Номер на жалба: 47405/07

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания, (Чл. 6) Гражданско производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане

По делото Ченгелян и други срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Гана Юдкивска (Ganna Yudkivska),
          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
          Андре Потоцки (André Potocki),
          Йонко Грозев,
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits), съдии,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 15 март 2016 г.,

се произнесе със следното решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 47405/07) срещу Република България, подадена пред Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от седем български граждани, г-жа Мадлен Магърдич Ченгелян, г-жа Виктория Таквор Ченгелян, г-н Едуард Таквор Ченгелян, г-н Манук Гаро Ченгелян, г-жа Анаис Хампарцум Ширин, г-н Ехисаперт Ардаваст Хинтян и г-жа Астхиг Хампарцум Бедросян („жалбоподателите“) на 24 септември 2007 г.

2.  Г-жа Анаис Хампарцум Ширин умира на 19 януари 2014 г. Нейните наследници г-н Баркев Камер Ширин, г-н Камер Баркев Ширин и г-н Аракси Баркев Ширин-Джунглас изразяват желание да встъпят в производството по жалбата на нейно място.

3.  Жалбоподателите се представляват от г-н М. Екимджиев, г-жа К. Бончева и г-жа Г. Черничерска, адвокати, практикуващи в Пловдив. Правителството на Република България („Правителството“) се представлява от своя агент г-жа А. Панова от Министерството на правосъдието.

4.  Жалбоподателите твърдят, че националните съдилища не са уважили действието res judicata на по-ранно съдебно решение в съдебно производство, заведено от тях в контекста на спор, свързан с реституция на имот, и че това е довело до незаконна намеса в техните имуществени права.

5.  На 16 септември 2013 г. горепосочените оплаквания по чл. 6 § 1 и чл. 1 от Протокол № 1 са съобщени на Правителството, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно чл. 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

6.  Жалбоподателите са родени съответно през 1950, 1979, 1988, 1958, 1947, 1927 и 1932 г. Живеят в Пловдив с изключение на г-жа Астхиг Хампарцум Бедросян, която живее н Ню Йорк, Съединени американски щати. Преди смъртта си през 2014 г. г-жа Анаис Хампарцум Ширин живее в Бургас.

7.  Наследодателите на жалбоподателите са притежавали поземлен имот с размери 246 квадратни метра в старата част на Пловдив, на който е разположена двуетажна сграда, построена на 160 квадратни метра от него. През 1949 г. сградата е обявена за културен паметник. През 1966 г. имотът е отчужден и наследодателите на жалбоподателите са получили обезщетение. След това сградата е претърпяла сериозни ремонти и по-конкретно след пожар, който унищожава част от нея през 1978 г.

A.  Реституция на имота

8.  След приемането на Закона за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС („Закон за реституцията”) през 1992 г. (вж. параграф 15 по-долу), някои жалбоподатели и други наследници на първоначалните собственици (чиито правоприемници в производството пред националните съдилища са останалите жалбоподатели) подават искане за отмяна на отчуждаването. На 28 юни 1993 г. те са уведомени, че искането им е отхвърлено от кмета на Община Пловдив, а на 7 юли 1993 г. подават иск за съдебен контрол на този отказ. С решение от 9 октомври 1997 г. Пловдивският окръжен съд оставя административното решение в сила.

9.  С окончателно решение от 2 октомври 1998 г. Върховният административен съд отменя предишното решение. ВАС приема, че имотът на жалбоподателите е отчужден по закон, който предвижда отчуждаване с цел определено мероприятие, а именно отчуждаване, което ще бъде последвано от строеж на нова сграда или инфраструктура. Процесният имот обаче е обявен за културен паметник и отчужден, за да бъде използван като такъв, поради което отчуждаването е направено в нарушение на закона. Фактът, че строеж никога не е бил предвиждан, следва да се разглежда като липса на мероприятие по смисъла на Закона за реституцията. В допълнение, ремонтът, проведен след отчуждаването, също не представлява „мероприятие“, тъй като има за цел само да запази сградата. На последно място се отбелязва, че имотът все още съществува. Всички тези фактори означават, че предпоставките за реституция са изпълнени. Въз основа на това Върховният административен съд отменя отчуждаването и отказа на кмета в тази връзка.

10.  След приемането на горепосоченото решение, за да влезе реституцията в сила (вж. параграф 16 по-долу), на 21 май 1999 г. жалбоподателите връщат на общината полученото от наследодателите им парично обезщетение по време на отчуждаването. Страните спорят дали жалбоподателите също така са получили обезщетение под формата на друг имот при отчуждаването и дали трябва да върнат и него.

11.  През 2001 г. жалбоподателите получават нотариален акт, в който са посочени като собственици на имота.

Б.  Ревандикационно производство

12.  Въпреки гореописаните събития, жалбоподателите не могат да влязат във владение на имота, тъй като той се държи и използва от Община Пловдив, която през 1997 г. го е обявила за публична общинска собственост и е дала под наем стая в сградата на организацията Национален дарителски фонд „13 века България“ („Фонда“, вж. параграфи 19-20 по-долу).

13.  След като безуспешно се опитват да постигнат споразумение, през декември 2003 г. жалбоподателите завеждат ревандикационно производство срещу Община Пловдив и Фонда. Искът е отхвърлен с окончателно решение на Върховния касационен съд от 8 юни 2007 г. На първо място, националните съдилища приемат, че са компетентни да разгледат иска. Според второинстанционния Пловдивски окръжен съд решението от 2 октомври 1998 г. подлежи на косвен съдебен контрол, тъй като то замества административното решение на кмета по искането на жалбоподателите за реституция и няма действие res judicata в производства, които конкретно засягат правото на собственост. Според Върховния касационен съд ответниците в ревандикационното производство, а именно Община Пловдив и Фондът, не са участвали в по-ранното съдебно производство и поради това за тях решението от 2 октомври 1998 г. не е обвързващо.

14.  На следващо място националните съдилища установяват, че възстановителните работи по сградата, за която претендират жалбоподателите, са толкова значителни (външният вид на сградата е запазен, но вътрешното разположение е променено до голяма степен – покривът, някои прозорци и други елементи също са подменени), че по смисъла на Закона за реституция не може да се каже, че сградата все още съществува. В допълнение, имотът се използва за целта, за която е отчужден, а именно като „културен паметник“, което според съда представлява „мероприятие“ по смисъла на същия закон. Поради това не е налице нито една от предпоставките за реституция.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Законът за реституцията

15. Законът за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС („Закон за реституцията“) е приет през 1992 г. В чл. 1, ал. 1 е предвидена отмяна на отчуждаването и възстановяването на собствеността, когато са изпълнени определени критерии и по-специално ако мероприятието, за което е отчужден имотът, фактически не е започнало и когато сградите на имота все още съществуват към момента на влизане в сила на Закона.

16.  Реституцията може да произведе сфект само при възстановяване на получено към момента на отчуждаването обезщетение (чл. 5, ал. 1 и чл. 6, ал. 1 ЗВСНОИ).

17.  Искане за отмяна на отчуждаване трябва да бъде подадено пред кмета на съответната община, чийто отказ (изричен или мълчалив) подлежи на съдебно обжалване.

Б.  Закон за местното самоуправление и местната администрация

18.  В чл. 38, ал. 1 и чл. 44, ал. 1 от Закона за местното самоуправление и местната администрация е предвидено, че кметът е „орган на изпълнителната власт“, който „представлява общината пред физически и юридически лица и пред съда“.

В.  Национален дарителски фонд „13 века България“

19.  Фондът е организация, на която е възложена задачата да получава и управлява дарения от български и чуждестранни лица, направени в подкрепа на българското образование, наука, култура, здравеопазване и други социални дейности. Той се финансира и от държавния бюджет.

20.  До 2001 г. статутът му се определя с Постановление на Министерския съвет, прието през 1983 г, където inter alia е предвидено, че Фондът е юридическо лице „към Министерския съвет“, че управителният му орган се управлява от министъра на културата и че останалите членове на съвета се назначават от министър-председателя. През 2001 г. Народното събрание приема Закона за Националния дарителски фонд “13 века България”, в който е предвиден сходен модел: Фондът се ръководи от управителен съвет, в който участват министрите на културата, здравеопазването, образованието и труда, а останалите членове се определят от Министерския съвет.

Г.  Разпоредби относно действието res judicata на окончателните решения

21.  Приложимите разпоредби са представени в резюме в решенията на Съда по делата Кехая и други срещу Република България (№ 47797/99 and № 68698/01, §§ 34-55, 12 януари 2006 г.) и Сивова и Колева (№ 30383/03, §§ 57-60, 15 ноември 2011 г).

ЗАКОНОДАТЕЛСТВОТО

I.  ПРЕДВАРИТЕЛЕН ВЪПРОС

22.  Един от жалбоподателите, г-жа Анаис Хампарцум Ширин, умира на 19 януари 2014 г., докато делото е висящо пред Съда, и нейните наследници г-н Баркев Камер Ширин, г-н Камер Баркев Ширин и г-н Аракси Баркев Ширин-Джунглас изразяват желание да встъпят в производството по жалбата на нейно място (вж. параграф 2 по-горе). Правото им на това не се оспорва и Съдът не намира основания да не приеме молбата им (вж. Horváthová v. Slovakia, №. 74456/01, §§ 25-27, 17 май 2005 г. и Донка Стефанова срещу Република България, № 19256/03, § 11, 1 октомври 2009 г.).

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

23.  Жалбоподателите се оплакват по чл. 6 § 1 от Конвенцията, че националните съдилища, които разглеждат ревандикационния им иск, са пренебрегнали обвързващата сила на решение на Върховния административен съд от 2 октомври 1998 г. Жалбоподателите се позовават на констатациите на Съда по делото Кехая и други (цитирано по-горе).

24.  В допълнение, жалбоподателите се оплакват, че чл. 1, ал. 1 от Закона за реституция е неясен по отношение на точното значение на условията за реституция, което позволява, както и в техния случай, различно тълкуване.

25.  Доколкото е приложим, чл. 6 § 1 от Конвенцията предвижда:

„Всяко лице, при решаването на правен  спор относно неговите граждански права и задължения, ... има право на справедливо ... гледане на неговото дело  ... от ...  съд...“

A.  Аргументи на страните

26.  Правителството оспорва оплакванията. То твърди, че съдилищата, които са разгледали ревандикационния иск, са компетентни да разгледат иска на жалбоподателите срещу Община Пловдив, тъй като Общината „не е участвала“ в първото производство по отношение на реституцията на имота, „не е обвързана“ от решението на Върховния административен съд от 2 октомври 1998 г. и не разполага с друг способ за защита на правото си на собственост. Правителството посочва също така, че кметът на Пловдив, чието решение се оспорва от жалбоподателите в реституционното производство, „не е действал от името на общината“ в реституционното производство през 1993-98 г. Правителството добавя, че решението от 2 октомври 1998 г. замества административното решение на кмета по искането на жалбоподателите за реституция и следователно подлежи на косвен съдебен контрол. Правителството посочва, че Фондът – посочен като втори ответник по ревандикационния иск – също не е обвързан от решението от 2 октомври 1998 г. На последно място, Правителството твърди, че заключенията на националните съдилища в производството по rei vindicatio са правилни и изцяло се основават на доказателствата по случая.

27.  Жалбоподателите не са съгласни. Те твърдят, че Община Пловдив е опитала да получи „втори шанс“ за разглеждане на правото на реституция на жалбоподателите, без да се позовава на никакви нови факти. Те посочват, че не може да се счита, че Общината е била трета страна по реституционното производство, а точно обратното, обвързана е от решението на 2 октомври 1998 г.; разграничението, което Правителството прави между кмета и Общината, е според тях „изкуствено“. Жалбоподателите посочват също така, че по двете производства съдилищата разглеждат един и същи въпрос, като само начинът, по който тълкуват и прилагат закона, е различен.

28.  Що се отнася до Фонда, жалбоподателите посочват, че той само ползва под наем стая в процесната сграда и никога не е претендирал вещни права. В допълнение, той е „изцяло публична институция“ под държавен контрол.

29.  На последно място, жалбоподателите поддържат аргумента си, че приложимите разпоредби на Закона за реституцията са неясни и поради това позволяват противоречиви тълкувания.

Б.  Преценката на Съда

1.  Допустимост

30.  Съдът отбелязва, че оплакването по чл. 6 § 1 не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 (a) от Конвенцията. Съдът отбелязва също така, че не е недопустимо на други основания. Ето защо следва да бъде обявено за допустимо.

2.  По същество

(a)  Res judicata

31.  Съдът подчертава, че правото на справедливо гледане по чл. 6 § 1 от Конвенцията, тълкувано в светлината на принципа на върховенството на закона и правната сигурност, обхваща изискването, че когато съдилищата окончателно са се произнесли по даден въпрос, решението им не следва да се поставя под съмнение (вж. Brumărescu v. Romania [GC], № 28342/95, § 61, ЕСПЧ 1999‑VII; Oferta Plus S.R.L. v. Moldova, № 14385/04, § 97, 19 декември 2006 г.; и Кехая и други, цитирано по-горе, § 61).

32.  Съдът вече е разгледал сходно оплакване в делото Кехая и други (цитирано по-горе, §§ 59-70), което засяга прилагането на законодателството относно земеделска земя, както и в делото Дечева и други срещу Република България (№ 43071/06, 26 юни 2012 г., §§ 39-45), което засяга законодателството, приложимо в настоящия случай. И по двете дела окончателни решения за възстановяване на правата на жалбоподателите върху различни имоти са били обезсилени, тъй като в отделно производство въпросът дали държавата, съответно общината, или жалбоподателите са собственици на имотите, е преразгледан и решен по различен начин. При тези обстоятелства Съдът приема, че на държавата (общината) е даден „втори шанс“ да получи преразглеждане на спор вече решен с окончателно решение в предходно производство. И по двете дела Съдът намира нарушения на чл. 6 § 1 от Конвенцията на основание, че посредством обезсилването на окончателни решения в полза на жалбоподателите властите са действали в нарушение на принципа за правна сигурност, заложен в посочената разпоредба.

 33.  По сходен начин в настоящия случай, въпреки че решението от 2 октомври 1998  г., което признава иска за реституция на жалподателите, не е отменено, то е на практика обезсилено, тъй като в последвалото ревандикационно производство националните съдилища констатират, че реституцията не се е осъществила. Съдилищата, които разглеждат ревандикационните претенции, посочват две основания, че са компетентни да разгледат въпроса и че решението от 2 октомври 1998 г. няма действие res judicata в производството пред тях (вж. параграф 13 по-горе). На първо място, те изтъкват, че това решение замества административното решение на кмета по искането на жалбоподателите за реституция, което означава, че подлежи на косвен съдебен контрол. На второ място, те приемат, че ответниците по ревандикационния иск не са участвали в първоначалното съдебно производство. Правителството посочва същите аргументи в своето становище пред Съда, като добавя, че кметът „не е действал“ от името на общината в реституционното производство от 1993-98 г. (вж. параграф 26).

34.  Задачата на Съда тук не е да разгледа in abstracto правната теория, на която се основава Законът за реституция и естеството на производството, инициирано от жалбоподателите през 1993 г. Той следва да ограничи анализа си до въпроса дали прилагането на закона при конкретните обстоятелства е довело до нарушение на правото на жалбоподателите на справедлив процес, тълкувано в светлината на принципа за правна сигурност (вж. Кехая и други, цитирано по-горе, § 65). Следва да се вземе предвид фактът, че решението от 2 октомври 1998 г. е резултат от съдебно производство пред две съдебни инстанции, включително Върховният административен съд. Съгласно принципа за правна сигурност, когато граждански спор е разгледан по същество от компетентните съдилища, той следва да бъде решен веднъж завинаги (пак там, § 68).

35.  Между страните не изглежда да има спор за това, че съдилищата са разгледали един и същи въпрос в две производства, а именно дали предпоставките за реституция на имота, претендиран от жалбоподателите по Закона за реституцията от 1992 г., са били налице. Основният въпрос, следователно, е дали едни и същи страни са участвали в преразглеждането. За да отговори на този въпрос, Съдът няма да разглежда участието на Фонда във второто производство като определящо с оглед на факта, че той само наема стая в спорната сграда и не претендира никакви вещни права, както и интересът му в производството е защита на владението на посочената стая (вж. a contrario, Тантилови срещу България (РД), № 39351/05, 13 януари 2015 г., където наемателят, оспорващ ревандикационен иск, е наемал спорната сграда в продължение на много години и е направил значителни подобрения в нея). Ключовият въпрос при решаване на настоящото оплакване е дали може да се счете, че Община Пловдив е участвала в производството през 1993-98 г. и следователно е обвързана с решението от 2 октомври 1998 г.

36.  В производството, образувано през 1993 г., жалбоподателите са поискали съдебен контрол на заповед на кмета на Пловдив, с която се отхвърлят претенциите им за реституция (вж. параграф 8 по-горе); следователно, страните по това производство са жалбоподателите и кметът. В последвалото ревандикационно производство жалбоподателите завеждат иска си срещу Община Пловдив (вж. параграф 12 по-горе). Макар кметът на Пловдив и Община Пловдив да са упражнявали различни функции по отношение на общинската собственост и процеса на реституция, това не променя факта, че те са различни еманации на една и съща местна власт (вж. Дечева и други, цитирано по-горе, § 42). В допълнение, това означава, че по Закона за местното самоуправление и местната администрация кметът е „орган на изпълнителната власт“ в общината, който „представлява общината пред физически и юридически лица и пред съда“ (вж. параграф 18 по-горе).

37.  Ето защо Съдът стига до заключението, че националните съдилища са преразгледали същият въпрос в ревандикационното производство, а именно дали са изпълнени предпоставките за реституция, и че същите страни – жалбоподателите и Община Пловдив – са участвали в производството. По този начин съдилищата са дали на общината „втори шанс“ въпросът – който вече е бил решен в предходно съдебно производство – да бъде решен в нейна полза (вж. Хехая и други, § 69, и Дечева и други, § 43, и двете цитирани по-горе).

38.  Гореизложените изводи са достатъчни, за да може Съдът да направи заключение, че принципът на правната сигурност, залегнал в чл. 6 § 1 от Конвенцията, в случая е нарушен.

(б)  Липса на яснота на приложимото законодателство

39.  С оглед на горното заключение, Съдът не счита за необходимо да направи преценка дали противоречивите заключения на националните съдилища в двете производства, разглеждани тук, са резултат от неясно законодателство, както твърдят жалбоподателите (вж. параграфи 24 и 29 по-горе).

(в)  Заключение по чл. 6 § 1

40.  Предвид горепосоченото, Съдът стига до заключението, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

41.  Като се позовават на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13 от Конвенцията, жалбоподателите се оплакват също така, че несправедливо са лишени от своята собственост.

42.  Съдът смята, че е най-подходящо оплакването да се разглежда само по чл. 1 от Протокол № 1, в който е предвидено:

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

A.  Аргументи на страните

43.  Правителството твърди, че намесата в имуществените права на жалбоподателите е оправдана, тъй като сградата, за която те претендират, е обявена за културен паметник и актувана като публична общинска собственост, ведно с поземления имот. Правителството отново заявява, че националните съдилища правилно са направили заключението, че предпоставките за реституция на имота не са били налице.

44.  Жалбоподателите не са съгласни. Те твърдят, че са лишени от собствеността си в нарушение на принципа на правната сигурност и по този начин не е „съгласно условията, предвидени в закона“, както предвижда чл. 1 от Протокол № 1.

Б.  Преценката на Съда

45.  Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и следователно трябва по същия начин да бъде обявено за допустимо.

46.  Правото на собственост на жалбоподателите по отношение на имота и сградата на наследодателите им е възстановено с окончателното решение от 2 октомври 1998 г. За да бъде реализирана реституцията, жалбоподателите възстановяват на общината паричното обезщетение, получено по време на отчуждаването (вж. параграф 10 по-горе). Страните спорят по отношение на това дали жалбоподателите са получили и обезщетение под формата на друго имущество и дали трябва да върнат и него (вж. параграф 10 по-горе). Съдът приема, че последното е ирелевантно. Това, което има значение, е, че в последвалото на национално ниво производство, съдилищата не се позовават на невръщането на полученото от страна на жалбоподателите обезщетение. Също така от значение е, че през 2001 г. жалбоподателите получават нотариален акт, в който са посочени като собственици на имота (вж. параграф 11 по-горе). Въпреки факта, че не влизат във владение на претендирания имот, горната информация е достатъчна за Съда да дотигне до заключението, че жалбоподателите имат „притежания“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1.

47.  Решенията на националните съдилища по ревандикационното производство представляват намеса в „притежанията“ на жалбоподателите, доколкото съдилищата не ги признават за собственици на спорния имот и отхвърлят ревандикационния им иск.

48.  Съдът намира, че не е необходимо да преценява дали намесата представлява лишаване от собственост по смисъла на второто изречение на параграф 1 от чл. 1 на Пторокол № 1. Той посочва, че това правило засяга единствено конкретна форма на намеса в правото на мирно ползване на собствеността и следва да се разглежда в светлината на принципа, прогласен в първото изречение на параграф 1. Ето защо Съдът ще разгледа намесата в светлината на първото изречение на параграф 1 от чл. 1 на Протокол № 1 (вж. Дечева и други, цитирано по-горе, § 56).

49.  Съдът вече констатира, че властите в случая са действали в нарушение на принципа на правната сигурност, залегнал в чл. 6 § 1 от Конвенцията (вж. параграфи 36-38 по-горе). В Кехая и други (§§ 75-76 от решението) и Дечева и други (§ 57), и двете цитирани по-горе,  където Съдът е достигнал до сходно заключение, той прави извод, че намесата не може да се счита за законосъобразна съгласно Конвенцията, не на последно място поради фундаменталния характер на принципа на върховенството на закона в едно демократично общество, част от който е принципът на правната сигурност и който е присъщ на всички членове на Конвенцията. Съдът не вижда причина да стигне до различно заключение по фактите в настоящия случай. Както и в двата предходни случая, тук не става въпрос за възобновяване на граждански процес в определен срок и при условията, уредени в закона, а за непризнаване на действието res judicata на едно окончателно решение, постановено в съдебно производство.

50.  Горепосоченото по принцип е достатъчно за Съда да стигне до заключението, че намесата в „притежанията“ на жалбоподателите е в нарушение на изискванията на чл. 1 от Протокол № 1.

51.  Въпреки това Съдът също така отбелязва фактите, посочени от Правителството, за да обоснове намесата, а именно, че претендираната от жалбоподателите сграда е културен паметник и че целият имот е вписан като публична общинска собственост (вж. параграф 43 по-горе). Въпреки това Правителството не посочва наличието на законова пречка частни лица да притежават културни паметници. Нещо повече, спорната сграда е била обявена за такъв паметник през 1949 г. и е била частна собственост до 1966 г. (вж. параграф 7 по-горе); фактът, че тя е била паметник, е известен на Върховния административен съд (който постановява решението от 2 октомври 1998 г.) и не е счетен за пречка за реституция. Що се отнася до решението от 1997 г., с което имотът и сградата са обявени за публична общинска собственост (вж. параграф 12 по-горе), то е постановено от самата община и това не доказва, че то може основателно да бъде противопоставено на претенциите на жалбоподателите.

52.  От горното следва, че в случая е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

IV.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

53.  В чл. 41 от Конвенцията е предвидено:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Имуществени вреди

54.  Жалбоподателите претендират за реално възстановяване на имота им по тази точка. В случай че властите не им възстановят имота, те претендират 587 000 евро като негова стойност. Жалбоподателите представят оценка, изготвена от експерт през март 2014 г., в която тази стойност се посочва като пазарна стойност на имота.

55.  Правителството оспорва претенцията.

56.  Съдът е на мнение, че въпросът на жалбоподателите по чл. 41, доколкото засяга имуществени вреди, не е готов за решаване (чл. 75 § 1 от Правилника на Съда). Ето защо Съдът запазва този въпрос и по-нататъшната процедура и приканва Правителството и жалбоподателите, в срок до четири месеца от датата, на която решението стане окончателно съгласно чл. 44 § 2 от Конвенцията, да представят своите становища по въпроса и по-конкретно да го уведомят, ако постигнат споразумение.

Б.  Неимуществени вреди

57.  Жалбоподателите претендират и 10 000 евро за всеки от тях като неимуществени вреди. Те твърдят, че са понасяли стрес и объркване в продължение на много години.

58.  Правителството оспорва претенцията. В частност, призовава Съдът да не присъжда неимуществени вреди на г-жа Анаис Хампарцум Ширин, която умира през 2014 г. и чиито наследници встъпват в процедурата на нейно място (вж. параграф 2 по-горе), като твърди, че такива вреди може да се присъдят единствено intuitu personae.

59.  По отношение на възражението на Правителството, Съдът отбелязва, че вече е присъждал неимуществени вреди на жалбоподател, който е починал в хода на производството пред Съда, като е присъдил обезщетението да бъде платено на наследниците на лицето (вж. Луканов срещу Република България, 20 март 1997 г., § 53, Доклади за решения и определения 1997‑II, и Бараган срещу Румъния, № 33627/96, § 49, 1 октомври 2002 г.). Според Съда ще бъде несправедливо в настоящия случай да се определи друго.

60.  Съдът смята, че жалбоподателите са преживели стрес и объркване в резултат на нарушенията на правата им. Като отсъжда по справедливост, Съдът намира за подходящо да присъди 2 000 евро за всеки от тях като неимуществени вреди. Определената сума по отношение на г-жа Анаис Хампарцум Ширин следва да се заплати на нейните наследници, чиито имена са посочени в параграф 2 по-горе.

В.  Разходи и разноски

61.  Жалбоподателите претендират и 5 168 лв. за разходи и разноски във връзка с ревандикационното производство пред националните съдилища. В подкрепа на тази претенция те представят разписки от адвокатите си съответно от 2000, 2005 и 2006 г., които показват, че жалбоподателите са им платили общо 4 920 лв. (равностойни на 2 510 евро) за процесуално представителство. В допълнение, жалбоподателите посочват решенията, постановени от националните съдилища, съгласно които е следвало да заплатят на ответната страна 248 лв. за разходи и разноски.

62.  По отношение на производството пред Съда, жалбоподателите претендират 5 495 евро за юридическата работа, извършена от процесуалните им представители. В подкрепа на претенциите си те представят разписка за отработени часове. Те претендират и 58.35 евро за пощенски и административни разходи, от които 27.35 евро за пощенски услуги, подкрепени със съответните фактури. Жалбоподателите претендират още 200 евро за превод, като представят договор, съгласно който техните представители са поели задължението да платят тази сума. Жалбоподателите молят горепосочените суми, намалени с 2 000 лв. (1 020 евро), които те вече са платили на представителите си, да бъдат преведени директно по банковата сметка на техните представители.

63.  На последно място, жалбоподателите претендират 800 лв. (равностойни на приблизително 408 евро), които са платили за доклада за оценка в подкрепа на претенцията им за имуществени вреди (вж. параграф 54 по-горе).

64.  Правителството твърди, че не е доказано, че претенциите за разходи и разноски в производствата пред националните съдилища са били действително направени. Относно претенциите в останалата част, Правителството твърди, че сумата, претендирана за процесуално представителство в производството пред Съда, е прекомерно завишена и че разходите за получаване на експертната оценка на спорния имот не са били необходими.

65.  В съответствие с практиката на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски, доколкото се установи, че същите са действително направени и необходими, както и са в разумен размер.

66.  В настоящия случай Съдът счита, че разходите в производствата пред националните съдилища (вж. параграф 61 по-горе) са необходими, тъй като в тези производства жалбоподателите са се опитали да предотвратят нарушенията на правата им, които Съдът констатира, че са налице. Ето защо Съдът присъжда тези разходи до размера, в който са обосновани, а именно 2 510 евро, тъй като жалбоподателите не са доказали, че са действително платили в останалата част.

67.  Що се отнася до разходите и разноските, претендирани във връзка с настоящото производство (вж. параграф 62 по-горе), на първо място, Съдът смята, че разходите за процесуално представителство са действителни и необходими. От друга страна, Съдът счита претенцията в тази част завишена, по-конкретно, предвид установената практика по въпроса, и намира за разумно да присъди на жалбоподателите 2 500 евро в това отношение. На следващо място, Съдът присъжда сумата, за която е доказано, че е платена за пощенски услуги и превод, а именно общо 227.35 евро. Жалбоподателите вече са заплатили 1 020 евро за процесуално представителство. Ето защо, както те молят, сумите, присъдени по този параграф, намалени със сумата, която те вече са платили, т.е. 1 707.35 евро, следва да бъдат заплатени директно по банковата сметка на техните процесуални представители.

68.  На последно място, Съдът смята, че сумата, платена от жалбоподателите за експертна оценка, 408 евро, също е била необходим и разумен разход. Ето защо присъжда тази сума изцяло.

Г.  Лихва за забава

69.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

4. Приема, че въпросът за прилагането на чл. 41, доколкото засяга иска за имуществени вреди, все още не може да бъде решен;

и следователно,

(a)  запазва посочения въпрос;

(б)  приканва Правителството и жалбоподателите да представят, в срок до четири месеца от датата, на която решението стане окончателно съгласно чл. 44 § 2 от Конвенцията, своите писмени становища по въпроса и да уведомят Съда за всяко споразумение, което могат да постигнат;

(в)  запазва по-нататъшната процедура и делегира на Председателя на Състава правомощието за решаването ѝ, ако е необходимо;

5.  Приема

(a)  че държавата ответник следва да плати на жалбоподателите (по отношение на г-жа Анаис Хампарцум Ширин – на нейните наследници), в срок до три месеца от датата на влизане в сила на настоящото решение съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български левове по курса към датата на изплащането им:

(i)  на всеки жалбоподател 2 000 (две хиляди) евро, ведно с данъците, които биха били дължими, за неимуществени вреди;

(ii)  общо на всички жалбоподатели 5 645.35 (пет хиляди шестстотин четиридесет и пет евро и тридесет и пет цента) евро, ведно с данъците, които биха били дължими от жалбоподателите, за разходи и разноски, от които 1 707.35 (хиляда седемстотин и седем евро и тридесет и пет цента) евро следва да бъдат преведени директно по банковата сметка на процесуалните представители на жалбоподателите;

(б)  че от изтичането на гореспоменатите три месеца до плащането се дължи обикновена лихва върху горните суми в размер на пределната лихва по кредити на Европейската централна банка за срока на забавата, увеличена с три процентни пункта;

6.  Отхвърля останалата част от исканията на жалбоподателите за неимуществени вреди и разходи и разноски.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 21 април 2016 г., съгласно чл. 77 § 2 и § 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Вестердик                                                        Ангелика Нусбергер
      сектретар                                                                          председател

Дата на постановяване: 21.4.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-162115