ДЕЛО CALVELLI И CIGLIO СРЕЩУ ИТАЛИЯ

 

(Жалба № 32967/96)

 

РЕШЕНИЕ

 

 СТРАСБУРГ

 

17 януари 2002 г.

 

 

 

По делото Calvelli и Ciglio срещу Италия,

Европейският съд по правата на човека, заседаващ като Голяма камара в състав:

          г-н    Л. Вилдхабер [L. Wildhaber], Председател,
          г-н    Х.Л. Розакис [C.L. Rozakis],
          г-н    Ж.-П. Коста [J.-P. Costa],
          г-н     Г. Рес [G. Ress],

          г-н    Б. Конфорти [B. Conforti]
          г-н    Г. Бонело [G. Bonello],
          г-жа  Е. Палм [E. Palm],
          г-н    R. Тюрмен [R. Türmen ],
          г-жа  В. Стражницка [V. Strážnická],

          г-н    П. Лоренцен [P. Lorenzen],
          г-н    В. Фюрман [W. Fuhrmann],
          г-н    М. Фишбах [M. Fischbach],
          г-н    В. Буткевич [V. Butkevych],
          г-н    Б. Зупанчич [B Zupančič],
          г-жа  Н. Важич [N. Vajić],
          г-н    Дж. Хедиган [J. Hedigan],
          г-н    Е. Левитс [E. Levits],
и също г-н П. Дж. Махоуни [P.J. Mahoney], Секретар,

След закрити заседания, проведени на 26 септември и 28 ноември 2001 г.,

Постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№32967/96) срещу Република Италия, подадена в Европейската комисия по правата на човека („Комисията“) на основание предишен чл.25 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от двама италиански граждани, г-н Pietro Calvelli и г-жа Sonia Ciglio („жалбоподателите“) на 29 декември 1995 г.

2.  Жалбоподателите са представлявани г-н Q. Lorelli и впоследствие от г-н F. Perna, адвокати, практикуващи в Козенца (Италия). Италианското правителство („Правителството“) е представлявано от правителствения агент г-н U. Leanza, ръководител на отдел „Дипломатически спорове“ в Министерството на външните работи, подпомаган от г-н V. Esposito, втори процесуален представител. След като първоначално са означени пред Комисията с инициалите P.C. и S.C., жалбоподателите впоследствие се съгласяват имената им да бъдат разкрити.

3.  Жалбоподателите твърдят нарушение на чл.2 и чл.6 § 1 от Конвенцията, с мотива че поради процедурни забавяния е възникнало изтичане на давностен срок, което е направило невъзможно търсенето на наказателна отговорност от лекаря, отговарящ за израждането на детето им, което е починало малко след раждането.

4.  Жалбата е предадена на Съда на 1 ноември 1998 г., когато влиза в сила Протокол №11 към Конвенцията (чл.5 § 2 от Протокол №11) .

5.  Жалбата е разпределена на Второ отделение на Съда (Правило 52 § 1 от Правилника на Съда). В рамките на това Отделение е съставена Камарата, която ще разглежда делото (чл. 27 § 1 от Конвенцията), както е предвидено в Правило 26 § 1.

6.  С решение от 6 април 2000 г., Камарата обявява жалбата за допустима [Забележка на Секретариата. Решението на Съда може да се получи от Секретариата]. Впоследствие, на 10 юли 2001 г., Камарата се десезира в полза на Голямата камара, като никоя от страните не възразява срещу десезирането (чл. 30 от Конвенцията и Правило 72).

7.  Съставът на Голямата камара е определен в съответствие с разпоредбите на чл. 27 §§ 2 и 3 от Конвенцията и Правило 24.

8.  И жалбоподателите, и Правителството подават становища по същество (Правило 59 § 1). След консултация със страните, Голямата камара решава, че не се изисква разглеждане по същество (Правило 59 § 2).

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

А. Следствието и наказателното производство

9.  Веднага след раждането му в частна клиника "La Madonnina" в Козенца, новороденото бебе на жалбоподателя е било прието в интензивното отделение на болницата в Козенца, страдащо от тежък дихателен и неврологичен постасфиктичен синдром, предизвикан от положението, в което е било по време на раждането. Бебето умира на 9 февруари 1987 г., два дни след раждането.

10.  На 10 февруари 1987 г. жалбоподателите подават жалба. Прокуратурата на Козенца започва следствие в същия ден.

11.  На 12 февруари 1987 г., г-жа Ciglio е разпитана като свидетел. Назначен е екип от три вещи лица.

12.  Тъй като нищо повече не се случва в производството, жалбоподателите отправят няколко искания, а именно на 16 октомври 1987 г. и 12 април и 30 юни 1988 г., за ускоряване на следствието. На 16 ноември 1988 г. самата прокуратура  изисква от вещите лица да представят своя доклад.

13.  На 19 юни 1989 г. жалбоподателите са информирани, че по искане на прокуратурата, съдия-следователят е уведомил E.C. – лекарят, отговорен за израждането на бебето и съсобственик на клиниката – че ще бъде повдигнато обвинение срещу него.

14.  Впоследствие насроченият за 18 юли 1989 г. разпит на някои свидетели  не се провежда, тъй като съдията по делото е в почивка.

15.  Междувременно на 7 юли 1989 г. жалбоподателите са присъединени към производството като граждански страни.

16.  На 19 януари 1990 г. прокуратурата подава молба жалбата да бъде архивирана без по-нататъшни действия. Тази молба е отхвърлена на 24 май 1990 г.

17.  На 3 октомври 1990 г. съдия-следователят дава указания на прокуратурата да направи допълнителни проверки. Вследствие на това на 29 ноември 1990 г., заместник-прокурорът нарежда криминологични изследвания. Резултатите са представени на 5 януари 1991 г.

18.  На 12 юни 1991 г. срещу E.C. започва съдебно преследване пред Наказателния съд на Козенца по обвинение в непредумишлено убийство и жалбоподателите подновяват своята молба да бъдат присъединени към производството като страни по гражданско производство.

19.  Първото заседание е насрочено за 2 юли 1992 г., но се налага да бъде отложено поради стачка на адвокатите. Следващото заседание на 15 октомври 1992 г. също е отложено поради закъснение на връчването на призовка на обвиняемия да се яви.

20.  Нова дата за заседание е определена за 15 януари 1993 г. На тази дата е дадена заповед за неприсъствено производство срещу обвиняемия. Делото обаче не започва до 19 март 1993 г., тъй като междувременно обвиняемият е сменил адвоката си. Заседанието, насрочено за 29 април 1993 г., е отложено за 3 юни 1993 г., тъй като съставът на съда не е същият като този, на който е било разпределено делото. Съдебният процес след това продължава със заседания на 27 май на 10 и 17 юни (последното заседание се отлага, тъй като едно от вещите лица, назначени от съда, трябва да бъде заменено). Заседание, насрочено за 15 юли 1993 г., е отложено за 16 септември 1993 г., тъй като съставът на съда отново не е същият като този, на който е било разпределено делото. Има по-нататъшни заседания на 14 и 26 октомври 1993 г. На последната дата, заповедта за неприсъствено производство срещу обвиняемия е отменена, но се налага съдебното заседание да бъде отложено, тъй като вещите лица не присъстват без основателна причина (наредено им е да платят глоба и да присъстват на следващото заседание на 14 декември). Последното заседание се провежда на 17 декември 1993 г. Обвиняемият, който е присъствал на заседанията на 26 октомври и 14 декември 1993 г., не присъства на това заседание.

21.  В съдебното заседание на 17 декември, обвиняемият е признат за виновен в непредумишлено убийство от Наказателния съд на Козенца in absentia. Присъдата е подадена в деловодството на 19 февруари 1994 г. Наказателният съд осъжда обвиняемия на една година лишаване от свобода и му нарежда да заплати съдебните разноски на гражданските страни заедно с обезщетение, което да бъде определено на по-късна дата.  

22.  Той установява на първо място, че обвиняемият е знаел, че раждането е трябвало да се разглежда като рисково, тъй като майката е диабетик от ниво А и е имала други раждания, които са били също толкова трудни поради размера на плода. Рисковете, свързани с израждане в такива обстоятелства, които вещите лица, назначени от Наказателния съд, описват като лесно предвидими, означават, че е трябвало да бъдат взети предпазни мерки и че отговорният лекар е трябвало да присъства. Наказателният съд установява обаче, че E.C., с когото жалбоподателката се е консултирала по време на бременността, не е осигурил никакви предпазни мерки като външен преглед на майката, за да се прецени дали плодът е твърде голям за естествено раждане. Преди всичко той е отсъствал по време на раждането. Когато са настъпили усложненията, на сестринския персонал е отнело шест или седем минути, за да намерят E.C., който е бил зает с пациенти в друга част на клиниката. Закъснението за намеса, преди E.C. да бъде в състояние да извърши манипулацията, необходима за изваждане на плода, значително е намалило шансовете на новороденото за оцеляване.

23.  Наказателният съд обаче отлага изпълнението на присъдата и нарежда осъждането да не се включва в криминалното досие на E.C. В допълнение той отхвърля искането на гражданските страни за предварително присъждане на обезщетение.

24.  На 17 март 1994 г. E.C. обжалва пред Апелативния съд на Катандзаро.

25.  С решение от 3 август 1994 г., постановено при неявяване на ответника и внесено в деловодството на 17 август 1994 г., Апелативният съд обявява обжалването за недопустимо. Като отбелязва, че той е бил съден in absentia на първа инстанция, Апелативният съд приема, че E.C. не е успял да даде на своя адвокат пълномощие да действа според изискванията на правилата, приложими в такива случаи. Той му нарежда да възстанови разходите, направени от гражданските страни в производството.

26.  На 7 октомври 1994 г. E.C. обжалва пред Касационния съд. С решение от 22 декември 1994 г., което е внесено в деловодството на 23 януари 1995 г., Касационният съд отменя решението на Апелативния съд на Катандзаро, на който връща делото за повторно разглеждане. Той постановява, че Апелативният съд е допуснал грешка при третирането на E.C. като отсъстващ, тъй като той е присъствал в началото на съдебния процес и трябва съответно да бъде разглеждан като напуснал съда по време на процеса, а не като подлежащ на неприсъствено производство.

27.  С решение от 3 юли 1995 г., внесено в деловодството на 10 юли 1995 г., Апелативният съд на Катандзаро постановява, че наказателното преследване на престъплението е погасено по давност.

28.  По този начин той отбелязва, че давностният срок на престъплението, за което е обвинен E.C., е изтекъл на 9 август 1994 г., с други думи дори преди Касационният съд да постанови решението си.

Б. Гражданското производство

29.  След осъждането на E.C. на първа инстанция от Наказателния съд на Козенца на 19 февруари 1994 г. (виж параграфи 21-22 по-горе), жалбоподателите връчват призовка, изискваща E.C. да се яви пред гражданския съд на този град.

30.  Въпреки това на 27 април 1995 г. жалбоподателите сключват споразумение със застрахователите на лекаря и клиниката, съгласно което застрахователите трябва да платят 95 000 000 италиански лири за всички вреди, претърпени от жалбоподателите. От тази сума 15 000 000 италиански лири са определени като обезщетение за претърпяната специална загуба от г-жа Ciglio. По това време наказателното производство е висящо в Апелативния съд на Катандзаро след решението на Касационния съд от 22 декември 1994 г. (виж параграф 26 по-горе).

31.  Впоследствие, тъй като страните не са успели да присъстват на заседание на 16 ноември 1995 г., делото е заличено от списъка на гражданския съд. На този етап наказателното производство току-що е приключило, като решението на Апелативния съд, че наказателното преследване на престъплението е погасено по давност, става окончателно на 17 октомври 1995 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

32.  Чл. 112 от Конституцията на Италия гласи:

„Прокуратурата има задължението да търси наказателна отговорност.“

33.  Чл.589 от Наказателния кодекс гласи, че наказанието за непредумишлено убийство е лишаване от свобода от шест месеца до пет години.

34.  Освен това чл. 157, § 1, т.4 от Наказателния кодекс гласи, че давността за непредумишлено убийство е пет години. Този срок може да бъде удължен с 50 процента в резултат на каквито и да било възникнали обезпечителни въпроси, но при никакви обстоятелства не може да надвишава седем години и половина считано от датата на престъплението.

35.  На последно място чл. 120 от Гражданския процесуален кодекс гласи:

„В случаите, в които публикуването на решението по съществото може да допринесе за предоставяне на обезщетение за вреди, съдът може, по искане на заинтересована страна, да осъди загубилата страна да публикува решението за своя сметка в един или повече вестници, определени от съда.

Ако решението не е публикувано в рамките на срока, определен от съда, заинтересованата страна може да осигури публикуването и си запазва правото да си възстанови разходите от загубилата страна.“

III.  ПРИЛОЖИМИ РАЗПОРЕДБИ НА РЕЗОЛЮЦИЯ (75) 24 НА КОМИТЕТА НА МИНИСТРИТЕ  ОТНОСНО НАКАЗАНИЕТО ЗА НЕПРЕДУМИШЛЕНО УБИЙСТВО И НАРАНЯВАНИЯ ПРИ ЗЛОПОЛУКА НА ПЪТЯ

36.  В цитираната по-горе резолюция, приета на 18 септември 1975 г., Комитетът на министрите на Съвета на Европа препоръчва във вътрешното си законодателство и практика, правителствата на договарящите се държави да се ръководят от следните принципи:

„1.  Наказателно производство не следва да се образува или, ако е уместно, не се налагат наказания за непредумишлено убийство или телесна повреда при злополука в резултат на дребно пътно нарушение, т.е. нарушение при шофиране, което не е било такова, при което извършителят е бил наясно с опасността, на която той излага себе си или другите;

2.  Същото следва да се прилага, при условие на непростимото естество на извършеното нарушение, по отношение на лице, което е причинило непредумишлено убийство или телесна повреда при злополука, ако самият той или някой негов близък е било толкова тежко ранен, че наказание би било безсмислено, ако не и нечовешко;

3.  Прилагането на посочените по-горе препоръки не трябва по никакъв начин да накърнява правата на жертвите да получат обезщетение.“

ЗАКОНЪТ

I.  ПРЕДВАРИТЕЛНОТО ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО

37.  Правителството твърди, че жалбата е недопустима, тъй като жалбоподателите не са легитимирани като „жертви“. То твърди, че същността на оплакването на жалбоподателите не е забавянето на решението по гражданските аспекти на случая, а единствено фактът, че лекарят, отговорен за смъртта на детето им, не е бил наказан. Съответно, за целите по-конкретно на чл. 2, жалбоподателите не са „жертви“, тъй като Конвенцията не признава правото на образуване на наказателно производство срещу трети страни. Нито са „жертви“ за целите на оплакването за нарушение на чл. 6, тъй като оплакването им не се отнася до продължителността на гражданското производство, което е единственото производство, по отношение на което може да се приложи чл. 6.

38.  Що се отнася до възражението относно оплакването по чл. 2, Съдът счита, че въпросът дали тази разпоредба изисква налагането на наказателни санкции за смъртните случаи, причинени от предполагаема медицинска небрежност, и дали това изискване е изпълнено, ако наказателното преследване на престъплението бъде погасено по давност, се обръща към конструкцията на чл. 2 и затова трябва да се разглежда с анализа по същество на делото.

39.  Доколкото предварителното възражение се отнася до оплакването по чл. 6, Съдът счита, че въпросът дали това оплакване се отнася за цялото производство, след като жалбоподателите са се присъединили като граждански страни, или само за наказателната част на това производство, също трябва да се разгледа в анализа по същество.

40.  Предварителното възражение на Правителството следователно трябва да се присъедини към анализа по същество.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

41.  Жалбоподателите на първо място се оплакват от нарушение на чл. 2 от Конвенцията, с мотива че поради процедурни забавяния е възникнало изтичане на давностния срок, което е направило невъзможно търсенето на наказателна отговорност от лекаря, отговарящ за израждането на детето им, което е починало малко след раждането.

42.  Първото изречение на чл. 2 гласи:

„Правото на живот на всеки се защитава от закона.“

А. Становища на страните

1.  Жалбоподателите

43.  Жалбоподателите поддържат тезата, че решение, че наказателното преследване за престъплението убийство е погасено по давност в резултат на лошо функциониране и забавяния в съдебната система, не може да бъде съвместимо с чл. 2. Ако производството на първа инстанция само по себе си не е отнело седем години (включително четиригодишен следствен период, за който Правителството не е дало обяснение), наказателното преследване на престъплението не би било погасено по давност. При тези обстоятелства държавата е утежнила вината си като е отказала да преследва извършителя на тежко престъпление. По-общо казано, жалбоподателите твърдят, че давността за преследване на правонарушения във всеки случай е в противоречие с изискванията на чл. 2. Съответно обезщетението, присъдено на жалбоподателите в гражданското производство, не може да компенсира факта, че наказателното производство е било прекратено по давност.

2.  Правителството

44.  Що се отнася до основателността, Правителството твърди, че прекратяването по давност не е попречило на жалбоподателите да получат осъждане на E.C. за вреди. Във всеки случай чл. 2 от Конвенцията не би могъл да се разглежда като налагащ задължение на държавите да наказват престъплението непредумишлено убийство в наказателните съдилища, тъй като приложимото вътрешно право вече е определило граждански и административни наказания. В тази връзка Правителството заявява, че наказателна санкция е extrema ratio и макар да е вярно, че такава санкция изглежда единствената подходящата форма на отговор на много тежки нарушения на правото на живот или лична неприкосновеност (като непредумишлено убийство в състояние на афект), същата не се прилага към отслабени форми на отговорност като непредумишлено убийство по непредпазливост или при злополука. В тази връзка Правителството се позовава на Резолюция (75)24 на Комитета на министрите и препоръката, отправена към държавите, макар и в сферата на пътния транспорт, да се ограничи доколкото е възможно прибягването до наказателно производство за леки нарушения и да се избягват производства, които може да доведат до безсмислени или нечовешки наказания. Съответно Правителството твърди, че защитата на човешкия живот не изисква системно налагане на наказания и че решението да не се извършва наказателно преследване не е задължително да нарушава позитивните задължения по силата на чл.2 от Конвенцията. Всъщност точно обратното, прибягването до наказателни производства може дори в някои случаи да се окаже безполезно или контрапродуктивно, когато става дума за възпиране. Освен това в становището на Правителството, фактът, че цитираната по-горе резолюция посочва, че правото на жертвата на обезщетение в никакъв случай не се засяга, показва, че е допустимо да се замени гражданска отговорност с наказателна отговорност.

45.  Затова Правителството твърди, че след като е прието, че държавите са свободни да избират други форми на отговорност за по-малко тежки нарушения на правото на живот и че наказателната санкция не е единствената възможна форма на отговорност (това е позицията съгласно италианското законодателство), причините да не бъде наложена наказателна санкция в конкретния случай стават без значение за целите на чл.2. Освен това лекарят, отговорен за смъртта на детето на жалбоподателката, е бил подведен под отговорност по гражданско производство и в резултат може да е обект и на дисциплинарни мерки.

46.  Правителството допълва, че давностните срокове са възможно най-силното утвърждаване на правото на бърз и справедлив съдебен процес, тъй като те предотвратяват ненужни забавяния преди осъждането и изтичат, когато вече не е наложително да бъде наложена присъда за целите на възмездие, възпиране и поправяне. В това отношение Правителството се позовава на решението на Европейската комисия по правата на човека по Dujardin and Others v. France (№ 16734/90, определение на Комисията от 2 септември 1991 г., Определения и доклади (DR) 72, стр. 236). Правителството заявява, че не би имало смисъл да се установи нарушение на чл.2 от Конвенцията в настоящия случай, тъй като фактът, че наказателното преследване на престъплението е било погасено по давност, не е попречил фактите да бъдат установени или лекарят да понесе отговорност и да бъде осъден да заплати обезщетение за вреди.

47.  Правителството добавя, че правото на държавите да определят приоритети за наказателни разследвания в зависимост от тежестта на нарушението също трябва да бъде взето под внимание. С други думи фактът, че настоящият случай е настъпил в Калабрия - регион, засегнат сериозно от присъствието на опасна организация на мафията (Ндрангета), чиято дейност създава много по-голяма заплаха за правото, гарантирано от чл. 2, отколкото непредумишлено убийство - не трябва да бъде подценяван. Ето защо Правителството не намира за изненадващо това, че този проблем и прекомерната натовареност за съдебните органи, до която той води, е трябвало да накарат органите да третират престъпленията на мафията като приоритет въпреки опасността, че други престъпления могат да бъдат погасени по давност.  

Б. Приложимост на чл. 2 от Конвенцията

48.  Съдът отново подчертава, че първото изречение на чл.2, което се нарежда сред най-фундаменталните разпоредби на Конвенцията и провъзгласява една от основните ценности на демократичните общества, членуващи в Съвета на Европа (виж, наред с други решения, McCann and Others v. the United Kingdom, решение от 27 септември 1995 г., Серия А, №324, стр.45-46, § 147), налага на държавата не само да се въздържа от „умишлено“ отнемане на живот, но също така и да предприема подходящи мерки за защита на живота на тези, които са в рамките на нейната компетентност (вижте L.C.B. v. the United Kingdom, решение от 9 юни 1998 г., Доклади за решения и определения 1998-III, стр.1403, § 36).

49.  Тези принципи се прилагат и в областта на общественото здраве. Следователно горепосочените позитивни задължения изискват държавите да създадат разпоредби, задължаващи обществените и частните болници да приемат подходящи мерки за защита на живота на техните пациенти. Те също така изискват да бъде създадена ефективна независима съдебна система, така че причината за смъртта на пациенти под грижите на медицински професионалисти, независимо дали в обществения или в частния сектор, да може да се определи и ангажираните лица да бъдат държани под отговорност (виж, наред с други решения, Erikson v. Italy (решение за допустимост), № 37900/97, 26 октомври 1999 г.; и Powell v. the United Kingdom (решение за допустимост), № 45305/99, ЕСПЧ 2000-V; вижте също Işıltan v. Turkey, № 20948/92, решение на Комисията от 22 май 1995 г., DR 81-B, стр. 35).

50.  Поради това Съдът счита, че чл.2 е приложим. Сега той трябва да определи какъв съдебен отговор се изисква при конкретните обстоятелства на настоящия случай.

В. Съответствие с чл. 2 от Конвенцията

51.  Дори ако Конвенцията като такава не гарантира правото на образуване на наказателно производство срещу трети лица, Съдът е заявявал по редица поводи, че ефективната съдебна система, изисквана от чл.2, може, а при определени условия трябва да включва прибягване до наказателното право (виж, наред с други решения, Kılıç v. Turkey, № 22492/93, § 62, ЕСПЧ 2000-III, и Mahmut Kaya v. Turkey, № 22535/93, § 85, ЕСПЧ 2000-III). Съответно предварителното възражение на Правителството, което Съдът е присъединил към анализа по същество (виж параграф 38 по-горе), трябва да се отхвърли. Въпреки това, ако нарушението на правото на живот или лична неприкосновеност не е причинено умишлено, позитивното задължение, наложено с чл. 2, да се създаде ефективна съдебна система, не е задължително да изисква предоставянето на наказателноправно средство за защита във всички случаи. В конкретната сфера на медицинската небрежност задължението може да бъде изпълнено например ако правната система осигурява на жертвите средство за защита в гражданските съдилища, самостоятелно или във връзка със средство за защита в наказателните съдилища, което позволява да бъде установена всякаква отговорност на въпросните лекари и да бъде получена всякаква подходяща гражданска защита, като например обезщетение за вреди и публикуване на решението. Може също да бъдат предвидени и дисциплинарни мерки.

52.  В настоящия случай не се оспорва, че съществуват правни разпоредби, включително наказателноправни мерки, за защита на живота на пациентите. Оплакването на жалбоподателите по същество е, че не е наложена наказателна санкция на лекаря, за който е установено, че носи отговорност за смъртта на детето им в наказателното производство пред първата инстанция, поради действието на изтичането по давност. Жалбоподателите по никакъв начин не предполагат, че смъртта на детето им е умишлена.

53.  Съдът отбелязва, че в случаи на смърт поради медицинска небрежност италианската правна система дава на разположение на пострадалите лица както задължително наказателно производство, така и възможността за предявяване на иск в съответния граждански съд (виж параграфи 32-33 по-горе). Правителството също така потвърждава и жалбоподателите не оспорват, че може да бъде заведено дисциплинарно производство, ако лекарят бъде подведен под отговорност в гражданските съдилища. Следователно италианската система предлага на страните по делото средства за защита, които на теория отговарят на изискванията на чл.2. Въпреки това тази разпоредба няма да бъде изпълнена, ако защитата, предоставена от вътрешното право, съществува само на теория: преди всичко тя трябва да работи ефективно и на практика в рамките на такъв период от време, че съдилищата да могат да приключат разглеждането по същество на всеки отделен случай.

54.  В настоящия случай Съдът отбелязва, че наказателното производство, образувано срещу въпросния лекар, е изтекло по давност поради процесуални пропуски, които са довели до забавяне, особено по време на полицейското разследване и съдебното следствие. Жалбоподателите обаче също имат право да заведат производство в гражданските съдилища и именно това са направили (виж параграф 29 по-горе). Вярно е, че не е ангажирана отговорност срещу лекаря от граждански съд. Въпреки това материалите по делото показват, че в гражданското производство в първоинстанционния съд на Козенца, жалбоподателите сключват споразумение със застрахователите на лекаря и на клиниката и доброволно се отказват от правото си да продължат това производство (виж параграфи 30-31 по-горе). Това е можело да доведе до осъждане на лекаря за заплащане на обезщетение и евентуално до публикуването на присъдата в пресата (виж параграф 35 по-горе). Както посочва Правителството (виж параграф 45 по-горе), присъда на гражданския съд също е можело да доведе до дисциплинарни действия срещу лекаря.

55.  Съдът съответно счита, че самите жалбоподатели са си отказали достъп до най-доброто средство – и такова, което при специалните обстоятелства на конкретния случай би удовлетворило позитивните задължения, произтичащи по смисъла на чл.2 – за изясняване на степента на отговорност на лекаря за смъртта на детето им. В тази връзка Съдът подчертава отново, mutatis mutandis, че „когато роднина на починало лице приеме обезщетение като споразумение по граждански иск въз основа на медицинска небрежност, той или тя по принцип вече не може да претендира, че е жертва“ (виж Powell, определение, цитирано по-горе).

56.  Този извод прави излишно Съдът да разгледа в специалните обстоятелства по конкретния случай дали фактът, че прекратяване по давност е попречило срещу лекаря да бъде заведено дело за твърдяното престъпление, е съвместим с чл.2.

57.  Поради това Съдът счита, че не е установено нарушение на чл.2 от Конвенцията в настоящия случай.

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

58.  Жалбоподателите се оплакват и от продължителността на производството в отделно оплакване, като твърдят нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията, относимата част от който гласи:

„Всяко лице, при решаването на правен спор относно 
неговите граждански права и задължения..., има право на ... разглеждане... в разумен срок, от ... съд ...“

А. Становища на страните

59.  Правителството твърди, че оплакването на жалбоподателите по чл. 6 § 1 в конкретния случай не засяга решенията на италианските съдилища за техните граждански права и задължения, тъй като въпреки че жалбоподателите са били присъединени към наказателното производство като граждански страни, основният смисъл на тяхното оплакване е, че твърдяната неразумна продължителност на наказателното производство, образувано от прокурора, е довела до прекратяването по давност на наказателното преследване. Тъй като решението относно гражданската отговорност на лекаря е постановено в отделно производство, жалбоподателите не могат да разчитат на чл. 6 § 1 във връзка с наказателното производство.

60.  Ако Съдът все пак счете чл.6 за приложим, Правителството заявява, че срокът, който трябва да бъде взет под внимание, е започнал, когато жалбоподателите са присъединени като граждански страни. С оглед на сложността на делото, натовареността на първоинстанционния съд на Козенца и фактът, че някои от отлаганията не са по вина на властите, този период (който по изчисления на Правителството, като се взема за начална точка подновената молба на жалбоподателите да бъдат присъединени като граждански страни, е три години и три месеца за четири нива на юрисдикция) не може да се счита за неразумен. Освен това производствата пред Апелативния съд и Касационния съд са проведени с образцова бързина.

61.  Жалбоподателите не изразяват мнение по този въпрос.

Б. Приложимост на чл. 6 § 1 от Конвенцията

62.  Съдът е присъединил към анализа по същество разглеждането на предварителното възражение на Правителството, че чл.6 § 1 не е приложим към фактите по делото (вижте параграф 39 по-горе). Той отбелязва, че е безспорно, че жалбоподателите са присъединени като граждански страни, и следователно, въпреки че производството в наказателни съдилища засяга само определянето на наказателно обвинение срещу лекаря, то може да има отражение върху претенциите на жалбоподателите като граждански страни. Съдът счита, че чл.6 § 1 е приложим към наказателното производство, като решаващият фактор е, че от момента на присъединяване на жалбоподателите като граждански страни до приключването на това производство с окончателно определение, че наказателното преследване на престъплението е погасено по давност, гражданската част на това производство остава тясно свързана с наказателната част. Във връзка с това жалбоподателите имат право, в съответствие с установената практика на Съда, да се позоват на чл. 6 § 1 (виж, наред с много други решения, Torri v. Italy, решение от 1 юли 1997 г., Доклади 1997-IV, стр. 1179, § 23). От това следва, че предварителното възражение на Правителството трябва да бъде отхвърлено.

В. Съответствие с чл. 6 § 1 от Конвенцията

1.  Период, който да бъде взет под внимание

63.  Периодът, който да бъде взет предвид, започва на 7 юли 1989 г., когато жалбоподателите за първи път са присъединени като граждански страни в наказателното производство, и приключва на 17 октомври 1995 г., когато решението на Апелативния съд на Катандзаро от 3 юли 1995 г. става окончателно (виж параграф 31 по-горе). Следователно той е продължил шест години, три месеца и десет дни.

2.  Дали продължителността на производството е разумна

64.  Основателността на продължителността на производството трябва да се прецени в светлината на конкретните обстоятелства по делото и като се вземат предвид критериите, заложени в съдебната практика на Съда, по-конкретно сложността на делото и поведението на жалбоподателя и на съответните органи (виж, наред с много други решения, Torri, цитирано по-горе, стр. 1179, § 24).

65.  В настоящия случай Съдът отбелязва, че въпросното производство е безспорно сложно. Освен това, въпреки че след като жалбоподателите са първоначално присъединени като граждански страни в производството на 7 юли 1989 г., първоинстанционното производство е засегнато от непростими закъснения (по-конкретно между предаването на E.C. на 12 юни 1991 г. и първото заседание – година по-късно, на 2 юли 1992 г. – виж параграфи 18-19 по-горе), няма други значителни периоди на бездействие по вина на властите (освен отлагането на първото съдебно заседание, което е причинено от стачка на адвокатите – виж параграф 19 по-горе).

66.  При тези обстоятелства Съдът счита, че период от шест години, три месеца и десет дни за производство пред четири нива на юрисдикция не може да се счита за неразумен.

67.  Следователно не е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

 

1.  Присъединява единодушно към анализа по същество предварителните възражения на Правителството;

 

2.  Приема с четиринадесет на три гласа, че чл. 2 от Конвенцията е приложим, но не е нарушен;

 

3.  Приема с шестнадесет на един гласа, че чл. 6 § 1 от Конвенцията е приложим, но не е нарушен;

Изготвено на английски и френски език и оповестено писмено на 17 януари 2002 г., в съответствие с Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Пол Махоуни [Paul Mahoney]                               ЛуциусВилдхабер [Luzius

                                                                              Wildhaber]
       Секретар                                                        Председател

 

В съответствие с чл.45 § 2 от Конвенцията и Правило 74 § 2 от Правилника на Съда, следните отделни мнения са приложени към настоящото решение:

(а)  поддържащо мнение на г-н Зупанчич;

(б) частично особено мнение на г-н Розакис, към което се присъединяват г-н Бонело и г-жа Стражницка;

(в) частично особено мнение на г-н Коста.

L.W.
P.J.M.

ПОДДЪРЖАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ЗУПАНЧИЧ

Съгласен съм с мнението на мнозинството, макар и не по изцяло идентични причини.

Въпросът също може да се определи като въпрос на процесуална правоспособност, тоест, дали de facto жертвата на деяние на престъпна небрежност може да претендира за правото да поиска твърденият извършител на престъпното деяние да бъде преследван, осъден и наказан. Дните, когато наказателно преследване се е провеждало, за да задоволи лични апетити за възмездие, са минало.

Съгласно Конвенцията обаче, жертвата все пак може да има правен интерес да твърди, че държавата не е успяла да изпълни своето позитивно задължение да защитава живота в съответствие с чл. 2. Ако съдебната система на държавата – умишлено или не – не успява да реагира на животозастрашаващи престъпни деяния, може да се каже, че тя не изпълнява достатъчно ефективно задължението си за предоставяне на специално и общо възпиране на такива деяния. При такива обстоятелства жертвата на животозастрашаващо деяние ще има процесуална правоспособност пред нашия Съд. Това не предполага лично право на възмездие.

От това следва логично, че въпросът в този случай не е дали държавата като цяло е задължена да преследва случаи на лекарска небрежност, която води до смърт. Истинският въпрос е по-конкретен: Показала ли е съдебната система на Италия достатъчно усърдие?

Решението в този, както във всеки случай, е строго ограничено до собствените му фактически граници. Да се ​​каже, че не е имало нарушение в този случай, не означава, че медицинската небрежност има определен имунитет срещу наказателно преследване.

Това означава само, че няма нарушение на Конвенцията в случай, в който медицинска небрежност е довела до смърт и държавата надлежно е разследвала, преследвала и осъдила лекаря, дори и по процедурни причини присъдата никога да не е влязла в сила.

 

ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА Г-Н РОЗАКИС, КЪМ КОЕТО СЕ ПРИСЪЕДИНЯВАТ Г-Н БОНЕЛО И Г-ЖА СТРАЖНИЦКА

Въпреки че съм гласувал в подкрепа на това, че няма нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията по въпроса за продължителността на производството, не мога да се съглася с мнозинството относно констатацията, че не е налице нарушение на чл. 2 в този случай. Както ясно се вижда от параграф 54 от решението, мнозинството достигна до заключението за липса на нарушение въз основа на това, че въпреки че наказателното производство, образувано срещу лекаря, завършва незадоволително чрез прилагането на давностен срок, италианската държава не се е провалила в задължението си да осигури ефективни средства, за да изпълни позитивното си задължение да осигури ефективни възможности за установяване на причината за смъртта на детето, както се изисква от чл.2 от Конвенцията (процесуална част от защитата на правото на живот). Според мнозинството жалбоподателите са разполагали с процесуалния инструмент на гражданското производство за установяване на отговорността на лекаря. Фактът, че жалбоподателите са избрали финансово споразумение във връзка със своите оплаквания със застрахователната компания на лекаря – въпрос, който в крайна сметка води до прекратяване на гражданското производството, след като наказателното дело срещу лекаря е изтекло по давност, не може да бъде приписан на италианската държава, която им е предоставила производство, което отговаря на изискванията на чл.2.

С цялото ми уважение към мнозинството, аз съм длъжен да се разгранича от такова заключение по следните причини.

На първо място и като принципен въпрос, наказателното производство е par excellence най-подходящото средство за удовлетворяване на процедурните изисквания на чл. 2 от Конвенцията. Съдебната практика на Страсбург ясно показва, че съществува позитивно задължение за държавите-страни по Конвенцията за предоставяне на процедура за ефективно разследване на смъртни случаи и за установяване на това каква отговорност, ако има такива, има лицето (лицата) за отнемането на човешки живот. Въпреки че това правило не може да ограничи естеството на това средство за наказателно производство, е трудно да се направи извода, че съществуващата съдебна практика приравнява наказателното производство с гражданското производство като средства за защита, които отговарят на изискванията на чл. 2 от Конвенцията с еднаква сила (вижте параграф 51 от решението); тази забележка важи съвсем независимо от факта, че отнемането на живот може да бъде умишлено или неумишлено – въпрос, който в края на краищата трябва категорично да бъде решен по време на и от производството.

Наистина е трудно да се приеме, че зачитането на правото на живот, както е предвидено в чл. 2, може по принцип да бъде удовлетворено с производство, което по своята същност не е предназначено да защитава основните ценности на обществото, да покаже публично неодобрение на отнемането на живот или – от другата страна на въпроса – да установи отговорност на базата на задълбочено разглеждане на обстоятелствата, които са довели до смъртта. Наказателното производство съдържа именно тези гаранции. За разлика от него гражданското производство е предназначено основно за удовлетворяване на лични интереси, материални аспекти на човешките взаимоотношения, то не отговаря на изискването за изразяване на общественото неодобрение спрямо тежко престъпление, например отнемането на живот, и обикновено не гарантира пълно и изчерпателно разследване на причините за смъртта и всички фактически обстоятелства. При тези обстоятелства, приемането на гражданското производство като задоволително средство, отговарящо на изискванията на чл.2, представлява принизяване на защитата на правото на живот, предоставена от този член; това е равнозначно на "приватизация" на защитата на правото на живот.

Вторият аргумент в полза на наличие на нарушение на чл. 2 в този случай е, че италианската правна система, в съответствие с висшата обществена загриженост за защитата на правото на живот, дава възможност за прибягване до наказателно производство, за да се установи отговорността за отнемането на живот, умишлено или неумишлено. За италианската правна система това е правилното тълкуване на защитата на правото на живот и на чл. 2 от Конвенцията. Трябва ли тогава Европейският съд по правата на човека, като прилага минимални стандарти за защита, да показва на италианската държава, че гражданското производство (което очевидно изпълнява отделна функция в италианската правна система, доколкото става въпрос за защитата на живота) отговаря на изискванията на чл. 2? Може ли Европейският съд по правата на човека да заяви имплицитно на Италия и на всички други държави, които предвиждат наказателни производства в случаите на отнемане на живот, че техните процедурни правила са разточително излишни, доколкото се отнася за неумишлено отнемане на живот, и че техните граждански производства относно обезщетението на жертвите отговарят напълно на нуждите на Конвенцията? Не мисля така; и по тези причини смятам, че фактът, че италианските съдилища не са успели да се справят ефективно с установяването на отговорност на лекаря чрез наказателното производство, образувано срещу него, представлява нарушение на чл. 2 от Конвенцията.