ГОЛЯМА КАМАРА

Дело "АНХОЙЗЕР - БУШ ИНК. СРЕЩУ ПОРТУГАЛИЯ"

CASE OF ANHEUSER-BUSCH INC. v. PORTUGAL

 

(Жалба № 73049/01)

 

РЕШЕНИЕ

 

СТРАСБУРГ

 

11 януари 2007 г.

 

 

По делото Anheuser-Busch Inc. срещу Португалия,

Европейският съд по правата на човека, заседаващ като Голяма камара в състав:

          Луциус Вилдхабер (Luzius Wildhaber), председател,
          Христос Розакис (Christos Rozakis),
          Николас Браца (Nicolas Bratza),
          Пеер Лоренцен (Peer Lorenzen),
          Джовани Бонело (Giovanni Bonello),
          Луциус Кафлиш (Lucius Caflisch),
          Лукис Лукайдес (Loukis Loucaides),
          Иренеу Кабрал Барето (Ireneu Cabral Barreto),
          Корнелиу Бърсан (Corneliu Bîrsan),
          Хосеп Касадевал (Josep Casadevall),
          Раит Марусте (Rait Maruste),
          Елизабет Щайнер (Elisabeth Steiner),
          Станислав Павловши (Stanislav Pavlovschi),
          Лех Гарлицки (Lech Garlicki),
          Канлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
          Давид Тор Бьоргвинсон (Davíd Thór Björgvinsson),
          Драголюб Попович (Dragoljub Popović), съдии,
и Ерик Фриберг (Erik Fribergh), секретар,

След закрито заседание, проведено на 28 юни и на 29 ноември 2006г.,

Постанови следното решение, прието на последната от гореспоменатите дати:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 73049/01) срещу Република Португалия, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от американската компания "Anheuser-Busch Inc." (дружеството жалбоподател) на 23 юли 2001 г.

2.   Дружеството жалбоподател се представлява от г-н D. Ohlgart и г-н B. Goebel от адвокатска кантора "Lovells International Law Office", Мадрид (Испания). Португалското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-н J. Miguel, заместник-главен прокурор.

3.  В жалбата си дружеството жалбоподател твърди, че е налице нарушение на правото му на мирно ползване на притежанията му в резултат на лишаване от правото да използва дадена търговска марка.

4.  Жалбата е разпределена на Трето отделение на Съда (правило 52 § 1 от Правилника на Съда). В рамките на това отделение е определен съставът, който ще разглежда делото (чл. 27 § 1 от Конвенцията) съгласно Правило 26 § 1.

5.  На 1 ноември 2004 г. Съдът променя състава на отделенията си  (правило 25 § 1). Това дело е разпределено на новосъздаденото Второ отделение (правило 52 § 1).

6.  На 11 януари 2005 г., след изслушване, на което се разглежда въпроса за допустимостта и основателността ѝ (правило 54 § 3), жалбата е обявена за допустима от състав на същото отделение.

7.  На 11 октомври 2005 г. състав на това отделение с членове – Жан-Пол Коста (Jean-Paul Costa), председател, Андраш Бака (András Baka), Иренеу Кабрал Барето (Ireneu Cabral Barreto), Карел Юнгвирт (Karel Jungwiert), Володимир Буткевич (Volodymyr Butkevych), Антонела Муларони (Antonella Mularoni) и Дануте Йосиен (Danutė Jočienė), както и Стенли Найсмит (Stanley Naismith), заместник-секретар на отделението, се произнася с решение, в което поддържа становището, с пет на два гласа, че не е имало нарушение на член 1 от Протокол № 1. Съвместното особено мнение на съдия Коста (Costa) и съдия Кабрал Барето (Cabral Barreto) е приложено към решението.

8.  На 11 януари 2006 г. дружеството жалбоподател иска отнасянето на случая до Голямата камара в съответствие с член 43 от Конвенцията. Състав на Голямата камара уважава искането на 15 февруари 2006 г.

9.  Съставът на Голямата камара е определен в съответствие с разпоредбите на чл. 27 §§ 2 и 3 от Конвенцията и правило 24. В окончателните разисквания Джовани Бонело (Giovanni Bonello) и Драголюб Попович (Dragoljub Popović), заместващи съдии, заменят Жан-Пол Коста (Jean-Paul Costa) и Бощян М. Зупанчич (Boštjan M. Zupančič), които не са в състояние да участват в по-нататъшното разглеждане на делото (чл. 24 § 3). Луциус Кафлиш (Lucius Caflisch) остава в състава и след изтичането на неговия мандат в съответствие с член 23 § 7 от Конвенцията и правило 24 § 4.

10.  Както дружеството жалбоподател, така и Правителството подават становищата си по основателността на жалбата.

11.  Проведено е открито съдебно заседание в Сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 28 юни 2006 г. (правило 59 § 3).

 

Пред Съда се явяват:

(a)  за Правителството
г-н J. Miguel, заместник-главен прокурор, агент,
г-н A. Campinos, директор на Националния институт за индустриална собственост, адвокат;

(b)  за дружеството жалбоподател
г-н B. Goebel,                                                                                           
г-н D. Ohlgart,                                                                                        
г-жа  C. Schulte, адвокати, адвокат,
г-н J. Pimenta, адвокат,                                                                           
г-н F.Z. Hellwig, старши юрисконсулт,
                      Anheuser-Busch Inc., съветници.

 

Съдът изслушва обръщенията на г-н Goebel и г-н Miguel и техните отговори на зададените въпроси.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

12.  Дружеството жалбоподател е американско публично дружество, чието седалище е в Сейнт Луис, Мисури (Съединени американски щати). Тя произвежда и продава бира с марката "Budweiser" в редица страни по света.

A.  Предистория на делото

13.  Дружеството жалбоподател продава бира в Съединените американски щати под търговската марка “Budweiser” поне от 1876 г. То пробива на европейските пазари през осемдесетте години и твърди, че е започнало да продава бирата “Budweiser” в Португалия през юли 1986 г.

14.  Решението на дружеството жалбоподател да разшири продажбите на своята бира в Европа води до конфликт с тогава чехословашката, а сега чешката компания, наречена "Budějovický Budvar". Компанията "Budějovický Budvar" произвежда бира в град Ческе Будьовице в Бохемия (Чехия), която също се нарича "Budweiser". Терминът произлиза от "Budweis", немското наименование на града. Дружеството жалбоподател твърди, че "Budějovický Budvar" предлага бира на пазара под името "Budweiser" едва от 1895 г., докато от друга страна "Budějovický Budvar" твърди, че е имала правото да използва това наименование от 1265 г., когато кралят на Бохемия, Отокар II, предоставя правото за производство на бира на редица независими пивовари в Ческе Будьовице ("Budweis" на немски език). Пивоварите използват специална техника, а бирата, произвеждана по този метод става известна с термина "Budweiser", точно както бирата, произвеждана с помощта на методите на друг чешки град - Plzeň (на немски - Пилзен), става известна като "Pilsner".

15.  Според информацията, представена пред Съда, дружеството жалбоподател сключва две споразумения през 1911 г. и през 1939 г. с "Budějovický Budvar", свързани с разпространението и продажбата на бирата "Budweiser" в Съединените щати. Тези споразумения обаче не разглеждат въпроса за правото да се използва наименованието "Budweiser" в Европа. В резултат на това двете компании са въвлечени в поредица съдебни производства във връзка с правото да се използва терминът "Budweiser" в различни европейски страни, включително и в Португалия.

B.  Заявление за регистрация на търговската марка в Португалия

16.  На 19 май 1981 г. дружеството жалбоподател подава заявление в Националния институт за индустриална собственост (NIIP) за регистриране на "Budweiser" като търговска марка в регистъра на промишлената собственост. NIIP не уважава молбата веднага, защото същата е в противоречие с "Budĕjovický Budvar", която твърди, че от 1968 г. "Budweiser Bier" е регистрирана на нейно име като наименование на мястото ѝ на произход. "Budějovický Budvar" е осъществила регистрацията съгласно условията на Лисабонската спогодба от 31 октомври 1958 г. за закрила на наименованията за произход и тяхната международна регистрация (вж. параграф 33 по-долу).

17.  През 1980 г. се провеждат преговори с цел разрешаване на спора между дружеството жалбоподател и "Budějovický Budvar". Според дружеството жалбоподател преговорите през 1982 г. дори са довели до изготвянето на споразумение във връзка с употребата на търговската марка "Budweiser" в Португалия и други европейски страни. Въпреки това преговорите в крайна сметка се провалят и през юни 1989 г. дружеството жалбоподател дава инструкции на адвокатите си в Португалия да започнат съдебно производство.

18.  След това, на 10 ноември 1989 г., дружеството жалбоподател подава искане до първоинстанционния съд в Лисабон с молба да бъде издадено нареждане за анулиране на регистрацията "Budějovický Budvar". На компанията "Budějovický Budvar"е изпратена призовка, но същата не се възползва от правото си на защита. С решение от 8 март 1995 г. (което поради липса на обжалване е влязло в сила), първоинстанционният съд в Лисабон уважава искането на дружеството жалбоподател с мотива, че продуктът, за който се отнася регистрацията, а именно бирата, известна като "Budweiser Bier ", не е наименование за произход и не назовава първоизточника. Първоинстанционният съд отбелязва, че съгласно условията на Лисабонската спогодба от 31 октомври 1958 г. тази защита е ограничена до географското наименование на страната, областта или местността, които служат за обозначаване на произхождащия от там продукт, чиито качество и характеристики се дължат изключително или основно на географската среда, което включва природни и човешки фактори. “Budweiser” не попада в тази категория. Ето защо регистрацията е прекратена.

19.  След отмяната на наименованието за произход и въпреки факта, че "Budějovický Budvar" оспорва заявлението за регистрация в рамките на процедурата за възражение, на 20 юни 1995 г. NIIP регистрира търговската марка "Budweiser" на името на дружеството жалбоподател в решение, публикувано на 8 ноември 1995 г.

С.  Производства пред португалските съдилища

20.  На 8 февруари 1996 г. компанията "Budějovický Budvar" обжалва решението на NIIP пред първоинстанционния съд в Лисабон по силата на спогодба между правителствата на Република Португалия и Чехословашката социалистическа република за закрила на означенията на произход, наименованията за произход и други географски и сходни наименования („двустранната спогодба“), подписано в Лисабон на 10 януари 1986 г. и влязло в сила на 7 март 1987 г. след публикуването му в Държавен вестник. Както се изисква по закон, дружеството жалбоподател е поканено от съда да вземе участие в производството като заинтересована страна. През юни 1996 г. на дружеството жалбоподател е връчена призовка, подадена от компанията "Budějovický Budvar".

21.  С решение от 18 юли 1998 г. първоинстанционният съд в Лисабон отхвърля жалбата. Той констатира, че единственото допустимо право на защита на интелектуалната собственост съгласно португалското право и двустранната спогодба (която според Съда вече не е в сила поради факта, че една от договарящите страни – Чехословакия престава да съществува) е наименованието на мястото за произход "Českobudějovický Budvar", а не на търговската марка "Budweiser". В допълнение той констатира, че не съществува риск от объркване между наименованието за произход и търговската марка на дружеството жалбоподател, която по-голямата част от потребителите считат за американска бира.

22.  Компанията "Budějovický Budvar" обжалва това решение пред Апелативния съд в Лисабон, като твърди, inter alia, нарушение на член 189 § 1, т. (l) и (j) от Кодекса за индустриалната собственост. С решение от 21 октомври 1999 г. Апелативният съд в Лисабон отменя обжалваното решение и нарежда на NIIP да откаже да регистрира "Budweiser" като търговска марка. Апелативният съд не счита, че е налице нарушение на член 189 § 1 (л) от Кодекса за индустриалната собственост, тъй като изразът "Budweiser" не е в състояние да подведе португалската общественост по отношение на произхода на въпросната бира. Въпреки това той констатира, че една такава регистрация би нарушила двустранната спогодба и следователно член 189 § 1 (й) от Кодекса за индустриалната собственост. В тази връзка отбелязва, че двустранната спогодба e останала в сила след размяната на вербални ноти между Чешкото и португалското правителство (вж. параграф 25 по-долу) и е включена в националното законодателство по силата на член 8 от Конституцията, който съдържа клауза международното право да влезе в сила в португалската правна система.

23.  Дружеството жалбоподател обжалва на правно основание пред Върховния съд, като твърди, наред с другото, че оспорваното решение противоречи на Споразумението от 15 април 1994 г. относно свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост („Споразумението TRIPs“), което установява правилото, че регистрацията дава приоритет, по-конкретно в членове 2 и 24 § 5. Дружеството жалбоподател твърди също така, че във всеки случай защитеното наименование за произход "Českobudějovický Budvar" не съответства на немския израз "Budweiser", така че двустранната спогодба не може да се използва, за да оспори неговото заявление за регистрация. Дружеството жалбоподател твърди, че дори да се предположи, че немският израз "Budweiser" е точен превод на чешкото наименование за произход, двустранната спогодба се прилага само за преводи между португалски и чешки, а не за преводи на други езици. На последно място дружеството жалбоподател твърди, че двустранната спогодба е противоконституционна поради формалния недостатък, който се състои в това, че е прието от правителството, а не от парламента, в нарушение на членове 161 и 165 от Конституцията, регулиращи парламентарния суверенитет.

24.  Върховният съд отхвърля жалбата на правно основание с решение от 23 януари 2001 г., което достига до знанието на дружеството жалбоподател на 30 януари 2001 г.

По отношение на Споразумението TRIPs Върховният съд в началото отбелязва, че разпоредбата, на която се позовава дружеството жалбоподател, изисква то да е действало добросъвестно, след което заявява, че дружеството жалбоподател не е посочило в заявлението си за регистрация никаква фактическа информация, която да демонстрира добросъвестните му намерения. Във всеки случай действието на член 65 от Споразумението TRIPs е такова, че той не е задължителен съгласно португалското право до 1 януари 1996 г., т.е. след влизането в сила на двустранната спогодба от 1986 г. Ето защо Върховният съд констатира, че Споразумението TRIPs не може да има предимство пред двустранната спогодба.

Що се отнася до тълкуването на двустранната спогодба, Върховният съд счита, че намерението на двете Договарящи държави при подписването ѝ безспорно е било да защитят чрез взаимни договорености съответните си национални продукти, включително когато се използват наименования в превод. Наименованието за произход "Českobudějovický Budvar", което става "Budweis" или "Budweiss" на немски език, указва продукт от района на Ческе Будьовице в Бохемия. Следователно то е защитено от двустранната спогодба.

На последно място процедурата, с която е била приета спогодбата, не противоречи на членове 161 и 165 от Конституцията, тъй като не се отнася до област, в която парламентът има изключителна компетентност.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО И МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Международно право

1.  Двустранна спогодба от 1986 г.

25.  Споразумението между правителствата на Република Португалия и Чехословашката социалистическа република за закрила на означенията на произход, наименованията за произход и други географски и сходни наименования е подписано в Лисабон през 1986 г. и влиза в сила на 7 март 1987 г. Във вербална нота  (note verbale) от 21 март 1994 г. министърът на външните работи на Чехия посочва, че Република Чехия ще стане правоприемник на Чехословакия като Договаряща страна по спогодбата. С вербална нота от 23 май 1994 г. министърът на външните работи на Португалия изразява съгласие от името на Португалската република.

26.  Член 5 от спогодбата от 1986 г. гарантира, inter alia:

„1. Ако дадено име или означение, защитено съгласно настоящата спогодба, се използва в търговски или индустриални дейности в нарушение на разпоредбите на настоящата спогодба за продукти, ...  се прилагат всички съдебни или административни средства за правна защита съгласно законодателството на Договарящата държава, в която се търси защита с цел предотвратяване на нелоялната конкуренция или използването на незаконни означения, по силата на спогодбата, за да се ограничи такова използване.

2.  Разпоредбите на този член важат също и когато гореспоменатите имена или обозначения се използват в превод ...“

В Приложение А към спогодбата сред защитените наименования за произход се изброяват и означенията “Českobudějovické pivo” и “Českobudějovický Budvar”.

27.  Според дружеството жалбоподател Чехословакия е подписала подобни спогодби с две други държави-членки на Съвета на Европа, а именно с Австрия и Швейцария. Спогодбата между Чехословакия и Швейцария е подписана на 16 ноември 1973 г. и влиза в сила на 14 януари 1976 г. Спогодбата между Чехословакия и Австрия е подписана на 11 юни 1976 г. и влиза в сила на 26 февруари 1981 г.

2.  Парижката Конвенция

28.  Парижката конвенция от 20 март 1883 г. за закрила на индустриалната собственост, която впоследствие е преработвана многократно по различни поводи (най-скорошният от които е в Стокхолм на 14 юли 1967 г., ООН, Серия „Договори“, 1972 г., том 828, стр. 305 и следващите) създава Съюз за защита на индустриалната собственост – израз, който обхваща промишлените дизайни, търговските марки, наименованията за произход и означенията на източника. Целта на Парижката конвенция е да се предотврати дискриминацията на чуждите граждани; тя определя редица правила от много общ характер, които разглеждат процесуалните и материално-правните аспекти на правото в областта на индустриалната собственост. Тя дава възможност на собствениците на търговски марки, чрез еднократна регистрация, да получат защита в различните държави-членки на Съюза. Тя също така установява правилото за предимство, което дава за определен период от време, право на приоритет на заявление за защита на правата върху интелектуалната собственост в една от Договарящите държави пред заявления, впоследствие подадени в друга Договаряща държава. Системата, въведена от тази конвенция се прилага от Световната организация за интелектуална собственост (СОИС) със седалище в Женева (Швейцария).

29.  В конкретния случай са от значение следните разпоредби на Парижката конвенция:

Член 4

"А. (1) Този, който правилно е подал молба за … регистрация на … индустриален дизайн или на търговска марка в една от страните на Съюза, той или неговият представител ще се ползват при извършването на подаването в другите страни от правото на приоритет в сроковете, определени по-долу.

(2) Признава се за пораждащо право на приоритет всяко подаване, което има значение на правилно национално подаване, по силата на вътрешния закон на всяка държава-членка на Съюза, или по силата на двустранни или многостранни договори, сключени между страните-членки на Съюза.

(3) Под правилно извършено подаване трябва да се разбира всяко подаване, с което може да се установи датата, на която е представена молбата в съответната страна, независимо от по- нататъшната съдба на тази молба.

B. Ето защо по-късно извършеното в една от страните-членки на Съюза подаване, преди изтичането на тези срокове, не може да бъде обезсилено от действия, извършвани през интервала, в частност от друго подаване, … от употребата на марката, като тези актове не пораждат никакво право за трети лица, нито лично владение. Придобитите от трети лица права преди деня на първата молба, която служи като основа на правото на приоритет, се запазват по силата на вътрешното законодателство на всяка от страните-членки на Съюза.

C. (1) Сроковете за приоритет, поменати по-горе, са … шест месеца за индустриалните дизайни и търговските марки.

...“

Член 6 bis

„(1) Държавите-членки на Съюза се задължават да отказват или обезсилват било служебно, ако законодателството на страната позволява това, било по молба на заинтересувания регистрацията и забранят употребата на една фабрична или търговска марка, която възпроизвежда, имитира или подвежда, което може да доведе до заблуда по една марка, която компетентната в страната на регистрацията или на употребата власт смята за всеобщо известна като марка на лице, прието от настоящата Конвенция за неин ползвател, и която марка се използва за идентични или подобни артикули. Същото важи и за случаи, когато съществената част на марката възпроизвежда такава всеизвестна марка или е имитация, която може да доведе до заблуда.

...“

30.  Португалия, Чехословакия (наследена от Чешката република) и Съединените американски щати са Договарящи страни по Парижката конвенция към момента на настъпването на това събитие.

3.  Мадридската спогодба и Мадридският протокол

31.  Мадридската спогодба от 1891 г. за международната регистрация на търговски марки и Мадридският протокол от 27 юни 1989 г. създават и уреждат система за международна регистрация на търговските марки, която се администрира от Международното бюро на СОИС (WIPO). Мадридската спогодба е преработена в Брюксел (1900 г.), Вашингтон (1911 г.), Хага (1925 г.), Лондон (1934 г.), Ница (1957 г.) и Стокхолм (1967 г.). Мадридският Протокол от 1989 г. създава „Мадридския съюз“, съставен от държавите, страни по Мадридската спогодба, и договарящите страни по Мадридския протокол. Португалия става страна по спогодбата на 31 октомври 1893 г. Съединените щати не са ратифицирали това споразумение. Те ратифицират Протокола на 2 ноември 2003 г.

32.  Системата, създадена от Мадридската спогодба се прилага за членовете на Мадридския съюз и предоставя на собствениците на търговски марки средство за осигуряване на защита в различните страни чрез единно заявление за регистрация в национален или регионален регистър. Съгласно тази система регистрацията на международна търговската марка има същия ефект в съответните държави, както заявката за регистрация на търговската марка или регистрацията на търговската марка от собственика директно във всяка отделна страна. Ако регистърът на търговските марки на дадена държава-членка не отказва защита в рамките на определен срок, търговската марка се ползва със същата защита, както ако тя е регистрирана директно в регистъра.

4. Лисабонска спогодба от 31 октомври 1958 г.

33.  Лисабонската спогодба за закрила на наименованията за произход и тяхната международна регистрация е подписана в Лисабон на 31 октомври 1958 г., преработена в Стокхолм на 14 юли 1967 г. и изменена на 28 септември 1979 г. Тя дава възможност на Договарящите държави да поискат от другите Договарящи държави да защитят наименованията за произход на някои продукти, ако те са признати и защитени като такива в страната на произход и регистрирани от Международното бюро на СОИС. Както Португалия, така и Република Чехия, като наследник на Чехословакия, са страни по тази спогодба.

5.  Споразумението TRIPs за свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост

34.  Споразумението за свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост е сключено в рамките на Уругвайския кръг от преговори, който довежда до подписването през април 1994 г. на споразуменията на Световната търговска организация (СТО) в Маракеш, които влизат в сила на 1 януари 1995 година. Целта на това споразумение е да се интегрира системата за закрила на интелектуалната собственост в системата за регулиране на световната търговия, прилагана от СТО. Държавите-членки на СТО се ангажират да спазват материално-правните разпоредби на Парижкото споразумение.

35.  Разпоредбите на Споразумението TRIPs, приложими по настоящото дело, са следните:

Член 2
(Конвенции за интелектуалната собственост)

„1.  Относно части II [Стандарти, разглеждащи наличието, обхвата и използването на правата върху интелектуалната собственост], III [Прилагане на правата върху интелектуална собственост] и IV [Придобиване и поддържане на правата върху интелектуалната собственост и свързаните с тях inter partes процедури] от това споразумение страните членки следва да действат в съответствие с членове от 1 до 12 и чл. 19 от Парижката конвенция (1967 г.).

...“

Член 16
(Предоставяни права)

„1. Притежателят на регистрирана търговска марка има изключителното право да попречи на трети страни, които не притежават съгласието на притежателя, да използват в процес на търговия идентични или сходни знаци за стоки или услуги, които са идентични или сходни със стоките и услугите с регистрираната търговска марка, когато подобно използване ще доведе до вероятност от объркване. В случай на използване на идентичен знак за идентични стоки или услуги следва да се предполага вероятност от объркване. Описаните по-горе права не накърняват каквито и да било съществуващи преди това права, нито трябва да влияят върху възможността страните членки да осигурят достъпност на правата въз основа на използването.

...“

Член 17
(Изключения)

„Страните членки могат да предоставят ограничени изключения на правата, предоставяни от една търговска марка, като например честно използване на описателни условия, при условие че такива изключения отчитат законните интереси на притежателя на търговската марка и на трети страни.“

Член 24 § 5
(Международни преговори; Изключения)

„ Когато една търговска марка е заявена или регистрирана добросъвестно или когато правата за една търговска марка са придобити добросъвестно или:

(а) преди датата на прилагане на тези разпоредби в тази страна членка, както е означено в Част VI, или

(б) преди географското означение да е поставено под закрила в страната на произхода му,

приетите мерки за изпълнение на този раздел не накърняват правото за регистриране или валидността на регистрацията на дадена търговска марка … въз основа на това, че такава търговска марка е идентична или сходна с дадено географско означение.“

 

Член 65 § 1
(Преходни разпоредби)

„ В зависимост от разпоредбите на ал. 2, 3 и 4 [които предвиждат по-дълги срокове] нито една страна членка не следва да бъде задължена да прилага разпоредбите от това споразумение преди изтичане на общия срок от една година след датата на влизане в сила на Споразумението за СТO.

B.  Правото на общността

36.  Правото на Европейския съюз съдържа различни инструменти, предназначени за регулиране и защита на интелектуалната собственост, включително търговски марки. Инструментът, който е най-приложим в конкретния случай, е Регламент (ЕО) № 40/941 на Съвета от 20 декември 1993 г. относно търговските марки на Общността, който установява правото на търговска марка на Общността и предоставя някои права на лицата за регистрация. Неговата цел е да се насърчи развитието, разширяването и правилното функциониране на вътрешния пазар, като се позволи на предприятията от Общността да идентифицират свои продукти или услуги в Европейския съюз по единен начин. За тази цел е създадена Службата за хармонизация във вътрешния пазар (OHIM) (за търговските марки и дизайни – член 2). Тя е със седалище в Аликанте (Испания). Заявленията за регистрация на търговска марка на Общността се изпращат на Службата за хармонизация във вътрешния пазар (OHIM), която решава дали да ги одобри или да ги отхвърли. Нейните решения подлежат на обжалване пред апелативния състав на OHIM и от там пред (членове 57-63).

37.  В чл. 24 от Регламента, който е озаглавен „Заявлението за търговски марки на Общността като обект на собственост“, се посочва, че разпоредбите, отнасящи се търговските марки на Общността се прилагат също и за заявленията за регистрация. Тези разпоредби включват чл. 17 (Прехвърляне), чл. 19 (Вещни права), чл. 20 (Принудително изпълнение) и чл. 22 (Лицензиране). По силата на чл. 9 § 3 заявлението за регистрация може също да учреди иск за обезщетение.

38.  Накрая чл. 17 § 2 от Хартата за основните права (член II-77 от проектодоговора за създаване на Конституция на Европа, подписан на 29 октомври 2004 г., който все още не е в сила), който гарантира правото на собственост, предвижда: „Интелектуалната собственост е защитена.“

C.  Сравнително право

39.  В съответствие с приложимите международни актове, законодателството на повечето държави-членки на Съвета на Европа третира регистрацията като следствие от придобиването на правото на търговска марка. Въпреки това по-голямата част от държавите разглеждат заявлението за регистрация на търговската марка и като предоставящо определени права. В повечето случаи, след като бъде регистрирана, търговската марка се счита за валидна от датата на подаване на заявлението за регистрация (система за ретроспективна защита чрез регистрация). Датата на подаване на заявлението също определя приоритет в системата на международните търговски марки. На последно място в някои страни заявката за регистрация на търговска марка може да бъде предмет на временна регистрация, докато в други страни тя може да бъде предмет на прехвърляне на права, прехвърляне на гаранция или лиценз и (при условие че търговската марка впоследствие е регистрирана) да породи право на обезщетение в случай на неправомерно използване от трети страни.

40.  В повечето страни регистрацията се предхожда от публикуване на известие за заявлението и процедура, при която заинтересованите страни могат да се противопоставят на регистрацията в състезателно производство. Въпреки това в някои страни, регистрацията се извършва автоматично, ако компетентният орган е удовлетворен, че заявлението отговаря на формалните и материалните изисквания. И в двата случая, в съответствие с приложимите международни правила, искането за отмяна на дадена търговска марка или обявяването ѝ за невалидна може да бъде подадено в рамките на определен срок. Тези действия могат да се базират на основания като например валидно предходно право, предходно заявление, право на международен приоритет или невъзможност за използване на търговската марка за определен период.

D. Вътрешно право

41.  Материалното и процесуалното право за индустриалната собственост към момента на настъпване на фактите се съдържат в два последователни кодекса за индустриалната собственост, първият въведен със Законодателно постановление № 30679 от 24 август 1940 г., а вторият – със Законодателно постановление № 16/95 от 24 януари 1995 г. Вторият е кодексът, който прилагат националните съдилища в настоящия случай.

42.  Кодексът от 1995 г. предвижда право на приоритет, идентично с това, посочено в Парижката конвенция (член 170). Приоритетът се определя в зависимост от датата на подаване на заявлението за регистрация (член 11). По силата на членове 29 и 30, заявлението за самата регистрация може да бъде предмет на прехвърляне на права, със или без компенсация, или лиценз.

43.  Останалите разпоредби от Кодекса, приложими към настоящото дело, гласят следното.

Член 7

„1.  Удостоверението за регистрация се издава на заинтересованото лице един месец след изтичане на срока за обжалване или - ако е подадена такава жалба - след като бъде постановено окончателно съдебно решение.

2.  Удостоверението се издава на притежателя или на неговия представител след представяне на квитанция.“

Член 38

„Жалба срещу решение на Националния институт за индустриална собственост може да бъде подадена от заявителя, от лицето, което е подало възражение, или от всяко друго лице, което може да е пряко засегнато от решението.“

Член 39

„Жалбите трябва да бъдат подадени в срок от три месеца от датата на публикуване на решението в бюлетина за индустриална собственост (IPB) или – ако тази дата е по-ранна – от датата на получаване на заверено копие от решението.“

Член 189

„1.  Регистрация се отказва също на търговска марка, ... която съдържа един или повече от изброените компоненти:

...

j) изражения или форми, които са в противоречие с морала, националното законодателство или законодателството на Общността, или с обществения ред;

(l) знаци, които могат да доведат потребителите до заблуждение, по-специално по отношение на естеството, качеството, използването или географския източник на продукта или услугата, за които се отнася търговската марка;

...“

44.  Жалби срещу решение на NIIP за регистрация на търговски марки се подават в Гражданския съд на Лисабон (член 2 от Законодателно постановление № 16/95). В кодекса не се посочва дали имат суспензивен ефект.

45.  С решение от 10 май 2001 г. (Colectânea де Jurisprudência [колекция Съдебна практика], 2001 г., том III, стр. 85) Лисабонският апелативен съд приема, че самото подаване на заявление за регистрация предоставя на заявителя „правно очакване“ (expectativa jurídica), което оправдава правната му защита. Член 5 от новия Кодекс за индустриалната собственост, който е приет със Законодателно постановление № 36/2003 от 5 март 2003 г. и влиза в сила на 1 юли 2003 г., предвижда „временна защита“ на търговската марка, дори преди нейната регистрация и дава право на заявителя да предяви иск за вреди въз основа на това.

ПРАВОТО

ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

46.  Дружеството жалбоподател се оплаква от нарушение на правото му на мирно ползване на притежанията му. Като отбелязва, че търговската марка представлява „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1, дружеството жалбоподател заявява, че е било лишено от това притежание чрез прилагането на двустранно споразумение, което влиза в сила, след като то е подало своето заявление за регистрация на търговската марка. То твърди, че решението на Върховния съд трябва да се разглежда като отчуждаване (тъй като възпрепятства дружеството жалбоподател да ползва защита на своето право върху интелектуалната собственост), а не е осъществено в името на общия интерес. Член 1 от Протокол №1 гласи следното:

„Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

A.  Решението на състава

47.  Съставът приема, че не е имало нарушение на член 1 от Протокол № 1. В началото на решението си той отбелязва, че макар че интелектуалната собственост като такава безспорно се ползва от защитата на тази разпоредба, възниква въпрос дали самата заявка за регистрация на търговска марка също е обхваната от член 1 от Протокол № 1. В тази връзка се признава, че правното положение на даден кандидат за регистрация на търговска марка безспорно води до финансови интереси, включително правото на предимство пред следващи заявки за регистрация. Заявлението за регистрация представлява имуществен интерес, който се ползва с известна степен на правна защита (вж. параграфи 43 и 45-48 от решението на състава).

48.  Съставът обаче отново подчертава, че член 1 от Протокол № 1 се прилага само за съществуващите притежания на дадено лице. Така например надеждата, че едно отдавна погасено право на собственост може да бъде възродено, не може да се разглежда като „притежание“ като същото важи за условен иск, който е изтекъл в резултат на неизпълнение на условието (вж. параграф 49 от решението на състава).

49.  Що се отнася до конкретния случай, съставът отбелязва, че дружеството жалбоподател не може да бъде сигурно, че е собственик на въпросната търговска марка до окончателната ѝ регистрация и дори тогава, само при условие че трета страна не е направила възражение, както позволява приложимото законодателство. С други думи дружеството жалбоподател има условно право, което обаче е погасено със задна дата поради неудовлетворяване на условието, а именно, че не нарушава правата на трети лица. Ето защо съставът заключава, че макар и да е ясно, че една търговска марка представлява „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1, това е така едва след окончателната регистрация на търговската марка в съответствие с правилата, които са в сила за съответната държава. Преди такава регистрация заявителят има надеждата да придобие такова „притежание“, но не и правно защитено легитимно очакване. Съответно, когато двустранната спогодба влиза в сила на 7 март 1987 г., дружеството жалбоподател няма „притежание“. Начинът, по който е била приложена от португалските съдилища двустранната спогодба следователно не може да представлява намеса в право на дружеството жалбоподател (вж. параграфи 50-52 от решението на състава).

В.  Изложенията на страните

1.  Дружеството жалбоподател

50.  Дружеството жалбоподател оспорва констатациите на състава, макар че се съгласява, че член 1 от Протокол № 1 е приложим към интелектуалната собственост като цяло и в частност към търговските марки. То твърди, че съставът все пак не е успял да направи логичните изводи от неговите мотиви, свързани с финансовите интереси, които са заложени при една заявка за регистрация. То твърди, че заявлението за регистрация има материална стойност и следователно е „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1, тъй като съгласно съдебната практика на Съда понятието „собственост“, което има самостоятелно значение, не се ограничава само до собствеността върху физически стоки, а включва и някои други права и интереси, които представляват активи.

51.  Дружеството жалбоподател посочва, че основните характеристики на понятието собственост, като например правото на прехвърляне и правото на преотстъпване, присъстват в конкретния случай и в заявленията за регистрация на търговска марка. В допълнение въпросната търговска марка е добре позната на потребителите, което само по себе си означава, че е актив, защитен от член 1 от Протокол № 1. В тази връзка дружеството жалбоподател се позовава на решението Iatridis v. Greece, в което Съдът констатира, че клиентелата на лятно кино представлява актив, защитен от член 1 от Протокол № 1 (вж. Iatridis v. Greece [ГО], № 31107/96, § 54, ЕСПЧ 1999‑II).

52.  Считано от датата на подаването му заявлението за регистрация предоставя на заявителя и неотменимо право на изключителна защита. Ако заявлението отговаря на всички законови условия, както в случая на дружеството жалбоподател, по-конкретно що се отнася до липсата на конфликт между вече съществуващите права, то NIIP, като компетентен национален орган, е длъжна да регистрира търговската марка и няма право на преценка по въпроса. В съответствие с правилото за приоритет една от характерните черти на правата на собственост, обвързани с една заявка за регистрация на търговска марка, е легитимното очакване, че заявлението няма да бъде отменено от правото върху интелектуална собственост на трето лице, възникнало след като заявката за регистрация е била подадена. Дружеството жалбоподател има подобно легитимно очакване, както всъщност са признали и съдиите, които са изразили особено мнение, приложено към решението на състава. Констатациите на състава също така са несъвместими с предходната съдебна практика на Съда във връзка с концепцията за легитимно очакване, изложена например в решението Pine Valley Developments Ltd and Others v. Ireland (29 ноември 1991 г., серия A № 222) и Beyeler v. Italy ([ГО]“, №. 33202/96, ЕСЧП 2000-I).

53.  По-нататък в писмените си изложения до Голямата камара дружеството жалбоподател отбелязва, че съставът е пренебрегнал важен въпрос, а именно факта, че неговата търговска марка "Budweiser" вече е достигнала етап на регистрация, когато е отменена от Върховния съд. Дружеството жалбоподател обяснява, че на 20 юни 1995 г. от NIIP му е издадено удостоверение за регистрация, с което се доказва, че съгласно португалското право то е собственик на търговската марка.

54.  Тъй като от момента на депозиране на заявлението си за регистрация на търговската марка  дружеството жалбоподател е имало право на защита по член 1 от Протокол № 1, действието на решението на Върховния съд от 23 януари 2001 г. е да го лиши от неговата собственост. Това вмешателство в правата му не е регламентирано по закон, тъй като тълкуването на Върховния съд на двустранната спогодба е погрешно и противоречи на основните принципи на международното право. Португалските съдилища неправилно постановяват, че двустранната спогодба позволява защита на наименованията за произход, посочени в Приложение А, когато въпросните продукти са с имена в превод на друг език, а реално в спогодбата са застъпени само преводи на португалски и чешки. Дружеството жалбоподател посочва също, че съгласно принципите на международното право активите, принадлежащи на чужди граждани, могат да бъдат отчуждавани само в замяна на обезщетение.

55.  То добавя, че дори да се предположи, че намесата е била предвидена от закона, тя не е преследвала легитимна цел. Националните съдилища не са цитирали риска от объркване, твърдян от португалското правителство, между търговската марка "Budweiser" и съответните наименования за произход, а вместо това са се позовали единствено на член 189 § 1 (j) от Кодекса за индустриалната собственост. Освен това намесата е била несъразмерна, тъй като не е успяла да постигне необходимия справедлив баланс между общия интерес и правото на физическите лица. Във връзка с това то посочва също, че не е получило обезщетение за пропуснатото ползване на неговата търговска марка, независимо от факта, че не са налице изключителни обстоятелства, които да оправдаят липсата на плащане. Освен това конфликтите между търговските марки и означенията за произход сега са често срещано явление и са предоставени средства по силата на международното право, за да бъдат удовлетворително разрешени. Решението на Върховния съд да се даде предимство на двустранната спогодба от 1986 г. спрямо предшествуващото го заявление за регистрация на търговската марка "Budweiser" е в противоречие с международното право, по-конкретно със Споразумението TRIPs и съответните директиви на Общността.

2.  Правителството

56.  Правителството приканва Голямата камара да подкрепи решението на състава и да потвърди, че не е имало нарушение на член 1 от Протокол № 1. То подчертава отново, че тази разпоредба не се прилага по отношение на правното положение на дружеството жалбоподател като кандидат за регистрация на търговска марка. Според Правителството, в съответствие с приложимото право, търговската марка се превръща в „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1 само при окончателната ѝ регистрация. Преди това кандидатът за регистрация дори не притежава легитимно очакване. В тази връзка Правителството посочва практиката на Съда, като приема, че член 1 от Протокол № 1 защитава само „съществуващи“ притежания.

57.  Правителството добавя, че правото на дружеството жалбоподател на ползване на търговската марка винаги е било несигурно и е било повод за спорове. Когато е подадено заявлението за регистрация на 19 май 1981 г., правото да се използва терминът "Budweiser" вече е било регистрирано от компанията "Budějovický Budvar", което обяснява защо NIIP не е обработила веднага заявлението. В тази връзка Правителството подчертава, че когато е била подписана двустранната спогодба между Португалия и Чехия през 1986 г., само компанията "Budějovický Budvar" е имала право да използва термина "Budweiser" (като наименование за произход). Освен това компанията "Budějovický Budvar" веднага е обжалвала решението на NIIP от 1995 г. за регистрация на търговската марка и е предприела нужните действия, за да спечели делото. Ето защо Правителството твърди, че дружеството жалбоподател в нито един момент от този период не е било в състояние да претендира за „легитимно очакване“, което би ѝ дало правото да се ползва от защитата на член 1 от Протокол № 1.

58.  По отношение на въпроса за правото на прехвърляне и преотстъпване, Правителството заявява, че макар и да е било възможно да се прехвърлят и преотстъпват заявленията за регистрация на търговски марки след влизането в сила на Кодекса за индустриалната собственост от 1995 г. – макар и не преди това – процедурата на практика е имала незначителна, дори и символична икономическа стойност. В действителност такива сделки обикновено са резултат от спор между две компании заради заявление за регистрация на търговска марка, като прехвърлянето на това заявление служи за разрешаване на спора. Според изложението на Правителството тази практика обикновено подкрепя становището, че член 1 от Протокол № 1 не е приложим към подобни заявления.

59.  Във връзка с твърдението на дружеството жалбоподател в писмените му изложения до Голямата камара, че NIIP е издала удостоверение за регистрация, Правителството заявява, че от гледна точка на закона самото издаване на удостоверение не помага на положението на дружеството жалбоподател. Правителството отбелязва, че приложимите разпоредби, в частност член 7 § 1 от Кодекса за индустриалната собственост, ясно посочват, че компетентните органи могат да издадат такъв сертификат, едва когато съдебното решение по заявлението за регистрация е влязло в сила. Независимо че на дружеството жалбоподател по невнимание е издадено удостоверение от компетентните органи, то все пак е била наясно, че това удостоверение по закон няма никаква стойност, нещо повече – използването на това удостоверение в Португалия е административно нарушение, което се наказва със същите наказания както дребно нарушение съгласно разпоредбите на вътрешното право.

60.  Правителството твърди, че решението на Върховния съд не би могло да се използва за лишаване на дружеството жалбоподател от „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1. Тълкуването на двустранната спогодба от националните съдилища не може да бъде отменена от Съда, без това да го превърне в съд от четвърта инстанция, което противоречи на целта и духа на Конвенцията.

61.  Дори да се предположи, че е имало вмешателство в дадено право на дружеството жалбоподател, това вмешателство, според изложението на Правителството, представлява контрол върху използването на имуществото, а не лишаване от притежания. Във всеки случай това вмешателство е предвидено в закона, а именно в двустранната спогодба от 1986 г., която е част от португалското вътрешно право. Освен това то е преследвало легитимна цел: решението на португалския съд по двустранната спогодба има за цел най-вече да гарантира съответствие с националното законодателство, особено що се касае до международните задължения на португалската държава, но също и да избегне опасност от объркване във връзка с произхода на даден продукт. В тази връзка Правителството изразява становище, че въпреки че португалските съдилища не са се позовали на член 189 § 1 (l) от Кодекса за индустриалната собственост като основание за отказа на заявлението за регистрация на търговската марка, от решението на Върховния съд става ясно, че в мотивите си той е взел предвид също и риска от объркване с чешкото наименование за произход. Правителството добавя, че всяко евентуално вмешателство, ако е имало такова, е било съвсем пропорционално. Като отбелязва, че държавата се радва на широка свобода на преценка, когато определя обществения интерес, Правителството отбелязва, че държавата има право да определя условията, при които дадена търговска марка ще бъде допустима за регистрация. По-конкретно тя има свободата да реши, че трябва да бъдат защитени интересите на трети страни съгласно процедура, предвидена от закона. В конкретния случай националните съдилища просто са тълкували и приложили съответното вътрешно законодателство. Дружеството жалбоподател не може да заведе иск за компенсации под формата на обезщетение за загубите, които, както подчертава Правителството, не е твърдяло в нито един етап от националното производство.

С. Преценката на Съда

1.  Общите принципи

62.  Член 1 от Протокол № 1, който гарантира правото на защита на имуществото, съдържа три отделни правила: „първото правило, посочено в първото изречение на първата алинея, има общ характер и провъзгласява принципа на мирно ползване на притежанията; второто правило, съдържащо се във второто изречение от първата алинея, се отнася до лишаването от притежания и го подчинява на определени условия; третото правило, посочено във втората алинея, признава, че Договорящите държави имат право, наред с други неща, да контролират ползването на притежанията в съответствие с общия интерес ... Тези три правила обаче не са „разграничени“ в смисъл на несвързани. Второто и третото правило се занимават с конкретни случаи на намеса в правото на мирно ползване на собствеността и следователно трябва да се тълкуват в светлината на общия принцип, установен в първото правило (вж., наред с други източници, James and Others v. the United Kingdom, 21 февруари 1986 г., § 37, серия А, №98, в което Съдът потвърждава някои от принципите, установени в решението му по делото Sporrong and Lönnroth v. Sweden, 23 септември 1982 г., § 61, Серия A № 52; ; вж. също Beyeler, цитирано по-горе, § 98).

63.  Понятието „притежания“, посочено в първата част на член 1 от Протокол № 1 има самостоятелно значение, което не се ограничава до собственост на физически стоки и е независимо от официалната квалификация на вътрешното право: някои други права и интереси, които представляват активи, също може да се разглеждат като „право на собственост“, а оттук и като „притежания“ по смисъла на тази разпоредба. Въпросът, който трябва да бъде разгледан във всички случаи, е дали обстоятелствата по случая, разглеждани като цяло, предоставят на кандидата право на материален интерес, защитен от член 1 от Протокол № 1 (вж. Iatridis, § 54, Beyeler, § 100 – и двете цитирани по-горе, и Broniowski v. Poland [ГО], № 31443/96, § 129, ЕСПЧ  2004‑V).

64.  Член 1 от Протокол № 1 се прилага само за съществуващите притежания на дадено лице. По този начин бъдещите приходи не може да се считат, че представляват „притежания“, освен ако вече не са спечелени или ако определено са дължими. Освен това надеждата, че едно отдавна погасено право на собственост може да бъде възстановено, не може да се разглежда като „притежание“, като същото важи за условен иск, който е изтекъл в резултат на неизпълнение на условието (вж. Gratzinger and Gratzingerova v. the Czech Republic) (РД) [ГО], № 39794/98, § 69, ЕСПЧ 2002-VII).

65.  Въпреки това при определени обстоятелства „легитимните очаквания“ за получаване на „актив“ може също да се ползват от защитата на член 1 от Протокол № 1. По този начин, там където правото на собственост е под формата на твърдение, лицето, на което това право е дадено, може да се разглежда като имащо „легитимни очаквания“, ако има достатъчно основание за това право в националното законодателство, например когато има установена съдебна практика в националните съдилища, потвърждаваща съществуването му (вж. Kopecký v. Slovakia  [ГО], № 44912/98, § 52, ЕСПЧ 2004-IX). Въпреки това не може да се каже, че възниква легитимно очакване, когато е налице спор относно правилното тълкуване и прилагане на вътрешното право, а твърденията на жалбоподателя впоследствие са отхвърлени от националните съдилища (вж. Kopecký, цитирано по-горе, § 50).

2.  Приложение на тези принципи в настоящия случай

(a) Приложим ли е член 1 от Протокол № 1

(i)  Интелектуалната собственост като цяло

66. Първият въпрос, който възниква във връзка с приложимостта на член 1 от Протокол № 1 в настоящия случай е дали тази разпоредба се отнася до интелектуалната собственост като такава. Решението на състава, че тя се отнася до интелектуалната собственост (вж. параграф 43 от решението на отделението) се позовава на съдебната практика на Европейската комисия по правата на човека (вж. Smith Kline and French Laboratories Ltd v. the Netherlands,  № 12633/87, решение на Комисията от 4 октомври 1990 г., Решения и доклади №66, стр. 70).

67.  Съдът отбелязва, че институциите по Конвенцията са призовавани да се произнесат по въпросите на интелектуалната собственост само в много редки случаи. В посоченото по-горе дело Smith Kline and French Laboratories Ltd Комисията посочва следното:

„Комисията отбелязва, че съгласно холандското законодателство, притежателят на патента е посочен като собственик на патента и при спазване на разпоредбите на Закона за патентите, патентите се считат за лично имущество, което може да се прехвърля и преотстъпва. Комисията констатира, че патентите съответно попадат в обхвата на понятието „притежания“ в член 1 от Протокол № 1.“

68.  Комисията следва това решение в делото Lenzing AG v. the United Kingdom (№ 38817/97, решение на Комисията от 9 септември 1998 г., недокладвано), в което също се разглежда патент. Въпреки това тя обяснява, че в този случай „притежание“ е не патента сам по себе си, а жалбите, направени от дружеството жалбоподател по граждански производства, в които то има за цел да предизвика промени в британската система за регистриране на патенти. В заключение Комисията отбелязва, че не е имало намеса в правото на дружеството жалбоподател на мирно ползване на неговите притежания, тъй като му е била дадена възможност да изложи своите искания, свързани с патента пред съд с пълна юрисдикция.

69.  В British-American Tobacco Company Ltd v. the Netherlands Комисията изразява становището, че член 1 от Протокол № 1 не е приложим по отношение на заявление за патент, отхвърлено от компетентния национален орган. То гласи следното:

„... дружеството жалбоподател не успява да си осигури ефективна защита за своето изобретение с помощта на патент. Впоследствие на компанията е отказано правото на защита на интелектуалната ѝ собственост, но не е била лишена от съществуващата си собственост.“ (вж. British-American Tobacco Company Ltd v. the Netherlands, 20 ноември 1995 г., становище на Комисията, §§ 71-72, Серия A № 331)

Както отбелязва състава в решението си, по делото British-American Tobacco Company Ltd Съдът решава да не разглежда отделно въпроса дали заявлението за патент представлява „притежание“, което попада в обхвата на защитата, предоставена от член 1 от Протокол № 1 (цитиран по-горе, § 91), тъй като вече е разгледал положението във връзка с член 6 § 1 от Конвенцията.

70.  В Hiro Balani v. Spain въпросът за приложимостта на член 1 от Протокол № 1 към интелектуалната собственост не се разглежда. Съдът все пак констатира нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията по отношение на решението на испанския Върховен съд да не разглежда основание за обжалване от страна на дружеството жалбоподател, в което се твърди неспазване на приоритетното правило (вж. Hiro Balani v. Spain, 9 декември 1994 г., § 28, Серия A № 303-B).

71.  В по-скорошно решение, Melnychuk v. Ukraine, което се отнася до твърдяно нарушение на авторските права на жалбоподателя, Съдът потвърждава, че член 1 от Протокол № 1 е приложим за интелектуалната собственост. Съдът обаче изразява становището, че обстоятелството, че държавата, чрез своята съдебна система, е предоставила форум за определяне на правата и задълженията на жалбоподателя, не ангажира автоматично нейната отговорност по тази разпоредба, дори ако при изключителни обстоятелства държавата носи отговорност за загуби, причинени от произволни решения. Съдът отбелязва, че в разглеждания случай това не е така, тъй като националните съдилища са действали в съответствие с вътрешното право и са дали пълна обосновка на решенията си. По този начин тяхната оценка не е опорочена от произволна или явна необоснованост, която е в противоречие с член 1 от Протокол № 1 (вж. Melnychuk v. Ukraine (РД), № 28743/03, ЕСЧП 2005‑IX; вж. също Breierova and Others v. the Czech Republic № 57321/00, 8 октомври 2002 г.).

72.  С оглед на посочените по-горе решения, Голямата камара е съгласна със заключението на състава, че член 1 от Протокол № 1 е приложим за интелектуалната собственост като цяло. Остава да се провери дали това заключение важи и за самите заявления за регистрация на търговска марка.

(ii) Заявления за регистрация

73.  До голяма степен в съответствие с изложенията на Правителството, съставът посочва в решението си, че:

„... макар да е ясно, че една търговска марка представлява „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1, това е така, едва след окончателната регистрация на търговската марка, в съответствие с правилата, които са в сила за съответната държава. Преди такава регистрация дружеството жалбоподател естествено има надежда да придобие такова „притежание“, но не и законно защитено легитимно очакване.“ (§ 52)

74.  Съставът приема, че правното положение на даден кандидат за регистрация на дадена търговска марка има някои финансови последици, включително тези, свързани с прехвърлянето на правата (евентуално срещу компенсация) или даване на лиценз и тези, които произтичат от предоставения приоритет на заявлението за регистрация, спрямо последващи заявления. Въпреки това, като се позовава на посоченото по-горе решение Gratzinger and Gratzingerova, съставът констатира следното:

„... дружеството жалбоподател не може да бъде сигурно, че е собственик на въпросната търговска марка до окончателната ѝ регистрация и дори тогава, само при условие че трета страна не е направила възражение, както позволява приложимото законодателство. С други думи дружеството жалбоподател има условно право, което е погасено със задна дата поради неудовлетворяване на условието, а именно, че не е нарушило правата на трети лица.“ (§ 50)

75.  Съдът счита, че е редно да разгледа дали обстоятелствата по делото в тяхната цялост дават на жалбоподателя право на материален интерес, защитен от член 1 от Протокол № 1. В тази връзка Съдът отбелязва още в самото начало, че въпросът дали дружеството жалбоподател става собственик на търговската марка "Budweiser" на 20 юни 1995 г., когато му е било издадено удостоверение за регистрация от NIIP – въпрос, който се оспорва подробно от страните в съдебното заседание пред Голямата камара – в крайна сметка е от второстепенно значение, тъй като издаването на удостоверението на дружеството жалбоподател е в нарушение на разпоредбите на член 7 от Кодекса за индустриалната собственост (вж. параграф 43 по-горе) и следователно не може да промени неговия характер на „притежание“, за което дружеството жалбоподател предявява претенции, или действителността на цялостната му правна позиция за целите на член 1 от Протокол № 1.

76.  С оглед на това Съдът взема под внимание множеството финансови права и интереси, които възникват въз основа на заявлението за регистрация на търговска марка. Той е съгласен със състава, че подобни заявления могат да доведат до различни правни сделки, като например споразумение за покупко-продажба или лиценз срещу компенсации, и притежават – или са в състояние да притежават – значителна финансова стойност. Във връзка с изложението на Правителството, че разглеждането на заявления за регистрация на търговска марка имат само незначителна или символична стойност, се отбелязва, че при условията на пазарна икономика, стойността зависи от редица фактори и не е възможно да се твърди, от самото начало, че прехвърлянето на правата на заявление за регистрация на търговска марка няма да има финансова стойност. В настоящия случай, както дружеството жалбоподател не пропуска да изтъкне, въпросната търговска марка притежава определена финансова стойност поради международната си известност.

77.  Страните спорят за това дали, преди влизането в сила на новия Кодекс за индустриалната собственост от 2003 г., е било възможно съгласно португалското право да се получи обезщетение за незаконно или неправомерно използване от трети лица на дадена търговска марка, по отношение на която има подадено и нерешено заявление за регистрация. От своя страна Съдът счита, че с оглед на решението на Апелативният съд в Лисабон от 10 май 2001 г. такава възможност не може да бъде изцяло изключена.

78.  Тези елементи в своята цялост предполагат, че правното положение на дружеството жалбоподател като кандидат за регистрация на търговската марка попада в рамките на член 1 от Протокол № 1, тъй като това води до интереси от  характер. Вярно е, че регистрацията на търговската марка – и по-голямата защита, която тя ѝ предоставя – ще стане окончателна, само ако търговската марка не нарушава законните права на трети лица, така че в този смисъл правата, свързани с искането за регистрация, са условни. Независимо от това, когато дружеството жалбоподател подава заявлението си за регистрация, то има право да очаква, че заявлението ще бъде разгледано по смисъла на приложимото законодателство, ако отговаря на другите приложими материални и процесуални условия. Следователно дружеството жалбоподател притежава набор от собственически права – свързани с неговото заявление за регистрация на търговска марка – които са признати съгласно португалското право, въпреки че биха могли да бъдат отменени при определени условия. Това е достатъчно, за да бъде член 1 от Протокол № 1 приложим в конкретния случай и да задължи Съда да разгледа въпроса дали дружеството жалбоподател може да претендира, че е имала „легитимно очакване“.

(b) Дали е имало намеса

79.  Съдът е констатирал, че член 1 от Протокол № 1 е приложим в този случай. Сега трябва да провери дали е имало намеса в правата на дружеството жалбоподател на мирно ползване на нейните притежания.

80.  Дружеството жалбоподател твърди, че намесата произтича от решение на Върховния съд от 23 януари 2001 г., което е добавило по-голяма тежест на двустранната спогодба от 1986 г., отколкото по-ранното заявление за регистрация на търговската марка "Budweiser". Точно това решение ефективно лишава дружеството жалбоподател от правото му на собственост върху търговската марка при обстоятелства, които според неговите твърдения са нарушили съответните международни инструменти и член 1 от Протокол № 1 поради неспазване на приоритетното правило. Ако не беше приложена двустранната спогодба, заявлението за регистрация на дружеството жалбоподател задължително щеше да бъде прието, тъй като отговаря на всички други приложими законови условия.

81.  Следователно въпросът пред Съда е дали решението да се прилагат разпоредбите на двустранната спогодба от 1986 г. към заявлението за регистрация, подадено през 1981 г., може да представлява намеса в правото на дружеството жалбоподател да се ползва мирно от своите притежания.

82.  Във връзка с това Съдът отново подчертава, че при определени обстоятелства прилагането със задна дата на законодателство, чието действие лишава някого от съществуващи преди това „актив“, който е част от неговите „притежания“, може да представлява намеса, която може да наруши справедливия баланс, който трябва да се поддържа между необходимото за обществения интерес, от една страна, и защитата на правото на мирно ползване на притежанията от друга страна (вж., наред с други източници Maurice v. France [ГО], № 11810/03, §§ 90 и 93, ЕСПЧ 2005-IX). Това важи и за случаите, в които спорът е между частни лица и държавата не е страна в производството (вж. Lecarpentier v. France, , № 67847/01, §§ 48, 51 и 52, 14 февруари 2006 г.; вж. също във връзка с член 6 от Конвенцията Cabourdin v. France, № 60796/00, §§ 28-30, 11 април 2006 г.).

83.  Въпреки това Съдът отбелязва, че в настоящия случай дружеството жалбоподател се оплаква основно от начина, по който националните съдилища тълкуват и прилагат вътрешното право в съдебно производство за едно и също наименование между двама конкурентни жалбоподатели, като по-конкретно се твърди, че съдилищата неправилно са приложили със задна дата двустранната спогодба, а не закон, който ги лишава от предварително съществуващите им притежания. Съдът отбелязва, че дори в случай на спорове между физически лица и фирми, задълженията на държавата по силата на член 1 от Протокол № 1 предполагат вземането на необходимите мерки за защита на правото на собственост. По-конкретно държавата е длъжна да предостави на страните по спора такива съдебни процедури, които предлагат необходимите процедурни гаранции и следователно дават възможност на националните съдилища и трибунали да се произнесат ефективно и справедливо с оглед на приложимото право. Въпреки това Съдът отново подчертава, че неговата компетентност да провери дали вътрешното право е било правилно тълкувано и приложено е ограничена и че неговата функция не е да заеме мястото на националните съдилища – неговата роля по-скоро е да гарантира, че решенията на тези съдилища не са опорочени от произволност или друга явна неоснователност. Това е особено вярно, когато, както в този случай, казусът касае трудни въпроси за тълкуване на вътрешното право. Съдът отново посочва своята установена съдебна практика, според която съгласно член 19 от Конвенцията, негово задължение е да осигури спазването на ангажиментите, поети от Договарящите страни по Конвенцията. По-конкретно неговата функция не е да разглежда фактически или правни грешки, за които се твърди, че са извършени от националните съдилища, освен ако и доколкото същите може да са нарушили права и свободи, защитени от Конвенцията (вж. García Ruiz v. Spain [ГО], № 30544/96, § 28, ЕСПЧ 1999-I).

84.  Съдът отбелязва на първо място, че настоящото дело се различава от случаите, при които е установено, че е имало ретроспективна намеса от страна на законодателя по отношение правото на собственост на една от страните (вж. като най-скорошни решения  Maurice and Lecarpentier, цитирано по-горе; вж. също Pressos Compania Naviera S.A. and Others v. Belgium, 20 ноември 1995 г., Серия A № 332). Причината за това е, че в конкретния случай самият въпрос дали законодателството е приложено ретроспективно сам по себе си е проблем, докато в посочените по-горе случаи ретроспективното действие на законодателството е не само безспорно, но и умишлено. В действителност не е било установено, че дружеството жалбоподател е имало право на приоритет по отношение на търговската марка "Budweiser", когато двустранната спогодба, за която се твърди, че е приложена ретроспективно, е влязла в сила. В тази връзка Съдът отбелязва, че единствената влязла в сила регистрация, която е съществувала, когато двустранната спогодба влиза в сила на 7 март 1987 г., е тази на наименованията за произход, които са били регистрирани на името на компанията "Budějovický Budvar" по силата на Лисабонската спогодба от 31 октомври 1958 г. Макар да е вярно, че тази регистрация впоследствие е отменена (вж. параграф 18 по-горе), Съдът не може да се занимава с това какви последствия е имало заличаването на регистрацията върху приоритетното право, предоставено на търговската марка.

85.  Това са въпроси, чието подобаващо място е пред националните съдилища. В своето решение от 23 януари 2001 г. Върховният съд постановява отхвърляне на довода на дружеството жалбоподател въз основа на твърдяно нарушение на приоритетното правило. В отсъствието на произволност или явна неоснователност Съдът не може да постави под съмнение заключенията на Върховния съд по този въпрос.

86.  Също така не е задача на Съда да преразглежда тълкуването от Върховния съд на двустранната спогодба, оспорвано от дружеството жалбоподател. Съдът отбелязва само, че на дружеството жалбоподател е дадена възможност, по време на производството в португалските съдилища, да укаже как тълкува тази спогодба и останалото законодателство, което счита за приложимо към неговия случай, и да информира португалските съдилища за решението, което счита за най-уместно във връзка с правния въпрос, повдигнат от това дело. Изправен пред противоречивите аргументи на две частни страни, свързани с правото да се използва наименованието "Budweiser" като търговска марка или наименование за произход, Върховният съд достига до своето решение въз основа на материалите, които счита за приложими и достатъчни за решаването на спора, след като изслушва представените от заинтересованите страни изявления. Съдът не намира основание да направи извода, че решението на Върховния съд е повлияно от елемент на произволност или друга явна неоснователност.

87.  С оглед на изложеното по-горе, Съдът заключава, че решението на Върховния съд в настоящия случай не представлява намеса в правото на дружеството жалбоподател мирно да се ползва от своите притежания. Следователно не е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

Поддържа становището с петнадесет на два гласа, че не е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1.

Изготвено на английски и френски език и постановено в открито съдебно заседание в Сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 11 януари 2007 г.

 Ерик Фриберг (Erik Fribergh)                   Луциус Вилдхабер (Luzius Wildhaber)
             Секретар                                                                   Председател

В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и правило 74 § 2 от Правилника на Съда към настоящото решение са приложени следните отделни мнения:

(а) съвместно съвпадащо мнение на съдии Щайнер (Steiner) и Хаджиев (Hajiyev)

b) съвместно особено мнение на съдии Кафлиш (Caflisch) и Кабрал Барето (Cabral Barreto).

L.W.
E.F.

 

СЪВМЕСТНО СЪВПАДАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИИ ЩАЙНЕР (STEINER) И ХАДЖИЕВ (HAJIYEV)

1.  Ние се съгласяваме с мнозинството, че не е имало нарушение на член 1 от Протокол № 1, но въз основа на други основания. По наше мнение член 1 от Протокол № 1 като цяло се прилага към интелектуалната собственост. Това е прието от двете страни, но в миналото никога не е имало ясно деклариране на този принцип от Съда.

2.  Ето защо ние се съгласяваме, че член 1 от Протокол № 1 е приложим за интелектуалната собственост като цяло, както и за надлежно регистрираните търговски марки.

3.  Но дали това важи за елементарно заявление за регистрация на търговска марка? Следващата стъпка за нас беше да решим, дали кандидатът за регистрация на търговска марка има „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1. За да се ползва от защитата на член 1 от Протокол № 1, дружеството жалбоподател трябва да има твърдение, по отношение на което да може да твърди, че най-малко има „легитимно очакване“, че ще бъде осъществено. Това очакване би следвало да бъде по-конкретно от обикновена надежда и да се основава на законова разпоредба или нормативен акт, като например съдебно решение.

4.  В конкретния случай, както правилно е отбелязано в решението на състава, има силни икономически интереси, свързани с прилагането на търговската марка. Нека посоча един пример от правото на Общността -  Регламент № 40/941 относно търговските марки на Общността, посочва че заявлението за търговска марка трябва да се разглежда като „предметна собственост“. По силата на вътрешното законодателство на повечето държави (включително и Португалия), един такъв предмет може да се прехвърля, да се предоставя като гаранция, да се лицензира и т.н. Това означава, че заявлението за търговската марка има някаква търговска стойност, независимо от факта, че заявлението за регистрация може да не е успешно. В такава сделка заявлението се купува и продава с придружаващия го търговски риск. Купувачът купува със съзнанието, че търговската марка не може да бъде регистрирана. Той приема търговския риск от такава транзакция. Търговската стойност на заявлението зависи от търговския риск за всеки отделен случай и по-конкретно от шансовете на търговската марка да бъде регистрирана.

5.  Дали тези елементи са достатъчни, за да придадат на заявлението за търговска марка статут на „легитимно очакване“?

6.  По наше мнение не са достатъчни по четири основни причини. На първо място правото, претендирано от дружеството жалбоподател, е условно. Както подчертава състава в решението си:

„... Дружеството жалбоподател не може да бъде сигурно, че е собственик на въпросната търговска марка до окончателната ѝ регистрация и дори тогава, само при условие че трета страна не е направила възражение.“

С други думи дружеството жалбоподател има условното право, което е погасено със задна дата поради неудовлетворяване на условието, а именно, че не е нарушило правата на трети лица (параграф 50 от решението на състава). Нашата установена съдебна практика отрича свойството „притежание“ на условен иск, който е изтекъл в резултат на неизпълнение на условието. Следва да се отбележи, че не всяко заявление за търговска марка завършва с регистрация и много заявления може и никога да не бъдат регистрирани. С други думи заявлението за регистрация на търговска марка е съвсем очевидно условно право: като условието е търговската марка да отговаря на условията за регистрация.

7.  На второ място при подаването на своето заявление на търговска марка "Anheuser-Busch" е знаела, че "Budĕjovický Budvar" вероятно ще се противопостави на заявлението, дори без намесата на последващи събития като спогодбата от 1986 г. между Португалия и Чехословакия. През 1981 г., когато е направено заявлението за регистрация на търговската марка, правото на използване на търговската марка "Budweiser" вече се е обсъждало в световен мащаб между дружеството жалбоподател и компанията "Budějovický Budvar". Както бе посочено по-горе, по това време вече съществуват висящи съдебни дела в цяла Европа. Както признава самото дружество жалбоподател, между "Anheuser-Busch" и компанията "Budějovický Budvar" са били започнали преговори с оглед постигането на споразумение относно използването на търговската марка "Budweiser". При подобни обстоятелства може да се спори, че претенцията на дружеството жалбоподател далеч не е представлявала актив, по отношение на който то може да претендира, че има „легитимни очаквания“ за реализиране. Бихме искали да посочим, че тази ситуация вече е съществувала преди влизането в сила на двустранната спогодба от 1986 г.

8.  На трето място можеше да има проблем, както в Beyeler v. Italy ([ГО], № 33202/96, ЕСПЧ 2000-I), ако приложимите разпоредби на вътрешното право не са достатъчно достъпни, точни и предвидими.
 В този случай Съдът разглежда дали обстоятелството, че вътрешното право е оставило отворен срока за упражняване на правото за преимуществено изкупуване от държавата в случай на непълна декларация, без обаче да се посочва как един такъв пропуск може впоследствие да се поправи, може да представлява нарушение на член 1 от Протокол № 1. Такава ситуация може наистина да доведе до заключението, че вмешателството в правото на мирно ползване на нечие притежание би било непредвидимо или произволно и следователно несъвместимо с принципа на законност. В конкретния случай разглеждаме ситуация, при която заявлението за търговска марка, подадено от компанията "Anheuser-Busch", може да се оспорва неопределено време. Но това не е направено. Както сочи решението на състава, приложимото португалско законодателство ясно, точно и резонно предоставя конкретен срок от три месеца, в който трети лица биха могли да възразят срещу регистрацията на дадена търговска марка. Ето защо не е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 въз основа на евентуален процедурен проблем.

9.  На четвърто място може също така да се каже, че напротив – критериите за регистрация, на които е разчитала "Anheuser-Busch" не са били ясни. Съмненията във връзка с правилното тълкуване на критериите за регистрация и сложността на това да се анализират различните разглеждани международни инструменти означават, че никога не е било предрешено, че заявлението за търговската марка на "Anheuser-Busch" ще бъде регистрирано, с други думи не е имало оправдано позоваване на даден правен акт, който има солидна правна основа (вж. в тази връзка решението Pine Valley Developments Ltd and Others v. Ireland, 29 ноември 1991 г., Серия A № 222).

10.  Четирите споменати по-горе причини ни водят до заключението, че не е имало достатъчно основание в националното законодателство или в установената практика на националните съдилища, което да позволи на дружеството жалбоподател да твърди, че е имало „легитимно очакване“, защитено по силата на член 1 от Протокол № 1. Както посочва Съдът в Kopecký v. Slovakia ([ГО], № 44912/98, § 52, ЕСПЧ 2004-IX).: „... когато собственическият интерес се съдържа в естеството на иска, той може да се разглежда като „актив“, само когато има достатъчно основание в националното законодателство, например, когато има установена съдебна практика на националните съдилища, която го потвърждава.“