Номер на жалба: 9590/07

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалба № 9590/07
Стоян Димитров СТЕФАНОВ
срещу България

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 29 март 2016 г. в състав, състоящ се от следните лица:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ганна Юдкивска (Ganna Yudkivska),
          Ханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
          Ерик Мьозе (Erik Møse),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits), съдии,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

Като взе предвид горната жалба, подадена на 19 декември 2006 г.,

Като взе предвид становището, представено от Правителството -ответник и становището, представено в отговор от жалбоподателя,

След проведено заседание, постанови както следва:

ФАКТИТЕ

1.  Жалбоподателят, г-н Стоян Димитров Стефанов, е български гражданин, роден през 1950 г. и живущ в София. Той е представляван пред Съда от г-жа И. Иванова, адвокат, практикуващ в София.

2.  Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.

Обстоятелства по делото

3.  Възходящ на жалбоподателя, на когото той е единствен наследник, притежавал земя в гр. Кюстендил, която след 1944 г. е отчуждена. След приемане в България, през 1997 г. на законодателство, отменящо последиците от национализацията жалбоподателят инициира реституционна процедура.

4.  С решение от 5 август 1998 г., областният управител на Софийска област („областният управител на София”) постановява, че собствеността върху земята не може да бъде върната реално и вместо това присъжда на жалбоподателя обезщетение. Областният управител на София установява, че земята е използвана за строителство на сгради и улици, че строителните дейности са завършени и че земята, която остава незаета, не е достатъчно голяма, за да бъде регистрирана като отделен парцел. Тази констатация е направена на базата на документи, предоставени от Община Кюстендил, както и на писмо от 30 юни 1998 г., в което изрично се посочва, че незаетата земя не е достатъчно голяма за обособяване в отделен парцел.

5.  Според жалбоподателя, тъй като не е имал основание да оспори  истинността на предоставените документи от общината той не изисква да се упражни съдебен контрол върху решението на областния управител на София, в резултат на което то става окончателно. През юни 1999 г. жалбоподателят получава присъденото му обезщетение под формата на компенсаторни записи.

6.  Впоследствие жалбоподателят се осведомява, че приблизително по същото времето, по което той търси правата си за възстановяване на собствеността, общината започва процедура, целяща отделяне на тази част от земята, претендирана от него, която не е използвана за построяване на сгради и други постройки, и превръщането й в самостоятелен парцел. Създаването на нов парцел с площ от 2 600 кв. м. е одобрено от кмета на Кюстендил с решение от 5 февруари 1999 г. След това парцелът е продаден на трето лице и са започнати строителните дейности.

7.  През 2002 г. жалбоподателят предявява иск за претърпени вреди срещу Община Кюстендил, твърдейки, че общината не е предоставила на областния управител на София точна информация относно статута на претендираната от него земя. Той счита , че това му е причинило вреди, поради факта, че ако въз основа на правилната информация земята му е била частично реално върната, той щял да получи повече от това, което всъщност е получил след продажбата на компенсаторните записи. Жалбоподателят оценява понесените от него загуби на 30 329 български лева.

8.  Софийски градски съд изготвя експертен доклад, който потвърждава, че в документите, предоставени от Община Кюстендил на реституционната процедура, не е отразен точно действителният статут на земята. В действителност, земята, която по това време е била незаета от строителни дейности, е била достатъчна, за да образува самостоятелен парцел, съгласно нормативните изисквания. Софийски градски съд приема констатациите в доклада.

9.  С решение от 30 март 2005 г. съдът отхвърля иска на жалбоподателя. Той отбелязва, че е трябвало да се установят редица обстоятелства, за да може искът за вреди да бъде приет за основателен; въпреки това, не е доказано, че земята, претендирана от жалбоподателя, е била отчуждена на някое от основанията, пораждащи право на възстановяване на собствеността, че жалбоподателят фактически е търсил реално връщане на собствеността върху земята, и, накрая, че областният управител на София е отказал такова (и ако го е направил, на какво правно основание). Следователно не е доказано, че съществува причинно-следствена връзка между твърдените вреди и действията на ответника.

10.  При обжалването на 5 април 2006 г. горецитираното решение е потвърдено от Софийски апелативен съд. Той също така посочва, че за да докаже иска си, жалбоподателят е трябвало да установи причинно-следствена връзка между твърдените вреди и действията на ответника, включваща няколко елемента, и че невъзможността да се установи дори само един от тези елементи води до отхвърляне на иска. Подобно на първоинстанционния съд, Апелативният съд посочва, че в причинно-следствената връзка липсват няколко елементa. Той приема, че не е ясно на какви доказателства се е позовавал областният управител на София при предоставянето на обезщетение в реституционната процедура. Освен това, той приема, че жалбоподателят не е искал реално връщане на собствеността, и че не е доказано, че той има право на реално връщане на собствеността, тъй като не е установено, че документите, предоставени от Община Кюстендил, са били единственото основание да се приеме, че е невъзможно да се възстанови собствеността.

11.  При по-нататъшното обжалване, от страна на жалбоподателя, решението на Апелативния съд е потвърдено от Върховния касационен съд с окончателно решение от 29 юни 2007 г. Основният аргумент на Върховния съд е, че жалбоподателят е пропуснал да иска упражняването на съдебен контрол върху решението на областния управител на София от 5 август 1998 г., за да се опита да докаже, че е възможно частично реално връщане на собствеността върху земята. Следователно, всички вреди, които жалбоподателят е понесъл, не са в резултат от действията на Община Кюстендил, а по-скоро произтичат от собственото си бездействие.

12.  В отделно производство през 2001 г. жалбоподателят предявява иск срещу областните управители на областите София и Кюстендил.  Искът е отхвърлен с окончателно решение на Върховния касационен съд от 4 февруари 2005 г. На 20 юни 2006 г. Върховният съд също така отхвърля искане на жалбоподателя за възобновяване на производството.

ОПЛАКВАНИЯ

13.  Във връзка с фактите, описани в параграфи 3 – 12 по-горе, жалбоподателят се оплаква на основание чл. 6, § 1 от Конвенцията, че не е получил справедлив съдебен процес. Той твърди, че националните съдилища не са успели да дадат адекватен отговор на неговия аргумент, че Община Кюстендил е предоставила на областния управител неточна информация, и оспорва най-общо изхода на производството и заключенията, направени от съответните съдилища. Той също така се оплаква от факта, че на три съдебни инстанции неговият иск се отхвърля на твърдени различни основания .

14.  Жалбоподателят се оплаква също от (i) несправедливото производство по делото, описано в параграф 12 по-горе и (ii) отказа на Върховния касационен съд да разпореди възобновяване на производството.

ПРАВОТО

15.  Жалбоподателят се оплаква, на първо място, по силата на чл. 6 § 1 от Конвенцията, от несправедлив съдебен процес, в рамките на който  той търси обезщетение от Община Кюстендил във връзка с реституционната процедура

16. Чл. 6 § 1, доколкото е приложим, гласи:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на справедливо... гледане на неговото дело... от ... съд...”

17.  Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал наличните вътрешноправни средства за защита, предвид факта, че той не е обжалвал решението на областния управител от 5 август 1998 г. и, в допълнение, не е поискал възобновяване на административното производство, след като е узнал, че документите, представени от общината, съдържат невярна информация. Правителството твърди още, че националните съдилища правило са отхвърлили иска на жалбоподателя срещу общината за понесени вреди, тъй като действително не е налице причинно-следствената връзка между нейните действията и вредите, които той твърди, че е понесъл.

18. Жалбоподателят не е съгласен и поддържа своите оплаквания.

19.  Съдът отбелязва, че жалбоподателят не се оплаква директно от изхода на реституционната процедура и от отказа на областния управител да разпореди частично реално връщане на собствеността върху земята, въз основа на информацията от общината и евентуално по чл. 1 от Протокол № 1, а оплакванията му се отнасят до чл. 6 § 1 от Конвенцията относно справедливостта и изхода от производството, по иска за претърпени вреди (вж. параграф 13 по-горе). Съдът счита, че аргументът на Правителството, че жалбоподателят не е изчерпал наличните вътрешноправни средства за защита (вж. параграф 17 по-горе) би бил относим единствено във връзка с оплакване по чл. 1 от Протокол № 1. Този аргумент е неприложим към оплакването по чл. 6 § 1, и следователно Съдът няма да го разгледа. Във всеки случай, поради причините, посочени по-долу, Съдът счита, че оплакването е недопустимо и на други основания.

20.  Жалбоподателят се оплаква, на първо място, от твърдяното  непроизнасяне на националните съдилища по иска относно обстоятелството, че Община Кюстендил е представила невярна информация на областния управител (вж. параграф 13 по-горе). Съдът отбелязва, че тази информация наистина изглежда е била неточна, а това е и заключението на вещите лица, назначени от Софийски градски съд (вж. параграф 8 по-горе). Освен това, въпросният аргумент би могъл да бъде от значение по отношение на разглеждането на твърдението на жалбоподателя, че общината е подвела областния управител чрез предоставяне на невярна информация, като по този начин в крайна сметка е причинила нанасяне на вреди на жалбоподателя (вж. параграф 7 по-горе).

21.  Съдът в редица случаи приема, че чл. 6 от Конвенцията задължава националните съдилища да мотивират своите решения (вж., например, Hiro Balani v. Spain, 9 декември 1994 г., § 27, Серия A № 303‑B; García Ruiz v. Spain [GC], № 30544/96, § 28, ЕСПЧ 1999‑I; и Идакиев срещу България, № 33681/05, § 48, 21 юни 2011 г.). Въпреки това, Съдът не счита, че пропуска на националните съдилища изрично да обсъдят довода на жалбоподателя по разглежданото дело, що се отнася до неточните документи, предоставени от общината, нарушава това правило. В действителност, националните съдилища приемат констатациите на вещите лица, че тези документи не отразяват правилно статута на земята. Въпреки това, този факт сам по себе си не е достатъчен, за да бъде прието оплакването на жалбоподателя, поради това, че редица други фактори са от значение, за да може да бъде доказано, че действията на ответника са причинили вреди на жалбоподателя (вж. параграфи 9 и 10 по-горе), включително и фактът, че жалбоподателят не е изискал упражняването на съдебен контрол върху решението на областния управител от 5 август 1998 г., както отбелязва Върховният касационен съд (вж. параграф 11 по-горе).

22.  Що се отнася до останалите аргументи, на които се позовават националните съдилища, които също са оспорени от жалбоподателя (вж. параграф 13 по-горе), Съдът отбелязва, че не е призван да разглежда фактически или правни грешки, евентуално допуснати от националните съдилища, тъй като той не е четвърта инстанция (вж., например, García Ruiz, цитирано по-горе, § 28, и Khodorkovskiy and Lebedev v. Russia, № 11082/06 и 13772/05, §§ 803-4, 25 юли 2013 г.). Задачата на Съда се ограничава до това да гарантира, че решенията на тези съдилища не са произволни или по някакъв друг начин явно неоснователни (вж., например, Patsuria v. Georgia, № 30779/04, § 86, 6 ноември 2007 г.). В настоящото дело, въпреки че някои от аргументите, на които се позовават националните съдилища, като например твърдението на Софийски градски съд, че не е установено, че областният управител е отказал реално връщане на собствеността (вж. параграф 9 по-горе), могат да бъдат поставени под въпрос, това не променя факта, че изложените мотиви, цялостно взети, не са до такава степен произволни или неоснователни, за да се счита производството като цяло несправедливо по смисъла на чл. 6.

23.  На последно място, по отношение на същото производство, жалбоподателят също така се оплаква, че различните съдебни  инстанции предоставят различни основания за отхвърляне на неговия иск. Въпреки това, имайки предвид, че случаят се отнася до едно производство, в хода на което съдилищата просто извеждат различни изводи, въз основа на установените факти, това не повдига въпрос пред Съда, засягащ правната сигурност или какъвто и да било друг аспект, свързан с правото на справедлив процес, гарантирано по силата на чл. 6 от Конвенцията.

24.  От това следва, че тази част от жалбата е явно необоснована и следва да бъде отхвърлена, в съответствие с чл. 35 §§ 3 (a) и чл. 4 от Конвенцията.

25.  Що се отнася до останалите оплаквания, описани в параграф 14 по-горе, в светлината на всички материали, с които разполага, и доколкото разглежданите въпроси са от неговата компетентност, Съдът констатира, че те не доказват наличие на нарушение на правата и свободите, изложени в Конвенцията или в Протоколите към нея. От това следва, че тази част от жалбата също така е явно необоснована.

По тези съображения Съдът единодушно,

Обявява жалбата за недопустима.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 28 април 2016 г.

Клаудия Вестердик                                                        Ангелика Нусбергер
секретар на отделението                                                       председател

Дата на постановяване: 29.3.2016 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-162696