ДЕЛО BEYELER срещу ИТАЛИЯ

 (Жалба № 33202/96)

 

РЕШЕНИЕ

 

 СТРАСБУРГ

 

5 януари 2000 г.

 

 

По делото Beyeler срещу Италия,

Европейският съд по правата на човека, заседаващ в съответствие с чл. 27 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“), изменен с Протокол № 11[1], и приложимите разпоредби на Правилника на Съда², в Голяма камара в състав от следните съдии:

          Г-н    Л. Л. Вилдхабер [L. Wildhaber], председател,
          Г-жа  Е. Палм [E. Palm],
          Г-н    А. Пастор Ридруехо [A. Pastor Ridruejo],
          Г-н    Л. Ферари Браво [L. Ferrari Bravo],
          Г-н    Дж. Бонело [G. Bonello],
          Г-н    П. Кюрис [P. Kūris],
          Г-н    Р. Тюрмен [R. Türmen],
          Г-н    Ж.-П. Коста [J.-P. Costa],
          Г-жа  Ф. Тюлкенс [F. Tulkens],
          Г-жа  В. Стражницка [V. Strážnická],
          Г-н    М. Фишбах [M. Fischbach],
          Г-н    В. Буткевич [V. Butkevych],
          Г-н    Х. Касадевал [J. Casadevall],
          Г-жа  Х.С. Греве [H.S. Greve],
          Г-н    А.Б. Бака [A.B. Baka],
          Г-н    Р. Марусте [R. Maruste],
          Г-жа  С. Ботушарова [S. Botoucharova],
и г-н П.Дж. Махоуни [P.J. Mahoney], заместник-секретар,

След закрити заседания, проведени на 8 и 9 септември и 1 декември 1999 г.,

Постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е отнесено до Съда от Европейската комисия по правата на човека („Комисията“) на 2 ноември 1998 г. в рамките на тримесечния период, определен от предишните членове 32 § 1 и 47 от Конвенцията. То е образувано по жалба (№ 33202/96) срещу Република Италия, подадена в Комисията по предишния чл. 25 от швейцарски гражданин, г-н Ernst Beyeler, на 5 септември 1996 г.

2.  Искането на Комисията се позовава на предишните членове 44 и 48 и на декларацията, с която Италия признава задължителната юрисдикция на Съда (предишен чл. 46). Предмет на искането е да се получи решение за това дали фактите по делото разкриват нарушение от страна на държавата-ответник на задълженията ѝ по чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 14 и чл. 18 от Конвенцията.

3.  Швейцарското правителство, след като е уведомено от секретаря на 25 май 1999 г. за правото си на намеса (чл. 36 от Конвенцията и правило 61 от Правилника на Съда), указва на 2 юли 1999 г., че не възнамерява да участва в производството.

4.  В съответствие с разпоредбите на чл. 5 § 4 от Протокол № 11, във връзка с Правила 100 § 1 и 24 § 6, състав на Голямата камара решава на 14 януари 1999 г., че делото ще бъде разгледано от Голямата камара на Съда. Голямата камара включва ex officio г-н Б. Конфорти (B. Conforti), съдията, избран по отношение на Италия (чл. 27 § 2 от Конвенцията и правило 24 § 4), г-н Л. Вилдхабер (L. Wildhaber), председател на Съда, г-жа E. Палм (E. Palm), заместник-председател на Съда, г-н Ж.‑П. Коста (J.‑P. Costa) и г-н M. Фишбах (M. Fischbach), заместник-председатели на отделения (чл. 27 § 3 от Конвенцията и правило 24 §§ 3 и 5(а)). Останалите членове, назначени да допълнят Голямата камара, са г-н А. Пастор Ридруехо (A. Pastor Ridruejo), г-н Дж. Бонело (G. Bonello), г-н П. Кюрис (P. Kūris), г-н Р. Тюрмен (R. Türmen), г-жа Ф. Тюлкенс (F. Tulkens), г-жа В. Стражницка (V. Strážnická), г-н В. Буткевич (V. Butkevych), г-н Х. Касадевал (J. Casadevall), г-жа Х.С. Греве (H.S. Greve), г-н А.Б. Бака (A.B. Baka), г-н Р. Марусте (R. Maruste) и г-жа С. Ботушарова (S. Botoucharova) (правило 24 § 3).

Впоследствие г-н Конфорти (Conforti), който е участвал в разглеждането от страна на Комисията на делото, се оттегля от участие в Голямата камара (правило 28). Италианското правителство („Правителството“) съответно назначава г-н Л. Ферари Браво (L. Ferrari Bravo), съдията, избран от името на Сан Марино, да заседава на негово място (чл. 27 § 2 от Конвенцията и правило 29 § 1).

5.  Жалбоподателят определя адвокатите, които ще го представляват (правило 36 § 3).

6.  Секретарят получава изявлението на Правителството на 11 май 1999 г., след удължаване на срока, предоставен за тази цел, и изявлението на жалбоподателя на 21 май 1999 г.

7.  В съответствие с решението на Голямата камара се провежда публично заседание в Сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 8 септември 1999 г.

 

Пред Съда се явяват:

(a)  за Правителството
г-н   V. Esposito, magistrato, командирован в
                      Дипломатическата правна служба,
                      Министерство на външните работи, втори процесуален представител,

г-н   G. Raimondi, magistrato в Касационния съд,
г-н   A. Saccucci, стажант адвокат на Постоянната
                      делегация на Италия в Съвета на Европа, адвокат;

(б)  за жалбоподателя
г-н   P. Lalive,
г-жа T. Giovannini, и двамата от адвокатската колегия на Женева, адвокати,
г-н   H. Peter, съветник.

Съдът изслушва обръщенията на г-н Lalive, г-н Esposito и г-н Raimondi, а също и отговорите на г-жа Giovannini на въпросите, зададени от един от неговите членове.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

А. Период от 1954 г. до 1978 г.

8.  Със заповед от 8 януари 1954 г. Министерството на общественото образование (Ministero per la pubblica istruzione, който по това време носи отговорност за произведения от културен или художествен интерес) обявява картината „Портрет на млад селянин“, нарисувана в Сен Реми дьо Прованс (Франция) през 1889 г. от художника Винсент ван Гог, за произведение от исторически и художествен интерес по смисъла на чл. 3 от Закон № 1089 от 1 юни 1939 г. На 20 януари 1954 г. заповедта е връчена на собственика на картината, г-н Verusio, колекционер на изкуство, който живее в Рим.

9.  В началото на 1977 г. жалбоподателят решава да купи картината чрез посредник, г-н Pierangeli, търговец на антики в Рим.

10.  В тази връзка на 28 юли 1977 г. г-н Verusio продава произведението на г-н Pierangeli за договорената цена от 600 000 000 италиански лири.

11.  На 29 юли 1977 г. жалбоподателят дава указания тази сума плюс 5 000 000 италиански лири като възнаграждение с обичайна стойност да бъдат прехвърлени на г-н Pierangeli срещу документа, потвърждаващ покупката. Сметката на г-н Pierangeli е захранена със сумата на 12 август 1977 г.

12.  В същото време г-н Verusio на 1 август 1977 г. е обявил продажбата на картината на Министерството на културното наследство („Министерството“), както се изисква от раздел 30 от горепосочения Закон № 1089 от 1939 г. Декларацията е подписана само от г-н Verusio, но в нея се споменава името на г-н Pierangeli като другата страна по договора. Не е споменат крайният купувач (жалбоподателят) или мястото на доставка.

13.  Двумесечният срок, предвиден в чл. 32 от Закон № 1089 от 1939 г., изтича без Министерството да упражни правото си на предпочтително изкупуване.

14.  На 21 ноември 1977 г. г-н Pierangeli иска лиценз от Службата за износ на Палермо за изпращане на картината до Лондон. Картината е дадена за временно съхранение на Регионалната художествена галерия на Сицилия в очакване на решение от Министерството дали то желае да упражни своето право на предпочтително изкупуване, което възниква по силата на чл. 39 от Закон № 1089 от 1939 г. при изнасяне.

15.  Със записка от 3 декември 1977 г. Министерството заявява, че не възнамерява да закупи картината, тъй като тя не представлява достатъчен интерес, за да се оправдае придобиването ѝ от страна на държавата. Въпреки това на 5 януари 1978 г. властите отказват молбата на г-н Pierangeli за лиценз за износ с мотива, че износът на картината би навредил сериозно на националното културно наследство.

16.  На 22 март и 8 април 1978 г. Министерството упълномощава връщането на картината на г-н Pierangeli.

Б. Период от 1983 г. до 1986 г.

17.  На 1 декември 1983 г. г-н Pierangeli декларира пред Министерството, че е купил картината от името на жалбоподателя. На 2 декември 1983 г. жалбоподателят и г-н Pierangeli информират Министерството, че Колекцията на Пеги Гугенхайм във Венеция желае да купи картината за 2 100 000 щатски долара (щ.д.) и отново подчертават, че г-н Pierangeli е купил картината през 1977 г. от името на жалбоподателя. В същото време те отправят покана към Министерството да посочи дали възнамерява да упражни правото си на предпочтително изкупуване по Закон № 1089 от 1939 г.

18.  Със записка от 9 януари 1984 г. Министерството информира страните, че не е в състояние законно да упражни своето право на предпочтително изкупуване, тъй като няма договор, а само едностранно обявяване на намерение за продажба е недостатъчно. В своя записка, изпратена както до г-н Pierangeli, така и до жалбоподателя, Министерството не описва жалбоподателя като собственик и не се позовава на декларацията от 1 декември 1983 г.

19.  На 28 февруари 1984 г. г-н Petretti, действащ за и от името на жалбоподателя и на г-н Pierangeli, подава заявление към Отдела за изящни изкуства в Рим и до Министерството за лиценз за ​​преместване на картината във Венеция, за инспекция от страна на Колекцията на Пеги Гугенхайм с оглед на нейното закупуване. На 7 март 1984 г. Министерството отказва разрешение картината да бъде преместена на основание, че е налице риск тя да претърпи непоправими щети.

20.  В началото на 1985 г. г-н Pierangeli, в качеството си на „притежател на картината за и от името на г-н Ernst Beyeler“, от своя страна поисква разрешение за прехвърляне на картината във Венеция, тъй като Колекцията на Пеги Гугенхайм е поискала да я инспектира. На 30 януари 1985 г. министърът на културното наследство връчва на г-н Petretti (представител на жалбоподателя), на някои отдели в Министерството и на кабинета на главния прокурор искане да бъде информиран дали собственикът на картината е решил да я премести във Венеция. На 21 февруари 1985 г. г-н Petretti, действащ за и от името само на жалбоподателя, потвърждава, че клиентът му е съгласен картината да бъде преместена. В този момент, след неофициално искане от страна на Министерството, той също така представя копие от декларацията от 1 декември 1983 г. На 26 февруари 1985 г. жалбоподателят изпраща писмо до Министерството във връзка с техническите условия за преместване на картината. На 9 април 1985 г. Министерството дава разрешение картината да бъде преместена във Венеция.

21.  Със записка до г-н Pierangeli от 4 октомври 1985 г. Министерството се позовава на съобщението от 2 декември 1983 г. и поисква документите, удостоверяващи, че г-н Pierangeli е купил картината от името на жалбоподателя.

22.  На 23 април 1986 г. министърът разпорежда картината да бъде изпратена в Рим за временно съхранение в Галерията за модерно и съвременно изкуство. Заповедта, в която изрично се споменава съобщението от 2 декември 1983 г., е издадена, след като съответните органи са изразили загриженост относно условията, при които е съхранявана картината, особено с оглед на несигурността по отношение на това кой е истинският ѝ собственик и неуспеха на Колекцията на Пеги Гугенхайм във Венеция да изпълни своето начинание.

23.  Жалбоподателят подава молба за първи път до Окръжния административен съд на Лацио („ОАС“) за съдебен контрол на заповедта от 23 април 1986 г.

24.  На 30 април 1987 г. г-н Peter, който е заменил г-н Petretti като адвокат на жалбоподателя, изпраща писмо до директора на Отдела за изящни изкуства в Рим, с което го уверява, че жалбоподателят няма намерение да нарушава италианските закони и се позовава, наред с други неща, на опасенията на властите, че картината може да бъде изнесена незаконно.

25.  На 12 юни 1987 г. г-н Peter иска от Галерията за модерно и съвременно изкуство в Рим разрешение да провери състоянието на картината в галерията от името на своя клиент (адвокатът посочва своя клиент като „собственика на картината“). На 19 октомври 1987 г., със съгласието на кабинета на главния прокурор, се провежда заседание в Галерията за модерно и съвременно изкуство в Рим. На него присъстват, наред с другите, жалбоподателят, новият му адвокат, директорът на галерията и експерт от Колекцията на Пеги Гугенхайм (както е записано в протокола). Директорът казва, че е възникнала несигурност (както тя обяснява на адвоката на жалбоподателя с писмо от 20 ноември 1987 г.) в резултат на горепосочената молба до ОАС. С писмо от 23 декември 1987 г. жалбоподателят информира директора, че възнамерява да прекрати това производство наред с другото и поради факта, че междувременно директорът на галерията му е позволил, като собственик на картината, достъп до нея при обикновена молба от негова страна. Копие от това писмо е изпратено и до Отдела за изящни изкуства в Рим.

В.  1988 г.

26.  През януари 1988 г. Министерството иска разяснения от г-н Peter относно твърдяната собственост върху картината от страна на жалбоподателя. Жалбоподателят отговаря чрез изпращане на копие от съобщенията на 1 и 2 декември 1983 г. Той също така заявява, че не е имало последващо прехвърляне на собствеността между г-н Pierangeli и него, тъй като той е придобил собствеността върху картината директно.

27.  Става ясно от две писма, изпратени от адвоката на жалбоподателя до съответния генерален директор от министерството на 5 и 26 февруари 1988 г., съдържанието на които не е оспорено от страна на Правителството, че Министерството е информирало самия жалбоподател най-малко два пъти (един от които е бил по време на среща с един от адвокатите на г-н Beyeler в кабинета на генералния директор на 28 януари 1988 г.), че италианската държава се интересува от закупуването на картината, но подчертава, че има ограничен бюджет за тази цел.

28.  Писмо от 22 февруари 1988 г., изпратено от г-н Peter до генералния директор от министерството, показва, че на 19 февруари последният телефонира на г-н Peter, като иска разрешението на жалбоподателя като собственик на картината тя да бъде изложена в Галерията за модерно и съвременно изкуство в Рим. Съдържанието на този телефонен разговор и на писмото, в което той се споменава, не е оспорено от страна на Правителството, въпреки че на Съда не е предоставен пълен препис на разговора.

29.  С писмо от 26 февруари 1988 г. жалбоподателят съобщава на Министерството, като се позовава на техните предишни разговори по темата, че той е готов да продаде картината на италианската държава за 11 000 000 щатски долара и заявява, че това е много по-ниска цена от тази, която е била предлагана в преговори с лица с интерес към закупуване на картината. На 14 април 1988 г. жалбоподателят привлича вниманието на Министерството върху факта, че то не е отговорило на предложението му в рамките на срока, който той е посочил в писмото си от 26 февруари.

30.  На 2 май 1988 г. жалбоподателят продава картината на Колекцията на Пеги Гугенхайм във Венеция за 8 500 000 щатски долара.

31.  На следващия ден страните връчват уведомление за договора за продажба на Министерството съгласно изискванията на чл. 30 от Закон № 1089 от 1939 г. и чл. 57 от Кралски указ № 363 от 30 януари 1913 г.

32.  Със записка от 1 юли 1988 г. Министерството уведомява страните, че не може да припише на декларацията последиците, предвидени в посочените по-горе разпоредби, тъй като жалбоподателят няма валидно право на собственост върху картината. По-конкретно Министерството смята, че декларацията за продажбата през 1977 г. от г-н Verusio на г-н Pierangeli и декларацията от 2 декември 1983 г. са в противоречие с целите на чл. 30 от Закон № 1089 от 1939 г. и не отговарят на изискванията на Кралски указ № 363 от 1913 г.

33.  На 5 юли 1988 г. жалбоподателят иска от Министерството да върне картината, която все още е на съхранение в  Галерията за модерно и съвременно изкуство в Рим. Искането е направено в съответствие с чл. 37 от Кралски указ № 363 от 1913 г., който гласи, наред с другото, че произведение на изкуството, съхранявано в съответствие с разпоредбите на указа, може да бъде върнато на собственика, ако той може да гарантира, че то ще бъде запазено в добро състояние. Министерството обаче не отговаря.

34.  На 4 август 1988 г. г-н Peter отговаря на записката от 1 юли, като посочва, наред с други неща, че още от 1984 г. италианската държава третира жалбоподателя като законния собственик на картината, по-конкретно като му дава разрешение да премести картината от Рим във Венеция и като дава да се разбере, че иска да я купи от него.

35.  На 16 септември 1988 г., в отговор на неофициално искане от италианските власти, жалбоподателят изпраща банковите извлечения, показващи, че г-н Pierangeli е закупил картината от името на жалбоподателя.

36.  Със заповед от 24 ноември 1988 г. Министерството упражнява правото си на предпочтително изкупуване по отношение на продажбата от 1977 г. То твърди, че уведомлението, връчено на 28 юли 1977 г., е невалидно, тъй като съобщенията от 3 август 1977 г. и 2 декември 1983 г. не съдържат необходимата информация, за да бъде продажбата валидна съгласно чл. 57 от Кралски указ № 363 от 1913 г. Министерството смята, че на тези дати не е било в състояние да установи истинската идентичност на страните по договора, тъй като жалбоподателят не е подписал декларацията, даваща предизвестие за договора, и по този начин го е възпрепятствал да вземе решение с оглед на всички факти дали да упражни правото си на предпочтително изкупуване. В допълнение заявява, че общественият интерес към придобиване на картината е оправдан от недостига на произведения от Винсент ван Гог в италиански музеи, както и от необходимостта да се гарантира съответствие със закона, който е бил нарушен. Освен това отбелязва, че фактът, че истинският купувач на картината, г-н Beyeler, е с чуждо гражданство, има особено значение за целите на защитата на картината.

Съответно Министерството достига до заключението,

(а) че документите, свързани с плащането на картината, направено от г-н Beyeler до г-н Verusio чрез г-н Pierangeli, показват, че картината е била продадена директно от г-н Verusio на г-н Beyeler;

(б) че съгласно чл. 61 от Закон № 1089 от 1939 г., правото на предпочтително изкупуване, предвидено в чл. 31 и чл. 32, продължава да съществува;

(в) че то трябва да упражни своето право на предпочтително изкупуване; и

(г) че плащане на цената, предвидена в споразумението от 1977 г., а именно 600 000 000 италиански лири, трябва да бъде направено към притежателя на правото на собственост.

37.  Заповедта е връчена на г-н Verusio и на жалбоподателя съответно на 30 ноември и 22 декември 1988 г.

Г. Производства, свързани с различни жалби на жалбоподателя пред ОАС на Лацио

38.  Междувременно жалбоподателят и корпорацията „Соломон Гугенхайм“ на 18, 19 и 20, 29 октомври 1988 г. съответно търсят заповед от ОАС за отмяна на записката от 1 юли 1988 г. Жалбоподателят твърди по-конкретно, че Министерството е действало ultra vires, че съответните разпоредби на Закон № 1089 от 1939 г. са били нарушени и че в този случай Министерството е направило неправилна преценка на това кое е в обществен интерес. Жалбоподателят твърди също така, че чл. 61 от този закон е противоконституционен.

39.  На 16 и 17 януари 1989 г. жалбоподателят подава нова жалба, като оспорва липсата на отговор на искането му от 5 юли 1988 г. картината да бъде върната.

40.  На 30 януари 1989 г. жалбоподателят подава жалба пред ОАС заповедта на Министерството от 24 ноември 1988 г. да бъде отменена. Той се оплаква, наред с другото, че оспорваното решение е направено ultra vires, че мотивите са недостатъчни и противоречиви, че разследването, проведено от Министерството, е неадекватно, че е имало нарушение на приложимите разпоредби на Закон № 1089 от 1939 г. и чл. 1705 и 1706 от италианския граждански кодекс относно посредничеството и че решението не е било взето в обществен интерес, тъй като е неразбираемо обществен интерес да съществува през 1988 г., когато не е съществувал през 1977 г. Жалбоподателят твърди, че той във всеки случай сега е придобил правото на собственост чрез давностно владение. Той също така се оплаква, че оспорваната заповед е била постановена, защото той е чужд гражданин. Той твърди също, че е налице нарушение на чл. 1224 от италианския граждански кодекс, който се отнася до вреди, произтичащи от имуществени задължения, защото платената цена не са била преразгледана.

41.  На последно място жалбоподателят иска от ОАС да сезира Конституционния съд по въпроса дали приложимите разпоредби на Закон № 1089 от 1939 г. са в съответствие с членове 3, 24, 42 и 97 от Конституцията на Италия.

42.  ОАС разпорежда присъединяването на различните жалби, преди да ги отхвърли с решение от 16 ноември 1989 г., което е връчено на жалбоподателя на 26 януари 1990 г.

43.  Съдът приема, че декларацията, направена на 3 август 1977 г., не съдържа цялата съществена информация, изисквана от чл. 57 от Кралски указ № 363 от 1913 г., и съответно трябва да се разглежда като „нищожна“. Тя не е била подписана от реалния купувач и мястото на доставката в Италия не е било посочено. В допълнение ОАС приема, че съобщенията от 1 и 2 декември 1983 г. не може да дават начало на периода за целите на двумесечния давностен срок, тъй като те не са били направени от продавача и не отговарят на изискванията на чл. 57 от кралския указ. Несигурността по отношение на това кой е истинският собственик на картината следователно е попречила на започването на двумесечния давностен срок, като се има предвид също, че властите е трябвало да проведат разследвания за установяване на това кой е собственикът и че лицето, обявяващо продажбата, трябва да докаже собственост. ОАС счита, че страните са имали задължението да декларират продажбата и че тяхното неизпълнение на това задължение означава, че двумесечният срок вече не е приложим. По този начин право на властите на предпочтително изкупуване, което вече не е предмет на срок, е станало „постоянно“.

44.  ОАС също установява, че съответният орган е дал основателни мотиви за констатацията, че е налице законен обществен интерес от придобиването на произведението (по-конкретно фактът, че няма големи творби на Винсент ван Гог в държавните колекции, и необходимостта да се защити общественият интерес от нечестно поведение от страните). В допълнение той смята, че фактът, че държавата два пъти е отказала да упражни своето право на предпочтително изкупуване през 1977 г. не е от значение, тъй като това, което е в обществен интерес, трябва да се преценява в светлината на текущата ситуация и изисквания. В това отношение той отбелязва, че не цялата информация, необходима за целите на идентифициране на собственика на картината, е предоставена на Министерството, което по този начин не е било в състояние до септември 1988 г. да реши в светлината на всички факти дали да упражни правото си на предпочтително изкупуване.

45.  ОАС също констатира, че въпреки че националността на жалбоподателя е била един от факторите, които Министерството е взело предвид при вземането на решение дали да упражни правото си на предпочтително изкупуване, тя не е била основният фактор.

46.  Що се отнася до претенцията на жалбоподателя за обезщетение във връзка с неосъщественото преразглеждане на стойността на картината, ОАС приема, че чл. 31 от Закон № 1089 от 1939 г. не предоставя никакво право на преценка на властите, тъй като той гласи, наред с другото, че те трябва да платят на собственика на произведението само договорената цена, предвидена в акта за прехвърляне, дори в случай на предпочтително изкупуване съгласно раздел 61 (който се позовава на чл. 31). ОАС констатира обаче, че жалбоподателят е можел да поиска стойността на картината да бъде преразгледана чрез предявяване на иск за обезщетение в обикновените граждански съдилища.

47.  Що се отнася до жалбите, свързани с липсата на отговор на искането на жалбоподателя от 5 юли 1988 г., ОАС счита, че те вече не са от значение с оглед на заповедта за предпочтително изкупуване, постановена на 24 ноември 1988 г.

48.  На последно място ОАС обявява конституционните въпроси, повдигнати от жалбоподателя, за явно необосновани, тъй като в настоящия случай изключителният характер на произведението и неправомерното поведение на страните са оправдали удължаването на правото на предпочтително изкупуване за неопределено време, което е довело до ограничаване на правото на собственост.

Д. Производство пред Consiglio di Stato (Държавен съвет)

49.  Жалбоподателят подава жалба в Consiglio di Stato. Наред с другите неща, той твърди, че административните съдилища нямат компетентност в настоящия случай, тъй като властите са упражнили правомощия, които не притежават, и не са упражнили правилно тези, които притежават.

50.  С решение от 19 октомври 1990 г. Consiglio di Stato отхвърля жалбата и потвърждава решението на ОАС в неговата цялост. Той постановява, че настоящият случай е свързан с непълна декларация, а не с неподадена декларация, и че това е в компетентността на административните съдилища, тъй като засяга упражняването на съществуващи правомощия. Той още потвърждава, че тъй като декларацията от 1977 г. не съдържа цялата съществена информация, изисквана от Кралски указ № 363 от 1913 г. – а именно самоличността на всички страни по договора – властите имат право да упражнят правото си на предпочтително изкупуване съгласно чл. 61 от Закон № 1089 от 1939 г. по всяко време, като това право е предмет на давностен срок, само ако са направени нови декларации в съответствие със закона. Consiglio di Stato също постановява, че жалбоподателят не е можел да придобие картината окончателно чрез давностно владение.

51.  Consiglio di Stato счита, че властите не са допуснали грешка, считайки жалбоподателя за лицето, на което трябва да връчат заповедта за предпочтително изкупуване, и че в конкретния случай правото на предпочтително изкупуване на властите е различно от това, съществуващо по общия ред. То е представлявало действителна мярка за отчуждаване, като прехвърлянето на произведението е просто условието, позволяващо на властите да го отчуждят законно. Consiglio di Stato приема следното:

„Ето защо, дори ако се признае, че както жалбоподателите твърдят, г-н Pierangeli е купил картината от г-н Verusio като косвен посредник на г-н Beyeler, това не променя факта, че позицията на последния в крайна сметка е засегната с подписаното споразумение.

...

По този начин административните органи не са извършили фактическа грешка по отношение на идентифицирането на реалния купувач, на когото заповедта за обявяване на намерението им да упражнят правото си на предпочтително изкупуване трябва да бъде връчена, както и на г-н Verusio ...

Освен това фактът, че правото на предпочтително изкупуване, предвидено в чл. 30 от Закон № 1089 от 1939 г., трябва да бъде упражнено спрямо истинския собственик и във всеки случай спрямо крайния купувач в една поредица от сделки, усложнени от намесата на посредник, също е тясно свързан с особения характер на предпочтителното изкупуване ...

Предпочтителното изкупуване, предвидено в чл. 31 и следващите от Закон № 1089 ..., не действа по същия начин като гражданскоправната транзакция със същото име ..., така че механизмът, чрез който правото на предпочтително изкупуване се упражнява в действителност, следователно трябва да се разглежда като принадлежащ към по-широката категория мерки за отнемане (по отношение на които актът за прехвърляне е само предварително условие за упражняване на правото на предпочтително изкупуване). Валидността на прехвърлянето следователно не е решаващ фактор, имайки предвид, че упражняването на правото на предпочтително изкупуване няма ефект да замести продавача с органите в преговорите между лица, а по-скоро обратното – има ефект на отменяне на продажбата и представлява придобиване ...

... това е ... по-скоро действителен акт на отчуждаване, който може да засяга само реалния собственик на имуществото, тъй като това е единственото лице, срещу което може да бъде валидно упражнен акта на отнемане ...“

“Anche, quindi, a voler ritenere, come pretendono gli appellanti, che il Pierangeli abbia acquistato il dipinto dal Verusio quale mandatario senza rappresentanza del Beyeler, è pur sempre a quest'ultimo che devono ricondursi gli effetti finali del concluso contratto.

...

E' da escludere, pertanto, che vi sia stato errore di fatto da parte dell'Amministrazione relativamente alla individuazione del soggetto effettivo acquirente e nei cui confronti andava esercitata la prelazione ed al quale andava notificato il relativo decreto, oltre che al Verusio...

D'altra parte, che la prelazione di cui all'art. 30 della legge n. 1089/1939 debba esercitarsi nei confronti del proprietario effettivo e comunque del destinatario finale di una fattispecie acquisitiva complessa quale è il mandato, si ricollega anche alla ... particolare natura dell'istituto.

La prelazione, di cui all'art. 31 e segg. della legge indicata ... non opera alla stregua dell'omonimo istituto civilistico ..., sicché il provvedimento, con cui, in concreto, si esercita la prelazione deve essere ricondotto alla più generale categoria degli atti ablatori (rispetto al quale il negozio di alienazione costituisce mera condizione legittimante del potere), con la conseguenza che non assume valore determinante la validità dell'atto di alienazione presupposto, dal momento che nessuna sostituzione dell'amministrazione al soggetto alienante nel negozio posto in essere da privati avviene col provvedimento della prelazione dal quale, anzi, oltre che un effetto propriamente costitutivo (acquisitivo) discende un (ulteriore) effetto caducatorio del negozio di alienazione medesima...

... trattasi ... piuttosto di un vero e proprio atto espropriativo, che non puó non riguardare se non il proprietario effettivo del bene stesso, unico a poter essere utilmente inciso dall'atto ablativo...”

52.  Consiglio di Stato отбелязва още, че поведението на властите не може да се счита за противоречиво: както ОАС вече е посочил, властите са се отнесли внимателно към въпроса и в крайна сметка не са решили да упражнят правото си на предпочтително изкупуване, докато не са се уверили, въз основа на документация, с която разполагат, че картината е била закупена от името на г-н Beyeler и заплатена от него. Consiglio di Stato също посочва, че националността на жалбоподателя е увеличила решителността на Министерството да упражни правото си на предпочтително изкупуване.

53.  Consiglio di Stato също приема, че въпросите, повдигнати от жалбоподателя по отношение на противоконституционността на раздели 31, 32 и 61 от Закон № 1089 от 1939 г, са явно необосновани. Тези въпроси засягат по-конкретно чл. 3 от Конституцията, който въплъщава, наред с другото, принципа на недопускане на дискриминация, чл. 42, който гарантира правото на собственост, и накрая чл. 97, който установява принципа на добрата публична администрация. Що се отнася до чл. 3, Consiglio di Stato отбелязва, че в настоящия случай особеният характер на ситуацията, произтичащ от невалидна декларация за продажба, обосновава различното третиране. Що се отнася до чл. 42, той смята – по отношение на прехвърляне на правото на собственост върху защитени произведения – че частните лица имат задължения за добросъвестност и прозрачност. На последно място, що се отнася до чл. 97, той констатира, че забавянето на държавата при упражняване на правото ѝ на предпочтително изкупуване трябва да се отдаде на неправомерното поведение на страните.

Е. Жалба пред Касационния съд

54.  След това жалбоподателят обжалва пред Касационния съд, като твърди, че неговият случай попада в компетентността на обикновените граждански съдилища, а не на административните съдилища. Той твърди отново, че раздели 31, 32 и 61 от Закон №. 1089 от 1939 г. са противоконституционни в светлината на чл. 3 и чл. 42 от Конституцията на Италия.

55.  В постановление от 11 ноември 1993 г. Касационният съд приема, че въпросите за конституционността не изглеждат явно необосновани.

56.  Касационният съд постановява на първо място, че ако властите биха могли да упражнят правото си на предпочтително изкупуване по всяко време, то правата на продавача винаги биха били ограничени, което по този начин създава непрекъсната несигурност що се отнася до правното положение по отношение на произведението. Касационният съд отбелязва в това отношение, че дори ако първата декларация е била невалидна, правото на предпочтително изкупуване е можело все пак да бъде упражнено, след като властите са получили цялата информация, изисквана от закона (като посочва в тази връзка, както Consiglio di Stato вече е отбелязал, че Министерството не е упражнило правото си на предпочтително изкупуване, докато не се е уверило, че картината е била закупена от името на г-н Beyeler и в замяна на парична сума, платена от него). Властите не са били сигурни за това, докато Министерството не е получило банковите извлечения, свързани с продажбата от 1977 г. Касационният съд отбелязва, че заповедта за предпочтително изкупуване е издадена и връчена на страните повече от два месеца по-късно.

57.  Касационният съд констатира, че дори да се предположи, че заповедта за предпочтително изкупуване действително представлява мярка за отчуждаване, както е казал Consiglio di Stato, жалбоподателят е бил третиран различно от всеки друг, чието имущество е било отчуждено. Обезщетението, на което имат право собствениците на имущество, върху което държавата упражнява своето право на предпочтително изкупуване, се изчислява на различна база от тази, използвана за изчисляване на обезщетението, платимо в други случаи на отчуждаване; освен това не е имало право на съдебен контрол. Въпреки че договорената цена, посочена в документа за прехвърляне, може да представлява достатъчно обезщетение, когато предпочтително изкупуване настъпи в рамките на двумесечния срок, предвиден в закона, то това вече не е вярно, когато правото на предпочтително изкупуване е упражнено няколко години по-късно, както е станало в настоящия случай. Жалбоподателят също е бил третиран различно от човек, който не е успял да направи декларация за прехвърляне. Съдът счита, като взема предвид раздел 31(3) от Закон № 1089 от 1939 г., че когато в последния вид случаи е невъзможно да се определи договорената цена, държавата трябва да плати на собственика обезщетение, еквивалентно на пазарната стойност на произведението.

58.  Той посочва на последно място, че ако Конституционният съд приеме, че спорните разпоредби са противоконституционни, едно от последствията ще бъде, че обикновените съдилища, които се занимават с такива случаи, ще имат компетентност и жалбоподателят ще може да оспори атакуваното решение в тези съдилища и да се позове на забавянето на италианските власти при упражняването на тяхното право на предпочтително изкупуване.

59.  Касационният съд спира провежданото пред него производството и разпорежда делото да бъде отнесено до Конституционния съд.

Ж. Производство пред Конституционния съд

60.  С решение от 14 юни 1995 г. Конституционният съд обявява въпроса за конституционосъобразността, повдигнат от Касационния съд, за неоснователен. Той подчертава на първо място специалното естество на разпоредбите на Закон № 1089 от 1939 г., които са предназначени за „защита на активи, свързани с основните интереси на културния живот на страната“. Специалното естество на тези активи съответно оправдава на властите да са предоставени различни, по-ограничителни правомощия от тези, които те имат по отношение на друго имущество. Следователно не е имало дискриминационно отношение, тъй като имуществото е различно по вид от тези, свързани с обикновени производства по отчуждаване. Нито пък има разлика в третирането на случаите, когато е направена невалидна декларация, и случаи, при които продажбата не е декларирана, като дори в последния случай дължимото обезщетение е цената, договорена по време на продажбата. Ако договорената цена на една необявена продажба не е известна, тя трябва да се определи въз основа на всички налични данни.

61.  Освен това, по отношение на подходящата цена, платима от държавата, когато тя упражнява своето право на предпочтително изкупуване със закъснение, Конституционният съд отново подчертава, че този въпрос не може да се реши въз основа на критериите, използвани за определяне на размера на обезщетението в обикновени производства по отчуждаване, тъй като производството е от различен вид и платената сума в ситуации като тази в настоящия случай във всеки случай зависи от договорен елемент, който е бил свободно решен от страните. От последното следва, че при нормални обстоятелства, а именно в случаите, когато правото на предпочтително изкупуване е упражнено в рамките на определения срок, цената, въпреки че е по-малка от пазарната стойност, все пак не би била нищожна или символична. Накрая Конституционният съд отбелязва, че раздел 61 от Закон № 1089 от 1939 г. се намира в частта на закона, занимаваща се с „наказания“. Решаващ фактор следователно е фактът, че икономическите загуби за собственика са последица от нередност или невъзможност от негова страна да обяви продажбата на имуществото, като по този начин прави продажбата нищожна, което дава право на държавата да упражни правото си на предпочтително изкупуване по всяко време. Въпреки това, тъй като това не води до реална наказателна или административна санкция, е правилно властите да имат свобода на преценка да упражнят правото си на предпочтително изкупуване по всяко време. Освен това лицата биха могли да коригират позицията по всяко време чрез подаване на късна декларация.

З. Връщане на делото към Касационния съд

62.  След решението на Конституционния съд, Касационният съд отхвърля жалбата на жалбоподателя с решение от 16 ноември 1995 г., заведено в деловодството на 11 март 1996 г. Той приема, че административните съдилища имат компетентност в случая и че както по отношение на упражняването от страна на държавата на нейното право на предпочтително изкупуване по всяко време, така и на твърдението, че връчването на заповедта за предпочтително изкупуване е било неправилно, случаят се отнася до въпроси, които са свързани с начина, по който властите са упражнили правомощията си, а не с упражняването на правомощия, които не притежават.

63.  Наред с други неща, Касационният съд счита, че при липса на каквато и да било правна разпоредба в това отношение, би било произволно задължителният двумесечен срок да тече от момента, в който (неопределени) отдели на властите са научили за продажбата на базата на неопределени фактори и обстоятелства. Въпреки това Касационният съд констатира, че правото на предпочтително изкупуване е правилно постановено за упражняемо по всяко време и спрямо всеки във владение на имуществото (подчертавайки отново, че властите не са упражнили правото си на предпочтително изкупуване, докато не са се уверили, че картината е била закупена от името на жалбоподателя). Освен това той посочва, че аргументът относно позоваването в раздел 61 на раздел 32 (който, наред с другото, предвижда двумесечен срок), не е от значение, тъй като раздел 32 съдържа процедурни разпоредби, които също се прилагат по отношение на предпочтителни изкупувания от страна на държавата, които не са предмет на крайни срокове, като например правилото, че държавата придобива право на собственост върху имущество, когато е постановена заповедта за предпочтително изкупуване, или правилото, че разпоредбите на споразумение за продажба не обвързват държавата.

I. Кражбата на картината и нейното връщане

64.  През нощта на 19 срещу 20 май 1998 г. картината, която все още е в Галерията за модерно и съвременно изкуство в Рим, е открадната при въоръжен грабеж заедно с други две картини. Тя е намерена от карабинерите и италианската полиция на 6 юли 1998 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

65.  По чл. 1706 от италианския граждански кодекс, продажбата на движимо имущество чрез посредник, действащ от свое име, но за сметка на своя принципал (непряко посредничество), има действие на автоматично прехвърляне на правото на собственост върху имуществото към принципала, който може след това да го поиска от посредника.

66.  По отношение на произведения на изкуството, които представляват интерес за художественото наследство на нацията, прехвърлянията и други правни сделки са предмет на определени условия. Раздел 30 от Закон № 1089 от 1 юни 1939 г. гласи, че собственикът или лицето във владение, независимо в какво качество, на имущество, за което се счита, че представлява културен или художествен интерес по смисъла на раздел 3, трябва да декларира пред Министерството, което отговаря за произведенията с културен интерес (от 1974 г. Министерство на културното наследство – Ministero per i beni culturali e ambientali) всяка сделка, независимо дали срещу заплащане или под формата на подарък, прехвърляща пълно или частично право на собственост или владение върху произведението (“Il proprietario e chiunque a qualsiasi titolo detenga una delle cose che abbiano formato oggetto di notifica a norma degli artcioli precendenti è tenuto a denunziare al Ministro per l'educazione nazionale ogni atto, a titolo oneroso o gratuito, che ne trasmetta, in tutto o in parte, la proprietà o la detenzione”).

67.  Раздели 31(1) и 32(1) от Закон № 1089 от 1939 г. гласят, че Министерството може да упражни правото си на предпочтително изкупуване за произведението в рамките на два месеца от датата на декларацията, посочена по-горе, при договорената цена, посочена в акта за прехвърляне, ако прехвърлянето е срещу заплащане (чл. 31(1): “Nel caso di alienazione a titolo oneroso, il Ministro per l'educazione nazionale ha facoltà di acquistare la cosa al medesimo prezzo stabilito nell'atto di alienazione”; чл. 32(1): “Il diritto di prelazione deve essere esercitato nel termine di mesi due dalla data della denuncia”). В случай че произведението на изкуството се продава по същото време, както други произведения, за обща цена, тази цена се определя автоматично от министъра или, ако продавачът оспорва цената, от съвет, съставен от трима членове, един от които се назначава от продавача (раздел 31 (3)).

68.  Раздел 36 гласи, че собственикът или лицето, което е във владение на такова произведение, трябва да декларира всяко намерение да го изнесе. В този случай Министерството може да упражни правото си на предпочтително изкупуване над произведението в рамките на деветдесет дни от датата на декларацията на цена, определена от Министерството, ако произведението ще да бъде изнесено в държава-членка на Европейския съюз, и за стойността, посочена в декларацията в други случаи (раздел 39).

69.  Раздел 61 гласи също, че „прехвърляния, договори и други правни сделки, извършени в нарушение на разпоредбите, предвидени в този закон, или в несъответствие с определените условия и ред, автоматично се анулират“ и че Министерството все пак може да упражни правото си на предпочтително изкупуване по раздели 31 и 32 (раздел 61: “Le alienazioni, le convenzioni e gli atti giuridici in genere, compiuti contro i divieti stabiliti dalla presente legge o senza l'osservanza delle condizioni e modalità da esse precritte, sono nulli di pieno diritto. Resta sempre salva la facoltà del Ministro per l'educazione nazionale di esercitare il diritto di prelazione a norma degli artt. 31 e 32”).

70.  Законът предвижда също, че до приемането на указ за изпълнение (все още такъв не е приет), продължават да се прилагат разпоредбите на Кралски указ № 363 от 30 януари 1913 г. (раздел 73). Член 57 от Кралския указ предвижда, наред с другото, съдържанието на горепосочените декларации – например те трябва да съдържат кратко описание на предмета на договора, вида и условията и реда на прехвърляне, имената, адресите и подписите на страните по договора и да посочват датата и мястото в Италия, където продаденото имущество трябва да бъде доставено на купувача. Съгласно тази разпоредба декларация, която не съдържа цялата тази информация в пълнота и точност, се счита за недействителна.

71.  Раздел 63 от Закон № 1089 от 1939 г. предвижда затвор от една година и глоба в максимален размер от 75 000 000 италиански лири наред с другото за неподаването на декларацията, предвидена в раздел 30.

72.  На последно място раздел 66 и следващите от Кралския указ уреждат отчуждавания на движимо и недвижимо имущество и се позовават на редица места на Закон № 2359 от 25 юни 1865 г., отнасящ се до отчуждавания в обществен интерес. В този контекст чл. 67 от Кралския указ гласи, че декларация за обществен интерес се извършва от министъра на образованието, след като Съветът за древни и изящни изкуства (Consiglio superiore per l'antichità e le belle arti) е дал своето одобрение и е получено становище от Consiglio di Stato.

III.  Конвенцията на ЮНЕСКО от 14 ноември 1970 г.

73.  Конвенцията на ЮНЕСКО относно мерките за забрана и предотвратяване на незаконен внос, износ и прехвърляне на правото на собственост на културни ценности е подписана в Париж на 14 ноември 1970 г. и влиза в сила на 24 април 1972 г. (в Италия на 2 януари 1979 г.). Член 4 гласи:

„Държавите-страни по тази конвенция признават, че по смисъла на конвенцията посочените  по-долу категории ценности са част от културното наследство на всяка държава:

а) културни ценности, дело на творческия гений на отделни лица или колективи от граждани на дадена държава, както и културните ценности от важно значение за съответната държава, създадени на територията на тази държава от чуждестранни граждани или лица без гражданство, постоянни жители на тази държава;

б) културни ценности, открити на територията на дадена държава;

в) културни ценности, придобити в резултат на археологически, етноложки или научни експедиции, осъществени със съгласието на компетентните власти на страната, откъдето произхождат тези ценности;

г) културни ценности, придобити в резултат на доброволна размяна;

д) културни ценности, придобити в качеството на дарение, или закупени по законен път със съгласието на компетентните власти на страната, откъдето произхождат тези ценности.“

Производство пред Комисията

74.  Г-н Ernst Beyeler подава жалба пред Комисията на 5 септември 1996 г. Той се оплака, че е имало нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 и на чл.14 и чл. 18 от Конвенцията на основание, че Министерството на културното наследство на Италия е упражнило право на предпочтително изкупуване за картина на Ван Гог, за която той твърди, че е закупил законно.

75.  Комисията обявява жалбата (№ 33202/96) за допустима на 9 март 1998 г. В доклада си от 10 септември 1998 г. (предишен чл. 31 от Конвенцията), тя изразява становището,

(а) че не е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията (двадесет на десет гласа);

(а) че не е налице нарушение на чл. 14 от Конвенцията (двадесет и три на седем гласа); и

(в) че не е налице нарушение на чл. 18 от Конвенцията (единодушно).

Пълният текст на становището на Комисията и на двете особени мнения, съдържащи се в доклада, са поставени като приложение към настоящото решение[2].

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ СТАНОВИЩА ПРЕД СЪДА

76.  На заседанието на 8 септември 1999 г. Правителството иска от Съда да приеме, че не е имало нарушение на чл. 1 от Протокол № 1, както и че няма основание да се разглежда оплакването на жалбоподателя за нарушение на чл. 14 от Конвенцията.

77.  Жалбоподателят иска от Съда да констатира нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 14 от Конвенцията и да му присъди справедливо обезщетение по чл. 41. Той обаче не повтаря своето оплакване за нарушение на чл. 18 от Конвенцията.

ЗАКОНЪТ

I. Твърдяно нарушение на чл. 1 от Протокол № 1

78.  Жалбоподателят твърди, че има нарушение на чл. 1 от Протокол № 1, като по-конкретно твърди, че италианските власти са отчуждили картината – на която той твърди, че е законен собственик – в нарушение на условията, предвидени в тази разпоредба, която е формулирана, както следва:

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

А. Становища на явилите се пред Съда

1.  Жалбоподателят

79.  Жалбоподателят твърди, че е ясно от фактите, че считано от 2 декември 1983 г., когато той прави декларацията, той на няколко пъти е третиран от италианските власти като действителния собственик на картината. Също така е ясно от решенията на италианските съдилища, по-конкретно от решенията на Consiglio di Stato и на Касационния съд, че е бил смятан за единственото лице от правна и фактическа гледна точка, на което трябва да бъде връчена заповедта за предпочтително изкупуване в качеството му на собственик на картината. Жалбоподателят заключава от това, че той действително има права, защитени от чл. 1 от Протокол № 1, независимо от положението съгласно вътрешното право.

80.  Жалбоподателят също така твърди, че оспорваната мярка представлява отчуждаване, както показват решенията на италианските съдилища.

81.  Така той твърди, че въпросната мярка е нарушила принципа на правовата държава. Той заявява в подкрепа на това твърдение, че процедурата, предвидена в Закон № 2359 от 25 юни 1865 г. за определяне на размера на обезщетението, дължимо в случай на отчуждаване в обществен интерес, изобщо не е била спазена. В допълнение към това е имало други нередности във връзка с декларацията, че картината е произведение от обществен интерес, тъй като тази декларация е била направена без да се получи становището на Съвета за древни и изящни изкуства или на Consiglio di Stato, като и с двата органа трябва да се проведе консултация в съответствие с чл. 67 от Кралски указ № 363 от 1913 г.

82.  Жалбоподателят твърди още, че той не може да бъде упрекван, че не е спазил формалностите, тъй като неговият пропуск е бил надлежно отстранен чрез декларацията от 2 декември 1983 г. Освен това властите не са в позиция да го критикуват в това отношение, тъй като те самите не са спазили редица формалности (например като не са връчили заповедта за предпочтително изкупуване на г-н Pierangeli). Жалбоподателят твърди, че прекаленият формализъм на властите противоречи на принципите на международното право, потвърдени от Съда, и не може да има оправдание за ограничаване на защитата, гарантирана от първата алинея на чл. 1 от Протокол № 1, на основание неспазване на административни формалности. Освен това приложимите разпоредби от националното законодателство далеч не са достатъчно ясни и точни, за да гарантират правна сигурност.

83.  Жалбоподателят също така оспорва твърдението, че мярката за предпочтително изкупуване е в интерес на обществото. Той отбелязва в това отношение, че мярката изглежда мотивирана само от намерението да се санкционира неговото твърдяно неправомерно поведение, докато общественият интерес като такъв дори не е споменат. Във всеки случай жалбоподателят е имал намерение да продаде картината на частен музей с голяма известност, който се намира във Венеция и следователно на територията на Италия. Затова е трудно да се види как общественият интерес ще бъде по-добре обслужен от излагане на картината в публичен музей, отколкото в частен, особено при условие че според жалбоподателя Колекцията на Пеги Гугенхайм във Венеция е способна да се грижи за произведения на изкуството също толкова добре, ако не и по-добре от италианската държава, като се има предвид, че последната е била жертва на редица кражби, включително тази на въпросната картина, която е била открадната от Галерията за модерно и съвременно изкуство в Рим. Освен това от 1984 г. властите осъществяват кореспонденция пряко с г-н Beyeler, който изпълнява всички изисквания, отправени към него; това по мнението на жалбоподателя доказва, че сигурното съхранение на картината – което по никакъв начин не е застрашено – не е налагало упражняване на правото на предпочтително изкупуване. Освен това Министерството преди това се отказва от правото си на предпочтително изкупуване през 1977 г. поради липса на достатъчно средства, а през 1978 г. отхвърля искане за износ на картината. Жалбоподателят заявява, че този отказ не му е позволил да изложи картината в музей, който той в продължение на много години е искал да отвори близо до Базел.

84.  Жалбоподателят твърди, че не може да се счита, че е в интерес на обществото държавата да притежава произведение от чуждестранен художник, който не е имал никаква връзка с тази държава и никога не е живял там, какъвто е случаят с Ван Гог по отношение на Италия. Заключение в противен смисъл би имало неприемливи последствия за голяма част от частните музеи и колекции. Както в случая по отношение на забраната за износ на културни ценности, общественият интерес не бива да бъде оценяван от чисто националистическа и егоистична гледна точка, като по този начин се пренебрегва друг, не по-малко ценен интерес – този на свободното международно движение на произведения на изкуството и на международния културен обмен, особено в Европа. Жалбоподателят твърди, че италианските власти чрез административна манипулация са присвоили произведение на изкуството, принадлежащо към културното наследство на друга държава, и по този начин са нарушили принципа в едно демократично общество, че върховенството на закона трябва да има предимство пред произволните действия от страна на властите.

85.  Жалбоподателят накрая твърди, че италианската държава безспорно е получила финансова печалба за негова сметка. Платеното му обезщетение няма никакво разумно отношение към стойността на произведението, както трябва да бъде съгласно практиката на Съда, и тази очевидна непропорционалност също е в противоречие с основните принципи на международното право, установени наред с другото от утвърдена международна съдебна практика. По този начин всяко отчуждаване на собственост на лице, което не е гражданин на държавата, наред с други неща не следва да е дискриминационно и трябва да се плаща адекватно обезщетение за това. Принципът на неоснователно обогатяване, прилаган от международната съдебна практика по много поводи, също е бил уронен.

2.  Правителството

86.  Както и пред Комисията, Правителството излага като основен аргумент това, че жалбоподателят никога не е придобил собственост и не може да претендира законно да е придобил каквото и да било право in rem над картината, тъй като договорът, на който той основава претенциите си, е автоматично нищожен и недействителен. Докато срокът за упражняване на правото на предпочтително изкупуване не започне да тече, въпросният договор за продажба не може да прехвърли правото на собственост на жалбоподателя, така че когато е упражнено правото на предпочтително изкупуване, то не се е отразило на право, което купувачът е придобил, а просто е осуетило неговите очаквания за завършване на покупката.

87.  Правителството твърди, че в самото начало жалбоподателят безспорно е нарушил правилата, като не е декларирал, че той е крайният купувач на продажбата от 1977 г. В интерес на обществото е да има задължение за подаване на пълна декларация и е неприемливо физическо лице да заобикаля тази цел по лични причини, свързани с условията на покупката. В тази връзка Правителството подчертава факта, че е в интерес на обществото държавата да контролира прехвърлянията на произведения на изкуството, които са важни за националното художествено наследство, и добавя, че за да се направи това, държавата трябва да бъде напълно информирана за естеството на тези прехвърляния. Правителството също така твърди, че картината, която е била донесена в Италия през 1910 г., е част от художественото наследство на Италия за целите на чл. 4 от Конвенцията на ЮНЕСКО относно мерките за забрана и предотвратяване на незаконен внос, износ и прехвърляне на правото на собственост на културни ценности (вж. параграф 73 по-горе).

88.  Правителството допълва, че поведението на жалбоподателя е било двусмислено през годините. В тази връзка то посочва, че е трудно да се разбере защо той е сметнал за необходимо да скрие самоличността си, когато е купил картината през 1977 г., като се има предвид, че г-н Verusio – самият той колекционер на произведения на изкуството – е бил в идеална позиция да оцени стойността на картината обективно; не е ясно и защо жалбоподателят не е разкрил самоличността си най-късно веднага след извършване на продажбата през 1977 г., а е изчакал няколко години преди да го направи, и то по начин, лишен от правно действие. Такъв е също случаят по отношение на декларацията от 2 декември 1983 г., която създава впечатление, че г-н Pierangeli, който е свързан с предложеното закупуване на картината, се представя като все още имащ права in rem върху нея.

89.  Освен това нито една от стъпките, предприети от властите, не може да се тълкува като de facto третиране от тяхна страна на жалбоподателя като собственик. Съвсем отделно от съдържанието на министерската заповед от 23 април 1986 г., националните съдилища не са имали никакво съмнение, че първоначалната продажба е нищожна в резултат на пропуск на жалбоподателя. Нито пък поведението на италианските власти може да се тълкува като потвърждение, че картината е под грижите на жалбоподателя. Правителството е достигнало до същото заключение като Комисията, а именно че не може да се счита, че жалбоподателят е имал легитимно очакване.

90.  Правителството (като подчертава, че г-н Verusio е една от страните по спора в националните съдилища) след това отбелязва, че тъй като упражняването на правото на предпочтително изкупуване на държавата води до плащане на първоначалната продажна цена на продавача, обичайните критерии за изплащане на обезщетение при отчуждаване, било то съгласно италианското законодателство или съгласно чл. 1 от Протокол № 1, са неприложими в случай на отчуждаване в обществен интерес.

91.  Правителството посочва още, че загубата, претърпяна от въпросното лице в резултат на факта, че правото на предпочтително изкупуване е упражнено дълго след продажбата, е просто последица от собственото му неправомерно поведение. Това положение, което възниква в резултат на недействителността на продажбата и спирането на двумесечния срок, наистина представлява наказание, но е единственото средство на разположение на държавата, за да принуди лицата да подават декларация в съответствие с нормативните изисквания. Освен това позволението държавата да запази правото си да упражнява право на предпочтително изкупуване има за цел да предотврати това правонарушители да получават нечестно предимство пред лица, които спазват закона. Правителството твърди, че не е вярно, че в такава ситуация лицето е останало предмет на правото на предпочтително изкупуване на държавата за неопределено време, тъй като, като се вземат предвид заключенията, направени от Конституционния съд, закъсняла декларация от продавача и купувача може да постави край на такава несигурност и да стартира двумесечния срок; жалбоподателят обаче не е коригирал ситуацията по този начин. Това ясно показва, че жалбоподателят е пряко отговорен за икономическите загуби, които той твърди, че е претърпял.

92.  Правителството твърди накрая, че във всеки случай жалбоподателят не е започнал производство в гражданските съдилища за преразглеждане на цената, платена през 1977 г., както е имал право да направи, и съответно не е изчерпал вътрешните правни средства за защита.

3.  Комисията

93.  Комисията отбелязва заключенията на италианските съдилища в смисъл, че жалбоподателят не е придобил право in rem върху картината, и счита, че не може да ги поставя под въпрос. Няма доказателства в преписката по делото, които да сочат, че те са произволни или явно противоречат на съответните разпоредби на вътрешното право. Тя заключава, че жалбоподателят не може да се счита за собственик на картината.

94.  Комисията също така счита, че жалбоподателят не може да се разглежда като имащ право да предявява „легитимно очакване“ да успее в своите претенции към картината само въз основа на изтичане на определено време и неговите многократни контакти със съответните органи, които никога не са посочили изрично, че жалбоподателят е „собственик“ на произведението и на няколко пъти са изразявали своите съмнения в това отношение.

Б. Предварителните възражения на Правителството

95.  Правителството повдига пред Съда възражение, което не е повдигнато пред Комисията, въз основа на неизчерпване на вътрешните правни средства за защита, като твърди, че жалбоподателят е можел да подаде жалба пред гражданските съдилища за преразглеждане на сумата, платена през 1977 г.

96.  В съответствие с установената си практика „[Съдът] ще разгледа предварително възражение, при условие че съответната държава вече е повдигнала това възражение пред Комисията – по принцип когато се разглежда първоначално въпроса за допустимост – доколкото позволяват естеството на възражението и обстоятелствата“ (вж. решението Akkuş срещу Турция от 9 юли 1997 г., Доклади за решения и определения 1997-IV, стр. 1307, § 23).

97.  От преписката по делото е видно, че това условие не е изпълнено в настоящия случай. Ето защо Правителството се лишава от възможността да се позове на това възражение.

В. Приложимост на чл. 1 от Протокол № 1

98.  Както Съдът посочва по редица поводи, чл. 1 от Протокол № 1 се състои от три отделни правила: „първото правило, посочено в първото изречение на първата алинея, е от общ характер и провъзгласява принципа на мирно ползване на притежанията; второто правило, съдържащо се във второто изречение от първата алинея, се отнася до лишаването от притежания и го подчинява на определени условия; третото правило, посочено във втората алинея, признава, че Високодоговарящите държави имат право, наред с други неща, да контролират ползването на притежанията в съответствие с общия интерес ... . Въпреки това, трите правила не са обособени в смисъла на несвързани. Второто и третото правило засягат конкретни случаи на намеса в правото на мирно ползване на притежанията и следователно трябва да се тълкуват в светлината на общия принцип, формулиран в първото правило“ (вж., наред с други решения, решението James and Others срещу Великобритания от 21 февруари 1986 г., Серия A № 98, стр. 29-30, § 37, което повтаря частично анализа, направен от Съда в решението Sporrong and Lönnroth срещу Швеция от 23 септември 1982 г., Серия A № 52, стр. 24, § 61; вж. също решението Holy Monasteries срещу Гърция от 9 декември 1994 г., Серия A № 301-A, стр. 31, § 56, и Iatridis срещу Гърция [ГО], № 31107/96, § 55, ЕСПЧ 1999-II).

99.  Съдът отбелязва, че страните имат несъгласие по отношение на това дали жалбоподателят има имуществен интерес, който отговаря на изискванията за защита по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Съответно Съдът трябва да определи дали правното положение на г-н Beyeler в резултат на закупуване на картината е такова, че да привлече прилагането на чл. 1.

100.  Правителството и Комисията са на мнение, че жалбоподателят така и не е станал собственик на картината. В тази връзка Съдът отбелязва, че понятието „притежания“ в първата част на чл. 1 има самостоятелно значение, което не се ограничава до собственост на физически стоки и е независимо от официалната класификация на националното право: някои други права и интереси, представляващи активи, също може да се разглеждат като „право на собственост“ и по този начин като „притежания“ за целите на тази разпоредба (вж. Iatridis, цитирано по-горе, § 54). Въпросът, който трябва да бъде разгледан, е дали обстоятелствата по случая, разглеждани като цяло, предоставят право на собственост на жалбоподателя  върху материален интерес, защитен от чл. 1 от Протокол № 1. Съдът счита, че този подход изисква да се вземат предвид следните правни и фактически елементи.

101.  По силата на чл. 1706 от италианския Граждански кодекс, продажбата на движимо имущество като въпросната картина чрез споразумение за непряко посредничество автоматично прехвърля правото на собственост върху имуществото към принципала, който може след това да го поиска от посредника. (вж. параграф 65 по-горе). Когато се смята, че имотът представлява културен или художествен интерес, тези правила са квалифицирани от правото на властите на предпочтително изкупуване, което трябва да бъде упражнено в рамките на срока, определен със закон № 1089 от 1939 г. (вж. параграф 67 по-горе). Член 61 от същия закон гласи, че прехвърляния и други правни сделки, извършени в нарушение на правилата, предвидени в закона, или без спазване на предписаните условия, са нищожни (вж. параграф 69 по-горе).

102.  Consiglio di Stato приема в решението си от 19 октомври 1990 г., че упражняването на правото на предпочтително изкупуване на Министерството попада в категорията на мерки по отчуждаване и че тази форма на отчуждаване е направена срещу „реалния собственик“ на имуществото. По отношение на фактите той приема, че административните органи не са допуснали грешка във връчването на заповедта за предпочтително изкупуване на жалбоподателя като краен купувач (вж. параграф 51 по-горе). Касационният съд от своя страна потвърждава в постановление от 11 ноември 1993 г. и в решение от 16 ноември 1995 г. констатацията на Consiglio di Stato, че властите не са упражнили правото си на предпочтително изкупуване, докато не са се уверили, че картината е била закупена от жалбоподателя (вж. параграфи 52, 56 и 63 по-горе).

103.  Съдът отбелязва, че през 1988 г. заповедта за предпочтително изкупуване се връчва на жалбоподателя като притежател на правото на собственост по продажбата от 1977 г. и че платената по това време сума е платена на него, което противоречи на твърдението на Правителството, че за упражняването на право на предпочтително изкупуване цената се заплаща на продавача (вж. параграфи 36 и 90 по-горе).

104.  Между закупуването на творбата и упражняването от страна на държавата на нейното право на предпочтително изкупуване, т.е. по време на периода, в който жалбоподателят имплицитно е обект на правилата за предпочтително изкупуване, жалбоподателят е във владение на картината в продължение на няколко години. Освен това на няколко пъти жалбоподателят изглежда е били считан de facto от властите като имащ имуществен интерес върху картината, дори като неин реален собственик:

(а) на 30 януари 1985 г. Министерството иска от г-н Petretti, адвокатът, който представлява г-н Pierangeli и жалбоподателя, да го информира дали собственикът на картината е решил да я премести във Венеция и на 21 февруари 1985 г. г-н Petretti, който тогава действа за и от името единствено на жалбоподателя, потвърждава, че клиентът му е съгласен картината да бъде преместена, Министерството дава разрешение тя да бъде преместена във Венеция (вж. параграф 20 по-горе);

(б) протоколът от проверката на картината на 19 октомври 1987 г. е изготвен в присъствието на жалбоподателя и неговия адвокат, но в отсъствието на г-н Pierangeli (вж. параграф 25 по-горе);

(в) през януари и февруари 1988 г. Министерството се свързва единствено с жалбоподателя, като го информира, наред с други неща, че италианската държава се интересува от закупуването на картината (вж. параграфи 27 и 28 по-горе).

105.  По мнение на Съда тези фактори доказват, че имущественият интерес на жалбоподателя е признат съгласно италианското право – дори ако е бил отменяем при определени обстоятелства – от момента, в който произведението е закупено, докато правото на предпочтително изкупуване е упражнено и му е изплатено обезщетение (мярка, класифицирана от Consiglio di Stato като попадаща в категорията на мерки по отчуждаване – вж. параграф 51 по-горе). Поради това този интерес представлява „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 (вж. също, mutatis mutandis, решението Gasus Dosier- und Fördertechnik GmbH срещу Нидерландия от 23 февруари 1995 г., Серия A № 306-B, стр. 46, § 53). Следователно тази разпоредба е приложима в настоящия случай.

106.  Като взема предвид изложеното по-горе, Съдът не счита за необходимо да се произнася по въпроса дали второто изречение от първата алинея от чл. 1 се прилага в този случай. Сложността на фактическото и правното положение не позволява класифицирането му в точна категория. Следователно не е необходимо Съдът да дава становище относно позицията на италианските съдилища, че по силата на съответните национални разпоредби продажбата от 1977 г. следва да се счита за нищожна. Съдът не трябва да се произнася и по въпроса дали съгласно италианското законодателство жалбоподателят следва да се счита за реален собственик на картината (вж., mutatis mutandis, Iatridis, цитирано по-горе, § 54, и решението Matos and Silva, Lda., and Others срещу Португалия от 16 септември 1996 г., Доклади 1996-IV, стр. 1111, § 75). Освен това ситуацията, предвидена във второто изречение от първата алинея на чл. 1, е само един конкретен случай на намеса в правото на мирно ползване на собственост, гарантирано от общото правило, посочено в първото изречение (вж. например решението Lithgow and Others срещу Великобритания от 8 юли 1986 г., Серия А № 102, стр. 46, § 106). Ето защо Съдът счита, че трябва да изследва ситуацията, за която е оплакването, в светлината на това общо правило.

Г. Съответствие с чл. 1 от Протокол № 1

1.  Дали е налице намеса

107.  С оглед на гореизложените заключения Съдът счита, че оспорваната мярка, а именно упражняването от страна на Министерството на културното наследство на неговото право на предпочтително изкупуване, несъмнено представлява намеса в правото на жалбоподателя на мирно ползване на неговите притежания. За да бъде съвместима с общото правило, посочено в първото изречение на първата алинея на чл. 1, такава намеса трябва да постигне „справедлив баланс“ между нуждите на общия интерес на обществото и изискванията за защита на основните права на лицето (вж. решението Sporrong and Lönnroth, цитирано по-горе, стр. 26, § 69). Освен това въпросът дали е постигнат справедлив баланс „придобива значение само след като е установено, че въпросната намеса удовлетворява изискванията за законосъобразност и не е произволна“ (вж. Iatridis, цитирано по-горе, § 58).

2.  Съответствие с принципа на законосъобразност

108.  Съдът потвърждава, че важно условие за това една намеса да се счита за съвместима с чл. 1 от Протокол № 1 е тя да бъде законосъобразна. „[П]ървото и най-важно изискване на чл. 1 от Протокол № 1 е, че всяка намеса на държавните власти в мирното ползване на притежанията следва да бъде законосъобразна“ (вж. Iatridis, цитирано по-горе, § 58). Съдът обаче има ограничени правомощия да разгледа съответствието с вътрешното право (вж. решението Håkansson and Sturesson срещу Швеция от 21 февруари 1990 г., Серия А № 171-A, стр. 16, § 47), особено след като нищо в настоящия случай не води до заключението, че италианските власти са приложили въпросните законови разпоредби явно погрешно или така, че да достигнат до произволни заключения (вж., mutatis mutandis, решението Tre Traktörer AB срещу Швеция от 7 юли 1989 г., Серия А № 159, стр. 22-23, § 58). В тази връзка Съдът отбелязва също, че твърденията на жалбоподателя за несъответствие с процедурата, посочена в чл. 67 от Кралски указ № 363 от 1913 г. (вж. параграф 81 по-горе) не изглеждат приложими, тъй като тази разпоредба се отнася до декларации за обществен интерес, направени преди отчуждавания, извършени в съответствие с процедура, аналогична на тази, предвидена в Закон № 2359 от 1865 г., а не с декларации, че дадено произведение представлява интерес за художественото наследство на нацията, разгледани в чл. 3 от Закон № 1089 от 1939 г.

109.  Въпреки това принципът на законосъобразност също така предполага приложимите разпоредби от вътрешното право да бъдат достатъчно достъпни, точни и предвидими (вж. решението Hentrich срещу Франция от 22 септември 1994 г., Серия A № 296-A, стр. 19-20, § 42, и решението Lithgow and Others, цитирано по-горе, стр. 47, § 110). Съдът отбелязва, че в някои отношения на закона липсва яснота, особено доколкото той оставя срока за упражняване на правото на предпочтително изкупуване отворен в случай на непълна декларация, без обаче да посочва как такъв пропуск може впоследствие да бъде отстранен. Това в действителност изглежда е било имплицитно признато от Касационния съд в неговото решение от 16 ноември 1995 г. (вж. параграф 63 по-горе). Само този фактор обаче не може да доведе до заключението, че въпросната намеса е непредвидима или произволна и следователно несъвместима с принципа на законосъобразност.

110.  Съдът все пак е необходимо да провери, че начинът, по който се тълкува и прилага вътрешното право – дори когато изискванията са спазени – не води до последици в разрез с нормите на Конвенцията. От тази позиция елементът на несигурност в закона и значителната свобода, която дава на властите, са съществени съображения, които трябва да бъдат взети предвид при определянето на това дали оспорваната мярка постига справедлив баланс.

3.  Целта на намесата

111.  Всяка намеса в упражняването на право или свобода, признати от Конвенцията, трябва, както може да се заключи от чл. 18 от Конвенцията (вж. параграф 128 по-долу), да преследва легитимна цел. Принципът на „справедлив баланс“, присъщ на чл. 1 от Протокол № 1, сам по себе си предполага наличието на общ интерес на обществото. Освен това следва да се подчертае отново, че различните правила, включени в чл. 1, не са обособени в смисъла на несвързани, и че второто и третото правило се отнасят само за конкретни случаи (вж. параграф 98 по-горе). Една от последиците от това е, че наличието на „обществен интерес“, изисквано съгласно второто изречение, или „общият интерес“, посочен във втората алинея, всъщност са следствия на принципите, изложени в първото изречение, така че намеса в упражняването на правото на мирно ползване на притежания по смисъла на първото изречение на чл. 1 трябва също да преследва цел в обществени интерес.

112.  В настоящия случай Съдът счита, че контролът от страна на държавата на пазара на произведения на изкуството е легитимна цел за целите на опазването на културното и художествено наследство на страната. Съдът посочва, че в това отношение националните органи се ползват с известна свобода на преценка при определянето на това кое е в общ интерес на обществото (вж. например, mutatis mutandis, решението James and Others, цитирано по-горе, стр. 32, § 46).

113.  Що се отнася до произведения на изкуството от чуждестранни художници, Съдът отбелязва, че Конвенцията на ЮНЕСКО от 1970 г. отдава приоритетно значение, при определени обстоятелства, на връзките между произведения на изкуството и тяхната страна на произход (вж. чл. 4 от тази конвенция – параграф 73 по-горе). Той обаче отбелязва, че въпросът в този случай не се отнася до връщането на едно произведение на изкуството в неговата страна на произход. Извън това съображение Съдът признава, че по отношение на произведения на изкуството, законно намиращи се на нейна територия и които принадлежат към културното наследство на всички народи, е легитимно държавата да предприеме мерки, предназначени да улеснят по най-ефективен начин широкия публичен достъп до тях в общ интерес на световната култура.

4.  Дали е имало справедлив баланс

114.  Загрижеността за постигане на „справедлив баланс“ между нуждите на общия интерес на обществото и изискванията за защита на основните права на лицето е отразена в структурата на чл. 1 като цяло и води след себе си необходимостта от разумно отношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (вж., наред с други решения, решението Sporrong and Lönnroth, цитирано по-горе, стр 26, § 69; решението Pressos Compania Naviera S.A. and Others срещу Белгия от 20 ноември 1995 г., Серия А № 332, стр 23, § 38; и накрая, Chassagnou and Others срещу Франция [ГО], № 25088/94, 28331/95 и 28443/95, § 75, ЕСПЧ 1999-III). В контекста на общото правило, изразено в първото изречение на първата алинея на чл. 1, установяването дали съществува такъв баланс изисква цялостна проверка на различните обвързани интереси, която може да се нуждае от анализ не само на условията за обезщетение – ако ситуацията е равносилна на вземане на имущество (вж. например решението Lithgow and Others, цитирано по-горе, стр. 50-51, §§ 120-121.) – но също така, както е в настоящия случай, на поведението на страните по спора, включително използваните от държавата средства и тяхното приложение.

(а) Поведение на жалбоподателя

115.  Съдът отбелязва, че в момента на продажбата от 1977 г. жалбоподателят не разкрива на продавача, че картината е закупена от негово име; по този начин той може да купи картината на по-ниска цена, отколкото със сигурност е щял да плати, ако самоличността му е била разкрита на продавача. Според жалбоподателя продажбите чрез посредник са обичайна практика на пазара на произведения на изкуството. Въпреки това след продажбата жалбоподателят не декларира пред властите, че той е крайният купувач – т.е. реалните условия, при които правото на собственост или владение на имущество са били прехвърлени – за целите на Закон № 1089 от 1939 г. На 21 ноември 1977 г. г-н Pierangeli, на когото сумата е възстановена в пълен размер от жалбоподателя и му е потвърдил, че е купил картината от негово име, иска от свое име лиценз за износ на картината, без да уведоми органите за самоличността на реалния собственик (вж. параграфи 11 и 14 по-горе).

116.  След това жалбоподателят изчаква шест години (1977-1983 г.), преди да декларира покупката си, противно на приложимите разпоредби на италианското право, с които се смята, че той е наясно. Той не се обръща към органите до декември 1983 г., когато възнамерява да продаде картината на Колекцията на Пеги Гугенхайм във Венеция за 2 100 000 щатски долара (вж. параграф 17 по-горе). През целия този период жалбоподателят умишлено избягва всякакъв риск от издаване на заповед за предпочтително изкупуване, като не се съобразява с изискванията на италианското право. Ето защо Съдът счита, че твърдението на Правителството, че жалбоподателят не е действал открито и честно, има известна тежест, особено след като не е имало нищо, което да му попречи да информира властите на реалното положение преди 2 декември 1983 г., за да спази изискванията на закона.

(б) Поведение на властите

117.  Съдът не поставя под въпрос нито правото на предпочтително изкупуване над произведения на изкуството само по себе си, нито интереса на държавата да бъде информирана за всички подробности на договор, включително самоличността на крайния купувач при продажба чрез посредник, така че властите да могат да решат при пълно познаване на фактите дали да упражнят правото си на предпочтително изкупуване. В тази връзка Съдът отбелязва становището на италианските власти, че гражданството на купувача е фактор, който би могъл да бъде от значение, като се има предвид естеството на пазара на произведения на изкуството и интереса от запазване на някои произведения на изкуството в страната.

118.  Ако се следват мотивите на Правителството, съответните органи са могли още на 1 декември 1983 г., когато е подадена декларацията (вж. параграф 17 по-горе), да се позоват на невъзможността на жалбоподателя да разкрие самоличността си по-рано. Те са могли да приемат, че двумесечният срок по Закон № 1089 от 1939 г. не е изтекъл, и да упражнят правото си на предпочтително изкупуване, като платят 600-те милиона италиански лири, платени от жалбоподателя. Трябва да се отбележи, че жалбоподателят отправя покана към Министерството още на 2 декември 1983 г., когато г-н Pierangeli и жалбоподателят го информират, че Колекцията на Пеги Гугенхайм във Венеция възнамерява да закупи картината, да посочи дали има желание да упражни правото си на предпочтително изкупуване (пак там).

119.  Въпреки това, след като през 1983 г. получават информацията, липсваща от декларацията, направена през 1977 г., а именно самоличността на крайния купувач, италианските власти изчакват до 1988 г., преди да обърнат сериозно внимание на въпроса за собствеността на картината и да решат да упражнят правото си на предпочтително изкупуване. През това време отношението на властите към жалбоподателя се колебае между амбивалентност и одобрение и те често го третират de facto като легитимен притежател на правото на собственост по продажбата от 1977 г. Освен това значителната свобода, дадена на властите в съответствие с приложимите разпоредби, изтълкувани от националните съдилища, както и горепосочената липса на яснота в закона, правят ситуацията още по-несигурна, което е във вреда на жалбоподателя. Това положение позволява на властите през 1988 г. да оправдаят упражняването на правото на предпочтително изкупуване много по-късно, както от твърдяната за недействителна продажба през 1977 г., така и от времето (в края на 1983 г.), когато са узнали, че жалбоподателят е истинският притежател на правото на собственост по първоначалната продажба. Както отбелязва Касационният съд в своето постановление от 11 ноември 1993 г., ако властите могат да упражнят правото си на предпочтително изкупуване по всяко време, правата на продавача винаги биха били ограничени, като по този начин се създава непрекъсната несигурност, що се отнася до правното положение по отношение на произведението (вж. параграф 56 по-горе).

5.  Заключение

120.  Съдът счита, че Правителството не е успяло да даде убедително обяснение защо италианските власти не са действали в началото на 1984 г. по същия начин, по който са действали през 1988 г., като се има предвид конкретно фактът, че съгласно раздел 61(2) от Закон № 1089 от 1939 г. (вж. параграф 69 по-горе) те биха могли да се намесят по всяко време от края на 1983 г. нататък и по отношение на всеки , който е във „във владение“ на имуществото (така няма да е необходимо първо да се определи кой е собственик на картината). Това е видно и от решението на Касационния съд от 16 ноември 1995 г. (вж. параграф 63 по-горе). По този начин предприемането на наказателно действие през 1988 г. с мотива, че жалбоподателят е направил непълна декларация – факт, за който властите са научили почти пет години по-рано – едва ли изглежда оправдано. В тази връзка следва да се подчертае, че когато залогът е въпрос от общ интерес, задължение на държавните власти е да действат своевременно, по подходящ начин и с възможно най-голяма съгласуваност.

121.  Това състояние позволява на Министерството на културното наследство да придобие картината през 1988 г. на стойност, значително по-ниска от пазарната. Като взема предвид поведението на властите между декември 1983 г. и ноември 1988 г., Съдът счита, че те са получили неоснователно обогатяване от несигурността, която е съществувала по време на този период и за която те до голяма степен са допринесли. Независимо от националността на жалбоподателя, такова обогатяване е несъвместимо с изискването за „справедлив баланс“.

122.  Като взима предвид всички гореизложени фактори и условията, при които е упражнено правото на предпочтително изкупуване през 1988 г., Съдът заключава, че жалбоподателят е трябвало да понесе несъразмерна и прекомерна тежест. Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

123.  Жалбоподателят твърди, че е бил обект на дискриминация, доколкото властите изрично са заявили, че швейцарската националност на жалбоподателя прави мярката още по-оправдана. Жалбоподателят твърди, че неговата националност не е трябвало да бъде относим фактор при обстоятелствата на случая.

124.  Правителството твърди, че тъй като оплакването въз основа на чл. 1 от Протокол № 1 е необосновано, няма причина да се разгледа оплакването въз основа на нарушение на чл. 14 от Конвенцията.

125.  Член 14 гласи:

„Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“

126.  С оглед на заключенията по отношение на чл. 1 от Протокол № 1 Съдът счита, че няма основание да се разглежда отделно дали жалбоподателят е жертва на дискриминация, основана на гражданството му, в противоречие с чл. 14.

III.  Твърдяно нарушение на чл. 18 от Конвенцията

127.  В своята жалба до Комисията жалбоподателят твърди, че е имало нарушение на чл. 18 от Конвенцията, доколкото отчуждаването на картината му е било в резултат на злоупотреба с право и с власт, но той не повтаря това оплакване пред Съда.

128.  Член 18 от Конвенцията гласи следното:

„Ограниченията, допустими в съответствие с тази Конвенция по отношение упражняването на определени права и свободи, не могат да се прилагат с цел, различна от тази, за чието осъществяване са предвидени.“

129.  Съдът счита, че с оглед на неговите заключения относно чл. 1 от Протокол № 1, не възниква отделен въпрос по чл. 18 от Конвенцията.

IV.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

130.  Член 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

131.  Жалбоподателят претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 000 щатски долара (щ.д.) за причинената вреда на репутацията му като международно известен колекционер на изкуство в резултат на това, че е третиран като престъпник от италианските власти. Такава вреда е особено сериозна в чувствителна област като международната търговия с изкуство, в която отношенията на взаимно доверие и внимание играят много важна роля. Жалбоподателят, неговата галерия и неговата фондация впоследствие са изключени от италианския пазар на произведения на изкуството.

132.  По отношение на имуществените вреди жалбоподателят иска връщането на картината или, ако това е невъзможно, обезщетение в размер на стойността ѝ към момента на твърдяното отчуждаване, а именно 8 500 000 щ.д., минус вече платеното обезщетение по силата на заповедта за отчуждаване от 24 ноември 1988 г., плюс натрупаната от тази дата лихва от 3 934 142,90 щ.д.

133.  Жалбоподателят претендира на последно място 912 025,60 швейцарски франка, които включват разходите, направени в националните съдилища и пред Комисията и Съда.

134.  Съдът смята, че въпросът за прилагането на чл. 41 не е готов за разрешаване. В съответствие с това той се отлага и се определя последващата процедура, като се вземе предвид всяко споразумение, което може да бъде постигнато между държавата-ответник и жалбоподателя (правило 75 § 1 от Правилника на Съда). Съдът дава на страните шест месеца, в които да постигнат такова споразумение.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.  Отхвърля единодушно предварителното възражение на Правителството;

 

2.  Приема с шестнадесет на един гласа, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

 

3.  Приема единодушно, че не е необходимо да постановява отделно решение по въпроса дали жалбоподателят е претърпял дискриминационно отношение, противоречащо на чл. 14 от Конвенцията;

 

4.  Приема единодушно, че не възниква отделен въпрос по чл. 18 от Конвенцията;

 

5.  Приема единодушно, че въпросът за прилагането на чл. 41 от Конвенцията не е готов за разрешаване; съответно,

(а) отлага посочения въпрос в цялост;

(б) приканва Правителството и жалбоподателя да го информират в следващите шест месеца за всяко споразумение, което постигнат;

(в) отлага по-нататъшната процедура и упълномощава Председателя на Голямата камара да определи такава, ако е необходимо.

Изготвено на английски и френски език и постановено в публично заседание в Сградата на Съда по правата на човека, Страсбург, на 5 януари 2000 г.

 

                                                                          Луциус Вилдхабер [Luzius Wildhaber]
                                                                                                 Председател
Пол Махоуни [Paul Mahoney]
Заместник-секретар

В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и правило 74 § 2 от Правилника на Съда, особеното мнение на съдия Ферари Браво е приложено към настоящото решение.

 

L.W.

P.J.M.