 февруари 2000 г. заместник министър-председателят на Молдова разрешава влизането на хуманитарната помощ на молдовска територия.

Г.  Въпроси, свързани с личните права на членовете на духовенството на църквата жалбоподател

88.  Vasile Petrache, свещеник от църквата жалбоподател, е лишен от пенсия на основание, че не е бил служител на признато вероизповедание.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A.  Конституцията от 29 юли 1994 г.

89.  Чл. 31 от молдовската конституция, касаещ свободата на съвестта, гласи следното:

„1. Свободата на съвестта е гарантирана. Тя трябва да се изразява в дух на толерантност и взаимно уважение.

2.  Свободата на богослужение е гарантирана. Религиозните вероизповедания се организират в съответствие с техен собствен устав, съответстващ на закона.

3.  Забранява се всяка демонстрация на разногласия в отношенията между вероизповеданията.

4.  Вероизповеданията са автономни и отделени от държавата и се ползват с подкрепата на държавата, включително със съоръжения, предоставени за целите на оказване на религиозна помощ в армията, болници, затвори, психиатрични институции и домове за сираци.“

Б.  Законът за вероизповеданията (Закон № 979-XII от 24 март 1992 г.)

90.  Приложимите разпоредби на Закона за вероизповеданията, публикуван в Държавен вестник № 3/70 от 1992 г., гласят следното:

Раздел 1 – Свобода на съвестта

„Държавата гарантира свободата на съвестта и свободата на религията в рамките на молдовската територия. Всеки има право да изповядва вярата си свободно, самостоятелно или съвместно с други лица, да разпространява вярата си и да извършва богослужения публично или в частен кръг, при условие че тези богослужения не са в противоречие с Конституцията, с настоящия закон или с действащото законодателство.“

Раздел 4 – Нетолерантност, основана на вероизповеданието

„Нетолерантност, основана на вероизповеданието, изразена чрез актове, които са в противоречие със свободното функциониране на религиозно вероизповедание, признато от държавата, се счита за престъпление, наказуемо в съответствие с приложимото законодателство.“

Раздел 9 –
Свобода на организиране и действие на религиозните вероизповедания

„Вероизповеданията са свободни да се организират и действат свободно, при условие че техните практики и ритуали не противоречат на Конституцията, на настоящия закон или на действащото законодателство.

В противен случай вероизповеданията не отговарят на изискванията за признаване от страна на държавата.“

Раздел 14 – Признаване на вероизповеданията

„За да бъдат в състояние да се организират и функционират, вероизповеданията трябва да бъдат признати с решение на правителството.

В случай че дадено вероизповедание не отговаря на условията, определени в първия параграф на раздел 9 от настоящия закон, признаването може да бъде оттеглено по същата процедура.“

Раздел 15 – Устав

„За да отговаря на условията за признаване, всяко вероизповедание представя на правителството за преглед и одобрение своя устав, регламентиращ организацията и функционирането на съответното вероизповедание. Уставът трябва да съдържа информация за системата на организация и управление и за основните принципи на убежденията на вероизповеданието.“

Раздел 21 – Сдружения и фондации

„Сдруженията и фондациите с религиозна цел, в цялост или частично, се ползват с религиозни права и спазват задълженията, произтичащи от законодателството относно вероизповеданията.“

Раздел 22 – Духовенство, привличане и командироване

„Лидерите на вероизповедания, които притежават републикански и йерархичен ранг ... и всички наети от вероизповедания лица, трябва да са молдовски граждани.

Вероизповеданията, които желаят да назначат чуждестранни граждани за извършването на религиозни дейности или да командироват молдовски граждани да извършват религиозна дейности в чужбина, трябва във всеки случай да потърсят и получат съгласието на държавните власти.“

Раздел 24 – Правосубектност

„Вероизповеданията, признати от държавата, се считат за юридически лица ...“

Раздел 35 – Издателска дейност и литургични предмети

„Единствено вероизповеданията, признати от държавата и регистрирани в съответствие с приложимото законодателство, могат да:

(a)  произвеждат и търгуват с предмети, специфични за съответното вероизповедание;

(б)  учредяват периодични издания за вярващите или да публикуват и търгуват с литургични, теологични или църковни книги, необходими за упражняването на съответната религия;

(в)  определят тарифи за поклонения и туристическа дейност в обектите на вероизповеданието;

(г)  организират на молдовска територия или в чужбина изложения на литургични предмети, включително и изложения на предмети за продажба;

...

За целите на настоящия член терминът „литургични предмети“ означава литургични съдове, метални и литографски икони, кръстове, разпятия, църковни мебели, колиета във вид на разпятие или медальони, изобразяващи религиозни сцени, специфични за всяко вероизповедание, религиозни предмети, продавани от врата до врата, и др. Следните елементи трябва да бъдат приравнени с богослужебни предмети: религиозни календари, картички и брошури, албуми с религиозни произведения на изкуството, филми и етикети, изобразяващи места за богослужение или предмети на религиозното изкуство, различни от тези, които са част от националното културно наследство, продукти, необходими за богослужение, като тамян и свещи, включително украси за сватби и кръщенета, материали и бродерии за изработването на богослужебни одежди и други предмети, необходими за практикуване на религия.“

Раздел 44 – Назначаване на духовници и служители от страна на вероизповеданията

„Органи, свързани с религиозни вероизповедания, или институции и организации, създадени от тях, могат да назначават персонал в съответствие с трудовото законодателство.“

Раздел 45 – Договори

„Духовниците и служителите на религиозни вероизповедания се назначават съгласно писмен договор ...“

Раздел 46 – Правен статут

„Духовниците и служителите на религиозни вероизповедания или институциите и организациите, създадени от тях, имат същия правен статут като служителите на други организации, институции и предприятия, така че трудовото законодателство е приложимо и за тях.“

Раздел 48 – Държавни пенсии

„Независимо какви пенсии се изплащат от религиозните вероизповедания, техните духовници и служители получават държавни пенсии съгласно молдовския закон за пенсионното осигуряване.“

В.  Граждански процесуален кодекс

91.  Чл. 28/2, изменен със Закон № 942-XIII от 18 юли 1996 г., определя юрисдикцията на апелативния съд, както следва:

„1. Апелативният съд разглежда на първа инстанция жалби срещу органи на централната администрация и техните длъжностни лица във връзка с незаконни актове или актове ultra vires, които накърняват правата на гражданите.“

92.  Чл. 37 относно участието на няколко ищци или ответници по едно и също дело предвижда:

„Искът може да бъде предявен от няколко ищци колективно, както и срещу повече от един ответник. Всеки ищец и ответник действа независимо от другите.

Ищците и ответниците по колективни жалби могат да определят един от тях да заведе делото…“

93.  Чл. 235 относно правото на обжалване на незаконосъобразни актове на администрацията предвижда:

„Всяко физическо или юридическо лице, което счита, че правата му са нарушени от административен акт или от необоснован отказ на административен орган ... да разгледа жалбата му относно законно негово право, има право да поиска от компетентния съд да отмени съответния акт или да потвърди нарушеното право.“

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 9 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

94.  Жалбоподателите твърдят, че отказът на молдовските власти да признаят Митрополитската църква на Бесарабия нарушава тяхната свобода на религия, тъй като в Молдова могат да се упражняват единствено религиите, признати от правителството. Жалбоподателите твърдят по-конкретно, че тяхната свобода да изповядват религията си в рамките на общност с други лица е възпрепятствана от факта, че им е било забранено да се събират за религиозни цели, както и от пълната липса на съдебна защита на активите на църквата жалбоподател. Жалбоподателите се позовават на чл. 9 от Конвенцията, който гласи:

„1. Βсеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.

2. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите.“

A.  Аргументи, представени пред Съда

1.  Жалбоподателите

95.  Като цитират делото Manoussakis and Others срещу Гърция (решение от 26 септември 1996 г., Доклади за решения и определения 1996-IV, стр. 1361, параграф 37), жалбоподателите твърдят, че отказът да се признае църквата жалбоподател е нарушил свободата им на религия, тъй като липсата на одобрение прави невъзможно упражняването на религията им. Те твърдят, че една държава може да изисква предварителна процедура за регистрация на вероизповеданията, без да нарушава чл. 9 от Конвенцията, при условие че регистрацията не е пречка за свободата на религията на вярващите. В конкретния случай обаче отказът за признаване на църквата няма основание, което да е приемливо в едно демократично общество. По-конкретно жалбоподателите твърдят, че църквата жалбоподател и нейните членове не могат да бъдат критикувани за дейност, която е незаконна или в противоречие с обществения ред.

96.  Жалбоподателите твърдят, че в едно демократично общество всяка група вярващи, които се смятат за различни от другите, би трябвало да могат да сформират нова църква, и че не е в правомощията на държавата да определя дали има или не реална разлика между такива различни групи или кои убеждения трябва да се считат за различни от останалите.

По същия начин държавата не може да поставя в по-благоприятно положение една църква или друга посредством признаване, нито да цензурира името на дадена църква единствено на основание, че то касае една затворена страница от историята.

Следователно в настоящия случай молдовската държава няма право да решава дали църквата жалбоподател е отделно юридическо лице или представлява фракция на друга църква.

2.  Правителството

97.  Правителството приема, че правото на свобода на религията включва свободата да се изповядва дадена религия чрез богослужение и ритуали, но смята, че в конкретния случай отказът да се признае църквата жалбоподател не води до забрана на дейността ѝ или на дейността на нейни членове. Членовете на църквата жалбоподател запазват свободата си на религия както по отношение на тяхната свобода на съвестта, така и по отношение на свободата да изразяват своите убеждения чрез богослужение и упражняване на религията.

98.  По-нататък правителството твърди, че църквата жалбоподател, в качеството ѝ на християнска източноправославна църква, не представлява ново вероизповедание, тъй като източноправославното християнство е признато в Молдова на 7 февруари 1993 г., по същото време както и Митрополитската църква на Молдова. От религиозна гледна точна няма абсолютно никаква разлика между църквата жалбоподател и Митрополитската църква на Молдова.

Създаването на църквата жалбоподател в действителност е било опит да се сформира нов административен орган в рамките на Митрополитската църква на Молдова. Държавата не може да се намесва в конфликта в рамките на Митрополитската църква на Молдова, без да наруши задължението си за запазване на неутралитет по религиозни въпроси.

В съдебно заседание на 2 октомври 2001 г. правителството твърди, че този очевидно административен конфликт прикрива политически конфликт между Румъния и Русия; ако се намеси като признае църквата жалбоподател, която правителството счита за разколническа група, последиците по всяка вероятност биха били в ущърб на независимостта и териториалната цялост на младата Република Молдова.

Б. Третата страна

99.  Третата страна твърди, че настоящата жалба е вследствие на административен конфликт в рамките на Митрополитската църква на Молдова. Третата страна твърди, че църквата жалбоподател е създадена от свещеници на Митрополитската църква на Молдова, които, ръководени от собствена лична амбиция, са решили да се отделят от нея. Тъй като разколната дейност на жалбоподателя Petru Păduraru е била в противоречие с каноните на Руската източноправославна църква, патриархът на Москва му е забранил да извършва богослужения. Въпреки това в нарушение на църковното право и без да се консултира нито с патриаршията на Москва, нито с молдовските граждански власти, патриаршията в Букурещ решава да признае църквата разколник. Така зародилият се конфликт следва да бъде решен само чрез преговори между патриаршиите на Румъния и Русия.

100.  Третата страна твърди, че църквата жалбоподател е основана на етнически критерии и че поради тази причина признаването ѝ от страна на правителството не само би представлявало намеса на държавата в религиозните въпроси, но също така би имало пагубни последици за политическото и социалното положение в Молдова и би насърчило съществуващите националистически тенденции там. Освен това подобно признаване би навредило на приятелските отношения между Молдова и Украйна.

В.  Оценката на Съда

101.  В началото Съдът подчертава, че дадена църква или църковен орган може в това си свое качество да упражнява правата, гарантирани от чл. 9 от Конвенцията, от името на своите последователи (вж. Cha’are Shalom Ve Tsedek срещу Франция [ГО], № 27417/95, параграф 72, ЕСПЧ 2000-VII). В конкретния случай Митрополитската църква на Бесарабия може да се счита за жалбоподател за целите на чл. 34 от Конвенцията.

1.  Налице ли е намеса

102.  Поради това Съдът трябва да определи дали е имало намеса в правото на жалбоподателите на свобода на религията предвид отказа да се признае църквата жалбоподател.

103.  Правителството твърди, че отказът да се признае църквата жалбоподател не възпрепятства жалбоподателите да запазят своите вярвания или да ги изповядват в рамките на източноправославното християнско вероизповедание, признато от държавата, а именно, Митрополитската църква на Молдова.

104.  Жалбоподателите твърдят, че според молдовското законодателство могат да бъдат упражнявани единствено религиите, признати от държавата, и че следователно отказът да се признае църквата жалбоподател е равностоен на забрана на дейността на тази църква както като църковен орган, така и като сдружение. Жалбоподателите, които са физически лица, не могат да изповядват своите вярвания чрез богослужение, тъй като единствено вероизповеданията, признати от държавата, могат да се възползват от правна защита.

105.  Съдът отбелязва, че съгласно Закона за вероизповеданията могат да се упражняват единствено религии, признати с правителствено решение.

В конкретния случай Съдът е на мнение, че след като църквата не е призната, същата не може да развива дейност. По-специално нейните свещеници не могат да провеждат богослужения, членовете ѝ не могат да се събират, за да практикуват религията си, и тъй като няма правен статут на юридическо лице, църквата няма право на правна защита по отношение на своите активи.

Поради това Съдът счита, че отказът на правителството да признае църквата жалбоподател, потвърден от Върховния съд с решение от 9 декември 1997 г., представлява намеса в правото на църквата жалбоподател и в правото на другите жалбоподатели на свободно изповядване на религия, гарантирано от чл. 9, ал. 1 от Конвенцията.

106.  С цел да се определи дали тази намеса представлява нарушение на Конвенцията, Съдът трябва да реши дали намесата отговаря на изискванията на чл. 9, ал. 2, т.е. дали е била „предвидена от закона“, дали е преследвала законна цел предвид смисъла на разпоредбата и дали е била „необходима в едно демократично общество“.

2.  Била ли е намесата предвидена от закона

107.  Жалбоподателите приемат, че въпросната намеса е предвидена от Закона за вероизповеданията. При все това те твърдят, че процедурата, предвидена от ЗВ, е неправилно приложена, тъй като действителната причина за отказа на регистрация е била политическа; Правителството нито твърди, нито доказва, че църквата жалбоподател не спазва законите на Републиката.

108.  Правителството не изразява становище по тази точка.

109.  Съдът се позовава на установената съдебна практика, съгласно която термините „предвидени от закона“ и „в съответствие със закона“ в членове 8–11 от Конвенцията не само изискват разглежданите мерки да имат определено основание във вътрешното право, но и да са свързани с качеството на въпросния закон, който трябва да бъде леснодостъпен и предвидим по отношение на последиците от него, т.е. да е формулиран с достатъчна прецизност, за да се даде възможност на индивида – ако е необходимо, с подходящ съвет – да регулира поведението си (вж. The Sunday Times срещу Великобритания (№ 1), решение от 26 април 1979 г., серия А, № 30, стр.31, параграф 49;. Larissis and Others срещу Гърция, решение от 24 февруари 1998 г., Доклади 1998-I, стр. 378, параграф 40; Hashman and Harrup срещу Великобритания [ГО], № 25594/94, параграф 31, ЕСПЧ 1999-VIII; и Rotaru срещу Румъния [ГО], № 28341/95, параграф 52, ЕСПЧ 2000-V).

За да отговаря на тези изисквания, вътрешното право трябва да предоставя мярка за правна защита срещу произволна намеса от страна на публичните органи в правата, гарантирани от Конвенцията. По въпроси, които засягат основните права, то би било в противоречие с принципа на върховенство на закона – един от основните принципи на демократичното общество, залегнал в Конвенцията, ако даденото на изпълнителната власт право на преценка е без определени граници. Следователно законът трябва да указва достатъчно ясно обхвата на всяка такава преценка и начина на нейното упражняване (вж. Hasan and Chaush срещу България [ГО], № 30985/96, параграф 84, ЕСПЧ 2000-XI).

Нивото на прецизност, което следва да се предоставя от вътрешното право – което не може в никакъв случай да предвижда всяка възможна ситуация – зависи в значителна степен от съдържанието на въпросния инструмент, областта, която инструментът трябва да обхване, и броя и статута на онези, за които е предназначен (вж. Hashman and Harrup, цитирано по-горе, параграф 31, и Groppera Radio AG and Others срещу Швейцария, решение от 28 март 1990 г., серия А, № 173, стр. 26, параграф 68).

110.  В настоящия случай Съдът отбелязва, че раздел 14 от Закона от 24 март 1992 г. изисква вероизповеданията да бъдат признати с решение на правителството, както и че съгласно чл. 9 от същия закон могат да бъдат признати само вероизповедания, чиито практики и обреди са съвместими с молдовската Конституция и закони.

Без да дава категоричен отговор на въпроса дали посочените по-горе разпоредби отговарят на изискванията за предвидимост и прецизност, Съдът е склонен да приеме, че въпросната намеса е била „предвидена от закона“, преди да реши дали същата преследва „законна цел“ и дали е „необходима в едно демократично общество“.

3.  Законна цел

111.  По време на съдебното заседание на 2 октомври 2001 г. Правителството твърди, че отказът да се удовлетвори молбата за признаване на жалбоподателите е бил с цел да се защити общественият ред и обществената сигурност. Молдовската държава, чиято територия неколкократно в историята е преминавала от румънски към руски контрол и обратно, има етнически и езиково разнородно население. При това положение младата Република Молдова, която е независима от 1991 г., няма много на брой силни аргументи, на които да разчита, за да гарантира съществуването си, но един от факторите, които водят до стабилност, е религията, като се има предвид, че по-голямата част от населението са източноправославни християни. Следователно признаването на молдовската източноправославна църква, която е подчинена на Патриаршията на Москва, е дало възможност цялото население да се обедини в рамките на тази църква. Ако църквата жалбоподател е била призната, то това обединение вероятно е щяло да бъде изгубено, а източноправославното население е щяло да се разпръсне между различни други църкви. Нещо повече, под прикритието на църквата жалбоподател, която е подчинена на Патриаршията на Букурещ, са работили политически сили, действащи в името на румънските интереси, целящи повторно обединение между Бесарабия и Румъния. Следователно евентуалното признаване на църквата жалбоподател би съживило старите руско-румънски съперничества сред населението, като по този начин би била застрашена социалната стабилност и дори териториалната цялост на Молдова.

112.  Жалбоподателите отричат оспорваната мярка да е била предназначена за защита на обществения ред и обществената сигурност. Те твърдят, че Правителството не е доказало, че църквата жалбоподател представлява заплаха за обществения ред и обществената сигурност.

113.  Съдът счита, че държавите имат право да проверят дали дадено движение или сдружение извършва, привидно в преследване на религиозни цели, дейности, които са в ущърб на населението или обществената сигурност (вж. Manoussakis and Others, цитирано по-горе, стр. 1362, параграф 40 и Станков и Обединената македонска организация „Илинден“ срещу България, № 29221/95 и 29225/95, параграф 84, ЕСПЧ 2001-IX).

С оглед на обстоятелствата по делото Съдът счита, че оспорваната намеса преследва законна цел по смисъла на чл. 9, ал. 2, а именно – опазване на обществения ред и обществената сигурност.

4.  „Необходими в едно демократично общество“

(a)  Общи принципи

114.  Съдът се позовава на своята установена съдебна практика, според която, както е предвидено в чл. 9, свободата на мисълта, съвестта и религията е една от основите на „демократичното общество“ по смисъла на Конвенцията. Тази свобода, в своето религиозно измерение, е един от най-важните елементи, които участват в сформирането на самоличността на вярващите и тяхното разбиране за живота, но също така е и ценен актив за атеисти, агностици, скептици и незаинтересованите. Плурализмът като неделима част от едно демократично общество, трудно извоювана през вековете, зависи именно от тази свобода.

Докато религиозната свобода е преди всичко въпрос на лична съвест, тя също така предполага, inter alia, свободата човек „да изповядва [своята] религия“, самостоятелно и в частен кръг или съвместно с други лица, в обществото и в кръга на други лица, имащи същата вярва. Засвидетелстването с думи и действия е свързано с наличието на религиозни убеждения. Тази свобода предполага, inter alia, свободата да се отстояват или не дадени религиозни вярвания и да се практикува или не дадена религия (вж. Kokkinakis срещу Гърция, решение от 25 май 1993 г., серия А, №.260-A, стр. 17, параграф 31, и Buscarini and Others срещу Сан Марино [ГО], №.24645/94, параграф 34, ЕСПЧ 1999-I). В чл. 9 се изброяват редица форми, под които може да се осъществява изповядването на дадена религия или убеждения, напр. чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали. Независимо от това чл. 9 не защитава всяко действие, мотивирано или вдъхновено от религия или вяра (вж. Kalaç срещу Турция, решение от 1 юли 1997 г., Доклади 1997-IV, стр. 1209, параграф 27).

115.  Съдът също така завява, че в едно демократично общество, в което съжителстват няколко религии в рамките на едно и също население, може да е необходимо да се наложат ограничения спрямо тази свобода, за да се съгласуват интересите на различните групи и да се гарантира, че религиозните убеждения на всеки са уважени (вж. Kokkinakis, цитирано по-горе, стр. 18, параграф 33).

116.  Въпреки това при упражняване на регулаторните си правомощия в тази сфера и в отношенията си с различните религии, вероизповедания и вярвания държавата има задължението да остане неутрална и безпристрастна (вж. Hasan and Chaush, цитирано по-горе, параграф 78). Залогът тук е запазването на плурализма и правилното функциониране на демокрацията, а една от основните характеристики на демокрацията е възможността, която предлага за решаване на проблемите на дадена страна чрез диалог, без да се прибягва до насилие, дори когато те са неприятни (вж. United Communist Party of Turkey and Others срещу Турция, решение от 30 януари 1998 г., Доклади 1998-I, стр. 27, параграф 57). В съответствие с това ролята на властите при такива обстоятелства не е да се отстрани причината за напрежението, като се елиминира плурализмът, а да се гарантира, че различните групи се толерират взаимно (вж. Serif срещу Гърция, № 38178/97, параграф 53, ЕСПЧ 1999-IX).

117.  Съдът също така отбелязва, че по принцип правото на свобода на религията за целите на Конвенцията изключва оценка от страна на държавата на легитимността на религиозните вярвания или начините, по които тези вярвания се изповядват. Държавните мерки в полза на определен водач или конкретни органи на разделена религиозна общност или стремежът да се склони общността или част от нея да бъде подчинена против волята ѝ на единно ръководство също би представлявало нарушение на свободата на религията. В демократичните общества не е необходимо държавата да взема мерки, за да гарантира, че религиозните общности ще останат или ще бъдат обединени под единно ръководство (вж. Serif, цитирано по-горе, параграф 52). По същия начин, когато за упражняването на правото на свобода на религията или на някой от неговите аспекти съгласно вътрешното право се прилага система за предварително разрешение, участието в процедурата за издаване на разрешение на призната църковна власт не може да е в съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 (вж., mutatis mutandis, Pentidis and Others срещу Гърция, решение от 9 юни 1997 г., Доклади 1997-III, стр. 995, параграф 46).

118.  Освен това, тъй като религиозните общности традиционно съществуват под формата на организирани структури, чл. 9 трябва да се тълкува във връзка с чл. 11 от Конвенцията, който защитава общностния начин на живот от всяко неоснователно вмешателство от страна на държавата. Погледнато от тази гледна точка, правото на свобода на религията, което включва правото да се изповядва дадена религия съвместно с други лица, включва очакването, че вярващите ще могат да се сдружават свободно без произволна намеса от страна на държавата. В действителност автономното съществуване на религиозните общности е необходимо за плурализма в едно демократичното общество и следователно представлява въпрос, който е в самата основа на защитата, която чл. 9 предоставя (вж. Hasan and Chaush, цитирано по-горе, параграф 62).

Освен това един от начините за упражняване на правото да се изповядва религия, особено за дадена религиозна общност, в нейното колективно измерение, е възможността за осигуряване на съдебна защита за общността, нейните членове и активи, така че чл. 9, трябва да се разглежда не само в светлината на чл. 11, но също и в светлината на чл. 6 (вж., mutatis mutandis, Sidiropoulos and Others срещу Гърция, решение от 10 юли 1998 г., Доклади 1998-IV, стр. 1614, параграф 40, и Canea Catholic Church срещу Гърция, решение от 16 декември 1997 г., Доклади 1997-VIII, стр. 2857 и 2859, параграфи 33 и 40-41, и становище на Комисията, стр. 2867, параграфи 48-49).

119.  Според установената съдебна практика Съдът предоставя на държавите - страни по конвенцията, известна свобода на преценка при вземане на решение дали и до каква степен е необходима намеса, но това е обвързано с европейския надзор както върху съответното законодателство, така и върху решенията, които го прилагат. Задачата на Съда е да се установи дали мерките, предприети на национално равнище, принципно са оправдани и пропорционални.

За да определи обхвата на свободата на преценка в настоящия случай, Съдът трябва да вземе предвид какъв е залогът, а именно – необходимостта да се запази действителен религиозен плурализъм, който е присъщ на концепцията за едно демократично общество (вж. Kokkinakis, цитирано по-горе, стр. 17, параграф 31). По същия начин трябва да се отдаде голямо значение на тази необходимост, когато по смисъла на чл. 9, ал. 2 се определя дали намесата отговаря на „належаща обществена потребност“ и дали е „пропорционална на преследваната законосъобразна цел“ (вж., mutatis mutandis, наред с много други източници, Wingrove срещу Великобритания, решение от 25 ноември 1996 г., Доклади 1996-V, стр. 1956, параграф 53). При упражняване на надзор Съдът трябва да разгледа оспорваната намеса въз основа на преписката като цяло (вж. Kokkinakis, цитирано по-горе, стр. 21, параграф 47.)

(б)  Прилагане на горепосочените принципи

120.  Правителството твърди, че оспорваната намеса е била необходима в едно демократично общество. На първо място, за да признае църквата жалбоподател, държавата би трябвало да се откаже от своята позиция на неутралитет в религиозните дела, и по-специално в религиозните конфликти, което би било в противоречие с Конституцията и молдовския обществения ред. Следователно именно за да изпълни дълга си за запазване на неутралитет, Правителството настоява църквата жалбоподател най-напред да уреди разногласията си с Митрополитската църква на Молдова.

На второ място, отказът за признаване, според становището на Правителството, е необходим за националната сигурност и молдовската териториална цялост, като се има предвид фактът, че църквата жалбоподател се занимава с политическа дейност – работи за обединението на Молдова с Румъния, със съдействието на последната. В подкрепа на своите твърдения Правителството посочва статии от румънската преса, подкрепящи признаването на църквата жалбоподател от страна на молдовските власти и обединението на Молдова с Румъния.

Подобни дейности застрашават не само целостта на Молдова, но и нейните мирни отношения с Украйна, част от настоящата територия на която в миналото преди 1944 г. е била под църковната юрисдикция на Митрополитската църква на Бесарабия.

Правителството твърди също, че църквата жалбоподател се подкрепя от открито прорумънско настроени молдовски партии, които не зачитат ​​характерните особености на Молдова, включително и по време на дебати в парламента, като по този начин дестабилизират молдовската държава. В тази връзка Правителството посочва Християнския алианс за обединението на Румъния, създаден на 1 януари 1993 г., сред поддръжниците на когото са редица сдружения и една от политическите партии, представена в молдовския парламент – Християндемократически народен фронт, която приветства повторната поява на Митрополитската църква на Бесарабия.

На трето място, според становището на Правителството отказът да се признае църквата жалбоподател е бил необходим за запазване на социалния мир и разбирателство между вярващите. Агресивното поведение на църквата жалбоподател, която има за цел да привлече други източноправославни християни към себе си и да погълне другите църкви, е довело до редица инциденти, които без намеса от страна на полицията са могли да доведат до наранявания или загуба на човешки живот.

На последно място, Правителството подчертава, че макар и да не са признали Митрополитската църква на Бесарабия, молдовските власти са действали в дух на толерантност и са разрешили на църквата жалбоподател и нейните членове да продължат дейността си безпрепятствено.

121.  Жалбоподателите твърдят, че отказът за признаване на Митрополитската църква на Бесарабия не е бил необходим в едно демократично общество. Те твърдят, че всички доводи, представени от Правителството, са били неоснователни и несъстоятелни, и че не отговарят на „обществена потребност“. Нищо в преписката не сочи, че жалбоподателите са възнамерявали, че са осъществили, или че планират да осъществят дейности, които могат да подкопаят молдовската териториална цялост, националната сигурност или обществения ред.

Те твърдят, че чрез отказа си да признае Митрополитската църква на Бесарабия, макар и да е признало други източноправославни църкви, Правителството не е изпълнило задължението си за неутралност поради абсурдни и произволни причини.

Непризнаването е направило невъзможно упражняването на религията от страна на членовете на църквата жалбоподател, тъй като съгласно Закона за вероизповеданията, дейностите от съответното вероизповедание и свободата на сдружаване за религиозни цели могат да се упражняват единствено от вероизповедания, признати от държавата. По подобен начин държавата от своя страна осигурява защита единствено на признати вероизповедания и само тези вероизповедания биха могли да защитават правата си в съда. Следователно духовенството и членовете на църквата жалбоподател не са били в състояние да се защитават срещу физическите нападения и преследванията, на които са станали жертви, а църквата жалбоподател не е била в състояние да защити своите активи.

Жалбоподателите отричат държавата да е толерирала църквата жалбоподател и нейните членове. Напротив, те твърдят, че държавни служители не просто са позволили действия с цел сплашване от страна на други вярващи, от които църквата жалбоподател е пострадала, но и че в редица случаи държавни служители са участвали в подобни действия.

122.  Съдът на свой ред ще разгледа доводите, представени от Правителството за обосноваване на тази намеса, и пропорционалността на тази намеса по отношение на преследваните цели.

(i) Аргументи, представени за обосноваване на намесата

(α) Зачитане на молдовското законодателство и молдовските конституционни принципи

123. Съдът отбелязва, че чл. 31 от молдовската конституция гарантира свободата на религията и формулира принципа на независимост на вероизповеданията спрямо държавата, както и че Законът за вероизповеданията (ЗВ от 24 март 1992 г.) установява процедурата за признаване на вероизповеданията.

Правителството твърди, че именно за да спази посочените по-горе принципи, включително задължението за неутралитет спрямо вероизповеданията, е отказало да признае църквата жалбоподател и вместо това е насърчило църквата жалбоподател първо да уреди своите различия с вече признатата църква, от която желае да се отдели, а именно Митрополитската църква на Молдова.

Съдът отбелязва на първо място, че църквата жалбоподател е подала първата си молба за признаване на 8 октомври 1992 г., на която не е получила отговор, и едва по-късно, на 7 февруари 1993 г. държавата признава Митрополитската църква на Молдова. При това положение Съдът се затруднява, поне по отношение на периода, предшестващ признаването на Митрополитската църква на Молдова, да разбере аргумента на Правителството, че църквата жалбоподател представлява единствено разколническа група в рамките на Митрополитската църква на Молдова, която е била призната.

Във всеки случай Съдът отбелязва, че задължението за неутралност и безпристрастност на държавата, определено в съдебната практика, е несъвместимо с каквито и да било правомощия на държавата да извършва оценка на легитимността на религиозните вярвания, и изисква държавата да гарантира, че групите в конфликт проявяват толерантност помежду си, дори и когато са се оформили от една и съща група. В настоящия случай Съдът счита, че приемайки позицията, че църквата жалбоподател не е ново вероизповедание, и оставяйки признаването ѝ да зависи от волята на църковна власт, която е вече призната – Митрополитската църква на Молдова – държавата не успява да изпълни задължението си за неутралност и безпристрастност. Следователно доводът на Правителството, че отказът на признаване е необходим, за да бъдат зачетени молдовското законодателство и молдовската Конституция, трябва да бъде отхвърлен.

 (β)  Заплаха за териториалната цялост

124.  Съдът отбелязва, на първо място, че в устава и в частност в неговия преамбюл, църквата жалбоподател определя себе си като автономна местна църква, функционираща на молдовска територия в съответствие със законите на тази държава, чието име е историческо и няма никаква връзка с настоящи или предишни политически ситуации. Въпреки че дейността ѝ е главно религиозна, църквата жалбоподател заявява, че е готова и да си сътрудничи с държавата в областта на културата, образованието и социалното подпомагане. Освен това същата заявява, че не развива политическа дейност.

Съдът счита, че тези принципи са ясни и напълно легитимни.

125.  По време на изслушването на 2 октомври 2001 г. Правителството въпреки това твърди, че в действителност църквата жалбоподател се занимава с политически дейности, противоречащи на молдовската обществена политика, както и че ако Църквата бъде призната, такива дейности биха застрашили молдовската териториална цялост.

Съдът подчертава, че макар и да не може да се изключи вероятността програмата на дадена организация да прикрива цели и намерения, различни от официално посочените, за да се увери, че това не е така, Съдът трябва да сравни съдържанието на програмата с действията и позициите, които организацията защитава (вж. Sidiropoulos and Others, цитирано по-горе, стр. 1618, параграф 46). В конкретния случай Съдът отбелязва, че нищо в преписката не води до извода, че църквата жалбоподател извършва дейности, различни от тези, посочени в устава ѝ.

Що се отнася до статиите в печата, посочени по-горе, макар и тяхното съдържание, описано от Правителството, да разкрива идеи в подкрепа на обединението на Молдова с Румъния, те не може да се припишат на църквата жалбоподател. Освен това Правителството не твърди, че църквата жалбоподател е инициатор за написването на такива статии.

По подобен начин, при липса на доказателства Съдът не може да заключи, че църквата жалбоподател е обвързана с политическата дейност на горепосочените молдовските организации (вж. параграф 120 по-горе), за които се твърди, че работят за обединение между Молдова и Румъния. Освен това Съдът отбелязва, че Правителството не твърди, че дейността на тези сдружения и политически партии е незаконна.

Що се отнася до вероятността църквата жалбоподател след признаването ѝ да представлява опасност за националната сигурност и териториалната цялост, Съдът счита, че това е само хипотеза, която в отсъствието на потвърждение не може да бъде причина за отказ тя да бъде призната.

(γ)  Защита на социалния мир и разбирателство сред вярващите

126.  Съдът отбелязва, че Правителството не оспорва, че е имало инциденти по време на събрания на последователите и членовете на духовенството на църквата жалбоподател (вж. параграфи 47-87 по-горе). В частност възникват конфликти, когато свещениците от църквата жалбоподател, се опитват да отслужат богослужение на местата, за които последователите и духовенството на Митрополитската църква на Молдова имат претенции, че са предназначени изключително за тяхно ползване, или на места, където конкретни лица възразяват срещу присъствието на църквата жалбоподател с мотива, че това е незаконно.

От друга страна Съдът отбелязва, че съществуват определени разногласия между жалбоподателите и Правителството по отношение на това, което се е случило по време на тези инциденти.

127.  Без да изразява мнение относно какво точно се е случило по време на въпросните събития, Съдът отбелязва, че отказът да се признае църквата жалбоподател е изиграл роля при инцидентите.

(ii) Пропорционалност по отношение на преследваните цели

128.  Правителството твърди, че въпреки че властите не са признали църквата жалбоподател, те са действали в дух на толерантност и са дали разрешение Църквата да продължи дейността си безпрепятствено. По-конкретно нейните членове са можели да се събират, да се молят заедно и да управляват активи. Като доказателство Правителството посочва многобройните дейности на църквата жалбоподател.

129.  Съдът отбелязва, че по силата на Закон № 979-XII от 24 март 1992 г. в Молдова могат да се упражняват единствено религии, признати с решение на правителството. По-конкретно само признатите вероизповедания имат статут на юридически лица (раздел 24), само те могат да произвеждат и продават специфични богослужебни предмети (раздел 35) и да назначават духовници и служители (раздел 44). Освен това за сдружения, чиято цел е изцяло или частично религиозна, важат задълженията, произтичащи от законодателството за вероизповеданията (раздел 21).

При това положение Съдът отбелязва, че при липсата на признаване църквата жалбоподател не може нито да се организира, нито да функционира. Тъй като не разполага с юридическа правосубектност, същата не може да предяви иск за защита на активите си, които са необходими за богослужението, а нейните членове не могат да се срещат, за да извършват религиозни дейности, без да нарушават законодателството в областта на вероизповеданията.

По отношение на твърдяната толерантност, демонстрирана от страна на Правителството към църквата жалбоподател и нейните членове, Съдът не може да приеме такава толерантност като заместител на признаването, тъй като само признаването може да доведе до предоставяне на права на засегнатите лица.

Съдът отбелязва също, че в някои случаи жалбоподателите не са били в състояние да се защитават срещу действия, целящи сплашване, тъй като властите прибягват до извинението, че правото на правна защита се прилага само по отношение на законни дейности (вж. параграфи 56, 57 и 84 по-горе).

На последно място Съдът отбелязва, че когато властите признават други богослужебни сдружения, те не прилагат критериите, които са използвали с цел отказ на признаването на църквата жалбоподател, и че от страна на Правителството не е представена обосновка за тази разлика в третирането.

130.  В заключение Съдът счита, че отказът да се признае църквата жалбоподател е с такива последици за свободата на религията на жалбоподателите, че той не може да се счита за пропорционален на преследваната законна цел или съответно за необходим в едно демократично общество, и че е налице нарушение на чл. 9 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА, РАЗГЛЕЖДАНИ ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 9

131.  Църквата жалбоподател твърди също, че е жертва на дискриминация в резултат на необоснован отказ на властите да я признаят, докато същите са признали други източноправославни църкви, както и още няколко други сдружения, като всички те твърдят, че принадлежат към една религия. Съдът се позовава на чл. 14 от Конвенцията, който гласи:

„Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“

132.  Според Правителството, тъй като източноправославната християнска религия е била призната под формата на Митрополитската църква на Молдова, не е имало основание за признаването и на църквата жалбоподател, която също твърди, че принадлежи към източноправославната християнска религия. Църквата жалбоподател не представлява ново вероизповедание, а разколна група, чиито вярвания и богослужения не се различават по никакъв начин от тези на Митрополитската църква на Молдова. Правителството признава, че източноправославната епархия на Кишинев, която е подопечна на Руската източноправославна старообрядна църква, чието седалище е в Москва, е била призната, въпреки че не представлява ново вероизповедание, но посочва, че разликата в третирането се основава на етнически критерий, тъй като последователите и духовенството на източноправославната епархия на Кишинев са с руски произход.

133.  Жалбоподателите твърдят, че причината, изтъкната пред църквата жалбоподател за отказ да бъде призната, не е нито основателна, нито обективна, тъй като когато властите са признали други вероизповедания, не са приложили същите критерии относно етническия произход на вярващите или относно това колкото ново е вероизповеданието. Жалбоподателите изтъкват например, че властите са признали две адвентистки църкви и две еврейски сдружения, които не са били организирани по етнически признак.

134.  Съдът счита, че твърденията, имащи отношение към чл. 14 от Конвенция, представляват повторение на тези, представени на основание чл. 9. Съответно не е налице причина да се разглеждат отделно.

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

135.  Жалбоподателите твърдят, че вътрешното право не осигурява правно средство за защита по отношение на жалбите, внесени в Съда. Жалбоподателите твърдят, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията, който гласи:

„Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“ 

136.  Правителството твърди, че в настоящия случай, тъй като жалбите на жалбоподателите са с граждански характер, изискванията на чл. 13 са обхванати от тези на чл. 6 от Конвенцията.

137.  Съдът подчертава, че действието на чл. 13 е в посока изискване на осигуряването на вътрешноправно средство за защита, което да позволи на компетентния национален орган да разгледа предмета на съответната жалба за нарушение на Конвенцията и да предостави подходящо обезщетение, макар и Договарящите държави да имат известна свобода на преценка по отношение на начина, по който изпълняват своите задължения съгласно тази разпоредба (вж. Chahal срещу Великобритания, решение от 15 ноември 1996 г., Доклади 1996-V, стр. 1869-70, параграф 145). Правното средство за защита, което се изисква съгласно чл. 13, трябва да бъде „ефикасно“, както на практика, така и по закон. Въпреки това такова средство за защита се изисква само във връзка с жалби, които могат да се считат за „защитими“ по смисъла на Конвенцията.

138.  Съдът отбелязва, че жалбата на жалбоподателите, че отказът да се признае църквата жалбоподател е нарушил правото им на свобода на религията, гарантирана от чл. 9 от Конвенцията, без съмнение е основателна (вж. параграф 130 по-горе). Следователно жалбоподателите са имали право на ефикасно вътрешноправно средство за защита по смисъла на чл. 13. Съответно Съдът ще разгледа дали такова средство за защита е било на разположение на църквата жалбоподател и на останалите жалбоподатели.

139.  Съдът отбелязва, че в решението си от 9 декември 1997 г. Върховният съд постановява, че отказът от страна на правителството да отговори на молбата за признаване, подадена от църквата жалбоподател, не е бил незаконен, нито е бил в нарушение на чл. 9 от Конвенцията, тъй като жалбоподателите са имали възможност да упражняват своята религия в Митрополитската църква на Молдова. Въпреки това по този начин Върховният съд не отговаря на основните оплаквания на жалбоподателите, а именно – желанието им да се обединят и да изповядват своята религия колективно в църква, различна от Митрополитската църква на Молдова, и да имат право на достъп до съд, за да защитят правата и активите си, като се има предвид, че единствено вероизповеданията, признати от държавата, се ползват с правна защита. Следователно, тъй като не е призната от държавата, Митрополитската църква на Бесарабия не е имала права, които да отстоява пред Върховния съд.

Съответно жалбата до Върховния съд въз основа на чл. 235 от Гражданския процесуален кодекс не води до резултат.

140.  Освен това Съдът отбелязва, че макар и Законът за вероизповеданията да обвързва дейността на дадено вероизповедание с признаването му от страна на правителството, и макар и да налага задължението вероизповеданието да спазва законите на Републиката, същият този закон не съдържа конкретна разпоредба, уреждаща процедурата по признаване и предоставяне на средства за правна защита в случай на спор.

Правителството не посочва други правни средства за защита, от които жалбоподателите са могли да се възползват.

Съответно Съдът счита, че жалбоподателите не са могли да получат обезщетение от национален орган по отношение на тяхната жалба, свързана с правото им на свобода на религията. Следователно е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

IV. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 И ЧЛ. 11 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

141.  Жалбоподателите се оплакват също, че отказът да се признае църквата жалбоподател представлява пречка същата да получи юридическа правосубектност, като по този начин бива лишена от правото си на достъп до съд, което е гарантирано от чл. 6 от Конвенцията, така че всяка жалба, свързана с нейните права, и по-специално с правото на собственост, да може да бъде решена. Жалбоподателите освен това твърдят, че отказът да се признае църквата жалбоподател, допълнен с упорито поддържаното становище от страна на властите, че жалбоподателите са могли да упражняват религията си в Митрополитската църква на Молдова, представлява нарушение на свободата на сдружаване, което от своя страна е нарушение на чл. 11 от Конвенцията.

142.  Като взема предвид чл. 6 и чл. 11 в контекста на чл. 9 (вж. параграфи 118 и 129 по-горе), Съдът счита, че няма причина да ги разглежда отделно.

V. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

143.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

144.  Жалбоподателите не претендират за суми по отношение на имуществени щети, но настояват за 160 000 френски франка за неимуществени вреди.

145.  Правителството не взема отношение по този въпрос.

146.  Съдът счита, че нарушенията, които е установил, несъмнено са причинили на жалбоподателите неимуществени вреди, които същият, като отсъжда по справедливост, оценява на 20 000 евро.

Б.  Такси и разноски

147.  След като получават от Съвета на Европа 7 937,10 френски франка под формата на правна помощ за явяването на кандидата Vlad Cubreacov на изслушването пред Съда, жалбоподателите настояват единствено за възстановяване на сумите за възнагражденията на адвокатите за целите на производството пред Съда, а именно 8 693,89 френски франка за молдовския адвокат, който изготвя жалбата им, и 3 550 британски лири за британския адвокат който е защитавал интересите на жалбоподателите в настоящото производство и е представил аргументите по време на изслушването.

148.  Правителството не взема отношение по този въпрос.

149.  Като взема предвид оправдателните документи, предоставени от жалбоподателите, и като отсъжда по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателите сумата от 7 025 евро за такси и разноски, плюс всички суми, които биха били дължими като данък добавена стойност.

В. Лихва за забава

150.  Според информацията, с която Съдът разполага, законният лихвен процент, приложим във Франция към датата на приемане на настоящото решение, е 4,26% годишно.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1. Приема, че е налице нарушение на чл. 9 от Конвенцията;

2.  Приема, че не е необходимо случаят да се разглежда и с оглед на чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 9;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията;

4.  Приема, че не е необходимо да се определя дали са налице нарушения на чл. 6 и чл. 11 от Конвенцията;

5.  Приема

(а) че държавата ответник следва да заплати на жалбоподателите, в срок от три месеца, считано от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, ал. 2 от Конвенцията, следните суми:

(i) 20 000 евро (двадесет хиляди евро) за неимуществени вреди, които следва да бъдат преобразувани в молдовски леи по обменния курс към датата на изплащане;

(ii) 7 025 евро (седем хиляди и двадесет и пет евро) за такси и разноски, плюс всяка сума, която може да бъде дължима като данък добавена стойност;

(б) че следва да се дължи проста лихва при годишна ставка от 4,26% по горните суми, считано от изтичането на горепосочените три месеца до разплащането;

6.  Отхвърля искането на жалбоподателите за справедливо обезщетение в останалата му част.

Изготвено на френски език и оповестено в писмена форма на 13 декември 2001 г. съгласно правило 77, ал. 2 и ал. 3 от Правилника на Съда.

Майкъл О‘Бойл (Michael O’Boyle)                       Елизабет Палм (Elisabeth Palm)
       Секретар                                                                              Председател

Дата на постановяване: 13.12.2001 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-59985