ГОЛЯМА КАМАРА

 

ДЕЛО КИПЪР срещу ТУРЦИЯ

 

(Жалба № 25781/94)

 

РЕШЕНИЕ

(Справедливо обезщетение)

 

СТРАСБУРГ

 

12 май 2014 г.

 

 

Настоящото решение е окончателно, но в него могат да бъдат нанесени редакционни промени.

По делото Кипър срещу Турция

Европейският съд по правата на човека, заседаващ като Голяма камара в състав:

          Хосеп Касадевал (Josep Casadevall), председател,
          Франсоа Тулкенс (Françoise Tulkens),
          Гуидо Раймонди (Guido Raimondi),
          Нина Вайич (Nina Vajić),
          Марк Вилигер (Mark Villiger),
          Корнелиу Бирсан (Corneliu Bîrsan),  
          Боштян М. Зупанчич (Boštjan M. Zupančič),
          Алвина Гюлумян (Alvina Gyulumyan),
          Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),
          Георге Николау (George Nicolaou),
          Андраш Сайо (András Sajó),

          Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska),
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Ан Пауър-Форд (Ann Power-Forde),
          Ишил Каракаш (Işıl Karakaş),
          Небойша Вучинич (Nebojša Vučinić),
          Пауло Пинто де Албукерк (Paulo Pinto de Albuquerque) съдии,

и Майкъл О’Бойл (Michael O’Boyle), заместник-секретар,

След закрити заседания, проведени на 14 март 2012 г., на 10 април 2013 г., на 27 юни 2013 г. и на 12 март 2014 г.,

Постанови следното решение, прието на последно посочената дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е отнесено до Съда съгласно разпоредбите, приложими преди влизането в сила на Протокол № 11 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от правителството на Република Кипър („Правителството жалбоподател“) на 30 август 1999 г. и от Европейската комисия по правата на човека на 11 септември 1999 г. (чл. 5 § 4 от Протокол № 11 и предишни членове 47 и 48 от Конвенцията).

2. В хода на производството по основателността на делото, на 27 октомври 1999 г. председателят на Съда се среща с агента на Правителството жалбоподател и с агента на Правителството на Република Турция („Правителството ответник“), за да обсъдят някои предварителни процедурни въпроси по делото. Агентите приемат, че ако Съдът констатира нарушение, е необходима отделна процедура за разглеждане на искове по чл. 41 от Конвенцията.

3.  С писмо от 29 ноември 1999 г. Съдът инструктира двете страни, както следва:

„От Правителството жалбоподател не се изисква да подава иск за справедливо обезщетение по чл. 41 от Конвенцията на този етап от производството. В зависимост от заключенията на Съда по основателността на жалбите, ще бъде организирана допълнителна процедура по този въпрос.“

4.  С решение от 10 май 2001 г. („основното решение“), Съдът (Голяма камара) констатира множество нарушения на Конвенцията от страна на Турция, причинени вследствие на турските военни операции в Северен Кипър през юли и август 1974 г., разделянето на територията на Кипър и функционирането на „Севернокипърската турска република“ („СКТР“) (Кипър срещу Турция [ГО], № 25781/94, ЕСПЧ 2001‑IV). Относно справедливото обезщетение, Съдът единодушно решава, че въпросът за възможното приложение на чл. 41 от Конвенцията не е готов за решаване и отлага разглеждането му.

5.  Делото във връзка с изпълнение на основното решение в момента се разглежда от Комитета на министрите на Съвета на Европа.

6.  На 31 август 2007 г. Правителството жалбоподател информира Съда, че възнамерява да подаде „иск до Голямата камара за подновяване на разглеждането на възможното приложение на чл. 41 от Конвенцията“. На 11 март 2010 г. Правителството жалбоподател подава до Съда исковете си за справедливо обезщетение във връзка с изчезнали лица, относно които Съдът е констатирал нарушение на членове 2, 3 и 5 от Конвенцията (вж. глава ІІ, точки 2, 4 и 7 от диспозитива на основното решение и съответните параграфи, за които се отнасят). Правителството жалбоподател заявява, че въпросът със справедливото обезщетение във връзка с останалите нарушения и по-конкретно свързаните с жилищата и имуществото на кипърски граждани от гръцки произход, остава нерешен и че евентуално ще се върнат към него на по-късен етап. И двете Правителства — жалбоподател и ответник впоследствие подават становища.

7.  На 7 април 2011 г. председателят на Съда определя състава на Голямата камара чрез жребий с цел произнасяне по приложението на чл. 41 от Конвенцията (правила 24 и 75 § 2 от Правилника на Съда). Впоследствие жребий тегли и председателят на Съда с цел попълване на състава (правило 24 § 2 (д) от Правилника на Съда).

8.  На 25 ноември 2011 г. Правителството жалбоподател изпраща на Съда искане, озаглавено „Искане за справедливо обезщетение (чл. 41) от името на Република Кипър“, насочено към процедурата за прилагане на основното решение от страна на Комитета на министрите на Съвета на Европа с искане към Съда да предприеме конкретни стъпки за улесняване на прилагането на въпросното решение.

9.  С писмо от 21 март 2012 г., след обсъжданията, проведени на 14 март 2012 г., Съдът отправя покана до Правителството жалбоподател да отговори на някои допълнителни въпроси и да подаде окончателните текстове на исковете за справедливо обезщетение. В отговор, на 18 юни 2012 г. Правителството жалбоподател променя първоначалните си искове по чл. 41 от Конвенцията във връзка с изчезнали лица и повдига нови искове за справедливо обезщетение във връзка с нарушаване на правата на човека (по-конкретно по членове 3, 8, 9, 10 и 13 от Конвенцията и чл. 2 от Протокол № 1) на кипърските гърци в анклава на полуостров Карпас (вж. глава ІV, точки 4, 6, 11, 12, 15 и 19 от диспозитива на основното решение и съответните параграфи, за които се отнасят). На 26 октомври 2012 г. Правителството ответник подава становище във връзка с въпросните искове.

ЗАКОНЪТ

10.  Член 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

11.  Приложимите части на чл. 46 от Конвенцията гласят следното:

„1.  Високодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна.

2.  Окончателното решение на Съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за неговото изпълнение. ...“

12.  Правило 60 от Правилника на Съда гласи:

„1.  Жалбоподател, който желае да му бъде изплатено справедливо обезщетение по чл. 41 от Конвенцията, в случай че Съдът констатира нарушение на неговите права по Конвенцията, трябва да подаде конкретен иск за целта.

2.  Жалбоподателят трябва да предостави подробни данни във връзка с всички искове, заедно с придружаващите документи, в срока, определен за подаване на становището на жалбоподателя по основателността, освен ако председателят на състава не разпореди друго.

3.  В случай че жалбоподателят не спази изискванията, изложени в предходните параграфи, съставът има право да отхвърли частично или изцяло исковете.

4.  Исковете на жалбоподателя се изпращат до ответната Високодоговаряща страна за коментари“.

I.  ИСКОВЕТЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО ЖАЛБОПОДАТЕЛ ЗА СПРАВЕДЛИВО ОБЕЗЩЕТЕНИЕ

A. Допустимост

1.  Просрочени ли са исковете на Правителството жалбоподател за справедливо обезщетение

а.    Становищата на страните

i.  Правителството на Кипър

13.  Правителството на Кипър приема, че неговите искове за справедливо обезщетение са подадени едва на 11 март 2010 г., което е почти девет години след постановяване на основното решение. Въпреки това Правителството счита, че бездействието му в периода между 2001 и 2010 г. е напълно оправдано. На първо място, в решението по основателността Съдът отлага sine die въпроса за евентуалното прилагане на чл. 41 от Конвенцията, като го оставя открит. Преди и след решението Правителството жалбоподател просто е изчакало допълнителни инструкции от Съда, който е трябвало да определи последващата процедура съгласно правилата му. Второ, след постановяване на основното решение, Кипър се надява bona fide, че то ще бъде изпълнено правилно чрез обичайния механизъм на Комитета на министрите на Съвета на Европа. Едва няколко години по-късно, когато става очевидно, че Турция не желае да разреши проблема с политически средства (т.е. чрез приемането на общи и конкретни мерки), правителството на Кипър осъзнава, че няма друга възможност, освен да се обърне отново към Съда, за да гарантира правилното изпълнение на решението чрез присъждане на справедливо обезщетение. По-конкретно налице е безизходна ситуация вследствие на различни тълкувания на решението по дело Demopoulos and Others v. Turkey (РД [ГО], номера 46113/99, 3843/02, 13751/02, 13466/03, 10200/04, 14163/04, 19993/04 и 21819/04, ЕСПЧ 2010 г.); за разлика от Турция, правителството на Кипър не счита, че то може да се тълкува като констатация, че Турция е изпълнила задълженията си по изпълнение на основното решение. Освен това от приложимите констатации на Комитета на министрите е видно, че не са предприети следствените действия, постановени в решението.

14.  Като е наясно, че индивидуалните искове, които се припокриват с междудържавното дело, са в процес на разглеждане от Съда, Правителството жалбоподател счита, че те ще бъдат разгледани с приоритет. Въпреки това, предвид „наскоро преформулираните срокове“ във Varnava and Others v. Turkey ([ГО], номера 16064/90, 16065/90, 16066/90, 16068/90, 16069/90, 16070/90, 16071/90, 16072/90 и 16073/90, ЕСПЧ 2009 г.), Правителството трябва да подаде този иск, за да не загуби правата си по чл. 41.

15.  По въпроса дали времевият фактор не допуска Съдът да разгледа исковете за справедливо обезщетение, правителството на Кипър счита, че приложимите принципи на международното право са шест, а именно:  погасителна давност, отказ от право и бездействие, недопускане на иск, res judicata, задължение за запазване на статуквото, и добросъвестност. Никое от тях не оправдава прекратяване на делото въз основа на времеви съображения. Основните аргументи, изтъкнати от Правителството жалбоподател по всичките шест принципа, цитирани по-горе, са следните. Първо, в основното решение Съдът ясно е заявил, че въпросът просто е отложен — следователно е изрично оставен открит за неопределено време. Освен това отказът от право трябва да е ясен и недвусмислен и не може да бъде предполагаем. Кипър не е направил изрично или негласно изявление, нито е демонстрирал поведение, което да показва оттегляне или отказ от правото му на иск за справедливо обезщетение. Напротив, през 2007 г. това право е изрично заявено пред Съда и никой не възразява срещу това. По-скоро Турция в момента е възпрепятствана да поиска недопускане на иска, след като не е направила това през 2007 г.

16.  Според Правителството на Кипър изминалото време не е създало очевидни пречки пред Правителството на Турция, тъй като обстоятелствата са останали непроменени и като цяло са същите, както през 2001 г. Освен това Турция не е имала основания да очаква, че искът за справедливо обезщетение няма повече да бъде повдиган. Накрая през 2001 г. Съдът е решил, че страните ще чакат окончателно решение по въпроса за справедливо обезщетение и принципът на добросъвестност ги задължава да поддържат съществуващото положение, доколкото е възможно, така че да не бъде засегнато окончателното решение. Ще бъде уронен принципът на ефективност, ако на Турция бъде позволено, чрез неизпълнението на решението, да осуети вземането на това окончателно решение.

17.  Правителството на Кипър се позовава също на законните очаквания на отделните потърпевши. От Правителството цитират чл. 55 от Конвенцията, според който Високодоговарящите страни се съгласяват, че „няма да се ползват от други действащи договори, споразумения или декларации, с цел да поискат отнасяне на спор по повод тълкуването или прилагането на тази Конвенция към други процедури за решаване на спорове, освен предвидените в тази Конвенция.“ Би било в противоречие с принципа на легитимно очакване да се откаже подходящо обезщетение по дела между две държави, които са се споразумели конкретно да предоставят компетенции на Съда и да се изключи друг начин на уреждане на въпроса.

ii.  Правителството на Турция

18.  Правителството ответник счита исковете на Правителството жалбоподател за справедливо обезщетение за закъснели. Нищо или почти нищо не се е случило между 2001 и 2010 г., с изключение на писмото, изпратено до Съда през август 2007 г. Дори да се допусне, че чл. 41 от Конвенцията се прилага при междудържавни дела, Правителството жалбоподател остава обвързано с изискването за минимално старание съгласно правило 60 от Правилника на Съда, което постановява, че не бива да има необосновано закъснение в исковете за справедливо обезщетение по чл. 41. В настоящия случай Правителството жалбоподател е причинило такова неприемливо закъснение.

19.  Правителството на Турция припомня, че Правителството на Кипър не е подавало искове за справедливо обезщетение в хода на процедурата по основателността на делото. В писменото си изложение от 22 ноември 1994 г. Правителството жалбоподател не е отправило иск за справедливо обезщетение, като вместо това заявява, че междудържавната жалба е подадена „без да се засягат индивидуалните жалби срещу Турция по чл. 25 [настоящ чл. 34] от Конвенцията, които са вече подадени или ще бъдат подавани в бъдеще.“ Това означава, че Кипър наистина е решил да даде предимство на надзорната функция на Комитета на министрите и да не отправя иск до Съда за справедливо обезщетение. Това е изборът на Кипър към онзи момент, но е можело да вземат различно решение: в действителност членове 41 и 46 от Конвенцията имат различни цели и нищо не пречи на Правителството на Кипър да подаде своевременни искове за справедливо обезщетение заедно с надзорното производство пред Комитета на министрите. Така или иначе от Правителството жалбоподател зависи да даде ход на процеса скоро след постановяване на основното решение, а не да очаква от Съда да определи процедурата по своя собствена инициатива. След като не е направило това, Правителството жалбоподател не е положило всички възможни усилия да поддържа и следва иска си, а поведението му трябва да се тълкува като мълчаливо оттегляне на исковете за справедливо обезщетение в настоящия слуай.

20.  Правителството ответник изтъква и обстоятелството, че исковете за справедливо обезщетение са отправени до Съда едва след като Голямата камара е постановила решението си по делото Varnava and Others v. Turkey, цитирано по-горе, във връзка с множество отделни жалби по чл. 34, като първоначално претендираните от Правителството на Кипър суми възлизат на 12 000 евро за всеки случай, което е точно размерът на сумата, присъдена всеки отделен жалбоподател по делото Varnava and Others. Това означава, че решението на Съда по делото Varnava and Others, което е ограничило шансовете за успех на отделните жалбоподатели, е било предупредителен сигнал за Правителството жалбоподател и му е подсказало да се обърне отново към Съда. Въпреки това, според правителството на Турция, и двата принципа – на добросъвестност и на зачитане на правилото за res judicata – не би трябвало да дават възможност на Правителството на Кипър да възобновява въпроса сега; искове за справедливо обезщетение следва да бъдат отправяни в подобни индивидуални жалби (като Varnava and Others), а не в настоящото междудържавно дело.

21.  Според Правителството на Турция прилагането на чл. 41 би било неоправдано, тъй като Комитетът на ООН за безследно изчезналите лица е претърпял значително развитие от момента на постановяване на основното решение. Противно на твърденията на Правителството на Кипър, се наблюдава значителен напредък в откриването и разпознаването на останките на жертвите, като това е изрично признато от Съда (вж. Charalambous and Others v. Turkey (РД), №46744/07 и др., 3 април 2012 г.). Следователно въпросът с „безследно изчезналите лица“ постепенно се превръща във въпрос с „починалите лица“ и съгласно решението на Съда в Brecknell v. the United Kingdom (№ 32457/04, 27 ноември 2007 г.) това поражда съществено нови процесуални задължения с нови крайни срокове. Така от една страна надзорното производство пред Комитета на министрите остава в сила, а от друга – роднините на безследно изчезналите лица сега трябва да чакат възобновяване на процесуалното задължение съгласно правилото Brecknell, за да защитят законните си интереси.

22.  Правителството на Турция настоява, че конкретните времеви разпоредби на Конвенцията (тълкувани във Varnava and Others) трябва да имат превес над общите принципи на международното право. По-точно не е възможно подаването на искове по междудържавна жалба във връзка с искове, които биха били погасени по давност, ако са подадени в индивидуална жалба по чл. 34. Турция ще бъде засегната значително, в случай че индивидуалните искове, които са погасени по давност, се възобновят под формата на иск за справедливо обезщетение, подаден след почти девет години от решението по основателността.

б. Преценката на Съда

23.  Съдът подчертава отново, че разпоредбите на Конвенцията не могат да се тълкуват и прилагат във вакуум. Въпреки специфичния си характер като инструмент за защита на правата на човека, Конвенцията представлява международен договор, който се тълкува съгласно приложимите норми и принципи на международното публично право и по-конкретно, в контекста на Виенската конвенция за правото на договорите от 23 май 1969 г. („Виенската конвенция“). В интерес на истината Съдът никога не е считал разпоредбите на Конвенцията за единствена референтна рамка за тълкуване на правата и свободите, изложени в нея. Напротив, той трябва да взима също така предвид всички правила и принципи на международното право, приложими в отношенията между Високодоговарящите страни (вж., наред с много други, Loizidou v. Turkey, 18 декември 1996 г., § 43, Доклади 1996-VI; Al‑Adsani v. the United Kingdom [ГО], № 35763/97, § 55, ЕСПЧ 2001‑XI ; Bosphorus Hava Yolları Turizm ve Ticaret Anonim Şirketi v. Ireland [ГО], № 45036/98, § 150, ЕСПЧ 2005‑VI; Demir and Baykara v. Turkey [ГО], № 34503/97, § 67, ЕСПЧ 2008 г., и член 31 § 3 в) от Виенската конвенция).

24.  Съдът приема, че общото международно право по принцип признава задължението на Правителството жалбоподател в междудържавен спор да действа без необосновано закъснение, за да насърчи правната сигурност и да не причини непропорционална вреда на законните интереси на държавата–ответник. Така по делото Certain Phosphate Lands in Nauru (Nauru v. Australia, Preliminary Objections, 1992 ICJ Rep. 240), Международният съд постановява:

„32. Съдът приема, че дори при липсата на приложима договорна разпоредба, закъснение от страна на държавата жалбоподател може да доведе до недопустимост на жалбата. Съдът все пак отбелязва, че в тази връзка международното право не определя краен срок. Следователно от Съда зависи да определи, предвид обстоятелствата по всяко дело, дали изтичането на време води до недопустимост на жалбата.

...

36. … Съдът счита, че предвид съществото на взаимоотношенията между Австралия и Науру, както и така предприетите стъпки, жалбата на Науру не е обявена на недопустима поради давност. Въпреки това от Съда зависи своевременно да се увери, че закъснението от страна на Науру на подаването ѝ няма за засегне Австралия във връзка с установяването на фактите и определяне на съдържанието на приложимото право.“

25.  Преди всичко Съдът припомня, че настоящата жалба е заведена през 1994 г. пред предишната Европейска комисия по правата на човека по системата, предхождаща влизането в сила на Протокол № 11 (параграф 1 по-горе). Според Правилника за дейността на Комисията, който е в сила по това време, нито Правителството жалбоподател по междудържавно дело, нито жалбоподател физическо лице имат задължението да правят общо описание на исканията си за справедливо обезщетение във формулярите си за подаване на жалбата. Съдът също така напомня, че с писмо от 29 ноември 1999 г., изпратено до двете Правителства изрично е инструктирал Правителството жалбоподател да не отправя искане за справедливо обезщетение по чл. 41 от Конвенцията на етапа по основателност (параграф 3 по-горе); така че е разбираемо защо това не е направено.  Съдът също така отбелязва, че в свое решение от 10 май 2001 г. е постановил, „че въпросът за евентуалното прилагане на чл. 41 от Конвенцията не е готов за решение и отлага разглеждането му“ (глава VІІІ от диспозитива). Няма определени срокове за подаване от страните на искове за справедливо обезщетение (параграфи 2-4 по-горе). Съдът трябва да установи дали, въпреки липсата на крайни срокове, обстоятелството, че правителството на Кипър не е подало исканията си за справедливо обезщетение преди 11 март 2010 г., е довело до недопустимост на тези искания съгласно основните критерии, определени по делото Nauru.

26.  Съдът счита, че това не е така. На първо място, за разлика от делото Nauru, разгледано от Международния съд, оспорваното закъснение не се случва преди подаване на междудържавната жалба, а преди решението на този Съд по основателността на делото и непрекъснатия надзор върху прилагането на това решение от Комитета на министрите. По време на този етап на делото двете Правителства имат правото да вярват, че въпросът за евентуалното присъждане на справедливо обезщетение е временно прекъснат в очакване на по-нататъшно развитие. Освен това въпросът за справедливото обезщетение е повдиган неколкократно в хода на производството по основателността на жалбата (параграфи 2-3 по-горе). В основното решение въпросът за евентуалното присъждане на справедливо обезщетение е отложен, което ясно и недвусмислено означава, че Съдът не е изключил възможността от възобновяване на разглеждането му в подходящ момент в бъдеще. Следователно нито една от страните няма основания да очаква, че този проблем ще бъде оставен без да бъде решен, или че ще бъде погасен или анулиран поради изтекла давност. В заключение, както правилно е посочило Правителството на Кипър, оттам никога не е правено изрично или негласно изявление, което да показва, че Правителството се е отказало или оттеглило правото си на искане на справедливо обезщетение; напротив, писмото му от 31 август 2007 г. следва да се счита за ясно и недвусмислено препотвърждаване на това право. При тези обстоятелства Правителството ответник няма основания да твърди, че възобновяването на разглеждането на исканията на Правителството жалбоподател ще засегне законните му интереси, тъй като е трябвало да имат основателно очакване, че въпросът ще бъде върнат в Съда в даден момент. Предвид решението по делото Nauru, цитирано по-горе, Съдът счита, че в този контекст, елементът на „засягане“ преди всичко е свързан с процесуалните интереси на Правителството ответник („установяването на обстоятелствата и определяне на съдържанието на приложимото право“) и че то трябва да докаже убедително неизбежната вероятност да бъде засегнато. Съдът обаче не вижда подобно доказателство по настоящото дело.

27.  Доколкото Правителството на Турция се е позовало на надзорното производство пред Комитета на министрите, Съдът изтъква отново, че констатираните нарушения в решението му са декларативни по същество и че съгласно чл. 46 от Конвенцията, Високодоговарящите страни са поели задължението да приемат окончателните решения на Съда по всички дела, по които са страни, като изпълнението им е под контрола на Комитета на министрите (Verein gegen Tierfabriken Schweiz (VgT) v. Switzerland (no. 2) [ГО], № 32772/02, § 61, ЕСПЧ 2009 г.). В тази връзка не следва да има объркване между производството пред Съда, който е компетентен да установи нарушения на Конвенцията в окончателните решения, които са задължителни за държавите страни по делото (чл. 19, във връзка с чл. 46 § 1), и да присъди справедливо обезщетение (чл. 41), когато е уместно, и от друга страна механизмите за контрол на изпълнението на решенията, за което отговаря Комитета на министрите (чл. 46 § 2). Съгласно чл. 46 държавата страна по делото е длъжна не само да изплати на съответната страна сумите, определени от Съда като справедливо обезщетение, но и да предприеме индивидуални или, ако е уместно, общи мерки във вътрешния си правов ред, или и двете, за да прекрати констатираните от Съда нарушения и да компенсира последиците, като целта е жалбоподателят да бъде приведен, доколкото е възможно, в състоянието, в което би бил, ако разпоредбите на Конвенцията не са били нарушени (пак там, § 85). Макар и взаимосвързани, задължението за предприемане на индивидуални или общи мерки, или и двете, и изплащането на справедливо обезщетение са две различни форми на компенсация, като първата по никакъв начин не изключва втората.

28.  По отношение на развилите се в периода 2001 — 2010 г. събития, в хода на или във връзка с надзорното производство пред Комитета на министрите, Съдът счита, че тези събития несъмнено са от значение за оценката на същността на искането за справедливо обезщетение от страна на Правителството жалбоподател; те обаче не изключват разглеждането на искането от Съда.

29.  Предвид гореизложеното, Съдът не вижда основателна причина да счита исканията на Правителството на Кипър за справедливо обезщетение за закъснели и да ги обяви за недопустими. Следователно възражението на Правителството на Турция трябва да се отхвърли.

30.  В същото време Съдът изтъква отново, че на 14 март 2012 г. е приканил Правителството жалбоподател да подаде „окончателен“ вариант на исканията си за справедливо обезщетение и че подадените в резултат на това искания на 18 юни 2012 г. следва наистина да се считат за окончателни. Поради това Съдът счита, че с настоящото решение приключва разглеждането на въпроса.

2.  Приложимост на чл. 41 от Конвенцията по настоящото дело

а.    Становищата на страните

i.  Правителството на Кипър

31.  Правителството жалбоподател твърди, че чл. 41 от Конвенцията е приложим по междудържавни дела по принцип и конкретно в настоящия случай. На първо място Правителството изтъква факта, че самият текст на чл. 41 не прави разлика между индивидуални и междудържавни дела, като последните не са изрично изключени от обхвата на правилото за справедливо обезщетение. То се позовава също на принципа на ефективност на индивидуалните права, защитени от Конвенцията. Правителството жалбоподател предлага тази норма да се разглежда в контекста на други два принципа, определени в съдебната практика на Съда: от една страна статута на Конвенцията като инструмент на международното публично право, който следва да се тълкува съгласно правилата и принципите, заложени във Виенската конвенция за правото на договорите от 1969 г., и от друга страна конкретния предмет и цел на Конвенцията като международен договор за защита правата на човека. Според Правителството на Кипър тези принципи са от особено значение за възможността на Съда да присъди справедливо обезщетение по чл. 41 от Конвенцията, което гарантира, че има ефективен начин за прилагането ѝ и за насърчаване на Високодоговарящите страни да не пренебрегват решенията на Съда. С други думи чл. 41 трябва да се разглежда като важен инструмент, който е на разположение на Съда с оглед постигането на съответствие със собствените му решения както по индивидуални дела по чл. 34, така и по междудържавни дела по чл. 33.

32.  Правителството жалбоподател се позовава също така на чл. 32 § 1 от Конвенцията, съгласно който „компетентността на Съда обхваща всички въпроси, засягащи тълкуването и прилагането на Конвенцията и на протоколите към нея, относно които е сезиран в съответствие с членове 33, 34, 46 и 47“. От негова гледна точка тези четири члена трябва да се разглеждат като част от уникална структурирана система, заедно с чл. 32 § 1: Членове 33, 34, 46 и 47 определят различни пътища, по които едно дело може да стигне до Съда, но не определят отделни сфери или видове юрисдикция за Съда. Без значение как пристига пред Съда дадена жалба срещу държава, юрисдикцията на Съда остава същата и включва компетентност за присъждане на справедливо обезщетение. Няма основателни причини да се мисли другояче, тъй като засегнатите човешки права са едни и същи и може би дори по-сериозни, отколкото при индивидуална жалба; освен това авторите на Конвенцията не са поставили ограничение на възможността за присъждане на справедливо обезщетение изрично в текста на чл. 41; и накрая няма индикация, че е налице негласно ограничение, произтичащо от самата логика на тази разпоредба (или на чл. 33). Следователно не може да се твърди, че Съдът има по-малко правомощия по отношение на дела, които се отнасят до него като междудържавни жалби, отколкото при индивидуалните такива.

33.  Според правителството на Кипър самият Съд винаги имплицитно e считал чл. 41 за приложим по междудържавни дела, като това е отразено както в Правилника, така и в съдебната практика на Съда. В тази връзка Правителството цитира правило 46 (д), съгласно което Правителството жалбоподател по междудържавно дело трябва да подаде жалба, в която излага „общо указание за всяко искане за справедливо обезщетение по чл. 41 от Конвенцията от името на страната или страните, за които се твърди, че са потърпевши“, както и правила 60 и 75 § 1, които не разграничават индивидуалните от междудържавните жалби.

34.  По отношение на съдебната практика на Съда, Правителството на Кипър счита, че самият Съд имплицитно, но пределно ясно е приел, че правилото за справедливо обезщетение се прилага по междудържавни дела. Така например в Ireland v. the United Kingdom (18 януари 1978 г., § 244-246, Серия A № 25) Съдът, вместо да обяви предишния чл. 50 за неприложим, просто счита, че „не е необходимо да се прилага“. Също така в настоящото дело Съдът просто отлага разглеждането на искането за справедливо обезщетение, вместо да го отхвърли.

35.  Накрая Правителството жалбоподател изтъква, че Съдът притежава дискреционни правомощия по чл. 41. Както съдебната практика на Съда, така и правните теоретици винаги са подчертавали, че когато Съдът присъжда справедливо обезщетение, прилагането на чл. 41 е изцяло по преценка на Съда във всеки конкретен случай, в който се касае за междудържавна жалба. В настоящия случай претенцията на Правителството на Кипър за справедливо обезщетение не представлява претенция за имуществени вреди, причинени пряко на Кипър като държава, а по-скоро претенция за присъждане на справедливо обезщетение на отделните потърпевши страни, негови граждани, във връзка с нарушения, за които е установено, че са извършени.

ii.  Правителството на Турция

36.  Правителството на Турция счита, че като общо правило чл. 41 не се прилага по междудържавни дела. На първо място диспозитивът на основното решение не може да се тълкува като признаване, макар и негласно, на приложимостта на правилото за справедливо обезщетение по междудържавни дела. В решението Съдът говори просто за „евентуално“ прилагане на чл. 41. Правителството на Турция също така твърди, че решението на Голямата камара по делото Varnava and Others, цитирано по-горе, трябва да се тълкува като признаване на липсата на компетентност на Съда за присъждане на справедливо обезщетение по междудържавно дело (вж. § 118 от въпросното решение). Освен това Правителството ответник предлага да се разгледа чл. 41 от Конвенцията в общия контекст на правото на международната отговорност, закона за дипломатическата закрила и принципите на международната закрила на човешките права. Докато чл. 33 основно се отнася до класическата логика на дипломатическата закрила (пряка отговорност между държавите), чл. 34 представлява дерогация от тази логика: физическите лица могат, посредством индивидуални жалби, да предприемат преки действия срещу твърдените неправомерни действия на съответната държава и да отправят искане за справедливо обезщетение, без да се налага да изискват дипломатическата закрила от своята родна държава. За Правителството на Турция това описание обосновава заключението, че чл. 41 от Конвенцията не се прилага при междудържавни производства, с евентуално изключение, когато нарушението е довело до преки увреждания за подалата жалба държава страна. С други думи обхватът на чл. 41 като такъв е ограничен по принцип до механизмите на индивидуалните жалби.

37.  Друг аргумент, който Правителството ответник изтъква в подкрепа на неприложимостта на чл. 41 по междудържавни дела е, че подобни дела не са мотивирани от личния интерес на жалбоподателя. В тази връзка Правителството на Турция се позовава на съдебната практика на Европейската комисия по правата на човека, според която държавата жалбоподател по междудържавно дело не налага свои собствени права или правата на свои граждани, а по-скоро отстоява обществения ред в Европа (вж. Austria v. Italy, № 788/60, решение от 11 януари 1961 г., Годишник 4, стр. 116). В действителност междудържавната жалба има за цел подаване на оплакване срещу модел на официално поведение, който поражда непрекъснати нарушения на Конвенцията. Междудържавните жалби следва по определение да бъдат по-широки, отколкото индивидуалните; те би следвало да се отнасят до системни грешки, а не до индивидуални нарушения. В този контекст констатирането на нарушение само по себе си постига целта на междудържавен спор. От друга страна всеки отделен жалбоподател има възможността да подаде жалбата си до Съда съгласно чл. 34 от Конвенцията и да получи справедливо обезщетение; следователно ще бъде погрешно да се объркват тези процедури, имащи твърде различни цели.

38.  Като се позовава на съдебната практика на Съда, Правителството ответник счита, че справедливото обезщетение по чл. 41 от Конвенцията трябва да включва физическа или психологическа травма, болка и страдание, стрес, тревожност, неудовлетвореност, чувство на несправедливост или унижение, продължителна несигурност, жизнени сътресения и т.н. Тези фактори се отнасят изключително до страданията на отделния жалбоподател, т.е. на физическото лице, и нямат смисъл в междудържавно дело. По отношение на Правилника на Съда, Правителството ответник твърди, че използването на лични местоимения от мъжки и женски род в трето лице (вместо от среден род в трето лице) в правило 60 § 1 показва, че това правило касае единствено физически лица, а не държави.

б. Преценката на Съда

39.  Съдът припомня, че досега единственото дело, когато е трябвало да решава относно приложимостта на правилото за справедливо обезщетение по междудържавно дело, е решението по делото Ireland v. the United Kingdom, цитирано по-горе. В този случай Съдът не намира за необходимо прилагането на това правило (предишен чл. 50 от Конвенцията), тъй като Правителството жалбоподател изрично е заявило, че „не приканва Съда да присъди справедливо обезщетение ..., под формата на парична компенсация, на отделни потърпевши от нарушаване на Конвенцията“ (пак там., §§ 245-246).

40.  Освен това Съдът изтъква, че общата логика на правилото за справедливо обезщетение (чл. 41, или предишен чл. 50 от Конвенцията), според намерението на изготвилите го, пряко произтича от принципите на международното публично право във връзка с отговорността на държавата и следва да се тълкува в този контекст. Това се потвърждава от подготвителната работа по Конвенцията, съгласно която,

 „... тази разпоредба е във връзка с действащото международно право във връзка с нарушаване на задължение от страна на държава. В тази връзка съдебната практика на Европейския съд следователно никога няма да въведе нови елементи или елемент в противоречие на действащото международно право...“ (Доклад, представен от експертната комисия към Комитета на министрите на Съвета на Европа на 16 март 1950 г. (док. CM/WP 1(50)15)).

41.  Най-важният принцип на международното право във връзка с нарушението от страна на определена държава на договорно задължение е, „че нарушението на поет ангажимент поражда задължение за обезщетяване в адекватна форма“ (вж. решение на Постоянния съд за международно правосъдие по делото Factory at Chorzów (Jurisdiction), Решение № 8, 1927 г., PCIJ, Серия A, No. 9, стр. 21). Въпреки специфичния характер на Конвенцията, цялостната логика на чл. 41 не се различава съществено от логиката на репарациите в международното публично право, съгласно която „добре установено правило на международното право е потърпевша държава да има право да получи обезщетение от държавата, която е извършила международно неправомерно действие, за нанесените от нея вреди“ (вж. решението на Международния съд по делото Gabčikovo-Nagymaros Project (Hungary v. Slovakia), Доклади на Международния съд 1997 г., стр. 81, § 152). Също така добре установено е, че международен съд или трибунал, който има юрисдикция по отношение на отговорност на държава има, в рамките на тази юрисдикция, правомощието да присъди обезщетение за понесени вреди (вж. решението на Международния съд Fisheries Jurisdiction Case (Federal Republic of Germany v. Iceland), Merits, Доклади на Международния съд 1974 г., стр. 203-205, §§ 71-76).

42.  При тези обстоятелства, като взема предвид специфичното естество на чл. 41 като lex specialis във връзка с общите правила и принципи на международното право, Съдът не може да тълкува тази разпоредба по подобен тесен и ограничителен начин, който да изключи междудържавните жалби от обхвата ѝ. Напротив, подобно тълкуване се потвърждава от формулировката на чл. 41, който постановява „предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна“ (на френски език — “à la partie lésée”); под „страна“ (с малко „с“) следва да се разбира една от страните по производството пред Съда. Позоваването на Правителството ответник на настоящия текст на правило 60 § 1 от Правилника на Съда (параграфи 12 и 38 по-горе) не може да се счита за убедително в тази връзка. В действителност тази норма, чието място в йерархията е по-ниско в сравнение със самата Конвенция, само отразява очевидната реалност, че на практика всички присъждания на Съда досега по настоящата разпоредба са били пряко насочени към физически жалбоподатели.

43.  Следователно Съдът счита, че чл. 41 от Конвенцията като такъв е приложим по междудържавни дела. Въпреки това въпросът дали присъждането на справедливо обезщетение на държава жалбоподател е оправдано следва да се разгледа и да бъде взето решение от Съда въз основа на всеки конкретен случай, като се има предвид, наред с другото, видът на жалбата, подадена от Правителството жалбоподател, дали потърпевшите от нарушението могат да бъдат открити, както и основната цел на производството, доколкото тя може да се разпознае в първоначалната жалба до Съда. Съдът приема, че жалба, подадена до него по чл. 33 от Конвенцията, може да съдържа различни видове оплаквания, имащи различни цели. В такива случаи всяка жалба следва да се разглежда отделно, за да се определи дали присъждането на справедливо обезщетение по нея би било оправдано.

44.  Така например Високодоговаряща страна жалбоподател може да подаде оплакване по общи въпроси (системни проблеми и недостатъци, административна практика и др.) при друга Високодоговаряща страна. В такива случаи основната цел на Правителството жалбоподател е да защити обществения ред в Европа в рамките на колективната отговорност по Конвенцията.  При тези обстоятелства може да не бъде уместно да се присъжда справедливо обезщетение по чл. 41, дори ако Правителството жалбоподател отправи подобно искане.

45.  Съществува също така и друга категория междудържавни жалби, при които държавата жалбоподател осъжда нарушения, извършени от друга Високодоговаряща страна, на основните човешки права на нейни граждани (или други потърпевши). В действителност подобни жалби са по същество подобни не само на тези, които се подават като индивидуални по чл. 34 от Конвенцията, но и на жалби, подавани в контекста на дипломатическата закрила, т.е. „търсене от страна на дадена държава, чрез дипломатически действия или други начини за мирно уреждане, на отговорност от друга държава за щети, нанесени от международно неправомерно действие, извършено от тази държава, на физическо или юридическо лице, което е гражданин на първата, с оглед изпълнението на подобна отговорност“ (чл. 1 от Предложение за законодателна резолюция за дипломатическата закрила на Комисията по международно право, 2006 г., вж. Официален архив на Общото събрание, Шестдесет и първа сесия, Приложение № 10 (A/61/10), както и решение на Международния съд по делото Diallo (Гвинея срещу Демократична република Конго) (Предварителни възражения), Доклади на Международния съд 2007 г., стр. 599, § 39). В случай че Съдът уважи този тип жалба и открие нарушение на Конвенцията, присъждането на справедливо обезщетение може да бъде уместно, като се имат предвид конкретните обстоятелства по делото и изложените по-горе критерии (вж. параграф 43).

46.  Въпреки това трябва винаги да се има предвид, че съгласно самата същност на Конвенцията, физическото лице, а не държавата е пряко или непряко потърпевш и основно „увреден“ вследствие нарушение на едно или повече права по Конвенцията. Следователно в случай на присъждане на справедливо обезщетение по междудържавно дело, това винаги трябва да бъде в полза на потърпевшите физически лица. В тази връзка Съдът отбелязва, че чл. 19 от гореспоменатата законодателна резолюция за дипломатическа закрила препоръчва „[п]рехвърля[не] на потърпевшето лице на компенсации, получени за нанесените от отговорната държава щети, след основателни приспадания” (пак там). Освен това в посоченото по-горе дело Diallo Международният съд изрично посочва, че „сумата, присъдена на [държавата жалбоподател] за дипломатическата закрила на г-н Diallo има за цел предоставянето на обезщетение на последния за нанесени щети“ (вж. Diallo (Гвинея срещу Демократична република Конго) (Обезщетение), Доклади на Международния съд 2012, § 57).

47.  В настоящия случай Съдът констатира, че Правителството на Кипър е подало искания за справедливо обезщетение във връзка с нарушения на правата по Конвенцията на две достатъчно конкретизирани и обективно установими групи от хора, а именно 1 456 безследно изчезнали и кипърските гърци в анклава на полуостров Карпас. С други думи справедливото обезщетение не е поискано с оглед обезщетяване на държавата за нарушаване на правата ѝ, а в полза на отделни жертви съгласно посоченото в параграф 45 по-горе. При тези обстоятелства и доколкото се касае за безследно изчезналите лица и жителите на Карпас, Съдът счита, че Правителството жалбоподател има право да направи искане по чл. 41 от Конвенцията и че присъждането на справедливо обезщетение по настоящото дело би било оправдано.

Б.  Искания за справедливо обезщетение от страна на правителството на Кипър

1.  Становищата на страните

а.    Искания във връзка з безследно изчезнали лица

i.  Правителството на Кипър

48.  Правителството на Кипър заявява, че с оглед изхода от делата Varnava and Others, цитирано по-горе, и Karefyllides and Others v. Turkey (РД № 45503/99, 1 декември 2009 г.), „сега изглежда, че индивидуалните жалбоподатели във връзка с продължаващи нарушения, свързани с изчезвания на членове на семействата им, [не биха] могли (освен ако [няма] нови доказателства или информация, които пораждат нови задължения на властите за предприемане на допълнителни следствени действия) да подадат искания до Съда поради новите решения за допустимост“. Правителството жалбоподател приема, че от общо 1 485 безследно изчезнали лица, упоменати в § 119 от основното решение, някои би трябвало да бъдат изключени. Първо, за девет безследно изчезнали лица вече са подадени индивидуални жалби по делото Varnava. Второ, останките на двадесет и осем лица са ексхумирани и идентифицирани, но не е установено дали са починали вследствие на действията на Турция; следователно за тези хора не може да се подава иск. От друга страна Правителството жалбоподател настоява за фактологична точност на наличния списък с безследно изчезнали лица, като турската страна никога не е възразявала срещу истинността му. Следователно исканото справедливо обезщетение е за 1 456 лица.

49.  В своето първоначално становище Правителството на Кипър иска сума в размер на 12 000 евро за всяко изчезнало лице, която сума отговаря на присъдената от Съда по делото Varnava and Others v. Turkey. В окончателния текст на становището си Правителството оттегля това искане и вместо това иска от Съда да присъди справедливо обезщетение „по стандартна ставка съгласно принципите на равнопоставеност“. В тази връзка Правителството на Кипър счита, че сумата от 12 000 евро, присъдена по делото Varnava, не отговаря на значително по-високите суми, присъдени по други скорошни и сходни по правната си същност дела. Сумите по справедливото обезщетение следва да бъдат присъдени от Съда на Правителството на Кипър, което след това да ги разпредели между отделните потърпевши, а именно между членовете на семействата на безследно изчезналите лица.

ii.  Правителството на Турция

50.  Правителството на Турция твърди, че Съдът не е направил конкретна констатация по отношение на броя на безследно изчезналите лица в решението по основателността. Следователно Правителството жалбоподател няма основание да прави хипотетични искания от името на неидентифицирани бенефициери. Роднините на безследно изчезналите лица сега трябва да чакат възобновяване на процесуалното задължение съгласно принципите, залегнали в Brecknell v. the United Kingdom, цитирано по-горе. Поради изминалото време, броят на евентуалните бенефициери може да е различен; някои може да са изгубили правен интерес и т.н. Освен това е трудно да се направи прецизно изчисление на щетите. Ситуацията е утежнена от липсата на действия в продължение на близо девет години от решението по основателността, което не може да бъде приписано на Турция.

б.  Искания във връзка с жителите на полуостров Карпас

i.  Правителството на Кипър

51.  В становището си от 18 юни 2012 г. Правителството на Кипър отправя искане за справедливо обезщетение не само във връзка с безследно изчезналите лица, но и във връзка с нарушенията на правата на човека на кипърските гърци на полуостров Карпас, констатирани от Голямата камара. Новите искания се отнасят по-точно до нарушенията на членове 3, 8, 9, 10 и 13 от Конвенцията и на чл. 2 от Протокол № 1, констатирани от Съда. Правителството на Кипър подчертава, че тези нови искания не касаят нарушаването на правата на собственост по чл. 1 от Протокол № 1

52.  В тази връзка Правителството на Кипър иска следното:

„Предвид факта, че жителите на Карпас не са жертви само на единично и изолирано нарушение (както в случаите, цитирани по-горе), а са жертви на многократни толерирани от държавата и расово мотивирани нарушения в продължение на много години, посочените по-горе критерии биха предложили скромно обезщетение за неимуществени вреди в размер на не по-малко от 50 000 британски лири за всяко лице. Следва да се припомни заявеното от Съда, че действията на Турция са унизителни и нарушават самото понятие за зачитане достойнството на членовете на общността в Карпас.

(1)  Съдът следва да разпореди на Турция да заплати на Кипър сумата от 50 000 британски лири за всеки кипърски гражданин от гръцки произход, живял на полуостров Карпас в периода между юли 1974 г. и датата на решението на Голямата камара през май 2001 г. (след което Кипър ще разпредели сумата между потърпевшите или техните наследници...);

(2)  Броят на тези жители трябва да бъде съгласуван между страните в срок от 6 месеца от разпореждането на Съда и, при липсата на споразумение, да се реши от председателя на Съда въз основа на писмени доказателства и становища относно броя и местоположението на жителите и техните наследници“.

ii.  Правителството на Турция

53.  Правителството на Турция подчертава още в началото, че на Правителството на Кипър отнема повече от единадесет години от постановяване на основното решение, за да отправи исканията си. Освен това не са положени усилия за определяне на броя на потенциалните бенефициери. В заключение твърденията на Правителството жалбоподател засягат обстоятелства от 1974 г., докато предишната Комисия е постановила в доклада си, че може да разглежда само твърдения за нарушения, за които се предполага, че са извършени в рамките на шестмесечен срок преди датата на подаване на жалбата.

54.  По-нататък Правителството на Турция обяснява, че битовите условия в Карпас са се подобрили и че в „СКТР“ съществува функционираща съдебна система, която е достъпна за кипърските гърци, живеещи на Север.

55.  Според правителството на Турция чл. 41 не поражда право на справедливо обезщетение, като е налице елемент на преценка в самия текст на тази разпоредба. В контекста на настоящото дело Съдът трябва да вземе предвид текущата процедура на изпълнение пред Комитета на министрите. Накрая Конвенцията не гарантира право на наказателно обезщетение; Съдът последователно е отхвърлял подобни жалби. В настоящия случай Правителството ответник счита, че Съдът следва да реши, че констатацията за нарушение в решението по основателност предлага достатъчно обезщетение.

2.  Преценката на Съда

56.  Съдът повтаря общото си становище по делото Varnava and Others, цитирано по-горе, което се отнася също така до присъждането на обезщетения за вреди по междудържавно дело (пак там, § 224):

„Съдът отбелязва, че не е налице изрична разпоредба за неимуществени или морални вреди. Като търпи развитие с всяко отделно дело, подходът на Съда при присъждане на справедливо обезщетение разграничава ситуации, при които жалбоподателят е претърпял очевидна травма, без значение дали физическа или психическа, болка и страдание, стрес, тревога, неудовлетвореност, чувство на несправедливост или унижение, продължителна несигурност, жизнени сътресения или реална загуба на възможност … и ситуации, при които общественото възмездие за понесените от жалбоподателя вреди, изразено в решение със задължителен за Високогодоговарящата държава характер, само по себе си представлява съществена форма на обезщетение. В много случаи, в които е констатирано, че законът, процедурите или практиките не отговарят на нормите на Конвенцията, това е достатъчно, за да се уреди въпросът. ... Въпреки това в някои ситуации въздействието на нарушението може да се счита по същество и степен дотолкова значително посегателство върху моралното благосъстояние на жалбоподателя, че да е необходимо нещо повече. Подобни елементи не се поддават на изчисление или точно количествено измерване. Също така ролята на Съда не е да функционира подобно на вътрешен механизъм за обезщетение при непозволено увреждане, който разпределя вината и обезщетенията между гражданските страни. Неговият водещ принцип е справедливост, която преди всичко включва гъвкавост и обективна преценка на справедливото, честното и основателното във всички обстоятелства по делото, което включва не само позицията на жалбоподателя, но и цялостния контекст на възникване на нарушението. Присъждането на неимуществени вреди служи за признание на факта, че моралните вреди са понесени в резултат на нарушаване на основно човешко право и отразяват в най-широк аспект тежестта на щетите; те нямат и не би следвало да имат за цел да осигурят финансово удобство или прилично обогатяване за сметка на съответната Високодоговаряща страна.“

Съдът също така подчертава, че „жалбоподателите [по това дело] е трябва[ло] да живеят в неизвестност в продължение на десетилетия, което сигурно ги е белязало дълбоко ” (пак там, § 225).

57.  Към това Съдът може само да допълни, че няма съмнение относно продължителните чувства на безпомощност, стрес и тревога от страна на жителите на Карпас, чиито права по членове 3, 8, 9, 10 и 13 от Конвенцията и чл. 2 от Протокол № 1 са нарушени, което е констатирано в основното решение.

58.  С оглед на обстоятелствата по делото и като отсъжда по справедливост, Съдът счита за основателно на Правителството на Кипър да се присъди сборната сума от 30 000 000 евро за неимуществени вреди, причинени на оцелелите роднини на безследно изчезналите лица, както и 60 000 000 евро за неимуществени вреди, понесени от жителите в анклава на полуостров Карпас, плюс таксите, които могат да бъдат начислени върху тези суми. Посочените по-горе суми следва да бъдат разпределени от Правителството жалбоподател между отделните потърпевши от нарушенията, констатирани в основното решение по тези две части (вж., mutatis mutandis, решението на Международния съд по делото Diallo (Обезщетение), цитирано по-горе, loc.cit.).

59.  По-нататък Съдът припомня, че съгласно чл. 46 § 2 от Конвенцията Комитетът на министрите осъществява наблюдение върху изпълнението на решенията на Съда. В конкретните обстоятелства по делото Съдът счита, че Правителството на Кипър, под надзора на Комитета на министрите, трябва да създаде ефективен механизъм за разпределение на посочените по-горе суми на всички потърпевши. Разпределението трябва да се извърши в срок от осемнадесет месеца от датата на изплащане на сумата от страна на Правителството ответник или в рамките на друг срок, който Комитетът на министрите счете за уместен.

В.  Лихва за забава

60.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се изчисли на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка с добавени три процентни пункта.

II.  ИСК ОТ СТРАНА НА ПРАВИТЕЛСТВОТО НА КИПЪР ЗА „УСТАНОВИТЕЛНО СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ“

61.  В жалбата си от 25 ноември 2011 г. правителството на Кипър отправя искане към Съда за приемане на „установително съдебно решение“, като заявява:

„(i)  че съгласно разпоредбите на чл. 46 Турция трябва да се съобрази с решението по делото Cyprus ν Turkey, като се въздържа от разрешаване, участие или съгласие, или съучастие по друг начин в незаконната разпродажба и използване на домовете и имуществото на кипърските гърци в северната част на Кипър;

(ii)  че това задължение, което възниква по чл. 46, не отпада с решението на Съда за допустимост по делото Demopoulos.“

62.  Съдът отбелязва, че държавата ответник има задължение по чл. 46 и оттам по своите международни задължения да спазва основното решение. Съдът отново потвърждава основния принцип, според който държавата ответник е свободна сама да избере начина на изпълнение на законовите си задължения по посочената по-горе разпоредба, както и че надзорът върху изпълнението на решенията на Съда се осъществява от Комитета на министрите.

63.  Съдът счита, че не е необходимо да се разглежда въпросът дали е компетентен по Конвенцията да постановява „установително съдебно решение“ по начина, изискан от Правителството жалбоподател, тъй като е ясно, че Правителството ответник при всички случаи има официални задължения по съответните условия на основното решение. В тази връзка се припомня, че Съдът твърди, че е налице продължаващо нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 по силата на обстоятелството, че на собствениците на имущество от гръцки произход в северната част на Кипър се отказва достъп до и контрол, употреба и ползване на тяхната собственост, както и каквото и да е обезщетение за намесата в правата им на собственост (раздел ІІІ, точка 4 от диспозитива на основното решение). Така Комитетът на министрите трябва да гарантира, че това решение, което е обвързващо по силата на Конвенцията, и което все още не е изпълнено, изцяло се прилага от страна на Правителството ответник. По мнение на Съда подобно изпълнение не може да е съвместимо с евентуално разрешение, участие, съгласие или съучастие по друг начин в незаконна разпродажба или използване на домовете и имуществото на кипърските гърци в северната част на Кипър. Освен това решението на Съда по делото Demopoulos and Others, цитирано по-горе, че подобни дела, инициирани от физически лица по отношение на нарушение на правото на собственост, трябва да се отхвърлят поради неизчерпване на възможностите за вътрешноправни средства за защита, не може да се вземе предвид самостоятелно, за да се реши въпроса със спазването от страна на Турция на раздел ІІІ от диспозитива на основното решение по междудържавното дело.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.  Приема с шестнадесет на един гласа, че изминалото време от постановяване на основното решение на 10 май 2001 г. не води до недопустимост на исканията на Правителството жалбоподател за справедливо обезщетение;

 

2.  Приема с петнадесет на два гласа, че чл. 41 е приложим в настоящото дело, доколкото се отнася до безследно изчезналите лица;

 

3.  Приема с петнадесет на два гласа, че чл. 41 е приложим в настоящото дело, доколкото се отнася до жителите от гръцки произход в анклава на кипърския полуостров Карпас;

 

4.  Приема с петнадесет на два гласа,

а)  че Правителството ответник трябва да заплати на Правителството жалбоподател в срок от три месеца сумата от 30 000 000 (тридесет милиона) евро, плюс таксите, които могат да бъдат начислени върху нея, за неимуществени вреди, претърпени от роднините на безследно изчезналите лица;

б)   че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за периода на забава с добавени три процентни пункта;

в)  че горепосочената сума се разпределя от Правителството жалбоподател между отделните потърпевши под надзора на Комитета на министрите в срок от осемнадесет месеца от датата на заплащането ѝ или в друг срок, който Комитетът на министрите счита за уместен;;

 

5.  Приема с петнадесет на два гласа,

а)  че Правителството ответник трябва да заплати на Правителството жалбоподател в срок от три месеца сумата от 60 000 000 (шестдесет милиона) евро, плюс таксите, които могат да бъдат начислени върху нея, за неимуществени вреди, претърпени от жителите от гръцки произход в анклава на кипърския полуостров Карпас;

б)   че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за периода на забава с добавени три процентни пункта;

в)  че горепосочената сума се разпределя от Правителството жалбоподател между отделните потърпевши под надзора на Комитета на министрите в срок от осемнадесет месеца от датата на заплащането ѝ или в друг срок, който Комитетът на министрите счита за уместен;;

Изготвено на английски и на френски език и постановено по време на публично заседание в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 12 май 2014 г.

Майкъл О’Бойл (Michael O’Boyle)                  Хосеп Касадевал (Josep Casadevall)       Заместник-секретар                                                                                 Председател

В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и правило 74 § 2 от Правилника на Съда към настоящото решение са приложени следните отделни мнения:

а)  общо съвпадащо мнение на съдии Зупанчич, Гюлумян, Давид Тор Бьоргвинсон, Николау, Сайо, Лазарова Трайковска, Пауър-Форд, Вучинич и Пинто де Албукерк;

б)  съвпадащо мнение на съдия Пинто де Албукерк, към което се присъединява съдия Вучинич;

в)  частично съвпадащо мнение на съдии Тулкенс, Вайич, Раймонди и Бианку, към което се присъединява съдия Каракаш;

г)  частично съвпадащо и частично особено мнение на съдия Касадевал;

д)  особено мнение на съдия Каракаш.

J.C.M
M.O’B

СЪВМЕСТНО СЪВПАДАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИИ ЗУПАНЧИЧ,  ГЮЛУМЯН, ДАВИД ТОР БЬОРГВИНСОН, НИКОЛАУ, САЙО, ЛАЗАРОВА ТРАЙКОВСКА, ПАУЪР‑ФОРД, ВУЧИНИЧ И ПИНТО ДЕ АЛБУКЕРК

Настоящото решение дава началото на нова ера в прилагането на правата на човека, утвърдени от Съда, и отбелязва важна стъпка в гарантиране спазването на върховенството на закона в Европа. За първи път в историята на Съда последният прави конкретно съдебно изявление относно значението и ефекта от свое решение в контекста на изпълнението.

Изявлението на Съда, формулирано по убедителен и ясен начин, е насочено към конкретен аспект на процедурата по изпълнение, на която все още не е даден ход пред Комитета на министрите. Неговият смисъл става още по-силен поради изразеното от Съда мнение, че предвид обстоятелствата подобно изявление само по себе си премахва необходимостта от разглеждане на въпроса дали трябва да бъде постановено официално установително решение по чл. 41 за целите на чл. 46 от Конвенцията. Съдът се произнесе: остава да бъде чут.

 

СЪВПАДАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ПИНТО ДЕ АЛБУКЕРК, КЪМ КОЕТО СЕ ПРИСЪЕДИНЯВА СЪДИЯ ВУЧИНИЧ

1.  Делото Кипър срещу Турция (справедливо обезщетение) е най-важният принос за мира в Европа в историята на Европейския съд по правата на човека („Съдът“). Съдът не само приема приложимостта на чл. 41 от Европейската конвенция за правата на човека („Конвенцията“) по междудържавни жалби и установява критерии за оценка на крайния срок по тези искания за справедливо обезщетение, но е присъдил наказателни обезщетения на държавата жалбоподател[1]. Посланието към държавите — членки на Съвета на Европа е ясно: държавите — членки, които водят война, извършват окупационни действия или подкрепят чуждестранна военна намеса на територията на други държави — членки, трябва да платят за незаконните си действия и последиците от тях, като жертвите, техните семейства и техните държави имат законно и приложимо право да бъдат надлежно и изцяло обезщетени от отговорната за военните действия държава. Войната и трагичните ѝ последици са вече недопустими в Европа и тези държави — членки, които не спазват този принцип, трябва да носят съдебна отговорност за действията си, без да се засягат допълнителните политически последици.

Предвид историческата важност на настоящото решение и пестеливите му и понякога двусмислени мотиви, се чувствам задължен да посоча причините, поради които съм съгласен с констатациите на Съда. Следователно настоящото мнение касае следните въпроси: правомощията на Съда да присъжда обезщетения по междудържавни дела, срока за междудържавни искания за справедливо обезщетение, наказателното естество на обезщетенията, присъдени по Конвенцията като цяло и при обстоятелствата по настоящото дело, както и правомощието на Съда да постановява установително решение по отношение на прекратяване на продължаващите нарушения[2].

 

Правомощието на Съда да присъжда справедливо обезщетение по междудържавни дела

2.  Член 41 от Конвенцията не изключва присъждането на справедливо обезщетение по междудържавни жалби. Освен това правило 46 от Правилника на Съда установява възможността за искане на обезщетение по междудържавни дела при абсолютно ясни условия. Фактът, че правило 60 използва лични местоимения в мъжки и женски род трето лице, а не в среден род трето лице по отношение на правата по Конвенцията, не е решаващ, тъй като тази разпоредба е очевидно вторична по отношение на правило 46, което определя съдържанието на между‑държавните жалби, както и във всеки случай по самата Конвенция.

3.  По време на предходните етапи на настоящото дело, Съдът изрично допуска това тълкуване на Конвенцията чрез приемане, с три различни официални изявления, че въпросът за справедливото обезщетение може да бъде поставен от държавата жалбоподател в отделна процедура след решението по основателността. Тези изявления могат да бъдат намерени в а) докладна записка от председателя на Съда от 10 ноември 1999 г., съгласно която „[е]дно заседание следва да бъде отделено за допустимостта и основателността на жалбата, което води до едно решение. Това не засяга необходимостта от организирането на отделна процедура за жалби по чл. 41, в случай че Съдът констатира нарушение(я) на Конвенцията по основателността“[3]; б) инструкциите на Съда към страните от 29 ноември 1999 г., които гласят, че „Правителството жалбоподател не е необходимо да отправя искане за справедливо обезщетение по чл. 41 от Конвенцията на този етап на производството. Допълнителна процедура по въпроса ще бъде организирана в зависимост от заключенията на Съда по основателността на жалбите“; и в) самото решение на Голямата камара от 10 май 2001 г., съгласно което Съдът „единодушно приема, че въпросът за евентуалното прилагане на чл. 41 от Конвенцията не е готов за решаване и отлага разглеждането му“[4]. Във връзка с конкретните неимуществени вреди, понесени от жителите на Карпас, Голямата камара приканва Правителството жалбоподател да представи „окончателна версия“ на исканията си за справедливо обезщетение. Нищо не пречи на държавата жалбоподател да отправи нови граждански искове в отговора си на поканата от Съда, доколкото те се отнасят до нарушения, признати в решението на Голямата камара от 2001 г. Гражданският иск по отношение на жителите на Карпас се отнася до нарушения, признати в решението на Голямата камара, като по този начин попадат в компетенциите ѝ.

4.  Основният аргумент на Държавата ответник срещу допустимостта на настоящата жалба е, че системата на Конвенцията по принцип не разрешава индивидуални жалби по чл. 41 да бъдат прилагани към междудържавна такава. Тази гледна точка е погрешна. Принципното изявление на Съда по отношение на допустимостта на обезщетението по междудържавни дела е в съгласие с традиционното значение на предишния чл. 50 от Конвенцията като норма, установяваща само междудържавни задължения[5], както и с правото на дипломатическа закрила, съгласно което всяка държава може да приеме позицията на жалбоподател във връзка с щети, претърпени от нейни граждани[6]. Фактът, че днес физически лица могат, чрез индивидуални жалби, да предприемат действия срещу неправомерно действащата държава, без да трябва да искат дипломатическа закрила от своята държава, не означава, че тази закрила вече не е налице и е загубила предишната си важност. Един правен подход не изключва друг. Жалбите по чл. 33 не са изрично насочени към поддържане на обществения ред в Европа, а могат едновременно да търсят и начини за отстояване и удовлетворяване на интересите на един или повече граждани на държавата жалбоподател[7]. В действителност въпросните права във връзка с жалбите по чл. 41 са същите като тези по чл. 33, като решението за прилагане на последния само отразява по-големия мащаб на твърдените нарушения, което на свой ред оправдава по-големите, а не по-малки правомощия от страна на Съда.

5.  Накрая Съдът ще бъде лишен от ключов инструмент за изпълнение на мисията си за защита на човешките права, ако няма правомощия да присъжда обезщетения по междудържавни дела. Така присъждането на обезщетения по подобни дела може да се разглежда, ако не като изрично, то най-малкото като имплицитно правомощие на Съда[8]. В заключение, телеологичното тълкуване на Конвенцията засилва вече наложения извод от текстовата, историческата и систематичната композиция на Конвенцията и Правилника на Съда, съдебната практика на Съда и приложимите принципи на международното публично право, заложени във Виенската конвенция за правото на договорите и допълнително развити в Проекта за законодателна резолюция за дипломатическата закрила и проектотекстовете за отговорността на държавите за международни правонарушения, както и в международната съдебна практика.

 

Краен срок на междудържавни искания за справедливо обезщетение

6.  Като общо правило, правото на една държава да търси отговорност от друга държава може да се изгуби в два случая: отказ и мълчаливо съгласие. Както държавата може изрично да се откаже от правото си да търси отговорност, поради поведението си тя може да се съгласи мълчаливо с изтичането на давността. Подобно поведение може да включва неоснователно закъснение между времето на възникване на обстоятелствата, които са причина за подаване на жалбата, или времето, когато са сведени до знанието на държавата, и времето на подаване на самата жалба.

7.  По времето, когато случаят за първи път е представен пред предишната Комисия, т.е. през 1994 г., нито Конвенцията, нито Правилника на Съда установяват задължение за отправяне на искане за справедливо обезщетение. Освен това международното право като цяло по това време, а и понастоящем, не определя конкретен краен срок за исканията за справедливо обезщетение. Приложим прецедент в международното право е Nauru v. Australia,, по което се постигат две заключения: първо, че давността наистина има значение по въпроса за допустимостта на междудържавните искания за справедливо обезщетение; и второ, че закъснение от двадесет и една години от времето, когато жалбоподателят е в състояние да заведе иск за обезщетение, и времето на подаване на искането не е причина за недопустимостта му[9]. Не е сигурно обаче дали Nauru е приложимо за забава по съдебни производства, които вече с в ход[10]. Също така може основателно да се твърди, че Nauru не е приложимо в дела по жалби въз основа на ситуации на непрекъснати нарушения като принудителни изчезвания и продължаващи нарушения на правата по Конвенцията на жителите на Карпас[11]. Дори в случай, че заключенията по делото Nauru са приложими по настоящото дело, настоящата жалба би била допустима. По делото Nauru въпросният срок е двадесет и една години, докато по делото Кипър срещу Турция този период е много по-кратък. По делото Nauru има пауза от двадесет и една години от момента, в който жалбоподателят е могъл да отправи искането за обезщетение (1968 г.), и момента на официалното му подаване (1989 г.)[12]. По делото Кипър срещу Турция са минали девет години между решението на Съда, постановено през 2001 г., и отправянето на искането за справедливо обезщетение във връзка с безследно изчезналите лица (2010 г.) и само шест години от датата на решението през 2001 г. до датата на обявяването на решението за подаване на иска (2007 г.)[13]. Що се отнася до жителите на Карпас, периодът от време между решението на Голямата камара от 2001 г. и жалбата от 21 юни 2012 г. е единадесет години, но ситуацията вече е била сведена до знанието на Съда две години преди това[14], което прави общо закъснение от девет години[15].

8.  Нещо повече – налице е основателна причина за забавянето от страна на Правителството на Кипър да излезе с настоящото искане за обезщетение и тази причина е, да го кажем ясно, нежеланието на Правителството на Турция да отговори на усилията на Комитета на министрите за разрешаване на въпроса. Безизходното положение, в което се намира Комитета на министрите, е очевидно предвид позицията, която държавата ответник е заела през последните години, особено, но не изключително след решението Demopoulos[16]. Държавата жалбоподател изчаква шест години Комитетът на министрите да си изпълни задължението, което така и не се случва. След като осъзнава положението, държавата жалбоподател се обръща към Съда. Държавата жалбоподател не може да бъде критикувана за това, че е разчитала, че системата за прилагане на Конвенцията е трябвало да функционира, без това да е било така.

9.  Държавата ответник твърди, че позволеното закъснение от шест години преди подаване на искането за справедливо обезщетение е прекалено дълго, но в същото време твърди, че са изискани нови ексхумации по новите жалби от страна на роднините на лицата, обявени за починали. Въпросът с безследно изчезналите лица, от нейна гледна точка, следва да се превърне във въпрос, свързан с покойни лица, като по отношение на обстоятелствата около смъртта им се предприемат нови следствени действия[17]. Тази логика на аргументация е противоречива: от една страна Правителството на Турция критикува жалбата поради закъснението, но от друга страна твърди, че въз основа на същите факти в бъдеще следва да бъдат подадени нови жалби. Противоречивите факти не бива да бъдат изслушвани (Allegans contraria non est audiendus)[18]. Не е закъсняла държавата жалбоподател при подаване на искането за обезщетение и молба за прекратяване на продължаващите нарушения на човешките права. Държавата ответник късно е спазила изцяло решението на Голямата камара от 2001 г. и късно е прекратила нарушенията на човешките права, установени в него. Турция пренебрегва решението на Голямата камара в продължение на тринадесет години и това поведение не може да бъде толерирано. Ако Съдът толерира това, в Европа няма да съществува върховенство на закона, а правомощията на Съда ще бъдат лишени от практическо значение, в този случай за семействата на безследно изчезналите и на тези кипърски граждани от гръцки произход от региона на Карпас, чиито права по членове 3, 8, 9, 10 и 13 са нарушени. Процесът на надзор върху изпълнението на решението на Голямата камара от страна на Комитета на министрите е осуетен по различни начини и се оказва неефективен. Съдът не може да добави отказ на правосъдие към безсилието на Комитета на министрите.

10.  Държавата ответник също така твърди, без да е много убедена, че е налице отказ от право на обезщетение, ако не изрично, то най-малкото негласно, предвид бездействието на потърпевшите и държавата жалбоподател[19]. Тази аргументация обаче не е от полза. Държавата жалбоподател усилено търси година след година — дотук без успех — начин да обезпечи компенсации за нарушенията на правата на човека вследствие нахлуването в Кипър пред различни международни форуми, включително пред Комитета на министрите, и никога не е изразила намерение да се откаже. Освен това Правителството на Кипър не би могло да се откаже правата на отделните потърпевши, които представлява, без тяхното съгласие. Нито самите потърпевши, нито техните семейства са изразявали някога съгласието си с неприсъждането на обезщетения за нарушаване на техните човешки права, което е продължило твърде дълго.

11.  Накрая, не са налични алтернативни вътрешноправни средства за защита по исковете по настоящото дело. Делото Demopoulos не е приложимо в настоящия случай, тъй като то се отнася само за искания за обезщетение по чл. 1 от Протокол № 1 по индивидуални дела[20], а настоящото дело не се отнася до подобни искания. Освен това трябва да се подчертае, че правилото на изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е приложимо при исканията за справедливо обезщетение като цяло[21].

Наказателният характер на справедливото обезщетение съгласно Конвенцията

12.  Според държавата жалбоподател справедливо обезщетение следва да бъде предоставено на законните наследници на 1 456 безследно изчезнали лица[22] и на всички кипърски гърци, живели в региона на Карпас между 1974 г. и датата на решението на Голямата камара по основателността през май 2001 г.[23]. Държавата ответник оспорва тези цифри като чисто „хипотетични“ и твърди, че броят на безследно изчезналите лица може да се е променил във времето, някои от тях може да не са оставили законни наследници и е просто невъзможно да се открият всички жители на региона на Карпас след 1974 г. Голямата камара констатира, че не е необходимо да се установява точният брой на отделните потърпевши от нарушаване на човешките права и определя две еднократни суми в полза на всяка от тези групи лица и задължение за държавата жалбоподател да разпредели паричните средства между потърпевшите или техните законни наследници. В действителност броят на безследно изчезналите лица е намалял предвид ексхумациите, извършени през последните години, като потърпевшите в региона на Карпас не са идентифицирани, нито има възможност да бъдат идентифицирани въз основа единствено на доказателствата по преписката. Съдът дори не изисква, както предлага държавата жалбоподател, броят на жителите на Карпас да бъде съгласуван между страните или, при липса на съгласие, да бъде определен от председателя на Съда „въз основа на писмени доказателства и изявления относно броя и местоположението на жителите и техните наследници“. Освен това Съдът не определя критерии, практически договорености или проценти относно разпределението на обезщетението между потърпевшите или техните законни наследници съгласно индивидуално различаващите се обстоятелства (например вдовици, майки, деца) и най-важното не налага условия във връзка с връщане на обезщетение в случаите, в които не са открити потърпевшите и законните им наследници. В такъв случай държавата жалбоподател ще бъде крайният бенефициер на сумите, изплатени от държавата ответник.

13.  Наказателното естество на това обезщетение е очевидно[24]. Въпреки факта, че не може да се установят самоличността на потърпевшите от действието и бездействието на държавата ответник и последвалите мащабни и груби нарушения на правата на човека в анклава Карпас, че исковете във връзка с безследно изчезналите лица биха били изтекли по давност, ако са подадени индивидуално от съответните семейства[25] и че не може да бъде сигурно, че получените обезщетения ще бъдат предоставени на засегнатите лица, Съдът налага наказание на държавата ответник за неправомерните ѝ действия и бездействия и вредните последици от тях. Няма нищо ново относно тази процедура. В действителност практиката на Съда показва, че наказателните обезщетения се прилагат по седем вида дела[26]. Първо, Съдът е разпореждал обезщетение, без да е постъпило искане от страна на жалбоподателя за справедливо обезщетение. Въз основа на „абсолютния характер“ на нарушеното право[27], „особено сериозния характер на нарушенията“[28], „тежестта на нарушенията“[29] или „фундаменталното значение на това право“[30], Съдът е готов да разпореди обезщетение за нарушения по членове 3 и 5, без да е постъпвала жалба във връзка с конкретни вреди. В други дела жалбоподателят иска от Съда да бъде обезщетен, но не конкретизира сумата, като Съдът присъжда по справедливост по конкретното дело[31]. Съществуват и случаи, когато жалбоподателят отправя искане за справедливо обезщетение, като определя конкретна сума за неимуществени вреди, но Съдът присъжда по-голяма сума[32]. Когато Съдът присъди обезщетение в размер, по-голям от твърдените вреди, или дори независимо от твърдения за нанесени вреди, естеството на справедливото обезщетение вече не е компенсаторно, а наказателно. Присъщата цел на това средство за защита не е да постави потърпевшата страна в позицията, в която би била, ако нарушението не е настъпило, тъй като тази страна дори не е претендирала, че е понесла вреди или твърди, че е пострадала в по-малка степен. Основната цел на това средство за защита е по този начин да накаже държавата нарушител и да предотврати повторение на същите неправомерни действия или бездействия от страна на държавата ответник и други страни по Конвенцията. Второ, в някои случаи Съдът е определил „символично“ или „формално обезщетение“[33] с очевидната цел държавата ответник да бъде порицана, като това наказание да послужи като пример за други държави. Трето, Съдът също така е присъждал справедливо обезщетение по дела, в които жалбоподателят се оплаква от вътрешното законодателство, без да посочва конкретни персонални вреди, различни от неудобството, причинено от самото съществуване на закона[34]. Ясно е, че тогава присъждането на справедливо обезщетение е назидателна санкция, наложена на държавата ответник, която не е съобразила законодателството си с Конвенцията. Четвърто, Съдът е разпореждал справедливо обезщетение за „потенциално нарушение“ на Конвенцията[35]. Тук отново целта на справедливото обезщетение е да порицае и санкционира поведението на държавата ответник, отколкото да компенсира вреди, които все още не са нанесени. Пето, Съдът дори не е изключвал възможността, че жалбоподателят е претърпял в резултат на „потенциалните ефекти от констатираното нарушение“ загуба на реални възможности, които следва да бъде отчетени, „независимо от факта, че перспективите за реализация биха били под въпрос“[36]. В тези конкретни случаи справедливото обезщетение дори не компенсира виртуална вреда, нанесена на жалбоподателя, тъй като е под въпрос дали някога би възникнала. Съдът иска да санкционира неправомерното поведение на държавата ответник. Шесто, понякога Съдът дори е присъждал обезщетения въпреки липсата на придружаващи документи и противоречия в изявленията на жалбоподателите във връзка с претендираните загуби[37]. Когато не е предоставено доказателство за твърдяната вреда, присъждането на обезщетение е изцяло по преценка на Съда. При такива обстоятелства на пълна липса на доказателства и дискреционно присъждане на обезщетение, справедливото обезщетение съдържа присъщ елемент на наказание, тъй като не компенсира доказана вреда, която остава спекулативна, а вместо това санкционира държавата ответник за неправомерното ѝ поведение. Седмо, в случаи от общ интерес Съдът определя справедливо обезщетение, като взема предвид назидателния му характер[38].

14.  Така наличието на наказателни или назидателни обезщетения по Конвенцията е факт в практиката на Съда. Тъй като справедливо обезщетение се присъжда само в случаите, когато вътрешноправният ред не предоставя пълна компенсация, чл. 41 изключва обезщетения, надвишаващи пълната компенсация, но „пълна“ компенсация може да се постигне, само ако и когато необходимостта от предотвратяване и санкция при конкретните обстоятелства по делото също е удовлетворена. Само тогава обезщетението е „справедливо“. Обезщетение за количествено измерими загуби може да не бъде достатъчно и задължението за пълно обезщетение може да включва наказателни обезщетения, които надхвърлят имуществените и неимуществените вреди, причинени на идентифицираните лица.

15.  Наказателните обезщетения са приети също и в международната практика и право, както и в дипломатическата практика[39], арбитражните процедури[40], международните трудови практики[41] и най-вече в международното частно право, правото на Европейския съюз и международното право в областта на правата на човека. В сферата на международното частно право, нито Конвенцията от Ню Йорк от 10 юни 1958 г. за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, към която са се присъединили 149 страни, нито Конвенцията от Хага от 1 февруари 1971 г. относно юрисдикцията, признаването и привеждането в изпълнение на чуждестранни решения в гражданските и търговски дела, по която са се присъединили само пет държави, се позовават на наказателните обезщетения като основание за отказ на признаване и изпълнение на арбитражни или чуждестранни решения. От друга страна чл. 29 от Конвенцията от Монреал от 28 май 1999 г. за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз, към която са се присъединили 105 страни, постановява, че наказателните обезщетения не подлежат на възстановяване. Член 11 (1) от Хагската конвенция за споразуменията относно избор на съд от 30 юни 2005 г. гласи, че признаването и изпълнението на съдебно решение може да бъде отказано, ако и доколкото то присъжда наказателни обезщетения, но Конвенцията е подписана само от държавите — членки на Европейския съюз, от САЩ и от Мексико и все още не е влязла в сила. Освен това тази разпоредба не е свързана с клаузата за ordre public, която се съдържа в чл. 9 (д) и която забранява използването на тази клауза за отказ да бъдат признати присъдени наказателни обезщетения. Член 74 от Конвенцията на ООН за договорите за международна продажба на стоки от 11 април 1980 г., към която са се присъединили осемдесет страни, постановява също, че обезщетения за нарушаване на договор от една страна не могат да надвишават прогнозираните загуби от това нарушение или загубите, които е трябвало да се предвидят по време на подписване на договора, предвид фактите и въпросите, които са били или е трябвало да бъдат известни на страната, като евентуална последица от нарушаването на договора[42].

16.  В рамките на Европейския съюз се признават извън‑компенсаторните цели на гражданската отговорност и следователно на легитимността на наказателните обезщетения, когато не са прекомерни. Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) гласи, че „прилагането на разпоредба на правото, посочено в настоящия регламент, което би довело до присъждане на прекомерно обезщетение с наказателен или назидателен характер, може, в зависимост от обстоятелствата по делото и правната уредба на държавата ‑ членка или на сезирания съд, да се счита за противоречащо на обществения ред (ordre public) на форума.“ Все пак е уместно да се отбележи, че разпоредбата на чл. 24 от предложението за Регламент Рим ІІ (COM (2003) 427) гласи, че „прилагането на разпоредба на правото, посочено в настоящия регламент, което води до присъждане на обезщетение с наказателен или назидателен характер, може да се счита за противоречащо на обществения ред на Общността.“ С новия текст пропорционалните наказателни обезщетения са включени в правото на Европейския съюз[43]. Освен това нито Регламент (ЕО) № 44/2001 от 22 декември 2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, нито Регламент на Съвета (ЕО) № 2201/2003 от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и дела, свързани с родителската отговорност, не се позовават на наказателни обезщетения като основание за отказ на признаване и изпълнение на решение на чуждестранен съд.

17.  В рамките на Съвета на Европа Комитетът на министрите отбелязва, че „определянето на чисто компенсаторно или ускоряващо средство за защита може да не е достатъчно да осигури бързо и пълно съответствие със задължения по Конвенцията и … трябва да се проучат още начини, например чрез комбиниран натиск на различни вътрешни правни средства (наказателни обезщетения, лихви за забава, адекватна възможност за изземване на държавни активи и др.), при условие че тяхната достъпност, изчерпателност и ефективност на практика са убедително установени“[44]. Тази ясна позиция в полза на наказателните обезщетения, приета от най-висшия политически орган на Съвета на Европа, не е изолиран случай[45]. Мненията в рамките на междуамериканската система за защита на правата на човека все още са разединени. Докато Междуамериканската комисия се произнася в полза на наказателните обезщетения или най-малкото на наказателната цел на компенсацията, Междуамериканският съд първоначално заема по-резервирана позиция[46]. В по-скорошен момент, по делото Myrna Mack Chang Междуамериканският съд се приближава до позицията на Комисията, като разпорежда обезщетение за утежнени вреди въз основа на изключителната тежест на поведението на представителите на държавата ответник[47].

18.  В обобщение Съдът е лидер в международна тенденция, като използва справедливото обезщетение за предотвратяване на бъдещи нарушения на правата на човека и за наказание на правителствата, нарушаващи закона. Признаването на наказателните или назидателните обезщетения по Конвенцията е от съществено значение в най-малко три случая: (1) груби нарушения на човешките права, гарантирани от Конвенцията или допълнителните Протоколи, особено когато се касае за многократни нарушения по едно и също време, повтарящи се нарушения в рамките на значителен период от време[48]; (2) продължително, умишлено неизпълнение на решението на Съда, постановено по отношение на неподчиняващата се Високодоговаряща страна[49]; и (3) тежко ограничаване или заплаха от тежко ограничаване на човешките права на жалбоподателя с цел избягване, възпрепятстване или ограничаване на достъпа му до Съда, както и на достъпа на Съда до жалбоподателя[50]. Във всичките три случая основната предпоставка за наказателни обезщетения не е само причинно-следствената връзка между неправомерното поведение и вредата, но и намерението или проявената непредпазливост (груба небрежност) от страна на нарушилата закона държава, т.е. от страна на нейните органи или представители. Следователно правният и моралният авторитет на Съда и практическата надеждност на цялостната европейска система за защита на човешките права е от особено значение в този случай. Тежестта на подобни нарушения ангажира интереса на всички страни по Конвенцията, на Съвета на Европа като институция и на Европа като цяло. Принципът на държавен суверенитет не може, по смисъла на чл. 26 от Виенската конвенция за правото на договорите, да бъде основа за оправдаване на подобни груби нарушения[51]. Докато между суверенни държави въпросът за правомощието за налагане на наказания е по-скоро политически по същество, отколкото правен, то изводът е различен, когато става дума за държави, правнообвързани с договор за защита на човешките права, като например Конвенцията, който предоставя права на физическите и юридическите лица и налага отрицателни и положителни задължения на Високодоговарящите страни, приложими от международен съд чрез правнообвързващи решения. В тази рамка справедливото обезщетение посредством наказателни обезщетения не води до санкция, наложена от една държава на друга, а вместо това съответства на авторитетен и задължителен отговор на международен съд към държавата нарушител. Тогава Съдът говори от името на всички Високодоговарящи страни в качеството си на основен защитник на една Европа, изградена върху върховенството на закона и вярна на правата на човека. Пренебрегването на необходимостта от подобен отговор на свой ред би насърчило държавите, особено най-силните, да приемат, че нарушенията на правата на човека лесно могат да се поправят единствено чрез имуществени обезщетения. Освен това при определяне на наказателните обезщетения Съдът действа в рамките на границите, установени от принципа на пропорционалност и с пълно отчитане на фактори като например обективната тежест на неправомерното поведение, степента на осъдителност на намерението или небрежността на нарушителя, степента на причинената вреда на жалбоподателя или на трети страни, последващите ползи, извлечени от нарушителя и трети страни и вероятността от неупражняване на нарушеното право.

19.  Следователно наказателните обезщетения са подходящ и необходим инструмент за изпълнение на мисията на Съда да поддържа правата на човека в Европа и гарантиране спазването на ангажиментите, поети от Високодоговарящите страни по Конвенцията и Протоколите към нея (чл. 19 от Конвенцията). Това заключение важи още повече в разглеждания случай, където държавата ответник не само извършва множество груби нарушения на човешките права за значителен период от време в Северен Кипър, като не провежда своевременни и адекватни следствени действия във връзка с тях, но също така умишлено не изпълнява години наред решението на Голямата камара по основателността, постановено много преди това по отношение на тези конкретни нарушения.

Правомощието на Съда да се произнесе с установително решение относно прекратяването на продължаващите нарушения

20.  С изложение от 25 ноември 2011 г. държавата жалбоподател иска от Съда да постанови установително решение относно прекратяване (използвани са думите „въздържане от“) на продължаващите нарушения на правата на човека след решението на Голямата камара от 2001 г. и относно неприложимостта на решението Demopoulos за изпълнение на задълженията, произтичащи от чл. 46[52]. Искането на държавата жалбоподател по този начин има двойно значение: докато прекратяването на неправомерните действия е свързано с бъдещо изпълнение на международно задължение, произтичащо от решението по основателността в Кипър срещу Турция, тълкуването на решението Demopoulos се отнася до изпълнението на същото това правно задължение в миналото. Съдът констатира, че е компетентен да разгледа и да удовлетвори тази молба, но не намира за необходимо да посочи мотиви защо е компетентен. Налице са твърде убедителни мотиви за обосновка на тази компетенция, както по принцип, така и при конкретните обстоятелства по това дело[53].

21.  По принцип всяка държава, имаща право да търси отговорност, може да изисква от отговорната държава прекратяването на международно неправомерни действия[54]. Така държавата жалбоподател може да поиска, по чл. 41 от Конвенцията, установително решение, което разпорежда прекратяването на продължаващо нарушение на правата на човека, особено, но не само, когато то е в нарушение на решения на Съда, които вече са res judicata. Тогава справедливото обезщетение се предоставя под формата на подходяща установителна компенсация за изясняване на ефектите от решенията на Съда с оглед на продължаваща неправомерна практика. Телеологичното тълкуване на чл. 41 от Конвенцията налага подобни правомощия. Правомощието за постановяване на прекратяване на продължаващо нарушение на човешките права се подразбира логически в самото правомощие за установяване наличието на нарушение на правата на човека и разпореждане на обезщетение за това. Предоставянето на обезщетение като средство за защита срещу нарушение на правата на човека не трябва да се обърква със задължението на държавите да не извършват и да прекратяват нарушения на Конвенцията. В противен случай европейската система за защита на правата на човека би била опорочена, тъй като държавите биха могли да извършват безнаказано нарушения щом предоставят обезщетения на потърпевшите от нарушенията след извършването на неправомерни действия. Както заявява Комисията в редица случаи, „държавата [не може] да избяга от задълженията си просто като изплати обезщетение“[55]. Подобно тълкуване неправомерно ще лиши Конвенцията от effet utile.

22.  Освен това установителното решение е от голяма необходимост предвид конкретните обстоятелства по настоящия случай. Молбата касае продължаващо нарушаване на решението на Голямата камара от 2001 г. поне до ноември 2011 г. и следователно попада в компетенциите на тази Голяма камара. Молбата на държавата жалбоподател се основава на безспорни факти. Не се оспорва, че Министерският съвет на „СКТР“ се разпорежда със земи и имущество, които принадлежат на кипърски граждани от гръцки произход най-рано до ноември 2011 г.[56]. Всъщност продължаващите нарушение не са прекратени по силата на закон на „СКТР“ 67/2005[57], тъй като незаконната разпродажба и разпореждане със собствеността и домовете на кипърските граждани от гръцки произход в окупираната част на Кипър с активната подкрепа от страна на Турция продължава след влизане в сила на въпросния закон, като се създава ситуация, която е трудно, ако не и невъзможно, да се подобри ex post facto. Освен това нито Комисията по недвижимо имущество, нито съдилищата в „СКТР“ имат правомощия да спрат тази продължаваща неправомерна практика[58]. Изправен пред тази тежка ситуация, Комитетът на министрите до момента не е в състояние да постигне обща позиция. В действителност той дори не може да получи информацията, която е изискал неколкократно във връзка с продължаващите закононарушения от страна на Турция в Северен Кипър. За да се утежни положението още повече, Комитетът на министрите е блокиран от сериозно безизходно положение относно смисъла и въздействието на решението Demopoulos във връзка с проблема с притежанията на изселените кипърски граждани от гръцки произход в Северен Кипър и други допълнителни искове. През септември 2010 г. Генералната дирекция по права на човека и правни въпроси заявява следното: „От констатациите на Голямата камара в решението ѝ по делото Demopoulos произтича, че не е необходима допълнителна мярка за процедиране по случаите, които са в процес на разглеждане, като на първо място се имат предвид домовете и другото имущество на изселените кипърски граждани от гръцки произход и на второ място – наличието на ефективно право средство за защита в тази връзка.“[59] Тази позиция не се следва от Комитета на министрите, тъй като изпълнението на решението на Съда по основателността от 2001 г. е било и все още е твърде далеч от това да бъде изпълнено в тази връзка. Още по-лошо – Турция прекратява всякакво сътрудничество по процеса на надзор от страна на Комитета на министрите върху изпълнението на решението на Голямата камара от 2001 г. „във връзка с всички случаи, касаещи Кипър“ докато Комитета не прекратява надзора върху изпълнението на констатациите на Съда за нарушения по отношение на домовете и имуществото[60]. Така правителството на Турция използва решението по делото Demopoulos за да блокира изпълнението in totum на решението на Голямата камара Кипър срещу Турция от 2001 г., включително по отношение на жалби, които не се отнасят до нарушения, свързани с имуществото и домовете.

23.  Съдът трябва да се намеси в името на правната сигурност и за да защити собствения си авторитет. Съдът и само Съдът има последната дума по тълкуването на решението Demopoulos, а оттам по уреждане спора по начин, който свежда до минимум вероятността от възникване на конфликти в бъдеще между страните, като в същото време поддържа върховенството на закона и гарантира цялостно изпълнение на решението по основателността в Кипър срещу Турция. Отговорът на Съда на искането на държавата жалбоподател е съвсем ясен: по делото Demopoulos Съдът не постановява, че задълженията на Турция по чл. 46 за изпълнение на решението на Голямата камара от 2001 г. са изпълнени, нито твърди, че продължаващите нарушения, констатирани от Голямата камара в решението ѝ по основателността на жалбата, са прекратени по силата на Закон 67/2005, като така по проста, но очевидна причина делото Demopoulos се отнася само до вътрешноправните средства за защита във връзка с нарушения на чл. 1 от Протокол № 1 в индивидуални случаи. Казано недвусмислено, решението Demopoulos не пречи на правото на държавата жалбоподател на цялостно изпълнение на решението на Голямата камара от 2001 г., включително незабавно прекратяване на продължаващото незаконно разпореждане (включително продажба, отдаване под наем, използване или други начини на употреба) със земи и имущество на кипърски граждани от гръцки произход в Северен Кипър от властите на „СКТР“ със съучастието на турската държава. Това не е просто изявление относно тълкуването на предишно решение на Съда. Намерението на Съда се простира много по-далеч. Това също е признание за съществуването на ситуация на неизпълнение на решението на Голямата камара от 2001 г. и следователно на нарушение от страна на държавата ответник на задълженията ѝ по чл. 46 от Конвенцията, което Съдът се стреми да прекрати[61].

Заключение

24.  В крайна сметка има наказание за несправедливата война и трагичните последици от нея в Европа. Това наказание може да се прилага по междудържавни дела пред Съда, който е компетентен да определи наказателни обезщетения в особено тежки случаи на нарушения на правата на човека. Такъв е и настоящият случай. Държавата ответник е отговорна за продължителното издирване на безследно изчезналите лица и продължилите дълго страдания и унижения, на които са били подложени кипърските граждани от гръцки произход от началото на нахлуването в Северен Кипър, както и не е обърнала внимание на нееднократните призиви от страна на Комитета на министрите за цялостно изпълнение на решението на Съда във връзка с въпросните нарушения. Както е казал преди време Blackstone, наказателните обезщетения са най-нужни в случаите, в които причинителите на големи неприятности не ги прекратят след първоначалната присъда, произнесена срещу тях[62].

ЧАСТИЧНО СЪВПАДАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИИ ТУЛКЕНС, ВАЙИЧ, РАЙМОНДИ И БИАНКУ, КЪМ КОЕТО СЕ ПРИСЪЕДИНЯВА СЪДИЯ КАРАКАШ

(Превод)

 

1.  Гласувахме с мнозинството и поради това сме съгласни с всички точки от диспозитива на това важно решение[63].

2.  Причината, поради която се чувстваме принудени да изразим отделно мнение, е свързана само с един конкретен аспект, а именно бележките — които не можем да одобрим — съдържащи се в последното изречение на параграф 63 от решението.  Параграфът се отнася до искането на Правителството на Кипър от 25 ноември 2011 г. в хода на производството, което, макар и озаглавено „Искане за справедливо обезщетение (член 41)“, в действителност касае процедурата за изпълнение на основното решение на Комитета на министрите на Съвета на Европа и иска от Съда да предприеме стъпки, за да улесни изпълнението на въпросното решение (вж. параграф 8 от настоящото решение).

3.  В параграф 63 от решението Съдът очертава някои принципи по отношение на изпълнението на решенията му, с които сме напълно съгласни. По-конкретно Съдът заявява, че „Правителството ответник във всички случаи е официално правнообвързано с приложимите условия на основното решение“ и съответно, че „не е необходимо да се разглежда въпросът дали [Съдът] е компетентен по Конвенцията да се произнесе с „установително решение“ по начина, изискан от Правителството жалбоподател...“. В „тази връзка се припомня, че Съдът твърди, че е налице непрекъснато нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 по силата на обстоятелството, че на собствениците на имущество от гръцки произход в северната част на Кипър се отказва достъп до и управление, употреба и ползване на тяхната собственост, както и каквото и да е обезщетение за намесата в правата им на собственост (раздел ІІІ, точка 4 от диспозитива на основното решение). Съдът съответно стига до заключението, че „... Комитетът на министрите трябва да гарантира, че това становище, което е правнообрързващо по силата на Конвенцията и което все още не е изпълнено, се изпълнява изцяло от страна на Правителството ответник.

4.  Последващото изявление на Съда, според което „подобно изпълнение не може … да бъде съвместимо с възможни разрешения, участия, негласни съгласия или съучастия по друг начин в незаконна разпродажба или разпореждане с домовете и имуществото на кипърските граждани от гръцки произход в северната част на Кипър“ и което в общи линии не прави нищо повече от това да повтори основното решение по въпроса, не поражда особени трудности, въпреки че това повторение може да се счита за напълно излишно предвид целта на решението по чл. 41.

5.  Изречението, с което имаме затруднение, е следното: „Освен това решението на Съда по делото Demopoulos and Others … че подобни дела, инициирани от физически лица по отношение на нарушение на правото на собственост, трябва да се отхвърлят поради неизчерпване на възможностите за вътрешноправни средства за защита, не може да се вземе предвид самостоятелно, за да се реши въпроса със спазването от страна на Турция на раздел ІІІ от диспозитива на основното решение по междудържавното дело.“

6.  Според нас подобно изявление — дори да не се съдържа в оперативните разпоредби — има за цел да разшири правомощията на Съда и противоречи на чл. 46 § 2 от Конвенцията, като се намесва в правомощията на Комитета на министрите на Съвета на Европа, на когото Конвенцията е поверила задачата за осъществяване на надзор върху изпълнението на решенията на Съда.

7.  Съдът не е компетентен да провери дали Високодоговаряща страна е изпълнила задълженията си, наложени ѝ от някое от решенията на Съда (вж. Oberschlick v. Austria, номера 19255/92 и 21655/93, решение на Комисията от 16 май 1995 г., Решения и доклади 81-A, стр. 5, и Mehemi v. France (no. 2), № 53470/99, § 43, ЕСПЧ 2003‑IV).

8.  Вярно е, че настоящият текст на чл. 46 от Конвенцията, изменен с Протокол № 14 към нея, позволява на Комитета на министрите да отнесе въпрос до Съда при два вида обстоятелства: първо, когато надзорът на изпълнението на окончателно решение е възпрепятстван от проблем при тълкуването му, с цел Съда да се произнесе по тълкуването (§ 3); и второ, когато Комитетът на министрите счита, че Високодоговаряща страна отказва да се придържа към окончателно решение по дело, по което е страна (§ 4). Все пак и в двата случая Комитетът на министрите трябва да вземе решението за отнасяне до Съда с квалифицирано мнозинство от две трети от представителите, имащи право да участват в заседанията му.

9.  Високодоговарящите страни не могат да отнасят въпрос по параграфи 3 и 4 от чл. 46 от Конвенцията директно до Съда, без да преминават през процедурата, определена във въпросните разпоредби. От разрешаването на подобна възможност, което решението изглежда прави, възниква риска от нарушаване на равновесието при разпределението на правомощията между двете институции, предвидено от създателите на Конвенцията.

10.  Разбира се, както приема Съдът например в решението си по делото Verein gegen Tierfabriken Schweiz (VgT) v. Switzerland (№ 2) ([ГО], № 32772/02 , § 67, ЕСПЧ 2009 г.), не може да се каже, че е налице намеса в правомощията, предоставени на Комитета на министрите с чл. 46, когато Съдът трябва да разглежда нова информация, която е от значение в контекста на новоподадена жалба, особено когато Комитетът на министрите е приключил надзора си върху изпълнението на решението на Съда чрез заключителна резолюция.

11.  Въпреки всичко е ясно, че тук това не е така, което обяснява защо не можем да подкрепим последното изречение от параграф 63 от решението.

 

ЧАСТИЧНО СЪВПАДАЩО И ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ КАСАДЕВАЛ

(Превод)

 

1.  „като взема предвид специфичното естество на чл. 41 като lex specialis във връзка с … правилата и принципите на международното право“, както заявява мнозинството (вж. параграф 42 от решението), според мен по принцип правилото за справедливо обезщетение не следва да се прилага в междудържавните дела. Някой може да твърди обратното и да каже, че по принцип то е приложимо и предвид конкретните обстоятелства по делото и в частност идентифицирането на потърпевшата страна (физическото лице, а не държавата) да продължи с определяне на приложимостта на справедливото обезщетение за всеки конкретен случай. Към момента, доколкото ми е известно, Съдът никога не е заявявал изрично, че правилото за справедливо обезщетение се прилага в междудържавни дела. От друга страна Съдът не е заявявал и обратното.

2.  Макар и с голямо колебание, предвид различните фактори, които възникват по делото между 10 май 2001 г. (датата на произнасяне на решението по основателността) и 18 юни 2012 г. (датата на последното становище, представено от Правителството жалбоподател), и без да навлизам в процесуални подробности, гласувах с мнозинството за констатираната приложимост на чл. 41 по отношение на безследно изчезналите лица, идентифицирани по име. Въпреки това гласувах против приложимостта на тази разпоредба във връзка с жителите на анклава на полуостров Карпас, които не са идентифицирани. В междудържавните дела трябва да се прави разграничение между две напълно различни ситуации, и двете от които са представени в настоящото дело.

3.  Първата ситуация е когато държавата жалбоподател се оплаква от нарушаване на определени основни права на един или повече свои граждани — физически лица, които са идентифицирани и назовани по име — от друга Високодоговаряща страна (вж. делата Австрия срещу Италия и Дания срещу Турция). В настоящото дело има 1 456 безследно изчезнали лица, които са назовани по име от Правителството жалбоподател в самото начало на делото. Тук се доближаваме много до класическия сценарий и изглежда основателно да се твърди, че целта преди всичко е да се защитят индивидуалните права и законните интереси на съответните лица. Съответно можем да направим заключение, че правилото за справедливо обезщетение е приложимо, като имаме предвид, че присъдените суми трябва да достигнат до лицата, които пряко или косвено са понесли вреди и основно са „потърпевши“ от нарушаването на техните права (жертвите), а не до държавата, която ги представлява (вж. параграф 46 от решението).

4.  Втората ситуация (вж. параграф 44 от решението) е когато държавата жалбоподател се оплаква, по същество и в общи линии, от системни проблеми и недостатъци или административните практики в друга Високодоговаряща страна и където целта е основно да се поддържа европейския обществен ред, дори при условие че въпросното Правителство може също така да преследва свои собствени ясни политически интереси (вж. „Гръцкото дело“, Комисия, 1989 г.). В настоящия случай това означава жителите в анклава на полуостров Карпас, които са определени по абстрактен начин от Правителството жалбоподател, лица, които следва да бъдат идентифицирани и описани ex post facto единадесет години след произнасяне на решението по основателността. В параграф 43 от решението се споменава въпроса „дали потърпевшите от нарушението могат да бъдат открити, както и основната цел на производството, доколкото тя може да се разпознае в първоначалната жалба до Съда“. В тази втора ситуация, според мен, заключението следва да бъде, че чл. 41 е неприложим.

5.  След като гласувах за приложимостта на правилото за справедливо обезщетение във връзка с 1 456-те безследно изчезнали лица и като гледам отвъд практическите трудности по отношение на точното идентифициране на бенефициерите (деца, родители, наследници) – задача, която следва да бъде изпълнена от Правителството жалбоподател – вярвам, че щеше да е уместно да се присъди индивидуална сума — на глава от населението — на всеки от потърпевшите (подобно на делото Varnava and Others v. Turkey), а не да се присъжда обща сума на кипърската държава, без да се посочват критерии за разпределянето ѝ. В действителност практически всички присъждания от Съда до момента под формата на справедливо обезщетение са изплатени директно на отделни жалбоподатели (вж. параграф 42 от решението, в края).

6.  След като гласувах против приложимостта на чл. 41 по отношение на жителите в анклава на полуостров Карпас, гласувах и против еднократната сума, присъдена от мнозинството. Ако при предоставянето на обезщетенията (в срок от осемнадесет месеца) на наследниците на 1 456-те безследно изчезнали лица е вероятно да възникнат редица трудности, страхувам се да мисля за усложненията, които биха възникнали при определянето и описването на хилядите изселени. Надзорът върху изпълнението на това решение няма да е лека задача.

7.  В заключение бих искал да изтъкна, че споделям мнението, изразено от моите колеги в тяхното поддържащо мнение, приложено към настоящото решение по отношение на последното изречение от параграф 63 от него.

---