Номер на жалба: 67258/13

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 3) Положителни задължения, (чл. 3) Изтезания

По делото Мюмюн срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Гуидо Раймонди (Guido Raimondi), председател,
          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
          Георге Николау (George Nicolaou),
          Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria),
          Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,
          Павлина Панова, съдия ad hoc,
и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 13 октомври 2015 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 67258/13) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) от български гражданин, г-н Нурай Байрамали Мюмюн („жалбоподателя“), на 11 октомври 2013 г.

2.  Жалбоподателят е представляван от г-жа Н. Добрева, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент г-н В. Обретенов от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди, че санкциите, наложени на трима полицейски служители, които са го малтретирали в ареста с цел да получат самопризнания от него, не съответстват на  процесуалния отговор, който се изисква съгласно чл. 3 от Конвенцията за такова отношение.

4.  На 7 юли 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата.

5.  На 17 април 2015 г. г-н Йонко Грозев, избраният от името на България съдия, се оттегля от делото (Правило 28 § 3 от Правилника на Съда). Съответно на 3 септември 2015 г. председателят на отделението избира г-жа Павлина Панова за съдия ad hoc от списък с петима души, посочени от Република България като подходящи да поемат задълженията на такъв съдия (чл. 26 § 4 от Конвенцията и Правило 29 § 1 (a) от Правилника на Съда).

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

6.  Жалбоподателят е роден през 1979 г. и живее в село Горно Сахране.

A.  Малтретиране на жалбоподателя на 20 февруари 2012 г.

7.  На сутринта на 20 февруари 2012 г. г-н Н.К. и г-н И.К., служители на полицейското управление в Павел Баня, отиват в дома на жалбоподателя по повод оплакване, че няколко дни по-рано, на 16 февруари, е бил извършен обир. Полицаите са извършвали проверка по въпроса, без да е било започнато официално наказателно разследване. Жалбоподателят не си е у дома, но полицаите получават телефонния му номер от неговата съпруга и му се обаждат, като му казват му да се яви в полицейското управление за проверка.

8.  Жалбоподателят отива в полицейското управление около 13:00 часа. Според констатациите на наказателните съдилища, които по-късно разглеждат събитията (вж. параграфи 20 и 21 по-долу), жалбоподателят е отведен в стая, в която се намират г-н Н.К., г-н И.К. и трети полицейски служител. Г-н Н.К. пита жалбоподателя дали има нещо да му каже. След като третият полицейски служител излиза от стаята, г-н И.К. вади дървена бухалка и удря жалбоподателя по лявото рамо. Удря го още веднъж и жалбоподателят пада на земята. След това г-н Н.К. го рита с коляно и го удря няколко пъти с гумена палка. Известно време след това друг полицейски служител, г-н Т.А., влиза в стаята, носейки електрошокова палка. Той прилага електрошок по левия крак на жалбоподателя. Жалбоподателят се свива на пода, докато г-н Н.К. и г-н И.К. продължават да го бият. Побоят продължава с прекъсвания още известно време, след което жалбоподателят успява да се изправи на крака. Друг полицейски служител влиза в стаята и остава за известно време. След като излиза, г-н Н.К., г-н И.К. и г-н Т.А. отново прилагат електрошок върху жалбоподателя и продължават да го удрят и ритат. В един момент, когато главата на жалбоподателя е наведена ниско, той е ритнат в носа, който започва да кърви, след което побоят приключва.

9.  Ударите, които жалбоподателят понася, му причиняват хематом на носа, както и хематоми и наранявания в лявата горна част на гърба, лявата част на торса и лявото рамо.

10.  Около 16:00 часа г-н Н.К. изготвя писмено изявление от името на жалбоподателя, според което той не знае нищо за докладвания обир и го дава на жалбоподателя за подпис. Жалбоподателят е освободен около 17:00 часа.

11.  На следващия ден, 21 февруари 2012 г., жалбоподателят е прегледан от съдебен лекар, който установява наличието на множество хематоми и натъртвания по лицето и горната част на тялото му, които лекарят смята за причинени от „твърди тъпи предмети и предмети с цилиндрична форма“.

Б.  Наказателното производство срещу полицаите

12.  На 27 февруари 2012 г. жалбоподателят се оплаква относно инцидента пред член на парламента, който насочва жалбата му към органите на прокуратурата. В резултат на това Районна прокуратура – Казанлък образува наказателно производство срещу тримата полицаи, които малтретирали жалбоподателя и на 1 февруари 2013 г. ги обвинява в нанасяне на лека телесна повреда при изпълнение на служебните им задължения – престъпление по силата на чл. 131 § 1 (2), разглеждан във връзка с чл. 130 § 2 от Наказателния кодекс („НК“)от 1968 г. (вж. параграфи 28 и 29 по-долу).

13.  На 1 март 2013 г. прокурорът по делото уведомява жалбоподателя, че тъй като предвиденото наказание за това престъпление е до една година лишаване от свобода, ще се снеме наказателната отговорност на полицаите и ще се замени с административни наказания, както се изисква по силата на чл. 78а от НК (вж. параграф 42 по-долу).

14.  На 28 март 2013 г. жалбоподателят иска от Районна прокуратура – Казанлък да разгледа възможността за повдигане на обвинения срещу полицейските служители по силата на чл. 282 § 1 от НК (вж. параграф 31 по-долу). Жалбоподателят изтъква, че според практиката на Съда глобата, която единствено се предвижда от обвиненията съгласно чл. 131 § 1 (2) във връзка с чл. 130 § 2, не е адекватно наказание за претърпяното от него малтретиране. На 1 април 2013 г. Районна прокуратура – Казанлък отговаря, че не е в нейната юрисдикция да разследва и преселва престъпления по тази разпоредба.

15.  На 23 април 2013 г. жалбоподателят иска от Районна прокуратура – Казанлък да разгледа възможността за повдигане на обвинения срещу полицаите по силата на чл. 287 от НК (вж. параграф 32 по-долу), като изтъква, че разследването и преследването на този вид престъпления попада в юрисдикцията ѝ. Няма данни да е получил отговор. 

16.  Органите на прокуратурата се придържат към първоначалните обвинения и на 29 април 2013 г. предлагат на Районен съд – Казанлък да снеме наказателната отговорност от полицаите и да я замени с административни наказания, допустими съгласно чл. 78a § 1 от НК (вж. параграф 42 по-долу).

17.  На 30 април 2013 г., при определяне на делото за разглеждане от съда, Районен съд – Казанлък отбелязва, че макар жалбоподателят да е изразил желание за завеждане на граждански иск, когато делото влезе в съда, според приложимите правила на наказателната процедура, това не е възможно при производства по чл. 78а от НК (вж. параграф 44 по-долу); жалбоподателят е трябвало да бъде уведомен за това. 

18.  На 21 май 2013 г. жалбоподателят моли съда да върне делото на органите на прокуратурата, за да могат те да преценят дали полицeйските служители са извършили престъпление съгласно чл. 287 от НК (вж. параграф 32 по-долу). На същия ден съдията докладчик уведомява жалбоподателя, че искането му не е допустимо, тъй като той не е страна по делото: според приложимите норми на наказателната процедура, твърдяната жертва на престъплението не може да взема участие като граждански ищец или частен обвинител в производство по чл. 78а от НК (вж. параграф 44 по-долу). Освен това органите на прокуратурата преценяват какви обвинения да повдигнат. Във всички случаи чл. 287 от НК не може да се приложи към изложените в обвинителния акт факти. Според тях жалбоподателят е бил малтретиран преди образуването на наказателно производство във връзка с кражбата. В подобно производство той би заемал позиция на обвиняем или свидетел – задължителен за престъплението елемент. Разпоредбите на наказателното право не могат да се тълкуват широко.

19.  Делото на полицаите се провежда на 23 май, 13 ноември и 12 декември 2013 г.

20.  Въз основа на направените от него фактически констатации (вж. параграфи 7-11 по-горе) на 12 декември 2013 г. Районен съд – Казанлък приема, че г-н Н.К., г-н И.К. и г-н Т.А., действайки съгласувано и умишлено, са причинили на жалбоподателя лека телесна повреда в нарушение на чл. 131 § 1 (2), разглеждан във връзка с чл. 130 § 2 от Наказателния кодекс от 1968 г. (вж. параграфи 28 и 29 по-долу). Съдът също приема, че делото попада в обхвата на чл. 78a § 1 от НК (вж. параграф 42 по-долу), както и че наказателната отговорност на полицаите следва да бъде отменена и заменена с административни глоби в размер от 1 000 до 5 000 български лева. При определяне размера на глобите, съдът намира, че добрата характеристика на полицаите, както и това, че са причинили на жалбоподателя най-лекия вид телесна повреда съгласно НК, са смекчаващи фактори, докато това, че са действали съвместно и са нарушили правата на жалбоподателя съгласно Конвенцията са утежняващи фактори. Съдът също така взима предвид семейното и финансовото положение на полицаите, отбелязвайки по-конкретно, че месечната заплата на първия е 800 лева, а заплатите на останалите двама – по 600 лева. Въз основа на всичко това той приема, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати, като на всеки един от служителите се наложи глоба в размер на 2 000 лева (равностойна на 1 023 евро). Не е необходимо допълнително да бъдат лишени от правото да работят като полицаи съгласно чл. 78 § 4 от НК (вж. параграф 42 в края по-долу). Глобите са сметнати за достатъчни, за да преосмислят своето поведение и да се въздържат от прибягване до насилие в бъдеще.

21.  Полицаите обжалват това решение, но на 25 април 2014 г. то е потвърдено изцяло от Окръжен съд – Стара Загора, като неговото решение е окончателно. Този съд по своя инициатива преразглежда наложените наказания на служителите, като напълно се съгласява с мотивите, изложени от низшестоящия съд по този въпрос.

В.  Дисциплинарното производство срещу полицейските служители

22.  След подадена жалба от жалбоподателя, на 27 февруари 2012 г. Районното полицейско управление в Казанлък започва вътрешно разследване на твърденията, че той е бил малтретиран. На 6 март 2012 г. жалбоподателят е уведомен, че полицейското управление е препоръчало започване на дисциплинарно производство срещу тримата служители. В резултат на това производство на 5 юни и на 18 октомври 2012 г. съответно г-н Н.К. и г-н И.К. са наказани с недопускане до конкурси за повишаване в длъжност за период от три години за това, че незаконно са задържали жалбоподателя, докато на г-н Т.А. не е наложено дисциплинарно наказание. Дисциплинарната комисия установява, че нито един от тримата полицаи не е малтретирал жалбоподателя.

Г.  Искът на жалбоподателя за обезщетение срещу полицията

23.  През август 2014 г. жалбоподателят подава иск за обезщетение за вреди съгласно чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. срещу Районното полицейско управление в Стара Загора. Административният съд в Стара Загора изслушва делото на 17 декември 2014 г. и с решение от 19 януари 2015 г. намира, че Районно полицейско управление Стара Загора е отговорно за малтретирането, претърпяно от жалбоподателя от тримата полицаи, като му присъжда 4 000 лева (равностойност на 2 045 евро) за неимуществени вреди, плюс лихва. Съдът отбелязва по-специално, че малтретирането, на което жалбоподателят е бил подложен, не е било провокирано от него по какъвто и да било начин, както и че то му е причинило физическа болка за около месец. То също така му е причинило и чувство на безпокойство  и тревожност, когато напускал дома си, поради страх, че може да бъде малтретиран отново.

24.  Информацията показва, че решението все още не е влязло в сила.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A.  Приложими конституционни разпоредби

1.  Обща забрана за нечовешко отношение

25.  Чл. 29 § 1 от Конституцията от 1991 г. гласи, наред с другото, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение.

2.  Действието на международните договори във вътрешното право 

26.  Чл. 5 § 4 от Конституцията гласи, че международните договори, които (а) са ратифицирани по конституционен ред, (б) са обнародвани и (в) са влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. 

27.  В решение от 2 юли 1992 г. (реш. № 7 от 02.07.1992 г. по к. д. № 6/1992 г., КС, обн., ДВ, бр. 56 от 10.07.1992 г.) Конституционният съд приема, че това правило се прилага за всички договори, които отговарят на горните три изисквания. Единствено изключение правят договори, изискващи криминализирането на определени действия или бездействия. Това е така, защото тези договори обикновено не определят точно елементите на престъпленията и не излагат приложимите наказания, оставяйки това да бъде определено от държавите–страни по тях. Например Конвенцията на ООН срещу изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (вж. параграф 45 по-долу) дефинира термина „изтезание” и изисква всички държави – страни по Конвенцията да криминализират всички форми на изтезание, но не посочва конкретни нарушения и наказания. Друг факт, който трябва да се има предвид в тази връзка е, че по силата на чл. 5 § 3 от Конституцията и чл. 7 от Конвенцията, престъпленията трябва да бъдат определени със закон. Определенията и изразите, използвани в договорите, биха могли обаче, доколкото те присъстват като елементи на престъпление, посочено в националното наказателно право, да служат като помощно средство при тълкуването на този закон. В този ограничен смисъл, договори, изискващи криминализирането на действия или бездействия, са част от вътрешното право. 

Б.  Приложими нарушения 

1.  Телесна повреда 

28.  Чл. 128, 129 и 130 от НК от 1968 г. посочват като престъпление причиняването на тежка, средна или лека телесна повреда. Случаи на тежка телесна повреда са тези, които включват увреждане на здравето от вида, изчерпателно посочен в чл. 128 § 2: продължително разстройство на съзнанието; постоянна слепота с едното или с двете очи; постоянна глухота; загуба на речта; детеродна неспособност; обезобразяване, което причинява завинаги разстройство на речта или на сетивен орган; загуба на единия бъбрек, слезката или на крило на белия дроб; загуба или осакатяване на крак или ръка; постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота. Случаите на средна телесна повреда са тези, които включват увреждане на здравето от вида, изчерпателно посочен в чл. 129 § 2: трайно отслабване на зрението или слуха; трайно затрудняване на речта, на движението на крайниците, снагата или врата, на функциите на половите органи без причиняване на детеродна неспособност; счупване на челюст или избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето; обезобразяване на лицето или на други части от тялото; постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, или разстройство на здравето, временно опасно за живота; наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина. Лека телесна повреда е тази, която включва разстройство на здравето, извън случаите, посочени в горните алинеи (чл. 130 § 1), или телесна повреда, изразяваща се в причиняване на болка или страдание без разстройство на здравето (чл. 130 § 2).

29.  Чл. 131 § 1 представя редица определящи фактори, утежняващи престъплението, свързани с причиняване на телесна повреда. Санкцията е по-голяма, ако са налице един или два от тези фактора: в случай на лека телесна повреда, до три години лишаване от свобода, ако телесната повредата води до разстройство на здравето, и до една година или пробация, ако телесната повредата включва единствено болка и страдание. Един от тези фактори е причиняване на телесна повреда от полицейски служител при или по повод изпълнение на службата или функцията му (чл. 131 § 1 (2)). Други фактори включват случаи, когато телесната повреда е причинена по начин, особено мъчителен за пострадалия (чл. 131 § 1 (5)), с особена жестокост (чл. 131 § 1 (9)), или с цел да бъде улеснено изпълнението на друго престъпление (чл. 131 § 1 (11)).

2.  Принуда

30.  Чл. 143 § 1 от НК посочва, че е престъпление някой да принуди другиго да извърши, да пропусне или да претърпи нещо, противно на волята му, като употреби за това сила, заплашване или злоупотреби с властта си. Престъплението се наказва с лишаване от свобода до шест години. Чл. 143 § 2, разглеждан заедно с чл. 142 § 2 (6), предвижда, че ако деянието е извършено от, наред с другото, лице от състава на Министерството на вътрешните работи, наказанието е лишаване от свобода от три до десет години. 

3.  Престъпление по служба

31.  Чл. 282 § 1 от НК, който в частта, занимаваща се с нарушения, извършени от длъжностни лица, счита за престъпление деяния, при които длъжностно лице наруши или не изпълни служебните си задължения, или превиши властта или правата си с цел да набави за себе си или за другиго облага, или да причини другиму вреда, като от това могат да настъпят немаловажни вредни последици. Престъплението се наказва с до пет години лишаване от свобода, като съдът може допълнително да наложи лишаване от правото на упражняване на професията. Разследванията и наказателните преследвания на такъв вид престъпления се извършват от окръжната прокуратура, а делата се разглеждат от окръжните съдилища (чл. 35 § 2 от Наказателнопроцесуалния кодекс от 2005 г.).

4.  Изтръгване на признание или показания

(a)  Текст и законодателна история на чл. 287 от НК

32.  Чл. 287 е включен в раздела на НК, посветен на престъпления против правосъдието. Съгласно формулировката в сила от 13 октомври 2006 г. той гласи, че е престъпление, когато длъжностно лице, което при или по повод изпълнение на службата си, само или чрез другиго, извърши противозаконни принудителни действия спрямо обвиняем, свидетел или вещо лице, за да изтръгне признание, показание, заключение или информация от него. Престъплението се наказва с лишаване от свобода от три до десет години и лишаване от право на упражняване на професията. Разследванията и наказателните преследвания на такъв вид престъпления се извършват от окръжната прокуратура, а делата се разглеждат от окръжните съдилища (чл. 35 § 1 от Наказателнопроцесуалния кодекс от 2005 г.).

 33.  Преди 13 октомври 2006 г. чл. 287 визира не само „обвиняем”, а също и „заподозрян”, и „уличен”, термини използвани в Наказателнопроцесуалния кодекс в сила от 1974 г., в зависимост от вида на съответното наказателно производство, но тези определения не присъстват в Наказателнопроцесуалния кодекс от 2005 г., който влиза в сила на 29 април 2006 г. и включва термина „обвиняем”, отнасящ се до всички лица, обвинени в извършване на престъпление, независимо от вида на производството.

34.  Както е формулиран преди 3 април 2004 г., чл. 287 криминализира единствено деяния извършени по скоро от „орган на властта”, а не от „длъжностно лице”. Формулировката е променена в резултат на законопроект (№ 354-01-80), внесен от група народни представители на 30 юли 2003 г., и предлагащ криминализиране на изтезанието като такова, с оглед да бъдат изцяло спазени задълженията на България съгласно Конвенцията на ООН срещу изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (вж. параграф 45 по-долу). Този законопроект е одобрен от парламента на първо четене на 23 септември 2003 г., но преди второто разглеждане, проведено на 12 март 2004 г., е изменен от Комисията по правни въпроси на парламента, предвиждайки промяна на формулировката на текста в чл. 287, с цел по-скоро разширяване на сферата му на приложение, отколкото включване на изтезанието като отделно престъпление.

(б)  Съдебна практика в съответствие с чл. 287 от НК

35.  В окончателно решение от 7 ноември 2005 г. (присъда № 183 от 07.11.2005 г. по н. д. № 171/2005 г., Военно-апелативен съд) Военно-апелативният съд анализира историята по изготвянето на изменението от 2004 г. на чл. 287 (вж. параграф 34 по-горе), като отбелязва, по-конкретно, че вместо да въведе изтезанието като отделно престъпление, приложимо за всички служители и предпазващо всички лица, които са под властта на длъжностни лица, както е предложено първоначално, в крайна сметка парламентът избира единствено да измени чл. 287. По мнение на съда, това означава, че само длъжностни лица, на които им е пряко поверено да извършват разпити, биха могли да извършат престъпления по този член. В случая с полицейски служители, това означава, само служители, на които са им възложени задачи за разследване от прокурора на разследващия в конкретен случай. Други полицаи не биха могли да извършат такова престъпление. Въз основа на това, съдът оправдава полицейски служител, който е използвал сила с цел да извлече показания от двама обвиняеми в престъпление.  

36.  В решение от 9 юни 2008 г. (присъда № 58 от 09.06.2008 г. по н. о. х. д. № 58/2007 г., ВС-София) Софийският военен съд разглежда, наред с другото, дали предполагаемите жертви на престъпление по чл. 287 са били редовно призовавани като свидетели, за да определи дали малтретирането, на което са били подложени от полицията, попада под тази разпоредба. По-късно, решението е отменено по други причини.

37.  В решение от 10 юли 2009 г. (реш. № 334 от 10.07.2009 г. по н. д. № 309/2009 г., ВКС, I н. о.) Върховният касационен съд приема, че всеки служител, а не само такъв, официално натоварен с извършване на разследване, може да извърши престъплението по чл. 287.

38.  В решение от 11 юли 2013 г. (реш. № 280 от 11.07.2013 г. по н. д. № 865/2013 г., ВКС I н. о.) Върховният касационен съд, без специално да се занимава с този въпрос, изглежда изхожда от предположението, че престъпление по чл. 287 може да бъде извършено само по отношение на лице, участващо във вече образувани наказателни производства.

39.  В неотдавнашно дело по същата разпоредба, в което полицейски служител слага белезници на човек, обвинен в убийство, докато го разпитва, а след това два пъти го рита и многократно използва електрошокова палка срещу него, с цел да изтръгне признание, Върховният касационен съд постановява, наред с другото, че разликата между телесна повреда и престъплението, по смисъла на чл. 287, е, че това престъпление включва също и незаконно влияние върху волята на жертвата. Съдът също така потвърждава условната присъда за лишаване от свобода за осемнадесет месеца (под законно установения минимум), наложена от низшестоящите съдилища, приемайки, че тъй като са налице много смекчаващи фактори в полза на служителя, като например чисто криминално минало, добра характеристика и добър професионален профил, условната присъда е достатъчна за целите на възпиране. Високата степен на опасност на престъпления по чл. 287 е ясна, но постановяващият присъдата съд е длъжен да балансира това с характеристиките на конкретния извършител. Ако е надлежно установено, че престъплението е било еднократно и  не показва трайна тенденция в работата на служителя, съдът не може да увеличи присъдата или да откаже да я спре, позовавайки се единствено на съображения във връзка с общо възпиране. При разглеждане на иска на пострадалия за претърпени вреди съдът намира, че малтретирането, на което е бил подложен, му е причинило не само психическа болка, но и страх и безпомощност, значително подсилени и от използването на електрошокова палка. При тези обстоятелства и като се има предвид, че малтретирането е сломило неговата воля и го е подтикнало към признание, не е преувеличено да се каже, че то може да се определи като изтезание (виж реш. № 150 от 15.09.2014 г. по н. д. № 344/ 2014 г., ВКС, II н. о.).

5.  Изтезание

40.  В българското наказателно право не съществува отделно дефинирано престъпление изтезание. Проектозакон за нов Наказателен кодекс, предложен от Правителството пред парламента на 31 януари 2014 г., но така и неразгледан, предвижда такова престъпление в своя чл. 589, включен в раздела, занимаващ се с престъпления срещу човечеството. Разпоредбата в проектозакона гласи:

„1. Лице, което, в нарушение на международен договор в сила по отношение на Република България, причини на друго лице болка или физическо или психическо страдание, с цел получаване от него или от трето лице на сведения или признание, наказва го за деяние, което то или трето лице е или се подозира, че е извършило, или сплашва или принуждава това лице или трето лице, се наказва с три до осем години лишаване от свобода.

2.  Ако престъплението, съгласно параграф 1:

(1)  е извършено от длъжностно лице в хода на или във връзка с изпълняване на неговата служба или функции; 

(2)  е извършено с явното или мълчаливо съгласие на длъжностното лице, в хода на или във връзка с изпълняване на неговата служба или функции;

(3)  е довело до средна телесна повреда; или  

(4)  е извършено във връзка със защитена характеристика [определена в параграф 1 (22) от проектозакона за кодекса като раса, цвят на кожата, националност, етническа принадлежност, произход, религия, вяра, здравословно състояние, възраст, пол или сексуална ориентация] на жертвата,  

наказанието е от пет до дванадесет години лишаване от свобода.  

3.  Ако престъплението по параграфи 1 и 2 е причинило тежка телесна повреда или смърт, наказанието е от десет до двадесет години лишаване от свобода или доживотен затвор.  

4.  Ако престъплението е причинило смърт или тежка телесна повреда на повече от едно лице, или е особено сериозно, наказанието е от петнадесет до двадесет години лишаване от свобода или доживотен затвор.”

41.  Поясненията, придружаващи въпросния проектозакон на кодекса, визират в точка 23 критиките срещу България заради липсата на отделна разпоредба, забраняваща изтезанията, в наказателното право на страната (вж. параграфи 47, 48 и 49 по-долу), и обясняват, че този проектозакон цели да запълни въпросния пропуск.

В.  Освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание

42.  Чл. 78а § 1 от Наказателния кодекс от 1968 г., както гласи в момента, изисква от съда да замени наказателната отговорност на осъденото лице с административно наказание – глоба в размер от 1 000 лева до 5 000 лева – ако (а) за престъплението се предвижда наказание лишаване от свобода до три години или друго по-леко наказание, когато е умишлено, или лишаване от свобода до пет години или друго по-леко наказание, когато е непредпазливо; (б) деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание; и (в) причинените от престъплението имуществени вреди са възстановени. Наред с глобата, съдът може да наложи и наказанието лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност за срок от три години, ако лишаване от такова право е предвидено за съответното престъпление (чл. 78a § 4).

43.  Съгласно формулировката преди март 2000 г., чл. 78а не изисква, а просто позволява на съдилищата да освобождават от наказателна отговорност и да налагат административно наказание (виж реш. № 480 от 13.11.2001 г. по н. д. № 439/2001 г., ВКС, I н. о.).

44.  По силата на чл. 376 §§ 3 и 4 от Наказателнопроцесуалния кодекс в сила от 2005 г., жертвата на престъпление не може да взима участие като граждански ищец или като частен обвинител в съдебните процедури по чл. 78а от НК от 1968 г.

III.  ПРИЛОЖИМО МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО И МАТЕРИАЛИ

A.  Конвенция против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание 

45.  Конвенцията срещу изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (1465 Сборник с договори на Организацията на обединените нации (“UNTS”) 85) е приета от Генералната асамблея на ООН  на 10 декември 1984 г. (ООН док. A/39/51, стр. 197). Тя влиза в сила, включително и по отношение на България, на 26 юни 1987 г. България е от първите страни, подписали Конвенцията на 10 юни 1986 г. и приели я на 16 декември 1986 г. Превод на текста на Конвенцията е публикуван в Българския държавен вестник на 3 юни 1988 г. (ДВ, бр. 42 от 03.06.1988 г.). Съответните й разпоредби гласят:

Чл. 1

„1.  За целите на тази конвенция терминът „изтезание” означава всяко действие, с което умишлено се причинява силно физическо или психическо страдание или болка на дадено лице, за да се получат от него или от трето лице сведения или признания, за да бъде то наказано за действие, което то или трето лице е извършило или в извършването на което и заподозряно, или за да бъде то или трето лице сплашвано или принуждавано, или по каквато и да е причина, основаваща се на каквато и да е дискриминация, когато такава болка или страдание се причинява от длъжностно лице или друго официално действуващо лице или по негово подстрекателство или с негово явно или мълчаливо съгласие. В това определение не се включват болката и страданието, които произтичат единствено от законни санкции и които са присъщи на тези санкции или настъпват случайно при тях. 

2.  Този член не засяга никой международен договор или национално законодателство, което съдържа или може да съдържа разпоредби с по-широко приложение.” 

Чл. 2

„1.  Всяка държава – страна по конвенцията, предприема ефективни законодателни, административни, съдебни и други мерки за предотвратяване на изтезания на всяка територия под нейна юрисдикция. 

2.  Никакви изключителни обстоятелства от какъвто и да е характер, било то състояние на война или заплаха от война, вътрешна политическа нестабилност или каквото и да е друго извънредно положение, не могат да служат като оправдание за изтезания. 

3.  Заповед от висшестоящо длъжностно лице или от държавен орган не може да служи като оправдание за изтезания.”

...

Чл. 4

„1.  Всяка държава – страна по конвенцията, поема задължението всички прояви на изтезания да бъдат считани за престъпления според наказателното й право. Същото се отнася и за опит да се извърши изтезание, както и за действие на което и да е лице, представляващо съучастие или участие в изтезаване.

2.  Всяка държава – страна по конвенцията, определя наказания, съответствуващи на тези престъпления, като се отчита тежкият им характер. „

...

Чл. 12

„Всяка държава – страна по конвенцията, осигурява бързо и безпристрастно разследване от страна на компетентните си органи на всички случаи, когато има достатъчно основания да се предполага, че на територия под нейна юрисдикция е било извършено изтезание.”

46.  В своя Общ коментар № 2 относно прилагането на чл. 2 от тази конвенция от държавите – страни по нея (ООН док. CAT/C/GC/2), публикуван на 24 януари 2008 г., Комитетът срещу изтезания на ООН заявява:

„8.  Държавите – страни по конвенцията, трябва да направят престъплението изтезание наказуемо, като престъпление включено в [тяхното] наказателно право в съответствие, най-малко, с елементите на изтезание така, както те са определени в чл. 1 от Конвенцията, както и с изискванията на чл. 4.   

9.  Сериозните несъответствия между дефиницията, съдържаща се в Конвенцията и тази, включена в националното законодателство, създават реални или потенциални вратички за безнаказаност. В някои случаи, дори използването на подобен език може да има различно значение в националното законодателство или различно юридическо тълкуване, като по този начин Комитетът призовава всяка държава – страна по конвенцията, да гарантира, че всички държавни органи ще се придържат към дефиницията, посочена в Конвенцията, с цел определяне задълженията на държавата. В същото време, Комитетът признава, че по-обширните дефиниции, които съществуват в националните правни системи, също допринасят за постигане на целите и задачите на Конвенцията, доколкото тяхното съдържание и прилагане е в съответствие със стандартите на Конвенцията, като минимум. По-специално, Комитетът подчертава, че с цел да се установят доказателства за намерение и цел в чл. 1, не е необходимо да се извърши субективно разследване на мотивите на извършителите, вместо това, трябва да се правят обективни констатации, съгласно обстоятелствата. От съществено значение е да се проучи и установи отговорността на лицата, част от йерархията, както и тази на преките извършители.   

10.  Комитетът признава, че повечето държави – страни по конвенцията идентифицират или дефинират определено поведение като малтретиране в своите наказателни кодекси. В сравнение с изтезанието, малтретирането може да се различава по степен на болка и страдание, като и не изисква доказателство за недопустими цели. Комитетът подчертава, че преследване на поведение единствено определено като малтретиране, когато в него присъстват и елементи на изтезание, би било нарушение на Конвенцията.

11.  Определяйки престъплението изтезание като различаващо се от обичайното нападение или други престъпления, Комитетът счита, че държавите – страни по конвенцията пряко ще подпомогнат за постигане основната цел на Конвенцията за предотвратяване на изтезанията и малтретирането. Обозначаването и дефинирането на това престъпление ще допринесе за постигане целите на Конвенцията, наред с другото, като се обърне внимание на всички, включително извършители, жертви и обществеността, върху особената тежест на престъплението изтезание. Кодифицирането на това престъпление също така ще (а) подчертае необходимостта от подходящо наказание, което взима предвид тежестта на престъплението, (б) засили възпиращия ефект на самата забрана, (в) подсили способността на отговорните длъжностни лица за проследяване на конкретното престъпление изтезание и (г) позволи и даде възможност на обществеността да следи и, когато е необходимо, да оспори действията на държавата, както и нейните бездействия, които нарушават Конвенцията.” 

47.  В заключителното си становище за втория периодичен доклад на България по тази Конвенция (ООН док. A/54/44(SUPP), §§ 151-62), публикуван на 1 януари 1999 г., Комитетът срещу изтезания на ООН отбелязва със загриженост в параграф 157, „неспособността да се гарантира, че всички случаи на изтезание се считат за престъпления според наказателното право”, като препоръчва, в параграф 162 (а), България „да продължи да полага усилия разпоредбите на Конвенцията да бъдат прилагани, и по-специално чл. 1, 2, 4, 5 и 6, чрез приемане на необходимите законодателни мерки в това отношение”. 

48.  В своите заключения и препоръки относно третия периодичен доклад на България по тази Конвенция (ООН док. CAT/C/CR/32/6), публикуван на 11 юни 2004 г., Комитетът препоръчва, в параграф 6 (а), България да „приеме дефиниция за изтезанието, която да обхваща всички елементи съдържащи се в чл. 1 от Конвенцията, както и в НК да бъде включено определение на престъплението изтезание, което ясно да отразява тази дефиниция”.

49.  В заключителното си становище относно четвъртия и петия периодичен доклад на България по тази Конвенция (ООН док. CAT/C/BGR/CO/4‑5), Комитетът взима под внимание, в параграф 6 (i), изменението от 2004 г. на чл. 287 от НК от 1968 г. (вж. параграфи 32 и 34 по-горе), но продължава в параграф 8 да изразява безпокойството си относно това, че „изтезанието не е криминализирано като отделно престъпление в закона, както се изисква по силата на Конвенцията”, и да настоява България да „предприеме ефективни законодателни мерки за включване на изтезанието като отделно и конкретно престъпление в своето законодателство, както и да гарантира, че наказанията за изтезание са съизмерими с тежестта на това престъпление”.

50.  Комитетът е направил такива препоръки и към редица други държави – страни по тази Конвенция (вж., например, доклада на Комитета относно неговата тридесет и седма и тридесет и осма сесия, проведени, съответно, през ноември 2006 г. и април – май 2007 г., ООН док. A/62/44, §§ 25-45).

Б. Международен пакт за граждански и политически права

51.  Международният пакт за граждански и политически права („МПГПП”) (999 UNTS 171) е приет от Генералната асамблея на ООН и открит за подписване на 16 декември 1966 г. (ООН док. A/6316, стр. 49). Неговите основни разпоредби влизат в сила, включително и по отношение на България, на 23 март 1976 г. България е една от първите страни подписали Пакта на 8 октомври 1968 г., като го ратифицира на 21 септември 1970 г. Превод на текста на Пакта е публикуван в Българския държавен вестник на 28 май 1976 г. (ДВ, бр. 43 от 28.05.1976 г.). Съответните му разпоредби гласят:

Чл. 2 § 2

„Всяка държава – страна по този пакт, където това не се предвижда в съществуващите законодателни или други разпоредби, се задължава да направи необходимите постъпки съгласно конституционните си правила и разпоредбите на този пакт за приемането на такива законодателни или други мерки, необходими за осъществяването на правата, признати в този пакт.”

Чл. 7

„Никой не може да бъде подлаган на мъчение или на жестоко, безчовечно или унизително третиране или наказание. ...”  

52.  В заключителното си становище относно третия периодичен доклад на България по Пакта (ООН док. CCPR/C/BGR/CO/3), публикуван на 19 август 2011 г., Комитетът по правата на човека на ООН взима под внимание в параграф 13 „измененията, направени в НК от 2004 г. насам”, но изразява съжалението си, че „националното законодателство все още не е криминализирало изтезанието и нечовешкото и унизително отношение в съответствие с международните стандарти, като се има предвид, че чл. 287 и 143 от НК не покриват тези престъпления”, и препоръчва България да „приеме определена дефиниция за изтезанието, която напълно да отговаря на чл. 1 и 4 от Конвенцията срещу изтезанията [и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание], и на чл. 7 от Пакта”.

IV.  ПРИЛОЖИМИ ДОКУМЕНТИ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА

53.  В четиринадесетия си Общ доклад за своята дейност (CPT/Inf (2004) 28), публикуван на 21 септември 2004 г., Съветът на Европа за предотвратяване на изтезанията и нечовешко или унизително отнасяне заявява, в параграф 41:  

„Очевиден факт е, че колкото и ефективно да бъде дадено разследване, то не би било от голяма полза, ако наложените санкции за малтретиране са неадекватни. Когато дадено малтретиране е доказано, трябва да следва налагането на подходящо наказание. Това ще има много силен възпиращ ефект. Обратно, налагането на леки присъди може да предизвика единствено атмосфера на безнаказаност.

Разбира се, съдебните органи са независими, а оттам и свободни да определят, в рамките на параметрите, определени със закон, присъдата във всеки отделен случай. Въпреки това, чрез тези параметри, намерението на законодателя трябва да е ясно: че системата на наказателното правораздаване следва да вземе твърда позиция по отношение на изтезанията и други форми на малтретиране. По същия начин, санкции наложени след определянето на дисциплинарна виновност, трябва да бъдат съобразени с тежестта на случая.”

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

54.  Жалбоподателят се оплаква, че малтретирането, на което е бил подложен, не е получило адекватен процесуален отговор. По-специално той се позовава на наказанията, наложени на тримата малтретирали го служители, твърдейки, че тяхната снизходителност не съответства на тежестта на тяхното деяние. Той се позовава на чл. 3 от Конвенцията, който гласи:

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание”

A.  Становищата на страните

55.  Правителството твърди, че наложените на тримата служители наказания са пропорционални и в пълно съответствие с изискванията на чл. 3 от Конвенцията. На първо място властите са извършили бързо и ефективно разследване. Били са събрани и надлежно оценени всички касаещи случая доказателства и на тази основа е обмислено внимателно какви санкции да бъдат наложени на замесените служители. При определяне на наказанията Районен съд – Казанлък взема под внимание както изискванията на вътрешното право, така и на чл. 3 от Конвенцията. При обжалването, Окръжен съд – Стара Загора по своя инициатива разглежда пропорционалността на наложените наказания, включително и по отношение на въпроса, че действия на полицаите са нарушили човешките права на жалбоподателя, и не ги намира за явно несправедливи. Това, съчетано с наложените на двама от полицейските служители дисциплинарни наказания и присъждането на жалбоподателя на обезщетение за нанесени вреди, показва, че това не представлява ситуация, при която полицаите са били в състояние да посягат безнаказано на правата на намиращите се под техен контрол лица.

56. Жалбоподателят твърди, че е бил подложен на сериозно малтретиране, причинено му докато е бил под пълен контрол на тримата полицаи, с цел да го принудят да признае за извършено престъпление. Въпреки всичко това, органите на прокуратурата повдигат обвинения само съгласно чл. 131 § 1 (2) от Наказателния кодекс от 1968 г., а не съвместно с тази разпоредба и чл. 287, и освен това предлагат полицаите да бъдат освободени от наказателна отговорност, като им се наложат само административни санкции. От гледна точка на жалбоподателя такива санкции, освен това определени по-ниско от средните за приложимия диапазон, не могат да се разглеждат като адекватен отговор на малтретирането, на което е бил подложен. По-високи глоби, съчетани с временна забрана да работят като полицаи – наказания, които биха могли да бъдат наложени по силата на чл. 78а § 4 от НК – може би биха били приемливи. Това състояние на нещата се дължи както на поведението на органите, занимаващи се с делото срещу полицаите, така и на приложимото законодателство. Районен съд – Казанлък тълкува чл. 287 от НК твърде стриктно, констатирайки, че е приложим само за лица, официално обвинени в извършване на престъпление или официално в капацитет на свидетели, и не взима достатъчно предвид стоящите зад малтретирането подбуди. Прокуратурата не обжалва решението на този съд. Освен това, чл. 287, съгласно настоящата му формулировка, не предоставя защита на тези, които не попадат в рамките на предвидените в него ограничени категории, например на лица, разпитани от полицията преди официалното образуване на наказателно производство, докато чл. 131 § 1 (2), който е с общо приложение, не предвижда адекватни наказания.

Б. Преценката на Съда

57. Жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията или недопустима на други основания. Следователно  трябва да бъде обявена за допустима.

1. Абсолютен характер на забраната за малтретиране

58. Съдът многократно подчертава, че чл. 3 от Конвенцията защитава една от основните ценности на демократичните общества, и посочва, че за разлика от повечето материалноправни клаузи на Конвенцията, този член не предвижда изключения. Той също така отбелязва, че изключение от този член не е допустимо по силата на чл. 15 § 2, дори при извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията. По този начин забраната за изтезания и нечовешко или унизително отношение или наказание се явява абсолютна, независимо от обстоятелствата или поведението на засегнатото лице, по-конкретно дали то е извършило или е заподозряно в извършване на престъпление (вж., наред с много други, Selmouni v. France [GC], № 25803/94, § 95, ECПЧ 1999-V; Ramirez Sanchez v. France [GC], № 59450/00, § 116, EСПЧ 2006-IX; и Gäfgen v. Germany [GC], № 22978/05, § 87, EСПЧ 2010).

59. Абсолютният характер на забраната, изложен в чл. 3, се отразява и в съдържанието и обхвата на материалноправните и процедурни задължения, произтичащи от него.

2. Характеризиране на отношението, на което е подложен жалбоподателят

60. В настоящия случай, на първо място трябва да се определи точно отношението, на което е подложен жалбоподателят от страна на тримата полицаи; това е от значение за оценката на Съда на адекватността на процесуалния отговор на властите. Не се оспорва, че това отношение представлява нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Въпреки това трябва да се разгледа дали то трябва да бъде класифицирано като нечовешко и унизително отношение или като изтезание.

61. За подробна рекапитулация на своята съдебна практика по този въпрос, Съдът се позовава на неотдавнашното си решение по дело Cestaro v. Italy (№ 6884/11, §§ 171-76, 7 април 2015 г.), където разглежда в детайли как различни фактори – като тежестта и продължителността на отношението, подбудите зад него и физическите и психологическите последици за жертвата – подкрепят констатациите му в много случаи.

62. В настоящия случай малтретирането е упражнено с прекъсвания в продължение на няколко часа и се състои от повтарящи се удари с дървена бухалка и гумена палка, множество ритници и редица електрически шокове, приложени с електрошокова палка (вж. параграф 8 по-горе). Въпреки, че изглежда не води до дългосрочно увреждане на здравето на жалбоподателя, както е видно от факта, че при вътрешното производство нараняванията му са класифицирани като лека телесна повреда (вж. параграфи 12, 20 и 28 по-горе), то трябва да му е причинило сериозно психическо и физическо страдание в момента на неговото осъществяване (сравни с Polonskiy v. Russia, № 30033/05, §§ 7 и 124, 19 март 2009 г.; Grigoryev v. Ukraine, № 51671/07, §§ 18 и 64-65, 15 май 2012 г.; и Zhyzitskyy v. Ukraine, № 57980/11, §§ 8 и 43-44, 19 февруари 2015 г., всички касаещи електрошокови удари и побои в хода на разпити при задържане). Според констатациите на съда, разглеждащ иска за обезщетение на жалбоподателя срещу полицията, малтретирането освен всичко е довело до физически болки в продължение на месец след това, както и до чувство на страх и тревожност (вж. параграф 23 по-горе). Съдът също така отбелязва, че малтретирането, проведено в хода на разпитите при задържане, е имало за цел да принуди жалбоподателя да признае за извършено престъпление (вж. Polonskiy, § 124; Grigoryev, § 64; и Zhyzitskyy, § 43, всички цитирани по-горе, както и Ленев срещу България, № 41452/07, § 117, 4 декември 2012 г.).

63. Следователно то е достатъчно сериозно, за да се приеме за изтезание.

64. Наистина, българският Върховен касационен съд наскоро стигна до същото заключение по дело, което също касае използването на електрошокова палка в хода на разпити при задържане (вж. параграф 39 по-горе).

3. Обхват и съдържание на задълженията съгласно чл. 3 от Конвенцията за разследване и подходящо наказание при малтретиране

65. В делото Асенов и други срещу България (28 октомври 1998 г., § 102, Доклади за решения и определения 1998-VIII), Съдът приема, че когато едно лице повдига оспорваното оплакване, че е било подложено от полицията или други подобни държавни органи на отношение в противоречие с чл. 3, тази разпоредба, във връзка с общото задължение на държавата по чл. 1 от Конвенцията да „осигурява на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в ... Конвенция[та]”, изрично предполага, че следва да има ефективно официално разследване, което да доведе до установяване и наказване на отговорните лица. От тогава това процедурно задължение е добре уредено в съдебната практика на Съда (вж., наред с много други, Labita v. Italy [GC], № 26772/95, § 131, ECПЧ 2000-IV; Gäfgen, цитирано по-горе, § 117; и Ленев, цитирано по-горе, § 119).

66. В случаите, когато това разследване е довело до правни действия пред съдилища, изискванията на чл. 3 излизат извън обсега на етапа на разследване; производството като цяло, включително и неговата съдебна фаза, трябва да отговарят на тези изисквания (вж. Okkalı v. Turkey, № 52067/99, § 65, EСПЧ 2006-XII (откъси); Zontul v. Greece, № 12294/07, § 97, 17 януари 2012 г.; и Aleksakhin v. Ukraine, № 31939/06, § 56, 19 юли 2012 г., по отношение на производства, свързани с предполагаемо малтретиране от страна на държавни служители, и Muta v. Ukraine, № 37246/06, § 62, 31 юли 2012 г.; N.A. v. the Republic of Moldova, № 13424/06, § 65, 24 септември 2013 г.; и Ceachir v. Moldova, № 50115/06, § 46, 10 декември 2013 г. по отношение на производства, свързани с предполагаемо малтретиране от страна на частни лица).

67. Това включва санкциите, наложени в края на това производство. Естествено, не съществува задължение по силата на чл. 3 всички наказателни преследвания за предполагаемо малтретиране да водят до осъдителна или до определена присъда, и не е задача на Съда да се произнася за степента на персонална вина или определяне на подходящо наказание за лице, признато за виновно за малтретиране. Въпреки това, по силата на чл. 19 от Конвенцията и на принципа, че Конвенцията има за цел да гарантира не теоретични или илюзорни, а практични и ефективни права, Съдът трябва да гарантира, че задължението на държавата да защити правата на лица под нейна юрисдикция те да не се подлагат на отношение в противоречие с чл. 3, се изпълнява адекватно и че националните власти не позволяват такова отношение да остане безнаказано. Това е от съществено значение за поддържане на общественото доверие подкрепа на върховенството на закона и за предотвратяване на прояви на толерантност към или тайни споразумения за извършване на незаконни действия. От това следва, че докато предоставя значителна свобода на националните органи и съдилища в избора на подходящи санкции за прояви на малтретиране, Съдът следва да упражнява определен контрол и да се намесва в случаи на явна диспропорция между тежестта на деянието и наложеното наказание, (вж. Gäfgen, цитирано по-горе, § 123; Kopylov v. Russia, № 3933/04, § 140, 29 юли 2010 г.; и Cestaro, цитирано по-горе, §§ 205-07).

68. Задължителна предпоставка за изпълнението на това задължение в отделните случаи е произтичащото от това задължение по силата на чл. 3, държавите да имат наказателно-правни разпоредби, подходящи за санкциониране на действия, противоречащи на този член (вж. Gäfgen, цитирано по-горе, § 117 в края; Zontul, § 96 в края; и Cestaro, § 209, всички цитирани по-горе). Тези разпоредби трябва да бъдат в състояние ефективно да възпират извършването на такива действия (вж. A. v. the United Kingdom, 23 септември 1998, § 22, Доклади 1998-VI).

69. Съдът приема също, че когато държавни служители са обвинени в престъпления, свързани с малтретиране, те следва да бъдат отстранени от длъжност, докато са разследвани или съдени и освободени от длъжност, ако бъдат признати за виновни (вж., наред с други, Abdülsamet Yaman v. Turkey, № 32446/96, § 55, 2 ноември 2004 г.; Gäfgen, цитирано по-горе, § 125; и Cestaro, цитирано по-горе, § 210).

4. Дали тези задължения са адекватно изпълнени в настоящия случай?

70. В настоящия случай Министерството на вътрешните работи провежда вътрешно разследване и бързо открива дисциплинарно производство срещу тримата полицейски служители, малтретирали жалбоподателя. Въпреки това, производството не довежда до налагане на санкции по отношение на малтретирането, на което жалбоподателят е бил подложен. Единственият резултат от него е, че двама от полицаите, г-н Н.К. и г-н И.К., са лишени от възможността за повишение в длъжност за срок от три години за неправомерно задържане на жалбоподателя (вж. параграф 22 по-горе). Следователно това производство не може да се разглежда като адекватен процесуален отговор на изтезанието, на което жалбоподателят е жертва.

71. И още по-важно, полицаите нито са отстранени от длъжност, докато наказателното производство срещу тях е било висящо, нито  са освободени от длъжност, когато са признати за виновни за малтретиране на жалбоподателя.

72. За разлика от това отговорът от прокуратурата е по-енергичен. Прокуратурата започва незабавно разследване на инцидента. Полицаите бързо са идентифицирани и подведени под отговорност по-малко от година след инцидента, изправени пред съд малко след това и признати за виновни за малтретиране на жалбоподателя по-малко от две години след извършване на деянието. Цялата процедура, включително и етапа на обжалване, е приключена след около две години и два месеца (вж. параграфи 12 – 21 по-горе). Следователно не може да се каже, че този аспект на производството показва липса на решителност от страна на властите за подвеждане на служителите под отговорност (за разлика от Николова и Величкова срещу България, № 7888/03, § 59, 20 декември 2007 г..; Филипови срещу България, № 24867/04, §§ 69-70, 4 декември 2012 г.; и Ленев, цитирано по-горе, § 124).

73. Въпреки това не може да се пренебрегне фактът, че органите на прокуратурата повдигат обвинения единствено съгласно наказателно-правна разпоредба, която, почти изцяло фокусирана върху степента на увреждане на физическото здраве на жертвата, води дори в по-тежки случаи до много леки наказания, ако уврежданията не достигат определен праг (вж. параграфи 13, 16 и 28 – 29 по-горе). Това, заедно с общото правило на българското наказателно право, че извършилите за първи път умишлено престъпление без изтъкнати имуществени вреди и които се наказват с по-малко от три години лишаване от свобода, се освобождават от наказателната отговорност с налагане на административно наказание, гарантира, че извършителите се наказват с административни глоби, евентуално съчетани с лишаване от правото на упражняване на професията (вж. параграф 42 по-горе). В случая българските съдилища определят тези глоби в размер на 2 000 лева (равностойни на 1 023 евро), което е под средния общовалиден праг, и решават да не налагат лишаване от правото на упражняване на професията (вж. параграфи 20 и 21 по-горе).

74. Съдът вече изрази загриженост, че престъплението нанасяне на телесна повреда съгласно чл. 128 – 130 от българския Наказателен кодекс (вж. параграф 28 по-горе) не взема достатъчно предвид понесените психологически страдания (вж. Христови срещу България, № 42697/05, § 95, 11 октомври 2011 г., и Гуцанови срещу България, № 34529/10, § 91, ECПЧ от 2013 г. (откъси)). Това е още по-важно в случая, тъй като една от отличителните характеристики на изтезанията е, че те не само – и не винаги – сериозно увреждат физическото здраве на лицето, подложено на тях, но също така засягат по много сериозен начин неговото лично достойнство и психологическо благополучие.

75. Не е необходимо Съдът да преценява дали деянието на полицаите е правилно характеризирано съгласно българския Наказателен кодекс като лека телесна повреда по смисъла на чл. 131 § 1 (2), във връзка с чл. 130 § 2. Нито пък е в рамките на неговите правомощия да определя дали българските наказателни съдилища са имали основание да приложат чл. 78а § 1 от НК в случая на служителите, дали те правилно са определили размера на глобите, които присъждат на полицаите в съответствие с българското право или дали правилно се въздържат да наложат наказание лишаване от право на упражняване на полицейската професия в съответствие с чл. 78а § 4. Въпреки това, той е компетентен да разгледа дали начинът, по който българското законодателство се прилага в този случай е довел до резултати в противоречие с изискванията на чл. 3 от Конвенцията. В случая, на г-н Н.К. е наложена глоба в размер на две и половина месечни заплати и точно под три и половина месечни заплати в случаите на г-н И.К. и г-н Т.А. Съдът не пренебрегва факта, че при определяне на размера на глобите българските съдилища са взели под внимание редица смекчаващи обстоятелства, както и не пренебрегва наскоро изтъкнатите от българския Върховен касационен съд съображения в връзка с друг случай, че като цяло не трябва да се позволява възпиращият ефект да надхвърля смекчаващите обстоятелства във всеки отделен случай (вж. параграф 39 по-горе). Въпреки това, в светлината на решенията си в подобни случаи (вж. Gäfgen, цитирано по-горе, § 124; Darraj v. France, № 34588/07, § 49, 4 ноември 2010 г.; Austrianu v. Romania, № 16117/02, §§ 73-74, 12 февруари 2013 г.; и Doiciu v. Romania, № 1454/09, §§ 27 и 68-69, 5 май 2015 г., във всички от които наложените само глоби са приети за неадекватни, дори при установяване на приложено нечовешко и унизително отношение), Съдът намира, че тези санкции са явно несъразмерни с тежестта на извършеното от полицаите деяние. Те не отразяват адекватно сериозността на извършените изтезания и не могат да се разглеждат като имащи необходимия възпиращ ефект по отношение на държавни служители, които считат, че могат безнаказано да злоупотребяват с правата на поставени под техен контрол лица.

76. Жалбоподателят счита, че това би могло да се избегне, ако органите на прокуратурата бяха повдигнали обвинения срещу полицаите съгласно чл. 282, алинея 1 или 287 от българския Наказателен кодекс. Съдът, от своя страна, не е убеден, че тези служби са могли да действат по този начин. В предишни случаи е установявал, макар и в различен контекст, че обширното тълкуване на чл. 282 в ущърб на даден заподозрян може да се окаже в нарушение на изискването на Конвенцията за законност (виж Луканов срещу България, 20 март 1997 г., §§ 43 – 44, Доклади 1997-II). Вярно е, че в по-скорошен случай Съдът критикува органите на българската прокуратура за това, че не са преценили дали да повдигнат обвинение съгласно чл. 287 в явен случай на малтретиране на заподозрян в хода на разпит при задържане, което по-късно е довело до самопризнания, използвани в процеса срещу него (вж. Ленев, цитирано по-горе, § 123, както и Велев срещу България, № 43531/08, § 61, 16 април 2013 г.). Въпреки това, в конкретния случай съдията докладчик в Районен съд – Казанлък се позовава на приложимостта на този член в отговор на искането на жалбоподателя делото да се върне на органите на прокуратурата, като отбелязва, че не може да се тълкува като отнасящо се до лица, които нямат качеството на обвиняем или свидетел по вече образувано наказателно производство, и че разпоредбите на наказателното право трябва да се тълкуват стриктно (вж. параграф 18 по-горе). Съдът не е компетентен да прецени дали това е правилно от гледна точка на българското право. Все пак, това не изглежда да е лишено от правно основание (вж. параграфи 36 и 38 по-горе). Трябва да се отбележи в тази връзка, че националните власти не може да се очаква да изпълняват своите положителни задължения съгласно чл. 3 от Конвенцията, като действат в нарушение на изискванията на чл. 7, едно от които е, че наказателното право не трябва да се тълкува обширно във вреда на обвинения (вж., наред с много други, Başkaya and Okçuoğlu v. Turkey [GC], № 23536/94 и 24408/94, § 36, EСПЧ 1999-IV; Kononov v. Latvia [GC], № 36376/04, § 185, EСПЧ 2010 г.; и Del Río Prada v. Spain [GC], № 42750/09, § 78, ECПЧ 2013 г.).

77.  За Съда, проблемът се корени най-вече в това, че нито едно от престъпленията, изтъкнати в настоящия случай – телесна повреда, злоупотреба със служебно положение и изтръгване на признание или показание (вж. параграфи 28, 31 и 32 по-горе) – биха могли да категорично да бъдат свързани с пълната гама от въпроси, които повдига акта на изтезание, на което жалбоподателят става жертва (вж., със съответните промени, Cestaro, цитирано по-горе, § 225). Всъщност, подобна позиция заема Комитетът срещу изтезания на ООН в своя Общ коментар № 2 относно прилагането на чл. 2 от Конвенцията срещу изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (вж. параграф 46 по-горе). Точно по тази причина, този Комитет, както и Комитетът по правата на човека на ООН, многократно призоват България да въведе изтезанието като отделно престъпление (вж. параграфи 47, 48, 49 и 52 по-горе), а българските власти, очевидно наясно с тази празнота в наказателното право на страната, на два пъти се опитват да я запълнят (вж. параграфи 34, 40 и 41 по-горе).  

78.  Така или иначе, българската правна система не реагира адекватно на деянието изтезание, на което жалбоподателят е станал жертва. Ето защо е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

II.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

79.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.  Обезщетение за вреди

80.  Жалбоподателят претендира 4 000 евро за понесено психическо страдание в резултат на неефективен процесуален отговор във връзка с малтретирането, на което е бил подложен.

81. Правителството твърди, че претенцията е прекомерна.

82.  Съдът счита, че жалбоподателят несъмнено е понесъл психическо страдание в резултат на неспособността на българските власти да изпълнят задължението си съгласно чл. 3 от Конвенцията да предприемат съответните наказателни мерки, по отношение на изтезанията, на които е бил подложен. Произнасяйки се по справедливост, както се изисква съгласно чл. 41 от Конвенцията, Съдът му присъжда цялата сума, която претендира, плюс всички данъци, които биха могли да бъдат наложени.

Б.  Разходи и разноски

83.  Жалбоподателят търси възстановяване на 2 650 евро, платени за адвокатски хонорари (при 100 евро на час) за седем часа работа по наказателното производство срещу полицейските служители и деветнадесет часа и половина работа по производството пред Съда. В подкрепа на това твърдение той представя график за изработени часове. Той моли всяка присъдена от Съда сума по тази точка да бъде платена директно на неговия законен представител.

84.  Правителството твърди, че жалбоподателите имат право да искат възстановяване на разходите, направени единствено в производството пред този Съд и че почасовата ставка от 100 евро е прекомерно висока.

85. Според установената съдебна практика на Съда, разходите и разноските, които са поискани съгласно чл. 41 от Конвенцията, трябва да са били действително направени, нужни и разумни като размер. Противно на твърдението на Правителството, разходите, направени за предотвратяване или за получаване на обезщетение за нарушение на Конвенцията чрез вътрешния правен ред, подлежат на възстановяване по силата на тази разпоредба (вж., наред с други източници, Neulinger and Shuruk v. Switzerland [GC], № 41615/07, § 159, EСПЧ 2010; Nada v. Switzerland [GC], № 10593/08, § 243, EСПЧ 2012; и Милева и други срещу България, № 43449/02 и 21475/04, §§ 123-24, 25 ноември 2010 г.). Съдът не счита, че почасовата ставка, начислявана от адвокатите на жалбоподателя или броят на часовете, изработени от тях по делото, са прекомерни. Поради това присъжда на жалбоподателя пълната сума. По негово искане, тази сума трябва да се плати директно на неговия законен представител.

В.  Лихва за забава

86.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията;

3.  Приема,

(a)  че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която това решение стане окончателно в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват във валутата на държавата-ответник по курса към датата на плащането:

(i)  4 000 евро (четири хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, във връзка с неимуществени вреди;

(ii)  2 650 евро (две хиляди шестстотин и петдесет евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, за направените от него разходи и разноски, платими директно на законния представител на жалбоподателя;

(б)  че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до извършване на плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, към която ставка се добавят три процентни пункта.[1]

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 3 ноември 2015 г. в съответствие с Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Франсоаз Елен-Пасо                                                         Гуидо Раймонди
секретар на отделението                                                       председател

Дата на постановяване: 3.11.2015 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-158472