Права на човекаДело "Д. Л. СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"
Номер на жалба: 7472/14
Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 8-2) Предотвратяване на безредици, (Чл. 8-2) Защита на здравето, (Чл. 8-2) Защита на правата и свободите на другите, (Чл. 5-1) Лишаване от свобода, (Чл. 5-1-d) Непълнолетно лице, (Чл. 5-4) Преглед на законосъобразността на задържане, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на кореспонденцията, (Чл. 8-2) Необходимо в едно демократично общество
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО Д.Л. срещу БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 7472/14)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
19 май 2016 г.
Това решение ще стане окончателно при условията, посочени в член 44, ал. 2 от Конвенцията. То може да бъде обект на редакционни промени.
По делото Д.Л. срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:
Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
Ганна Юдкивска (Ganna Yudkivska),
Ханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
Андре Потоки (André Potocki),
Йонко Грозев (Yonko Grozev),
Шифра О‘Лири (Síofra O’Leary),
Мартинш Митс (Mārtiņš Mits), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,
След закрито заседание, проведено на 19 април 2016 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№ 7472/14) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи ("Конвенцията") от гражданка на тази държава, Д.Л. („жалбоподателката“), на 16 януари 2014 г. Жалбата е получена в Съда на 22 януари 2014 г. По служебен път беше решено жалбоподателката да остане анонимна (член 47 § 3 от регламента).
2. Жалбоподателката се представлява пред Съда от Д. Фъртунова, адвокат и член на Българския хелзинкски комитет (неправителствена организация със седалище в гр. София). Българското правителство („Правителството“) се представлява от служителя си, г-жа Р. Николова, Министър на правосъдието.
3. Жалбоподателката твърди, че настаняването й във възпитателно училище – интернат противоречи на член 5 § 1 от Конвенцията и че тя не е можела да иска преразглеждането по съдебен ред на тази мярка на равни интервали от време, както е предвидено, според нея, в член 5 § 4 от Конвенцията. Освен това, на основание на член 8, тя се оплаква от автоматичния характер на проверка на кореспонденцията и от следенето на телефонните разговори във възпитателното училище – интернат, в което е настанена.
4. На 17 ноември 2014 г., жалбата е предадена на Правителството.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
5. Жалбоподателката е родена през 1999 г. и живее в Плевен.
A. Настаняването и пребиваването на жалбоподателката във възпитателно училище - интернат
6. На 2 август 2012 г., жалбоподателката, тогава на 13-годипна възраст, била настанена в „център за деца в криза“, наречен „Отворени врати“ в гр. Плевен. Това настаняване било наредено като предпазна мярка в приложение на Закона за закрила на детето от директора на „Социално подпомагане“ на Община Плевен, по молба на майката на жалбоподателката, която обявила, че не е в състояние да се грижи за дъщеря си.
7. С решение от 1 октомври 2012 г., наказателен състав на Плевенския районен съд потвърдил въпросното настаняване и определил допълнителен тримесечен срок. В мотивите си Съдът установил, че условията за настаняването на непълнолетно лице в специализирана институция са се създали, тъй като родителите на заинтересованата не можели да й осигурят подходящи грижи и тя живеела в опасна за нея социална среда, поради причината, че се срещала с „хора, регистрирани като престъпници“. Накрая, той посочил, че никой близък до семейството не можел да поеме отговорност за възпитанието й.
8. На 16 януари 2013 г., като сметнал, че не са се създали условия на реинтеграция на заинтересованата в семейната й среда, общинският директор на социалното осигуряване наредил удължаването на мярката за настаняване. На 1 април 2013 г., граждански състав на Районния съд потвърдил на свой ред мярката и я удължил с още шест месеца.
9. На 3 април 2013 г., местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните („местната комисия“) поискала от Районния съд да нареди настаняването на жалбоподателката във възпитателно училище - интернат. На 19 април 2013 г., наказателен състав на Районния съд провел съдебно заседание, в края на което постановил решение, с което наложил на жалбоподателката по-лека възпитателна мярка, а именно „забрана да се среща и да установява контакти с определени лица“. В мотивите си Съдът уточнил, че настаняването във възпитателно училище - интернат рискувало да има отрицателен ефект върху психологическото и социалното развитие на непълнолетната, въз основа на неблагоприятната среда, която предлага този тип заведения“. Той допълнил, че след изтичането на срока на настаняването в училището „Отворени врати“, би било уместно жалбоподателката да бъде настанена в друго заведение съгласно Закона за закрила на детето, за да се изолира детето от лицата, които го склонявали към проституция.
10. На 17 май 2013 г., местната комисия се обърнала към Районния съд с ново предложение за настаняване на жалбоподателката в образователно училище – интернат съгласно закона за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. Тя привела аргумента, че жалбоподателката не разполага с добра семейна обстановка и че по-специално баща й излежавал присъда в затвор, а майка й имала затруднения да поема родителските си отговорности. Тя посочила, че това е накарало жалбоподателката да бяга от дома си и да влезне в приятелски кръг от непълнолетни и пълнолетни лица, регистрирани като „престъпници“, които я подтиквали към разврат, а именно към оказване на „сексуални услуги“. Накрая, според местната комисия, жалбоподателката е бягала също двукратно от „центъра за деца в криза“ и имала агресивно поведение към персонала.
11. На 10 юни 2013 г., наказателен състав на Районния съд провел съдебно заседание. Майката на жалбоподателката, която била призована на заседанието, присъствала и поискала да бъде назначен служебен адвокат, който да представлява дъщеря й по делото. Жалбоподателката също поискала такова представителство. Съдът удовлетворил молбата им. Той изслушал жалбоподателката, служебно назначения й адвокат, представител на местната комисия, инспекторка от Детска педагогическа стая, представител на Районна прокуратура, представител на Общинска дирекция за закрила на детето, както и две социални работнички от „центъра за деца в криза“, където живеела жалбоподателката. Инспекторка от Детска педагогическа стая посочила, че жалбоподателката се отдавала на проституция и че била видяна да проституира на магистралата близо до Девня, тоест на разстояние от около 270 км от града й. Двете социални работнички от въпросния център уточнили, че това обстоятелство е послужило като мотивация за настаняването на заинтересованата в кризисния център като предпазна мярка за дете в риск. Те добавили, че след настаняването й, непълнолетната продължавала до поддържа връзки с лицата, която я подтикнали към проституиране, въпреки взетите мерки да я предпазят. Според становището на социалните работнички семейната среда не била подходяща за жалбоподателката. Всъщност, тя идвала от многолюдно семейство, в което не се упражнявал никакъв родителски контрол от страна на майката. Последната не работела, а партньорът употребявал алкохол и упражнявал насилие над нея, както и над децата й. Майката също била живяла в „центъра за деца в криза“ с две от децата си. След проведената психологическа и социална работа, при жалбоподателката било установено положително развитие и за нея било предвидено да се потърси друг начин на прием. Все пак, социалните работници допълнили, че към момента на съдебното заседание положението на непълнолетната се е влошило, тъй като тя не спазвала установения режим, прибирала се късно след училище или била отвеждана от полицията, когато не се прибирала, и продължавала да се среща с лица, регистрирани в полицията, да има сексуални контакти и да бъде агресивна към персонала. Тя посещавала курс от сеанси за превенция срещу трафика на хора по системата „любовник“ (« lover boy »), но не била възприемчива към препоръчаните предпазни мерки. Социалните работници изразили становището, че жалбоподателката поемала голям риск да бъде въвлечена в проституиране и че предложеният режим в кризисния център не й осигурявал необходимата защита. Освен това, според тях, една такава защита би била осигурена само в център от затворен тип с ограничителен режим. Накрая, представителят на местната комисия посочил, че четири от възпитателните мерки вече били наложени на заинтересованата, сред които засилено наблюдение от възпитател, забраната да се среща с определени хора и предупреждението за настаняване във възпитателно училище - интернат. Той преценил, че тези мерки са били недостатъчни.
12. Съдът приел и социалните доклади. Заинтересованата обявила, че иска да не бъде настанявана във възпитателно училище - интернат и иска да остане в „центъра за деца в криза“. Служебно назначеният адвокат пледирал за приемането на по-леки възпитателни мерки. Представителят на Районната прокуратура и представителят на Общинската дирекция за закрила на детето поддържали предложението на местната комисия. Представителят на Общинската дирекция за закрила на детето обявил, че по време на съдебното заседание били спазени всички законови гаранции на Закона за закрила на детето. По негово мнение, възможностите за възпитание на детето в кризисния център били изчерпани, рискът за нея да бъде въвлечена отново в трафика бил много висок, а тя не го осъзнавала. Следователно, мярката за настаняване във възпитателно училище - интернат всъщност била в неин интерес.
13. Отново на 10 юни 2013 г., Районният съд постановил решение, което разпореждало настаняването на жалбоподателката във възпитателно училище - интернат в с. Подем („центърът в Подем”), село, находящо се на 20 километра в гр. Плевен. В мотивите си, Съдът установил, че въпреки съдебното решение от 1 април 2013 г., което приело компромисно решение за заинтересованата, а именно потвърждението и удължаването на настаняването й в „център за деца в криза“, тя продължавала да не се съобразява с правилника за вътрешния ред на тази институция, не спазвала часа за прибиране от училище, поддържала контакти с лица, регистрирани като „престъпници“ и продължавала да се държи по невъзпитан и агресивен начин към социалните работнички в заведението. Той посочил, че, при липса на адекватен родителски контрол, жалбоподателката е развила сериозни противообществени навици и че мярката за настаняване в „център а деца в риза“ вече нямал очаквания възпитателен и предпазен ефект върху поведението й. Според Съда, заинтересованата не показвала никакво желание да се съобразява с обществените правила, нито с тези на институцията, в която живеела, и затова трябвало да бъде изведена от кръга на вредните й посещения, за да развие личността си и да може да се възползва от засилена възпитателна подкрепа, за да се премахнат отрицателните поведенчески навици. Съдът счел, че по отношение на заинтересованата вече били взети възпитателни мерки, но те не довели до положителен резултат. Накрая той заключил, че мярката за настаняване във възпитателно училище - интернат била необходима не само за жалбоподателката, а и за обществото.
14. Жалбоподателката, представлявана от адвоката си, обжалвала това решение. Тя оспорила наложената мярка, като по-специално твърдяла, че Съдът не е уточнил срока на тази мярка, че майка й не е била изслушана пред първоинстанционния съд и че тя самата не е извършила престъпни деяния.
15. С окончателно решение от 16 юли 2013 г., наказателен състав на Плевенския районен съд потвърдил решението на съда от първа инстанция. В мотивите си той обявил, че законът не задължава Съда да изслуша родителите, в този случай майката на жалбоподателката, и че, ще се отнася до останалото, претенциите на заинтересованата не били потвърдени и били необосновани.
16. На 13 септември 2013 г., жалбоподателката направила опит за самоубийство и била настанена в Токсикологично отделение на Плевенската болница. Според медицинското свидетелство от 15 септември 2013 г., тя била взела десет таблетки „Парацетамол“ от 500 мг и десет таблетки „Ремотив“ и състоянието й било нестабилно. След промивка на стомаха, последиците от интоксикацията били овладени.
17. На 15 септември 2013 г., жалбоподателката била отведена в центъра в с. Подем. Тя все още се намирала там към датата на внасяне на последните сведения по делото, тоест на 11 юни 2015 г.
18. Що се отнася до живота в този център, жалбоподателката излага, че нивото на обучение в него е много ниско спрямо това, което получавала в предишния й център. Тя уточнява, че за четирите години преди подаването на жалбата й, едва шестима непълнолетни младежи в него били получили диплома за средно образование и нито един през 2011 г. и през 2012 г. Трима ученици били получили такава диплома през 2013 г. с общ успех от 3,67 от 6, като минималната изисквана средна оценка била 3. Жалбоподателката добавя, че през 2012 и през 2013 година, педагогическият съвет не е дал нито една положителна оценка за поведението, както и за учебните и възпитателни резултати на учениците, така че никакво предложение за прекратяване на настаняването не би могла, според нея, да бъде предложено на Районния съд.
19. Освен това, жалбоподателката твърди, че е била заплашвана да проституира насилствено от старите й познати след настаняването й в центъра в с. Подем. На 19 ноември 2013 г., тя направила втори опит за самоубийство, заедно с четири други момичета, като приела химически вещества. Тя трябвало да бъде хоспитализирана в продължение на три дни. В учебното заведение имало и други опити за самоубийство.
20. Заинтересованата излага още, че телефонните й разговори се провеждали под надзора на възпитател. За тази цел един високоговорител бил свързан към телефонния апарат и бил включван при всеки разговор.
21. От друга страна, във връзка с големия брой на случаи на насилие в тези възпитателни училища - интернати, на 7 ноември 2013 г. Прокуратурата разпоредила проверка във всички възпитателни заведения от затворен тип, включително в това в с. Подем. Резултатите от тази проверка не са известни.
Б. Докладът на директора на възпитателното училище – интернат в с. Подем
22. При представянето на становищата си относно допустимостта и основателността на жалбата, Правителството представило доклад за положението на жалбоподателката с дата 30 януари 2015 г., изготвен от директора на центъра в с. Подем. Според този доклад, по време на предишното си настаняване в центъра „Отворените врати“, жалбоподателката имала агресивно поведение към персонала, тя поощрявала другите момичета да проституират и бягала два пъти – на 4 февруари 2013 г. и на 27 февруари 2013 г. Докладът сочи, че заинтересованата споделяла без стеснение, че имала сексуални контакти от 12-годишна възраст и извършвала „сексуални услуги“ срещу заплащане.
23. Докладът посочва, освен това, че жалбоподателката нямала добра семейна обстановка и че тя била без надзор, което било в миналото причината за бягствата и скитническия живот.
24. Отново според доклада, центърът в с. Подемима на разположение педагогически кадри, включващи експерти с необходимите качества да заемат постове на преподаватели и възпитатели съгласно изискванията на Министерство на образованието и науката. Учебната програма на училището, както и програмите по всички специфични предмети са били определени и одобрени според министерските процедури. Жалбоподателката имало множество пропуски и преподавателите трябвало да работят индивидуално с нея извън учебните часове.
25. В делото няма копие от следвания индивидуален план, който задължително е бил изготвен в началото на настаняването на жалбоподателката и който се актуализира на всеки шест месеца. Все пак, според доклада, този план показвал, че непълнолетната не осъзнава рисковете, които поемала със „безразборните сексуални връзки“, че тя не поставяла под въпрос последствията от тези действия и че тя не била готова за самостоятелен живот. Според този план, тя била наивна и лесно манипулируема, импулсивна, нестабилна в емоционален план и склонна да лъже.
26. Отново според доклада, индивидуалният план, така както е актуализиран на 29 септември 2014 г. установявал положителна промяна в поведението на непълнолетната. Без да полага постоянно старание, тя все пак показала интерес към работата в училище. Индивидуалният план бил препоръчал увеличаване на усилията с цел да й се помогне да получи знания по постоянно и задълбочено.
27. Докладът показва, освен това, че в края на учебната година 2013‑2014, жалбоподателката постигнала общ успех 3,69 от 6 и следователно преминала в по-горния клас, че получила и свидетелство за професионална квалификация за шивачка и че получила подобна оценка през първия срок от учебната година 2014-2015.
28. Що се отнася до телефонните разговори на жалбоподателката, докладът припомня приложимата наредба и уточнява, че жалбоподателката „не е лишена от телефонни контакти с майка си“, че не са й налагани ограничения при посещенията на семейството, и дори, според случая, те са се състояли извън предвидените часове от вътрешния ред на учебното заведение. Освен това, жалбоподателката никога не е получавала писма или колети от семейството си. Тя била в отпуск пет пъти у дома си през учебните ваканции, а именно от 21 декември 2013 г. до 5 януари 2014 г., от 30 януари до 4 февруари 2014 г., от 28 март до 6 април 2014 г., от 4 юли до 15 септември 2014 г., и от 19 декември 2014 г. до 4 януари 2015 г. Всеки път жалбоподателката се връщала със закъснение в центъра в с. Подем.
29. Докладът посочва освен това, че според сведенията на полицията, на 4 януари 2014 г., непълнолетната била заподозряна, че е извършила кражба на мобилен телефон и на бижута в дома. Когато била разпитана от полицията, тя й предала напълно доброволно въпросните вещи.
30. Накрая, докладът подчертава, че комисията на учебното заведение, натоварена да предотвратява рисковете от агресия и тормоз към непълнолетните, не е получава сведения, според които жалбоподателката да е била предмет на „сексуална експлоатация“ в рамките на самия център.
В. Докладите на Държавната агенция за закрила на детето и Планът за действие относно прилагането на понятието за национална политика в областта на правосъдието по отношение на младите хора за периода 2013-2020 г.
31. Два доклада, съставени през 2009 г. и през 2013 г. от Държавната агенция за закрила на детето, посочват освен това заключенията от оценка за работата на четирите възпитателни училища – интернати в България, сред които този в с. Подем. От тях следва, че пълният капацитет за прием във въпросните центрове бил 405 места и е през 2013 г. в тях били настанени 166 непълнолетни. Що се отнася до учебното заведение в с. Подем, там имало 44 момичета, всички настанени съгласно закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.
32. Докладите установяват и значителна ротация на възпитаниците на интернатите през учебната година поради интеграцията на малолетните и непълнолетните по решение за настаняване и напускания на непълнолетни, като най-често причината за това е навършване на пълнолетие – 18 години – или поради изтичане на максималния законен срок за настаняване. През 2009 г., двадесет непълнолетни избягали от центровете, а осем ги напуснали в резултат на положителна годишна оценка от страна на педагогическите съвети. За периода 2012-2013 г., по-малко от четири деца са имали положителни оценки и по този начин са могли да напуснат възпитателните училища - интернати. През учебната година 2013-2014, не е имало случаи на напускане в резултат на положителна оценка. Що се отнася до получените резултати във всички институции от затворен тип в България, от докладите става видно, че през 2009 г., 10 % от учениците са получили свидетелства за професионална квалификация, 35 % са успели да завършват средното си образование до 14-годишна възраст, а 3 % са завършили успешно средното си образование на 18-годишна възраст. Останалите непълнолетни, тоест 52 %, не са успели в учебната си дейност. Докладът от 2013 г. съобщава за слаб успех на учениците, със среден успех между 3 и 4 от 6. Според докладите, тези цифри разкриват проблем в ефективността на възпитателните и превъзпитателните мерки и дори поставят въпроса да се разбере дали „такива мерки съществуват на практика“.
33. Докладите излагат също така, че въз основа на приложимото законодателство, всяко възпитателно училище – интернат, съставя екип, натоварен с психо-педагогическата оценка на учениците и с екип от възпитатели, натоварени с атмосферата във връзка с възпитанието и превъзпитанието на децата. Тази екипи изготвяли индивидуалните годишни планове за всеки възпитаник на интерната, по-голямата част от които били формални и стандартни. Целите, свързани с професионалното обучение, възпитанието и развитието били от общ характер и не съдържали никаква конкретна дейност, която да отговаря на личните нужди, на способностите, на възрастта и на сферите на интерес на въпросните непълнолетни. Докладът от 2013 г. критикува по-специално съществуването на сериозни случаи на опити за самоубийство или на насилия спрямо други ученици и се оплаква, че не е предвидена никаква мярка за контрол за заинтересованите лица, така че да се вземат предвид причините за тези действия и психологическото състояние на непълнолетните.
34. Докладите посочват още, че персоналът на учебните заведения е провел подготовка именно в областта на алтернативните методи на обучение на непълнолетните в затруднено положение, развитието на способностите им по отношение на самостоятелността и индивидуализацията на осигурените грижи. По-специално, по отношение на центъра в с. Подем, педагогическият и възпитателен персонал е бил подложен на външен педагогически надзор. Все пак, докладите стигат до заключението за недостатъчния броя на наетия персонал за извънучилищните дейности, като се уточнява, че според докладите, както и различните нужди на непълнолетните и уязвимостта им водели до организирането на възпитателните дейности в малки групи. Те критикували също така липсата на каквато и да е програма, насочена към сближаването на децата със семействата им.
35. Изтъкнати са два реда проблеми. Първите засягат курса на обучение, а вторите програмата за възпитание и превъзпитание.
36. Що се отнася до учебната работа, докладите съобщават между другото и за процент неграмотност, който е още по-тревожен поради фактът, че деца на различна възраст и ниво са събрани с един и същ клас. Голям брой ученици не можели нито да четат, нито да пишат при пристигането им в центровете, а предложените програми не им позволявали да запълнят тези празнини и да напредват. Освен това, много от непълнолетните с проблемно поведение, срещали също затруднения в учебния процес и смятали, че се пречи на развитието на способностите им за ефективно професионално обучение и за самостоятелна работа. Тези непълнолетни бягали често, не посещавали редовно учебните занятия и избягвали контакти с възрастните.
37. Що се отнася до програмата за възпитание и превъзпитание, докладите сочат освен недостига на персонал, също и, че съществуващите групи от над 7 до 8 непълнолетни в затруднено положение не могат по ефективен начин да бъдат внедрени, че предлаганите дейности страдат от недостиг на методология, приспособена към уязвимите непълнолетни и че не е предвидено нищо от институциите за поощряване на контакта на децата със семействата, което е в основата на агресивните прояви.
38. Накрая, докладът от 2009 г. препоръчва по-специално: а) обща реформа на статута на въпросните учебни заведения, както и на функционирането им чрез интегрирането на алтернативни форми за възпитание и превенция; б) създаването и развитието на услуги за превенция на прояви в отклонения от нормата и намесата им в самото начало на проява на такива прояви при непълнолетните; в) кратките срокове за настаняване, през които акцентът пада най-вече върху дейностите по превъзпитание и върху психологическата подкрепа, оказвана на децата, както и върху учебния процес; г) връщането на тези непълнолетни в нормалните учебни заведения, включително в училища в района на дома им, отколкото отделно обучение в специализирани институции в рамките на работа за интензивно индивидуално адаптиране, ръководено от екипи от експерти по педагогика; д) реализирането на програми, които позволяват на непълнолетните да придобият професионални умения; е) създаването на климат на сътрудничество със семействата; ж) реформа, чрез която местните комисии за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните няма да имат решителна роля при вземането на възпитателните мерки, като това решение ще принадлежи само на специализиран съдия; з) премахването на санкциите за противообществените прояви на малолетните и непълнолетните; и) премахването на наказателните мерки, налагани на малолетните под 14-годишна възраст и замяната им, само като пример, със социални и предпазни; й) ограничаването на настаняването в специализирани институции на малолетни под 14-годишна възраст единствено в случаите, които се характеризират с обществена необходимост и с необходимост от защита; к) затварянето на определените за това учебни заведения, при условие, че бъдат осигурени алтернативни мерки на защита и на правосъдие от законодателя и в практиката.
39. Изглежда, че в резултат на доклада от 2009 г. на Държавната агенция за закрила на детето, Министерството на образованието и науката се е ангажирало да реформира институциите от затворен тип за малолетни и непълнолетни лица, така че да гарантира система, изцяло ориентирана към детето и предлагаща индивидуален подход. Тогава били предложени мерки в План за действие относно прилагането на национална политика в областта на правосъдието по отношение на младите хора за периода 2013-2020 г. По-специално били предвидени следните мерки: отмяна на закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните и приемането на нов закон в областта на правосъдието спрямо малолетните и непълнолетните, които се намират извън закона, които целят да предложат на децата в затруднено положение широка гама от социални, педагогически и възпитателни услуги.
II. ПРИЛОЖИМОТО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
A. Настаняване във възпитателно училище - интернат
1. Законът от 1958 г. за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни
40. Законът от 1958 г. за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни квалифицира като противообществена всяка проява, която е опасна за обществото и противоречаща на закона, на морала и на нравствеността (член 49a). Законът не изброява проявите, които подлежат на тази квалификация, но съдебната практика и криминологията считат за отнасящи се към нея цяла поредица от действия, когато те са извършени от малолетно или непълнолетно лице, дори и те да не са инкриминирани от наказателното право. Към тях спадат проституцията, употребата на наркотични вещества, злоупотребата с алкохол, скитничеството, просенето, бягането от учебни занятия или повтарящи се бягства от дома на родителите или на грижещите се за детето лица. За закона тези действия, смятани за по-малко опасни за обществения ред, в сравнение с наказателните нарушения, изискват все пак мерки за социална защита, чието приложение зависи от компетентността на „местните комисии за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните“, които са административни организации, подчинени на един централен орган, определен от Министерския съвет. Проституирането на малолетни и непълнолетни лица се квалифицира като противообществена проява по постоянен начин от 1993 г. насам (Б. Станков, Малолетни, непълнолетни, противообществени прояви, престъпления, отговорност, Варна, 2008 г., стр. 33-35). Въз основа на Плана за действие относно прилагането на национална политика в областта на правосъдието по отношение на младите хора за периода 2013-2020 г., става видно, че между 2009 г. и 2011 г., най-многобройните противообществени прояви са били бягствата от дома, бягствата от учебни занятия и скитничеството.
41. Законът предвижда цяла поредица от възпитателни мерки, които могат да бъдат наложени на малолетните и непълнолетните, които са имали такива прояви. Най-строгата от тях е настаняването във възпитателно училище – интернат (член 13, алинея 1, точка 13), като тези училища са учебни заведения от обществен характер. Тази мярка се взима тогава, когато другите по-леки мерки (например порицание, засилено наблюдение от страна на родителите или от възпитателите, забрана за посещение на определени места или хора, предупреждение за настаняване във възпитателно училище – интернат) не са се оказали достатъчни или когато въпросното дете не разполага с подходяща социална среда за възпитанието си (член 28, алинея 2, във връзка с член 13, алинея 1).
42. Процедурата се завежда от местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, която има задължението да представи пред районния съд предложение за настаняване. Последният провежда закрито съдебно заседание в присъствието на въпросния малолетен или непълнолетен в едномесечен срок. Присъствието на родител или на друго лице, което го представлява, е задължително; предложението на местната комисия им бива съобщено преди провеждането на съдебното заседание (член 16, алинеи 5 и 6). Те имат правото да бъдат изслушани от съда (член 20, алинея 4). Малолетният или непълнолетният се представлява от „доверено лице“ или от адвокат или, при липса на такъв, от представител на общинската дирекция за социално подпомагане (член 19, алинеи 1, 3 и 4 и член 24, алинея 3). Съдът трябва да произнесе решението си в седемдневен срок, считан от датата на съдебното заседание. Решението му подлежи на обжалване пред компетентният окръжен съд в четиринадесетдневен срок след произнасянето на решението (член 21, алинея 1, точка 2, и член 24а).
43. Член 30, алинея 3 предупреждава, че по време на настаняването им, малолетните и непълнолетните се ползват с възпитателни мерки. Те трябва да провеждат обучение съгласно общите учебни програми, както и по програми за придобиване на професионални квалификации.
44. Член 30, алинея 2, определя максимален срок на мярка за настаняване от три години. В края на всяка учебна година, педагогическия съвет на възпитателното училище – интернат, в което е настанено въпросното дете, в присъствието на прокурор и на представител на местната комисия, съставя доклад за оценка на поведението на детето, на резултатите му в училище и последиците от взетите възпитателни мерки. В случай на положителна оценка, местната комисия предлага предложение за отмяна на мярката за настаняване на вниманието на районния съд, който се произнася с решение, неподлежащо на обжалване, в тридневен срок след внасянето на това предложение (член 31, алинеи 1, 4 и 5). Накрая, мярката за настаняване във възпитателно училище – интернат може да бъде отменена по изключение преди края на учебната година, когато местната комисия го предложи или по здравословни причини въз основа на медицинско свидетелство, издадено от експертна лекарска комисия (член 31, алинея 3).
2. Наказателният кодекс
45. Членове 61 и 64 от Наказателния кодекс от 1968 г., както и член 28, алинея 2, от закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните предвиждат два възможни случая, при които малолетните и непълнолетните могат да бъдат настанени във възпитателно училище – интернат. Първият се отнася до тези, които са извършили по невнимание или на игра наказателни нарушения от ниска степен на опасност. В подобен случай, прокурорът може се откаже от завеждането на наказателно производство или да прекрати делото поради отсъствие на състав на престъплението, а съдът може да вземе решение за прекратяване на делото поради отсъствие на състав на престъплението, което води до настаняването на въпросните малолетни или непълнолетни във възпитателен център – интернат.
46. Вторият се отнася до малолетните и непълнолетните лица, осъдени на лишаване от свобода при строг режим за срок под една година: вместо прилагането на наказанието, те могат да се възползват от настаняване във възпитателно училище – интернат или от друга възпитателна мярка, предвидена от Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.
3. Правилникът за устройството и дейността на възпитателните училища – интернати и социално-педагогическите интернати
47. Правилникът от 1 септември 2006 г. за устройството и дейността на възпитателните училища – интернати и социално-педагогическите интернати подлага учениците от тези учебни заведения на постоянен надзор, забранява им да напускат мястото без предварително разрешение и ги задължава да бъдат придружавани от възпитател по време на излизанията им. Разрешенията за излизане за почивните дни и училищните ваканции се дават след писменото съгласие на местната комисия. Учениците, които отсъстват от центъра без разрешение, се смятат за бегълци и трябва да бъдат съобщавани на полицията от страна на директора на учебното заведение, за да бъдат отвеждани там от нея. Посещенията също подлежат на разрешение от страна на директора на центъра (членове 34-40 от Правилника).
Б. Настаняването в специализирана институция в приложение на закона за закрила на детето от 2000 г.
48. Законът за закрила на детето от 2000 г. цели да защитава детето, тоест лицата под 18-годишна възраст (член 2). Той гарантира по-специално защитата на децата в опасност, тоест на тези, за които родителите не се грижат достатъчно, тези, които са жертви на тормоз, насилие, експлоатация или на всяко друго нехуманно или унизително отношение в рамките или извън семействата, както и тези, чието физическо, психическо, духовно, интелектуално или социално развитие е в опасност (член 5 и допълнителна разпоредба, § 1, точка 11).
49. Законът предвижда различни мерки за защита, а именно настаняването в специализирана институция. Исканията за настаняване се подават до Районния съд, който се произнася след публично заседание в присъствието на засегнатото дете. Съдът определя срока на мярката (член 28, алинеи 1, 3 и 5). Едно такова настаняване може да бъде решено само ако вече не е възможно детето да бъде задържано в рамките на семейството (член 35, алинея 2).
В. Кореспонденцията на малолетните и непълнолетните, настанени в центъра в с. Подем
51. Според същата разпоредба, възпитаниците на интерната могат да провеждат телефонни разговори само по изключение, с разрешението на директора или под надзора на преподавател или възпитател. Входящите повиквания се приемат само между 19 и 20 часа, като тогава разговорът трябва да се проведе в главния вход на учебното заведение, в присъствието на дежурния възпитател. Телефонните разговори от пощенската служба в с. Подем се провеждат с разрешение на директора, в присъствието на възпитателя или главния преподавател на ученика. Мобилните телефони са забранени.
Г. Докладите на Омбудсмана на Република България
52. Омбудсманът на Републиката се е произнесъл по някои въпроси във връзка с устройството и дейността на възпитателните училища – интернати в доклада за дейностите си през 2013 г., както и в специално посветения си доклад за проверката, извършена в тези учебни заведения през месец март през 2014 г. Омбудсманът отбелязва, че четирите възпитателни училища – интернати в България са учебни заведения с възпитателен характер, които приемат малолетни и непълнолетни, които са престъпили закона и им позволяват да продължат обучението си и да поправят поведението си. Все пак, той счита, че всъщност в една и съща институция са събрани както малолетни и непълнолетни, жертви на действия на насилие, така и малолетни и непълнолетни, извършители на такива деяния. Той посочва, че нивото на осигуряваното обучение е ниско, че персоналът е недостатъчен и неспособен да работи с уязвими малолетни и непълнолетни и че не се обръща внимание на здравето на децата. Той подчертава, че доколкото настаняването на дадено дете в институции от затворен тип представлява лишаване от свобода, държавата е длъжна да осигури институционални гаранции, които гарантират безопасността и ефективното преследване на възпитателните цели. Като има предвид представените случаи и въз основа на проверките, извършени на място, той счита, че настаняването и условията на живот в институциите нанасят вреда на някои права на човека и права на детето. Той подчертава необходимостта от защита на малолетните и непълнолетните, настанени във възпитателни училища – интернати, но установява, че визираните от закона мерки за закрила на детето никак не се прилагат от социалните работници, като настаняванията се решават преди всичко, според него, в приложение на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. Същевременно, той поощрява бързото и ефикасно прилагане на реформата във възпитателните училища, с цел да се удовлетворят целите за закрила и възпитание, които трябва да се постигнат, и които са предназначението на тези учебни заведения. Тези поощрения се припомнят в доклада за дейността на Омбудсмана през 2014 г. и в доклада, посветен на условията на децата, настанени в социално-педагогическите интернати и във възпитателните училища – интернати, изготвен през 2015 г.
III. ПРИЛОЖИМИТЕ МЕЖДУНАРОДНИ ДОКУМЕНТИ
A. Конвенция за правата на детето, приета от Общото събрание на Обединени нации (решение 44/25 от 20 ноември 1989 г.)
53. Въпросната конвенция е ратифицирана от България на 3 юни 1991 г. Разпоредбите й, които се отнасят до конкретните случаи, гласят както следва:
Член 3
„1. Във всички решения, които се отнасят до децата, независимо от вида на държавните или частни институции за социална защита, от съдилищата, от административните власти или от законодателните органи, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение.„
Член 16
“1. Никое дете не може да е предмет на произволни или незаконни вмешателства в личния му живот, семейството му, дома му или кореспонденцията му, нито на незаконно посегателство срещу честта и репутацията му.
2. Детето има правото за закрилата на закона срещу такива вмешателства или такива посегателства.“
Член 19
„1. Държавите, страни по Конвенцията, вземат всички подходящи законни, административни, социални и възпитателни мерки, за да защитят детето от каквато и да е форма на насилие, посегателство или физически или психически тормоз, изоставяне или пренебрегване, лошо отношение или експлоатация (...)“
Член 37
“ Държавите, страни по Конвенцията, следят за това, че:
(...)
б) Никое дете не трябва да се лишава от свобода незаконно или своеволно. Арестът, задържането или затварянето в затвор на дете трябва да съответстват на закона и да са само крайна мярка, като срокът им трябва да е възможно най-кратък;
(...)
г) Децата, лишени от свобода, имат право да получат бърз достъп до правна помощ или до всяка подходяща подкрепа, както и правото да оспорват законността на лишаването им свобода пред съд или пред друг независим и безпристрастен орган, както и да бъде взето бързо решение по даденото дело.
(...)“
54. В заключителните си съображения, приети на 21 май 2008 г. след разглеждането на втория периодичен доклад на България относно спазването на въпросната конвенция, Комитетът по правата на детето установил, че определението за „противообществена проява“ на малолетен или непълнолетен противоречи на международните норми. Той препоръчал, също така, националното законодателство за младежката престъпност и Наказателно-процесуалния кодекс да бъдат променени, така че понятието за „противообществена проява“ да бъде премахнато. Освен това, той препоръчал на властите да прибягват до лишаване от свобода, а именно до настаняване в учебно заведение за възпитание и превъзпитание, само в краен случай и да пристъпят, когато такава мярка е взета, към редовни проверки и проучване въз основа на висшия интерес на детето (параграфи 68-69 от заключителните съображения).
55. Съгласно периодичния си доклад, основаващ се на третия, четвъртия и петия период на оценяване – от 2008 г. до 2012 г. –, българските власти уведомили Комитета по правата на детето, че препоръките му все още не са приложени на дело. Те уточнили, че законопроект за младежкото правосъдие е в процес на изготвяне и че бъдещият закон е предназначен да замени Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните непълнолетните.
Б. Минималните стандартни правила на ООН относно правораздаването при непълнолетни лица (Пекинските правила)
56. Пекинските правила са били приети от Общото събрание на ООН на 29 ноември 1985 г. Тя нямат задължителна сила в международното право. Приложимите им пасажите в конкретния случай са изложени и официално коментирани както следва:
„1. Основни перспективи
(...)
1.2 Държавите-членки се стремят да създадат условия, които гарантират на малолетното и непълнолетното лице полезен живот в общността, който да поощри, в период на живота му, в който то е най-изложено на поведение, отклоняващо се от правилата, процес на личностно развитие и на възпитание колкото е възможно по-отдалечен от всякаква връзка с криминалността и престъпността.
(...)
Коментар:
Тези основни общи перспективи касаят общата социална политика като цяло и целят да подобрят възможно най-много социалната закрила на младите хора, за да се избегне намеса на системата за правосъдие при непълнолетни лица често допусканата грешка с тази намеса. Тези мерки за социална закрила на младите хора, преди преминаването към престъпността, са абсолютно необходими, ако се желае избягването на прилагането на настоящите Стандартни правила.
(...)
3. Разширяване на обхвата на правилата
3.1 Приложимите разпоредби на настоящите Стандартни правила ще се прилагат не само спрямо непълнолетните престъпници, а и към непълнолетните, срещу които биха могли да бъдат заведени наказателни дела за всякаква проява, която не би била наказуема, ако е извършена от възрастен.
3.2 Ще се опитаме да разширим принципите, заложени в настоящите Общи правила, към всички малолетни и непълнолетни, към които се прилагат мерките за защита и социално подпомагане.
(...)
Коментар:
Член 3 простира закрилата, осигурена от Минималните стандартни правила относно правораздаването при непълнолетни лица:
a) Върху „правонарушения, извършвани от млади хора“, предвидени от националните съдебни системи, при които по-голям брой постъпки при младите хора се считат за престъпни, отколкото при възрастните (например бягство от учебни занятия, лоша дисциплина в училище и в семейството, пиянство на обществени места и др.) [чл. 3.1] ;
б) Върху мерки за защита и социално подпомагане на младите хора (чл. 3.2) ;
(...)
5. Цели на правораздаването при непълнолетни лица
5.1 Правната система при непълнолетни лица цели най-добрия интерес на непълнолетното лице и прави така, че реакциите спрямо непълнолетните престъпници да са пропорционални на обстоятелствата, свойствени на престъпниците и на престъпленията.
Коментар:
Член 5 се отнася до две от най-важните цели на на правораздаването при непълнолетни лица. Първата цели най-добрия интерес на непълнолетното лице. Тази основна цел на правните системи, при които случаите на непълнолетните престъпници се разглеждат от съдилищата за деца или от административните власти, но трябва да се постави акцент и върху най-добрия интерес на непълнолетното лице в правните системи, при които те са подчинени на наказателните съдебни инстанции, за да се избегне фактът да не бъдат приемани само наказателни санкции.
(...)
15. Съдействие на адвокат, родители и настойници
15.1 По време на цялото производство, непълнолетното лице има правото да бъде представлявано от адвоката си или да поиска назначаването на съдебен адвокат, ако в страната съществуват разпоредби, които предвиждат това.
(...)
17. Насоки по отношение на разглеждането на делото и решението
17.1 Решението на компетентния орган трябва да бъде ръководено от следните принципи:
а) Решението винаги трябва да е съразмерно не само на обстоятелствата и тежестта на престъплението, но също така на обстоятелствата и нуждите на престъпника, както и на нуждите на обществото;
б) Ограничения на личната свобода на непълнолетното лице се налагат и то с минимално ограничение, едва след подробно разглеждане;
(...)
19. Минимално прибягване до настаняване в институция
19.1 Настаняването на непълнолетно лице в институция винаги е крайна мярка, като срокът трябва да бъде също възможно най-кратък.
(...)
26. Цели на третирането в институция
26.1 Обучението и третирането на непълнолетни лица, настанени в институция, имат за цел да им бъдат осигурени подпомагане, закрила, образование и професионални умения, с цел да им се помогне да имат съзидателна и плодотворна роля в обществото.
26.2 Младите хора, настанени в институция, ще получат помощ, закрила и всякаква подкрепа в социален, възпитателен, професионален, медицински и физически план, които могат да са им необходими въз основа на възрастта им, пола и личността им и в интерес на хармоничното им развитие.
(...)
28. Често и бързо прилагане на режима на условно освобождаване
28.1 Компетентният орган ще може да прибягва до условно освобождаване възможно най-често и своевременно.
28.2 Непълнолетните лица, настанени при режим на условно освобождаване ще бъдат подпомагани и контролирани от компетентен орган и ще получават пълната подкрепа на общността.
(...) »
В. Минималните стандартни правила на ООН за защита на ненавършили пълнолетие лица, лишени от свобода (Хаванските правила)
57. Хаванските правила са приети от Общото събрание на ООН в решението му 45/113 от 14 декември 1990 г. Тя нямат задължителна сила в международното право и приложимите им пасажите в конкретния случай са изложени както следва:
„I. Основни перспективи
(...)
2. Непълнолетните лица могат да бъдат лишавани от свобода само в съответствие на принципите и процедурите, обявени в настоящите Правила и в Минималните стандартни правила на ООН относно правораздаването при непълнолетни лица (Пекинските правила). Лишаването от свобода на непълнолетно лице трябва да е крайна мярка и за възможно най-кратък период от време и трябва да бъде ограничено до извънредни случаи. Срокът за задържане трябва да бъде определен от съдебните органи, без да се отменя възможността за предсрочно освобождаване.
(...)
II. Обхват и приложение на Правилата
11. За целите на настоящите Правила, са приложимите следните определения:
(...)
б) Под лишаване от свобода се разбира всяка форма на задържане, затваряне в затвор или настаняване на лице в държавно или частно заведение, откъдето не е разрешено излизането по свое собствено желание, разпоредена от съдебен, административен или друг орган.
(...)
Д. Образование, професионална подготовка и труд
38. Всяко непълнолетно лице на ученическа възраст има право да получи подходящо образование спрямо нуждите и способностите си, което да го подготви за връщането му в обществото. Това образование трябва да се провежда, доколкото това е възможно, извън изправителното учреждение в общите училища и, при всеки случай, от квалифицирани преподаватели в рамките на програмите, включени в образователната система на страната, така че непълнолетните лица да могат да продължат без затруднение образованието си след освобождаването им.
(...)
Й. Контакти с външния свят
59. Трябва да са осигурени всички възможности, така че непълнолетните лица да имат достатъчно контакти с външния свят, тъй като това е неразделна част от правото на човешко отношение и е задължително, за да подготви непълнолетните лица за връщането им в обществото. Непълнолетните лица трябва да имат право да общуват със семействата им, както и с членове и представители на външни организации с добра репутация, да излизат от заведението, за да се прибират у дома и при семействата им, и да получават специални разрешения за излизане по важни причини от образователен, професионален и друг характер.
(...)
60. Всяко непълнолетно лице трябва да има правото да бъде посещавано редовно и често от членове на семейството си, по правило веднъж седмично и не по-малко от веднъж месечно, при условия, които вземат предвид необходимостта на непълнолетното лице да говори без свидетел, да има контакти и да общува без ограничения с членовете на семейството си и с адвокатите си.
61. Всяко непълнолетно лице трябва да има правото да общува писмено или по телефона най-малко два пъти седмично с лице по свой избор, без законова забрана, и, ако е необходимо, да получава съдействие, за да може да се възползва действително от това си право. Всяко непълнолетно лице трябва да има правото да получава кореспонденция.
(...)
Н. Връщане в обществеността
79. Всяко непълнолетно лице трябва да се ползва от разпоредбите, целящи да улеснят вр6ъщането му в обществото, в семейството му, в училищната среда или в активния живот след освобождаването му. За тази цел трябва да се предвидят специални процедури, а именно предсрочното освобождаване, и стажове.“
Г. Насоки на ООН за предотвратяване на престъпността сред непълнолетните (Насоки от Рияд)
58. Насоките от Рияд са приети от Общото събрание на ООН в решението му 45/112 от 14 декември 1990 г. и включват следната разпоредба:
“46. Настаняването на млади хора в институции трябва да става само в краен случай и да продължава само колкото е абсолютно наложително, като основното съображение е интересът на детето. Трябва да се определят строги критерии за прибягване до официални намеси от този тип, които трябва да са ограничени обикновено до следните случаи: а) детето или юношата е подлагано(подлаган) на страдания от страна на родители или настойниците си; б) детето или юношата е било(бил) обект на сексуални, физически или психологически насилия от страна на родители или настойниците си; в) детето или юношата е пренебрегвано(пренебрегван), изоставяно(изоставян) или експлоатирано(експлоатиран) от родители или настойниците си; г) детето или юношата е заплашвано физически или психологически с поведението на родители или настойниците си; и д) детето или юношата е изложено на сериозна физическа или психологическа опасност от собственото си поведение и нито то(той), нито родителите или настойниците му, нито услугите на общността не могат да предотвратят тази опасност с други средства, освен настаняването в институция.“
ПРАВОТО
59. Жалбоподателката претендира, че настаняването й във възпитателно училище – интернат не съответства на член 5 § 1 от Конвенцията и че тази мярка не е била предмет на разглеждане на равни периоди от време от страна на съд, както го предвижда, според нея, член 5 § 4. Тя добавя, че автоматичният характер на проверката на кореспонденцията и надзора над телефонните обаждания в заведението, в което е била настанена, противоречи на член 8 от Конвенцията.
I. ОТНОСНО ДОПУСТИМОСТТА
60. Правителството се позовава на неспазване на шестмесечния срок. То посочва по-специално, че окончателното вътрешно решение е с дата 16 юли 2013 г. и че жалбоподателката е подала жалбата си на 22 януари 2014 г., дата, видна според нея, от печата за получаване на жалбата, поставен от Съда, тоест повече от шест месеца след датата на окончателното вътрешно решение.
61. Жалбоподателката оборва това твърдение. Тя посочва, че е подала жалбата си на 16 януари 2014 г., датата на изпращането й до Съда според нея. В подкрепа на думите си, тя представя копие от разписката за препоръчано писмо с обратна разписка с дата 16 януари 2014 г. Тя добавя, че е подала жалбата си пред Съда чрез съобщение по факса от същия ден, което според нея е внесено по делото и за което тя е представила фактура от пощенските служби.
62. Съдът припомня постоянната си съдебна практика, според която датата, която трябва да се вземе предвид за изчисляване на шестмесечния срок, е тази на подаването или на изпращането на жалбата до Съда, като е валидно пощенското клеймо, а не тази на печата за получаване, положен върху жалбата (вж. сред много други, Kipritçi c. Turquie, No 14294/04, § 18, от 3 юни 2008 г.). В конкретния случай, въз основа на доказателствата по делото, Съдът смята, че жалбата наистина е била подадена на 16 януари 2014 г., дата на печата на изпращане на жалбата по пощата. Следователно, шестмесечният срок, считано от датата на окончателното вътрешно решение, е бил спазен. Въз основа на това, той отхвърля възражението на Правителството.
63. След като установи, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията и че тя не противоречи на никаква друга причина за допустимост, Съдът я обяви за допустима.
II. ПО СЪЩЕСТВО
A. По твърдяното нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията
64. Жалбоподателката твърди, че настаняването й в възпитателно училище – интернат противоречи на член 5 § 1 от Конвенцията, чиито приложими части по това дело гласят следното:
“1. Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по ред, предвиден от закона:
а) законосъобразно лишаване от свобода по силата на постановена от компетентен съд присъда;
(...)
г) лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законосъобразно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел или законосъобразно лишаване от свобода на такова лице, с цел да се осигури неговото явяване пред предвидената в закона институция;
(...) »
1. Аргументи на страните
65. Жалбоподателката смята, че като се имат предвид условията на живот в центъра в с. Подем и настаняването й в този център против волята й и тази на майка й, оспорваната мярка представлява лишаване от свобода.
66. Тя твърди, освен това, че Законът за борба срещу противообществените прояви не е достатъчно ясен и предвидим. Според жалбоподателката, нито законът, нито вътрешната съдебна практика не дават определение за „противообществена проява“ – критика, отправена от Комитета по правата на детето (параграф 54 по-горе) – с достатъчното уточнение, че тя е можела да предвиди, че поведението й ще има за последица мярка лишаване от свобода. Освен това, заинтересованата оспорва констативния протокол на властите, според който тя е извършвала деяния, визирани от този закон, и че тя се приема по-скоро като дете в риск, което се нуждае от мерки за защита. Освен това, според нея, този закон не посочва ясно реда за прилагане на възпитателните мерки, нито най-подходящото възпитателно училище спрямо деянията, в които е обвинена. Още повече, в очите й, мярката за настаняването й в центъра в с. Подем не е решена от последна инстанция.
67. Жалбоподателката смята, че й е била наложена наказателна мярка, подчинена на наказателната област на правораздаване, и че, следователно, лишаването й от свобода би могло на пръв поглед да се приравни към тази, разглеждана в член 5 § 1 a) от Конвенцията. Следователно, според нея, след като оспорваното лишаване от свобода не е предприето според приложимото наказателно производство, има основание да бъде разгледана като противоречаща на тази разпоредба на Конвенцията. Жалбоподателката посочва, че, от друга страна, настаняването й не е съвместимо и с член 5 § 1 г) от Конвенцията, поради причината, че в центъра в с. Подем тя не се е ползвала с подходяща образователна и възпитателна система и че не е била действителна защитена там от експлоатацията, на която е била жертва преди и която е била в основата на решението за настаняване.
68. Правителството не оспорва, че оспорваната мярка се тълкува като лишаване от свобода. Като признава прилагането на член 5 § 1 a), то смята, че тази мярка съответства на случая на бягство, визиран в буква г) от тази разпоредба. То излага подробно възпитателния и образователен режим, предлаган в центъра в с. Подем. От друга страна, то посочва, че решението за настаняване е взето в рамките на съдебен процес, проведен в присъствието на двете страни по делото, който е дал повод за анализ на фактическите обстоятелства, и че поведението на заинтересованата е било квалифицирано като противообществено по смисъла на приложимия закон. То добавя, че оспорваната мярка е била обоснована от необходимостта да се поправи чрез възпитание поведението на жалбоподателката и тя да бъде отдалечена от неблагоприятната социална среда. То уточнява, че изборът на най-строгата възпитателна мярка, тоест настаняването в институция от затворен тип, се обяснява с неуспеха на другите по-леки мерки, които са били прилагани преди това по отношение на заинтересованата.
2. Преценка на Съда
69. Съдът веднага отбелязва, че Правителството не оспорва, че настаняването на жалбоподателката в центъра в с. Подем представлява лишаване от свобода по смисъла на член 5 от Конвенцията. Във всеки случай, той припомня, че вече е разглеждал този тип настаняване във въпросното училище и е заключил, че става въпрос за мярка за лишаване от свобода по отношение на непълнолетни лица, като се има предвид именно режима на постоянен надзор и за разрешение за излизане, както и срока на настаняването (A. и други срещу България, № 51776/08, §§ 62-63, от 29 ноември 2011 г.). Тъй като този режи не е променен, Съдът не вижда причини да се раздалечи от това официално становище по настоящия случай и заключава също така, че настаняването на заинтересованата се анализира при лишаване от свобода.
70. Жалбоподателката смята, че настаняването й не попада в никоя от изброените положения в член 5 § 1, и по-специално в тези, цитирани в букви а) и г) от тази разпоредба. От своя страна, Правителството смята, че член 5 § 1 а) не може да се приложи в конкретния случай, но оспорваната мярка е била съобразна с член 5 § 1 г). В резултат на това и помнейки, че тази последна разпоредба е приведена в действие по отношение на настаняването, разглеждано в случая A. и други (цитиран по-горе), Съдът ще се съсредоточи най-напред върху въпроса дали настаняването на жалбоподателката в центъра в с. Подем е в съответствие с член 5 § 1 г).
71. Той припомня по този повод, че първият аспект на член 5 § 1 г) предвижда лишаване от свобода в интерес на непълнолетно лице независимо от въпроса да се разбере дали то е заподозряно, че е извършило наказателно нарушение или е просто дете „в риск“. Тази разпоредба всъщност разрешава задържането на непълнолетно лице, в случай, че това е решено заради надзора му с възпитателна цел (A. и други, цитиран по-горе, § 66). Тъй като жалбоподателката не е навършила пълнолетие по време на прилагането на оспорваната мярка, единственият въпрос, който се поставя пред Съда е да се разбере дали задържането на заинтересованата е правилно и е дали е било решено „в полза на“ (« for the purpose of ») надзора й с възпитателна цел (Буамар срещу Белгия, от 29 февруари 1988 г., § 50, срия A № 129, Д.Г. срещу Ирландия (D.G. c. Irlande), № 39474/98, § 76, ЕСПЧ 2002‑III, и по-скоро Блокин срещу Русия (Blokhin c. Russie) [Голяма Камара], № 47152/06, §§ 166-167, от 23 март 2016 г.). По това дело, Конвенцията препраща за въпроса по същество към националното законодателство и узаконява задължението за спазване на нормите по същество, както и по процедура, но тя изисква в допълнение на това съответствие на всяко лишаване от свобода за целта на член 5: да се осигури защита на лицето срещу произвол (Буамар, цитирано по-горе, § 47, и Д.Г. срещу Ирландия, цитирано по-горе, § 75). Освен това, трябва да съществува и връзка между тях, от една страна, посоченото основание за допуснатото лишаването от свобода и, от друга страна, мястото и режима на задържане (Д.Г. срещу Ирландия, цитирано по-горе, § 75, и Ертс срещу Белгия (Aerts c. Belgique), от 30 юли 1998 г., § 46, Сборник от постановленията и решенията 1998-V, с останалите препратки, които се съдържат в тях).
72. В конкретния случай изглежда, че решението за настаняване на жалбоподателката е взето в приложение на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. Заинтересованата поддържа по този повод тезата, че понятието за „противообществена проява“ не е достатъчно ясно, за да отговори на изискването за „качество“ на закона, създаден въз основа на Конвенцията, което е попречило да се предвидят точните причини, поради които тя е могла да бъде настанена в заведение от затворен тип против волята си. Следователно, на Съдът се полага задължението да открие дали въпросните вътрешни правила са били достатъчно достъпни и точни, така че да се избегне всяка опасност от произвол в областта на лишаването от свобода (Mubilanzila Mayeka et Kaniki Mitunga c. Belgique, № 13178/03, § 97, ЕСПЧ 2006-XI, и A. и други, цитирано по-горе, § 67).
73. Съдът може да установи от доказателствата по делото дали националните органи са обосновали необходимостта от настаняване на жалбоподателката с риска да бъде въвлечена в проституция, тъй като тя е била поощрявана да извършва „сексуални услуги“, както и поради липсата й на сътрудничество, агресивното й поведение и бягствата й (параграфи 10-13 по-горе). Вярно е, че Законът за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните изглежда малко остарял (параграф 76 по-горе) и не съдържа изчерпателен списък с деянията, смятани за „противообществени“, както и тези, в които е обвинена жалбоподателката, не са изрично описани в него. Въпросният закон се ограничава да даде общо определение на понятието за „противообществена проява“ (параграф 40 по-горе). Все пак, Съдът припомня официалното си становище по делото A. и други (цитирано по-горе), според което, в установената съдебна практика, проституцията и бягството се смятат за противообществени прояви, които могат да доведат до налагането на възпитателни мерки, и по-специално до настаняване в специализирана институция (A. и други (цитирано по-горе, § 68, и параграфи 40 и 41 по-горе). Затова той счита, че жалбоподателката е можела разумно да предвиди последствията от действията си, както и че, с оглед на обстоятелствата по делото, „законните пътища“ са били спазени.
74. „Законосъобразността“ на лишаването от свобода включва също така и съответствието му на целта на позволените ограничения от член 5 § 1 г). По този начин, Съдът е този, който трябва да провери дали настаняването на жалбоподателката е било от такъв тип, че да допринесе за „надзора й с възпитателна цел“ (Буамар, цитирано по-горе, § 50, и Блокин, цитирано по-горе, §§ 166-167). Следователно, ако държавата е избрала да установи система за надзор с възпитателна цел, включваща лишаване от свобода, тя е трябвало да се снабди с подходяща инфраструктура, приспособена към съображенията за безопасност и педагогическите цели, така че да може да изпълнява изискванията на член 5 § 1 г) (Буамар, цитирано по-горе, § 50, Д.Г., цитирано по-горе, § 79, и Блокин, цитирано по-горе, §167). Също така се приема, че в рамките на задържането на непълнолетни лица, терминологията за „надзор с възпитателна цел“ не трябва да се приравнява системно с понятието за обучение в класна стая: когато младеж е настанен без защитата на компетентната местна власт, надзорът с възпитателна цел трябва да съдържа множество аспекти на упражняването, от страна на тази местна власт, на родителски права в полза и за защита на заинтересованото лице (Конярска срещу Великобритания (Koniarska c. Royaume-Uni) (решение), № 33670/96, ЕСПЧ 2000, Д.Г., цитирано по-горе, § 80, A. и други (цитирано по-горе, § 69, и П. и С. срещу Полша (P. et S. c. Pologne), № 57375/08, § 147, от 30 октомври 2012 г.). Наскоро Съдът е имал повод да уточни дали практиката, която се състои в осигуряването на всички непълнолетни лица лишени от свобода, настанени под отговорността на държавата, включително на тези, интернирани в център за предварително задържане за определен срок, образование, което съответства на обичайната учебна програма, би могло определи правилото за избягване на пропуските в образованието им (Блокин, цитирано по-горе, §170). Съдът намира за необходимо да добави по този случай, че подобно на случаите на задържане, предвидени в член 5 § 1 б) и д) изискването за „законосъобразност“ на задържане „за“ целите на „надзор с възпитателна цел“ съдържа в себе си и задължението да се увериш, че взетата мярка е съобразена с тези цели (вж., с внасянето на необходимите изменения (mutatis mutandis), Василева срещи Дания (Vasileva c. Danemark), № 52792/99, §§ 37-42, от 25 септември 2003 г., и Енхорн срещу Швеция (Enhorn c. Suède), № 56529/00, §§ 41 и следващите, ЕСПЧ 2005-I). Когато задържането е насочено към непълнолетно лице, какъвто е случаят по настоящото дело, Съдът смята, че на фона на приложимите международни норми, основният критерий за преценяване на съобразността е този да се разбере дали задържането е постановено като крайна мярка, в най-добрия интерес на детето, и дали тя цели да предотврати сериозни рискове за развитието му. Ако този критерий не е изпълнен, лишаването от свобода губи обосноваността си.
75. В настоящото дело, жалбоподателката твърди, че решението за настаняване е взето от властите не с възпитателна цел, а като наказание, че образователната и възпитателна система в центъра в с. Подем не съответства на изискванията на член 5 § 1 г) от Конвенцията и че изборът на мярката е незаконен.
76. В крайна сметка, Съдът смята, че доказателствата по настоящото дело поставят под съмнение поредица от точки от българската система що се отнася до полагането на грижи за непълнолетните в затруднено положение в мрежата на социалните институции. Той отбелязва на първо място, че е вярно, че Законът за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните е остарял и че, по исторически причини, той се основава повече на философия „за наказание“, отколкото „за защита“ на непълнолетните лица, обстоятелство, което се критикува от международните и националните организации (параграфи 39, 54 и 55 по-горе). Освен това, при разглеждането на първото искане на местната комисия за настаняването на жалбоподателката, съдията е преценил, че центърът в с. Подем представлява „неблагоприятна среда“ (параграф 9 по-горе). След това, Държавната агенция за закрила на детето, както и Омбудсманът на Републиката, са изразили притеснението си по отношение на въпросите за подходящия характер на съдебните дела спрямо непълнолетните лица, а също така и по отношение на осъществяването на учебните и възпитателните програми, както и по отношение на материалните условия на живот в центровете от затворен тип за малолетни и непълнолетни лица (параграфи 31-38 и 52 по-горе). По този въпрос, Съдът съзнава отговорността си, че трябва да установи, че национална реформа, включваща обширни законодателни и административни мерки, поощрявана от Комитета по правата на детето на ООН, е в процес на изработване (параграфи 39 и 52 по-горе). Той смята, също така, че задачата му не се състои изобщо в това да разгледа абстрактно (in abstracto), въз основа на Конвенцията, българската система за възпитателни мерки по отношение на непълнолетните лица, нито в това да се отдаде на анализ на цитираната реформа, а да прецени начина, по който съществуващата система е била приложена е конкретния случай (Девеер срещу Белгия (Deweer c. Belgique), от 27 февруари 1980 г., § 40, серия A № 35, Шисер срещи Швейцарив (Schiesser c. Suisse), от 4 декември 1979 г., § 32, серия A № 34, и A. и други, цитирано по-горе, § 70).
77. По отношение на целта на мярката и на прилагането на педагогическата и възпитателна система Съдът счита, че държавата трябва да разполага с известна свобода на преценка, за да организира тази система по начин, който да я направи ефективна. В конкретния случай той констатира, въпреки изразените като цяло критики (параграф 76 по-горе), че жалбоподателката е могла да следва учебна програма, че спрямо нея са били положени индивидуални усилия в опит да се преодолеят затрудненията й в училище, че тя е получила оценка, която й позволява да премине в по-горен клас и че в крайна сметка тя е успяла да получи професионална квалификация, позволяваща й да прави планове за бъдещата й реинтеграция в обществото (параграфи 24 и 26-27 по-горе). Тези елементи са достатъчни на Съда, за да заключи, че държавата не може да бъде упреквана за това, че не е изпълнила задължението си, произтичащо от член 5 § 1 г) да даде на мярката за настаняване педагогическа цел (виж, a contrario, Буамар, цитирано по-горе, § 52, Д.Г., цитирано по-горе, §§ 83-85, и Ичин (Ichin) и други срещу Украйна, № 28189/04 и № 28192/04, §§ 39-40, 21 декември 2010 г.). Съдът отново подчертава, че не се счита за компетентен да разглежда по-нататък евентуалните пропуски на националната система, тъй като елементите по разглеждания от него случай му позволяват да установи, че наложената на жалбоподателката мярка е имала възпитателна цел с достатъчен обхват по смисъла на член 5 § 1 г) от Конвенцията.
78. По отношение на твърденията за произвол, въпроса за пропорционалността на мярката, както и въпроса дали тя се решава на последна инстанция, Съдът отбелязва, че критикуваното решение за настаняване е било взето от съдебните власти след съдебни заседания, на които жалбоподателката, двете социални работнички, пряко отговорни за жалбоподателката, представителят на общинската служба, отговарящ за закрилата на детето и инспекторката от детската педагогическа стая, са били изслушани. Майката на жалбоподателката също е присъствала и по нейна молба е бил назначен служебен защитник. Съдилищата са разгледали подробно събраните доказателства и са преценили, че предвид средата, в която жалбоподателката живеела към онзи момент, за нея не съществувала реална алтернатива на поемането на грижа при настаняване във възпитателно училище – интернат.
79. Във връзка с този въпрос следва да се отбележи, че българското законодателство предвижда богат набор от възпитателни мерки в отговор на противообществените прояви на непълнолетните. Най-строгата от тях, настаняването във възпитателно училище - интернат, може да бъде наложена само когато другите, по-леки мерки, не са дали резултат (параграф 41 по-горе). Съдът смята, че приложимите правила не налагат на властите, произнасящи една такава мярка задължението да приложат индивидуален план, отразяващ конкретните цели, които да бъдат постигнати от гледна точка на възпитанието на засегнатите непълнолетни. Освен това ако максималният законен срок за настаняване е определен на три години (параграф 44 по-горе), не изглежда, че съдилищата са длъжни да се произнесат за продължителността в момента на първоначалното решение. В конкретния случай тези въпроси, както и въпросът дали домът в с. Подем е подходяща институция за ситуацията на жалбоподателката, не са били предмет на обсъждане в съдебния процес. Съдът отбелязва въпреки тези пропуски в системата, че властите първоначално са установили, че жалбоподателката не е разполагала с благоприятна за развитието й семейна среда, което вече е било причината за настаняването й в защитена институция през август 2012 г., съгласно Закона за закрила на детето. След това, в рамките на съдебния процес ситуацията на жалбоподателката, начинът й на живот и рисковете, на които е била изложена са били установени от декларациите именно на двете социални работнички от кризисния център, които са били в най-близък контакт с жалбоподателката. Техните показания са посочили конкретно, че тя имала връзки с лица, които първоначално са я склонявали към проституция, че е била жертва на система за трафик от типа « lover boy », но че тя отказвала да го приеме и да се предпази, че проявявала агресивно поведение спрямо персонала на учебното заведение и че не се прибирала в интерната вечер след училище. Социалните работнички потвърдили, че семейната среда не била благоприятна за жалбоподателката, защото имало доказателства, сочещи, че майка й също е била жертва на насилие и имала нужда от закрила (параграф 11 по-горе). Съдът отбелязва освен това, че майката е имала възможността да бъде изслушана от съда по време на заседанието и не изглежда от елементите на настоящото досие, че тя е подала молба в тази връзка (параграф 42 по-горе). Освен това Съдът отбелязва, че жалбоподателката очевидно е била поставена във възпитателна среда в миналото, включваща по-леки възпитателни мерки от настаняването (параграфи 11 и 13 по-горе). За Съда не изглежда неправомерно това, че мерките, определени спрямо жалбоподателката, са били преценени като недостатъчни от властите във връзка с елементите, посочени по-горе.
80. Като взе предвид тези елементи Съдът не намира, както твърди жалбоподателката, че настаняването й е представлявало неправомерна мярка и че съдилищата не са взели предвид нейните интереси. Истина е, че мотивировката на съдилищата може да изглежда кратка и не е откроила всички обстоятелства от значение за случая. Едно конкретно притеснение в тази връзка се дължи на факта, че тя не е разгледала въпросите, свързани с индивидуалния план за решеното настаняване, с продължителността и с редовната преоценка на последното. Въпреки това решенията на съдилищата ясно са отразили изявленията на двете социални работнички, които са били пряко отговорни за жалбоподателката в кризисния център. В резултат на това изглежда, че след разглеждане на семейното положение на жалбоподателката, на социалната й среда, на поведението й и на въздействието на възпитателните мерки, вече приложени от социалните работнички, съдебните власти са преразгледали и потвърдили заключението на социалните институции, че непълнолетната има нужда от засилен възпитателен надзор. Съдът констатира, че именно грижата да се осигури за жалбоподателката среда, която да я предпази от ясно определените специфични рискове и следователно да защити интересите й като подрастваща в процес на психологическо и социално развитие, е мотивирала решението на вътрешните власти. Елементите на досието не позволяват на Съда да постави за преразглеждане заключението на властите по този въпрос.
81. С оглед на гореизложеното Съдът не може да се произнесе, че въпросната мярка за настаняване е имала наказателна цел и счита, че решението на властите е в рамките на дългосрочни усилия, целящи да поставят жалбоподателката в среда, която да й даде надзор с възпитателна цел и възможност да продължи образованието си. Той припомня в тази връзка, че държавата има положителни задължения да закриля непълнолетните и, при необходимост, да ги извади от среда, която не е благоприятна за тях (виж, mutatis mutandis, X. и Y. cрещу Нидерландия, 26 март 1985 г., §§ 21-27, серия A № 91, Стубингс (Stubbings) и други срещу Обединеното Кралство, 22 октомври 1996, §§ 62-64, Сборник 1996-IV, A. срещу Обединеното Кралство, 23 септември 1998 г, § 22, Сборник 1998-VI, Z. и други срещу Обединеното Кралство [Голям състав], № 29392/95, §§ 73-74, ЕСПЧ 2001-V, и A. и други, цитирано по-горе, § 73; виж също и членове 19 и 37 от Конвенцията на ООН за правата на детето).
82. В заключение Съдът счита, че разглежданото настаняване е в обхвата на член 5 § 1 г) и е отговаряло на изискванията на тази разпоредба, като същевременно е било пропорционално на предвидените възпитателни цели. Следователно той не счита за необходимо да разследва дали алинея a) от член 5 § 1 също имат значение.
83. От това следва, че не е налице нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията.
B. По твърдяното нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията
84. Жалбоподателката осъжда невъзможността в българското законодателство да бъде извършвано разглеждане, на редовни интервали, на законосъобразността на настаняването й във възпитателно училище - интернат. Тя се позовава на член 5 § 4 от Конвенцията, който гласи:
"Всеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице."
1. Аргументи на страните
85. Правителството твърди, че доколкото решението за настаняване на жалбоподателката във възпитателно училище е принадлежало на съдилищата, една проверка на законосъобразността на тази мярка, както е предвидено в член 5 § 4 от Конвенцията, е била включена в техните решения. То добавя, че член 31, алинея 3 от Закона за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните предвижда възможността съдилищата да разглеждат предложение на местната комисия за отмяна на мярката за настаняване без да се чака края на учебната година (параграф 44 по-горе). И накрая то уточнява, че според приложимото законодателство срокът на мярката е ограничен и той не може да надвишава период от три години.
86. Жалбоподателката не оспорва, че съдилищата са упражнили проверка на законосъобразността на първоначалното решение за настаняването й. Тя посочва обаче, че не е имала възможността да поиска от тях преразглеждането на по-късен етап, на разумни интервали, на законосъобразността на мярката за настаняване, тъй като тази възможност е била, според нея, открита само за местната комисия. Тя прибавя, че вътрешното право също не предвижда автоматичното периодично преразглеждане от съда на тази мярка.
2. Оценка на Съда
87. Принципите на съдебната практика, приложими към конкретния случай, са обобщени в решението Станев срещу България ([Голям състав], № 36760/06, §§ 168-170, 17 януари 2012 г.). Освен това Съдът припомня, че съдебният контрол „на редовни интервали“ е необходим, когато самият характер на една мярка, включваща лишаване от свобода, го изисква. Действително причините, първоначално даващи основание за задържане могат да престанат да съществуват (Винтерверп (Winterwerp) срещу Нидерландия, 24 октомври 1979 г., § 55, серия A № 33). Именно такъв е случаят с обвиняемите, предмет на предварително задържане (Безикери (Bezicheri) срещу Италия, 25 октомври 1989 г., §§ 20-21, серия A № 164, и Асенов и други срещу България, 28 октомври 1998 г., § 162, Сборник 1998-VIII), с лицата, задържани по психиатрични причини (виж, например, Винтерверп, цитирано по-горе, X. срещу Обединеното Кралство, 5 ноември 1981 г., серия A № 46, и Станев, цитирано по-горе), с някои затворници, излежаващи доживотна присъда, когато след изтичане на периода на наказанието продължаването на задържането зависи от елементи на опасност и риск, които могат да се променят с времето (Стафорд (Stafford) срещу Обединеното Кралство [Голям състав], № 46295/99, § 87, ЕСПЧ 2002-IV), и с рецидивистите, изтърпяващи превантивно наказание настаняване в психиатрично заведение след изтичане на основното наказание (Ван Другенброк (Van Droogenbroeck) срещу Белгия, 24 юни 1982 г., §§ 47-49, серия A № 50). Правото на средство за правна защита по време на мярка, включваща лишаване от свобода на непълнолетен жалбоподател също е признато от Съда в решението Буамар (цитирано по-горе, §§ 60-64).
88. Съдът отбелязва, че страните споделят становището, че в конкретния случай съществува съдебен контрол, съдържащ се в решението за настаняване, взето от Окръжния съд на 16 юли 2013 г. Въпросът обаче е дали жалбоподателката е имала право да поиска вътрешно преразглеждане на задържането и ако това е така, да се провери дали такава възможност й е била предоставена.
89. Вече бе установено, че задържането на жалбоподателката е било разпоредено с цел възпитание под надзор, за да се коригира поведението й, определено като противоречащо на обществените норми (параграф 82 по-горе). Ставало е дума за лишаване от свобода, необходимостта от което е зависела от промяната в поведението й във времето, фактор, който трябва да бъде взет предвид подобно на тези, описани в делата, цитирани по-горе (параграф 87). Освен това Съдът отбелязва, че жалбоподателката е била настанена във възпитателното училище в с. Подем на 15 септември 2013 г. за неопределен срок (параграф 17 по-горе), който е можел, според приложимото законодателство, да достигне до три години (параграф 44 по-горе). Поради това, предвид възможността за промяна на поведението на жалбоподателката през този период, Съдът изразява мнението, че тя е трябвало да бъде подлагана на периодична съдебна проверка, извършвана автоматично и по нейно искане, на разумни интервали, за законосъобразността на продължаването на мярката лишаване от свобода (виж X срещу Финландия, № 34806/04, § 170, ЕСПЧ 2012 (извлечения) с другите препратки, присъстващи в нея, където Съдът заяви, че една система на периодична проверка, в която инициативата принадлежи единствено на властите, не е достатъчна).
90. В тази връзка Съдът припомня, че член 5 § 4 гарантира правно средство за защита, което трябва да е достъпно за жалбоподателя (Ашингдейн (Ashingdane) срещу Обединеното Кралство, 28 май 1985 г., § 52, серия A № 93, и Станев, цитирано, § 170). Необходимо е обаче да се отбележи, че приложимото законодателство не позволява непълнолетните, настанени във възпитателен център - интернат да се обръщат към съдебните органи, за да поискат преразглеждането на задържането си. Съдът отбелязва аргумента на Правителството, според който вътрешното право предвижда възможността мярката за настаняване да бъде преразгледана от съдилищата по предложение на местната комисия (параграф 85 по-горе). Въпреки това, ако се приеме, че жалбоподателката е искала да мине през тази комисия, Съдът отбелязва, че последната представлява административен орган, който има неограничената власт да прецени ситуацията на непълнолетното момиче преди евентуално да подаде молба за преразглеждане на мярката пред съда (параграф 40 по-горе ; виж, a contrario, M.Х. срещу Обединеното Кралство, № 11577/06, § 94, 22 октомври 2013, където съответният административен орган е бил длъжен да изпрати молба за освобождаване до съдебната власт и неизпълнението на това задължение е довело до нарушаване на правата, защитени от член 5 § 4).
91. Затова Съдът стига до заключението, че правният инструмент, посочен от Правителството, е бил недостъпен за жалбоподателката.
92. Освен това Съдът констатира, че във вътрешното право не съществува периодична и автоматична проверка по отношение на разглежданото задържане.
93. От това следва, че в конкретния случай е налице нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията.
C. По твърдяното нарушение на член 8 от Конвенцията
94. Жалбоподателката се оплаква още от липсата на поверителност на кореспонденцията в дома в с. Подем. Тя съобщава за автоматичния характер на проверката на пощата, включително на писмата, изпратени до неправителствените организации и до компетентните власти. Тя се оплаква също, че не е имала право на поверителни телефонни разговори с външни лица. В тази връзка тя се позовава на член 8 от Конвенцията, чиито части, приложими към конкретния случай, гласят следното:
„1. Всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.
2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“
1. Аргументи на страните
95. За Правителството жалбоподателката не е била лично и пряко засегната от съществуващия режим на проверка на кореспонденцията. То счита, че тя не е била предмет на „намеса“ по смисъла на член 8 от Конвенцията, поради причината, че не посочва никакъв конкретен факт, който да свидетелства, че е поддържала кореспонденция от дома в с. Подем, че същата е била проверявана или че членовете на персонала са я възпрепятствали да се свързва с външни за дома лица или с неправителствени организации.
96. Що се отнася до самия режим, Правителството се позовава на член 25, точка 10 от правилника за вътрешния ред на училището в с. Подем и се аргументира с това, че проверката на пощата е свързана с целите, присъщи на мярката за настаняване, а именно възпитанието и превъзпитанието на жалбоподателката, и че цели също и защитата на реда и сигурността в учебното заведение. В този контекст то смята, че проверката на кореспонденцията не е несъвместима с правата на непълнолетните, настанени в дома и че проверяваните писма непременно са били изпращани до получателите си, осигурено е равновесие на засегнатите интереси.
97. По отношение на телефонните обаждания на жалбоподателката Правителството счита, че те са били провеждани под контрола на главния учител или на възпитател, според него в съответствие с приложимите разпоредби, и че разговорите не са били записвани или подслушвани. То добавя, че освен това жалбоподателката не е била лишена от „телефонен контакт с майка си“. Поради това то счита, че спрямо нея не е била проявена намеса в нейното право, защитено от член 8 от Конвенцията. То заключава, че при всички положения този режим на контрол е целял да предпази от риска непълнолетните лица, настанени в центъра, да извършат отново деяния, оценени като противообществени, като онези, дали основание за решението за настаняването им, и че не може да бъде разглеждано като противоречащо на член 8 § 2 от Конвенцията.
98. Жалбоподателката представя в подробности разпоредбата, приложима към проверката на пощата и телефонните обаждания и твърди, че не е длъжна да представя доказателства за всеки акт на намеса, тъй като последната произтича, според нея, пряко от въпросния режим. Тя уточнява, че щом като е можела да бъде сигурна, че писмата и обажданията й до неправителствените организации са били автоматично проверявани, тя е била пряко засегната от тази мярка.
99. Жалбоподателката посочва, че освен че режимът не отговаря на никаква наложителна обществена необходимост, но и че приложимото национално законодателство не предвижда задължителни гаранции против една своеволна намеса от страна на властите. Тя също така заключава, че намесата, на която е била предмет, не е необходима в едно демократично общество.
2. Оценка на Съда
a) Режим на проверка на кореспонденцията
100. По отношение на твърденията относно кореспонденцията Съдът отбелязва, че жалбоподателката не е представила доказателства, сочещи, че писмата, които е изпращала или получавала докато е била настанена в дома в с. Подем, са били отваряни или проверявани. Въпреки това той отбелязва, че от член 25, точка 10 от правилника за вътрешния ред на училището ясно следва, че цялата кореспонденция на децата от пансиона се подлага на проверка, за да се провери както евентуалното наличие на забранени вещества и предмети, така и съдържащата се в нея информация (параграф 50 по-горе). Тази проверка следователно не е в резултат на решение, взето от властите спрямо жалбоподателката или конкретно непълнолетно лице, а на прякото прилагане на съответното вътрешно право. При тези обстоятелства Съдът заключава, че е налице намеса в правото на жалбоподателката на неприкосновеност на кореспонденцията й (Кембъл срещу Обединеното Кралство, 25 март 1992 г., § 33, серия A № 233, и Бочев срещу България, № 73481/01, § 94, 13 ноември 2008).
101. Подобна намеса е в нарушение на член 8 § 2 от Конвенцията, освен ако, „предвидена от закона“, преследва една или няколко законни цели, и освен това е „необходима в едно демократично общество“ за постигането им.
102. Съдът вече отбеляза, че твърдяната проверка на кореспонденцията е предвидена от приложимите правила (параграфи 50 и 100 по-горе). Той отбелязва също, че жалбоподателката не оспорва достъпния и предвидим характер на въпросната разпоредба. Той освен това може да допусне, че проверката на кореспонденцията на непълнолетните, настанени във възпитателно училище от затворен тип, се извършва с цел да се предотврати, освен всичко друго, внасянето на вещества и предмети, опасни за здравето и правата на другите непълнолетни, или пък в състояние да застрашат установения в центъра ред. Това е залегнало в текста на член 25, точка 10, от правилника за вътрешния ред на дома в с. Подем (параграфи 50 и 100 по-горе). Следователно може да се счита, че споменатата намеса е целяла „защитата на реда“ съгласно член 8 § 2 от Конвенцията (виж също, mutatis mutandis, Кембъл, цитирано по-горе, § 41, и Петров срещу България, № 15197/02, § 42, 22 май 2008 г.).
103. Остава да се определи дали този режим на системна и автоматична проверка на кореспонденцията на непълнолетните, настанени във възпитателното училище в с. Подем, е бил „необходим в едно демократично общество“. Това проучване изисква да се вземат предвид нормалните и разумни изисквания за задържането. Съдът припомня действително, че известна проверка на кореспонденцията на лицата, лишени от свобода, се препоръчва и сама по себе си не е в противоречие с Конвенцията (Силвър и други срещу Обединеното Кралство, 25 март 1983, § 98, серия A № 61, и Кембъл, цитирано по-горе, § 45).
104. Съдът отбелязва, че настоящото дело поставя под въпрос пропорционалността на намесата на властите в упражняването от непълнолетните, настанени в институция от затворен тип на правото им на неприкосновеност на кореспонденцията спрямо посочените цели (параграф 102 по-горе), но също така и отчитайки специфичните нужди на едно възпитателно училище. В това отношение той счита, че обхватът на действие, с който властите биха могли да се ползват в подобни обстоятелства, е по-малък от този, наблюдаван в областта на проверката на затворниците, извършили престъпления. Това заключение произтича от самия характер на настаняването на непълнолетните с цел възпитание и подготовка за живот сред обществото. В действителност, когато се касае за грижа за непълнолетните от властите, какъвто е случая в настоящото дело, трябва всичко да се предвиди, за да могат първите да имат достатъчно външни контакти, включително и чрез писмен обмен на информация, защото това е неразделна част от правото им на достойно отношение и е необходима, за да ги подготви за завръщането им в обществото. Съдът се позовава в тази връзка на Минималните стандартни правила на ООН за правораздаване при непълнолетните (параграф 57 по-горе).
105. В конкретния случай Съдът от началото отбелязва, че за разлика от член 8 от Конвенцията и от изискванията й за „необходимост“ и „пропорционалност“, разпоредбите на член 25, точка 10 от правилника за вътрешния ред на дома в с. Подем призовава за автоматична и недиференцирана проверка на всички писма на настанените в институцията непълнолетни (параграф 50 по-горе). Този текст не прави никакво разделение на категории на лицата, с които непълнолетните могат да си кореспондират. Съдът обаче на няколко пъти казва, че кореспонденцията на задържаните с техните адвокати като цяло се ползва с привилегирован статут (виж, сред много други, Кембъл, цитиран по-горе, §§ 47-48, Ердем срещу Германия, № 38321/97, § 61, ЕСПЧ 2001-VII (извлечения), и Петров, цитиран по-горе, § 43). Според съда подобни съображения могат да имат стойност в конкретното дело що се отнася до кореспонденцията, която жалбоподателката е можела да има с адвоката си или с неправителствени организации за закрила на правата на детето. Той констатира, че приложимото право не защитава поверителността на този вид кореспонденция и че я подлага на режим на обща проверка.
106. От друга страна нито тази разпоредба, нито някоя друга посочват евентуалните конкретни причини и условия, които са в състояние да оправдаят факта, че в един или в друг случай пощата може да бъде подложена на проверка и не се посочва срока на мярката, тъй като проверката се извършва служебно. И накрая, властите не са длъжни да посочат причините за този надзор (виж, mutatis mutandis, Калоджеро Диана срещу Италия, 15 ноември 1996 г., § 32, Сборник 1996-V, и Петров, цитирано по-горе, § 44). Поради това заключава, че член 25, точка 10 от правилника за вътрешния ред на дома в с. Подем предоставя пълна свобода на училищните власти да упражняват контрол върху кореспонденцията на непълнолетните, без оглед на категорията получатели, на срока на мярката и на причините, които могат да я оправдаят, и че такъв режим не може да бъде считан за отговарящ на целите на член 8.
б) Режим на контрол на телефонните обаждания
107. Съдът в самото начало отбелязва, че доколкото националното право признава на жалбоподателката възможността да провежда телефонни разговори от телефонни постове, поставени под контрола на администрацията на центъра, Съдът счита, за разлика от Правителството, че ограниченията и надзора, наложени на комуникациите й, са могли да представляват намеса в правото на жалбоподателката на неприкосновеност на семейния й живот и на кореспонденцията й, съгласно член 8 § 1 от Конвенцията (виж, mutatis mutandis, Байбашън срещу Нидерландия (решение), № 13600/02, 6 октомври 2005 г., и Нусрет Кая и други, цитирано по-горе, § 36).
108. Що се отнася до законовата основа на тази намеса, Съдът отбелязва, че тя почива в националното право върху член 25, т. 10 от правилника за вътрешния ред на дома в с. Подем, който вече бе разгледан (параграф 51 по-горе). Той допуска също, че то е преследвало законосъобразна цел за „защита на реда“, както твърди Правителството.
109. Въпросът, който след това възниква, е дали намесата, предмет на спора, е била „необходима в едно демократично общество“. За да се даде отговор на този въпрос, може да се вземе предвид свободата на преценка на Държавата (Кембъл, цитирано по-горе, § 44). В тази връзка, ако националните власти са тези, които първи трябва да преценят необходимостта от намесата, задача на Съда е реши въпроса дали причините за намесата са били подходящи и достатъчни по отношение на изискванията на Конвенцията (Сулук (Szuluk) срещу Обединеното Кралство, № 36936/05, § 45, ЕСПЧ 2009 г.). Освен това Съдът държи да подчертае колко важно е властите да следят мерките, ограничаващи частния и семейния живот, да бъдат възможно най-малко строги, когато тези ограничения се упражняват в условията на лишаване от свобода, наложено единствено с възпитателна цел. В този смисъл Съдът може само да даде ограничена свобода на преценка на държавата и съображенията по отношение на необходимостта от осигуряване на благоприятни условия за поддържане на контактите на непълнолетните с външния свят са валидни също и при въпроса за телефонните разговори (параграф 104 по-горе).
110. Като се обръща към настоящия случай, Съдът отчита, че Правителството потвърждава само, че законовата разпоредба е отговаряла на изискванията на член 8 § 2 от Конвенцията, без при това да изложи конкретни аргументи в подкрепа на необходимостта от това (параграф 97 по-горе), и че то не оспорва, че въпросните телефонни разговори са се провеждали под надзора на членовете на персонала, което ги лишава от всякакъв поверителен характер. Следователно следва да се разгледат условията, при които са се провеждали телефонните разговори на жалбоподателката, съгласно действащото законодателство, за да бъде в състояние да оцени тяхната съвместимост с изискванията на параграф 2 на член 8 от Конвенцията.
111. В тази връзка Съдът счита, че предвид психическото и социално развитие на децата, настанени в институции, и необходимостта им да се ползват с колкото се може по-тесни семейни връзки, е от основно значение администрацията да им помага да поддържат действителен контакт с тяхното семейство (виж, mutatis mutandis, Ван дер Вен срещу Нидерландия, № 50901/99, § 68, ЕСПЧ 2003-II, и Нусрет Кая и други, цитирано по-горе, § 59).
112. Истина е, че жалбоподателката е имала възможност да получава посещения и да се прибира в дома си през училищните ваканции (параграф 28 по-горе). Съответно тя е имала възможности да поддържа контактите с близките си. Това обстоятелство не променя извода, че режимът на кореспонденция, доколкото е лишавал същата от всякаква поверителност, не е бил уместен (параграф 106 по-горе). Възможностите за общуване на жалбоподателката с външни лица по време на дългите периоди престой в дома в с. Подем са били следователно ограничени. Съдът отбелязва, че приложимият вътрешен правилник позволявал на непълнолетните лица, настанени в този център, да поддържат външните си връзки чрез телефонни разговори. Въпреки това тези телефонни разговори заради сигурността са подлежали на разрешение, по-конкретно що се отнася до изходящите обаждания, за които е възражението, и на надзор от персонала на училището, така че всички телефонни разговори са били подслушвани (параграф 51 по-горе).
113. Това правило се прилагало общо и без разделение спрямо всички непълнолетни момичета, независимо от всяка отделна оценка на изискванията, от гледна точка на сигурността, която можела да се приложи към личността на всяко едно от тях. Съдът отчита факта, че се касае за млади хора, които не са били предмет на наказателна процедура. Дори жалбоподателката да е била упреквана, че е проявила поведение, окачествено като „асоциално“ и изискващо определени действия от страна на държавата, твърдените от Правителството рискове относно телефонните й разговори е трябвало внимателно да бъдат анализирани и обосновани от компетентните власти. Очевидно това не е направено в случая. Освен това от текста на тази разпоредба Съдът стига до извода, че срещите с представителите на неправителствените организации, в т. ч. хуманитарни, също са можели да се осъществяват само под надзора на членовете на персонала на училището и при това без всякакво разглеждане на отделните ситуации, позволяващи да се видят потенциалните рискове.
114. Като взе предвид документите по делото и информацията, с която разполага, Съдът счита, че режимът на надзор, налаган на жалбоподателката когато е искала да говори по телефона с външни лица и който не е правел разлика, например между членовете на семейството, представителите на организациите за защита на правата на детето или други категории лица, и не е почивал върху никакъв индивидуален анализ на рисковете, не е бил основан на подходящи и достатъчни основания по отношение на ограничението, произтичащо от това, по отношение на разглежданите контакти.
в) Заключение
115. В заключение съдът счита, че режимът на автоматична проверка на кореспонденцията, прилаган без всякакво разграничаване по отношение на вида на информационния обмен, и надзора на телефонните разговори, изключващ всякаква поверителност на същите, на които жалбоподателката е била подложена в центъра в Подем, не могат да бъдат приети за необходими в едно демократично общество.
116. Следователно е налице нарушение на член 8 от Конвенцията.
D. По приложението на член 41 от Конвенцията
117. Съгласно член 41 от Конвенцията,
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
1. Вреда
118. Жалбоподателката не предявява иск за материални вреди. За сметка на това тя претендира за обща сума от 14 000 евро (EUR) за моралните вреди, които е понесла в резултат на твърдяното нарушение на членове 5 и 8 от Конвенцията.
119. Правителството оспорва тези претенции.
120. Съдът отбелязва, че оплакването, основано на член 5 § 1, е дало основание за установяването на липсата на нарушение на Конвенцията. Следователно, няма основание на жалбоподателката да бъде присъдено обезщетение по тази точка.
121. Въпреки това Съдът смята, че жалбоподателката е понесла морални вреди поради липсата на средство за правна защита, което би й позволило да бъде преразгледана законосъобразността на настаняването й в дома в с. Подем на редовни интервали, както предвижда член 5 § 4, и поради режима на кореспонденция и на телефонни обаждания, който е бил наложен на жалбоподателката и който е дал основание за нарушение на член 8 от Конвенцията. Това установяване оправдава присъждането на обезщетение. Произнасяйки се по справедливост, съгласно изискването на член 41 от Конвенцията, Съдът счита, че на жалбоподателката следва да бъдат присъдени 4 000 EUR на това основание.
2. Разходи и разноски
122. Жалбоподателката претендира също за 4 500,83 EUR за разходи и разноски, направени пред Съда. Тя представя документи, удостоверяващи пощенски разходи (24,83 EUR), разходи за преводи (156 EUR), както и разходи за адвокат и представяне общо за 54 часа труд, заплатен по 80 EUR на час. Отделно от това тя иска сумата, отпусната от Съда да бъде платено директно по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет.
123. Правителството оспорва тези претенции.
124. Според съдебната практика на Съда един жалбоподател може да получи обезщетение за разходите и разноските си само в размера, в който са установени тяхната действителност, необходимост и разумен размер. В конкретния случай, предвид документите, с които разполага и предвид съдебната си практика, Съдът преценява като разумна сумата от 2 500 EUR за всички разходи, взети заедно за производството пред него и я присъжда на жалбоподателката.
3. Лихви за забава
125. Съдът счита за уместно да начисли лихви за забава върху лихвения процент на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, увеличен с три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ
1. Обявява, единодушно, жалбата за допустима;
2. Постановява, с шест гласа срещу един, че не е налице нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията;
3. Постановява, единодушно, че е налице нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията;
4. Постановява, единодушно, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията;
5. Постановява, единодушно,
a) че държавата ответник трябва да заплати на жалбоподателката, в тримесечен срок, считано от деня, в който решението е станало окончателно, съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които да се конвертират в български лева, според приложимия курс към датата на плащането:
i. 4 000 EUR (четири хиляди евро), заедно с всяка друга сума, която би могла да се дължи под формата на данък, за неимуществени вреди,
ii. 2 500 EUR (две хиляди и петстотин евро), заедно с всяка друга сума, която би могла да се дължи от жалбоподателката под формата на данък за разходи и разноски, която да се изплати по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет;
b) че считано от изтичането на споменатия срок и до пълното изплащане тези суми ще се начислява проста лихва с процент, равняващ се на този на пределното кредитно улеснение на Централната европейска банка, приложим през този период, увеличен с три процентни пункта;
6. Отхвърля, единодушно, молбата за справедливо удовлетворение за останалата сума.
Изготвено на френски, след това съобщено писмено на 19 май 2016 г., в приложени на член 77 §§ 2 и 3 от регламента на Съда.
Милан Бласко Ангелика Нусбергер
Заместник-секретар Председател
Към настоящото решение се прилага, съгласно членове 45 § 2 от Конвенцията и 74 § 2 от регламента, текстът на особеното мнение на съдия O’Лири.
A.Н.
M.Б.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯТА O’ЛИРИ
(Превод)
1. Ако в настоящия случай без резерви се присъединявам към констатацията на мнозинството, че има нарушение на 5 § 4 и 8 от Конвенцията, с уважение се разграничавам от мнозинството, що се отнася до решението за законосъобразността на задържането на жалбоподателката, по смисъла на член 5 § 1 г).
A. Принципи изведени от съдебната практика по член 5 § 1 г)
2. Следва да се припомни, че изключенията от правото на свобода, фигуриращи в член 5 § 1 имат изчерпателен характер и че единствено стеснителното тълкуване се вписва в целите на тази разпоредба: да гарантира, че никой не може да бъде лишен произволно от свобода. Съдът никога не е формулирал обща дефиниция, що се отнася до действия на властите, които могат да разкриват „произвол“. Въпреки това, с оглед на всяко конкретно дело, Съдът е извел ключови принципи. Редът за задържане и за привеждането му в изпълнение трябва да съответстват на целта на разрешените ограничения от съответната алинея на член 5 § 1. Още повече, трябва да съществува връзка между, от една страна, изтъкнатия мотив, за да се обоснове лишаване от свобода и от друга страна мястото и режима на задържане.[1]
3. Относно задържането на непълнолетни лица, предвидено в член 5 § 1 г), от съдебната практика, следва че терминът „надзор с възпитателна цел“ не трябва стриктно да се приравнява на обучение в класна стая. Когато младеж се намира под закрилата на компетентния местен орган, обучението под надзор следва да обхваща множество аспекти от упражнявани от същия този орган родителски права, в полза на заинтересования, както и за неговата закрила.[2] Впрочем, задържането за надзор с възпитателна цел, предвидено в тази разпоредба от Конвенцията, следва да се извършва в адаптирано учебно заведение, което разполага с ресурси, отговарящи на изискуемите педагогически цели и на императиви за сигурност.[3] В скорошното решение Блокин, Голямата Камара подчертава, че за да е обосновано, с оглед на член 5 § 1 г), настаняването трябва да е решено с цел осигуряване на надзор с възпитателна цел и да се характеризира с качеството на обучението и полаганите грижи, а не само с дисциплиниращия режим[4].
4. Вярно е, че Съдът вече е разглеждал българската система за задържане във възпитателни училища и разграничавайки я от центровете за временно задържане по делото Блокин, заключава че няма нарушение на член 5 § 1 г)[5]. По-натаък ще разгледам причините, поради които считам, че делото A. и други срещу България трябва да бъде разграничено от настоящото дело и че Съдът би трябвало да бъде по-стриктен при преценката за „произвол“, когато става въпрос за задържане на непълнолетни лица, предвидено в 5 § 1 г), като разглежда не само формата, но и изследвайки къде и при какви условия на практика се провежда надзора с възпитателна це;.
Б. Приложение на тези принципи към настоящото дело
5. Законността на задържането на жалбоподателката е потвърдено с решението на мнозинството. Тази мярка е била разпоредена от национална юрисдикция, въз основа на правната уредба. Що се отнася до законността на мярката, с оглед на Конвенцията явно че форма на учебна програма е била провеждана спрямо задържаните. Освен това процесната мярка за задържане е била приета в контекста на неоспорими усилия, положени от различни вътрешни власти, с оглед полагане на грижа за жалбоподателката. Решението на мнозинството поставя акцент върху процесуалната редовност на приетите от националните власти решения, както и върху това, че до наложената мярка е прибягнато след изчерпване на всички други мерки за въздействие[6].
6. Защо тогава да предположим констатация за нарушение на член 5 § 1? Както ясно следва от съдебната практика на Съда, след като българската държава е избрала да се бори срещу младежката престъпност чрез система за възпитателен надзор, осъществявана по съдебен ред, нейно задължение е да осигури подходяща инфраструктура, адаптирана към императивите на тази система в областта на сигурността и образованието, така че да удовлетвори изискванията на член 5 § 1 г)[7]. С други думи, основната и даже изключителна цел на тази система трябва да бъде обучението и осигурения контрол като контекста, в който то се предоставя трябва да съответства на целта на системата. Както е посочено по-горе по делото Блокин, Съдът е изтъкнал, че за да се приложи член 5 § 1 г), е необходимо да е налице режим в специализирана среда (...) който разполага с достатъчно за неговата цел ресурси„[8].
7. След внимателен прочит на настоящото дело, е трудно да се заключи, че тези условия са били изпълнени при задържането на жалбоподателката.
В. Скрития санкционен или наказателен характер на задържането на жалбоподателката
8. Най-напред заинтересованата се оплаква, както и жалбоподателките по делото A. и други срещу България, че макар да не е била осъдена за извършване на престъпление е задържана в центъра в с. Подем, с цел която няма чисто обучителен характер, но и с оглед на цели, които тя описва като наказателни, превъзпитателни и възпиращи.
9. Решението на мнозинството не отрича наказателния характер на българския режим и е трудно да се отърсим от впечатлението, че жалбоподателката, жертва на склоняване към проституция от 12 годишна възраст е наказана за действия извършени от други лица. Нищо от досието не посочва, че отговорните лица или замесени в склоняването й към проституция са били разследвани, повдигнато им е обвинение или е провеждано съдебно преследване. Напротив, жалбоподателката е била изправена няколко пъти пред наказателния състав на районния съд, който най-напред постановява решения, налагащи й забрана да се среща с определени лица (разбира се за нейна защита), след това решение за настаняването й в центъра в Подем за неопределен период от време, който може да достигне до три години.
10. Така както е прието решението на мнозинството признава превъзпитателната, наказателна и възпираща цел на задържането, когато изтъква, че задържането на заинтересованата е разпредено „за да се коригира нейното поведение, преценено като противоречащо на нормите на обществото“. Впрочем то описва българската система за надзор като „остаряла“ и имаща наказателен характер по силата на своя произход и философия.[9]. Целта за обучение и закрила при задържането, без която лишаването от свобода на жалбоподателката съгласно член 5 § 1 г) не би могло да бъде оправдано, е скрита, дори изгубена. Ако във фактическо отношение следва да разграничим положението на жалбоподателя по делото Блокин – заинтересованият е бил настанен в център за млади правонарушители – Съдът в посоченото дело е счел задържането му за незаконосъобразно не само поради липсата на адекватна програма за обучение, но най-вече защото неговото задържане е целяло „поведенческото му превъзпитание“ и [...] необходимостта да се попречи на жалбоподателя да извърши рецидив », мотиви които според Голямата камара не фигурират сред тези, чиято легитимност се признава от чл. 5 § 1 г)[10]. Позовавайки се на множество решения на Плевенския районен съд и именно тези налагащи задържането й, жалбоподателката е установила, че процедурата, но също и философията, съответстваща на настаняването на непълнолетни лица във учебни заведения от затворен тип имат наказателен характер.
Г. Необходимостта от обучение под надзор, удовлетворяващо изискванията на член 5 § 1 г)
11. На второ място, дори и формално целта на задържането да съответства на член 5 § 1 г) – произхода и философията на наказателния режим не са нищо друго, освен наследство от миналото – съдебната практика на Съда изисква също преглед за пропорционалност на мярката за задържане. Избраните средства трябва да представляват крайна мярка, но и също да бъдат подходящи, за да се постигнат преследваните цели. Условията, установени от jurisprudence на Съда, в това отношение са изложени в пар. 3 по-горе[11]. Данните, с които разполага Съдът, не доказват, че центъра в Подем (или системата, към която той спада) изпълняват тези изисквания.
12. Неадекватният характер на българската мрежа от възпитателни заведения от затворен тип е добре установена, както от гледна точка на провежданото обучение, така и от гледна точка на материалните условия на живот на задържаните. От 2009 г., Държавната агенция за закрила на детето, а после и Омбудсманът многократно са подчертавали проблемите, които съществуват в системата, посочвайки по-конкретно следните въпроси: въведените учебни програми не съответстват в методологичен план на нуждите на непълнолетни лица в уязвимо положение; на индивидуалните планове, адаптирани към всеки непълнолетен не се дава по-нататъшен ход; не е насърчаван контакта със семейството, даже в някой случай не е разрешен; насилието преобладава и процентът на самоубийства е висок; персоналът е недостатъчен, за да може да полага грижи за задържаните и не е обучен по такъв начин, че да може да отговори адекватно на техните психологически нужди. През 2013-2014 г., 52 % от задържаните във възпитателни заведения от затворен тип в България непълнолетни лица не са получили никаква диплома[12]. По преценка на Омбудсмана настаняването на непълнолетни лица в тези центрове, както и условията, на които те са подложени засягат някой права на човека, както и правата на детето.
13. Ако тези доклади свидетелстват за функционирането на тези центрове и условията, при които най-общо това се осъществява, с уважение се разграничавам от мнозинството, по отношение на това, че жалбоподателката иска от Съда да направи абстрактен преглед на българската система[13]. Напротив нейната жалба ясно уточнява с какво, в нейния конкретен случай, разглежданата система не изпълнява целта си, аргумент изтъкван в множество доклади, цитирани в решението на мнозинството и резюмирани по-горе, които датират от 2009 г.
14. Когато задържането на жалбоподателката в центъра в Подем е изискано за пръв път от компетентния местен орган през април 2013 г., районният съд е отхвърлил искането, тъй като е счел за неблагоприятен, предлагания от центъра контекст и придружаващия задържането риск за психологическото и социално развитие на момичето.[14]. Два месеца по-късно искането за налагане на възпитателната мярка е уважено, въпреки че проведената психологическа и социална работа в приемна структура, с по-облекчен режим е произвела положителни резултати и поведението на жалбоподателката е изглеждало, че се е подобрило спрямо момента на съдебното дело за постановяване на задържането й.[15]. След като е разпредено задържането й, жалбоподателката е направила опит да се самоубие, опит който е повторила по време на задържането си. Фрапиращо е, че непълнолетна, опитала да се самоубие на 13 септември 2013 г. и чието състояние на уязвимост е било установено по медицински път е била задържана 2 дни по-късно за неопределено време, без възможност за контрол и както изглежда без никаква преоценка на нейното състояние и психологически нужди[16]. Преди настаняването й, жалбоподателката е обжалвала решението за задържането й, оплаквайки се че продължителността му не е определена и че не е изслушана майка й. Решението на мнозинството посочва отсъствието на всякакво указване, от страна на районния съд, на продължителността на задържането и на възможностите за преразглеждане, но посочва, че майката на жалбоподателката е можела да иска от съда да бъде изслушана, въпреки че районният съд е посочил, че изслушването на майката не е изискуемо от националното право.[17]. Що се отнася до самото задържане жалбоподателката поддържа, че през 2012 и през 2013 педагогическият съвет на центъра в Подем не е формулирал положителна оценка по отношение на който и да било ученик, нито относно резултати в училище, нито относно поведението, така че, според нея, нито едно предложение за прекратяване на настаняването не е можело да бъде изготвено. Жалбоподателката заявява, че заплахите от трафиканти са продънили докато е била задържана, твърдение, което не е било отречено от правителството-ответник. Насилието в центровете от затворен тип в България са накарали съдът да разпореди контрол във всички такива заведения, включително и центъра в Подем. По време на задържането жалбоподателката не е можела да иска периодичен контрол върху лишаването й свобода. Освен това комуникацията й със семейството й е била подложена на автоматичен и недиференциран контрол от властите в центъра, въпреки че подобни контакти са признати за съществени за психологическото и социално развитие на непълнолетни лица както и основната цел на обучението под надзор, по смисъла на член 5 § 1 г), е обучението, поправянето и реинтеграция в обществото.
15. Въпреки общите данни, с които разполагаме за функционирането на центровете за обучение под надзор, разглеждани в настоящото дело и особените детайли, които жалбоподателката е представила относно задържането си, решението на мнозинството посочва, че решението за задържане, постановено от районния съд цели да защити интересите на жалбоподателката, младо момиче, което към момента се развива в психологическо и социално отношение и че Съдът не може да поставя по съмнение заключението на националните власти. Както казах, ако и да не оспорвам, че задържането на жалбоподателката от формална страна изглежда редовно и че и други мерки са били прилагани спрямо нея, считам за невъзможно, изхождайки от информацията по делото, да заключа, че избраните средства са адаптирани към целта и подходящи, за да се преценят като адекватни на преследваната цел. Настоящата jurisprudence на Съда относно член 5 § 1 d) явно е издържана, в смисъл, че когато едно такова заведение формално изпълнява критериите на тази разпоредба, Съдът не подхожда към качествена оценка на осъществявания надзор[18]. Това е жалко, имайки предвид възрастта и уязвимостта на лицата, чието лишаване от свобода трябва да се обоснове, въз основа на тази алинея и имайки предвид собствените критерии на Съда, за да прецени наличието на пропорционалност и произвол (вж. параграфите 2, 3 и 11 по-горе).
16. Липсата на адекватността на системата с нейната цел – със сигурност в случая на жалбоподателката – се потвърждава окончателно с нарушенията на чл. 5 § 4 и чл. 8. Разбира се юридически може да виждаме тези оплаквания поотделно; но остава факта че младо момиче на 14 г. е била задържана без възможност за контрол, при условия неблагоприятни за нейното социално и психологическо развитие като контакти със семейството и са били отказвани или са били обект на намеса. Съдът разбира се казва, че параграфи 1 и 4 на член 5 представляват различни разпоредби, така че спазването на едната не предполага непременно спазването и на другата[19]. Въпреки това, когато търсим дали задържането на непълнолетно лице може да счита за « произволно » за целите на член 5 § 1 г), трудно можем да преценим като неотносими към обхвата и естеството на нарушенията – различни но свързани – на чл.5 § 4 и чл.8[20].
Д. Изводи
17. Без никакво съмнение, държавите, призвани да изпълняват позитивните си задължения, за да защитават непълнолетни лица от места или среда, в която властват небрежността и злоупотребата, са изправени пред трудни решения, а понякога и скъпи. Може би изглежда съблазнително да заключим, че ако българската система има несъвършенства, по-добре е да не направим нищо. Също така може да изглежда успокояващо, че има план за действие, изготвен от ресорния министър, но до момента не приведен в действие. Въпреки това да се лиши един човек от свободата си, означава да бъде лишен от основно право, считано от Съда като основополагащо за една демокрация[21]. За разлика от жалбоподателките по делото A. и други срещу България, задържани от 2008 до 2010, когато проблемите, засягащи българските центрове за обучение под надзор не са били още познати или едва са започвали да стават известни, настоящата жалбоподателка е била задържана през септември 2013, когато тези проблеми са били тежки и добре установени. Решението на мнозинството препраща към международните инструменти, изискващи висшия интерес на детето да бъде главното съображение на решаващите органи, при обстоятелства като разглежданите[22]. Скорошното решение на Голямата камара по делото Блокин е още по-красноречиво в това отношение [23]. Въпреки това ако Съдът не осъжда, когато трябва, системи, които очевидно се опитват да защитят децата, но които поради своята организация и функциониране са слабо развити, тогава тези референции не са нито необходими, нито нужни.
[1]. Вж, например, Saadi c. Royaume-Uni [GC], №13229/03, §§ 68-69, ЕСПЧ 2008, и препратките, които са цитирани в него.
[2]. Вж. различни решения, като например Блокин срещу Русия [Голяма камара], № 47152/06, § 166, от 23 март 2016 г., П. И С. срещу Полша, № 57375/08, § 147, от 30 октомври 2012 г., Д.Г. срещу Ирландия, № 39474/98, § 80, ЕСПЧ 2002-III, и Конярска срещу Великобритания (решение), № 33670/96, от 12 октомври 2000 г.
[3]. Блокин, § 167.
[4]. Ибидем, § 170.
[5]. A. и други срещу България, № 51776/08, §§ 66-74, от 29 ноември 2011 г.
[6]. Решение на мнозинството, §§ 78-80.
[7]. A. и други срещу България, цитирано по-горе, § 69, Д.Г. срещу Ирландия, цитирано по-горе, § 79.
[8]. Вж. Блокин, цитирано по-горе, § 167, и преди това, Буамар срещу Белгия, № 9106/80, от 28 февруари 1988 г., §§ 50 et 52, или James, Wells et Lee c. Royaume-Uni, № 25119/09, 57715/09 и 57877/09, §§ 193-194, от 18 септември 2012 г.
[9]. Вж. параграфите 73, 76 и 89 от решението на мнозинството, съответствието на решението за настаняване, произнесено от Районния съд на 10 юни 2013 г., споменато в параграф 13, и доклада на Омбудсмана относно „изправителния“ характер на този тип задържане, посочен в параграф 52.
[10]. Блокин, цитирано по-горе, §§ 168 и 171.
[11]. Вж. също Д.Г. срещу Ирландия, цитирано по-горе, § 79, A. и други срещу България, цитирано по-горе, § 69, и параграф 74 от решението на мнозинството.
[12]. За повече подробности, вж. докладите на Държавната агенция за закрила на детето, цитирани в параграфи от 31 до 39 в решението на мнозинството.
[13]. Решение на мнозинството, § 76.
[14]. Ибидем, §§ 9 и 76.
[15]. Ибидем, § 11.
[16]. Ибидем, §§ 17-19.
[17]. Вж., в този смисъл, параграфите 80, 79 и 15 от решението на мнозинството.
[18]. Делото Конярска срещу Великобритания представлява рядко изключение. Оценки за качеството изглежда са уместни единствено, ако непълнолетните лица са задържани в затвори или в определен тип центрове за задържане на младежи – вж., например, Буамар, Д.Г. срещу Ирландия и Блокин ‒, казано с други думи, в заведенията, които не отговарят дори формално на член 5 § 1 г).
[19]. Дуиеб срещу Нидерландия (Douiyeb c. pays-Bas) [Голяма камара], № 31464/96, § 57, от 4 август 1999 г., и Коломпар срещу Белгия (Kolompar c. Belgique), от 24 септември 1992 г., § 45.
[20]. Приложимостта на нарушението на член 8 се допуска по недоглеждане на параграфите 104 и 111 от решението на мнозинството, което признава, че физическото и социалното развитие на настанените деца и успехът на реинтеграцията им в обществото зависи от мерките, взети за поддържане на контакти със семействата, мерки, които не са били взети.
[21]. Ичин и други срещу Украйна, №s 28189/04 и 28192/04, § 31, от 21 декември 2010 г.
[22]. Решение на мнозинството, §§ 53-58.
[23]. Блокин, §§ 77-89.
Дата на постановяване: 19.5.2016 г.
Вид на решението: По същество
Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-162858
