Дeло ЧАКЪДЖЪ (ÇAKICI) СРЕЩУ ТУРЦИЯ

 

(Жалба № 23657/94)

 

РЕШЕНИЕ

 

СТРАСБУРГ

8 юли 1999 г.

 

По делото Çakıcı срещу Турция,

Европейският съд по правата на човека, съгласно член 27 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“), изменена от Протокол № 11[1] и клаузите, които се отнасят до неговия регламент², заседаващ в Голяма камара, съставена от съдиите, имената на които са посочени по-долу:

          Л. Вилдхабер (L. Wildhaber), Председател,
          Е. Палм (E. Palm),
          Л. Ферари Браво (L. Ferrari Bravo),
          Л. Кафлиш (L. Caflisch),
          Ж.П. Коста (J.-P. Costa),
          В. Фурман (W. Fuhrmann),
          К. Юнгвирт (K. Jungwiert),
          М. Фишбах (M. Fischbach),
          Б. Зупанчич (B. Zupančič),
          Н. Важич (N. Vajić),
          Дж. Хедигън (J. Hedigan),
          В. Томасен (W. Thomassen),
          М. Цаца-Николовска (M. Tsatsa-Nikolovska),
          Т. Пантиру (T. Panţîru),
          Е. Левиц (E. Levits),
          К. Трая (K. Traja),
          Ф. Гьолджюклю (F. Gölcüklü), съдии,

и М. дьо Бьор-Бюкикио (M. de Boer-Buquicchio), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 24 март и 17 юни 1999 г,

Постановява следното решение, прието на тази последна дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е предадено за разглеждане в Съда, съгласно предвиденото в предишния член 19 от Конвенцията³, от Европейската комисия по правата на човека („Комисията“) на 14 септември 1998 г. с тримесечно закъснение, на основание предишните членове 32 § 1 и 47 от Конвенцията. То е образувано по жалба № 23657/94 срещу Република Турция и от гражданин на тази държава, г-н İzzet Çakıcı, който е сезирал Комисията на 2 май 1994 г. по силата на стария член 25.  
Искането на Комисията препраща към старите членове 44 и 48, както и към турската декларация, която признава задължителната подсъдност на Съда (стар член 46). То има за цел да получи решение по въпроса дали обстоятелствата по делото разкриват нарушение на държавата-ответник на изискванията на членове 2, 3, 5, 13, 14 и 18 от Конвенцията.

2.  В отговор на поканата, предвидена в член 33 § 3 d) от регламент A[2], жалбоподателят е изразил желание да участва в процеса и да назначи свой защитник (член 30).

3.  За да се запознае в частност с процедурните въпроси, които могат да бъдат поставени преди влизането в сила на Протокол № 11, г-н Р. Бернхард (R. Bernhardt), председател на Съда по това време, в качеството си на председател на първоначално учредената камара (стар член 43 от Конвенцията и член 21 от регламент A) се консултира, чрез помощник секретаря, с турския правителствен агент („Правителството“), защитника на жалбоподателя и представителя на Комисията във връзка с организирането на писменото съдопроизводство. Съгласно определението, произнесено в последствие, секретарят получава писмените становища на жалбоподателя и на Правителството съответно на 23 декември 1998 г. и на 4 януари 1999 г.

4.  В резултат на влизането в сила на Протокол № 11 на 1 ноември 1998 г. и в съответствие с член 5 § 5 от посочения Протокол, разглеждането на делото е поверено на Голямата камара на Съда. Тази Голяма камара се състои, по силата на закона, от г-н Р. Тюрмен (R. Türmen), съдия, избран за Турция (членове 27 § 2 от Конвенцията и 24 § 4 от регламента), г-н Л. Вилдхабер, председател на Съда, г-жа Е. Палм, заместник-председател на Съда, г-н Ж.П. Коста и г-н М. Фишбах, заместник-председатели на отделението (членове 27 § 3 от Конвенцията и 24 §§ 3 и 5 a) от регламента). Освен това, за да допълнят Голямата камара бяха избрани: г-н Л. Ферари Браво, г-н Л. Кафлиш, г-н В. Фурман, г-н К. Юнгвирт, г-н Б. Зупанчич, г-жа Н. Важич, г- Дж. Хедигън, г-жа В. Томасен, г-жа M. Цаца-Николовска, г-н Т. Пантиру, г-н Е. Левиц и г-н К. Трая (членове 24 § 3 и 100 § 4 от регламента).

5.  На 7 януари 1999 г., г-н Вилдхабер освобождава г-н Тюрмен  от участие в заседанието; последният заявява самоотвод вследствие на решението, взето от Голямата камара съгласно чл. 28 § 4 от регламента.

На 10 февруари 1999 г., Правителството уведомява деловодството за назначаването на г-н Ф. Гьолджюклю (F. Golcüklü), който да заседава в качеството на резервен съдия (чл. 27 § 2 от Конвенцията и 29 § 1 от регламента).

6.  По покана на Съда (чл. 99 от регламента), Комисията избира един от членовете си, г-жа Ж. Лиди (J. Liddy), да участва в качеството на представител по делото пред Голямата камара.

7.  По решение на председателя, заседанието се провежда публично на 24 март 1999 г., в съдебната палата на Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

 

Явяват се :

–     за Правителството
Г-жа Д. Акчай (D. Akçay), агент,
Господата Б. Чалъшкан (B. Calişkan),
          (Е. Генел) E. Genel,
г-ца  А. Гюняктъ (A. Günyakti),
г-н    Х. Мутаф (H. Mutaf), съветници;

–     за жалбоподателя
Госпожите   Ф. Хампсън (F. Hampson),                                                
          А. Рийди (A. Reidy), защитници ;

–     за Комисията
Г-жа Ж. Лиди, представител.           

Съдът изслуша показанията на г-жа Лиди, г-жа Хампсън и г-жа Акчай.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

A. Жалбоподателя

8.  Жалбоподателят, г-н Иззет Чакъджъ (İzzet Çakıcı), е турски гражданин, роден през 1953 г., който понастоящем живее в Диарберкир (Diyarbakır), в Югоизточна Турция. Той сезира Комисията от свое име и от името на брат си, г-н Ахмет Чакъджъ (Ahmet Çakıcı), който, според него, е изчезнал при обстоятелства, които привличат отговорността на държавата.

Б.  Фактите

9.  Фактите, свързани с изчезването на брата на жалбоподателя, са противоречиви.

10. Версията на жалбоподателя е изложена в раздел 1 по-долу. В писменото си становище до Съда, г-н Чакъджъ се позовава на фактите, установени в доклада на Комисията (стар член 31 от Конвенцията), приет на 12 март 1998 г., както и на забележките, които той е отправил към Комисията.

11.  Фактите, както са описани от Правителството, са изложени в раздел 2.

12.  Част В описва подробно материалите, съобщени на Комисията. Част Г излага процеса – както го е установила Комисията – воден пред вътрешните власти във връзка с изчезването на брата на жалбоподателя.

13.  Във връзка с противоречивия характер на обстоятелствата по изчезването на брата на жалбоподателя, в приложение на стар член 28 § 1 a) от Конвенцията, Комисията провежда свое собствено разследване за установяване на фактите. По този начин тя разглежда множество документи, представени от жалбоподателя и от Правителството в подкрепа на съответните твърдения и ангажира трима представители със задачата да снемат свидетелски показания по време на заседанията, проведени в Анкара на 3 и 4 юли 1996 г. и в Страсбург на 4 декември 1996 г. Оценяването на доказателствата от страна на Комисията, както и констатациите й, са обобщени в част Д.

1.  Фактите, изложени от жалбоподателя

14.  На 8 ноември 1993 г., братът на жалбоподателя, Ахмет Чакъджъ, е арестуван при операция, проведена в село Читлибахче (Çitlibahçe) от  жандармеристите и селските пазачи. Рано сутринта, когато започва операцията, той се крие в къща близо до чешмата, докато другите хора са се събрали отвън. Тогава силите на реда започват да палят къщите. Ахмет Чакъджъ отива да търси парите (4 700 000 турски лири – TRL), които е скрил в покрива на къщата и бива заловен на излизане. Той е изведен от селото от силите на реда. Останалите жители на селото са свидетели на сцената. Парите биват конфискувани от въпросния  офицер от жандармерията: младеж от селото казва на Ремзие Чакъджъ (Remziye Çakıcı), съпругата на Ахмет Чакъджъ, че е видял  жандармерист да взима парите, които се намирали в Ахмет Чакъджъ.

15.  Ахмет Чакъджъ бива отведен в Хазро (Hazro), където прекарва нощта под стража, преди да го прехвърлят в Диарбекир. Там е задържан в областната жандармерия, където, след шест или седем дни, остава в  продължение на шестнадесет или седемнадесет дни в едно и също помещение с Мустафа Енгин (Mustafa Engin), Абдуррахман Ал (Abdurrahman Al) и Тахсин Демирбаш (Tahsin Demirbaş), задържани от силите на реда на 8 ноември 1993 г., по време на операция, проведена в Баглан (Bağlan). Той е бит, със счупено ребро и открита рана на главата. Няколко пъти е извеждан от помещението за разпит, като е удрян и измъчван чрез пускане на ток по тялото. Той казва на Мустафа Енгин, че парите му са конфискувани от офицер от жандармерията. В края на този период, останалите трима задържани биват изправени пред съда. Енгин и Демирбаш са освободени, докато Абдуррахман Ал е върнат в затвора. Енгин никога повече не вижда Ахмет Чакъджъ.

16.  След осемдесет и пет дни, прекарани в областната жандармерия, към края на януари-началото на февруари 1994 г., Ахмет Чакъджъ е отведен в Хазро, където остава няколко месеца в затвора. Оттам е прехвърлен в жандармерията в Каваклъбогаз (Kavaklıboğaz). Хикмет Аксой (Hikmet Aksoy), който също е задържан в Каваклъбогаз през пролетта или началото на лятото 1994 г. за период от тринадесет дни, забелязал Ахмет Чакъджъ по време на часовете за хранене, когато ги извеждали от килиите. В края на този период Хикмет Аксой е прехвърлен в Лидже (Lice).

17.  През май 1996 г., когато Комисията съобщава на жалбоподателя съображенията на Правителството, той е уведомен за първи път, че според властите, Ахмет Чакъджъ е убит при конфликт, състоял се на хълма Къллъбоган (Kıllıboğan) (община Хани (Hani)) между 17 и 19 февруари 1995 г. Идентифицирането очевидно е направено само на базата на информация от друго лице, според което личната карта на Ахмет Чакъджъ е открита върху един от труповете.

2.  Фактите, изложени от Правителството

18.  Правителството припомня, че по това време ПКК (PKK) (Кюрдска работническа партия) е разрушила много села, накарала е да страдат хиляди невинни жертви и е притеснявала по възмутителен начин населението в Югоизточния район.

19.  Ахмет Чакъджъ никога не е бил арестуван от силите на реда, провели операция в Читлибахче на 8 ноември 1993 г., нито е бил задържан след тази дата. Според регистрите за задържане под стража, той никога не е бил в затвора в Хазро, нито в областната жандармерия в Диарбекир. Не е бил отвеждан и в жандармерията в Каваклъбогаз.

20.  Ахмет Чакъджъ е бил деец на ПКК. В резултат на въоръжен конфликт между тази организация и силите на реда между 17 и 19 февруари 1995 г., е открит мъртъв заедно с петдесет и пет други членове на организацията на хълма Къллъбоган, Хани. На 23 октомври 1993 г., Ахмет Чакъджъ участва в убийството на пет преподаватели от Дадаш, „сервилни кучета на държавата“ според него. Ако е изчезнал след този случай, това много вероятно е станало с намерението да избяга от правосъдието и да продължи да работи за ПКК.

21.  Никой от членовете на семейството му не подава жалба пред прокурора в Хазро във връзка с позованото му изчезване.

B.   Представени документи пред Комисията в подкрепа на тезите на жалбоподателя и Правителството

22.  В хода на процеса пред Комисията, жалбоподателят и Правителството представят множество показания, направени от жалбоподателя пред Асоциацията за правата на човека в Диарбекир (АПЧ) и до прокурора на този град. АПЧ и прокурорът снемат също така свидетелските показания на Ремзие Чакъджъ, съпруга на Ахмет Чакъджъ, и на Мустафа Енгин, задържан от 9 ноември до 1 декември 1993 г. в жандармерията в Диарбекир. Мустафа Енгин прави заявление и пред полицейски служител. От името на жалбоподателя Осман Байдемир (Osman Baydemir) взема показанията на Абдуррахман Ал, задържан по същото време като Мустафа Енгин, и на двама жители на селото, Мехмет Битгин (Mehmet Bitgin) и Февзи Окатан (Fevzi Okatan).

23.  Правителството предава, също така, протокол за ареста на Мустафа Енгин, Абдуррахман Ал и Тахсин Демирбаш с дата 8 ноември 1993 г., два доклада от 7 и 8 ноември 1993 г. за операцията, проведена в село  Читлибахче, документи по отношение на свидетеля Хикмет Аксой, когото представителите на Комисията призовават за показания, и който не се явява, и документи за разследванията, проведени от властите във връзка с твърденията.

24.  Комисията иска за периода на фактите копия за задържането под стража от регистрите на жандармерията в Хазро, на тази в Лидже, на областната жандармерия в Диарбекир и на жандармерията в Каваклъбогаз. Представителите на Комисията искат, освен това, да проучат оригинала на регистрите в Хазро, Диарбекир и Каваклъбогаз. Правителството им предоставя оригинала на регистъра за задържането под стража на централната жандармерия в Хазро, както и  копие от тези на жандармерията в Лидже и на областната жандармерия в Диарбекир за въпросния период. В същото време не им дава достъп до оригинала на регистъра в Диарбекир, нито копие на оригинала на регистъра за задържането под стража на Каваклъбогаз, който не са успели дори да прегледат.

Г.  Процес пред националните власти

25.   На 22 декември 1993 г., Тевфик Чакъджъ (Tevfik Çakıcı), баща на жалбоподателя и на Ахмет Чакъджъ, подава писмено запитване пред Съда за държавна сигурност в Даирбекир с цел да получи сведения за съдбата на Ахмет Чакъджъ, арестуван на 8 ноември 1993 г. от силите на реда заедно с Мустафа Енгин, Абдуррахман Ал и Тайсин Демирбаш, които са пуснати на свобода двадесет и четири дни по-късно. Получава устен отговор, че Ахмет Чакъджъ не фигурира в списъка на задържаните.

26.  С писмо от 4 април 1994 г. прокурорът на Хазро, Айдин Текин (Aydın Tekin) уведомява Главна прокуратура при Съда за държавна сигурност в Даирбекир, че според регистрите Ахмет Чакъджъ не е поставян под стража, нито задържан на 8 ноември 1993 г.

27.  С писмо от 19 април 1994 г., адресирано до Главна прокуратура при Съда за държавна сигурност в Даирбекир, прокурорът на Хазро потвърждава горепосоченото писмо от 4 април и декларира, че семейството на Ахмет Чакъджъ не е сигнализирало за неговото изчезване.

28.   С писмо от 18 август 1994 г., като се позовава на писмо от 19 юли 1994 г. от Министерство на външните работи, в което жалбоподателят е изложил възраженията, представени от него пред Европейската комисия по правата на човека, Министерство на правосъдието (главна дирекция Международно право и външни отношения), иска от главния прокурор на Диарбекир да започне разследване по оплакването на жалбоподателя, съгласно акона.

29.  На 9 септември 1994 г., прокурор от Диарбекир приема показанията на жалбоподателя, в които е отбелязано, че брат му, Ахмет Чакъджъ, е арестуван от войници на 8 ноември 1993 г. и е видян от Мустафа Енгин и Тахсин Демирбаш, също задържани. На 25 ноември 1994 г., прокурорът взема показанията на Ремзие Чакъджъ, съпруга на Ахмет Чакъджъ. Тя заявява, че жандармеристите отвеждат съпруга й при операция, проведена на 8 ноември 1993 г.

30.  С писмо от 1 декември 1994 г. полковник Eşref Hatipoğlu от управлението на областната жандармерия в Диарбекир, уведомява главния  прокурор на Диарбекир в отговор на негово запитване от 22 ноември 1994 г., че според регистрите им Ахмет Чакъджъ не е бил задържан на 8 ноември 1994 г. [грешка за 1993 г.].

31.  С писмо от 8 декември 1994 г., посоченият полковник докладва до окръжните власти на Диарбекир във връзка с жалбата, подадена от Ахмет Чакъджъ до Европейската комисия по правата на човека. Той заявява, че полицията не е успяла да намери координатите на жалбоподателя, на баща му, на Ахмет Чакъджъ, на Мустафа Енгин, на Абдуррахман Ал и на Тахсин Демирбаш, за да събере показанията им. Установено е, че Ахмет Чакъджъ, предполагаемо изчезнал, е замесен в дейността на ПКК и е вземал участие в извършването на убийства. Посочено е, че той е член на група на ПКК, която живее в планината, и че на 23 октомври 1993 г. групата е отвлякла от село Дадаш (Dadaş) седем души (петима преподаватели, един имам и брата на последния) и е убила петима от тях. Той е издирван от полицейските служби.

32.  С писмо от 1 март 1995 г., полковник Ешреф Хатипоглу (Eşref Hatipoğlu) изпраща до управлението на жандармерията в подпрефектура Хазро документи, които са били намерени в сектора върху труповете на петдесет и шест терориста, убити по време на операция, проведена в района на Къллъбоган от 17 до 19 февруари 1995 г.

33.  С писмо от 14 март 1995 г., прокурорът на Хазро, Мустафа Турхан (Mustafa Turhan), изисква от прокуратурата в Лидже да провери дали Мустафа Енгин и Тахсин Демирбаш са вкарани в затвора от жандармеристите на 8 ноември 1993 г., както и да разпита Мустафа Енгин относно Ахмет Чакъджъ, изчезнал докато е бил в ареста.

34.  С писмо от 14 април 1995 г., същият прокурор на Хазро изисква от управлението на жандармерията в Хазро да му бъдат дадени спешно сведения за операцията, проведена в Читлибахче на 8 ноември 1993 г., както и да бъде проучено и установено дали Ахмет Чакъджъ е бил задържан заедно с Мустафа Енгин, Абдуррахман Ал и Тахсин Демирбаш.

35.  С писмо от 17 май 1995 г., управлението на жандармерията в Хазро отговоря на прокурора на Хазро, че операцията на 8 ноември 1993 г. е целяла да арестува членове на ПКК и техни съучастници и че според регистрите, Ахмет Чакъджъ, Мустафа Енгин, Абдуррахман Ал и Тахсин Демирбаш не са били задържани.

36.  С писмо от 22 май 1995 г., прокурорът на Хазро изисква от жандармерията в Хазро да установи спешно местонахождението на Ахмет Чакъджъ.

37.  С писмо, изпратено на 23 юни 1995 г. до прокуратурата в Хазро, управлението на жандармерията в Хазро се позовава на писмото от 22 май 1995 г., с което прокуратурата е осведомена за адреса на Ахмет Чакъджъ, и на писмото, което началникът на областната жандармерия в Диарбекир изпраща на 1 март 1995 г. Управлението заявява, че Ахмет Чакъджъ е бил член на ПКК. В резултат на операция, проведена на хълма Къллъбоган от 17 до 19 февруари и довела до смъртта на петдесет и шест терористи, самоличността на Ахмет Чакъджъ е установена посредством личната карта, намерена сред други документи върху един от труповете. Направено е заключението, че въпросното лице е било част от терористите.

38.  С писмо от 27 юни 1995 г., прокурорът на Хазро, като се позовава на писмото си от 1 декември 1994 г. и на писмото на Министерство на  правосъдието от 18 август 1994 г., уведомява главния прокурор на Диарбекир, че на 8 ноември 1993 г. е била проведена операция с цел да бъдат арестувани членовете на ПКК и съучастниците им, и че Ахмет Чакъджъ, Мустафа Енгин и Тахсин Демирбаш не са били задържани както се твърди. Като се позовава на цитираното по-горе писмо от 23 юни 1995 г., прокурорът заявява, че Ахмет Чакъджъ е бил член на ПКК и е бил намерен мъртъв по време на операции, проведени в района на хълма Къллъбоган от 17 до 19 февруари 1995 г. Прокурорът се обърнал с молба към колегата си в Лидже да снеме показанията на Мустафа Енгин, и все още очаква отговор.

39.  С писмо от 4 юли 1995 г., прокуратурата в Хазро уведомява Министерство на правосъдието (дирекция Международно право и външни отношения) за сведенията, предоставени от жандармеристите в Хазро (параграф 37 по-горе), като уточнява, че е започнато предварително разследване (№ 1994/191), което все още продължава.

40.  С писмо от 5 март 1996 г., прокурорът на Хазро уведомява Министерство на правосъдието, че по негова молба главният прокурор на Диарбекир е натоварен да вземе показанията на Мустафа Енгин.

41.  На 12 март 1996 г. полицейски служител снема кратки показания от Мустафа Енгин, който посочва, че от три години не е виждал Ахмет Чакъджъ. На 13 май 1996 г., прокурор от Диарбекир изслушва Мустафа Енгин, който заявява конкретно, че не е виждал Ахмет Чакъджъ докато е бил задържан, но не е невъзможно последният да го е забелязал. Г-н Енгин уточнява, че по време на задържането си в областната жандармерия в Диарбекир е измъчван чрез пускане на ток по тялото.

42.  С решение от 13 юни 1996 г., прокурорът на Хазро, Мустафа Турхан, прави отвод за подсъдност и предава делото на административния съвет на подпрефектурата. Решението посочва, че жалбоподатели са Ремзие Чакъджъ, съпруга на Ахмет Чакъджъ, и жертвата Ахмет Чакъджъ. Включените в обвинението пунктове на обвинението са: малтретиране, мъчение и конфискуване на парите на задържан. Подсъдимите са посочени като неидентифицирани лица от полицейското управление в Хазро и от селските пазачи. Според решението, жалбоподателите претендират, че войници от управлението на жандармерията в Хазро са дошли в Читлибахче на 8 ноември 1993 г. сутринта, задържали са жертвата и са я отвели в Диарбекир, където е била измъчвана. Един лейтенант е конфискувал 4 280 000 TRL. Разследване позволило да се установи, че жертвата е била член на терористичната организация ПКК: силите на реда провели операция в района на хълм Къллъбоган на 17 и 19 февруари, личната карта на жертвата е била намерена върху един от убитите терористи. Тогава това лице бива официално идентифицирано като Ахмет Чакъджъ. Мустафа Енгин дава показания, че не е виждал Ахмет Чакъджъ. Подозренията попадат под действието на закона за съдебно преследване срещу държавните служители и, след решението за отвод за компетентност на прокуратурата в Хазро, делото е предадено на ръководството на административния съвет на подпрефектурата в Хазро, за да му се даде ход.

Д.  Оценяване на доказателствата и констатациите, извършени от Комисията

43.  Обстоятелствата по делото са спорни, особено по отношение на събитията, настъпили около ноември 1993 г., Комисията провежда разследване със съдействието на страните и приема писмени доказателства, по-конкретно писмените, както и устни показания на единадесет свидетели: жалбоподателя; Февзи Окатан (Fevzi Okatan), бивш мухтар на Читлибахче; Ремзие Чакъджъ, съпруга на Ахмет Чакъджъ; Мустафа Енгин, задържан в областната жандармерия на Диарбекир от 9 ноември до 1 декември 1993 г.; Ертан Алтънолук (Ertan Altınoluk), който е началник на жандармерията в Хазро през ноември 1993 г. и ръководи операцията на 8 ноември 1993 г. в Читлибахче; Мехмет Битгин (Mehmet Bitgin), жител на село Читлибахче; Мустафа Турхан, прокурор на Хазро от ноември 1994 г.; Айтекин Тюркер (Aytekin Türker), началник на централната жандармерия в Хазро от юли 1993 г. до август 1994 г.; Ахмет Катмеркая /Ahmet Katmerkaya/, жандармерист, който отговаря за регистъра на задържането под стража в областната жандармерия на Диарбекир от август 1992 г.; Кемал Чавдар (Kemal Çavdar), дежурен жандармерист в жандармерията на Каваклъбогаз от юли 1993 г. до август 1995 г.; и Абдуллах Джебеджи (Abdullah Cebeci), брат на имама, отвлечен в Дадаш заедно с петима преподаватели.

Шест други свидетели, които са били призовани, не са се явили: Айдън Текин (Aydın Tekin), прокурор на Хазро през 1994 г.; полковник Ешреф Хатипоглу, началник на областната жандармерия в Диарбекир; Хикмет Аксой, който според жалбоподателя е видял Ахмет Чакъджъ, докато е бил задържан в Каваклъбогаз; Тевфик Чакъджъ, баща на жалбоподателя и на Ахмет Чакъджъ; Тахсин Демирбаш и Абдуррахман Ал, и двамата задържани в областната жандармерия в Диарбекир от 8 ноември до 1 декември 1993 г. Става ясно, че Тевфик Чакъджъ е починал преди изслушването. Правителството потвърждава, че не успява да установи местонахождението на свидетеля Хикмет Аксой за изслушването през юли 1996 г., въпреки че жалбоподателят посочва, че този човек е задържан в затвора в Коня. Призовката за явяване на изслушване пред представителите на 20 ноември 1996 г. е връчена на Хикмет Аксой, но той отказва да подпише акта и е освободен на 18 ноември 1996 г. Правителството не успява да даде обяснение пред Комисията за момента и причината за това освобождаване. Айдън Текин пише до Комисията, че нито пряко, нито косвено е знаел за инцидента и не е сметнал за необходимо да се яви. По време на изслушването през юли 1996 г., правителственият агент обяснява на представителите, че нито прокурора, нито висш държавен служител като Ешреф Хатипоглу е бил в състояние да го принуди да се яви в съда.

В доклада си (параграф 245), Комисията преценява, че Правителството не е изпълнило задължението си по смисъла на стар член 28 § 1 a) от Конвенцията да осигури всички необходими улеснения, за да може Комисията да установи обстоятелствата по делото. Тя се опира на:

i.  фактът, че Правителството не е позволило на представителите на Комисията достъп до оригиналите на регистрите за задържане под стража (параграф 24 по-горе);

ii.  фактът, че Правителството не се е постарало да улесни явяването на свидетеля Хикмет Аксой;

iii.  фактът, че Правителството не е осигурило явяването на свидетелите Айдън Текин и Ешреф Хатипоглу.

44.  Що се отнася до устните показания, Комисията осъзнава трудностите, свързани с оценяването на доказателствата, получени устно с помощта на преводачи; следователно, тя е обърнала внимание на всички особени обстоятелства по смисъл и по обхват, които трябва да бъдат посочени в показанията на свидетелите, явили се пред представителите.

Като се има предвид противоречивия и несъответстващ характер на разказите за събитията, Комисията съжалява по-специално за това, че въпросните факти не са предмет на никакво задълбочено съдебно разследване на вътрешно ниво. Тя осъзнава собствените си пропуски като първоинстанционен съд, призован да установи фактите. Към езиковия проблем, споменат по-горе, можем да добавим и неизбежната липса на задълбочени и преки сведения за положението в района. Освен това, Комисията не е имала правото да принуди свидетелите да дадат показания. В конкретния случай, когато призовава да се явят седемнадесет свидетели, само единадесет от тях дават показания. Комисията сигнализира за липсата на писмени доказателства. Следователно, тя е имала трудната задача да установи фактите при отсъствието на евентуални свидетелски показания към делото.

Констатациите й могат да се обобщят както следва.

1.  Операцията, проведена в село Читлибахче на 8 ноември 1993 г.

45.  Читлибахче се намира в район, в който през 1993 г. вилнее интензивна терористична дейност. На 23 октомври 1993 г. или около тази дата, членове на ПКК отвличат петима преподаватели от село Дадаш - един имам и брата на последния, Абдуллах Джебеджи. Превеждат ги през полето и близо до село Баглан. Искат от Мустафа Енгин да подслони за през нощта един от преподавателите от кюрдски произход, когото оставят след това при него. ПКК убива другите четирима преподаватели и имама; въпреки че е ранен, Абдуллах Джебеджи успява да се скрие на безопасно място. Той дава описание на жандармеристите в Лидже за хората, които е видял, включително жители на селото, донесли провизии и стояли на пост. Село Баглан попада в района на жандармерията в Лидже. Жертвите на отвличането минават съвсем близо до село Читлибахче. Селото е разположено на по-малко от един километър от Баглан, но попада в границите на района на жандармерията в Хазро.

46.  Жандармеристите от Хазро и Лидже провеждат съвместна операция на 8 ноември 1993 г. Става въпрос за събиране на доказателства и сведения за отвличането и убийствата, както и за задържане на лицата, заподозрени в участие. Ертан Алтънолук (Ertan Altınoluk) ръководи жандармеристите от Хазро. Според плана за действие, изготвен от него, на 7 ноември 1993 г., операцията цели задържането на  терористите от ПКК и съучастниците им и разрушаване на убежищата им; трябвало е да се проведе в Читлибахче. Комисията отхвърля свидетелските показания на Ертан Алтънолук, според които жандармеристите не са издирвали Ахмет Чакъджъ по време на операцията в Читлибахче. Представителите смятат, че свидетелските показания на лейтенанта не помагат с нищо, тъй като са уклончиви и лишени от искреност. Комисията взема предвид показанията на други двама жандармеристи, които потвърждават, че властите са издирвали Ахмет Чакъджъ преди тази операция като подозрян в сътрудничество с ПКК, и затова Комисията сметнала, че вероятно жандармеристите от Хазро са отишли в Читлибахче с намерението да задържат Ахмет Чакъджъ във връзка с това отвличане.

47.  Като цяло, Комисията приема за последователни, достоверни  и убедителни разказите на свидетелите от селото, а именно Ремзие Чакъджъ, Февзи Окатан и Мехмет Битгин, които видели как жандармеристите отвеждат Ахмет Чакъджъ извън селото. Комисията  смята, че възраженията на Правителството не издържат теста по отношение на достоверността. В резултат на това заключава: жандармеристите отиват в Читлибахче на 8 ноември 1993 г., Ахмет Чакъджъ прави опит да се скрие, но жандармеристите от Хазро го откриват и отвеждат. В същото време в Баглан жандармеристите от Лидже арестуват трима души - Мустафа Енгин, Андуррахман Ал и Тахсин Демирбаш.

2.  Задържането и лошото отношение към  Ахмед Чакъджъ

48.  Мустафа Енгин, Абдуррахман Ал и Тахсин Демирбаш биват отведени в жандармерията в Лидже, където прекарват нощта. Имената им не са отразени в регистъра за задържането под стража. На следващия ден, 9 ноември 1993 г., те биват прехвърлени в областната жандармерия в Диарбекир, в чийто регистър е посочено, че са били задържани на този ден.

49.  Регистърът за задържане под стража на жандармерията в Хазро не посочва нищо относно Ахмет Чакъджъ за датата 8 ноември; нищо не посочват и копията от вписванията за периода ноември-декември 1993 г. в областната жандармерия в Диарбекир. Комисията проучва внимателно забележките, които фигурират в единия и в другия документ. Тя  установява смущаващи несъответствия. В частност забелязва, че вписванията не са последователни и не са в хронологичен ред, че всички вписвания, които фигурират в регистъра на Диарбекир, са с един и същ почерк, и че, според този регистър, броят на задържаните е по-голям от броя на официално наличните килии. Именно тези обстоятелства навеждат на мисълта, че вписванията са направени на друга дата спрямо фактите, за които става въпрос. Комисията преценява като много недостатъчни обясненията, дадени от Ахмет Кармеркая, отговорник за регистъра в областната жандармерия в Диарбекир: според него фактът, че някой е вписан в регистъра не означава непременно, че въпросното лице физически се е намирало там, местонахождението на заподозрените не се посочва. Комисията стига до заключението, че регистърът не посочва конкретно или изчерпателно тези, които може да са били задържани по това време и че липсата на името на Ахмет Чакъджъ  в регистрите на Хазро и Диарбекир не е достатъчна за да се установи, че въпросното лице не е билo задържанo там.

50.  Комисията приема показанията на Мустафа Енгин, който твърди, че е видял Ахмет Чакъджъ, който е бил задържан в продължение на шестнадесет или седемнадесет дни в същото помещение, където той самият е бил затворен, на областната жандармерия в Диарбекир, и че е говорил с него. Комисията приема също така свидетелските му показания, според които Ахмет Чакъджъ не бил в добро физическо състояние, имал засъхнала кръв по дрехите и му казал, че е бит, имал едно счупено ребро и открита рана на главата, и два пъти бил измъчван с пускане на ток по тялото. Според Комисията писмените показания на Абдуррахман Ал, снети от АПЧ, потвърждават предположението, че Ахмет Чакъджъ е бил задържан и измъчван.

Комисията разглежда писмените показания на Мустафа Енгин, които, според Правителството, противоречат на устните показания на този човек. Тя преценява, че първите показания на Мустафа Енгин, снети от полицейски служител на 12 март 1996 г., представляват кратко и неточно опровержение. Показаният, снети от прокурора на 13 май 1996 г., също са кратки и съдържат двусмислени и противоречиви твърдения. Комисията счита, че това не е пълен и верен препис на показанията на Мустафа Енгин и не хвърля съмнение върху искреността на тези свидетелски показания пред представителите. Впоследствие Комисията установява, че след арестуването му Читлибахче, Ахмет Чакъджъ е отведен в Хазро, където прекарва нощта на 8 ноември. След това е преместен в областната жандармерия в Диарбекир, където е видян за последен път от Мустафа Енгин около 2 декември, когато последният бива освободен.

51.  Комисията не се е произнесла относно твърдението на жалбоподателя, според което Ахмет Чакъджъ е отведен от областната жандармерия в Диарбекир в Хазро, после от Хазро в жандармерията в Каваклъбогаз. Тези твърдения се основават върху устни показания, направени пред жалбоподателя от Хикмет Аксой, който не се е явил пред представителите и не е дал писмени показания. Що се отнася до конкретните потвърждения, Комисията преценява, че те не достигат необходимата доказателствена степен.

3.  Сведенията за смъртта на Ахмет Чакъджъ

52.  Семейството на Ахмет Чакъджъ не е уведомено за предполагаемата му смърт по време на сблъсъка между ПКК и силите на реда на 17- 19 февруари 1995 г. Въпреки че полковник Ешреф Хатипоглу е подканен да уведоми властите за мястото, където се намира Ахмет Чакъджъ, той не съобщава официално за откриването на личната карта на Ахмет Чакъджъ върху трупа на един от убитите терористи на хълма Къллъбоган. Първите, които говорят за откриването на картата са жандармеристите от Хазро; полковник Хатипоглу ги уведомява за съществуващата конфронтацията като им  съобщава  за документите, чийто характер не е уточнен. Комисията обаче не е  сезирана за никакъв документ относно идентифицирането на тялото или издаването на разрешение за погребване. Впоследствие решава, че не може да заключи, че Ахмет Чакъджъ е бил убит при твърдените обстоятелства  или че тялото му се е намирало сред тези, открити на хълма Къллъбоган.

4.  Разследване на твърдяното изчезване на Ахмет Чакъджъ

53.  Комисията установява, че жалбоподателят и баща му, Тевик Чакъджъ, са подали искове и поставили въпроси на прокурора пред Съда за държавна сигурност в Диаребекир във връзка с изчезването на Ахмет Чакъджъ. Единствените мерки, взети от властите, са да проверят дали името на Ахмет Чакъджъ фигурира в регистрите на Съда за държавна сигурност и да разпитат прокурора на Хазро, прегледал тези регистри.

54.  В резултат на запознаване с жалбата на Правителството от страна на Комисията, прокурорите на Диарбекир и Хазро пристъпват към други разследвания, с показанията на  Мустафа Енгин, на Ремзие Чакъджъ и на жалбоподателя. Тахсин Демирбаш и Абдуррахман Ал не са били открити. Комисията установава, че прокурорът на Хазро също е поискал от жандармерията на подпрефектурата в Хазро сведения за предполагаемото арестуване  на Ахмет Чакъджъ, без обаче самият той да провери оригинала на регистъра на задържането под стража. Освен това, никой прокурор не е разгледал оригинала на регистъра на областната жандармерия в Диарбекир. Повече нищо не е било направено за проверка на сведенията, представени от жандармерията на подпрефектурата в Хазро, според които Ахмет Чакъджъ се е намирал сред терористите на ПКК, убити на хълма Къллъбоган.

55.  Решението за отвод за подсъдност, взето на 13 юни 1996 г. от прокурора на Хазро, се основава на показания на  Мустафа Енгин, на Ремзие Чакъджъ и на жалбоподателя и на сведения, предоставени от жандармерията в Хазро, за предполагаемото откриване на трупа на Ахмет Чакъджъ. Възможно е също прокурорът да е разполагал с документи за жалбата, подадена от Иззет Чакъджъ пред Комисията и с копие от регистрите за задържане под стража.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

56.  В писменото си становище Правителството не предоставя никакво уточнение във връзка с вътрешните законови положения, което би могло да повлияе в конкретния случай. Освен това, Съдът се позовава на краткия обзор на националното право, изложен в други решения, в частност Курт (Kurt) срещу Турция от 25 май 1998 г. (Сборник с решенията и постановленията 1998-III, стр. 1169-1170, §§ 56-62) и Текин (Tekin) срещу Турция от 9 юни 1998 г. (Сборник 1998-IV, стр. 1512-1513, §§ 25-29).

A.  Извънредно положение

57.  Около 1985 г., в Югоизточна Турция започват да избухват сериозни сблъсъци между силите на реда и членовете на ПКК (Кюрдска работническа партия). Според Правителството, този конфликт струва живота на хиляди цивилни граждани и представители на силите на реда

58.  Приети са две големи постановления за Югоизточния район в приложение на закона за извънредното положение (закон № 2935 от 25 октомври 1983 г.). Първото – постановление № 285 (от 10 юли 1987 г.) – въвежда губернаторско управление в район, в който има извънредно положение, в десет от единадесетте провинции в Югоизточна Турция. По смисъла на члена му 4 b) и d), всички частни и държавни сили на реда, както и управлението на силите на обществения ред, са на разположение на губернатора на района.

59.  Второто – постановление № 430 (от 16 декември 1990 г.) – увеличава правомощията на губернатора на района, кaто го упълномощава да издава заповеди за служебни командировки извън района на служители и агенти на държавните служби, по-специално на съдии и прокурори. То предвижда в своя член 8 :

„Наказателната финансова или съдебна отговорност на губернатор на район, в който има извънредно положение, или на префект на район, в който е било обявено извънредно положение, не би могла да бъде привлечена с решения или мерки, приети при упражнението на правомощията, които им дава настоящото постановление, и срещу държавата не би могло да се заведе никакво дело в този смисъл пред каквато и да е съдебна власт, без ущърб на правото за жертвата да поиска обезщетение от държавата за неоправданите щети, понесени от нея.“

Б.  Конституционни разпоредби за административната отговорност

60.  Член 125 §§ 1 и 7 от Турската конституция гласи:

„Всеки акт или решение на администрацията подлежи на съдебен контрол (...)

Администрацията е длъжна да обезщети всяка щета, произтичаща от нейните актове и мерки. »

61.  Горепосочената разпоредба не съдържа никакво ограничение, дори при спешен случай или война. Втората алинея не изисква задължително даване на доказателство за съществуването на грешка на администрацията, чиято отговорност има абсолютен и обективен характер, който се основава на теорията за „социалния риск“. Следователно, администрацията може да обезщети всеки, който е жертва на вреда, произтичаща от актове, извършени от неидентифицирани лица или от терористи, в случай, че може да се каже, че държавата не е изпълнила задължението си да опази обществения ред и сигурност или задължението си да опазва живота и личната собственост.

62.  Срещу администрацията може да бъде заведено наказателно производство пред административните съдилища, чието съдопроизводство е писмено.

В.  Наказателно право и наказателно производство

63.  Турският Наказателен кодекс смята за нарушение факта:

–  да се лишава незаконно лице от свободата му (член 179 като цяло и член 181 за държавните служители);

–  да се отправят заплахи (член 191) ;

–  да се подлага на мъчение или на малтретиране индивид (членове 243 и 245) ;

–  да се извършва непредумишлено убийство (членове 452 и 459), предумишлено убийство (член 448) или убийство (член 450).

64.  Съгласно членове 151 и 153 от Наказателно-процесуалния кодекс, е възможно, за тези различни нарушения, да се подаде жалба пред прокурора на Републиката или местните административни власти. Прокурорът, който е уведомен по какъвто и да е начин за  ситуация, позволяваща да се подозира, че е извършено нарушение, е длъжен да проведе разследване относно фактите, за да реши  дали е уместно да се образува наказателно производство (член 153). Жалбите могат да бъдат писмени или устни. Жалбоподателят може да обжалва решението на прокурора да не образува наказателно производство.

Г.  Разпоредби на гражданското право

65.  Всяко незаконно действие, извършено от държавен служител,  независимо дали става въпрос за наказателно престъпление или гражданско правонарушение, предизвикало имуществена или неимуществена вреда, може да е предмет на иск за обезщетение пред наказателни граждански съдилища. Съгласно член 41 от кодекса на облигационното право, всяко лице, което е жертва на щета, произтичаща  от незаконно действие, може да поиска обезщетение от предполагаемия извършител на същото, независимо дали е действал съзнателно, по невнимание или по непредпазливост. Гражданските съдилища могат да определят обезщетение за имуществените щети (член 46 от кодекса на облигационното право) или неимуществените щети (член 47 от същия кодекс).

Д.  Влияние на постановление № 285

66.  В случай на предполагаеми терористични актове, прокурорът е лишен от компетентност в полза на отделна система от прокурори и съдилища за държавна сигурност, които са разположени из цяла Турция.

67.  Прокурорът е лишен също от компетентността си по отношение на правонарушения, приписани на членове на силите на реда в района, в който е обявено извънредно положение. Постановлението n° 285 предвижда в своя член 4 § 1, че всички сили на реда, поставени под командването на губернатора на района (параграф 58 по-горе) са подчинени на закона от 1914 г. за наказателните производства, на които могат да са предмет държавните служители, за действия, извършени в рамките на длъжността им. По тази причина, прокурорът, който приема жалбата, която съобщава за престъпно действие, извършено от членовете на член на силите на реда, има задължението да направи отвод за подсъдност и да предаде делото на административния съвет. Последният се състои от държавни служители и е председателстван от губернатора. Ако той реши да не продължава производството, решението му автоматично става предмет на обжалване пред Държавния съвет. Ако бъде взето решение за продължаване на производството, прокурорът има задължението да разгледа делото.

ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД КОМИСИЯТА

68.  Г-н Иззет Чакъджъ се обръща към Комисията на 2 май 1994 г. Той твърди, че брат му, Ахмет Чакъджъ, е бил задържан от силите на реда, че оттогава е изчезнал и че властите не са провели сериозно разследване на тези събития. Той се позова на членове 2, 3, 5, 13, 14 и 18 от Конвенцията.

69.  Комисията обяваво жалбата (№ 23657/94) за допустима на 15 май 1995 г. В доклада си от 12 март 1998 г. (стар член 31 от Конвенцията), тя формулира становището, че е имало нарушение на член 2 по повод изчезването на брата на жалбоподателя (единодушие); нарушение на член 3 по отношение на брата на жалбоподателя (единодушие); нарушение на член 5 за изчезването на брата на жалбоподателя (единодушие); нарушение на член 3 в лицето на жалбоподателя (двадесет и седем гласа срещу три); нарушение на член 13 (единодушие); и че няма нарушение на членове 14 и 18 от Конвенцията (единодушие). Пълният текст на становището й и на частично противното мнение, от което е придружено, фигурира в приложение към настоящото решение[3].

ЗАКЛЮЧЕНИЯ, ПРЕДСТАВЕНИ ПРЕД СЪДА

70.  В писменото си становище, жалбоподателят приканва Съда да установи, че държавата-ответник е нарушила членове 2, 3, 5, 13, 14 и 18 от Конвенцията и не е изпълнила задълженията си по реда на стар член 28 § 1 a). Той моли Съда да отпусне, както на него, така и на вдовицата и на наследниците на брат му, справедливо удовлетворение по смисъла на член 41 от Конвенцията.

71.  Правителството от своя страна моли Съда в писменото си становище да обяви делото за недопустимо поради изчерпване на вътрешните способи за защита. На второ място, то излага, че възраженията на жалбоподателя не са подкрепени с доказателства.

ПРАВОТО

i.  ПРЕЦЕНКА НА ФАКТИТЕ ОТ СЪДА

72.  Съдът припомня установената съдебна практика, според която системата на Конвенцията преди 1 ноември 1998 г. поверява на първо място на Комисията установяването и проверката на фактите (стари членове 28 § 1 и 31). Ако Съдът не е обвързан с констатациите на Комисията и е свободен сам да прецени фактите, в светлината на всички материали, които притежава, той използва собствените си правомощия в тази област само при извънредни обстоятелства (виж, между другите, решението Akdivar и други срещу Турция от 16 септември 1996 г., Сборник с решения и постановления 1996-IV, стр. 1214, § 78).

73.  Както в писменото си становище, така и в пледоарията си, Правителството поддържа мнението, че оценката на показанията от страна на Комисията съдържа пропуски, по-специално във връзка с това, че не е взела предвид някои противоречия и слабости в показанията на жалбоподателя, на Ремзие Чакъджъ и на Мустафа Енгин, а дори напротив, е взела предвид въпроси напълно чужди на темата, например претендираните неизправности в регистрите за задържане под стража. От този момент Правителството кани Съда да преразгледа констатациите, направени от Комисията.

74.  В конкретния случай Съдът припомня, че Комисията е достигнала до заключенията си след като делегация взема устните показания на свидетелите в Анкара и в Страсбург (параграф 43 по-горе). Той констатира, че Комисията е проявила необходимата предпазливост, за да изпълни задачата си за оценяване на свидетелските показания, като  е наблегнала щателно върху материалите, които потвърждават разказа на жалбоподателя и върху тези, които хвърлят съмнение върху достоверността му. По-специално, тя е разгледала внимателно доказателствените материали, извлечени от показанията на Мустафа Енгин и на Ертан Алтънолук, офицер от жандармерията, ръководил операцията в село Читлибахче.

75.  Въз основа на становището на Съда, критиките, формулирани от Правителството, не разкриват никакъв съществен проблем да бъде упражнено правомощието той сам да провери фактите. При тези условия, Съдът приема фактите, установени от Комисията.

76.  Освен трудностите, които неизбежно включва провеждането на фактическо разследване от този вид, Комисията не е била в състояние да получи някои писмени доказателства, нито свидетелски показания, които е смятала за съществени, за да може да изпълни функциите си. Тя е установила, че Правителството не е дало на представителите на Комисията възможност за достъп до оригиналите на регистрите за задържане под стража, нито е улеснило явяването пред представителите й на свидетеля Хикмет Аксой, нито е осигурила това на двамата държавни служители, Айдън Текин (прокурор) и полковник Ешреф Хатипоглу (офицер от жандармерията) (параграф 43 по-горе).

Съдът подчертава, че за да бъде ефикасен механизмът за индивидуално обжалване, създаден в стар член 25 от Конвенцията (сега 34), е от изключителна важност, не само жалбоподателите, обявени или потенциални, да бъдат свободни да общуват с органите на Конвенцията без никаква форма на натиск от страна на властите, но също така държавите да осигурят всички необходими улеснения, позволяващи  ефективно разглеждане на жалбите (вж стар член 28 § 1 a) от Конвенцията, който касае поръчението за установяване на фактите от страна на Комисията, заменен сега от член 38 от Конвенцията, що се отнася до производствата, водени пред Съда). Той подчертава също така, че Правителството не е дало обяснения относно регистрите за задържане под стража и смята за незадоволителни и неубедителни  обясненията, дадени от Правителството по отношение на свидетелите. В резултат на това, той потвърждава констатацията, направена от Комисията в доклада й, че в конкретния случай Правителството не е спазило задължението си, произтичащо за него по стария член 28 § 1 a), да осигури всички необходими улеснения на Комисията, за да може същата да установи фактите.

II.  ПО ПРЕДВАрителното възражение, повдигнато от правителството

77.  Правителството поддържа тезата, че противно на изискването на член 35 от Конвенцията, жалбоподателят не изчерпва вътрешните способи за защита, използвайки уместно възможните средства за защита. Заинтересованото лице би могло също така да заведе наказателно дело или да сезира гражданските или административните съдебни инстанции. Лицето би могло също така да се позове на решението Aytekin срещу Турция, постановено от Съда на 23 септември 1998 г. (Сборник 1998-VII), от което става видно, че турските власти не са проявили колебание да заведат наказателни дела срещу членове на силите на реда и че гражданските и административните искове имат ефективен характер.

Правителството твърди именно, че жалбоподателят не се е обърнал към прокуратурата, както претендира по повод твърдяното изчезване на брат си, тъй като в жалбата от 22 декември 1993 г. не бил посочен никакъв адрес, нито има печат за получаване или за вписване, който да доказва, че тя е получена от прокуратурата.

78.  Адвокатът на жалбоподателя твърди, че по време на съдебното заседание бащата на жалбоподателя е подал молба до прокурора при Съда за държавна сигурност в Даирбекир и е декларирал, че подобен вид жалби не се регистрират системно. Освен това, горепосочената жалба доказвала твърдението на жалбоподателя, според което брат му е отведен от силите на реда и в нея се посочват трима свидетели, които да удостоверят това.

79.  В решението си за допустимост Комисията, след като отхвърля доводите на Правителството, приема, че жалбоподателят наистина е предявил претенциите си пред компетентните власти, които съгласно турското законодателство са длъжни да проведат разследване, като заинтересованото лице не е било длъжно да прибягва до други начини на обжалване.

80.  Съдът подчертава, че Комисията е установила, че жалбоподателят и баща му са подали молбите си и са поставили въпроси на прокурора при Съда за държавна сигурност относно изчезването на Ахмет Чакъджъ. Той е убеден също така, че притесненията им са били известни както на прокуратурата при Съда за държавна сигурност в Даирбекир, както и на тази в Хазро, тъй като от писмата от 4 и 19 април 1994 г. става видно, че първата от тези инстанции е провела разследвания при втората (параграфи 26-27 по-горе). Все пак, реакцията на властите при тези сериозни твърдения се отличава с инертност. Въпреки че в заявлението си до прокурора от 9 септември 1994 г., жалбоподателят поддържа претенциите си, потвърдени от показанията на Ремзие Чакъджъ на 12 ноември 1994 г., прокуратурите не вземат никакви мярки извън търсенето на евентуални бележки в регистрите за задържане под стража на Хазро и на Диарбекир и снемането на две кратки и двусмислени свидетелски показания от Мустафа Енгин. По-късно, през 1995 г., властите отново не проверяват информацията, че  трупът на Ахмет Чакъджъ е бил открит, нито се опитват да потвърдят с писмени доказателства предполагаемото  идентифициране, като поискат копие от доклада за аутопсия или от регистъра на погребенията. Властите никога не провеждат ефективно разследване по твърдяното изчезване и постоянно отричат задържането на Ахмет Чакъджъ, като Съдът констатира, че жалбоподателят не е разполагал с никакво основание да упражни с успех средствата за гражданска и административна защита, които споменава Правителството; той смята по-скоро, че е направил всичко, което би могло разумно да се очаква от него, за да изчерпи   вътрешните средства за защита, които са му били предложени (решение Курт срещу Турция от 25 май 1998 г., Сборник 1998-III, стр. 1175-1177, §§ 79-83).

Като изхожда от това, Съдът отхвърля предварителното възражение на Правителството.

III.  по твърдяните нарушения на член 2 от конвенцията

81.  Жалбоподателят твърди, че брат му е отведен на неизвестно място за задържане и оттогава е изчезнал при обстоятелства, които разкриват нарушение на член 2 от Конвенцията. Тази разпоредба гласи следното:

“1.  Правото на всеки човек на живот е защитено от закона. Смъртта на който и да е не може да бъде предизвикана преднамерено, освен при изпълнение на смъртно наказание, произнесено от съд в случай на престъпление, което се наказва с тази присъда от закона.

2.  Смъртта не се смята за предизвикана в нарушение на този член, в случаите, при които тя е в резултат на прибягване до сила, което се е оказало абсолютно необходимо:

a)  за да осигури защитата на всеки човек срещу незаконно насилие;

б)  за да се извърши законно задържане или за да се предотврати бягството на законно задържано лице;

в)  за потушаване, съгласно закона, на бунт или въстание.“

A.  Доводи на явилите се страни

1.  Жалбоподателят

82.  Жалбоподателят се позовава на констатациите на Комисията, според които брат му, Ахмет Чакъджъ, е станал жертва на малтретиране по време на период на непризнато задържане и властите са обявили, че е починал. От това той стига до заключението, че има голяма вероятност брат му действително да е загубил живота си при обстоятелства, които привличат отговорността на споменатите власти. Той поддържа тезата, че дадено правителство трябва да поема специална отговорност по отношение на безопасността и правото на живот на задържаните лица и че то има положителното задължение да отговаря за задържания и да доказва, че той е жив. Освен това, след като веднъж се установи съществуването на подозираната смърт, държавата има задължението да проведе задълбочено и ефективно разследване. Впрочем, в конкретния случай прокуратурата не взема никакви мерки за да провери твърдяното откриване на трупа на Ахмет Чакъджъ. Това е част от системното неспазване от прокурорите на задълженията им по смисъла на Конвенцията.

2.  Правителството

83.  Правителството поддържа тезата, че в конкретния случай не би трябвало да се позовава на член 2: то прави справка именно с линията, следвана от Съда, в цитираното по-горе решение Курт (стр. 1182, § 107), при което е установена липсата на конкретни доказателства, които да му позволят да заключи, че синът на жалбоподателката е починал по време на непризнатото му задържане. То се позовава също на решението McCann и други срещу Обединеното кралство от 27 септември 1995 г. (серия A № 324) като показващо приложимостта на член 2 в обстоятелства, при които е установено, че силите на реда са причинили смъртта на въпросното лице, какъвто не е случаят по това дело. Правителството повтаря отново критиките си срещу всяка констатация, която се основава на противоречивите показания на жалбоподателя и на Мустафа Енгин по повод твърдяното задържане на Ахмет Чакъджъ или лошото отношение, на което е бил подложен.

3.  Комисията

84.  Комисията счита, че при дадените обстоятелства по делото, съществува голяма вероятност Ахмет Чакъджъ действително вече да не е жив и че, заменено в контекста на непризнато задържане, придружено с констатации за малтретиране, това разкрива неспазване от страна на властите на задълженията, които му налага член 2.

Б.  Оценка на Съда

85.  Съдът утвърждава по-горе констатирането на фактите, с които се е занимала Комисията, установила факта, че Ахмет Чакъджъ е станал жертва на непризнато задържане и на голяма жестокост. Както подчертава Комисията, много сериозни заключения могат да бъдат извлечени от твърдението на властите, според което личната карта на въпросното лице е била открита върху трупа на един терорист. Съдът установява на тази основа, че са налице достатъчни обстоятелствени доказателства, основаващи се на материални предпоставки, които позволяват да се заключи, отвъд всяко разумно съмнение, че Ахмет Чакъджъ е починал, след като е бил арестуван и задържан от силите на реда. По тази причина, настоящото дело трябва се отличава от делото Курт (цитираното по-горе решение Курт, стр. 1182, §§ 107-108), в което Съдът разглежда съгласно член 5 претенциите, предявени от жалбоподателката във връзка с изчезването на сина й. В действителност, по делото Курт, въпреки че синът на жалбоподателката е задържан, не съществува никакъв друг доказателствен материал за отношението или съдбата, които е имал след това.

86.  Съдът повтаря, че член 2 от Конвенцията е сред първостепенните членове на Конвенцията и че, в комбинация с член 3 от Конвенцията, е посветен на една от основните ценности на демократичните общества, които образуват Съвета на Европа (цитираното по-горе решение McCann и други, стр. 45-46, §§ 146-147). Наложеното задължение не се отнася само до преднамереното убийство в резултат на употреба на сила от държавни служители, но се простира също, в първата фаза на член 2 § 1, до положителното задължение на държавата да защитава по закон правото на живот. Това включва и изисква да се проведе форма на подходящо и ефективно официално разследване, в случай, че прибягването до сила е довело до смъртта на човек (виж по-специално решението Яша (Yaşa) срещу Турция от 2 септември 1998 г., Сборник 1998-VI , стр. 2438, § 98).

87.  Тъй като трябва да приеме, че Ахмет Чакъджъ е починал в резултат на непризнато задържане от силите на реда, Съдът констатира, че отговорността за тази смърт се приписва на държавата-ответник. Той обръща внимание на факта, че властите не са дали никакво обяснение за това, което се е случило след арестуването на въпросното лице, и че Правителството не е представило никаква причина, която да оправдае употребата на сила, причинила смърт, от страна на тези служители. По тази причина, отговорността за смъртта на Ахмет Чакъджъ се приписва на държавата-ответник и следователно е налице нарушение на член 2 на това основание.

Освен това, като се има предвид липсата на ефективни процесуални процедури, (което става ясно от недостатъчното разследване, проведено относно изчезването на Ахмет Чакъджъ и твърдяното откриване на трупа му (параграфи 80 и 105-107)), Съдът констатира, че държавата-ответник не е изпълнила задължението си да защити правото на живот. Като се изхожда от това, член 2 от Конвенцията също е бил нарушен на това основание.

IV.  ПО ТВЪРДЯНИТЕ        НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА  

A.  По отношение на брата на жалбоподателя, Ахмет Чакъджъ

88.  Жалбоподателят твърди, че брат му е жертва на нарушения от страна на държавата ответник на изискванията на член 3 от Конвенцията, който гласи:

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“

89.  Ахмет Чакъджъ е бил подложен на тежко малтретиране, равняващо се на мъчения, докато е бил задържан в Хазро и в областната жандармерия на Диарбекир. По-точно той е бил удрян и му е бил пускан ток. Освен това, липсата на ефективно разследване на обстоятелствата по задържането на Ахмет Чакъджъ би разкрило, ако се следва разсъждението, направено от Съда по делото Асенов и други срещу България (решение от 28 октомври 1998 г., Сборник 1998-VIII, стp. 3179, § 102), допълнително нарушение на член 3.

90.  В този аспект, Правителството само разкритикува оценката на фактите, предоставена от Комисията и се позовава на това, че същата не е приложила строг критерий за тълкуване и се е отклонила от съдебната практика, отнасяща се до член 3 от Конвенцията. 

91.  Комисията преценява, че показанията на Мустафа Енгин, свидетел на последствията от малтретирането, понесено от Ахмет Чакъджъ, на когото последният е казал, че е бил бит и му е бил пускан ток, предоставят достатъчна основа да се заключи, че Ахмет Чакъджъ е бил измъчван. Тя счита, че в едно дело за непризнати задържане и изчезване изобщо не е възможно да се съберат обективни и независими медицински елементи или показания на очевидци и че да се изисква едното или другото преди всяко заключение за нарушение на член 3 би подкопало защитата, предоставяна от това разпореждане.

92.  Съдът отбелязва, че показанията на Мустафа Енгин пред делегатите са били преценени като надеждни и достоверни. Този свидетел е бил задържан в същото помещение като Ахмет Чакъджъ за шестнадесет или седемнадесет дни и е имал възможността да го види и говори с него. Той е заявил (параграф 50 по-горе), че е видял петна от кръв по дрехите на Ахмет Чакъджъ и установил, че последният е в много лошо физическо състояние. Ахмет Чакъджъ му е казал, че са го били, имал едно счупено ребро и открита рана на главата. Лицето след това излязло от стаята, в която били събрани и като се върнал, казал на Мустафа Енгин, че на два пъти са му пускали ток, действие, което Мустафа Енгин е заявил, че също му е било прилагано по време на разпита.

Съдът споделя мнението на Комисията, според което тези показания предоставят достатъчна основа за нужното ниво на изискване на доказателството (липсата на основателно съмнение), за да се заключи, че Ахмет Чакъджъ е бил измъчван по време на задържането му. Следователно има нарушение на член 3 спрямо брата на жалбоподателя, Ахмет Чакъджъ.

93. Доколкото разглежда по-долу твърдените недостатъци на разследването от гледна точка на член 13 от Конвенцията, Съдът не счита за необходимо да се произнесе отделно по този въпрос по отношение на член 3.  

B.  По отношение на жалбоподателя

94. Като се позовава именно на решението Курт, (стp. 1187-1188, §§ 130-134), жалбоподателят твърди, че изчезването на брат му представлява за него лично, както и за другите членове на семейството, по-специално Ремзие, съпругата на изчезналия, и техните деца, нечовешко и унизително отношение. Той критикува факта, че властите никога не са предоставили информация в отговор на въпросите им, както и дългия период на неизвестност за съдбата на Ахмет Чакъджъ, което продължава да държи семейството в един затворен кръг на неоправдани надежди и поставя пречки пред процеса на траур.

95.  Правителството оспорва това жалбоподателят да може да се представя за непряка жертва на нарушение на правата на брат си. В крайна сметка то твърди, че връзките между двамата братя не са били особено тесни и че тъй като този аспект от жалбата не е предмет на никакво подробно разглеждане, не би било възможно да се достигне до заключение по този въпрос.  

96.  Мнозинството от Комисията, позовавайки се на дългия период на неизвестност, съмнение и тревога, преживени от жалбоподателя и на факта, че властите не са дали отчет за това, което се е случило на Ахмет Чакъджъ, прецени, че жалбоподателят е бил подложен на нечовешко и унизително отношение, в нарушение на член 3 от Конвенцията. Малцинството прецени, че емоционалният стрес, причинен на жалбоподателя, не може да повдигне отделен въпрос, тъй като в противен случай понятието жертва би било разширено по неприемлив начин до широк кръг от жертви, по асоциация, на нарушения на Конвенцията.

97.  Съдът отбелязва, че Комисията е разгледала тази претенция само във връзка с жалбоподателя. Според решението му относно допустимостта, не е била предявена никаква претенция от името на съпругата и децата на Ахмет Чакъджъ. Тъй като предметът на спора, предаден за разглеждане от Съда, е ограничен от решението на Комисията по допустимостта (виж, освен това, решението McMichael срещу Обединеното кралство от 24 февруари 1995 г., серия A № 307-B, стp. 50, § 71), Съдът разглежда вследствие на това този аспект на жалбата единствено във връзка със самия жалбоподател.

98.  Той отбелязва, че в делото Курт (решението Курт цитирано по-горе, стp. 1187-1188, §§ 130-134), където жалбоподателката се оплаква от изчезването на сина си при непризнато задържане, Съдът е заключил, че предвид специфичните обстоятелства по делото, лицето е пострадало от нарушение на член 3. В частност той споменава факта, че жалбоподателката е майка на жертвата на тежко посегателство върху правата на човека и тя самата е жертва на бездействието на властите пред нейната мъка и тревога. Въпреки това делото Курт не установява общ принцип, според който родителят на „изчезнало лице“ е жертва на отношение, противоречащо на член 3. 

Въпросът дали един родител също е жертва зависи от наличието на специфични фактори, придаващи на страданието на жалбоподателя различен размер и характер на емоционалния стрес, който може да се приеме за неизбежен за близките роднини на лице, жертва на тежки нарушения на правата на човека. Сред тези фактори са близостта на родствената връзка - особените обстоятелства на отношението, степента, до която родителят е бил свидетел на въпросните събития, участието на родителя в опитите за получаване на сведения за изчезналия и начина, по който властите са реагирали на тези молби. Освен това съдът подчертава, че същината на едно такова нарушение се състои не толкова във факта на „изчезването“ на члена на семейството, колкото в реакциите и поведението на властите в ситуацията, която им е била съобщена. Именно във връзка с този последен елемент един родител може пряко да се счита за жертва на поведението на властите.

99.  В разглежданото дело жалбоподателят е брат на изчезналия. За разлика от жалбоподателката по делото Курт, той не е присъствал, когато силите на реда отвеждат брат му, тъй като живее със семейството си в друг град. Вижда се също така, че ако лицето е свързано с различни жалби и молби, отправени към властите, но не той е понесъл бремето на тази задача, а баща му Тефик Чакъджъ, който е поел инициативата да подаде жалбата от 22 декември 1993 г. пред Съда за държавна сигурност в Диарбекир. Освен това Съдът не разполага с информация в конкретния случай за никакъв утежняващ елемент, породен от реакцията на властите. В резултат на това той не открива никаква особеност, която да подкрепи заключение за допълнително нарушение на член 3 от Конвенцията спрямо самия жалбоподател. Поради това няма нарушение на член 3 по отношение на жалбоподателя.

V.  ПО ТВЪРДЯНИТЕ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА  

100.  Жалбоподателят твърди, че изчезването на брат му дава повод за множество нарушения на член 5, който гласи:  

„1.  Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

a)  законосъобразно лишаване от свобода по силата на постановена от компетентен съд присъда;

б)  законосъобразен арест или лишаване от свобода за неизпълнение на законосъобразно съдебно решение 8 9 или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона;

в)  законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;

(…)

2.  На всеки арестуван трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.

3.  Βсеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1 c) на този член трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.

4.  Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.

5.  Βсяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, има право на обезщетение.“

101.  Жалбоподателят твърди, че брат му, Ахмет Чакъджъ, е бил арестуван от силите на реда, отведен в Хазро за една нощ, а след това отведен в областната жандармерия на Диарбекир, където е бил задържан най-малко до 2 декември 1993 г. Отричано от властите, неговото задържане не фигурира във въпросните регистри за задържане под стража, което отнема на лицето гаранциите, с които трябва да е придружено всяко едно задържане. Задържаният не е бил изправен пред магистрат в разумния срок, посочен в член 5 § 3, не е имал правото да се срещне с адвокат, лекар или роднина, и противно на това, което изисква член 5 § 4, не е могъл да оспори законосъобразността на задържането си. Освен това властите не са провели бързо и ефективно разследване на оплакването на семейството относно задържането на Ахмет Чакъджъ, нещо, в което жалбоподателят вижда отделно нарушение на член 5.

102.  Правителството отрича задържането на Ахмет Чакъджъ и твърди, че властите са предоставили на жалбоподателя всички налични сведения, отнасящи се до брат му, и в частност относно факта, че името му не присъства в никакъв регистър за задържане под стража. Критиката към регистрите от страна на Комисията няма нищо общо с фактите по делото и е в крайна сметка прекалена. Не е възможно да се задържат хора за такъв период като претендирания, без да се отбележи името им в регистрите и без да бъдат образувани подходящите съдебни производства. Освен това, Правителството се позовава на изключението, направено от Турция съгласно член 15 и цитира решението Aksoy срещу Турция от 18 декември 1996 г. (Сборник 1996-VI), в което Съдът признава съществуването на обществена опасност, застрашаваща живота на нацията заради силната терористична вълна в Югоизточна Турция.

103.  Комисията, като констатира, че Ахмет Чакъджъ е бил произволно лишен от свобода от силите на реда, декларира, че Правителството не предоставя достоверни или потвърждаващи обяснения за онова, което се е случило с лицето. При разглеждането на действащите гаранции за предпазване на задържан от непреднамерено изчезване, тя отбеляза, че в регистрите за задържане под стража на жандармериите на Лидже, Хазро и Диарбекир съществуват такива пропуски, нередности и несъответствия, че тези гаранции вече не могат да бъдат приети за достоверни или точни. Комисията също така не  остава с убеждението, че жандармите познават добре или прилагат на практика точните и ефикасни процедури по регистриране.

104.  Съдът често е подчертавал голямата значимост на гаранциите, изложени в член 5 и насочени към зачитане на правото, в условията на демокрация лицата да бъдат защитени от произволно задържане, извършено от властите (виж в частност решението Курт, цитирано по-горе, стр. 1184-1185, § 122). В този контекст той неколкократно подчерта, че лишаването от свобода трябва да отговаря както на материално-правните, така и на процесуално-правните норми на националното законодателство, и да изисква освен това съответствие на всяко лишаване от свобода с целта на член 5: да се защити отделния човек от произвола (виж, в това число, решението Chahal срещу Обединеното кралство от 15 ноември 1996 г., Сборник 1996-V, стр. 1864, § 118). За да се намали до минимум риска от произволно задържане, член 5 предвижда набор от материални права, създадени, за да бъде сигурно, че актът на лишаване от свобода подлежи на независим съдебен контрол и властите носят отговорност за това. Както комисията декларира в решението Курт, цитирано по-горе (стp. 1185, § 124), непризнатото задържане на лице представлява пълно отричане на тези гаранции и изключително сериозно нарушение на член 5. С оглед задължението на властите да дават отчет за лицата, поставени под техен контрол, член 5 ги задължава да вземат ефективни мерки да бъде намален риска от изчезване и да бъде проведено бързо и ефективно разследване при достоверно твърдение, според което едно лице е арестувано и след това не е видяно повече. 

105.  В светлината на тези съображения съдът припомня, че е приел заключенията на комисията, според които Ахмет Чакъджъ е бил арестуван от силите на реда, след това отведен в Хазро, където прекарал нощта на 8 ноември 1993 г. и прехвърлен в жандармерията на Диарбекир, където бил задържан най-малко до 2 декември 1993 г. (параграф 50 по-горе). Следователно това задържане не е отбелязано в регистрите за задържане под стража на Хазро и Диарбекир и не съществува никаква официална следа за местоположението или за съдбата на лицето. За да отговаря задържането на едно лице на изискванията за редовност по смисъла на член 5 § 1, е необходимо за всеки задържан с точност за бъде записана датата, часа и мястото на задържането, основанията за това и имената на лицата, отговорни за това. Липсата на всякакво споменаване на Ахмет Чакъджъ в регистрите за задържане под стража разкрива сериозна нередност, утежнена от заключенията на Комисията за като цяло лишения от достоверност и неточен характер на въпросните регистри. Съдът споделя също и тревогите на Комисията по отношение практиките на жандармите, свидетелствали пред нейните делегати, във връзка със записването на данните на задържаните - например да не се записва факта, че едно лице е задържано другаде, а не на официално  посоченото място на задържане под стража, както и прехвърлянето независимо по каква причина на едно лице от един район на задържане в друг или транзитното му държане. Съдът счита за недопустим факта, че не се водят регистри, които позволяват да се установи местоположението на един задържан в даден момент.

106.  Съдът счита също, че макар семейството на жалбоподателя да е съобщило за съществуването на трима очевидци на задържането на Ахмет Чакъджъ, властите на практика не са взели никакви мерки, за да проверят достоверността му. Те са се задоволили с това да се осведомят за записите, направени в регистрите за задържане под стража и то докато Комисията уведоми Правителството за разследването. Съдът вече е изложил гледната си точка относно малкия брой извършени разследвания, дори на този етап, и за пълната им липса, след като е било съобщено за откриването на трупа на Ахмет Чакъджъ (параграф 80 по-горе). Не е имало бързо, нито сериозно разследване на обстоятелствата по изчезването на Ахмет Чакъджъ.

107.  В резултат на това Съдът заключава, че Ахмет Чакъджъ е станал предмет на непризнато задържане, което е напълно лишено от гаранциите, предвидени от член 5. Той заключава поради това изключително тежко нарушаване на признатото от тази разпоредба право на свобода и на сигурност на лицето.

VI.  ПО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА  

108.  Жалбоподателят се оплаква, че не е разполагал с никакво ефикасно средство за правна защита по отношение изчезването на брат си, както в качеството си на пряка жертва, така и от името на брат си, и твърди нарушение на член 13, който гласи:     

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в (…) Конвенцията, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

109.  Жалбоподателят твърди, че е бил лишен от всякакво ефикасно средство за правна защита поради повърхностния и муден характер на следствието, водено за изчезването на брат му. В частност, прокурорите не са проверили директно оригиналните регистри за задържаните и, за да се откаже от компетентност, прокуратурата се е основала на твърдението, недоказано, според което трупът на Ахмет Чакъджъ е бил открит след конфликт с терористите.

110.  Правителството твърди, че правосъдието - наказателно, гражданско и административно - предлага валидно обезщетение, когато жалбоподателите го използват подходящо и добросъвестно; то се позовава именно на цитираното по-горе решение Айтекин. В конкретния случай, жалбоподателят не е потърсил наистина помощ от местните власти, които, противно на неговите твърдения, биха взели необходимите и подходящи мерки, за да разгледат твърденията му веднага щом им станат известни. 

111.  Комисията установи нарушение на член 13 поради основанието, че прокуратурите не са провели бързо и ефективно разследване за изчезването на брата на жалбоподателя, като не са признали или са отхвърлили показанията, подкрепящи оплакванията на жалбоподателя. На съдебното заседание делегатът на комисията се опитва отново да постави делото в контекста на петнадесетте решения, издадени преди това от Съда, в които твърденията за незачитане на правото на живот, за изчезвания, за малтретиране и разрушаване на жилища в Югоизточна Турция са свързани с липсата на ефективни мерки за правна защита, именно поради нежеланието на властите да разследват твърденията за престъпления от страна на силите на реда и за приемането без обсъждане на непотвърдените твърдения на последните. Съдът констатира при всички тези дела, че процедурите по разследването са били неадекватни. Единствено делото Айтекин е представено в различна светлина поради това, че от началото на инцидента е идентифициран авторът на смъртоносната престрелка, на която става жертва съпругът на жалбоподателката. 

112.  Съдът припомня, че член 13 от Конвенцията гарантира съществуването в националното право на средство за правна защита, позволяващо позоваването на правата и свободите на Конвенцията, каквито могат да бъдат открити приложени там. Тази разпоредба изисква във връзка с това вътрешно средство за правна защита, което дава право на компетентната инстанция, да се запознае със съдържанието на „защитимото оплакване“ от гледна точка на Конвенцията и да предложи подходящата помощ, дори ако договарящите държави се ползват с известна свобода на преценка по отношение на начина на съобразяване със задълженията, които тази разпоредба налага. Обхватът на задължението, произтичащо от член 13, се променя в зависимост от характера на оплакването, което жалбоподателят основава на Конвенцията. Въпреки това средството за правна защита, изисквано от член 13, трябва да бъде „ефективно“ както на практика, така и по закон, и специално в смисъл, че упражняването му не може да бъде неоправдано възпрепятствано от действията или бездействието на държавата ответник (горецитираното решение Аксой, стр. 2286, § 95, решението Айдън срещу Турция от 25 септември 1997 г., Сборник 1997-VI, стр. 1895-1896, § 103, и решението Кая срещу Турция от 19 февруари 1998 г., Сборник 1998-I, стр. 329-330, § 106).

113.  Съдът потвърждава констатациите, направени от Комисията по делото, отнасящи се до непризнатото задържане на брата на жалбоподателя, лошото отношение, което е получил и изчезването му при обстоятелства, позволяващи да се предположи, че лицето е починало впоследствие. Предвид основното значение на въпросните права - правото на зачитане на живота и правото да не бъдат измъчвани или малтретирани - член 13 налага на държавите, без да се засяга всяко друго средство за правова защита, с което разполага националното право, задължението да се извършват задълбочени разследвания, които да доведат до идентифицирането и наказването на отговорните лица и които съдържат ефективен достъп на жалбоподателя до процедурата на разследване (горецитираното решение Яша, стр.  2442, § 114).

114.  От това следва, че по конкретното дело властите са имали задължението да проведат ефективно разследване за изчезването на брата на жалбоподателя. Предвид параграфи 80 и 106 по-горе, Съдът констатира, че държавата ответник не е извършила и това подкопава ефективността на всяко друго средство за правна защита, което е можело да съществува.  

Следователно, има нарушение на член 13 от Конвенцията.

VII.  по твърдЯните нарушения на членове 14 и 18 от конвенцията

115.  Жалбоподателят твърди, че изчезването на брат му показва политиката на дискриминация, водена от властите против кюрдските граждани и съществуването на разрешена практика, в противоречие с членове 14 и 18 от Конвенцията.

Член 14 гласи :

„Упражняването на правата и свободите, изложени в (…) Конвенцията, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“

Член 18 гласи следното :

„Ограниченията, допустими в съответствие с (…) Конвенцията по отношение упражняването на определени права и свободи, не могат да се прилагат с цел, различна от тази, за чието осъществяване са предвидени.“

116.  Комисията заключава, че твърденията, направени от жалбоподателя по силата на тези разпоредби, не са потвърдени и не разкриват никакво нарушение. Правителството споделя тази гледна точка.

117.  Съдът, въз основа на установените от Комисията факти, също не констатира нарушения на тези разпоредби.   

VIII.  ПО твърдяната практика На нарушение на член 13 от властите  

118.  Жалбоподателят твърди, че има доказателства за съществуването в Турция на практики, толерирани на най-високо ниво, които нарушават Конвенцията и че степента на очевидното официално толериране на тези практики прави напълно неефективна системата от средства за правна защита, предложена в Югоизточна Турция до степен да се приеме практика на нарушение на член 13.

119.  Правителството отхвърля твърденията на жалбоподателя по тази точка.

120.  Делегатът на комисията, като прави препратка към предишните решения, издадени от Съда по турски дела и като констатира  неефективността на жалбите, подчертава, че въз основа на дългия си опит Комисията все още не е констатирала по този въпрос съществуването на практика, но че не е изключено да може да го направи още при делата, които трябва да разгледа преди изтичането на мандата си в края на октомври 1999 г.

121.  Съдът счита, че събраните доказателства и данните, приложени към преписката по настоящия случай, не са достатъчни, за да реши дали турските власти са възприели или не практика на нарушение на член 13 от Конвенцията.

IX.  ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

122.  Според текста на член 41 от Конвенцията,

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Имуществена вреда

123.  Жалбоподателят иска да бъде изплатено парично обезщетение на вдовицата и на децата на брат му. Той претендира 282,47 британски лири (GBP), или 4 700 000 турски лири (TRL), сума, която офицер от жандармерията е конфискувал от Ахмет Чакъджъ при арестуването му, плюс 11 534,29 GBP за пропуснати ползи, сума, изчислена на основание на предполагаемия месечен доход на Ахмет Чакъджъ, или 30 000 000 TRL.

124.  Правителството счита, че не може да бъде задължено да изплати сумата от 4 700 000 TRL, тъй като източникът на спорната информация, Мустафа Енгин, е дал, според него, противоречиви и недостоверни показания. Освен това то твърди, че би било неуместно да бъде накарано да плати претендираната понесена загуба на доходи от Ахмет Чакъджъ, тъй като смъртта му не е била установена и в крайна сметка сумата не може да бъде изплатена на наследниците му, понеже те не са жалбоподатели в конкретния случай.

125.  Съдът отбелязва, че г-н Иззет Чакъджъ е подал жалбата от свое собствено име и от името на брат си. При тези обстоятелства, той може, ако прецени за уместно, да определи сума, която да бъде изплатена на жалбоподателя, който ще я задържи за наследниците на брат си (горецитираното решение Курт, стр. 1195, § 174).

126.  Що се отнася до иска за 4 700 000 TRL, Съдът счита, че Комисията не предоставя никаква фактическа констатация относно твърдението, че офицер от жандармерията е взел пари от Ахмет Чакъджъ. Той припомня, че това искане произтича от показанията на Мустафа Енгин, на който Ахмет Чакъджъ казал, докато са били задържани заедно в областната жандармерия на Диарбекир, че офицер от жандармерията е взел парите, и от декларация на Ремзие Чакъджъ, по думите на която млад жител на селото й е казал, че видял един жандармерист да взима пари от Ахмет Чакъджъ (параграфи 14 и 15 по-горе). Съдът възприема мнението на Комисията, според което тези свидетели като цяло са надеждни, но отбелязва, че никой от тях не е пряк очевидец на претендираната конфискация, като всички се позовават на слухове. Съдът счита, че това не предоставя достатъчно подкрепена с доказателства база за присъждането на имуществено обезщетение в това отношение.

127.  Що се отнася до искането на жалбоподателя, свързано със загубата на доходи, съдебната практика на съда сочи, че трябва да има изразена причинно-следствена връзка между твърдяната от жалбоподателя вреда и нарушението на Конвенцията и че това може, ако е приложимо, да включва обезщетение за загубата на доходи (виж, освен това, решението Barberà, Messegué и Jabardo срещу Испания от 13 юни 1994 г. (член 50), серия A n° 285-C, стр. 57-58, §§ 16-20). Съдът установява (параграф 85 по-горе), че може да счита за установено, че Ахмет Чакъджъ е починал в резултат на арестуването си от силите на реда и че държавата носи  отговорност по силата на член 2 от Конвенцията. При тези условия действително съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението на член 2 и загубата от страна на вдовицата и нейните сираци на финансовата подкрепа, която той им е оказвал. Съдът отбелязва, че Правителството не оспорва претендираната от жалбоподателя сума. По тази причина, имайки предвид подробния опис, предоставен от жалбоподателя относно актюерската основа за изчисляване на общата сума, която е в състояние да отрази загубата на доходи, дължаща се на смъртта на Ахмет Чакъджъ, Съдът присъжда на жалбоподателя, който да задържи, за сметка на вдовицата и сираците на брат му, сумата от 11 534,29 GBP.

B.  Неимуществена вреда

128.  Жалбоподателят претендира 40 000 GBP като обезщетение за неимуществената вреда, свързана с нарушенията на конвенцията, понесени от брат му. Той се позовава на предишните решения на Съда, произнесени за незаконно задържане, мъчения и липса на ефективно разследване.

129.  Правителството твърди, че отпуснатите от Съда обезщетения не трябва да бъдат за жалбоподателя средство за облагодетелстване. Според него те трябва да отчитат социално-икономическата конюнктура на района, както и възрастта и социалното положение на предполагаемата жертва и на жалбоподателя. Нищо не оправдава присъждането на колосалните суми, които жалбоподателят претендира тук.

130.  Съдът припомня, че в горецитираното дело Курт (стр. 1195, §§ 174-175), е определил за нарушението на членове 5 и 13 от Конвенцията за изчезването при задържане на сина на жалбоподателката, сумата от 15 000 GBP, която трябва да бъде съхранявана от последната за сина й и наследниците на съпруга й, като самото лице получава сумата от 10 000 GBP за обстоятелствата, които са накарали съда да заключи нарушение на членове 3 и 13. В конкретния случай Съдът констатира, освен нарушенията на членове 5 и 13, нарушение на член 2 (право на зачитане на живота) и на член 3 (право да не бъде измъчван). Като отчита отпуснатите преди това суми по делата, отнасящи се до приложението на същите разпоредби в Югоизточна Турция (вж. за член 3, решенията (всички цитирани по-горе) Аксой, стр. 2289-2290, § 113, Айдън, стр. 1903, § 131, Текин, pp. 1521-1522, § 77, и, за чл. 2, решенията Кая (цитирано по-горе), стр. 333, § 122, Güleç срещу Турция от 27 юли 1998 г., Сборник 1998-IV, стр. 1734, § 88, Ergi срещу Турция от 28 юли 1998 г., Сборник 1998-IV, стр. 1785, § 110, Яша (цитирано по-горе), стр. 2444-2445, § 124, Oğur срещу Турция [Голяма камара], n° 21594/93, § 98, ЕСПЧ 1999-III) и като отчита обстоятелствата по делото, Съдът решава да определи обезщетение за неимуществената вреда 25 000 GBP, сума, която жалбоподателят да задържи за наследниците на брат си. Що се отнася до самия жалбоподател, Съдът не установява нарушение на чл. 3 спрямо него (параграф 99 по-горе). Въпреки това, въпросното лице безспорно е претърпяло вреда от нарушенията, констатирани от Съда, и може да бъде счетено за „потърпевша страна“ по силата на член 41. С оглед на тежестта на нарушенията и като се произнася по справедливост, Съдът определя за жалбоподателя 2 500 GBP.

C.  Разходи и разноски

131.  Жалбоподателят претендира общата сума от 32 205,17 GBP за хонорари и разходи, свързани с подаването на жалбата. Тази сума покрива хонорарите и разходите, които лицето е трябвало да заплати, за да дойде и да подаде пред делегатите на комисията по време на съдебните заседания, организирани в Анкара и Страсбург, и за да присъства на съдебното заседание пред съда в Страсбург. Той посочва сумата от 3 520 GBP за хонорари и административни разходи във връзка с помощта, осигурена от Кюрдския проект за правата на човека (КППЧ) в ролята му на връзка между екипа от юристи в Обединеното кралство, от една страна, и адвокатите и той самия в Турция, от друга страна, както и сумата от 3 600 GBP за работата, свършена от трима адвокати в Турция. За да се насърчи правната сигурност и да насочи бъдещите жалбоподатели и техните съвети, той моли Съда да мотивира избора на евентуално определените суми, или поне да каже, в зависимост от случая, защо се е отклонил от исканите суми.

132.  Правителството оспорва отпускането на каквато и да е сума на КППЧ, чиято роля не му се струва достатъчно значима. То отрича възможността за финансиране на завишените хонорари, които претендират външни за Турция адвокати, и също така твърди, че поисканите хонорари за работата, извършена от адвокатите в Турция, са прекомерно високи в сравнение с местно прилаганите ставки. Така претендираната часова ставка от 60 GBP ярко контрастира с тази от 25 GBP, искана от турските адвокати по цитираното дело Курт. Правителството отхвърля също необходимостта от финансиране на проучванията и анализите на съдебната практика, които адвокатите на жалбоподателя биха могли да използват по-късно за други дела.

133.  По отношение на разноските Съдът, като се произнася по справедливост и с оглед на подробния опис на разходите, изготвен от жалбоподателя, определя на последния сумата от 20 000 GBP, плюс всяка сума, която би могла да бъде дължима като ДДС, без сумата от 7 000 френски франка, платени на Съвета на Европа за съдебната помощ.

D.  Лихви за забава

134.  Съдът счита за уместно да определи законовия лихвен процент, приложим в Обединеното кралство към датата на приемане на настоящото решение, или 7,5 % годишно.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ

1.   Отхвърля, единодушно, предварителното възражение на Правителството;

 

2.   Постановява, единодушно, че има нарушение на член 2 от Конвенцията;

 

3.   Постановява, единодушно, че има нарушение на член 3 от Конвенцията спрямо брата на жалбоподателя;

 

4.   Постановява, с четиринадесет гласа срещу три, че няма нарушение на член 3 от Конвенцията спрямо брата на жалбоподателя;

 

5.   Постановява, единодушно, че има нарушение на член 5 от Конвенцията;

 

6.   Постановява, с шестнадесет гласа срещу един, че има нарушение на член 13 от Конвенцията ;

 

7.   Постановява, единодушно, че има нарушение на член 14 от Конвенцията;

 

8.   Постановява, единодушно, че няма нарушение на член 18 от Конвенцията;

 

9.   Постановява, единодушно,

a)  че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя, в срок от три месеца, следните суми, които да бъдат превърнати в турски лири по курса, приложим към дата на плащането:  

i.  11 534 (единадесет хиляди петстотин тридесет и четири) британски лири и 29 (двадесет и девет) пенса за имуществени вреди, сума, която жалбоподателят да задържи за вдовицата и наследниците на брат си;

ii.  25 000 (двадесет и пет хиляди) британски лири за неимуществени вреди, сума, която жалбоподателят  да задържи за наследниците на брат си и 2 500 (две хиляди и петстотин) британски лири за неимуществените вреди, понесени от жалбоподателя;

б)  че тези суми трябва да бъдат обложени с проста лихва от 7,5 % годишно считано от изтичането на споменатия срок и до изплащането;

 

10. Постановява, с дванадесет гласа срещу пет,

      a)  че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя, в тримесечен срок, 20 000 (двадесет хиляди) британски лири за съдебни разноски, плюс всяка сума, която може да бъде дължима като данък върху добавената стойност, без 7 000 (седем хиляди) френски франка, които следва да бъдат превърнати в британски лири по приложимия курс към датата на произнасяне на решението;

      б)  тези суми да бъдат обложени с проста лихва от 7,5 % годишно считано от изтичането на споменатия срок и до изплащането;

 

11. Отхвърля, единодушно, иска за справедливо обезщетение за остатъка.

Изготвено на френски и на английски език и след това произнесено на открито заседание в Двореца на правата на човека, в Страсбург, на 8 юли 1999 г.

 

 

                                                                                         Луциус вилдхабер                                                 Председател

 

Mо дьо Бьор-Бюкикио       
            Заместник съдебен секретар

 

  

Към настоящото решение се прилага, в съответствие с членове 45 § 2 от Конвенцията и 74 § 2 от регламента, изложението на следните отделни мнения :

–  частично особено мнение на г-жа Томасен, към което се присъединяват г-н Юнгвирт и г-н Фишбах;

–  частично особено мнение на г-н Гьолджюклю.

 

Л.В.

M.Б.

                                                                            

ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ТОМАСЕН, КЪМ КОЕТО СЕ ПРИСЪЕДИНЯВАТ СЪДИИТЕ ЮНГВИРТ И ФИШБАХ 
(Превод) 

Мнозинството не установи нарушаване на член 3 от Конвенцията спрямо самия жалбоподател. Не мога да споделя това мнение и гласувах за нарушаването.

Правителството носи отговорност за изчезването, мъченията и смъртта на брата на жалбоподателя. Жалбоподателят беше убеден (както това може да се сметне за разумно предвид обстоятелствата), че брат му е бил измъчван докато е бил задържан от силите на реда, и след това е изчезнал. Правителството не е реагирало на молбите за информация на жалбоподателя и дори е отрекло, че братът някога е бил задържан. Когато е било казано, че е намерен трупа на брата, Правителството след известно време е твърдяло, че заинтересованото лице е било убито в конфликт. Въпреки това по никакъв начин не се е свързало със семейството, за да се идентифицира тялото или да се вземат мерки за погребението. Властите безжалостно са пренебрегнали всички усилия на жалбоподателя да открие какво се е случило с брат му и така са го оставили в неизвестност и страдание за повече от пет години и половина. При подобни обстоятелства не се съмнявам, че жалбоподателят е имал чувството, че е бил подложен на нечовешко отношение от страна на турското правителство.

Мнозинството посочва, че за да има нарушение на член 3 от Конвенцията, не е достатъчно един роднина на изчезналия да е изпитал емоционален смут, което може да се приеме за неизбежно за близките роднини на лице, жертва на тежки нарушения на човешките права. Въпросът да се установи дали един роднина също е жертва, зависи, според мнозинството, от съществуването на особени фактори, придаващи на страданието на жалбоподателя различен размер и характер на този емоционален смут (параграф 98 от решението). Без да се задълбочаваме в този критерий, аз не съм убедена в отсъствието в дадения случай на тези особени фактори.

В решението мнозинството различава особения случай на делото Курт (Kurt) (решение Курт срещу Турция от 25 май 1998 г., Сборник с постановления и решения 1998-III), където съдът установи нарушение на член 3 по отношение на майката на изчезналия. Очевидно е, че страданието на една майка, която вижда сина си арестуван и след това живее в неизвестност за съдбата му, поради действията и по вина на властите, сигурно е непоносимо. Въпреки това страданието на един брат може да бъде също толкова дълбоко пред неизвестността за онова, което се е случило на брат му. В този контекст не намирам за убедително отнасянето на решението към факта, че жалбоподателят не е присъствал когато силите за сигурност са отвели брат му, тъй като е живеел със семейството си в друг град. Не намирам също така за убедително позоваването на факта, че докато заинтересованото лице е подавало различни жалби и молби до властите, не то е понасяло тежестта на тази задача, а баща му, който е поел инициативата да подаде иска от 22 декември 1993 г. пред Съда за държавна сигурност в Диарбекир. Що се отнася до брата, аз по-скоро съм впечатлена от факта, че от изчезването жалбоподателят е поел инициативата да подаде няколко молби и да зададе въпроси на властите и той е този, който е подал жалбата до нашия Съд.

Турското правителство бе признато за отговорно за едно от най-тежките нарушения на правата на човека, а именно за незачитането на правото на живот. Освен това то е оставило жалбоподателя в неизвестност, съмнение и тревога за съдбата на брат си за повече от пет години и половина. По този начин то е показало жестоко пренебрегване на чувствата и усилията на жалбоподателя, който се опитвал да открие какво се е случило с брат му. Освен че не е спазило задължението си за зачитане на правото на живот на брата на жалбоподателя, Правителството трябва също така да понесе отговорност за силната душевна тревога и стреса, които жалбоподателят непрекъснато е преживявал за един дълъг период поради неговите действия и небрежност. Според мен това са елементи, които причиняват нарушаване на член 3 спрямо самия жалбоподател.