Номер на жалба: 79828/12

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-1) Законосъобразен арест или лишаване от свобода, (Чл. 5-1) Ред, предвиден от закона

По делото Кирил Андреев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нюсбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ханлар Хаджийев (Khanlar Hajiyev),
          Ерик Мьосе (Erik Møse),
          Андре Потоцки (André Potocki),
          Йонко Грозев,
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Клаудия Вестердик, секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 5 януари 2016 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 79828/12) срещу Република България, подадена в Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от гражданин на Република България, г-н Кирил Димитров Андреев („жалбоподателят“), на 5 декември 2012 г.

2.  Жалбоподателят е представляван от г-н С. Арнаудов, адвокат, практикуващ в Пловдив. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Д. Драмова от Министерството на правосъдието.

3.  Конкретно жалбоподателят твърди, че задържането му за срок от четиридесет и три часа в периода между 7 и 9 юни 2012 г. е било незаконно, като той не е имал начин да го оспори.

4.  На 26 май 2014 г. посочените по-горе оплаквания са сведени до знанието на Правителството, като останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно член 54, ал. 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.    ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1980 г. и живее в Плевен.

6.  На 25 април 2012 г. той е арестуван в София и впоследствие му е повдигнато обвинение за незаконно притежание на огнестрелно оръжие и боеприпаси. По време на предварителното производство жалбоподателят остава с мярка за неотклонение „задържане под стража“. Накрая сключва споразумение с прокуратурата като признава, че е извършил престъплението, в което е обвинен, като в резултат на това му е наложена условна присъда от две години лишаване от свобода.

7.  Споразумението с прокуратурата е одобрено по време на заседание на Софийския районен съд на 7 юни 2012 г. Решението на съда е окончателно. В края на заседанието, в 17:16 ч. съдът разпорежда преустановяване на предварителното задържане на жалбоподателя.

8.  След заседанието жалбоподателят е отведен в Софийска следствена служба, където около 19:00 ч. официално е прекратено задържането му под стража. Въпреки това той не е освободен, а отведен в полицейско управление, където остава през нощта и на следващия ден. Сутринта на 9 юни 2012 г. той е прехвърлен в Плевен, където със заповед, издадена в 12:10 ч., отново официално е задържан в полицията. Мярката за неотклонение е взета в контекста на друго наказателно производство срещу жалбоподателя, образувано през април 2012 г. На 10 юни 2012 г. следователят по случая повдига обвинения срещу жалбоподателя във връзка с друг случай на незаконно притежание на огнестрелно оръжие.

9.  В производството пред Съда Правителството представя заповед от 8 юни 2012 г., издадена от следователя по случая в Плевен, която гласи, че жалбоподателят трябва да бъде отведен от полицията при нея, за да му бъдат повдигнати обвинения. Заповедта се позовава конкретно на чл. 71, ал. 1, 2 и 3 от Наказателнопроцесуалния кодекс (вж. параграф 12 по-долу) и за обосноваване на необходимостта от принудително довеждане на жалбоподателя се твърди, че съществува риск той да се укрие. Правителството обяснява, че до получаването на заповедта от полицията в София вече не е било възможно организиране на прехвърлянето на жалбоподателя в Плевен същия ден. Поради тази причина жалбоподателят е бил задържан в полицейското управление през нощта и след това веднага е прехвърлен в Плевен на следващия ден, 9 юни 2012 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А.  Наказателнопроцесуален кодекс

10.  Член 383, ал. 1 от Наказателнопроцесуалния кодекс гласи, че одобреното от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила присъда.

11.  Според член 309, ал. 2 от Кодекса, когато подсъдимият е освободен от наказателна отговорност, осъден е условно, осъден е на наказание, по-леко от лишаване от свобода, той се освобождава „още в съдебната зала“.

12.  Член 71 от Кодекса дава право на разследващите органи и съдилищата да издават заповед за принудително довеждане на обвиняемия, ако явяването му/ѝ е задължително или съответният орган намери, че то е необходимо. Това обаче е допустимо само когато обвиняемият е призован и не се е явил без уважителна причина. Изключение от това правило се допуска, когато обвиняемият се е укрил преди това или няма постоянно местоживеене (чл. 71, ал. 1 и 2). Актът за принудително довеждане се предявява на лицето, което трябва да бъде доведено (чл. 71, ал. 8, предишен член 71, ал. 7). Принудителното довеждане се извършва през деня, освен ако не търпи отлагане (чл. 71, ал. 3).

13.  Свидетел може да бъде доведен принудително пред съда или следствения орган, ако след като е редовно призован, не се е явил/а, без да посочи уважителна причина (чл. 120, ал. 3 от Кодекса).

Б.  Закона за отговорността на държавата и общините за вреди

14.  Член 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди („ЗОДОВ“) гласи, че държавата отговаря за вредите, причинени на частни лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни служители при или по повод изпълнение на служебните им задължения.

15.  Преди декември 2012 г. член 2 от ЗОДОВ — доколкото засяга задържане, разпоредено от следствените органи, прокуратурата или съда — гласи, че държавата носи отговорност в случаи на

„незаконно задържане под стража, включително когато е наложено като превантивна мярка, когато е отменено поради липса на законни основания.“

16.  Приложимата практика на националните съдилища в прилагането на тази разпоредба е обобщена в решенията на Съда по делата Канджов срещу България (№ 68294/01, параграфи 35-39, 6 ноември 2008 г.) и Бочев срещу България (№ 73481/01, параграфи 37-39, 13 ноември 2008 г.).

17.  След измененията, публикувани на 11 декември 2012 г., в сила от 15 декември 2012 г., приложимите алинеи от член 2 от ЗОДОВ гласят:

„Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при:

1.  задържане под стража [...] или домашен арест, когато са били отменени, [...] както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи [...];

2.  нарушаване на права, защитени от чл. 5, ал. 2 – 4 на Конвенцията [...].“

18.  Контекстът на приемането през декември 2012 г. на измененията е описан в решението на Съда по делото Тони Костадинов срещу България (№ 37124/10, § 49, 27 януари 2015 г.).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 5, АЛ. 1 И 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

19.  Като се позовава на член 5, ал. 1 и 3 и член 6 от Конвенцията, оплакването на жалбоподателят е за това, че задържането му в периода между 7 и 9 юни 2012 г. не е имало правно основание съгласно вътрешното законодателство и че не е имал начин да го оспори.

20.  Съдът счита, че жалбата трябва да се разгледа по член 5, ал. 1 и 4 от Конвенцията, който гласи:

„1.  Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

а)  законосъобразно лишаване от свобода по силата на постановена от компетентен съд присъда;

b) законосъобразен арест или лишаване от свобода за неизпълнение на законосъобразно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона;

c)  законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;

d)  лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законосъобразно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел или законосъобразно лишаване от свобода на такова лице, с цел да се осигури неговото явяване пред предвидената в закона институция;

e) законосъобразно лишаване от свобода, с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници;

f)  законосъобразен арест или лишаване от свобода на дадено лице, с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната, или на лице, против което се предприемат действия за неговото експулсиране или екстрадиране.

...

4.  Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да
обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.

A.  Допустимост

1.  Твърдения на страните

а)  Правителството

21.  Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита, тъй като не е предявил иск за щети по членове 1 и 2 от ЗОДОВ.

22.  Правителството се позовава конкретно на измененията на член 2 от ЗОДОВ, въведени през декември 2012 г., като посочва, че регламентирането им е изрично предвидено за създаването на вътрешноправно средство за защита при нарушения на член 5 от Конвенцията съгласно съдебната практика на Съда.

23.  В подкрепа на твърденията си, че посоченото по-горе вътрешноправно средство е ефективно, Правителството представя няколко скорошни решения на националните съдилища.

24.  Първото, Решение на Окръжен съд — Варна (Решение № 317 от 4.03.2014 г. на ОС-Варна по гр. д. № 967/2013 г.), се отнася до задържането от полицията на жалбоподател на 19 и 20 февруари 2012 г. за срок от тридесет и два часа. Окръжният съд се позовава на разпоредбата на член 2, ал. 1 от ЗОДОВ, съгласно формулировката след декември 2012 г., без да дава обяснения защо я счита за приложима за събития, които са се случили преди измененията от декември 2012 г. Националният съд констатира, че въпросното задържане е неправомерно и това води до отговорност на държавата за изплащане на обезщетение. Решението е частично отменено на 3 юли 2014 г. от Варненския апелативен съд (Решение № 101 от 3.07.2014 г. на ВнАС по в. гр. д. № 265/2014 г.), който намалява размера на обезщетението, присъдено на жалбоподателя. Следва да се отбележи, че Апелативният съд се позовава на приложимата част от член 2, ал. 1 от ЗОДОВ, съгласно формулировката преди декември 2012 г. Не е ясно дали решението на Апелативния съд е влязло в сила.

25.  В решение от 5 март 2014 г. (Решение № 101 от 5.03.2014 г. на ОС-Пазарджик по в. гр. д. № 1051/2013 г.) Окръжен съд — Пазарджик, в качеството си на втора инстанция, отменя предишно решение на Районен съд - Пазарджик във връзка с жалба за обезщетение за задържане през 2010 г. и връща делото, като дава инструкции на по-нискоинстанционния съд да разгледа проблема по член 2, ал. 1 от ЗОДОВ и цитира текста на разпоредбата след декември 2012 г. Решението е окончателно, но ходът на делото след връщането му не е ясен.

26.  На последно място, в решение от 13 декември 2013 г., което е потвърдено след обжалване и е станало окончателно (Решение № 1176 от 13.12.2013 г. на РС‑Велико Търново по гр. д. № 1838/2013 г.), Районен съд - Велико Търново намира текста на разпоредбата на член 2, ал. 1 от ЗОДОВ съгласно формулировката ѝ след декември 2012 г., за неприложим по отношение на обстоятелства от 2010 г. Съдът изтъква, че ЗОДОВ не предвижда изрично прилагането на новата разпоредба със задна дата. Освен това съдът отбелязва, че дори да се приеме, че преди декември 2012 г. член 5, ал. 5 от Конвенцията — считан за пряко приложим в българското законодателство — поражда право на обезщетение за лица, чиито права по останалите алинеи на член 5 са нарушени, през този период от време това право е било „неприложимо“ и „незащитимо“ пред съдилищата.

27.  Правителството твърди, че цитираните по-горе решения са показателни за „постоянната и последователна“ практика на националните съдилища във връзка с прилагането на член 2, ал. 1 от ЗОДОВ.

28.  В заключение Правителството заявява, че дори във формулировката от преди измененията от 2012 г. ЗОДОВ позволява на лица в ситуацията на жалбоподателя да претендират успешно обезщетения за неправомерно задържане.

(б)   Жалбоподателят

29.  Жалбоподателят признава, че член 2, ал. 1 от ЗОДОВ, след измененията от декември 2012 г., може да представлява ефективно правно средство за защита в случаите на твърдени нарушения на член 5, ал. 1–4 от Конвенцията. Въпреки това той заявява, че това правно средство за защита не е приложимо по отношение на конкретните обстоятелства в неговия случая, тъй като е формулирано след прекратяване на твърдяното от него неправомерно задържане, а няма разпоредба за прилагането му със задна дата.

30.  Жалбоподателят твърди също така, че няма практика на националните съдилища да присъждат обезщетения при обстоятелства като тези по неговия случая въз основа на член 2, ал. 1 от ЗОДОВ преди изменението от декември 2012 г.

2.  Преценката на Съда

(а) Изчерпване на вътрешноправните средства за защита

31.  Съдът отново подчертава, че правилото, което налага изчерпване на вътрешноправните средства за защита по член 35, ал. 1 от Конвенцията, задължава жалбоподателите да използват правни средства за защита, които обикновено са на разположение и достатъчни в националната правна система, за да позволят получаване на обезщетение за твърдените нарушения. Наличието на правните средства за защита трябва да бъде достатъчно сигурно както на практика, така и на теория. Трябва да се прибягва до правни средства за защита, които са целесъобразни и ефективни (вж., наред с много други решения, Salman v. Turkey [ГО], № 21986/93, § 81, ЕСПЧ 2000‑VII). В рамките на задълженията на Правителството, което твърди неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, е да убеди Съда, че средството, на което се позовава, е ефективно и налично както на теория, така и на практика към съответния момент, с други думи че е достъпно, може да предостави обезщетение на жалбоподателя, както и че предлага разумни изгледи за успех (вж. Selmouni v. France [ГО], № 25803/94, § 76, ЕСПЧ 1999‑V).

32.  Според съдебната практика на Съда наличието на ефективни вътрешноправни средства за защита обикновено се разглежда към датата, на която се подава жалбата. Това правило подлежи на изключения, когато обстоятелствата налагат това (вж. Demopoulos and Others v. Turkey (РД) [ГО], № 46113/99, 3843/02, 13751/02, 13466/03, 10200/04, 14163/04, 19993/04 и 21819/04, § 87, ЕСПЧ 2010). Съдът е разглеждал подобни изключения като обосновани в редица дела (например Brusco v. Italy (РД), № 69789/01, ЕСПЧ 2001-IX; Балъкчиев и други срещу България (РД), № 65187/10, 18 юни 2013 г.; Łatak v. Poland (РД), № 52070/08, 12 октомври 2010 г.). Като потвърждава субсидиарната роля на системата на Конвенцията в тези дела Съдът взема предвид повторяемостта на твърдените нарушения, наличието на системни проблеми на национално равнище и въвеждането от страна на Правителството на правни средства за защита, насочени към решаване на проблема.

33.  Настоящата жалба е подадена до Съда на 5 декември 2012 г., малко преди приемането на измененията на ЗОДОВ, които въвеждат вътрешноправно средство за защита с цел предоставяне на обезщетение за твърдени нарушения на член 5, ал. 1–4 от Конвенцията (вж. параграфи 1 и 17-18 по-горе). Правителството не е показало, че ЗОДОВ, в сила по време на подаването на жалбата, и конкретно член 2 от него, който, наред с другото, засяга задържането, разпоредено от следствените органи или прокуратурата, предлага на жалбоподателя основателни възможности за получаване на обезщетение за твърдяното неправомерно задържане в периода между 7 и 9 юни 2012 г.

34.  По отношение на правното средство за защита, въведено през декември 2012 г., няколко дни след подаване на настоящата жалба пред Съда (вж. параграф 17 по-горе), Съдът изтъква, че по делото Тони Костадинов (цитирано по-горе, §§ 68‑71) той не е бил убеден в ефективността му по отношение на обстоятелствата на жалбоподателя. Конкретно Съдът отбелязва, че Правителството не е представило нито едно решение на националните съдилища, което да показва, че правното средство може да се прилага за събития, които са възникнали преди въвеждането му през декември 2012 г.

35.  За разлика от това, в настоящото дело Правителството представя няколко решения на национални съдилища (вж. параграфи 24-28 по-горе) във връзка с прилагането на новото правно средство за защита.

36.  Въпреки това Съдът отбелязва, че в едно от тях, а именно решението на Районен съд — Велико Търново от 13 декември 2013 г. (вж. параграф 26 по-горе) ясно се заявява, че правното средство за защита, въведено през декември 2012 г. с измененията в член 2, ал. 1 от ЗОДОВ, не се прилага ретроактивно, както и че преди тази дата претенции за обезщетения във връзка с твърдени нарушения на член 5 от Конвенцията са били „незащитими“ пред съдилищата.

37.  По отношение на останалите решения, Съдът отбелязва, че те не уреждат окончателно въпросите, поставени в тях. Още повече, в делото, разглеждано от Окръжен съд — Варна и Варненски апелативен съд (решения от 4 март и 3 юли 2014 г., вж. параграф 24 по-горе), двете съдилища споделят различни гледни точки относно приложимата разпоредба, като единият съд се позовава на текста на член 2, ал. 1 от ЗОДОВ след декември 2012 г., а другият — на текста, който е в сила преди тази дата.

38.  Съдът взема предвид и факта, съгласно Районен съд — Велико Търново (вж. параграф 26 по-горе) и на който се позовава жалбоподателят (вж. параграф 29 по-горе), че ЗОДОВ не разпорежда изрично прилагането на въпросното правно средство за защита със задна дата (вж. Тони Костадинов, цитирано по-горе, § 70).

39.  Предвид горното и като изтъква отново, че е задължение на Правителството да убеди Съда, че разглежданото правно средство за защита би могло да бъде ефективно на практика по делото на жалбоподателя, и по-конкретно, че би могло да се прилага за събития, които са възникнали преди въвеждането на правното средство в националното законодателство, Съдът счита, че това не е демонстрирано. Съответно Съдът не намира за основателно да прави изключение от посоченото по-горе правило наличието на ефективни вътрешноправни средства за защита да се разглежда към датата, на която е подадена жалбата.

40.  Вследствие на това Съдът отхвърля възраженията на Правителството относно неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

41.  Както и в делото Тони Костадинов (цитирано по-горе, § 72), Съдът изтъква, че горните заключения са ограничени до обстоятелствата по настоящото дело и не следва да се разглеждат като предопределящи резултата от жалби, които Съдът може да разглежда в бъдеще. Развитието на съдебната практика на националните съдилища остава важен фактор в оценяването на допустимостта на жалбите по член 5 от разглеждания в настоящото дело вид.

(б)   Заключение относно допустимостта

42.  В заключение Съдът отбелязва, че оплакванията не са явно необосновани по смисъла на чл. 35, ал. 3 (а) от Конвенцията, нито недопустими на каквото и да било друго основание. Следователно те трябва да бъдат обявени за допустими.

Б.  Основателност

1.  Твърдения на страните

а)  Правителството

43.  Правителството твърди, че задържането на жалбоподателя попада в обхвата на точка (c) от член 5 § 1 от Конвенцията. Правителството заявява също така, че задържането е законосъобразно.

44.  По отношение на първоначалното задържане на жалбоподателя след заседанието от 7 юни 2012 г. — а именно до 19:00 ч. в деня, в който разпореденото преди задържане под стража е официално прекратено — Правителството счита, че периодът от време е бил необходим за оформяне на съответните административни документи, по-конкретно изчакване на получаването по факс на решението, взето по време на съдебното заседание. Като разграничава настоящото дело от делата Петьо Петков срещу България (№ 32130/03, 7 януари 2010 г.) и Божинов срещу България (№. 47799/99, 28 октомври 2004 г.), Правителството твърди, че закъснението от по-малко от два часа (от 17:16 ч. до 19:00 ч.) преди преустановяване на задържането под стража, не е прекомерно.

45.  По отношение на периода от време след това, а именно от 19:00 ч. на 7 юни до 12:10 ч. на 9 юни 2012 г., Правителството счита, че жалбоподателят е бил законосъобразно задържан по силата на заповедта, описана в параграф 9 по-горе, с която се изисква явяването му пред разследващ полицай в Плевен. Според Правителството тази заповед е обоснована от риска обвиняемият да се укрие. Тя е издадена съгласно закона, конкретно съгласно чл. 71 и чл. 120, ал. 3 от Наказателнопроцесуалния кодекс. Освен това от значение е, че след прехвърлянето му в Плевен, на жалбоподателя е било повдигнато обвинение в престъпление, което означава, че целта на задържането му през въпросния период от време е била да улесни прилагането на правосъдие.

46.  По отношение на оплакването на жалбоподателя, че не е имал възможност да оспори законността на задържането си, Правителството изтъква, че разглежданият период е твърде кратък, за да позволи разглеждането на молба за освобождаване.

(б)   Жалбоподателят

47.  Жалбоподателят твърди, че е трябвало да бъде освободен „още в съдебната зала“ съгласно разпоредбите на чл. 309, ал. 2 от Наказателнопроцесуалния кодекс, а именно в 17:16 ч. на 7 юни 2012 г., непосредствено след края на съдебното заседание на същия ден. Така той счита, че задържането му до 19:00 ч. на 7 юни 2012 г. е било неправомерно.

48.  Жалбоподателят заявява, че властите отново са действали в нарушение на закона по отношение на последвалия период на задържане. Той счита, че разпоредбите на чл. 71 от Наказателнопроцесуалния кодекс не са спазени и че не е имало законни основания, които да дават право на полицията да го отведе при следователя. В тази връзка жалбоподателят отбелязва, че чл. 71 от Кодекса е приложим по отношение на „обвиняеми“ по наказателни дела, като се има предвид, че в действителност той е категоризиран като такъв едва след отвеждането му в Плевен. Останалите разпоредби от член 71 от Наказателнопроцесуалния кодекс също не са спазени. Конкретно трябва да е налице разпореждане жалбоподателят да бъде призован да се яви пред компетентния орган и то да не бъде спазено, което в случая не е така; той не се е укрил и е имал адресна регистрация в Плевен.

49.  На последно място жалбоподателят отново потвърждава оплакването си, че не е имал възможност да оспори законността на задържането си.

2.  Преценката на Съда

(а)   Чл. 5 § 1 от Конвенцията

50.  Първото изискване на член 5, ал. 1 е, че всяко задържане трябва да бъде „по реда, предвиден от закона“. Така Конвенцията препраща към националното законодателство и установява задължението за спазване на материалните и процесуалните му норми (вж. Mooren v. Germany [ГО], № 11364/03, § 72, 9 юли 2009 г.; Del Río Prada v. Spain [ГО], № 42750/09, § 125, ЕСПЧ 2013 г.). Макар че обикновено преди всичко националните органи имат задължението да тълкуват и да прилагат националното законодателство, Съдът също има право да разгледа дали са спазени съответните изисквания, конкретно по дела, в които неспазването на националното законодателство може да доведе до нарушение на Конвенцията (вж. Creangă v. Romania [ГО], № 29226/03, § 101, 23 февруари 2012 г.).

51.  Точки (а) до (f) от член 5, ал. 1 съдържат изчерпателен списък с от допустими основания за лишаване от свобода на лица. Лишаването от свобода не е законно, освен ако не е в изпълнение на някоя от целите, изброени в тези параграфи.

52.  Съгласно точка (c) от член 5, ал. 1, лице може да бъде задържано — само в контекста на наказателно производство — за да се осигури явяването му пред компетентния съгласно закона орган по подозрение за извършено престъпление (вж. Jėčius v. Lithuania, № 34578/97, § 50, ЕСПЧ 2000‑IX).

53.  По отношение на точка (b), тя позволява, наред с другото, задържането да „осигури изпълнението“ на задължение, предписано от закона. Следователно трябва да е налице неизпълнено задължение от страна на въпросното лице, а арестът и задържането да имат за цел осигуряване на изпълнението му (вж. Василева срещу Дания, № 52792/99,  § 36, 25 септември 2003 г.).

54.  В настоящото дело страните, което е най-важно, не постигат съгласие по въпроса дали въпросното задържане на жалбоподателя е в съответствие с „реда, предвиден от закона“ съгласно изискванията на член 5 § 1 от Конвенцията.

55.  В отговор на този въпрос Съдът на първо място ще разгледа задържането на жалбоподателя в периода между 17:16 ч. и 19:00 ч. на 7 юни 2012 г. В тази връзка Съдът отбелязва, че, както изтъква жалбоподателят (вж. параграф 47 по-горе), чл. 309, ал. 2 от Наказателнопроцесуалния кодекс — приложим в неговия случай по силата на член 383, ал. 1 от Кодекса — в действителност изисква, след произнасянето на условна присъда, жалбоподателят да бъде освободен „още в съдебната зала“ (вж. параграфи 10-11 по-горе). Въпреки този текст Съдът приема, че не е имало възможност жалбоподателят да бъде освободен веднага след края на съдебното заседание, а именно в 17:16 ч., като освобождаването му изисква спазването на административни формалности (вж. Петьо Петков, цитирано по-горе, § 74). Съдът счита, че период от време, по-кратък от два часа, би могъл основателно да е необходим за изпълнение на формалностите в случая. Следователно задържането на жалбоподателя между 17:16 ч. и 19:00 ч. на 7 юни 2012 г. не представлява нарушение на националното законодателство.

56.  Второ, Съдът разглежда задържането на жалбоподателя във въпросния първоначален период от време като попадащ в обхвата на точка (c) от член 5, ал. 1, предвид това, че то е продължение на задържането под стража, разпоредено преди това в контекста на наказателното производство, което завършва със сключване на споразумение, одобрено на 7 юни 2012 г. (вж. параграфи 6-7 по-горе).

57.  Следователно задържането на жалбоподателя в периода между 17:16 ч. и 19:00 ч. на 7 юни 2012 г. не представлява нарушение на член 5, ал. 1 от Конвенцията.

58.  Следващият период на задържане, а именно между 19:00 ч. на 7 юни и 12:10 ч. на 9 юни 2012 г. е въз основа на заповед на  разследващ полицай (вж. параграф 9 по-горе), която разпорежда полицията да доведе жалбоподателя за явяване пред нея. Въпреки това Съдът отбелязва, че до 8 юни 2012 г. заповедта не е издадена, като взема предвид, че периодът на въпросното задържане започва вечерта на предишния ден, 7 юни 2012 г. Следователно задържането на жалбоподателя няма правно основание за периода преди издаването на заповедта.

59.  Освен това чл. 71 от Наказателнопроцесуалния кодекс, на който се позовава следователя в заповедта от 8 юни 2012 г., не е приложим по случая на жалбоподателя. Той позволява използването на принудителни мерки срещу „обвиняемия“ по наказателно производство (вж. параграф 12 по-горе); жалбоподателят обаче не е категоризиран като такъв по време на издаването на заповедта, която служи за основание за задържането му — обвинение му е повдигнато едва по време на наказателното производство срещу него на 10 юни 2012 г. (вж. параграф 8 по-горе), когато вече попада в тази категория. Освен това не е доказано, че жалбоподателят е призован да се яви пред следовател в Плевен, като не е изпълнил призовката, нито че се е укрил или не е имал постоянен адрес, следователно се оказва, че останалите предпоставки за прилагане на чл. 71 от Наказателнопроцесуалния кодекс (вж. параграф 12 по-горе) също не са били изпълнени.

60.  При обосновката на задържането на жалбоподателя по време на въпросния период от време Правителството се позовава при условията на евентуалност на чл. 120, ал. 3 от Наказателнопроцесуалния кодекс, който засяга мерки, които включват използването на принуда срещу свидетел по наказателно производство (вж. параграф 45 по-горе). Въпреки това тази разпоредба не е взета под внимание от властите на национално равнище. Освен това, дори да се допусне, че жалбоподателят е считан за свидетел по въпросното производство преди да са му повдигнати обвинения на 10 юни 2012 г., използването срещу него на мерки, които включват принуда, отново следва да бъде оправдано с неявяване без посочване на уважителна причина след като е бил редовно призован да се яви пред компетентния орган (вж. параграф 13 по-горе). Както вече беше отбелязано, в случая няма доказателство това да е така.

61.  Предвид изложеното по-горе, Съдът не счита, че лишаването от свобода на жалбоподателя от 19:00 ч. на 7 юни до 12:10 ч. на 9 юни 2012 г. е предприето съгласно правилата на националното законодателство, които допускат лице да бъде задържано с цел принудителното му явяване пред следствен орган. Правителството не представя никакви основания за задържането на жалбоподателя по време на въпросния период. Следователно лишаването от свобода на жалбоподателя не отговаря на „реда, предвиден от закона“. Това е достатъчно за Съда да стигне до заключението, че не са спазени изискванията на член 5, ал. 1 от Конвенцията.

62.  Следователно не е необходимо Съдът да преценява дали задържането попада в обхвата на някоя от точките на ал. 1 от член 5, конкретно точки (b) и (c) (вж. параграфи 52-53 по-горе).

63.  Предвид изложеното дотук, Съдът стига до заключението, че е налице нарушение на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията.

(б)   Чл. 5, ал. 4 от Конвенцията

64.  Жалбоподателят твърди също, че не е разполагал със средства за оспорване на законността на задържането му под стража (вж. параграф 19 по-горе).

65.  Независимо от това Съдът отбелязва, че въпросното задържане е имало за цел отвеждането на жалбоподателя пред следовател – процедура, която по принцип е насочена към транспортиране на съответното лице до органа, който изисква явяването му, и поради това не предполага отделна процедура за освобождаване.

66.  Следователно Съдът не счита за необходимо да разглежда по същество жалбата на жалбоподателя по член 5, ал. 4.

II.  ОПЛАКВАНЕ, ПОДАДЕНО СЛЕД СВЕЖДАНЕ НА ЖАЛБАТА ДО ЗНАНИЕТО НА ПРАВИТЕЛСТВОТО

67.  В отговор на становището на Правителството след получаване на известие за жалбата, жалбоподателят отправя оплакване по член 5, ал. 5 от Конвенцията, като твърди, че не е бил в състояние да претендира обезщетение за другите твърдени нарушения на член 5.

68.  Според Съда това оплакване е ново, а не продължение на първоначалните оплаквания на жалбоподателя пред Съда, подадени с жалбата на 5 декември 2012 г. Следователно Съдът счита, че не е целесъобразно да разглежда този въпрос отделно на този етап (вж., наред с редица други, Melnik v. Ukraine, №. 72286/01, §§ 61‑63, 28 март 2006 г., както и Шести май Инженеринг ООД и други срещу България, № 17854/04, §§ 93-94, 20 септември 2011 г.).

III.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

69.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

"Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."

А. Неимуществени вреди

70.  Жалбоподателят претендира 10 000 евро обезщетение за неимуществени вреди, като изтъква, че е претърпял страдание и неудобство и се е чувствал безпомощен пред твърдените нарушения на правата му.

71.  Правителството оспорва претенцията и я счита за прекомерно завишена.

72.  Според Съда жалбоподателят е претърпял неимуществени вреди в резултат на нарушаване на правото му на свобода, гарантирано от член 5, ал. 1 от Конвенцията. Независимо от това обаче Съдът изразява съгласието си с Правителството, че претенцията в тази връзка е прекомерно завишена. Като отсъжда по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателя 3 500 евро по тази точка.

Б. Разходи и разноски

73.  Жалбоподателят претендира също така сумата от 2 375,71 български лева (лв.) във връзка с разходи и разноски на национално равнище в контекста на наказателното производство, водено срещу него.

74.  Жалбоподателят претендира още 1 170,31 лв. във връзка с делото му пред Съда. От тях 1 000 лв. са платени на адвоката му г-н Арнаудов, а остатъкът е за покриване на други разноски и такси. Във връзка с производството пред Съда, жалбоподателят претендира и сумата от 24,80 лв. за пощенски разходи. В подкрепа на претенциите си, изложени по-горе, жалбоподателят представя договор за процесуално представителство, съгласно който той се задължава да изплати на г-н Арнаудов сумата от 1 000 лв. (525 евро), както и фактура, според която е платил 12.40 лв. (6 евро) за пощенски разходи.

75.  Правителството заявява, че разходите и разноските, направени по време на националното производство, не са свързани с твърдените нарушения на Конвенцията в този случай и че претендираната сума за законно представителство пред Съда е прекомерно завишена.

76.  Според съдебната практика на Съда жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер.

77.  В настоящото дело, като взема предвид посочените по-горе критерии, Съдът отхвърля претенцията за разходи и разноски, направени по време на националното производство (вж. параграф 73 по-горе), като не намира връзка между тях и нарушаването на правото на свобода на жалбоподателя според изложеното по-горе.

78.  По отношение на разходите и разноските за производството пред Съда, Съдът ги намира за необходими и присъжда сума до установеното, а именно 531 евро (вж. параграф 74 по-горе, в края).

В.   Лихва за забава

79.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с лихвения процент по заеми на Европейската централна банка, към който да се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията;

3.  Приема, че не е необходимо да разглежда оплакването на жалбоподателя по чл. 5, ал. 4 от Конвенцията;

4.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на плащането:

(i) 3 500 евро (три хиляди и петстотин евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени, по отношение на неимуществени вреди;

(ii) 531 евро (петстотин тридесет и едно евро), плюс всички данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на разходи и разноски;

(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля искането на жалбоподателя за справедливо обезщетение в останалата му част.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 28 януари 2016 г. в съответствие с Правило 77, ал. 2 и ал. 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Вестердик                                                       Ангелика Нюсбергер
            секретар                                                                      председател

Дата на постановяване: 28.1.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-160095