Номер на жалба: 61701/11

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 3) Унизително отношение, (Чл. 3) Ефикасно разследване, (Чл. 3) Нечовешко отношение

По делото Борис Костадинов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в следния състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
           Гана Юдкивска (Ganna Yudkivska),
          Ханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
          Андре Поточки (André Potocki),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 15 декември 2015 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1. Делото е образувано по жалба (№ 61701/11) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи ("Конвенцията") от български гражданин, г-н Борис Йорданов Костадинов ("жалбоподателят"), на 15 септември 2011 г.

2.  Жалбоподателят е представляван от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, адвокати, практикуващи в град Пловдив. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа А. Панова от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди, че по време на арестуването му, полицията го е малтретирала, а след това е бил задържан при много лоши условия и че властите не са разследвали ефективно тези въпроси.

4.  На 10 септември 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата.

ФАКТИТЕ

ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1986 г. и живее в София.

A. Събитията на 28 и 29 юни 2008 г.

6.  На 28 юни 2008 г. в България за първи път се провежда гей парад. Парадът започва около 16:15 часа в центъра на София, недалеч от Националния дворец на културата и привлича между двеста и петдесет и триста участници. Събитието е отразено от около сто и четиридесет журналисти. То се провежда под тежка полицейска охрана, в която са ангажирани почти сто и петдесет полицейски служители, двадесет от които със специална защитна екипировка за борба с размирици, които са били мобилизирани с цел да се защити парада от някои крайни десни и националистически групи, застрашаващи неговото провеждане. Въпреки това, парадът е съпроводен от няколко случая на насилие, а полицията извършва повече от осемдесет ареста.

7.  Около 16:30 часа на същия ден жалбоподателят и шестима негови приятели преминават през обществения парк зад Националния дворец на културата (НДК). Те носят бутилки бира и твърдят, че отивали да се видят с техни приятели. Според жалбоподателя, те не са били агресивни и не са възнамерявали да нападат участниците в парада или който и да било друг. Според оперативната полицейска информация, предоставена от Правителството, жалбоподателят е бил част от група, състояща се от около петдесет до седемдесет души, които са били настроени да атакуват участниците в парада.

8.  Групата е пресрещната от два полицейски вана. Полицията излиза от автомобилите и нарежда на групата да „оставят бутилките на земята“, „да легнат на земята“, да сложат „ръце зад главите си“ и да се „разпръснат“. Според жалбоподателя полицаите принудили всички да легнат на земята, като ги удряли с палки и ги ритали. Жалбоподателят също бил принуден да легне на земята с белезници, като бил ритан и удрян с палки и юмруци по гърба, раменете и краката. Той твърди, че един полицай притиснал главата му към земята с ботуша си, задушавайки го и намалил натиска едва когато жалбоподателят започнал да протестира. Според писмените обяснения на полицейския служител, който арестувал жалбоподателя, дадени на 14 ноември 2014 г. за целите на производството пред Съда и представени от Правителството (преди това самоличността на служителя не е била установена), жалбоподателят е бил сред група лица във видимо нетрезво състояние, които се опитвали агресивно да атакуват парада. Полицейският служител не помни да е използвал сила или палка срещу жалбоподателя, единствено белезници, с оглед агресивното поведение на жалбоподателя.

9.  Жалбоподателят и останалите членове на групата останали  приковани към земята за около половин час, пред очите на много минувачи. Много от журналистите, които били на мястото на инцидента, направили снимки и видео клипове. Според жалбоподателя на една от снимките, които той по-късно намира в интернет, може да се види как полицай го притиска с гръб към земята с ботуша си. Снимки очевидно са направени и от фотограф, работещ към Министерството на вътрешните работи.

10.  След това жалбоподателят, заедно с около двадесет и пет до тридесет други лица, е качен в полицейски автобус и отведен в близкия полицейски участък. Според книгата на задържаните лица, представена от Правителството, жалбоподателят е отведен в полицейското управление в 19:30 часа. Данните, представени от Правителството, показват, че той е бил обискиран, но в него не са открити оръжия или други опасни предмети. Жалбоподателят твърди, че заедно с някои от другите арестанти, той първо e оставен в коридора нa полицейското управление, изправен с лице към стената, с вдигнати ръце и раздалечени крака. Той остава в това положение около два часа. През това време полицейските служители, които минавали през коридора зад него, понякога го ритали в глезените, за да държи краката си раздалечи един от друг. Когато протестирал, бил удрян с палка по задната част на краката, зад коленете, според него, защото полицаите знаели, че ударите там не оставят трайни белези. След това той е преместен, заедно с тридесет и две други лица, в много гореща и задушна килия с размери около девет или десет квадратни метра. Не му била дадена нито храна, нито вода, нито му е било разрешено да отиде до тоалетната. По-късно жалбоподателят е разпитан в продължение на около двадесет минути, като твърди, че не му е било позволено да се свърже с адвокат, лекар или семейството си, въпреки че изразил това желание в официалния формуляр, който попълнил в 19:30 часа.

11.  По време на престоя му в полицейското управление на жалбоподателя е връчена полицейска заповед за задържането му и акт за административно нарушение за отказ да изпълни полицейско нареждане за разпръскване. Според бележката, отбелязана във връзка с полицейското задържане, той е освободен в 3:25 часа на 29 юни 2008 г.

12.  В подкрепа на своите твърдения относно обстоятелствата около ареста и задържането си, жалбоподателят представя писмена клетвена декларация, изготвена от него на 14 септември 2011 г., и три клетвени декларации, изготвени на 13 септември 2011 г. от лица, арестувани и задържани заедно с него.

Б.  Медицинският преглед на жалбоподателя на 29 юни 2008 г.

13.  В 13:30 часа в деня на освобождаването му на 29 юни 2008 г., жалбоподателят е прегледан от лекар в Отделението по съдебна медицина на Медицински университет - София, който отбелязва в медицинско удостоверение следните наранявания по него: (а) натъртване с форма на двойна ивица, с наситено синкаво-лилав цвят, с размери - пет на един и половина сантиметра в горната част на дясното рамо; (б) няколко петнисти натъртвания с наситено синкаво-лилав цвят и размери -  пет на седем сантиметра от двете страни на натъртването с форма на ивица; (в) натъртване с форма на двойна хоризонтална ивица, лилава на цвят и с размери - двадесет на два и половина сантиметра в средата на гърба; (г) синкаво натъртване на петна, с размери - шест на пет и половина сантиметра на лявото рамо; (д) синкаво-лилави петнисти натъртвания с размери - девет на осем сантиметра от вътрешната страна на дясната ръка, под мишницата, с три по-светли зони вътре в тях, с размери - един сантиметър в диаметър; (е) подобно лилаво натъртване, с размери - пет на четири сантиметра в горната третина, от вътрешната страна на ръката до лакътя; (ж) четири подобни натъртвания с размери - един и половина на два сантиметра от вътрешната страна на лявата ръка; и (з) синкаво натъртване с размери - шест на осем сантиметра от външната страна на дясната подбедрица. Лекарят е на мнение, че натъртванията по дясното рамо и гърба на жалбоподателя са причинени от удари с твърд, тъп, продълговат и тесен предмет, тези по ръцете и дясната предмишница от силно стискане с ръце, а тези на лявото рамо и дясната подбедрица - от удари със или с твърди тъпи предмети или удари с юмруци и ритници. Лекарят заявява, че всички натъртвания биха могли да бъдат предизвикани по начина, по който жалбоподателят твърди, и че те са му причинили болка и страдание.

В.  Административната санкция, наложена на жалбоподателя

14.  На 14 юли 2008 г. началникът на полицейското управление издава на жалбоподателя наказателно постановление за неизпълнение на полицейската заповед за разпръскване. Жалбоподателят е оспорил по съдебен ред на това постановление. На 30 септември 2009 г. Софийският районен съд отменя постановлението, като намира, че фактите, изложени в него, са в противоречие със свидетелските показания на полицейски служители и други такива, дадени в хода на производството по съдебно обжалване. Съдът отбелязва, че тези доказателства показват, че полицията е наредила на членовете на групата, която е пресрещнала, да оставят на земята предметите, които държат в ръцете си и да легнат на земята, което е несъвместимо с нареждането да се разпръснат, посочено в административния акт. Следователно не е установено, че жалбоподателят наистина е отказал да се подчини на заповедта на полицията да се разпръсне.

Г. Разследване на обстоятелствата около събитията от 28 юни 2008 г.

15.  В същото време, на 10 юли 2008 г. жалбоподателят подава оплакване до Военна прокуратура - София, в което твърди, че е бил малтретиран от полицията по време на задържането си. Той моли за разследване по случая и образуване на наказателно производство срещу съответните служители. Прилага към оплакването си медицинското удостоверение, което е получил на 29 юни 2008 г. (вж. параграф 13 по-горе), снимки на нараняванията си и снимки от събитията, които е свалил от интернет.

16.  На 14 юли 2008 г. Военна прокуратура - София установява, че информацията, предоставена от жалбоподателя, не е достатъчна, за да обоснове незабавното образуване на наказателно производство, но изисква предварително разследване (вж. параграф 35 по-долу). Тя възлага на военен следовател да проучи твърденията на жалбоподателя, като събере всички налични материали и снеме показанията от засегнатите лица.

17.  Военният следовател снема писмени показания от някои от полицейските служители, които са участвали в операцията, от жалбоподателя и от свидетели, чиито имена са посочени от жалбоподателя. В доклада си до разследващите органи, представен на 22 август 2008 г., той казва, че според показанията на полицейските служители, никой от тях не е подложил цивилни граждани на "полицейско насилие" и че нито жалбоподателят, нито неговите свидетели са в състояние да идентифицират полицейските служители, за които се твърди, че са удряли или ритали жалбоподателя.

18.  На 12 септември 2008 г., Военна прокуратура - София като констатира, че разследването не е изяснило всички относими факти, възлага на Столична дирекция на Министерство на вътрешните работи (СДВР) да снеме писмени показания от всички полицейски служители, участвали в операцията, от жалбоподателя и от свидетелите, посочени от жалбоподателя.

19.  В своя доклад от допълнителната проверка, представен на Софийската военна прокуратура на 17 октомври 2008 г.,  Столична дирекция на Министерство на вътрешните работи казва, че въз основа на писмените показания, снети от редица полицейски служители, нито един от тези служители не е използвал сила срещу задържаните лица и не е видял свои колеги да го правят. Допълнено е, че жалбоподателят и свидетелят са заявили, че не са били в състояние да идентифицират полицая, за когото се твърди, че е малтретирал жалбоподателя, защото всички полицейски служители са били облечени в еднакви униформи и са били с каски.

20.  В постановление от 1 ноември 2008 г. Военна прокуратура - София отказва да образува наказателно производство по жалбата на жалбоподателя. Тя отбелязва, че в деня на инцидента са били мобилизирани значителни полицейски сили, за да се гарантира безопасността на участниците в гей парада в София, с оглед риска от нападения от крайно десни групи. Два полицейски патрула са пристигнали на мястото на произшествието, след като получават информация, че група от петдесет до седемдесет лица се придвижва зад Националния дворец на културата, въоръжена с боксове, празни бутилки и факли, решена да извърши действия на агресия срещу участниците в парада. Полицията пресреща тази група и нарежда на нейните членове да оставят на земята предметите, които държат, и да легнат на земята. Това нареждане е спазено, без да е необходимо полицията да прибягва до използването на сила. Нито един от свидетелите не е бил в състояние да идентифицира полицая, за когото се твърди, че е ударил жалбоподателя. Освен това, изложените от жалбоподателя факти не са надлежно потвърдени от материалите по делото и по-конкретно - от медицинското свидетелство, което е представил. Жалбоподателят твърди, че са му били поставени белезници, докато на нито една от снимките на местопроизшествието не се виждат белезници, а на китките му няма следи от белезници. По врата и главата му, където той твърди, че е бил удрян, също няма следи от наранявания.

21.  Жалбата на жалбоподателя срещу това постановление се отхвърля от Софийската апелативна прокуратура на 29 януари 2009 г. на основание, че материалите по делото не предполагат еднозначно, че жалбоподателят е бил подложен на „полицейско насилие“. Въпреки това, след по-нататъшно обжалване от страна на жалбоподателя, на 6 април 2009 г. Върховната касационна прокуратура отменя това решение на основание, че Софийската апелативна прокуратура не е компетентна да разгледа делото, което е трябвало да бъде изпратено до Военноапелативната прокуратура.

22.  На 28 април 2009 г. Военноапелативната прокуратура отменя отказа да се образува наказателно производство и връща делото на Софийската районна прокуратура. Тя посочва, че отказът не пояснява дали се основава на извода, че полицията не е използвала физическа сила срещу жалбоподателя, или на извода, че всяка сила, която е била използвана, е била законосъобразна. Ако не е била използвана сила, е следвало да бъде дадено обяснение за нараняванията, констатирани по жалбоподателя на 29 юни 2008 г.; отказът не споменава нищо за това. И обратно - ако е била използвана сила, то е било необходимо да се определи дали това е било наложено с оглед поведението на жалбоподателя. В преписката по делото обаче почти няма доказателства в тази връзка. Наличните материали по делото показват единствено, че полицията законно е използвала сила срещу група лица, които се опитвали да нарушат провеждането на Софийския „гей прайд“ парад, но няма доказателства дали полицията по грешка и неоправдано е използвала сила срещу жалбоподателя и неговите приятели.

23.  На 28 май 2009 г. Софийската районна прокуратура разпорежда извършването на допълнителни разследвания с цел изясняване на въпросите, повдигнати от Военноапелативната прокуратура. Тя възлага на Столична дирекция на МВР (СДВР) да установи самоличността на всички полицейски служители, които са имали физически контакт с жалбоподателя, както и произхода на всички наранявания, открити по него на 29 юни 2008 г. (вж. параграф 13 по-горе).

24.  В доклада си от допълнителното разследване, представен на Софийската районна прокуратура на 22 юли 2009 г., Столична дирекция на Министерство на вътрешните работи съобщава, че е снела допълнителни показания от жалбоподателя, който не е бил в състояние да предостави повече информация. Снети са също показания и от двама полицаи, които са участвали в операцията на 28 юни 2008 г. В хода на операцията полицията e използвала физическа сила и „помощни средства“ в съответствие с изискванията на чл. 72 (1) на Закона за Министерството на вътрешните работи от 2006 г. (вж. параграфи 30 и 31 по-долу). Жалбоподателят е бил помолен да прикани свидетелите, посочени от него, да се свържат с разследващите органи, но никой от тях не се е направил това.

25.  С постановление от 14 септември 2009 г. Софийската районна прокуратура също отказва да образува наказателно производство по жалбата на жалбоподателя. Тя повтаря дословно основанията, посочени от Военна прокуратура - София в нейното постановление си от 1 ноември 2008 г. (вж. параграф 20 по-горе), като добавя единствено, че всички действия на полицията по време на събитията от 28 юни 2008 г. са надлежно посочени в писмените показания на засегнатите полицейски служители, полицейските заповеди за задържане и докладите по случая.

26.  Жалбоподателят обжалва това постановление с аргумента, че общият риск от насилие по време на парада не може да оправдае използването на сила при липса на конкретни доказателства във връзка с неговото поведение или това на неговите приятели. Той заявява, че нито той, нито приятелите му са имали оръжия или опасни предмети в себе си. Той също се оплаква от неефективността на разследването, като посочва, между другото, че разследващите не са разпитали полицейските служители, които са били на мястото на събитието във връзка с поведението на тези техни колеги, които са били замесени в произшествието и не са се опитали да обяснят произхода на нараняванията му.

27.  На 1 март 2010 г. Софийската градска прокуратура отхвърля жалбата. Тя изказва становището, че дословното повторение от Софийската районна прокуратура на изложените от Военната прокуратура - София мотиви не представлява проблем. Тъй като те са направили идентични фактически констатации, затова са дали идентични обосновки. Всички аргументи, свързани с въпроса дали е била използвана сила и ако е така, кой полицейски служител е удрял жалбоподателя, са неприложими. По-долустоящата прокуратура правилно е установила, че жалбоподателят не е бил подложен на прекомерно полицейско насилие. Вярно е, че е претърпял наранявания, но медицинското удостоверение, което е представил, не доказва, че тези наранявания са причинени от полицейски служители. Дори ако полицейските служители наистина са използвали сила срещу жалбоподателя, тази сила не е надхвърлила това, което е било необходимо, за да се запази обществения ред, и не е имала отрицателен ефект върху здравето на жалбоподателя.

28.  Жалбоподателят допълнително подава жалба, като повтаря аргументите си. На 20 септември 2010 г. Софийската апелативна прокуратура също потвърждава отказа да се образува наказателно производство, като напълно споделя мотивите, изложени от по-по-долустоящата прокуратура.

29.  След това жалбоподателят подава жалба до главния прокурор. В окончателно си решение от 22 март 2011 г. Върховната касационна прокуратура потвърждава решението на Софийската апелативна прокуратура, като казва, че чл. 72, ал. 1, 5 от Закона от 2006 г. (вж. параграф 30 по-долу) позволява на полицейските органи да използват сила при предотвратяване на нападения срещу граждани и че долустоящите прокуратури напълно са изяснили фактите по случая.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

А. Използване на сила от полицията

30.  Чл. 72 (1) от Закона за МВР от 2006 г., формулиран до края на юни 2012 г., гласи в относимите си части:

" При изпълнение на служебните си задължения полицейските органи могат да използват физическа сила и помощни средства само ако те не могат да бъдат осъществени по друг начин при:

1.  противодействие или отказ да се изпълни законно разпореждане;

2.  задържане на правонарушител, който не се подчинява или оказва съпротива на полицейски орган;

...

5.  нападения срещу граждани и полицейски органи;

...

7.  групови нарушения на обществения ред;

...”

31.  Чл. 72 (2) дефинира, че „помощните средства“ включват: белезници, усмирителни ризи, каучукови, пластмасови, щурмови и електрошокови палки и прибори; химически вещества; служебни животни  - кучета и коне; халосни патрони, патрони с гумени, пластмасови и шокови куршуми; устройства за принудително спиране на превозни средства; устройства за отваряне на помещения, светлинни и звукови устройства с отвличащо въздействие

;; водометни и въздухоструйни машини; бронирани машини и вертолети.

32.  Чл. 73 от Закона, формулиран до края на юни 2012 г., предвижда:

"(1) Физическа сила и помощни средства се използват след предупреждение, с изключение на случаите на внезапно нападение и при освобождаване на заложници.

(2) Използването на физическа сила или помощни средства да се съобразява с конкретната обстановка, характера на нарушението на обществения ред и личността на правонарушителя.

(3) При използването на физическа сила или помощни средства полицейските органи са длъжни по възможност да пазят здравето и да вземат всички мерки за опазване живота на лицата, срещу които са насочени.

(4) Използването на физическа сила или помощни средства се преустановява незабавно след постигане целта на приложената мярка.

(5) Забранява се използването на физическа сила и помощни средства по отношение на видимо малолетни лица и бременни жени. Забраната не се отнася за случаите на масови безредици, когато са изчерпани всички други средства."

33.  Тези разпоредби са изменени, считано от 1 юли 2012 г. След това чл. 72 (1) предвижда, че сила и помощни средства могат да се използват само „когато   това е абсолютно необходимо“. Добавената алинея 3 на чл. 73 предвижда, че „полицейските органи [могат да] използват само абсолютно необходимата сила“, а алинеи 3 и 4 (преномерирани на 4 и 5) са изменени така, че да ограничат условията, при които полицията може да използва сила. Новият чл. 74а предвижда, че „[планирането и контролът на използването на физическа сила, помощни средства и оръжие от полицейските органи ... [трябва да] включва [вземането на] мерки за постигане на законната цел при минимален риск за живота и здравето на [засегнатите лица]“. В обяснителните бележки към законопроекта за изменение на закона, Правителството се позовава на необходимостта да се приведе вътрешното законодателство в пълно съответствие с приложимите международни стандарти и установената съдебна практика на Съда.

34.  На 1 юли 2014 г. тези разпоредби са заменени от чл. 85, 86 и 88 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 2014 г., които са с подобна формулировка.

Б. Образуване на наказателно производство

35.  Съгласно чл. 207, § 1 и чл. 211, ал. 1 и ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) от 2005 г., наказателно производство трябва да се образува, ако органите на прокуратурата са информирани, че е извършено нарушение и са убедени, че е разумно да се предположи, че случаят е такъв. Съгласно чл. 211, ал. 2, информацията пред органите на прокуратурата не е нужно да включва данни, които позволяват идентифицирането на предполагаемия правонарушител, или точната правна квалификация на твърдяното нарушение. Ако тези органи не са убедени, че може да се направи такъв основателен извод, те може да разпоредят предварително разследване. Преди правното основание за това е бил чл. 191 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., както гласи преди 2003 г., а сега - чл. 145 (1) от Закона за съдебната власт от 2007 г.

36.  Съгласно чл. 213, ал. 2 на Кодекса от 2005 г., ако компетентният прокурор откаже да образува досъдебно производство, по-горестоящият прокурор, по своя собствена инициатива или в отговор на жалба от страна на пострадалия, може да разпореди образуването на такова производство. Не е възможно да се обжалва отказа на прокуратурата да образува наказателно производство пред съд.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

37.  Жалбоподателят се оплаква съгласно чл. 3 от Конвенцията, че полицията е използвала неоправдана сила в процеса на неговия арест, а след това го е задържала при много лоши условия, отново използвайки неоправдана сила срещу него. Според него тези действия, взети поотделно и заедно, представляват нечовешко и унизително отношение.

38.  Съгласно чл. 3 от Конвенцията жалбоподателят също се оплаква, че властите не са разследвали ефективно тези събития и съгласно чл. 13 от Конвенцията, в неговия случай е нямало ефективно вътрешноправно средство за защита по отношение на нарушенията на чл. 3.

39.  Съдът, като призван да прецени по закон на фактите по делото (вж., наред с други, Guerra and Others v. Italy, 19т февруари 1998 г., § 44, Доклади за решения и определения  1998-I; Aksu v. Turkey [GC], № 4149/04 и 41029/04, § 43, ЕСПЧ 2012; и Söderman v. Sweden [GC], № 5786/08, § 57, ЕСПЧ 2013), счита, че в светлината на установената си съдебна практика (вж. например, Начова и други срещу България [GC], № 43577/98 и 43579/98, § 123, ЕСПЧ 2005-VII) е уместно да разгледа оплакванията на жалбоподателя единствено по чл. 3 от Конвенцията.

40.  Чл. 3 от Конвенцията гласи следното:

“Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.”

A. Допустимост

1.  Становища на страните

41.  В допълнителното си становище, представено в отговор на тези на жалбоподателя, Правителството твърди, че той не е изчерпал вътрешноправните средства за защита по отношение на оплакването по чл. 3 от Конвенцията, тъй като не е предявил иск за вреди по чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. Такъв иск е бил ефективно средство за защита, както е видно от две скорошни решения и решение на Върховния административен съд, където съдът прима, че при арестуването и задържането на лица в полицията, полицейските органи извършват „административно действие“ по смисъла на тази разпоредба и следователно може да носят отговорност във връзка с това. Жалбоподателят също не е поискал съдебен контрол на полицейската заповед за неговото задържане.

42.  Правителството също твърди, че доказателствата не установяват, че жалбоподателят е бил малтретиран по начина, по който той твърди. Това означава, че жалбата е явно необоснована и че жалбоподателят не може да претендира, че е жертва на нарушение.

43.  В своето становище в отговор на допълнителното становището на Правителството, което е бил по изключение поканен да направи с оглед на закъснелите изявления на Правителството относно въпроса за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, жалбоподателят твърди, че нито иск за съдебно преразглеждане на полицейската заповед за задържането му, нито искът за вреди съгласно чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. биха били ефективни вътрешноправни средства за защита по отношение на неговите оплаквания. Съдебната практика на Върховния административен съд, на която се позовава Правителството, е неотносима, появява се едва след подаването на жалбата и не е добре установена.

2.  Преценката на Съда

44.  Според Правило 55 от Правилника на Съда „[в]сяко възражение за недопустимост, доколкото неговият характер и обстоятелствата позволяват, трябва да бъде повдигнато от ответната Високодоговаряща страна в нейното писмено или устно становище относно допустимостта на жалбата“. В случая Правителството не прави възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита в първоначалното си становище, а за пръв път обръща внимание на този въпрос в допълнителното си становище, което прави в отговор на становището на жалбоподателя. Правителството не дава обяснение за това, а и Съдът не вижда изключителна причина то да не повдигне  своевременно възражението. От това следва, че в този случай Правителството е лишено от възможността да пледира за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита (вж.  Dhahbi v. Italy, № 17120/09, §§ 24-25, 8 април 2014 г., и G.C. v. Italy, № 73869/10, §§ 36-37, 22 април 2014 г.).

45.  Що се отнася до по-нататъшното възражение на Правителството за липсата на статут на жертва, Съдът отбелязва, че това, което изисква чл. 34 от Конвенцията, е жалбоподателят да твърди, че е бил засегнат от действие, бездействие или ситуация, за която се счита, че е в нарушение на Конвенцията. Въпросите дали жалбоподателят в действителност е бил толкова засегнат и дали той или тя всъщност са били жертва на нарушение се отнася до съществото на делото (вж. Klass and Others v. Germany, 6 септември 1978 г., §§ 33 и 38, Серия A, № 28; Doğan and Others v. Turkey,  № 8803-8811/02, 8813/02 и 8815-8819/02, § 93, ЕСПЧ 2004-VI (извлечения); Al-Skeini and Others v. the United Kingdom [GC], № 55721/07, § 106-07, ЕСПЧ 2011-IV; и Димов и други срещу България, № 30086/05, § 61, 6 ноември 2012 г.). Следователно, това възражение също трябва да се отхвърли.

46.  На последно място Съдът намира, че оплакванията съгласно чл. 3 от Конвенцията не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията или недопустими на друго основание. Следователно, те трябва да бъдат обявени за допустими.

Б. Основателност

1.  Становища на страните

47.  Правителството твърди, че полицията е изпратила полицейски служители, за да осигурят безопасността на участниците в Софийския „гей прайд“ парад, по-конкретно във връзка със заплахите, отправени срещу тях. Групата от петдесет до седемдесет лица, пресрещнати от полицията зад НДК, е била въоръжена с боксове, факли, празни бутилки, камъни и дървени пръчки. Неизпълнението от тяхна страна на нарежданията на полицейските служители и провокативното им поведение кара полицията да арестува най-агресивните сред тях, включително жалбоподателя, и да ги отведе в полицейския участък. Полицейският служител, който е арестувал жалбоподателя, вече е идентифициран и е заявил, че в хода на тази операция нито той, нито колегите му са използвали сила или други приспособления, различни от белезници. Въз основа на това Правителството твърди, че няма доказателства, които да показват извън всякакво съмнение, че полицията е използвала непропорционална сила, когато е арестувала жалбоподателя или че същият е бил подложен на отношение, противоречащо на чл. 3 от Конвенцията.

48.  Правителството също твърди, че властите са проучили напълно инцидента и са взели всички необходими мерки за изясняване на фактите. Разследванията са целели да установят дали е използвана сила срещу жалбоподателя и ако е така, дали тази сила е била необходима, както се изисква в съответствие с чл. 72 от Закона от 2006 г. Получените от разследванията материали водят прокуратурата до заключението, че жалбоподателят не е бил подложен на неоправдано полицейско насилие.

49.  Жалбоподателят твърди, че макар и да не оспорва начина, по който той твърди, че е арестуван и задържан, Правителството не обяснява по правдоподобен начин произхода на нараняванията, забелязани по него на следващия ден. В тази връзка трябва да се има предвид, че жалбата му се състои от шест относително различни начина, по които е бил малтретиран: неоправданото използване на сила, за да го приковат към земята за около половин час при ареста му; широката публичност, която е придадена на този случай, без никакви усилия да се запази анонимността му; „стресовата позиция, в която е държан в продължение на около два часа в коридора на полицейското управление; неговият престой в продължение на няколко часа в пренаселена и задушна килия, без достъп до храна, напитка или медицински грижи; ударите и ритниците, приложени в хода на неговото задържане; и ударите и ритниците, приложени в коридора на полицейското управление. Въпреки че всяко едно от тези действия, взети поотделно, е в противоречие с чл. 3 от Конвенцията, няма смисъл да се разглеждат изолирано, тъй като Правителството не се е стремило да оправдае нито едно от тях, като се позове на неговото поведение. Вярно е, че полицейската операция, в хода на която той е бил арестуван, е била предназначена да защити участниците в Софийския „гей прайд“ парад и че при такива обстоятелства, на полицията може да се даде известна свобода за справяне с агресивните групировки, без да се прави предварителна оценка на опасността на всеки един от индивидуални й членове. Това обаче не означава, че полицаите са били свободни да пренебрегват абсолютната забрана за нечовешко и унизително отношение.

50.  Жалбоподателят също твърди, че последвалото разследване не е било ефективно. Постановленията на прокурорите съдържали взаимно противоречащи си изявления и нито едно от тях не се е стремило да обясни конкретно, дали използваната срещу него сила е била наложена от собственото му поведение. Допълнителните разследвания, разпоредени от Военноапелативната прокуратура, не са били правилно извършени. Разследването не е изяснило дали жалбоподателят е бил сред тези, които са искали насилствено да нарушат провеждането на Софийския „гей прайд“ парад и дали някоя от така предприетите мерки срещу него е била необходима.

2.  Преценката на Съда

(а) Твърдяното малтретиране на жалбоподателя в хода на неговия арест

51.  Общите принципи по отношение на задължението на Високодоговарящите страни съгласно чл. 3 от Конвенцията да не подлагат граждани, които са под тяхна юрисдикция, на нечовешко или унизително отношение или изтезания по време на сблъсъци с полицията, наскоро са изложени подробно в параграфи 81-90 от решението на Съда по делото Bouyid v. Belgium ([GC], № 23380/09, 28 септември 2015 г.). Няма нужда същите да се повтарят тук.

52.  Като взе предвид доказателствата, подкрепящи версията на жалбоподателя за хода на събитията - по-конкретно, писмените декларации, които представя (вж. параграф 12 по-горе) - фактът, че полицията в крайна сметка признава, че е използвала сила в хода на операцията по задържане (вж. параграф 24 по-горе), и с оглед на вътрешното разследване и невъзможността на Правителството да даде обяснение за произхода на многобройни наранявания по тялото и крайниците на жалбоподателя, забелязани на следващия ден (вж. параграф 13 по-горе), Съдът намира, че полицията е използвала сила срещу жалбоподателя в хода на неговия арест на 28 юни 2008 г.

53.  Използването на сила от страна на полицията, по-специално по време на операции по задържане, невинаги представлява отношение в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Въпреки това, според добре установената съдебна практика, използването на такава сила не е в нарушение на този член само ако това е абсолютно необходимо и не е прекомерно (вж., най-общо, Иван Василев срещу България, № 48130/99, § 63, от 12 април 2007 г., с допълнителните препратки и конкретно във връзка с използването на сила за потушаване на масови безредици, Muradova v. Azerbaijan, № 22684/05, § 109, 2 април 2009 г.). Тежестта на доказване, че случаят е бил такъв, пада върху Правителството (вж., най-общо, Rehbock v. Slovenia, № 29462/95, § 72 в края, ЕСПЧ 2000-XII, и Петков и Парнаров срещу България, № 59273/10, § 47, 19 май 2015 г., и по-специално по отношение използването на сила от полицията във връзка с масови демонстрации, Balçık and Others v. Turkey, № 25/02, § 31, 29 ноември 2007 г.; Samüt Karabulut v. Turkey, № 16999/04, § 42, 27 януари 2009 г.; и Gazioğlu and Others v. Turkey, № 29835/05, § 43, 17 май 2011 г.). Въпреки това, нито прокурорите, които са решили да не се образува наказателно производство с оглед твърденията на жалбоподателя, нито Правителството в своето становище, описват някакви особености в поведението на жалбоподателя, които са подтикнали полицията да използва сила срещу него. За тях е достатъчно, че се позоват на общата ситуация, на фона на която полицията арестува жалбоподателя, която се характеризира с риска от нападения на хомофобски групи срещу участниците в Софийския гей прайд парад. Все пак това не е достатъчно, за да покаже, че полицията е била оправдана в това да използва безразборно сила срещу всяко лице, което е  било в близост до парада, независимо от неговото или нейното поведение (вж., със съответните изменения, Muradova, цитирано по-горе, §§ 111 и 133). Вярно е, че полицията е прибягнала до използването на сила, докато се е опитвала да предпази участниците в Софийския гей прайд парад от евентуални атаки и по този начин да изпълни положителните задължения на България съгласно членове 3, 11 и 14 от Конвенцията (вж. Identoba and Others v. Georgia, № 73235/12, §§ 66, 72 и 94-100, 12 май 2015 г.). Въпреки това, с оглед абсолютния характер на защитата, предоставена от чл. 3 от Конвенцията (вж., наред с много други, Ireland v. the United Kingdom, 18 януари 1978 г., § 163, Серия А, № 25; Chahal v. the United Kingdom, 15 ноември 1996 г, §§ 79-80, Reports 1996-V; и Saadi v. Italy [GC], № 37201/06, §§ 137 и 140, ЕСПЧ 2008), използването на сила от страна на полицията не води до нарушаване на този член само ако се докаже, че използването й е наложено от поведението на жалбоподателя (вж., с необходимите промени, Najafli v. Azerbaijan, № 2594/07, §§ 38-39, 2 октомври 2012 г.). Случаят не е такъв: Правителството не е посочило доказателства, че жалбоподателят е оказал съпротива на полицията, че се е опитал да атакува участниците в Софийския гей прайд парад или че е участвал в друго деяние, което може да оправдае използването на сила срещу него.

54.  Следователно, в тази връзка е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

(б) Условията на задържане на жалбоподателя в полицейското управление и отношението към него там

55.  Общите принципи по отношение на задължението на Високодоговарящите страни съгласно чл. 3 от Конвенцията да не задържат граждани, които са под тяхната юрисдикция, при нечовешки или унизителни условия, наскоро са изложени подробно в параграфи 225-44 от пилотното решение на Съда по делото Нешков и други срещу България (№ 36925/10, 21487/12, 72893/12, 73196/12, 77718/12 и 9717/13, 27 януари 2015 г.). Няма нужда същите да се повтарят тук.

56.  Жалбоподателят твърди, че докато е бил в коридора на полицейското управление, е принуден да стои в „стресова позиция“ в продължение на около два часа и многократно е бил удрян от полицейските служители, за да остане в тази позиция, а след това е затворен за няколко часа в пренаселена килия с лоша вентилация и е бил лишен от храна и напитки през целия му престой в полицейското управление.

57.  Не е оспорено, че тези форми на отношение, взети поотделно и съвместно, са достатъчно сериозни, за да се считат за нечовешки и унизителни (вж., по отношение на „стресовата позиция“, Ireland v. the United Kingdom, цитирано по-горе, §§ 96 (а) и 167, серия А, № 25; във връзка със сериозната пренаселеност, Нешков и други, цитирано по-горе, § 231; и във връзка с лишаването от храна и напитки, дори и за няколко часа, Fedotov v. Russia, № 5140/02, §§ 66-68, 25 октомври 2005 г., и Navalnyy and Yashin v. Russia, № 76204/11, §§ 110 и 112, 4 декември 2014 г.). Единственият въпрос, който стои пред Съда е дали твърденията на жалбоподателя са в достатъчна степен доказани. Трябва да се отбележи в тази връзка, че те са потвърдени от писмени декларации на лица, арестувани и задържани по едно и също време с жалбоподателя (вж. параграф 12 по-горе) и че в становището си Правителството не споменава нищо във връзка с тези въпроси.

58.  При тези обстоятелства, Съдът е убеден, че твърденията може да се считат за надлежно доказани. От това следва, че във връзка с тях е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

(в) Разследването на предполагаемото малтретиране на жалбоподателя в хода на неговия арест

59.  Общите принципи по отношение на процесуалното задължение на Високодоговарящите страни съгласно чл. 3 от Конвенцията да разследва действията на малтретиране от страна на държавни служители, също са изложени подробно в параграфи 115-23 от скорошното решение на Съда по делото Bouyid (цитирано по-горе), и както вече е отбелязано, няма нужда да се повтарят тук.

60.  Твърдението на жалбоподателя, изложено в жалбата му до прокуратурата, че полицията го е подложила на отношение, противоречащо на чл. 3 от Конвенцията по време на ареста му, е депустимо. То е направено малко след събитията и е подкрепено с медицински доказателства, които показват значителни натъртвания по тялото и крайниците му, както и от други материали (вж. параграф 15 по-горе). Следователно властите са били длъжни да извършат ефективно разследване на предполагаемото малтретиране на жалбоподателя.

61.  Наистина, след оплакването на жалбоподателя, органите на прокуратурата нареждат да бъде извършено предварително разследване. Това разследване е засегнато от редица недостатъци. На първо място, част от него е възложено на Столичната дирекция на Министерството на вътрешните работи (СДВР), която не може да се разглежда като достатъчно независима от гледна точка на полицейските служители, чието поведение е разследвано. В действителност, при вземането на решение да не бъде открито официално наказателно разследване съгласно разследването, Военна прокуратура - София изглежда главно се позовава на докладите, получени от полицейските служители на това министерство (вж., с необходимите промени, El-Masri v. the former Yugoslav Republic of Macedonia [GC], № 39630/09, §§ 187 и 189, ЕСПЧ 2012; Đurđević v. Croatia, № 52442/09, §§ 87-90, 19ти юли 2011 г.; и Najafli, цитирани по-горе, § 52). На второ място, разследването изглежда е било ограничено до снемане на писмени показания от заинтересованите лица, без да бъдат направени усилия същите да бъдат разпитани или да бъдат подложени на кръстосан разпит, с цел конкретно да се разгледат обвиненията за малтретиране на жалбоподателя, а не общата обстановка, на фона на която е бил осъществен неговият арест. На трето място, разследването не разяснява дали полицията не е използвала сила срещу жалбоподателя или напротив, използвала е такава сила, но само защото тя е била необходима вследствие поведението на жалбоподателя. Вместо това, разследването изглежда изхожда от предположението, че тъй като полицията е била изправена пред напрегната ситуация, тя е оправдана при използването на сила срещу всяко лице, с което влезе в контакт по време на тяхната операция. На четвърто място, разследването не е опитало да определи точния произход на всичките многобройни наранявания на жалбоподателя (вж. параграфи 17-20 по-горе). Последните въпроси са отбелязани от Военно-апелативната прокуратура, която отменя предходното постановление да не се започва официално досъдебно производство, и нарежда допълнително разследване, което да ги разясни (вж. параграф 22 по-горе). Допълнителната проверка, обаче, което отново се извършва от Столичната дирекция на Министерството на вътрешните работи, страда от същите недостатъци като първоначалното и дори Софийската районна прокуратура го приключва със същата мотивация, дума по дума, като тази, с която Военна прокуратура - София по-рано приключва първоначалното разследване (вж. параграфи 24 и 25 по-горе).

62.  По този начин нито първоначалното разследване, извършено по разпореждане на органите на военната прокуратура, нито последващото такова, извършено по разпореждане на органите на градската прокуратура, са били достатъчно независими или са дали ясен отговор на основните въпроси, които възникват в този случай,: дали полицаите са използвали сила срещу жалбоподателя, как точно са направили това и дали тази сила е била необходима вследствие поведението на жалбоподателя (вж., със съответните промени, Анжело Георгиев и други срещу България, № 51284/09, § 72, 30 септември 2014 г.). Тези въпроси са от съществено значение, за да се определи дали полицията е действала в рамките на ограниченията на чл. 72, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 2006 г. (вж. параграф 30 по-горе) и дали наистина са в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

63.  Следователно, тези разследвания не могат да се разглеждат като изпълнение на задължението на България съгласно чл. 3 от Конвенцията за провеждане на ефективно разследване на твърденията за малтретиране на жалбоподателя от страна на полицията. От това следва, че е налице нарушение на тази разпоредба от гледна точна на процедурния й аспект.

II.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

64.  Член 41 от Конвенцията гласи:

"Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."

А. Обезщетение за вреди

65.  Жалбоподателят претендира 10 000 Евро (EUR) неимуществени вреди, които е претърпял в резултат на нарушенията на материалните и процедурните аспекти на чл. 3 от Конвенцията. Той моли Съда да вземе предвид интензивността на страданията му и различните начини, по които е бил малтретиран по време на ареста и задържането му.

66.  Правителството твърди, че претенцията е прекомерна.

67.  Съдът намира, че жалбоподателят несъмнено е претърпял физическо и психическо страдание в резултат на нечовешко и унизително отношение, на което е бил подложен от страна на полицията по време на ареста и задържането му. Към това трябва да се добави и психическото страдание, причинено от последвалата липса на ефективно разследване. Като отсъжда по справедливост, съгласно чл. 41 от Конвенцията, Съдът допуска искането на жалбоподателя в пълния му размер, като му присъжда 10 000 евро. Към сумата следва да се добавят всички данъци, които могат да бъдат дължими върху нея.

Б. Разходи и разноски

1.  Претенциите на жалбоподателя и коментарите на Правителството по тях

68.  Жалбоподателят претендира, в частта за имуществени вреди, възстановяване на 880 български лева (BGN) (левовата равностойност на 449.94 евро), които е платил за адвокатски хонорари за производството пред органите на прокуратурата (вж. параграфи 15-29 по-горе) и 600 лева (левовата равностойност на 306.78 евро), които е платил за адвокатски хонорари за производството за съдебно преразглеждане на административната глоба, която му е наложена (вж. параграф 14 по-горе). В подкрепа на тези претенции, той прилага споразумения за плащане на адвокатски хонорари между него и неговия процесуален защитник, фактури и касови бележки.

69.  Жалбоподателят също иска възстановяване на 1 200 евро за адвокатски хонорари за процесуално представителство в производството в Страсбург, както и 86.86 евро, които неговите процесуални представители са платили за превод на становищата и претенциите за справедливо обезщетение, подадени от негово име на френски език, 40 лева (левовата равностойност на 20.45 евро), които са изразходвани за публикуването им и 25 евро  за офис консумативи. В подкрепа на тази претенция, жалбоподателят представя споразумение за изплащане на хонорари между него и неговите законни представители, фактура, контакт за преводачески услуги и пощенски разписки. Жалбоподателят заявява, че вече е заплатил 1 200 евро на своите процесуални представители, заедно с данък добавена стойност, като останалата част от сумата все още е дължима. Той съответно моли първите 1 200 евро за обезщетение, присъдено от Съда по тази точка, да бъдат изплатени директно на него, а остатъкът да бъде изплатен на правната кантора, в която неговите процесуални представители са съдружници.

70.  На последно място, жалбоподателят иска възстановяване на 550 евро за адвокатски хонорари за изготвянето на допълнителното му становище, направено в отговор на допълнителното становище на Правителството (вж. параграф 43 по-горе), както и 8 евро разходи, за  пощенски разходи във връзка с това и 44.20 евро за превода им на френски език. В подкрепа на тази претенция, жалбоподателят представя споразумение за изплащане на хонорари между него и неговите процесуални представители, график и лице за контакт за преводачески услуги. Той моли евентуалното обезщетение, присъдено от Съда по тази точка, да бъде изплатено на правната кантора, в която неговите процесуални представители са съдружници.

71.  Правителството твърди, че претенциите за адвокатски хонорари са прекомерни и не са в съответствие с националните стандарти и тарифата за адвокатските такси и че нито едно от исканията не е било подкрепено с документи.

2.  Преценката на Съда

72.  Разходите и разноските са възстановими съгласно чл. 41 (предишен чл. 50) от Конвенцията, ако бъде установено, че са действително направени и са били необходими, както и че са били разумни като размер (вж. наред с други дела, Le Compte, Van Leuven and De Meyere v. Belgium (чл. 50), 18 октомври 1982 г., § 17, Серия A, № 54). Във връзка с последната точка, съгласно установената съдебна практика, при разглеждането на иск за справедливо обезщетение Съдът не е обвързан от вътрешните ставки или стандарти (вж., наред с много други, Abdulaziz, Cabales and Balkandali v. the United Kingdom, 28 май 1985 г., § 99 (а), Серия А, № 94; Papamichalopoulos and Others v. Greece  (чл. 50), 31 октомври 1995 г., § 47, Серия А, № 330-B;... и Димитров и други срещу България, № 77938/11, § 190, 1 юли 2014 г.), дори по отношение на разходи, относими към вътрешното производство (вж. König v. Germany (чл. 50), 10 март 1980 г., § 23, Серия А, № 36; Eckle v. Germany (чл. 50), 21 юни 1983 г., § 35, Серия А, № 65; и  Papamichalopoulos and Others, цитирано по-горе, § 47).

(a)  Разходи, направени в националните производства

73.  Във връзка с тази точка от искането, Съдът смята за уместно първо да разграничи вредите, нанесени в резултат на нарушение на Конвенцията, и разходите, направени от жалбоподателя за предотвратяване на това нарушение или за получаване на обезщетение за нарушението (вж. Neumeister v. Austria (чл. 50), 7 май 1974 г., § 43, Серия A, № 17; The Sunday Times v. the United Kingdom (№ 1) (чл. 50), 6 ноември 1980 г., § 16, Серия A, № 38; Le Compte, Van Leuven and De Meyere, цитирани по-горе, § 14; и Димитров и други , цитирани по-горе, § 180). Претенцията на жалбоподателя безспорно попада в точката за разноски, а не за имуществени вреди, в резултат на нарушение на Конвенцията.

74.  Независимо от това, на жалбоподателя се полага възстановяване на разходите и разноските, направени на национално ниво в опит за предотвратяване на нарушението, констатирано от Съда, или за получаване на обезщетение за нарушението (вж. наред с други дела, цитираното по-горе, Le Compte, Van Leuven and De Meyere, § 17). В настоящия случай целта на производството пред органите на българската прокуратура е била именно да се постигне обезщетение за сериозните нарушения на чл. 3 от Конвенцията, като се осигури спазване на процедурното ограничение на този член (вж., с нужните изменения, De Wilde, Ooms and Versyp v. Belgium, 18 юни 1971 г., § 50, Серия А, № 12; Airey v. Ireland, цитирани по-горе, § 18) Съответно разноските, направени в процеса на тези производства, са възстановими съгласно чл. 41 от Конвенцията. Същото обаче не важи за разходите, направени от жалбоподателя във връзка с производството за съдебно преразглеждане на наложената му административна глоба; това не представляват разходи, направени при търсенето на обезщетение за нарушенията на Конвенцията, установени в този случай (вж., с необходимите промени, Николова срещу България [GC], № 31195/96, § 79, ЕСПЧ 1999-II;.ЕМК срещу България, № 43231/98, § 153, 18 януари 2005 г. ... и Кашавелов срещу България, № 891/05, § 59, 20 януари 2011 г.).

75.  Съдът не вижда причина да се съмнява, че жалбоподателят действително е заплатил хонорарите, начислени от неговия процесуален защитник за работата им по производството пред органите на прокуратурата; той е представил документи, показващи, че действително е направил тези плащания. Освен това Съдът е убеден, че тези такси са разумни като размер. Следователно Съдът присъжда на жалбоподателя пълната сума, която иска в това отношение, а именно 449.94 евро. Тази сума следва да бъде изплатена на жалбоподателя.

(б)  Разходите, направени в производствата в Страсбург

76.  Като взема предвид компенсациите, които е присъдил в подобни неотдавнашни случаи срещу България (вж., например, Петков и Парнаров, цитирано по-горе, § 62) и материалите по преписката и като има предвид, че жалбоподателят е бил поканен да направи допълнителни изявления в отговор на късното повдигане на въпроса за изчерпване на вътрешноправните средства за защита от страна на Правителството (вж. параграфи 41 и 43 по-горе), Съдът намира за разумно да присъди 1 900 евро по тази точка от иска. 1 200 евро от тази сума трябва да се платят на жалбоподателя, а останалата част - 700 евро, заедно с всякакви данъци, които могат да му бъдат наложени - на кантората, в която неговите процесуални представители са партньори.

В. Лихва за забава

77.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява оплакванията съгласно чл. 3 от Конвенцията за допустими;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията във връзка със силата, използвана по време на ареста на жалбоподателя;

3.  Приема, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията по отношение условията на задържане на жалбоподателя в полицейското управление и отношението към него там;

4.  Приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията във връзка с разследването на малтретирането на жалбоподателя от полицията;

5.  Приема,

(а) че държавата ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват във валутата на страната ответник по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 10 000 евро (десет хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят във връзка с неимуществени вреди;

(ii) 449.94 евро (четири стотин четиридесет и девет евро и деветдесет и четири цента) по отношение на разходите и разноските за вътрешното производство;

(iii) 1 900 евро (хиляда и деветстотин евро) по отношение на разходите и разноските за производството в Страсбург; 1 200 евро (хиляда и двеста евро) от тази сума да се плати директно на жалбоподателя, а оставащите 700 евро (седемстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, на адвокатската кантора, в която неговите процесуални представители, г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, са партньори;

(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

6.  Отхвърля останалата част от искането на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 21 януари 2016 г. в съответствие с Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Вестердик                                                   Ангелика Нусбергер

(Claudia Westerdiek)                                                    (Angelika Nußberger)
            секретар                                                                   председател

Дата на постановяване: 21.1.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-160139