Номер на жалба: 8562/79

По делото Feldbrugge*,

Европейският съд по правата на човека, като взе решението си в пленарно заседание в съответствие с Правило 50 от Правилника на Съда и в следния състав:

          Г-н Р. Рисдал (R. Ryssdal), Председател,

          Г-н Г. Виарда (G. Wiarda),

          Г-н Дж. Кремона (J. Cremona),

          Г-н Тор Вилхелмсон (Thór Vilhjálmsson),

          Г-н В. Гансхоф ван дер Меерш (W. Ganshof van der Meersch),

          Г-жа Д. Биндшедлер-Роберт (D. Bindschedler-Robert),

          Г-н Г. Лагергрен (G. Lagergren),

          Г-н Ф. Гьолчуклу (F. Gölcüklü),

          Г-н Ф. Мачер (F. Matscher),

          Г-н Х. Пинйейро Фариня (J. Pinheiro Farinha),

          Г-н Л.-Е. Петити (L.-E. Pettiti),

          Г-н Б. Уолш (B. Walsh),

          Сър Винсент Евънс (Vincent Evans),

          Г-н Ш. Русо (C. Russo),

          Г-н Р. Бернхард (R. Bernhardt),

          Г-н Дж. Герсинг (J. Gersing),

          Г-н А. Шпийлман (A. Spielmann),

както и г-н M.-A. Ейсен (M.-A. Eissen), Секретар, и г-н Х. Петцолд (H. Petzold), Заместник-секретар,

след закрити заседания, проведени на 22 май и 25 юни 1987,

Постановява следното решение, прието на последната дата:

ПРОЦЕДУРА

1. Делото е отнесено до Съда на 13 октомври 1984 г. от Европейската комисия по правата на човека („Комисията“). То е образувано по жалба (№. 8562/79) срещу Кралство Нидерландия, подадена в Комисията на 16 февруари 1979 г. от гражданин на тази държава, г-жа Geziena Hendrika Maria Feldbrugge.

    2. В решението си от 29 май 1986 г. Съдът е приел, че е налице нарушение на член 6 § 1 (чл. 6-1) от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“), състоящо се в това, че жалбоподателката не е получила справедлив процес (серия А, №. 99, параграфи 24-47 от мотивите и точки 1-2 от диспозитива, стр. 11-19).

Единственият неуреден въпрос за решаване е този за прилагането на член 50 (чл. 50) към настоящия случай. Що се отнася до фактите, тук Съдът ще се ограничи в излагането на съответните данни; за допълнителни подробности, следва да се препрати към точки 11-20 от горепосоченото решение (пак там., стр. 7-10).

3. По време на заседанието на 29 май 1985 г. адвокатът на жалбоподателката и съветникът на Правителството искат от Съда, при наличие на нарушение, да отложи решението си за възможно присъждане на справедливо обезщетение.

    Тъй като въпросът за прилагането на член 50 (чл. 50) не е готов за решение, Съдът в решението си от 29 май 1986 г. го оставя за по-късно и приканва Правителството и жалбоподателката да представят своите писмени коментари в рамките на следващите два месеца и по-специално, да уведомят Съда относно всяко споразумение, постигнато между тях.

4. По искане на представителя на г-жа Feldbrugge, председателят постановява удължаване на срока до 30 юли 1986 г. и отново до 27 октомври.

Експозето на жалбоподателката е заведено в регистъра на 27 февруари 1987 г., а това на Правителството – на 13 април.

На 15 май, секретарят на Комисията препраща коментарите на Делегата до Секретаря.

5. На 25 юни 1987 г., Съдът решава, че при конкретните обстоятелства, не е необходимо да се провеждат устни изслушвания.

ПРАВОТО

6.    С член 50 (чл. 50) от Конвенцията,

„Ако Съдът установи, че дадено решение или мярка, предприета от правен орган или всеки друг орган, на Високодоговаряща страна е изцяло или частично в конфликт със задълженията, произтичащи от Конвенцията ... и ако вътрешното право на тази страна допуска само частично обезщетение за последствията от това решение или мярка, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."

Претенциите на жалбоподателката по тази разпоредба са за обезщетение за вреди и възстановяване на разходи и разноски.

I. УВРЕЖДАНЕТО

  7. Г-жа Feldbrugge твърди, че е претърпяла вреди по две от главите – имуществени и неимуществени – поради нарушението на член 6 § 1 (чл 6-1) от Конвенцията, и търси финансова компенсация.

A. Имуществени вреди

8. Жалбоподателката иска изплащане на обезщетенията, които е щяла да има право да получи, ако през 1978 г. е била негодна за работа по смисъла на Закона за здравното осигуряване (Ziektewet) и след това – две години по-късно – обявена за нетрудоспособна за целите на Закона за промишлената нетрудоспособност (Arbeidsongeschikheidswet). Исканата сума – 86 415,01 гулдена към 31 декември 1986 г. – следователно съответства на обезщетения за болест и пенсия за инвалидност. Тя е изчислена от „Общата администрация“ (Gemeenschappelijk Administratiekantoor), на която професионалните асоциации са поверили административната работа в резултат от прилагането на социално-осигурителното право (вж. решението от 29 май 1986 г., серия А, № 99, стр. 9, § 15).

По отношение на периода след 31 декември 1986 г., г-жа Feldbrugge иска признаване на правото ѝ, поради пълната ѝ нетрудоспособност, на пенсия за инвалидност, която в Нидерландия е в размер на 70% от предшестващата заплата.

Претенцията ѝ се основава главно на доклад от 19 февруари 1987 г., написан по молба на жалбоподателката от служба за психологическо консултиране.

9. В становището на Правителството не е установена причинно-следствена връзка между нарушението на Конвенцията и твърдените имуществени вреди. По-конкретно нищо не показа, че жалбоподателката би била обявена за нетрудоспособна и вледствие на това би получила право на обезщетения, ако производството пред председателя на Апелативния съвет на Харлем е било състезателно.

Делегатът на Комисията също така счита, че не е доказана връзка между причината и следствието.

10. Съдът не може да спекулира относно това какъв би бил резултатът от оспорваното производство, ако Конвенцията не е била нарушена.

Що се отнася до възможността в резултат на нарушението да са пропуснати ползи, трябва да се отбележи, че двата доклада, представени от г-жа Feldbrugge не хвърлят достатъчно светлина по въпроса. Те са изготвени повече от осем години след твърдените събития и са извършени от хора, практикуващи в много различни области – психология и ортопедия. Преди всичко те си противоречат един на друг: според първия доклад изпитанията, преживени от жалбоподателката в личния ѝ живот, увреждат здравето ѝ до такава степен, че от 1978 г. тя е трайно неспособна да упражнява професионална дейност; според втория доклад, от друга страна, допълнително становище от 1978 г. вероятно не би довело до по-различни заключения от тези в становищата, дадени по това време от двама постоянни медицински експерти към Апелативния съвет на Харлем – гинеколог и хирург-ортопед (вж. решението от 29 май 1986 г., серия А, №. 99, стр. 8, § 12).

Съдът отбелязва също така, че въпросните двама експерти са се консултирали с трима колеги – гинеколог и двама общопрактикуващи лекари, включително с лекаря на госпожа Feldbrugge (пак там) – но не изглежда да са потърсили мнението на психолог.

Накратко доказателствата пред Съда не доказват че, с оглед на възможните последици от установеното нарушение, г-жа Feldbrugge е претърпяла пропуснати ползи, които трябва да бъдат взети под внимание.

B. Неимуществени вреди

     11. По отношение на неимуществените вреди, жалбоподателката иска обезщетение в размер на 20 000 гулдена. Тя заявява, че в продължение на години е живяла под голямо психологическо напрежение в резултат на загуба на обезщетенията, изплатени съгласно Закона за здравното осигуряване и Закона за промишлената нетрудоспособност. Тя добавя, че е била принудена да смени своя собствен и на семейството си начин на живот и да се правят икономии, след като е спряло изплащането на обезщетения по осигурителното законодателство.

    12. Правителството счита, че няма основание за присъждане на финансова компенсация, тъй като установяването на нарушение на член 6 § 1 (чл. 6-1) дава на г-жа Feldbrugge достатъчно справедливо удовлетворение само по себе си. Делегатът на Комисията се съгласява.

13. Съдът отбеляза информацията, предоставена от Правителството за предприетите действия след решението от 29 май 1986 г. На първо място председателите на апелативните съвети са оповестили, че от този момент нататък физическите лица във всички случаи ще могат да подават възражения срещу решенията на първоинстанционен орган. На второ място се разработва законопроект за предотвратяване на по-нататъшни нарушения на член 6 § 1 (чл. 6-1) от апелативните съвети и Централния апелативен съвет.

Факт е обаче, че производството пред председателя на Апелативния съвет на Харлем не е било състезателно – поне по време на неговия окончателен, решителен етап – и следователно не осигурява в достатъчна степен една от основните гаранции по съдебната процедура (вж. решение от 29 май 1986 г., серия А, №. 99, стр. 17-18, § 44). В тази връзка г-жа Feldbrugge вероятно е претърпяла неимуществени вреди, а това не е напълно компенсирано нито чрез съдебното решение на Страсбург, нито от мерките, предприети или планирани от органите на държавата-ответник.

   Оценявайки щетите по справедливост, съгласно изискванията на член 50 (чл. 50) (вж., наред с други решения, mutatis mutandis, решението по делото Colozza от 12 февруари 1985 г., серия А, № 89, стр. 17, § 38), Съдът присъжда на жалбоподателката обезщетение по тази глава в размер на 10 000 гулдена.

II. РАЗХОДИ И РАЗНОСКИ

A.    Въведение

14. Жалбоподателката претендира за възстановяване на разходите, свързани с различни експертни становища и съдействието на адвоката ѝ.

   Съгласно установената практика на Съда, за да има право на присъждане на обезщетение за разноски и разходи по член 50 (чл. 50), потърпевшата страна трябва да ги е направила с цел да се търси, чрез националната правна система, предотвратяване или поправяне на нарушение, същото да е установено от Комисията и по-късно от Съда или да получи обезщетение за това (вж., наред с други, решението по делото Minelli от 25 март 1983 г., серия А, №. 62, стр. 20, § 45). Освен това трябва да се докаже, че разходите и съдебните разноски действително са направени, били са необходими и са разумни като размер (пак там).

Б. Разходи, направени в Холандия

15. Г-жа Feldbrugge не претендира разходи във връзка с производството пред Апелативния съвет на Харлем или пред Централния апелативен съвет.

От друга страна тя иска възстановяване на разходи за три консултации, а именно тези с лекаря си (27 гулдена), с хирург-ортопед (475 гулдена) и със служба за психологическо консултиране бюро (1 000 гулдена).

16. Нито агентът на правителството, нито Делегатът на Комисията имат коментари по тази претенция.

   17. Съдът отбелязва, че всички въпросни консултации са били предприети с цел да подкрепят твърдението по отношение на имуществени вреди за целите на производството по отношение прилагането на член 50 (чл. 50), както и че Правителството не е възразило. При тези обстоятелства на жалбоподателя следва да бъдат заплатени хонорарите, платени на лекари и психолози в размер на 1 502 гулдена.

С. Разходи, направени в Страсбург

    18. Жалбоподателката признава, че е получила определени суми като безплатна правна помощ пред Комисията и впоследствие пред Съда. Тя заявява обаче, че ако финансовото състояние на дадено лице при получаване на правна помощ се подобри в резултат на производството в Страсбург или поради други причини, това лице престава да отговаря на изискванията за предоставяне на правна помощ и следователно трябва да плати таксите на адвоката си. Г-жа Feldbrugge съответно претендира 48 855,25 гулдена.

19. Правителството счита претенцията за неоснователна. По тяхно мнение, г-жа Feldbrugge не е доказала, че е платила на адвоката си допълнителни хонорари или е била задължена да го направи. Освен това, съгласно съдебната практика на Съда, г-н Schuitemaker не е могъл да се позове на член 50 (чл. 50), за да претендира справедливо обезщетение за своя сметка (вж. решение от 10 март 1980 г. по делото Luedicke, Belkacem and Koç и решението по делото Artico от 13 май 1980 г., Серия A номера 36 и 37). Освен това той е приел по собствената си свободна воля условията (включително размера на хонорарите), приложими за правната помощ, предоставена на клиента му.

   Делегатът на Комисията счита, че жалбоподателката е имала право на възстановяване на разходите и разноските, направени пред Комисията и Съда, но това е трябвало да се има предвид относно решението от 15 октомври 1982 г., с което Комисията е предоставила на г-жа Feldbrugge правна помощ.

20. Подобно на Правителството, Съдът отбелязва, че г-жа Feldbrugge не е заявила, както и не е било основателно установено, че тя е платила или е била задължена да плати на адвоката си – който е получил от страна на Съвета на Европа 12 627 FF за всички услуги – каквито и да било допълнителни хонорари или разходи, за които тя ще има право да претендира възстановяване (вж., наред с други, mutatis mutandis, решението Van Droogenbroeck от 25 април 1983 г., серия А, № 63, стр. 8, § 15).

    За останалата част няма никакви доказателства в подкрепа на твърдението на жалбоподателката, че тя – ретроспективно казано – е загубила правото си на безплатна адвокатска помощ. По-конкретно нищо не подсказва, че финансовото ѝ положение се е подобрило значително в хода на производството в Страсбург, като присъждането на обезщетение за неимуществени вреди от Съда (вж. параграф 13 по-горе) е без значение в този контекст.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1. Приема, че Кралство Нидерландия трябва да заплати на жалбоподателката 10 000 (десет хиляди) холандски гулдена по отношение на неимуществени вреди и да ѝ възстанови разходите за консултации в размер на 1 502 (хиляда петстотин и два) гулдена;

2. Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски и френски език и оповестено писмено на 27 юли 1987 г. съгласно Правило 54 § 2, втора алинея, от Правилника на Съда.

Ролв РОЙСДАЛ (Rolv RYSSDAL)

Председател

За Секретаря

Херберт ПЕТЦОЛД (Herbert PETZOLD)

Заместник-секретар

Дата на постановяване: 27.7.1987 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-57485