СЪДЪТ (ПЛЕНАРЕН СЪСТАВ)

ПО ДЕЛОТО ABDULAZIZ, CABALES & BALKANDALI срещу ОБЕДИНЕНОТО КРАЛСТВО

 

(Жалба № 9214/80; 9473/81; 9474/81)

 

РЕШЕНИЕ

 

СТРАСБУРГ

 

28 май 1985 г.

 

По делото Abdulaziz, Cabales и Balkandali*

Европейският съд по правата на човека, в пленарна сесия в изпълнение на член 50 от Правилника на Съда и в състав от следните съдии:

          Г-н Г. Виарда (G. Wiarda), председател,

          Г-н Р. Рисдал (R. Ryssdal,)

          Г-н Дж. Кремона (J. Cremona),

          Г-н Тор Вилхялмсон (Thór Vilhjálmsson),

          Г-н В. Гансхоф ван дер Меерш (W. Ganshof van der Meersch),

          Г-н Д. Евригенис (D. Evrigenis),

          Г-н Ф. Гьолчуклу (F. Gölcüklü),

          Г-н Ф. Матшер (F. Matscher),

          Г-н Л.-Е. Петити (L.-E. Pettiti),

          Г-н Б. Уолш (B. Walsh),

          Сър Винсънт Еванс (Vincent Evans),

          Г-н К.Русо (C. Russo),

          Г-н Р. Бернхардт (R. Bernhardt),

          Г-н Дж. Герсинг (J. Gersing),

както и  г-н М.-А. Айсен (M.-A. Eissen), секретар, и г-н Х. Петцолд (H. Petzold), заместник-секретар,

След закрито заседание, проведено на 27 и 28 септември и на 24 ноември 1984 г. и на 23 и 24 април 1985 г.,

Постановява следното решение, прието на последната от гореспоменатите дати:

ПРОЦЕДУРА

1.  Настоящото дело е препратено към Съда от Европейската комисия по правата на човека ("Комисията") на 14 октомври 1983 г., в рамките на тримесечния срок, предвиден в член 32, параграф 1 и член 47 (чл. 32-1, Чл. 47) от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи ("Конвенцията"). Делото е образувано по три жалби (с номера 9214/80, 9473/81 и 9474/81) срещу Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия, подадена в Комисията по силата на член 25 (Член 25) от г-жа Nargis Abdulaziz, г-жа Arcely Cabales и г-жа Sohair Balkandali. Когато подава жалбата си, г-жа Abdulaziz е или без гражданство, или е гражданин на Малави, г-жа Cabales е гражданин на Филипините, а г-жа Balkandali е гражданин на Обединеното кралство и неговите колонии.

Г-жа Abdulaziz в началото се подписва с инициала Х, а впоследствие дава съгласието си за разкриване на самоличността ѝ.

Както е обяснено в параграф 48 по-долу, в хода на производството пред Съда възниква въпрос по отношение валидността на брака на втората жалбоподателка; за по-голямо удобство в настоящото решение тя ще бъде наричана "г-жа Cabales".

2.  Искането на Комисията се позовава на членове 44 и 48 (чл. 44, чл. 48) и на декларацията, с която Обединеното кралство признава задължителната юрисдикция на Съда (член 46) (чл. 46). Молбата е подадена с оглед решение на Съда по отношение на съществуването на нарушения на член 3 (чл. 3), Член 8 (чл. 8) (разглеждан самостоятелно или във връзка с Член 14) (чл. 14+8) и Член 13 (чл. 13).

3.  В отговор на запитването, направено в съответствие с член 33, ал. 3 (г) от Правилника на Съда, жалбоподателите заявяват, че желаят да вземат участие в производството, висящо пред Съда, и назначават адвоката, който ще ги представлява (Правило 30) ,

4. Съставът от седем съдии, който трябва да се конституира, включва като служебни членове, сър Vincent Evans, избраният съдия с британска националност (член 43 от Конвенцията) (чл. 43) и г-н G. Wiarda, председател на Съда (Правило 21, параграф 3 (b)). На 27 октомври 1983 г. председателят изтегля чрез жребий, в присъствието на секретаря, имената на другите петима членове на състава, а именно г-н R. Ryssdal, г-н W. Ganshof van der Meersch, г-н G. Lagergren, г-н L. Liesch and г-н R. Macdonald (член 43 от заключителните разпоредби на Конвенцията и Правило 21 § 4) (чл. 43).

5.  Г-н G. Wiarda, който е поел поста председател на състава (Правило 21 § 5), се е консултирал чрез секретаря с правителствения агент на Обединеното кралство ("Правителството"), с Делегата на Комисията и с представителите на жалбоподателките относно необходимостта от писмена процедура (Правило 37, пара. 1). На 10 ноември 1983 г. той се разпорежда всеки от въпросните агент и представител да подаде в срок до 10 февруари 1984 г. писмените си изложения, а Делегатът да има правото да отговори писмено в срок от два месеца от датата на предаване от Секретаря на горепосочените документи, в зависимост от датата, на която е подаден последният. Впоследствие председателят се съгласява да удължи срока за Правителството до 9 март 1984 г., а за жалбоподателите – до 30 март 1984 г.

Обяснителната записка на Правителството е вписана в регистъра на 12 март, а на жалбоподателите – на 30 март 1984 г. С писмо от 21 май секретарят на Комисията информира Секретаря, че Делегатът ще представи становището си по време на заседанията.

6.  На 22 май 1984 г. Съставът решава в съответствие с член 50 от Правилника да се десезира незабавно в полза на пленарния състав на Съда.

7. След консултации чрез Секретаря, агента на Правителството, Делегата на Комисията и представителя на жалбоподателите, на 28 май председателят се разпорежда устното производство да започне на 25 септември 1984 г.

8. Делото се гледа в открити заседания на определения ден в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург. Непосредствено преди началото им Съдът провежда подготвителна среща.

Пред Съда се явяват следните лица:

- от страна на Правителството

       Г-жа A. Glover, юридически съветник,

       Министерство на външните работи и въпросите на Британската общност, агент Лорд Rawlinson, кралски адвокат,

       Г-н J. Laws, пледиращ адвокат,                                               адвокати,

       Г-н S. Evans, Министерство на вътрешните работи,

       Г-жа J. Reisz, Министерство на вътрешните работи,

       Г-н R. Fries, Министерство на вътрешните работи,                    съветници;

- от страна на Комисията:

       Г-н  J.A. Carrillo,                                                                     делегат;

- от страна на жалбоподателите:

       Г-н M. Beloff, кралски адвокат,

       Проф. R. Higgins,                                                                    адвокати,

       Г-н S. Grosz, адвокат.

Съдът изслушва изказванията на Лорд Rawlinson от името на Правителството, г-н Carrillo от страна на Комисията и г-н Beloff от името на жалбоподателите, както и отговорите им на въпросите, зададени от Съда и няколко съдии.

9.  На различни дати между 27 юли 1984 г. и 8 февруари 1985 г. в секретариата са получени, в зависимост от случая, от Правителството, жалбоподателите или Комисията отговори на въпросите, които Съдът е поставил на 7 август 1984 г. на тези, които са се явили пред него, допълнителни писмени изявления и становища, както и някои други документи.

ФАКТИТЕ

10. Жалбоподателите живеят законно и постоянно в Обединеното кралство. В съответствие с правилата за имиграция, в сила към момента на настъпване на въпросните събития, на г-н Abdulaziz, г-н Cabales и г-н  Balkandali е отказано разрешение да останат или да се присъединят към тях в тази страна като техни съпрузи. Жалбоподателите твърдят, че в този смисъл са били жертви на дискриминация, основана на пол, раса, а в случая на г-жа Balkandali и на рождение, както и че са налице нарушения на член 3 (чл. 3) от Конвенцията и на член 8 (чл. 8), разглеждан самостоятелно или във връзка с член 14) (чл. 14+8). Освен това те твърдят, че в противоречие с член 13 (чл. 13), не съществува ефективно вътрешноправно средство за защита с оглед на горепосочените претенции.

I.  ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А. Предистория на делото

11.  Еволюцията на имиграционния контрол в Обединеното кралство трябва да се разглежда в светлината на историята на Британската империя и съответните промени в законите за националност. Първоначално всички лица, родени в рамките на или имащи определена връзка с Обединеното кралство или неговите владения, са задължени да бъдат предани на короната и са британски поданици. Общата британска националност обаче трудно се примирява с независимостта на суверенните страни от Британската общност, в която империята е била трансформирана. С постигането на независимост от страна на различните засегнати територии, те въвеждат свои собствени закони за гражданство, но за целите на законодателството на Обединеното кралство лицата, които са имали гражданство на независима държава от Общността, запазват специален статут, известен като "британски поданик" или "гражданин на Британската общност" (тези термини са синоними). Този статут са имали и "гражданите на Обединеното кралство и колониите". Преди 1 януари 1983 г. последното гражданство се е придобивало по рождение на територията на Обединеното кралство или на някоя от оставащите ѝ зависими територии чрез наследяване на гражданството по баща, по натурализация или чрез регистрация (Закон за британската националност от 1948 г.).

12.  Докато чужденците са обект на продължаващи строги имиграционни проверки в продължение на дълъг период от време, това не е вярно за гражданите на Британската общност. До 1962 г. последните, независимо от тяхното местно гражданство, са имали свободата да влизат в Обединеното кралство с цел работа и постоянно пребиваване, без никакви ограничения. Бързото нарастване на притока на имигранти, особено през 1960 г. и 1961 г., и произтичащата от това опасност за степента на имиграция, превишаваща капацитета на страната да я поеме, довежда до радикална промяна в тази ситуация. Законът за имигрантите в Британската общност от 1962 г., а след това и Законът за имигрантите в Британската общност от 1968 г. ограничават правото на влизане в страната и налагат имиграционни проверки на някои категории граждани на Британската общност, включително гражданите на Обединеното кралство и неговите колонии, които нямат тесни връзки с Великобритания.

B. Законът за имиграцията от 1971 г.

13.  Съществуващите имиграционни закони са изменени и заменени от Закона за имиграцията от 1971 г. ("Законът от 1971 г."), който влиза в сила на 1 януари 1973 г. Една от основните му цели е да се приспособят имиграционните проверки на пристигащите граждани от Британската общност, които нямат близки връзки с Великобритания, към приложимите за чужденците правила. Законът създава две нови категории лица за целите на имиграцията, а именно тези, които имат право на пребиваване в Обединеното кралство ("поданиците"), и тези, които нямат това право ("не-поданиците").

14.  "Поданиците" следвало да се изключват от имиграционни проверки. Статутът на "поданик" е имал за цел да определи гражданите на Британската общност, които "принадлежат" към Обединеното кралство и накратко се предоставял (според раздел 2 от Закона от 1971 г.) на:

(а) граждани на Обединеното кралство и неговите колонии, които са придобили това гражданство по рождение, чрез осиновяване, натурализация или регистрация на Британските острови (това включва Обединеното кралство, Англо-нормандските острови и остров Ман) или като деца или внуци на такива лица;

(б) граждани на Обединеното кралство и неговите колонии, които са били установени за постоянно на Британските острови в продължение на най-малко пет години;

(в) други граждани на Британската общност, които са деца на лица, които имат гражданство на Обединеното кралство и неговите колонии по силата на раждането си на Британските острови;

(г) жени,  граждани на Британската общност, които са били или са омъжени за мъж, попадащ в някоя от предходните категории.

15.  Съгласно член 1(2) от Закона от 1971 г. "не-поданиците" (независимо дали са граждани на Британската общност или чужденци) "могат да живеят, да работят и да се заселват в Обединеното кралство след получено разрешение и в зависимост от съответните разпоредби и проверки при тяхното влизане в страната, престой и заминаване от Обединеното кралство, предвидени“ от Закона.

С някои изключения, които не са приложими в конкретния случай, „не-поданик“ няма право да влиза в Обединеното кралство, ако не му е дадено разрешение за това (раздел 3 (1)). На този гражданин може да бъде дадено такова разрешение (или, ако той вече е в страната, да му бъде разрешено да остане) за ограничен или за неопределен период от време; в първия случай това разрешение може да бъде предмет на условия, които ограничават възможността му да работи или изискват регистрация в полицията, или и двете (пак там.). При дадено разрешение за ограничено влизане или престой в страната, то може впоследствие да бъде изменено, както по отношение на срока, така и във връзка с другите му условия, но ако ограничението за продължителност на престоя бъде премахнато, всички останали условия от даденото разрешително спират да важат (раздел 3 (3)). Правомощието да даде или да откаже разрешение за влизане в страната се изпълнява от имиграционните служители, а правомощието да разреши или да промени разрешение за пребиваване в страната може да се упражнява само от министъра на вътрешните работи (раздел 4 (1)).

C.  Имиграционните правила

16.  Съгласно член 3 (2) от Закона от 1971 г. министърът на вътрешните работи е длъжен периодично да представя пред парламента декларация за правилата или на каквито и да било промени в тях, определени от него от гледна точка на практиката, която трябва да бъде следвана при администрирането на Закона за регулиране на влизането и пребиваването в Обединеното кралство. Тези правила съдържат инструкции към имиграционните служители за това как да упражняват законните си правомощия на преценка, които този Закон им предоставя, и начина, по който министърът на вътрешните работи ще упражнява своите контролни правомощия след влизането им в страната. Тези правила са необходими, за да се предвиди приемането на лицата, пристигащи с цел наемане на работа или с цел обучение, или като посетители, или на издръжка на лица, законно пребиваващи или влизащи в Обединеното кралство, но не е необходимо да се разработва единна разпоредба за всички тези категории и по-специално да се отчитат гражданството или националността (раздели 1 (4) и 3 (2)). Ето защо могат да бъдат и са създадени различни разпоредби за граждани на държавите-членки на Европейската икономическа общност, произтичащи от законодателството на Общността, а ирландските граждани са в специална позиция.

17.  Правилата са предмет на отрицателна процедура, при която, ако някоя от двете камари на парламента приеме решение, което не одобрява изложението на вътрешния министър, в срок от четиридесет дни от момента на внасянето му, той е длъжен в съответния срок да направи такива промени, каквито се изискват с оглед на обстоятелствата, и да внесе така променените правила в парламента в срок от четиридесет дни от приемане на решението (раздел 3 (2)). Декларирането на така изменените разпоредби е предмет на същата процедура, както първоначално декларираните. Поради непрекъснатия характер на вземаните решения от имиграционните служители, първоначалното становище не се отменя от отрицателно решение; то влиза в сила на датата, на която е направено, или на датата, посочена в него, и остава в сила, докато бъде заменено с друго.

18.  Точният правен статут на правилата съдържа в себе си известна сложност. Този въпрос е разгледан от Апелативния съд в R. v. Secretary of State for the Home Department, ex parte Hosenball [1977] 3/, публикувано в 'All England Law Reports' 452, където Лорд Denning MR казва:

"[Правилата на вътрешния министър] не представляват правови норми. Това са правила за прилагане в практиката, установени за ръководство на имиграционните служители и трибуналите, които са натоварени с администрирането на [Закона от 1971 г.]. Те могат да бъдат и често са предмет на молби за помощ при пледиране на жалбоподателите пред съда в дела по имиграционни въпроси. До известна степен съдилищата трябва да имат отношение към тях, защото има разпоредби в самия закон, особено в раздел 19, които показват, че при обжалване пред съдия, ако имиграционните разпоредби не са спазени, жалбата трябва да бъде позволена. В допълнение съдилищата винаги имат отношение към тези разпоредби, не само по въпроси, по които има право на обжалване; но също така и в случаите на прерогативни заповеди, където е под въпрос дали служителите са действали справедливо. Това не са правила от естеството на делегираното законодателство, така че да представляват строги правни норми. "

Апелативен съдия Geoffrey Lanе също изразява съмнение дали правилата представляват делегирано законодателство. Той отбелязва следното: "Тези разпоредби са много трудни за категоризация или класификация. Те сами по себе си представляват отделен клас. Те със сигурност представляват практическо ръководство за ... имиграционните служители .... В действителност в по-голямата си част те представляват ... малко повече от обяснителни бележки по [Закона от 1971 г.]. " Въпреки това той отбелязва, че ако парламентът не одобри правилата, те няма да бъдат отменени поради това. Освен това, най-малко що се отнася до съдия, който се занимава с апелационни жалби, разпоредбите имат силата на закон, въпреки че изглежда, че те биха могли да се дерогират само със съгласието на самия жалбоподател.

Апелативен съдия Cumming-Bruce казва:

"[Правилата] са напълно различен вид публикация от правилата, които обикновено се появяват в рамките на правомощията, делегирани на министрите в рамките на законите на парламента; ... по мое мнение сами по себе си те в никакъв случай нямат законодателна сила. Вярно е, че на ... правилата е придадена правна сила в областта на апелативния процес в ролята на съдията или на трибунала .... Само че правното действие, което тези разпоредби имат в това ограничено поле, не произтича от факта, че са издадени от министъра и изложени пред парламента, а защото по силата на раздел 19(2) от [Закона от 1971 г.] тези разпоредби са влезли в сила, която в дадена област е очевидно законно приложима, а това е съвсем друг въпрос."

19.  Независимо че заявление за получаване на разрешение за влизане в страната (вж. алинея 22 (б) по-долу) или разрешение за влизане или престой може да бъде отхвърлено съгласно съответните разпоредби за имиграция, министърът на вътрешните работи има право на преценка, произтичащо от историческите му прерогативни правомощия, да разреши при изключителни обстоятелства предоставянето на одобрение за влизане в страната или на разрешение за влизане в страната, или да позволи на даден човек да остане в Обединеното кралство. Когато заявителят е съпруг, който желае да се присъедини или да остане със съпругата си, която е установена в Обединеното кралство, факторите, които министърът на вътрешните работи разглежда, включват степента на връзките ѝ с тази страна и трудностите, които тя може да преживее, ако отиде да живее в чужбина, и препоръките на имиграционните апелативни органи (вж. параграфи 34-37 по-долу).

D. Положение към момента на събитията, довели до настоящото дело

1. Въведение

20.  Разпоредбите, които са били в сила към момента на събитията, довели до настоящото дело, се съдържат в "Декларацията за промените в имиграционните разпоредби" (HC 394), представени пред парламента на 20 февруари 1980 г. ("Разпоредбите от 1980 г."); те се прилагат за всички решения, взети на или след 1 март 1980 г., с изключение на тези, свързани със заявления, направени на или преди 14 ноември 1979 г. Проект на правилата преди това е включен в Бялата книга, публикувана през ноември 1979 г.

Разпоредбите от 1980 г., които в алинея 2 инструктират имиграционните служители да изпълняват своите задължения, без оглед на расата, цвета на кожата или религията на съответното лице, което има намерение да влезе в страната, на първо място описват подробно проверките, който следва да се упражняват при влизането в Обединеното кралство на "гражданите, които не са поданици" и след това тези, който трябва да се упражняват след влизането. Първите зависят от това дали съответното лице влиза в страната с временна цел (например като турист или студент), за работа или за бизнес, като лице с независими средства или за постоянно установяване. Както и според разпоредбите, които са били в сила преди това, на туристите принципно е забранено да бъдат наемани на работа, а лицата, които пристигат в страната с цел наемане на работа, са обект на строги разпоредби за даване на разрешително за работа. Изискванията във връзка с разрешителните за работа обаче не се прилагат по отношение на граждани на други държави-членки на Европейската икономическа общност, нито важат за лица, обхванати от "правилото за британско потекло"; според това правило, валидно от влизането в сила на Закона от 1971 г., гражданин на Британската общност, чиито дядо или баба са родени на Британските острови, и който желае да бъде нает на работа или да търси работа в Обединеното кралство, може да получи безсрочно разрешение за влизане в страната, дори без разрешително за работа. Друго изключение се съдържа в "правилото за работа през ваканцията", чрез което младите граждани на Британската общност биха могли, без разрешително, да започнат работа за през ваканцията, която прекарват в Обединеното кралство; въпреки това периодът на престоя им, според разпоредбите от 1980 г., не може да надвишава две години. Всички тези изключения са запазени в следващите имиграционни разпоредби.

21.  Особена характеристика на промените, въведени с разпоредбите от 1980 г., е включването на редица разпоредби, насочени към прилагането на политика за защита на вътрешния пазар на труда по време на висока безработица, като напр. ограничаване на "първичната имиграция", т.е. имиграция от страна на лица, за които се предполага, че биха търсили работа на пълен работен ден, за да издържат семействата си. Чрез вземането на тези мерки правителството изразява загриженост също така за подпомагане на общественото спокойствие и, като упражнява твърд и справедлив имиграционен контрол, съдейства за осигуряване на добри отношения в общността.

За тази цел извършените промени включват въвеждане на по-строги условия за даване на разрешения за съпруг или годеник, който не е поданик и който иска да се присъедини или да се установи заедно със съпругата или годеницата си в Обединеното кралство. Преди това всеки такъв съпруг или годеник би получил разрешение, позволяващо му да се засели след известен период от време, при условие че основната цел на брака му не е да се установи в тази страна. Тези нови мерки не важат за съпругите и годениците на вече установени в страната мъже – факт, който според правителството се дължи на дългогодишни ангажименти (базирани според твърденията на хуманитарни, социални и етични причини) с оглед събиране на семействата на мъжете-имигранти. Новите мерки не се прилагат и по отношение на граждани на други държави-членки на Европейската икономическа общност.

22.  Съответните разпоредби на Правилата от 1980 г. – и на по-нататъшните закони в тази област – са обобщени по-долу чрез следните изрази.

(а) За дадено лице се счита, че е "установено в Обединеното кралство", когато то има обичайно местопребиваване там, без да е влизало в страната или да е останало в нарушение на имиграционните закони и няма никакво ограничение от гледна точка на периода, за който може да остане в страната (параграф 1).

(б) "Разрешението за влизане в страната" (параграфи 10-14) е вид документ (виза, удостоверение за влизане в страната или писмо за съгласие от Министерството на вътрешните работи, в зависимост от гражданството на съответното лице), който следва да бъде задържан от имиграционния служител като доказателство, че притежателят му, въпреки че "не е поданик", има право според имиграционните разпоредби да влезе в Обединеното кралство. Този документ се получава в британските посолства в чужбина или от Министерството на вътрешните работи преди пристигането в Обединеното кралство.

(в) Брак или намерение за брак не отговаря на изискванията, ако има основание да се счита, че:

- неговата основна цел е да се получи разрешение за оставане в Обединеното кралство; или

- страните нямат намерение да съжителстват постоянно като мъж и жена; или

- страните не са се срещали (параграфи 50, 52 и 117).

(г) Съществува "потенциално заобикаляне на разпоредбите", ако има основание да се смята, че съпругът е останал в Обединеното кралство в нарушение на тези разпоредби преди брака, че бракът е извършен след решение или препоръка той да бъде депортиран, или че бракът е бил прекратен (параграф 117).

(д) "Финансовото изискване" е изискване, което варира в зависимост от обстоятелствата по конкретния случай: по същество това означава, че съответното лице трябва да разполага със съответните издръжка и настаняване, без да е необходимо да се прибягва до публични средства (параграфи 42, 52, и 55).

2. "Граждани, които не са поданици", които искат да се присъединят към съпруга/съпругата си или бъдещия си съпруг/съпруга в Обединеното кралство

23.  Когато "гражданин, който не е поданик", чийто съпруг(а) или бъдещ(а) съпруг(а) е "установен в Обединеното кралство", дойде в тази страна, за да се установи за постоянно, той или тя ще бъдат допуснати за тази цел, при условие че той или тя имат валидно "одобрение за влизане в страната" и освен ако не са налице обстоятелствата, посочени в параграф 13 от Разпоредбите от 1980 г. (например фалшиви декларации, медицински причини, криминално минало, чието изключване би било благоприятно за общественото благо).

(а) Когато лицето, възнамеряващо да влезе или да остане в страната е съпруг или годеник, то може, в съответствие с параграфи 50 и 52, да получи "одобрение за влизане в страната":

(i) освен ако бракът или намерението за брак "не отговаря на изискванията";

(ii) ако неговата съпруга или годеница е гражданин на Обединеното кралство и неговите колонии, ако тя или някой от нейните родители са родени в Обединеното кралство; и

(iii) ако, в случай на годеници, е удовлетворено "финансовото изискване".

(б) Когато лицето, възнамеряващо да влезе в страната, е съпруга или годеница, тя би могла, в съответствие с параграфи 42, 43 и 55, да получи "одобрение за влизане в страната", независимо от гражданството на нейния съпруг или годеник или от неговото или мястото на раждане на родителите му. Тук няма разпоредба за браковете, които не отговарят на изискванията, но "финансово изискване" по принцип трябва да бъде удовлетворено.

(в) Съпругите, допуснати по силата на тези разпоредби, ще имат неограничено разрешение за влизане; съпрузите първоначално ще бъдат допуснати за дванадесет месеца, а всеки годеник или годеница – за три месеца с възможност, при спазване на определени предпазни мерки, впоследствие Министерството на вътрешните работи да им предостави неограничен срок (параграфи 44, 51, 53, 55, 114 и 116).

3. "Граждани, които не са поданици", които искат да останат в Обединеното кралство със съпруг или съпруга, които са установени там

24.  "Гражданите, които не са поданици" и вече са допуснати до Обединеното кралство с временно право на оставане и които впоследствие се омъжат за човек, "установен в Обединеното кралство", също може да получат разрешение за престой.

(а) Когато "гражданинът, който не е поданик", който иска разрешение, е мъж, основните условия (параграф 117) за това са:

(i) неговата съпруга да е гражданин на Обединеното кралство и неговите колонии, тя или един от нейните родители да са родени в Обединеното кралство; и

(ii) бракът да не е "квалифициран като неприложим" и да не е "възможно заобикаляне на правилата".

(б) В случаите когато жена, която "не е поданик", подава заявление за такова разрешение, обикновено би получила такова разрешение да остане в страната (параграф 115).

(с) Разрешение за оставане в страната съгласно тези разпоредби се дава на съпругите за неограничен срок, а на съпрузите – с първоначален срок от дванадесет месеца с възможност, отново при условията, посочени в точка (а) (ii) по-горе, за последващо отстраняване на срока (параграфи 115 и 117).

4. Общи съображения относно разрешението за оставане в страната

25.  Решенията във връзка с молбите за разрешително за пребиваване се взимат в светлината на всички съответни факти; ето защо, дори когато лицето отговаря на формалните изисквания, по принцип може да му бъде отказано разрешение, ако са са налице обстоятелствата, посочени в параграф 88 от Разпоредбите от 1980 г. (например фалшиви декларации, неспазване на срока или условията, при които то е допуснато или му е дадено разрешение да остане в страната, нежелателен характер, опасност за националната сигурност).

E. По-нататъшно развитие

1. Въведение

26.  Едно от последствията на Закона от 1971 г. е това, че правото на пребиваване в Обединеното кралство се разграничава от националността: ето защо някои граждани на Обединеното кралство и неговите колонии не са имали това право (например защото не са родени на британските острови, вж. параграф 14 (а) по-горе), докато това право се е ползвало от редица лица, които не са били такива граждани (например граждани на Британската общност, които имат наследствена връзка с Обединеното кралство; вж. параграф 14 (в) по-горе). С оглед привеждане на законите за гражданството и имиграцията в съответствие, положението значително е променено от Закона за британската националност от 1981 г., който влиза в сила на 1 януари 1983 г. Доколкото е приложим за настоящите цели, този Закон:

(a) заменя гражданството на Обединеното кралство и неговите колонии (вж. параграф 11 в края по-горе) с три отделни гражданства, "британско", на "британските зависими територии" и "британци зад граница";

(б) предвижда, в раздел 11 (1), че на 1 януари 1983 г. "британско гражданство" могат да придобият лица, които тогава са били граждани на Обединеното кралство и неговите колонии и са имали правото да пребивават в Обединеното кралство според закона от 1971 г.; тази категория може да включва лица, които нито са родени, нито имат родители, родени в Обединеното кралство (вж. параграф 14 (б) по-горе); 

(с) определя подробни разпоредби относно придобиването на британско гражданство от лица, родени след 1 януари 1983 г.

(г) съдържа, в раздел 6 и Приложение 1, подробни разпоредби за натурализация като британски гражданин въз основа на пребиваване в Обединеното кралство, като издаването на удостоверение за натурализация е по преценка на министъра на вътрешните работи;

(д) изменя Закона от 1971 г., като предвижда в раздел 39, че правото за пребиваване в Обединеното кралство – използването на изразите "поданик" и "не-поданик" се отменя – и последващото освобождаване от имиграционни проверки за в бъдеще се ползват само от британски граждани и от граждани на Британската общност, които към 31 декември 1982 г. имат право да пребивават в страната в съответствие със Закона от 1971 г.

2. Имиграционните разпоредби от 1982 г.

27.  На 6 декември 1982 г., след дебати в Камарата на общините и Камарата на лордовете, министърът на вътрешните работи представя пред парламента Декларация за промени в имиграционните правила (HC 66; "Разпоредбите от 1982 г."), които имат за цел да хармонизират тези разпоредби със Закона за британската националност от 1981 г. и трябва да влязат в сила на 1 януари 1983 г. Въпреки това на 15 декември 1982 г. Камарата на общините приема резолюция, с която не одобрява декларацията, като някои членове намират промените твърде небрежни, а други – недостатъчни. Тъй като до 1 януари 1983 г. в парламента не са внесени други промени, разпоредбите от 1982 г. влизат в сила на тази дата, независимо от отрицателната резолюция (вж. параграф 17 по-горе).

28. С разпоредбите от 1982 г. не се правят никакви промени в режима, регулиращ влизането и оставането в страната на съпруги и годеници, описан в параграфи 23-25 по-горе. Променен е режимът по отношение на съпрузи и годеници от гледна точка на следните основни характеристики:

(а) Изискването, за да може мъжът да отговаря на условията за разрешение за влизане или оставане в страната, неговата съпруга или годеница да бъде гражданин на Обединеното кралство и неговите колонии, родена или имаща родители, родени в Обединеното кралство, в съответствие с параграфи 41, 54 и 126, е заменено с изискването тя да е британски гражданин. Нейното или месторождението на родителите ѝ престава да бъде от значение, тъй като британски гражданин може да бъде всяко лице без оглед на мястото си на раждане (например жена, родена в бивша колония, но имаща право да пребивава в Обединеното кралство поради дългосрочното си пребиваване там; вж. параграфи 14 (б) и 26 (б) по-горе).

(б) По силата на параграфи 41, 54 и 126 тежестта на доказване е обърната, така че мъжът, който моли за разрешение да влезе или да остане в страната, следва да докаже, че бракът му не е "неотговарящ на изискванията" или в случаите, при които се прилага параграф 126, че няма "евентуално заобикаляне на разпоредбите".

(в) Разрешението за оставане в страната с цел заселване след брак, дадено на мъж, който е допуснат в страната с временен статут (вж. параграф 24 (в) по-горе), е с първоначален срок от дванадесет месеца, а след това с възможност, отново при условията, посочени в точка (б) по-горе, за по-нататъшно премахване на срока (точка 126).

29.  В разпоредбите от 1982 г. за жените, установени в Обединеното кралство, които не са британски граждани, няма предвидени клаузи за присъединяване на техните съпрузи, въпреки че би могло да им бъде дадено разрешение от Министъра на вътрешните работи при упражняване на неговата извънзаконова преценка (вж. параграф 19 по-горе). Тези жени могат да кандидатстват за натурализация като британски граждани въз основа на пребиваването си в страната съгласно раздел 6 от Закона за британската националност от 1981 г. (вж. параграф 26 (г) по-горе).

3. Имиграционните разпоредби от 1983 г.

30.  На 9 февруари 1983 г. пред парламента е представена нова Декларация за промени на имиграционните правила (HC 169; "Разпоредбите от 1983 г."). Предложението за неодобрение на тези разпоредби е отхвърлено в Камарата на общините и те влизат в сила на 16 февруари 1983 г.

31.  Разпоредбите от 1980 г. отново не променят режима, регулиращ статута на съпругите и годениците. Този, уреждащ положението на съпрузите, се изменя, доколкото това е съществено в конкретния случай, с това, че съгласно параграф 126 продължителността на разрешителното за пребиваване, издадено на човек, който вече пребивава в Обединеното кралство, се връща към положението според разпоредбите от 1980 г. (т.е. първоначално разрешение за дванадесет месеца, последвано от възможност за неограничен срок; вж. параграф 24 (в) по-горе). Тази промяна се комбинира с преходна разпоредба (параграф 177) по отношение на мъжете на които, докато Разпоредбите от 1982 г. са били в сила (вж. алинея 28 (в) по-горе) в съответствие с тези разпоредби е било предоставяно удължаване на престоя за втори период от дванадесет месеца: те имат правото веднага да кандидатстват за разрешително за пребиваване с неограничен срок, без да чакат изтичането на този срок.

32.  Няма промяна във връзка със статута на жените, установени в Обединеното кралство, които не са британски граждани, описан в параграф 29 по-горе.

 

F. Санкции

33.  Според раздели 3 (5) (а), 3 (6), 5, 6, 7 и 24 (1) (б) на Закона от 1971 г. лице, което няма право да пребивава в Обединеното кралство и има разрешение само за ограничено влизане или оставане в тази страна и което е превишило разрешения срок или не успее да спази условията, свързани с него:

(а) извършва престъпление, наказуемо с глоба в размер на не повече от £ 200 или лишаване от свобода за срок до шест месеца или и двете, към които наказания съдът може, с някои изключения, да добави препоръка за депортиране; и

(б) подлежи, с някои изключения, на депортиране, въпреки че не може да бъде принудено да напусне, освен ако министърът на вътрешните работи реши да издаде заповед за депортиране срещу него.

G. Обжалване

34.  Апелативните органи по имиграционните въпроси са установени със Закона за обжалване по въпроси на имиграцията от 1969 г. Те се състоят от:

(а) съдии, които заседават самостоятелно и се назначават от министъра на вътрешните работи;

(б) Съда за обжалване по въпроси на имиграцията (Имиграционния трибунал), който заседава в отделения от минимум трима членове; членовете се назначават от лорд-канцлера и определен брой от тях трябва да са адвокати.

Не съществува допълнително право на обжалване като това пред обикновените съдилища, но решенията на апелативните органи подлежат на съдебен контрол пред Висшия съд на основание правни грешки или необоснованост. Съдебният контрол на решенията по имиграционните въпроси може да обхване и въпроси за злоупотреба с власт или превишаване на правомощията на министъра на вътрешните работи и въпроси във връзка с безпристрастните и справедливи действия от страна на имиграционните служители.

35.  Съгласно раздели 13, 14 и 15 от Закона от 1971 г., с някои изключения, следните казуси може да се обжалват пред съдия/трибунал:

(а) отказано одобрение за влизане в Обединеното кралство или разрешение при влизане;

(б) изменение или отказано изменение на ограничено разрешение за пребиваване в Обединеното кралство;

(с) решение за заповед за депортиране.

В случай че обжалва, лицето има право да не напуска Обединеното кралство заради изтичането на разрешителното му, докато жалбата му е висяща при обжалване на отказ за удължаване или премахване на срока на разрешителното. Въпреки това отказ за удължаване на срока на разрешението за пребиваване не подлежи на обжалване, ако заявлението е направено след изтичане на съществуващото разрешително.

36.  Освен ако не е предвидено друго в Закона от 1971 г., съгласно раздел 19 (1), съдията може да разреши обжалване, само ако счита, че:

(а) въпросното решение или действие не е в съответствие със закона или някоя от имиграционните разпоредби, приложими към случая; или

(б) когато решението или действието включват упражняването на преценка от страна на вътрешния министър или служител, тази преценка е следвало да бъде упражнена по различен начин.

Ако обаче решението или действието е в съответствие с разпоредбите, съдията не може да преразглежда отказ на министъра на вътрешните работи на искане от въпросното лице за отклоняване от разпоредбите (раздел 19 (2)).

Когато се допуска обжалване, съдията трябва да предостави такива насоки за привеждане в действие на решението му, каквито той счита за необходими, и може също да направи допълнителни препоръки; насоките са задължителни за министъра на вътрешните работи, освен доколкото пред Съда за обжалване по въпроси на имиграцията може да бъде предявена или е висяща въззивна жалба (раздели 19 (3) и 20 (2)).

37.  Всяка от страните в производство по обжалване на даден съдия може да обжалва решението му пред Съда за обжалване по въпросите на имиграцията, който може да потвърди това решение или да излезе с друго решение, което и съдията би взел; има подобни задължения и правомощия по въпроса за насоки и препоръки. При това положение на закона в съответния момент, принципно трябва да бъде получено разрешение за обжалване; то трябва да бъде предоставено, наред с другото, ако определението по жалбата се позовава на защитимо правно основание (раздел 20(1) на Закона от 1971 г. и правило 14 от Правилата за (процедура за) имиграционните жалби от 1972 г.).

H. Статистика

38.  (а) Правителството оценява общата имиграция в Обединеното кралство от новата Британска общност (т.е. от Британската общност, с изключение на Австралия, Канада и Нова Зеландия) на 500 000 души в периода от 1955 г. до средата на 1962 г. Смятало се е, че до тази дата около 600 милиона души са имали право да пребивават в страната (вж. параграфи 13-14 по-горе) в Обединеното кралство. Между средата на 1962 г. и края на 1981 г. се смята, че в страната са се заселили още 900 000 души от новата Британска общност и Пакистан, като 420 000 от тях са били от страни извън Британската общност, различни от Пакистан, а около 94 000 от старата Британската общност (Австралия, Канада и Нова Зеландия); за сравнително малко страни се казва, че отговарят за голямата част от тази имиграция.

Официалните данни за 1981 г. показват, че населението на Обединеното кралство (53,7 милиона) включва 2,2 милиона души от Новата Британска общност и Пакистан (от които около 1 милион са в района на Голям Лондон), а 1,2 милиона са други лица, които не са родени в Обединеното кралство (включително тези, родени в Старата Британска общност, но не и тези, родени в Република Ирландия). Смята се, че населението на Новата Британска общност и това с пакистански произход може да нарасне на 2,5 милиона до 1986 г. и на 3 милиона (5 на сто от прогнозното общо население) до 1991 г.

(б) Според Правителството около 3 500 човека влизат в Обединеното кралство всяка година съгласно "правилото за британско потекло" (вж. параграф 20 по-горе), но много от тях емигрират след няколко години.

(в) През 1980-1983 г. е имало средно нетна годишна емиграция от Обединеното кралство на около 44 000 души, а гъстотата на населението през 1981 г. е 229 души на квадратен километър или 355 души на квадратен километър само за Англия – по-висока от тази за всяка друга държава, член на Европейските общности.

(г) Статистическите данни, предоставени от Правителството, показват, че във Великобритания през 1981 г. 90 на сто от всички мъже в трудоспособна възраст и 63 на сто от всички жени в трудоспособна възраст са "икономически активни" (т.е. или наети на работа, или самоосигуряващи се, или безработни). Съответните цифри за лицата, идващи от индийския субконтинент, са 86 на сто мъже и 41 на сто жени, а за лицата, идващи от Западна Индия и Гвиана, 90 на сто мъже и 70 на сто жени. Статистиката разкрива също така, че значително по-висок дял от "икономически активните" жени (особено омъжените жени), отколкото мъже, работят само на непълно работно време – 47 на сто от омъжените жени спрямо 2,3 на сто от мъжете.

През последните години се наблюдава високо ниво на безработица в Обединеното кралство. През 1983 г. 15,3% от "икономически активните" мъже и 8,4 на сто от "икономически активните" жени са били безработни според официалните данни за лицата, които кандидатстват за обезщетение за безработица. Между 1980 г. и 1981 г. има значително увеличение, като цифрите нарастват от 7,9 на 12,5 на сто и съответно от 4,3 на 6,4 на сто.

(д) Правителството привежда на Съда и подробни статистически данни в подкрепа на твърдението си, че общият ефект на разпоредбите от 1980 г. е бил да се стигне до годишно намаляване до 5 700 (а не 2 000, както е било оценено пред Комисията) на съпрузите, които са допуснати за постоянно установяване или са кандидатствали и получили разрешение да дойдат в страната, за да се установят за постоянно от всички части на света. То признава обаче, че част – макар и неголяма – от тази цифра може да представлява намаление, което се дължи на икономическите условия. Според него това намаление има значителен размер, когато се разглежда по отношение на цифрите за общия брой на лицата, приети за заселване в Обединеното кралство. Последните цифри (около половината от които всяка година се дължат на съпруги и деца на мъже, вече установени в страната) са: над 80 000 през 1975 г. и през 1976 г.; около 70 000 всяка година от 1977 г. до 1980 г.; 59 100 през 1981 г.; 53 900 през 1982 г.; и 53 500 през 1983 г. Броят на мъжете, приети за установяване в страната поради брак, е 11 190 през 1975 г.; 11 060 през 1976 г.; 5 610 през 1977 г.; 9 330 през 1978 г.; 9 900 през 1979 г.; 9 160 през 1980 г.; 6 690 през 1981 г.; 6 070 през 1982 г.; и 5 210 през 1983 г. Броят на така приетите жени е 19 890 през 1977 г.; 18 950 през 1978 г.; 19 780 през 1979 г.; 15 430 през 1980 г.; 16 760 през 1981 г.; 15 490 през 1982 г.; и 16 800 през 1983 г.

Твърдяното намаляване на този показател с 5 700 годишно е поставено под въпрос от жалбоподателите на следните основания: това намаляване се основава на сравнение с данните за 1979 г. – година, в която броят на заявленията от индийския субконтинент е изкуствено висок; с цел да се вземе предвид забавянето в обработката на заявленията и дванадесетмесечния срок за изчакване, преди да бъде предоставено разрешение за пребиваване за неопределен период от време, по-значимо би било сравнение между цифрите за 1981 г. и 1983 г.; не е отчетен естественият спад на заявленията; и не са били взети предвид лицата, които са били надлежно изключени (например на основание, че бракът им не е бил истински).

II.  КОНКРЕТНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

A. Г-жа Abdulaziz

39.  Г-жа Nargis Abdulaziz пребивава постоянно и законно в Обединеното кралство, с право да остане за неограничено време. Тя е родена в Малави през 1948 г. и е израснала в тази страна. Нейните родители също са родени там. Според нея тя е гражданин на Малави по рождение, но тъй като е от индийски произход, впоследствие е лишена от това гражданство и в момента е без гражданство. Тя притежава малавийски транспортен документ.

Тази жалбоподателка заминава за Обединеното кралство на 23 декември 1977 г. Тя е допусната в страната като "гражданин, който не е поданик" (вж. параграфи 13-15 по-горе), за да влезе като посетител – разрешение, което впоследствие е удължавано три пъти. Тъй като на членовете на нейното семейство са дадени специални визови удостоверения, които им дават право да се установят в Обединеното кралство, от нейно име е подадено заявление за неограничен срок на оставане. На 16 май 1979 г., като дискреционен акт извън имиграционните правила (вж. алинея 19 по-горе), ѝ е предоставено такова разрешение основно с мотива, че тя е неомъжена жена с малка вероятност за брак, която е формирала малък семеен кръг, установен в Обединеното кралство, който включва баща ѝ и майка ѝ.

40.  Г-н Ibramobai Abdulaziz е португалски гражданин, роден в Даман, бивша португалски територия в Индия, през 1951 г. Той емигрира в Португалия през 1978 г. На 4 октомври 1979 г. той е допуснат като "гражданин, който не е поданик" в Обединеното кралство за срок от шест месеца като посетител. Шест дни по-късно той се запознава с жалбоподателката и те се сгодяват на 27 ноември. Те се женят на 8 декември 1979 г. и на следващата седмица г-жа Abdulaziz подава молба съпругът ѝ да остане за постоянно в Обединеното кралство. Малко по-късно Съвместният съвет за благосъстоянието на имигрантите (Joint Council for the Welfare of Immigrants) също подава заявление той да остане за срок от дванадесет месеца.

41.  След като г-н и г-жа Abdulaziz се явяват на интервю в Министерството на вътрешните работи на 6 юни 1980 г., на нея ѝ е отказано разрешение на 1 юли с мотива, че тя не е гражданин на Обединеното кралство и неговите колонии, нито тя или някой от нейните родители е роден в Обединеното кралство (параграф 117 от разпоредбите от 1980 г.; вж. параграф 24 (а) (i) по-горе).

Г-н Abdulaziz обжалва това решение пред съдия (вж. параграфи 34-36 по-горе), но жалбата е отхвърлена на 6 октомври 1981 г., тъй като той не отговаря на изискванията за разрешение за пребиваване според разпоредбите от 1980 г. Съдията посочва, че ако заявлението е било направено преди 14 ноември 1979 г. или решението е било взето преди 1 март 1980 г., г-н Abdulaziz е щял да бъде допуснат съгласно предходните правила (вж. параграфи 20 и 21 по-горе). От апелативния трибунал по имиграционните въпроси на 9 декември 1981 г. ѝ е отказано разрешение да обжалва на основанието, че определението на жалбата не засяга нито една защитима точка от закона и че няма други основания за даване на разрешение за обжалване (вж. параграф 37 по-горе) .

42.  Впоследствие г-н Abdulaziz остава и все още се намира в Обединеното кралство без разрешение за пребиваване. В момента той работи като главен готвач в ресторант; съпругата му не работи. На двойката се ражда син през октомври 1982 г. Постъпките чрез членове на парламента към Министерството на вътрешните работи са отхвърлени, основно с мотива, че двойката може да съжителства в Португалия и че обстоятелствата по делото не оправдават изключително отношение. В писмо от 24 февруари 1982 г. до една държава-членка Държавният министър към Министерството на вътрешните работи посочва, че властите скоро ще информират г-н Abdulaziz да напусне незабавно страната, като добавя, че ако той не направи това, ще бъде "разгледана възможността за принудителното му отпътуване"; в писмо от 29 ноември 1982 г. до друга държава-членка обаче се казва, че "[министърът не] е предложил за момента да се предприемат никакви действия по отношение на отстраняването на [г-н Abdulaziz]". В действителност властите и до днес не са образували срещу него наказателно производство или такова за депортиране (вж. алинея 33 по-горе); тяхното решение според Правителството е взето с оглед на всички обстоятелства, включително решението на Комисията относно допустимостта на молбата на г-жа Abdulaziz (вж. параграф 55 по-долу).

Ситуацията на двойката и досега не се е променила с правилата от 1982 г. и 1983, тъй като г-жа Abdulaziz, въпреки че е установена в Обединеното кралство, не е британски гражданин (вж. параграфи 27-32 по-горе). Тя все пак кандидатства за натурализация като британски гражданин на 16 август 1984 г. съгласно раздел 6 от Закона за британската националност от 1981 г. (вж. алинея 26 (г) по-горе).

43.  В интервюто пред Министерство на вътрешните работи г-н Abdulaziz казва, че не може да се очаква съпругата му да живее в Португалия, защото тя винаги е била близо до семейството си и защото болния ѝ баща – който в действителност е починал през септември 1980 г. – има нужда от нейното присъствие. Пред Комисията и Съда тя твърди, че здравето ѝ е под напрежение заради проблеми с разрешението на съпруга ѝ и че хуманитарни съображения са ѝ попречили да отиде в Португалия – страна, в която тя няма роднини и чийто език не говори. Правителството твърди, че няма каквито и да било пречки тя да отиде да живее със съпруга си в Португалия.

 

B. Г-жа Cabales

44.  Г-жа Arcely Cabales пребивава постоянно и законно в Обединеното кралство, с право да остане за неограничено време. Тя е родена във Филипините през 1939 г. и е израснала там, като е от азиатски произход. Тя има гражданството на тази страна до 1984 г. (вж. параграф 47 по-долу). Нейните родители са родени и живеят във Филипините.

Тази жалбоподателка заминава за Обединеното кралство през 1967 г. с разрешение за работа като здравен асистент и е приета като "гражданин, който не е поданик" (вж. параграфи 13-15 по-горе) за срок от дванадесет месеца. От тогава насам тя остава на одобрено работно място и на 10 юни 1971 г. условията, приложени към нейното оставане, са отстранени и на нея ѝ е разрешено да остане в Обединеното кралство завинаги. Понастоящем тя има работа и установена кариера като регистрирана държавна медицинска сестра.

45.  Г-н Ludovico Cabales е гражданин на Филипините, роден в тази страна през 1937 г. Той се запознава с жалбоподателката в Манила през 1977 г., докато тя е на почивка и отново през 1979 г., когато тя е там за един или два месеца. В този период двойката се сгодява. На 23 април 1980 г. те преминават през брачна церемония във Филипините. Жалбоподателката се завръща в Обединеното кралство малко след това, за да се върне отново на работа. През май 1980 г. тя информира Министерството на вътрешните работи за брака си и подава молба за разрешение на г-н Cabales за влизане в Обединеното кралство – молба, която тя повтаря през август. На 27 ноември той, като "гражданин, който не е поданик", кандидатства пред британското посолство в Манила за виза, за да се присъедини към съпругата си с цел установяване в Обединеното кралство.

46.  След като г-жа Cabales предоставя допълнителна информация, която е поискана от нея, Министерството на вътрешните работи ѝ пише на 23 февруари 1981 г., за да я уведоми, че е отказана виза с мотива, че тя не е гражданин на Обединеното кралство и неговите колонии, нито тя или някой от нейните родители е роден в Обединеното кралство (параграф 50 от разпоредбите от 1980 г.; вж. параграф 23 (а) (ii) по-горе). Известие за това решение не е предадено на г-н Cabales до 12 ноември 1981 г., тъй като той не е отговорил на покана от март 1981 г. да се яви в посолството в Манила за тази цел.

На 20 август 1981 г. Съвместният съвет за благосъстояние на имигрантите пише до департамента по въпросите на имиграцията и националността в Министерство на вътрешните работи с искане за преразглеждане на това решение. Въпреки това на 13 януари 1982 г. департаментът, след като разглежда обстоятелствата, информира Съвета за своето решение да се потвърди отказа. На 8 декември 1981 г. г-н Cabales обжалва решението пред съдия (вж. параграфи 34-36 по-горе), но на 25 юли 1983 г. жалбата е отхвърлена с мотива, че решението на визовия служител е в съответствие със закона и имиграционните разпоредби. Като отбелязва, че г-жа Cabales не е взела предвид правните консултации, които са ѝ били предоставени, като в момента на брачната церемония е смятала, че предстояща промяна в закона ще позволи на г-н Cabales да бъде допуснат в страната, съдията изразява надеждата, че властите ще проявят разбиране към нейния случай. Това първоначално не е признато от властите като препоръка, но министърът на вътрешните работи впоследствие стига до заключението, че не е имало достатъчно основания за предприемане на действия извън имиграционните разпоредби. Няма данни за заявление за разрешение за обжалване пред Съда за обжалване по въпросите на имиграцията. Постъпките пред Министерството на вътрешните работи също са отхвърлени, основно с мотива, че двойката може да живее заедно във Филипините и че няма достатъчно основания министърът на вътрешните работи да упражни своето извънзаконово право на преценка.

47. В периода от април 1980 г. до декември 1984 г. г-н Cabales продължава да живее във Филипините и двойката живее разделена, освен за кратък период през 1983 г., когато г-жа Cabales посещава тази страна. Въпреки това, след нейното заявление, направено през ноември 1982 г. съгласно раздел 6 от Закона за британската националност от 1981 г. (вж. алинея 26 (г) по-горе), г-жа Cabales получава натурализация като британски гражданин, считано от 18 април 1984 г.; тогава тя загубва филипинското си гражданство. На 10 юли 1984 г. г-н Cabales кандидатства за одобрение за влизане в страната за трайно заселване като съпруг на британска гражданка съгласно параграф 54 от разпоредбите от 1983 г. (вж. параграфи 30-31 по-горе). Поради причините и при обстоятелствата, посочени в следващия параграф, тази молба е отхвърлена на 1 октомври 1984 г., но на следващия ден г-н Cabales кандидатства и му е издадена виза, която му дава право на влизане в Обединеното кралство в продължение на три месеца с цел брак. Той пристига в страната на 19 декември 1984 г. и двамата сключват брак в страната на 26 януари 1985 година. На 4 февруари му е издадено разрешение да остане като съпруг следващите дванадесет месеца; при изтичането на този срок, той може да кандидатства за неограничен срок.

48.  В обяснителна записка, подадена в Съда на 27 юли 1984 г., Правителството поставя под въпрос валидността на брака от 1980 г. (вж. параграф 45 по-горе). По силата на членове 53 и 80 от Гражданския кодекс на Филипините, брак, който е сключен без лиценз, следва да се счита за недействителен, освен в случай на "брак от изключителен характер", т.е. между лица, които са живели заедно като съпруг и съпруга най-малко пет години (член 76). В брачния договор на Cabales се казва, че церемонията, в която участва двойката през 1980 г., е извършена без лиценз по член 76. Страните са заявили, в едновременна клетвена декларация, че преди това са съжителствали най-малко пет години, но според представянето на фактите от страна на г-жа Cabales този срок не може да бъде такъв, тъй като тя не се е познавала с г-н Cabales до 1977 г. (вж. параграф 45 по-горе ). Според Правителството по тази причина не са изпълнени изискванията на член 76, поради което бракът трябва да се счита за недействителен.

В съдебните заседания на 25 септември 1984 г. адвокатът на жалбоподателите изразява мнение, че ако се приеме съществуването на проблем, то той е чисто формален, а статусът на г-н и г-жа Cabales може да се разглежда като близък до този на страните в брак по обичайното право. Нейният представител впоследствие подава в Съда подробности за консултациите, които е получил от филипински адвокати в смисъл, че съгласно законодателството на тази страна бракът се счита за валиден, освен ако и докато не бъде обявен за нищожен от съда. Правителството отговаря, че е уведомено, че бракът им е нищожен ab initio и че не е необходимо съдебно постановление за установяване на неговата недействителност. Това становище е оспорено в допълнително уведомление, получено от името на г-жа Cabales.

Г-н и г-жа Cabales са интервюирани от органите на Обединеното кралство през август и септември 1984 г. Те заключават, че няма доказателства за промяна на заключението на Правителството, че бракът е нищожен. Въпреки това г-жа Cabales заявява, че ако г-н Cabales бъде допуснат в Обединеното кралство, двойката ще премине през брачна церемония и в тази страна. Точно при тези обстоятелства, през октомври 1984 г. на г-н Cabales е отказано разрешение за установяване в страната като съпруг, а според правилата от 1983 г. се счита, че той има право да получи разрешение за влизане в Обединеното кралство временно като годеник на британска гражданка.

49.  Пред Комисията и пред Съда г-жа Cabales твърди, че би имало реални пречки да се върне да живее във Филипините: тя е твърде стара, нейната квалификация не е призната там, докато работата ѝ в Обединеното кралство ѝ осигурява възможност да подпомага финансово родителите си и другите роднини. Тези твърдения са оспорени от Правителството, по-специално с мотива, че не е реалистично да се предположи, че сестринските ѝ умения не биха могли да бъдат благоприятно използвани във Филипините.

C. Г-жа Balkandali

50.  Г-жа Sohair Balkandali пребивава постоянно и законно в Обединеното кралство, с право да остане за неограничено време. Тя е родена в Египет през 1946 г. или 1948 г. Нейните родители са родени и живеят в тази страна.

Тази жалбоподателка пристига за първи път в Обединеното кралство през ноември 1973 г. и е допусната като "гражданин, който не е поданик" (вж. параграфи 13-15 по-горе) да влезе като посетител за срок от един месец. Впоследствие тя получава няколко допълнителни разрешения за пребиваване, като посетител или студент, последното е било до август 1976 г. Тя има завършено висше университетско образование. През 1978 г. тя се омъжва за г-н Corbett, гражданин на Обединеното кралство и неговите колонии, и пет дни по-късно ѝ е дадено безсрочно разрешение да остане в Обединеното кралство по силата на брака ѝ, в съответствие с разпоредбите, които са в сила тогава. На 26 октомври 1979 г., отново по силата на брака си, тя получава регистрация като гражданин на Обединеното кралство и неговите колонии по силата на Британския закон за националността от 1948 г., в резултат на което тя се превръща в "поданик" (вж. параграфи 11 в края и 14 (а) по-горе). По това време тя вече е разделена с г-н Corbett, а бракът е разтрогнат през октомври 1980 г.

51.  Г-н Bekir Balkandali е турски гражданин, роден в Турция на 9 април 1946 г. През януари 1979 г. му е издадено разрешение за влизане в Обединеното кралство като "гражданин, който не е поданик", очевидно като посетител, за срок от един месец. Впоследствие той получава разрешение да остане като студент до 31 Март 1980 г. Неговото заявление от 2 април за удължаване срока на разрешителното е отхвърлено на 23 септември 1980 г., защото не посещавал лекциите от обучението си и министърът на вътрешните работи не бил сигурен, че той наистина е студент, който възнамерява да напусне страната като приключи следването си. Тъй като молбата му за удължаване на срока е подадена, след като разрешението му за престой вече е изтекло, той не е имал право на обжалване по реда на Закона от 1971 г. (вж. параграф 35 по-горе); той е посъветван да напусне Обединеното кралство и предупреден за риска от наказателно производство или производство за депортиране (вж. параграф 33 по-горе), ако не го направи.

52.  От есента на 1979 г. жалбоподателката е живяла с г-н Balkandali. През април 1980 г. им се ражда син, който има правото да пребивава в Обединеното кралство. На 14 октомври 1980 г. е подадено заявление от Съвместния съвет за благосъстояние на имигрантите за разрешение за г-н Balkandali да остане в Обединеното кралство, докато се ожени за годеницата си, жалбоподателката. Те са интервюирани заедно от служители на Министерството на вътрешните работи на 30 март 1981 г. и са представили доказателства за брака си, който са отпразнували през януари 1981 г. Следователно заявлението се третира като молба за оставане като съпруг на жена, установена в Обединеното кралство.

На 14 май 1981 г. отново е отказано разрешение с мотива, че г-жа Balkandali не е гражданин на Обединеното кралство и неговите колонии, нито тя или някой от нейните родители е  роден в Обединеното кралство (параграф 117 от разпоредбите от 1980 г.; вж. параграф 24 (а) (i) по-горе). Тя няма право да обжалва това решение, тъй като г-н Balkandali не разполага с актуално разрешение за пребиваване по времето, когато е подадено заявлението му (вж. параграф 35 по-горе). Застъпничеството чрез членове на парламента пред Министерството на вътрешните работи е отхвърлено, основно с мотива, че двойката може да живее заедно в Турция и че обстоятелствата по делото не оправдават изключително отношение, извън имиграционните разпоредби. В писмо от 18 декември 1981 г. до държавата-членка, държавният министър при Министерството на вътрешните работи пише, че "г-н Balkandali сега трябва да вземе мерки, за да напусне незабавно Обединеното кралство, в противен случай ще бъдат взети мерки за принудителното му напускане на страната"; с писмо от 3 декември 1982 г. до страната-членка се заявява, че "[Министърът не] е предложил за момента да се предприемат действия срещу [г-н Balkandali]". В действителност властите и до днес не са образували срещу него наказателно производство или такова за депортиране (вж. параграф 33 по-горе); тяхното решение, според Правителството, е било взето с оглед на всички обстоятелства, включително решението на Комисията относно допустимостта на молбата на г-жа Balkandali (вж. параграф 55 по-долу).

53.  На 20 януари 1983 г., като съпруг на британска гражданка, на г-н Balkandali е издадено разрешение със срок от дванадесет месеца, за да остане в Обединеното кралство в съответствие с параграф 126 от разпоредбите от 1982 г. (вж. параграф 28 (а) по-горе); това е било възможно, защото на 1 януари 1983 г. г-жа Balkandali автоматично е придобила британско гражданство по силата на Закона за британската националност от 1981 г. (вж. параграф 26 (б) по-горе). Г-н Balkandali впоследствие подава молба за безсрочно разрешение за оставане, което му е дадено на 18 януари 1984 г. в съответствие с параграф 177 от правилата от 1983 г. (вж. параграф 31 по-горе). През септември 1984 г. той работи в сферата на ресторантьорството и планира скоро да отвори ресторант; неговата съпруга работи два дни в седмицата в ясла.

54.  Пред Комисията и Съда г-жа Balkandali твърди, че би имала реални пречки да отиде с мъжа си да живее в Турция: тя цитира силните си връзки с Обединеното кралство и твърди, че като образована жена и майка на незаконно дете, тя би била третирана като социален аутсайдер в Турция. Правителството твърди, че не са налице никакви реални пречки.

ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД КОМИСИЯТА

55.  Жалбата на г-жа Abdulaziz (№ 9214/80) е подадена в Комисията на 11 декември 1980 г., а тези на г-жа Cabales (№ 9473/81) и г-жа Balkandali (№ 9474/81) на 10 август 1981 г. Всяка от жалбоподателките твърди, че е жертва на практика, разрешена от парламента и съдържаща се в правилата от 1980 г., която е несъвместима с Конвенцията, и твърди нарушения на член 3 (чл. 3), член 8 (чл. 8) (разглеждан самостоятелно или във връзка с член 14) (чл. 14+8) и член 13 (чл. 13).

56.  На 11 май 1982 г. Комисията обявява трите жалби за допустими и нарежда тяхното обединяване в изпълнение на член 29 от правилника за дейността си.

В доклада си, приет на 12 май 1983 г. (член 31) (чл. 31), Комисията изразява следното становище:

- че е налице нарушение на член 14, във връзка с член 8 (чл.; 14+8), въз основа на сексуална дискриминация (единодушно);

- че не е налице нарушение на същите членове (чл. 14+8) въз основа на расова дискриминация (с девет на три гласа);

- че първоначалното приложение на правилата от 1980 г. в случая с г-жа Balkandali представлява дискриминация въз основа на нейното рождение в нарушение на член 14 във връзка с член 8 (чл. 14+8) (единадесет гласа и един въздържал се);

- че липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита на претенциите на жалбоподателите по членове 3, 8 и 14 (чл. 3, чл. 8, чл. 14) представлява нарушение на член 13 (чл. 13) (единадесет на един гласа).

- че не е необходимо да се провежда по-нататъшно разглеждане на въпроса в светлината на членове 3 и 8 (чл. 3, чл. 8). Пълният текст на становището на Комисията и на изразеното особено мнение в доклада е представен като приложение към настоящето съдебно решение.

ОКОНЧАТЕЛНИ ИЗЯВЛЕНИЯ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО И ЖАЛБОПОДАТЕЛИТЕ ПРЕД СЪДА

57.  На съдебните заседания от 25 септември 1984 г. Правителството твърди, че молбата на г-жа Cabales е недопустима ratione materiae. В други отношения Правителството поддържа по същество твърденията, изложени в писменото му изложение от 12 март 1984 г., с което иска от Съда:

"(1)            От гледна точка на членове 8 и 14 (чл. 8, чл. 14)

(а) да вземе решение и да обяви, че въпросите по контрола на имиграцията са извън приложното поле на член 8 (чл. 8), така че никоя жалба, основаваща се на прилагането на имиграционния контрол, не може да постигне успех по силата на член 8 (чл. 8) или по силата на член 14, взет заедно с член 8 (чл. 14+8);

(б) да вземе решение и да заяви, че при разглеждане на фактите по тези случаи разглежданите оплаквания се намират извън обхвата на член 8 (чл. 8) с гореспоменатите последствия;

(в) да вземе решение и да заяви, ако е необходимо, че всяка форма на дискриминация по смисъла на член 14 (чл. 14) е обективна и обосновано оправдана и не е несъразмерна с целите на въпросните мерки;

(г) да вземе решение и да заяви, ако е необходимо, че ако е имало намеса в упражняването на правата, произтичащи по силата на член 8 (чл. 8) в тези жалби, тя е в съответствие със закона и е необходима в едно демократично общество в интерес на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици, както и за защита на правата и свободите на други лица;

(2)              От гледна точка на член 3 (чл. 3) да вземе решение и да обяви, че фактите по тези случаи не могат да представляват или като алтернатива не представляват нечовешко или унизително отношение по този член (чл. 3);

(3) да вземе решение и да обяви, че член 13 (чл. 13) не е приложим към тези случаи, тъй като оплакванията не попадат в обхвата на членове 3, 8 и 14 (чл. 3, чл. 8, чл. 14); във всеки случай да приеме, че по отношение на тези разпоредби не съществува задължение за осигуряване на вътрешноправно средство за защита по този член (чл. 13); или в противен случай да приеме, че доколкото член 13 (чл. 13) налага, въз основа на фактите, задължение за предоставяне на вътрешноправно средство за защита по отношение на всеки от обжалваните въпроси, това задължение е изпълнено."

Жалбоподателките от своя страна поддържат по същество твърденията, изложени в писменото им изложение от 30 март 1984 г., с което искат от Съда да постанови решение и да обяви, че:

"1. жалбоподателите са жертви на практики в нарушение на правото им на неприкосновеност на семейния им живот в нарушение на член 8 (чл. 8) от Конвенцията;

2. са също така жертви на дискриминация при осигуряване въпросното им право

(а) по отношение на трите жалбоподателки въз основа на пол и раса; и

(б) по отношение на г-жа Balkandali въз основа на нейното рождение в противоречие с член 14 във връзка с член 8 (чл. 14+8) от Конвенцията;

3. такава дискриминация представлява унизително отношение в нарушение на член 3 (чл. 3) от Конвенцията;

4. липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита на претенциите на жалбоподателите по членове 3, 8 и 14 (чл. 3, чл. 8, чл. 14) представлява нарушение на член 13 (чл. 13) от Конвенцията;

5. Правителството на Обединеното кралство трябва да плати съответна компенсация, включително разходи, на жалбоподателите посредством справедливо обезщетение."

ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ПРАВОТО

I.   ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 (чл. 8)

58.  Жалбоподателите претендират, че са жертви на практика в нарушение на правото им на зачитане на семейния живот, гарантирано от член 8 (чл. 8) от Конвенцията, който гласи:

"1. Всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите."

A. Приложимост на член 8 (чл. 8)

59.  Принципното становище на Правителството е, че нито член 8 (чл. 8), нито който и да е друг член от Конвенцията не е приложим към имиграционния контрол, за който Протокол № 4 (Р4) е единственият приложим текст. По негово мнение фактът, че този протокол (P4), както е посочено в преамбюла му, има за цел да предостави права в допълнение на тези, защитени от Част I на Конвенцията, доказва убедително, че правата в областта на имиграцията вече не са  предоставени от самата Конвенция и по-специално от член 8 (чл. 8) от нея. Освен това жалбоподателите претендират за право, което не е обезпечено за чужденци, дори с Протокола (P4) – инструмент, който не е ратифициран от Обединеното кралство.

Комисията отхвърля този аргумент още на етапа на преценяване на допустимостта на жалбата. Така се потвърждава – и сега жалбоподателите се позовават на това – установената съдебна практика: че правото на чужденец да влиза или да остава в дадена страна не е гарантирано само по себе си от Конвенцията, а имиграционни проверки трябва да се изпълняват в съгласие със задълженията по Конвенцията, като изключването на дадено лице от дадена държава, където живеят членовете на семейството му, би могло да повдигне въпрос по член 8 (чл. 8).

60. Съдът не е в състояние да приеме становището на Правителството.

Жалбоподатели са не съпрузите, а съпругите, които се жалват не от отказ на разрешение за влизане или пребиваване в Обединеното кралство, а като лица, които са законно установени в тази страна, че са лишени (г-жа Cabales) или застрашени от лишаване (г-жа Abdulaziz и г-жа Balkandali) от компанията и съжителството на техните съпрузи в тази страна.

Преди всичко Съдът припомня, че Конвенцията и протоколите към нея трябва да се четат като цяло; следователно въпрос, който се разглежда основно от една от техните разпоредби, може също, в някой от неговите аспекти, да бъде предмет на други техни разпоредби (вж. решението "Belgian Linguistic" от 23 юли 1968 г., серия А, № 6, стр. 33, параграф 7). Ето защо, въпреки че някои аспекти от правото на влизане в дадена страна се уреждат от Протокол № 4 по отношение на държавите, обвързани от този инструмент, не трябва да се изключва, че мерките, предприети в областта на имиграцията, могат да повлияят на правото на неприкосновеност на семейния живот, гарантирано от член 8 (чл. 8). Съдът съответно е на едно и също мнение с Комисията по тази точка.

61.  При условията на евентуалност, Правителството предоставя два допълнителни аргумента в подкрепа на твърдението си, че член 8 (чл. 8) не е приложим.

На първо място за тази разпоредба (чл. 8) се казва, че гарантира неприкосновеността единствено на вече съществуващ семеен живот, докато тук засегнатите двойки не са имали вече създаден такъв семеен живот със законното очакване да се ползват от него в тази страна по времето, когато са подали молба за разрешение на мъжа да влезе или да остане в Обединеното кралство.

На второ място, тъй като не е имало пречка двойките да живеят заедно съответно в Португалия, Филипините или Турция, те в действителност са претендирали за правото да изберат своята страна на пребиваване – нещо, което не е гарантирано от член 8 (чл. 8).

Тези аргументи са оспорени от жалбоподателите. При все че Комисията не разглежда жалбите по член 8 (чл. 8), взет самостоятелно, тя счита, че те не остават извън обхвата му.

62.  Съдът припомня, че чрез гарантиране на правото на неприкосновеност на семейния живот член 8 (чл. 8) "предполага наличието на семейство" (вж. решението Marckx от 13 юни 1979 г., серия А, №. 31, стр. 14, пара. 31). Все пак това не означава, че всяко намерение за семеен живот попада изцяло извън приложното му поле. Каквото и друго да означава думата "семейство", то трябва на всяка цена да включва връзката, която възниква от законен и истински брак, като например този, сключен между г-н и г-жа Abdulaziz и г-н и г-жа Balkandali, дори ако такъв семеен живот от вида, посочен от Правителството, все още не е напълно установен. Тези бракове трябва да се считат за достатъчни да привлекат такава неприкосновеност, която се дължи според заложеното в член 8 (чл. 8).

Освен това, изразът "семеен живот" в случай на семейна двойка обикновено включва съжителство. Последното твърдение се подсилва от наличието на член 12 (чл. 12), защото едва ли някой би приел, че правото на създаване на семейство не би трябвало да включва правото на съжителство. Съдът отбелязва още, че г-н и г-жа Abdulaziz не само са сключили брак, но също са съжителствали за определен период от време, преди на г-н Abdulaziz да бъде отказано разрешение за пребиваване в Обединеното кралство (вж. параграфи 40-41 по-горе). Г-н и г-жа Balkandali също са имали съжителство и имат син, въпреки че не са били женени, докато не изтича срока на разрешителното, издадено на г-н Balkandali за пребиваване в страната като студент и му е отказано неговото удължаване; тяхното съжителство продължава, когато заявлението му за разрешение за пребиваване като съпруг е отхвърлено (вж. параграфи 51-52 по-горе).

63.  Случаят на г-жа Cabales трябва да се разглежда отделно, като се има предвид въпроса, повдигнат по отношение на валидността на брака ѝ (вж. алинея 48 по-горе). Правителството твърди, че с оглед на обстоятелствата, жалбата ѝ е недопустима ratione materiae и затова не трябва да се разглежда от Съда.

Въпреки че този довод е формулиран по отношение на допустимостта, Съдът е на мнение, че той по-скоро се отнася до основателността на жалбата и затова е за предпочитане да бъде разгледан на тази основа (вж., с необходимите промени, решението Airey от 9 октомври 1979 г., Серия А, номер 32, стр. 10, пара. 18).

Съдът не счита, че трябва да разреши различните мнения, които са възникнали във връзка с приложимостта на филипинските закони. Г-н и г-жа Cabales са преминали през брачна церемония (вж. параграф 45 по-горе), а доказателствата пред Съда потвърждават, че те вярват, че са сключили брак и че действително желаят да съжителстват и да водят нормален семеен живот. И реално след това са живели заедно. При съответните обстоятелства така установената сериозна връзка е достатъчна, за да бъде приложен член 8 (чл. 8).

64.  Остава аргументът на Правителството относно избора на страната на пребиваване. Съдът счита, че това се отнася повече до степента на неприкосновеност на семейния живот, която им се полага, и затова ще го разгледа в този контекст (вж. параграф 68 по-долу).

65.  В обобщение, всеки един от жалбоподателите в известна степен е встъпил в "семейния" живот за целите на член 8 (чл. 8); следователно тази разпоредба е приложима в настоящия случай.

С оглед на важността на засегнатите въпроси, Съдът, за разлика от Комисията, счита, че трябва да установи дали е налице нарушение на член 8 (чл. 8), разглеждан сам по себе си.

B. Съответствие с член 8 (чл. 8)

66.  Жалбоподателите твърдят, че неприкосновеността на семейния живот – която в техните случаи Обединеното кралство е трябвало да осигури на територията на своята юрисдикция – обхваща правото на създаване на дом в държавата на съответната националност или законно пребиваване; като зависи единствено от разпоредбите на параграф 2 от член 8 (чл. 8-2), дилемата дали да се изнесат в чужбина или да бъдат разделени от брачния си партньор е в противоречие с този принцип. Освен това препятствията в действителност са точно толкова важни, колкото и препятствията в закона: съжителството на двойките съответно в Португалия, Филипините или Турция би включвало или би ги накарало да преживеят сериозни затруднения (вж. параграфи 43, 49 и 54 по-горе), въпреки че няма правна пречка да процедират така.

67.  Съдът припомня, че въпреки че съществената цел на член 8 (чл. 8) е да защитава индивида от произволни намеси от страна на публичните органи, в допълнение може да има положителни задължения, присъщи на реална "неприкосновеност" на семейния живот (вж. решението Marckx, серия А, №. 31, стр. 15, пара. 31, споменато по-горе). И все пак, особено що се отнася до тези позитивни задължения, понятието "неприкосновеност" не е ясно формулирано: като се има предвид разнообразието на следваните практики и ситуациите, които са налице в договарящите държави, изискванията на това понятие се различават значително във всеки отделен случай. Съответно това е област, в която договарящите се страни се радват на широка свобода на преценка при определяне на стъпките, които да предприемат, за да гарантират спазването на Конвенцията, като се вземат предвид нуждите и ресурсите на общността и на отделните лица (вж., наред с други решения, с необходимите изменения, посоченото по-горе решение "Belgian Linguistic", серия А, № 6, стр. 32, параграф 5; решение National Union of Belgian Police от 27 октомври 1975 г., серия А, № 19, стр. 18, пара. 39; горепосоченото решение Marckx, серия А, № 31, стр. 15, пара. 31; и решението Rasmussen от 28 ноември 1984 г., серия А, № 87, стр. 15, пара. 40). По-специално, в тук разглежданата област, степента на задължението на държавата да допусне на нейна територия роднини на вече установени имигранти варира в зависимост от конкретните обстоятелства на лицата, които участват. Освен това Съдът не може да пренебрегне факта, че в конкретния случай става въпрос не само за семейния живот, но и за имиграцията и че, като въпрос на добре установено международно право и в изпълнение на договорните ѝ задължения, държавата има право да контролира влизането на граждани, които не са нейни поданици, на нейна територия.

68.  Съдът отбелязва, че настоящото производство не е свързано с имигрантите, които вече имат семейство, което са изоставили в друга държава, докато получат статут на постоянно пребиваващи в Обединеното кралство. Едва след като са се заселили в Обединеното кралство, като несемейни лица, жалбоподателите са сключили брак (вж. параграфи 39-40, 44-45 и 50-52 по-горе). Не може да се счита, че задължението, наложено по силата на член 8 (чл. 8), прераства в общ ангажимент от страна на договаряща държава да уважава избора на семейните двойки на страната на брачното им пребиваване и да приема съпрузите, които нямат нейната националност, за постоянно установяване в тази страна.

В конкретния случай жалбоподателите не са доказали, че са налице пречки за установяването на семейния им живот в собствената им страна или в тази на съпрузите им или че са налице особени причини, поради които това не може да се очаква от тях.

В допълнение на това, в момента на техния брак

(i) г-жа Abdulaziz е знаела, че съпругът ѝ е допуснат в Обединеното кралство за ограничен период от време, само като посетител, и че ще е необходимо да подаде молба да остане за постоянно и тя би могла да знае, че в светлината на проекта на разпоредбите, който вече е бил публикуван (вж. параграф 20 по-горе), че такова разрешение вероятно ще бъде отказано;

(ii) г-жа Balkandali трябва да е знаела, че разрешението за временно пребиваване на съпруга ѝ като студент вече е изтекло, че пребиваването му в Обединеното кралство следователно е незаконно и че според разпоредбите от 1980 г., които тогава са в сила, приемането му за постоянно установяване не е можело да се очаква.

В случая с г-жа Cabales, която никога не е съжителствала с г-н Cabales в Обединеното кралство, тя е трябвало да знае, че за него ще се изисква разрешение за влизане и че според действащите тогава разпоредби такова разрешение ще бъде отказано.

69.  Съответно не е имало "липса на неприкосновеност" на правото на семеен живот и следователно няма нарушение на член 8 (чл. 8), разглеждан сам по себе си.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 14 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 8 (чл. 14+8)

A. Въведение

70. Жалбоподателите твърдят, че в резултат на неоправдано различното отношение при обезпечаване на правото им на неприкосновеност на семейния живот въз основа на пол, раса, а в случая на г-жа Balkandali – рождение, те са били жертви на нарушение на член 14 от Конвенцията във връзка с член 8 (чл. 14+8). Предишният член (чл. 14) гласи следното:

"Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак."

В случай че Съдът приеме, че член 8 (чл. 8) е приложим в настоящия случай, Правителството отрича, че има някакво различно отношение, основано на раса, и твърди, че тъй като разликите в третирането на основание на пол и рождение имат обективни и разумни оправдания и са пропорционални на преследваните цели, те са съвместими с член 14 (чл. 14).

71.  Според установената съдебна практика на Съда член 14 (чл. 14) допълва останалите материалноправни разпоредби на Конвенцията и протоколите. Той няма самостоятелно съществуване, тъй като има сила единствено във връзка с "упражняването на правата и свободите", гарантирани от тези разпоредби. Въпреки че прилагането на член 14 (чл. 14) не предполага непременно нарушение на тези разпоредби – и в този смисъл той е автономен – не може да има никакво основание за неговото прилагане, освен ако разискваните факти попадат в обхвата на една или повече от последните (вж., наред с другото, горепосоченото решение Rasmussen, серия А, № 87, стр. 12, параграф 29).

Съдът е установил, че член 8 (чл. 8) е приложим (вж. параграф 65 по-горе). Въпреки че Обединеното кралство не е длъжно да приеме г-н Abdulaziz, г-н Cabales и г-н Balkandali за постоянно установяване в страната и следователно Съдът не намира, че е налице нарушение на член 8 (чл. 8), ако той се разглежда самостоятелно (вж. параграфи 68-69 по-горе), спорните факти все пак попадат в приложното поле на този член (чл. 8). В тази връзка може да бъде направен паралел, с необходимите промени, с делото National Union of Belgian Police (вж. решението от 27 октомври 1975 г., серия А, № 19, стр. 20, пара. 45).

Член 14 (чл. 14) следователно също е приложим.

72.  За целите на член 14 (чл. 14) различното отношение е дискриминационно, ако то "няма обективно и разумно оправдание", т.е. ако не преследва "легитимна цел" или ако не съществува "разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и целта, която се преследва" (вж., наред с другото, цитираното по-горе решение "Belgian Linguistic", серия А, № 6, стр. 34, параграф 10, горепосоченото решение Marckx, серия А, № 31, стр. 16, пара. 33 и горепосоченото решение Rasmussen, серия А, № 87, стр. 14, пара. 38).

Договарящите държави се ползват с известна свобода на преценка до каква степен и дали различията в иначе подобни ситуации оправдават различното отношение в закона (вж. горепосоченото решение Rasmussen, пак там, стр. 15, пара. 40), но е задача на Съда да се произнесе с окончателно решение в това отношение.

73.  При конкретните обстоятелства по делото Съдът счита, че трябва да разгледа последователно трите основания, за които се твърди, че са база за дискриминационното отношение.

 

Б. Твърдяна дискриминация въз основа на пола

74.  Що се отнася до твърденията за дискриминация, основана на пола, не се оспорва, че според правилата от 1980 г. за един мъж, установен в Обединеното кралство, е по-лесно, отколкото за жена, установена там, да получи разрешение съпруга или съпругата, която не е с британска националност, да влезе или да остане в страната, за да се установи за постоянно (вж. параграфи 23-25 по-горе). Този аргумент се фокусира върху въпроса дали различното отношение има обективно и разумно оправдание.

75.  Според Правителството обжалваното различно отношение е с цел ограничаване на "първичната имиграция" (вж. параграф 21 по-горе) и е обосновано от необходимостта за защита на вътрешния пазар на труда по време на висока безработица. То се позовава на свободата на преценка, с която се ползват договарящите държави в тази област, и поставя специален акцент върху това, което описва като статистически факт: мъжете са по-склонни да търсят работа, отколкото жените, в резултат на което мъжете имигранти ще имат по-голямо въздействие, отколкото жените имигранти, върху въпросния пазар на труда. Освен това намаляването, до около 5 700 годишно, на броя на съпрузите, приети за заселване в Обединеното кралство, което според Правителството се дължи на правилата от 1980 г. (вж. параграф 38 (д) по-горе) се твърди, че е било значително. Това се твърди, че е така, особено когато намалението се разглежда във връзка с неговия кумулативен ефект през годините и с общия брой на приетите за заселване граждани.

Това мнение се оспорва от жалбоподателите. Според тях доводът на Правителството не обръща внимание на съвременната роля на жените и на факта, че мъжете могат да работят на свободна практика, а също, както е илюстрирано в случая с г-н Balkandali (вж. алинея 53 по-горе), да създават, а не да търсят работни места. Освен това за цифрата, която се посочва от Правителството – 5 700 – се казва, че е незначителна и по редица причини при всички случаи ненадеждна (вж. параграф 38 (д) в края по-горе).

76.  Освен това Правителството твърди, че въпросните мерки са оправдани от необходимостта да се поддържа ефективен имиграционен контрол, който е от полза за заселените имигранти, както и за местното население. Имиграцията предизвиква напрежение в обществото; целта на Правителството е да допринесе за общественото спокойствие, като един по-строг и справедлив контрол обезпечава добри отношения между различните общности, живеещи в Обединеното кралство.

На този аргумент жалбоподателите отговарят, че не може да бъдат лансирани расовите предразсъдъци на населението на Обединеното кралство като оправдание за мерките.

77.  В своя доклад Комисията отбелязва, че когато се отчитат в контекста на имиграцията на други групи, процентите на годишната емиграция и безработица и икономическата активност, въздействието върху вътрешния пазар на труда на годишно намаление от 2 000 (както тогава е оценено от Правителството) мъже, приети за заселване в Обединеното кралство (вж. параграф 38 (д) по-горе), не е с такъв размер и значение, който да обоснове различното отношение, основано на пола, и вредните последици от него върху семейния живот на засегнатите жени. Освен това дългогодишният ангажимент за събиране на семействата на мъжете имигранти, на който се позовава Правителството като причина за приемане на съпругите, докато в същото време се изключват съпрузите, вече не отговаря на съвременните изисквания за равноправие между половете. Също така не е било установено, че расовите отношения или имиграционния контрол са подобрени чрез тези правила: те биха могли да създадат недоволство в част от имигрантското население и не е доказано, че е по-трудно да се ограничат злоупотребите от страна на мъжете, които не са с британска националност, отколкото на другите групи имигранти. Комисията единодушно заключава, че е налице дискриминация, основана на пола, което противоречи на член 14 (чл. 14) при осигуряване на правото на жалбоподателите на неприкосновеност на семейния им живот, като прилагането на съответните правила е непропорционално по отношение на предполагаемите цели.

На заседанията пред Съда Делегатът на Комисията посочва, че този извод не е засегнат от ревизираната цифра на Правителството (около 5 700) за годишното намаляване на броя на мъжете, приети за заселване в страната.

78.  Съдът приема, че  правилата от 1980 г. имат за цел защита на вътрешния пазар на труда. Фактът, че, както се твърди от жалбоподателите, тази цел може да е допълнително лансирана с премахването на правилата за "потекло от Обединеното кралство" и "работни почивни дни" (вж. параграф 20 по-горе), по никакъв начин не променя този извод. Съдът също така не вижда никакви убедителни доказателства за противоречие в парламентарните дебати, на което се позовават и жалбоподателите. Както се изтъква, вярно е, че безработицата в Обединеното кралство през 1980 г. е по-ниска, отколкото през следващите години, но въпреки това вече е постигнато ниво на значимост и е имало значително увеличение в сравнение с предходните години (вж. параграф 38 (г) по-горе).

При все че гореспоменатата цел без съмнение е била законна, това само по себе си не прави легитимно различното отношение в правилата от 1980 г. във връзка с възможностите на мъжете и жените имигранти, които вече са се заселили в Обединеното кралство, да получат разрешение, от една страна, за съпругите или годениците си, които нямат британска националност, и от друга страна - за техните съпрузи или годеници, които нямат британска националност, да влязат или да останат в страната.

Въпреки, че Договарящите държави се ползват с известна „свобода на преценка“ до каква степен и дали различията в иначе подобни ситуации оправдават различното отношение, обхватът на тази свобода е различен в зависимост от обстоятелствата предмета и контекста (вж. горепосоченото решение Rasmussen, серия А, номер 87, стр. 15, пара. 40).

Що се отнася до настоящия въпрос, може да се каже, че развитието на равенството на половете днес е една от главните цели в държавите-членки на Съвета на Европа. Това означава, че трябва да бъдат лансирани доста сериозни основания за различно отношение въз основа на пола, което да се счита за съвместимо с Конвенцията.

79.  Според Съда аргументите на Правителството, обобщени в параграф 75 по-горе, не са убедителни.

Може да е вярно, че средно е по-голям процентът на мъжете в трудоспособна възраст, отколкото на жените в трудоспособна възраст, които са "икономически активни" (за Великобритания 90 на сто от мъжете и 63 на сто от жените) и че за имигрантите важат сходни цифри (според статистиката 86 на сто от мъжете и 41 на сто от жените за имигранти от индийския субконтинент и 90 на сто за мъжете и 70 на сто за жените за имигранти от Западна Индия и Гвиана) (вж. параграф 38 (г) по-горе).

Въпреки всичко това не доказва, че съществуват подобни различия в действителност – или че биха съществували такива различия, ако не съществуваха разпоредбите от 1980 г. – във връзка със съответното въздействие върху пазара на работна ръка в Обединеното кралство от страна на имигранти съпруги или имигранти съпрузи. В тази връзка трябва да бъдат взети под внимание и други фактори. Да бъдеш "икономически активен" невинаги означава, че човек се стреми да бъде нает от някой друг. Освен това, въпреки че по-голям брой мъже, отколкото жени, са склонни да търсят работа, още преди въвеждането на Разпоредбите от 1980 г. имигрантите съпрузи вече са превъзхождани числено от имигрантите съпруги (вж. параграф 38 (д) по-горе), много от които също са "икономически активни". Докато значителна част от тези жени, доколкото те са "икономически активни", са ангажирани в работата на непълно работно време, въздействието върху вътрешния пазар на труда на жените имигранти, в сравнение с мъжете, не трябва да се подценява.

Във всеки случай Съдът не е убеден, че разликата, която все пак може да съществува между съответното въздействие на мъжете и на жените върху вътрешния пазар на труда, е достатъчно значима, за да оправдае разликата в отношението, от което се оплакват жалбоподателките, от гледна точка на възможността към лице, което вече е установено в Обединеното кралство, да се присъедини, в зависимост от случая, неговата съпруга или съпруг.

80.  В този контекст Правителството подчертава значението на въздействието върху имиграцията на съпрузите на ограниченията, които се съдържат в Правилата от 1980 г. и които са довели, според неговата оценка, до годишно намаление от 5 700 (а не 2 000, както се споменава в доклада на Комисията) съпрузи, приети за заселване.

Без да изразява заключение относно точността на цифрата 5 700, Съдът отбелязва, че като време твърдяното намаление съвпада със значителното нарастване на безработицата в Обединеното кралство и че Правителството е приело, че част от намалението се дължи на икономическите условия, а не на самите разпоредби от 1980 г. (вж. параграф 38 (г) и (д) по-горе).

Във всеки случай, поради причините, изложени в параграф 79 по-горе, постигнатото намаляване на цифрите не оправдава разликата в третирането на мъжете и жените.

81.  Съдът приема, че Правилата от 1980 г. също имат за цел, както посочва Правителството, да подпомогнат общественото спокойствие. Въпреки това Съдът не е убеден, че тази цел се обслужва от разграничението между съпрузи и съпруги, направено в тези разпоредби.

82.  Остава по-общият аргумент, изтъкнат от Правителството, а именно, че Обединеното кралство не е в нарушение на член 14 (чл. 14) поради факта, че страната е действала "по-великодушно" в някои отношения, т.е. по отношение на допускането на съпругите и годениците, които не са с нейната националност, на мъже, които вече са установени в страната, отколкото Конвенцията изисква.

Съдът не може да приеме този аргумент. Той посочва, че член 14 (чл. 14) се занимава с избягването на дискриминация при упражняването на правата по Конвенцията, доколкото изискванията на Конвенцията по отношение на тези права могат да бъдат спазени по различни начини. Понятието за дискриминация по смисъла на член 14 (чл. 14) включва като цяло случаи, в които дадено лице или група са третирани без подходящо основание по-неблагоприятно от други, въпреки че по-благоприятно отношение не е заложено в Конвенцията.

83.  Затова Съдът счита, че жалбоподателите са жертви на дискриминация, основана на пола, в нарушение на член 14 във връзка с член 8 (чл. 14+8).

В. Твърдяна дискриминация по расови признаци

84.  Що се отнася до твърденията за дискриминация въз основа на раса, жалбоподателите се позовават на мнението на малцинството от Комисията. Те се позовават, наред с другото, на цялата история и контекст на законодателството на Великобритания в областта на имиграцията (вж. параграфи 11-15 по-горе) и на парламентарните дебати по тези разпоредби.

Като оспорва това твърдение, Правителството заявява, че Разпоредбите от 1980 г. не са мотивирани от расистки подбуди, тяхната цел е да се ограничи "първичната имиграция" (вж. параграф 21 по-горе).

Мнозинството от Комисията достига до заключението, че не е имало нарушение на член 14 (чл. 14) в тази част. Повечето от имиграционните политики – ограничаващи свободното влизане в страната – диференцират хората въз основа на тяхната националност и по този начин косвено въз основа на тяхната раса, етнически произход и евентуално цвета на кожата им. Макар договаряща държава да не може да прилага "политики от чисто расистки характер", предоставянето на преференциално третиране на нейните граждани или на лица от други страни, с които държавата има най-тесни връзки, не представлява "расова дискриминация". На практика действието на разпоредбите на Обединеното кралство не означава, че те са ужасяващи въз основа на расова дискриминация, тъй като няма доказателства за действителна разлика в отношението, основана на расови белези.

От друга страна малка част от Комисията отбелязва, че основното въздействие на тези разпоредби е да се предотврати имиграцията от Новата британска общност и Пакистан. Това не е случайно: законодателната история показва, че намерението е да се "намали броя на цветнокожите имигранти". По своето действие и предназначение, правилата са косвено расистки, поради което е имало нарушение на член 14 (чл. 14) по тази част по отношение на г-жа Abdulaziz и г-жа Cabales.

85.  В това отношение Съдът се съгласява с мнозинството от Комисията.

Правилата от 1980 г., които са приложими в общия случай за всички "граждани, които не са поданици" и които искат да влязат и да се установят в Обединеното кралство, не съдържат разпоредби, които да разграничават лица или групи въз основа на тяхната раса или етнически произход. Разпоредбите включват конкретна инструкция в параграф 2 към имиграционните служители, които да изпълняват задълженията си без оглед на раса, цвят или религия на лицето, което има намерение да влезе в страната (вж. параграф 20 по-горе) и са приложими към всеки един от потенциалните имигранти от всички части на света, независимо от тяхната раса или произход.

Както Съдът вече е приел, главната и основна цел на Правилата от 1980 г. е да се намали "първичната имиграция", за да се защити пазара на труда в условията на висока безработица. Това означава, че засилването на ограниченията върху имиграцията е основано не на възражения по отношение на произхода на чуждите граждани, които искат да влязат в страната, а на необходимостта от спиране на потока от имигранти в съответния момент.

Това, че масовата имиграция, срещу която са насочени разпоредбите, се състои главно от евентуални имигранти от Новата британска общност и Пакистан и че в резултат на това те са засегнали към момента на събитията по-малко бели хора, отколкото други раси, не е достатъчно основание да се разглеждат като разпоредби с расистки характер: това е ефект, който не произлиза от съдържанието на Разпоредбите от 1980 г., а от факта, че сред тези, които желаят да емигрират, някои етнически групи превъзхождат по численост други.

От изложеното по-горе Съдът заключава, че Правилата от 1980 г. не правят разграничение въз основа на раса и следователно в този смисъл не са дискриминационни. Този извод не се променя от следните два аргумента, на които се позовават жалбоподателите.

(а) Смята се, че изискването съпругата или годеницата на влизащия в страната да е родена или да има родител, роден в Обединеното кралство, а също и правилото за "потекло от Обединеното кралство" (вж. параграфи 23, 24 и 20 по-горе) облагодетелстват лица от определен етнически произход. Въпреки това Съдът счита тези разпоредби за изключения, предназначени за лицата, които имат тесни връзки с Обединеното кралство, и които не засягат общата насока на разпоредбите.

(б) Счита се, че изискването, което страните в брака или намерението за брак трябва да са изпълнили (вж. параграфи 22-24 по-горе) работи в ущърб на лицата от индийския субконтинент, където уредените бракове са обичайна практика. По мнение на Съда обаче такова изискване не може да се приеме като индикация за расова дискриминация: основната му цел е да се предотврати заобикалянето на разпоредбите чрез фалшиви бракове и годежи. Освен това е изискване, което няма нищо общо с настоящите дела.

86.  Ето защо Съдът приема, че жалбоподателите не са били жертви на дискриминация въз основа на раса.

D. Твърдяна дискриминация, основана на рождение

87.  Г-жа Balkandali твърди, че е жертва и на дискриминация, основана на рождение, тъй като измежду жените, граждани на Обединеното кралство и неговите колонии, които са установени в Обединеното кралство, само съпрузите без британска националност на тези, родени в страната или чиито родители са родени в страната, могат според разпоредбите от 1980 г. да бъдат приети за заселване там (вж. параграфи 23-24 по-горе).

Не се оспорва, че Разпоредбите от 1980 г. установяват различно отношение, основано на рождение – аргумент, който е фокусиран върху въпроса дали това е обективно и разумно оправдание.

Освен че се позовава на доклада на Комисията, г-жа Balkandali твърди, че премахването на това разграничение от следващите имиграционни разпоредби (вж. параграф 28 (а) по-горе) показва, че това преди не е било оправдано.

Правителството посочва, че въпросното различно отношение е оправдано от стремежа да се избегнат трудностите, които жените, имащи близки връзки с Обединеното кралство, биха преживели, ако при сключване на брак се налага да се преместят в чужбина, за да останат с мъжете си.

Комисията счита, че независимо от последвалото премахване на това различно отношение, общите интереси и евентуално временният характер на тези разпоредби изискват Комисията да изрази становище. Тя изразява мнение, че различното отношение въз основа единствено на рождение, без оглед на личните обстоятелства или заслугите на индивида, представлява дискриминация в нарушение на член 14 (чл. 14).

88.  Съдът не е в състояние да сподели становището на Комисията. Целта, цитирана от Правителството, безспорно е легитимна за целите на член 14 (чл. 14). Вярно е, че човек, който подобно на г-жа Balkandali се е установил в дадена страна в продължение на няколко години, може да също така да е създал тесни връзки с тази страна, дори да не е роден там. Независимо от това принципно съществуват убедителни социални причини за това специално отношение към тези, чиито връзки с дадена страна, произтичат от рождението им в нея. Различното отношение трябва да се разглежда като имащо обективно и разумно оправдание и по-конкретно резултатите от него не са показали, че престъпват принципа на пропорционалност. Този извод не се променя от факта, че имиграционните правила впоследствие са изменени по тази точка.

89.  Ето защо Съдът приема, че г-жа Balkandali не е жертва на дискриминация въз основа на рождение.

III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 (чл. 3)

90.  Жалбоподателките твърдят, че са били подложени на унизително отношение, в нарушение на член 3 (чл. 3), който гласи:

“Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.”

По тяхно мнение дискриминацията срещу тях представлява обида за човешкото им достойнство. Те се позовават също и на дългата раздяла между г-н и г-жа Cabales, тревожността и стреса, на които са били подложени г-жа Abdulaziz и г-жа Balkandali.

Правителството оспорва това твърдение на различни основания. Според Комисията член 14 (чл. 14) включва осъждане на унизителните аспекти на сексуални и други форми на дискриминация и не възникват отделни въпроси по силата на член 3 (чл. 3).

91.  Съдът отбелязва, че обжалваното различно отношение не говори за обидно отношение или липса на уважение към личността на жалбоподателките и че това отношение не е целяло и не е постигнало унижение или обиди, а е било предназначено единствено за постигане на целите, посочени в параграфи 75, 76, 78 и 81 по-горе (вж. решението  Albert and Le Compte от 10 февруари 1983 г., серия А, № 58, стр. 13, пара. 22). Следователно не може да се разглежда като "унизително".

Следователно не е налице нарушение на член 3 (чл 3).

IV. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 (чл. 13)

92.  Жалбоподателите твърдят, че не са разполагали с правни средства за защита на техните оплаквания по членове 3, 8 и 14 (чл. 3, чл. 8, чл. 14) и че следователно е налице нарушение на член 13 (чл. 13), който гласи:

“Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

В случай че Съдът приеме, че членове 3, 8 и 14 (чл. 3, чл. 8, чл. 14) са приложими, Правителството твърди, че имиграционните правила, въпреки че не представляват делегирано законодателство, попадат в обхвата на принципа, формулиран от Комисията в нейния доклад по делото Young, James and Webster (Серия Б, №39, стр. 49), а именно че член 13 (чл. 13) не изисква да бъде предоставено средство за правна защита за контрол на съответствието на даден закон с Конвенцията. При условията на евентуалност, то твърди, че средствата за защита, които са на разположение на жалбоподателите, са "ефикасни".

Комисията счита, че имиграционните разпоредби попадат извън посочения по-горе принцип. След разглеждане на наличните пътища за обжалване, Комисията стига до заключението, че е налице нарушение на член 13 (чл. 13).

93.  Съдът е констатирал, че дискриминацията, основана на пола, на която са жертви г-жа Abdulaziz, г-жа Cabales и г-жа Balkandali, е резултат от норми, които в това отношение са несъвместими с Конвенцията. В тази връзка, тъй като Обединеното кралство не е включило Конвенцията във вътрешното си право, не може да има "ефикасно средство за защита", както се изисква от член 13 (чл. 13) (вж. решението Silver & Others от 25 март 1983 г., серия А, № 61, стр. 42-44, пара. 111-119, и решението Campbell & Fell от 28 юни 1984 г., серия А, № 80, стр. 52, пара. 127). Прибягването до наличните канали за подаване на жалби (системата за имиграционни жалби, постъпки пред министъра на вътрешните работи, заявление за съдебен контрол; вж. параграфи 19 и 34-37 по-горе) биха могли да бъдат ефективни, само ако жалбоподателят посочи, че дискриминацията е в резултат от неправилно прилагане на разпоредбите от 1980 г. Тук обаче такова твърдение не е направено, нито се предполага, че дискриминацията противоречи по някакъв друг начин на вътрешното право.

Ето защо Съдът заключава, че е налице нарушение на член 13 (чл. 13).

V. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 50 (чл. 50)

94.  Г-жа Abdulaziz, г-жа Cabales и г-жа Balkandali претендират, във връзка с "морални щети" и разходи и разноски, справедливо обезщетение по член 50 (чл. 50), който гласи:

"Ако Съдът установи, че дадено решение или мярка, предприети от правен орган или всеки друг орган на Високодоговаряща държава, е изцяло или частично в противоречие със задълженията, произтичащи от ... Конвенцията и ако вътрешното право на съответната страна допуска само частично обезщетение за последствията от това решение или мярка, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."

Всички жалбоподателки, включително г-жа Cabales, са били жертви на нарушение на член 14 във връзка с член 8 (чл. 14 + 8) (вж. параграфи 63 и 83 по-горе), в резултат на което член 50 (чл. 50) се прилага по отношение на всяка една от тях.

А. Обезщетение за вреди

95.  Жалбоподателите претендират за "съществено", но количествено неопределено обезщетение за неимуществени вреди, причинени от страдание, унижение и тревога. Те заявяват, че оспорваната намеса засяга жизненоважен елемент на обществото, а именно семейния живот; че дискриминацията въз основа на полови признаци е всеобщо осъждана; и че съществуването на практика в нарушение на Конвенцията е утежняващ фактор. Те цитират също, наред с другото, неблагоприятните ефекти върху развитието на семейните връзки и дългосрочните планове; заплахата от наказателни производства или производства за депортиране срещу г-н Abdulaziz и г-н Balkandali (вж. параграф 33 по-горе); продължителната раздяла на г-н и г-жа Cabales; и факта, че г-н Abdulaziz би бил приет за заселване в Обединеното кралство в съответствие с разпоредбите, които са били в сила в деня на брака му и на неговото заявление за разрешение за оставане (вж. параграф 41 по-горе). Г-жа Balkandali добавя, че последващото предоставяне на разрешение на съпруга ѝ да остане в страната (вж. параграф 53 по-горе) не компенсира предишните ѝ страдания.

Правителството твърди на първо място, че присъждането на справедливо обезщетение на г-жа Abdulaziz и г-жа Balkandali не е "необходимо": няма доказателства за твърдените вреди, нито е доказано, че вредите са в резултат на нарушенията, които Съдът евентуално би констатирал. При условията на евентуалност, то твърди, че констатирането на нарушение само по себе си би представлявало достатъчно справедливо обезщетение: при сключването на брака им съответните двойки са знаели, че нямат право на съжителство в Обединеното кралство; в действителност те не са били възпрепятствани да направят това; и тъй като биха могли да живеят в Португалия или Турция, семейните връзки и дългосрочните им планове не са били засегнати по неблагоприятен начин. Подобни доводи са посочени по отношение на г-жа Cabales.

96.  Поради самата си същност, неимуществените вреди от претендирания вид не винаги може да бъдат обект на конкретни доказателства. Въпреки това е разумно да се приеме, че лицата, които, подобно на жалбоподателките, се оказват изправени пред проблеми, свързани с продължаване или създаване на семеен живот, може да преживеят стрес и тревожност. Въпреки това, като взима предвид по-специално факторите, на които се позовава становището Правителството при условията на евентуалност, Съдът счита, че с оглед на обстоятелствата в тези случаи констатациите за нарушения сами по себе си представляват достатъчно справедливо обезщетение. Следователно искът на жалбоподателите за парично обезщетение не може да бъде приет.

Б. Разходи и разноски

97.  Жалбоподателките претендират във връзка с техните разходи и разноски, свързани с производството пред институциите по Конвенцията, след приспадане на сумите, които са получили под формата на правна помощ и дарение от 342,83 британски лири, следните суми (без данък добавена стойност):

(а) 14 955,61 британски лири за адвокатски хонорари и разходи на господата Bindman & Partners, адвокати;

(б) 8 745 британски лири за адвокатски хонорари на г-н Michael Beloff, кралски адвокат;

(в) 5 411 британски лири за адвокатски хонорари на младши адвокати (на г-жа Dangor до март 1984 г. и след това на проф. Higgins);

(г) 120,75 щ.д., което представлява половината от средствата, които не са възстановени от фонда за правна помощ на Съда от хонорарите, платени на господата Sycip, Salazar, Feliciano & Hernandez за консултации относно филипинските закони по отношение на брака на госпожа Cabales.

98.  Правителството посочва, че е готово да заплати суми, които са в съответствие с практиката на Съда по този въпрос и не са обхванати от правната помощ, оказана на жалбоподателките. С изключение на точките, посочени в следващия параграф, Правителството не твърди, че претенцията не отговаря на критериите на Съда по този въпрос (вж., наред с много други решения, решението Zimmermann and Steiner от 13 юли 1983 г., серия А, № 66, стр. 14, параграф  36); по-специално Правителството не оспорва, че жалбоподателките са натрупали задължения за разходи в допълнение към тези, обхванати от тяхната правна помощ (вж., наред с другото, решението Airey от 6 февруари 1981 г., серия А, № 41, стр. 9, параграф 13). След съответна проверка по тези точки, Съдът запазва цялата претенция.

99.  (а) Правителството отбелязва, че хонорарите, претендирани по отношение на младшите адвокати, в сравнение с тези, които се претендират за водещия защитник, са по-високи от тези, които биха били платими, съгласно установената практика, в съдебни спорове пред национални съдилища. Жалбоподателите оспорват съществуването на негъвкаво правило в това отношение.

Съдът припомня, че във всеки случай той не е обвързан от разпоредбите на вътрешните практики в тази област (вж. решението Silver and Others от 24 октомври 1983 г., серия А, № 67, стр. 10, параграф 20). Той намира, като се имат предвид обстоятелствата и сложността на случая, че въпросните хонорари са разумни като размер.

(б) Правителството твърди, че ако лицето, което се е консултирало със Sycip, Salazar, Feliciano & Hernandez, не е било в качеството на представител на Bindman & Partners, то би трябвало да има съответно приспадане по отношение на хонорарите на предишната фирма. Г-жа Cabales отговаря, че това лице е действало по този начин и че гореспоменатата фирма е платила хонорарите. Съдът отбелязва, че въпросната сметка в действителност е адресирана до Bindman & Partners.

100. Разходите и разноските, приети от Съда, възлизат общо на 120,75 щ.д. и след приспадане на дарението от 342,83 британски паунда, те възлизат на 28 768.78 британски паунда. От последната сума трябва да бъде приспадната сумата от 9 650 френски франка, получени от жалбоподателите от Комисията и Съда под формата на правна помощ; получената цифра се увеличава с евентуално дължимия данък добавена стойност.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1. Приема, че член 8 (чл. 8) е приложим в конкретния случай, но взет сам по себе си, той не е бил нарушен;

 

2. Приема, че член 14 (чл. 14) е приложим в настоящия случай;

 

3. Приема, че Член 14 във връзка с член 8 (чл. 14 + 8) е нарушен поради дискриминация срещу всяка една от жалбоподателките на основание пол;

 

4. Приема, че не е имало друго нарушение на член 14 във връзка с член 8 (чл. 14+8);

 

5. Приема, че не е налице нарушение на член 3 (чл. 3);

 

6. Приема, че е налице нарушение на член 13 (чл. 13) във връзка с оплакването за дискриминация, основана на пол;

 

7. Приема, че Обединеното кралство следва да заплати на жалбоподателките съвместно, за разходи и разноски, сумите, получени от изчисленията, които следва да се извършват в съответствие с параграф 100 от решението.

 

Изготвено на английски и френски език и обявено в открито съдебно заседание в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 28 май 1985 г.

 Gérard WIARDAMarc-André EISSEN

председателсекретар

В съответствие с член 51, параграф 2 (чл. 51-2) от Конвенцията и Правило 52, алинея 2 от Правилника на Съда, към настоящото решение са приложени отделните съвпадащи мнения на г-н Thór Vilhjálmsson, г-н Bernhardt, г-н Pettiti и г-н Gersing.

 

G.W.

M.-A.E.

 

 СЪВПАДАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ THÓR VILHJÁLMSSON

Аз гласувах с останалите членове на Съда. Моите мотиви, отнасящи се до заключението, че не е имало нарушение на член 8 (чл. 8), взет сам по себе си (точка 1 от диспозитива), се различават от тези, изложени в решението. Аз намирам, че член (чл. 8) не е нарушен, въпреки че по мое мнение е имало липса на неприкосновеност на семейния живот на жалбоподателите. Намирам намесата за оправдана според параграф 2 на член 8 (чл. 8-2), защото това е било в съответствие със закона и необходимо в едно демократично общество в интерес на икономическото благосъстояние на държавата-ответник.

 

 СЪВПАДАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ  BERNHARDT

Аз гласувах с останалите членове на Съда, но мотивите ми по отношение на член 8 (чл. 8) и член 13 (чл. 13) от Конвенцията се различават до известна степен от становищата, изразени в решението.

1.  Съгласно настоящото решение член 8, параграф 1 (член 8-1) е приложим, но ако се приема самостоятелно, не е нарушен, защото няма "липса на неприкосновеност" по отношение на семейния живот. Тази обосновка изключва прилагането на член 8, параграф 2 (чл. 8-2) и в действителност поставя присъщи ограничения върху правата, гарантирани от параграф 1 на член 8 (чл. 8-1). По мое мнение въпросните мерки могат да бъдат и реално са единствено обосновани от прилагането на член 8, пара. 2 (чл. 8-2).

2.  От гледна точка на член 13 (чл. 13), настоящото решение поддържа съдебната практика, установена от Съда, от неговото решение Silver and Others от 25 март 1983 г. насам. По мое мнение тази съдебна практика следва да се промени, тъй като тя не съответства на предмета и целите на член 13 (чл. 13) – разпоредба, чиято формулировка определено дава основания за съмнения.

Съгласно настоящото решение член 13 (чл. 13) винаги и автоматично се нарушава, ако са изпълнени следните условия: (1) Конвенцията не е част от вътрешното право на дадена държава; и (2) вътрешното право на държавата нарушава – според констатациите на Съда – други права, гарантирани от Конвенцията (в конкретния случай член 8 във връзка с член 14 (чл. 14+8)). В резултат на тази обосновка тълкуването на материалноправните разпоредби от този Съд е от решаващо значение и за нарушението или липсата на нарушение на член 13 (чл. 13). Всеки път, когато този Съд констатира нарушение на един от членовете от 2 до 5 (чл. 2, чл. 3, чл. 4, чл. 5) или от 8 до 12 (чл. 8, чл. 9, чл. 10, чл. 11, чл. 12) от Конвенцията в резултат на съществуването и прилагането на национална правна норма в държава, където Конвенцията не е част от вътрешното право, член 13 (чл. 13) също автоматично е нарушен. Тази интерпретация е съмнителна поради поне две причини.

Прилагат се неравни стандарти за държавите, в зависимост от позицията на Конвенцията във вътрешното право. Държава, в която Конвенцията не се прилага директно, може да има най-изчерпателния списък на правата на човека в своето вътрешно законодателство и/или сложна система за правна защита, но въпреки това тя винаги ще нарушава член 13 (чл. 13), ако дадена вътрешноправна разпоредба е несъвместима с Конвенцията. Това е трудно разбираемо.

На член 13 (чл. 13) според мен трябва да бъде придадено значение, което е независимо от въпроса дали някоя друга разпоредба на Конвенцията реално е нарушена. Всеки път, когато човек се жалва, че сама по себе си някоя от разпоредбите на Конвенцията или друга подобна гаранция или принцип, заложени в националната правна система, са нарушени от национален (административен или изпълнителен) орган, член 13 (чл. 13) по мое мнение е приложим и трябва да бъде предоставено някакво правно средство за защита.

Независимо от тези съображения, аз гласувах с мнозинството, тъй като се чувствам до известна степен обвързан с предишната съдебна практика на Съда; в допълнение на това, доколкото разбирам, правото на Обединеното кралство в настоящите случаи не е предоставило средствата за правна защита, необходими съгласно член 13 (чл. 13), дори ако тази разпоредба се тълкува в съответствие със становището, изразено в настоящото мнение.

 

СЪВПАДАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ  PETTITI

(Превод)

Аз съм съгласен с изразените становища във връзка с член 13 (чл. 13) от Конвенцията, които е изразил съдия Bernhardt в неговото съвпадащо мнение.

---