ДЕЛО ÖNERYILDIZ срещу ТУРЦИЯ

 

(Жалба № 48939/99)

 

РЕШЕНИЕ

 

СТРАСБУРГ

 

30 ноември 2004 г.

По делото Öneryıldız срещу Турция

Европейският съд по правата на човека (Голяма камара), заседаващ в състав:

          Г-н    Л. Вилдхабер (L. Wildhaber), председател,
          Г-н    К.Л. Розакис (C.L. Rozakis),
          Г-н    Дж.-П.. Коста (J.-P. Costa),
          Г-н    Г. Рес (G. Ress),
          Сър   Никълъс Братца (Sir Nicolas Bratza),
          Г-жа  Е. Палм (E. Palm),
          Г-н    Л. Лукаидес (L. Loucaides),
          Г-н    Р. Тюрмен (R. Türmen),
          Г-жа  Ф. Тюлкенс (F. Tulkens),
          Г-н    К. Юнгвирт (K. Jungwiert),
          Г-жа  М. Цаца-Николовска (M. Tsatsa -Nikolovska),
          Г-жа  Х.С. Грев (H.S. Greve),
          Г-н    А.Б. Бака (A.B. Baka),
          Г-н    М. Угрекелидзе (M. Ugrekhelidze),
          Г-н    А. Ковлер (A. Kovler),
          Г-н    В. Загребелски (V. Zagrebelsky),
          Г-жа  А. Муларони (A. Mularoni), съдии,

и Г-н П. Дж. Махони (P.J. Mahoney), секретар,

След закрити заседания, проведени на 7 май 2003 г. и на 16 юни и 15 септември 2004 г.,

Постанови следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 48939/99) срещу Република Турция, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от двама турски граждани, г-н Ahmet Nuri Çınar и г-н Maşallah Öneryıldız, на 18 януари 1999 г.

2.  Като се позовават се на членове 2, 8 и 13 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1, жалбоподателите се оплакват, че държавните органи са отговорни за смъртта на техни близки роднини и за разрушаването на тяхна собственост в резултат на взрив на метан на 28 април 1993 г., възникнал на общинското сметище в Юмрание (Истанбул). Те също така се оплакват, че административните производства, проведени в техния случай, не са съобразени с изискванията за справедливост и своевременност, изложени в чл. 6 § 1 на Конвенцията.

3.  Жалбата е разпределена на Първо отделение на Съда (правило 52 §1 от Правилника на Съда). В това отделение Съдът, заседаващ в състав: г-жа E. Palm, председател, г-жа W. Thomassen, г-н Gaukur Jörundsson, г-н R. Türmen, г-н C. Bîrsan, г-н J. Casadevall, г-н R. Maruste, съдии, и г-н M. O’Boyle, секретар на отделението, взима решение на 22 май 2001 г. да раздели жалбите на г-н Çınar и г-н Öneryıldız и обявява, че жалбата е допустима, доколкото се отнася до последния („жалбоподателят“), действащ от свое име, от името на тримата си останали живи сина Hüsamettin, Aydın и Halef Öneryıldız, които по това време са непълнолетни, както и от името на своята съпруга Gülnaz Öneryıldız, наложницата му Sıdıka Zorlu и другите му деца, Selahattin, İdris, Mesut, Fatma, Zeynep, Remziye и Abdülkerim Öneryıldız.

4.  На 18 юни 2002 г., след изслушване, Съдът постановява решение,  с пет на два гласа, според което се установява нарушение на чл. 2 от Конвенцията, като единодушно решава, че не е необходимо отделно разглеждане на жалбите по чл. 6 § 1 и членове 8 и 13 от Конвенцията, и с четири на три гласа, че има нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията. Частичните особени мнения на г-н Casadevall, г-н Türmen и г-н Maruste са приложени към решението.

5.  На 12 септември 2002 г. правителството на Турция („Правителството“) отправя молба, съгласно член 43 от Конвенцията и Правило 73, делото да бъде отнесено до Голямата камара.

На 6 ноември 2002 г. състав на Голямата камара решава да одобри молбата.

6.  Съставът на Голямата камара е определен съгласно разпоредбите на чл. 27 §§ 2 и 3 на Конвенцията и правило 24.

7.  Пред Голямата камара жалбоподателят, представляван от г-жа E. Deniz от адвокатската колегия на Истанбул, и Правителството, представлявано от г-жа D. Akçay, подават изложенията си съответно на 7 и 10 март 2003 г. Впоследствие страните по делото изпращат до Секретариата допълнителни становища и документи в подкрепа на твърденията си.

8.  На 7 май 2003 г. в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург се провежда публично заседание (правило 59 § 3).

 

Пред Съда се явяват:

а)  за Правителството
Г-жа D. Akçay, упълномощен представител,
Г-н   Y. Belet,
Г-жа G. Acar,
Г-жа V. Sİrmen,
Г-жа J. Kalay, съветници;

б)  за жалбоподателя
Г-ца E. Denİz, адвокат,
Г-н Ş. Özdemİr, съветник.

 

Съдът изслушва встъпителните пледоарии на г-жа Deniz и г-жа Akçay.

ФАКТИТЕ

I.    ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

9.  Жалбоподателят е роден през 1955 г. и в момента живее в окръг Ширван (провинция Сирт), районът, в който е роден. Към момента на настъпване на фактите той живее заедно с дванадесет близки роднини в бедния квартал (gecekondu mahallesi) Казим Карабекир в Юмрание, район в Истанбул, където се е преместил след напускане на работата си като селски пазач в Югоизточна Турция.

А.  Сметището за битови отпадъци в Юмрание и районът, в който живее жалбоподателят

10.  От началото на 1970 г. в района Хакъмбашъ, беден район, граничещ с квартал Казим Карабекир, е в експлоатация сметище за битови отпадъци. На 22 януари 1960 г. градският съвет на Истанбул („градският съвет“) получава право на ползване на земята, която принадлежи на Комисията по горите (следователно на Министерството на финансите) за срок от деветдесет и девет години. Разположен на склон с изглед към долина, теренът е с площ около 35 хектара и от 1972 г. насам се използва като сметище от окръзите Бейкоз, Юскудар, Кадъкьой и Юмрание под управлението и отговорността на градския съвет и, в крайна сметка, на министерството.

Когато сметището започва да се използва, районът е ненаселен и най-близката застроена зона отстои на около 3,5 км. С годините обаче в района около сметището без разрешение са изградени примитивни жилища, които впоследствие се разширяват и се превръщат в бедния квартал в Юмрание.

Според официалната карта, която обхваща районите Хакъмбашъ и Казим Карабекир, изработена от техническата служба на областния съвет на Юмрание, къщата на жалбоподателя е изградена на ъгъла на улиците Деребойъ и Герзе. Тази част от квартала е била прилежаща към общинското сметище и от 1978 г. е под ръководството на местния кмет, назначен от окръжния съвет.

Сметището в Юмрание вече не съществува. Местният съвет го е покрил с пръст и е поставил въздуховоди. Освен това за районите Хакъмбашъ и Казим Карабекир в момента се изготвят устройствени планове. Градският съвет е засадил дървета на голяма част от бившето сметище и са изградени спортни площадки.

Б.  Мерки, предприети от окръжния съвет на Юмрание

1.  През 1989 г.

11.  След местните избори от 26 март 1989 г. окръжният съвет на Юмрание търси начин за изменение на градоустройствения план в мащаб 1:1,000. Властите, вземащи решения обаче отказват да приемат плана, тъй като в него е включен район, разположен твърде близо до общинското сметище.

От 4 декември същата година, окръжният съвет на Юмрание започва да натрупва купчини пръст и отпадъци върху терена около бедните квартали в Юмрание с оглед реконструкция на терена на сметището.

На 15 декември 1989 г. обаче M.C. и A.C., двама от обитателите на район Хакъмбашъ, завеждат дела срещу областния съвет в четвърто отделение на районния съд на Юскудар за придобиване на собственост върху земя. Те се оплакват от вреди, нанесени на насажденията им и искат спирането на работите. В подкрепа на жалбата си, M.C. и A.C. представят документи, според които са дължали общински данък и данък върху собствеността от 1977 г. под данъчен номер 168900. През 1983 г. властите са изискали от тях да попълнят стандартен формуляр за деклариране на незаконни постройки, така че правото на собственост върху имотите и земята да бъде узаконено (вж. параграф 54 по-долу). На 21 август 1989 г., по тяхна молба, органът по водоснабдяването и канализацията към градския съвет разпорежда да се постави водомер в къщата им. Освен това копия от сметките за електричество показват, че M.C. и A.C. в качеството им на потребители са заплащали редовно ползваната електрическа енергия въз основа на показанията на електромер, поставен за тази цел.

12.  В районния съд окръжният съвет основава защитата си на обстоятелството, че земята, за която претендират M.C. и A.C., е разположена на място за събиране на отпадъци; че живеенето там е в противоречие със здравните разпоредби и че молбата им за узаконяване на правото им на собственост не им дава никакви права.

С решение от 2 май 1991 г. (дело № 1989/1088) районният съд установява, че е имало намеса в упражняването на правата на M.C. и A.C. върху въпросната земя и отсъжда в тяхна полза.

Въпреки това Касационният съд отменя решението на 2 март 1992 г. На 22 октомври 1992 г. районният съд се съобразява с решението на Касационния съд и отхвърля исковете на M.C. и A.C.

2.  През 1991 г.

13.  На 9 април 1991 г. окръжният съвет на Юмрание отправя искане до районния съд на Юскудар за назначаване на експерти, които да определят дали сметището отговаря на съответните разпоредби, конкретно за контрол върху твърдите отпадъци от 14 март 1991 г. Окръжният съвет също така отправя искане за оценка на нанесените щети, като доказателство в подкрепа на дело за обезщетение, което смята да заведе срещу градския съвет и съветите на три други окръга, използващи сметището.

Молбата за експертиза е заведена като дело № 1991/76 и на 24 април 1991 г. за целта е създадена експертна комисия, съставена от професор по инженерна екология, служител на поземления регистър и съдебен лекар.

Съгласно доклада от експертизата, изготвен на 7 май 1991 г., въпросното сметище не отговаря на определените технически изисквания в разпоредби 24-27, 30 и 38 от Наредбата от 14 март 1991 г. и съответно представя редица опасности, които могат да причинят съществен риск за здравето за жителите на долината и по-конкретно живеещите в бедните квартали: не са налични стени или огради, които да отделят сметището от жилищните постройки на петдесет метра от купчините отпадъци, сметището не е оборудвано със системи за събиране, компостиране, рециклиране или изгаряне, както и няма изградени канализация или канализационни водопречиствателни системи. Заключението на експертите е, че сметището на Юмрание „излага на всевъзможни опасности хората, животните и околната среда“. В тази връзка докладът обръща на първо място внимание върху обстоятелството, че има вероятност от разпространението на около двадесет заразни заболявания, като изтъква следното:

„... На всяко място за събиране на отпадъци се образуват газове като метан, въглероден двуокис и сероводород. Тези вещества трябва да се събират и ... изгарят контролирано. Въпреки това обаче въпросното сметище не е оборудвано с подобна система. Ако метанът се смеси с въздуха в конкретно съотношение, може да се взриви. Инсталацията в момента не разполага със средства за предотвратяване на метанов взрив в резултат на разлагането [на отпадъците]. Бог ни пази, тъй като щетите биха могли да са особено големи предвид съседните жилищни постройки. ...“

На 27 май 1991 г. докладът е доведен до знанието на въпросните четири съвета, а на 7 юни областният управител е запознат с него и помолен да информира накратко Министерството на здравеопазването и службата по околна среда към министър-председателя („службата по околна среда“).

14.  Окръжните съвети на Кадъкьой и Юскудар, както и градският съвет, отправят искания съответно на 3, 5 и 9 юни 1991 г. докладът от експертизата да бъде отхвърлен. В молбите си адвокатите на съветите просто посочват, че докладът, който е бил поръчан и изготвен без тяхното знание, противоречи на Гражданския процесуалния кодекс. Тримата адвокати си запазват правото да подадат допълнителни писмени изложения в подкрепа на възраженията си, след като са получили цялата необходима информация и документи от органите, които представляват.

Тъй като никоя от страните не подава допълнителни писмени изложения за целта, производствата са прекратени.

15.  Въпреки това службата по околна среда, която е запозната с доклада на 18 юни 1991 г., изготвя препоръка (№ 09513), с която призовава областната управа на Истанбул, градския съвет и окръжния съвет на Юмрание да решат проблемите по настоящото дело:

„... Докладът, изготвен от експертната комисия посочва, че въпросната площадка за събиране на отпадъци е в нарушение на закона за околната среда и нормативните актове за контрол върху твърдите отпадъци и следователно представлява опасност за здравето на хората и животните. На площадката на сметището трябва да се изпълнят мерките, заложени в разпоредби 24, 25, 26, 27, 30 и 38 от Наредбата за контрол върху твърдите отпадъци ... Въз основа на горното, моля за предприемане на необходимите мерки ... както и службата ни да бъде уведомена за резултата.“

16.  На 27 август 1992 г. Şinasi Öktem, кмет на Юмрание, подава иск до първо отделение на районния съд на Юскудар за прилагането на временни мерки за забрана на използването на сметището от страна на съседните окръжни съвети. Конкретно той изисква да не се изхвърлят повече отпадъци, сметището да се затвори и да се изплатят обезщетения за вредите, които окръгът му е претърпял.

На 3 ноември 1992 г. градският съвет на Истанбул оспорва иска. Като изтъква усилията на съвета за поддръжка на пътищата, водещи до сметището и борбата с разпространението на болести, бездомни кучета и отделянето на миризма, представителят конкретно заявява, че е обявена поръчка за изпълнението на план за реконструкция на площадката на сметището. Във връзка с иска за временно затваряне на сметището, представителят заявява, че окръжният съвет на Юмрание е действал недобросъвестно, тъй като от създаването си през 1987 г. не е предприел никакви действия за обезопасяването на площадката.

Градският съвет на Истанбул наистина е обявил покана за представяне на предложения за разработването на нови площадки, които да отговарят на съвременните стандарти. Първият планиран договор е сключен с американската фирма CVH2M Хил Интернешънъл Лтд, а на 21 декември 1992 г. и на 17 февруари 1993 г. са проектирани нови площадки за европейската и анадолската част на Истанбул. Проектът трябва да бъде завършен през 1993 г.

17.  Докато все още не е даден ход на производството, окръжният съвет на Юмрание уведомява кмета на Истанбул, че от 15 май 1993 г. повече няма да се разрешава изхвърлянето на отпадъци.

В.  Инцидентът

18.  На 28 април 1993 г. около 11 ч. сутринта на площадката избухва взрив. В резултат на свлачище, образувало се от нарастващото налягане, отпадъците експлодират, като взривът обхваща около десет жилищни постройки, разположени под площадката, една от които е тази на жалбоподателя. В инцидента загиват тридесет и девет души.

Г.   Производство, образувано по случая

1.  Инициативата на Министерството на вътрешните работи

19.  Веднага след инцидента двама представители на общинската полиция се заемат с установяването на фактите. След снемане на показанията на пострадалите, включително на жалбоподателя, който обяснява, че е построил къщата си през 1988 г., длъжностните лица докладват за унищожаването на тринадесет временни постройки.

На същия ден площадката беше посетена от членове на кризисния екип, създаден от областната управа на Истанбул, които установяват, че свлачището наистина е предизвикано от взрив на метан.

20.  На следващия ден, 29 април 1993 г., Министерството на вътрешните работи („Министерството“) нарежда на административно-следствения отдел („следствения отдел“) да проучи обстоятелствата, при които се е случило нещастието с оглед определянето на възможността за образуване на производство срещу двамата кметове, г-н Sözen и г-н Öktem.

2.  Наказателното разследване

21.  Докато текат административните производства, на 30 април 1993 г. прокурорът на Юскудар („прокурорът“) посещава мястото на инцидента, придружен от експертна комисия, съставена от трима преподаватели по строително инженерство от три различни университета. Предвид предварителните му наблюдения, той възлага на комисията да определи как отговорността за инцидента да бъде разпределена между гражданските власти и пострадалите.

22.  На 6 май 1993 г. жалбоподателят подава жалба в местното полицейско управление. Той заявява: „Ако властите, в резултат на проявена небрежност, носят отговорност за разрушаването на къщата ми и смъртта на партньорите и децата ми, с настоящото подавам наказателен иск срещу съответния орган или органи.“ Искът на жалбоподателя е добавен към следствената преписка (№ 1993/6102), която вече е открита от прокурора по негово искане.

23.  На 14 май 1993 г. прокурорът изслушва показанията на редица свидетели и пострадали при инцидента. На 18 май 1993 г. експертната комисия предава доклада, възложен от прокурора. В доклада комисията отбелязва на първо място, че няма устройствен план в мащаб от 1:5 000 за региона, градоустройственият план в мащаб 1:1 000 не е бил одобрен и че повечето от засегнатите постройки всъщност са били извън района, обхванат от градоустройствения план, в далечния край на площадката на сметището. Експертите потвърждават, че свлачището — засегната земна площ, която вече е била неустойчива — може да бъде обяснено с нарастващото налягане на газа вътре в сметището и експлозията. Подчертавайки задълженията и отговорностите на гражданските власти по съответните нормативни актове, експертите стигат до заключението, че вината за инцидента може да бъде разпределена, както следва:

„(i)  2/8 за градския съвет на Истанбул за това, че не е предприел ранни действия за недопускане на техническите проблеми, които вече са били налице при създаването на сметището през 1970 г. и са продължили да се разрастват след това, и не е посочил на съответните окръжни съвети друга площадка за събиране на отпадъци, каквото е било задължението му по закон № 3030;

(ii)  2/8 за окръжния съвет на Юмрание за това, че при изпълнението на устройствения план е пропуснал, в противоречие с Наредбата за контрол върху твърдите отпадъци (№ 20814) да осигури буферна зона с ширина 1 000 м, която да бъде ненаселена, както и за допускане на незаконни постройки в района и за това, че не е предприел никакви действия за недопускане на построяването им, въпреки експертизата от 7 май 1991 г.;

(iii)  2/8 за обитателите на бедния квартал за поставяне в опасност на членове на семействата им, разполагайки се близо до купища отпадъци;

(iv)  1/8 за Министерството на околната среда за това, че не е осъществило ефективно наблюдение на сметището съгласно Наредбата за контрол върху твърдите отпадъци (№ 20814);

(v)  1/8 за Правителството за насърчаване на подобен тип заселване чрез обявяване на амнистия във връзка с незаконните постройки в редица случаи и даване право на собственост на обитателите им.“

24.  На 21 май 1993 г. прокурорът нарежда отказ от компетентност ratione personae във връзка с административните власти, които носят отговорността, а именно градския съвет на Истанбул, окръжния съвет на Юмрание, Министерството на околната среда и правителствените ръководители в периода 1974 — 1993 г. Съответно той отнася делото до областния управител на Истанбул, като взима решение, че то попада в обхвата на Закона за разследване на държавните служители, прилагането на който зависи от административния съвет на провинция Истанбул („административния съвет“). Въпреки това обаче прокурорът заявява в заповедта си, че приложимите разпоредби към въпросните органи са чл. 230 и чл. 455 § 2 от Наказателния кодекс, които се отнасят съответно за престъпления от небрежност при изпълнение на обществени задължения и убийство по непредпазливост.

Доколкото делото засяга възможната вина на обитателите на бедния квартал — включително на жалбоподателя — които не само са пострадали, но са им повдигнати и обвинения по чл. 455 § 2 от Наказателния кодекс, прокурорът изразява мнение, че по начина, по който е образувано делото, не е възможно отделянето на техните жалби, предвид членове 10 и 15 на посочения по-горе закон.

На 27 май 1993 г., след завършване на предварителното следствие от страна на следствения отдел, прокурорската преписка е предадена на Министерството.

3.  Резултат от административното разследване във връзка със съответните органи

25.  На 27 май 1993 г., предвид заключенията от действията си по разследването, следственият отдел получава разрешение от Министерството за започване на наказателно разследване на двамата кметове, замесени по делото.

26.  В деня след отправяне на искането, окръжният съвет на Юмрание излиза със следното изявление за печата:

„Единствената площадка за събиране на отпадъци от анадолска страна е в средата на нашия окръг Юмрание като обект на безмълвен ужас. Той наруши безмълвието си и причини смърт. Ние знаехме и очаквахме това. Като окръжен съвет, ние почукахме на всички възможни врати в продължение на четири години за премахването на площадката за събиране на отпадъци. Градският съвет на Истанбул се отнесе към проблема ни с безразличие. Дейностите по обеззаразяване бяха спрени ... след две лопати бетон на официалното откриване. Министерствата и правителството бяха уведомени относно тези обстоятелства, но не им обърнаха много внимание. Отнесохме въпроса до съдилищата и те отсъдиха в наша полза, но съдебните механизми не можаха да бъдат задействани. ... Сега трябва да се изправим пред отговорността си и на всички да ни се потърси сметка за това пред жителите на Юмрание ...“

27.  Разрешението, поискано от следствения отдел, е издадено на 17 юни 1993 г., като делото е възложено на главен инспектор от Министерството („главния инспектор“).

Предвид следствената преписка, образувана по случая, главният инспектор снема показанията на г-н Sözen и г-н Öktem. Последният заявява, наред с другото, че през декември 1989 г. неговият окръжен съвет е започнал дейности по обеззаразяване в района на бедния квартал Хакъмбашъ, но те са били спрени по искане на двама от обитателите на района (вж. параграф 11 по-горе).

28.  Главният инспектор завършва доклада си на 9 юли 1993 г. В него се стига до заключението на всички експерти, на които е била възлагана задачата до момента, и се взимат предвид всички доказателства, събрани от прокурора. Споменават се също така други две научни становища, изпратени в областната управа на Истанбул през май 1993 г. — едното от Министерството на околната среда, а другото от преподавател по строително инженерство в университета „Боазичи“. Тези две становища потвърждават, че смъртоносното свлачище е причинено от взрив на метан. В доклада се посочва също така, че на 4 май 1993 г. следственият отдел е изискал от градския съвет да изпрати информация относно мерките, предприети в действителност съгласно доклада от експертизата от 7 май 1991 г., и повтаря отговора на г-н Sözen:

„Градският ни съвет е предприел мерките, необходими за гарантиране използването на старите площадки по най-безвредния възможен начин до края на 1993 г. и е завършил подготовката на строителството на едно от най-големите и модерни съоръжения ... което някога е предприемано в страната. Подготвили сме също така и временна площадка за събиране на отпадъци, която отговаря на необходимите условия. Наред с това на мястото на предишните площадки текат дейности по обновяването [в края на експлоатационния период]. Накратко през последните три години градският ни съвет изследва проблема с отпадъците много задълбочено ... [и] понастоящем работата продължава ...“

29.  Главният инспектор стига до окончателното заключение, че смъртта на двадесет и шест души и нараняванията на единадесет други (цифрите са актуални към момента на настъпване на събитията) на 28 април 1993 г. са причинени от бездействието на двамата кметове да предприемат необходимите мерки в изпълнение на задълженията си, като така те трябва да носят отговорност за проявената небрежност по чл. 230 от Наказателния кодекс. Въпреки, наред с другото, експертния доклад и препоръката на службата по околна среда, те съзнателно са нарушили съответните си задължения: Г-н Öktem заради това, че не е изпълнил задължението си да нареди разрушаването на незаконните временни постройки, разположени около сметището, за което е имал правомощия по чл. 18 от Закон № 775, и г-н Sözen заради това, че е отказал да спази посочената по-горе препоръка, не е модернизирал сметището или наредил затварянето му и не е спазил разпоредбите на чл. 10 от Закон № 3030, които изискват от него да разпореди разрушаването на въпросните постройки за бедни, ако се налага със собствени средства. Въпреки това в становището си главният инспектор не засяга въпроса дали по случая може да се приложи чл. 455 § 2 от Наказателния кодекс.

4.  Предоставяне на субсидирано жилище на жалбоподателя

30.  Междувременно от отдела по жилищно настаняване и временни постройки са помолили жалбоподателя да се свърже с тях, като последният е уведомен, че със заповед (№ 1739) от 25 май 1993 г. градският съвет му е предоставил апартамент в субсидиран жилищен комплекс в Чобанчешме (Еюп, Алибейкьой). На 18 юни 1993 г. жалбоподателят подписва договор за влизане във владение на апартамент № 7 в блок C‑1 на комплекса. Сделката е сключена официално на 17 септември 1993 г. със заповед на градския съвет (№ 3927). На 13 ноември 1993 г. жалбоподателят подписва нотариално заверена декларация вместо договор, която гласи, че въпросният апартамент му е бил „продаден“ за 125 000 000 турски лири, една четвърт от които следва да се заплати незабавно, а остатъкът — на месечни вноски в размер на 732 844 турски лири.

Изглежда първоначалното плащане е направено към областната управа на Истанбул, откъдето е препратено към градския съвет. Жалбоподателят е заплатил първата месечна вноска на 9 ноември 1993 г. и е продължил да заплаща вноски до януари 1996 г. Междувременно, преди 23 февруари 1995 г., той е отдал под наем апартамента си на лице с инициали H.Ö. срещу месечен наем в размер на 2 000 000 турски лири. Както е видно, от януари 1996 г. властите е следвало да се възползват от процедурите по принудително събиране на неизплатените вноски.

На 24 март 1998 г. жалбоподателят, който по това време е изплатил дълга си към градския съвет, връчва нотариално заверен документ за продажба на апартамента си на лице с инициали E.B. срещу първоначална вноска в размер на 20 000 германски марки.

5.  Наказателното производство срещу съответните власти

31.  Със заповед от 15 юли 1993 г. административният съвет решава с мнозинство, въз основа на доклада на главния инспектор, да образува производство срещу г-н Sözen и г-н Öktem за нарушение по чл. 230 от Наказателния кодекс.

Г-н Sözen и г-н Öktem обжалват решението пред Върховния административен съд, който отхвърля жалбата им на 18 януари 1995 г. Впоследствие преписката е върната на прокурора, който на 30 март 1995 г. призова двамата кметове на съдебен процес в Пето отделение на Наказателния съд на Истанбул.

32.  Процесът пред отделението започва на 25 май 1995 г. По време на заседанието г-н Sözen заявява, наред с другото, че не може да се очаква от него да изпълни задължения, които не са му били възложени или единствен да носи отговорност за положение, което датира от 1970 г. Освен това той няма как да бъде обвинен за това, че не е предприел модернизиране на сметището в Юмрание, при условие че нито една от 2 000-те площадки в Турция не е модернизирана; в тази връзка, като се позовава на редица мерки, които въпреки всичко са били предприети от градския съвет, той излиза с аргумент, че не е било възможно сметището да бъде напълно реконструирано, докато на него е продължавало изхвърлянето на отпадъци. Накрая той заявява: „Не могат да се изтъкнат елементите на обвинението в небрежност в изпълнението на задълженията ми, тъй като аз не съм действал с намерението да бъда небрежен [sic] и поради това, че не може да се установи причинно-следствена връзка [между инцидента и небрежност от страна на кмета].“

Г-н Öktem заявява, че групите от постройки, които са били засегнати, са построени преди той да бъде избран за кмет на 26 март 1989 г. и че оттогава той не е позволил никога бедните райони да се разрастват. Като обвинява градския съвет на Истанбул и областната управа в безразличие към проблемите, г-н Öktem изтъква, че отговорността за недопускането на изграждане на незаконни постройки се носи от ръководството на горското стопанство и че във всички случаи окръжният съвет, ръководен от него, не е имал необходимия персонал за разрушаването на подобни постройки.

33.  С решение от 4 април 1996 г. отделението признава двамата кметове за виновни по повдигнатите обвинения, като определя защитата им като необоснована.

Съдиите основават своето заключение конкретно на доказателствата, събрани по време на мащабните наказателно-следствени действия, проведени в периода 29 април 1993 г. — 9 юли 1993 г. (вж. параграфи 19 и 28 по-горе). От решението от 30 ноември 1995 г. е видно, че при разпределянето на отговорността, която следва да се поеме от всеки от въпросните органи, съдиите без колебание одобряват констатациите на експертизата, изготвена по този конкретен проблем по искане на прокурора и наличен от 18 май 1993 г. (вж. параграф 23 по-горе).

Съдиите също така отбелязват:

„... макар, че са били информирани за доклада [от експертизата], двамата обвиняеми не са взели съответните превантивни мерки. Както човек, който стреля в тълпата, знае, че ще загинат хора и не може после да твърди, че е действал без намерението да убива, така и обвиняемите не могат да твърдят по настоящото дело, че не са възнамерявали да пренебрегнат задълженията си. Все пак те не носят цялата отговорност. ... Както те, така и други са проявили небрежност. По настоящото дело основната грешка се състои в построяването на сгради под сметището на склона на хълм, като за това отговорност носят обитателите им. Трябвало е да вземат предвид риска, че купищата отпадъци един ден ще се срутят върху тях и че ще им нанесат поражения. Не е трябвало да строят жилища на петдесет метра от сметището. За това си безразсъдство те са заплатили с живота си ...“

34.  Отделението на съда осъжда г-н Sözen и г-н Öktem на минимален срок лишаване от свобода по чл. 230 от Наказателния кодекс, а именно три месеца, както и на глоба в размер на 160 000 турски лири. По чл. 4(1) от Закон № 647, отделението на съда заменя присъдите лишаване от свобода с глоби, като окончателно размерът им е определен на 610 000 турски лири. Като преценява, че обвиняемите няма да извършат друго престъпление, съдът също така решава да преустанови изпълнението на наказанията във връзка с чл. 6 от същия закон.

35.  Двамата кметове обжалват решението на правно основание. Те заявяват по-конкретно, че съдът е излязъл извън обхвата на чл. 230 от Наказателния кодекс в оценката си на обстоятелствата и се е отнесъл към делото като към непреднамерено убийство по смисъла на чл. 455 от Кодекса.

В решението си от 10 ноември 1997 г. Касационният съд потвърждава решението на съда.

36.  Жалбоподателят очевидно никога не е бил информиран относно тези производства и не е давал показания пред нито един административен орган по разследването или пред наказателните съдилища; нито му е връчвано решение на съда.

6.  Административните действия на жалбоподателя

37.  На 3 септември 1993 г. жалбоподателят подава жалба пред окръжния съвет на Юмрание, градския съвет на Истанбул и Министерствата на вътрешните работи и околната среда, като предявява искове за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди. Искът на жалбоподателя е разпределен, както следва: 150 000 000 турски лири за вреди, причинени от загубата на жилището му и домакински пособия; 2 550 000 000 турски лири, 10 000 000 турски лири, 15 000 000 турски лири и 20 000 000 турски лири обезщетение за пропуснати ползи за него и тримата му оцелели синове Hüsamettin, Aydın и Halef; както и 900 000 000 турски лири за него и по 300 000 000 турски лири за всеки от тримата му синове за неимуществени вреди в резултат на смъртта на близките им роднини.

38.  С писма от 16 септември и 2 ноември 1993 г. кметът на Юмрание и министърът на околната среда отхвърлят исковете на жалбоподателя. Останалите органи не изпращат отговори.

39.  Тогава жалбоподателят завежда пред Административния съд на Истанбул („съдът“) съдебни дела за причинени щети от свое име и от името на трите му оцелели деца срещу четирите органа на властта. В жалбата си той посочва, че пропуските им поради небрежност са довели до смъртта на роднините му и разрушаването на дома му и домакинските му пособия, като отново предявява иск за посочените по-горе суми.

На 4 януари 1994 г. жалбоподателят получава правна помощ.

40.  Съдът постановява решение на 30 ноември 1995 г. Като основава решението си на доклада от експертизата от 18 май 1993 г. (вж. параграф 23 по-горе), съдът намира пряка причинно-следствена връзка между инцидента от 28 април 1993 г. и съпричиняващата небрежност, проявена от четирите въпросни органа на властта. Съответно съдът отсъжда да платят на жалбоподателя и децата му 100 000 000 турски лири за неимуществени и 10 000 000 турски лири за имуществени вреди (към момента на постановяване на решението тези суми се равняват съответно на 2 077 и 208 евро).

Последната сума, определена по справедливост, е ограничена до унищожените домакински пособия, като не включва домашните електроуреди, които жалбоподателят не би трябвало да притежава. По този въпрос съдът очевидно е приел аргумента на органите на властта, че „в постройките не е имало водоснабдяване и електричество“. Съдът отхвърля останалата част от иска, като заявява, че жалбоподателят не може да твърди, че е бил лишен от компенсация за пропуснати ползи, тъй като отчасти и той носи отговорност за причинените щети и жертвите са малки деца или домакини, които не са упражнявали трудова заетост срещу заплащане, така че да допринасят за семейния бюджет. Съдът също така постановява, че жалбоподателят не е имал право да изисква обезщетение за разрушаването на жилището си предвид факта, че след инцидента му е предоставен субсидиран апартамент и че, макар окръжният съвет на Юмрание да не е упражнил правото си да разруши жилището, нищо не е възпрепятствало това да се случи по всяко време.

Накрая съдът решава да не се начислява лихва за забава върху сумата, присъдена като обезщетение за неимуществени вреди.

41.  Страните обжалват решението пред Върховния административен съд, който отхвърля жалбата им с решение от 21 април 1998 г.

Неуспешно е и искането за поправка на решението, предявено от градския съвет на Истанбул, така че решението става окончателно и е връчено на жалбоподателя на 10 август 1998 г.

42.  Присъденото обезщетение все още не е изплатено.

7.  Резултат от наказателното производство срещу жителите на бедния квартал

43.  На 22 декември 2000 г. влиза в сила Закон № 4616 за прекратяване изпълнението на висящи съдебни мерки във връзка с конкретни престъпления, извършени преди 23 април 1999 г.

На 22 април 2003 г. Министерството на правосъдието уведомява прокуратурата на Истанбул, че е било невъзможно да се приключи висящото наказателно разследване по отношение на обитателите на бедния квартал и че единственото решение в тази връзка е заповедта от 21 май 1993 г. за отказ от компетентност и че обвинението срещу тях ще изтече поради давност на 28 април 2003 г.

Впоследствие, на 24 април 2003 г., прокурорът на Истанбул решава да прекрати започването на наказателно-следствени действия срещу обитателите, включително срещу жалбоподателя, като четири дни по-късно наказателните производства срещу тях са прекратени поради давност.

 

 

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А.  Наказателно право на Турция

44.  Приложимите разпоредби на Наказателния кодекс гласят следното:

Член 230 §§ 1 и 3

„Всеки държавен служител, който при изпълнение на обществените си задължения, ... прояви небрежност и забави изпълнението или, без основателни причини, откаже да се съобрази със законовите разпореждания ... на своите ръководители, се наказва с лишаване от свобода за срок от три месеца до една година и с глоба в размер от 6 000 до 30 000 турски лири.

...

Във всички ... случаи, ако трети страни са понесли вреди заради проявена небрежност или закъснение от страна на въпросния държавен служител, то последният също носи отговорност за обезщетение за подобни вреди.“

Член 455 §§ 1 и 2

„Всеки, който поради невнимание, небрежност или липса на опит в професията или занаята, които упражнява, или поради неспазване на законите, заповедите или инструкциите причини смъртта на друг, се наказва с лишаване от свобода за срок от две до пет години и с глоба в размер от 20 000 до 150 000 турски лири.

В случай че деянието е довело до смъртта на повече от едно лице или е причинило смъртта на едно лице и наранявания на едно или повече лица ..., извършителят се наказва с лишаване от свобода за срок от четири до десет години и глоба в особено голям размер от най-малко 60 000 турски лири.“

Член 29 § 8

„Съдът разполага с пълна свобода да определя основната присъда, която може да варира от минимално до максимално наказание, като взема предвид фактори като например обстоятелствата, при които е извършено престъплението, средствата, чрез които е извършено, важността и тежестта на престъплението, времето и мястото на извършване, различните му елементи, тежестта на нанесените щети и [причинения] риск, степента на [престъпен] умисъл ..., причините и мотивите за престъплението, целта, криминалното досие, личностния и социалния статус на извършителя и поведението му по време на [извършеното] деянието. Дори в случаите, когато е наложено минимално наказание, мотивите за присъдата трябва да се посочат в решението.“

Член 59

„В случай че съдът реши, че освен задължителните смекчаващи вината обстоятелства, са налице други такива, които допринасят за намаляване на  наказанието [наложено] на извършителя, смъртното наказание се заменя с доживотен затвор и лишаване от свобода за срок от тридесет години.

Другите наказания се намаляват максимум с една шеста.“

45.  Раздели 4(1) и 6(1) от Закона за изпълнение на наказанията (Закон № 647) гласят следното:

Раздел 4(1)

„Съдът може, като вземе предвид личността и положението на обвиняемия и обстоятелствата, при които е извършено престъплението, да постанови кратки наказания лишаване от свобода вместо дългосрочен затвор:

1.  глоба в особено големи размери ... между 5 000 и 10 000 турски лири на ден;

... “

Раздел 6(1)

„В случаите когато лице, което не е осъждано никога ... освен с наложена глоба, е осъдено на ... глоба ... и/или лишаване от свобода [до] една година, изпълнението на присъдата може да се преустанови, ако съдът прецени, че [обвиняемият], предвид склонността му към нарушаване на закона, няма да извърши друго престъпление, ако изпълнението на присъдата се преустанови по такъв начин ...“

46.  Съгласно Наказателно-процесуалния кодекс прокурор, който по какъвто и да е начин е в течение на ситуация, която буди подозрения за извършено престъпление, трябва да разследва фактите с оглед вземането на решение дали да бъдат образувани наказателни производства (чл. 153). Въпреки това обаче, в случай че заподозреният извършител е държавен служител и престъплението е извършено в изпълнение на задълженията му, разследването на случая се води съгласно Закона за разследването на държавни служители от 1914 г., който ограничава компетентността на прокурора ratione personae във връзка с този етап на производството. В такива случаи, съответният местен административен съвет (за окръга или провинцията, в зависимост от ранга на заподозрения) извършва предварителното разследване и впоследствие взема решение дали да повдига съдебно преследване.

Решението на съвета може да се обжалва пред Върховния административен съд. В случай че се вземе решение да не се повдига съдебно преследване, делото автоматично се отнася до този съд.

47.  Наказателното законодателство на Турция дава възможност на жалбоподателите да участват в наказателни производства. Чл. 365 от Наказателно-процесуалният кодекс съдържа разпоредба, която позволява на жалбоподателя и на всеки, който прецени, че е претърпял вреда в резултат на криминално престъпление, да подаде молба за присъединяване като „встъпила страна“ в производството, което вече е образувано от прокурора, и впоследствие да упражнява действия успоредно с прокуратурата. След консултации с прокурора, съдът взима решение относно допустимостта на молбата за присъединяване към производството като встъпила страна (чл. 366 от Наказателно-процесуалния кодекс).

48.  В случай че молбата бъде уважена, встъпилата страна може, наред с другото, да отправи иск за обезщетение за вреди, причинени му в качеството на пряка жертва в резултат на престъплението. Тази възможност, която е подобна на тези, които предлагат „жалбите с гражданско‑правен характер“ или „гражданските искове“ в законодателствата на редица държави-членки на Съвета на Европа, въпреки това е предмет на определени точни правила. Съгласно съдебната практика на Касационния съд, за да се вземе решение за присъждане на обезщетение за извършено престъпление, потърпевшият трябва не само да подаде искане за участие в производството като встъпила страна, но също така трябва изрично да предяви правото си на обезщетение. Съгласно законодателството на Турция, подобен иск не се счита за неделима част от искането за встъпила страна. Искът за обезщетение не трябва да се повдига непременно заедно с искането за присъединяване като встъпила страна; той може да бъде повдигнат на по-късен етап, при условие, че вече не са заведени искове за понесени щети пред гражданските или административните съдилища. Освен това всички искове за обезщетение по смисъла на чл. 358 (или чл. 365 § 2) от Наказателно-процесуалния кодекс следва да бъдат конкретни и обосновани, тъй като при разглеждането им наказателните съдилища трябва да приложат съответните гражданско-правни разпоредби, включително забраната за присъждане на сума, по-висока от тази на иска. За да бъде взето решение относно правото на обезщетение на встъпилата страна, е необходимо да бъде повдигнато обвинение на обвиняемия.

Б.  Административни и граждански средства срещу държавните служители

1.  Административни производства

49.  Във връзка с гражданската и административната отговорност, произтичаща от криминалните престъпления, чл. 13 от Административно-процесуалния кодекс (Закон № 2577) постановява, че всеки, претърпял щети в резултат на действие, извършено от административните органи, може да предяви иск за обезщетение към тях в рамките на една година от извършването. В случай, че искът се отхвърли изцяло или отчасти или в случай че не бъде получен отговор в рамките на шестдесет дни, пострадалият има право да заведе административно дело.

Организацията на административните съдилища и статутът на съдиите им се ръководи от Закона за административните съдилища (правомощия и състав) (Закон № 2576) от 6 януари 1982 г. и Закона за Върховния административен съд (Закон № 2575).

2.  Граждански производства

50.  Съгласно Кодекса на задълженията, всеки, който е понесъл щети в резултат на закононарушение или криминално деяние, може да заведе дело за имуществени (членове 41-46) и неимуществени загуби (чл. 47). Гражданските съдилища не са задължени да се съобразяват със заключенията или присъдите на наказателните съдилища по въпросите за вината на обвиняемия (чл. 53).

Въпреки това съгласно раздел 13 от Закона за държавните служители (Закон № 657), всеки, който е претърпял загуба в резултат на действие, извършено в изпълнение на публичноправни задължения може, на теория, да заведе дело само срещу публичния орган, където е работил съответния държавен служител, а не директно срещу последния (чл. 129 § 5 от Конституцията и членове 55 и 100 от Кодекса на задълженията). Това обаче не е абсолютно правило. Когато дадено деяние е в нарушение на закона или е криминално, като следователно не може повече да бъде „административно“ действие или деяние, гражданските съдилища могат да разрешат да се предяви иск за нанесени вреди срещу съответния служител, без да се засяга правото на пострадалия да заведе дело срещу съответния орган въз основа на съвместната отговорност като работодател на служителя (чл. 50 от Кодекса на задълженията).

В.  Изпълнение на решенията на съда от страна на властите

51.  Чл. 138 § 4 от Конституцията от 1982 г. гласи:

„Органите на изпълнителната и законодателната власт и властите трябва да изпълняват решенията на съда; те не могат при никакви обстоятелства да променят решенията на съда или да отлагат изпълнението им.“

Чл. 28 § 2 от Наказателно-процесуалния кодекс гласи:

„Решенията, определящи административно-правните искове за конкретна сума се прилагат ... съгласно разпоредбите на общия правен ред.“

Съгласно раздел 82(1) от Закона за принудителното изпълнение и несъстоятелността (Закон № 2004) държавната собственост и собствеността, която не може да бъде отнемана съгласно съответното законодателство, не може да се конфискува. Раздел 19(7) от Закона за общините (Закон № 1580 от 3 април 1930 г.) постановява, че общинската собственост може да се конфискува, само ако не е предназначена за обществено ползване.

Съгласно турската правна теория в тази сфера, от посочените по-горе разпоредби произтича, че ако властите сами не спазят окончателното и подлежащо на изпълнение решение на съда, постановяващо обезщетение, заинтересованата страна може да заведе изпълнително дело по общия правен ред. В такъв случай съответната институция има право да налага на властите мерките, определени в Закон № 2004, макар че конфискацията остава само в изключителни случаи.

Г.   Правила във връзка с незаконни постройки и сметища за битови отпадъци

1.  Конституцията

52.  Приложимите разпоредби на Конституцията във връзка с околната среда и жилищната политика гласят следното:

Член 56

„Всеки има право да живее в здравословна и балансирана околна среда.

Държавата и гражданите са длъжни да обогатяват и пазят околната среда и да не допускат замърсяването ѝ.

За осигуряването на здравословна жизнена среда за всички във физически и психологически аспект, ... държавата създава здравни институции и регламентира услугите, които предоставят те.

Държавата изпълнява тази задача чрез използване и надзор на здравните и социалните институции в обществения и частния сектор. ... “

Член 57

„Държавата предприема съответните мерки за задоволяване на жилищните нужди посредством план, който отчита характеристиките на градовете и условията на околната среда; държавата също така подпомага общностните жилищни схеми.“

Член 65

„Държавата изпълнява възложените ѝ по Конституция задачи в социалната и икономическата сфера в рамките на финансовите си ресурси и при гарантиране поддържането на икономическа стабилност.“

2.  Кварталите за бедни и законодателството, което ги регулира

53.  Информацията и документите, с които разполага Съдът, показват, че от 1960 г., когато обитателите на необлагодетелстваните райони започват масово да се преселват в по-богатите региони, Турция е изправена пред проблема с бедните квартали, които в повечето случаи се състоят от постоянни конструкции, върху които може да се надстрояват етажи. Изглежда, че понастоящем повече от една трета от населението живее в подобни жилища. Изследователите, които се занимават с проблема, твърдят, че тези застроени райони не са се появили само в резултат на недостатъци в градоустройственото планиране или пропуски от страна на общинската полиция. Те посочват съществуването на повече от осемнадесет закона за амнистия, които са приети през годините за узаконяване на бедните райони и според тях за да се харесат на потенциалните гласоподаватели, които живеят в тези елементарни жилища.

54.  По-долу са изброени основните разпоредби в турското законодателство във връзка с предотвратяване разрастването на бедните райони.

Раздел 15(2)(19) от Закона за общините (Закон № 1580 от 3 април 1930 г.) изисква местните съвети да не позволяват и да забраняват изграждането на постройки или инсталации, които са в нарушение на съответното законодателство и нормативна база, тъй като са издигнати без разрешение или представляват заплаха за общественото здраве, ред и спокойствие.

Раздел 18 от Закон № 775 от 20 юли 1966 г. гласи, че след влизането в сила на закона, всички незаконни постройки, без значение дали са в процес на изграждане или са вече обитаеми, трябва незабавно да бъдат разрушени, без за това да е необходимо предварително разрешение. Изпълнението на тези мерки е отговорност на административните органи, които имат право да използват силите за сигурност или други средства, с които разполага държавата. По отношение на постройките, изградени преди влизането в сила на закона, раздел 21 гласи, че при определени условия, обитателите на бедните райони могат да закупят земята, върху която са се настанили, чрез нисколихвени заеми за финансиране построяването на сгради, които отговарят на нормативните актове и градоустройствените планове. Застроените площи, за които се прилагат разпоредбите на раздел 21, са обозначени като „зони за благоустрояване и изселване“ и се управляват съгласно план за действие.

Според Закон № 1990 от 6 май 1976 г. за изменение на Закон № 775, незаконните постройки, изградени преди 1 ноември 1976 г. също влизат в обхвата на посочения по-горе раздел 21. Закон № 2981 от 24 февруари 1984 г. за сградите, които не отговарят на законодателството по отношение на бедните квартали и градоустройството, също цитира мерки, които следва да се предприемат с цел опазване, узаконяване, благоустрояване и разрушаване на незаконните постройки, издигнати преди тази дата.

По отношение на публичната собственост раздел 18(2) от Закона за поземления регистър (Закон № 3402) от 21 юни 1987 г. гласи:

„Общото имущество, ... гористи местности, помещения на разположение на държавата, предназначени за обществено ползване, както и недвижимо имущество, собственост на държавата съгласно съответното законодателство, не може да се придобива по давност, независимо от това дали тази собственост е вписана в поземления регистър.“

55.  Въпреки това обаче Закон № 4706 от 29 юни 2001 г. — който има за цел засилване на икономиката на Турция — изменен от Закон № 4916 от 3 юли 2003 г., разрешава недвижимо имущество, което принадлежи на държавната хазна, да се продава на трети страни при определени условия. Раздели 4(6) и (7) от закона гласят, че земи, които са собственост на хазната, върху които са издигнати постройки преди 31 декември 2000 г., трябва да бъдат прехвърлени безвъзмездно на общината, в което са разположени за продажба при преференциални условия на собствениците на сградите или на техните наследници. Продажбите се извършват при авансово плащане в размер на една четвърт от пазарната стойност на земята, като месечните вноски могат да се изплащат в продължение на три години.

Местните власти трябва да изготвят планове за земеползване и планове за изпълнение по отношение на прехвърлената им собственост съгласно посочения по-горе закон.

3.  Сметища за битови отпадъци и нормативна база, която ги регулира

56.  Раздел 15(2)(24) от посочения по-горе Закон № 1580 гласи, че окръжните съвети отговарят за редовното събиране на битовите отпадъци с подходящи средства и за последващото им унищожаване. Съгласно раздел 6-Е, параграф (j) от Закона за градските съвети (Закон № 3030) и разпоредба 22 от Правилника на публичната администрация за прилагане на закона, градските съвети са длъжни да определят площадки за събиране на битови и промишлени отпадъци и да инсталират или вече да са инсталирали системи за обработка, рециклиране и унищожаване на отпадъците.

Съгласно разпоредби 5 и 22 от Наредбата за контрол върху твърдите отпадъци, публикувана в Държавен вестник на 14 март 1991 г., окръжните съвети отговарят за организирането на употребата на сметищата и за предприемането на всички необходими мерки за гарантиране, че дейностите им не нанасят вреди на околната среда и здравето на хората и животните. Разпоредба 31 дава право на градските съвети да издават разрешителни за функционирането на площадки за събиране на отпадъци на територията на окръжните съвети, които попадат под тяхно управление.

Наредбата постановява, че сметища не може да се изграждат на по-малко от 1 000 метра от жилищни сгради и че след пускането им в експлоатация, не се разрешава жилищно строителство по периферията на площадката (разпоредба 24), която трябва да бъде оградена (разпоредба 25). Във връзка с контрола на биогаза, разпоредба 27 гласи:

„Смесите от азот, амоняк, сероводород, въглероден диоксид и по-специално метан, които се получават в резултат на микробиологичното разлагане на органичната материя, които се съдържат в масата на отпадъците ... и могат да причинят експлозии и отравяне, следва да се събират посредством вертикални и хоризонтални системи за оттичане и да се освобождават в атмосферата контролирано или да се използват за производството на енергия.“

57.  Основната информация, която Съдът е имал възможност да получи относно риска от взрив на метан на подобни площадки, може да се обобщи по следния начин. Метанът (CH₄) и въглеродният диоксид (CO₂) са двата основни продукта, които се получават от метаногенезата, която е крайната и най-дългата фаза от анаеробната ферментация (процес, който протича без наличието на въздух). Наред с другото тези вещества се получават от биологичното и химическото разлагане на отпадъка. Рисковете от взрив и пожар се дължат основно на голямото съдържание на метан в биогаза. Рискът от взрив възниква, когато нивото на CH₄ във въздуха е между 5% и 15%. Ако нивото надвиши 15%, метанът се възпламенява, но не експлодира.

58.  От разнообразните циркулярни писма и нормативни разпоредби, които са в сила в държавите-членки на Съвета на Европа по отношение на управлението на битовите отпадъци и функционирането на общинските сметища, е видно, че основните приоритети на съответните власти и оператори включват: изолиране на площадките за изхвърляне на отпадъци като се гарантира, че не са разположени прекалено близо до жилищни сгради; предотвратяване на риска от свлачища чрез създаването на устойчиви насипи и диги и използване на техники за уплътняване; както и премахване на риска от пожари или експлозии на биогаз.

По отношение на последния приоритет препоръчителният метод за обеззаразяване на площадките е създаването на дренажна система за ферментационни газове, в която газовете се изпомпват и обработват с помощта на биологичен филтър, като площадката продължава да функционира. Система за извличане на газ от такъв вид, за която е в сила и разпоредба в Наредбата от 14 март 1991 г. в Турция, основно се състои от перфорирани вертикални въздуховоди, побити в отпадъците, или хоризонтални дренажи, заровени в купчината отпадъци, вентилационна система, биологичен филтър и мрежа от смукателни тръби.

III.  ПРИЛОЖИМИ ИНСТРУМЕНТИ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА

59.  По отношение на различните текстове, приети от Съвета на Европа в областта на околната среда и промишлените дейности на обществените органи, в работата на Парламентарната асамблея заслужава да се спомене Резолюция 587 (1975) относно проблемите във връзка с изхвърлянето на битови и промишлени отпадъци, Резолюция 1087 (1996) относно последиците от аварията в Чернобил и Препоръка 1225 (1993) за управлението, обработката, рециклирането и търгуването с отпадъци, както и, в работата на Комитета на министрите — Препоръка № R (96) 12 относно разпределението на правомощия и отговорности между централните и местните и регионалните власти във връзка с околната среда.

Следва да се вземе под внимание и Конвенцията за гражданската отговорност за щети от опасни за околната среда дейности (ETS № 150 – Лугано, 21 юни 1993 г.) и Конвенцията за защита на околната среда чрез наказателното право (ETS № 172 – Страсбург, 4 ноември 1998 г.), които до момента са подписани съответно от девет и тринадесет държави.

60.  От тези документи е видно, че основната отговорност за обработката на битовите отпадъци се носи от местните власти, на които правителствата са длъжни да осигуряват финансова и техническа помощ. Експлоатирането от страна на обществените органи на площадка за постоянно депониране на отпадъци се описва като „опасна дейност“, а „загуба на живот“ в резултат на депониране на отпадъци на подобна площадка се разглежда като „вреда“ по вина на обществените власти (вж., наред с другото, Конвенцията от Лугано, членове 2 §§ 1 (в)-(г) и 7 (а)-(б)).

61.  В тази връзка Конвенцията от Страсбург призовава страните по нея да приемат мерки, които „са необходими за установяването на криминални престъпления“, деяния, включващи  „изхвърлянето, обработването, съхраняването ... на опасни отпадъци, които причиняват или биха могли да причинят смърт или сериозно нараняване на хората ...“, и гласи, че подобни престъпления могат да бъдат извършени също така „поради небрежност“ (членове 2-4). Макар все още да не е влязъл в сила, този инструмент до голяма степен е в съответствие с настоящата тенденция към налагане на по-сурови наказания за вреди, нанесени на околната среда — въпрос, който е неразривно свързан със застрашаването на човешкия живот (вж. например Рамково решение № 2003/80 на Съвета на Европейския съюз от 27 януари 2003 г. и Предложение на Европейската комисия от 13 март 2001 г., изменено на 30 септември 2002 г., за директива за опазване на околната среда чрез наказателното право).

Член 6 на Конвенцията от Страсбург изисква също така приемането на необходими мерки, които да налагат наказателни санкции за подобни престъпления, като вземат предвид сериозното естество на деянията; те трябва да включват и лишаване от свобода на извършителите.

62.  Когато се касае за подобни опасни дейности, публичният достъп до ясна и изчерпателна информация се разглежда като основно човешко право; например от посочената по-горе Резолюция 1087 (1996) става ясно, че това право не трябва да се ограничава само до съответните рискове, свързани с използването на ядрена енергия в гражданския сектор.

ПРАВОТО

І. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

63.  Жалбоподателят твърди, че смъртта на девет негови близки роднини при инцидента на 28 април 1993 г. и пропуските в последвалото производство представляват нарушение на чл. 2 от Конвенцията, приложимата част от който гласи:

„1.  Правото на живот на всеки се защитава от закона. Никой не може да бъде умишлено лишен от живот, освен в изпълнение на съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона.

 ... “

64.  Както и пред отделението, Правителството оспорва това твърдение.

А.  Приложимост

1.  Решението на Съда

65.  Като се позовава на примери от дела като L.C.B. срещу Великобритания (решение от 9 юни 1998 г., Доклади за решения и определения 1998-ІІІ), Guerra and Others срещу Италия (решение от 19 февруари 1998 г., Доклади 1998-І), Botta срещу Италия (решение от 24 февруари 1998 г., Доклади 1998-І) и Calvelli and Ciglio срещу Италия ([ГО], № 32967/96, ЕСПЧ 2002‑I) и на европейските стандарти в тази сфера, Съдът подчертава, че защитата на правото на живот съгласно чл. 2 от Конвенцията може да се прилага във връзка с функционирането на площадки за събиране на отпадъци предвид потенциалните рискове, присъщи на подобна дейност. Съобразно с това приема, че в настоящия случай е приложимо позитивното задължение на държавите да предприемат необходимите мерки за опазване на живота на хората, живеещи под тяхната юрисдикция.

2.  Твърдения на изправените пред съда

66.   Правителството изтъква аргумента, че заключението на Съда, че „всички ситуации на неумишлено причиняване на смърт“, които попадат в обхвата на чл. 2, са породили безпрецедентно разширяване на позитивните задължения, присъщи на тази разпоредба. Според изложението на Правителството мотивите на Съда се отклоняват от позицията, приета от него по скорошни дела на подобна тематика, като например Mastromatteo срещу Италия ([ГО], № 37703/99, ЕСПЧ 2002-VIII), и не са подкрепени от цитираните дела, по-конкретно Osman срещу Великобритания (решение от 28 октомври 1998 г., Доклади 1998-VІІІ) и Calvelli and Ciglio (цитирано по-горе), при които не е установено нарушение на чл. 2.

67.  По време на заседанието Правителството заявява, че отговорността на държавата за дейности, които не се отнасят пряко до нейни служители, не може да покрива всички възникнали инциденти или нещастия и че при такива обстоятелства тълкуването на Съда относно приложимостта на чл. 2 не следва да е нито телеологично, нито широко, а по-скоро следва да има рестриктивен характер. В противен случай може да се направи извод, че самият факт на близост до летище, атомна електроцентрала или фабрика за боеприпаси, или просто излагането на химикали може да доведе до потенциално нарушение на чл. 2.

68.  Жалбоподателят твърди, че пропуските поради проявена небрежност от страна на държавните власти несъмнено попадат в обхвата на чл. 2 на Конвенцията предвид факта, че са довели до смъртта на роднините му и че нищо в твърденията на Правителството не може да обори този извод.

3.  Преценката на Съда

69.  Като взима предвид като цяло аргументите на страните, Съдът подчертава на първо място, че подходът му към тълкуването на чл. 2 се обуславя от идеята, че предметът и целта на Конвенцията като инструмент за защита на индивидуалните човешки права изисква разпоредбите ѝ да се тълкуват и прилагат по начин, който прави гаранциите ѝ практични и ефективни (вж. например Yaşa срещу Турция, решение от 2 септември 1998 г., Доклади 1998-VІ, стр. 2429, § 64).

70.  В настоящия казус жалбата пред Съда касае факта, че националните власти не са извършили всичко, което се очаква от тях за предотвратяване на смъртта на близките роднини на жалбоподателя при инцидента от 28 април 1993 г. в общинското сметище на Юмрание, което е функционирало под контрола на властите.

71.  В тази връзка Съдът подчертава, че чл. 2 не засяга единствено смъртните случаи в резултат на използване на сила от страна на държавни служители, но също така, в първото изречение на първата алинея се посочва позитивното задължение на държавите да предприемат необходимите мерки за опазване на живота на хората, които живеят под тяхната юрисдикция (вж. например L.C.B. срещу Великобритания, цитирано по-горе, стр. 1403, § 36 и Paul and Audrey Edwards срещу Великобритания, № 46477/99, § 54, ЕСПЧ, 2002-ІІ).

Съдът счита, че това задължение трябва да се тълкува като приложимо в контекста на всяка една дейност, публична или не, която може да касае правото на живот, и още повече, в случай на промишлени дейности, които по своята същност  са опасни, като например експлоатацията на площадки за събиране на отпадъци („опасни дейности“ — относно приложимите европейски стандарти вж. параграфи 59-60 по-горе).

72.  Когато се е налагало институциите по Конвенцията да проучват твърдения за нарушаване на правото на защита на живота в подобни райони, те никога не са постановявали, че чл. 2 е неприложим. Съдът би могъл да се позове например на казуси във връзка с отровни емисии от завод за торове (вж. Guerra and Others, цитирано по-горе, стр. 228-29, §§ 60 и 62) или ядрени опити (вж. L.C.B. срещу Великобритания, цитирано по-горе, стр. 1403, § 36).

73.  В тази връзка, противно на твърденията на Правителството, вредността на явленията, свързани с въпросната дейност, степента на опасност, на която жалбоподателят е бил изложен поради всички животозастрашаващи обстоятелства, рангът на тези, които участват в причиняването на такива обстоятелства, и дали действията или бездействията, дължащи се на тях, са били умишлени са само някои от факторите, които трябва да бъдат взети под внимание при разглеждането по същество на всеки конкретен случай с оглед определяне на отговорността на държавата по силата на чл. 2 (пак там, страници 1403-04, §§ 37-41).

Съдът ще се върне на тези точки по-късно.

74.  В обобщение Съдът счита, че искът на жалбоподателя (вж. параграф 70 по-горе) без съмнение попада в обхвата на първото изречение на чл. 2, който следователно е приложим за конкретния случай.

Б.  Съответствие

1.  Решението на Съда

75.  Съдът отбелязва, че в конкретния случай съответните органи не само са отказали да положат реални усилия за избягване на сериозни оперативни рискове, изтъкнати в доклада от експертизата от 7 май 1991 г., а и не са се опитали да попречат на жалбоподателя да живее близо до сметището, което е било източник на риска. Съдът отбелязва също, че държавните власти не са изпълнили задълженията си да информират обитателите на квартала Казим Карабекир относно рисковете, които са поели като са продължили да живеят близо до сметището.

Следователно Съдът намира причинно-следствена връзка между, от една страна, пропуските поради небрежност от страна на турските власти и, от друга страна, инцидента на 28 април 1993 г., който предизвиква загуба на човешки живот. Във връзка с това Съдът заключава, че в конкретния случай не може да се твърди, че турските власти са направили всичко необходимо, което основателно се очаква от тях за предотвратяване на възникването на реални рискове за живота на обитателите на определени бедни райони на Юмрание.

76.  Съдът пристъпва към разглеждане на жалбата във връзка с неизпълнението от страна на турския наказателен и административен съд във връзка с „процесуалните задължения“ по чл. 2, с цел да прецени дали жалбоподателят може да се счита за обезщетен във връзка с исковете си.

По отношение на наказателните производства, образувани по конкретния случай, Съдът отбелязва, че сами по себе си те не могат да бъдат определени като „адекватни“ по отношение на твърденията за нарушаване на правото на живот на жалбоподателя, тъй като единствената им цел е била да установят дали властите носят отговорност за „проявена небрежност при изпълнение на задълженията им“, а не за настъпилите смъртни случаи.

Във връзка с административното производство за обезщетение, Съдът на първо място отбелязва, че е налице нарушение на изискването на своевременност, като правото на жалбоподателя на обезщетение не е признато в продължение на четири години, единадесет месеца и три дни от отхвърлянето на първоначалните искове за обезщетение. Съдът отбелязва също така, че макар на жалбоподателя в крайна сметка да е присъдено обезщетение, то никога не е било изплатено.

Въз основа на това Съдът решава, че вътрешноправните средства за защита, дори разгледани в тяхната съвкупност, в конкретните обстоятелства по делото не могат да се считат за подходящо обезщетяване по исковете на жалбоподателя по чл. 2 от Конвенцията.

2.  Твърдения на изправените пред съда

а)    Правителството

77.  Основното твърдение на Правителството е, че решаващото доказателство, което Съдът е взел под внимание при преценката си, е докладът от експертизата, изготвен на 7 май 1991 г., който е породил спор между различните съвети и никога не е считан за доказателство съгласно вътрешното право. Преценката на Съда по отношение на пренебрегването на критериите „непосредственост“ и „реалност“ във връзка с опасността, която общинското сметище е създавало, не е била достатъчна за обосновка на констатацията за нарушения, която се основава на съображенията, че властите е трябвало да предприемат превантивни мерки или да реагират незабавно и по подходящ начин.

В тази връзка Правителството изтъква аргумента, че държавите следва да работят по проблемите и да намират решенията им в контекста на общите политики, както и че те не са длъжни да предприемат превантивни мерки, когато не се касае за непосредствена опасност по смисъла на съдебната практика на Съда.

78.  Във връзка по-конкретно със случаи, в които се касае за небрежност от страна на властите, Правителството, като се позовава по-специално на решенията Leray and Others срещу Франция (№ 4617/98, 16 януари 2001 г.) и Álvarez Ramón срещу Испания (№ 51192/99, 3 юли 2001 г.), твърди, че Съдът винаги се е ограничавал до проверка на наличието на регулаторна рамка и дали тя е била спазвана, без да се извършва подробно проучване на причинно-следствената връзка между съответния смъртния случай или смъртни случаи и проявената небрежност. Напротив, в подобни дела Съдът е приемал констатациите и преценките на националните власти.

79.  Правителството заявява, че Държавата не може да бъде обвинена в конкретния случай в неизпълнение на задължението си да опази живота на близките роднини на жалбоподателя. Както и пред Съда, изтъкнати са усилията, положени от окръжния съвет на Юмрание посредством правни, административни и информационни средства, много преди предаването на доклада от експертизата на 7 май 1991 г., за ограничаване на незаконното жилищно строителство, за насърчаване на бедните обитатели на Юмрание да намерят друго място за живеене и да предотвратят рисковете за здравето в района чрез постоянно разпръскване на химикали върху общинското сметище. Правителството също така обръща внимание на разширената схема за управление на битовите отпадъци, създадена от градския съвет в цялата провинция Истанбул (вж. параграф 16 по-горе).

80.  В тази връзка, като се позовава на делото Chapman срещу Великобритания ([ГО], № 27238/95, ЕСПЧ 2001-I), Правителството отправя критики срещу подхода на Съда, като заявява, че той не е взел под внимание обстоятелството, че жалбоподателят съзнателно е взел решение да изгради незаконно жилище в близост до сметището, въпреки рисковете, както и че Съдът просто е обвинил националните власти, че не са взели предвид заключенията в доклада от 7 май 1991 г. като основа за своевременно извеждане на хиляди граждани от домовете им, без да се отчитат хуманитарните съображения, преустройството на цялото населено място и преместването за една нощ на цялата площадка на сметището, което е функционирало в продължение на повече от двадесет години.

По този въпрос Правителството изтъква, че такива мащабни задачи са предмет на политики, изискващи значително обмисляне и инвестиции, дългосрочно планиране и етап на вземане на решения, както и сериозна работа по проектирането и изпълнението. При подобни обстоятелства Съдът няма право да налага своята гледна точка по отношение на това коя би била най-добрата политика за решаване на социалните и икономическите проблеми на бедните квартали на Юмрание, включително добре познатата съпротива от страна на техните обитатели срещу всяка мярка, която представлява потенциална опасност за ежедневния им живот.

81.  Във връзка с наказателното производство в конкретния случай, Правителството отново подчертава заключенията на Съда по делото Leray and Others (решението е цитирано по-горе), при което не е имало колебания при отхвърляне на жалбата на жалбоподателите за проявена груба небрежност от страна на френските власти, довела до смъртта на двадесет и трима души.

82.  Като се позовава на Calvelli and Ciglio и Mastromatteo (и двете цитирани по-горе), Правителството заявява, че когато нарушаването на правото на живот не е умишлено, позитивното задължение по чл. 2 не изисква непременно образуването на наказателно производство. В конкретния случай е образувано такова и от началото на следствените действия до края на производството турската наказателноправна система е демонстрирала значителна ефективност и усърдие, които не подлежат на критика по чл. 2 от Конвенцията. В тази връзка Правителството оспорва твърденията, че въпросните кметове не са били наказани. Правителството изтъква факта, че чл. 230 от Наказателния кодекс е единствената разпоредба, приложена по делото на кметовете поради „специфичното естество на престъплението, определено в този член“, която се прилага единствено за държавни служители, и че съдът е наложил законното минимално наказание, тъй като е имало други предполагаеми виновни, срещу които не са повдигнати обвинения.

83.  По време на заседанието Правителството подчертава по-конкретно, че обстоятелството, че жалбоподателят по свой избор не е взел участие в предварителното следствие в никакъв случай не би могло да се разглежда като оказващо негативно въздействие върху ефективността на наказателното производство, особено що се касае до заключенията на Съда по делото Tanrıbilir срещу Турция  (№ 21422/93, § 85, 16 ноември 2000 г.). Жалбоподателят, който никога не е твърдял, че не е допускан до участие в производството, няма правото да твърди, че не е бил информиран относно съдебен процес, който засяга две видни политически фигури и е бил активно отразен в медиите.

84.  Във връзка с административните средства, използвани за повдигане на иск за обезщетение по конкретния случай, Правителството изтъква, че към въпросните кметове не е проявено снизхождение по време на производството, като са осъдени да заплатят на жалбоподателя обезщетение за имуществени и неимуществени вреди и че сумата, присъдена по тази част, е все още на негово разположение.

б)    Жалбоподателят

85.  Жалбоподателят изтъква отново аргументите, които е представил пред Съда, и отново потвърждава, че Правителството е толерирало разрастването на бедните квартали на Юмрание и не е попречило разпространяването им близо до купчините отпадъци. Според неговите твърдения Правителството дори е поощрявало ситуацията като е позволило на обитателите да използват всички жизненоважни услуги и, с политическа цел, е прокарало над осемнадесет закона за узаконяване на незаконните жилища, където всъщност живеят гласоподаватели.

По време на заседанието представителят на жалбоподателя представя официални документи срещу твърденията на Правителството, че на бедните квартали на Юмрание не са били предоставяни никакви комунални услуги, като подчертава, че жителите на улица Герзе са били свързани с водопровод и са плащали данък на съвета. Освен това, като се позовава на официалната карта, представена на Съда (вж. параграф 10 по-горе), представителят заявява, че по това време е имало пощенска станция на улица Адем Явуз и четири държавни училища в района.

86.  Според изявленията на жалбоподателя, противно на твърденията на властите, те не са положили и най-малкото усилие да информират обитателите на бедния квартал относно опасностите, които крие сметището.

По време на заседанията представителят на жалбоподателя заявява, че Правителството не може да избегне задълженията си като изисква от своите най-бедни и всъщност най-слабо образовани граждани да се информират относно толкова съществени екологични проблеми. Тя изтъква, че за да бъде избегната трагедията, е било достатъчно съответният окръжен съвет да постави вентилационни шахти в сметището, вместо просто неблагоразумно да покрива с пръст купчините с боклук.

87.  Относно наказателното производство срещу властите, жалбоподателят само отбелязва, че резултатите от него, които не показват желание за налагане на наказания на виновните, са нямали никакъв друг ефект, освен нанасяне на обида на общественото мнение.

88.  Освен това жалбоподателят счита, че Правителството едва ли може да твърди, че процедурите по обезщетяване са ефективни, тъй като са приключили с присъждането, само за неимуществени вреди, на сума, която не само е нищожна, но и освен всичко друго все още не е платена.

3.  Преценката на Съда

а)    Общи принципи, приложими в настоящото дело

(i)  Принципи във връзка с недопускането на нарушения на правото на живот в резултат на опасни дейности: същественият аспект на чл. 2 от Конвенцията

89.  Положителното задължение за предприемане на необходимите мерки за опазване на живота съгласно чл. 2 (вж. параграф 71 по-горе) засяга преди всичко основното задължение на държавата да приеме законодателна и административна рамка, предназначена да предоставя ефективна защита срещу заплахи във връзка с правото на живот (вж. например, mutatis mutandis, Osman, цитирано по-горе, стр. 3159, § 115; Paul and Audrey Edwards, цитирано по-горе, § 54; İlhan срещу Турция [ГО], № 22277/93, § 91, ЕСПЧ 2000-VII; Kılıç срещу Турция, № 22492/93, § 62, ЕСПЧ 2000-III; и Mahmut Kaya срещу Турция, № 22535/93, § 85, ЕСПЧ 2000-III).

90.  Това задължение безспорно се прилага в конкретния контекст на опасни дейности, където освен това трябва да се постави специален акцент върху нормативните актове, приспособени към специфичните особености на въпросната дейност, най-вече във връзка с нивото на потенциален риск за живота на хората. Нормативните актове трябва да регламентират лицензирането, създаването, функционирането, сигурността и надзора на дейността и трябва да ги постановят като задължителни за всички, които следва да предприемат практически мерки за ефективна защита на гражданите, чийто живот може да бъде застрашен от съответните рискове.

Измежду превантивните мерки особен акцент следва да се постави върху публичното право на информация, установено в съдебните практики на институциите по Конвенцията. Голямата камара изразява съгласие със Съда (вж. параграф 84 от решението на Съда), че върху това право, което е признато по чл. 8 (вж. Guerra and Others, цитирано по-горе, стр. 228, § 60), по принцип също може да се позове защитата на правото на живот, особено като се има предвид, че това тълкуване е подкрепено от последните развития в европейските стандарти (вж. параграф 62 по-горе).

Във всички случаи приложимите нормативни актове трябва също така да постановяват подходящи процедури, като се вземат предвид техническите аспекти на въпросната дейност, за определяне на недостатъците в съответните процедури и грешките, допуснати от отговорните лица на различните нива.

(ii)  Принципи във връзка с отговора на съдебните органи, необходим в случай на твърдени нарушения на правото на живот: процедурен аспект на чл. 2 от Конвенцията

91.  Задълженията, произтичащи от чл. 2, не свършват дотук. Когато е настъпила смърт в резултат на обстоятелства, потенциално засягащи отговорността на държавата, тази разпоредба касае задължението ѝ да гарантира, с всички налични средства, адекватен отговор — съдебен или друг — така че законодателната и административна рамка, създадена да защитава правото на живот, да се прилага правилно и всички нарушения на това право да се преследват и наказват (вж., mutatis mutandis, Osman, цитирано по-горе, стр. 3159, § 115 и Paul and Audrey Edwards, цитирано по-горе, § 54).

92.  В тази връзка Съдът твърди, че ако нарушаването на правото на живот или на физическа цялост не е било умишлено, позитивното задължение за създаване на „ефективна съдебна система“ не изисква непременно образуването на наказателно производство за всеки отделен случай и пострадалите могат да разчитат на граждански, административни или дори дисциплинарни мерки (вж. например Vo v. France [ГО], № 53924/00, § 90, ЕСПЧ 2004-VIII; Calvelli and Ciglio, цитирано по-горе, § 51; и Mastromatteo, цитирано по-горе, §§ 90 и 94-95).

93.  Въпреки това в сфери като въпросната в конкретния случай, приложимите принципи по-скоро могат да бъдат открити сред тези, които Съдът вече е имал случай да създаде по отношение най-вече на използването на смъртоносна сила — принципи, които са подходящи за прилагане в други категории случаи.

В тази връзка следва да се отбележи, че в случаи на убийства тълкуването на чл. 2 като засягащ задължението за провеждане на официално разследване е обосновано не само защото твърденията за подобно престъпление обикновено водят до наказателна отговорност (вж. Caraher срещу Великобритания (РД), № 24520/94, ЕСПЧ 2000-I), но и поради факта, че често на практика истинските обстоятелства около смъртта са, или може да са, до голяма степен ограничени до знанието на държавните служители или власти (вж. McCann and Others срещу Великобритания, решение от 27 септември 1995 г., серия А, № 324, страници 47‑49, §§ 157-64, и İlhan, цитирано по-горе, § 91).

От гледна точка на Съда, подобни преценки са безспорно валидни в контекста на опасните дейности, когато е настъпила смърт в резултат на събития, които са се случили по вина на публичните власти, които често са единствените субекти, разполагащи с достатъчно информация за идентифициране и установяване на комплексните явления, които може да са причинили подобни инциденти.

Когато се установи, че небрежност, проявена от държавни служители или органи, е нещо повече от грешка в преценката или невнимание, и че въпросните власти, като са осъзнавали напълно възможните последици и са пренебрегнали предоставените им правомощия, не са взели необходимите и достатъчни мерки да предотвратяване на рисковете, породени от опасната дейност (вж., mutatis mutandis, Osman, цитирано по-горе, стр. 3159-60, § 116), фактът, че отговорните за застрашаването на живота не са обвинени в извършването на криминално престъпление или срещу тях са били започнати следствени действия, може да представлява нарушение на чл. 2, независимо от други видове средства за защита, които отделните лица могат да приложат по своя инициатива (вж. параграфи 48-50 по-горе); това е напълно доказано от развитието на съответните европейски стандарти (вж. параграф 61 по-горе).

94.  В обобщение, съдебната система съгласно изискванията на чл. 2 трябва да гарантира независима и безпристрастна официална следствена процедура, която отговаря на минималните стандарти във връзка с ефективността и има възможност да гарантира, че са произнесени наказателни присъди, когато е настъпила смърт в резултат на опасна дейност, ако и до степента, до която това е обосновано от резултатите от следствените действия (вж., mutatis mutandis, Hugh Jordan срещу Великобритания, № 24746/94, §§ 105-09, 4 май 2001 г. и Paul and Audrey Edwards, цитирано по-горе, §§ 69-73). В подобни случаи компетентните органи трябва да действат с изключително старание и бързина и трябва по своя инициатива да започнат следствени действия, които имат възможност, на първо място, да проверят обстоятелствата около инцидента и пропуските във функционирането на нормативната уредба и, на второ място, да идентифицират държавните служители или власти, участващи, без значение ролята им, във въпросната поредица от събития.

95.  Разпоредбите на чл. 2 все пак излизат извън етапа на официалното разследване, като това води до образуване на производство в националните съдилища: производството като цяло, включително етапът на съдебния процес, трябва да удовлетворява изискванията на позитивното задължение за защита на живота чрез закона.

96.  От изложеното по-горе по никакъв начин не трябва да се прави заключение, че чл. 2 може да доведе до правото на жалбоподателя да отправи иск за разследване или постановяване на присъда за криминално престъпление на трети страни (вж., mutatis mutandis, Perez срещу Франция [ГО], № 47287/99, § 70, ЕСПЧ 2004-I) или абсолютното задължение всички следствия да завършват с повдигнати обвинения или дори с конкретна присъда (вж., mutatis mutandis, Tanlı срещу Турция, № 26129/95, § 111, ЕСПЧ 2001-III).

От друга страна националните съдилища следва при никакви обстоятелства да не оставят безнаказани престъпления, които застрашават живота на хората. Това е от съществено значение за поддържане на общественото доверие и гарантиране на върховенството на закона, както и за недопускане на толерантност към или приемливост на незаконните деяния (вж., mutatis mutandis, Hugh Jordan, цитирано по-горе, §§ 108 и 136-40). Следователно задачата на Съда се състои в извършване на преглед дали и до каква степен може да се счита, че съдилищата, при достигане до заключенията, са подложили делото на внимателно разглеждане съгласно изискванията на чл. 2 от Конвенцията, така че да не се компрометират съществуващият възпиращ ефект на съдебната система и значимостта на ролята, която трябва да изпълнява в предотвратяването на нарушения на правото на живот.

б)    Оценка на фактите по делото от гледна точка на тези принципи

(i)  Отговорност на държавата за смъртните случаи по конкретното дело от гледна точка на съществения аспект на чл. 2 от Конвенцията.

97.  В конкретния случай Съдът отбелязва в самото начало, че в двете основни за настоящото дело сфери на дейност — функционирането на сметище за битови отпадъци (вж. параграфи 56-57 по-горе) и възстановяването и изчистването на бедните квартали (вж. параграфи 54-55 по-горе) — в Турция има действащи нормативни актове във връзка с безопасността.

Следователно трябва да се определи дали законовите мерки, приложими към въпросната ситуация по конкретния случай, предизвикват критики и дали националните власти действително са спазили приложимите нормативни актове.

98.  За тази цел Съдът счита, че трябва да започне с отбелязването на решаващия фактор за оценката на обстоятелствата по делото, а именно, че е била налице практическа информация относно факта, че обитателите на определени бедни райони в Юмрание са били изправени пред заплаха за физическата им цялост поради технически недостатъци на общинското сметище.

Съгласно доклада от експертизата, поръчан от Трето отделение на Районния съд на Юскудар и предаден на 7 май 1991 г., сметището започва да функционира в началото на 1970 г., в нарушение на съответните технически стандарти, а впоследствие продължава да се използва, въпреки че това е в противоречие с нормите за здравословни и безопасни условия и техническите изисквания, заложени по-конкретно в Наредбата за контрол върху твърдите битови отпадъци, публикувана в Държавен вестник на 14 март 1991 г. (вж. параграф 56 по-горе). Като изброява различните рискове за населението, които произтичат от сметището, докладът конкретно засяга опасността от взрив поради образуването на метан, тъй като сметището няма „никакви средства за предотвратяване на взрив на метан, образуващ се в резултат на разлагането“ на битови отпадъци (вж. параграф 13 по-горе).

99.  От тази гледна точка Съдът разгледа позицията на Правителството във връзка с валидността на доклада от експертизата от 7 май 1991 г. и тежестта, която да се придаде на исканията от страна на окръжните съвети на Кадъкьой и Юскудар и градския съвет на Истанбул докладът да бъде отхвърлен (вж. параграф 14 по-горе). Въпреки това Съдът счита, че тези етапи по-скоро показват наличие на конфликт на правомощия между различните власти, дори тактика за забавяне. Във всички случаи искането да не се взема предвид докладът всъщност е неуспешно, не е било поставяно като условие от адвокатите на съветите и докладът никога не е бил обявяван за невалиден. Напротив, докладът е бил решаващ за всички органи, разследващи инцидента от 28 април 1993 г., още повече че впоследствие е утвърден с доклада от 18 май 1993 г. от експертната комисия, назначена от прокурора на Юскудар (вж. параграф 23 по-горе) и от двете научни становища, посочени в доклада от 9 юли 1993 г. от главния инспектор, назначен от Министерството на вътрешните работи (вж. параграф 28 по-горе).

100.  Съдът счита, че нито реалността, нито непосредствеността на въпросната опасност са под въпрос, тъй като е видно, че рискът от взрив е възникнал много преди да бъде описан в доклада от 7 май 1991 г. и че, при продължаване работата на сметището при същите условия, рискът само се е увеличил в периода до взрива на 28 април 1993 г.

101.  Голямата камара съответно се съгласява със Съда (вж. параграф 79 от решението на отделението), че е било невъзможно административните и общинските отдели, отговорни за надзора и управлението на сметището, да не знаят за рисковете от образуването на метан или за необходимите превантивни мерки, особено когато са налице конкретни нормативни актове във връзка с проблема. Освен това Съдът счита за установен факта, че различните власти също са били наясно с тези рискове, най-малкото до 27 май 1991 г., когато са били уведомени за доклада от 7 май 1991 г. (вж. параграфи 13 и 15 по-горе).

Следователно турските власти на няколко нива са знаели или е би трябвало да знаят, че е налице действителен и непосредствен риск за редица обитатели на района около общинското сметище на Юмрание. Следователно те са имали позитивното задължение по чл. 2 от Конвенцията да предприемат такива превантивни оперативни мерки, които са необходими и достатъчни за защитата на тези лица (вж. параграфи 92-93 по-горе), особено след като са изградили площадката и са разрешили функционирането ѝ, което е довело до въпросния риск.

102.  Въпреки това от доказателствата, представени пред Съда, изглежда, че градският съвет на Истанбул конкретно не само не е предприел необходимите неотложни мерки преди или след 14 март 1991 г., но също така — според твърденията на Съда — се е обявил срещу препоръката във връзка с това, издадена от службата по околна среда към министър-председателя (вж. параграф 15 по-горе). Службата по околна среда е призовала сметището да бъде приведено в съответствие със стандартите, изложени в разпоредби 24-27 от Наредбата за контрол върху твърдите отпадъци, последната от които изрично изисква поставянето на „вертикална и хоризонтална система за дренаж“, позволяваща контролираното изпускане в атмосферата на събралия се газ (вж. параграф 56 по-горе).

103.  Градският съвет отправя възражение също така и срещу последния опит на кмета на Юмрание да поиска чрез съдилищата на 27 август 1992 г. временното затваряне на площадката за събиране на отпадъци. Съветът основава възражението си на факта, че въпросният окръжен съвет няма право да иска затваряне на площадката, тъй като не е положил никакви усилия за обеззаразяването ѝ (вж. параграф 16 по-горе).

Освен на това основание, Правителството се позова също така и на заключенията по делото Chapman, цитирано по-горе, и отправя критики към жалбоподателя, че съзнателно е нарушил закона и е живял в околността на сметището (вж. параграфи 23, 43 и 80 по-горе).

Въпреки това тези аргументи не подлежат на разглеждане поради следните причини.

104.  В конкретния случай Съдът е проучил разпоредбите на вътрешното право във връзка с прехвърлянето на обществена собственост на трети страни в или извън „зоните за благоустрояване и изселване“. Съдът също така изследва и ефекта от различни законодателни инициативи за разширяване на практика на обхвата ratione temporis на Закон № 775 от 20 юли 1966 г. (вж. параграфи 54-55 по-горе).

От тези правни съображения Съдът достига до заключението, че въпреки законовите забрани в сферата на градоустройственото планиране, последователната политика на държавата по отношение на бедните райони насърчава навлизането им в градовете и по този начин признава съществуването им и начина на живот на гражданите, които постепенно са ги изграждали от 1960 г. по свой избор или просто в резултат на тази политика. Тъй като е видно, че тази политика ефективно амнистира нарушаването на градоустройствените разпоредби, включително незаконното заемане на публична собственост, тя вероятно е породила несигурност относно степента на правомощията на административните власти, отговорни за прилагането на мерките, предписани от закона, които следователно не са се считали за предвидими от страна на обществото.

105.  Това тълкуване се потвърждава още повече в конкретния случай от отношението на административните власти към жалбоподателя.

Съдът отбелязва, че в периода между незаконното изграждане на въпросната къща през 1988 г. и инцидента от 28 април 1993, жалбоподателят остава във владение на жилището си, въпреки факта, че по това време позицията му остава предмет на правилата, изложени в Закон № 775, конкретно раздел 18, според който общинските власти са можели да разрушат жилището по всяко време. Всъщност това е предложено от Правителството (вж. параграфи 77 и 80 по-горе), макар че то не успява да покаже, че в конкретния случай съответните власти въобще са имали намерение да предприемат подобни мерки срещу жалбоподателя.

Властите са позволили на жалбоподателя и близките му роднини да живеят напълно необезпокоявано в дома си, в социалната и семейна среда, създадена от тях. Освен това, като се имат предвид конкретните доказателства, представени пред Съда и неоспорени от Правителството, няма причина да се поставя под въпрос твърдението на жалбоподателя, че властите са облагали с местен данък него и други обитатели на бедните квартали на Юмрание и са им предоставяли обществени услуги срещу заплащане (вж. параграфи 11 и 85 по-горе).

106.  При тези обстоятелства за Правителството би било трудно да твърди законно, че небрежност или липса на далновидност могат да бъдат приписани на пострадалите в инцидента от 28 април 1993 г. или да се позове на заключението на Съда по делото Chapman, цитирано по-горе, в което е установено, че британските власти не са били безразлични към незаконните деяния на г-жа Chapman.

За Съда остава да вземе под внимание другите аргументи на Правителството, свързани като цяло с: мащаба на проектите за възстановяване, изпълнявани от градския съвет на Истанбул по това време с цел облекчаване на проблемите, които площадката за събиране на отпадъци в Юмрание е причинила; инвестираните суми, за които се твърди, че са повлияли на начина, който националните власти са избрали за справяне със ситуацията на площадката; и на последно място хуманитарните съображения, за които по това време се твърди, че изключват всякакви мерки, включващи незабавното и пълно разрушаване на бедните райони.

107.  Съдът приема, че не е негова задача да заменя становищата на местните власти със свои собствени относно най-добрата политика, която трябва да се приеме за справяне със социалните, икономическите и градските проблеми в тази част на Истанбул. Следователно Съдът приема аргумента на Правителството, че в тази връзка не може да се налага невъзможна или непропорционална тежест върху властите, без да се представят съображения, по-конкретно относно оперативните избори, които те трябва да направят от гледна точка на приоритети и ресурси (вж. Osman, цитирано по-горе, стр. 3159-60, § 116); това е следствие от широката свобода на преценка от страна на държавите, както и преди е заявявал Съда, в трудни социални и технически области като тази в конкретния случай (вж. Hatton and Others срещу Великобритания [ГО], № 36022/97, §§ 100-01, ЕСПЧ 2003-VIII).

Въпреки това, дори погледнато от тази гледна точка, Съдът не намира аргументите на Правителството за убедителни. Превантивните мерки, които трябва да бъдат предприети съгласно въпросното позитивно задължение, попадат точно в рамките на правомощията, дадени на властите, и може основателно да се разглеждат като подходящи средства за предотвратяване на риска, който е доведен до вниманието им. Съдът счита, че своевременното инсталиране на система за отвеждане на газа в сметището на Юмрание преди ситуацията да стане фатална е можело да бъде ефективна мярка без отклоняване на ресурси на държавата в изключително големи размери в нарушение на чл. 65 от Конституцията на Турция (вж. параграф 52 по-горе) или пораждане на политически проблеми до степента, за която твърди Правителството. Подобна мярка не само е щяла да спази нормативните разпоредби в Турция и общата практика в тази сфера, но също така е щяла да отрази много по-добре хуманитарните съображения, на които се позова Правителството пред Съда.

108.  След това Съдът ще оцени тежестта, която да бъде придадена на проблема във връзка с публичното право на информация (вж. параграф 90 по-горе). В тази връзка съдът отбелязва, че Правителството не е демонстрирало мерки, които са предприети в конкретния случай за предоставяне на информация на обитателите на бедните квартали в Юмрание, която да им позволи да преценят рисковете, които биха могли да възникнат в резултат на направения от тях избор. Във всички случаи Съдът счита, че при липсата на по-практични мерки за избягване на рисковете за живота на обитателите на бедните квартали в Юмрание, дори зачитане на правото на информация не би било достатъчно да освободи държавата от отговорностите ѝ.

109.   Предвид изложеното по-горе, Съдът не намира причина да се поставят под съмнение констатациите на вътрешните следствени органи (вж. параграфи 23, 28 и 78 по-горе; вж. също например, Klaas срещу Германия, решение от 22 септември 1993 г., серия А, № 269, стр. 17, §§ 29-30) и счита, че обстоятелствата, разгледани по-горе, показват, че в конкретния случай отговорността на държавата по чл. 2 възниква в няколко аспекта.

На първо място нормативната база доказва своята неефективност, когато площадката за събиране на битови отпадъци в Юмрание е отворена и функционира, въпреки че не отговаря на съответните технически стандарти и липсва последователна система за наблюдение, която да насърчи отговорните да вземат мерки за осигуряване на адекватна защита на населението и координация и сътрудничество между различните административни органи, така че рисковете, доведени до вниманието им, да не станат сериозни до степен да застрашат живота на хората.

Тази ситуация, изострена от една обща политика, която се оказва безсилна да се справи с общите градоустройствени проблемите и поражда несигурност по отношение на прилагането на законовите мерки, несъмнено е била част от логиката на събитията, довели до трагичния инцидент на 28 април 1993 г., който в крайна сметка отнема живота на обитатели на беден квартал на Юмрание, тъй като държавните служители и власти не са направили нищо в рамките на правомощията си, за да ги защитят от непосредствените и известни рискове, на които са били изложени.

110.  Подобни обстоятелства са основание за нарушение на чл. 2 от Конвенцията в съществения му аспект; твърдението на Правителството във връзка с благоприятния резултат от административните действия, предприети в конкретния случай (вж. параграф 84 по-горе), не е от значение в този случай поради причините, изложени в параграфи 151 и 152 по-долу.

(ii)  Отговорност на държавата във връзка с отговора на съдебните органи, изискан по отношение на смъртните случаи, от гледна точка на процесуалния аспект на чл. 2 от Конвенцията

111.   Съдът счита, че противно на това, което предлага Правителството, също не е необходимо да се разглеждат административните средства за защита, използвани за претендиране на обезщетения (вж. параграфи 37, 39-40, 84 и 88 по-горе) при оценка на отговора на съдебните органи, изискан по конкретното дело, тъй като подобни средства, без значение от резултата, не могат да бъдат взети под внимание за целите на чл. 2 в процесуалния му аспект (вж. параграфи 91-96 по-горе).

112.  Съдът отбелязва още в началото, че наказателноправните процедури в Турция са част от система, която на теория се оказва достатъчна за отстояване на правото на живот във връзка с опасни дейности: в тази връзка, чл. 230 и чл. 455 §§ 1 и 2 от турския Наказателен кодекс се отнасят до небрежност, проявена от страна на държавни служители или власти (вж. параграф 44 по-горе).

Остава да се определи дали мерките, предприети в рамките на наказателноправната система на Турция след инцидента в общинското сметище на Юмрание, са били на практика задоволителни във връзка с изискванията на Конвенцията в този аспект (вж. параграфи 91-96 по-горе).

113.  В тази връзка Съдът отбелязва, че веднага след инцидента на 28 април 1993 г. около 11 ч. преди обяд полицията е пристигнала на мястото и е разпитала семействата на пострадалите. Освен това областната управа на Истанбул създава кризисен щаб, чиито членове посещават площадката в същия ден. На следващия ден, 29 април 1993 г., Министерството на вътрешните работи по своя преценка нарежда започването на административно-следствени действия за определяне на степента на отговорност за инцидента от страна на властите. На 30 април 1993 г. прокурорът на Юскудар започва наказателно-следствени действия. Накрая, официалното следствие приключва на 15 юли 1993 г., когато двамата кметове, г-н Sözen и г-т Öktem, са предадени на наказателния съд.

В съответствие с това може да се счита, че разследващите органи са действали с изключителна бързина (вж. Yaşa, цитирано по-горе, стр. 2439-40, §§ 102-04; Mahmut Kaya, цитирано по-горе, §§ 106-07; и Tanrıkulu v. Turkey [ГО], № 23763/94, § 109, ЕСПЧ 1999-IV) и са демонстрирали старание при установяване на обстоятелствата, довели до инцидента на 28 април 1993 г. и смъртните случаи в резултат на това.

114.  Може да се направи заключение също така, че са идентифицирани отговорните за въпросните събития. В заповед от 21 май 1993 г. въз основа на експертния доклад, чиято валидност не е била оспорена (вж. параграф 24 по-горе), прокурорът прави заключение, че градският съвет на Истанбул следва да носи отговорност поради това, че „не [е] действа[л] достатъчно рано за предотвратяване на техническите проблеми, които вече са били налице при създаването на сметището през 1970 г. и [са] продължили да се увеличават след това и за това, че не е посочил на въпросните окръжни съвети други площадки за събиране на отпадъци, което е длъжен да направи съгласно Закон № 3030“. По-нататък заповедта стига до заключението, че други държавни власти са допринесли да влошаване и удължаване във времето на положението: Окръжният съвет на Юмрание е изпълнил градоустройствен план, който не отговаря на приложимите нормативни документи и не е предотвратил изграждането на незаконни жилища в района; Министерството на околната среда не е спазило Наредбата за контрол върху твърдите отпадъци; а тогавашното Правителство е толерирало разрастването на подобен тип незаконни жилища чрез прокарване на закони за амнистия на обитателите им, на които са предоставени права на собственост.

Следователно прокурорът стига до заключение, че членове 230 и 455 от Наказателния кодекс (вж. параграф 44 по-горе) са приложими по отношение на съответните власти.

115.  Несъмнено административно-следствените органи, упълномощени да образуват наказателно производство (вж. параграф 46 по-горе), само отчасти приемат твърденията на прокурора по причини, които не са известни на Съда и които Правителството никога не е правило опит да обясни.

Всъщност тези органи, чиято независимост вече е оспорвана в редица дела пред Съда (вж. Güleç срещу Турция, решение от 27 юли 1998 г., Доклади 1998-IV, стр. 1732-33, §§ 79-81, и Oğur срещу Турция [ГО], № 21954/93, §§ 91-92, ЕСПЧ 1999-III), в крайна сметка свалят обвиненията срещу Министерството на околната среда и държавните органи (вж. параграфи 29 и 31 по-горе) и искат ограничаване на обвинението до „небрежност“, което прави невъзможно разглеждането на животозастрашаващия аспект на случая.

Въпреки това няма нужда да се засягат тези недостатъци, тъй като е видно, че все пак е образувано наказателно производство в Пето отделение на Наказателния съд на Истанбул и че след като делото е отнесено към него, този съд разполага с пълната юрисдикция да проучи фактите, както сметне за уместно и, когато е възможно, да разпореди допълнителни следствени действия; още повече че решението му  подлежи на разглеждане от Касационния съд.

В тази връзка, от гледна точка на Съда, вместо да се проучи дали е било налице предварително разследване, отговарящо напълно на всички процедурни изисквания, установени за подобни въпроси (вж. параграф 94 по-горе), въпросът, който следва да се прецени, е дали съдебните органи, като пазители на законите за защита на живота на хората, е трябвало да наложат санкции на виновните.

116.  В конкретния случай с решение от 4 април 1996 г. Наказателният съд на Истанбул осъжда въпросните двама кметове да заплатят условни глоби в размер по 610 000 турски лири (сума, по това време равна на близо 9,70 евро), които са отменени, за пропуски поради небрежност при изпълнение на задълженията им по смисъла на чл. 230 § 1 от Наказателния кодекс (вж. параграф 23 по-горе). Пред Съда Правителството се опитва да обясни защо е приложена само тази разпоредба във връзка с двамата кметове и защо те са били осъдени на минималното приложимо наказание (вж. параграф 82 по-горе). Все пак не е работа на Съда да се занимава с подобни въпроси на вътрешното право във връзка с индивидуалната наказателна отговорност, което е от компетенцията на националните съдилища, или да издава осъдителни или оправдателни присъди в този аспект.

Като взима предвид задачата си, Съдът просто би отбелязал, че в конкретния случай единствената цел на въпросното наказателно производство е била да установи дали властите могат да бъдат обвинени в „небрежност при изпълнение на задълженията“ съгласно чл. 230 от Наказателния кодекс, чиито разпоредби по никакъв начин не са свързани с животозастрашаващи деяния или със защитата на правото на живот по смисъла на чл. 2.

Всъщност от решението от 4 април 1996 г. става ясно, че решаващият съд не е намерил причина да се разграничи от мотивите, изложени в заповедта за задържане, издадена от административния съвет, и оставя без отговор въпросите относно възможната отговорност на властите за смъртта на девет роднини на жалбоподателя. Решението от 4 април 1996 г. несъмнено съдържа текстове, които се позовават на смъртните случаи, настъпили на 28 април 1993 г., като на фактически елемент. Това обаче не означава, че е налице признаване на отговорност за неспазване на защитата на правото на живот. Диспозитивът на решението не се произнася по тази точка и освен това не посочва точно, че решаващият съд е обърнал достатъчно внимание на изключително сериозните последици от инцидента; виновните лица в крайна сметка са осъдени да заплатят нищожни глоби, които освен това са отменени.

117.  В тази връзка не може да се твърди, че начинът, по който действа наказателноправната съдебна система на Турция в отговор на трагедията, обезпечава цялата отговорност на държавните служители или власти за ролята им в инцидента и ефективното изпълнение на вътрешноправните разпоредби, гарантиращи зачитане на правото на живот, по-конкретно на възпиращата функция на наказателното право.

118.  Накратко, налага се заключението, че в конкретния случай е налице нарушение на чл. 2 от Конвенцията в процесуалните му аспекти поради липсата, във връзка с фаталния инцидент, възникнал вследствие на опасна дейност, на адекватна защита „по закон“ на правото на живот и неподускане на подобни животозастрашаващи дейности в бъдеще.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

119.  Жалбоподателят твърди, че държавата следва да носи отговорност за пропуските поради небрежност от страна на националните власти, които са довели до загуба на дома му и движимото му имущество, и се оплаква, че не е получил обезщетение за претърпените вреди. Той твърди нарушение на чл. 1 от Протокол № 1, който гласи:

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

120.  Правителството отрича да е имало нарушение в този аспект.

А.  Приложимост: налице ли е било „притежание“

1.  Решението на Съда

121.  Съдът счита, че фактът, че жалбоподателят е заел земя, която принадлежи на Хазната, в продължение на близо пет години, не му дава право, което да се разглежда като „притежание“. Въпреки това счита, че жалбоподателят е бил собственик на конструкцията и прилежащите съоръжения на жилището, което е построил, и на цялата покъщнина и лични принадлежности, които би могъл да притежава в нея, без значение че сградата е издигната в нарушение на закона.

Във връзка с това Съдът стига до заключението, че жилището, построено от жалбоподателя, и неговото и на неговите роднини пребиваване там представляват значителен икономически интерес и че този интерес, който властите са позволили да съществува за дълъг период от време, е довел до „притежание“ по смисъла на правилото, изложено в първото изречение на чл. 1 от Протокол № 1.

2.  Твърдения на изправените пред съда

а)    Правителството

122.  Както и пред Съда, Правителството заяви, че нито незаконното жилище, построено от жалбоподателя, нито факта, че сградата е била разположена на незаконно заета земя, собственост на Хазната, могат сами по себе си да дадат „право на собственост“ или да представляват „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Съгласно вътрешното право никога не е признавано подобно обстоятелство, изрично или с мълчаливо съгласие, като Правителството отбелязва, че жалбоподателят не е бил в състояние на представи документи или нотариални актове в подкрепа на своите твърдения. В тази връзка жалбоподателят се е подвел в позоваването на законите за узаконяване на незаконните жилища, тъй като тези закони по никакъв начин не му дават правото да притежава терен, който е публична собственост, която, съгласно Закона за поземления регистър (Закон № 3402), е неотчуждаема и не може да бъде придобита по давност.

Правителството се позовава на делото Chapman, цитирано по-горе, и изтъква аргумента, че в конкретния случай на Съда не следва да бъде неправомерно внушено от съображения извън изложените пред него правни факти заключение, че действията на жалбоподателя могат да породят материален интерес, гарантиран от чл. 1 на Протокол № 1 — констатация, която ефективно би го поставила извън обхвата на вътрешното право и би го компенсира, че е действал в нарушение на законите.

б)    Жалбоподателят

123.  Жалбоподателят изтъква аргументите, които е представил пред Съда, и като се позовава на предишните си обяснения (вж. параграф 85 по-горе) твърди, че по конкретното дело са налице достатъчно доказателства, подкрепени от явната толерантност на властите и редица недвусмислени административни и законодателни мерки, че всеки отделен жител на бедните квартали на Юмрание е имал възможност да поиска законно право на собственост върху въпросното имущество.

По време на заседанието представителят на жалбоподателя също се позова на Закон № 4706 (вж. параграф 55 по-горе), който тя счита за достатъчен сам по себе си да опровергае аргумента, че никой не може да придобие държавна собственост. Тя също така обяснява, че макар и клиентът ѝ да не е предприел необходимите стъпки, за да се възползва от Закон № 775, нищо не го спира да го направи на по-късен етап, например по новия Закон № 4706.

3.  Преценката на Съда

124.  Съдът подчертава, че концепцията за „притежания“ в първата част на чл. 1 от Протокол № 1 има самостоятелно значение, което не се ограничава до собственост върху физическо имущество и е независимо от формалните класификации във вътрешното право: въпросът, който трябва да бъде разгледан, е дали може да се счита, че обстоятелствата по делото, разглеждани в тяхната съвкупност, са дали право на жалбоподателя на материален интерес, защитен от тази разпоредба (вж., mutatis mutandis, Zwierzyński срещу Полша, № 34049/96, § 63, ЕСПЧ 2001-VI). Във връзка с това както физическото имущество, определени права и интереси, които представляват активи, също могат да се разглеждат като „имуществени права“, а оттам и „притежания“ за целите на тази разпоредба (вж. Iatridis срещу Гърция [ГО], № 31107/96, § 54, ЕСПЧ 1999-II, и Beyeler срещу Италия [ГО], № 33202/96, § 100, ЕСПЧ 2000-I). Концепцията за „притежания“ не се ограничава до „съществуващи притежания“, а може също така да обхване активи, включително вземания, по отношение на които жалбоподателят може да твърди, че той или тя има най-малкото основателно или „легитимно очакване“ за получаване на право на собственост (вж. например Prince Hans-Adam II of Liechtenstein срещу Германия [ГО], № 42527/98, § 83, ЕСПЧ 2001-VIII).

125.  Не е оспорвано пред Съда, че жилището на жалбоподателя е издигнато в нарушение на градоустройствените планове на Турция и не е отговаряло на съответните технически стандарти, или че заеманият терен принадлежи на Хазната. Въпреки това страните не са съгласни по отношение на това дали жалбоподателят е бил в „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1.

126.  На първо място във връзка със земята, върху която е построена въпросната сграда, обитавана до инцидента на 28 април 1993 г., жалбоподателят заявява, че нищо никога не го е възпрепятствало да предприеме стъпки за придобиване на собственост върху терена съгласно съответната процедура.

Въпреки това Съдът не може да приеме този до известна степен спекулативен аргумент. Всъщност при липсата на подробна информация от страните, не е в състояние да установи дали квартал Казим Карабекир е бил действително включен в плана за модернизиране на бедните квартали, за разлика от случая с квартал Хакъмбашъ (вж. параграф 11 по-горе), и дали жалбоподателят е отговорил на официалните изисквания съгласно действащото градоустройствено законодателство през въпросния период за придобиване на земя публична собственост, заемана от него (вж. параграф 54 по-горе). Във всички случаи жалбоподателят признава, че никога не е предприемал административни стъпки за тази цел.

При тези обстоятелства Съдът не може да направи заключение, че надеждата на жалбоподателя да притежава въпросната земя, която един ден да му бъде прехвърлена, представлява иск, за който е достатъчно установено, че е изпълним в съдилищата, а оттам и обособено „притежание“ по смисъла на съдебната практика на Съда (вж. Kopecký срещу Словакия [ГО], № 44912/98, §§ 25-26, ЕСПЧ 2004-IX).

127.  По отношение на самото жилище на жалбоподателя обаче се прилагат различни съображения.

В тази връзка е достатъчно за Съда да се позове на аргументите, изложени по-горе, които го водят до заключението, че държавните власти са толерирали действията на жалбоподателя (вж. параграфи 105-06 по-горе). Тези аргументи са явно валидни в контекста на чл. 1 от Протокол № 1 и подкрепят заключението, че властите също са приели де факто, че жалбоподателят и близките му роднини са имали материален интерес по отношение на жилищата и движимите си вещи.

128.  От тази гледна точка Съдът не може да приеме критиките към тях за нередности (вж. параграф 122 по-горе), за които съответните власти са били в течение в продължение на почти пет години.

Съдът без съмнение приема, че свободата на преценка, обхващаща множество местни фактори, е присъща на избора и изпълнението на градоустройствените и държавните политики на планиране и мерките, произтичащи от тях. Въпреки това при проблем като този, възникнал по конкретното дело, властите не могат законно да се позоват на свободата на преценката си, която по никакъв начин не ги освобождава от правото им да действат добросъвестно по подходящ и най-вече последователен начин.

Това не е така в този случай, тъй като несигурността, създала се в турското общество по отношение на прилагането на законите за ограничаване на незаконните населени места, със сигурност не е дала повод на жалбоподателя да счита, че ситуацията по отношение на жилището му има възможност да се промени изведнъж.

129.  Съдът счита, че имущественият интерес на жалбоподателя по отношение на неговото жилище е бил от достатъчно естество и достатъчно приет като представляващ материален интерес, а оттам и като „притежание“ по смисъла на правилото, изложено в първото изречение на чл. 1 от Протокол № 1, която разпоредба следователно е приложима в този аспект на жалбата.

Б.  Съответствие

1.  Решението на Съда

130.  Съдът, след като изтъква ключовата важност на правото, залегнало в чл. 1 от Протокол № 1, счита, че истинското, ефективно упражняване на това право не зависи само от задължението на държавата да не се намесва и може да наложи положителни мерки за защита.

В тази връзка Съдът твърди, че поведението на административните органи, изразено в непредприемане на всички необходими мерки за избягване на риска от взрив на метан, а оттам и причиняване на свлачище, също е в противоречие с изискването за „практическа и ефективна“ защита на правото, гарантирано по чл. 1 от Протокол № 1.

Съдът счита, че подобна ситуация представлява явно нарушение на правото на жалбоподателя на мирно „притежание“ и следва да се разглежда като „намеса“, която явно не се оправдава с чл. 1 от Протокол № 1, като се вижда, че пропуските поради небрежност на властите, които са довели до лишаване от притежание в настоящия случай, са нарушили административното и наказателното законодателство на Турция.

2.  Твърдения на изправените пред съда

а)    Правителството

131.  Правителството обръща внимание на Съда върху факта, че в решението си от 18 юни 2002 г., отделението не е могло да цитира нито един прецедент, в който е установено, че държавата има позитивно задължение в ситуация, сходна с тази, свързана с жалбата на жалбоподателя. Според изложеното от Правителството е достойно за съжаление, че при достигане до заключенията си Съдът е избрал да се позове на случай, в който не е налице признато право на собственост.

Правителството изтъква, че подобно заключение е равносилно на критика към турските власти за въздържането им въз основа на хуманитарни съображения от разрушаване на къщата на жалбоподателя и за това, че не са подозирали, че това решение ще се тълкува като скрито признаване на право на собственост, което от законова гледна точка е нищожно.

Във всички случаи Правителството счита, че жалбоподателят не може да твърди, че е жертва на нарушение на чл. 1 от Протокол № 1, тъй като административните власти са му предоставили материално обезщетение за имуществени вреди и му е било осигурено субсидирано жилище на ниска цена.

б)    Жалбоподателят

132.  Твърденията на жалбоподателя пред Съда се позовават на делото Chapman, цитирано по-горе. Той счита, че в този случай Съдът е разгледал ситуацията на лице, което съзнателно е пренебрегнало получените предупреждения и законно наложените наказания с оглед защитата на екологичните права на другите. Обстоятелствата по настоящото дело са твърде различни, тъй като Правителството е критикувано точно заради бездействието или небрежността при прилагане на закона от страна на властите.

3.  Преценката на Съда

133.  Съдът счита, че сложността на фактическата и правната позиция по проблема в конкретния случай не позволява той да попадне в една от категориите, включени във второто изречение на първия параграф или във втория параграф на чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Beyeler, цитирано по-горе, § 98), като освен това се има предвид, че жалбоподателят се оплаква не от действието, а от бездействието на държавата.

Следователно Съдът счита, че следва да разгледа делото предвид основното правило в първото изречение на първия параграф, което излага правото на мирно ползване на притежания.

134.  В тази връзка Съдът препотвърждава принципа, който вече е установен по същество по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Bielectric S.r.l. срещу Италия (РД), № 36811/97, 4 май 2000 г.). Автентичното и ефективно упражняване на правото, гарантирано от тази разпоредба, не зависи само от задължението на държавата да не се намесва, но може и да изисква позитивни мерки за защита, особено когато е налице пряка връзка между мерките, които даден жалбоподател законно може да очаква от властите, и ефективното ползване от негова страна на притежанието му.

135.  В настоящия случай няма съмнение, че причинно-следствената връзка, установена между грубата небрежност от страна на държавата и загубата на човешки живот, се прилага също и за разрушаването на дома на жалбоподателя. От гледна точка на Съда извършеното нарушение не съставлява „намеса“, а нарушаване на позитивно задължение, тъй като държавните служители и власти не са направили нищо в рамките на правомощията си, за да защитят имуществените интереси на жалбоподателя.

В твърдението, че турските власти не могат да бъдат критикувани заради въздържането им от разрушаване на къщата на жалбоподателя поради хуманитарни съображения (вж. параграфи 80 и 131 по-горе), изявленията на Правителството се явяват насочени към въпроса за „легитимната цел“ за целите на параграф 2 на чл. 1 от Протокол № 1.

136.  Съдът все пак не може да приеме този аргумент и поради същите по същество причини като тези, представени по отношение на жалбата за нарушение на чл. 2 (вж. параграфи 106-08 по-горе), констатира, че позитивното задължение по чл. 1 от Протокол № 1 изисква от националните власти да предприемат същите практически стъпки, изложени по-горе, за предотвратяване разрушаването на къщата на жалбоподателя.

137.  Тъй като е ясно, че не са предприети никакви подобни стъпки, за Съда остава да се обърне към твърдението на Правителството, че жалбоподателят не може да се обявява за жертва на нарушение на неговото право на мирно притежание, тъй като е бил обезщетен материално за претърпени имуществени вреди и е бил в състояние да придобие субсидирано жилище при много благоприятни условия.

Съдът не се съгласява с това твърдение. Дори ако се предположи, че преференциалните условия, при които въпросният апартамент е бил продаден, до голяма степен компенсират резултата от наблюдаваното бездействие в конкретния случай, те все пак не могат да се разглеждат като подходящо обезщетение за вредите, претърпени от жалбоподателя. В тази връзка каквито и предимства да е получил жалбоподателя, това не означава, че той губи статута си на „жертва“, особено поради факта, че в сделката за продажба и в другите свързани документи по случая няма нищо, което да води до признаване от страна на властите на нарушение на правото му на мирно притежание (вж., mutatis mutandis, Amuur срещу Франция, решение от 25 юни 1996 г., Доклади 1996-III, стр. 846, § 36 и Dalban срещу Румъния [ГО], № 28114/95, § 44, ЕСПЧ 1999-VI).

Във връзка с обезщетението за претърпени имуществени вреди, достатъчно е да се отбележи, че сумата все още не е платена, макар че е постановено окончателно решение (вж. параграф 42 по-горе), който факт не може да се разглежда като нищо друго освен като намеса в упражняването на правото на събиране на вземане, което е било потвърдено и което е също така гарантирано по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Antonakopoulos and Others срещу Гърция, № 37098/97, § 31, 14 декември 1999 г.).

Въпреки това Съдът счита, че не е необходимо да разглежда този въпрос служебно, като взема предвид преценката си по чл. 13 от Конвенцията.

138.  Следователно в конкретния случай е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

III.  ТВЪРДЕНИЕ ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

139.  Жалбоподателят твърди, че вътрешните средства за правна защита, на които е разчитал, са го подвели. Неефективността им е породила нарушение на чл. 13 от Конвенцията, който гласи:

„Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

140.  Правителството оспорва това оплакване, като изтъква резултатите от наказателното и административното производство на национално ниво.

А.  Решението на Съда

141.  Съдът счита, че заключението му относно оплакванията на жалбоподателя по чл. 2 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1 обезсмислят разглеждането отново в контекста на чл. 13 на неговите твърдения за недостатъци в наказателното и административното производство. В конкретните обстоятелства по делото, нито наказателното производство, нито административно-правните действия отговарят на процесуалните задължения по чл. 2 или доказват, че могат да предоставят подходящо обезщетение за оплакванията на жалбоподателя. На първо място наказателното производство е проведено по начин, който е изместил вниманието от всички важни животозастрашаващи аспекти по делото към определянето на това дали кметовете могат да носят отговорност за „небрежност, проявена при изпълнение на задълженията им“. Второ, обезщетението, присъдено на жалбоподателя от административния съд, не отговаря на реалната му загуба. На последно място, освен че производството е продължило неоснователно дълго време, обезщетението, присъдено на жалбоподателя, в действителност никога не е било изплатено.

Б.  Становища на страните

1.  Правителството

142.  Правителството оспорва критиките на Съда относно наказателното производство, образувано срещу кметовете. Изтъкнато е, че националните власти сами определят съществото на наказателните обвинения, които се повдигат срещу обвиняемите. Също така в компетенциите на Съда в Страсбург не попада поставянето под въпрос на присъдата, постановена от националния съд въз основа на доказателства, представени пред него, освен ако няма намерение да я замени със считана за правилна присъда. Правителството отбелязва, че нито Конвенцията, нито съдебната практика във връзка с нея отправят принуда към властите да издадат осъдителна присъда за обвиняемия. Твърдението на Съда, че издадената присъда срещу кметовете е равносилна на почти пълното им оневиняване, пренебрегва тази точка и преценката на националните власти за класификация на наказателните обвинения предвид обстоятелствата на конкретния случай, включително ситуации като тази по настоящото дело, при която жалбоподателят никога не е подавал оплакване, че кметовете са виновни за незаконно отнемане на живот поради небрежност.

143.  Според Правителството същите съображения за „четвърта инстанция“ важат за решението, издадено от административния съд във връзка с иска за обезщетение от страна на жалбоподателя. Присъдената сума в действителност е съществена, като се има предвид, че жалбоподателят е бил обезщетен с жилище при много благоприятни условия. Всъщност той е извлякъл полза от новото си жилище на първо място като го е отдал под наем за сумата от 48,46 щатски долара на месец, спрямо 17,50 долара, които е плащал на властите, а след това като го е продал за 20 000 германски марки — цена, която далеч надвишава стойността на дома, когато му е бил предоставен (125 000 000 турски лири). По-нататък Правителството твърди, че противно на констатациите на Съда, искът за обезщетение е бил разгледан в разумен срок и със сигурност в много по-кратък срок от този например по делото Calvelli and Ciglio (цитирано по-горе), където Съдът констатира, че период от шест години и три месеца, през който е разглеждан граждански иск за причиняване на смърт поради небрежност, не представлява нарушение по чл. 2. Освен това жалбоподателят не е търсил начини да събере присъдената му сума.

2.  Жалбоподателят

144.  По същество жалбоподателят е съгласен със заключенията на Съда относно недостатъците, открити от него в наказателното и административното производство. Въпреки това той твърди, че неефективността на тези производства също така представлява нарушение на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 2 и чл. 1 от Протокол № 1.

В.  Преценката на Съда

1.  Принципи, приложими в конкретния случай

145.  Член 13 от Конвенцията изисква вътрешноправните системи да осигурят ефективни средства, даващи право на компетентния национален орган да се фокусира върху съществото на „защитими“ жалби по Конвенцията (вж. Z and Others срещу Великобритания [ГО], № 29392/95, § 108, ЕСПЧ 2001-V). Целта му е да предостави средства, с които лицата да получават подходящо обезщетение на национално равнище за нарушения на правата им по Конвенцията, преди да задействат международните механизми за подаване на жалба пред Съда (вж. Kudła срещу Полша [ГО], № 31210/96, § 152, ЕСПЧ 2000-XI).

146.  Въпреки това гаранциите, които дава чл. 13, не стигат дотам да изискват конкретна форма на правна защита, като на Договарящите държави се дава свобода на преценка в изпълнението на техните задължения по тази разпоредба (вж. например Kaya срещу Турция, решение от 19 февруари 1998 г., Доклади 1998-I, страници 329-30, § 106).

147.  Естеството на въпросното право оказва влияние върху вида правна защита, който държавата следва да предостави по чл. 13. Когато се твърди за нарушения на правата, описани в чл. 2, обезщетението за имуществени и неимуществени вреди по принцип трябва да бъде възможно като част от обхвата на наличното обезщетение (вж. Paul and Audrey Edwards, цитирано по-горе, § 97; Z and Others срещу Великобритания, цитирано по-горе, § 109; и T.P. and K.M. срещу Великобритания [ГО], № 28945/95, § 107, ЕСПЧ 2001-V).

От друга страна, както Съдът отбеляза по-горе (вж. параграф 96), нито чл. 13, нито друга разпоредба на Конвенцията гарантират на жалбоподателя правото да гарантира наказателно преследване и обвинение срещу трета страна или правото на „лично възмездие“ (вж. Perez, цитирано по-горе, § 70).

148.  Вярно е, че е констатирано нарушение на чл. 13 по дела, които включват твърдения за незаконно отнемане на живот от или с мълчаливото съгласие на представители на силите за сигурност (вж. например съдебната практика по делото Kılıç, цитирано по-горе, § 73) поради липсата на пълно и ефективно разследване, което да може да доведе до идентифициране и наказване на виновните  (вж. Kaya, цитирано по-горе, pp. 330-31, § 107). Въпреки това следва да се отбележи, че подобни случаи, породени от конфликта в Югоизточна Турция през деветдесетте години на миналия век, се характеризират с липсата на каквото и да било разследване на твърденията на жалбоподателите че техен близък роднина е убит незаконно от службите за сигурност или е починал при съмнителни обстоятелства.

Тъкмо този елемент води Съда до заключението, че жалбоподателите в тези случаи са лишени от ефективни правни средства защита, тъй като не са имали възможността да установят вина за съответните инциденти и оттам да потърсят подходящо обезщетение било то чрез иск за присъединяване към наказателно производство като встъпила страна, било чрез граждански или административни производства. С други думи е налице тясна процесуална и практическа връзка между наказателното разследване и средствата за защита, достъпни за жалбоподателите в правната система като цяло (вж. например Salman ОGC], № 21986/93, § 109, ЕСПЧ 2000-VII).

Въпреки това според Съда и от гледна точка на интересите на семейството на починалите и правото на ефективна защита, от посочената по-горе съдебна практика не следва неизбежно нарушение на чл. 13, ако наказателното разследване или последвалия в резултат на това процес не изпълнят процесуалното задължение на държавата по чл. 2, обобщено например в Hugh Jordan, цитирано по-горе (вж. параграф 94).

Това, което е от значение, е отражението на неизпълнението от страна на държавата на процесуалното задължение по чл. 2 относно достъпа на семейството на починалите до други налични и ефективни средства за установяване на вина от страна на държавните служители или органи за действия или бездействия, довели до нарушаване на правата им по чл. 2 и, когато е възможно, получаване на обезщетение.

149.  Съдът се е произнасял, че във връзка с фатални инциденти, произтичащи от опасни дейности, които попадат под отговорността на държавата, чл. 2 изисква от властите да проведат разследване по своя инициатива, като отговорят на определени минимални условия, на причината за настъпила смърт (вж. параграфи 90 и 93-94 по-горе). Съдът отбелязва още, че без подобно разследване въпросното лице може да няма възможност да използва наличните му средства за получаване на обезщетение, предвид обстоятелството, че знанията, необходими за изясняване на факти като тези в случая, често са единствено в ръцете на държавните служители или органи.

Като се имат предвид тези съображения, задачата на Съда по чл. 13 в конкретния случай е да определи дали ползването на ефективно средство за защита от жалбоподателя е било осуетено поради начина, по който властите не са спазили процесуалното си задължение по чл. 2 (вж. mutatis mutandis, Aksoy срещу Турция, решение от 18 декември 1996 г., Доклади 1996-VI, стр. 2286, § 95; Aydın срещу Турция, решение от 25 септември 1997 г., Доклади 1997-VI, стр. 1895-96, § 103; и Kaya, цитирано по-горе, страници 329‑30, § 106).

2.  Приложение на тези принципи в конкретния случай

а)    По отношение на жалбата по чл. 2 от Конвенцията

150.  Съдът вече разгледа различните процедури в Турция и достигна до заключението, че в настоящия случай правото на живот е отстоявано по неправилен начин чрез производството, образувано от публичните власти по наказателното законодателство, въпреки констатациите на официалното разследване, които установяват фактите и разкриват отговорните за инцидента от 28 април 1993 г. (вж. параграфи 113-14 по-горе).

Въпреки това, с оглед на адекватността и констатациите на тези следствени действия, Съдът счита, че жалбоподателят е имал възможност да се ползва от наличните правни средства за защита по турското право, за да получи обезщетение.

151.  На 3 септември 1993 г., няколко месеца след приключване на разследването (вж. параграф 29 по-горе) жалбоподателят, представляван от адвокат, решава да съди четири държавни органа в административните съдилища, като твърди, че е претърпял имуществени и неимуществени вреди във връзка със смъртта на девет негови близки роднини и загубата на къщата и домашното му имущество. Ефективността на това средство не зависи от изхода на висящото наказателно производство, нито достъпът до него е бил възпрепятстван от действия или бездействия от страна на властите (вж. Kaya, цитирано по-горе, стр. 329-30, § 106).

Административните съдилища, занимаващи се със случая, безспорно са били оправомощени да преценят установените до момента факти, да установят отговорността за въпросните събития и да постановят изпълнимо решение. Административноправното средство за защита, използвано от жалбоподателя, на пръв поглед е било достатъчно да изпълни същността на жалбата си във връзка със смъртта на девет негови роднини и е било в състояние да му предложи адекватно обезщетение за нарушаването на чл. 2, констатирано по-горе (вж. параграф 118 по-горе; вж. също Paul and Audrey Edwards, цитирано по-горе, § 97 и Hugh Jordan, цитирано по-горе, §§ 162-63).

Все пак  остава да бъде разгледан въпросът дали това средство е било ефикасно и на практика в обстоятелствата по настоящото дело.

152.  Голямата камара споделя извода на Съда, че това не е така. Тя одобрява различните критики, отправени от Съда, относно неефективността на процедурите по обезщетяване (вж. параграф 76 по-горе) и също както Съда счита за решаващо, че обезщетението за вредите, нанесени на жалбоподателя — единствено във връзка с неимуществените вреди в резултат на загубата на негови близки роднини — в действителност никога не му е било изплатено.

В тази връзка е от значение съдебната практика на Съда, според която правото на правосъдие, гарантирано от чл. 6, защитава и изпълнението на окончателни правнообвързващи съдебни решения, което в правовите държави не може да остане неосъществено във вреда на страна по делото (вж. например Hornsby срещу Гърция, решение от 19 март 1997 г., Доклади 1997-II, стр. 510‑11, § 40 и Immobiliare Saffi срещу Италия [ГО], № 22774/93, § 66, ЕСПЧ 1999-V). Съдът не получи удовлетворително обяснение защо присъденото обезщетение не е било изплатено. Съдът счита, че жалбоподателят не може да бъде упрекван за това, че не е предприел лично стъпки за изпълнение на решението, като се има предвид времето, за което административният съд се е произнесъл по иска му за обезщетение, и фактът, че върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди не са се начислявали лихви за забава. Навременното плащане на окончателното обезщетение за претърпяната трагедия трябва да се счита за съществен елемент на защитата по чл. 13 за опечален съпруг и баща (вж., mutatis mutandis, Paul and Audrey Edwards, цитирано по-горе, § 101).

Въпреки че Правителството е оспорило заключението на Съда, че производството следва да е приключило по-бързо, Голямата камара също така констатира, че период от четири години, единадесет месеца и десет дни за достигане до решение е признак за липса на усърдие от страна на националния съд, особено от гледна точка на болезненото положение на жалбоподателя. В крайна сметка от решението от 30 ноември 1995 г. става ясно, че националният съд се е позовал изцяло на поръчаната от прокурора експертиза. Въпреки това докладът е бил достъпен още през месец май 1993 г. (вж. параграф 23 по-горе).

153.  За Съда тези съображения са достатъчни за заключението, че административното производство не е предоставило на жалбоподателя ефективна компенсация за това, че държавата не е успяла да опази живота на близките му роднини.

154.  Правителството обаче обвинява жалбоподателя, че не е положил усилия да вземе ефективно участие в посоченото по-горе наказателно производство, за да отправи исковете си и да търси обезщетение (вж. параграф 83 по-горе). След като разгледа разпоредбите на турското законодателство относно заявленията за присъединяване като встъпила страна (вж. параграфи 17 и 48 по-горе), Съдът приема, че тази възможност, като част от наказателното производство, следва по принцип да бъде взета под внимание за целите на чл. 13.

Въпреки това Съдът счита, че в конкретния случай жалбоподателят, който решава да се възползва от административноправно средство, което изглежда е било ефективно и в състояние да предостави пряко обезщетение за ситуацията във връзка с неговата жалба, не може да бъде критикуван за това, че не е потърсил обезщетение в наказателните съдилища (вже. mutatis mutandis, Manoussakis and Others срещу Гърция, решение от 26 септември 1996 г., Доклади 1996-IV, стр. 1359-60, § 33 и Aquilina срещу Малта [ГО], № 25642/94, § 39, ЕСПЧ 1999-III) — средство, което във всички случаи не може да се използва при вече предявен иск за претърпени вреди (вж. параграф 48 по-горе).

155.  Накратко налице е нарушение на чл. 13 от Конвенцията по отношение на жалбата по чл. 2.

б)    По отношение на жалбата по чл. 1 от Протокол № 1

156.  Съдът отбелязва, че в административното производство, разгледано по-горе, жалбоподателят е получил и обезщетение за разрушаване на покъщнината му, с изключение на домакинските електроуреди, за които националният съд счита, че не може да е притежавал (вж. параграф 40 по-горе). Съдът счита, че не следва да коментира размера на обезщетението, присъдено от националния съд, или начина, по който е направил преценката си. Както вече беше отбелязано, факт е, че решението за обезщетение се е забавило и че такова не е било изплатено. Впоследствие на жалбоподателя е отказана ефективна защита за твърденията му за нарушение на правото му по чл. 1 от Протокол № 1.

Макар да е вярно, че Правителството е изискало от Съда да вземе под внимание преимуществото, предоставено на жалбоподателя чрез осигуряването на субсидирано жилище, Съдът счита, че това е въпрос по чл. 41 от Конвенцията. Във всички случаи, доколкото за тези преимущества е доказано невъзможно да променят статута на жалбоподателя като жертва на твърдяно нарушение по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. параграф 137 по-горе), те не могат да го лишат от правото му на ефективна защита за получаването на обезщетение за твърдяното нарушение.

157.  Предвид посочените по-горе причини Съдът счита, че е налице нарушение и на чл. 13 от Конвенцията по отношение на жалбата по чл. 1 от Протокол № 1.

IV.  ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 6 И ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

158.  Жалбоподателят се оплаква от прекомерната продължителност на производството пред административния съд и твърди, че то не може да се счита за справедливо, предвид предубеденото решение, с което завършва. Той се позовава на чл. 6 § 1 от Конвенцията, който в приложимата си част гласи:

„Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения..., има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. ... “

Накрая жалбоподателят се оплаква, че обстоятелствата по делото също са нарушили правото му на неприкосновеност на личния и семейния му живот съгласно чл. 8 от Конвенцията, приложимата част от който гласи:

„1.  Всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот ...

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

159.  Правителството възразява, че тези оплаквания са явно необосновани и изтъква, че на турските власти не могат да бъдат приписани нито липса на старание, нито вмешателство във връзка с разпоредбите, на които се позовават.

160.  С оглед на обстоятелствата по настоящото дело и на съображенията, по които Съдът намери нарушение на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 1 от Протокол № 1 (вж. параграф 156 по-горе), Съдът счита, че не е необходимо да де разглежда делото и в светлината на чл. 6 § 1 (вж., mutatis mutandis, Immobiliare Saffi, цитирано по-горе, § 75).

Същото важи и за жалбата по чл. 8 от Конвенцията, която се отнася до същите факти, разгледани по чл. 2 и чл. 1 от Протокол № 1. Като взема предвид констатациите си за нарушение на тези разпоредби, Съдът счита, че не е необходимо жалбите да се разглеждат поотделно.

V. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

161.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

А.  Вреди

1.  Становищата на страните

а)    Жалбоподателят

162.  Пред Съда, жалбоподателят потвърждава отново исковете си, които е предявил пред Камарата. Той предявява искове съответно за:

(i)  2 000 щатски долара (щ.д.) за разноски по погребението на деветимата му роднини, които са починали;

(ii)  100 000 щ.д. за загубена финансова подкрепа в резултат на смъртта на неговата съпруга и наложницата му, които са работили като чистачки на дневни договори;

(iii)  150 000 щ.д. за загубена финансова подкрепа, която биха му донесли седемте му деца, ако са останали живи;

(iv)  50 000 щ.д. за загубена финансова подкрепа за оцелелите му трима сина заради смъртта на тяхната майка;

(v)  98 000 щ.д. за разрушаването на жилището и движимото му имущество.

Жалбоподателят също така, от свое име и от името на трите си оцелели деца, отправя иск в размер на 800 000 щ.д. за претърпени неимуществени вреди.

б)    Правителството

163.  Като основно твърдение Правителството изтъква, че в конкретния случай не е необходимо никакво обезщетение. При условията на евентуалност Правителството иска от Съда да отхвърли исковете на жалбоподателя, които счита за прекомерни и основаващи се на условни разчети.

Във връзка с имуществените вреди Правителството твърди, че изрезка от вестник не може да се използва като основание за иск за погребални разноски. Във връзка с твърдяната загуба на финансова подкрепа Правителството се ограничава до твърдението, че искът е чисто спекулативен.

Във връзка с жилището и движимото имущество, Правителството изтъква, че жалбоподателят не е представил никакви доказателства в подкрепа на иска си. Като изтъква факта, че жалбоподателят никога не е придобивал право на собственост върху въпросното негово жилище, Правителството подчертава, че му е бил предложен много по-удобен апартамент в района на Алибейкьой за сума, която по това време е била равна на 9 237 щ.д. (9 966 евро), само една четвърт от които е била платена незабавно. В тази връзка Правителството представя примери на обяви за подобни апартаменти в този район на цени средно между 11 000 000 000 и 19 000 000 000 турски лири (съответно около 7 900 евро и 13 700 евро). Във връзка с движимите вещи Правителството представя каталози на подобни артикули и изтъква нуждата да се вземе предвид обезщетението, присъдено от административния съд по тази част.

Във връзка с неимуществените вреди, Правителството заявява, че искът е прекомерен и е вероятно да доведе до незаконно обогатяване, което противоречи на чл. 41 от Конвенцията. В тази връзка Правителството отправя обвинение срещу жалбоподателя, че съзнателно не е изискал изплащане на обезщетението, присъдено му от административния съд по тази част, с надеждата да увеличи шансовете си да му бъде присъдена по-голяма сума от Съда.

2.  Решението на Съда

164.  Като отсъжда по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателя да се изплати обезщетение в размер на 21 000 евро за имуществени вреди и 133 000 евро за неимуществени вреди, като взема предвид страданието, което несъмнено е преживял в резултат на незадоволителния отговор от страна на турската съдебна система във връзка с настъпилите смъртни случаи и страданията, които са понесли трите му оцелели деца.

3.  Преценката на Съда

165.  Съдът констатира нарушение на правото на защита на живот, залегнало в чл. 2 от Конвенцията и на правото на мирно ползване на притежание, защитено в чл. 1 от Протокол № 1. Съдът също така констатира нарушение на правото на правно средство за защита съгласно чл. 13 от Конвенцията във връзка с двете жалби.

а)    Имуществени вреди

166.  Както и Съдът преди това, Голямата камара отбелязва, че жалбоподателят несъмнено е претърпял загуби в резултат на констатираните нарушения и е налице явна причинно-следствена връзка между тези нарушения и твърдените имуществени вреди, което може да включва обезщетение за загуба на източници на доход (вж. Salman, цитирано по-горе, § 137 и Z and Others срещу Великобритания, цитирано по-горе, § 119). Въпреки това обаче нито един от исковете на жалбоподателя по тази част не е бил надлежно документиран. Твърдените вреди включват компоненти, които не могат да бъдат изчислени точно или са основани на толкова ограничени доказателства, че всяка оценка несъмнено би довела до известна спекулация (вж., наред с други източници, Sporrong and Lönnroth срещу Швеция (чл. 50), решение от 18 декември 1984 г., серия A № 88, стр. 14-15, § 32 и Akdivar and Others срещу Турция (чл. 50), решение от 1 април 1998 г., Доклади 1998-II, стр. 718, § 19).

Следователно Съдът ще извърши оценка по справедливост на исковете на жалбоподателя по отношение на имуществените вреди, като вземе под внимание цялата налична информация съгласно изискванията на чл. 41.

167.  Във връзка първо с възстановяването на погребалните разноски, жалбоподателят е представил статия от ежедневника Sabah, брой от 9 април 2001 г., според която друг пострадал от инцидента на 28 април 1993 г., г-н C. Öztürk, е трябвало да заплати 550 000 000 турски лири за погребението на жена си и четирите си деца. Правителството оспорва доказателствената стойност на тази информация, но не предоставя други доказателства за изясняване на проблема.

Съдът счита, че този иск не е неоснователен, тъй като жалбоподателят е трябвало да погребе девет свои близки роднини. Следователно Съдът присъжда пълната сума, претендирана по тази част, а именно 2 000 щатски долара.

168.  По отношение на твърдяната загуба на финансова издръжка, във връзка с този иск не са представени никакви подробни данни. Въпреки това Голямата камара се съгласява с позицията на Съда, че в конкретния случай всеки член на домакинството по един или друг начин е участвал, дори и непряко, в издръжката на всички, макар че перспективата за бъдеща финансова подкрепа от страна на седемте непълнолетни деца, които загиват при инцидента, изглежда твърде далечна.

Като взе предвид всичко това, Съдът счита, че по тази част следва да бъде присъдена обща сума в размер на 10 000 евро.

169.  Във връзка с твърдяната загуба в резултат на разрушаването на жилището на жалбоподателя, Съдът отбелязва още в началото, че при липсата на доказателства, исканата сума е твърде голяма. В тази връзка Съдът счита, че икономическият интерес, който придобитото от жалбоподателя субсидирано жилище може да представлява, следва да бъде отчетен при оценката на вредите (вж. параграф 156 по-горе), макар че тази задача се усложнява от постоянните промени в обменния курс и инфлацията в Турция, както и от сделките на жалбоподателя във връзка с апартамента му (вж. параграф 30 по-горе).

Оценката на Отделението се основава на предположението, че стойността на жилището на жалбоподателя, което е било разрушено, възлиза на 50% от цената на приемливо жилище, предлагано по същото време от градския съвет на Истанбул и района на Чобанчешме. В тази връзка Голямата камара отбелязва, че съгласно списък, изготвен на 20 март 2001 г. от градския съвет, последният е предлагал жилища в района на Чобанчешме на стойност около 10 400 000 000 турски лири, които към тази дата се равняват на 11 800 евро.

Отделно от тази информация Съдът отбелязва, отново въз основа на свои — изцяло приблизителни — изчисления, че на 13 ноември 1993 г., когато е подписан договорът за покупко-продажба на апартамента на жалбоподателя, договорената цена от 125 000 000 турски лири се е равнявала на около 8 500 евро, една четвърт от които (2 125 евро) е изплатена веднага. Остатъкът (в размер, равняващ се на 6 375 евро) е трябвало да се изплати на 120 месечни вноски от по 732 844 турски лири. Към 13 ноември 1993 г. месечните вноски са се равнявали на около 53 евро. Въпреки това на 24 март 1998 г., датата, на която жалбоподателят обещава да продаде апартамента си на Е.В., месечните вноски възлизат само на 3 евро. Съгласно изчисленията въз основа на обменните курсове в периода между 13 ноември 1993 г. и 24 март 1998 г., средната стойност на вноските е била около 15 евро. Тъй като няма причини да се счита, че жалбоподателят е продължил да изплаща вноските след 24 март 1998 г., може да се предположи, че към тази дата той е изплатил, освен първоначалната вноска, равностойността на около 780 евро на месечни вноски за покупката на апартамента, което възлиза общо на около 3 000 евро — сума, значително по-ниска от първоначалната стойност на апартамента.

Следва да се има предвид също, че поне от февруари 1995 г., ако не и преди тази дата, въпросният апартамент е бил отдаден под наем на лице с инициали H.Ö. срещу месечен наем в размер на 2 000 000 турски лири (около 41 евро). За периода от тридесет и седем месеца, през който апартаментът е бил отдаван под наем до 24 март 1998 г., когато е подписан предварителният договор за продажба, жалбоподателят предполагаемо е получил минимум около 1 500 евро от наем, като за същия период от време е трябвало до изплаща само 550 евро като месечни вноски.

Освен това при подписване на предварителния договор за продажба на апартамента, жалбоподателят е получил 20 000 германски марки от Е.В.; тази сума, равняваща се към този момент на 10 226 евро е значително по-висока всяка сума, която жалбоподателят е трябвало да плати, за да закупи апартамента си.

Предвид изложеното по-горе, като допуска, че пазарната стойност на жилището на жалбоподателя може да се оцени съгласно критерия, приет от Отделението, и че жалбоподателят вероятно е изразходил определена сума за жилищно настаняване за периода, през който апартаментът му е бил отдаван под наем, все пак няма причина Съдът да стигне до заключение, че тези обстоятелства са довели до загуба, която е по-голяма от печалбата, която жалбоподателят предполагаемо е получил при реализиране на сделките във връзка с апартамента му.

Следователно няма нужда жалбоподателят да получи обезщетение за разрушаването на жилището му, като констатирането на нарушение само по себе си представлява достатъчно справедливо обезщетение.

170.  Във връзка със стойността на движимото имущество, унищожено при инцидента на 28 април 1993 г., Съдът отбелязва, че на 30 ноември 1995 г. Административният съд на Истанбул е присъдил на жалбоподателя обезщетение в размер на 10 000 000 турски лири по тази част (равняващи се към момента на около 208 евро). При постановяване на това обезщетение обаче съдът е отказал да вземе под внимание електроуредите, които жалбоподателят твърди, че е притежавал, въз основа на факта, че жилището не е било снабдено с електричество (вж. параграф 40 по-горе). Освен това присъденото обезщетение никога не е било изплатено на жалбоподателя. Съдът се позовава на заключенията си по тези конкретни точки (вж. параграфи 152, 153 и 156 по-горе) и счита, че изходът от административното производство не може да се вземе предвид за целите на чл. 41 от Конвенцията.

Съответно, въпреки липсата на информация от страна на жалбоподателя относно вида и количеството на движимите вещи, които може да е притежавал, Съдът е извършил внимателен преглед на домакинските пособия в предоставените му каталози, като е взел предвид методите на изчисляване, приети при предишни подобни случаи (вж. Akdivar and Others (чл. 50), цитирано по-горе, и Menteş and Others срещу Турция (чл. 50), решение от 24 юли 1998 г., Доклади 1998-IV, стр. 1693, § 12).

Вследствие на това, предвид жилищните условия на домакинство с ниски доходи, Голямата камара се съгласява със Съда, че съображенията по справедливост оправдават обща сума в размер на 1 500 евро, която да бъде присъдена по тази част.

б)    Неимуществени вреди

171.  Във връзка с неимуществените вреди Голямата камара не намира причини за разграничаване от позицията на Съда. Тя приема, че несъмнено жалбоподателят е понесъл страдания вследствие на констатираните нарушения на чл. 2 и чл. 13 от Конвенцията. Съдът се съгласява с Правителството обаче, че исканите суми по тази част са прекомерно високи. Призован да извърши оценка по справедливост, Съдът трябва да отчете конкретните обстоятелства по делото, включително понесените страдания, които вероятно са се отразили и на трите оцелели деца на жалбоподателя — Hüsamettin, Aydın и Halef Öneryıldız, родени съответно на 10 октомври 1980 г., 10 октомври 1981 г. и 10 юли 1982 г.

Подобно на констатациите на Съда за нарушение, решенията на турските съдилища след решението по същество без съмнение са осигурили на жалбоподателя мярка за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, макар да не покриват напълно щетите, претърпени по тази част. Съдът все пак счита, че сумата от 100 000 000 турски лири (равняваща се по това време на 2 077 евро), присъдена на жалбоподателя от административните съдилища като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, не може да бъде взета под внимание по чл. 41, предвид факта, че властите никога не са изплатили тази сума и че при твърде особените обстоятелства по делото решението на жалбоподателя да не прибягва до изпълнително производство за получаване на сумата не може да се разглежда като отменяне на правото му да я получи (вж., mutatis mutandis, Neumeister срещу Австрия (чл. 50), решение от 7 май 1974 г., серия A № 17, стр. 16, § 36).

Като взема под внимание всичко това и предвид приложимата съдебна практика относно прилагането на чл. 41 по отношение на непълнолетни деца или роднини на пострадали от нарушение на чл. 2 (вж. Çakıcı срещу Турция [ГО], № 23657/94, §§ 8 и 130), Съдът решава да присъди на г-н Maşallah Öneryıldız и неговите трима оцелели сина Hüsamettin, Aydın и Halef Öneryıldız сумата от 33 750 евро на всеки за претърпени неимуществени вреди, или общо 135 000 евро.

Б.  Разходи и разноски

1.  Становища на страните

172.  Жалбоподателят е отправил иск в размер на 50 000 щ.д. само за правни разноски, в това число 20 000 щ.д. за работата, извършена от неговия представител при писмените и устните производства пред Голямата камара. Той твърди, че представянето на неговия случай пред националните съдилища и институциите в Страсбург, е струвало повече от 330 часа работа при часова ставка от 150 щ.д. съгласно минималните ставки на Адвокатската колегия на Истанбул.

173.  Правителството заявява, че исковете на жалбоподателя за разходи и разноски отново са прекомерни и неоправдани.

2.  Решението на Съда

174.  В производството пред Съда, жалбоподателят иска 30 000 щ.д. за правни такси и 790 щ.д. за разни. При липсата на бележки или други ваучери, Съдът отбелязва, че не е съгласен с факта, че жалбоподателят е заплатил подобни разходи и му присъди сумата от 10 000 евро, като се приспаднат 2 286,50, платени от Съвета на Европа като правна помощ.

3.  Преценката на Съда

175.  Жалбоподателят продължава да получава правна помощ по производството по чл. 43 от Конвенцията. Освен сумата от 2 286,50 евро, които той вече е получил от Съвета на Европа, той получава 1 707,34 евро за подготовката на делото си след отнасянето му до Голямата камара.

Съдът многократно е приемал, че разходи и разноски няма да се присъждат по чл. 41, освен ако не се установи, че са били действително и необходимо направени и са в разумен размер (вж. Sahin срещу Германия [ГО], № 30943/96, § 105, ЕСПЧ 2003-VIII). В конкретния случай жалбоподателят не е подкрепил исковете си със съответните документи и не е предоставил подробни обяснения относно работата, извършена от неговия представител по въпросите, свързани с чл. 2 и чл. 13 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1, чиито разпоредби са нарушени.

Съгласно правило 60 § 2 от Правилника на Съда, последният следователно не може да удовлетвори иска на жалбоподателя в този му вид. Въпреки това жалбоподателят трябва да е направил някои разходи за работата, извършена от адвоката му при представляването му по време писмените и устните производства пред двата органа по Конвенцията (вж., mutatis mutandis, Labita срещу Италия [ГО], № 26772/95, § 210, ЕСПЧ 2000-IV). Съдът е готов да приеме, че в настоящия казус, който безсъмнено е сложен, задачата е отнела заявения брой часове. Предвид това, Съдът подчертава, че не се счита длъжен да отчита националните ставки и практики, макар че може да получи помощ оттам (вж. например Tolstoy Miloslavsky срещу Великобритания, решение от 13 юли 1995 г., серия A № 316-B, стр. 83, § 77).

Като извършва оценката си по справедливост, Съдът счита за основателно да присъди на жалбоподателя сумата от 16 000 евро, като се приспаднат 3 993,84 евро, платени от Съвета на Европа за правна помощ и за производствата пред институциите по Конвенцията като цяло.

В.  Лихва за забава

176.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с лихвения процент по заеми на Европейската централна банка, към които следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.  Приема единодушно, че е налице нарушение на чл. 2 от Конвенцията и съществения му аспект поради липсата на съответни мерки за предотвратяване на смъртта на девет близки роднини на жалбоподателя при инцидента;

 

2.  Приема с шестнадесет срещу един гласа, че е налице и нарушение на чл. 2 от Конвенцията в процесуалния му аспект, предвид липсата на адекватна законова защита на правото на живот;

 

3.  Приема с петнадесет на два гласа, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

 

4.  Приема с петнадесет на два гласа, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията по отношение на жалбата по съществената част на чл. 2.

 

5.  Приема с петнадесет срещу два гласа, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията по отношение на жалбата по чл. 1 от Протокол № 1;

 

6.  Приема единодушно, че по чл. 6 § 1 или чл. 8 от Конвенцията не произтича отделен въпрос;

 

7.  Приема единодушно

а)  че ответната държава трябва да заплати в рамките на три месеца, следните суми без данъци и такси, в турски лири по курса на деня:

(i)  на жалбоподателя г-н Maşallah Öneryıldız:

–  2 000 щ.д. (две хиляди щ.д.) и 45 250 евро (четиридесет и пет хиляди двеста и петдесет евро) за имуществени и неимуществени вреди;

–  16 000 евро (шестнадесет хиляди евро) за разходи и разноски, като се приспаднат 3 993,84 евро (три хиляди деветстотин деветдесет и три евро и осемдесет и четири цента), които вече е получил от Съвета на Европа;

(ii)  за всеки от пълнолетните му синове, Hüsamettin, Aydın и Halef Öneryıldız, сумата от 33 750 евро (тридесет и три хиляди седемстотин и петдесет евро) за неимуществени вреди;

б)   че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

 

8.  Отхвърля единодушно исканията на жалбоподателя за справедливо обезщетение в останалата му част.

Изготвено на английски и на френски език и оповестено по време на публично заседание в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 30 ноември 2004 г.

                                                                           Луциус Вилдхабер (Luzius Wildhaber)
                                                                                                   председател
Пол Махони (Paul Mahoney)
       секретар

В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и правило 74 § 2 от Правилника на Съда към настоящото решение са приложени следните отделни мнения:

а)  частично особено мнение на г-н Тюрмен;

б)  частично особено мнение на г-жа Муларони.

L.W.
P.J.M.

ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ТЮРМЕН

Съгласявам се с мнозинството, че е налице нарушение на чл. 2 в съществения му аспект, предвид факта, че властите не са предприели необходимите стъпки за опазване на живота на живеещите под тяхната юрисдикция.

Въпреки това обаче със съжаление изразявам несъгласието си с мнозинството, че са налице също така нарушения на чл. 2 в процесуалния му аспект, чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13.

1.  Член 2 (процесуален аспект)

Решението не констатира проблеми при следствието (параграф 113), което разкрива отговорните за инцидента и ги изправя пред съда. Двамата кметове са обвинени по чл. 230 от турския Наказателен кодекс.

Въпреки това мнозинството констатира нарушение на процесуалния аспект на чл. 2 въз основа на факта, че решаващите съдилища не са обезпечили пълната отчетност на държавните служители и не са изпълнили ефективно разпоредбите на националното законодателство — т.е. защото националните съдилища са приложили чл. 230 от Наказателния кодекс (небрежност при изпълнение на обществени задължения), а не чл. 455 (смърт поради невнимание или небрежност).

Не съм съгласен с това заключение поради следните причини.

На първо място мнозинството е на мнение, че е налице нарушение на процесуалния аспект на чл. 2 не поради липсата на ефективни следствени действия, а поради съдебното производство или, по-конкретно, поради прилагането на националното законодателство. Това е изцяло нов подход, който няма прецедент в съдебната практика на Съда. Ако мнозинството поддържа твърдението, че съществуващите мерки съгласно националното законодателство не са ефективни, то това поражда проблем по чл. 13, а не по чл. 2.

Второ, изглежда противоречиво от една страна да се твърди, че следствието е ефективно, а от друга страна, че решението на националния съд е в нарушение на Конвенцията.

Подобен подход пренебрегва факта, че решението на националния съд е въз основа на фактите, които са констатирани от следствието. Как тогава е възможно Съдът да критикува решението на националния съд, като в същото време приема ефективността на следствието? Ако при обстоятелства, при които следствието е ефективно, се стига до заключение, че процесуалният аспект на чл. 2 е нарушен, това би наложило преглед на фактите, което би превърнало Съда в четвъртоинстанционен съд. Добре установена съдебна практика е, че констатирането на фактите и тълкуването и прилагането на националното законодателство е проблем на националните власти (вж., наред с другото, Kemmache срещу Франция (no. 3), решение от 24 ноември 1994 г., серия A № 296‑C, страници 86-87, § 37 и Kaymaz срещу Турция (РД), № 37053/97, 16 март 2000 г.).

Трето, мнозинството не придава тежест на факта, че жалбоподателят със своето поведение е допринесъл за създаването на опасност за живота и е причинил смъртта на девет члена на семейството си. Не се оспорва, че жалбоподателят (а) е построил незаконно жилище върху земя, която не му принадлежи, и (б) го е направил в твърде голяма близост до сметището.

Небрежността на властите и тази на жалбоподателя представляват важен елемент от причинно-следствената връзка. Двете са условия sine qua non за причинените щети. Поотделно нито едно от двете не би могло да бъде достатъчно да причини вреда. Смъртта на девет души е настъпила поради небрежността и на властите, и на жалбоподателя.

Освен това, отделно престъпление е извършено от кметовете, а именно небрежност при изпълняване на задълженията им. В решението си от 4 април 1996 г. Пето отделение на Наказателния съд на Истанбул взема предвид всички тези елементи и решава да приложи чл. 230 от Наказателния кодекс (небрежност при изпълнение на обществени задължения), а не чл. 455 (причиняване на смърт поради небрежност). В действителност двамата кметове са обвинени по чл. 230. Касационният съд потвърждава решението. В решението се споменава отговорността на кметовете и на жалбоподателя за смъртта на девет души. Съдиите от Наказателния съд в Истанбул са взели също така под внимание експертизата, която разпределя отговорността за инцидента, както следва: 2/8 за градския съвет на Истанбул, 2/8 за окръжния съвет на Юмрание и 2/8 за обитателите на бедния квартал „за поставяне на членовете на семействата им в опасност чрез заселване близо до купчините от отпадъци“ (вж. параграф 23 от решението).

Следователно не е вярно, както е изложено в параграф 116 от решението, че в своето решение националният съд не признава „отговорност за неспазване на задължението за защита на правото на живот“. Националният съд претегля отговорностите на жалбоподателя и кметовете и стига до заключение в рамките на своята свобода на преценка. Това е признато и от мнозинството с изложеното в параграф 116, че „не е работа на Съда да се занимава с подобни въпроси на вътрешното право във връзка с индивидуалната наказателна отговорност, което е от компетенцията за преценка от страна на националните съдилища, или да издава осъдителни или оправдателни присъди в този аспект“.

Въпреки това подобно изрично очертаване на границите между националните съдилища и Съда в Страсбург, което отговаря на съдебните практики на Съда, затруднява разбирането на причината за констатиране на нарушение на процесуалния аспект на чл. 2. По мнение на мнозинството въпроси от националноправен характер, които се отнасят до индивидуалната наказателна отговорност, са предмет на преценка от страна на националните съдилища, но ако последните решат поради основателни съображения да приложат един член на Наказателния кодекс, а не друг, това може да породи липса на законова защита на правото на живот.

Четвърто, от решението не става ясна причината, поради която мнозинството решава да промени принципите, установени в съдебната практика на Съда във връзка с липсата на наказателноправна мярка в случаите на непреднамерена загуба на живот. В делата Calvelli and Ciglio срещу Италия ([ГО], № 32967/96, ЕСПЧ 2002-I), Mastromatteo срещу Италия ([ГО], № 37703/97, ЕСПЧ 2002-VIII) и Vo срещу Франция ([ГО], № 53924/00, ЕСПЧ 2004-VIII), Съдът изразява становище, че „ако нарушаването на правото на живот или физическата цялост не е било преднамерено, позитивното задължение, наложено от чл. 2 относно създаването на ефективна съдебна система не изисква непременно предприемането на наказателноправни мерки във всеки случай“. В настоящия случай мнозинството се разграничава от тази съдебна практика. В параграф 93 от решението мнозинството изразява становището, че „в области като въпросната [може да се приеме, че се има предвид вреда за околната среда], приложимите принципи по-скоро могат да бъдат открити ... във връзка по-специално с използването на смъртоносна сила“.

И в делото Calvelli and Ciglio, и в настоящото дело, проблемът от гледна точка на наказателното право е, че е налице смърт, причинена поради небрежност. Доколкото е засегната степента на небрежност, е трудно да се направи разлика между небрежността на гинеколога, който е знаел, че раждането на детето е високорисково, тъй като майката страда от диабет тип А, а плодът е твърде голям за естествено раждане, и все още не е предприел мерки, а освен това не е и присъствал на раждането (Calvelli and Ciglio), и тази на двамата кметове, които е трябвало да знаят от експертизата, че сметището е високорисково и все пак не са предприели мерки за предотвратяването на подобен инцидент.

2.  Член 1 от Протокол № 1

По отношение на чл. 1 от Протокол № 1, напълно подкрепям становището, изразено от Съдия Муларони в параграф 2 от нейното частично особено мнение.

Следва да се отбележи, че Съдът, непосредствено след делото Kopecký срещу Словакия ([ГО], № 44912/98, ЕСПЧ 2004-IX), в което консолидира съдебната си практика във връзка със значението на „притежание“ съгласно Конвенцията, е въвел нов критерий за определение на притежание — търпимостта от страна на националните власти. Страхувам се, че подобна нова концепция може да доведе до нежелани последици, като например разширяване на защитата, гарантирана от Конвенцията, към незаконни постройки, като също така може да насърчава незаконни действия.

3.  Член 13

Решението, след преглед на ефективността на наказателноправните мерки по чл. 2, ограничава обхвата на прегледа си на жалбата по чл. 13 относно ефективността на административноправните такива.

С решение от 30 ноември 1995 г. Административният съд на Истанбул е наредил на националните власти да заплатят на жалбоподателя и неговите деца сумата от 100 000 000 турски лири за неимуществени и 10 000 000 за имуществени вреди. Решението е връчено на жалбоподателя.

Както ясно е изложено в решението на Съда, „... жалбоподателят никога не е изискал плащане на обезщетението, което му е присъдено — факт, който, още повече, той не оспорва“ (параграф 117 от решението на Съда; това обстоятелство е пропуснато в решението на Голямата камара).

Жалбоподателят не се оплаква от неплащането на обезщетението, тъй като не желае да го получи. Свързал ли се е той с кабинета на кмета и предоставил ли е номера на банковата си сметка, на която е щяло да бъде преведено присъденото обезщетение. Как е възможно властите да извършат плащане, без да знаят адреса или номера на банковата сметка на жалбоподателя?

Следователно не е правилно Правителството да носи отговорност за неизплащането на обезщетението.

По отношение на продължителността на съдебното производство, мнозинството изразява становище, че то е продължило четири години, единадесет месеца и десет дни, което прави мярката на административния съд неефективна.

Изразявам несъгласието си по това становище.

Производството е продължило четири години и единадесет месеца пред четири нива на юрисдикция. Обстоятелствата по делото разкриват, че не са налице съществени периоди на бездействие от страна на националните съдилища.

Мнозинството изразява становището, че е налице „липса на старание от страна на националния съд“. Въпреки това не е посочено съображение за това заключение. То е достигнато, без да се извърши преглед на съдебното производство и без да се приложат установените критерии на Съда във връзка със сроковете на производствата, а именно, сложността на случая, поведението на жалбоподателя и поведението на съдебните власти.

В заключение, не е налице нарушение на чл. 13.

4.  Член 41

Изразявам съгласието си със сумата, която следва да бъде заплатена на жалбоподателя като справедливо обезщетение. Въпреки това изразявам несъгласието си по отношение на съображенията при изчисляването ѝ. Изглежда, че при изчисляване на сумата, на всичките девет члена на семейството на жалбоподателя е придадена еднаква тежест и са описани като негови „близки роднини“ (параграф 167 от решението).

Когато четем параграф 3 от решението обаче, става ясно, че един от тези „близки роднини“, Sıdıka Zorlu, е била „наложница“ на жалбоподателя. Това може би е първият път, когато Съдът, при вземане на решение относно сумата, която следва да се заплати като справедливо обезщетение, взема под внимание наложница на жалбоподател и ѝ придава същата тежест, както на съпругата и децата му. Подобен подход може да доведе до нежелани последици за съдебната практика на Съда в бъдеще.