СЪДЪТ (ПЛЕНАРЕН СЪСТАВ)

ДЕЛО ИРЛАНДИЯ СРЕЩУ ВЕЛИКОБРИТАНИЯ

 

(Жалба № 5310/71)

Решение

 

СТРАСБУРГ

 

18 януари 1978 г.

 

По делото Ирландия с/у Великобритания,

Европейският съд по правата на човека взе решение на пленарно заседание, в приложение на чл. 48 от Правилника на Съда, заседаващ в състав, състоящ се от следните лица: 

          Г-н    Г. Баладоре Палиери (G. BALLADORE PALLIERI), Председател,

          Г-н    Г. Виарда (G. WIARDA),

          Г-н    М. Зекия (M. ZEKIA),

          Г-н    Дж. Кремона (J. CREMONA),

          Г-н    П. О’Донахю (P. O’DONOGHUE),

          Г-жа Х. Педерсен (H. PEDERSEN),

          Г-н    Тор Вилхелмсон (THÓR VILHJÁLMSSON),

          Г-н    Р. Рисдал (R. RYSSDAL),

          Г-н    У. Гансхоф ван дер Меерш (W. GANSHOF VAN DER MEERSCH),

          Сър   Джералд Фицморис (Gerald FITZMAURICE),

          Г-жа Д. Биндшедлер-Роберт (D. BINDSCHEDLER-ROBERT),

          Г-н    Д. Евригенис (D. EVRIGENIS),

          Г-н    П.-Х. Тейтген (P.-H. TEITGEN),

          Г-н    Г. Лагергрен (G. LAGERGREN),

          Г-н    Л. Лийш (L. LIESCH),

          Г-н    Ф. Голкюклу (F. GÖLCÜKLÜ),

          Г-н    Ф. Матшчер (F. MATSCHER),

и Г-н М.-А. Ейсен (M.-A. EISSEN), Секретар, и Г-н Х. Петзолд (H. PETZOLD), Заместник-секретар,

След закрити заседания, проведени на 10 и 11 февруари, 22 и 25– 27 април, 25 – 28 юли и на 6 – 13 декември 1977 г.,

Постанови следното решение, прието на последната упомената дата:

ПРОЦЕДУРА

1. Делото е отнесено до Съда от правителството на Ирландия („правителството жалбоподател”). То е образувано по жалба срещу правителството на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия („правителството ответник”), подадена от правителството жалбоподател, заедно с Европейската комисия по правата на човека („Комисията”) на 16 декември 1971 г., съгласно член 24 (чл. 24) от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията”). Докладът, изготвен от Комисията, по отношение на въпросната жалба (член 31 от Конвенцията) (чл. 31), е изпратен до Комитета на министрите на Съвета на Европа на 9 февруари 1976 г.

2. Жалбата на ирландското правителство до Съда е подадена в секретариата на 10 март 1976 г. в определения срок от три месеца, в съответствие с чл. 32 параграф 1 и чл. 47 (чл. 32-1, чл. 47) от Конвенцията, и съгласно член 48 (чл. 48). Нейната цел е „да се гарантира спазването в Северна Ирландия на задълженията, поети от правителството ответник като Високодоговаряща страна по Конвенцията, и по-специално на ангажиментите, конкретно посочени от правителството жалбоподател в подадените писмени становища и твърденията, направени от негово име и описани в доказателствата, представени пред Комисията по време на заседанията в съда”. „Във връзка с тази цел”, Съдът се приканва „да разгледа доклада на Комисията и да потвърди становището на Комисията, че са настъпили нарушения на Конвенцията, а също и да разгледа исканията на правителството жалбоподател по отношение на други твърдени нарушения и да направи констатация за нарушение на Конвенцията, ако Съдът е убеден, че е имало нарушение”.

Великобритания е една от държавите, които са декларирали, че признават задължителната юрисдикция на Съда (член 46) (чл. 46).

3. На 17 март 1976 г., Секретарят получава от секретаря на Комисията двадесет и пет копия от доклада на Комисията.

4. Сформираният състав от седем съдии включва, като служебни членове, г-н P. O’Donoghue, избрания съдия с ирландско гражданство, и Sir Gerald Fitzmaurice, избрания съдия с британско гражданство (член 43 от Конвенцията) (чл. 43), и г-н G. Balladore Pallieri, Председател на Съда (Правило 21 параграф 3 (b) от Правилника на Съда). На 20 март 1976 г., Председателят на Съда изтегля чрез жребий, в присъствието на служител на регистъра на Съда, имената на четиримата други членове, а именно г-н H. Mosler, г-н M. Zekia, г-н S. Petrén и г-жа D. Bindschedler-Robert (член 43 от Конвенцията и Правило 21 параграф 4) (чл. 43).

Г-н Balladore Pallieri поема длъжността Председател на съдебния състав (Правило 21 параграф 5).

5. На 29 април 1976 г., съставът на Съда решава, в съответствие с Правило 48, да се откаже от компетентност незабавно в полза на пленарен състав на Съда, „като се има предвид, че случаят повдига сериозни въпроси, засягащи тълкуването на Конвенцията”.

6. На заседание, проведено на 18 май 1976 г., Председателят се уверява в мнението на представителите на страните и на делегатите на Комисията по отношение на процедурата, която да бъде следвана. Той решава със Заповед от същата дата, че правителството жалбоподател следва да подаде до 2 август 1976 г. изложение и че правителството ответник трябва след това да подаде до 30 октомври 1976 г. своя отговор на изложението и че делегатите на Комисията следва да имат право да представят своите писмени становища, ако има такива, в срок от един месец от получаването на посочения отговор на изложението. Със Заповед от 19 ноември 1976 г., Председателят удължава последния посочен срок до 15 декември.

Изложението на правителството жалбоподател, отговорът на изложението на правителството ответник и писмените становища на делегатите на Комисията са получени в секретариата съответно на 30 юли, 28 октомври и 15 декември 1976 г.

7. Със Заповед от 26 юли 1976 г., Председателят на Съда, взимайки предвид Правило 29 параграф 3 и със съгласието на съответните две правителства и на Комисията, възлага на Секретаря да направи доклада на Комисията публично достояние само след въвеждане на промените, одобрени от Председателя и с единствената цел да защити самоличността на определени лица. По този начин Докладът е направен публично достояние, считано от 2 септември 1976 г.

8. Председателят се среща с представителите на страните и делегатите на Комисията на 7 декември 1976 г., за да проведе с тях консултации относно организацията на съдебните заседания. На 7 януари 1977 г. той решава, със съгласието на Съда, че първата част от устната фаза на производството ще бъде открита на 7 февруари и ще засегне следните въпроси:

„(a) Компетентността на Съда при разглеждане на конкретен фактически или правен въпрос ограничена ли е от първоначалните твърдения на правителството на Ирландия и/или от решението на Комисията относно допустимостта на жалба № 5310/71? Ако е така, някои въпроси от фактически или правен характер попадат ли извън тази компетентност в този случай?

(б) От компетентността на Съда ли е да се произнесе относно наличието на нарушения на Конвенцията, установени от Комисията в нейния доклад, които не се оспорват от правителството на Великобритания? Ако е така, следва ли Съдът да упражни тази компетентност?

(в) Следва ли Съдът да разглежда случаите, посочени в параграфи 2.30 и 2.31 от становищата на делегатите на Комисията?

(г) Правилно ли е съобразно обстоятелствата в случая, Съдът, без по-нататъшно разследване на фактите:

(i) да потвърди заключенията на Комисията, в случай че не са оспорвани?

(ii) да се занимае само със същността на онези въпроси, които пораждат спор между страните?

 д) Съдът компетентен ли е да преразглежда процедурни решения на Комисията като такива и/или следва ли Съдът, когато прави оценка на заключенията на Комисията, да обърне внимание на процедурата, следвана от Комисията?

(е) Дали член 1 (чл. 1) от Конвенцията създава други права в допълнение към тези, определени в Част I, и това може ли да бъде предмет на отделно нарушение?”

Изслушванията се провеждат съответно устно в открити заседания в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург, от 7 до 9 февруари. Веднага след това Съдът се оттегля на заседание. По негова молба, Председателят, със Заповед от 11 февруари, уведомява страните и Комисията за следните въпроси, с които трябва да се съобразят при по-нататъшната процедура:

"1. При обстоятелствата по този случай, Съдът не счита, че причините, посочени защо трябва да се въздържат от произнасяне на неоспорваните твърденията за нарушение на член 3 (чл. 3) от Конвенцията, са такива, че да не се допусне произнасянето му по въпроса. Въпреки това, Съдът счита, че вече разполага с достатъчно информация и материали, за да може да изкаже подобно становище.

2. Съдът взема под внимание факта, че той вече не е приканен от правителството-жалбоподател да разгледа случаите, посочени в параграф 2.30 от становището на делегатите на Комисията; Съдът не счита за необходимо да ги разгледа proprio motu (служебно).

3. Съдът намира, че е компетентен да се запознае с останалите оспорвани случаи на нарушение на член 3 (чл. 3) (параграф 2.31 от становището на делегатите на Комисията), в случай че и до степента, до която правителството жалбоподател ги посочи като доказателство за наличие на практика.

4. Съдът приема, че не е компетентен да се произнесе по правилността на процедурата, следвана от Комисията при изслушване на свидетелите G 1, G 2 и G 3 в Лондон на 20 февруари 1975 г., но че има право да прецени уместността и доказателствената стойност на така събраните доказателства.”

След консултация с представителите на съответните две правителства и на Комисията, Председателят, на основание на същата Заповед, определя 19 април, 1977 г. за датата за възобновяване на съдебните заседания.

Втората част по делото се провежда в открити заседания в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург, от 19 до 22  април.

9. На заседанията през м. февруари и/или април 1977 г. пред Съда се явиха:

- от страна на правителството жалбоподател:

       г-н  F.M. HAYES, правен съветник,

                            Министерство на външните работи, правителствен агент,

       г-н  D. COSTELLO, S.C., главен прокурор,

       г-н A.J. HEDERMAN, S.C.,

       г-н R.J. O’HANLON, S.C.,

       г-н A. BROWNE, S.C.,

       г-н J. MURRAY, адвокат,                                                       адвокати,

       г-н L. LYSAGHT, главен държавен адвокат,

       г-н P.P.D. QUIGLEY, правен сътрудник,

                            Главна прокуратура,

       г-н M. BURKE, първи секретар,

                            Министерство на външните работи (само на заседанията на съда през февруари),

       г-жа J. LIDDY, Assistant Legal Adviser,

                            Министерство на външните работи (само на заседанията на съда през февруари),

       г-н P. HENNESSY, първи секретар,

                            Министерство на външните работи,

       г-н D. WALSHE, Главна държавна адвокатура,                 съветници;

- от страна на правителството ответник: 

       г-н D.H. ANDERSON, Правен съветник,

Министерство на външните работи и въпросите на Британскатa общност,        правителствен агент,

       г-н I.K. MATHERS, помощник правен съветник,

                       Министерство на външните работи и въпросите на        Британскатa общност,    помощник правителствен агент,

       Rt. Hon. S. SILKIN, Q.C., M.P., главен прокурор,

       г-н J.B.E. HUTTON, Q.C.,

       г-н A. LESTER, Q.C.,

       г-н N. BRATZA, адвокат,                                                       адвокати,

       Sir Basil HALL, K.C.B., M.C., T.D., държавен адвокат,

       г-н C. LEONARD, Държавен правен отдел,

       г-н M.L. SAUNDERS, Отдел правна служба

                            (само на заседанията на съда през февруари),

       г-н W.C. BECKETT, Отдел правна служба

                            (само на заседанията на съда през април),

       г-н A.P. WILSON, Мин-во по въпросите на Северна Ирландия,

       г-н N. VARNEY, Мин-во по въпросите на Северна Ирландия,

       г-н N. BRIDGES, Мин-во по въпросите на Северна Ирландия

                            (само на заседанията на съда през февруари),

       г-н R. SEAMAN, Мин-во по въпросите на Северна Ирландия,

                            (само на заседанията на съда през април),    съветници;

- от страна на Комисията:

       г-н G. SPERDUTI,                                                           главен делегат,

       г-н C. NØRGAARD,                                                                   делегат,

       г-н T. OPSAHL,                                                                           делегат.

Съдът изслуша обръщения от г-н Costello от страна на правителството жалбоподател, от г-н Silkin, г-н Hutton и г-н Lester от страна на правителството ответник, и от г-н Sperduti, г-н Nørgaard и г-н Opsahl от страна на Комисията, както и техните отговори на въпрос, поставен от Съда.

10. В хода на изслушванията и по време на паузата между тях, лицата, които се явяваха пред Съда, представиха различни документи, включително писмени становища по член 1 (чл. 1) от Конвенцията. Впоследствие Комисията представи на Секретаря други документи, които той бе поискал по нареждане на Съда или на неговия Председател.

ФАКТИТЕ

I. ОТНОСНО ИЗВЪНРЕДНАТА СИТУАЦИЯ И НЕЙНИЯ КОНТЕКСТ

11. В основата на настоящото дело е трагичната и трайна криза в Северна Ирландия. За да се борят с това, което ответното правителство описва като „най-дългата и най-жестоката терористична акция, на която сме били свидетели в двете части на Ирландия”, властите на Северна Ирландия от август 1971 г. до декември 1975 г. извършват серия от арести, задържания и интернирания в рамките на техните извънсъдебни правомощия. Производството по това дело засяга обхвата и действителното прилагане на тези мерки, както и твърдяното малтретиране на лица, лишени от свобода.

12. До март 1975 г. съгласно данните, цитирани пред Комисията от ответното правителство, по време на последните тревожни събития в Северна Ирландия убитите са над 1100, ранените – над 11 500, а разрушените имоти са възлизали на стойност над 140 000 000 британски лири. Това насилие намира израз отчасти в граждански безредици, отчасти в терориз като организирано насилие, свързано с политически цели.

A. Социален, конституционен и политически контекст

13. Преди 1922 г. целият остров Ирландия е част от Великобритания. През същата година, след договор от 1921 г., е приет закон който узаконява създаването, със статут на самоуправление в рамките на Британската общност, на Ирландска свободна държава, която първоначално включва всички тридесет и две графства на острова. На шест от деветте графства в провинция Ълстър на север е предоставена възможност да се откажат и да останат в рамките на Великобритания, както и става през 1922 г. След това, Ирландска свободна държава поема управлението на останалите двадесет и шест графства, а през 1937 г. е въведена нова конституция, провъзгласяваща независимостта и суверенитета на държавата, която сега са нарича Република Ирландия. След Втората световна война тя напуска Британската общност и се обявява за република.

14. От 1920 г. насам, Северна Ирландия, т.е. гореспоменатите шест графства, има отделно правителство и свой собствен парламент. В допълнение,  електоратът на провинцията (в това решение се имат предвид шестте графства) връща дванадесет члена на парламента на Великобритания. С изключение на някои точно определени въпроси, парламентът и правителството на Северна Ирландия са законодателните и изпълнителни органи на шестте графства до 30 март 1972 г., когато властите на Великобритания възобновяват „прякото управление” на провинцията (вж. параграф 49 по-долу).

15. Северна Ирландия не е хомогенна общност. Тя се състои от две общности, разделени от дълбок и дългогодишен антагонизъм. Едната общност е определяна като протестантска, или юнионистка или верноподаническа, а другата общо взето като католическа, републиканска или националистическа. Около две трети от населението от един милион и половина принадлежат към протестантската общност, а останалата една трета към католическата общност. Групата на мнозинството произхожда от протестантски заселници, емигрирали масово от Великобритания в Северна Ирландия през 17 век.  Сегашната традиционна вражда между двете групи се основава както на религиозни, така и на социални, икономически и политически различия. По-специално, протестантската общност последователно се противопоставя на идеята за  една обединена Ирландия, независима от Великобритания, докато католическата общност традиционно я подкрепя.

16. Ирландската републиканска армия (ИРА) е тайна организация с почти военна конфигурация. Създадена по време на размириците преди разделянето на острова, тя е обявена за незаконна както в Великобритания, така и в Република Ирландия; ИРА не приема съществуването на Северна Ирландия като част от Великобритания и не признава демократичния ред в републиката. Тя периодично провежда терористични операции в двете части на остров Ирландия, както и във Великобритания. След 1962 г., в продължение на няколко години ИРА, не е толкова активна.

 От 1971 г. до 1975 г., т.е. времевия период, обхванат в оплакванията на правителството-жалбоподател, всички членове да ИРА, живеещи и функциониращи в Северна Ирландия, се набират сред католическата общност.

17. Законодателството, което трябва да се справи с въпросите, касаещи обществения ред и сигурността на държавата, за пръв път е обявено от парламента на Северна Ирландия през 1922 г. под формата на Закон за гражданските органи (специални правомощия) (Северна Ирландия).  Това законодателство (наричано по-нататък „Закон за специалните правомощия”) е закон, по силата на който от време на време се издават и прилагат различни наредби. Така например, една наредба от преди 1949 г. обявява за незаконни някои организации, включително и ИРА. През 1950 г. и 1954 г., след нападения, извършени от ИРА във Великобритания и Северна Ирландия, са въведени наредби, предоставящи правомощия за обискиране. През 1956 г. и 1957 г., за да се справи с провежданата тогава нова акция на ИРА, са издадени допълнителни наредби, свързани с интерниране, полицейски часове, специални съдебни процедури, контрол върху огнестрелните оръжия и експлозиви, ограничаване на движението. В параграфи 81 – 84 по-долу са изложени някои конкретни наредби, а именно Разпоредби 10, 11 (1), 11 (2) и 12 (1), свързани с настоящето дело.

18. Различията между двете общности водят до разделение между основните политически партии в Северна Ирландия, което се базира главно на тяхното отношение към статута на провинцията като част от Великобритания, а не на политическите различия, които се срещат обикновено в останалата част на Великобритания и на други места. Протестантската общност като цяло подкрепя юнионистката  партия, чието желание е Северна Ирландия да остане в рамките на Великобритания, докато католическата общност подкрепя кандидати, стремящи се към обединена и независима Ирландия. Като се имат предвид относителните размери на двете общности, неизбежен резултат от тази поляризация е, че юнионистката партия, подкрепяна главно от протестантите, има постоянно мнозинство в парламента на Северна Ирландия и формира правителството на провинцията през петдесетте години, довели до налагането на пряко управление през 1972 г. Премахването на пропорционалното представителство в началото на 20-те години и географското подреждане на поддръжниците води до голямо нарастване на парламентарното мнозинство.  Тази ситуация, разбираемо, довела до разочарование в католическата общност.

19. По този начин, докато само малка част от католическата общност е подкрепяла активно ИРА, много по-голям дял от нея винаги са били недоволни от юнионисткото правителство и последиците от неговото съществуващо мнозинство. Католическата част от населението счита, че е обект на дискриминация в много отношения. Комисията Камерън, орган, назначен от правителството на Северна Ирландия през март 1969 г. с цел да докладва, наред с другото, за причините за размириците в шестте области през 1968 г. – 1969 г. (вж. параграф 23 по-долу), счита за основателни много от тогавашните оплаквания от страна на католиците, по-специално тези, свързани с разпределението на жилищата, назначенията на местните власти, ограниченията на местните избирателни права и целенасоченото манипулиране на районните граници и избирателните райони. Европейската комисия по правата на човека стига до извода, че в това отношение със сигурност присъства елемент на пристрастие в цялата политическа система на Северна Ирландия в полза на една общност.

След разделението на страната винаги е съществувало, в по-голяма или по-малка степен, напрежение между двете общности, въпреки че от началото на 1920 г. не е имало размирици, сравними по мащаб с тези от последните години.

Б. Развитие на кризата до 1969 г.

20. През 1963 г. са направени първи стъпки за стартиране на кампания за „граждански права” за католическата общност. Целта на тази кампания е, най-общо казано, премахване на посочената по-горе дискриминация.

В същото време, обаче, започват и протестантските прояви на насилие. През 1964 г. са налице сериозни безредици в Белфаст след протестантско шествие. През март 1966 г. са хвърлени няколко бензинови бомби в католически училища и обекти. През май 1966 г. организация, наричаща себе си Доброволчески сили на Ълстър (Ulster Volunteer Force) (UVF), неизвестна дотогава на полицията, излиза с изявление, обявявайки война на ИРА и намерението да екзекутира всички мъже от ИРА. Малко след това, двама католици в Белфаст са убити, а други двама тежко ранени. Впоследствие, трима протестанти, членове на UVF, са обвинени и осъдени за тези нападения. UVF, която според полицията се състои само от 5 до 6 души, е обявена извън закона през юни 1966 г. и от тогава до 1969 г.  не проявява активност.  

През този период не се забелязват бурни териристични актове от страна на ИРА, която, след 1962 г., изглежда се концентрира върху политическата си дейност.

21. През цялата 1967 г. движението за „граждански права” за католическата общност набира инерция. Първото шествие за граждански права се състои през август 1968 г. и преминава без инциденти, но през октомври едно шествие в Лондондери предизвиква сблъсък с полицията и безредици в продължение на два дни.

22. На 22 ноември 1968 г. правителството на Северна Ирландия обявява реформаторска програма, която да се справи с оплакванията на католиците. Независимо от това, движението за граждански права продължава своята кампания и шествия. Шествията отново водят до сблъсъци с полицията и до насилствена  конфронтация с протестантските контра-демонстранти, често въоръжени с тояги, камъни и други подобни.

23. Демонстрациите, безредиците и вълненията продължават на някои места и през 1969 г. В параграф 226 от доклада си, представен пред парламента на Северна Ирландия през септември 1969 г., Комисията Камерън изразява мнение, че някои протестантски екстремистки организации „трябва да… носят тежък дял от пряката отговорност за [някои от]  безредиците … а също така и за разпалване на страстите и организиране на опозиция срещу законни  демонстрации, които при други обстоятелства по всяка вероятност щяха да бъдат мирни, или най-малкото щяха да привлекат само слаба и лесно контролирана опозиция”. Комисията Камерън също критикува поведението на полицията при опитите да се справи с размириците.

24. През март и април 1969 г. избухват пет големи експлозии, причинени вероятно от UVF, във водните и електрически централи в три окръга. В провинцията са транспортирани подкрепления от британски войски.

Министър-председателят на Северна Ирландия, чиято реформаторска политика не е популярна сред много от протестантите, подава оставка в края на месец април. Няколко дни по-късно, неговият наследник обявява обща амнистия за лицата, обвинени или осъдени за престъпленията, свързани с последните политически протести и демонстрации.

25. Напрежението е все така голямо; сектантските вълнения продължават периодично до средата на август. На 12 август 1969 г., традиционният годишен протестантски парад за няколко дни разпалва мащабни размирици, на първо място в Лондондери, като след това обхваща Белфаст и други места. След убити 10 цивилни и ранени 145 цивилни и 4 полицаи, е счетено за необходимо да се поиска помощ от британската армия.

Размириците през август 1969 г. значително надминават по мащаб всички други, случили се предишните години. Жертвите и имуществените поражения са много големи. В Белфаст, например, голям брой къщи и отдадени под наем помещения, притежавани или обитавани предимно от католици, биват опожарени, унищожени или силно засегнати. 

26. Премиерът на Северна Ирландия свиква мирна конференция на 18 август, на която присъстват представители и на двете общности. На следващия ден правителствата на Великобритания и на Северна Ирландия издават съвместна декларация, потвърждаваща, наред с другото, техния ангажимент за реформи в шестте графства.

През октомври е обявена реформаторска програма, включваща реорганизация на полицията и местната власт, мерки за забрана на дискриминацията при назначаване в публичния сектор, както и създаване на Комисия за отношенията в обществото и централен орган по жилищния въпрос. 

27. Въпреки това, публикуваният доклад-анализ на правителството относно функциите и организацията на полицейската власт в провинцията предизвикват бурна реакция сред протестантските кръгове. На 11 октомври е убит полицай от куршум, изстрелян от тълпа, участваща в протестантските бунтове в Белфаст. Полицаят става първият служител от силите за сигурност, убит по време на размириците от последните няколко години.

28. ИРА не провежда особено големи акции на насилие през 1969 г. Въпреки това, на Великден 1969 г., те отново активират своите сили, поставяйки всички доброволци в готовност. В същото време се смята, че ИРА е увеличила подкрепата си в резултат на безредиците и на съпътстващата загуба на доверие от страна на католиците към полицейските органи.

Към края на годината, ИРА се разделя на две крила. За известно време има разногласия в движението между тези, които се надяват да се създаде народна социалистическа република в цяла Ирландия, и тези, които считат, че такава кауза отклонява ИРА от традиционните й цели. Традиционалистите формират Временна ИРА, докато последователите на новите политически доктрини стават Официална ИРА. Двете фракции продължават да бъдат организирани на военен принцип.

В. Положението от 1970 г. до въвеждането на мерки за интерниране на 9 август 1971 г.

29. Ситуацията се влошава през 1970 г. Броят на експлозиите, регистрирани от полицията, скача драстично от общо 8 през 1969 г. до 155 през 1970 г. Някои от експлозиите са причинени от лоялистите – около 25, според статистиката, цитирана от Комисията – но няма спор, че по-голямата част от тях са дело на ИРА. Общо 23 цивилни и 2 полицаи са убити през годината. Полицията не приписва нито един от тези смъртни случаи на дейността на протестантите.

30. Същинската терористичната кампания на ИРА изглежда започва  през 1970 г., като главно се изразява в бомбардировки на сгради и атакуване на силите за сигурност. Несъмнено присъства и терористична дейност от страна на лоялистите, насочена главно срещу политиците, които се обявяват срещу юнионистичните идеи, както и срещу имуществото, което е собственост или обитавано от католиците, особено дадените под наем имоти. Всъщност UVF поема отговорност за някои от взривяванията.

31. Рязкото разрастване на това, което може да бъде наречено терористична дейност, н води до преустановяване на  уличните безредици между общностите, които продължават спорадично през 1970 г. и са причина за смъртта на няколко души.  

32. Между януари и юли 1971 г. насилието се засилва и се забелязва драматичен подем в терористичната дейност на ИРА. Полицейските статистики отчитат общо 304 взривявания, включително 94 само за месец юли. Стрелбата срещу патрули на силите за сигурност се разраства и за пръв път сред убитите има и военни. От началото на годината до 9 август загиват 13 войници, 2 полицаи и 16 цивилни. В допълнение, настъпват сериозни и продължителни безредици както в католическата, така и в протестантската област.

Освен една експлозия, в която е убит цивилен, няма доказателства измежду всички смъртни случаи или дори сред ранените, че те са причинени от терористи лоялисти. Според приблизителната оценка на правителството жалбоподател, експлозиите, дело на лоялистите, представляват едва 14 от общо 304. Освен това, както и през 1970 г., терористите лоялисти използват главно тръбни бомби, които не са особено мощни, в сравнение с тези, използвани от ИРА.

В доклада си Комисията посочва, че ИРА са безспорно отговорни за много по-голяма част от акциите на насилие по време на този период. Терористичната дейност на лоялистите е намаляла; няма доказателства, че съществуващата терористична дейност на лоялистите е част от добре организирана кампания, както при действията на ИРА. Заключението на Комисията е, че заплахата и реалният сериозен тероризъм идват, почти изцяло, от ИРА.

33. На политическия фронт през 1970 г. и 1971 г. е постигнат напредък в осъществяването на реформите, обявени през октомври 1969 г. (вж. параграф 26 по-горе). Премиерът на Северна Ирландия, обаче, подава оставка през март 1971 г. През юни 1971 г. неговият наследник предлага редица по-нататъшни стъпки, насочени към осигуряване на по-голяма роля за представителите от общността на малцинството в самия процес на управление.

Г. 9 август 1971 г. (въвеждане на политика на интерниране) до 30 март 1972 г. (въвеждане на пряко управление)

1. Решението за въвеждане на политика на интерниране

34. На фона на посоченото по-горе, на 9 август 1971 г. правителството на Северна Ирландия привежда в действие извънсъдебни мерки за задържане и интерниране на заподозрени терористи. От 9 август до 7 ноември 1972 г., по което време е променена част от Правилника за специалните правомощия, властите на Северна Ирландия в действителност упражняват четири такива извънсъдебни правомощия: (i) 48-часов арест и разпит (по Разпоредба 10); (ii) арестуване и задържане под стража (по Разпоредба 11 (1)); (iii) задържане на арестуваното лице (по Разпоредба 11 (2)); и (iv) интерниране (по Разпоредба 12 (1)). Действието на тези правомощия и процедурите по тях са описани по-долу в параграфи 81 – 84.

35. За известно време възможността за въвеждане на мерки за интерниране е широко отразена от пресата и сред политиците. Увеличава се и натискът сред протестантската общност за въвеждане на такива мерки; в първите месеци на 1971 г. се извършват демонстрации срещу тогавашния премиер, заради недоволството от невъзможността на правителството да се справи със заплахата от ИРА.

Решението за въвеждане на политика на задържане и интерниране е взето на 5 август 1971 г. от правителството на Северна Ирландия, след среща в Лондон между правителствата на Северна Ирландия и Великобритания. Преди това въпросът е бил разглеждан на най-високо ниво в Северна Ирландия и между двете правителства често са били провеждани консултации.

През втората половина на месец юли 1971 г., като крайна мярка да се избегне въвеждането на политика на интерниране, силите за сигурност засилват акциите срещу заподозрени терористи, извършват обиски и задържат за разпит смятаните за ключови фигури лица от ИРА. Около 90 души са арестувани, но това не довежда до съществени резултати. До август 1971 г., информацията, получена от полицията, не успява да разкрие нещо повече от една много обща картина за организацията на ИРА.

2. Причини за решението за въвеждане на политика на интерниране

36. Кампанията на насилие, провеждана от ИРА, достига безпрецедентни размери до средата на 1971 г. Това очевидно е доминиращият фактор за решението да бъдат упражнени извънсъдебни правомощия.

Правителството ответник цитира три основни причини за това решение. Първо, властите приемат, че обичайните процедури за разследване и наказателно преследване са недостатъчни, за да се справят с терористите от ИРА: счетено е, че обикновените наказателни съдилища вече не могат да се справят самостоятелно със законовата процедурата за възстановяване на мира и реда. Втората изложена причина, тясно свързана с първата, е уплахата сред голяма част от населението. Тази уплаха често се явява пречка при събиране на достатъчно доказателства за да се издаде присъда срещу известен терорист от ИРА, тъй като липсват необходимите признания или показанията на полицията или армията. В допълнение, провеждането на полицейските разследвания е сериозно затруднено поради контрола, който ИРА осъществява над някои така наречени „забранени” зони, които представляват католически крепости, в които терористите, за разлика от полицията, могат да действат сравнително необезпокоявани. На трето място, лесната възможност за бягство и прекосяване на териториалната граница между Северна Ирландия и Република Ирландия създава трудности при осъществяването на контрол.

В допълнение към тези три причини, засягащи „сигурността”, правителството на Северна Ирландия, както и това на Великобритания не считат, че е възможно да се справят с терористите чрез политически средства, на фона на неуспеха на реформаторската програма от 1969 г., да предотврати продължаващото насилие.

Следователно властите стигат до заключението, че е необходимо да се въведе политика на задържане и интерниране на лица, заподозрени в сериозни терористични дейности, срещу които не биха могли да бъдат изложени достатъчно доказателства в съда. Тази политика се разглежда като временна мярка, насочена предимно към пречупване на влиянието на ИРА. Намерението било да се осигури временно период на спокойствие, за да се даде възможност на вече предприетите политически и социални реформи да постигнат пълен ефект.

3. Решение относно това кой да се арестува, задържа и интернира

37. Възможността за интерниране на лоялисти е обсъдена в подготвителните етапи. Силите за сигурност знаят, че лоялистите са осъществявали терористична дейност през 1971 г., и че съществуват протестантски екстремисти, описани от тях като „паплач от агитатори” и подозират тези екстремисти ако не в конкретен тероризъм, то поне в извършване на актове на насилие и заплахи. Въпреки това, на този етап силите за сигурност не отчитат наличие на някаква сериозна заплаха, идваща от кръга на лоялистите. Твърди се, че по това време разузнаването на армията и полицията нямат данни за други организации, освен тази на ИРА, които активно да са участвали в бомбардировки и убийства през последните няколко месеци.

Заради постигнатото безпрецедентно ниво на активност и поради естеството си на високо организирана и политически мотивирана кампания, предназначена да свали държавата, терористичната дейност на ИРА е приета като истинската заплаха за законността и реда. В сравнение, протестантската терористична дейност, главно насочена срещу католическата общност, а не към държавата или силите за сигурност, е разглеждана от властите по-скоро като спорадична, с малък обхват, базираща се на много по-слаба организация.

38. През седмиците, предхождащи въвеждането на политиката на интерниране, полицията и армията подготвят списъци с лицата, които следва да бъдат арестувани. Списъците включват не само заподозрени терористи от ИРА, но също така и лица, заподозрени в участие или по някакъв начин свързани с ИРА или дори, в някои случаи, притежаващи информация за други участващи или свързани лица. Като цяло се разбирало, че целта на тези планирани действия е ИРА.

4. Операция „Деметрий”

39. С начало 4.00 часа сутринта, понеделник, 9 август 1971 г., армията, заедно с полицейски служители, които от време на време изпълняват функцията на водачи, реализират операция, която включва арестуването на 452 лица, чиито имена присъстват в окончателния списък. По време на тази операция са арестувани 350 души, в съответствие с Правилника за специалните правомощия. Арестуваните лица са отведени в един от трите регионални центрове за задържане (Учебен център Magilligan Weekend в графство Лондондери, Учебен център Ballykinler Weekend в графство Даун и Териториален център на армията Girdwood Park в Белфаст), пригодени така, че да приемат затворниците за 48 часа. Всички арестувани биват подложени на разпит от полицейски служители на жандармерията на Royal Ulster – Royal Ulster Constabulary (RUC). 104 лица са освободени в рамките на 48 часа. Тези, които е трябвало да бъдат задържани, са изпратени или в затвора „Мейдстоун” или в затвора Crumlin Road, и двата в Белфаст. Преди прехвърленето им в ареста, 12 лица са преместени в един или повече неидентифицирани центрове за „по-обстоен разпит” за период от няколко дни.

Операция „Деметрий”, както посочва Комисията, не е насочена към определени лица, а представлява акция на „прочистване”, насочена срещу организацията ИРА. По принцип се приема, че поради мащаба и скоростта на операцията, някои от хората са били арестувани или дори задържани, въз основа на непълна и неточна информация.

5. Събитията, настъпили след операция „Деметрий”

40. В 11.15 часа на 9 август 1971 г., министър-председателят на Северна Ирландия обявява пред обществеността въвеждането на политиката на интерниране. Той, наред с другото, съобщава:

„Настоящата операция е насочена основно срещу Ирландската републиканска армия ... Те са настоящата заплаха; но ние няма да се поколебаем да предприемем решителни действия срещу всички други лица или организации, които биха представлявали такава заплаха в бъдеще.”

41. Арестите продължават и през останалата част от годината, като  включват отчасти лица от споменатия списък и отчасти лица, заподозрени след това.

Трите регионални центъра за задържане са закрити през август 1971 г., малко след завършването на операция „Деметрий”, а през септември/октомври 1971 г. са създадени полицейски центрове в Palace Barracks (Холивуд, окръг Даун), Girdwood Park (Белфаст), Gough (графство Арма) и Ballykelly (графство Лондондери), с цел задържане и разпит на лица, арестувани съгласно Правилника за специални правомощия.

42. Въвеждането на политиката на интерниране предизвиква бурна реакция сред католическата общност и сред ИРА. Сериозни безредици избухват в Белфаст и на други места, има много престрелки и бомбени атентати. Като цяло, сигурността в района е силно понижена. Общността на малцинствата се отчуждава още повече от властите и от силите за сигурност, като заедно с това увеличава подкрепата си към ИРА.

43. Въпреки, че са изненадани от степента на тази реакция, правителствата както на Северна Ирландия, така и на Великобритания продължават да полагат усилия за осигуряване на политически напредък. През септември 1971 г. в Лондон министърът на вътрешните работи обявява решителността на правителството да гарантира, че католическото население в провинцията ще има активна, постоянна и гарантирана роля в обществената дейност. През същия месец, в Англия се състои среща между премиерите на Великобритания, Северна Ирландия и Република Ирландия. През октомври правителството в Белфаст публикува предложения за участие на опозицията в управлението. Въпреки това, тези предложения сe считат от политическите представители на католическата общност за неприемливи и не водят до никакъв резултат.

44. Нито интернирането, нито политическите инициативи допринасят за прекратяване на насилието. Напротив, броят на смъртните случаи, експлозиите и стрелбите, отчитани от полицията всеки месец през периода от август до декември 1971 г. е по-голям от броя на тези, отчетени в някои от предходните седем месеца на годината. Има общо 146 души загинали, включително 47 члена на силите за сигурност и 99 цивилни, 729 експлозии и 1437 стрелби.

45. Освен участието в безредици и малки по мащаб акции на бомбардиране на дадени под наем обекти, от страна на протестантите не се забелязва сериозно насилие през 1971 г. Само един смъртен случай, настъпил в периода между август и края на годината, а именно убийството на протестант през септември, се приписва от полицията на лоялистите. От друга страна, заплахите срещу членове на противоположната общност, целящи да ги накарат да се преместят от домовете си, са станали по-разпространени и от двете страни, въпреки че официалните данни показват, че основно засегнати са католиците.

46. От страна на протестантите, увеличаването на насилието в този период води до образуването на отбранителни сдружения или бдителни групи, които, в крайна сметка се разрастват и около септември 1971 г. се обединяват и се превръщат в Асоциация на отбраната на Ълстър – Ulster Defence Association (UDA).  UDA се появява открито по улиците чак през пролетта на 1972 г. По същото време се наблюдава и началото на явление, което по-късно става значимо, а именно провеждането на големи, внимателно подготвени шествия на лоялистки организации (вж. параграф 51 по-долу). Последните, и по-специално UDA, се възприемат от полицията главно като политически организации, които не извършват насилие.

47. В началото на 1972 г., въпреки малък спад, нивото на насилие остава по-високо, отколкото по всяко друго време преди 9 август 1971 г. На 30 януари 1972 г. са убити 13 души след стрелба от страна на армията по време на безредици, провели се в предимно католическия град Лондондери. Този инцидент довежда до нов подем в подкрепа на ИРА сред католическата общност.

През първите три месеца на 1972 г. са убити 87 души, включително 27 служители от силите за сигурност. Две убийства, извършени през март – на протестант и на католик, са единствените смъртни случаи, приписани на дейността на лоялистите. През същия този период са предизвикани 421 експлозии, по-голямата част от тях дело на ИРА.

48. От август 1971 г. до 30 март 1972 г. в Северна Ирландия има над 1130 бомбени експлозии и над 2000 стрелби. Убити са 158 цивилни, 58 войници и 17 полицаи, а 2595 цивилни, 306 войници и 107 от членовете на RUC са ранени.

През тези месеци броят на задържаните и интернираните лица продължава да се покачва, като в края на март 1972 г. са задържани общо 900 души, всички заподозрени за участие в ИРА. В същото време продължават да се провеждат обикновени наказателни процеси срещу протестанти и католици, когато е считано, че има достатъчно доказателства за обявяване на дадена наказателна присъда. По този начин, между  9 август 1971 г. и 31 март 1972 г., над 1600 души са обвинени в престъпления от „терористичен тип”.

49. През 1972 г., с оглед на влошаващите се условия, правителството на Лондон решава да поеме пряка отговорност за прилагането на закона и реда в Северна Ирландия, с надеждата, че все още има някаква възможност за политически напредък. Това решение е неприемливо за правителството на провинцията и съответно на 24 март 1972 г. е обявено, че пряко управление от Уестминстър ще бъде въведено не само в областта на обществения ред, но и във всички други сфери.

Съгласно Закона на Северна Ирландия от 1972 г. за временни разпоредби (по-нататък наричан „Закон за временни разпоредби”), приет от парламента на Великобритания и влязъл в сила на 30 март 1972 г., има предвидени временни разпоредби за упражняване на изпълнителни и законодателни правомощия на парламента и правителството на Северна Ирландия от страна на органите на Великобритания. Работата на парламента на Белфаст е прекратена, а Кралицата е упълномощена да въвежда законодателство на негово място чрез заповед на Съвета. Изпълнителните правомощия на правителството на Белфаст са прехвърлени на държавния секретар за Северна Ирландия. Това е нова длъжност, създадена за тази цел; на длъжността се назначава член на правителството на Великобритания, който се отчита за работата си пред парламента на Великобритания. Законът е приет за период от една година, но впоследствие е удължен.

Д. От 30 март 1972 г. (въвеждане на пряко управление) до 5 февруари 1973 г. (първо задържане на лоялисти)

50. С поемане на прякото управление, правителството на Великобритания заявява, че една от най-важните цели е да доведе  политиката на интерниране, по Закона за специалните правомощия, до нейния край, както и да прецени до каква степен правомощията по този закон биха могли да се отменят. На 7 април 1972 г., държавният секретар на Северна Ирландия обявява незабавното освобождаване на 47 интернирани и 26 задържани лица. До средата на месец май, 159 лица са освободени. Решението за постепенно отказване от политиката на интернирането не е продиктуване от каквото и да било намаляване на нивото на насилие. Целта му по-скоро е да открие път към политически напредък, чрез намаляване на напрежението, като първа стъпка в процеса на помирение.

На политическо ниво, Великобритания се стреми към създаване на справедлива форма на управление за Северна Ирландия, приемлива и за двете общности.

 51. Въвеждането на пряко управление, заедно с освобождаването на задържаните, предизвиква възмущение и тревога сред протестантската общност. Двудневна стачка, незабавно организирана от лидера на едно от екстремистките движения на лоялистите, се оказва особено ефективна. 

Уличните демонстрации и шествия, организирани от UDA, изглежда започват малко след 30 март 1972 г. UDA е организирана на полу-военен принцип, като членовете на организацията, приблизително между 20 000 и 30 000 на брой, сами си поставят военни звания. UDA използва своите сили за да издига барикади, да блокира пътищата и, като цяло, да нарушава обществения живот. Техните паради се състоят от голям брой шестващи лица, минаващи през центъра на Белфаст и други места, като много от тях са маскирани и облечени в  полу-военни униформи и в някои случаи свободно носят оръжия от типа на пръчки и тояги. Въпреки това, тези демонстрации рядко водят до физическо насилие. Макар че било незаконно да се блокират пътища, да се носят униформи или оръжия, силите за сигурност не правят опити да арестуват участващите в тези UDA демонстрации, защото се опасяват, че това би довело до по-големи безредици. За борба с този вид незаконна дейност не са използвани и извънсъдебните правомощия за задържане и интерниране на католици или протестанти.

Според правителството ответник, възможността да бъде прекратена дейността на UDA е била разглеждана, но, в крайна сметка, е било решено, че това не би довело до положителен резултат, още повече, че нейните членове не прибягват до насилие. По принцип се приема, обаче, че членство в UDA се припокрива, до известна степен, с по-малките и по-войнствено настроени екстремистки организации, които са незаконни, каквато е и UDA (вж. параграф 20 по-горе).

52. Други аспекти на дейността на лоялистите по време на този кризисен етап включват издигане на барикади и заплашване на католиците – проблем, който става особено сериозен през лятото на 1972 г. През септември и октомври 1972 г. в протестантските райони настъпват значителни сътресения, с престрелки между лоялистите терористи и силите за сигурност. Октомврийските безредици спират, след като UDA нарежда конфронтацията със силите за сигурност да бъде прекратена.

53. След въвеждане на прякото управление, се забелязва подчертано засилване на терористичните действия от страна на лоялистите, включващо няколко бомбени атаки, мащабно натрупване на оръжия и боеприпаси и най-вече, убийства на сектанти. 

Убийствата на сектанти, които правителството ответник определя като най-характерна черта на насилията, извършвани от лоялистите след 1972 г., за първи път достигат сериозни размери през пролетта на 1972 г. Както изглежда, жертвите са избирани предимно на случаен принцип, като главен мотив е тяхното членство или връзка с другата общност. Понякога тези безразборни убийства са също така придружавани от отвличания и изтезания. Въпреки че и двете страни извършват сектантски убийства, общото мнение е че протестантите носят повече отговорност в сравнение с католиците. Полицията е затруднена при издирването на лицата, отговорни за сектантските убийства. По-конкретно, свидетелите не са били склонни да говорят и са били подложени на заплахи. С тази цел през август 1972 г. бива открита поверителна телефонна линия, за да може анонимно да бъде подавана информация на силите за сигурност.

54. Въпреки значителното нарастване на терористичната дейност на лоялистите, все пак сериозните действия на насилие през този период се дължат основно на ИРА (вж. параграф 61 по-долу). Мащабният тероризъм, осъществяван от ИРА, в никаква степен не намалява, въпреки постепенното прекратяване на мерките за интерниране. В действителност в периода от месец март до края на месец май се забелязва постоянно нарастване на случаите на експлозии, инциденти, пострадали от страна на силите за сигурност. Въпреки това, на 29 май 1972 г., Официалната ИРА, която е отговорна за по-малка част от действията на насилие отколкото Временната ИРА,  обявява примирие, което, като цяло, спазва оттогава.  На 22 юни 1972 г. Временната ИРА от своя страна обявява примирие, което влиза в сила на 26 юни. Примирието на Временната ИРА, обаче, е отменено поради инцидент, свързан с между-общностен спор между UDA и католиците относно предоставянето на жилище в един жилищен район на Белфаст. 

55. След прекратяване на огъня насилието, предизвикано от Временната ИРА, е възобновено и дори засилено. Само през юли 1972 г. са убити 21 служители на силите за сигурност и 74 цивилни. Освен това се осъществяват близо 200 взривявания и 2800 стрелби. Тези цифри са най-високите за един отделен месец за целия размирен период до 1974 г. Отговорността  за 18 смъртни случаи при само 2 експлозии е приписана на лоялистите.

 56. Изправено пред растящата вълна от насилие, правителството на Великобритания решава да възстанови присъствието на силите за сигурност в „забранените” райони. След като отправя необходимото предупреждение към цивилното население, на 31 юли в 4:00 часа започва мащабна маневра, известна като Операция моторист.

Дори и след Операция моторист, полицията все още не може да функционира както трябва в католическите райони. По-лесен остава достъпът на полицията до протестантските райони, като там за нея не съществува такъв риск от нападение. В районите, където доминира общността на малцинството, действа предимно армията, като  изпълнява някои задължения на полицията.

    57. Въпреки това, степента на насилие, макар и все още висока, веднага намалява. През август, септември и октомври са отчетени общо около 2200 стрелби, за разлика от 2800 само за месец юли.  Месечната средна стойност на смъртните случай  е по-малка от тази за половината от месец юли, а броят на взривяванията прогресивно намалява.

Според правителството ответник, принос в тенденцията на постепенно намаляване на степента на насилие има въвеждането през ноември 1972 г. на ревизирата система за задържане на терористи.

В месеците след въвеждане на прякото управление – включително месец юли, които се считат за месеците с най-ясно изразено насилие – не са издадени нови заповеди за интерниране и почти липсват нови случаи на задържане. От месец септември нататък, след неуспешния опит за прекратяване на огъня, броят на заповедите за задържане – както преди, единствено срещу заподозрени членове на ИРА – нараства, докато процентът на освободени лица пада. Въпреки това, не се провеждат мащабни операции за повторно задържане и повторно интерниране на хора.

58. Политическият жест, включващ постепенното премахване на интернирането, не предизвиква, както се е очаквало, положителна реакция от страна на ИРА: напротив, насилието се изкачва на нови висоти. Също така, властите преценяват, че възможността да се противопоставят на терористичните на ИРА чрез обикновените законови процедури продължава да бъде възпрепятствана от редица обстоятелства, като заплашване на потенциални свидетели и трудността да се доведат до съд отговорните ръководители на терористичните операции.

Ето защо, правителството на Великобритания е убедено, че е необходимо да се намерят нови начини за отделянето на терористите от населението. На 21 септември 1972 г. правителството обявява намерението си да създадена Комисия, назначена впоследствие през месец октомври под председателството на лорд Диплок, която

- да разгледа „какви мерки могат да бъдат взети относно правораздаването в Северна Ирландия, за да могат властите по-ефективно да се справят с терористичните организации, като се търси отговорност, а не чрез интерниране, на лицата, замесени в терористични дейности, особено тези, които планират и ръководят тези дейности, дори и да не взимат пряко участие в терористичните актове”; и 

- „да направи препоръки”.

Без да чака доклада на Комисията Диплок, на 7 ноември 1972 г. правителството пуска в сила Наредба за задържане на терористи (Северна Ирландия) 1972 г. (оттук нататък наричана „Наредба за борба с тероризма”), наредба, целяща изпълнение на правомощията, предоставени от Закона за временните разпоредби (вж. параграф 49 по-горе). Тази временна Наредба отменя Разпоредба 11 (2) (задържане) и 12 (1) (интерниране): в замяна се създават допълнителни процесуални гаранции за защита на съответните лица, нова система на „временен арест” и „задържане” на лица, заподозрени в участие в терористични дейности. Разпоредби 10 и 11 (1) (арестуване) остават. По-долу, в параграфи 85 – 87, са дадени Допълнителни подробности за Наредбата.

59. Докладът на Комисията Диплок е представен пред парламента на Великобритания през декември 1972 г. В него се анализират минималните изисквания за съдебен процес, последиците от практиката на сплашване, възможни промени на правилата относно доказателствата, както и необходимостта от задържане без съдебен процес.  Докладът посочва, наред с другото:

„Страхът от сплашване е широко разпространен и добре обоснован. Докато той не се премахне и личната безопасност на свидетелите и техните семейства не бъде гарантирана, не може да преустановим практиката на използване от изпълнителната власт на извънсъдебни методи за задържане на терористи.”

Европейската комисия по правата на човека, въз основа на получените от нея доказателства, приема констатациите в доклада Диплок за наличието на определени нива на сплашване.

60. Друг фактор, използван от правителството ответник, който допринася за намаляване на насилието (вж.те параграф 57 по-горе), е въвеждането на интензивна програма за консултации с политическите партии в Северна Ирландия относно въпроса за бъдещото правителство на провинцията. Тези консултации, първоначално започнали през юли и август 1972 г., продължават и през последните месеци на 1972 г. и първите месеци на 1973г. Отделно от стъпките, предприети по отношение на сигурността, правителството на Великобритания по този начин поддържа поставения нов акцент, свързан с въвеждане на прякото управление, като опит за намиране на изход от кризата чрез политически средства (вж. параграф 50 по-горе).

61. Нивото на насилие продължава да спада постепенното до края на този период. Данните за смъртни случаи и взривове за януари месец 1973 г., с малки изключения, са по-ниски, отколкото за който и да е друг месец от въвеждане на политиката на интерниране. Но въпреки този спад, лоялистите продължават да развиват бунтовническа и терористична дейност.

От 1 април 1972 г. до 31 януари 1973 г., са убити 398 души, като вината за 72 от тях е приписана на лоялистите. Общият брой включва 123 служители от силите за сигурност, по-голямата част от които са считани за убити от ИРА, и равен брой жертви на „фракционни или сектантски” убийства. От тези убийства, 69 са приписани на лоялистите, 34 на ИРА, а за останалите 20 не е било възможно да се определи извършителят.

Взривяванията, от своя страна, възлизат общо на 1141, като само малък процент от тях – например 29 от 619 от взривявания, отчетени между 1 юли 1972 г. и 31 януари 1973 г. – се приписват на лоялистите. 

Нарастващата агресивност на протестантите допълнително се вж.да от статистиката за сплашвания, предадените оръжия и боеприпаси, както и обвиненията, повдигнати за „престъпления от терористичен тип”. Така, между 31 юли 1972 г. и 31 януари 1973 г., обвинения от този тип са повдигнати срещу 640 лица, а именно 402 католици и 238 протестанти, от тази цифра обвинени в убийство или в опит за убийство са 45 лица – 24 протестанти, включително 16 само за месец януари 1973 г., и 21 католици.

62. Полицията свързва тероризма на лоялистите с протестантските екстремистки организации, по-специално с UVF. Тя смята, че от 1972 г. насам, членството на UVF и терористичните актове са се увеличили, включвайки период на относителна липса на активност след бомбените акции през 1969 г. (вж. параграфи 24 и 30 по-горе). UVF е считана за добре въоръжена и организирана. Като цяло, около средата на 1972 г., полицията разполага със сравнително достоверни данни по отношение самоличността на протестантските елементи, склонни към насилие, но през 1972 г. се явяват случаи, в които е невъзможно да се съберат достатъчно доказателства за да бъдат определени лица дадени под съд пред редовните наказателни съдилища. Въпреки това, нито една от извънсъдебните заповеди, издадени в периода между въвеждането на пряко управление и 5 февруари 1973 г. (вж. параграф 64 по-долу), не се отнася до лоялистите.

63. Проявите на насилие от страна на лоялистите, обаче, остават във все така по-малък мащаб, отколкото тези на Временната ИРА, която, както посочените по-горе цифри показват, продължава да е отговорна за по-голямата част от регистрираните терористични прояви.

Според мнението на правителството ответник и на Комисията, проявите на насилие на лоялистите и на ИРА се различават и в други аспекти, освен по отношение на мащаба. Тероризмът на лоялистите е свързан до голяма степен със сплашвания и сектантски убийства, докато кампанията на ИРА включва също нападения срещу служители на силите за сигурност, както и бомбардировки на обществени места. Както вече бе посочено (параграф 37 по-горе), характерът, целите и контекстът на различните организации, занимаващи се с тероризъм и от  двете страни, се различават. Фактите сочат, че терористичните групи на лоялистите по това време не са добре оформени, за разлика от ИРА. При силите за сигурност съществува тенденция, считана от Комисията за оправдана в много аспекти, да гледа на лоялистите терористи като на „престъпници” или „хулигани”, а на ИРА като на организирания враг „терорист”. Според силите за сигурност, перспективите за получаване на достатъчно допустими доказателства с цел наказателно преследване, били по-благонадеждни при заподозрените лоялисти, отколкото по отношение на заподозрените лица от ИРА. Комисията описва това като „не изненадващо”, като се има предвид продължаващата неспособност на полицията да работи нормално в католическите райони, както и по-големия размер и организация на кампанията на ИРА.

В крайна сметка, статистическите данни в параграф 61 по-горе показват, че действията от страна на властите са насочени срещу двете страни, и включват обискиране, предаване на оръжие и повдигане на обвинения.

64. От 30 март до 7 ноември 1972 г. не са издени никакви нови заповеди за интерниране, въпреки че е било необходимо да се издадат 107 заповеди за задържане, съгласно Разпоредба 11 (2). До към тази дата, 628 мъже са освободени от интерниране, а 334 от арест, като остават 167 все още интернирани и 119 все още задържани. Между периода на влизане в сила на Наредбата за борба с тероризма и 31 януари 1973 г. са издадени 166 временни заповеди за арест и 128 за задържане, а 94 души са освободени.  

65. По отношение периода от 30 март 1972 г. до 5 февруари 1973 г., Комисията отбелязва в своя доклад, че след въвеждане на прякото управление, извънсъдебните правомощия, изглежда, започват да бъдат прилагани по-селективно и, най-общо казано, в съответствие със следните критерии:  

(i) извънсъдебни заповеди са връчвани само на лица, заподозрени в участие в сериозна и организирана форма на тероризъм;

(ii) те са използвани единствено като „крайна мярка”, а именно само в случаите, когато не са налице достатъчно доказателства, за да се проведе съдебно разследване по нормалния съдебен ред;

(iii) по принцип те не се издават срещу лица по отношение на обвинения, по които те вече са били изправени и оправдани от редовните съдилища, в случай че пред съда са представени всички съответни доказателства;

66. В началото на месец февруари 1973 г. британски войник е застрелян в протестантската част на Белфаст. Малко след това, на 5 февруари 1973 г., са издадени две временни заповеди за арест срещу лоялисти. Тези двама мъже са и първите лоялисти, срещу които са упражнени извънсъдебни правомощия. Според правителството жалбоподател, конкретното действие на един от тези мъже, заради което е заподозрян – взривяване на автобус (веднага след това отговорността за акцията е поета от UVF) – предизвиква обществен протест и в крайна сметка се стига до принудителното решение да бъде „интернира” първият заподозрян протестантски терорист. Самото решение е обект на дискусии между държавния секретар на Северна Ирландия, главния командващ британските сили в провинцията и високопоставени държавни служители. Комисията отбелязва в доклада си, че според тези висши органи, задържането на лоялисти би се отразило негативно на сигурността в района. Комисията потвърждава, че рискът от избухване на сериозна вълна от насилие от страна на протестантите е бил много голям.

До месец февруари 1973 г. изглежда не са давани препоръки от страна на държавния секретар за задържане или интерниране на лоялисти.

Е. След 5 февруари 1973 г.

67. Според правителството жалбоподател, упражняването на извънсъдебни правомощия срещу лоялистите може в отговор да породи вълна от заплахи от страна на UVF. Може да се каже обаче, че като цяло действията на насилие след февруари 1973 г. следват предишния модел, макар и на едно по-ниско ниво отколкото през 1972 г. По-голямата част от терористичните актове, а именно бомбардировките и стрелбите срещу служителите на силите за сигурност, отново са дело на  Временната ИРА, а лоялистите извършват повечето от убийствата по сектантнски подбуди.

От 1 февруари 1973 г. до 31 октомври 1973 г., полицията регистрира 403 смъртни случая, 116 от които се считат за извършени от лоялистите. От общо 145 регистрирани „фракционни или сектантски” убийства, 95 са приписани на лоялисти, 40 на ИРА, а 10 от случаите не могат да бъдат определени. През тези двадесет и два месеца, броят на взривяванията спада до по-малко от 1600 – около 330 от тях дело на лоялисти – в сравнение с приблизително 1400 взривявания само за 1972 г. От своя страна, стрелбите спадат от 10 620 на 7112, въпреки че се наблюдава увеличаване на наказателните стрелби като  „екзекуции” и „наколенник”.  

68. На 8 август 1973 г. в Северна Ирландия влиза в сила Закон за извънредните мерки (по-нататък „Закон за извънредните мерки”). Този закон, основаващ се главно върху препоръките на Комисията Диплок (вж. параграфи 58 и 59 по-горе), отменя Закона за специалните правомощия от 1922 г., Разпоредби 10 и 11 (1), и Наредбата за борба с тероризма от 1972 г, като спазва по същество процедурите, включени в горната Наредба. Накратко, извънсъдебните правомощия, въведени съгласно Закона за извънредните мерки, били: (i) арест и задържане за 72 часа; (ii) временен арест за 28 дни; и (iii) задържане (вж. параграфи 88 и 89 по-долу за по-подробно обяснение). Тези извънредни правомощия остават в сила за срок от една година, освен ако не бъдат  подновени. Законът също така се занимава с процесите на осъждане и наказание на редовните съдилища по отношение на някои нарушения, свързани предимно с актове на насилие. Една от разпоредбите, раздел 6, е посочена по-долу в параграф 136.

69. Между 1 февруари 1973 г. и 31 октомври 1974 г. са връчени временни заповеди за арест на 99 протестанти и 626 католици: по принцип задържаните са най-вече католици и по-малко протестанти. Малко преди Коледа 1973 г. са освободени 65 задържани, 63 от тях католици.

70. През същия този период, 2478 души са обвинени в „престъпления от терористичен тип”, в следния порядък:  1042 протестанти, 1420 католици и 16 войници. В тези цифри са включени също 60 протестанти и 66 католици, обвинени в убийство. В допълнение, и при двете страни има проведени обиски и предадени оръжия. 

71. Докато нивото на насилие спада през 1973 г. и 1974 г., напредъкът по отношение на водената политика е по-скоро променлив. През месец март 1973 г., правителството на Великобритания публикува Бяла книга, в която са изложени предложения, свързани с конституционното бъдеще на шестте окръга. Тези предложения целят да изложат идеята за ново регионално правителство с участие на ниво „кабинет” на  представители и на двете области. Закон от 1973 г. предвижда избирането на Народно събрание на Северна Ирландия, което да приеме основното конституционно законодателство. Изборите, основани на принципа на пропорционално представителство, с цел гарантиране на справедливо правителство за католическото малцинство, са проведени на 30 юни 1973 г. 51 от 78-те избрани члена на Народното събранието подкрепят предложените конституционни промени, въпреки подетата опозиционна кампания от страна на екстремистките партии на лоялистите. 

72. Предложенията в Бялата книга са приети през месец юли 1973 г. под формата на Конституционен закон на Северна Ирландия от 1973. Този закон упълномощава Народното събрание да законодателства в определени граници, и създава Изпълнителна власт. Назначена е Постоянна консултативна комисия за правата на човека, която да съветва държавния секретар. Законът също така изрично упоменава, че законодателство, прието от Народното събрание, би било невалидно, ако включва дискриминация въз основа на религиозни или политически убеждения; освен това, подобна дискриминация от страна на публичните органи бива изрично определена като незаконна.

Разпоредбите на Закона, отнасящи се до законодателните и изпълнителни правомощия, трябва да бъдат приети от парламента на Великобритания чрез Наредба за децентрализация. Наредбата е издадена на 19 декември 1973 г. и влиза в сила от 1 януари 1974 г. Тази децентрализация, основаваща се на принципа на „подялба на властта” между двете общности, за известно време отбелязва край на прякото управление.  

73. Изпълнителната власт на Северна Ирландия встъпва в длъжност на 1 януари 1974 г. За първи път правителството на Северна Ирландия се състои от представители както на мнозинствата, така и на малцинствата от двете общности, но неговият живот се оказва много кратък. През месец май 1974 г. протестантски екстремистки групи се обединяват, като организират политически мотивирана стачка, която довежда до сваляне на изпълнителната власт и връщане на прякото управление от Уестминстър. На 29 май нейно Величество, съгласно Конституционния закон, посочен в по-горния параграф, издава заповед на Съвета да бъде отложено Народното събрание на Северна Ирландия за период от четири месеца.  

На 17 юли 1974 г., Законът на Северна Ирландия от 1974 г. е приет от парламента на Великобритания, като с това се цели да се въведе временна разпоредба във връзка с правителството на шестте графства. Този закон отлага функциите на гореспоменатото събрание и упълномощава приемането на закони чрез заповед на Съвета, като постановява, че няма да има назначения в изпълнителната власт, а департаментите на провинцията ще бъдат ръководени и контролирани от държавния секретар на Северна Ирландия.

74. През 1974 г., правителството на Великобритания назначава Комисията Гардинър, с мандат да прецени какви разпоредби и правомощия, гарантиращи в максимална степен опазването на свободата на гражданите и правата на човека  при съществуващите  обстоятелства, са необходими за справяне с тероризма и подривната дейност в Северна Ирландия, включително разпоредби по отношение на правораздаването; да изследва ефективността на Закона за извънредните мерки от 1973г.; да направи препоръки.

Докладът на Комисията Гардинър е представен пред парламента на Великобритания през януари 1975 г. Докладът се отнася критично към съдебните производства в редовните съдилища, съществуващите и предложените терористични престъпления, правомощията на силите за сигурност, условията в затворите, затворници от специални категории и задържането под арест. Като разглежда въпроса, свързан със задържането под арест, Комитетът Гардинър отбелязва в параграф 143:

„.. Имаме подробно доказателство за 482 случая на сплашване на свидетели между 1 януари 1972 г. и 31 август 1974 г., като най-вероятно има и много повече. Цивилните свидетели на убийства и други терористични престъпления или твърде много се страхуват да направят изобщо някакви изявления или, след като направят изявление, идентифициращо престъпника, отказват при всякакви обстоятелства да дават показания в съда.  Преобладаващите убийства и издевателство правят това положение още по-лесно за разбиране.”

Комисията Гардинър, като издава в същото време и препоръки по самия процес на задържане и съществуващите процедури, заключва в параграфи 148 и 149: 

„След дълги обсъждания сме на мнение, че задържането под арест не може да остане дългосрочна политика. В краткосрочен план, то може да бъде ефективно средство за ограничаване на насилието, но при по-продължително използване се отразява в крайна сметка неблагоприятно на обществения живот, води до разпространение на чувството на недоволство и несправедливост и възпрепятства онези елементи от обществото в Северна Ирландия, които биха спомогнали за осъществяване на примирие. Задържането може да бъде толерирано единствено в едно демократично общество и то при най-екстремни условия; то трябва да бъде използвано колкото е възможно по-умерено и толкова дълго, колкото е необходимо. Бихме искали да можем да кажем, че е дошло време практиката на задържане да бъде премахната; но при сегашното ниво на насилие, рисковете от увеличаване на насилието и трудното прогнозиране на събитията, дори и за няколко месеца напред, за нас е невъзможно да направим конкретни препоръки кога да стане това.

Смятаме, че това тежко решение може да бъде взето единствено от правителството ...”

75. Основният въпрос, на който се спира Комисията Гардинър, а именно Законът за извънредните мерки от 1973 г., е продължен чрез Заповед на 17 юли 1974 г., 17 декември 1974 г. и 27 юни 1975 г. На 7 август 1975 г., парламентът на Великобритания, като се опира на препоръките на доклада на Гардинър, приема Закона на Северна Ирландия (за изменение)  (на извънредните мерки) от 1975 г. (по-нататък наричан „Закон за изменение на извънредните мерки”). Този закон, влязъл в сила на 21 август 1975 г., включва законодателни изменения, свързани със задържането без съд (вж.те параграф 90 по-долу), както и допълнителните разпоредби по отношение на наказателното производство, поддържането на реда и разкриването на престъпления в Северна Ирландия. Законът за изменение на извънредните мерки е все още в сила, като два пъти е продължен чрез решение на парламента. 

76. Съдът не разполага с подробни статистически данни за 1975 г., въпреки че в доклада на Комисията фигурират някои данни, свързани с повдигнати обвинения за убийство. До 19 юни полицията е в състояние да повдигне обвинения срещу общо 73 протестанти и 20 католици за 49 извършени сектантски убийства.

На 5 декември 1975 г. държавният секретар на Северна Ирландия подписва заповеди за освобождаване от арест на последните 75 лица, задържани по силата на извънредния закон. От декември 1975 г., в съответствие с данните по делото, нито едно лице не е задържано по силата на извънсъдебните мерки в Северна Ирландия.

 Тероризмът и насилието в провинцията продължават от 1976 г. до ден днешен, като например за периода между 1 януари и 28 юни 1976 г. са обявени данни за 173 убити и 770 ранени. 

77. Правителството ответник насочва вниманието както на Комисията, така и на Съда, към постоянно действащата от 1969 г. програма за реформи в Северна Ирландия, която трябва да се справи с проблемите, свързани с несправедливата дискриминация, дала подтик на двж.ението за граждански права.  В структурата на местната власт в провинцията са направени радикални промени: през 1969 г. е въведено всеобщо избирателно право, през 1972 г. – пропорционално представителство, през 1973 г. са ревизирани границите на местните власти,  ред други важни функции като образованието и местата за живеене са прехвърлени на специални комисии или на централните държавни органи, с надежда да се сложи край или поне да се намали страхът от дискриминация в социално отношение. През 1969 г. правителството на Северна Ирландия създава институцията  парламентарен комисар (т.е. омбудсман) по въпросите на адмнистрацията и Комисар по жалбите. Вече се споменаха разпоредбите в Конституционния закон на Северна Ирландия от 1973 г., насочени срещу дискриминацията (вж.те параграф 72 по-горе). Постоянната консултативна комисия за правата на човека, създадена по силата на този закон, стартира през 1975 г. подробно изследване относно степента, в която съществуващото законодателство осигурява достатъчна защита на правата на човека в шестте окръга. През 1976 г. е въведено законодателство, което обявява дискриминацията в частния сектор за незаконна.

 

II. ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА БЕЗ СЪДЕБНО ПРОИЗВОДСТВО

78. По време на разглеждания период, освен с общото наказателно право, което остава в сила и употреба, властите се ползват и с различни специални правомощия за борба с тероризма в Северна Ирландия. Всички тези правомощия са за субективна преценка и многократно търпят промени, както е описано по-долу; те позволяват на властите да упражняват извънсъдебно лишаване от свобода, което може да попада в някоя от следните три основни категории:

-   първоначален арест с цел разпит;

- задържане за по-нататъшни разпити (първоначално наричано „задържане“, впоследствие се променя на „временно задържане“);

-  превантивно лишаване от свобода (първоначално наричано „арест“, впоследствие се променя на „задържане“).

79. Съгласно чл. 15, параграф 3 от Конвенцията, правителството на Великобритания изпраща до генералния секретар на Съвета на Европа – както преди, така и след подаването на първоначалната жалба до Комисията – шест известия за дерогация по отношение на тези правомощия. Тези известия, първите две от които нямат отношение към настоящото дело, датират от 27 юни 1957 г., 25 септември 1969 г., 20 август 1971 г., 23 януари 1973 г., 16 август 1973 г. и 19 септември 1975 г. и насочват вниманието към приложимото законодателство и промените по него.    

A. Законът за специалните правомощия и неговите разпоредби

80. Законът за специалните правомощия упълномощава министъра на вътрешните работи на Северна Ирландия (до 30 март 1972 г.), а след тази дата държавния секретар на Северна Ирландия (до 8 август 1973 г.) да предприема всички стъпки и да издава всички заповеди, необходими за запазване на мира и поддържане на реда. Този закон е рамков и основните му клаузи се съдържат в съответните разпоредби към закона. Преди прякото управление, докато разпоредбите са в процес на изготвяне, всяка камара на парламента е можела да поиска от губернатора тяхното анулиране; след въвеждане на прякото управление новите разпоредби са обект на одобрение от страна на парламента на Великобритания.

През годините броят и обхватът на действащите разпоредби се променя; позволено е да се прилагат без законодателен акт или оповестяване. Приложимите към настоящото дело разпоредби са изготвени през 1956 г. (Разпоредби 11 и 12) и през 1957 г. (Разпоредба 10). Те подпомагат политиката на интерниране, въведена на 9 август 1971 г., като правителството на Великобритания уведомява чрез известие за дерогация от 20 август 1971 г. Генералния секретар  за основните насоки в тази политика (Годишник на Конвенцията, т. 14, стр. 32). Те дават правомощията, описани по-долу.    

1. Арест по силата на Разпоредба 10

81. По силата на тази Разпоредба

- всяко физическо лице може да бъде арестувано без заповед и задържано с цел разпит;

- арестът може да се разреши от всеки служител на RUC;

- служителят трябва да е убеден, че е необходимо арестът да се извърши „за запазване на мира и поддържане на реда“;

- задържането не може да продължи повече от четиридесет и осем часа.

Не е задължително упражняването на това правомощие да е свързано с подозрение за извършено престъпление. Според практика, водеща началото си от инструктаж на военната полиция през май 1970 г., физическото лице обикновено не е информирано за причините на  ареста. Макар по правило да се считало, че арестът е мярка, предшестваща задържането и интернирането (вж. параграфи 83 и 84 по-долу), понякога целта била лицето да бъде разпитано във връзка с дейността на други лица. Изглежда някои арести, както и последвалите ги заповеди за задържане, са били извършвани по непълна или неточна информация.    

Физическото лице не е имало право на освобождаване под гаранция (вж. решението от 12 октомври 1971 г., постановено от Върховния съд на Северна Ирландия по делото In Re McElduff). Освен това, арестите от този вид по правило не са се подлагали на съмнение от съда, но според решението от 18 февруари 1972 г., постановено от Съда в графство Арма по делото Moore v. Shillington and Ministry of Defence, неспазването на необходимата процедура, включваща някои основни принципи на общото право, прави упражняването на власт невалидно.

На 8 август 1973 г. Законът за извънредните мерки (вж. параграф 88 по-долу) отменя Разпоредба 10. До 30 март 1972 г. по силата на същото правило са арестувани 2 937 души, от които 1 711 са освободени в рамките на четиридесет и осем часа, а задържането на останалите 1 226 е удължено по силата на други разпоредби.  

2. Арест по силата на Разпоредба 11 (1)

82. По силата на тази разпоредба

- всяко физическо лице може да бъде арестувано без заповед;

- арестът може да бъде извършен от всеки полицейски служител, служител на силите на реда или от лице, упълномощено от „Гражданската власт“ (т.е. Министерство на вътрешните работи или упълномощени от него лица);

- извършващият ареста трябва да подозира, че задържаното лице е свързано, било е свързано или предстои да се ангажира с действия, които застрашават възможността за запазване на мира, поддържането на реда, или е извършило нарушение на наредбите; 

- по закон продължителността на ареста не е ограничена, но на практика се е ограничавала до седемдесет и два часа.

Арест по силата на тази разпоредба е можел да следва арест по силата на Разпоредба 10, като общият брой часове не надвишава сто и двадесет часа. Обикновено лицето не е било информирано относно причините за арестa.

Съдебни решения показват, че съдилищата са имали ограничен контрол върху упражняването на специалните правомощия. Намесвали са се в случаи на недобросъвестност, липса на реално подозрение, неуместен мотив, неспазване на установените процедури или на такива принципи на общото право, които не са били изключени от текста на наредбите; в общия случай обаче съдилищата не са можели да поставят под въпрос основателността или справедливостта на подозрението, нито решението да се упражнят специалните правомощия (вж. Делото McElduff, както и решението от 11 януари 1973 г., постановено от Върховния съд на Северна Ирландия по делото Kelly v. Faulkner и други).  

По силата на Разпоредба 11 (4) физическото лице може да се обърне към Гражданската власт за освобождаване под гаранция и ако Гражданската власт нареди това, може да бъде условно освободено от съдия; това право е отменено на 7 ноември 1972 г. с Наредба за борба с тероризма (вж. параграф 85 по-долу).  

Разпоредба 11 (1) е отменена на 8 август 1973 г. със Закон за извънредните мерки (вж. параграф 88 по-долу).

3. Задържане по силата на Разпоредба 11 (2)

83. По силата на тази Разпоредба

- всяко физическо лице, арестувано по силата на Разпоредба 11 (1), може да бъде задържано в затвор или на друго място при условията, определени от Гражданската власт;

- правомощията да издава заповеди за задържане се дават на Гражданската власт, а инициативата за тях идва от полицията; Правителството ответник твърди, че заповедите за задържане винаги се издават въз основа на еднолично решение от страна на министър-председателя на Северна Ирландия, преди въвеждане на прякото управление, а след това – на държавния секретар на Северна Ирландия или на двама други министри;   

- задържането продължава до освобождаване на лицето от страна на министъра на правосъдието или до изправянето на лицето пред съда. По закон продължителността на задържането не е ограничена, но на практика, в общия случай, се е ограничавала до двадесет и осем дни.

Правителството ответник заявява, че заповедите за задържане са били издавани, за да се даде възможност на полицията да осъществява разпити. Ако полицията разполагала с доказателства, достатъчни за издаване на присъда, лицето било изправяно пред обикновен съд и в този случай имало право да получили обвинение от съда най-малко двадесет и четири часа преди това. Съществувал и алтернативен вариант, според който лицето се освобождавало след определен период или подлежало на заповед за интерниране (вж. параграф 84 по-долу).

Задържаният е имал ограниченото право да подаде молба за пускане под гаранция по силата на Разпоредба 11 (4) (вж. параграф 82 по-горе). Ситуацията с контрола от страна на съдилищата е била идентична с тази по отношение на Разпоредба 10 и 11 (1) (вж. делата McElduff и Kelly), като не е съществувала друга процедура за преразглеждане на задържането.

По силата на Разпоредба 11 (2) са издадени над 1 250 заповеди за задържане, повечето от които – преди 30 март 1972 г. На 7 ноември 1972 г., когато разпоредбата е отменена с Наредба за борба с тероризма (вж. параграф 85 по-долу), близо 120 заповеди все още са били в сила.  

4. Интерниране по силата на Разпоредба 12 (1)

84. По силата на тази Разпоредба

- на всяко физическо лице може да бъде наложено, чрез заповед, ограничение на свободата на придвижване или интерниране;

- преди въвеждане на прякото управление, право да издава такива заповеди има министърът на вътрешните работи на Северна Ирландия, по препоръка на висш полицейски служител или на консултативен съвет. Правителството ответник твърди, че заповедите винаги са били издавани въз основа на еднолично решение от страна на министър-председателя на Северна Ирландия;

- министърът е длъжен да се увери, че за запазването на мира и поддържането на реда е необходимо да се наложат такива ограничения спрямо лицето, което е заподозряно, че е свързано, било е свързано или предстои да се ангажира с действия, застрашаващи мира и реда;

- няма ограничения за възможната продължителност на интерниране. В много случаи, след удължаване по силата на законодателство, прието по-късно (вж. параграфи 85 и 88 по-долу), интернирането е продължавало няколко години.

Всяка заповед трябва да предвижда обсъждане от консултативен съвет на изявления, направени от интернирания. Фактически този съвет разглежда позициите на всички интернирани, независимо дали са правили изявления. Съветът, който се състои от съдия и двама неспециалисти, може да препоръчва, но не и да нарежда освобождаване.

По закон лицето няма право да се явява или да бъде правно представлявано пред съвета, да подлага на съмнение основанията за интерниране, да разглежда показанията срещу себе си или да използва свидетели. На практика лицата са били допускани да се явяват, да дават показания, полагали са се значителни усилия за откриване на посочваните от тях свидетели. Съветът изисквал от силите за сигурност да го снабдяват със съответната информация, но набавяните по този начин показания, насочени срещу интернирания, оставали анонимни, очевидно за да се избегнат отмъщенията. Според Комисията, съветът вероятно е разчитал на показания, които не са били допустими в съда.  

Ситуацията с разглеждането на заповедите за интерниране от страна на съдилищата е идентична със ситуацията по отношение на Разпоредби 10, 11 (1) и 11 (2) (вж. делото Kelly).

По силата на Разпоредба 12 (1) са издадени 796 заповеди, всички - преди въвеждането на пряко управление. На 7 ноември 1972 г., когато разпоредбата е отменена с Наредба за борба с тероризма (вж. параграф 85 по-долу), близо 170 заповеди все още са били в сила.   

До 30 март 1972 г., 588 от общо 796 случая са разгледани от консултативния съвет (въпреки че 451 интернирани отказват да се явят) и са препоръчани 69 освобождавания. Всички тези 69 лица са освободени, освен 6 човека, които отказват да дадат гаранции за добро поведение в бъдеще.

Б. Наредба за борба с тероризма

85. С Наредба за борба с тероризма – временна мярка, приета съгласно Закона за временните разпоредби (вж. параграф 49 по-горе) – се въвежда независим преглед на решенията, касаещи задържането за разпити и превантивното задържане, докато преди това тези решения са взимани само от административната власт. Считано от 7 ноември 1972 г., Наредбата за борба с тероризма (Наредбата) отменя Разпоредби 11 (2), (4) и 12 (1), като Разпоредба 10 и 11 (1) остават в сила, а съществуващите заповеди за задържане или интерниране са трансформирани в заповеди за временно задържане (вж. параграф 86 по-долу). Според определението на Наредбата, „тероризъм“ означава „употребата на насилие за политически цели [включително] насилие с цел всяване на страх сред обществото или част от обществото“.     

Генералният секретар на Съвета на Европа е уведомен за издаването на Наредбата чрез изпратено известие за дерогация от страна на Великобритания с дата 23 януари 1973 г. (Годишник на Конвенцията, т. 16, стр. 24 и 26). Наредбата предоставя описаните по-долу правомощия и е отменена със Закона за извънредните мерки на 8 август 1973 г. (вж. параграф 88 по-долу).   

1. Временно задържане по силата на чл. 4

86. По силата на този член

- всяко физическо лице може да бъде временно задържано чрез заповед за временно задържане;

- правомощията да издава такива заповеди се дават на държавния секретар на Северна Ирландия;  

- правомощията се прилагат ако пред държавния секретар са изразени подозрения, свързващи лицето с извършване или опит за извършване на терористично действие, или с организацията на други лица с терористична цел;

- задържането се ограничава до двадесет и осем дни, освен ако началникът на полицията – или държавният секретар, когато става въпрос за лица, първоначално задържани по силата на Правилника за специалните правомощия – не е отнесъл случая до комисар, който да изготви решение. В такъв случай задържането продължава до изготвяне на решение.

Според закона, лицето трябва да бъде освободено след двадесет и осем дни, ако дотогава случаят не е отнесен до комисар, но в действителност всички случаи – включително тези на лица, задържани или интернирани по силата на Правилника за специалните правомощия – биват отнасяни до комисар. Според Наредбата за борба с тероризма, по време на първоначалните двадесет и осем дни от заповедта, както и по време на удължаването ѝ в очакване на комисарско решение, което може да отнеме до шест месеца, задържаното лице няма право да оспорва законността на задържането си. 

Данните, касаещи заповедите за временно задържане, са представени в параграф 89 по-долу.

2. Задържане по силата на чл. 5

87. По силата на този член

- когато случаят на лице, станало обект на временно задържане по чл. 4, е отнесен до комисар, последният може да издаде заповед за задържане на лицето;

- комисарят е длъжен преди това да проведе разследване, за да се увери, че лицето е свързано с извършване или опит за извършване на терористично действие, или с организацията на други лица с терористична цел, както и че задържането му е необходимо за защита на обществото. Ако подозренията се потвърдят, комисарят следва да издаде заповед; в противен случай, следва да се разпореди относно снемане на обвиненията;

- продължителността на задържането е неограничена. В много случаи, след удължаване по силата на по-късно законодателство (вж. параграф 88 по-долу), задържанията са продължавали по няколко години.

За разлика от препоръката на консултативния съвет съгласно Разпоредба 12 (1), решението на комисаря за освобождение има задължителен характер. Държавният секретар запазва правомощията еднолично да освобождава задържани лица, условно или не, както и да нарежда повторното задържане на лица, които са били условно освободени от него. Също така има право и по всяко време да отнесе заповед за задържане до комисар, който да я разгледа; в този случай снемането на обвиненията е задължително, освен ако комисарят не сметне, че за защита на обществото е необходимо задържането да се удължи.

Производството пред комисар е поверително. Най-малко три дни преди изслушването обвиняемият следва да бъде писмено известен относно естеството на терористичната дейност, за която предстои да бъде разпитван. Има право на правна помощ и да бъде представляван от адвокат, трябвало да присъства на заседанията, освен ако не е отстранен поради безредно поведение или от съображения за сигурност. От обвиняемия се изисква да отговаря на въпроси; няма право да участва в разпита или предварително да е участвал в разпит на свидетелите срещу него, но правителството ответник твърди, че в действителност са се провеждали кръстосани разпити. Обвиняемият следва да бъде информиран, доколкото това е възможно, относно процедурите, които от съображения за сигурност са били извършени в негово отсъствие, но няма право да оспорва показанията, дадени срещу него. Комисарят може да приема доказателства, независимо как са били получени и дали биха били допуснати в съда. Тази процедура се прилага, според случая, както към първоначалното отнасяне към комисар, така и към разглеждането на случая на по-късен етап.

Чл. 6 от Наредба за борба с тероризма предоставя на задържаните лица право в срок от двадесет и един дни да обжалват заповедта за задържане пред апелативен трибунал, създаден за тази цел и състоящ се от поне трима души. Процедурно, позицията на лицето пред трибунала е подобна на позицията му пред комисаря; въпреки това, лицето е допускано да присъства само когато се представят нови доказателства, а това се случвало рядко, тъй като апелативният трибунал разчита основно на доказателствата, представени пред комисаря.

От комисарите и членовете на трибунала се изисква да имат опит от съдебна длъжност или минимум 10-годишен опит като адвокати или адвокати пледирали пред нисши или по-висши съдилища. 

Данните, касаещи заповедите за задържане, са представени в параграф 89 по-долу.

В. Закон за извънредните мерки

88. Законът за извънредните мерки, основаващ се на препоръките от Комисията Диплок (вж. параграф 59 по-горе), отменя, считано от 8 август 1973 г., Закона за специалните правомощия, Разпоредби 10 и 11 (1), както и Наредба за борба с тероризма, но оставя в действие – по силата на собствените си разпоредби – съществуващите заповеди за временно задържане и задържане. Извънредните правомощия, съдържащи се в новия закон, следва да останат в сила една година, освен в случай, че бъдат подновени за период, който не надвишава една година, със заповед на държавния секретар, одобрена от двете камари на парламента на Великобритания; фактически са подновени за шестмесечни периоди, започващи на 25 юли 1974 г., 25 януари 1975 г. и 25 юли 1975 г., а след това, на 21 август 1975 г. са изменени със Закона за изменение на извънредните мерки (вж. параграф 90 по-долу). Генералният секретар на Съвета на Европа е уведомен относно новото законодателство, както и относно последвалите го подновяване и изменяне на специалните правомощия, посредством известията за дерогация от страна на правителството на Великобритания, датиращи от 16 август 1973 г. (Годишник на Конвенцията, т. 16, стр. 26 и 28) и 19 септември 1975 г. (документ DH (75) 5, стр. 5).    

По същество новият Закон (раздел 10 (5) и Приложение 1) потвърждава правомощията, съдържащи се в Наредба за борба с тероризма, като запазва и нейното определение за тероризъм. Съответно, правомощията за издаване на заповеди за временно задържане и задържане, както и последващото разглеждане от комисар или от апелативен трибунал, продължават да се осъществяват по начина, при условията и по същата процедура, която е описана в параграфи 86 и 87 по-горе, със следните съществени разлики: 

- лицето следва да получи писмено становище от комисаря относно разследваната терористична дейност минимум седем (вместо три) дни преди изслушването;

- освен че има право да решава дали случаите да се бъдат отнесени, държавният секретар е длъжен да отнесе до комисар случая на всяко лице, задържано за цяла година след издаване на неговата заповед за задържане или за шест месеца след последното разглеждане на неговия случай.

Раздел 10 от закона предвижда още, че всеки полицейски служител може да арестува без изрична заповед лице, което подозира в терористична дейност; задържането след арест е ограничено до седемдесет и два часа. Законът предоставя и някои други правомощия, касаещи арестите (раздели 11 и 12), които нямат отношение към настоящото дело.

89. Данните относно заповедите за временно задържане и задържане (по силата на Наредба за борба с тероризма и Закона за извънредните мерки) сочат, че:

- От ноември 1972 г. до 1 февруари 1973 г.: издадени са 166 заповеди за временно задържане (по силата на Наредба за борба с тероризма);

- От ноември 1972 г. до януари 1973 г.: 128 лица са задържани по силата на Наредба за борба с тероризма, освободените са 94;

- От ноември 1972 г. до 5 септември 1973 г.: комисарите са разгледали 579 случая (296 заповеди за временно задържане, издадени по силата на Наредба за борба с тероризма или Закона за извънредните мерки; 165 предишни интернирания и 118 предишни задържания по силата на Правилника за специалните правомощия); комисарите са издали 453 заповеди за задържане, а в останалите 126 случая са наредили освобождаване;

- От ноември 1972 г. до 3 октомври 1973 г.: 44 жалби са подадени към апелативния трибунал за обжалване на задържанията; 34 са изслушани и в 25 от случаите е наредено освобождаване.

Г. Закон за изменение на извънредните мерки

90. Законът за изменение на извънредните мерки, влязъл в сила на 21 август 1975 г. и изготвен на базата на препоръки от страна на Комисията Гардинър (вж. параграф 74 по-горе), въвежда, освен всичко друго, нови разпоредби за задържане на терористи, които не са обект на настоящото дело. Законът въвежда отново принципа на задържане по заповед на държавния секретар, вместо на комисар, като тази заповед следва да бъде предшествана от доклад на правно квалифициран съветник.

91. Както се отбелязва в съобщение от правителството на Великобритания до генералния секретар на Съвета на Европа (Годишник на Конвенцията, т. 18, стр. 18), на 5 декември 1975 г. държавният секретар е подписал заповеди за освобождаването на последните 75 лица, задържани съгласно извънредното законодателство; всички са освободени незабавно, освен задържаните по обвинения в криминална дейност или излежавали присъди с лишаване от свобода. След тази дата, в съответствие с данните пред Съда, не е упражнявано пълномощието да бъдат издавани заповеди за задържане съгласно Закона за изменение на извънредните мерки.

III. ТВЪРДЕНИЯ ЗА МАЛТРЕТИРАНЕ

A. Въведение

92. Както е изложено в параграфи 39 и 41 по-горе, на 9 август 1971 г. и след тази дата голям брой лица в Северна Ирландия са арестувани и задържани от силите за сигурност, действащи в изпълнение на извънредните правомощия. Арестуваните лица са разпитвани, обикновено от представители на RUC, с цел да се определи дали е необходимо да бъдат интернирани и/или да се събере от тях информация за ИРА. Общо около 3 276 души са разпитани от полицията в различни центрове за задържане между август 1971 г. и юни 1972 г. През юли 1972 г. центровете за задържане са заменени с полицейски участъци в Белфаст и в Ballykelly Military Barracks.   

93. От страна на правителството жалбоподател има твърдения за малтретиране – както по време на първоначалните арести, така и по време на разпитите след това. Правителството жалбоподател представя писмени доказателства относно 228 случая, свързани с инциденти между 9 август 1971 г. и 1974 г.   

Процедурата, следвана за установяване на фактите (чл. 28, буква (а) от Конвенцията) (чл. 28-а), е посочена от Комисията и приета от страните по делото. Комисията подробно разглежда, с медицински доклади и устни показания, 16 „илюстративни“ случая, избрани от правителството жалбоподател по нейно искане. Комисията разглежда още 41 случая (т.нар. „41 случая“), за които е получила медицински доклади и е подканила да се осигурят писмени мнения; взима предвид и останалите случаи.

Естеството на представените от двете правителства доказателства, както и процедурата, следвана от Комисията при проучването на тези доказателства, са изложени по-подробно в доклада на Комисията. Комисията стига до мнението, че нито свидетелите от силите за сигурност, нито привлечените от правителството жалбоподател свидетели са дали точни и пълни сведения относно събитията. Впоследствие, когато се оспорва твърдяното малтретиране, Комисията счита за „най-важни обективни доказателства“ медицинските заключения, които не са оспорени като такива. 

Поместеното тук описание на събитията се базира на информацията, посочена в доклада на Комисията и в другите документи, представени пред Съда.

94. С цел да се запази в тайна самоличността на определени лица, по-конкретно на някои свидетели, в публикуваната версия на доклада на Комисията (вж. параграф 7 по-горе) оригиналният текст е променен; промените се състоят основно в обозначаването на тези лица с букви и/или цифри.   

95. Комисията групира случаите в пет категории, според мястото на извършване на твърдяното малтретиране, а именно:

 (1) неидентифицираният център за разпити (или центрове);

(2) Palace Barracks, Holywood;

(3) Girdwood Park Barrack;

(4) Регионалният център за задържане в Ballykinler; и

(5) други места.

 

Б. Неидентифицираният център (или центрове) за разпити

96. Дванадесет души, арестувани на 9 август 1971 г. и двама души, арестувани през октомври 1971 г., са отведени в един или повече неидентифицирани центрове. Там, съответно между 11 и 17 август и между 11 и 18 октомври, задържаните са подложени на вид „обстоен разпит“, който включва комбинираната употреба на пет техники.   

Тези методи, наричани понякога „дезориентация“ или „лишаване от сетивност“, не са използвани в други случаи, освен споменатите по-горе. При установяване на фактите от Комисията се разбира, че техниките включват:

(a) стоене до стената: задържаните са принуждавани за периоди от по няколко часа да стоят в „стресова позиция“, описана от потърпевшите като подпиране „с разперени ръце на стената, пръстите са вдигнати високо над главата, краката са разкрачени, а стъпалата са позиционирани така, че задържаните да стоят на пръстите на краката си и тежестта на тялото да пада основно върху пръстите на ръцете;  

 (б) покриване на главата с качулка: главата на задържания се покрива с черна или тъмносиня торба, която, поне първоначално, се сваля само по време на разпитите;  

(в) подлагане на шум: докато чакат да бъдат разпитани, задържаните се държат в стая, в която звучи продължителен, силен и съскащ шум;

(г) лишаване от сън: докато чакат да бъдат разпитани, задържаните се лишават от сън;

(д) лишаване от храна и вода: задържаните са подлагани на оскъден хранителен режим по време на престоя им в центъра, докато чакат да бъдат разпитани.

Констатациите на Комисията по отношение на начина на прилагане и резултатите от тези техники върху двама от свидетелите по делото са посочени в параграф 104 по-долу.

97. Правителството ответник от самото начало признава, че използването на петте техники е било разрешено на „високо ниво“. Въпреки че никога не са били излагани в писмена форма, нито упълномощени чрез официален документ, техниките са преподадени устно на представителите на RUC от страна на Английския разузнавателен център по време на семинар, проведен през април 1971 г.

98. В резултат на двете операции, в чиито рамки са проведени обстойни разпити посредством петте техники, е събрано значително количество разузнавателна информация, включително са идентифицирани 700 от членовете на двете фракции на ИРА и е установена индивидуалната отговорност за около 85 неразрешени дотогава криминални случая.

99. Няколко дни след операция „Деметрий“ (описана в параграф 39 по-горе) публично достояние стават доклади с обвинения във физическа жестокост и малтретиране от страна на силите за сигурност. На 31 август 1971 г. правителството на Великобритания назначава анкетна комисия под председателството на сър Едмънд Комптън, която да разследва тези твърдения. Сред 40-те случая, разгледани от въпросната комисия, е имало 11 случая с лица, които през август 1971 г. са били подлагани на петте техники; според становището на комисията, обстойният разпит посредством петте техники представлява физическо малтретиране, но не и физическа жестокост според разбирането на комисията за това понятие. Нейният доклад, приет на 3 ноември 1971 г., е направен публично достояние, заедно с допълнителния доклад на сър Едмънд Комптън от 14 ноември, касаещ още 3 случая от септември и октомври. Един от тях включва техниките.    

100. Във Великобритания докладите на Комптън са подложени на значителна критика. На 16 ноември 1971 г. британският секретар на вътрешните работи съобщава, че е свикана втора комисия, под председателството на лорд Паркър от Уедингтън, която да реши „дали и в какви отношения трябва да се променят процедурите, разрешени понастоящем за разпит на заподозрени в тероризъм лица в условия на задържане“. 

Докладът на Паркър, приет на 31 януари 1972 г., съдържа мнения на мнозинството и малцинството. Мнозинството стига до заключението, че не е необходимо да се изключва от морални съображения приложението на техниките, които са съпътствани от предпазни мерки срещу прекомерната им употреба. От друга страна, докладът на малцинството, изготвен от лорд Гардинър, не се съгласява с моралната оправданост на подобни процедури за разпит, дори при извънредни условия на тероризъм. Както мнозинството, така и малцинството считат методите за незаконни съгласно националното законодателство, въпреки че мнозинството ограничава мнението си до английското право и „някои, ако не всички техники“.

101. Докладът на Паркър е публикуван на 2 март 1972 г. На същата дата министър-председателят на Великобритания заявява пред Парламента:

„Правителството, след като разгледа проблема с голямо внимание и с оглед на бъдещите операции, реши, че техниките ... няма да се използват в бъдеще за подпомагане на разпити.“

По-нататък той заявява:

„Изявлението, което направих, се отнася до всички бъдещи обстоятелства. Ако някое правителство реши ... че за целите на разпита са необходими допълнителни техники, мисля, че ... ще се наложи да поиска от Парламента необходимите правомощия.”

Както е загатнато в изявлението на министър-председателя, малко след това правителството въвежда директиви, касаещи силите за сигурност, които изрично забраняват използването на техниките, без значение дали самостоятелно или в комбинация помежду си (вж. параграф 135 по-долу).

102. В заседание пред Съда на 8 февруари 1977 г. Главният прокурор на Великобритания декларира, че:

„Правителството на Великобритания разгледа много обстойно въпроса за използването на „петте техники“, обръщайки специално внимание на чл. 3 от Конвенцията. В този момент правителството поема безрезервно ангажимента „петте техники“ да не бъдат въведени отново като помощно средство за разпити при никакви обстоятелства.“

103. Ирландското правителство отнася до Комисията 8 случая на лица, които са били подлагани на петте техники по време на разпити в неидентифицирания център (или центрове) между 11 и 17 август 1971 г. Друг случай, този на T 22, разгледан в доклада на Комисията във връзка с Palace Barracks, засяга прилагането на петте техники през октомври 1971 г. Комисията разглежда като илюстративни случаите на T 6 и T 13, които са сред 11 случая, разследвани от Комисията Комптън.  

104. T 6 и T 13 са арестувани на 9 август 1971 г., по време на операция „Деметрий“. Два дни по-късно са прехвърлени от Регионален център за задържане Magilligan в неидентифициран център за разпити, като при пристигането са подложени на медицински преглед. След това, с периодични почивки, върху тях се прилагат петте техники в продължение на четири или пет дни; нито комисиите на Комптън и Паркър, нито Комисията успяват да установят точната продължителност на почивките.    

Комисията приема, че T 6 и T 13 са били държани до стената за различни периоди от време, възлизащи общо на двадесет-тридесет часа, но не счита за доказано, че принудителната стресова позиция е налагана през цялото това време. Комисията също изтъква, че въпросната поза причинява физическа болка и умора. Тя отбелязва, че на по-късен етап от престоя му в центъра за разпити, на Т 13 се позволява да сваля качулката от главата си, докато е сам в стаята, при условие, че лицето му е обърнато към стената. Комисията не успява да установи за какви периоди от време T 6 и T 13 са оставяни без сън, също и до каква степен са били лишавани от храна, както и дали не се е случвало да им се предлага храна, но те да отказват да я приемат.    

Комисията не е открива физически увреждания, настъпили в резултат от приложението на петте техники, но в медицинските и други доказателства са записани загуба на тегло и остри психиатрични симптоми в случаите и на двете лица. На базата на наличния материал, Комисията не успява да установи точната степен на евентуалните последствия за T 6 и T 13, но на общо ниво приема, че не могат да се изключат определени психиатрични въздействия върхучаст от четиринадесетте души, които са били подложени на тези техники.

105. T 13 твърди още, че е бил физически малтретиран по различни начини, но както делегатите обясняват на заседанието пред Съда на 21 април 1977 г., медицинските показания пред Комисията дават основания за съмнения по въпроса дали върху задържания изобщо е било оказвано физическо насилие и дали е било сериозно. Съответно, Комисията разглежда само твърденията за прилагане на петте техники по отношение на Т 13.

T 6 твърди, че върху него също по различни начини е оказвано физическо насилие в центъра, или по време на транспортирането му. Преминава на медицински преглед на 17 август 1971 г., преди да напусне центъра, както и след това при пристигането си в затвор Crumlin Road, където е държан до 3 май 1972 г. Медицинските доклади от тези прегледи и направените на същата дата снимки показват по тялото на T 6 синини и контузии, които не са съществували на 11 август. Макар да не приема всички твърдения на T 6, Комисията „приема без всякакво съмнение, че някои от тези наранявания ... [са] резултат от извършено върху него физическо насилие от страна на силите за сигурност в центъра“. Като общ извод от фактите, установени по случая на T 6, Комисията намира също така „че е възможно в някои случаи физическо насилие да е използвано при принудително налагане на петте техники“.      

106. Въпреки че още няколко случая са отнесени до Комисията от правителството жалбоподател във връзка с неидентифицирания център (или центрове), в доклада на Комисията не са изложени подробни обвинения или решения, освен в случая на T 22 – един от гореспоменатите „41 случая“. Медицинските сведения установяват, че когато напуска центъра и при пристигането си в затвора Crumlin Road, T 22 е имал повърхностни наранявания. Според кратката оценка на Комисията по този случай, описан от самата Комисия като сравним със случая на Т 6, „съществуват сериозни индикации, че ходът на събитията е бил подобен на този в илюстративния [случай]“.      

107. През 1971 г. Т 13 и Т 6 образуват съдебни производства, за да получат обезщетение за неправомерно лишаване от свобода и физическо насилие; през 1973 г. претенциите им са удовлетворени съответно за сумите от 15 000 и 14 000 британски лири. Останалите дванадесет лица, спрямо които са използвани петте техники, получават удовлетворение на гражданските си претенции в размер между 10 000 и 25 000 британски лири.   

В. Palace Barracks

1. Въведение

108. Palace Barracks – военен лагер в Холивуд, графство Даун, в покрайнините на Белфаст – е използван като център за задържане в продължение на няколко дни през август 1971 г., а след това и от септември 1971 г. до юни 1972 г. В този период, в който Palace barracks е главен център за разпити в Северна Ирландия, през него преминават над 2 000 души от цялата област. Центърът се ръководи съвместно от армията и RUC. Задържаните там са фотографирани непосредствено след пристигането си, а след ноември 1971 г. са преглеждани от лекар както при пристигането, така и при напускането. 

 Разпитите – записи от които са пазени в архив – се провеждат само от полицейски служители, обикновено поне двама на брой, от Специалния отдел на RUC. Тези служители, които действат независимо от униформените части на RUC, са под ръководството длъжностно лице с ранг на инспектор. Много от тях разпитват затворници както в Palace barracks, така и в Girdwood Park, на ротационен принцип.  

109. Общо 45 случая, свързани с Palace Barracks, са отнесени до Комисията от правителството жалбоподател. Комисията разглежда подробно 9 илюстративни случая, всички свързани с периода между септември и ноември 1971 г. Разгледани са и други 8 от гореспоменатите „41 случая“; от тези 8 случая, 6 покриват месеците от октомври до декември 1971 г., а 2 се отнасят до събитията от януари и май 1972 г.

2. Илюстративните случаи

(a) Случаите на T 2, T 8, T 12 и T 15

110. Тези четирима мъже са арестувани сутринта на 20 септември 1971 г. в домовете си в графство Тирон и са отведени за разпит в Palace Barracks. Непосредствено след ареста са фотографирани и прегледани от военен лекар; не са намерени видими наранявания, освен една малка драскотина. На следващия ден са транспортирани заедно от Palace Barracks до затвора Crumlin Road. Всички твърдят, че многократно са принуждавани да стоят с разперени ръце и крака до стената, че са  жестоко бити или физически малтретирани по други начини, особено по време на разпитите. При пристигането на задържаните в Crumlin Road, лекар на затвора открива синини и наранявания по трима от тях; на 23 септември друг лекар открива подобни наранявания и върху четвъртия мъж. Според Комисията, тези медицински сведения показват, че е „твърде вероятно и четиримата да са получили нараняванията си в Palace Barracks.    

Въпреки пълното отричане от страна на представители на силите за сигурност в Palace Barracks като свидетели, Комисията счита следните факти, наред с други, за безспорно установени:

„Четиримата мъже ... са жестоко бити от представители на силите за сигурност ... Боят не е бил безразборен, а прилаган по определена схема, за да се принудят задържаните да говорят ...“

Всеки от тях завежда гражданско производство за нанесени щети и отхвърля предложението за 750 британски лири за уреждане на претенциите му. 

 (б) Случаите на T 9 и T 14

111. T 9 и T 14 са арестувани заедно от военен патрул на улица в Белфаст през нощта срещу 16 октомври 1971 г. Отведени са за разпит в Palace Barracks и са държани там до вечерта на 18 октомври, когато са прехвърлени в затвора Crumlin Road. При пристигането си там са прегледани от лекар на затвора. Т 14 веднага е транспортиран в болничното крило на затвора, където прекарва следващите три седмици. Скоро и двете лица правят изявления, според които са били малтретирани в Palace Barracks. Т 14, например, твърди, че е бил принуждаван да стои подпрян с разкрачени ръце и крака на стената, докато разпитващият го мъж от Специалния отдел непрекъснато го ритал от вътрешната страна на краката. Задържаните получават правна помощ и са подложени на допълнителни медицински изследвания.     

Медицинските изследвания доказват наличие на наранявания, описани като „значителни“ в случая на Т 9 и „масивни“ в случая на Т 14. Комисията заключва, че „доказаните наранявания вероятно са  причинени по време на престоя на двамата мъже в Palace Barracks. Четиринадесет души от представителите на силите за сигурност в центъра дават показания, с които напълно отричат да знаят за нараняванията или причините за тях, но Комисията не вярва на тези показания. Макар да разглежда някои твърдения на двамата мъже като преувеличени, измислени или малко вероятни, Комисията прави следната констатация:

„T 9 и T 14 ... са били подложени на физическо насилие, по-конкретно на удари и ритници, по време на или между отделните „разговори“, проведени от Специалния отдел.“

Т 14 и Т 9 завеждат граждански производства за нанесени щети; претенциите им са удовлетворени съответно за сумите от 2 250 и 1 975 британски лири. Изглежда са били подали и жалби в полицията, но пред Комисията не е представено доказателство за полицейско разследване по техните жалби.

(в) Случаите на Т 1 и Т 4

112. Тези два случая, макар да не са пряко свързани, имат определени прилики помежду си и затова са групирани заедно от Комисията.

113. T 1 е арестуван в дома си в ранните часове на 20 октомври 1971 г. и отведен от войниците в Palace Barracks. В същия ден е разпитван няколко пъти. Около 18:30 часа е освободен, без да се повдигат обвинения срещу него. На следващата сутрин е прегледан от общопрактикуващ лекар, който установява наличие на съвсем повърхностни наранявания.   

Т 1 твърди, че е бил ритан и удрян, докато принудително е стоял подпрян на стената с цялата тежест на тялото върху пръстите на ръцете. Свидетели от полицията напълно отричат тези твърдения. Нито една от страните не представя доказателства, които да подкрепят или опровергаят направеното от полицейските свидетели предположение, че Т 1 може да е получил нараняванията след като е бил освободен и по време на „разпит“ от ИРА. Т 1 признава, че преди това е имал контакти, макар бегли и нежелани, с членове на ИРА. Освен всичко друго, Комисията постановява: 

„Не може ... да се направи безспорното заключение, че [Т 1] ... е получил тези наранявания по твърдяния от него начин.“

Въпреки твърденията на Т 1, че е завел граждански иск за нанесени щети, няма информация за изхода от това производство. Т 1 твърди още, че в отговор на оплакването му до RUC му е заявено, че неговите твърдения са разследвани и намерени за необосновани.

114. Т 4 е арестуван от военен патрул на улица близо до дома си на 2 ноември 1971 следобед. С превозно средство, собственост на армията, е откаран първо до полицейски участък, в който остава по-малко от час, а след това до Palace Barracks за разпит. Освободен е на същия ден. Твърди, че е бил ритан и удрян от войниците, докато е лежал на пода на превозното средство и след това бит от полицейските служители по време на разпита в Palace Barracks. Свидетели от армията и от полицията отхвърлят тези твърдения.  

В деня след освобждаването, Т 4 е прегледан от семейния лекар, който установява наличие на големи синини по тялото. На 4 ноември Т 4 е приет в болница, където остава под наблюдение около две седмици.

Комисията счита, че медицинските сведения не съвпадат с описанието на твърдяното малтретиране, дадено от Т 4. Становището на Комисията включва следните заключения:

„Като се има предвид, че между освобождаването и медицинския преглед са минали дванадесет часа, изявленията на войниците и някои съмнения относно надеждността на Т 4, не може да се заключи, позовавайки се единствено на неговите твърдения, че е получил тези наранявания по време на задържането му от армията или полицията.“

Няма сведения за граждански иск, заведен от Т 4, нито за разследване от страна на армията по повод подадена от него жалба; не са известни резултати от проведено полицейско разследване.

 (г) Случаят на Т 10

115. T 10 е арестуван в дома си рано сутринта на 18 ноември 1971 г., след което е отведен в Palace Barracks за разпит. На следващия ден му е връчена заповед за задържане и е прехвърлен в затвор Crumlin Road. Т 10 твърди, че докато е бил в центъра за разпити, е бил подложен на „сравнително лек побой“, според определението на Комисията.  

Преминал е през медицински прегледи при пристигането си в Palace Barracks, при влизане в затвор Crumlin Road и на 20 ноември от семейния си лекар, който го е прегледал в затвора. Последните два прегледа показват, че дясното тъпанче на ухото на Т 10 е перфорирано, задържаният има и някои леки синини. Петимата свидетели от силите за сигурност напълно отричат твърденията за побой, но въпреки това Комисията намира за безспорно установен факт, че нараняванията на Т 10 не може да са причинени по начин, който да се различава съществено от описания в показанията му. Според Комисията следва да бъде считано за доказано, че действията, от които Т 10 се оплаква, са били извършени в Palace Barracks. 

Изглежда Т 10 не е предявил граждански иск за нанесени щети. За сметка на това е подал жалба чрез адвоката си срещу определени полицейски служители, но правителството ответник не представя доказателства за състояло се полицейско разследване.

3. “41 случая“

116. В тази група попадат 8 случая (T 22, T 27, T 28, T 29, T 30, T 31, T 48 и още един), във връзка с които са повдигнати обвинения в малтретиране от страна на армията по време на транспортирането до Palace Barracks и от страна на полицията по време на разпитите там. Случаят на Т 22 вече бе споменат във връзка с неидентифицирания център или центрове (вж. параграф 106 по-горе).   

Медицинските доклади показват, че върху засегнатите лица са установени наранявания с различни степени. Не са получени доказателства от страна на правителството ответник. Комисията не смята за безопасно да излезе със становище, базирано единствено на медицинските доклади, затова в кратката си оценка заявява:  

„Въпреки това има явни признаци, че в случаите, в които жертвите са задържани след като са били разпитани и са преминали медицински преглед малко след попадането си в центъра за задържане (случаите на T 22, T 27, T 48, T 29, T 30 и T 31), ходът на събитията е бил подобен на този в нагледните случаи.“   

T 27, T 30 и T 31 приемат сумите съответно от 900, 200 и 750 британски лири за уреждане на повдигнатите граждански претенции. По времето, в което се изготвя докладът на Комисията, все още се очакват решения по исковете за обезщетение на Т 22 и Т 29; в крайна сметка Т 22 получава значителна сума като жертва на петте техники (вж. параграф 107 по-горе).

4. Останалите случаи

117. При липсата на потвърждаващи, включително медицински, доказателства, Комисията не успява да разгледа докрай други 28 случая, свързани с Palace Barracks. По отношение на тях Комисията просто потвърждава, че е налице твърдяно малтретиране и че в някои случаи са изплатени компенсации.  

5. Общо по случаите

118. По редица причини Комисията счита, че полицейските служители, под чието командване се е намирала Palace Barracks по онова време, не може да не са знаели за действията на насилие, които, както е установено, са били извършвани. Въпреки това, според собствените им доказателства, тези длъжностни лица не са предприели стъпки, с които да предотвратят появата или повторението на такива действия.

Множество факти водят Комисията до извода, че висшите органи са били информирани за твърденията, свързани с въпросния център. Въпреки това, пред Комисията не е представено доказателство за полицейски разследвания във връзка с тези твърдения. Не е било проведено и общо разследване, като се изключи „допълнителният“ доклад на сър Едмънд Комптън относно три от случаите, свързани с Palace Barracks (вж. параграф 99 по-горе). Освен това, не са били образувани, изглежда, дисциплинарни или наказателни производства срещу полицейските служители, които или са извършили доказаните актове или не са реагирали да ги предотвратят. До април 1972 г. не са издавани изрични инструкции за RUC относно правилното отношение към задържаните лица (вж. параграф 135 по-долу). Комисията счита, че с липсата на реакция властите в Северна Ирландия са показали безразличие спрямо отношението към затворниците в Palace Barracks през есента на 1971 г.     

Г. Регионалният център за задържане в Girdwood Park

1. Въведение

119. Този военен лагер в покрайнините на Белфаст, свързан със затвора Crumlin Road, е използван като регионален център за задържане и разпитване на заподозрени – 186 такива минават през центъра през август 1971 г. През този месец центърът е временно затворен и е отворен отново през октомври 1971 г. под формата на полицейски център за задържане. По същество условията в Girdwood за приемане, задържане, разпитване и освобождаване на заподозрени са същите като тези в Palace Barracks (вж.  параграф 108 по-горе).  

2. Илюстративен случай

120. От 36 случая, свързани с твърдения за малтретиране в Girdwood, Комисията разглежда подробно като илюстративен случая на Т 16. Установява, че лицето, протестант на възраст над 60 години, арестуван във връзка с притежание на оръжия и радио антена, бива тежко ранен от войници на 13 август 1971 г. по време на транспортирането му до Girdwood, както и след пристигането му там. Лицето е обиждано, ритано, удряно и влачено за косата. Показанията му са потвърдени от Т 23, който е бил арестуван по същото време. Малтретирането на Т 16 не е било свързано с официалния му разпит, проведен правилно от Специалния отдел. Военният лекар в Girdwood се е погрижил за диабетното състояние на Т 16, но Комисията счита, че медицинският преглед не е бил адекватен, тъй като не са отбелязани травмите, установени по-късно от други лекари.     

Т 16 образува гражданско производство за нанесени щети, а правителството ответник дава индикации пред Комисията, че делото му ще бъде решено. Т 16 подава жалба и към RUC веднага след събитията, но според правителството жалбоподател минават около три години, преди да бъде известен, че срещу армията няма да бъдат предприети никакви действия; британското правителство отдава невъзможността да се започне наказателно преследване на факта, че Т 16 не може да идентифицира лицата, които са го малтретирали.

3. “41 случая“

121. От т. нар. „41 случая“ Комисията разглежда още случаите на T 23, T 32, T 33, T 49 и T 50. Три от тях датират от август 1971 г., един – от ноември 1971 г. и един – от януари 1972 г. Всички лица са освободени след разпита, освен Т 49, срещу когото е повдигнато обвинение и който бива вероятно задържан. Лицата твърдят, че войници са упражнявали физическо насилие върху тях по време на арестите и транспортирането до Girdwood; Т 49 се оплаква и от малтретиране по време на разпит от страна на Специалния отдел. Ирландското правителство придружава всеки случай с медицински доклад, както и с изявленията на всички жалбоподатели, освен в случая с Т 33; правителството ответник не представя доказателства.   

Според Комисията:

(a) без особени съмнения може да се заключи, че някои от травмите на Т 23 и Т 50 са причинени по твърдяния от тях начин, особено в случая с Т 23, обстоятелствата по който са разгледани във връзка със случая на Т 16 (вж.  параграф 120 по-горе). Вероятността Т 32 да казва истината също е счетена за голяма, като по-късно неговият иск за нанесени щети е удовлетворен за сумата от 750 британски лири;

(б) въпреки че по тялото на Т 33 са открити наранявания, трудно може да се счете, че фактите са доказани;

(в) твърденията и травмите в случая на Т 49 напомнят на тези от случаите в Palace Barracks; прави се позоваване на оценката на Комисията относно някои от т. нар. „41 случая“, свързани с въпросното място (вж.  параграф 116 по-горе). 

4. Останалите случаи

122. При липса на потвърждаващи, включително медицински, доказателства, Комисията не успява да разгледа докрай други 30 случая, свързани с Girdwood. При тях Комисията просто потвърждава, че е налице твърдяно малтретиране и че в някои случаи са изплатени компенсации.   

Д. Регионалният център за задържане в Ballykinler

1. Въведение

123. Ballykinler е военен лагер в графство Даун, използван през август 1871 г. за задържане и провеждане на разпитите на някои от арестуваните по време на операция „Деметрий“ (вж.  параграф 39 по-горе). Лагерът е управляван от RUC, като за сигурността отговаря армията, а разпитите се осъществяват от Специалния отдел. На 9 и 10 август в Ballykinler пристигат 89 души, от които, до 11 август, 80 са преместени в център за задържане, а останалите са освободени.

Правителството жалбоподател иска от Комисията да изготви решения за всички 18 случая, по отношение на които са постъпили твърдения за малтретиране в лагера.  

124. Преди да започне разследване на Комисията, условията в Ballykinler са проучвани от Комисията Комптън (вж.  параграф 99 по-горе) и от Съда на графство Арма във връзка с делото Moore. Комисията Комптън счита, че определени действия, които задържаните е трябвало да извършват „под известна степен на принуда“, вероятно са им причинили трудности, но са били резултат по-скоро на лоша преценка, отколкото на намерение задържаните да бъдат наранени или унижени; съответно, според становището на тази комисия, не умишлено малтретиране. От друга страна, съдията по делото Moore отхвърля показанията на защитата, по-конкретно твърденията за естеството на принудителните действия, и заключва, че отношението към задържаните в Ballykinler лица е било „умишлено, незаконно и грубо“; съдията присъжда на ищеца 300 британски лири – максималната сума в рамките на неговата компетентност.   

2. Илюстративен случай

125. Комисията разглежда като илюстративен случая на Т 3 и решава, че:

(a) Т 3 и други арестувани са били принуждавани (в някои случаи преди провеждането на медицински преглед) да извършват действия, които причиняват значително напрежение и изискват значителни усилия, особено що се отнася до по-възрастните и до намиращите се в лошо физическо състояние;  

 (б) част от тези действия се състоят в седене на пода с разперени крака и високо вдигнати или сключени зад главата ръце, друга част се състоят в коленичене на пода с чело, опряно в земята и ръце, сключени на гърба;  

 (в) невъзможно е да се установи точната продължителност на налаганите действията, нито степента на принуда;

 (г) не са потвърдени обвиненията на Т 3 и други лица относно определени случаи, в които е било упражнено насилие и относно използването на значителна сила;

 (д) преди пристигане на арестуваните лица, подовете в лагера са изметени и леглата премахнати от съображения за сигурност; не е ясно обяснена причината, поради която легла е имало само за тези, които са били разпитвани.  

3. „41 случая” и останалите случаи

126. Нито един от т. нар. „41 случая“ не е свързан с Ballykinler. В доклада на Комисията няма отделен раздел, касаещ останалите 17 случая, свързани с въпросния център, но становища относно общите условия там са направени в контекста на случая на Т 3.

Е. Други места

1. Въведение

127. 121 случая, които включват твърдяно малтретиране на различни места, са отнесени до Комисията от правителството жалбоподател. Обвиненията включват оказване на физическо насилие от страна на армията или полицията във военни бази, полицейски управления, затвор, на улицата, в домовете на потърпевшите или по време на транспортиране в периода между август 1971 г. и 1974 г. 65 от тези случаи са свързани с провеждането на разпити. Комисията разглежда подробно като илюстративни случаите на Т 7, Т 11 и Т 5.

 

2. Илюстративните случаи

(a) Случаят на Т 7

128. Комисията установява, че на 28 октомври 1971 г., без да е проявил провокация или съпротива, този гражданин е бил подложен на сериозно физическо насилие, нанесени са му травми на улица в Белфаст от ефрейтора, извършващ неговия арест. След като се разбира, че арестът е бил грешка, от потърпевшия са свалени всички обвинения, получава извинения и му се оказва лекарска помощ. Правителството ответник не оспорва нито показанията на Т 7, нито медицинските доказателства, не са извикани и свидетели.

Войникът, оказал насилие над Т 7, е задържан за четири или пет дни, след което получава порицание. Претенциите на ищеца за нанесени щети са уредени за сумата от 600 британски лири.   

(б) Случаят на Т 11

129. Комисията установява, че след като е арестуван на 20 декември 1971 г., върху този гражданин е нанесен жесток побой с причинени травми от страна на група войници по време на разпит в казармата на ул. „Албърт“, Белфаст. Не са оспорени нито основните факти, нито медицинските доказателства за физически травми, но има различия в медицинските мнения по отношение на предполагаемите психически последствия. Правителството ответник не представя свидетели, които да опровергаят обвиненията във физическо малтретиране. Комисията не счита за доказан или недоказан твърдяния тормоз, който войници са оказвали върху Т 11 след случилото се в казармата.  

Претенциите на Т 11 за нанесени щети са уредени за сумата от 300 британски лири. Лицето е подало жалба и срещу RUC. По времето, когато Комисията изслушва доказателствата по неговия случай, жалбата все още се разследва; правителството ответник заявява, че не знае причината за забавянето.

 (в) Случаят на Т 5

130. Т 5 твърди, че на 13 август 1972 г. е бил ритан, удрян и главата му е била покривана с качулка в училище „Св. Женевиев“ в Белфаст. Не е имал навършени необходимите години, за да бъде задържан, но след ареста и разпита е воден в различни военни пунктове – според твърденията, целта е била идентифициране.    

Искът на Т 5 за нанесени щети е удовлетворен за сумата от 236,79 британски лири. Жалбата му към RUC няма успех.

Опирайки се на своя преглед на медицинските доказателства, както и на показанията от свидетели, принадлежащи към силите за сигурност, и на самия Т 5, Комисията заключва, че истинността на твърденията на Т 5 не е достатъчно установена.

3. „41 случая“

131. От тези случаи Комисията разглежда 28, които са коментирани от страните. Комисията изразява мнение, че от доказателствата, под формата на медицински доклади, придружени в някои случаи от изявления на жалбоподателите, не може категорично да се установи причината за травмите.

4. Останалите случаи

132. При липсата на потвърждаващи, включително медицински, доказателства, Комисията не успява да разгледа докрай други 90 случая. По отношение на тях Комисията просто потвърждава, че е налице твърдяно малтретиране и че в някои случаи са изплатени компенсации.   

Ж. Мерки, касаещи отношението към лица, арестувани или задържани от силите за сигурност

1. Медицински и други архиви

133. От май 1970 г. правило на армията е арестантът да бъде фотографиран заедно с арестуващото военно лице. По отношение на практиката, следвана по време на операция „Деметрий“, Комисията Комптън отбелязва, че е било фотографирано всяко лице, постъпило в регионален център за задържане и че на влизане в Ballykinler и Magilligan всеки задържан преминава медицински преглед, чиито резултати са записвани. Това обаче не важи за Girdwood Park.  

От 15 ноември 1971 г. всяко лице, водено в център за задържане, преминава медицински преглед както при пристигането си, така и при напускане. Медицинският персонал е инструктиран да представя доклади винаги, когато има доказателства или оплаквания за малтретиране. След известно време започват да се записват данни и относно състоянието на лицата по време на разпитите. 

2. Разпоредби за предотвратяване на малтретирането

134. Изглежда в началото на операцията за интерниране се разчита само на обикновените правила, изискващи хуманно отношение и забраняващи използването на насилие.

135. След доклада на Паркър и изявлението на министър-председателя пред Парламента (вж.  параграф 101 по-горе), е издадена директива за разпитите, която забранява да се използва принуда, особено петте техники. Освен това директивата прави задължителни медицинските прегледи, поддържането на подробни архиви и незабавното докладване на всяко оплакване, свързано с малтретиране. През април 1972 г. инструкции на армията и Заповед на RUC 64/72, касаещи съответно арести по силата на Правилника за специалните правомощия и отношението към затворниците, нареждат никога да не се прилага излишнo насилие. Малко след въвеждането на пряко управление, Главният прокурор на Великобритания издава министерска директива относно правилното отношение към задържани лица, като уточнява, че директорът на обществената прокуратура ще образува производство за всяка докладвана форма на малтретиране. Допълнителни инструкции за армията и RUC от август 1972 г., отнасящи се до арестите и разпитите, нареждат правилно и хуманно отношение към затворниците; строго забраняват да се използват петте техники, насилие, заплахи или обиди и завършват със забрана, наподобяваща чл. 3 от Конвенцията. През август 1973 г. нови инструкции, касаещи арестите от страна на армията, отново наблягат на необходимостта от правилно поведение.        

Правителството ответник твърди, че са предприети стъпки тези заповеди и директиви да се разпространят и наложат на всички нива. Комисията и правителството жалбоподател обаче считат, че липсват задоволителни доказателства относно това как правилата са прилагани и следвани на практика.

136. Раздел 6 от Закона за извънредните мерки (вж.  параграф 68 по-горе) съдържа разпоредби, чиято цел е да изключат възможността в обикновен съд за наказателни производства да се използват като доказателства изявления от обвиняеми лица, постигнати чрез измъчване, нечовешко или унизително отношение; този раздел не се отнася до извънсъдебните процедури или изявления на трети страни.  

3. Процедури относно жалби и наказателно преследване

(a) Полицията

137. Съгласно Закона за полицията (Северна Ирландия) от 1970 г., в рамките на RUC е създаден отдел за разследване, който да докладва на началника на полицията всички жалби, подадени срещу полицията, независимо от техния източник. Официална комисия от петима представители на Полицейската служба на Северна Ирландия, включваща двама католици и двама протестанти, всеки месец разглежда жалбите, получени от началника на полицията.

При наличие на тежко престъпление, докладите са представяни на генералния адвокат на Северна Ирландия или, след въвеждането на пряко управление, на директора на обществената прокуратура в Ирландия – новосъздадена длъжност, чиито правомощия са вземането на решения за повдигане на обвинения. На 15 юни 1972 г. Главният прокурор на Великобритания инструктира директора на обществената прокуратура да нареди на RUC да разследва и докладва всички обстоятелства, които могат да бъдат свързани с извършване на престъпление от представител на силите за сигурност. От ноември 1972 г. всички приключили разследвания, касаещи полицейски служители или войници, следва да се изпращат на директора на обществената прокуратура.   

През септември 1973 г. нов дисциплинарен правилник привежда в съответствие разпоредбите относно разследването на жалби срещу RUC с действащите на цялата територия на Великобритания разпоредби. През 1975 г. в рамките на RUC е създадено ново поделение, което се намира под прякото управление на заместник-началника на полицията и отговаря за разследванията по подадени жалби.

138. В своя доклад от януари 1975 г. Комисията Гардинър (вж. параграф 74 по-горе) изразява положителното мнение,       че се провеждат пълни разследвания, но все пак уточнява, че в Северна Ирландия е силно разпространена представата, че жалбите срещу представители на силите за сигурност не се приемат сериозно. Заради това комисията препоръчва създаването на независим орган, който да разследва жалбите.

Със Заповед на полицията (Северна Ирландия) от 1977 г. се създава напълно независимo Полицейско бюро по жалбите за Северна Ирландия. То има контролни функции по отношение на процедурите, свързани с подадените жалби.

(б) Армията

139. Според показанията пред Комисията, намерението на командващия генерал-офицер е да се разследва всяко постъпило оплакване. При докладване на инцидент, незабавно се назначава следовател, още преди жалбата да бъде формално подадена. Що се отнася до RUC, внимание се обръща и на обвинения в пресата или от трети страни.

Изглежда в ранните етапи на извънредното положение, жалбите срещу войници са разглеждани от органите на властта в самата  армия; по-късно двама офицери на RUC са назначени да наблюдават разследванията на армията, а впоследствие разследванията започват да се извършват от RUC, поне в случаите, когато става въпрос за по-тежки престъпления. Освен това, жалбоподателите са насърчавани да отправят жалбите си към полицията. На 20 януари 1972 г. армията и RUC създават съвместен разследващ екип. 

Жалбите срещу армията се отнасят до външен орган – от април 1972 г. това е директорът на обществената прокуратура – за указания относно необходимостта да се завежда дело.

 (в) Статистически данни, свързани с жалбите и заведените дела

140. Между 9 август 1971 г. и 30 ноември 1974 г. постъпват 2 615 жалби срещу полицията, като в 1 105 от тях се твърди, че е било извършено малтретиране или физическо насилие; в резултат на 23-те дела, заведени за физическо насилие, получават 6 присъди под формата на глоби и едно условно освобождаване.  

По отношение на армията, от 31 март 1972 г. до 30 ноември 1974 г. са получени 1 268 оплаквания във връзка с физическо насилие или стрелба, като към директора на обществената прокуратура са отнесени 1 078 случая на твърдяно физическо насилие. До януари 1975 г. са дадени нареждания за образуване на производства по 86 от разгледаните дотогава 1 038 случая.

Между април 1972 г. и януари 1977 г. общо 218 души от представителите на силите за сигурност са съдени за физическо насилие по нареждане на директора на обществената прокуратура. От тях 155 са обявени за виновни.

 

(г) Конкретни случаи на разследване, дисциплинарни действия или съдебно преследване

141. След като стават известни оплакванията, постъпили във връзка с извършените на 9 август 1971 г. арести, близо 1 800 войници, включително около 300 от тях, вече напуснали Северна Ирландия, са разпитани за да бъде установена ролята им в операцията. Докладът на Комисията споменава и други конкретни примери за представители на силите за сигурност, които са били разследвани или дисциплинарно наказани, но тези случаи не са свързани с посочените от правителството жалбоподател. Правителството ответник не представя на Комисията информация относно проведени разследвания по разглежданите случаи, освен във връзка с илюстративните случаи. Дори по отношение на тях, Комисията разполага само с едно пряко доказателство – докладите на Комптън, представени от правителството жалбоподател – и се отбелязва, че в нито един от тях властите не са осъществили цялостно разследване на твърдяно малтретиране; доказателства за дисциплинарни действия или съдебно преследване са представени във връзка само с един случай – този на Т 7 (вж.  параграф 128 по-горе).   

4. Обезщетения

142. Всички лица, които смятат себе си за жертви на малтретиране от страна на силите за сигурност имат право да подадат молба за обезщетение пред националните съдилища. Няма основание да се допуска, че националните съдилища не са били или не са независими, справедливи и безпристрастни. Правителството ответник подчертава разликата между националното гражданско и наказателно право. Според първото властите са отговорни за всяко неправомерно действие, установено на базата на премерените вероятности, извършено от войници или полицейски служители по време на служба, независимо дали виновните се индивидуално идентифицирани. За разлика от гражданското право, криминалното право изисква да се докаже без съмнение вината на идентифицирано лице. Както всеки ищец по гражданско дело, ищецът, който повдига обвинение в малтретиране срещу силите за сигурност, има право да получи съответните документи, например медицински доклади, намиращи се в притежание на ответника.   

143. Между 9 август 1971 г. и 31 януари 1975 г. са изплатени обезщетения на обща стойност 302 043 британски лири по отношение на 473 граждански иска за неправомерни арести, незаконно лишаване от свобода, физическо насилие и побой, като 1 193 случая все още са нерешени. По времето, когато излиза докладът на Комисията, са изплатени компенсации в размер от 200 до 25 000  във връзка с 45 от 228-те случая, засегнати от правителството жалбоподател. В единствения случай на твърдяно физическо малтретиране, което е срещнало отпор, а именно случая Moore v. Shillington (вж. параграф 124 по-горе), съдията не се доверява на показанията на силите за сигурност.     

 

ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД КОМИСИЯТА

144. В първоначалната си жалба, подадена до Комисията на 16 декември 1971 г. и по-късно допълнена, ирландското правителство твърди различни нарушения от страна на Великобритания на основание членове 1, 2, 3, 5, 6 и 14 (чл. 1, чл. 2, чл. 3, чл. 5, чл. 6, чл. 14) от Конвенцията. 

145. На 1 октомври 1972 г. Комисията обявява жалбата за недопустима по отношение на член 2 (чл. 2), но приема твърденията, че:

- отношението към задържани лица, по-конкретно методите за разпит на тези лица, представляват административна практика в нарушение на член 3 (чл. 3);

- интерниране без съдебен процес и задържане по силата на Закона за специалните правомощия и Правилника за специалните правомощия представлява административна практика в нарушение на членове 5 и 6 във връзка с член 15 (чл. 15+5, чл. 15+6);

- упражняването от страна на правителството ответник на правото да задържа и интернира лица е извършвано дискриминативно, базирано на политическо мнение и по този начин представлява нарушение на член 14 (чл. 14), по отношение на правата и свободите, гарантирани по членове 5 и 6  във връзка с член 15 (чл. 15+5, чл. 5+6);

- административните практики, заради които са получени оплаквания, също представляват нарушение на член 1 (чл. 1).

146. Освен че получава писмени наблюдения и показания от двете засегнати правителства, както и техните устни становища, Комисията изслушва още общо 119 свидетели – чрез упълномощени лица и в обстоятелствата, описани по-конкретно в доклада й. Сто от тях дават показания във връзка с въпросите по член 3 (чл. 3), а деветнадесет – във връзка с въпросите по член 14 (чл. 14); трима от последните, свидетели, предложени от правителството ответник, са изслушани от упълномощени лица в Лондон в отсъствието на представители на страните и без да бъдат подложени на кръстосан разпит.

147. В своя доклад Комисията изразява следните мнения:

 (i) единодушно, че правомощията за задържане и интерниране без съдебен процес, упражнявани по време на специфичните исторически периоди, не са в съответствие с член 5, параграфи 1-4 (чл. 5-1, чл. 5-2, чл. 5-3, чл. 5-4), но са „строго наложителни поради изискванията на положението“ в Северна Ирландия, по смисъла на член 15, параграф 1 (чл. 15-1);

 (ii) единодушно, че член 6 (чл. 6) не се отнася до гореспоменатите правомощия;

 (iii) единодушно, че фактите, установени във връзка със съответните периоди, не разкриват дискриминационен подход в разрез с член 14 (чл. 14) при упражняване на гореспоменатите правомощия;  

(iv) единодушно, че комбинираното прилагане на петте техники в разглежданите случаи представлява нехуманно отношение и изтезание в нарушение на член 3 (чл. 3);

(v) единодушно, че нарушенията по член 3 (чл. 3) представляват нечовешко, а в два от случаите и унизително, отношение към

- Т 6, в неидентифициран център през август 1971 г.,

- T 2, T 8, T 12, T 15, T 9, T 14 и T 10 в Palace Barracks, Холивуд, през септември, октомври и ноември 1971 г.,

- T 16, T 7 и T 11, на различни места през август, октомври и декември 1971 г.;

(vi) единодушно, че през есента на 1971 г. в Palace Barracks, Холивуд, при разпитите на затворници от страна на представители на RUC са били прилагани практики, представляващи нечовешко отношение в нарушение на член 3 (чл. 3) от Конвенцията;

 (vii) единодушно, че не са открити практики в нарушение на член 3 (чл. 3) в случаите на Т 16, Т 7 и Т 11, включително общите условия в Girdwood Park през август 1971 г.;

 (viii) единодушно, че условията на задържане в Ballykinler през август 1971 г. не са в нарушение на член 3 (чл. 3);

 (ix) с дванадесет на един гласа, че не може да има допълнителни нарушения по член 1 (чл. 1), тъй като той не дава права, различни от споменатите в Част I на Конвенцията.

Докладът съдържа няколко особени мнения.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ЗАКОНА

148. В параграф (г) от приложението от 10 март 1976 г. се заявява, че целта на разглеждането на делото от Съда (Правило 31, параграф 1 (г) от Правилата на Съда) е „да се гарантира спазването в Северна Ирландия на ангажиментите по Конвенцията, поети от правителството ответник като Високодоговаряща страна, по-конкретно на ангажиментите, които са изрично описани от правителството жалбоподател в представените писмени становища и в направените от негово име твърдения, описани в представените по време на заседанията на Комисията доказателства“. „За тази цел“ Съдът се призовава „да разгледа доклада на Комисията и да потвърди мнението на Комисията, че е имало нарушения на Конвенцията, както и да разгледа исканията на правителството жалбоподател по отношение на други твърдяни нарушения и да констатира нарушение на Конвенцията в случаите, в които Съдът е убеден, че е имало нарушение“.

В своите писмени и устни изявления пред Съда ирландското правителство твърди нарушения по член 1, 3 (чл. 1, чл. 3), член 5 (заедно с член 15) (чл. 15+5), член 6 (заедно с член 15) (чл. 15+6) и член 14 (заедно с членове 5 и 6) (чл. 14+5, чл. 14+6).

Ирландското правителство твърди още – макар да не иска от Съда да се произнесе изрично по този въпрос – че британското правителство неколкократно не е изпълнило задължението си да осигури необходимата помощ за ефективно провеждане на разследването. Комисията се въздържа по отношение на този въпрос; все пак, на няколко места в нейния доклад по същество се отбелязва, че правителството ответник невинаги ѝ е оказвало желаното съдействие. Съдът изразява съжаление за отношение от страна на правителството; необходимо е да се подчертае, че принципът, залегнал в член 28, буква (a) (чл. 28-a), според който Високодоговарящите страни имат задължение да съдействат на органите на Конвенцията, е от основополагащо значение

149. На първо място Съдът отбелязва, че не е длъжен да бъде компетентен относно всеки аспект на трагичното положение, господстващо в Северна Ирландия. Съдът, например, няма задължение да се произнесе относно терористичните дейности на отделни лица или групи от хора в шестте графства – действия, които са в очевидно противоречие с човешките права. От Съда се очаква единствено да излезе със становище по отношение на обвиненията, отправени пред него от Република Ирландия срещу Великобритания. И все пак, за да извърши това, Съдът не може да не обърне внимание на събитията, свързани с обстоятелствата по делото.  

I. ПО ЧЛЕН 3 (ЧЛ. 3)

150. Член 3 (чл. 3) постановява, че „никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание“.

A. Преюдициални въпроси

151. В изложението си от 26 октомври 1976 г. и по време на заседанията през февруари 1977 г. правителството на Великобритания повдига два преюдициални въпроса относно твърдяните нарушения на член 3 (чл. 3). Първият засяга нарушенията, които правителството вече не оспорва, вторият – някои нарушения, чието съществуване се оспорва.   

1. Преюдициални въпроси върху неоспорваните нарушения по член 3 (чл. 3)

152. Правителството на Великобритания не оспорва нито установените от Комисията (вж.  параграф 147 по-горе) нарушения по член 3 (чл. 3), нито – извън всякакво съмнение – компетентността на Съда да разглежда нарушения от такова естество. Въпреки това, като се позовава по-конкретно на съдебната практика на Международния съд (Northern Cameroons, решение от 2 декември 1963 г., както и Nuclear Tests, решения от 20 декември 1974 г.), правителството твърди, че Европейският съд има право да откаже да упражни своята юрисдикция в случаи, в които целта на определена жалба е постигната, или в които решаването по същество би било безсмислено. Според правителството на Великобритания, настоящата ситуация е такава. Правителството твърди, че разискваните становища не само не се отричат, но и са били широко оповестени пред обществото, както и че не възникват проблеми относно тълкуването или приложението на Конвенцията, които да са толкова значими, че да изискват решение на Съда. Освен това, според правителството ответник, предметът на тези становища вече е останал в историята, имайки предвид, че петте техники не се използват от 1972 г., официално и изрично е поет ангажимент тези техники да не бъдат отново въвеждани (8 февруари 1977 г.) и са взети още редица мерки от страна на Великобритания, за да се компенсират, наказват и предотвратяват различните нарушения, установени от Комисията.   

Този аргумент се оспорва от правителството жалбоподател. Той не е официално приет и от делегатите на Комисията; те заявяват обаче, че няма да изразят заключение по въпроса дали гореспоменатият ангажимент е направил безпредметни твърденията, касаещи петте техники.

153. Съдът официално отбелязва ангажимента, който главният прокурор на Великобритания поема от името на правителството ответник по време на заседанието от 8 февруари 1977 г.

„Правителството на Великобритания е разгледало въпроса относно използването на „петте техники“ в дълбочина, обръщайки специално внимание на член 3 (чл. 3) от Конвенцията. В този момент правителството поема абсолютен ангажимент при никакви обстоятелства „петте техники“ да не бъдат въведени отново като помощно средство за разпити.“

Съдът отбелязва също така, че Великобритания е предприела редица мерки с цел да бъдат предотвратени в бъдеще подобни събития и да бъдат предложени обезщетения за последствията от тях. Издадени са, например, инструкции и директиви за полицията и армията, касаещи арестите, разпитите и отношението към задържаните, затвърдени са процедурите за разследване на жалбите, назначени са разследващи комисии и са изплатени или предложени обезщетения в много от случаите (вж.  параграфи 99-100, 107, 110-111, 116-118, 121-122, 124, 128-130, 132, 135-139 и 142-143 по-горе).

154. Независимо от това Съдът счита, че възложените му отговорности в рамките на системата на Конвенцията, се простират до необходимостта да се произнесе по неоспорваните твърдяни нарушения на член 3 (чл. 3). Фактически, решенията на Съда служат не само за решаване на отнесените към него дела, но в по-общ план, за изясняване, опазване и усъвършенстване на установените от Конвенцията правила, като по този начин се допринася за това отделните държави да съблюдават спазването на ангажиментите, които са поели като Високодоговарящи страни член 19 (чл. 19).  

Това заключение на Съда се потвърждава от параграф 3 на правило 47 от Правилата на съда. Ако Съдът може да продължи с разглеждането на дадено дело и да се произнесе по него, дори при наличието на „известие за прекратяване, приятелско споразумение, споразумение“ или „друг подобен факт, осигуряващ решение на въпроса“, той има право a fortiori да приеме такъв начин на действие когато не съществуват условия за прилагане на това Правило. 

155. Следователно не може да се каже, че онази част от настоящия случай, която засяга въпросните твърдения, е станала безпредметна; Съдът счита, че следва да се произнесе по тях, независимо от инициативите, предприети от държавата ответник.  

2. Преюдициални въпроси върху някои оспорвани нарушения по член 3 (чл. 3)

156. В изложението си от 28 юли 1976 г. ирландското правителство призовава Съда да приеме, за разлика от Комисията (вж.  параграфи 125, 130 и 147 по-горе), че е имало нарушения по член 3 (чл. 3) в случаите на Т 3 (Регионален център за задържане в Ballykinler, август 1871 г.) и Т 5 (училище „Св. Женевиев“, август 1972 г.), както и на редица места в Северна Ирландия в периода между 1971 и 1974 г.

Освен че оспорва основателността на тези твърдения, в своето изложение от 26 октомври 1976 г. и на заседанието през февруари 1977 г., британското правителство повдига преюдициален въпрос върху тях. Правителството твърди, че постъпилите оплаквания не засягат изрично цялостна практика, а отделни случаи, в които засегнатите лица са имали възможност да се възползват от ефективни вътрешноправни средства за защита. Следователно, при подаването им, въпросните претенции  попадат извън границите, маркирани от Комисията на 1 октомври 1972 г., когато тя приема твърдението, че „отношението към задържаните ... представлява административна практика в нарушение на чл. 3“.  

Ирландското правителство отговаря, че подобна аргументация се основава на неправилно тълкуване на гореспоменатото решение и на начина, по който Комисията впоследствие изпълнява ролята си.

Според делегатите на Комисията, ирландското правителство не е изяснило дали моли Съда да порицае определена практика или само да приеме, че определени лица са били подлагани на отношение, коренно противоречащо на чл. 3. Според мнението на делегатите, в първия случай молбата на правителството би била в съответствие с решението от 1 октомври 1972 г. Във втория случай не е така.

157. Съдът припомня, че компетентността му по спорни въпроси е ограничена до жалби, които са преди всичко подадени до и приети от Комисията; това става съвсем ясно от структурата на Части III и IV от Конвенцията. Решението на Комисията, обявяващо жалбата за допустима, определя предмета на отнесеното до Съда дело; само в така очертаната рамка Съдът, след като случаят бъде надлежно отнесен до него, може да се запознае с всички въпроси от фактически или правен характер, възникнали в хода на производството (De Wilde, Ooms and Versyp, решение от 18 юни 1971 г., серия А, № 12, стр. 29-30, параграфи 49 и 51; Handyside, решение от 7 декември 1976 г., серия А, № 24, стр. 20, параграф 41; Stögmüller и Matznetter, решения от 10 ноември 1969 г., серия А, № 9, стр. 41, параграф 7 и № 10, стр. 31-32, параграф 5; Delcourt, решение от 17 януари 1970 г., серия А, № 11, стр. 20, параграф 40).

Отново следва да се припомни, че съгласно член 49 (чл. 49) от Конвенцията, Съдът трябва да урежда спорове, попадащи в неговата компетентност. От това следва, че за да се произнесе по преюдиционалното искане, Съдът трябва сам за себе си да тълкува гореспоменатото решение от 1 октомври 1972 г. предимно в светлината на обясненията на Комисията (вж.  Kjeldsen, Busk Madsen and Pedersen, решение от 7 декември 1976 г., серия А, № 23, стр. 22-24, параграф 48).  

Обвинението, прието от Комисията по член 3 (чл. 3), засяга практика или практики, не отделни случаи. Съответно, единствената задача на Съда е да се произнесе по това обвинение.

И все пак, практика, която се намира в противоречие с разпоредбите на Конвенцията, може да произтича само от индивидуални нарушения (вж.  параграф 159 по-долу). Следователно Съдът, както и Комисията преди него, може да разглежда отделни елементи или доказателства за възможна неизолирана практика като специфични случаи, за които се твърди, че са се случили на определени места.

Съдът заключва, че има компетенцията да разглда оспорваните случаи за нарушение по член 3 (чл. 3), ако и до степента, в която правителството жалбоподател ги поставя като доказателства за съществуването на определена практика.

158. След Заповедта от 11 февруари 1977 г. (вж.  параграф 8 по-горе), по време на заседанията през април 1977 г., ирландското правителство посочва, че иска от Съда да установи наличието на практика или практики в Северна Ирландия в нарушение на член 3 (чл. 3), които са продължавали от 1971 г. до 1974 г., както и да уточни, ако е необходимо, къде са били извършвани. Ирландското правителство декларира също така, че вече не търси конкретни становища във връзка със случаите на Т 3 и Т 5.  

159. За противоречаща на Конвенцията практика се говори тогава, когато има натрупване на идентични или аналогични нарушения, които са достатъчно многобройни и свързани помежду си за да се разглеждат не като изолирани инциденти или изключения, а като модел или система; сама по себе си практиката не представлява отделно нарушение.

Немислимо е висшите органи на властта в държавата да не са информирани относно съществуването на подобна практика. Освен това, според Конвенцията те са строго отговорни за постъпките на подчинените си; тяхно задължение е да налагат волята си върху своите подчинени и не могат да се оправдават с неспособността си да гарантират, че тя се спазва.

Концепцията за цялостна практика е от особено значение за действието на правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита. Това правило, според формулировката му в член 26 (чл. 26) от Конвенцията, се отнася за държавните жалби (член 24) (чл. 24) по същия начин, по който се отнася и за „индивидуалните“ жалби (член 25) (чл. 25), когато държавата жалбоподател отрича, че са извършени нарушения срещу „лица“, чието място се заема от държавата. От друга страна и по принцип, правилото не е приложимо към случаи, в които държавата жалбоподател се оплаква от дадена практика с цел да предотврати нейното продължаване или повтаряне, но не моли Комисията или Съда за решение по всеки от случаите, представени като доказателство или пример за подобна практика. Съдът се съгласява със становището по въпроса, което Комисията, следвайки по-ранната си съдебна практика, изразява в своето решение от 1 октомври 1972 г. относно допустимостта на първоначалната жалба от страна на ирландското правителство. Съдът отбелязва също така, че решението не се оспорва от правителството ответник.  

Б. Въпроси за доказване

160. За да се увери в съществуването или не в Северна Ирландия на практики, противоречащи на член 3 (чл. 3), Съдът няма да разчита на концепцията, че тежестта на доказване се носи от едното или другото от  двете заинтересовани правителства. В случаите, отнесени до него, Съдът разглежда представените пред него материали, независимо дали са представени от Комисията, страните или други източници, и ако е необходимо, изисква материали proprio motu (служебно).

     161. Комисията основава своите заключения най-вече въз основа на показанията на сто изслушани свидетели и на съответните медицински доклади,  свързани с шестнадесетте „илюстративни” случаи, избрани от правителството жалбоподател по нейно искане. Комисията също така се позовава, но в по-малка степен, на документите и писмените коментари, представени във връзка с така-наречените „41 случаи”, и във връзка с многобройните „останали дела” (вж. параграф 93 по-горе). Както и в „Гръцкия случай” (Годишник на Конвенцията от 1969 г., гръцкият случай, стр. 196, параграф 30), стандартът на доказване, който Комисията е приела при оценяването на получения материал, е доказан „по несъмнен начин”.

Ирландското правителство счита това за прекалено категоричен стандарт за целите на настоящото производство. То твърди, че системата за прилагане на законите ще се окаже неефективна ако, при достатъчно на пръв поглед доказателство за нарушение на член 3 (чл. 3), рискът от констатиране на такова нарушение не се поеме от държавата, която не е успяла в задължението си да подпомага Комисията при установяване на истината (член 28, буква (а) от Конвенцията) (чл. 28-а). По този начин е описано отношението на Великобритания в становището на ирландското правителство.

Правителството ответник оспорва това твърдение и  иска от Съда да следва същия курс като Комисията.

Съдът се съгласява с подхода на Комисията по отношение на доказателствата, на които да се основава решението дали  е налице нарушение на член 3 (чл. 3). За преценка на доказателствата, Съдът приема стандарта на доказване „по несъмнен начин”, но добавя, че  подобни доказателствата могат да бъдат в следствие при наличие на достатъчно силни, ясни и непротиворечиви заключения или подобни неопровержими презумпции по фактологията. В този контекст следва да бъде взето под внимание поведението на страните при събиране на доказателствата.

 

В. Въпроси по същество

162. Както бе подчертано от Комисията, за да попадне в обхвата на член 3 (чл. 3), малтретирането трябва да достигне минимално ниво на жестокост. Оценката на този минимум е относителна и зависи от всички обстоятелства по делото като продължителността на отношението, физическите и психическите последици и в някои случаи пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата и т.н.

163. Конвенцията категорично забранява изтезанията и нечовешкото или унизително отношение или наказание, независимо от поведението на жертвата. За разлика от повечето от съществените клаузи на Конвенцията и на протоколи № 1 и 4 (П1, П4), член 3 (чл. 3) не се предвиждат изключения и, съгласно член 15 параграф 2 (чл. 15-2), не може да има отклонение от тях дори и в случай на извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията.

164. В настоящия случай, единствените съответстващи понятия са „изтезание” и „нечовешко или унизително отношение”,  изключвайки  „нечовешко или унизително наказание”.

 

1.      Неидентифицираният център или центрове за разпит

(а) „Петте техники”

165. Фактите, свързани с петте техники, са обобщени в параграфи 96 – 104 и 106 – 107 по-горе. В преценката на Комисията тези факти представляват практика не само за нечовешко и унизително отношение, но и на изтезания. Правителството жалбоподател настоява за потвърждение на това мнение, което не се оспорва пред Съда от правителството ответник.

166. През 1971 г. полицията използва петте техники върху четиринадесет души, т.е. върху дванадесет включително T 6 и Т 13 през м. август преди създаването на Комисията  Комптън, и върху двама през октомври, докато този комисия извършва своето разследване. Въпреки че никога не са били разрешавани с официален документ, петте техники са преподадени устно на членовете на RUC от Английския разузнавателен център на семинар, проведен през април 1971 г. Провежда се съответно и практика.

    167. Петте техники се прилагат в комбинация, преднамерено и за часове наред;  причиняват ако не действителна телесна повреда, то най-малкото интензивно физическо и психическо страдание, както и  остри психически смущения на подложените на разпит лица. Те съответно попадат в категорията  нечовешко отношение по смисъла на член 3 (чл. 3). Техниките са също унизителни, тъй като са прилагани за да предизвикат у жертвите чувства на страх, страдание и малоценност, които ги унижават и принизяват, и евентуално да пречупят тяхната физическа или морална устойчивост.

По тези две точки Съдът и Комисията са на еднакво мнение.

С цел да определи дали петте техники следва да се квалифицират като изтезание, Съдът трябва да има предвид разграничението по смисъла на член 3 (чл. 3) между това понятие и понятието нечовешко или унизително отношение.

По мнение на Съда, това разграничение се получава главно от разликата в интензивността на причинените страдания.

Съдът взима предвид факта, че докато от една страна съществува насилие, което следва да бъде осъдено както от морални съображения, така и в повечето случаи съгласно националното законодателство на договарящите страни, но което не попада в обхвата на член 3 (чл. 3) от Конвенцията, от друга се оказва, че Конвенцията, с разграничаването на понятията „изтезание” и „нечовешко или унизително отношение”, следва да придаде на първото от тези понятия специален отпечатък на умишленото нехуманно отношение, причиняващо много сериозно и жестоко страдание.

Нещо повече, такава в крайна сметка е логиката, която лежи в основата на чл. 1 от Резолюция 3452 (XXX), приета от Общото събрание на Организацията на Обединените нации на 9 декември 1975 г., който постановява: „Изтезанието представлява тежка и умишлена форма на жестоко, нечовешко или унизително отношение или наказание”.

 Въпреки че петте техники, приложени в комбинация, несъмнено представляват нечовешко и унизително отношение, въпреки че тяхната цел е извличане на признания, посочване на съучастници и/или друга информация, и въпреки че са били използвани системно, те не причиняват страдание с интензивност и жестокост, подразбираща се под понятието изтезание.

168. Съдът заключава, че използването на петте техники представлява практика на нечовешко и унизително отношение, което  е в нарушение на член 3 (чл. 3).

 

         (б) Твърдение за малтретиране при използването на петте техники

169. Правителството жалбоподател твърди, че четиринадесетте лица, подложени на петте техники, или някои от тези лица, включително T 6 и Т 13, са били подложени на други видове отнасяне в нарушение на член 3 (чл. 3).

Комисията установява такова отнасяне само в случая на T 6, въпреки че смята  за вероятно прилагането на петте техники да е било придружавано понякога от физическо насилие (вж. параграф 105 по-горе).

170. По отношение на  T 6  Съдът споделя становището на Комисията, че силите за сигурност са подлагали Т 6 на достатъчно сериозно физическо насилие, което отговаря на определението нечовешко отношение. Това становище, което не се оспорва от правителството ответник, се подкрепя от представените пред Съда доказателства.

171. В останалите тринадесет случаи, разгледани в този контекст, включително оспорвания случай на Т 13, Съдът не разполага с доказателства в подкрепа на установени нарушения на член 3 (чл. 3), освен при прилагането на петте техники.

172. Следователно в неидентифицирания център или центрове за разпит не е установена друга практика, противоречаща на чл. 3; констатациите, свързани с конкретния случай на T 6 не могат, сами по себе си, да служат за доказване на установена практика.

2. Казармите Palace Barracks

173. Комисията стига до извода, че в Palace Barracks е имало случаи на нечовешко отношение през септември, октомври и ноември 1971 г. в седем от деветте „илюстративни” случаи, които  разследва, а именно тези на T 2, T 8, Т 12, Т 15, T 9, T 14 и T 10. Тя смята че тези случаи, в съчетание с други индикации показват, че в тези казарми през есента на 1971 г. са се прилагали  практики на разпит на  затворници от членове на RUC, представляващи нечовешко отношение.

Британското правителство не оспорва тези заключения; ирландското правителство иска от Съда да ги потвърди, а също така допълни в различни аспекти.

(a) Есента на 1971 г.

174. Доколкото Комисията установявя, че практики на нечовешко отношение са последвали през есента на 1971 г., например в случаите на T 2, T 8, T 12, T 15, T 9, T 14 и T 10 г., фактите обобщени по-горе (параграфи 110 – 111 и 115 – 116) също потвърждават становището й. Доказателствата пред Съда показват, че през въпросния период доста голям брой от задържаните в Palace Barracks са били подложени на насилие от страна на членове на RUC. Това насилие, което се повтаря на едно и също място и в подобни форми, не касае само изолирани случаи; то определено представлява практика. То също води  до силно страдание и  физическа травма, в някои случаи  значителна; по този начин  попада в категорията  нечовешко отношение.

Според правителството жалбоподател въпросното насилие следва да бъде също класифицирано в някои случаи като изтезание.

Въз основа на предоставената му информация Съдът не споделя това мнение. Вярно е, че практиките, предмет на оплакване, са се случвали  често по време на разпит и, в този смисъл, са целели  изтръгване на признания, посочване на съучастници и/или друга информация, но тежестта на страданието, което са били в състояние да причинят, не достига конкретното ниво, присъщо на понятието мъчение, както то се разбира от Съда (вж. параграф 167 по-горе).

175. В изявлението си от 28 юли 1976 г., правителството жалбоподател моли Съда да приеме, за разлика от Комисията, че T 1 и T 4 също са били жертва на нарушения на член 3 (чл. 3) (вж. параграфи 112 – 114 по-горе).

Делегатите на Комисията твърдят, че няма смисъл тези два случая да бъдат добавени към списъка тъй като, подобно на останалите седем, те датират от есента на 1971 г., и вече няма спор между явяващите се пред Съда страни относно наличието на практика в нарушение на член 3 (чл. 3) през този период.

На изслушванията през февруари 1977 г. ирландското правителство признава, че този аргумент е основателен. То заявява, че не е необходимо Съдът да  прави конкретен извод относно оспорваните случаи на T 1 и T 4, ако  потвърди безспорните заключения на Комисията.

Съдът взима под внимание това изказване. Поради посочените от делегатите причини, Съдът счита, че разглеждането на тези два отделни случаи би било излишно.

(б) От  есента на 1971 г. до юни 1972 г.

176. На последно място,  ирландското правителство иска от Съда да приеме, че оспорваната практика  продължава до юни 1972 година, когато Palace Barracks се закрива  като  център за задържане. Според правителството, няма доказателства за противното и има индикации, че практиката  продължава.

Правителството ответник посочва, наред с другото, че  не вижда  как, позовавайки се единствено на изводи, Съдът би могъл да стигне по отношение на този въпрос до заключение, различно от това на Комисията.

177. Като се съгласява с твърдението на делегатите на Комисията, Съдът констатира, подобно на Комисията, че липсват достатъчно доказателства, въз основа на които да се реши дали въпросната практика продължава при Palace Barracks и след есента на 1971 г.: единствените два случая от първите шест месеца на 1972 г. (T 30 и T 31) фигурират сред „41 случая”, а не сред „илюстративните” случаи (вж. параграфи 93, 109 и 116 по-горе). Поради причините, обяснени по-долу (параграф 184), Съдът не счита, че  трябва да продължава да се опитва да получи допълнителни доказателства. Поради това ограничава своите констатации по същия начин, както  Комисията.

3. Други места

178. Според правителството жалбоподател,  в периода 1971-1974 г. в Северна Ирландия  съществува  практика или практики в нарушение на член 3 (чл.3), например в случаите  Girdwood Park и  Ballykinler; това твърдение се отрича от правителството ответник.

     Комисията е на мнение, че T 16 и T 7 са били подложени на нечовешко и унизително отношение, а T 11 на  нечовешко: T 16 на 13 август 1971 г. в Girdwood Park, T 7 на 28 октомври 1971 г. на улица в Белфаст и T 11 на 20 декември 1971 г. в Albert Street Barracks, също в Белфаст. Въпреки това Комисията счита, че в тези случаи няма прилагани практики в нарушение на член 3 (чл. 3), като условията в Girdwood Park (вж. параграф 147 по-горе), както и тези в Ballykinler не са в нарушение на този член (чл. 3) (пак там).

(а) Ballykinler

179. Съдът първо разглежда условията във военен лагер Ballykinler. За целта не е нужно да разследва самостоятелно отделния оспорван случай T 3, за който ирландското правителството  вече не  търси конкретно заключение (вж. параграф 158 по-горе).

180. RUC, с помощта на армията, използва лагера Ballykinler като център за задържане и разпит в продължение на няколко дни в началото на август 1971 г. Няколко десетки лица, арестувани в хода на операция „Деметрий”, са били държани там в условия на краен дискомфорт и са били принуждавани да изпълняват неприятни и болезнени действия; единадесет от тези лица впоследствие получават обезщетения (вж. параграфи 123 – 126 по-горе).

Така се превръщат в практика, а не в изолирани случаи. Съдът намира потвърждение на това в решението от 18 февруари 1972 г. по делото Moore.

181. Съдът следва да определи дали тази практика  нарушава член 3 (чл. 3). Ясно е, че не става дума за  изтезания или нечовешко отношение, но възниква въпросът дали не е упражнено унизително отношение. Съдът в графство Арма присъжда на г-н Moore обезщетение от 300 британски лири, максималният размер в рамките на неговата компетентност. Този факт показва че отношението, от което г-н Moore се жалва, е било, ако не друго, в противоречие с действащото по това време вътрешното законодателство на Великобритания. Освен това начинът, по който са се отнасяли със затворниците в Ballykinler, се определя със съдебното решение от 18 февруари 1972 г. не само като незаконен, но и прекалено суров. Въпреки това, решението не описва приложеното отношение в подробности; в него се набляга главно на доказателствата на свидетелите, и посочва, че Съдът отхвърля  така представените от  защитата. Комисията Комптън от своя страна смята, че, независимо от това, че задържаните са били принудени да извършват действия, които в някаква степен са причинили страдание, тези действия са по-скоро резултат на лоша преценка, а не на намерение задържаните да бъдат наранени или унижавани.

 В обобщение, RUC и армията прилагат в Ballykinler дискредитираща и осъдителна практика, но Съдът не счита, че те са в нарушение на член 3 (чл. 3).

(б) Други  места

182. Остават другите различни места, посочени от ирландското правителство (вж. параграфи 119-122 и 127-132 по-горе). Информацията, предоставена на  Съда относно тези места - например големия брой случаи, в които британските власти са изплатили  обезщетения и многото наказателни или дисциплинарни наказания, наложени на представителите на силите за сигурност (вж. параграфи 140-143 по-горе) - показва, че вероятно е имало отделни нарушения на член 3 (чл. 3) в Северна Ирландия освен нарушенията, вече отбелязани от Съда (вж. параграфи 167, 170 и 174 по-горе). Въпреки това Комисията не счита че тази информация, получена по метод, приет от страните (вж. параграф 93 по-горе), е достатъчна, за да определи дадена практика или практики като нарушение на член 3 (чл. 3).

Съдът споделя това мнение. Вярно е, че представените пред Съда доказателства потвърждават становището на Комисията по случаите на T 16, T 7 и T 11, които правителството ответник не оспорва (вж. параграфи 120, 128 и 129 по-горе). Въпреки това, тези случаи са  недостатъчни като брой и взаимно свързани, за да представляват практика, дори ако се  добави оспорваният случай на T 5 (училище Св. Женевиев, Белфаст 13 август 1972 г., параграф 130 по-горе), по който  правителството жалбоподател вече не търси конкретно заключение (вж. параграф 158 по-горе).

183. Ирландското правителство изтъква, наред с другото, че разпитите в Palace Barracks и Girdwood Park  са извършени от едни и същи членове на RUC на ротационен принцип (вж. параграф 108 по-горе). Правителството не счита, че е възможно тези хора да са съблюдавали член 3 (чл. 3) във втория от центровете, след като са го нарушавали в първия. В този аргумент има известно основание, но е само презумпция и затова, сам по себе си, не може да бъде приет като убедителен.

184. Съдът е оправомощен да получи, ако е необходимо служебно, допълнителни доказателства (Правило 38 от Правилника на Съда). Подобно действие обаче ще задължи Съда да подбере още „илюстративни” случаи и да изслуша значителен брой допълнителни свидетели, и ако не успее, подчертават делегатите на Комисията, може да стигне до крайно необосновани заключения.

 В настоящия случай не е от съществено значение да се даде отново ход на разследването по този начин . Всъщност, превантивните мерки, предприети от Великобритания, (вж. параграфи 133 – 136 по-горе) на пръв поглед предполагат че е малко вероятно наличието - особено що се отнася до периода след въвеждане на прякото управление (30 Март, 1972 г.) - ако не на твърдение за отделни нарушения на член 3 (чл.3.) - по които Съдът не трябва да вземе конкретно решение (вж. параграф 157 по-горе) - то най-малкото на предположение за продължаваща или започваща практика или практики в нарушение на този член (чл.3). Освен това всеки в Северна Ирландия, който твърди, че е жертва на нарушение на член 3 (чл. 3), има право да упражни полагащите му се вътрешноправни средства за защита (член 26 от Конвенцията) (чл. 26) и в последствие, ако е необходимо, да подаде заявление до Комисията, чиято компетентност да приема „индивидуални” петиции се признава от Великобритания (член 25) (чл. 25); това в действителност често се случва. В заключение констатациите, направени във връзка с петте техники и Palace Barracks, и въплътени в обвързващо решение на Съда, осигуряват стабилна гаранция за недопускане  на сериозните грешки от миналото.

При тези обстоятелства, защитените от Конвенцията права не принуждават Съда да извършва нови продължителни разследвания, които биха забавили решението му.

185. В заключение, Съдът не установява съществуването на практики в нарушение на член 3 (чл. 3) по местата, разгледани в настоящия случай.

4. Ирландската молба за последващо разпореждане

186. В писмо от 5 януари 1977 г. правителството жалбоподател иска от Съда да разпореди на правителството ответник

- да се въздържа от повторно въвеждане  на петте техники като метод на разпит или по друг начин;

- да прилага, както е необходимо, в рамките на наказателното право на Великобритания, съответните дисциплинарни мерки срещу служителите на силите за сигурност, извършили действия в нарушение на член 3 (чл. 3), посочени в констатациите и заключенията на Комисията, и срещу тези, които ги оправдават или толерират.

На заседанията на Съда, правителството жалбоподател  оттегля първото искане след официален ангажимент, поет от правителството на Великобритания на 8 февруари 1977 г. (вж. параграф 153 по-горе); от друга страна, поддържа второто искане.

187. В тези производства Съдът не е длъжен да преценява дали неговите функции се разширяват при определени обстоятелства в степен, която му позволява да отправя последващи разпореждания  към  страните по делото. В настоящия случай Съдът намира, че правомощията му не включват правото да изисква от тези държави прилагане на наказателно или дисциплинарно производство в съответствие с вътрешното им  законодателство.

II. ПО ЧЛЕН 5 (чл. 5)

188. Същността на твърденията на ирландското правителство се състои в това, че

- различните правомощия, свързани с лишаване от свобода без съдебно решение,  използвани в шестте графства от 9 август 1971 г. до март 1975 г., не отговарят на условията в член 5 (чл. 5.);

- тези правомощия нарушават член 5 (чл. 5.), тъй като не покриват напълно изискванията на член 15 (чл.15.);

- освен това, тези правомощия се прилагат с използване на дискриминация и следователно също са в нарушение на член 14, във връзка с член 5 (чл. 14 + 5.).

189. Правителството жалбоподател не изисква от Съда да се произнесе по законодателството след март 1975 г., датата на последните изслушвания на страните пред Комисията. Въпреки това, Законът за изменение на извънредните мерки, в който някои от разпоредбите  връщат принципа на задържане на основание заповед на държавния секретар за Северна Ирландия, влиза в сила чак след 21 август 1975 г. (вж. параграф 90 по-горе). Служебно разглеждане на разпоредбите на този закон не е изискано: информацията, предоставена на Съда показва, че те не са били използвани след 5 декември 1975 г. (вж. параграф 91 по-горе), и освен  това няма данни те да са били използвани преди тази дата.

190. Ирландското правителство критикува законодателството преди март 1975 г. (вж. параграфи 80 – 89 по-горе) по отношение както на неговите разпоредби така и на неговото прилагане. Въпреки това, първият аспект се отнася и трябва да се разглежда в съответствие с членове 1 и 24 (чл. 1, чл. 24) (вж. параграфи 236 – 243 по-долу). Само вторият аспект попада под смисъла на член 5 (чл. 5), взет поотделно или заедно с членове 15 и 14 (чл. 15+5, чл. 14+5). В допълнение, обхватът на разследването на Съда се простира до прилагането на това законодателство между 9 август 1971 г. и март 1975 г. само като обща практика, а не в даден конкретен случай. Това става ясно от разглеждането на представените пред  Съда документи  като цяло и, по-специално, от решението от 1 октомври 1972 г. относно допустимостта на оригиналната жалба от 16 декември 1971 г.

191. Разбира се, ще е необходимо да се има предвид член 15 (чл. 15) при вземането на решение дали  всяко отклонение от член 5 (чл. 5) е било, при наличните обстоятелствата по случая, в съответствие с Конвенцията, но Съдът счита, че следва да установи в какво отношение  мерките, обект на оплакване, произтичат от член 5 (чл. 5), преди да ги причисли за оценка по силата на член 15 (чл. 15).

A. Параграфи 1 до 4 на член 5 (чл. 5-1, чл. 5-2, чл. 5-3, чл. 5-4), взети отделно

192. Параграфи 1 до 4 на член 5 (чл. 5-1, чл. 5-2, чл. 5-3, чл. 5-4) гласят:

„1. Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

(а) законосъобразно лишаване от свобода по силата на постановена от компетентен съд присъда;

(b) законосъобразен арест или лишаване от свобода за неизпълнение на законосъобразно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона;

(c) законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;

(d) лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законосъобразно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел или законосъобразно лишаване от свобода на такова лице, с цел да се осигури неговото явяване пред предвидената в закона институция;

(e) законосъобразно лишаване от свобода, с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници;

(f) законосъобразен арест или лишаване от свобода на дадено лице, с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната, или на лице, против което се предприемат действия за неговото експулсиране или екстрадиране.

2. На всеки арестуван трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.

3. Βсеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1 (c) на този член (чл. 5-1-с) трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.

4. Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.”

193. В становището на Комисията, спорните правомощия – както са  упражнявани от компетентните органи – не са в съответствие с параграфи 1 до 4 на член 5 (чл. 5-1, чл. 5-2, чл. 5-3, чл. 5-4) по редица точки.

Правителството жалбоподател е съгласно с това заключение; Правителство ответник не го оспорва, но посочва, че не приема задължително всички  съображения.

1. Параграф 1 (чл. 5-1)

194. Параграф 1 от член 5 (чл. 5-1) съдържа списък на случаите, в които лишаването от свобода е допустимо по силата на Конвенцията. Съобразно член 15 (чл.15) – и без да се засяга член 1 от Протокол № 4 (П4-1), който протокол Великобритания не е ратифициралa –, този списък е изчерпателен: това става ясно от думите „освен в следните случаи” и се потвърждава от член 17 (чл. 17).

195. Различните форми на лишаване от свобода в този случай очевидно не попадат в обхвата на букви (а), (d), (e) и (f) от параграф 1 (чл. 5-1-а, чл. 5 -1-d, чл. 5-1-e, чл. 5-1-f).

Тези форми на лишаване от свобода не са обхванати и от буква (b) (чл. 5-1-b), тъй като нямат никаква връзка с „неизпълнение на ... съдебно решение” и не са предназначени „с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона” (решение по дело Lawless от 1 юли 1961 г., серия А, № 3, стр. 51, параграф 12; Решение Engel и др. от 8 юни 1976 г., серия А, № 22, стр. 28 , параграф 69, трети абзац).

196. На пръв поглед може да изглежда, че различните форми на лишаване от свобода могат да носят някои прилики със случаите, предвидени в точка (с) (чл. 5-1-с).

Въпреки това не е за задължително да има „подозрение” за „престъпление” преди едно лице да може да бъде арестувано по силата на Разпоредба 10, нито пък трябва да е „счетено за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление”, арестът просто се извършва „за запазването на мира и поддържането на реда” и понякога се използва, за да бъде разпитано лицето за дейността на други лица (вж. параграф 81 по-горе).

От друга страна, останалите три наредби, от които ирландското правителство се жалва, изискват наличието на подозрение. Докато Разпоредби 11 (1) (арест) и 11 (2) (задържане) говорят както за „престъпление” така и за действие, което „застрашава възможността за запазване на мира или за поддържане на реда” (вж. параграфи 82 и 83 по-горе), и докато   последното понятие се появява в Разпоредба 12 (1) (интерниране, параграф 84 по-горе), раздел 2 (4), подобни действия се разглеждат от Закона за специалните правомощия като престъпление.

Разпоредбите на Наредбата за борба с тероризма (временен арест и задържане) и Законът за извънредните мерки (арест, временен арест и задържане), от своя страна, се прилагат само за лица, заподозрени в извършване или опит за извършване на терористичен акт, тоест използване на насилие за политически цели или  подбуждане на лица за извършване на терористична дейност; тези критерии са в съответствие с презумпцията за извършено престъпление (вж. параграфи 85 – 88 по-горе).

Независимо от това дали лишаването от свобода без съдебна заповед в повечето случаи е извършено въз основа или не на подозрения, които биха направили задържането под стража оправдано по силата на Конвенцията, такова задържане е допустимо по силата на член 5, параграф 1 (с) (чл. 5-1-с), само ако е извършено „с цел да се осигури явяване [на задържания] пред компетентния съгласно закона орган”. И все пак това условие – ако се тълкува, както би трябвало, в светлината на параграф 3 от член 5 (чл. 5-3.) (Решение по дело Lawless от 1 юли 1961 г., серия А, № 3, стр. 51-53, параграф 14) – не е изпълнено; Съдът се позовава, в тази връзка, на параграф 199 по-долу.

2. Параграфи от 2 дo 4

197. Параграфи от 2 до 4 на член 5 (чл. 5-2, чл. 5-3, чл. 5-4) задължават държавите по делото да предоставят  определени гаранции в случаите на  лишаване от свобода.

198. Съгласно параграф 2 (чл. 5-2), „На всеки арестуван трябва незабавно да бъдат съобщени ... основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват”. Въпреки това, такива  разпоредби липсват в Разпоредби 10 и 11 (1) или в раздел 10 от Закона за извънредните мерки. В интерес на истината, потърпевшите лица обикновено не са били информирани относно причините за ареста; като цяло, те са били просто уведомени, че арестът е извършен съгласно извънредното законодателство, без да са им били съобщени повече подробности (вж. параграфи 81 и 82 по-горе). Тази практика произтича от инструкции на военната полиция от май 1970 г. и е продължила най-малко до обявяването й за незаконна от съда (вж. случая McElduff, решение от 12 октомври 1971 г., случая Kelly, решение от 11 януари 1973 г., по Разпоредба 11 (1); случая Moore, решение от 18 февруари 1972 г., по Разпоредба 10).

199. Що се отнася до параграф 3 (чл. 5-3), заедно с параграф 1 (с) (чл. 5-1-с) (вж. параграф 196 по-горе), Съдът констатира, че разглежданите мерки не са били приложени с оглед изправяне на засегнатите лица „незабавно” пред „компетентния съгласно закона орган”, а именно „съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции”.

Лица първоначално задържани на основание, например, на Разпоредба 11 (2) са били в действителност изправени понякога пред обикновените съдилища (вж. параграф 83 по-горе), но разпоредбите на параграфи 1 (с) и 3 на член 5 (чл. 5-1-с, чл. 5-3) от Конвенцията в някои случаи не са удовлетворени чрез изправяне „пред компетентния съгласно закона орган”, което е задължително във всеки отделен случай, регулиран от този параграф. От своя страна, консултативният съвет, пред когото – в засегнатите случаи са били изправени лица интернирани съгласно Разпоредба 12 (1), не е имал правомощието да разпореди освобождаването им и съответно не представлява „компетентния съгласно закона орган” (вж. параграф 84 по-горе).

От друга страна, такива правомощия са налице в Наредбата за борба с тероризма и, впоследствие, в разпоредбите на Закона за извънредните мерки, и се присъждат на комисарите, разглеждащи случаи на лица, арестувани въз основа на временни заповеди за задържане, издадени от държавния секретар за Северна Ирландия. Въпреки това, дори ако такъв комисар се разглежда като орган на съдебната власт („служител”, магистрат”), то явяването пред него не се извършва „aussitôt”, или дори „незабавно” (вж. параграфи 86 – 88 по-горе).

На лице „арестувано или лишено от свобода” на основание на една от оспорваните разпоредби, е дадена още по-малко възможност за „гледане на неговото дело в разумен срок”, или за „освобождаване преди гледане на неговото дело в съда” при условие, ако е необходимо, че е представена „гаранции за явяване в съда”, по смисъла на член 5 параграф 3 (чл. 5-3). Точно обратното: причина за съществуването на тези разпоредби и  свързаните с нея практики е фактът, че в преобладаващите тогава обстоятелства е било трудно, освен в някои  изключения, да се образува наказателно производство, което по принцип би довело до съдебно изслушване („публично") и до „[решение] по същество” (решение Lawless от 1 юли 1961 г., серия А, №. 3, стр. 52, първа точка).

200. Остава параграф 4 (чл. 5-4), приложим за „всеки, който е лишен от свобода”, законно или не (решение De Wilde, Ooms and Versyp от 18 юни 1971 г., серия А, №. 12, стр. 39-40, параграф 73).

Разпоредби 10, 11 (1) и 11 (2) не предоставят право да „обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе” и „в случай че задържането е неправомерно” съдът „е длъжен да нареди незабавното освобождаване” (вж. параграфи 81 – 83 по-горе). По отношение на Разпоредба 12 (1), консултативният съвет, към когото задържаните имат възможност да се обърнат, би могъл най-много да препоръча, но не и да нареди освобождаване, както Съдът вече отбеляза (вж. параграфи 84 и 199 по-горе). Освен това, действията на съвета не предоставят основните гаранции, присъщи на понятието „съд”, както то се използва в член 5 параграф 4 (чл. 5-4.) (решение по дело De Wilde, Ooms and Versyp от 18 юни 1971 г., серия А, №. 12, стр.  40-42, параграф 76, втора и трета точка, и параграф 78;  параграф 84 по-горе).

Последната забележка важи, mutatis mutandis, също съответно за комисарите и апелативния трибунал, натоварени с контролни функции по Наредбата за борба с тероризма и, впоследствие, по Закона за извънредните мерки (вж. параграфи 87 – 88 по-горе). И тук Съдът не счита за необходимо да се предприема допълнителни разследвания. В действителност, само началникът на полицията и, при определени обстоятелства, държавният секретар се оправомощават да възлагат на даден комисар случай на лице, задържано по заповед за временно задържане (вж. параграфи 86 – 88 по-горе). Самият задържан не е имал право да „предприеме правни действия” по отношение на заповедта за временно задържане; не е имал възможност да оспори „законността” на задържането си, нито по време на първоначалния двайсет и осем дневен период или по време на неговото удължаване, в очакване отсъждането на комисаря (вж. параграфи 86 и 88 по-горе). Когато това отсъждане води до заповед за задържане, лицето може да оспори заповедта пред апелативен трибунал; Като цяло обаче, апелативния трибунал не се произнася „в кратък срок”, особено ако, както следва, се вземе под внимание продължителността на предходното производството пред комисаря (вж. параграфи 86 – 88 по-горе). Съответно, комисарят и апелативният трибунал не отговарят на всяко едно от изискванията на член 5 параграф 4 (чл. 5-4).

От друга страна, ответното правителство твърди, че производството habeas corpus напълно удовлетворява тези изисквания. Съдът в действителност е запознат с решение, постановено от съд, пред когото лицето е оспорило според общото законодателство лишаването му от свобода в съответствие с Разпоредби 11 (1) и 11 (2) (случаят McElduff, решение от 12 октомври 1971 г.). Въпреки това, съдилищата считат, че техните правомощия не излизат извън границите, посочени в параграфи 81 – 84 по-горе. По този начин съдебният контрол за законосъобразност на въпросните мерки не е с достатъчно широк обхват, като се вземат предвид целите и предметът на член 5 параграф 4 (чл. 5-4) от Конвенцията.

201. По отношение на параграфи от 1 до 4 на член 5 (чл. 5-1, чл. 5-2, чл. 5-3, чл. 5-4), взети поотделно, Съдът следователно достига до заключения в съответствие с тези на Комисията.

 

Б. По член 5, разгледан заедно с член 15 (чл. 15 + 5)

 

202. Правителството жалбоподател поддържа, че правомощията, свързани с лишаване от свобода без съдебно производство, прилагани в Северна Ирландия от 9 август 1971 г. до март 1975 г., не са в пълно съответствие с член 15 (чл. 15) и съответно нарушават член 5 (чл. 5).

Комисията единодушно не приема това твърдение, то се оспорва и от правителството ответник.

203. Член 15 (чл. 15) предвижда:

„1. По време на война или на извънредно положение, застрашаващи съществуването на нацията, всяка от Βисокодоговарящите страни може да предприеме действия, освобождаващи я от изпълнението на нейните задължения по тази Конвенция, но строго в пределите на изискванията на положението, при условие че тези действия не са несъвместими с другите й задължения по международното право.

2. На основата на предходната разпоредба не се допуска никакво освобождаване от задълженията по член 2, освен по отношение на смъртта като резултат от правомерни актове на война, както и от задълженията по членове 3, 4 (параграф 1) и 7 (чл. 3, чл. 4-1, чл. 7).

3. Βисокодоговаряща страна, която се възползва от правото на такова освобождаване, е длъжна да предостави на Генералния секретар на Съвета на Европа пълна информация относно предприетите действия и породилите ги причини. Тя също така е длъжна да информира Генералния секретар на Съвета на Европа за датата на прекратяване на тези действия и на възстановяване прилагането на разпоредбите на Конвенцията в пълния им обем.”

204. Член 5 (чл. 5) не присъства сред утвърдените разпоредби, посочени в параграф 2 от член 15 (чл. 15-2) и следователно е един от членовете, който се подчинява на „правото на дерогиране”, което си запазват договарящите се страни, като упражняването на това право се регулира от параграфи 1 и 3 (чл. 15-1, чл. 15-3).

1. Относно „извънредното положение, застрашаващо съществуването на нацията”

205. Член 15 (чл. 15) влиза в сила само „по време на война или на извънредно положение, застрашаващи съществуването на нацията”. Наличието на такава извънредна ситуация е напълно ясно от фактите, обобщени по-горе (параграфи 12 и 29 – 75) и не се оспорва от никого пред Комисията или Съда. Поради това кризисното положение, съществуващо по онова време в шестте графства, попада в приложното поле на член 15 (чл. 15).

2. Относно „строго в пределите на изискванията”

206. Договарящите страни могат да се възползват от правото си на такова дерогиране само „строго в пределите на изискванията на положението”. Ирландското правителство счита, че степента „строго в пределите на изискванията”, е прехвърлена, докато британското правителство и Комисията твърдят обратното.

 

(а) Ролята на Съда

207. Границите на правомощията на Съда (вж. решение от 23 юли 1968 г. относно обстоятелствата по делото „Belgian Linguistic”, серия А, № 6, стр. 35, параграф 10; решението по дело Handyside от 7 декември, 1976 г., серия А, №. 24, стр. 22, параграф 48) са съвсем очевидни по отношение на член 15 (чл. 15).

Задължение е на всяка договаряща се страна по Конвенцията, във връзка с отговорността, която носи за „съществуването на [нейната] нация”, да определи дали това съществуване е заплашено от „извънредно положение” и, ако е така, колко далеч е необходимо да се отиде в опит да се преодолее кризата. Поради директния и продължителен контакт с текущите неотложни нужди в страната, националните институции са по принцип в по-добра позиция от международния съд да решат дали съществува такава извънредна ситуация, както и да преценят обхвата и характера на мерките, необходими за нейното париране. Член 15 параграф 1 (чл. 15-1) предоставя на тези институции широка свобода на преценка по този въпрос.

Въпреки това, държавите не се ползват с неограничени правомощия в това отношение. Съдът, който, заедно с Комисията, е отговорен за осигуряване на спазването на ангажиментите на страните (член 19) (чл. 19), има правомощието да се произнесе дали страните са предприели действия за решаване на кризата, преминаващи отвъд „пределите на изискванията” (решение по делото  Lawless от 1 юли 1961 г., серия а, №. 3, стр. 55, параграф 22 и стр. 57-59, параграфи 36 – 38). По този начин вътрешната свободата на преценката е съчетана с европейски контрол.

(б) Въпроси по доказателствата

208. Ирландското правителство иска от Съда да изключи от разследването следните материали:

- поради техния произход: докладът Диплок (вж. параграфи 58-59 по-горе), изявления, направени пред Комисията от представители на Великобритания и меморандумът от Службата за Северна Ирландия, приложени към британското официално становище пред  Съда;

- по причини, посочени в параграф 210 по-долу, устните показания, получени от Комисията по силата на член 14 (чл.14.), включително и тези на свидетелите G 1, G 2 и G 3, които са били изслушани в Лондон на 20 февруари 1975 г. (вж. параграф 146 по-горе).

209. Съдът не е обвързан със строги правила за приемане на доказателства по силата на Конвенцията или съгласно общите принципи на работа на международните трибунали. За своите нужди Съдът е оправомощен да се позове на доказателства от всякакъв вид, включително, ако ги счита за съществени, на документи или изявления, получени от правителства – ответни или жалбоподатели, или от техни институции или представители. Тук едва ли може да бъде поставена под въпрос приложимостта на доказателствата, която ирландското правителство оспорва. По-специално фактът, че част от тях са представени  във връзка с член 14 (чл. 14), а не на член 15 (чл. 15) не е от съществено значение.

210. Разглеждането на доказателствата, представени от G 1, G 2 и G 3, поражда доста сложни въпроси. Правителството жалбоподател прикани Съда да не взима предвид тези доказателства, защото са  разгледани в отсъствие на страните и без кръстосан разпит по настояване на правителството ответник, като по този начин  то видимо не изпълнява задължението си да сътрудничи за установяване на истината (член 28 параграф (а) от Конвенцията) (чл. 28-а).

На първо място Съдът намира, че не разполага с правомощия да се произнася по правилността на процедурата в това изслушване. Комисията единствено, при изпълнение на своята независима от Съда роля за установяване достоверността на фактите по делото (решение Lawless от 14 ноември 1960 г., серия А, №. 1, стр. 11, втори параграф), носи отговорност за своите действия и за тълкуването на своя Правилник – в този случай Правило 34, параграф 2, в съответствие с член 36 (чл. 36) от Конвенцията.

От друга страна Съдът, като разпорежда собствените си действия и правила (член 55 от Конвенцията) (чл. 55), има пълна свобода при преценка не само на допустимостта и целесъобразността, но и на доказателствената стойност на всяка част  от представените пред него доказателства. Той не следва да придава на показанията, дадени от G 1, G 2 и G 3, същата тежест както на тези на свидетели, подложени на кръстосан разпит. Съдът разглежда  показанията на  G 1, G 2 и G 3 само като един източник на сведения между многото, който, бидейки показания на висши британски официални лица, попада в категория, подобна на съответните изявления, направени от представителите на правителствата на двете държави пред Комисията и Съда. Въпреки че показанията са дадени под клетва, те са получени при условия, които намаляват значимостта им. Освен това, Комисията не им придава много голяма стойност поради  липсата на кръстосан разпит; делегатите се погрижиха да подчертаят това.

(в) Въпроси, свързани с основателността

211. Съдът следва да реши дали Великобритания е преминала границите на понятието „строго в пределите на изискванията”. За тази цел Съдът следва, както в случая Lawless (Решение от 1 юли 1961 г., серия А, №. 3, стр. 57-59, параграф 36 – 37 да проучи, от една страна, необходимостта от лишаване от свобода в противоречие с параграф 1 на член 5 (чл. 5-1) и, от друга страна, липсата на гаранции за постигане на нивото, определено в параграфи от 2 до 4 (чл. 5-2, чл. 5-3, чл. 5-4).

(i) за необходимостта от дерогиране от параграф 1 на член 5 (чл. 5-1) чрез лишаване от свобода без съдебно решение 

212. Безспорно, упражняването на специалните правомощия е насочено основно, а преди 5 февруари 1973 г. дори изключително, срещу ИРА като нелегална военна организация. Целта е правителството да се противопостави по този начин на една организация, изиграла значителна подривна роля в най-новата история на Ирландия и породила, през август 1971 г. и след това, особено широкообхватна и остра заплаха за териториалната цялост на Великобритания, съществуването на институциите на шестте графства и живота на жителите на провинцията (вж. параграфи 16, 17, 20, 28 – 32, 35 – 42, 44, 47 – 48, 54 – 55, 58, 61, 63 и 67 по-горе). Изправено пред масивна вълна от насилие и заплахи, правителството на Северна Ирландия, а след въвеждането на пряко управление (30 март 1972 г.), и Британското правителство, имат основание да приемат, че обичайното право не предлага достатъчно средства за борба с тероризма и че се налага прибягване до мерки извън неговия обхват, под формата на лишаване от свобода без съдебно решение. Когато Република Ирландия е изправена пред сериозна криза през 1957 г., тя приема същия подход и Съдът не стига до заключението, че обхватът „строго в пределите на изискванията” е превишен (решение по делото  Lawless от 1 юли 1961 г., серия А, №. 3, стр. 35 – 36, параграф 14 и стр. 57-58, параграф 36).

Въпреки това, при една от оспорваните разпоредби, а именно Разпоредба 10, лице, което по никакъв начин не е заподозряно в извършване на престъпление или нарушение, или на дейности, които са заплаха за опазване на мира и реда, може да бъде задържано с единствената цел да се получат от него показания за други лица – което понякога се е случвало (вж. параграфи 38 и 81 по-горе). Такова задържане може да бъде оправдано само в изключителна ситуация, но преобладаващите условия в Северна Ирландия попадат в тази категория. Много свидетели не могат да дадат показания свободно, без поемане на огромни рискове (вж. параграфи 36, 53, 58-59 и 74 по-горе); компетентните органи имат право да считат, без тяхната преценка да се приеме за необоснована, че е крайно наложително такива свидетели да бъдат задържани, за да бъдат разпитани в условия на относителна сигурност и без да се излагат на репресии. Освен това и преди всичко, Разпоредба 10 разрешава лишаване от свобода само за максимален срок от четиридесет и осем часа.

213. От 9 август 1971 г. до 5 февруари 1973 г. мерките, предприети от държавата ответник, включващи и лишаване от свобода, са  прилагани само срещу терористи републиканци, въпреки че още през този период изстъпления, първоначално спорадични, но с времето постоянно нарастващи на брой, се приписват на терористични организации на лоялистите;  дори след 5 февруари, 1973 г. тези мерки се прилагат срещу републиканския тероризъм в много по-голяма степен, отколкото срещу този на лоялистите, въпреки че техните организации бележат по-всеобхватно развитие малко след 30 март 1972 г.

Съдът ще разгледа по-долу (параграфи 228 – 232) дали различното отношение към двата вида тероризъм е такова, че да нарушава член 14 (чл. 14) от Конвенцията.

Извън този въпрос, Съдът приема, че извънсъдебните мерки, прилагани при описаните по-горе условия, логично са признати за абсолютно необходими за защитата на обществената сигурност и че, в контекста на член 15 (чл. 15), присъщата им необходимост, веднъж призната, не би следвало да бъде засегната чрез ограничаване на областта им на приложение.

214. Ирландското правителство твърди, че неефективността на лишаването от свобода без съдебно решение се доказва от натрупания опит. То твърди, че така въведените на 9 август 1971 г. мерки не само не успяват да намалят броя на терористичните актове, но дори ги увеличават (вж. параграфи 42, 44 и 47 – 48 по-горе). Вследствие на това, британското правителство, след смекчаване в различна степен на политиката си след въвеждането на пряко управление (вж. параграфи 50, 57 и 64 по-горе), се отказва от тази практика на 5 декември 1975 г.; след това се оказва, че никой в шестте графства не е бил задържан на основание извънредното законодателство, въпреки продължаващата интензивна вълна от насилие и въпреки че Законът за изменение на извънредните мерки остава в сила (вж. параграфи 76 и 91 по-горе). Това потвърждава, според правителството жалбоподател, че лишаването от свобода без съдебно решение, не се явява абсолютна необходимост.

Съдът не може да приеме този аргумент.

Със сигурност не е функция на Съда да замени преценката на британското правителство с друга, която да определи коя е най-разумната или най-целесъобразна политиката за борба с тероризма. Съдът следва да направи единствено преценка на законосъобразността, по силата на Конвенцията, на мерките, приети от това правителство от 9 август 1971 г. нататък. За тази цел Съдът следва да стигне до решение, не само в светлината на чисто ретроспективна  преценка на ефективността на тези мерки, но и на условията и обстоятелствата по времето, когато те са били взети за първи път и впоследствие прилагани.

Приемайки, както следва, този подход, Съдът приема, че границите на свобода на преценката, предоставени на страните по силата на член 15 параграф 1 (чл. 15-1) не са прекрачени от Великобритания, и оформя мнението, че лишаване от свобода без съдебно решение се явява необходимо от август 1971 г. до март 1975.

(ii) Относно необходимостта от дерогиране от гаранциите съгласно параграфи от 2 до 4 на чл. 5 (чл. 5-2, чл. 5-3, чл. 5-4)

215. Съдът сега трябва да разгледа в съответствие с чл. 15 параграф 1 (чл.15-1), до колко са били необходими мащабните дерогации, които са направени от правителството ответник по отношение на параграфи от 2 до 4 на чл. 5 (чл. 5-2, чл. 5-3, чл. 5-4) (вж. параграфи 198 – 200 по-горе).

216. Нито Разпоредби 10 и 11 (1), нито раздел 10 от Закона за извънредните мерки, предоставят средство за защита, съдебно или административно, срещу арестите, извършени под тези наредби. Въпреки че лица, задържани съгласно Разпоредба 11 (1) могат преди 7 ноември 1972 г. да подават молби до гражданските власти за освобождаване под гаранция, Наредбата за борба с тероризма ги лишава от това право, като отменя Разпоредба 11 (4), която го създава. Все пак продължителността на тези арести никога не е надхвърляла четиридесет и осем часа съгласно Разпоредба 10, седемдесет и два часа съгласно раздел 10 от Закона за извънредните мерки и, на практика, седемдесет и два часа съгласно Разпоредба 11 (1) (вж. параграфи 81 – 82 и 88 по-горе).

217. По същия начин, Разпоредба 11 (2), чл. 4 от Наредбата за борба с тероризма и параграф 11 от Приложение 1 към Закона за извънредните мерки не предвиждат никакви средства за защита. Задържането съгласно Разпоредба 11 (2) продължава понякога по-дълго от двадесет и осем дни, но никога за неопределен период от време, и задържаният би могъл след одобрение от административния орган да подаде молба към съда за освобождаване под гаранция (Разпоредба 11 ( 4) и случаят McElduff, решение от 12 октомври 1971 г.). От друга страна, временното задържане, наложено по силата на чл. 4 от Наредбата за борба с тероризма, или впоследствие по силата на параграф 11 на Приложение 1 към Закона за извънредните мерки, продължава до отсъждане от комисаря; Началникът на полицията му поверява неизменно случая  в рамките на първоначалния двайсет и осем-дневен срок, но комисарят дава решението си след няколко седмици или дори след шест месеца (вж. параграфи 83, 86 и 88 по-горе).

218. Лицата, лишени от свобода по силата на Разпоредба 12 (1), чл. 5 от Наредбата за борба с тероризма или параграф 24 от Приложение 1 към Закона за извънредните мерки са били в много случаи интернирани или задържани за няколко години. Независимо от това, със създадения по силата на Разпоредба 12 (1) консултативен съвет предвижда, независимо от неговия извънсъдебен характер, определена мярка за закрила, която не може да се пренебрегне. Чрез въвеждането на комисари и апелативен трибунал, Наредбата за борба с тероризма внася допълнителни гаранции, подсилени донякъде и чрез Закона за извънредните мерки (вж. параграфи 84, 87 и 88 по-горе).

219. Съществува в допълнение и ценното, въпреки и ограничено, преразглеждане на случаите, извършвано при възможност от съдилищата по силата на общото право (вж., например, случаят McElduff, решение от 12 октомври 1971 г. относно Разпоредби 11 (1), и 11 (2), случаят Moore, решение от 18 февруари 1972 г. относно Разпоредба 10 и делото Kelly, решение от 11 януари 1973 г. относно Разпоредби 11 (1), 11 (2) и 12 (1); параграфи 81 – 84 по-горе ).

220. Цялостното разглеждане на законодателството и практиката по въпроса разкрива, че те се развиват в посока на увеличаване зачитането на личната свобода. Несъмнено би било препоръчително още в началото да бъдат въведени по-удовлетворяващи гаранции в съдебно или поне в административно отношение, особено след като Разпоредби 10 до 12 (1) датират от 1956 – 1957 г. и са били  издадени съгласно закон от 1922 г., но би било нереалистично да се изолира първата от по-късните фази. Когато една държава се бори срещу обществена заплаха, застрашаваща съществуването на нацията, то тя би се оказала обезоръжена, ако от нея се изисква да осъществи всичко наведнъж, да приведе от самото начало всички избрани от нея средства за противопоставяне в съответствие с всички гаранции и приоритетното изискване за правилно функциониране на институциите и възстановяване на мира в рамките на общността. При тълкуването на член 15 (чл. 15) следва да се предвидят прогресивни възможности за адаптация.

Правителството на Северна Ирландия се опитва на първо място – безуспешно – да реши най-належащия проблем, да спре вълната от насилие, ширеща се в региона. Поемайки пряка отговорността за бъдещето на провинцията, британското правителство и парламент не губят почти никакво време, за да смекчат в известни отношения тежките закони, прилагани в първите дни. Съдът се пита дали тези закони не следва да бъдат допълнително смекчени, особено що се отнася до временното задържане (вж. параграф 217 по-горе), но не смята, че именно той следва да даде положителен отговор. Не трябва да се забравя, че кризата в шестте графства е била сериозна и, следователно от такова естество, което оправдава мащабни дерогации по параграфи 2 до 4 на член 5 (чл. 5-2, чл. 5 3, чл. 5-4). С оглед на границата на преценка на договарящите се страни, Съдът не намира за установено, че Великобритания превишава в това отношение „пределите на изискванията”, както се посочва в чл. 15 параграф 1 (чл. 15-1).

221. Според правителството жалбоподател, неоспорваните нарушения на член 3 (чл. 3) се отнасят по силата на членове 5 и 15 (чл. 15 + 5), взети заедно. То твърди, че понякога се е налагало лишаване от свобода, за да бъде получена информация в условия, които противоречат на член 3 (чл. 3) и по този начин това се оказва незаконосъобразно по силата на член 15 (чл. 15). Ирландският аргумент също се потвърждава от наличието на такива нарушения,  които вероятно биха били избегнати в оспорваното законодателство, ако то бе предоставило действителни гаранции на засегнатите лица.

Съдът подчертава, също както и правителството ответник и Комисията, че членове 3 и 5 (чл. 3, чл. 5) включват съвсем отделни задължения. Освен това, нарушенията на член 3 (чл. 3), установени в настоящото решение, не показват, че прилагането на извънсъдебни правомощия не е необходимо.

 3. Относно „другите задължения по международното право”

222. Член 15 параграф 1 (чл. 15-1) по същество забранява всяко освобождаване от задълженията, което е несъвместимо „с другите задължения по международното право”. Нищо в материалите, представени пред Съда не показва, че в този случай Великобритания пренебрегва такива задължения; по-конкретно, ирландското правителство никога не е предоставяло на Комисията или на Съда точните детайли по тази претенция, формулирани или изложени в заявлението му от 16 декември 1971 г.

4. Относно спазването на параграф 3 от член 15 (чл. 15-3)

223. Съдът намира служебно, в светлината на своето решение по делото Lawless от 1 юли 1961 г. (серия А, №. 3, стр. 61-62, параграф 47), че британските известия за дерогация/освобождаване от задължения с дата 20 август 1971 г., 23 януари 1973 г. и 16 август 1973 г (вж. параграфи 80, 85 и 88 по-горе) изпълняват изискванията на член 15 параграф 3 (чл. 15-3).

5. Заключение

224. Съдът следователно стига до заключението, че, тъй като изискванията на член 15 (чл. 15) са изпълнени, освобождаването от задължения по член 5 (чл. 5) не са били, при наличните обстоятелства по случая, в нарушение на Конвенцията.

В. Относно член 14 във връзка с член 5 (чл. 14 + 5)

225. Член 14 (чл. 14) предвижда:

„Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция [та], следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак”.

Преди 5 февруари 1973 г. извънсъдебно правораздаване е прилагано само спрямо лица, заподозрени в участие или разполагащи със сведения за терористичната дейност на ИРА; по-късно, то също е използвано, но в много по-малка степен, срещу предполагаемите терористи лоялисти. Според правителството жалбоподател обстоятелствата по делото сочат, че Великобритания упражнява по този начин политика или практика на дискриминация

226. Основната теза на Ирландското правителство е, че не би било правилно да се прилагат тук критериите, използвани от Съда, в областта на член 14 (чл. 14), след неговото решение от 23 юли 1968 г. относно основателността в случая „Belgian Linguistic” (серия А, №. 6, стр. 34 – 35, параграф 10). Аргументите на правителството са следните: тези критерии са приложими само когато държавата ответник признава, че е допуснала различно отношение и когато тази разлика в отношението е изрично разрешена от законодателството; но британското правителство изтъква в тезата си пред Комисията не съществуването на „обективно и разумно оправдание”, а по-скоро пълното отсъствие на такова разлика; неравнопоставеността, установена в доклада от 25 януари 1976 г. произтича от самото прилагане на закони, които сами по себе си не постановяват неравнопоставеност; ето защо Комисията греши като прилага такива критерии; Съдът следва да се разграничи от тях и да се позове на множеството индикации, които, според правителството жалбоподател, показват, че тази неравнопоставеност е дискриминационна.

В съдебната си практика Съдът всъщност не стига до изводите, на които Ирландското правителство разчита. Тази съдебна практика се потвърждава, когато например Съдът разглежда по член 14 (чл. 14) искове, засягащи, както в конкретния случай, самото прилагане на закона (решение по случая Swedish Engine Drivers’ Union от 6 февруари 1976 г., серия а, № 20, стр 17, параграф 45 in fine и 46; решение Schmidt and Dahlström от 6 февруари 1976 г., серия а, № 21, стр. 17, параграф 39 in fine и 40; решение Engel и други от 8 юни 1976 г., серия А, № 22, стр. 42, параграф 102 in fine , и 103 in finе; решение Handyside от 7 декември 1976 г., серия А, № 24, стр. 30-31, параграф 66). В този случай Съдът не вижда причина за отклоняване от съдебната практика.

227. Правителството жалбоподател твърди че, при условията на евентуалност, въпросното различно отношението не се базира на „обективно и разумно оправдание”.

228. Преди да се произнесе по това твърдение, Съдът следва да провери защо още през 1971 г. в борбата срещу терористичните действия на лоялистите не се прилагат същите средства на борба както срещу терористичните действия на републиканците (вж. параграфи 37-38 по-горе).

Съдът намира, че са налице сериозни различия между лоялистки и републикански тероризъм.

През разглеждания период огромната част от екзекуциите, взривяванията и други безчинства се свързват с републиканците. Въпреки че лоялистите започват към 1963 г. да извършват актове на насилие, достигащи високо равнище през 1969 г., когато ИРА е едва забележима (вж. параграфи 20 – 28 по-горе), от 1970 г. насам мащабът на дейността им  е нищожен в сравнение с този на ИРА (вж. параграфи 29 – 32, 37, 45 и 47 по-горе).

    На второ място, ИРА, с нейната далеч по-добре структурирана организация, представлява много по-сериозна заплаха от терористите лоялисти. През 1970 г. и 1971 г. в протестантската общност съществуват групи за политически натиск с екстремистки тенденции, но очевидно не и нелегални военни формирования равносилни  на тези на ИРА. По това време властите разглеждат лоялисткия тероризъм като съвкупност от спорадични действия на отделни лица или изолирани фракции (вж. параграф 37 по-горе).

И на последно място, по принцип е било по-лесно да се образува наказателно производство срещу терористи лоялисти, отколкото срещу терористи републиканци, и затова първите често са изправяни пред съда. Съответно, въпреки че терористи лоялисти не са били лишавани от свобода без съдебно решение, не изглежда те да са били в състояние да действат безнаказано.

229. По-късният период (30 март 1972 г.- 4 февруари 1973 г.) поставя  деликатни въпроси.

Когато въвежда пряко управление на провинцията (30 март 1972 г), правителството на Великобритания и парламентът желаят, наред с друго, да се преборят с дългопреобладаващата в региона дискриминация по отношение на избирателни права, заетост, жилищно настаняване и др., с надеждата да постигнат справедливо решение на северноирландския проблем (вж. параграфи 50, 60 и 77 по-горе).

Този подход обаче не води до очакваните резултати, а именно постигане на пълно равенство в отношението към двете категории екстремисти при упражняване на специалните правомощия. Малко след 30 март 1972 г се наблюдава огромно нарастване на лоялисткия екстремизъм. Освен това се оказва, че UVF е увеличил своята членска маса и въоръжението си и е подобрил своята организация. Към средата на годината, полицията като общо правило е сравнително добре информирана по отношение самоличността на екстремистките елементи от протестантска страна, но е имало случаи, когато е било невъзможно да се набавят достатъчно доказателства за завеждане на съдебен иск срещу тях. Въпреки това, изтичат около десет месеца преди първите двама лоялистки екстремисти да бъдат лишени от свобода без съдебно производство (вж. параграфи 52 – 53, 57, 61 – 62 и 66 по-горе).

    Правителството ответник и Комисията дават няколко обяснения за това на пръв поглед изненадващо закъснение във времето, например трите комбинирани факта, че е било взето решение да се направи опит за спиране на интернирането, че ИРА е била все още отговорна за по-голямата част от сериозните терористични актове и че, най-общо казано, обикновените криминални процеси са далеч по-подходящи за война с терористите лоялисти, отколкото с техните републикански опоненти (вж. параграфи 50, 54 – 58, 61 и 63 по-горе).

Причината или причините, стоящи зад поведението на правителството и силите за сигурност по онова време не могат да се определят със сигурност от наличните доказателства, но изглежда извън съмнение, че причините, които са били от голямо значение преди 30 март 1972 г., стават все по-малко  валидни с течение на времето.

Въпреки това Съдът счита, че е нереалистично да се опише в ясни фази ситуация, която по своята същност се променя и развива непрекъснато. Съдът разбира колебанията на властите относно мерките, които следва да предприемат,  пътя който да следват и че се нуждаят от известно време в опита да се приспособят към поредните изисквания на една сериозна криза. Въз основа на представените материали и като има предвид ограничените си  правомощията, Съдът не може да потвърди, че по време на разглеждания период Великобритания е нарушила член 14, във връзка с член 5 (чл. 14+5), чрез използване на извънредните мерки единствено срещу ИРА.

230. Сумарно целта, преследвана до 5 февруари 1973 г. - отстраняване на най-страховитата организация на първо място - може да се разглежда като легитимна и използваните средства за постигането й не се явяват непропорционални.

231. 5 февруари 1973 г. бележи повратна точка. След това, извънсъдебното лишаване от свобода се използва за борба с тероризма като цяло, както е постановено няколко месеца по-рано в Наредбата от 1972 г., и вече се прилага не само срещу една организация. В интерес на истината, прилаганите срещу терористите лоялисти мерки в никакъв случай не достигат същата степен, както тези срещу ИРА (вж. параграф 69 по-горе), но и по-голямата част от терористичните актове все още са дело на ИРА (вж. параграф 67 по-горе). Освен това, терористите лоялисти  все още могат да бъдат изправени пред съд по-лесно, отколкото терористите републиканци. Срещу много от първите се образуват наказателни производства и те често водят до присъди, преди всичко в една определена област – екзекуциите по сектантски подбуди (вж. параграфи 67, 70 и 76 по-горе). Съдът не обвинява Великобритания че се е опитала да се възползва, доколкото е възможно, от тази процедура в съответствие с обичайното право. Като взема предвид, както следва, пълната правна гама на прилаганите в кампанията срещу двете категории терористи мерки, Съдът намира, че първоначално съществуващите разлики в подхода  не се появяват през последния разглеждан период.

232. Следователно не се установява дискриминационен подход в противоречие с членове 14 и 5 (чл. 14+5), взети заедно.

 

 

III. ПО ЧЛЕН 6 (чл. 6)

 

233. Същността на допълнителните искове, представени от правителството жалбоподател се състои в това, че

- различните правомощия по отношение на извънсъдебното лишаване от свобода, използвани в Северна Ирландия от 9 август 1971 г. до март 1975 г. не отговарят на условията, предвидени в член 6 (чл.6);

- тези правомощия нарушават член 6 (чл.6), тъй като не са в пълно съответствие с изискванията на член 15 (чл.15);

- те се реализират освен това чрез дискриминационни практики и следователно също нарушават член 14, във връзка с член 6 (чл. 14+6).

234. Член 6 (чл. 6) предвижда, както следва:

„1. Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния живот на страните по делото или, само в необходимата според съда степен, в случаите, когато поради особени обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието.

2. Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се смята за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона.

3. Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има следните минимални права:

(a) да бъде незабавно и в подробности информирано за характера и причините за обвинението срещу него на разбираем за него език ;

(b) да има достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита;

(c) да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор; ако не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато интересите на правосъдието го изискват;

(d) да участва в разпита или да изисква разпит на свидетелите, свидетелствуващи против него, и да изисква призоваването и разпита на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия;

(e) да ползва безплатно услугите на преводач, ако не разбира или не говори езика, използван в съда.”

235. Приложимостта на член 6 (чл. 6) в конкретния случай е предмет на спор пред съда и се оспорва от правителство ответник и Комисията. Спорният въпрос е съсредоточен върху това дали има място за кумулативното прилагане на членове 5 и 6 (чл. 5, чл. 6), дали правото на свобода е „гражданско право” и дали функцията на комисарите и апелативния трибунал при действие на Наредбата за борба с тероризма и на Закона за извънредните мерки се състои в „определянето” на „наказателно обвинение”.

Съдът не счита за необходимо да се произнася по този въпрос. Правителството жалбоподател се оплаква тук от същите мерки, както и при прилагането им по силата на член 5 (чл. 5). Въпреки това, ако приемем член 6 (чл. 6) за основен, дерогациите от гаранциите от правен характер, предвидени в член 5 (чл. 5), по необходимост изискват дерогации и от тези определени в член 6 (чл. 6). Съдът вече е постановил, че дерогациите от член 5 (чл. 5) изпълняват изискванията на член 15 (вж. параграф 224 по-горе) (чл.15); при наличните в случая обстоятелства той стига до същото заключение по отношение на дерогациите от член 6 (чл. 6). В допълнение Съдът приема, че не е установен дискриминационен подход в противоречие с членове 14 и 5 (чл. 14+5) взети заедно (вж. параграф 232 по-горе); той също така не установява дискриминационни практики по отношение на член 6 (чл. 6).

IV. ОТНОСНО ЧЛЕН 1 (чл. 1)

236. Внесеното изявление на Ирландското правителство е следното: действащите закони в шестте графства не забраняват нарушаването на правата и свободите, защитени от членове 3, 5, 6 и 14 (чл.3, чл. 5, чл. 6, чл.14); някои от тези закони, както и определени административни практики дори разрешават или допускат такива нарушения; Великобритания по този начин е в нарушение, по отношение на всеки един от тези членове (чл. 3, чл. 5, чл. 6, чл. 14), на международно задължение, отделно от задълженията си към индивидуални лица, произтичащи от член 1  (чл. 1), който гласи:

„ Βисокодоговарящите страни осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I на тази Конвенция.”

В доклада си нито британското правителство, нито Комисията се съгласяват с това твърдение. Те считат, накратко, че член 1 (чл. 1) не може да бъде предмет на отделно нарушение, тъй като не определя никакви права в допълнение към тези, посочени в част I.

237. В писменото си становище от 26 октомври 1976 г. правителството ответник също така подчертава, че Комисията разглежда само един от двата въпроса, повдигнати в това изявление, а именно въпросът относно прилаганите административни практики.

Правителството жалбоподател отговаря, че въпросът за правните мерки също се повдига в параграф 7 относно причините за решението от 1 октомври 1972 г., че оперативните разпоредби на това решение не определят този въпрос за недопустим и че Комисията го е разгледала по същество. Делегатите изразиха подобно мнение.

На изслушванията през февруари 1977 г., британското правителство оттегли това искане подобно на, между другото, на решението Handyside от 7 декември 1976 г. (Серия А, №. 24, стр. 19 – 20, параграф 41). Съдът взема под внимание този отказ; той не счита, че следва да се произнесе по въпрос, който не засяга обществения ред (ordre public), който очевидно не е бил повдигнат пред Комисията (решение по делото De Wilde, Ooms and Versyp от 18 юни 1971 г., серия А, №. 12, стр. 30, параграф 54) и който, така или иначе, изглежда е бил обезсилен от последвалите събития.

238. Член 1 (чл. 1), заедно с членове 14, от 2 до 13 и 63 (чл. 14, чл. 2, чл. 3, чл. 4, чл. 5, чл. 6, чл. 7, чл. 8, чл. 9, чл.10, чл.11, чл.12, чл.13, чл.63), разграничава обхвата на конвенцията ratione personae, materiae and loci; Това е и един от многото членове, които потвърждават задължителния характер на конвенцията. Член 1 (чл. 1) е изготвен въз основа на разпоредбите, съдържащи се в Част I и така влиза в сила само когато се приема във връзка с тях; едно нарушение на член 1 (чл. 1) следва автоматично от, но не добавя нищо към, нарушаване на тези разпоредби; досега, когато Съдът установи такова нарушение, никога не приема, че именно член 1 (чл. 1) е бил нарушен (решение Neumeister от 27 юни 1968 г., серия А, №. 8, стр. 41, параграф 15, и стр. 44; решение от 23 юли 1968 г. относно случая „Belgian Linguistic”, серия А, № 6, стр. 70 in fine и 87, параграф 1; решение Stögmüller от 10 ноември 1969 г., серия А, № 9, стр. 45; решение De Wilde, Ooms and Versyp от 18 юни 1971 г., серия А, № 12, стр. 43, параграф 80 и стр. 47, параграф 4; решение Ringeisen от 16 юли 1971 г., серия А, №. 13, стр. 45, параграф 109 in fine и стр. 46, параграфи 5-6; решение Golder от 21 февруари 1975 г., серия А, № 18, стр. 20, параграф 40, стр. 22, параграф 45 in fine, и стр. 23, параграфи 1-2; решение Engel и други от 8 юни 1976 г., серия А, № 22, стр. 29, параграф 69 in fine стр. 37, параграф 89 in fine и стр. 45, параграфи 4, 5 и 11).

239. Въпреки това, доводът на ирландското правителство подканва Съда да изясни естеството на задълженията, поставени под негов надзор. За разлика от международните договори от класически вид, Конвенцията съдържа повече от обикновени взаимни ангажименти между договарящи се страни. Тя създава, преди всичко, мрежа от взаимни, двустранни ангажименти и обективни задължения, които, по думите от преамбюла, се улесняват от „колективното правоприлагане”. По силата на член 24 (чл. 24), Конвенцията дава възможност на договарящите се страни да изискват спазването на тези задължения, без да обосновават заинтересованост, произтичаща например от факта, че дадена мярка, от която се жалват, е приложена предубедено към някого от техните собствени граждани. Чрез заместване на думите „осигуряват” с думите „се задължават да осигурят” в текста на член 1 (чл. 1), авторите на Конвенцията също така желаят да изяснят, че правата и свободите, изложени в Част I, ще бъдат директно осигурени на всяко лице, попадащо под юрисдикцията на договарящите се страни (документ H (61) 4, стр. 664, 703, 733 и 927). Това тяхно намерение намира особено точно отражение в случаите, в които Конвенцията е включена като част от националното законодателство (решение De Wilde, Ooms and Versyp от 18 юни 1971 г., серия А, № 12, стр. 43, параграф 82;  решение Swedish Engine Drivers’ Union от 6 февруари 1976 г., серия А, №. 20, стр. 18, параграф 50).

Конвенцията не само задължава висшите органи на договарящите се страни да зачитат от своя страна правата и свободите, които въплъщава; както е видно от член 14 (чл. 14) и английския текст на член 1 (чл. 1) („осигуряват”), Конвенцията също така задължава тези органи, за да гарантират упражняването на тези права и свободи, да предотвратяват или поправят всяко извършено нарушение на подчинени нива.

240. Проблемът в настоящия случая е по същество дали една отделна договаряща се страна има право да оспори в рамките на Конвенцията даден закон in abstracto.

Решението на този проблем следва да се търси много по-малко в член 1 (чл. 1), отколкото в член 24 (чл. 24). Като има предвид, че за да са в състояние да подадат легитимна жалба, „лице, неправителствена организация или група лица” следва, съгласно член 25 (чл. 25), да предявят иск „че са жертва на нарушение на ... права, провъзгласени”, член 24 (чл. 24) дава възможност на всяка от договарящите се страни да се обърне към Комисията „при всяко нарушение на [всяка от] разпоредбите на конвенцията от друга [държава]”.

Подобни „нарушения” са резултат от самото съществуване на закон, който въвежда, насочва или разрешава мерки, несъвместими със спазването на гарантираните права и свободи; това се потвърждава недвусмислено от подготвителните работи (travaux préparatoires) по документа (документ H (61) 4, стр. 384, 502, 703 и 706).

Независимо от това, органите, създадени от Конвенцията могат да отбележат нарушение от този вид, само ако оспорваният на основание член 24 (чл. 24) закон е формулиран достатъчно ясно и точно, за да бъде нарушението веднага очевидно; в противен случай, решението на институциите по Конвенцията следва да бъде взето с оглед на начина, по който държавата ответник тълкува и прилага в конкретен смисъл оспорените текст или текстове.

Отсъствието на закон изрично забраняващ едно или друго нарушение не е достатъчно за установяване на такова, тъй като наличието на такъв закон не е единственият начин да бъдат осигурени гарантираните права и свободи.

241. В настоящия случай, Съдът е установил две практики в нарушение на член 3 (чл. 3) (вж. параграфи 168 и 174 по-горе). Тези практики автоматично нарушават също член 1 (чл. 1), но това е констатация, която не добавя нищо към предишната (вж. параграф 238 по-горе), и няма причина включването й в оперативните разпоредби на настоящото решение.

Абстрактно разглеждане на действащото по това време в Северна Ирландия законодателството показва, че то никога не въвежда, насочва или разрешава прилагането на изтезания или на нечовешко или унизително отношение. Напротив, то забранява всяко такова малтретиране при все по-ясни условия (вж. параграфи 134-136 по-горе). Обобщено, от края на август 1971 г. висшестоящите власти в Великобритания предприемат редица подходящи стъпки за предотвратяване или отстраняване на отделни нарушения на член 3 (чл. 3) (вж. параграфи 99 – 101, 133 и 137 – 143 по-горе).

242. Правителството жалбоподател не оспорва по същество законодателството, доколкото се касае за член 14, взет заедно с членове 15, 5 и 6 (чл. 14+15, чл. 14+5, чл. 14+6). Освен това, то не предоставя, пряко или косвено, информация за наличието на дискриминация при упражняване на извънсъдебните правни мерки. Искът засяга само прилагането на законодателството, по отношение на което Съдът не установява нарушение (вж. параграфи 228 – 232 и 235 по-горе).

243. Ирландското правителство оспорва от друга страна самото законодателство относно член 15, заедно с членове 5 и 6 (чл. 15+5, чл. 15+6).

Някои аспекти на законодателството пораждат съмнения. Нито Разпоредби 11 (1) и 11 (2), нито член 4 от Наредбата за борба с тероризма, нито точка 11 от Приложение 1 към Закона за извънредните мерки поставят ограничение във връзка с продължителността на лишаването от свобода. Освен това, те не предоставят на засегнатите лица никакви съдебни или административни средства за защита, извън ограниченото право да  апелират за освобождаване под гаранция, право, което впрочем е отменено на 7 ноември 1972 г. с отмяната на Разпоредба 11 (4) (вж. параграфи 82, 83 и 85 по-горе). Тези разпоредби се разграничават, на първо място, от Разпоредба 10 (четиридесет и осем часа) и раздел 10 от Закона за извънредните мерки (седемдесет и два часа), и на второ място, от Разпоредба 12 (1) (консултативен съвет), от чл. 6 от Наредбата за борба с тероризма (апелативен трибунал) и параграфи 26 до 34 от Приложение 1 към  Закона за извънредните мерки (пак там).

Първият споменат недостатък произтича, обаче, само от мълчанието на законодателството и e смекчен в практиката (максимум до седемдесет и два часа по Разпоредба 11 (1) и, като цяло, двадесет и осем дни по Разпоредба 11 (2)).

Вторият недостатък се явява по-съществен, особено по отношение на Разпоредба 11 (2), чл. 4 от Наредбата за борба с тероризма и параграф 11 от Приложение 1 към Закона за извънредните мерки; и по възможност, е следвало да бъде избегнат, Въпреки това недостатъкът е частично компенсиран чрез редовните съдилища в провинцията, процедиращи по силата на обичайното право (случаят McElduff, решение от 12 октомври 1971 г., и случаят Kelly, решение от 11 януари 1973 г., Разпоредби 11 (1) и (2)).

Преди всичко се засяга извънредното законодателство за борба с една обществена заплаха, застрашаваща съществуването на нацията; такива разпоредби не могат да бъдат извадени от контекст, без да доведат до произволни резултати. Едва ли е било възможно това законодателство да предвиди по строг и категоричен начин границите на необходимите действия  в една постоянно променяща се ситуация; големият брой на ексцесиите и на арестуваните, задържани и интернирани лица не допуска предоставянето на гаранции, подобни на тези, изисквани от Конвенцията. През 1972 г. и 1973 г. британските власти намаляват тежестта на първоначално приетите разпоредби на законодателството, като по този начин демонстрират своята загриженост да не се прекрачва отвъд „доколкото е строго наложително за овладяване” на обстоятелствата.  По този повече фактически отколкото правен въпрос, посочените органи се ползват със свобода на преценка, която видимо не превишават. Тук отново Съдът счита, че би било нереалистично да се изолира първата от по-късните фази (вж. параграфи 220, първа точка, и параграф 229, шеста точка, по-горе); по отношение на самото законодателството, Съдът не  достигна до заключения, които противоречат на решението му относно прилагането на това законодателство (вж. параграфи 214 и 220 по-горе).

Съответно, по този въпрос няма нарушение на членове 5, 6 ( чл.5, чл.6 ) - ако се приеме последният член (чл. 6 ) за  приложим в случая (вж. параграф 235 по-горе) - и член 15, заедно с членове 1 и 24 (чл. 15+1, чл. 15+24), се приема за установен.

V. ПО ЧЛЕН 50 (чл. 50)

244. Съгласно член 50 (чл. 50) от Конвенцията, ако Съдът установи, както в конкретния случай, „че решение или мярка, предприета” от всеки един орган на едната от договарящите се страни „е напълно или частично в конфликт със задължения, произтичащи от ... Конвенцията, и ако вътрешното законодателство на посочената [държава] допуска само частично обезщетение за последиците от такова решение или мярка”, Съдът „присъжда, ако е необходимо, справедливо удовлетворение на пострадалото лице”.

Правилата на съда уточняват, че когато Съдът „установи, че е налице нарушение на Конвенцията, той трябва да посочи в същото решение своето мнение относно прилагането на член 50 (чл. 50) на Конвенцията, ако този въпрос, след като е бил повдигнат в съответствие с Правило 47 bis, подлежи на незабавно решаване;  ако това не е изпълнено, то [Съдът] го запазва изцяло или частично и определя по-нататъшната процедура” (Правило 50, параграф 3, първо изречение, да се чете във връзка с Правило 48, параграф 3).

245. Председателят, действащ от името на Съда, възложи на Секретаря да поиска от агента на ирландското правителство да покаже „възможно най-скоро дали би било правилно да се предположи, особено в светлината” на някои абзаци от решението на Комисията относно допустимостта на жалбата и в стенографския протокол от обществените обсъждания, проведени през февруари 1977 г., „че [неговото] правителство [не призовава] Съда, при установяване на нарушение на Конвенцията, да разпореди присъждането на справедливо обезщетение по смисъла на член 50 (чл. 50)”. Секретарят изпълни задължението си с писмо от 8 август 1977 г.

На 14 октомври 1977 г., агент на правителството жалбоподател отговори, както следва:

„... Правителството жалбоподател, като не желае да обсъжда de bene esse компетентността на Съда, няма за цел присъждането на обезщетение на всяко физическо лице и не призовава Съда да се произнесе  за справедливо парично обезщетение по член 50 ( чл. 50) на   всяко лице, жертва на нарушение на Конвенцията.

 ...”

246. В тази връзка Съдът счита, че в настоящия случай не е необходимо да се прилагат разпоредбите на член 50 (чл. 50).

 

 

 

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ, СЪДЪТ  

 

I. ПО ЧЛЕН 3 (чл. 3)

 

1. приема единодушно, че въпреки че някои нарушения на член 3 (чл. 3) не се оспорват съдебно, той все пак следва да се произнесе по тях;

 

2. приема единодушно, че е компетентен да разгледа случаите на предполагаеми нарушения на член 3 (чл. 3) до степен на доказателство за наличие на практика, както правителството жалбоподател ги представя;

 

3. приема с шестнадесет срещу един гласа, че използването на петте техники през август и октомври 1971 г. представлява практика на упражняване на нечовешко и унизително отношение, която практика е в нарушение на член 3 (чл. 3);

 

4. приема с тринадесет срещу четири гласа, че използването на петте техники не представлява практика на изтезания по смисъла на член 3 (чл. 3);

 

5. приема с  шестнадесет срещу един гласа, че не е установена друга практика на малтретиране в дейността на неидентифицираните центрове за разпит;

 

6. приема единодушно, че през есента на 1971 г. в Palace Barracks е съществувала практика на нечовешко отношение, която е била в нарушение на член 3 (чл. 3);

 

7. приема с четиринадесет срещу три гласа, че последната спомената практика не представлява практика на изтезания по смисъла на член 3 (чл. 3);

 

8. приема единодушно, че не е установено, че въпросната практика продължава след есента на 1971 г.;

 

9. приема с петнадесет срещу два гласа, че не установява практика в нарушение на член 3 (чл. 3), упражнявана на други места за задържане; 

 

10. приема единодушно, че не може да укаже на държавата ответник да образува наказателно или дисциплинарно производство срещу членове на силите за сигурност, извършили установените от Съда нарушения на член 3 (чл. 3), и срещу тези, които оправдават или толерират подобни нарушения;

 

II. ПО ЧЛЕН 5 (чл. 5)

 

11. приема единодушно, че през разглеждания период в Северна Ирландия е налице извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията, по смисъла на член 15 параграф 1 (чл. 15-1);

 

12. приема единодушно, че британските известия за дерогация от 20 август 1971 г., 23 януари 1973 г. и 16 август 1973 г. изпълняват изискванията на член 15 параграф 3 (чл. 15-3);

 

13. приема с шестнадесет срещу един гласа, че въпреки, че в Северна Ирландия от 9 август 1971 г. до март 1975 г. въпросната  практика продължава да се прилага в законодателството, предвиждащо извънсъдебно лишаване от свобода, довело до дерогации от параграфи 1 до 4 на член 5 (чл. 5 -1, чл. 5-2, чл. 5-3, чл. 5-4), не е установено, че споменатите дерогации превишават необходимата степен, налагана от ситуацията, по смисъла на член 15 параграф 1 (чл. 15-1);

 

14. приема единодушно, че Великобритания не е пренебрегвало в конкретния случай други задължения съгласно международното право, по смисъла на член 15 параграф 1 (чл. 15-1);

 

15. приема с петнадесет срещу два гласа, че не е установен дискриминационен подход в противоречие с членове 14 и 5 (чл. 14+5) взети заедно;

 

III. ПО  ЧЛЕН 6 (чл. 6)

 

16. приема единодушно, че дерогациите от член 6 (чл. 6), предполагайки, че са приложими в настоящия случай, са съвместими с член 15 (чл. 15);

 

17. приема с петнадесет срещу два гласа, че няма установена дискриминация в противоречие с членове 14 и 6 (чл. 14+6) взети заедно, ако се приеме последният член (чл. 6) да бъде приложим в настоящия случай;

 

IV. ПО ЧЛЕН 50 (чл. 50)

 

18. приема единодушно, че не е необходимо да се прилагат разпоредбите на член 50 (чл. 50) в настоящия случай.

 

 

Изготвено на английски език и френски език, като и двата текста са еднакво автентични, в сградата на съда на правата на човека, Страсбург, на осемнадесети януари хиляда деветстотин седемдесет и осма година.

 

 

Giorgio BALLADORE PALLIERI

Председател

 

Marc-André EISSEN

Секретар

 

Особените мнения на следните съдии са приложени към настоящото решение в съответствие с член 51 параграф 2 (чл. 51-2) от Конвенцията и Правило 50 параграф 2 от Правилника на съда:

Mr. ZEKIA;

Mr. O’DONOGHUE;

Sir Gerald FITZMAURICE;

Mr. EVRIGENIS;

Mr. MATSCHER.

 

G. B. P.

M.-A. E.

 

 

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ЗЕКИЯ (ZEKIA)

С уважение, аз се присъединявам към основната част от решението на Съда. Излагам, обаче, различно мнение относно представата и понятието на думата „изтезание”, срещаща се в член 3 (чл. 3) от Конвенцията.  Нещо повече, много се съмнявам дали е обосновано решението на Съда да не разглежда единодушното заключение на Комисията по отношение на изтезанията, които не са оспорени от представителите на двете високодоговарящи страни, участващи в производството пред Съда. 

Изкушава ме, също така, да разгледам накратко принципите, основополагащи тежестта на доказване и изпълнението на такъв тип задължения, в случай, в който се твърди, че едната договаряща страна е нарушила задълженията си по един от членовете на Конвенцията.  

A. Изтезание

Не е възможно да се даде несъмнено, точно и изчерпателно определение на думата „изтезание”, включена в член 3 (чл. 3) от Конвенцията. Това несъмнено е утежнена форма на нечовешко отношение, причиняващо силно физическо и/или психическо страдание. Въпреки че степента на интензивност и продължителност на такъв тип страдание съставляват основните елементи на изтезанието, много други фактори би трябвало да бъдат взети под внимание. Например: естеството на причиненото малтретиране, използваните средства и методи, продължителността и повторенията на такъв тип отношение, възрастта, полът и здравословното състояние на засегнатото лице, вероятността такова отношение да увреди физическото, умственото и психическото състояние на засегнатото лице, дали причинените наранявания са довели до сериозни последствия за кратък или дълъг период от време. Необходимо е всички тези въпроси да бъдат разгледани заедно и да се достигне до заключение дали е било извършено изтезание.    

За да се установи дали е налице или не изтезание, или нечовешко отношение, ми се струва за допустимо да се приложи не само обективен тест, но и субективен такъв. 

За пример мога да посоча случай на болен възрастен човек, изложен на грубо отношение – след няколко удара, които го повалят, той е влачен и хвърлян по пода в продължение на няколко часа. Бих казал без колебание, че бедният човек е бил измъчван. Ако такъв тип отношение е приложено върху борец или дори млад спортист, бих се поколебал много, дали мога да го опиша като нечовешко отношение, като, най-вероятно, бих го разгледал само като грубо отношение. Друг пример: ако една майка, подложена на разпит, е отделена от кърмачето си и те са държани в отделни стаи, и кърмачето започне да плаче от глад в продължение на часове, като през цялото време майката може да го чува, но не й е позволено да се погрижи за него, бих казал, отново, че майката и бебето са били подложени на нечовешко отношение: майката – на психическо страдание, а бебето – като лишено от спешното внимание на майката. Нито майката, нито детето са подложени на насилствено действие.

Основните факти

През август и октомври 1971 г. четиринадесет души са арестувани с цел извличане на признание или информация от тях. Те са подложени на форма на „обстоен разпит” от членове на силите за сигурност или от лица, упълномощени да извършват тази дейност. Посочената форма на разпит включва прилагането на петте техники, състоящи се от:

1. покриване с качулка на задържаните, освен по време на разпит;

2. изискване от тях да стоят непрекъснато до стена с разперени ръце и крака  и болезнени пози за продължителни периоди от няколко часа;

3. излагането им на непрекъснат и монотонен шум;

4. лишаването им от сън; и

5. подлагането им на хранителен режим, състоящ се от едно парче хляб и половин литър вода на интервали от шест часа.

Петте техники са прилагани в комбинация, преднамерено и за часове наред. Те причиняват, ако не действителна телесна повреда, то поне интензивно физическо и психическо страдание на засегнатите лица, а също така и остри психически смущения по време на разпит.  Тази практика за разпит продължава без прекъсване за няколко дни. Това е кратко описание на фактите и последиците, свързани с прилагането на петте техники.

Б. Тълкуване на член 3 (чл. 3)

Направени са препратки към Гръцкото дело, към член 5 от Всеобщата декларация за правата на човека, а също така и към член 7 от Международното споразумение за граждански и политически права. 

Накрая, ударението е поставено върху Резолюция 3452 на Общото събрание на ООН от 9 декември 1975 г., която е единодушно приета.

Параграф 1 от член 1 на Резолюцията гласи:

„За целите на настоящата Декларация, изтезание означава всяко действие, чрез което се причинява силна болка или страдание, независимо дали то е физическо или психическо, умишлено причинено или по инициатива на държавен служител ... за ... получаване ... информация или признание ...”

Параграф 2 от член 1 гласи:

„Изтезанието представлява утежнена и умишлена форма на жестоко, нечовешко или унизително отношение или наказание.”

Параграф 1, който интерпретира значението, което се приписва на думата „изтезание”, е по-подходящ за целите за тълкуване на член 3 (чл. 3) от Конвенцията.

Показателно е, че ударението е поставено върху тежестта на физическо и/или психическо страдание или болка, като не е счетено за необходимо думата „тежко” да се определя чрез прилагателно, обозначаващо висока степен на тежест на болка или причинена болка.   

Аз не споделям мнението, че крайна интензивност на физическо или психическо страдание е предпоставка случай на малтретиране да се счита за „изтезание”, във връзка с общия смисъл и значение на член 3 (чл. 3) от Конвенцията. Естеството на изтезанието включва градация в интензивността, в неговата сериозност и в използваните методи. Поради това, на първо място е задължението и отговорността на органите, провеждащи разпити чрез очни ставки, след като са взети предвид всички обстоятелства по случая, достъпните доказателства и материали, да се определи дали, в конкретния случай, нечовешкото малтретиране би могло да достигне степента на изтезание. С други думи, това обхваща констатация на факти от страна на компетентен орган, разглеждащ делото на първа инстанция, която констатация, поради причини изложени от нас по-долу, за нас остава неоспорима.

В. Неоспоримата констатация

В конкретния случай, както посочих и по-рано, Комисията изразява единодушно мнението, че  резултатът от прилагането на петте техники в комбинация, в случая с четиринадесетте лица, води до изтезание. Това заключение не е оспорено от правителството жалбоподател или от правителството ответник; в допълнение, бяхме подканени от правителството ответник да се придържаме към констатациите на Комисията, освен ако няма налични наложителни или уважителни причини за обратното. По-късно бе потвърдено, че е погрешно предположението, че Съдът трябва да направи свои собствени констатации на фактите, тъй като, по силата на Конвенцията, въпросите относно факти, доказателства и т.н. са от приоритета на Комисията; Съдът ще ги разглежда, само когато са налице сериозни основания за това.

Приемайки теста, представен от адвокатите на правителството ответник, не само не бих могъл да намеря основателна причина или обстоятелство, за да се обявя срещу констатацията на Комисията, но аз дори и нямам налице адекватна причина, която да породи съмнение относно обосноваността на констатацията на Комисията.

Присъдени суми

  На четиринадесетте лица, подложени на изпитанието на петте техники, са им били присъдени обезщетения, с цел компенсация, вариращи от 10 000 до 25 000 британски лири за всеки. Със сигурност възложените суми представляват силна индикация за сериозността, интензивността и продължителността на страданията, които са им били причинени. 

Без наличие на нови материали пред Съда

Не са представени нови материали или доказателства пред Съда, свързани с прилагането на петте техники и последиците от тях, които да не са представени пред Комисията.

Поради причините, които се постарах да изложа, съм на мнение, че Комисията правилно е установила, че съществува нарушение на член 3 (чл. 3) за изтезание, по отношение на някои от случаите.

Върху кого пада отговорността да поеме тежестта на доказване

Когато се твърди, че една договаряща страна е извършила нарушение по отношение на конкретен член или членове от Конвенцията, пренебрегвайки задълженията си спрямо нея и отричайки такова твърдение, със сигурност е налице тежест на доказване, която трябва да бъде изпълнена по един или друг начин, с цел обосноваване на такъв вид обвинение пред оторизиран орган на Конвенцията.  Същественото тук не е това, дали тежестта на доказване съществува или не – това, че тя съществува е елементарно правило на правосъдието и фактът, че презумпцията за невинност е кодифицирана в член 6 параграф 2 (чл. 6-2) от Конвенцията е силна индикация за това – но от кого и по какъв начин тази тежест би трябвало да бъде поета. 

Националните съдилища са обвързани, чрез своите процедурни правила, както по граждански, така и по наказателни дела. Възможно е обвиняемият или обвиняващият да не трябва да защитават позицията си, освен ако или докато не са налице доказателства, подкрепящи обвинението или иска срещу тях.

Националните съдилища са обвързани, чрез своите процедурни правила, с управляване на доказателствата, със заключването дали тези доказателства са приемливи или неприемливи. Доказателства, основани на слухове, както и неудостоверени писмени доказателства, например, могат да се изключат, да не се изслушат или представят.

От друга страна, Европейската комисия по правата на човека като един от съдебните органи на Съвета на Европа, притежава пълна свобода в обсега на член 28 (чл. 28) на Конвенцията и на Правила 39 – 52 от нейния Правилник, да провежда разследвания и проверки, по начин който тя смята за правилен, както и да получава всякакъв вид доказателства, без ограничения. Без съмнение, при оценката на стойността на предоставените доказателства, ще бъде отдадена необходимата тежест на естеството на доказателствения материал и на документите.

Заинтересованите договарящи страни, от друга страна, трябва да оказват съдействие на Комисията и подкомисиите, заели се с разследването на даден случай. Задържането на доказателства и неотзивчивото поведение от страна на държавата ответник, , би могло да доведе, без съмнение, до неблагоприятни изводи от страна на Комисията. След направените по-горе забележки, бих казал, че  в края на съдебната процедура, Комисията или Съдът трябва да решат, в зависимост от цялостността на доказателствата и материалите, изложени пред тях, дали тежестта на доказване, изисквана с цел обосноваване относно твърдението за нарушение на Конвенцията от страна на държавата ответник,  е изпълнена или не.

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ О’ДОНАХЮ (O’DONOGHUE)

На основа на констатациите на Съда, обобщени в стр. 94 – 96 от Решението, споделям единодушното становище на моите колеги, както и заключението на мнозинството, изложено в точка 3. С голямо съжаление, обаче, трябва да регистрирам несъгласието си с мнението на мнозинството, изложено в точки 4, 5, 7, 9, 13, 15 и 17, както и да посоча причините за това мое особено  мнение.

Докладът на Комисията обхваща 502 страници, като е резултат от продължително разследване. Докладът следва да бъде похвален за цялостния преглед на фактите. Още по-достойни за похвала са авторите му, като се вземе предвид печалното отсъствие на сътрудничество от страна на правителството ответник към Комисията и нейните делегати. Не излизам извън рамките на описанието на фактите, изложени в доклада, но посочвам причините за различното ми становище относно заключенията на Комисията.

Отчитайки развитието на кризата от нейното начало до 1969 г., докладът отбелязва възмущение от страна на мнозинството срещу предложените отстъпки на малцинството, като това негодувание приема, донякъде, груба форма.

В стр. 135* от Доклада се разкриват три характерни факта:

(i) че през 1968 – 1969 г. ИРА на практика не е съществувала;

(ii) че Движението за граждански права, започнало през 1968 г. и развило се през 1969 г., е било загрижено единствено за гражданските права на хората в Северна Ирландия;

(iii) Движението за граждански права довежда до бурна и добре организирана реакция срещу малцинството и правителството, когато последното изглежда готово да признае реформите на малцинството.

На стр. 169 – 173 се описват нападението срещу мирно шествие на Burntollet Bridge, изгарянето на стотици от членовете на малцинството, живеещи на Bombay Street, както и пълното унищожаване на 30 лицензирани обекта и частичното разрушаване на 46 подобни – всички собственост на членове на малцинството. В този момент е нямало насилствена провокация от страна на малцинството.  Отново, на стр. 170 – 171, са изложени препратки към серия от експлозии на електроцентрали и водоеми, случили се в началото на 1969 г., както и към факта, че за тези безчинства органите обвиняват първоначално ИРА, но това заключение е счетено за погрешно и подведени под отговорност са терористи от мнозинството. Намирам, че докладът не успява да покаже в истинската им светлина тежестта и степента на извършеното от терористите на мнозинството насилие през 1968 – 1969 г.

Публикуването на доклада Хънт през 1969 г., включващ разпускането на специалната жандармерия, също довежда до бурна реакция от страна на мнозинството, като това е подчертано на стр. 175 от доклада на Комисията. Формирането на авангардното движение Ulster Vanguard Movement като полу-военна организация през началото на 1972 г. с численост от приблизително 50 000 души след създаването и, отправящо заплахи за ликвидиране на малцинството, внушава някаква представа за силата на опасността за мира от негова страна (стр. 191).  

Смятам, че изложените по-горе събития не са преценени правилно в доклада и не дават точна картина за съответните опасности за мира през 1968 – 1971 г., произтичащи от двете съперничещи си общности. Беззащитното положение на малцинството предоставя достатъчно извинения за реактивиране на ИРА, а коментарът в доклада, посочващ как няколко от събитията, отбелязани в него, са донесли  разочарование на мирната част от малцинството, прилича донякъде на скучен евфемизъм. Трябва да се помни, че докладът Камерън, както е и отбелязано на стр. 165 от доклада на Комисията, хвърля достатъчно информационна светлина  върху тежкото положение на малцинствената общност за период от почти половин век и върху облака на дискриминация, който го обвива. Отново, коментарът на Комисията (стр. 213), че има елемент на пристрастие в цялата политическа система в Северна Ирландия в полза на едната общност, придава евфемистичен привкус.

При  взимане на решението за въвеждане на задържане и интерниране е било заявено, че то ще бъде временна мярка срещу лица, заподозрени в терористична дейност, и срещу които няма налични доказателства. Лица са арестувани и дори задържани в рамките на операция „Деметрий” въз основа на непълна и неточна информация. Също така е нямало изложени причини за тези задържания и в началото на този период няма ефективна процедура за обжалване на разположение на задържания. На мнение съм, че негативните последици, които мирните членове на малцинството търпят по време на тази буреносна, не са напълно оценени.   

Намирам за лишена от какъвто и да е реалистичен подход към истинската ситуация изразената отново в доклада на Комисията  изненада от този резултат върху малцинствената общност – включваща практически общо една-трета от цялото население – породена от предприетите различни стъпки за привидно справяне с ИРА. Трудно е да се опише, и не се споменава в доклада, реакцията на шок, далеч извън границите на Северна Ирландия, при разстрела на тринадесет цивилни в Лондондери през януари 1972 г.   Отговорни за това били военните, които не понесли загуби.

Когато правителството решава, че ситуацията през 1971 г. изисква вземане на извънредни мерки, далеч не съм убеден, че е имало  задълбочен анализ на ситуацията в светлината на всички събития в периода от 1968 г. до 1971 г. Наясно съм с трудностите, пред които е изправено правителството, но не мога да видя как въвеждането на задържане и интерниране може да бъде оправдано без правителството да бъде обвинено в дискриминация, като се вземе предвид, че в продължение на година и половина срещу членове на малцинствената общност е провеждана такава дискриминация. Не се отчита масивното увеличаване на броя на организирани полувоенни формирования от страна на мнозинството, и степента на заплаха за мира, идваща от тях, и упражняваните издевателства върху малцинствената общност през 1968-1969 г. Тези формирования са били способни да парализират дейността на общинските служби и са го направили най-малко два пъти. Отново ще обърна внимание на опасенията на правителството, породени от влиянието на тези сили и  нежеланието им да спазват закона. При селективно извършеното интерниране до 1973 г. се забелязва настоятелното присъствие на елемент на пристрастие в полза на едната общност.  Това се крепи на доказателствата, събрани по повод наличието на дискриминация, съгласно член 14 (чл. 14). В целия този случай са налице много  проблеми от фактически характер, като този относно наличието на дискриминация е един от тях. Опитът да се потвърди или отрече ясната насока на доказателствата, предоставени на Комисията от правителството жалбоподател, чрез представяне на показания на свидетели, защитени от наблюдение или кръстосан разпит, надхвърля значително изискването за задълбочено и безпристрастно разследване на фактите. Отговорно за това е правителството ответник.   

Следователно съм длъжен да заключа, взимайки предвид всички доказателства в доклада, че правителството ответник  е отговорно за наличието на дискриминация, съдържаща се в приложените от него извънсъдебни мерки за справяне с кризата в периода 1971 – 1973 г.

Докладът, (стр. 108 – 135 и 225 – 244), описва продължителния процес на разработване на процедурата относно изслушването на доказателствата по член 3 (чл. 3). Всеки трябва да прочете тези страници, за да може да забележи подчертаното и трайно нежелание от страна на правителството ответник да се съобрази напълно, в някои случаи, с указанията на Комисията и нейните делегати. Голяма част от доказателствата на защитата по фактическите проблеми съгласно член 3 (чл. 3) е следвало да бъдат изслушани в Страсбург, Белфаст или  друга част на Северна Ирландия. Доказателства на защитата, обхващащи много аспекти на кризата, са били изслушвани в Северна Ирландия от страна на много комисии, създадени от правителството през всичките разглеждани години, като например комисиите Камерън, Хънт, Скарман, Комптън Гардинър и Уиджъри.  Също така, очевидно не е било трудно държавните инстанции да предоставят доказателства в защита по делото Moore v. Shillington. Съдията по делото не приема тези доказателства, като срещу тази му преценката не е повдигната жалба. И така тези свидетели не са изправени пред делегатите на Комисията.

Стойността на изслушването на устните доказателства, проведено на място, не трябва да се надценява. Като член на подкомисията по Гръцкото дело, посетих някои от местата за лишаване от свобода, като изслушах жалбите на свидетели, свързани с малтретиране, приложено към тях в ареста. Никакво писмено описание, колкото и колоритно да е то, не би могло да бъде по-подробно от посещение на Boubolinos Street в Атина. Въпреки това, никой не посещава Palace Barracks, Girdwood Park, Ballykinler или някое от другите места за задържане. Също така щеше да бъде поучително и хвърлящо светлина върху проблема да се види степента на разрушение в целия Белфаст.

Твърдението, че правителството ответник следва да решава еднолично въпросите, засягащи сигурността,  показва степента, до която то прави опит да диктува начина на представяне на доказателствата пред делегатите. В края на стр. 235, правителството ответник потвърждава, че са били давани инструкции на свидетели, относно това как следва да отговарят на въпроси. Може ли тогава някой да се изненада от факта, че главният прокурор на правителството жалбоподател описва предложенията на правителството ответник като „скандални” (стр.118)? Отхвърлям твърдението на правителството ответник,  че е било невъзможно много от доказателствата да бъдат изслушани на място, както и считам това твърдение като опит за вдигане на димна завеса, целяща да се попречи на разследването. 

Член 3 (чл. 3)

Половината от съдържанието на докладът е посветено на твърденията, свързани с нарушения на член 3 (чл. 3) (стр. 221 – 473). Всеки един,  като действащ съдия, би могъл да реши дали и до каква степен  да се съгласи със заключенията на Комисията. От моя страна аз съм съгласен с единодушната констатация на Комисията относно това, че използването на петте техники представлява „изтезание” и е в нарушение на Конвенцията. При Гръцкото дело внимателно бе разгледано  в какъв смисъл трябва да се  приемат понятията „изтезание”, „нечовешко отношение” и „унизително отношение”. Осъзнавайки трудностите, както и Съдът заключава, за оформяне на точно определение на тези термини с универсално приложение, считам подхода на Комисията по Гръцкото дело за разумен в светлината на Конвенцията, изрично създадена за защита на правата на човека (стр. 377). 

Всеки орган на съдебната власт следва да реши дали изложените пред него факти доказват прилагането на изтезания и нечовешко или унизително отношение, като се имат предвид и обстоятелствата по делото като цяло. Не е задължително за изтезание да се приема единствено прилагането в средновековна тъмница на винтове, зъбни рейки или други подобни инструменти за изтезания. Действително, няма почти никакво съмнение, че изтезанието в днешно време може да бъде и на психологична основа. Изтезанието е, разбира се, утежнена форма на нечовешко отношение. Колкото и внимателно да обмислям, мнението ми, че подходът на Комисията, изложен на стр. 402 е правилен, не би могло да бъде променено. Съответно стигам до извода, че комбинираното използване на петте техники представлява практика на нечовешко отношение и изтезание, което е в нарушение на член 3 (чл. 3).

Трябва да се подчертае, че тази констатация на Комисията е приета единодушно, след изслушване на голям брой свидетели. Съдът не е имал предимството да изслуша каквито и да е доказателства, идващи директно от свидетели. Още повече, въпреки че обвиненията по член 3 (чл. 3) са били енергично оспорвани от правителството ответник в производството пред Комисията, констатациите срещу него  в нейния доклад не са били оспорени пред Съда. Отново трябва да се подчертае, че, докато свидетелите на правителството жалбоподател са били съвсем правилно подложени на строг кръстосан разпит, не всички свидетели на правителството ответник са били третирани по същия начин. Тук се забелязва печален недостатък в използвания начин на провеждане на пълно и безпристрастно разследване. 

Макар и да приемам заключенията на Комисията в точки (1) и (2), отбелязани на стр. 473 от доклада, мнението ми по отношение на доказателствата в доклада, описани в точки (3) и (4) на същата страница, се различава. Считам за абсурдно да приема, че между многобройните центрове, използвани за задържане, включително Palace Barracks, Girdwood Park и Ballykinler е нямало постоянна и тясна комуникация. Приемам смисъла, приет в Гръцкото дело, на термините „повтарящи се действията” и „толерантност на официалните власти”, както и този за създаването на „административна практика”, когато са на лице съответните условия. Повтарящите се нерегистрирани фактически събития в упоменатите по-горе центрове ме принуждават да отбележа по същество наличието на практика на нечовешко отношение в нарушение на член 3 (чл. 3). Този извод не се оборва, а по-скоро потвърждава, от предоставянето на компенсации в по-голямата част от случаите.

Когато се обърна към доказателствата относно Girdwood Park и Ballykinler, където са налице оплаквания по отношение на условията в тези центрове за задържане,  и съвпадението между събитията там и тези в някои неидентифицирани центрове за разпит през есента на 1971 г. в останалите „илюстративни” случаи, ясно откривам наличие по това време на практика, която е в нарушение с член 3 (чл. 3).  

Твърд привърженик съм на доктрината, многократно приемана и от Съда, изразяваща се в предоставяне на свобода на преценка на държавата при предприемане на действия в извънредни случаи, като се съмнявам, че това би могло да бъде счетено за нарушение на Конвенцията. В конкретния случай обаче, прилагането на този принцип по отношение на правителството ответник е било използвано от Съда, по мое мнение, като повърхностно оправдание за много от предприетите действия, несъвместими със спазването на задълженията, наложени от Конвенцията.     

Ще цитирам няколко абзаца от настоящето решение, показващи тенденцията на Съда да се отклонява от строгата обективност, като предлагам параграф 63. Просто не е точно да се каже, че лоялистките терористични групи са с по-неопределен състав в сравнение с ИРА, както и определянето на членовете им като „престъпници” или „хулигани”. Това сигурно е удобен начин за силите за сигурност да разглеждат значителната полувоенна мощ на UDA, UVF и Авангардното движение (Vanguard movement). В действителност в параграф 66 това се потвърждава и от опасенията и нежеланието на властите да пристъпят към задържане на лоялисти, както и от събитията, отбелязани в параграф 73.

Вниманието ми привлече и зле балансираният подход от страна на Комисията по отношение на масираните атаки на мнозинството срещу членове на малцинствената общност през 1969 г., и е достойно за съжаление, че Съдът  приема това  за вярна оценка на ситуацията. Доста неправилен е също опитът да се разглеждат отделно оплаквания като тези в случая Moore v. Shillington,  без да се обръща внимание на съгласуваните и обединени усилия за задържане и разпит на арестуваните през 1971 г. и постоянно подържаната комуникация между центровете за задържане,  всичко това показва единствено наличието на реално съществуваща практика. Опитът да се разглежда отделно случаят Moore v. Shillington, или всеки друг отделен случай от многото, представени пред Комисията, е в противоречие с максимата, изложена в параграф 243 от съдебното решение, както и опит да се откъснат разпоредбите от контекст и да не се разглежда пълният спектър на ситуацията като цяло. Заемането с инциденти, разглеждани  като отделни събития, ми изглежда просто като търсене на извинение целящо оневиняване на правителството ответник. Например, защо трябва да се твърди, че прилаганото в случая Moore v. Shillington отношение е било само „недостойно и осъдително”, а не в нарушение на член 3 (чл. 3)?

Разбира се, Съдът не е обвързан от строги правила за доказване, но би трябвало да не злоупотребява с тази своя привилегия. Вероятно той би следвало да се позове на най-доброто налично доказателство. Не откривам нищо от страна на Съда, дори приближаващо се до неодобрение,  относно нежеланието за сътрудничество от страна на правителство ответник. Ще е безотговорно ако не посоча, че има много акценти в тона и общия подход на Решението, които би трябвало да обезкуражат участващите държави да се позовават на член 24 (чл. 24). Концепцията, изложена в този член (чл. 24), че това представлява съвкупна гаранция, осигуряваща спазването на правата на човека, е подложена на сериозно съмнение.

Член 15 (чл. 15)

Съгласен съм, че събитията оправдават дерогации от страна на правителство ответник по отношение на член 15 (чл. 15), но ще отбележа ограничението, наложено от същия член (чл. 15), изискващо подобно отклонение от конвенционалните задължения да бъде само до степен, строго наложителна за овладяване на ситуацията. Надявам се, че няма да се счита самонадеяно да обърна специално внимание на използването на думата „строго” и да предположа, че би следвало да се търси смисъл за нейното включване в член (чл. 15).

Погрешен е опитът да се търси взаимовръзка между случая Lawless, в който под заплаха е една малка унитарна държава, все още не възстановила се от последствията на гражданска война, и настоящия случай, в който под заплаха е съществуването на Великобритания, а не единствено на шестте графства. Необходимо е да се разгледа степента на нарушение на членове 5 и 6 (чл. 5, чл. 6) и да се установи дали овладяването на ситуацията изисква предприемането на такива  стъпки.  

С оглед на моите заключения относно нарушенията на член 3 (чл. 3) и наличието на дискриминация при арест и задържане, е достатъчно да изразя мнението си, че ситуацията не е налагала прилагането на извънсъдебни арести и задържане без наличието на две предпазни мерки, а именно: информиране на арестуваното или задържано лице относно основанията за това задържане, и  предоставяне на възможност за обжалване на извънсъдебното действие и освобождаване в случай на положително решение на разглеждащия жалбата правен орган. Считам тези защитни мерки са необходими, както и логическата последователност на принципите, установени по случая Lawless. Нито една от тези защитни мерки не е била налице през ранните етапи съгласно Регламенти 10, 11 и 12, като поради тяхното отсъствие е бил нарушен, по мое мнение, и член 5 параграф 4 (чл. 5-4).

Едва ли е необходимо да се преследва въпросът дали на член 6 (чл. 6) също се е противоречало, но считам, че всякакво нарушение по този член (чл. 6) е било техническо, след като е прието, че за определен период е имало нарушение и по член 5 параграф 4 (чл. 5-4), поради причини, посочени по-горе. Отговор на всичко това, разбира се, не може да бъде твърдението, че максималните или неограничени периоди на задържане не са били надвишени или използвани в практиката.  Оплакването тук, по силата на член 24 (чл. 24) е относно това, че  правилникът санкционира такъв тип ексцесии и, че те противоречат на Конвенцията. За пореден път, струва ми се, Съдът е разширил своята представа за свободна преценка, в полза на защитата.

Последващо разпореждане

Имам съмнения относно компетентността на Съда да прави каквото и да било ефективно разпореждане от последващ характер, както е поискано от правителството жалбоподател. След толкова пропуснато време, ще бъдат на лице практически трудности при постигането на съгласие с каквото и да е подобно разпореждане. Според мен, това не трябва да се случва. За да съм сигурен, че няма да се пропусне, ще отбележа, че има редица случаи, посочени в доклада, в които оплаквания относно нападения и малтретиране, от страна на държавните сили върху задържани лица, са били игнорирани от властите.

Член 1 (чл. 1)

Въпросът относно тълкуването на член 1 (чл. 1) от Конвенцията не е напълно разгледан от Комисията. Разглеждането на този проблем се концентрира главно върху значението на член 24 (чл. 24). Следователно, бих насочил вниманието към подходите при отделните становища на господата Sperduti, Opsahl, Ermacora и Mangan.

Ще отбележа, че правителството жалбоподател е в същото положение, като това на Скандинавските държави в Гръцкото дело. И в двата случая, държавата жалбоподател изисква колективна, влизаща в сила гаранция на Конвенцията, осигуряваща упражняването на правата и свободите.  

По мое мнение, в стр. 501 от доклада на г-н Mangan е обобщено точното тълкуване на член 1 (чл. 1) в този контекст, както следва: „Вярно е, че винаги е необходимо да се позовем на друг член, за да бъде той свързан с член 1 (чл. 1), но когато е налице заплаха от нарушения, идваща от невъзможност да се осигури дадено право, една от разликите в позициите на дадената държава, по силата на член 24 (чл. 24) и тази на едно физическо лице, е точно тази, че държавата е способна да предприеме действия срещу тези очаквани нарушения.” В края на производството пред Съда, главният делегат на Комисията подава писмено изложение (Cour (77) 24), като в стр. 5 от този източник могат да бъдат намерени представените заключения, с които аз съм напълно съгласен: „Съответно заключението, до което трябва да се достигне по отношение на главния проблем при тълкуването на Европейската Конвенция, е че държава, която не изпълнява своите вътрешни задължения за предоставяне на защита и по този начин нарушава Конвенцията, може да бъда призната за виновна в нарушаване на Конвенцията в резултат на жалба, подадена в съответствие с член 24 (чл. 24), като това може да се случи и дори преди определени лица лично да бъдат подложени на вредните ефекти от подобна ситуация и да са в състояние да подадат жалба съгласно член 25 (чл. 2).”

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ СЪР ДЖЕРАЛД ФИЦМОРИС (SIR GERALD FITZMAURICE)

1. Във връзка с член 5 и член 6 (чл. 5, чл. 6) (и в следствие на позоваване на членове 14 и 15 (чл. 14, чл. 15)), а също така и на член 50 (чл. 50), моят глас е в полза на решението на Съда (което по-нататък ще наричам „Решението”). Това обхваща глави 11 – 18, включени  в Диспозитивната част, или в последната, разпоредителната част на решението, която по-нататък ще наричам просто „Диспозитивна част”. Във всички тези глави 11 – 18 се поддържа гледната точка, изложена от името на Великобритания. Все пак, смятам за необходимо да наблегна на някои въпроси във връзка с чл. 5 и чл. 6, взети предвид заедно с чл. 14 и чл. 15 (чл. 14+5, чл. 14+6, чл. 15+5, чл. 15+6), към което ще се насоча по-нататък.

2. Във връзка с член 3 (чл. 3), по отношение на който Диспозитивната част обхваща десет точки (т. 1 – 10 включително), моят глас е в полза на всички тях, с изключение на решаващата точка 3 (твърдяното нечовешко и унизително отношение, свързано с използването на така наречените пет техники[1] за разпит). В не по-малко важните точки 4 и 7,  Решението освобождава Великобритания от обвинението в извършване на изтезания. Относно точка 6, и въпреки отрицателния ми вот по точка 3, гласувах в полза на становището, че практика на нечовешко отношение в Palace Barracks през есента на 1971 г. действително е съществувала, поради извършените специфични действия на малтретиране по това време – (относно това, вж. параграф 30 по-долу). Освен това, въпреки че дадох гласа си за точка 1, направих това със значително нежелание поради основания, които ще бъдат изложени по-нататък.  Сега предлагам да дам коментара си относно току-що споменатите конкретни точки, свързани с член 3 (чл. 3), а именно точки 1, 3, 4, 6 и 7, както и точка 2, включваща въпрос от първостепенно значение за делото, макар и той да не е в центъра на главния съществен въпрос. Относно всички други точки, свързани с член 3 (чл. 3), не мисля, че е необходимо да добавям нещо към мотивите, изложени в главната част на Решението, които подкрепям.   

Член 3 (чл. 3)

Безспорните твърдения

Точка 1 от Диспозитивната част  - (Съдът приема, че „въпреки че някои от нарушенията по чл. 3 не са били оспорени [от Великобритания], той счита, че трябва да се произнесе по тях).

3. Тези „някои нарушения” по член 3 (чл. 3), съответно параграф 152 от Решението, в комбинация с точки (iv) - (vi) включително, от параграф 147, които Великобритания (удивително, по мое мнение) не оспорва пред Съда, сe отнасят до нарушения, включващи изтезания и нечовешко и/или унизително отношение, които според Европейската комисия по правата на човека са резултат от, главно, но не единствено, използването на „петте техники”. Дори и „неоспорването” формално да не означава „признаване”, намирам тази доста благоразумна позиция по отношение използването на изтезания и т.н. на Великобритания за изненадваща  поради причини, които ще бъдат пояснени.

4. Все пак, Великобритания, въз основа на тези признания и в съответствие с  описаното в параграф 153 от Решението, дава „безрезервна гаранция”, че петте техники „при никакви обстоятелства няма да бъдат въведени отново като помощно средство при разпит”; и също така, както се описва още, е предприела „различни мерки, за да предотврати повтарянето на подобни случаи на оплакване и предвиждащи обезщетения за последиците от тях”, - мерки, конкретизирани до някаква степен детайлно, директно или чрез позоваване, в същата точка от Решението. С това Великобритания твърди не без основание, че случаят се е превърнал (както се казва) в „теоретичен”[2] и е безсмислено Съдът да се произнася по обвинения, които не са, или вече не са, оспорвани, като в следствие на това обектът на съдебното производство вече е безпредметен, и че дори правителството жалбоподател да продължава да поддържа тези твърдения, Съдът би трябвало по собствено усмотрение да откаже да се произнесе по твърдения, които поради това, че не са оспорвани, вече не са предмет на спор между страните – и че, накратко, би било напълно неоснователно да се навлиза в такива несъществени подробности”.     

5. Въпреки че смятам това становище за доста разбираемо, все пак считам, че Съдът правилно е достигнал до извода, че следва да се произнесе по този въпрос. Но моите мотиви относно това не са същите като тези, които Съдът излага в точки 154 и 155 от Решението:

(а) На първо място – една позиция, на пръв поглед пренебрегвана от Великобритания – в никакъв случай не може да се заключи автоматично, че Съдът непременно ще се съгласи с всички констатации на Комисията, засягащи характера на отношението към задържаните лица, които са били подложени на разпит в Северна Ирландия, - и всъщност, Съдът не потвърждава главната от тези констатации, а именно това, че са били налице изтезания, нарушаващи член 3 (чл. 3) от Европейската конвенция: това, че въпросното отношение достигало степен на нечовешко и/или унизително такова, е присъствало единствено в гледната точка на Комисията.  Следователно, ако Съдът беше приел твърдението на Великобритания, че не следва и не е необходимо да се произнася по неоспорваните твърдения, заключенията на Комисията относно изтезанията щяха да представляват последната дума по този въпрос и в тази светлина Великобритания щеше да бъде признато за виновна, така да се каже, по това сериозно обвинение.  

(б) Но ако Съдът, по време на прегледа на констатациите на Комисията, е имал право и действително е следвало да посочи с кои от тях не е съгласен, не трябва ли това да се отнася и до констатациите, с които Съдът е склонен да се съгласи? – особено когато, независимо от факта, че правителството ответник вече не оспорва въпросните твърдения, правителството жалбоподател все още ги поддържа и (какъвто е и случаят тук) настоява Съдът да даде решение, като обръща специално внимание на факта, наред с другото, че последният е достатъчно компетентен сам да направи изявления, имащи съдебен характер и обвързващо въздействие, а тези на Комисията, макар и да се отнасяме към тях с голямо уважение, не притежават такъв статут.   

6. Считам тези мотиви за много по-основателни, и дори имащи по-пряко отношение в подкрепа на мнението, изложено в точка 1 от Диспозитивната част, отколкото по-неконкретните и съмнителни такива, посочени в параграф 154 от Решението, и обобщени в израза, според който функцията на Съда е: „не само да решава тези заведени [пред него дела], но в повечето случаи, да разясни, защити и развие правилата, създадени от Конвенцията, като по този начин да помогне за спазването на задълженията, приети от държавите като договарящи страни”, - в подкрепа на тази мисъл се цитира член 19 (чл. 19) от Конвенцията. Това обаче не е единствено с цел да се припише на Съда телеологична роля, каквато, според мен, не е предвиждана[3], но също така да се постави по-голяма тежест върху член 19 (чл. 19), отколкото той има. Тази разпоредба (текстът в бележката под линията по-долу[4]) основно служи за инструмент, чиято главна цел е да се създаде механизъм за прилагане на Конвенцията чрез създаване на Европейски съд и на Комисия по правата на човека, с цел да „осигури спазването на задълженията, поети от Високодоговарящите страни”. Това, разбира се, е чисто описателна разпоредба, която не посочва, по един или друг начин, какви точно са задълженията на страните към Конвенцията, по какъв начин Съдът и Комисията би трябвало да осигурят спазването на тези задължения  или как те трябва да структурират своите функции в това отношение. Всички тези въпроси са разгледани – (до степента, до която договарящите страни са пожелали да се стигне) – в други членове от Конвенцията – и ако може да се приеме наличието на едно по-общо право на Съда „да разясни и защити правилата, създадени от Конвенцията”, то тогава със сигурност няма разпоредба, упълномощаваща Съда с каквото и да е правомощие да ги „развива” (Разбира се, нямам предвид естественото развитие, което винаги се случва, тъй като е неизбежна последица на един законно обяснителен процес, принадлежащ на функцията на съда, но което се различава от развитието като съзнателно поставена цел, и което, по мое мнение, е полу-законодателна дейност, надвишаваща нормалната съдебна функция).

7. Следователно, мога единствено да заключа, че в параграф 154 от Решението, Съдът отбягва последиците, приложени от доктрина, която той сам е предложил и към която е решил да се придържа, но която не е нито предложена, нито наложена му от Конвенцията като такава.  Съдът е можел, без това да нарушава прилагането на Конвенцията, да формулира една различна, много по-малко обширна доктрина. Независимо дали това е за предпочитане или не, ясно е, че параграф 154 от Решението отразява субективното отношение на Съда, а не обективното изискване на Конвенцията. В следствие на това, по-конкретните мотиви от процедурен характер, формулирани в параграф 5 по-горе от моето становище, ми изглеждат по-убедителни и по-малко оспорими, отколкото тези, върху които Съдът основава заключението си, изложено в точка 1 от Диспозитивната част –  заключение, с което, чисто като такова, все пак съм съгласен.

От значение за съществуването на практика

Точка 2 от Диспозитивната част - (Съдът приема „че е от неговата компетентност да разгледа случаите за твърдени нарушения по член 3 (чл. 3), до степента, до която правителството жалбоподател ги представи като доказателство за наличието на практика [т.е. на изтезание, нечовешко отношение и т.н.]”.)

8. Акцентът пада върху думата „практика”, но намерението на това произнасяне щеше да бъде по-ясно, ако преди „е компетентно” или „до такава степен, че” присъстваше думата „само”, – понеже се предполага, че това е намерението. Причините за това са обяснени по-подробно в параграфи 157 – 159 от Решението; но, тъй като обикновеният читател вероятно не е запознат с разглеждания въпрос, може би ще е от полза, ако изкажа собственото си мнение. Съгласно системата на Европейската конвенция, Съдът може да разглежда дела само ако преди това те са минали пред Европейската комисия, – и съгласно член 26 (чл. 26) и третия параграф на член 27 (чл. 27-3) в Конвенцията, Комисията може да приеме за съществено разглеждане едно дело, само ако, или по-скоро след като, „всички вътрешноправни средства за защита са изчерпани” – тоест, ако всички средства за защита, предоставени от местното законодателство или от административния апарат на държавата ответник, са изпробвани, но са се оказали нерезултатни или неефективни[5]. Не е трудно – или поне по принцип – да се приложи това правило, когато въпросната жалба е подадена от или от името на дадено лице или лица, засегнати от предполагаеми нарушения на Конвенцията. Но въпросът става по-сложен, когато това, което е породило оплакването, е съществуваща практика в държавата ответник, противоречаща на Конвенцията, и когато специфичните действия, за които става въпрос, са цитирани единствено като доказателство за съществуването на такава практика, а не, така да се каже, заради самите себе си и от съда се иска да присъди на потърпевшите обезщетения или друга компенсация.

9. В настоящото дело Комисията е установила, и Съдът потвърждава това становище, че правилото за нормални вътрешноправни средства за защита не се прилага относно „съществуването на практика”. Това е било от решаващо значение за допустимостта на делото, защото (или поне така трябва да се приеме) в много от предложените конкретни случаи или примери засегнатите лица не са, или ще се окаже, че не са изчерпали наличните правни или административни средства за защита в Северна Ирландия или на друго място в Великобритания; и поради тази причина, ако жалбата се беше базирала на тази основа, Комисията би била длъжна съгласно параграф 3 на член 27 (чл. 27-3) от Конвенцията, до отхвърли жалбата като недопустима, с по-нататъшната последица, че по силата на Конвенцията, тя не би могла да стигне до Съда. По този начин, само въз основа на жалба относно практика, противоречаща на Конвенцията (отделните случаи са подходящи само като доказателство за наличието на тази практика), Комисията и Съдът да могат да се произнесат по същество относно включените твърденията, въпреки неизчерпаните вътрешноправни средства за защита, които са били на разположение на засегнатите лица, действащи индивидуално.   

10. Обосновката на всяка една констатация, потвърждаваща неприложимостта на правилото за вътрешноправна защита в случай, когато искът е относно съществуването на практика, може да бъде основана единствено на предположението, че обикновено местните органи, независимо дали съдебни или административни, могат да се занимават единствено с конкретни искове, подадени от отделните лица от свое име, и нямат право да провеждат различни разследвания относно съществуването на практики, за които е необходимо създаването на специални организационни апарати, като например (в Великобритания) Кралска или Парламентарна комисия, Ведомствен комитет за разследване или друг специален орган, като пример за такъв в настоящото дело може да се посочи създаването на Комисията Диплок, Комисиите Гардинър, Комптън и Паркър (вж. в Решението параграфи 58, 74, 99 и 100). Но разбира се, тези органи не са част от обикновените местни средства на разположение на индивида, до чиято юрисдикция той може да се позове: инициативите и решенията, необходими за създаването им, трябва да бъдат предприети на държавно или парламентарно ниво.     

11. С оглед на тези съображения и на факта, че, както е посочено и в последното изречение на параграф 159 от Решението, Великобритания (най-малкото пред Комисията) не оспорва решението на Комисията, което допуска разглеждането на случая въз основа на гореописаното, аз гласувах в подкрепа на произнесеното от Съда и описано в точка 2 от Диспозитивната част – (което, само по себе си, несъмнено е правилно) – въпреки че там се има предвид, че всъщност не се заявява изрично, че когато съществува практика, която противоречи на Конвенцията, правилата за нормални вътрешноправни средства за защита не се прилагат. Аз, все пак, оставам с чувството, че цялата тема се нуждае от по-широко разглеждане.   

Основни характеристики на член 3 (чл. 3)

12. Член 3 (чл. 3) съдържа, доколкото съдържанието му гласи, една много проста разпоредба, която, с оглед на настоящото дело, може и да се окаже прекалено проста. Той гласи:

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.”

Тази формулировка, може би съзнателно, поради действителната невъзможност да се даде напълно задоволително определение на съответните понятия, не се опитва да тълкува понятията изтезание, нечовешко отношение или унизително такова.  По този начин следва да се определи с оглед обстоятелствата по конкретния случай, относно това в какъв размер е било случилото се или какво е представлявало конкретното отношение. Такъв тип определение задължително е изцяло субективно, така че различните състави на съдилищата или комисиите, функциониращи в различните периоди, въз основа на сходни или аналогични факти, да могат да достигнат до различни заключения при сходни или не толкова сходни случаи. В резултат от това няма голяма практическа полза от това да се споменава изтезанието или нечовешко отношение, и т.н. „според” или „по смисъла (или „обхвата”, или „намерението”) на член 3 (чл. 3) – (въпреки че, Решението, вероятно поради недоглеждане, използва такъв език на няколко места), – понеже този член не дава никакво значение на засегнатите понятия, нито дава някакви насоки, свързани с обхвата на тяхното предназначение.

13. Не може да се каже, че това не е от значение, защото всеки един е наясно какво означава изтезание, какво е нечовешко отношение и какво е унизително такова, – тъй като настоящото дело изглежда убедително показва, че идеите относно тези въпроси могат силно да се различават не само при позоваването на определени действия, но също така и по отношение на факторите, на които трябва да се базира самата оценка. Все пак, със сигурност може да се каже, че някои видове отношение се отличават със степен на изтезание или нечовешко, или унизително отношение; докато други, въпреки че са недопустими, не притежават тази характеристика.

14. Друга особеност на член 3 (чл. 3), която още повече увеличава трудностите при неговото тълкуване и правилно прилагане, произлиза от неговия абсолютен характер, на които Съдът обръща внимание в параграф 163 от Решението. За разлика от други разпоредби на Конвенцията, като например членове 4 – 6, 8 – 11 и 15 (чл. 4, чл. 5, чл. 6, чл. 8, чл. 9, чл. 10, чл. 11, чл. 15), член 3 (чл. 3) не предвижда изключения, специални случаи или дегорации при извънредни основания. Едва ли би могъл да направи това, без да се накърни моралното въздействие, което той произвежда чрез абсолютната терминология и без да доведе до възможност за сериозни злоупотреби. Още повече, че мотивацията за предполагаемото отношение – например, че то, само по себе си се базира на законната цел за получаване на информация – се обезсмисля, в следствие на категоричния подбор на думи в член 3 (чл. 3) – (изтезанието си е изтезание, независимо от целта му, ако е причинено принудително – вж. бележката под линията (19) по-долу. Но, разбира се, тези аспекти по въпроса показват колко е важно предоставената неограничена възможност на субекта, който тълкува този член, да бъде използвана с усет за мярка и без да се преувеличават действията, в нарушение на член 3 (чл. 3), които, поради това, че са осъдителни, се смятат за достойни за заклеймяване, но които, при балансиран поглед върху нещата, не представляват действия, включващи типа отношение, действително посочен в член 3 (чл. 3). 

15. Истинската дилема, пред която са изправени Комисията и Съдът в настоящето дело и която би се появила пред всички правораздавателни органи, опитващи се да приложат член 3 (чл. 3) с чувство за мярка и обективност, е тази, че Конвенцията не съдържа забрана, която се отнася до междинните форми на малтретиране, които очевидно не отговарят и само до известна степен достигат онази степен на тежест, която позволява без преувеличение и с основание те да бъдат определени като нечовешки или като форма на изтезание; но за които може да се каже, че са от такъв характер, че въпреки че не се вписват в строгите изразни средства на Конвенцията, все пак заслужават и то поради това, че макар и да не нарушават тези конкретни права на човека, изрично посочени в Конвенцията, все пак са в противоречие с изградения абстрактен висок идеал за правата на човека. Изправен пред такава ситуация, един правораздавателен орган съответно сякаш е изправен пред избор, който може да се определи като избор между две злини: или трябва да толерира и опрощава съответните действия, колкото и да са те за порицание, като обяви, че те не представляват нарушение на Конвенцията, понеже не отговарят на езиковите експресивни средства в единствената разпоредба на Конвенцията, а именно член 3 (чл. 3) който теоретично би могъл да бъде приложим, – или в противен случай правораздавателният орган трябва да разтегне използвания език в тази разпоредба така, че тези действия да бъдат включени, въпреки че при едно безпристрастно прочитане на разпоредбата въз основа на обикновените норми на логиката и значението, те най-вероятно не биха били определени като попадащи в обхвата на разпоредбата. Накратко, имайки какво още да се каже по този въпрос, Конвенцията следва да се „развие” в това отношение – (вж. параграф 6 по-горе).          

16. Международните правораздавателни органи са по-уязвими в това отношение отколкото тези на национално ниво. Kогато един правораздавателен орган се постави в ситуация като тази описана по-горе, той има възможност само да отбелязва и обявява на света неодобрението си относно това, което се е случило (като в същото време е поставен в ограничените рамки на функциите си като орган за прилагане на Конвенцията), като приеме, че разглежданото поведение представлява нарушение на специфична част на Конвенцията – в този случай, на член 3 (чл. 3), тъй като не може да бъде приложена друга разпоредба относно прилагането на петте техники. Импулсивното желание да се подадем на изкушението във връзка с това, би трябвало да предизвика у всички симпатии и уважение. Конвенцията очевидно има недостатъци, като не включва по-леките форми на малтретиране, освен тези, които несъмнено спадат към категорията изтезание или нещо, което е „нечовешко” – две категории, които предполагат отношението да достига сериозна, дори екстремна, степен на жестокост, варварство или суровост, а не нещо, което макар и осъдително,  е сравнително леко и ще бъде прието за такова от всички тези изпитали, или поне доближили се до, истинската същност на случаите, или пък тези, които използват въображението си да почувстват със собственото си тяло същността на това, което наистина представляват изтезанието и нечовешкото отношение. Ще се върна обратно към този въпрос.

17. Говорейки чисто като юрист (а и като какъв друг аз или който и да е член на Съда може да има право да се изказва относно решение по дадено дело?) ми се струва, че законният извод, който може да бъде направен от факта, че в Конвенцията не съществуват разпоредби срещу по-леки форми на мъчение, в сравнение с тези, които могат да се нарекат изтезание или да попадат в категорията на нечовешко отношение, е защото тези по-леки форми не са били предназначени да бъдат включени. Разумно е да се предположи че към датата, когато Конвенцията е била създадена - по време на последиците от войната и ужаса - страните най-вероятно са имали предвид по-суровите форми на малтретиране, тези, които (както вече посочих) могат да бъдат разпознати като изтезание или нечовешко отношение и т.н. Те по това време са били добре известни и в рамките на съвременния опит, лесно разпознаваеми. За да се отиде по-далеч, е бил необходим много по-внимателен и подробен анализ – а също и проектно изготвяне. В разпоредбите се предвижда „унизително отношение”, но това е свързано с изцяло друга концепция. Ако страните по Конвенцията сега имат желание да излязат извън рамките на това, което първоначално са предвидили, те трябва да направят това чрез изменение на Конвенцията, а не чрез Съда, чиято задача е да я тълкува в сегашния й вид.

18. Ако становищата, изразени в предходните шест параграфа по-горе (12 – 17), имат някаква валидност, то тогава изникват и определени правила, ако мога така да ги нарека;  – и като не подкрепя констатациите на Комисията относно това, че използването на петте техники, както и на някои други форми на отношение, може да се опише като изтезание, Съдът определено действа в съответствие с тези правила – (вж. точки 4, 7 и 9 от Диспозитивната част, както и мотивите в подкрепа, изложени в Решението – по-специално в някои от частите на параграф 167). Това не е изненадващо и изглежда няма друга разумно възможна гледна точка, освен ако не се приеме, че причиняването на всякаква степен на страдание, което не е просто тривиално, е „изтезание”. Ще се върна към този въпрос във връзка с констатациите на Комисията по тази част от случая – това е от значение в контекста на точка 4 от Диспозитивната част. В същото време Съдът, въпреки че отхвърля схващането за изтезание, намира (точка 3), че при използването на петте техники, както и на някои други действия, е налице нечовешко и унизително отношение, което е в нарушение на член 3 (чл. 3). Тъй като бях единствен сред членовете на един иначе единодушен (по този въпрос) съд, който не се съгласи с тази гледна точка, мой дълг е да посоча съответните причини за това. Първо, обаче, трябва да се каже нещо за фактите, отнасящи се до петте техники.    

Същност на петте техники

19. Петте техники, посочени в точка 3 (вж. по-долу), са изброени и описани в параграф 96 от Решението; но след като Съдът срещна затруднения при определянето на това до какво точно водят те (или поне, най-малко по отношение на някои от тях), и поради някои конфликти при доказателствата, чувствам за необходимо да направя няколко фактически коментара. Списъкът и описанията в Решението са взети от доклада на Комисията, като те представят изводите на Комисията (стр. 396 – 397), изложени от нея в шаблонния вариант), но не възпроизвеждат всичките им нюанси и определения. На лице са следните точки:  

Стоене до стена

(i) Що се отнася до фразата „за период от няколко часа”, вж. бележка 10 под линия по-долу. Версията на Комисия гласи, че „точният период от време … не може да се установи”, но споменава периоди „равняващи се на” 23 и 29 часа. Очевидно, тези периоди не може да са били непрекъснати, като в един от докладите на Комптън[6] (цитиран на стр. 247 от доклада на Комисията)6a се говори за „периодично смъкване на ръцете, с цел да се възстанови кръвообращението”. Също така, би трябвало да е имало и други интервали от време – вж. (vii) по-долу.

(ii) Терминът „с разперени ръце до стената” не може да предаде правилно картината, защото тялото било далеч от стената и в никакъв контакт с нея, освен чрез пръстите на ръцете или дланите (вж. (iii) по-долу). Ако обаче пръстите на ръцете (или част от ръцете) са били поставени „високо” над главата, все още докосващи стената, тялото непременно ще бъде доста близо до стената, което в резултат е много по-малко напрегнато положение. 

(iii) „Тежестта на тялото главно върху пръстите на ръцете”, - „главно”, което предполага, че понякога е била върху дланите на ръцете, което отново намалява напрежението.

(iv) „Карайки ги да стоят на пръсти” – това не е задължително следствие от заставане с разкрачени крака и стъпала, прибрани назад;  позицията е подобна на стоене върху плоската част на стъпалото, независимо дали пръстите или дланите на ръката са на стената, макар и последният пример да е по-малко натоварващ. 

(v) Поради това е трудно да се приеме, че задържаните не са били в състояние от време на време да променят позицията си, което, дори и само за момент, би донесло облекчение.

(vi) Комисията посочва (стр. 397), че докладът на Комптън описва „позицията [на задържания] като различна”, и (стр. 247) цитира много по-малко подробната версия на последния, а именно „Принуждаване на задържаните да стоят срещу стена в определена поза (изправени пред стена, с разкрачени крака, с ръце повдигнати срещу стена) …”.     Също така се описва и как на задържаните не им е било позволено да се отклоняват от тази поза и че ако това отклоняване е било необходимо, са принуждавани да я подновят.  

(vii) Изглежда обаче, от стр. 248 от доклада на Комисията, че въпреки че „някои” от задържаните са стояли „непрекъснато” до стената в продължение на 6 – 16 часа, това било прекратявано при хранене и поемане на вода и ходене до тоалетна”.

Покриване на главата с качулка – има един въпрос, който би могъл да бъде повдигнат, вж. бележка 11 по-долу. Освен това думите „през цялото време”, използвани в параграф 96 от Решението, очевидно не могат да бъдат приети буквално. Фактът, който не е споменат в този параграф, – но вж. докладите на Комисията и на Комптън – е че качулката е била премахвана по време на разпит и – (поне в конкретните цитирани случаи) – когато задържаният е бил сам – (при условие, според Комисията, че държи лицето си към стената) – изглежда да показва, че основната цел на качулката е била не толкова да причини страдание на задържания, а да му попречи да вижда или да комуникира с други задържани. Мисля че си заслужава това да бъде споменато, въпреки че съм наясно, че абсолютният и безусловен характер на член 3 (чл. 3) от Конвенцията определя предмета или целта на отношението като без значение (вж. параграф 14 по-горе), доколко то наистина отговаря на определения вид отношение – но то все пак може да има значителна връзка с въпроса, относно това дали това представлява или не такова отношение – (вж., относно това, бележка 19 под линията по-долу).   

Подлагане на шум – параграф 96 от Решението и докладът на Комисията (стр. 397), описват шума като „силен и свистящ шум”. Докладът на Комптън, както е и цитирано от Комисията (стр. 247), посочва „продължителен и монотонен шум”, а относно силата му посочва „сила на шума, изчислена да ги изолира [задържаните] от комуникация”.

Лишаване от сън – Решението гласи „Преди да бъдат разпитвани, лишаване на задържаните от сън”: версията на Комисията добавя „но не беше възможно да се установи за какви периоди всеки един свидетел е оставал без сън”. От друга страна, версията на Комптън гласи „Лишаване на задържаните от сън през първите дни от операцията [т.е. на задържането]”, но не се споменава за какъв период.   

Лишаване от храна и течности – Решението описва това като „подлагане на задържаните на оскъден хранителен режим, по време на престоя им в центъра [за разпит], преди да бъдат разпитвани”.  Комисията посочва същото, но добавя, че „не е било възможно да се определи до каква степен те са били лишавани от храна, а също така и дали не са им били предлагани храна и течности, които обаче те да са отказвали да взимат” – т.е. да са започнали гладна стачка. Последното е от съществено значение, имайки предвид често преобладаващата фанатична атмосфера. Докладът на Комптън, от друга страна, е по-конкретен, като посочва лишаването от храна като „не повече от едно късче хляб и половин литър вода на интервали от по шест часа”. Характеризирайки това „физическо малтретиране”, докладът добавя „на мъже, които в същото време са били изтощени и по други начини”.         

20. Целта ми, излагайки тези детайли, е отчасти да се гарантира, че читателите на това становище няма да подценят характера на петте техники – понеже аз съвсем не възнамерявам да направя нещо толкова непристойно, като да омаловажа тези практики. Другата ми цел е да се покаже, че въпреки всички усилия, положени от Комисията и от Съда, все още остава елемент на значително съмнение по редица точки, които очевидно са от значение, когато става въпрос за оценяване на степента на общата суровост, произлизаща от използването им – например, продължителността и честотата на периодите на закриване с качулка и лишаване от сън, храна и вода, способността за подлагане на шум (нещо, което засяга някои хора много силно, а други – почти не), реалната дължина на максималния непрекъснат период на стоене до стена и, в известна степен, точната поза, в която съвсем леки промени са способни да донесат значителна разлика при търпимост. Също така се забелязва, във връзка със стоенето до стена, че докладът на Комптън, докато неоспоримо определя всички други четири техники като „физическо малтретиране” (макар и само в определена степен относно лишаването от храна), не споменава позата на стоене до стена сама по себе си като мъчителна, а единствено споменава, че „действията, предприети за прилагането на тази поза, представляват изтезание” – т.е. предприетите действия задържаният да се върне обратно в тази поза, в случай че се е отклонил от нея. Това може и да не е съществен детайл, но увеличава сферата на съмнение. Параграф 99 от Решението предоставя, също така, как Комисията Комптън приема, че петте техники „представляват физическо малтретиране, но не и физическа жестокост, по начина, по който тя [комисията] разбира това понятие”. Тази разликата е важна.

21. Въз основа на този анализ на фактите, доколкото съм в състояние да го представя, ще изложа сега причините, поради които не мога да се съглася с констатацията в точка 3 от Диспозитивната част, че използването на петте техники представлява „нечовешко” отношение (по-нататък ще стигна и до „унизително” отношение).

Твърдения за нечовешко и/или унизително отношение

Точа 3 от Диспозитивната част – (Съдът приема [с шестнадесет гласа на един], че „използването на петте техники ... представлява практика на нечовешко и унизително отношение, което на практика е в нарушение с член 3 (чл. 3)”).

A. „нечовешко” отношение

22. Според моята представа за правилното боравене с езиците и концепциите, да се нарече съпътстващото отношение при използването на петте техники „нечовешко”, е прекалено и изопачено, освен ако терминът не се приема неопределено и само в преносен смисъл (вж. примерите по-долу[7]) – като очевидно смисълът, който се има предвид в член 3 (чл. 3), не е по никакъв начин толкова свободен или невинен.      Подлагането на петте техники със сигурност е било грубо отношение, малтретиране, като могат да бъдат намерени и други описания; но „нечовешкото” включва напълно различен вид или категория концепция към която, по мое мнение, петте техники, дори и използвани в комбинация[8], не принадлежат[9]. За да бъдат те разгледани като такива означава да се понижи качеството на нормалната реч, защото тогава не би имало начин да се диференцират, да се прави разлика между, или да се описват, отделни случаи на истинско нечовешко отношение. Ако всичко, причиняващо значително количество болка, напрежение, дискомфорт, стрес и т.н., или лишаване от сън и храна, трябва да се разглежда като „нечовешко”, какви думи трябва да се намерят, за да се характеризира много по-тежкото отношение, което може, без никакво съмнение, да се разглежда като нечовешко? С цел да дам конкретни примери, ако това някой да стои срещу стената в обтегната поза за значителен период от време[10], или главата му да бъде покрита с качулка за определен период от време[11], може да се нарече „нечовешко” отношение, какъв език би трябвало да бъде използван, за да се опише ритане на мъж в слабините или поставянето му в затъмнена килия в компанията на група гладни плъхове? Това вероятно също би било просто нечовешко отношение? – и казвам „просто”, защото, въпреки това, че последните изложени примери ясно ще се определят като включващи нечовешко отношение, те очевидно ще бъдат оценени като не по-различни и не по-лоши от предишните относително по-незначителни примери, ако те също трябва да бъдат характеризирани като „нечовешки”. Ако се използва най-крайният термин за всяко причиняване на физическа или психическа вреда или стрес, няма да има начин да се отличат или да бъде поставена необходимата тежест върху случаи, които наистина са такива – а това да бъдат използвани изрази, като „много нечовешко” или „силно нечовешко”, очевидно би било нелепо[12]. По този начин, общо взето всичко, което води до физическа или психическа вреда, се превръща в „нечовешко” – което е превръщане на цялостната концепция в абсурдна такава – точно както ако предположим, че някой поддържа гледната точка за човечността, която е в основата на добре познатия стих от „Безчовечността на човека към човека”[13] на Бърнс, тогави би трябвало да приемем песимистичния извод, че няма нищо толкова нечовешко, колкото човека.

23. Предназначението на член 3 от Европейската конвенция обаче не е да предлага парадокси или да разисква главоблъсканици, които да отнемат месеци на разглеждане, преди да се стигне до окончателно заключение относно това дали би било правилно даденото отношение да се определи като достигащо границите на нечовешкото. Според мен, този епитет трябва да се пази за нещо, което е неминуемо разпознаващо се за това, което е –  нещо много повече от това, случило се в настоящия случай, – нещо от по-различно естество. „Какво представлява едно име?”[14] – може би трябва да попитаме. Отговорът е „всичко”, ако това е свързано с поставянето на даден тип поведение в неправилната категория, което би довело до неуместни и несправедливи последици. 

24. Освен това, както посочих в точки 15 и 16 по-горе, и бих искал да подчертая отново, защото засяга реалната скрита трудност при граничещите си случаи, фактът, че определено поведение не е било правилно, дори е било много неправилно, не е достатъчен, за да го приведе или да го направи несъответстващо с член 3 (чл. 3), в който се посочва определен тип неправилно поведение – и, ако въпросното неправилно поведение не е от точно този вид, да бъде – за съжаление – съвместимо с член 3 (чл. 3) – разбира се, не защото последният го разглежда като законно основан, а защото не е в противоречие с него; и ако това е последица, достойна за съжаление, тогава, както вече казах, правилната мярка е да се направи изменение в Конвенцията, но нито Европейската комисия, нито Съдът биха могли да направят това.     

25. Ако вместо да се занимаваме със субективното, се потърсят обективни критерии относно това какво точно представлява нечовешкото, речниците могат да дадат много положителни отговори[15]. Дадените там определения са „варварско”, „свирепо”, „брутално”, „жестоко”[16]. Решението на Съда по настоящето дело подхваща този въпрос единствено в един кратък параграф (първата точка на параграф 167), отделящ само 5 – 6 реда за нечовешкото отношение. Те се състоят главно от утвърждения и предположения. Съществената фраза, след като се излагат петте техники като „прилагани в комбинация, преднамерено и за часове наред” – (относно това вж. параграф 19 от моето становището, както и бележки (8) и (10) под линията по-горе) – гласи, както следва:   

„те са причинили, ако не телесни увреждания, [което означава, че те не са причинила такива увреждания], то най-малкото интензивно физическо и психическо страдание на лицата, подлагани на тях, а също така са довели и до остри психични разстройства по време на разпит.”  

Повечето хора се чувстват „разстроени” по време на разпит, който по необходимост има строг, изпитателен и полу-враждебен характер, и не е учудващо, че е имало и медицинско доказателство за това в някои конкретни случаи. Но какво стои в основата на представата за „интензивно”, и на определеното „страдание”, физическо и психическо? Подобен език със сигурност е прекомерен, несъответстващ и необоснован от доказателствата. За много хора, някои от техниките не биха причинили „страдание” в пълния му смисъл, като със сигурност не биха причинили „интензивно” страдание. Дори стоенето до стена би довело до нещо по-скоро в сферата на напрежение, болка, умора и други подобни. Да се говори за „интензивно физическо ... страдание” е почти все едно да се говори за изтезание, а Решението отхвърля изтезанието. Типът епитети, които според мен биха били правилни при описване на въпросното отношение (отношение, което не причинява телесни повреди), биха били „неприятно, грубо, мъчително, сурово,” и други от този тип, но използването на „варварско”, „брутално” или „жестоко”, които са най-малко необходими, ако се следва идеята за нечовешко, представлява злоупотреба с езика и, както казах по-рано, се равнява на обезценяване на това, което би трябвало да се използва за много по-тежки случаи. Това едва ли е убедителна употреба.    

26. След току-цитирания абзац от параграф 167 в параграф 25 по-горе, Решението продължава:

„Те [т.е. петте техники] „съответно” [кавичките са мои] попадат в категорията на нечовешко отношение „по смисъла на член 3 (чл.3)” [същата забележка].”

Това е чисто и просто едно твърдение. Както посочих по-рано (параграф 12), там не съществува никакво „по смисъла на член 3 (чл. 3)”, тъй като тази разпоредба не представя нито определение, нито някаква предпоставка към такова. Следователно това, което тази фраза действително означава, е „по смисъла, който Съдът е избрал да припише на член 3 (чл. 3)”. Думата „съответно” вероятно се основава главно върху предишното „те са причинили ... интензивно ... страдание”, като не смятам за необходимо да повтарям това, което вече казах по този въпрос. Отново, това не е убедително: то остава неопределена голяма част, пълна с въпросителни. От моя страна считам, че понятието „нечовешко” отношение трябва да се ограничи до такъв вид отношение, което (като се вземат предвид и някои обстоятелства) нито един член на човешкия род не би трябвало да нанесе върху друг такъв, или би могъл да нанесе, без то да съдържа сериозно насилие към човешкото, в противоположност на животинското в неговата природа. Според мен този е смисълът, който е бил предназначен за понятието „нечовешко” отношение в член 3 (чл. 3) – като нещо, достигащо степен на зверство или най-малкото на варварство. Затова то не трябва да се използва като обикновено изразно средство на речта за обозначаване на лошо отношение, грубо отношение, малтретиране, вместо, казано по правилния начин, нечовешко отношение.          

Б. „унизително” отношение

27. Голяма част от това, което казах за използване на преувеличени и изопачени изразни средства по отношение на нечовешкото отношение, е валидно по същия начин съответно и във връзка с понятието унизително отношение, макар и по-слабо. Някои значения на понятията „унизително” и „принизен” са дадени в бележката под линия по-долу[17], но в ежедневната реч тези определения се използват много свободно и метафорично (вж. бележка 7 под линия по-долу). По този начин почти всичко, което е неприятно за определена личност, би могло да се разглежда от него като унизително. В настоящия контекст би могло да се предположи, че това е, или би трябвало да бъде, предназначено да обозначи нещо наистина засрамващо, понижаващо човешкото достойнство или пренебрегващо го, като например да ти обръснат главата, да си намазан с катран и пера, да си оцапан с мръсотия, да си замерян с кал, да се покажеш гол пред непознати, да те принудят да ядеш екскременти, да се обезобрази портрета на един суверенен или държавен глава, или да си облечен по начин, провокиращ присмех или неуважение, въпреки че тук може да се спре и да се помисли дали Христос е бил реално унизен, като е бил принуждаван да надява лилава роба, венец от тръни, както и да носи своя собствен кръст. Във всеки случай примерите, които давам, позволяват да се зададе въпросът къде виждаме унижение, когато сме лишени от сън и храна за определени периоди от време, или сме поставени за известно време в една стая и сме подложени на продължителен шум, или евентуално сме „покрити с качулка” (в края на краищата, никога не се е предполагало, че човек, на когото са му били завързани очите преди да бъде екзекутиран, е бил унизен, въпреки че, разбира се, това се предполага, че е в негова полза).  Стоенето до стена може би е различно и аз ще се върна към него. 

28. Това което става ясно е, че целият този въпрос е твърде деликатен и сложен и не може да бъде разгледан задоволително въз основа на опростения подход в Решението. Той се съдържа единствено в 3 – 4 реда в параграф 167, цитиран в параграфи 25 и 26 от моето становище, по-горе. Те гласят:  

„Техниките също така са унизителни, тъй като са били от характер, който поражда у жертвите чувство на страх, страдание и малоценност, които биха могли да доведат до унижение и вероятността да бъде пречупена тяхната физическа и морална воля.” 

Това е всичко, което се казва в Решението, когато се описва унизителното отношение, и то поражда следните коментари: 

(a) Чувствата на „страх, страдание и малоценност” общо взето често се срещат в живота на човека и постоянно се изпитват от всеки в хода на обичайното ежедневие: това е  „човешко състояние”. И все пак, никой не би сметнал себе си или другите за унижен и обиден, само защото е изпитал такива чувства, въпреки че при някои хора те се появяват много по-често, отколкото при други. Така че, не субективните усещания, породили се в индивида са тези, които го унижават или обиждат, а обективният характер на деянието или отношението, пораждащо тези чувства – ако изобщо ги поражда (дори и ако не ги поражда) – защото винаги е възможно някои фанатици, от една страна, и светци, мъченици и герои, от друга страна, да понесат най-унизителното отношение и да не почувстват нито унижение, нито обида, а дори и да се почувстват възвисени. Но въпреки това отношението, само по себе си, остава унизително. Следователно тук Решението прилага доста погрешен тест, като не задава нито един от най-важните въпроси, като например кое е това, ако изобщо има такова нещо, което унижава или принизява, когато човек е подложен на ограничен хранителен режим за известно време, и дали това действително може да се нарече „унизително” отношение, без да се преувеличава или изопачава. 

(б) Изразът „евентуално да пречупят тяхната физическа или морална сила” също не предоставя по-задоволителен тест. Отново, от значение е характерът на отношението, а не резултатите от него. Не е трудно да изброим начини, чрез които физическата и моралната сила могат да бъдат пречупени, без да се прибягва до изтезание, използване на сила или на унизителни действия. Алкохолът също прави това, и то много често. По-общо казано, дори едно просто убеждение или обсъждане и снизхождение, ще го направят. Както правилно е казано, „Няма съпротива срещу добротата”[18]. Унижението не се крие в това какво се поражда от отношението, а в това по какъв начин го прави: то може и да не произведе никакъв резултат, но все пак да е унизително, поради присъщия си характер. Очевидно е, че различни видове отношение – като те покриват голям диапазон – са способни да намаляват или да пречупват физическата или моралната сила, но унижението, ако има такова, не се състои в това, а в конкретните използвани методи.    

29. В резултат на това, намирам мотивите на Решението по този въпрос за доста неубедителни, а също срещам и затруднение, поради това, че е доста възможно едно отношение да бъде в действителност унизително, но като такова не непременно да нарушава член 3 (чл. 3). Например, може да има малко съмнение в това, че самите процеси на задържане, държане под арест, подлагане на разпит, дори и по най-законния начин, са сами по себе си унизителни и обикновено се приемат като унижение. Но не може, единствено въз основа на това становище, да се зачетат като противоречащи си с член 3 (чл. 3) от Конвенцията. Те могат да бъдат в противоречие с някои други разпоредби от нея, като например членове 5 и 6 (чл. 5, чл. 6), но това не ги прави също толкова противоречащи и на член 3 (чл. 3). Отново, елементът на принуда е неразделна част от задържането под арест и съпровождащите го дейности, като това да бъдеш принуден е винаги унизително. Следователно е ясно, че за да е налице нарушение на член 3 (чл. 3), свързано с този проблем, се изисква не само унизително отношение, а и определен вид или определена степен на такова отношение. Що се отнася до това, и като евентуално изключим елемента, свързан със стоенето до стена, аз смятам, че използването на петте техники не е от този вид и не достига посочената степен на сериозност. Три от тях не са включвали никакво унижение, ако терминът се използва в правилния смисъл, а четвъртата (покриването с качулка) може да се разглежда като граничещ случай (вж. при „Покриване с качулка” в параграф 19 по-горе, а също така и последната част на параграф 27). Така единствено за стоенето до стена може да се каже, без много да се преувеличава или изопачава, че попада от другата страна на линията. Въпреки това, тъй като констатациите на Съда относно нечовешкото и унизителното отношение са свързани основно с комбинираното използване на петте техники, а според мен нито една от тях не достига всъщност степента на нечовешко отношение, а единствено една от тях може разумно да се определи като достигаща степента на унизителност, нямам друг избор, освен този да гласувам против точка 3 от Диспозитивната част.   

Точка 6 от Диспозитивната част – (Съдът приема единодушно, че „през есента на 1971 г. при Palace Barracks е съществувала практика на нечовешко отношение, което е в нарушение с член 3 (чл. 3)”).

30. Гласувах положително по тази точка въз основа на ситуацията, описана в параграфи 110, 111 и 174 от Решението. Както става ясно от параграфи 110 и 111 от Решението, тези задържани лица са били подложени на много сериозно малтретиране, което, най-общо казано, според мен представлява нечовешко отношение. 

Изтезание

Точка 4 от Диспозитивната част – (Съдът приема, че „използването на петте техники не представлява практика на изтезание, по смисъла на член 3 (чл. 3)”). 

Точка 7 – (позовавайки се на точка 6 (по-горе) и на практиката при Palace Barracks: Съдът приема, че „[споменатата] практиката не се приема като изтезание, по смисъла на член 3 (чл. 3)”).  

31. Поради причини, които вече изложих (вж. параграф 12 по-горе от моето становище), фразата „по смисъла на член 3 (чл. 3)”, използвана в горните формулировки, е неподходяща, като е трябвало да бъде пропусната или изменена, така че да гласи „в нарушение на член 3 (чл. 3)”.  

32. Тъй като съм съгласен с констатациите в точки 4 и 7 по-горе, като и гласувах заедно с мнозинството, не смятам за необходимо да ги коментирам, с изключение на три фактора – на първо място, Комисията разглежда използването н петте техники като представляващи степен на изтезание;  на второ място, тази констатация на Комисията е получила голяма публичност и е довела до толкова широко възприемане на тази гледна точка, особено в пресата, че съответните органи на Великобритания всъщност са били признати за виновни относно прилагане на изтезания (а такъв тип впечатления, веднъж появили се е трудно да бъдат изкоренени); и трето, дори пред Съда, от една пета до една четвърт от неговите членове смятат, че използването на петте техники представлява изтезание – (гласуването е 13 – 4 по точка 4 и 14 – 3 по точка 7). Накрая, собствените забележки на Съда по този въпрос са оскъдни и затова е нужно да бъдат допълнени.

33. Както и при темата за унизителното отношение, голяма част от това, което казах по-рано относно преувеличеното използване на езика във връзка с нечовешкото отношение, както и ефекта на изопачаване, който се произвежда по този начин, се отнася съответно и до въпроса, каква трябва да бъде степента на дадено отношение, за да се счита то за изтезание, но поради вече написаното, мога да бъда сравнително кратък. Изследването, приложено от Съда, макар и правилно, беше смесено с редица други фактори, които, с оглед на абсолютния характер на член 3 (чл. 3) от Конвенцията, са строго определени като незначителни – вж. параграф 14 по-горе; но, за да не прекъсна основната нишка в моя аргумент, прилагам дискусията по този въпрос в бележка под линията[19].

Не е ясно по каква причина се споменава извличането на признания, назоваването на имена и др. Ако целта е да се покаже, че съществуването на подобни предпоставки е важно, за да може да се определи дадено отношение като изтезание, то тази идея трябва да бъде твърдо отхвърлена. Изтезанието си е изтезание, когато то е причинено насилствено, независимо от това каква може да бъде целта при използването му, или дори ако няма друга цел, освен да причинява болка – (разбира се, страданието, което изпитваме на зъболекарския стол, въпреки че е интензивно, на практика не е изтезание поради това, че пациентът се подлага на него по собствена воля).      

Въпреки това, истинският въпрос, който се явява при споменаване на целите на изтезанието, е дали изобщо съществува цел, която да оправдава използването му. Придържайки се стриктно към условията в член 3 (чл. 3) от Конвенцията, отговорът следва да бъде отрицателен: забраната не е конкретно определена и следователно е абсолютна – вж. параграф 14 по-горе. И все пак, имало е случаи, в които извличането на информация чрез изтезание или крайно малтретиране е водило до спасяването на стотици, дори хиляди живота. Относно този въпрос, заслужава си да се прочете внимателно умереното и старателно балансирано особено мнение на Г-н J.E.S. Fawcett, председател на Европейската комисия, изложено на стр. 495 – 497 от доклада на Комисията по настоящото дело.   

34. Решението на Съда да отхвърли обвинението за изтезание е изложено, реално, единствено в едно изречение от последната точка на параграф 167 от Решението, гласящо, че въпреки че петте техники „несъмнено представляват нечовешко и унизително отношение ... „

„те не водят до страдание с точно такъв вид на интензивност и жестокост, които се влагат в думата изтезание ... „   

(Този абзац се допълва с прибавяне на израза „както се подразбира” след думата „изтезания”, като целта и смисъла на това ми убягват – но вж. бележката под линия (19)). Същата проверка на „интензивност” се прилага отново и във връзка със събитията в Palace Barracks през есента на 1971 г. Въпреки това, и въпреки констатациите за нечовешко отношение, Съдът, имайки предвид действията, от които се изказва недоволство, посочва (третата точка от параграф 174), че 

„степента на страдание, които те са били в състояние да причинят, не достига конкретно определеното ниво, което се съдържа в представата за изтезание, така както се разбира от Съда ...” 

И в заключение се споменава отново предишното изказване в параграф 167.

35. Въпреки че съм съгласен с тези изказвания, като те са правилни сами по себе си, и наблягат на основния тест, който трябва да се приложи, те все пак не успяват да изложат реалната, скрита гледна точка, която се съдържа в тях, а именно: не само че трябва да е причинена определена интензивност на страдание, за да може действието да се нарече изтезание, но също така, че изтезанието  включва съвсем различни чувства на страдание, отколкото при понятията, които се доближават до него. Разликата тук се състои не само в степента, но и в самата му същност и тип. Ако петте техники се разглеждат като техники на изтезание, как би трябвало да се характеризира, например, изваждането на ноктите от нечии пръсти, пронизването бавно на кол, минаващ през ректума, или пък да те пекат на електрическа мрежа? Това си е чисто и просто изтезание, нали така? Или може би представлява „тежко” изтезание?! Или какви думи трябва да се намерят, за да се опише разликата между такъв вид отношение и обикновените болки, напрежение и дискомфорт при петте техники, които бледнеят и са незначителни, в сравнение с изгарящите, невъобразими и агонични такива при другите примери? Тези изцяло не попадат в същата категория и не може да се говори за тях по същия начин. Нито пък този въпрос може да се нарече академичен, какъвто евентуално би бил, ако изтезания от този род, който споменах, са били нещо в миналото. Но той не е: като в Европа има страни, в които такива практики са били разпространени през доста от последните периоди. Така че, какво трябва да прави Европейската комисия, в случай че, което може и лесно да се случи, се окаже изправена пред случай на истинско изтезание? Просто да се произнесе, че то представлява отношение, което е в нарушение с член 3 (чл. 3) от Конвенцията? За негово щастие, Съдът най-малкото е избегнал да изкопае такъв трап за себе си.  

36. Ако е възможно да завърша тази част от случая, като изложа категоричното си мнение, че ако се позволи подобно похвално усърдие при спазването и прилагането на Конвенцията, което би разклатило здравия разум, накрая цялата система би се оказала дискредитирана. Не може да има по-сигурен начин да се случи това, от този да се разводнят и подправят условията на Конвенцията като се разширят, за да включат концепции и понятия, лежащи извън техния точен и нормален обхват.  

ЧЛЕНОВЕ 5 И 6, ВЗЕТИ ЗАЕДНО С ЧЛЕН 15 (чл. 15+5, чл. 15+6)

37. Въпреки че, както посочих в началния параграф от настоящето становище, съм съгласен със Съда относно всички точки в Диспозитивната част, които се отнасят до посочените по-горе разпоредби, има един методически въпрос, който не засяга същността на проблема, но има важно значение към което смятам е желателно да се насочи вниманието, за да се отдаде заслуженото на замесените правителства, каквото, в настоящото дело, е това на Великобритания.   

ЧЛЕНОВЕ 5 И 15 (чл. 5, чл. 15)

38. Член 5 (чл. 5) е разпоредба от Европейската конвенция, която защитава свободата на индивида, като забранява ареста или лишаването от свобода, освен по определени конкретни причини или при някои изброени случаи. Когато, в случаи на извънредно положение, едно правителство поиска да извърши арести или лишаване от свобода, които според него не биха – или може би не биха – попаднали сред допустимите изключения, член 15 (чл. 15) му позволява (в рамките на дадени ограничения и при определени условия) да извърши това, като предприеме мерки, като дерогира от своите задължения по Конвенцията в това отношение.  

39. Очевидно е, че когато едно правителство вече веднъж се е позовало на член 15 (чл. 15) – (то трябва да изпрати до Генералния секретар на Съвета на Европа известие за дерогация) – единственият уместен, или най-малкото основен въпрос ще бъде дали са налице обстоятелствата, които се изискват съгласно член 15 (чл. 15), за да може да влезе в сила това право на дерогиране, и дали това отклонение от задълженията попада в установените граници. Накратко, трябва да има „война или извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията”, като също така дерогациите не трябва да надвишават това, което е „строго в пределите на изискванията на положението”. Съответно, когато, както е и в настоящия случай, правителството жалбоподател е заявило наличието на действия, противоречащи на член 5 (чл. 5), но правителството ответник се е позовало на член 15 (чл. 15), но от друга страна правителството жалбоподател опровергава и твърди, че не са изпълнени условията, изисквани от тази разпоредба, разследването трябва да започне от този член (чл. 15) тъй като, ако тя е била правилно използвана и ако въпросните действия или поведения са изпълнени при спазване на разпоредбата, то тогава не би било необходимо да се обсъжда дали, ако тези действия са били извършени в разрез с тази разпоредба, те биха включили дерогиране от – т.е. отклонения – от член 5 (чл. 5). Само, ако се окаже, че член 15 (чл. 15) не би могъл да действа в полза на правителството ответник, защото или реално не е имало извънредно положение, или защото използваните действията или поведение,  целящи справянето с него, са надхвърлили необходимите мерки за справяне с положението, тогава би било от съществено значение да се разследват самите действията или поведение, така че да се установи дали те представляват нарушение или не на член 5 (чл. 5).  

40. Възможно е да се зададе въпросът какво предимство би имал този процедурен метод в сравнение с този, който досега се следва от Съда, като именно първият въпрос ще бъде дали е имало, или би имало за член 15 (чл. 15) нарушение по член 5 (чл. 5), като, ако отговорът е положителен, само тогава трябва да бъде взета предвид приложимостта на член 15 (чл. 15). Не само ми се струва, че методът, който предлагам, има очевидни предимства, но също така и че ако не се възприеме, това би дало неправилна преценка на положението на правителството ответник.

41. Разбира се, ако правителството ответник изобщо не се е позовало на член 15 (чл. 15) и просто възприеме отричаща позиция, относно това, че член 5 (чл. 5) е бил нарушен (например, защото въпросните арести или задържания са били извършвани в рамките на допустимото съгласно тази разпоредба), в такъв случай е ясно, че всичко, което е необходимо или е възможно да се направи, е да се изследва положението на правителството по отношение на член 5 (чл. 5). Но когато се позовава на член 15 (чл. 15), това предполага или мълчаливо признание на това, че член 5 (чл. 5) е бил, или е напълно възможно да е бил нарушен, или този въпрос се счита за ирелевантен, освен ако не се приеме, че при всички обстоятелства на случая, член 15 в никакъв случай няма да сочи за отклонение. Този последен проблем, следователно, се превръща в основният въпрос, който трябва да бъде разгледан на първо място. Ако Съдът беше последвал този метод в настоящото дело, на практика четиринадесет параграфа и пет страници от настоящото Решение можеше да бъдат пропуснати.  

42. Но този въпрос има както съществен, така и просто процедурен аспект:

(a) Налице е фактът (както Съдът е установил в конкретния случай), че въпреки, че би имало нарушение на член 5 (чл. 5) от Конвенцията, ако тази разпоредба беше самостоятелна, - но, поради действието на член 15 (чл. 15), това предполагаемо или потенциално нарушение, свързано с член 5 (чл. 5), е така да се каже поправено, извършено или реабилитирано, - и тогава, в резултат на всичко това, просто ще се окаже, че изобщо няма никакво нарушение на Конвенцията. При такива обстоятелства ми се струва неправилно, или най-малкото неуместно, да се създава впечатлението, тъй като такава тенденция ще има поне в началото, че е налице нарушение на Конвенцията, поради това, че въпросните спорни действия, разгледани сами по себе си, биха дерогирали от член 5 (чл. 5). Целият смисъл е, че след като правителството ответник веднъж е пледирало за обосновка по член 15 (чл. 15), положението, както то се тълкува по член 5 (чл. 5) не може вече да се разглежда единствено съобразно този член. Понастоящем, използваният метод на Съда при разглеждането на проблема е да приеме, че е имало нарушение на Конвенцията, поради дерогиране по смисъла на определен член от нея, но Съдът след това твърди, че по смисъла на разпоредбите на друг член, тези дерогации са оправдани. Ясно е, че този метод е неправилен. Член 15 (чл. 15), където е приложим към фактите на делото, не само че не оправдава действия, които иначе противоречат на Член 5 (чл. 5): той ги обезсмисля като нарушения на Конвенцията като цяло – или поне ги оправдава и в резултата на това няма нарушение.

 (б) Поради това ми се струва, че настоящата система поставя ударение на грешното място. Последиците от това са, че ответната страна се позовава на член 15 (чл. 15) само след като е установила, че е налице нарушение на член 5 (чл. 5), по този начин тази страна по принцип се оказва, че е в нарушение на Конвенцията, въпреки че е предприела всички необходими мерки, за да се позове и въведе в игра член 15 (чл. 15), който изрично постановява, че при определени обстоятелства „всяка от Βисокодоговарящите страни може да предприеме действия, освобождаващи я от ... тази Конвенция”. Освен това, друга последица е, че ако липсва нарушение на Конвенцията като такава, също така не може да има каквото и да е нарушение и на член 5 (чл. 5) – понеже член 15 (чл. 15) се е произнесал за това със задна дата. Следователно, ответната страна е поставена в несправедливата и невярна позиция на пръв поглед да се разглежда като нарушила Конвенцията, като впоследствие това нарушение е изкупено чрез привеждане в съответствие с член 15 (чл. 15) – като истинската ситуация е, че трябва да се смята за тази страна, че изобщо не е нарушила член 5 (чл. 5) по отношение на каквито и да е било действия, относно които е приложен и установен за приложим член 15 (чл. 15).  

ЧЛЕНОВЕ 6 И 15 (чл. 6, чл. 15) 

43. Абсолютно същите съображения като тези, които бяха обсъдени, се прилагат също и тук. Но според мен, член 6 (чл. 6) въобще няма връзка с въпроса за ареста и задържането на засегнатите лица по настоящото дело; доколкото може да има, може да се приложи само относно въпроси, които вече са напълно обхванати от член 5 (чл. 5), затова би било излишно да се обсъжда това отново. Затова съм съгласен с параграф 235 от Решението, където се посочва, че не е необходимо Съдът да се произнася по този въпрос, но във всеки случай и още повече заради причините изложени от мен в параграфи 39 – 42 по-горе, всички дерогации на Великобритания по силата на член 6 (чл. 6) да бъдат оправдани и да престанат да бъдат считани за такива по силата на член 15 (чл. 15).

ЧЛЕН 14 (чл. 14)

44. Това е член (чл. 14), според който държавите страни по Конвенцията, не трябва да извършват никаква дискриминация при предоставянето на лицата в рамките на тяхната юрисдикция на правото да упражняват правата и свободите, предвидени по силата на Конвенцията. Съгласен съм със Съда, който не приема твърдението на ирландското правителство, че е имало практика на дискриминация и властите в Северна Ирландия, подлагайки на задържане различни лица, които принадлежат или се е предполагало, че имат връзка с терористичните организации на ИРА, не се отнасяли по същия начин с терористичните организации на „лоялистите”. Съдът отхвърли тази гледна точка като цяло, тъй като не счита, че случаите на двете групи са сравними. Аз ще отида по-далеч обаче, и ще задам въпроса дали член 14 (чл. 14), текстът на който е посочен в бележката под линия по-долу[20], има изобщо някакво приложение в настоящия случай.

45. Въпросът е, че в настоящия случай твърдяната дискриминация не се отнася до начина, по който е предоставено правото, предвидено в Конвенцията – (т.е. предоставено е за някои, а за други не) – а до начина, по който то се отказва – (отказано е на някои, а на други не). На пръв поглед това може да изглежда като при случая с двете страни на една и съща монета. Но дали това е така? Странно е твърдението, че тъй като една категория лица е лишена от свобода, по начин на пръв поглед противоречащ на член 5 (чл. 5), следователно някои или всички други категории, ако са в сходно положение, също трябва да бъдат лишени. Това много се доближава до това да се каже, че тъй като един човек е незаконно арестуван, всички трябва да бъдат арестувани – със сигурност това противоречи на истината, както е все едно да се каже, че заради това, че един човек е законно арестуван, всички онези, които е възможно да бъдат законно арестувани, в действителност трябва да бъдат арестувани. Във всички случаи, когато хората биват арестувани, на тях не им се предоставя право, а биват лишавани от такова – дори и ако е за справедлива кауза. Следователно въпросът е свързан с обратното на това да се причини зло (поне потенциално) или във всеки случай някакво увреждане на някои, но не и на другите. Може ли да се счита за дискриминация при нормално тълкуване на понятието, ако се причини зло или се нанесе увреждане на някои хора, но не и на другите, дори и ако те го заслужават? Ако не е така, тогава въпросът за дискриминацията по смисъла на член 5 (чл. 5), който е бил поставен от правителството жалбоподател, не може изобщо да възникне, като не е необходимо да се навлиза във въпроса дали е било коректно или не да не бъдат арестувани терористите „лоялисти”, понеже терористите от ИРА са били арестувани. Това наистина е една погрешна антитеза и един погрешен въпрос. В основата му може да стои един наистина истинския въпрос, но той би предположил по-различна формулировка и подход, а аз нямам причина да обсъждам това.

 

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ЕВРИГЕНИС (EVRIGENIS)

Поради това, че не съм в състояние да се съглася с мнозинството от Съда относно точки 4, 7 и 9 от диспозитивната част на Решението, смятам, че е мое задължение да изложа причините, поради които мнението ми е различно.

(a) По-голямата част от Съда счита, че комбинираното използване на петте техники представлява нечовешко и унизително отношение, но не и практика на изтезание, по смисъла на член 3 (чл. 3) от Конвенцията. Напротив, аз мисля, че действията, водещи до оплакване, освен че достигат размер на нечовешко и унизително отношение, също така попадат и в представата за изтезание. По този въпрос споделям единодушното становището на Комисията, което не е оспорено пред Съда от правителството ответник. Несъгласието ми с мнозинството от Съда засяга и двете обосновки, свързани със разсъжденията, а именно (i) определението на понятието изтезание, както и това, което го отличава от нечовешкото отношение, както и (ii) оценката на комбинираното използване на петте техники от фактическа гледна точка.  

(i) Определението за изтезание – и следователно това, което разграничава изтезанието от нечовешкото отношение – на което се основава Решението, не изглежда да се различава значително от това, прието от Комисията в нейния доклад. Според Комисията, изтезание е „утежнена форма на нечовешко отношение”, а това означава, от своя страна, такова отношение, което „преднамерено причинява тежко страдание, умствено или физическо” (докладът, стр. 377, 379).  От своя страна Решението определя изтезанието като „преднамерено нечовешко отношение, причиняващо много сериозно и жестоко страдание” (параграф 167). Тъй като и двете определения се концентрират върху ефектите от въпросните действия върху жертвата, е трудно да се направи разлика между това какво би трябва да се разглежда като „утежнена форма” на „отношение, причиняващо тежко страдание” от една страна, и причиняването на „много сериозно и тежко страдание” от друга. Да се намери разликата между двете определения на понятието изтезание става дори още по-трудно, поради факта, че Съдът слага един вид паралел между своето собствено определение и това, дадено от Организацията на обединените нации (в Резолюция 3452 (XXX) от 9 декември 1975 г., член 1), което по същество е идентично с определението на Комисията.          

Факт е, че тази терминология, която сама по себе си не е много показателна, трябва да се разглежда като отразяваща тенденцията, очевидна в аргументите на мнозинството от Съда, да се постави разграничение между изтезанието и нечовешкото отношение, които стоят много високо в скалата на интензивност на причинените страдания. Аз не мога да се съглася с тази интерпретация. 

Представата за изтезание, която добиваме от Решението,  в действителност е твърде ограничена. Чрез добавянето на понятието за изтезание към понятията за нечовешко и унизително отношение, тези, които са изготвили Конвенцията, са пожелали, следвайки член 5 от Всеобщата декларация за правата на човека, да разширят забраната в член 3 (чл. 3) от Конвенцията – по принцип, насочващ срещу изтезанията (вж. Collected Edition of the „Travaux Préparatoires”, том II, стр. 38 и сл., 238 и сл.) – така че да включва и други категории действия, причиняващи непоносимо  страдание на индивидите или засягащи тяхното достойнство, а не да изключат от традиционната представа за изтезание някои очевидно по-леки форми на изтезание, като ги поставят в категорията на нечовешките отношения, носещи нетолкова голям „отпечатък” – за да използвам думата, появяваща се в Решението. Ясното намерение за разширяване на обхвата на забраната в член 3 (чл. 3) чрез добавяне, едно до друго с изтезанието, на други видове действия, в резултат не води до ограничаване на понятието за изтезание. Дори бих предложил хипотезата, че, ако член 3 (чл. 3) от Конвенцията посочваше единствено представата за изтезание, щеше да бъде трудно да не се приеме, че комбинираното използване на петте техники в настоящето дело попада в кръгозора му. Не виждам защо фактът, че Конвенцията, единствено целяща да повиши защитата на индивида, като осъжда не само изтезанията, а и други категории действия, трябва да води до различно заключение.    

Тълкуването на Съда в този случай също така сякаш е насочено към понятието за изтезание, което се базира на методите за нанасяне на страдание, изобретени от съвременните репресивни техники. Изтезанието вече не предполага насилие, идея, върху която Решението се позовава изрично и главно.  Изтезанието може да се практикува – и наистина се практикува – чрез използване на фини техники, разработени в мултидисциплинарни лаборатории, които се твърди, че са научни. С помощта на нови форми на страдание, които нямат почти нищо общо с физическата болка, причинявана от стандартното изтезание, се цели да се доведе до, дори и само временно, разпадане на личността на индивида, разбиване на умственото му и психическо равновесие и смачкване на волята му.  Би трябвало да изпитам голямо съжаление, ако определението за изтезание, съдържащо се в Решението, не би могло да препокрие тези различни форми на технологично усъвършенствано изтезание. Такова тълкуване би пренебрегнало настоящата ситуация, както и историческите перспективи, които Европейската конвенция по правата на човека трябва да изпълнява.         

(ii) Аз заемам по-силна позиция от мнозинството от Съда по отношение на оценката на комбинираното използване на петте техники от фактическа гледна точка. Сигурен съм, че използването на тези внимателно подбрани и премерени техники би трябвало да са причинили на тези, които са ги изпитали, изключително интензивно физическо, умствено и психическо страдание, неизбежно обхващащо дори най-строгото определение за изтезание. Доказателствата, въпреки изградената стена на абсолютно мълчание от страна на правителството ответник, които Комисията е била способна да събере, отнасящи се до краткосрочните или дългосрочните психиатрични ефекти, причинени от въпросната практика на пострадалите (параграф 167 от Решението), потвърждават това заключение. 

(б) Аз гласувах в подкрепа на становището, че в случаите, посочени в точка 7 от диспозитива, е съществувала практика на изтезание. Не бих могъл да характеризирам по друг начин отношение, което въз основа на фактите, на които се позовава Съдът (параграф III от Решението), е причинило „значителни” и „огромни” щети върху задържаните. 

(в) Гласувах в подкрепа на становището, че в случаите, посочени в точка 9 от диспозитива, член 3 (чл. 3) е бил нарушен. Практиките, описани в случая Moore (параграф 124 от Решението), съдържат, по мое мнение, унизително отношение, по смисъла на тази разпоредба.

---