ДЕЛО MAMATKULOV И ASKAROV срещу ТУРЦИЯ

 

(Жалби № 46827/99 и 46951/99)

 

 РЕШЕНИЕ

 

СТРАСБУРГ

 

4 февруари 2005 г.

 

 

 

По делото Mamatkulov и Askarov срещу Турция,

Европейският съд по правата на човека, заседаващ като Голяма камара в състав:

          г-н    Л. Вилдхабер [L. Wildhaber], председател,
          г-н    К.Л. Розакис [C.L. Rozakis],
          г-н    Ж.-П. Коста [J.-P. Costa],
          сър    Николас Браца [Nicolas Bratza],
          г-н    Дж. Бонело [G. Bonello],
          г-н    Л. Кафлиш [L. Caflisch],
          г-жа  Е. Палм [E. Palm],
          г-н    И. Кабрал Барето [I. Cabral Barreto],
          г-н    Р. Тюрмен [R. Türmen],
          г-жа  Ф. Тулкен [F. Tulkens],
          г-жа  Н. Вайич [N. Vajić],
          г-н    Дж. Хедиган [J. Hedigan]
          г-н    М. Пелонпя [M. Pellonpää],
          г-жа  М. Цаца-Николовска [M. Tsatsa-Nikolovska],
          г-н    А.Б. Бака [A.B. Baka],
          г-н    А. Ковлер [A. Kovler],
          г-н    С. Павловши [S. Pavlovschi], съдии,
и г-н П.Дж. Махоуни [P.J. Mahoney], секретар,

След закрити заседания, проведени на 17 март, 15 септември и 15 декември 2004 г.,

Постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА

1. Делото е образувано по две жалби (№ 46827/99 и 46951/99) срещу Република Турция, подадени в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от двама узбекски граждани, г-н Rustam Sultanovich Mamatkulov и г-н Zainiddin Abdurasulovich Askarov („жалбоподателите“) съответно на 11 и 22 март 1999 г.

2. Жалбоподателите, на които е предоставена правна помощ, се представляват от г-н  İ.Ş. Çarsancaklı, член на адвокатската колегия на Истанбул. Турското правителство („Правителството”) се представлява от г-н M. Özmen, втори агент.

3. Жалбите се отнасят до екстрадицията на жалбоподателите в Република Узбекистан. Жалбоподателите се позовават на членове 2, 3 и 6 от Конвенцията и правило 39 от Правилника на Съда.

4. Жалбите са разпределени на Първо отделение на Съда (правило 52 § 1). На 31 август 1999 г. те са обявени за допустими от състав на същото отделение: г-жа Е. Палм (E. Palm), председател, г-н Х. Касадевал (J. Casadevall), г-н Гокур Йорундсон (Gaukur Jörundsson), г-н Р. Тюрмен (R. Türmen), г-н К. Бирсан (C. Bîrsan), г-жа В. Томасен (W. Thomassen), г-н Р. Марусте (R. Maruste), съдии, и г-н М. О‘Бойл (M. O’Boyle), секретар на отделението.

5. В решението си от 6 февруари 2003 г. („решението на състава“) Съставът решава единодушно, че не е налице нарушение на чл. 3, че чл. 6 не е приложим в производството по екстрадиция в Турция и че не възниква отделен въпрос относно оплакването на жалбоподателите по чл. 6 от Конвенцията. Той също така приема с шест на един гласа, че е налице нарушение на чл. 34 от Конвенцията. Накрая той приема единодушно, че констатирането на нарушение представлява само по себе си достатъчно справедливо обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателите. Към решението е приложено частично особено мнение на г-н Тюрмен.

6. На 28 април 2003 г. Правителството отправя искане делото да бъде отнесено към Голямата камара (чл. 43 от Конвенцията).

7. На 21 май 2003 г. състав на Голямата камара решава да приеме искането за отнасяне (правило 73).

8. Съставът на Голямата камара е определен в съответствие с разпоредбите на чл. 27 §§ 2 и 3 от Конвенцията и правило 24.

9. И жалбоподателите, и Правителството подават изявления. Становища са получени и от Международната комисия на юристите и от правозащитните организации „Хюман Райтс Уоч“ и „AIRE Centre“, които са допуснати от председателя да встъпят в писмената процедура (чл. 36, § 2 от Конвенцията и правило 44 § 2).

10. В сградата на Съда по правата на човека в Страсбург се провежда публично заседание на 17 март 2004 г. (правило 59 § 3).

 

Пред Съда се явяват:

(a)  за Правителството
г-н   M. Özmen,                                                                   втори агент,
г-жа M. Gülşen,
г-жа V. Sirmen,
г-жа H. Sari,                                                                           съветници;

(б)  за жалбоподателите
г-н   İ.Ş. Çarsancakli,                                                              адвокат,
г-н   L. Korkut,                                                                        съветник.

 

Съдът изслушва обръщенията на г-н Çarsancaklı, г-н Korkut, г-н Özmen и г-жа Sırmen.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

11.  Жалбоподателите са родени съответно през 1959 г. и 1971 г. и в момента са задържани в Република Узбекистан. Те са членове на Ерк (Свобода), опозиционна партия в Узбекистан.

А. Първият жалбоподател

12.  На 3 март 1999 г. първият жалбоподател пристига в Истанбул от Алма Ата (Казахстан) с туристическа виза. Той е арестуван от турската полиция на летище „Ататюрк“ (Истанбул) по международна заповед за арест и задържан от полицията по подозрение в убийство, причиняване на наранявания чрез експлозия на бомба в Узбекистан и опит за терористично нападение срещу президента на Узбекистан.

13. Република Узбекистан прави искане за екстрадицията му по силата на двустранна спогодба с Турция.

14. На 5 март 1999 г. прокурорът на Бакъркьой подава молба до съдия-следователя първият на жалбоподателя да бъде наложена мярка за неотклонение задържане под стража. Първият жалбоподател, който е подпомаган от своя адвокат, е изправен пред съдия на същия ден и задържан под стража за четиридесет и пет дни в съответствие с Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателноправни въпроси.

15. На 11 март 1999 г. първият жалбоподател е разпитан от съдията на Наказателния съд на Бакъркьой. В постановление, издадено в същия ден по реда на бързото производство, съдията се позовава на обвиненията срещу първия жалбоподател и отбелязва, че съответните правонарушения не са политически или военни по своето естество, а обикновени престъпления. Съдията също издава постановление, с което го задържа под стража в очакване на екстрадицията му. Първият жалбоподател, който е подпомаган от своя адвокат и преводач, отрича обвиненията и твърди, че е невинен.

16. В писмените становища, които са подадени по време на заседанието на 11 март 1999 г., представителят на първия жалбоподател твърди, че клиентът му работи за демократизацията на страната си и че политическите дисиденти в Узбекистан са арестувани от властите и подлагани на изтезания в затвора. Той добавя, че първият жалбоподател е бил в Казахстан към момента на събитията и е подал молба към турските власти за политическо убежище, тъй като животът му е в опасност. Той твърди, че клиентът му е преследван за престъпление от политически характер и като се позовава на чл. 9 § 2 от Наказателния кодекс на Турция моли Наказателния съд да откаже искането на Узбекистан за екстрадиция.

17. На 15 март 1999 г. първият жалбоподател обжалва пред Наказателния съд за тежки престъпления на Бакъркьой срещу постановлението, издадено по бързото производство на 11 март 1999 г. След като разглежда преписката, Наказателният съд за тежки престъпления отхвърля жалбата на първия жалбоподател на 19 март 1999 г.

Б. Вторият жалбоподател

18. Вторият жалбоподател влиза в Турция на 13 декември 1998 г. с фалшив паспорт. На 5 март 1999 г., като действа по искане на Република Узбекистан за екстрадицията му, турската полиция го арестува и го задържа под стража. Той е заподозрян в убийство, причиняване на наранявания чрез експлозия на бомба в Узбекистан и опит за терористично нападение срещу президента на Узбекистан.

19. На 7 март 1999 г. прокурорът на Бакъркьой подава молба до съдия-следователя вторият жалбоподател да бъде задържан под стража. На същия ден вторият жалбоподател е изправен пред съдията, който му налага мярка за неотклонение задържане под стража.

20. На заседание на 11 март 1999 г. представителят на втория жалбоподател твърди, че престъплението, в което е обвинен клиентът му, е от политическо естество, и че политическите дисиденти в Узбекистан са арестувани от властите и подлагани на изтезания в затвора. Той добавя, че вторият жалбоподател е бил в Турция към момента на събитията с фалшив паспорт.

21. С писмо от 12 март 1999 г. прокурорът на Фатих подава молба до Наказателния съд на Фатих за определяне на националността на втория жалбоподател и на естеството на твърдяното престъпление.

22. С решение от 15 март 1999 г., след като изслушва жалбоподателя, Наказателният съд определя неговата националност и естеството на престъплението в съответствие с чл. 9 от турския Наказателен кодекс. Той постановява, че правонарушенията, в които той е обвинен, не са политически или военни по своето естество, а обикновени престъпления. Той също така издава постановление, с което задържа жалбоподателя под стража в очакване на екстрадицията му.

23. На 18 март 1999 г. вторият жалбоподател обжалва пред Наказателния съд за тежки престъпления на Истанбул решението от 15 март 1999 г. След като разглежда преписката, Наказателният съд за тежки престъпления отхвърля жалбата на 26 март 1999 г.

В. Екстрадицията на жалбоподателите и последвалите събития

24. На 18 март 1999 г. председателят на съответния състав на Съда решава да посочи на Правителството, въз основа на правило 39 от Правилника на Съда, че е желателно в интерес на страните и на правилното провеждане на производството пред Съда то да не екстрадира жалбоподателите в Узбекистан преди заседанието на компетентния състав, което трябва да се проведе на 23 март 1999 г.

25. На 19 март 1999 г. турското правителство издава указ, постановяващ екстрадицията на жалбоподателите.

26. На 23 март 1999 г. съставът решава да удължи срока на временната мярка в съответствие с правило 39, до второ нареждане.

27. На 27 март 1999 г. жалбоподателите са предадени на узбекските власти.

28. С писмо от 19 април 1999 г. Правителството информира Съда, че е получило следните уверения относно двамата жалбоподатели от узбекските власти: на 9 март и 10 април 1999 г. посолството на Узбекистан в Анкара предава две записки от Министерството на външните работи, към които са приложени две писма от прокурора на Република Узбекистан, които гласят:

„Имуществото на жалбоподателите няма да подлежи на обща конфискация и жалбоподателите няма да бъдат подложени на актове на изтезания или осъдени на смъртно наказание.

Република Узбекистан е страна по Конвенцията на ООН против изтезанията и приема и потвърждава задължението си да се съобразява с изискванията на разпоредбите на тази Конвенция по отношение както на Турция, така и на международната общност като цяло.“

29. На 11 юни 1999 г. Правителството предава на Съда дипломатическа нота от 8 юни 1999 г. от Министерството на външните работи на Узбекистан, излагаща следните точки:

„От разследванията, провеждани от узбекските съдебни органи, става ясно, че г-н Mamatkulov и г-н Askarov са играли активна роля в планирането и организирането на терористични актове срещу лидерите на Република Узбекистан и нейния народ от май 1997 г. насам като членове на престъпна организация, водена от C.H. и T.Y., които са печално известни религиозни екстремисти.

От информацията, получена чрез сътрудничество с разузнавателните служби на чужди държави, става ясно, че г-н Mamatkulov и г-н Askarov са извършили престъпления в Казахстан и Киргизстан.

Техният обвинителен акт, който е изготвен въз основа на предварително получени доказателства, включва редица обвинения: създаване на престъпна организация, тероризъм, терористично нападение срещу президента, завземане на властта чрез използване на сила или чрез сваляне на конституционно установения ред, палеж, пускане на подправени документи и предумишлено убийство.

Всички разследванията са проведени с участието на техните адвокати. Обвиняемите са направили изявления по собствената си свободна воля за дейността на престъпната организация и тяхната роля в нея. Тази информация е потвърдена от другите получени доказателства.

Уверенията, дадени от прокуратурата на Република Узбекистан относно г-н Mamatkulov и г-н Askarov, са в съответствие със задълженията на Узбекистан по Конвенцията на ООН против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание от 10 декември 1984 г.

Обвиняемите и техните адвокати са прегледали доказателствата на прокуратурата, свързани със следствието и производството, и им е връчено копие от обвинителния акт, предаден на Върховния съд.

Сигурността на обвиняемите по време на следствието и съдебния процес е уредена чрез използване на обезопасени помещения (с килии, специално оборудвани за тази цел) и са взети подходящи мерки за предотвратяване на нападения срещу тях.

Процесът на обвиняемите пред Върховния съд започна наскоро с публични заседания. Заседанията се посещават от членове на местната и чуждата преса. Членове на дипломатически мисии и представители на правозащитни организации също присъстват на заседанията.

Длъжностни лица от посолството на Република Турция също може да присъстват.“

30. С писмо от 8 юли 1999 г. Правителството уведомява Съда, че с решение от 28 юни 1999 г. Върховният съд на Република Узбекистан е признал жалбоподателите за виновни за престъпленията, в които са обвинени, и ги е осъдил на лишаване от свобода.

31. С писмо до Съда от 15 септември 1999 г. представителите на жалбоподателите твърдят, че не са били в състояние да се свържат с клиенти си, че условията в узбекските затвори са лоши и затворниците са подлагани на изтезания. Те отбелязват, наред с другото:

„...

Жалбоподателите нямаха справедлив процес в Република Узбекистан. Правилото, изискващо процесите да се провеждат публично, не беше спазено. Единствената ни информация за процеса на жалбоподателите идва от узбекските власти.

Обърнахме се към посолството на Узбекистан в Анкара на 25 юни 1999 г. с молба за разрешение да присъстваме на процеса като наблюдатели в качеството ни на адвокати, но не сме получили отговор.

Що се отнася до твърдението, че процесът на жалбоподателите се следи от „членове на местната и чуждата преса и представители на правозащитни организации“, единствената неправителствена организация, присъстваща в Узбекистан, която е могла да следи процеса, е „Хюман Райтс Уоч“. Въпреки че сме отправили изрични молби към тази организация, не сме успели да получим подробна информация за заседанията и събитията по време на процеса.

От екстрадирането на жалбоподателите не сме успели да се свържем с тях чрез писмо или по телефона. Все още нямаме никакъв начин да се свържем с тях. Това състояние на нещата потвърждава подозренията ни, че жалбоподателите не са държани в подходящи условия в затвора.

Според писмото, изпратено от Съда на 9 юли 1999 г., и информацията, публикувана в пресата, г-н Mamatkulov е осъден на двадесет години лишаване от свобода. Това е най-тежкото наказание, което може да бъде наложено съгласно Наказателния кодекс на Узбекистан. Освен това, ако се вземат под внимание условията на задържане в узбекските затвори и по-конкретно използването на изтезания, за затворниците е много трудно да изтърпяват наказанията си в затворите при подходящи условия. Нещо повече, обикновено се смята, че определени затворници, по-конкретно осъдените за престъпления, свързани със свободата на изразяване, получават допълнителни присъди.“

32. На 15 октомври 2001 г. Министерство на външните работи на Узбекистан изпраща следната информация до турското посолство в Ташкент:

„На 28 юни 1999 г. Върховният съд на Република Узбекистан призна R. Mamatkulov и Z. Askarov за виновни за престъпленията, изброени по-долу, и ги осъди съответно на двадесет години и единадесет години лишаване от свобода:

R. MAMATKULOV

(а) Осемнадесет години лишаване от свобода по чл. 28 и чл. 97 от Наказателния кодекс (убийство с утежняващи вината обстоятелства, а именно:

(i)  убийство на две или повече лица;

(ii)  убийство на лице, изпълняващо служебния си дълг, или на близък роднина на такова лице;

(iii) използване на средства, застрашаващи живота на другите;

(iv) използване на жестокост;

(v) престъпление, извършено в интерес на обвиняемия;

(vi) престъпление, извършено въз основа на религиозни убеждения;

(vii) престъпление, извършено с цел прикриване на друго престъпление или улесняване на извършването му;

(viii) престъпление, извършено от група лица или престъпна организация в интерес на тази организация;

(ix) повторно престъпление);

(б) Осемнадесет години лишаване от свобода по чл. 155 § 3 (а) и (б) от Наказателния кодекс (терористично престъпление);

(в) Десет години лишаване от свобода по чл. 156 § 2(г) от Наказателния кодекс (подбуждане към омраза и враждебност, което води до дискриминация, основана на раса и религия);

(г) Осемнадесет години лишаване от свобода по чл. 158 § 1 от Наказателния кодекс (опит за терористично нападение над президента на Република Узбекистан);

(д) Осемнадесет години лишаване от свобода по чл. 159 § 4 от Наказателния кодекс (опит за подкопаване на конституционния режим на Република Узбекистан, заговор за завземане на властта или сваляне на конституционния режим на Република Узбекистан);

(е) Петнадесет години лишаване от свобода по чл. 161 от Наказателния кодекс (опит за унищожаване на имущество или увреждане на здравето, масово избиване, извършено с намерение да се навреди на дейността на органите на държавната власт и да се подкопае социалната, политическата и икономическата стабилност);

(ж) Дванадесет години лишаване от свобода по чл. 168 § 4 (а) и (б) от Наказателния кодекс (измама, получаване на чуждо имущество чрез измама или заблуда от или в интерес на група лица);

(з) Десет години лишаване от свобода по чл. 223 § 2(б) (влизане или напускане на територията на Узбекистан  нелегално и с предумисъл);

(и) Две години общественополезен труд по чл. 228 § 3 (производство, употреба и продажба на фалшиви документи: печат, марка, бланка);

(й) Осемнадесет години лишаване от свобода по чл. 242 § 1 (формиране на въоръжена организация или група за извършване на престъпления и заемане на властова или специална позиция в такава организация или група).

Е осъден на двадесет години лишаване от свобода по чл. 59 от Наказателния кодекс (сумиране на наказания за няколко престъпления), които да излежи в наказателни институции със строг режим.

R. Mamatkulov в момента излежава присъдата си в затвора в гр. Зарафшан, който е под ръководството на Службата на вътрешните работи на провинция Навои. Той е в добро здраве и има право на посещения от близки роднини. Той не получи амнистия съгласно Указа за помилване от 22 август 2001 г.

Z. Abdurasulovich ASKAROV

(а) Десет години лишаване от свобода по чл. 28 и чл. 97 от Наказателния кодекс (убийство с утежняващи вината обстоятелства, а именно:

(i)  убийство на две или повече лица;

(ii)  убийство на лице, изпълняващо служебния си дълг, или на близък роднина на такова лице;

(iii) използване на средства, застрашаващи живота на другите;

(iv) използване на жестокост;

(v) престъпление, извършено в интерес на обвиняемия;

(vi) престъпление, извършено въз основа на религиозни убеждения;

(vii) престъпление, извършено с цел прикриване на друго престъпление или улесняване на извършването му;

(viii) престъпление, извършено от група лица или престъпна организация в интерес на тази организация;

(ix) повторно престъпление);

(б) Десет години лишаване от свобода по чл. 155 § 2 (а) и (б) от Наказателния кодекс (терористично престъпление, причинило смъртта на друго лице);

(в) Десет години лишаване от свобода по чл. 156 § 2(г) от Наказателния кодекс (подбуждане към омраза и враждебност, което води до дискриминация, основана на раса и религия);

(г) Девет години лишаване от свобода по чл. 158 § 1 от Наказателния кодекс (опит за терористично нападение над президента на Република Узбекистан);

(д) Девет години лишаване от свобода по чл. 159 § 4 от Наказателния кодекс (опит за подкопаване на конституционния режим на Република Узбекистан, заговор за завземане на властта или сваляне на конституционния режим на Република Узбекистан);

(е) Девет години лишаване от свобода по чл. 161 от Наказателния кодекс (опит за унищожаване на имущество или увреждане на здравето, масово избиване, извършено с намерение да се навреди на дейността на органите на държавната власт и да се подкопае социалната, политическата и икономическата стабилност);

(ж) Девет години лишаване от свобода по чл. 173 § 3(б) (разрушаване или умишлено повреждане на чуждо имущество от или в интерес на група лица);

(з) Десет години лишаване от свобода по чл. 223 § 2(б) (влизане или напускане на територията на Узбекистан нелегално и с предумисъл);

(и) Две години общественополезен труд по чл. 228 § 3 (производство, употреба и продажба на фалшиви документи: печат, марка, бланка);

(й) Десет години лишаване от свобода по чл. 242 § 1 (формиране на въоръжена организация или група за извършване на престъпления и заемане на властова или специална позиция в такава организация или група).

Е осъден на единадесет години лишаване от свобода по чл. 59 от Наказателния кодекс (сумиране на наказания за няколко престъпления), които да излежи в наказателни институции със строг режим.

Z. Askarov в момента изтърпява присъдата си в затвора в гр. Сайхали, който е под ръководството на Службата на вътрешните работи на провинция Кашкадаря. Той е в добро здраве и има право на посещения от близки роднини. Той не получава амнистия съгласно Указа за помилване от 22 август 2001 г.“

33. В заседанието на 23 октомври 2001 г. Правителството уведомява Съда, че на 19 октомври 2001 г. двама служители от турското посолство в Ташкент са посетили жалбоподателите в затворите в гр. Зарафшан и гр. Сайхали, които са съответно на 750 и 560 км от Ташкент. Според служителите на посолството жалбоподателите са в добро здраве и не са се оплакали от условията в затворите.

34. На 3 декември 2001 г. узбекските власти изпращат на Правителството медицински свидетелства, изготвени от военни лекари в затворите, в които са държани жалбоподателите. Лекарите правят следните констатации:

„... Г-н Mamatkulov е приет в затвора на 9 декември 2000 г. Той не се оплаква от никакви здравословни проблеми при пристигането. Прегледите на 14 декември 2000 г. и на 2 април 2001 г. не показват патологични симптоми.

На 19 ноември 2001 г. затворникът посещава медицинския център на затвора с оплаквания обща слабост и пристъп на кашлица. ... при прегледа той е диагностициран с остър бронхит и му е предписано медикаментозно лечение ...“

„... Г-н  Abdurasulovich Askarov е приет в затвора на 21 юли 2001 г. Той не се оплаква от никакви здравословни проблеми при пристигането. Прегледите, проведени на 25 юли, на 30 август и на 23 октомври 2001 г. не показват патологични симптоми ...“

35. Въз основа на списъците, изпратени от узбекските власти, Правителството информира Съда на 16 април 2004 г., че жалбоподателите са имали редица посещения от близки роднини в периода януари 2002 г. – 2004 г.

36. До момента представителите на жалбоподателите не са успели да се свържат с жалбоподателите.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

А. Наказателно право

37.  Член 9 от Наказателния кодекс гласи:

„Турската държава не се присъединява към искане за екстрадиция на чужденец от чужда страна за престъпления, които са политически по своето естество или са свързани с такива.

Когато е призован да разгледа искане от чужда държава за екстрадицията на чужденец, наказателният съд с юрисдикция на мястото, на което се намира въпросното лице, определя националността на това лице и естеството на престъплението.

Искане за екстрадиция не се удовлетворява, ако наказателният съд констатира, че въпросното лице е турски гражданин или че престъплението е от политическо или военно естество или е свързано с такова престъпление.

Ако наказателният съд констатира, че лицето, чиято екстрадиция се иска, е чужденец, и че правонарушението е обикновено престъпление, искането за екстрадиция може да бъде удовлетворено от Правителството. ...“

Б. Екстрадиция

38.  Екстрадициите между Турция и Узбекистан са регламентирани от Спогодбата за взаимопомощ по граждански, търговски и наказателни въпроси между Република Турция и Република Узбекистан, която влиза в сила на 18 декември 1997 г. Съгласно приложимите разпоредби на тази спогодба „Всяка договаряща страна се задължава да екстрадира в другата, при обстоятелствата и при спазване на условията, предвидени в настоящата спогодба, всяко лице на нейна територия, обвинено в или признато за виновно за престъпление, извършено под юрисдикцията на другата страна“.

III.  ПРИЛОЖИМО МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А. Виенска конвенция за правото на договорите от 1969 г.

39. Член 31 от  Виенската конвенция от 1969 г., озаглавен „Общо правило на тълкуването“, гласи:

„1. Договорът трябва да се тълкува добросъвестно, в съответствие с обикновеното значение, което следва да се дава на термините на договора в техния контекст, а също така в духа на обекта и целите на договора.

2. За целите на тълкуването на договора контекстът обхваща освен текста, включително преамбюла и приложенията:

а) всяко споразумение, отнасящо се до договора, постигнато между всички страни във връзка със сключването на договора;

б) всеки документ, съставен от една или няколко страни, във връзка със сключването на договора и приет от другите страни като документ, отнасящ се към договора.

3.  Наред с контекста се вземат под внимание:

а) всяко последващо споразумение между страните относно тълкуването на договора или прилагането на неговите разпоредби;

б) по-късната практика на прилагането на договора, която установява споразумението на страните относно неговото тълкуване;

в) всички съответни норми на международното право, прилагани в отношенията между страните.

4. Специално значение се придава на даден термин, ако е установено, че страните са имали такова намерение.

Б. Всеобщи системи за защита на правата на човека

1.  Комитетът на ООН по правата на човека

40. Правило 86 от Правилника за дейността на Комитета на ООН по правата на човека гласи:

„Комитетът може, преди да изпрати своето становище по съобщението до съответната държава-страна, да информира тази държава за своето становище за това дали са желателни временни мерки, за да се избегнат непоправими вреди върху жертвата на твърдяното нарушение. За целта комитетът информира съответната държава-страна, че такова изразяване на неговото становище относно временни мерки не предполага решение по съществото на съобщението.“

41. В решението си от 26 юли 1994 г. (в Glen Ashby v. Trinidad and Tobago) комитетът разглежда първия случай на отказ от страна на държава да се съобрази с временни мерки под формата на молба да спре изпълнението на смъртното наказание. Той посочва, че с ратифицирането на Факултативния протокол, държавата-страна е поела ангажимент да сътрудничи на Комитета в рамките на производство по силата на Протокола, както и че не е изпълнила задълженията си по Факултативния протокол и Пакта (доклад на Комитета по правата на човека, том I).

42. В решението си от 19 октомври 2000 г. (в Dante Piandiong, Jesus Morallos and Archie Bulan v. the Philippines) Комитетът заявява:

„Като спазва Факултативния протокол, държава-страна по Пакта признава компетентността на Комитета по правата на човека да получава и разглежда съобщения от лица, които твърдят, че са жертви на нарушения на някое от правата, заложени в Пакта (Преамбюл и чл. 1). Спазването от страна на държавата на Протокола предполага ангажимент за добросъвестно сътрудничество с Комитета, така че да му позволи и да му даде възможност да разгледа такива съобщения и след преглед да предаде становището си на държавата-страна и на лицето (чл. 5 § § 1 и 4). В разрез с тези задължения е държава-страна да предприеме каквито и да било действия, които биха попречили на или затруднили разглеждането и прегледа от страна на Комитета на съобщението и изразяването на становището му.

Съвсем отделно от каквото и да било нарушение на Пакта от страна на държавата-страна в съобщение, държава-страна извършва тежки нарушения на задълженията си по Факултативния протокол, ако действа с цел да попречи на или затрудни разглеждането от страна на Комитета на съобщение, твърдящо нарушение на Пакта, или да направи прегледа от страна на Комитета спорен и изразяването на неговото становище нищожно и безсмислено. ...

...

Временните мерки съгласно правило 86 от правилата на Комитета, приети в съответствие с чл. 39 от Пакта, са от съществено значение за ролята на Комитета в рамките на Протокола. Пренебрегване на правилото, особено чрез необратими мерки като например екзекуция на твърдяната жертва или нейното депортиране от страната, подкопава защитата на правата по Пакта чрез Факултативния протокол.“

Комитетът потвърждава този принцип в решението си от 15 май 2003 г. (в Sholam Weiss v. Austria).

2.  Комитет на ООН срещу изтезанията

43. Правило 108 § 9 от Правилника за дейността на Комитета срещу изтезанията позволява да бъдат приемани временни мерки в рамките на производство, заведено от лица, твърдящи нарушение на Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Той гласи следното:

„В хода на разглеждането на въпроса за допустимостта на съобщението, Комитетът или работната група или специален докладчик, определен в съответствие с правило 106, параграф 3, може да поиска от държавата-страна да предприеме стъпки, за да се избегнат възможни непоправими вреди върху лице или лица, които твърдят, че са жертва(и) на твърдяното нарушение. Такова искане, отправено към съответната държава-страна, не означава, че е взето каквото и да било решение по въпроса за допустимостта на съобщението.“

44.  В случая на перуанска гражданка, пребиваваща във Венецуела, която е екстрадирана в Перу въпреки факта, че е отправен призив за спиране на нейната екстрадиция като временна мярка (вж. Cecilia Rosana Núñez Chipana v. Venezuela, решение от 10 ноември 1998 г.), Комитетът срещу изтезанията изразява мнение, че държавата не е успяла да „спази духа на Конвенцията“. Той отбелязва следното:

„... държавата-страна, при ратифицирането на Конвенцията и доброволното приемане на компетентността на Комитета по чл. 22, се е ангажирала да си сътрудничи с него добросъвестно при прилагането на процедурата. Спазването на временните мерки, към които призовава Комитета в случаите, в които смята това за разумно, е от съществено значение, за да се защити въпросното лице от непоправими вреди, които биха могли освен това да обезсилят крайния резултат от производството пред Комитета.“

45. В друго решение, отнасящо се до екстрадицията в Индия на индийски гражданин, пребиваващ в Канада (вж. T.P.S. v. Canada, решение от 16 май 2000 г.) въпреки факта, че от Канада е поискано да спре екстрадицията като временна мярка, Комитетът против изтезанията повтаря, че неспазването на поисканите временни мерки „... може да ... обезсили крайния резултат от производството пред Комитета“.

В. Международният съд (МС)

46. Член 41 от Статута на МС гласи:

„1. Съдът има право да посочи, ако счита, че обстоятелствата изискват това, всякакви временни мерки, които трябва да бъдат взети за обезпечаване съответните права на всяка от страните.

2. В очакване на окончателното решение до страните и до Съвета за сигурност незабавно се изпраща уведомление за предложените мерки.“

47. МС е отбелязвал в редица случаи, че целта на временните мерки е да се запазят съответните права на страните по спора (вж., наред с други решения, решението от 27 юни 1986 г. Никарагуа срещу Съединените американски щати). В постановление от 13 септември 1993 г. в Application of the Convention on the Prevention and Punishment of the Crime of Genocide (Приложение на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид) (Босна и Херцеговина с. Югославия) МС заявява, че правомощията на съда да посочи временни мерки

„... има за цел да запази съответните права на страните в очакване на решението на Съда и предполага, че не трябва да бъдат причинявани непоправими вреди на правата, които са предмет на спор в съдебно производство; и ... Съдът трябва да се занимава с това да запази чрез тези мерки правата, които могат впоследствие да бъдат присъдени от Съда като принадлежащи или на жалбоподателя, или на ответника“.

48. В решението си от 27 юни 2001 г. в LaGrand (Германия срещу Съединените американски щати), той отбелязва:

„102.  ... Контекстът, в който чл. 41 трябва да се разглежда в рамките на Статута, е да се предотврати възпрепятстване на изпълнението от страна на Съда на неговите функции, защото съответните права на страните по спора пред Съда не са запазени. От предмета и целите на Статута, както и от условията на чл. 41, разглеждани в неговия контекст, следва, че правомощието да се посочват временни мерки предполага, че тези мерки трябва да бъдат задължителни, доколкото въпросното правомощие се основава на необходимостта, когато обстоятелствата налагат това, да се защитят и да се избегне засягане на правата на страните, определени от окончателното решение на Съда. Твърдението, че временните мерки, посочени в чл. 41, може да не са задължителни, би било в противоречие с предмета и целите на този член.

103.  Свързана причина, която насочва към обвързващия характер на постановленията, дадени съгласно чл. 41 и на които Съдът отдава значение, е наличието на принцип, който вече е признат от Постоянния международен съд, когато той говори за „принципа, общоприет от международните трибунали и също така залегнал в много конвенции ... в смисъл, че страните по дело трябва да се въздържат от всякакви мерки, способни да упражнят увреждащо действие по отношение на изпълнението на решението, което ще бъде постановено, и като цяло не трябва да позволяват да се предприемат каквито и да било стъпки, които може да утежнят или да удължат спора“ (Електрическа компания на София и България, Постановление от 5 декември 1939 г. ...).“

Впоследствие този подход е потвърден в решението на съда от 31 март 2004 г. в Avena and other Mexican nationals (Мексико срещу Съединените американски щати).

Г. Междуамериканската система за защита на правата на човека

1.  Междуамериканската комисия за правата на човека

49. Правило 25 от Правилника за дейността на Междуамериканската комисия за правата на човека гласи:

„1. При тежки и спешни случаи и когато е необходимо в съответствие с наличната информация, Комисията може по своя собствена инициатива или по искане на една от страните да поиска съответната държава да предприеме предпазни мерки за предотвратяване на непоправими вреди на лица.

2. Ако Комисията не е в сесия, председателят или в негово отсъствие един от заместник-председателите се консултира с останалите членове чрез изпълнителния секретариат относно прилагането на разпоредбата на предходната алинея. Ако не е възможно да се консултира в рамките на разумен срок при съществуващите обстоятелства, председателят или, когато е уместно, един от заместник-председателите взема решение от името на Комисията и информира нейните членове.

3.  Комисията може да поиска информация от заинтересованите страни по всички въпроси, свързани с приемането и спазването на предпазните мерки.

4.  Предоставянето на такива мерки и тяхното приемане от страна на държавата не представлява предрешаване на делото по същество.“

50. Обхватът на предпазните мерки се определя чрез позоваване на обхвата на препоръките, отправени от Комисията по отношение на индивидуалната жалба. В решението си от 17 септември 1997 г. в Loayza Tamayo v. Peru, Междуамериканският съд по правата на човека постановява, че държавата „има задължението да положи всички усилия, за да приложи препоръките на орган за защита като Междуамериканската комисия, която действително е един от главните органи на Организацията на американските държави, чиято функция е „да насърчава спазването и защитата на правата на човека“ ...“.

2.  Междуамериканският съд по правата на човека

51. Чл. 63 § 2 от Американската конвенция за правата на човека гласи:

„В случаи на изключителна сериозност и спешност и когато е необходимо, за да се избегнат непоправими вреди на лица, Съдът приема такива временни мерки, каквито счете за уместно по въпроси, които разглежда. По отношение на дело, което все още не е внесено пред Съда, той може да действа по искане на Комисията.“

52. Правило 25 от Правилника за дейността на Междуамериканския съд за правата на човека гласи:

„1. На всеки етап от производството, включващ случаи на изключителна сериозност и спешност и когато е необходимо, за да се избегнат непоправими вреди на лица, Съдът може по искане на една от страните или по своя собствена инициатива да разпореди такива временни мерки, каквито счете за уместно, в съответствие чл. 63 § 2 от Конвенцията.

2. По отношение на въпроси, които все още не са внесени пред него, Съдът може да действа по искане на Комисията.“

3. Искането може да бъде отправено към председателя, към всеки съдия на Съда или към Секретариата с всякакви средства за комуникация. Във всеки случай, получателят на искането незабавно го представя на вниманието на председателя.

4. Ако Съдът не заседава, председателят, след консултации с Постоянната комисия и, ако е възможно, с другите съдии, изисква от съответното правителство да приеме такива спешни мерки, каквито са необходими, за да се гарантира ефективността на всички временни мерки, които може да бъдат постановени от Съда на следващото му заседание.

5. Съдът или неговият председател, ако Съдът не заседава, може да свика страните на публично заседание относно временни мерки.

6. В годишния си доклад пред Генералната асамблея Съдът включва отчет за временните мерки, постановени по време на периода, обхванат от доклада. Ако тези мерки не са надлежно изпълнени, Съдът отправя такива препоръки, каквито сметне за подходящи.“

53. Междуамериканският съд е заявявал на няколко пъти, че  спазването на временни мерки е необходимо, за да се гарантира ефективността на решенията му по същество (вж., наред с други решения, следните постановления: 1 август 1991 г., Chunimá v. Guatemala; 2 юли и 13 септември 1996 г., 11 ноември 1997 г. и 3 февруари 2001 г., Loayza Tamayo v. Peru; 25 май и 25 септември 1999 г., 16 август и 24 ноември 2000 г., и 3 септември 2002 г., James et al. v. Trinidad and Tobago; 7 и 18 август 2000 г. и 26 май 2001, Haitians and Dominican nationals of Haitian origin in the Dominican Republic v. the Dominican Republic; 10 август and 12 ноември 2000 г. и 30 май 2001 г., Alvarez et al. v. Colombia; вж. също решението от 21 юни 2002 г., Hilaire, Constantine, Benjamin et al. v. Trinidad and Tobago).

В две постановления, изискващи временни мерки, Междуамериканският съд по правата на човека постановява, че държавите-страни по Американската конвенция за правата на човека „трябва изцяло да спазват добросъвестно (pacta sunt servanda) всички разпоредби на Конвенцията, включително тези по отношение на работата на двата надзорни органа на Американската конвенция [Съда и Комисията]; и че с оглед на основната цел на Конвенцията да гарантира ефективна защита на правата на човека (членове 1 § 1, 2, 51 и 63 § 2), държавите-страни трябва да се въздържат от действия, които могат да попречат на restitutio in integrum на правата на твърдените жертви“ (вж. постановленията от 25 май и 25 септември 1999 г. в James et al. v. Trinidad and Tobago).

IV.  ИНФОРМАЦИОНЕН ДОКУМЕНТ И ДОКЛАД НА „АМНЕСТИ ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЗА УЗБЕКИСТАН

54. По отношение на ситуацията в Узбекистан по това време, „Амнести Интернешънъл“ посочва в информационен документ за Комитета на ООН срещу изтезанията, огласен през октомври 1999 г.:

„... „Амнести Интернешънъл“ остава загрижена, че Узбекистан не успява да изпълни своите договорни задължения напълно въпреки многобройните, широкообхватни и официално одобрени национални инициативи в областта на образованието по отношение на правата на човека и демократизацията и съдебните и законодателните реформи, насочени към привеждане на националното законодателство в съответствие с международните стандарти.

От декември 1997 г., когато няколко убийства на служители на правоприлагащите органи в региона на Наманган предизвикват вълна от масови арести и задържания, организацията е получила нарастващ брой доклади за случаи на малтретиране и изтезания от страна на правоприлагащите служители спрямо хора, възприемани като членове на независими ислямски религиозни общности или последователи на независими имами (ислямски лидери). Стотици от тези така наречени „уахабити“ са осъдени на лишаване от свобода за дълги периоди в процеси, които са били много под международните стандарти за справедлив процес. Безпокойството на организацията се засилва през февруари 1999 г., когато стотици хора, мъже и жени, са задържани след съобщения за шест бомбени експлозии в столицата Ташкент. Този път списъка на тези, за които се съобщава, че са арестувани, малтретирани и измъчвани, включва предполагаеми поддръжници на забранените опозиционни политически партии и движения Ерк [Свобода] и Бирлик [Единство], включително роднини и независими наблюдатели на правата на човека, както и твърдени поддръжници на забранени ислямистки опозиционни партии и движения като например Хизб-ут-Тахрир [Освободителна партия]. В повечето, ако не всички от тези случаи, които са попаднали на вниманието на „Амнести Интернешънъл“, на задържаните е отказван бърз достъп до адвокат по техен избор, до семействата им и до медицинска помощ. Отговорните органи, от прокуристи до съдилища на всички нива и парламентарния омбудсман, упорито се провалят в започването на навременни, пълни и независими разследвания на широко разпространените твърдения за изтезания и малтретиране. Според независими и достоверни източници самоуличаващи доказателства, за които се съобщава, че са изтръгнати чрез изтезания, редовно се включват в съдебното производство и служат в много от случаите, разгледани от „Амнести Интернешънъл“, като основа за осъдителна присъда. „Амнести Интернешънъл“ е притеснена от публичните изявления на узбекски длъжностни лица, включително на президента на Узбекистан, както след убийствата в Наманган, така и след взривовете в Ташкент, които, ако не пряко подтикващи към използването на насилие от страна на държавни служители срещу някои групи от населението, може да се възприемат най-малкото като толериращи използването на незаконни методи като изтезания и малтретиране. През април 1999 г. например президентът Каримов, описван като гарант на демокрацията и човешките права, заявява публично, че е готов да откъсне главите на двеста души, за да се защити свободата и стабилността на Узбекистан ... „Амнести Интернешънъл“ е загрижена, че подобни изявления, заедно с трайната неспособност на властите да инициират безпристрастни и задълбочени разследвания по обвинения в изтезания и малтретиране, могат да създадат впечатление, че изтезанията и малтретирането от органите на реда са приемливо и дори необходимо поведение и че могат да проявяват такова поведение безнаказано.

Този информационен документ няма за цел да бъде всеобхватно изследване на изтезанията и малтретирането в Узбекистан. Вместо това той се концентрира върху тези членове на Конвенцията, които са в най-голяма степен приложими към настоящите и най-належащи опасения на „Амнести Интернешънъл“.

Липса на гаранции, че всички прояви на изтезания са престъпления по наказателното право (чл. 4)

Узбекистан не отговаря напълно на изискванията, предвидени в чл. 4 от Конвенцията [против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание] да гарантира, че всички прояви на изтезания са престъпления според наказателното ѝ право и че за такива престъпления се налагат подходящи наказания, които отчитат тежкия им характер.

Нито Конституцията, нито Наказателният кодекс, макар и да забраняват и да наказват прояви на изтезания, съдържат определение за изтезание съгласно посоченото в чл. 1 от Конвенцията. ...

Чл. 235 от [узбекския] Наказателния кодекс криминализира получаването на самопризнание по принуда. Въпреки че е ясен в описанието на забранени методи на принуда (побои, нанасяне на тежка или по-малко тежка телесна повреда, изтезания) и конкретен в посочването на извършителите (разследващи и разпитващи служители, прокуристи), членът все пак е много по-тесен в своето определение за изтезание, отколкото чл. 1 от Конвенцията. Най-голямото наказание, предписано по този член, е от пет до осем години лишаване от свобода.

Други членове, включително чл. 110 от узбекския Наказателен кодекс, наказват различни нападения, но не се отнасят конкретно до държавни служители ... Пресата в Узбекистан съобщава, че служители на реда са били преследвани за използване на незаконни методи за задържане и разпитване на заподозрени. Въпреки това, доколкото е известно на „Амнести Интернешънъл“, в разглеждания период никой от служителите на правоприлагащите органи, идентифицирани като извършители на актове на изтезания от жертвите на нарушения на правата на човека, чиито дела са поети от организацията, не е бил обвинен по горепосочените членове от Наказателния кодекс ...

„Амнести Интернешънъл“ многократно е получавала достоверни сведения, че на заподозрените е бил отказван достъп до адвокат по техен избор. Често на адвокатите е даден достъп от органите на реда едва след като заподозреният е бил задържан под стража в продължение на няколко дни, когато рискът от изтезания или малтретиране е най-голям. В много случаи правоприлагащите органи предоставят достъп до адвокат, едва след като заподозреният е подписал самопризнания. Срещите между адвокати и клиенти, когато изобщо са позволени, като цяло са редки, защото предписаният от закона неограничен достъп до даден клиент е труден за получаване за адвокатите. Адвокатите на защитата рядко имат право да присъстват на всички етапи от разследването ...

Член 17 от Наказателно-процесуалния кодекс изрично забранява използването на изтезания и задължава съдии, прокуристи, следователи и разпитващи да зачитат честта и достойнството на лицето на всеки етап от съдебното производство. Независимо от това „Амнести Интернешънъл“ е получила безброй доклади от различни източници – бивши затворници, роднини на затворници, адвокати на защитата, наблюдатели за правата на човека, международни правозащитни организации, дипломати, копия на съдебни документи – че правоприлагащите органи продължават редовно да нарушават правните си задължения да не подлагат никое лице на изтезания или на жестоко, нечовешко или унизително отношение.

...

Условия в затворите

За условията, при които задържаните се държат в досъдебната фаза, има сведения, че са толкова лоши, че представляват жестоко, нечовешко и унизително отношение. През 1997 г. узбекските власти признават, че условията на задържане отстъпват значително от основните минимални стандарти на ООН за третиране на лишените от свобода. Пренаселеността е норма, с най-малко двама затворници на легло, които се редуват да спят на него. Неадекватните санитарни възли и недостигът на храна и основни лекарства изострят риска от заболявания, например туберкулоза. Бившите затворници описват наказателните килии като подземни „дупки“ от един квадратен метър с място, позволяващо изправяне, само до вратата. За останалата част от килията се твърди, че е с височина от само 1,5 метра, което позволява на затворника само да стои наведен или да седи. За килиите също се твърди, че са пълни с паразити. Както и при условията за затворниците, осъдени на смърт, тези твърдения трудно подлежат на независима проверка предвид отказа на узбекските власти да разрешат достъп на независими наблюдатели.“

55.  В годишния си доклад от 28 май 2002 г. „Амнести Интернешънъл“ отбелязва по отношение на Република Узбекистан:

„Доклади за малтретиране и изтезания от страна на служители на правоприлагащите органи на предполагаеми поддръжници на забранени ислямистки опозиционни партии и движения като Хизб-ут-Тахрир продължават с неотслабваща сила. Хиляди религиозни мюсюлмани и десетки членове или поддръжници на забранените светски опозиционни политически партии и движения Ерк и Бирлик изтърпяват продължителни затворнически присъди, осъдени след несправедливи процеси за членство в незаконна партия, разпространение на незаконна религиозна литература и противодържавни дейности. Продължават да се получават сведения, че затворници – религиозни мюсюлмани са подлагани на особено жестоко, нечовешко и унизително отношение в местата за задържане, особено в затворническите лагери. Няколко затворници, сред които виден защитник на правата на човека, са починали по време на арест, като се твърди, че това е в резултат на изтезания. Има най-малко 22 смъртни присъди, които според сведенията са наложени след несправедливи процеси, и са извършени поне четири екзекуции.

...

През ноември Muhammad Salih, лидер в изгнание на забранената опозиционна демократическа партия Ерк, е задържан от чешката полиция на летище Прага, Чехия. Той е задържан под стража, докато искането за екстрадиция от Узбекистан е в процес на разглеждане. През декември той е освободен и се завръща в Норвегия, където е получил статут на бежанец през 1999 г., след като Градския съд на Прага се произнася срещу екстрадирането му в Узбекистан.

През септември президентът Каримов заявява публично, че всяка година се екзекутират около 100 души. През октомври броят на престъпленията, наказуеми със смърт, е намален на четири.

Твърдения за изтезания и малтретиране

...

Продължават да се получават сведения, че затворници – религиозни мюсюлмани са подлагани на особено жестоко, нечовешко и унизително отношение в местата за задържане, особено в затворническите лагери със строг режим...

През юни [2001 г.] 73 етнически таджикски планински селяни са признати за виновни за сътрудничество с ИДУ (Ислямско движение на Узбекистан) по време на тяхното влизане в Узбекистан през август 2000 г. и осъдени на между 3 и 18 години лишаване от свобода в четири отделни закрити процеса. Това се случва въпреки по-ранните държавни уверения пред Комитета на ООН по правата на човека, че предприетите действия за евакуиране на жителите на селата са с цел подобряване на условията на живот на засегнатите хора и че няма да бъдат образувани наказателни дела срещу тези насилствено изселени хора. Груповите процеси, които започват едновременно и без предизвестие в края на май в Ташкент, са проведени в отделни съдебни сгради, отцепени от въоръжени полицаи. Има сведения, че роднини, които се опитват да получат достъп до съдебните производства, са сплашвани и се правят опити да бъдат принудени да напуснат града.

Само един чуждестранен наблюдател, представляващ неправителствената организация „Хюман Райтс Уоч“, получава достъп до един от процесите. Всички останали, включително чуждестранни дипломати, местни наблюдатели на човешките права и медиите, не са допуснати.

Според наблюдателя на „Хюман Райтс Уоч“ прокуратурата не успява да предостави съществени доказателства, за да докаже вината на подсъдимите. За всички подсъдими се твърди, че са държани в изолация до техния процес и не им е било предоставено правото да бъдат представлявани от адвокат по техен избор. В съда обвиняемите оттеглят своите признания и твърдят, че са били изтезавани, за да бъдат принудени да признаят изфабрикувани обвинения. Те твърдят, че са били принудени да запомнят и рецитират подготвени признания пред камера. Някои от мъжете показват на съда белези по телата си, за които твърдят, че са причинени от изтезания. Съдът обаче не взема под внимание никое от тези твърдения. ...“

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 2 И ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

56.  Жалбоподателите твърдят, че тяхната екстрадиция в Република Узбекистан е нарушила чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията, които гласят:

Чл. 2

„1.  Правото на живот на всеки се защищава от закона. Никой не може да бъде умишлено лишен от живот, освен в изпълнение на съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона.

2.  Лишаването от живот не се разглежда като противоречащо на разпоредбите на този член, когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима:

(a) при защитата на което и да е лице от незаконно насилие;

(б) при осъществяването на правомерен арест или при 
предотвратяване на бягството на лице, законно лишено 
от свобода;

(в) при действия, предприети в съответствие със закона за потушаване на бунт или метеж.“

Чл. 3

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“

С оглед на фактите по делото Съдът първо ще разгледа оплакването по чл. 3.

А. Решението на състава

57.  Съставът констатира, че причината да не е било възможно да бъдат направени каквито и да било убедителни фактически констатации е, че жалбоподателите са били лишени от възможността да бъдат направени допълнителни проучвания с цел да получат доказателства в подкрепа на твърденията им по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Той смята, че не разполага с достатъчно доказателства, за да заключи, че е налице нарушение на тази разпоредба (вж. параграфи 74 и 77 от решението на състава).

Б. Тезите на страните

1.  Жалбоподателите

58.  Адвокатите, представляващи жалбоподателите, заявяват, че към момента на екстрадицията на последните има сериозни основания да се смята, че завръщането им в Узбекистан ще доведе до това да бъдат подложени на отношение, забранено от чл. 3. В тази връзка те осъждат лошите условия и използването на изтезания в узбекските затвори.

59.  В подкрепа на своите твърдения те се позовават на доклади от „международни разследващи органи“ в областта на правата на човека, осъждащи както административната практика на изтезанията и други форми на малтретиране на политически дисиденти, така и репресивната политика на узбекския режим спрямо дисиденти.

60.  Те заявяват, че жалбоподателите са отхвърлили обвиненията в производството по екстрадицията в Турция и са представили относими доказателства в своя защита. Съответно фактът, че жалбоподателите, които са били лишени от правото на правна помощ от адвокат по техен избор, са признали изцяло същите обвинения пред узбекските власти, показва, че те са били принудени чрез изтезания и малтретиране да „признаят“ престъпления, които не са извършили.

2.  Правителството

61.  Правителството твърди, че в производство за екстрадиция чл. 3 следва да се прилага само в случаите, в които е сигурно, че забраненото отношение или наказание ще бъде наложено в молещата държава, и в които съответното лице е представило силни доказателства, че съществуват сериозни основания да се счита, че той или тя е изправен/а пред риск от изтезания или малтретиране.

62.  Правителството отбелязва, че жалбоподателите са били екстрадирани, след като са получени уверения от узбекските власти. Тези уверения включват ангажимент да не се налага смъртно наказание и да се гарантира, че жалбоподателите няма да бъдат подложени на изтезания или малтретиране и няма да подлежат на конфискация на имуществото им като цяло. Узбекските власти са дали уверение, че Република Узбекистан, която е страна по Конвенцията на ООН против изтезанията, приема и потвърждава задължението си да се съобразява с изискванията на разпоредбите на тази Конвенция по отношение както на Турция, така и на международната общност като цяло. Освен това в докладите на правозащитните организации не се съдържа информация в подкрепа на твърденията за отношение в нарушение на чл. 3.

63.  Правителството отбелязва, че жалбоподателите, които са обвинени в извършването на терористични актове, са осъдени от Върховния съд на Узбекистан съответно на двадесет и единадесет години лишаване от свобода и че техният процес е посетен от около осемдесет души, включително служители от турското и други посолства и представители на „Хелзинки Уоч“. То добавя, че жалбоподателите са посетени в затвора в Узбекистан от двама служители от посолството на Турция, които те са информирали, че не са били подложени на малтретиране нито преди, нито след процеса.

64.  Правителството твърди, че чл. 3 не трябва да се тълкува по начин, който ще ангажира отговорността на екстрадиращата държава за неопределено време. Отговорността на държавата трябва да приключи, след като екстрадираното лице бъде признато за виновно и започне да изтърпява своята присъда. Формулировката на чл. 3 би била крайно изопачена, ако се приеме, че чрез предаването на заподозрян в съответствие с условията на споразумението за екстрадиция, екстрадиращата държава го е подложила на отношение или наказание, което той получава след осъждането и присъдата си в приемащата държава. Такова решение би означавало намеса в права по силата на международни договори и би било в конфликт с нормите на международния съдебен процес, тъй като би довело до отсъждане по отношение вътрешните работи на чужди държави, които не са страни по Конвенцията. Има риск това да причини сериозни вреди на Високодоговарящата държава, като ограничава способността ѝ да сътрудничи в борбата срещу международния тероризъм и организираната престъпност.

3.  Встъпили трети страни

65.  „Хюман Райтс Уоч“ и AIRE Centre се позовават на репресирането на независими мюсюлмани в Узбекистан към момента на събитията; по-конкретно те заявяват, че близки роднини на другите лица, обвинени заедно с жалбоподателите, са били подложени на изтезания, а политически затворници са загинали в резултат на малтретиране, нанесено в узбекски затвори. Освен това, с оглед на политическата ситуация в Узбекистан и липсата на ефективен съдебен надзор върху силите за сигурност, уверенията, които са били получени от правителството на Узбекистан, не представляват достатъчна гаранция за жалбоподателите.

В. Преценката на Съда

1.  Приложимите принципи

66.  Високодоговарящите държави имат правото по добре установеното международното право и при спазване на своите договорни задължения, включително на Конвенцията, да контролират влизането, пребиваването и експулсирането на чужденци. Правото на политическо убежище не се съдържа нито в Конвенцията, нито в нейните Протоколи (вж. Vilvarajah and Others v. the United Kingdom, решение от 30 октомври 1991 г., Серия A № 215, стр. 34, § 102).

67.  Постоянна практика на Съда е, че екстрадицията от Високодоговаряща държава може да доведе до проблем по смисъла на чл. 3 и по този начин да ангажира отговорността на тази държава по силата на Конвенцията, когато са показани сериозни основания да се смята, че съответното лице, ако бъде екстрадирано, е изправено пред реална опасност да бъде подложено на отношение в противоречие с чл. 3. Установяването на такава отговорност неизбежно включва оценка на условията в молещата страна спрямо стандартите на чл. 3 от Конвенцията. Независимо от това не става въпрос за произнасяне по или установяване на отговорността на приемащата страна, независимо дали по общото международно право, по силата на Конвенцията или по друг начин. Доколкото съгласно Конвенцията възниква или може да възникне някаква отговорност, то това е отговорност, създадена от екстрадиращата Високодоговаряща държава поради това, че е предприела действие, което има като пряка последица излагането на дадено лице на забранено малтретиране (вж. Soering v. the United Kingdom, решение от 7 юли 1989 г., Серия A № 161, стр. 35-36, §§ 89-91).

68.  Едва ли би било съвместимо с „общото наследство от политически традиции, идеи, свобода и върховенство на закона“, на които се позовава преамбюлът, ако Високодоговаряща държава съзнателно предаде лице на друга държава, в която има сериозни основания да се счита, че за него ще има опасност да бъде подложено на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание (вж. Soering, цитирано по-горе, стр. 34-35, § 88).

69.  При определяне дали са показани сериозни основания да се смята, че съществува реален риск от отношение в противоречие с чл. 3, Съдът ще разгледа въпроса в светлината на всички материали, с които разполага, или, ако е необходимо, материали, получени proprio motu. Тъй като естеството на отговорността на Високодоговарящите държави по чл. 3 в случаи като този се крие в акта на излагане на лице на риск от малтретиране, съществуването на риска трябва да се оцени преди всичко във връзка с тези факти, които са известни или е трябвало да бъдат известни на Високодоговарящата държава към момента на екстрадицията; Съдът обаче не е лишен от възможността да вземе под внимание информацията, която се появява след екстрадицията. Това може да е от полза при потвърждаване или опровергаване на оценката, направена от Високодоговарящата страна на наличието или липсата на основателност на страховете на жалбоподателя (вж. Cruz Varas and Others v. Sweden, решение от 20 март 1991 г., Серия A № 201, стр. 29-30, §§ 75-76, и Vilvarajah and Others, цитирано по-горе, стр. 36, § 107).

Въпреки това, ако жалбоподателят не е екстрадиран или депортиран, когато Съдът разглежда случая, моментът на настъпване на фактите е този на производството пред Съда (вж. Chahal v. the United Kingdom, решение от 15 ноември 1996 г., Доклади за решения и определения 1996-V, стр. 1856, §§ 85-86).

Тази ситуация обикновено възниква, когато депортирането или екстрадицията се забавя в резултат на посочване от страна на Съда на временна мярка в съответствие с правило 39 от Правилника на Съда. Такова посочване по-често означава, че Съдът все още не разполага с всички необходими доказателства, които изисква, за да определи дали е налице реален риск от отношение, забранено от чл. 3, в страната по местоназначение.

70.  Освен това малтретирането трябва да достигне минимално ниво на жестокост, за да попадне в приложното поле на чл. 3. Оценката на този минимум по същността си е относителна; тя зависи от всички обстоятелства по делото, като например естеството и контекста на отношението или наказанието, начина и метода на неговото изпълнение, неговата продължителност и неговите физически или психически ефекти (вж. Vilvarajah and Others, цитирано по-горе, стр. 36, § 107).

Твърденията за малтретиране трябва да бъдат подкрепени със съответните доказателства (вж., mutatis mutandis, Klaas v. Germany, решение от 22 септември 1993 г., Серия A № 269, стр. 17-18, § 30).

2.  Приложение на горните принципи към настоящото дело

71.  За да бъде повдигнат въпрос по чл. 3, трябва да се установи, че в момента на тяхната екстрадиция е съществувал реален риск жалбоподателите да бъдат подложени в Узбекистан на отношение, забранено от чл. 3.

72.  Съдът отбелязва становищата на представителите на жалбоподателите по отношение на информацията в докладите на международните правозащитни организации, изобличаващи административната практика на изтезания и други форми на малтретиране на политически дисиденти, както и репресивната политика на узбекския режим спрямо такива дисиденти. Той отбелязва, че „Амнести Интернешънъл“ посочва в своя доклад за 2001 г.: „Сведенията за малтретиране и изтезания от страна на служители на правоприлагащите органи на предполагаеми поддръжници на забранени ислямистки опозиционни партии и движения ... продължават ...“ (вж. параграф 55 по-горе).

73.  Все пак, въпреки че тези констатации описват общата ситуация в Узбекистан, те не подкрепят конкретните твърдения, направени от жалбоподателите в настоящия случай, и изискват потвърждение чрез други доказателства.

74.  Жалбоподателите са екстрадирани в Узбекистан на 27 март 1999 г., въпреки временната мярка, определена от Съда в съответствие с правило 39 (вж. параграфи 24-27 по-горе). Следователно това е датата, която трябва да се вземе под внимание, когато се оценява дали е налице реален риск от това да бъдат подложени в Узбекистан на отношение, забранено от чл. 3.

75.  Чрез прилагането на правило 39 Съдът показва, че не е в състояние въз основа на информацията, с която разполага в този момент, да вземе окончателно решение относно наличието на реален риск. Ако Турция беше спазила мярката, посочена в правило 39, приложимата дата би била датата на разглеждане от страна на Съда на делото с оглед на доказателствата, които са били приведени (вж. параграф 69 по-горе и Chahal, цитирано по-горе, стр. 1856 , §§ 85-86). Неспазването от страна на Турция на указанието, дадено от Съда, е попречило на Съда да следва обичайната си процедура. Независимо от това Съдът не може да се спекулира с това какъв би бил изходът на делото, ако екстрадицията е била отложена, както той е поискал. Поради тази причина той ще трябва да прецени отговорността на Турция по силата на чл. 3 спрямо ситуацията, която е налице към 27 март 1999 г.

76.  Съдът отбелязва, че Правителството твърди, че жалбоподателите са били екстрадирани след получаване на уверение от правителството на Узбекистан. Текстът на документа показва, че уверението, че „имуществото на жалбоподателите няма да подлежи на обща конфискация и жалбоподателите няма да бъдат подложени на актове на изтезания или осъдени на смъртно наказание“ е дадено от прокурора на Република Узбекистан, който добавя: „Република Узбекистан е страна по Конвенцията на ООН против изтезанията и приема и потвърждава задължението си да се съобразява с изискванията на разпоредбите на тази Конвенция по отношение както на Турция, така и на международната общност като цяло.“ Правителството също така представя медицински доклади от лекарите в узбекските затворите, в които са държани г-н Mamatkulov и г-н Askarov (вж. параграфи 28 и 34 по-горе).

77.  С оглед на материалите на негово разположение, Съдът не е в състояние да заключи, че към гореспоменатата дата съществуват сериозни основания да се счита, че жалбоподателите са изправени пред реален риск от отношение, забранено от чл. 3. Неспазването от страна на Турция на указанието, дадено  в съответствие с правило 39, което не позволява на Съда да прецени дали съществува реален риск по начина, който счита за подходящ с оглед на обстоятелствата по делото, следва да се разгледа по-долу в съответствие с чл. 34.

Следователно не може да се констатира нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

78.  След като разгледа твърденията на жалбоподателите по чл. 3 (вж. параграфи 71-77 по-горе), Съдът констатира, че не е необходимо да ги разглежда поотделно по чл. 2.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

79.  Жалбоподателите се оплакват от несправедливостта на производството за екстрадиция в Турция и наказателното производство в Узбекистан. Те се позовават на чл. 6 от Конвенцията, който в приложимата си част гласи:

„Всяко лице, при решаването на ... основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо ... гледане ... от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. ...“

А. Решението на състава

80.  Съставът констатира, че чл. 6 § 1 не е приложим в производството за екстрадиция в Турция (вж. параграфи 80-81 от решението на състава). Що се отнася до наказателното производство в Узбекистан, той констатира, че представените доказателства не установяват, че на жалбоподателите е отказан справедлив процес и не възниква отделен въпрос по чл. 6 § 1 по тази точка (вж. параграф 87 от решението на състава).

Б. Производството за екстрадиция в Турция

81.  Жалбоподателите твърдят, че не са имали справедлив процес в наказателния съд, който се е произнесъл по искането за екстрадицията им, доколкото те не са могли да получат достъп до всички материали по преписката и да изложат своите аргументи относно характеризирането на престъпленията, които се твърди, че са извършили.

82.  Съдът подчертава, че решенията относно влизането, престоя и депортирането на чужденци не се отнасят до определянето на гражданските права и задължения на жалбоподател или на наказателно обвинение срещу него, по смисъла на чл. 6 § 1 от Конвенцията (вж. Maaouia v. France [ГО], № 39652/98, § 40, ЕСПЧ 2000-X; Penafiel Salgado v. Spain (РД), № 65964/01, 16 април 2002 г.; и Sardinas Albo v. Italy (РД), № 56271/00, ЕСПЧ 2004-I).

83.  Следователно чл. 6 § 1 от Конвенцията не е приложим в настоящото дело.

В. Наказателното производство в Узбекистан

84.  Жалбоподателите твърдят, че няма изгледи да получат справедлив процес в своята страна на произход и са изправени пред реална опасност да бъдат осъдени на смърт и екзекутирани. Те твърдят във връзка с това, че узбекските съдебни органи не са независими от изпълнителната власт.

85.  Представителите на жалбоподателите твърдят, че жалбоподателите са били държани в изолация до началото на процеса срещу тях и не им е било разрешено представителство от адвокат по техен избор. Те заявяват, че показанията, на които е базирана констатацията за вина, са изтръгнати с изтезания.

86.  Правителството твърди, че екстрадицията на жалбоподателите не може да ангажира отговорността на държавата по чл. 6 § 1 от Конвенцията.

87.  Две от встъпилите страни – „Хюман Райтс Уоч“ и AIRE Centre – посочват, че жалбоподателите са били държани в изолация, докато започне процеса срещу тях и че, тъй като са им назначени адвокати от прокурора, отговарящ за разследването, те не са могли да получат представителство от адвокат по техен избор.

88.  Съдът отбелязва, че в Soering (цитирано по-горе, стр. 45, § 113), той приема следното:

„Правото на справедлив съдебен процес при наказателно производство, включено в чл. 6, заема видно място в едно демократично общество ... Съдът не изключва, че може по изключение да бъде повдигнат въпрос по силата на чл. 6 от решение за екстрадиция в случаите, когато беглецът е пострадал или е изправен пред опасността да пострада от явен отказ на справедлив процес ...“

89.  Съдът отбелязва, че в настоящия случай жалбоподателите са били предадени на узбекските власти на 27 март 1999 г. На 28 юни 1999 г. Върховният съд на Република Узбекистан обявява г-н Mamatkulov и г-н Askarov за виновни за различни престъпления и ги осъжда съответно на двадесет и единадесет години лишаване от свобода (вж. параграф 32 по-горе).

90.  Съдът счита, че подобно на риска от отношение, забранено от чл. 2 и/или чл. 3, рискът от явен отказ от правосъдие в страната по местоназначение трябва преди всичко да се прецени в зависимост от фактите, които Високодоговарящата държава е знаела или е трябвало да знае, когато е екстрадирала въпросните лица. Когато екстрадицията се отложи след указание от страна на Съда съгласно правило 39, рискът от явен отказ от правосъдие трябва също да се прецени в светлината на информацията, с която разполага Съдът, когато разглежда делото (вж., mutatis mutandis, параграфи 75-77 по-горе).

91.  Жалбоподателите са екстрадирани в Узбекистан на 27 март 1999 г. Въпреки че в светлината на наличната информация може към момента да е имало причини за съмнение дали ще получат справедлив процес в държавата по местоназначение, няма достатъчно доказателства, които да показват, че каквито и да било възможни нередности в процеса е можело да представляват явен отказ от правосъдие по смисъла на параграф 113 от Soering, цитирано по-горе. Неспазването от страна на Турция на указанието, дадено от Съда в съответствие с правило 39, което не позволява на Съда да получи допълнителна информация, която да помогне за преценката му дали съществува реален риск от явен отказ на правосъдие, ще бъде разгледано по-долу по отношение на чл. 34.

Следователно не може да се констатира нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 34 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

92.  Представителите на жалбоподателите твърдят, че като екстрадира г-н Mamatkulov и г-н Askarov въпреки мярката, посочена от Съда по правило 39 от Правилника на Съда, Турция не е изпълнила задълженията си по чл. 34 от Конвенцията.

Член 34 от Конвенцията гласи:

„Съдът може да бъде сезиран с жалба от всяко лице, неправителствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от Βисокодоговарящите страни на правата, провъзгласени в Конвенцията или в Протоколите към нея. Βисокодоговарящите страни са длъжни да не създават по никакъв начин пречки за ефективното упражняване на това право.“

Правило 39 от Правилника на Съда гласи:

„1.  Съдебният състав или, когато е уместно, неговият председател може по искане на една от страните или на всяко друго засегнато лице или по своя инициатива да посочи на страните всякаква временна мярка, която според него трябва да бъде приета в интерес на страните или на правилното протичане на производството пред него.

2.  Уведомление за тези мерки се дава на Комитета на министрите.

3.  Съставът може да поиска информация от страните по всеки въпрос, свързан с изпълнението на всяка посочена от него временна мярка.“

А. Решението на състава

93.  В решението си от 6 февруари 2003 г. съставът констатира следното:

„110.  ... всяка държава - страна по конвенцията, на която са посочени временни мерки, за да се избегне причиняването на непоправима вреда на жертвата на твърдяно нарушение, трябва да спазва тези мерки и да се въздържа от всяко действие или бездействие, което ще подкопае авторитета и ефективността на окончателното решение.

111.  Следователно, като не спазва временните мерки, посочени от Съда съгласно правило 39 от Правилника на Съда, Турция е в нарушение на задълженията си по чл. 34 от Конвенцията.“

Б. Тезите на страните

1.  Жалбоподателите

94.  Представителите на жалбоподателите заявяват, че въпреки исканията до властите, те не са могли да се свържат със своите клиенти след екстрадицията на последните. Жалбоподателите следователно са лишени от възможността за провеждане на по-нататъшно разследване с цел да се получат доказателства в подкрепа на техните твърдения по чл. 3. Така екстрадицията на жалбоподателите се оказва реална пречка за ефективното представяне на тяхната жалба пред Съда.

2.  Правителството

95.  Правителството твърди, че не възниква отделен въпрос по чл. 34 от Конвенцията, тъй като оплакването съгласно тази разпоредба е същото като това, което жалбоподателите са повдигнали по чл. 3 от Конвенцията, за което Правителството казва, че е неоснователно.

96.  Що се отнася до последиците от временните мерки, които Съдът е посочил в конкретния случай в съответствие с правило 39, Правителството се позовава на Cruz Varas and Others, цитирано по-горе, като пример за твърдението, че Високодоговарящите държави нямат правно задължение да се съобразят с такива указания.

97.  Според становището на Правителството от самия текст на писмото, посочващо временна мярка в конкретния случай, става ясно, че мярката не е предназначена да бъде задължителна. Международните съдилища работят в рамките на правомощията, предоставени им с международни договори. Ако договорът не им предоставя правомощие да постановяват обвързващи временни мерки, то такова правомощие не съществува.

3.  Встъпила трета страна

98.  Международната комисия на юристите твърди, че в светлината на общите принципи на международното право, правото по отношение на договорите и международната практика, временните мерки, посочени в съответствие с правило 39 от Правилника на Съда, са задължителни за съответната държава.

В. Преценката на Съда

99.  Фактът, че Правителството не спазва мерките, посочени от Съда съгласно правило 39 от Правилника на Съда, повдига въпроса за това дали държавата-ответник е в нарушение на нейния ангажимент по смисъла на чл. 34 от Конвенцията да не създава пречки пред жалбоподателите за упражняване на правото им на индивидуална жалба.

1.  Общи съображения

(а) Упражняване на правото на индивидуална жалба

100.  Съдът вече е заявявал, че разпоредбата относно правото на индивидуална жалба (чл. 34, предишен чл. 25 от Конвенцията преди Протокол № 11 да влезе в сила) е една от основните гаранции за ефективността на системата за защита на правата на човека на Конвенцията. При тълкуването на такава ключова разпоредба Съдът трябва да вземе предвид специалния характер на Конвенцията като договор за съвместното прилагане на правата на човека и основните свободи. За разлика от класическите международни договори, Конвенцията се състои от нещо повече от обикновени взаимни ангажименти между Високодоговарящите държави. Тя създава, отвъд мрежата от взаимни двустранни ангажименти, обективни задължения, които, според текста на преамбюла, се ползват с „съвместно осъществяване“ (вж., mutatis mutandis, Loizidou v. Turkey (предварителни възражения), решение от 23 март 1995 г., Серия А № 310, стр. 26, § 70).

101.  Предметът и целите на Конвенцията като инструмент за защита на отделните индивиди изискват нейните разпоредби да се тълкуват и прилагат така, че да направят нейните гаранции практични и ефективни като част от системата на индивидуалните жалби. В допълнение всяко тълкуване на гарантираните права и свободи трябва да бъде в съответствие с „общия дух на Конвенцията – инструмент, създаден да поддържа и насърчава идеалите и ценностите на едно демократично общество“ (вж. Soering, цитирано по-горе, стр. 34 , § 87, и, mutatis mutandis, Klass and Others v. Germany, решение от 6 септември 1978 г., Серия А № 28, стр. 18, § 34).

102.  Ангажиментът да не се пречи на ефективното упражняване на правото на индивидуална жалба изключва всякаква намеса в правото на лицето да представи и да преследва своето оплакване пред Съда ефективно. Този въпрос е разглеждан от Съда в предишни решения. От първостепенно значение за ефективното функциониране на системата за индивидуални жалби, създадена по силата на чл. 34, е жалбоподателите или потенциалните жалбоподатели да могат да общуват свободно със Съда, без да бъдат подложени на какъвто и да било натиск от страна на властите да оттеглят или да изменят своите оплаквания. Както Съдът е отбелязвал в предишни решения, „натиск“ включва не само пряка принуда и явни действия за сплашване срещу действителни или потенциални жалбоподатели, членове на семейството им или техните законни представители, но също така и други неправомерни непреки действия или контакти, предназначени да разубедят или откажат жалбоподателите от преследване на средство за защита по Конвенцията (вж., наред с други решения, Petra v. Romania, решение от 23 септември 1998 г., Доклади 1998-VII, стр. 2854-55, § 43; Kurt v. Turkey, решение от 25 май 1998 г., Доклади 1998-III, p. 1192, § 159; Aksoy v. Turkey, решение от 18 декември 1996 г., Доклади 1996-VI, стр. 2288, § 105; и Akdivar and Others v. Turkey, решение от 16 септември 1996 г., Доклади 1996-IV, стр. 1219, § 105). За настоящите цели Съдът заключава, че задължението, посочено в чл. 34, изисква Високодоговарящите държави да се въздържат не само от упражняване на натиск върху жалбоподателите, но също така и от всяко действие или бездействие, което чрез унищожаване или отстраняване на предмета на жалбата ще направи безсмислено или по друг начин ще попречи на Съда да я разгледа по обичайната си процедура.

(б) Посочване на временни мерки в рамките на системата на Конвенцията

103.  Правило 39 от Правилника на Съда дава възможност на състав или, когато е уместно, на неговия председател, да посочи временни мерки. Основанията, на които може да се прилага правило 39, не са посочени в Правилника на Съда, но са определени от Съда чрез неговата практика. Подобно на практиката на Европейската комисия по правата на човека преди влизането в сила на Протокол № 11 към Конвенцията през 1998 г., Съдът прилага правило 39 само при ограничени обстоятелства.

104.  Временни мерки се посочват само в ограничени сфери. Въпреки че получава немалко искания за временни мерки, на практика Съдът прилага правило 39, само ако съществува непосредствен риск от непоправими вреди. Въпреки че няма конкретни разпоредби в Конвенцията относно областите, в които ще се прилага правило 39, исканията за неговото прилагане обикновено се отнасят до правото на живот (чл. 2), правото лице да не бъде подложено на изтезания или нечовешко отношение (чл. 3) и, по изключение, правото на зачитане на личния и семейния живот (чл. 8) или други права, гарантирани от Конвенцията. По-голямата част от случаите, в които са посочени временни мерки, се отнасят до производства за депортиране и екстрадиция.

105.  В повечето случаи мерките се посочват на ответното Правителство, въпреки че нищо не пречи на Съда да посочи мерки на жалбоподатели (вж., наред с други решения, Ilaşcu and Others v. Moldova and Russia [ГО], № 48787/99, § 11, ЕСПЧ 2004-VII). Случаите, в които държави не спазват посочените мерки, остават много редки.

106.  Правило 36 от Правилника за дейността на Европейската комисия по правата на човека, който влиза в сила на 13 декември 1974 г., гласи:

„Комисията, или когато не е в сесия – председателят, може да посочи на страните всякаква временна мярка, чието приемане е желателно в интерес на страните или на правилното протичане на производството пред нея.“

Дори преди да влязат в сила разпоредбите, уреждащи въпроса за временните мерки, Комисията не се е поколебавала да поиска от ответни правителства спиране на изпълнението на мерки, които могат да направят висящата пред нея жалба безпредметна. Комисията приема тази практика на много ранен етап, особено в случаи на екстрадиране и депортиране, и съответните държави се оказват много отзивчиви (вж., наред с другото: Greece v. the United Kingdom, № 176/56, доклад на Комисията от 26 септември 1958 г., непубликуван; X v. the Federal Republic of Germany, № 2396/65, доклад на Комисията от 19 декември 1969 г., Годишник 13; Denmark, Norway, Sweden and the Netherlands v. Greece, № 3321/67, 3322/67, 3323/67 и 3344/67, доклад на Комисията от 5 ноември 1969 г., Годишник 12; Denmark, Norway and Sweden v. Greece, № 4448/70, доклад на Комисията от 4 October 1976 г., Решения и доклади (DR) 6; и E.R. v. the Federal Republic of Germany, № 5207/71, определение на Комисията от 13 декември 1971 г., Сборник от решения 39).

В Brückmann v. the Federal Republic of Germany (№ 6242/73, доклад на Комисията от 14 юли 1976 г., DR 6) ответната държава дори спира изпълнението на служебна вътрешна мярка, докато делото е висящо пред Комисията.

107.  Правило 36 от Правилника на предишния Съд, който влиза в сила на 1 януари 1983 г., гласи:

„1.  Преди учредяването на състав председателят на Съда може, по искане на една от страните, на Комисията, на жалбоподателя или на всяко друго заинтересовано лице или proprio motu, да посочи на всяка от страните и, когато е подходящо, на жалбоподателя, всякаква временна мярка, която е препоръчително за тях да приемат. Когато бъде учреден съставът или, ако съставът не е в сесия – неговият председател, има същото правомощие.

...“

Най-забележителният случай относно посочването на временни мерки от страна на бившия Съд е Soering, цитирано по-горе, в което Съдът посочва на британското Правителство в съответствие с правило 36 от своя правилник, че би било нежелателно да екстрадира жалбоподателя в Съединените щати, докато производството е висящо в Страсбург. С цел да се придържа към Конвенцията и решението на Съда, британското правителство е принудено да наруши своя ангажимент към Съединените щати (стр. 17, § 31, и стр. 44-45, § 111). Така решението определя изхода на конфликта в този случай между задълженията на Високодоговаряща държава по Конвенцията и задълженията ѝ по договор за екстрадиция с трета страна, като дава предимство на първите.

2.  Екстрадицията на жалбоподателите възпрепятства ли ефективното упражняване на правото на жалба?

108.  В случаи като настоящия, когато правдоподобно се твърди, че съществува риск от непоправими вреди по отношение на ползването от страна на жалбоподателя на едно от основните права по Конвенцията, предметът на временната мярка е да запази статуквото в очакване на определянето от страна на Съда на мотивите за мярката. Временната мярка като такава има за цел да гарантира по-нататъшното съществуване на въпроса, който е предмет на жалбата и стига до съществото на оплакването по Конвенцията. Що се отнася до жалбоподателя, резултатът, който той желае да постигне чрез жалбата, е запазването на отстояваното право по Конвенцията, преди да му бъдат нанесени непоправими вреди. Следователно временната мярка се иска от жалбоподателя и се дава от Съда с цел да се улесни „ефективното упражняване“ на правото на индивидуална жалба на основание чл. 34 от Конвенцията в смисъл на запазване на предмета на жалбата, когато е преценено, че той е изложен на риск от непоправими вреди чрез действията или бездействията на ответната държава.

В настоящия случай, поради екстрадицията на жалбоподателите в Узбекистан, нивото на защита, което Съдът е в състояние да предостави на правата, които те отстояват по чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията, е необратимо намалено.

В допълнение Съдът счита, че е заложено в понятието за ефективното упражняване на правото на жалба, че за времето на производството в Страсбург Съдът остава в състояние да разглежда жалбата по обичайната си процедура. В настоящия случай жалбоподателите са екстрадирани и по този начин, поради тяхната загуба на контакт с техните адвокати, са лишени от възможността да бъдат направени допълнителни проверки, за да бъдат получени доказателства в подкрепа на техните твърдения по чл. 3 от Конвенцията. В резултат на това Съдът е възпрепятстван да оцени правилно дали жалбоподателите са изложени на реален риск от малтретиране и, ако е така, да осигури в това отношение „практично и ефективно“ прилагане на защитите на Конвенцията според изискванията на предмета и целта ѝ (вж. параграф 101 по-горе).

109.  Съдът вече е разглеждал въпроса дали при липса на изрична клауза в Конвенцията нейните органи биха могли да извличат от чл. 34 (бивш чл. 25), самостоятелно или във връзка с правило 39 (предишно правило 36), или от друг източник правомощия да постановяват временни мерки, които са обвързващи (вж. Cruz Varas and Others, цитирано по-горе, и Čonka v. Belgium (РД), № 51564/99, 13 март 2001 г.). В тези случаи той заключва, че такова правомощие не може да се изведе нито от чл. 34, нито от други източници (вж. Cruz Varas and Others, стр. 36-37, §§ 102-03).

110.  При разглеждане на настоящото дело Съдът също така ще вземе предвид общите принципи на международното право и мнението, изразено по този въпрос от други международни органи от Cruz Varas and Others насам.

111.  Съдът подчертава в тази връзка, че Конвенцията трябва да се тълкува в светлината на правилата, установени във Виенската конвенция от 23 май 1969 г. за правото на договорите, в чл. 31 § 3(в) от която се посочва, че трябва да се вземат предвид „всички съответни норми на международното право, прилагани в отношенията между страните“. Съдът трябва да определи отговорността на държавите в съответствие с принципите на международното право, които уреждат тази сфера, като същевременно отчита специфичното естество на Конвенцията като инструмент за защита на правата на човека (вж. Golder v. the United Kingdom, решение от 21 февруари 1975 г., Серия А № 18, стр. 14, § 29). По този начин Конвенцията трябва да се тълкува, доколкото е възможно, в съгласие с другите принципи на международното право, от които представлява част (вж. Al-Adsani v. the United Kingdom [ГО], № 35763/97, § 60, ЕСПЧ 2001-XI).

112.  Различни правила се прилагат за временни, привременни или предпазни мерки в зависимост от това дали оплакването е направено по процедурите за индивидуална жалба на органите на ООН, на Междуамериканския съд и Комисия или в рамките на процедурата за съдебно решаване на спорове на МС. В някои случаи се предвиждат такива мерки в самия договор, а в други – в процедурните правила (вж. параграфи 40, 43, 46, 49, 51 и 52 по-горе).

113.  В редица неотдавнашни решения и постановления международните съдилища и институции подчертават значението и целите на временните мерки и посочват, че спазването на тези мерки е необходимо, за да се гарантира ефективността на техните решения по същество. В производства, касаещи международни спорове, целта на временните мерки е да запазят правата на страните, като по този начин дават възможност на органа, разглеждащ спора, за привеждане в действие на последиците, до които ще доведе констатирането на отговорност след състезателния процес.

114.  По този начин, съгласно съдебната практика на Комитета по правата на човека на ООН, неспазването на временни мерки представлява нарушение на съответната държава на правните ѝ задължения по Международния пакт за граждански и политически права и Факултативния протокол към него и на задължението ѝ да си сътрудничи с Комитета по процедурата за индивидуални съобщения (вж. параграфи 41 и 42 по-горе).

115.  Комитетът на ООН срещу изтезанията е разглеждал въпроса за неизпълнение от страна на държава-страна на временни мерки по редица поводи. Той е разпоредил, че спазването на временни мерки, които Комитетът счита за разумни, е от съществено значение, за да се защити въпросното лице от непоправими вреди, които биха могли да обезсмислят крайния резултат от производството пред Комитета (вж. параграфи 44 и 45 по-горе).

116.  В различни постановления, свързани с временни мерки, Междуамериканският съд по правата на човека е заявявал, че с оглед на основната цел на Американската конвенция за правата на човека, а именно гарантиране на ефективна защита на правата на човека, „държавите-страни [трябва да] се въздържат от предприемане на действия, които могат да попречат на restitutio in integrum на правата на твърдените жертви“ (вж. постановленията от 25 май и 25 септември 1999 г. в James et al. v. Trinidad and Tobago).

117.  В решението си от 27 юни 2001 г. в LaGrand (Германия срещу Съединените американски щати) МС отбелязва: „Предметът и целта на Статута е да се даде възможност на Съда да изпълнява функциите, предвидени в него, и по-конкретно основната функция на съдебно решаване на международни спорове чрез задължителни решения в съответствие с чл. 59 от Статута. [Целта на] чл. 41 ... е да се предотврати възпрепятстване на изпълнението от страна на Съда на неговите функции заради неспазване на съответните права на страните по спора пред Съда. От предмета и целите на Статута, както и от условията на чл. 41, разглеждан в техния контекст, следва, че правомощието да се посочват временни мерки предполага, че тези мерки трябва да бъдат задължителни, доколкото въпросното правомощие се основава на необходимостта, когато обстоятелствата налагат това, да се защитят и да се избегне засягане на правата на страните, определени в окончателното решение на Съда. Твърдението, че временните мерки, посочени в чл. 41, може да не са задължителни, би било в противоречие с предмета и целите на този член.“

Освен това, в това решение МС слага край на дебата за строго езиковото тълкуване на думите „право да посочи“ ("pouvoir d'indiquer" в текста на френски език) в първия параграф на чл. 41 и „предложените“ ("indication" в текста на френски език) във втория параграф. Като се позовава на чл. 31 от Виенската конвенция за правото на договорите, който гласи, че договорите се тълкуват в светлината на техния предмет и цел, той приема, че временните мерки са правно обвързващи. Впоследствие този подход е потвърден в решението на съда от 31 март 2004 г. в Avena and other Mexican nationals (Мексико срещу Съединените американски щати) (вж. параграф 48 по-горе).

118.  Съдът отбелязва, че в Cruz Varas and Others (цитирано по-горе) той решава въпроса дали Европейската комисия по правата на човека има правомощието на основание предишен чл. 25 § 1 от Конвенцията (понастоящем чл. 34) да постановява временни мерки, които са задължителни. Той посочва, че този член се прилага само за производства, образувани пред Комисията, и налага задължение да не се пречи на правото на лицето да представи своето оплакване пред Комисията и да го преследва. Той добавя, че чл. 25 предоставя на жалбоподател право от процесуално естество, което се разграничава от материалните права, посочени в раздел I на Конвенцията или на Протоколите към Конвенцията. По този начин Съдът се ограничава до разглеждане на правомощието на Комисията, а не на своето правомощие да постановява временни мерки. Той разглежда постановеното указание в светлината на естеството на производството пред Комисията и на ролята на Комисията и достига до заключението: „Когато вниманието на държавата бъде привлечено по този начин към опасностите от засягане на изхода от проблема, висящ пред Комисията, всяко последващо нарушение на чл. 3 ... ще трябва да се разглежда като утежнено от неспазването на указанието“ (Cruz Varas and Others, цитирано по-горе, стр. 36-37, § 103).

119.  Съдът подчертава в тази връзка, че за разлика от Съда и на Комитета на министрите, Комисията няма правомощие да постановява задължително решение, че Високодоговаряща държава е нарушила Конвенцията. Задачата на Комисията по отношение на съществото има предварителен характер и нейното становище относно това дали има нарушение на Конвенцията не е задължително.

120.  В Čonka (решение, цитирано по-горе) Съдът се позовава на довода, изложен в параграф 109 по-горе, и добавя: „Белгийските власти депортират жалбоподателя същия ден ..., без да посочат мотиви за решението си да пренебрегнат мерките, посочени в съответствие с правило 39 от Правилника на Съда. С оглед на установената практика на изпълнение на такива указания, които се дават само при изключителни обстоятелства, такъв начин на действие е трудно да се съгласува с „добросъвестно сътрудничество със Съда в случаите, когато това се счита за основателно и изпълнимо“.“

121.  Макар Съдът официално да не е длъжен да следва своите предишни решения, в интерес на правната сигурност и предвидимост той не трябва да се отклонява без основателна причина от собствените си прецеденти (вж., наред с други решения, mutatis mutandis, Chapman v. the United Kingdom [ГО], № 27238/95, § 70, ЕСПЧ 2001-I, и Christine Goodwin v. the United Kingdom [ГО], № 28957/95, § 74, ЕСПЧ 2002-VI). Въпреки това е от решаващо значение Конвенцията да се тълкува и прилага по начин, който прави правата по нея изпълними и ефективни, не теоретични и илюзорни. Тя е жив инструмент, който трябва да се тълкува в светлината на съвременните условия (вж., наред с други решения, Tyrer v. the United Kingdom, решение от 25 април 1978 г., Серия A № 26, стр. 15-16, § 31, и Christine Goodwin, цитирано по-горе, § 75).

122.  Освен това Съдът подчертава, че въпреки че правото на индивидуална жалба по Конвенцията първоначално е замислено като незадължителна част от системата за защита, през годините то придобива голямо значение и сега е ключов компонент на механизма за защита на правата и свободите, провъзгласени в Конвенцията. Съгласно действащата до 1 ноември 1998 г. система Комисията има компетентност да разглежда индивидуални жалби, ако Високодоговарящата страна издаде официална декларация за признаване на нейната компетентност, което може да направи за определен срок. Системата на защита в сегашния си вид е променена в това отношение от Протокол № 11 и правото на индивидуална жалба вече не е зависимо от декларация от Високодоговарящите държави. По този начин хората сега се ползват на международно ниво с истинско право на иск, за да отстояват правата и свободите, на които те пряко имат право по смисъла на Конвенцията.

123.  В този контекст Съдът отбелязва, че в светлината на общите международноправни принципи, правото на договорите и международната съдебна практика, тълкуването на обхвата на временните мерки не може да бъде отделено от производството, към които те се отнасят, или решението по същество, което имат за цел да защитят. Съдът подчертава в тази връзка, че чл. 31 § 1 от Виенската конвенция за правото на договорите гласи, че договорите трябва да се тълкуват добросъвестно в светлината на техния предмет и цел (вж. параграф 39 по-горе), а също и в съответствие с принципа на ефективност.

124.  Съдът отбелязва, че МС, Междуамериканският съд по правата на човека, Комитетът по правата на човека и Комитетът срещу изтезанията на ООН, въпреки че работят по договорни разпоредби, различни от тези на Съда, са потвърждавали в мотивите си в скорошни решения, че запазването на отстояваните права на страните пред опасността от непоправима вреда представлява основна цел на временните мерки в международното право. Всъщност може да се каже, че независимо от правната система доброто правораздаване изисква да не бъдат предприемани непоправими действия, докато производството е висящо (вж., mutatis mutandis, Soering, цитирано по-горе, стр. 35, § 90).

Съдът е подчертавал важността на наличието на средства за защита с отлагателно действие, когато се е произнасял по задълженията на държавата по отношение на правото на ефективни правни средства за защита в производства по депортиране или екстрадиция. Понятието за ефективно правно средство за защита по смисъла на чл. 13 от Конвенцията изисква средство за защита, способно да предотврати изпълнението на мерките, които са в противоречие с Конвенцията и чиито последици са потенциално необратими. Вследствие на това е в противоречие с чл. 13 тези мерки да бъдат изпълнени, преди националните власти да са проверили дали те са съвместими с Конвенцията (вж. Čonka v. Belgium, № 51564/99, § 79, ЕСПЧ 2002-I). Трудно е да се разбере защо този принцип на ефективността на правните средства за защита на човешките права на лицата не трябва да бъде изискване, присъщо на Конвенцията в международни производства пред Съда, а се прилага за производства в националната правна система.

125.  По същия начин в рамките на системата на Конвенцията временните мерки, постоянно прилагани на практика (вж. параграф 104 по-горе), играят жизненоважна роля за избягване необратими ситуации, които биха попречили на Съда да разгледа жалбата правилно и, когато е необходимо, да осигури на жалбоподателя приложимо и ефективно ползване на правата, отстоявани по Конвенцията. Съответно при тези условия неизпълнение от страна на ответната държава на временни мерки ще подкопае ефективността на правото на индивидуална жалба, гарантирано от чл. 34, и официалния ангажимент на държавата по чл. 1 да защитава правата и свободите, провъзгласени в Конвенцията.

Указанията за временни мерки, постановени от Съда, както в настоящия случай, позволяват не само да се осъществи ефективно разглеждане на жалбата, но също така да се гарантира, че защитата, предоставена на жалбоподателя от Конвенцията, е ефективна; такива указания впоследствие позволяват и на Комитета на министрите да контролира изпълнението на влязлото в сила решение. По този начин тези мерки позволяват съответната държава да изпълни задължението си да спази окончателното решение на Съда, което е правно обвързващо по силата на чл. 46 от Конвенцията.

126.  Следователно ефектите от посочването на временна мярка на Високодоговаряща държава – в този случай ответната държава – трябва да се разглеждат в светлината на задълженията, които са наложени на Високодоговарящите държави от членове 1, 34 и 46 от Конвенцията.

127.  Фактите по делото, посочени по-горе, ясно показват, че Съдът е бил възпрепятстван от екстрадицията на жалбоподателите в Узбекистан да проведе правилно разглеждане на жалбите им в съответствие с постоянната си практика в подобни случаи и в крайна сметка да ги защити, ако е необходимо, от потенциални нарушения на Конвенцията, както се твърди. В резултат на това жалбоподателите са възпрепятствани да упражнят ефективно правото си на индивидуална жалба, гарантирано от чл. 34 от Конвенцията, което екстрадицията на жалбоподателите прави нищожно.

3.  Заключение

128.  Съдът подчертава, че по силата на чл. 34 от Конвенцията Високодоговарящите държави се задължават да се въздържат от всяко действие или бездействие, което може да попречи на ефективното упражняване на правото на индивидуална жалба на жалбоподател. Неизпълнението от страна на Високодоговаряща държава на временни мерки следва да се разглежда като пречка пред Съда да разгледа ефективно жалбата на жалбоподателя и като пречка за ефективното упражняване на неговото правото, следователно като нарушение на чл. 34.

129.  Като взема предвид материалите, с които разполага, Съдът заключава, че като не се съобразява с временните мерки, посочени в съответствие с правило 39 от Правилника на Съда, Турция е в нарушение на задълженията си по чл. 34 от Конвенцията.

IV.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

130.  Член 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

А. Обезщетение за вреди

131.  Пред Голямата камара представителите на жалбоподателите повтарят претенциите, отправени пред състава, за имуществени и неимуществени вреди в размер на 1 000 000 френски франка, тоест по 304 898 евро за всеки от техните клиенти.

132.  Съставът констатира следното (вж. параграф 115 от решението на състава):

„Тъй като жалбоподателите не са определили естеството на своите твърдени имуществени вреди, Съдът няма друга алтернатива, освен да отхвърли това искане. Що се отнася до неимуществените вреди, Съдът приема, че неговата констатация относно чл. 34 представлява сама по себе си достатъчно справедливо обезщетение по смисъла на чл. 41.“

133.  Правителството заявява, че би могло да приеме констатациите на състава в случай на констатиране от страна на Голямата камара на нарушение на Конвенцията. При условията на евентуалност то твърди, че претендираните суми са прекомерни.

134.  Подобно на състава, Съдът не счита, че твърдените имуществени вреди са доказани.

От друга страна той установява при обстоятелствата по делото, че жалбоподателите безспорно претърпяват неимуществени вреди в резултат на нарушението от страна на Турция на чл. 34, които не могат да бъдат коригирани единствено чрез констатацията, че ответната държавата не е изпълнила задълженията си по чл. 34.

Следователно, като отсъжда по справедливост в съответствие с чл. 41 от Конвенцията, Съдът присъжда на всеки жалбоподател по 5 000 евро за неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

135.  Представителите на жалбоподателите повтарят претенциите, отправени пред състава, и оставят въпроса за техните такси за производството пред Голямата камара на преценката на Съда.

136.  Правителството счита, че претенцията за разходи и разноски не е правилно доказана.

137.  За производството до решението на състава последният присъжда на жалбоподателите 10 000 евро минус 905 евро, които са платени от Съвета на Европа като правна помощ.

138.  Съдът присъжда на жалбоподателите 15 000 евро, за да се покрият всички разходи, направени в Съда, минус 2 613,17 евро, получени от Съвета на Европа като правна помощ.

В. Лихва за забава

139.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.  Приема с четиринадесет на три гласа, че не е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията;

 

2.  Приема единодушно, че не е необходимо отделно разглеждане на оплакването по чл. 2 от Конвенцията;

 

3.  Приема единодушно, че чл. 6 § 1 не се прилага за производството по екстрадиция в Турция;

 

4.  Приема с тринадесет на четири гласа, че не е налице нарушение на чл. 6 § 1 по отношение на наказателното производство в Узбекистан;

 

5.  Приема с четиринадесет на три гласа, че Турция не е изпълнила задълженията си по чл. 34 от Конвенцията;

 

6.  Приема с четиринадесет на три гласа

(а) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца следните суми,  както и всички данъци, които могат да бъдат наложени:

(i)  5 000 евро (пет хиляди евро) за всеки от жалбоподателите за неимуществени вреди, които да бъдат преобразувани в националната валута на държавата на пребиваване на всеки жалбоподател;

(ii) 15 000 евро (петнадесет хиляди евро) за разходи и разноски минус 2 613,17 евро (две хиляди шестстотин и тринадесет евро и седемнадесет цента), получени от Съвета на Европа като правна помощ, които да бъдат преобразувани в турски лири по курса, приложим в деня на плащането;

(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

 

7.  Отхвърля единодушно останалата част от претенциите на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски и френски език и постановено в публично заседание в Сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 4 февруари 2005 г.

                                                                              Луциус Вилдхабер [L. Wildhaber]
                                                                                                  Председател
Пол Махоуни [Paul Mahoney]
       Секретар

В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и правило 74 § 2 от Правилника на Съда към настоящото решение са приложени следните отделни мнения:

(а)  съвпадащо мнение на г-н Кабрал Барето;

(б) частично особено мнение на г-н Розакис;

(в) съвместно частично особено мнение на сър Николас Браца, г-н Бонело и г-н Хедиган;

(г) съвместно частично особено мнение на г-н Кафлиш, г-н Тюрмен и г-н Ковлер.

L.W.
P.J.M.

СЪВПАДАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ КАБРАЛ БАРЕТО

(Превод)

Съгласен съм с мнението на мнозинството, че Турция не е изпълнила задълженията си по чл. 34 от Конвенцията в настоящия случай.

Неспазването от страна на Турция на искането да не екстрадира жалбоподателите в Узбекистан, преди Съдът да е разгледал случая, прави ефективното разглеждане на жалбата невъзможно.

Съответно жалбоподателите са възпрепятствани в ефективното упражняване на правото им на индивидуална жалба (вж. параграф 127 от решението).

Въпреки това ми е трудно да се съглася със заключението на мнозинството, че: „Неизпълнението от страна на Високодоговаряща държава на временни мерки следва да се разглежда като пречка пред Съда да разгледа ефективно жалбата на жалбоподателя и като пречка за ефективното упражняване на неговото правото, следователно като нарушение на чл. 34“ (вж. параграф 128 от решението).

Този общ извод представлява отклонение от принципите, установени в Cruz Varas and Others v. Sweden (решение от 20 март 1991 г., Серия А № 201) преди години и ефективно потвърдени в Čonka v. Belgium ((РД), № 51564/99, 13 март 2001 г.).

Ако правилно съм разбрал мотивите на мнозинството, самият факт, че Правителството не се е съобразило с искане за вземане на временни мерки per se води до нарушение на чл. 34 от Конвенцията.

Именно с тази „механична“ констатация на нарушение на чл. 34 не мога да се съглася.

Според мен фактът, че държавите винаги са отказвали да придадат обвързваща сила на временните мерки, пречи на Съда да го направи и да налага задължения на държавите, които те отказват да приемат.

Държавите-страни по Конвенцията обаче са се ангажирали да не възпрепятстват упражняването на правото на индивидуална жалба.

По този начин, ако отказът за съобразяване с искане за допускане на временни мерки възпрепятства упражняването на правото на жалба, следва да се заключи, че е налице нарушение на задълженията, произтичащи по силата на чл. 34 от Конвенцията.

Въпреки това заключението трябва да бъде различно, ако въпреки такъв отказ е възможно жалбоподателят да упражни правото си на жалба ефективно и Съдът да разгледа делото правилно.

Това по мое мнение е ефектът на разпоредбите на Конвенцията и Правилника на Съда и дава основание за подчертаване в решението.

Виждам ситуации, в които въпреки отказа на Правителството да се съобрази с искане на Съда, жалбоподателят е в състояние да упражни правото си на индивидуална жалба ефективно, а Съдът – да проведе правилно разглеждане на жалбата в задоволителни условия.

Имам предвид по-конкретно случаи на задържане, при които човек страда от болест в условия, които може да попадат в чл. 3 от Конвенцията и са толкова лоши, че да оправдаят вземането на временни мерки за приключване на тази ситуация.

В такива случаи процедурните аспекти не влизат в действие.

Макар неспазването от страна на Правителството на искането на Съда да може да доведе до констатация за нарушение, дори за утежнено нарушение на чл. 3, то няма да доведе до нарушение на чл. 34, тъй като жалбоподателят е упражнил правото си на жалба и Съдът надлежно е разгледал жалбата.

Друг случай, за който се сещам, е когато лице е екстрадирано в държава, в която има смъртно наказание въпреки искане от Съда то да не се екстрадира, преди жалбата да бъде разгледана.

Въпреки това фактът, че жалбоподателят е представляван от адвокат, който работи в молещата държава, би позволил полезен контакт между жалбоподателя и неговия адвокат и донякъде би помогнал на жалбоподателя да представи жалбата си в по-добри условия.

Въпреки че съжалявам, че държавите-членки на Съвета на Европа не са дали на Съда правомощия за налагане на задължителни временни мерки, съм принуден да заключа, че ще има нарушение на чл. 34 от Конвенцията, само ако неизпълнението от страна на Високодоговарящата държава на временните мерки попречи на жалбоподателя да упражни правото си на жалба и по този начин направи ефективното разглеждане на жалбата му от Съда невъзможно.

ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ РОЗАКИС

Макар че споделям становището на мнозинството от Съда, че с оглед на обстоятелствата по случая е налице нарушение на чл. 34 и не е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията, не мога да се съглася с неговата констатация, че не е налице нарушение на чл. 6 поради причините, представени от съдиите сър Николас Браца, Бонело и Хедиган в тяхното съвместно частично особено мнение, към което аз напълно се присъединявам.

СЪВМЕСТНО ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИИТЕ Сър Николас БРАЦА, БОНЕЛО И ХЕДИГАН

1.  Макар че споделяме заключението и мотивите на мнозинството на Съда, че с екстрадицията на жалбоподателите в Узбекистан Турция не е изпълнила задълженията си по чл. 34 от Конвенцията, не можем да се съгласим с тяхното заключение, че екстрадицията на жалбоподателите не води също до нарушение на чл. 3 и чл. 6 от Конвенцията. Според нас при обстоятелствата по настоящото дело е налице нарушение на правата на жалбоподателите по тези два члена.

Член 3

2.  Общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 от Конвенцията за случаи на екстрадиция или експулсиране на дадено лице, са обобщени в параграфи от 66 – 70 от решението. Ние само ще добавим към това обобщение, че забраната по чл. 3 на малтретирането е абсолютна, дори в случай на експулсиране и екстрадиция, и че действията на въпросното лице, колкото и да са нежелани или опасни и независимо дали са свързани с тероризъм, не може да бъдат съществено съображение, когато е показан реален риск от отношение в нарушение на чл. 3 (вж. Chahal v. the United Kingdom, решение от 15 ноември 1996 г., Доклади за решения и определения 1996-V, стр. 1855, §§ 79-80). Също така, когато такъв риск е доказан, не е отговор, че отказът на екстрадиция ще наруши правата, произтичащи от международни договори, или ще създаде конфликт с нормите на международния съдебен процес или неизбежно ще включва оценка на условията в молещата страна, която не е страна по Конвенцията, спрямо стандартите на чл. 3 от Конвенцията (вж. Soering v. the United Kingdom, решение от 7 юли 1989 г., Серия А № 161, стр. 32-33, § 83, и стр. 34-36, §§ 88-91).

3.  Както е отбелязано в решението, съществуването на риск въпросното лице при връщане да бъде подложено в приемащата страна на отношение, забранено от чл. 3,  трябва да се оцени преди всичко във връзка с тези факти, които са известни или е трябвало да бъдат известни на Високодоговарящата държава, отговорна за връщане на лицето, към момента на въпросната екстрадиция или експулсиране. За Съда не е изключено да взема предвид информация, която се появява след връщането на лицето, ако тази информация има потенциална стойност при потвърждаване или опровергаване на оценката, направена от Високодоговарящата държава, или за потвърждаване или отхвърляне на основателността на страховете на жалбоподателя. Въпреки това, както е видно от Vilvarajah and Others v. the United Kingdom (решение от 30 октомври 1991 г., Серия A № 215, стр. 37, § 112), доказателствата за реалното отношение спрямо жалбоподателя при завръщането му в приемащата страна не са убедителни, като същественият въпрос е дали е било предвидимо към момента на експулсирането, че лицето ще бъде подложено на малтретиране, достигащо прага на чл. 3.

4.  Двамата жалбоподатели са задържани в Турция съответно на 3 и 5 март 1999 г. На 18 март председателят на състава прилага правило 39 от Правилника на Съда, като посочва на турското Правителство, че е желателно в интерес на страните и на правилното протичане на производството пред Съда жалбоподателите да не бъдат екстрадирани в Узбекистан, докато съставът има възможност да разгледа жалбата на заседанието си на 23 март 1999 г. На 19 март турското Правителство издава указ, постановяващ екстрадицията на жалбоподателите. На 23 март съставът решава да удължи до второ нареждане временната мярка, посочена по правило 39. На 27 март жалбоподателите са предадени на узбекските власти. Въпросът, който съответно трябва да бъде решен, е дали на последната дата съществуват съществени основания да се счита, че жалбоподателите са изправени пред реален риск от отношение, забранено от чл. 3.

5.  С прилагането на правило 39 съставът на Съда задължително е убеден, че е налице поне случай prima facie за съществуването на такъв риск. За нас изглежда, че е имало стабилна основа за такова мнение. Както е отбелязано в решението, общото състояние на правата на човека в Узбекистан в съответния момент е много лошо, като съвременните доклади на международни правозащитни организации изобличават административна практика на изтезания и други форми на малтретиране на политически дисиденти в тази страна. По-конкретно в информационен документ на „Амнести Интернешънъл“ за Комитета на ООН срещу изтезанията, оповестен през октомври 1999 г., е констатиран пропуск от страна на Узбекистан напълно да изпълни задълженията си по Конвенцията против изтезанията. В документа се отчита, наред с другото, нарастващ брой сведения за малтретиране и изтезания от страна на правоприлагащите органи спрямо лица, възприемани като членове на ислямски религиозни групи от 1997 г. насам, и се отбелязват конкретно сведения за задържането, малтретирането и изтезанията на заподозрени поддръжници на забранените политически опозиционни партии и движения (особено Ерк и Бирлик) в навечерието на бомбените експлозии в столицата Ташкент през февруари 1999 г. В информационния документ се цитира и информация от независими и достоверни източници, че в съдебните производства редовно се използват самоуличаващи доказателства, за които се съобщава, че са изтръгнати чрез изтезания, и служат в много от случаите, разгледани от „Амнести Интернешънъл“, като основание за констатиране на вина. Документът се позовава и на публични изявления на узбекски длъжностни лица, включително на самия президент на Узбекистан, които, ако не пряко подтикващи към използването на насилие от страна на държавни служители, може да се възприемат най-малкото като толериращи използването на изтезания и малтретиране.

6.  Макар да приема, че констатациите на различните доклади на правозащитни организации описват точно общата ситуация в  Узбекистан, мнозинството на Съда счита, че тези констатации не подкрепят конкретните твърдения, направени от жалбоподателите в настоящия случай, и изисква потвърждение от други доказателства (вж. параграф 73 от решението). Тяхното мнение е, че приведените потвърждаващи доказателства са недостатъчни, за да може Съдът да заключи, че съществуват сериозни основания към датата на екстрадицията на жалбоподателите да се смята, че те са изправени пред реален риск от отношение, забранено от чл. 3 (вж. параграф 77 от решението ).

7.  Не можем да се съгласим, че безспорните констатации относно общата ситуация в Узбекистан не потвърждават конкретните твърдения на жалбоподателите, че те са изправени пред реален риск от малтретиране, ако бъдат върнати в тази страна. Ние считаме, че, напротив, констатациите дават сериозни основания да се счита, че жалбоподателите са изложени на особен риск от такова отношение. Не само че и двамата жалбоподатели са членове на Ерк, но и двамата са арестувани през март 1999 г. (малко след съобщените терористични бомбени нападения в Ташкент) по подозрение в убийство, причиняване на наранявания чрез експлозия и опит за терористично нападение срещу самия президент на Узбекистан.

8.  За нас не е ясно какви допълнителни потвърждаващи доказателства могат да се очакват основателно от жалбоподателите, особено в случай като настоящия, когато Турция не се съобразява с временните мерки, посочени от Съда, което възпрепятства Съда да осъществи пълно и ефективно разглеждане на жалбата в съответствие с обичайните си процедури. При това положение считаме, че Съдът не трябва да бърза да отхвърля жалба по чл. 3 при липса на убедителни доказателства, които да разсеят страховете, които формират основата за прилагане на правило 39.

9.  За да достигне до заключението, че изискваното ниво на риск не е достатъчно добре показано, мнозинството на Съда разчита на три особености на конкретния случай – уверенията, дадени от узбекското правителство; изявлението на прокурора на Република Узбекистан, което придружава тези уверения и заявява, че Узбекистан е страна по Конвенцията на ООН против изтезанията и приема и потвърждава своето задължение да се съобразява с изискванията на тази конвенция; и медицинските доклади от лекарите на узбекските затвори, в които са държани двамата жалбоподатели.

10.  Не смятаме който и да било от тези фактори за убедителен или за достатъчен, самостоятелно или колективно, да успокои сериозните опасения, свързани с отношението, което вероятно чака жалбоподателите при връщането им. Що се отнася до уверенията, за нас е поразително, че единственото уверение, което е получено преди предаването на жалбоподателите (а именно това от 9 март 1999 г.) дори не е съобщено на Съда до 19 април 1999 г., много след прилагането на правило 39 и след като екстрадицията е осъществена в нарушение на временните мерки на Съда. Освен това, уверение, било то дадено добросъвестно, че дадено лице няма да бъде подложено на малтретиране само по себе си не е достатъчна гаранция, когато съществуват съмнения за неговото ефективно прилагане (вж. например Chahal, цитирано по-горе, стр. 1861, § 105). Тежестта, която да бъде дадена на уверения, произтичащи от приемащата държава, трябва да зависи във всеки отделен случай от ситуацията, преобладаваща в държавата към съответния момент. Доказателствата относно отношението към политически дисиденти в Узбекистан по време на предаването на жалбоподателите по наше мнение пораждат сериозни съмнения относно ефективността на уверенията за предоставянето на жалбоподателите на адекватна гаранция за безопасност.

11.  Същото важи и за позоваването от страна на мнозинството на факта, че Узбекистан е страна по Конвенцията против изтезанията. В това отношение отбелязваме по-конкретно констатациите на „Амнести Интернешънъл“, че Узбекистан не е изпълнил своите договорни задължения по тази конвенция, и че въпреки тези задължения към датата на задържането и предаването на жалбоподателите продължават да се правят широко разпространени твърдения за малтретиране и изтезания на членове на опозиционни партии и движения.

12.  Що се отнася до медицинските доклади от лекарите в затворите в Зарафшан и Сайхали, ще обърнем внимание на факта, че тези много кратки и неконкретни доклади са следствие от медицински прегледи, явно извършени през декември 2000 г. и април 2001 г. (в случая на първия жалбоподател) и между юли и октомври 2001 г. (в случая на втория жалбоподател), което е най-малко двадесет и един месеца след екстрадицията на жалбоподателите и около осемнадесет месеца след техния процес и осъждане. Доколкото може да се вземат предвид събития, настъпили след осъществяването на екстрадицията, на тези доклади не може да се придаде голяма тежест, тъй като те не дават никаква яснота за отношението към жалбоподателите в периода на интервенцията и по-конкретно в периода, водещ до техния процес. Със сигурност на доказателства за физическата неприкосновеност на жалбоподателите толкова дълго време след въпросните събития по наше мнение на може да се разчита за опровергаване на основателността на страховете на жалбоподателите в момента на тяхната екстрадиция.

13.  Поради тези причини считаме, че има сериозни основания да се смята, че жалбоподателите са изправени пред реална опасност от малтретиране и че с връщането на жалбоподателите въпреки този риск е бил нарушен чл. 3 от Конвенцията.

Член 6

14.  Макар Съдът досега да не е установил, че експулсирането или екстрадицията на лице нарушават или биха нарушили, ако бъдат извършени, чл. 6 от Конвенцията, той често приема, че такава възможност не може да се изключи, когато екстрадираното лицето е пострадало или рискува да пострада от явен отказ на справедлив процес в приемащата страна (вж. например Soering, цитирано по-горе, стр 45, § 113; Drozd and Janousek v. France and Spain, решение от 26 юни 1992 г., Серия A № 240, стр. 34-35, § 110; Einhorn v. France (РД), № 71555/01, § 32, ЕСПЧ 2001-XI; Razaghi v. Sweden (РД), № 64599/01, 11 март 2003 г.; и Tomic v. the United Kingdom (РД), № 17837/03, 14 октомври 2003 г.). Какво представлява „явен“ отказ на правосъдие не е напълно обяснено в съдебната практика на Съда, но използването на прилагателното има ясната цел да наложи строг тест за несправедливост, достигаща отвъд обикновени нередности или липса на гаранции при процедурите на процеса, която може да доведе до нарушение на чл. 6 в самата Високодоговаряща държава. Както е подчертавал Съдът, чл. 1 не може да се тълкува като обосноваващ общ принцип в смисъл, че Високодоговаряща държава не може да предаде лице, освен ако не е убедена, че условията, които го очакват в страната по местоназначение, са в пълно съответствие с всяка една от гаранциите на Конвенцията (вж. Soering, цитирано по-горе, стр. 33-34, § 86). По наше мнение това, което думата „явен“ има за цел да предаде, е нарушение на принципите на справедливия съдебен процес, гарантиран от чл. 6, което е толкова фундаментално, че представлява обезсилване или унищожаване на самата същност на правото, гарантирано от този член.

15.  Както и в случая с опасността от отношение, забранено от чл. 3 от Конвенцията, рискът от явен отказ на правосъдие в приемащата държава по смисъла на чл. 6 трябва да се оцени преди всичко с оглед на фактите, които са били известни или е трябвало да бъдат известни на ответната държава към момента на екстрадицията.

16.  Мнозинството на Съда признава, че в светлината на наличната информация „може да е имало причини за съмнение към момента“, че жалбоподателите ще получат справедлив процес в Узбекистан (вж. параграф 91 от решението). Въпреки това то заключава, че не са налице достатъчно доказателства, за да се покаже, че каквито и да било възможни нередности в процеса биха могли да представляват явен отказ на правосъдие по смисъла на Soering.

17.  Ние считаме, че напротив, в материалите на разположение в съответния момент има съществени основания не само за съмнение, че жалбоподателите ще получат справедлив процес, а също и за заключение, че са изправени пред реална опасност от явен отказ на правосъдие. Информационният документ на „Амнести Интернешънъл“ по наше мнение дава достоверни основания да се счита, че самоуличаващи доказателства, изтръгнати чрез изтезания, се използват редовно, за да осигурят осъдителни присъди, и че на заподозрените много често е отказан достъп до адвокат по техен избор, на адвокатите често се дава достъп до клиента им от страна на правоприлагащите органи, след като заподозреният е бил задържан под стража в продължение на няколко дни, когато рискът от изтезания е най-голям. В допълнение е установено, че в много случаи служителите на правоприлагащите органи предоставят достъп до адвокат, едва след като заподозреният е подписал самопризнания и че срещите между адвокати и клиенти, след като бъдат разрешени, като цяло са редки, като адвокатите на защитата рядко са допускани да присъстват на всички етапи от разследването.

18.  Ето защо далеч от това страховете от несправедлив процес да бъдат разсеяни в случая на двамата жалбоподатели, информацията, която се появява след екстрадицията им, служи само да потвърди от наша гледна точка основателността на тези страхове. Отбелязваме в самото начало, че макар турското Правителство да получава уверения, засягащи правата на собственост и отношението към жалбоподателите в Узбекистан, изглежда не са потърсени от турското Правителство или получени от узбекските власти никакви уверения по отношение на справедливостта на наказателното производство, пред което жалбоподателите са щели да бъдат изправени. По-конкретно, въпреки тежестта на обвиненията, пред които са изправени жалбоподателите, изглежда не са направени никакви опити да се гарантира продължаването на контакта на жалбоподателите с техните законни представители или да се гарантира, че след като бъдат върнати в Узбекистан, те ще имат достъп до правни консултации и помощ от независими адвокати по техен собствен избор. В действителност според безспорните доказателства на техните законни представители след изпълнението на екстрадицията те не са могли да установят никакъв контакт с който и да било от жалбоподателите, с писмо или по телефона, преди техния процес или след това. Узбекските власти твърдят, че самоуличаващите показания, върху които се базират присъдите им, са направени по свободната воля на жалбоподателите, че техният процес е проведен публично и че на процеса присъстват и „представители на правозащитни организации“. Въпреки това тези твърдения трябва да се разглеждат  светлината на другите материали на разположение на Съда, а именно показанията на встъпилата трета страна – „Хюман Райтс Уоч“ – която е единствената правозащитна организация, на която в действителност е позволено да бъде представена по време на процеса на жалбоподателите. Според тези показания жалбоподателите са лишени от правото си бъдат представлявани от адвокат по техен избор, като защитникът е назначен от прокурора; жалбоподателите са държани в изолация до започването на процеса срещу тях през юни 1999 г.; процесът е закрит за широката общественост, за всички роднини на жалбоподателите и за адвокатите, наети от името на защитата; и самоуличаващите показания, използвани за осъждане на жалбоподателите, включват тези, подписани по време на досъдебното полицейско следствие, докато жалбоподателите са задържани под стража и без достъп до собствените им адвокати.

19.  По наше мнение доказателствата пред Съда в конкретния случай са достатъчни, за да се установи наличието към датата на екстрадицията на реална опасност, че жалбоподателите ще пострадат от явен отказ на правосъдие. При тези обстоятелства предаването на жалбоподателите също така е в нарушение на чл. 6 от Конвенцията.

---