ПРЕДИШНО ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ

 

ДЕЛО SHAMAYEV И ДРУГИ срещу ГРУЗИЯ И РУСИЯ

 

(Жалба № 36378/02)

 

РЕШЕНИЕ

 

СТРАСБУРГ

 

12 април 2005 г.

 

ОКОНЧАТЕЛНО

 

12/10/2005

 

 

По делото Shamayev и други срещу Грузия и Русия,

Европейският съд по правата на човека (Второ отделение), заседаващ в следния състав:

          г-н Ж.-П. Коста (J.-P. Costa), председател,
          г-н А. Б. Бака (A. B. Baka),
          г-н Л. Лукаидес (L. Loucaides),
          г-н К. Юнгвирт (K. Jungweirt),
          г-н В. Буткевич (V. Butkevych),
          г-н М. Угрехелидзе (M. Ugrekhelidze),
          г-н А. Ковлер (A. Kovler), съдии,
и г-жа С. Дол (S. Dolle), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 15 март 2005 г.

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 36378/02) срещу Грузия и Руската федерация, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от тринадесет граждани на тези държави, г-н Abdul-Vakhab Shamayev, г-н Rizvan (или Rezvan) Vissitov, г-н Khusein Aziev, г-н Adlan (или Aslan) Adayev (или Adiev), г-н Khusein Khadjiev, г-н Ruslan Gelogayev, г-н Akhmed Magomadov, г-н Khamzat Issayev, г-н Robinzon Margoshvili, г-н Giorgi Kushtanashvili, г-н Aslambek Khanchukayev, г-н Islam Khashiev, наречен още Rustam Elikhadjiev наречен още Bekkhan Mulkoyev и г-н Timur (или Ruslan) Baymurzayev наречен още Khusein Alkhanov (вж.. параграфи 54 и 55 по-долу) с чеченски и кистински[1] произход („жалбоподателите“) на 4 и 9 октомври 2002 г. Жалбите на г-н Khanchukayev и г-н Adayev са постъпили в Съда на 9 октомври 2002 г. Те са присъединени към жалбите на останалите жалбоподатели, подадени на 4 октомври 2002 г.

2.  Жалбоподателите, на седем от които е предоставена правна помощ, ограничена до етапа на допустимост, са представлявани пред Съда от г-жа L. Mukhashavria и г-жа M. Dzamukashvili (получени адвокатски пълномощни на 9 октомври и 22 ноември 2002 г.), адвокати, които са работили за организацията „Член 42 от Конституцията“ в Тбилиси. Горепосочените седем жалбоподатели са представлявани и от г-жа N. Kintsurashvili, адвокат, работещ за същата асоциация (пълномощно от 4 август 2003 г.). Адвокатите са подпомогнати от г-жа V. Vandova, съветник.

3.  Грузинското правителство се представлява от г-н L. Chelidze, след това от г-жа T. Burdjaliani, която считано от 9 август 2004 г. е заменена от г-жа E. Gureshidze, главен представител на Грузинското правителство пред Съда. Руското правителство се представлява от г-н P. Laptev, представител на Руската федерация пред Съда.

4.  Жалбоподателите твърдят по-конкретно, че предаването им на руските органи ще бъде в противоречие с членове 2 и 3 от Конвенцията. Те молят производството за екстрадиция срещу тях да бъде преустановено, руските власти да предоставят информация относно това какво ще стане с тях в Русия и жалбите им съгласно членове 2, 3, 6 и 13 от Конвенцията да бъде разгледани от Съда.

A. Производство по допустимост

5.  Между 15:35 и 16:20 часа на 4 октомври 2002 г. представителят на жалбоподателите изпраща в Съда, чрез серия от прекъснати факсове, съдържащи имената на единадесет жалбоподатели (г-н Adayev и г-н Khanchukayev не се споменават – вж. параграф 1 по-горе), молба за прилагане на правило 39 от Правилника на Съда.

6.  В 17:00 часа на същия ден (20:00 часа в Тбилиси), тъй като председателят на Второ отделение не е на разположение, заместник-председателят на отделението (правило 12) решава да укаже на грузинското правителство, като прилага правило 39, че ще бъде в интерес на страните и правилното развитие на производството пред Съда да не екстрадират единадесетте жалбоподатели в Русия докато съставът не е имал възможност да разгледа жалбата в светлината на информацията, която ще предостави грузинското правителство. Последното е поканено да предостави информация относно основанията за екстрадиране на жалбоподателите и мерките, които Руското правителство възнамерява да вземе, в случай че екстрадицията бъде изпълнена. Също така е решено да се уведоми незабавно Руското правителство за подаването на жалбата и нейния предмет (правило 40).

7.  В 18:00 часа Секретариатът на Съда телефонира на главния представител на грузинското правителство, който е в Страсбург по служебни задачи, за да го уведоми за подаването на жалбата и решението на Съда. Няколко минути по-късно асистентът му се обажда на Съда от Тбилиси и иска да му бъдат продиктувани имената на жалбоподателите, което е направено.

8.  В 18:50 часа руското правителство получава факс, който посочва решението на Съда относно Русия, заедно с решението относно Грузия.

9.  Оказва се невъзможно да се изпрати решението на Съда до Грузинското правителство по факс. От другата страна на телефонната линия техническият персонал в Министерството на правосъдието, който е дежурен, го обяснява ту с проблеми с електричеството, ту с липса на хартия във факс машината.

10.  Главният представител на Грузинското правителство е повторно потърсен. Той посочва, че съобщението от Съда е било предадено на Правителството и обещава да вземе необходимите мерки за разрешаване на проблема с факса, като се позовава бегло на проблем извън неговия контрол.

11.  В 19:45 часа, след неуспешните опити да се изпрати факса, Секретариатът на Съда се свърза със заместник-министъра на правосъдието, отговорен по въпросите за екстрадицията и по надзора върху службата на главния представител на грузинското правителство пред Съда, на неговия мобилен телефон, за да го информира за срещнатите пречки и да повтори решението на Съда. На заместник-министъра е съобщено, че при липсата на работещ факс, тази комуникация има силата на официално уведомление относно решението на Съда. Той взима предвид решението на Съда и обещава да се опита да възстанови линията.

12.  След неуспешен опит за връзка в 19:56 часа писмото, излагащо решението на Съда, е изпратено в 19:59 часа (22:59 часа в Тбилиси). Според документите за екстрадиция пет от жалбоподателите са предадени на руските власти на летището в Тбилиси в 19:10 часа (22:10 часа в Тбилиси).

13.  Жалбата е разпределена на Второ отделение на Съда (правило 52 § 1). Съставът в рамките на това отделение, който ще разглежда делото (чл. 27, ал. 1 от Конвенцията), е конституиран съгласно правило 26 § 1. На 8 октомври 2002 г. заместник-председателят на Второ отделение уведомява състава за своето решение от 4 октомври 2002 г, което е одобрено.

14.  На 22 октомври 2002 г., съгласно правило 47, срещу Грузия и Русия е подадена жалба от името на тринадесет жалбоподатели от техните представители.

15.  На 23 октомври 2002 г. Съдът иска от руското правителство да бъде информиран за имената и адресите на местата за задържане, където са държани екстрадираните жалбоподатели. На 1 ноември 2002 г. руското правителство иска от Съда писмени уверения, че тази информация ще остане поверителна и няма да бъде неправомерно разпространена.

16.  На 5 ноември 2002 г. Съдът удължава до 26 ноември 2002 г. временните мерки по отношение на осемте жалбоподатели, задържани в Тбилиси. Също така решава да разгледа служебно съгласно чл. 5 §§ 1, 2 и 4 от Конвенцията, което е lex specialis за въпросите по задържане, жалбите, подадени от жалбоподателите на основание членове 6 и 13, и да уведоми за жалбата ответните Правителства (правило 54 § 2 (b)). Освен това решава да даде приоритет на жалбата (правило 41) и да държи председателя на отделението лично отговорен за опазване поверителността на всяка информация, предоставена от руското правителство. Последното е поканено отново да предостави адреса на местата за задържане, където са държани екстрадираните жалбоподатели, и данните за връзка с техните адвокати.

17.  На 14 ноември 2002 г., при строги условия на поверителност, руското правителство съобщава адреса на учреждението, в което са държани екстрадираните жалбоподатели.

18.  На 19 ноември 2002 г., по искане на Съда, руското правителство поема задължения пред Съда във връзка с тринадесетте жалбоподатели. По-специално то обещава, че:

„(а)  смъртното наказание няма да им бъде приложено;

(b)  тяхната безопасност и здраве [ще бъдат] защитени;

(c)   ще им [бъде] гарантиран безпрепятствен достъп до медицинско лечение и консултации;

(d)  ще им [бъде] гарантиран безпрепятствен достъп до правна помощ и консултации;

(e)  ще им [бъде] гарантиран безпрепятствен достъп до Съда и свободна кореспонденция с него; и

(f)  Съдът [ще има] безпрепятствен достъп до жалбоподателите, включително чрез свободна кореспонденция с тях и евентуално организиране на проучвателна мисия“.

19.  На 20 ноември 2002 г. г-жа N. Devdariani, омбудсман на Република Грузия, подава искане за присъединяване към производството като трета страна (чл. 36 § 2 от Конвенцията).

20.  На 23 и 25 ноември 2002 г. грузинското правителство иска временните мерки да се вдигнат, тъй като е получило необходимите гаранции от руското правителство относно бъдещото третиране на осемте жалбоподатели, в случай че бъдат екстрадирани. На 25 ноември то предоставя снимки на въпросните лица. На 26 август 2003 г. предоставя снимки на килиите, в които не-екстрадираните жалбоподатели са държани по това време. Снимки на екстрадираните жалбоподатели са предоставени от руското правителство на 23 ноември 2002 г. и на 22 януари и 15 септември 2003 г.

21.  На 26 ноември 2002 г. в светлината на дадените на 19 ноември 2002 г. от руското правителство обещания и като взима предвид, че въпросът за спазването на тези обещания и процедурата за екстрадиране в Грузия ще бъдат разгледани по време на последвалите производства, Съдът решава да не удължава периода на прилагане на временната мярка, посочена на 4 октомври 2002 г. С оглед чувствителността на делото, политическото му въздействие и исканията на Правителствата Съдът също така решава да класифицира всички документи по делото като поверителни по отношение на обществеността съгласно правило 33 §§ 3 и 4, което тогава е в сила.

22.  На 6 декември 2002 г. трима жалбоподатели – г-н Gelogayev, г-н Khashiev и г-н Baymurzayev – сезират Съда с искане за спиране изпълнението на заповедта за екстрадиция, издадена срещу тях на 28 ноември 2002 г. На същата дата изпълняващият длъжността председател на отделението решава да не посочва поисканата временна мярка на грузинското правителство.

23.  На 24 януари 2003 г. г-жа E. Tevdoradze, член на грузинския парламент, иска от Съда разрешение за встъпване в производството като трета страна (чл. 36 § 2 от Конвенцията).

24.  На 17 юни 2003 г. Съдът решава да проведе изслушване относно допустимостта на молбата и да посочи на руското правителство, съгласно правило 39, че ще бъде в интерес на страните и правилното провеждане на производството пред Съда, особено на подготовката на изслушването, да предостави на г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili безпрепятствен достъп до екстрадираните жалбоподатели. В допълнение Съдът отхвърля исканията за встъпване в производството като трети страни (чл. 36 § 2 Конвенцията), подадени от г-жа N. Devdariani и г-жа E. Tevdoradze (вж. параграфи 19 и 23 по-горе).

25.  С решение от 16 септември 2003 г., след изслушване по допустимост (правило 54 § 3), съставът обявява жалбата за допустима  и присъединява две предварителни възражения от руското правителство към разглеждането по същество. Съдът освен това решава да организира посещения за установяване на фактите в Русия и Грузия съгласно чл. 38 § 1 (a) от Конвенцията и правило 42 § 2 в сила по това време с цел установяване на фактите по делото.

Б.  Производство по същество

26.  Съставът възлага на трима делегати – г-н Дж.-П. Коста, г-н А.Б. Бака и г-н В. Буткевич – да проведат разследване в двете държави. Визитата в Грузия трябва да се проведе от 28 до 31 октомври 2003 г. На 3 октомври 2003 г., след искане от страна на грузинското правителство, е взето решение посещението да се отложи поради провеждането на кампания за парламентарните избори в Грузия, насрочени за 2 ноември 2003 г.

27.  От обемната кореспонденция с руското правителство, породена от посещението за установяване на фактите, може да бъде отбелязано следното.

28.  На 30 септември 2003 г. Съдът информира руското правителство, че неговата делегация ще посети Русия, за да изслуша екстрадираните жалбоподатели на 27 октомври 2003 г. и да види килиите им в центровете за предварително задържане (“СИЗО”) в град Б (вж. параграф 53 по-долу). Тъй като Правителството не възразява в последвалата кореспонденция, са направени приготовления за визитата.

29.  На 20 октомври 2003 г. руското правителство представя определение на Окръжния съд на Ставропол от 14 октомври 2003 г., с което отказва достъп на Съда до г-н Shamayev, г-н Vissitov, г-н Adayev и г-н Khadjiev на основание, че наказателното дело срещу тях е висящо пред него. Определението сочи, че делегацията на Съда ще може да посети тези лица, само когато бъде произнесена присъда и тя влезе в сила. Също така посочва, че Окръжният съд е установил, че г-н Shamayev, г-н Vissitov и г-н Adayev никога не са сезирали Съда, докато г-н  Khadjiev твърди, че е подал жалба пред Съда срещу Грузия, с която оспорва незаконното му екстрадиране и настоява за среща със съдиите от Съда.

30.  Комуникацията от 20 октомври 2003 г. съдържа и писмо от 15 октомври 2003 г., подписано от г-н Kartashov, съдия в Окръжния съд на Ставропол, с което се отказва разрешение на Съда да изслуша г-н Aziev, петия екстрадиран жалбоподател. Съдията твърди, че изслушване по делото на този жалбоподател трябва да се проведе на 29 октомври 2003 г. и че „руското наказателно производство не позволява въпросът за контакт между съдиите от Европейския съд и г-н Aziev да се разгледа преди изслушването и в друг контекст“.

31.  При предоставянето на тези документи руското правителство твърди, че планираното от Съда посещение за установяване на фактите ще наруши националното им наказателно законодателство и иска визитата да бъде отложена, докато не бъде взето окончателно решение по делото на жалбоподателя. Добавя също, че такъв подход отразява принципа на субсидиарност между националното и европейското съдопроизводство.

32.  На 22 октомври 2003 г., като взима предвид тази информация, Съдът отлага визитата за констатиране на фактите в Русия за по-късна дата. Въпреки това Съдът напомня на руското правителство за разпоредбите на членове 34 и 38 § 1 (a) от Конвенцията.

33.  На 7 януари 2004 г. на руското правителство са предложени нови дати за визитата (23-29 февруари 2004 г.). Правителството е поканено да предложи, ако е необходимо, други по-удобни дати до 9 януари 2004 г. Съдът подчертава, че жалбата се разглежда с приоритет (вж. параграф 16 по-горе). Правителство също така е информирано, че ако провеждането на визитата в центъра за предварително задържане, където се намират жалбоподателите, ще създаде проблеми със сигурността, тогова може да бъде предложено охранявано място, където да бъдат прехвърлени жалбоподателите.

34.  С писмо от 8 януари 2004 г. руското правителство критикува изявлението на Съда в пресата относно отложената си визита през октомври 2003 г. и изтъква, че съгласно Конституцията на Русия, съдебните органи (в този случай Окръжният съд) са независими и освен това Конвенцията е основана на принципа на субсидиарност.

35.  На 13 януари 2004 г. Правителството потвърждава, че наказателното дело срещу екстрадираните жалбоподатели е висящо пред Окръжния съд на Ставропол и че докато не бъде взето окончателно и обвързващо решение, делегацията на Съда не може да се срещне с жалбоподателите. Все пак те не отхвърлят възможността Окръжният съд на Ставропол да промени решението си от 14 октомври 2003 г. и съветват Съда да се обърне към него с молба за това. Правителството обяснява, че съгласно принципа на субсидиарност въпросът за контакт с жалбоподателите е изцяло предмет на разглеждане от Окръжния съд на Ставропол и че никой, дори международен съдебен орган, няма право да променя или отменя неговото решение.

36.  Освен това руското правителство иска от Съда да възприеме същия подход, който е предприел за Грузия (вж. параграф 26 по-горе) и да отложи проучвателната си мисия до Русия с оглед на насрочените за 14 март 2004 г. президентски избори. Също така твърди, че Съдът може да изпита трудности в района на Северен Кавказ поради риск от терористични атаки или лоши климатични условия.

37.  На 19 януари 2004 г., като напомня на руското правителство за поетите ангажименти от 19 ноември 2002 г., Съдът го информира, че ще проведе визитата си в началото на май 2004 г. Въпросът за възможността за прехвърляне на жалбоподателите в охранявано място е повдигнат отново. Съдът заявява, че ако не са налични необходимите гаранции и мерки за провеждане на разследването, ще е задължен да отмени визитата си и да направи съответните заключения съгласно Конвенцията.

38.  В отговор руското правителство потвърждава на 23 януари 2004 г., че посещението на жалбоподателите ще бъде възможно само след като решението по тяхното дело стане окончателно. Поетите на 19 ноември 2002 г. ангажименти пред Съда, в частност относно безпрепятствения достъп до жалбоподателите, засягат само фазата на разследване, а не периода, в който делото се разглежда от съдилищата. Във всеки случай процесът пред Окръжния съд на Ставропол ще бъде публичен и никой няма да бъде възпрепятстван „да присъства на него или да следи обсъжданията и да види ответниците“.

39.  Предложените от Съда дати са отхвърлени от руското правителство на основание, че периодът между 1 и 11 май съвпада с официални празници в Русия за отбелязване на победата във Втората световна война; освен това заявява, че предприема необходимите мерки за правилното провеждане на визитата. Идеята за прехвърляне на жалбоподателите на друго място също е отхвърлена от съображения за сигурност.

40.  В следващото си писмо от 5 февруари 2004 г. руското правителство твърди, че е взело всички мерки за сигурност, необходими за делегацията на Съда, включително въздушен ескорт, но все пак не може да изключи възможността за терористична атака. В отговор Съдът предлага на руското правителство проучвателната мисия да бъде проведена след 12 май 2004 г., с други думи след официалните празници в Русия, при условие че даде предварителна безусловна гаранция, че делегацията ще има безпрепятствен достъп до жалбоподателите в този случай. Щом му бъде дадено такова обещание, Съдът ще прецени рисковете, свързани с потенциалната терористична атака, спомената в писмото.

41.  На 2 и 11 февруари 2004 г. руското правителство иска проучвателната мисия в Грузия да бъде отменена с оглед на президентските избори в Русия, насрочени за 14 март 2004 г. На 5 и 13 февруари 2004 г. съответно Съдът отхвърля тези искания.

42.  На 31 октомври 2003 г. и 9 февруари 2004 г. грузинското правителство изброява свидетелите, които смята, че е необходимо Съдът да изслуша. Руското правителство прави същото на 23 януари 2004 г., но на 19 февруари 2004 г. оттегля своя списък със свидетели на основание че Съдът не е изпълнил различни техни процедурни искания (вж. параграфи 36 и 41 по-горе и 243 по-долу). Жалбоподателите не призовават свидетели.

43.  От 23 до 25 февруари 2004 г. шестима от не-екстрадираните жалбоподатели и дванадесет свидетели са изслушани от грузинския върховен съд в Тбилиси. Г-жа Mukhashavria, г-жа Kintsurashvili и делегации на двете правителства взимат участие в тези съдопроизводства. Двама жалбоподатели – г-н Khashiev и г-н Baymurzayev – не се явяват, тъй като са обявени от грузинските власти за изчезнали от 17 февруари 2004 г. Двама свидетели – г-н R. Markelia и г-н A. Tskitishvili – не се явяват, защото са били извън страната.

44.  В последния ден от производството Съдът счита за необходимо да изслуша г-н Arabidze, г-н Р. Khidjakadze и г-н Gabaydze, представители на жалбоподателите пред националните съдилища, но адвокатите не могат да се явят незабавно. Съответно са им зададени въпроси писмено, на които Съдът получава отговори на 17 април 2004 г. (вж. параграф 212 по-долу).

45.  На 8 март 2004 г. Съдът иска от двете Правителства да предоставят информация за изчезването на г-н Khashiev и г-н Baymurzayev и по възможност за тяхното здравословно състояние и място на задържане в Русия. На 13 и 29 март 2004 г. Правителствата предоставят информация относно тези изчезвания (вж. параграф 101 по-долу).

46.  На 17 март 2004 г. Съдът информира руското правителство за точните дати на своята проучвателна мисия (5-8 юни 2004 г.). Като напомня, че предишните опити за провеждане на визитата са били неуспешни, Съдът приканва Правителството да го информира до 8 април 2004 г. дали в този случай се ангажира да гарантира, че делегацията ще има свободен и безпрепятствен достъп до четиримата жалбоподатели, които са екстрадирани на 4 октомври 2002 г. (г-н Adayev, петият жалбоподател, междувременно е бил освободен – вж. параграф 107 по-долу), и до двамата жалбоподатели, които са били арестувани в Русия след тяхното изчезване в Тбилиси (вж. параграфи 100 и сл. по-долу). Като насочва вниманието на Правителството към чл. 38 § 1 (a) от Конвенцията, Съдът също напомня, че при липсата на безусловно уверение и необходимите средства за провеждане на визитата ще бъде задължен да прекрати опита си да получи достъп до жалбоподателите и да изготви решението си на базата на доказателствата, с които разполага.

47.  На 21 април 2004 г. Окръжният съд на Ставропол решава да откаже достъп на Съда до г-н Aziev. Това решение се базира на същите основания като определението от 14 октомври 2003 г. (вж. параграф 29 по-горе).

48.  На 8 април 2004 г. руското правителство съобщава на Съда, че въпреки неговата решителност да си съдейства с него, Съдът няма да може да изслуша г-н Shamayev, г-н Khadjiev, г-н Adayev и г-н Vissitov, тъй като производствата са висящи пред апелативния съд. Не се споменава нищо за г-н Aziev или за двамата жалбоподатели, които са изчезнали (вж. параграф 43 по-горе) и по-късно арестувани в Русия на 19 февруари 2004 г.

49.  Предвид неуспешните му опити да убеди руското правителство за подход в духа на сътрудничеството, на 4 май 2004 г. Съдът решава да отмени проучвателната си визита в Русия и да предприеме подготовка за вземане на решение, основано на доказателствата, с които разполага (вж. по аналогия Кипър срещу Турция, №: 8007/77, доклад на Комисията от 4 октомври 1983 г., Решения и Доклади 72, 73 стр., § 52).

50.  Също така на 4 май 2004 г. приканва страните да изпратят окончателните си тези по съществото на делото (правило 59 § 1), заедно с поправките на стенографския протокол от производството в Тбилиси (правило A8 § 3 от Приложението към Правилника). На 11 юни 2004 г. грузинското правителство подава писмено становище по съществото на делото. След две удължавания на съответните срокове руското правителство и жалбоподателите също подават становищата си съответно на 20 юли и 9 август 2004 г. На 11 юни и 9 август 2004 г. Правителствата предоставят своите корекции на стенографския протокол от производството.

51.  На 7 и 13 септември 2004 г. Правителствата предоставят коментарите си относно исковете на жалбоподателите за справедливо обезщетение съгласно правило 60 § 3.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

52.  Жалбоподателите, г-н Abdul-Vakhab Shamayev, г-н Rizvan (или Rezvan) Vissitov, г-н Khusein Aziev, г-н Adlan (или Aslan) Adayev (или Adiev), г-н Khusein Khadjiev, г-н Ruslan Gelogayev, г-н Akhmed Magomadov, г-н Khamzat Issayev, г-н Robinzon Margoshvili, г-н Giorgi Kushtanashvili, г-н Aslambek Khanchukayev, г-н Islam Khashiev, наричан още Rustam Elikhadjiev, наричан още Bekkhan Mulkoyev, и г-н Timur (или Ruslan) Baymurzayev, наричан още Khusein Alkhanov (вж. параграфи 54 и 55 по-долу)[2], са тринадесет руски и грузински граждани, родени съответно през 1975 г., 1977 г., 1973 г., 1968 г., 1975 г., 1958 г., 1955 г., 1975 г., 1967 г., 19...[3], 1981 г., 1979 г. (или 1980 г.) и 1975 г..

53.  На 17 и 18 октомври 2002 г. г-н Shamayev, г-н Vissitov, г-н Aziev, г-н Adayev и г-н Khadjiev, а именно жалбоподателите, които са екстрадирани от Грузия в Русия на 4 октомври 2002 г., са настанени в център за предварително задържане (“СИЗО”) в A, град в Ставрополски регион в Северен Кавказ (вж. параграф 17 по-горе). Мястото на временното им задържане между 4 и 17/18 октомври 2002 г. е неизвестно. На 26 юли 2003 г. г-н Shamayev, г-н Khadjiev, г-н Vissitov и г-н Adayev са прехвърлени в СИЗО в град Б, в Ставрополски регион. След искане от Съда, на 7 октомври 2003 г. руското правителство съобщава адреса на този СИЗО и потвърждава, че г-н Aziev също е задържан в него (вж. също параграф 242 по-долу). Те не уточняват датата, на която той е прехвърлен там.

54.  След като не успява да изслуша жалбоподателите, екстрадирани в Русия (вж. параграф 49 по-горе), Съдът използва фамилните имена за четирима от тях, предоставени от г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili . Името на г-н Khusein Khadjiev, петият жалбоподател, е същото като споменатото в неговата жалба, която достига до Съда на 27 октомври 2003 г. (вж. параграф 235 по-долу).

55.  Относно неекстрадираните жалбоподатели, г-н Margoshvili е свободен от неговото оправдаване на 8 април 2003 г. (вж. параграф 94 по-долу); г-н Gelogayev е освободен след решение на съда от 6 февруари 2004 г. (вж. параграф 99 по-долу); г-н Khanchukayev, г-н Issayev, г-н Magomadov и г-н Kushtanashvili  са освободени на 5 и 6 януари 2005 г. и на 18 февруари 2005 г. (вж. параграф 98 по-долу). Самоличността на тези шестима жалбоподатели е установена от Съда (вж. параграфи 110-15 по-долу). След като изчезват в Тбилиси на 16 или 17 февруари 2004 г., г-н Khashiev и г-н Baymurzayev са арестувани от руските власти на 19 февруари 2004 г. Както изглежда, в момента те са задържани в центъра за предварително задържане Essentuki (вж. параграф 101 по-долу). След като не успява да ги изслуша в Русия (вж. параграфи 46 и сл. по-горе), Съдът ще се обръща към тях с фамилните имена, съобщени от техните представители при подаването на жалбата.

56.  Обстоятелствата по делото, представени от страните и установени от Съда по време на проучвателната мисия в Тбилиси, могат да се обобщят, както следва.

A.  Събития, засягащи производството по екстрадиция

1.  Периода преди подаване на жалбата в Съда

57.  Между 3 и 5 август 2002 г. жалбоподателите прекосяват руско-грузинската граница близо до контролно-пропускателния пункт Guirevi (Грузия). Някои от тях са ранени и носят картечни пистолети и гранати. След като искат помощ от грузинските гранични власти, те очевидно предават оръжията си доброволно. Извършва се проверка на самоличността. В резултат на това са записани имената на лицата, които твърдят че са Abdul‑Vakhab Shamayev, Rizvan (или Rezvan) Vissitov, Khusein Aziev, Adlan (или Aslan) Adayev (или Adiev), Khusein Khadjiev (или Khosiin Khadjayev, Khajiev), Ruslan Mirjoyev, Adlan (Aldan) Usmanov, Khamzat Issiev, Ruslan Tepsayev, Seibul (или Feisul) Bayssarov, Aslan Khanoyev, Timur (или Ruslan) Baymurzayev (или Baemurzayev) и Islam Khashiev. Само първите петима жалбоподатели изглежда имат руски паспорти.

58.  Жалбоподателите веднага са преместени с хеликоптер до Тбилиси; първоначално са настанени в държавна болница, където ранените са оперирани. На 5 август 2002 г. на г-н Tepsayev (Margoshvili), г-н Vissitov, г-н Baysarov (Kushtanashvili), г-н Aziev, г-н Shamayev, г-н Khadjiev и г-н Issiev (Issayev) се повдигат обвинения за внос на оръжия в нарушение на митническите разпоредби (чл. 214 § 4 от Наказателния кодекс), незаконно пренасяне, боравене и транспортиране на оръжия (чл. 236 §§ 1, 2 и 3 от кодекса) и незаконно преминаване на границата (чл. 344 от кодекса). На 6 август 2002 г., след жалба от разследващия орган на Министерството на сигурността, Първоинстанционният съд на Vake-Saburtalo в Тбилиси разпорежда да им се наложи предварително задържане за три месеца. Съгласно заповедите от 5 и 6 август, г-н Shamayev е арестуван на 3 август, а други шестима жалбоподатели на 6 август 2002 г.

59.  На 6 август 2002 г. срещу г-н Khanoyev (Khanchukayev), г-н Baymurzayev, г-н Khashiev, г-н Usmanov (Magomadov), г-н Mirjoyev (Gelogayev) и г-н Adayev започва разследване по същите обвинения. На 7 август 2002 г. Първоинстанционният съд на Vake-Saburtalo разпорежда да им се наложи предварително задържане за три месеца. От тези разпореждания изглежда, че г-н Usmanov (Magomadov) и г-н Mirjoyev (Gelogayev) са арестувани на 7 август, г-н Adayev на 5 август, а останалите трима жалбоподатели на 6 август 2002 г.

60.  На базата на тези разпореждания на 6 и 7 август 2002 г. жалбоподателите са прехвърлени в Затвор Тбилиси № 5, с изключение на г-н Margoshvili, който е настанен в болницата на централния затвор. На неопределена по-късна дата г-н Adayev също е хоспитализиран (вж. параграф 142 по-долу). Според заповедите за задържане всички жалбоподатели имат руско гражданство.

61.  На 1 ноември 2002 г. заповедите за предварително задържане на г-н Margoshvili, г-н Issayev и г-н Kushtanashvili са удължени с три месеца от Апелативния съд на Тбилиси. На 4 ноември 2002 г. същият съд удължава и заповедите за предварително задържане на г-н Khanchukayev, г-н Gelogayev, г-н Khashiev, г-н Magomadov и г-н Baymurzayev.

62.  На 6 август 2002 г. г-н V.V. Ustinov, Главен прокурор на Руската Федерация, пътува до Тбилиси и се среща с грузинския си колега. Той предава искането за екстрадиция на жалбоподателите. Тъй като последните са били обект на разследване в Грузия и документите, подадени в подкрепа на искането за екстрадиция, се считат за незадоволителни с оглед на грузинското законодателство и международното право, г-н N. Gabrichidze, грузинският Главен прокурор, устно отказва да екстрадира жалбоподателите (вж. параграфи 182 и сл. по-долу). По време на същата среща грузинската главна прокуратура иска от руските си колеги да представят съответните документи в подкрепа на искането за екстрадиция, заедно с уверения за отношението, което жалбоподателите ще получат в случай на екстрадиция, и потвърждение, че техните права ще бъдат спазени.

63.  От досието изглежда, че грузинският главен прокурор отправя тези искания писмено на същата дата. Той информира руския си колега, че на 6 август 2002 г. е образувано наказателно производство в Грузия срещу всички жалбоподатели, че седем са предварително задържани и че останалите шестима скоро ще бъдат изправени пред съда, за да се произнесе относно тяхното задържане. Той отбелязва, че искането за екстрадиция не съдържа информация за самоличността, националността и домашните адреси на засегнатите лица, документи или нормативни разпоредби, касаещи престъпленията, в които са обвинени в Русия, или надлежно заверени заповеди за задържане. Грузинският главен прокурор заключава, че с оглед на тези обстоятелства „той не [е] в състояние да разгледа искането за екстрадиция по отношение на тези лица“.

64.  На 12 и 19 август и на 30 септември 2002 г. руските власти изпращат на грузинските си колеги изисканите документи, а именно:

(i)  заповедите за разследване, по отношение на всеки жалбоподател, издадени от децентрализираната служба на федералната главна прокуратурата в Чечня, от 8 август 2002 г.;

(ii)  заповед за международно издирване по отношение на жалбоподателите, издадена от руските власти на 15 август 2002 г.;

(iii)  заверени копия на заповедите за предварително задържане на всеки жалбоподател, издадени на 16 август 2002 г. съгласно чл. 108 от новия Наказателнопроцесуален кодекс от Старопромисловския първоинстанционен съд (Грозни) по искане на следователя, отговарящ за делото;

(iv)  извадки от преписката по делото за наказателното производство срещу жалбоподателите в Русия, излагащи обвиненията срещу тях;

(v)  снимки;

(vi)  копия на паспорти със снимки;

(vii)  копия на Формуляр 1[4];

(viii)  друга информация за националността и самоличността на жалбоподателите.

65.  Грузинското правителство предоставя на Съда само копия на документите, изброени по точки (i), (ii) и (iii). Документите, изброени по точка (iv), както изглежда са класифицирани като “конфиденциални” от руските власти в интерес на доброто правораздаване.

66.  Съгласно заповедите от 8 август 2002 г., представени на Съда от грузинското правителство, жалбоподателите са обект на разследване в Русия за нанасяне на телесна повреда на служители на полицейските сили и силите за сигурност (престъпление, наказуемо с доживотен затвор или смъртно наказание – вж. чл. 317 от Наказателния кодекс, параграф 260 по-долу); организиране на незаконни въоръжени групи и участие в такива при утежняващи вината обстоятелства (наказуеми с присъда до пет години лишаване от свобода съгласно чл. 208 § 2 от Наказателния кодекс); контрабанда на оръжие с утежняващи обстоятелства (наказуема с две до шест години лишаване от свобода съгласно чл. 222 § 2 от Наказателния кодекс); и незаконно преминаване на границата на Руската Федерация през юли 2002 г. с утежняващи обстоятелства (наказуемо с до пет години лишаване от свобода съгласно чл.  322 § 2 от Наказателния кодекс). (Същите документи, подадени от руското правителство относно г-н Adayev и г-н Vissitov, са от дата 13 август 2002 г.)

67.  Тъй като чл. 6 от грузинския Наказателен кодекс забранява екстрадицията на лице в страна, където престъплението, в което е обвинено, е наказуемо със смъртно наказание (вж. параграф 256 по-долу), службата на грузинския главен прокурор иска от руските власти да гарантират, че това наказание няма да бъде наложено на жалбоподателите.

68.  В писмото си от 26 август 2002 г. г-н V.V. Kolmogorov, временно изпълняващ длъжността главен прокурор на Русия, информира своя грузински колега, че в Русия е започнало разследване след нападение над руски военни части от незаконни въоръжени групи в гранична област на 27 юли 2002 г. След като научават, че тринадесет лица, които са преминали незаконно границата скоро след това нападение, са арестувани в Грузия и след като разпитват трима свидетели, руските власти започват разследване срещу тези лица. Предвид това, че въпросните лица са били въоръжени, когато пресичат границата и като вземат предвид други доказателства, руските власти вярват, че това са извършителите на гореспоменатата атака. Г-н Kolmogorov изтъква, че грузинските власти са заявили, че ще са готови да екстрадират жалбоподателите, ако руската страна предостави необходимите документи. Тъй като всички тези документи са предоставени на 19 август 2002 г., руските власти повтарят искането си за екстрадиция на въпросните лица въз основа на Минската конвенция, сключена под егидата на Общността на независимите държави (ОНД – вж. параграф 266 по-долу). Г-н Kolmogorov предоставя гаранции, че предвид мораториума върху смъртното наказание в Русия от 1996 г., въпросните лица няма да бъдат осъдени на смърт. В същото време той иска преписката по наказателното производство срещу жалбоподателите в Грузия да бъде изпратена на руските власти, които да поемат отговорност за последващото производство.

69.  На 27 август 2002 г. г-н V.I. Zaytsev, заместник- главен прокурор на Русия, информира грузинските власти, че в Русия е в сила мораториум върху смъртното наказание и съгласно решение на Конституционния съд от 2 февруари 1999 г. (вж. параграф 262 по-долу), никой не може да бъде осъден на смърт от съд, подчинен на Федерацията.

70.  На 22 септември 2002 г. обвиненията срещу жалбоподателите в Русия са преразгледани и удължени. Срещу жалбоподателите започва и разследване за тероризъм. Текстовете на съответните заповеди, издадени по отделно за всеки жалбоподател, са идентични, както тези от 8 август 2002 г. (вж. параграф 66 по-горе).

71.  С писмо от 27 септември 2002 г. г-н Kolmogorov информира грузинския си колега, че жалбоподателите са обект на разследване и за тероризъм и бандитизъм с утежняващи обстоятелства – престъпления, наказуеми с осем до двадесет години лишаване от свобода (чл. 205 § 3 и чл. 209 § 2 от Наказателния кодекс). Той дава уверения, че службата на руския главен прокурор “[обещава] на грузинските власти, че съгласно нормите на международното право тези лица [ще се възползват] от всички права за защита, осигурени от закона, включително правото на помощ от адвокат, [и няма] да бъдат подложени на мъчения или отношение или наказание, което е жестоко, нечовешко или унизително”. В допълнение той изтъква, че “от 1996 г. [е] в сила мораториум върху смъртното наказание и че следователно за лицата, които трябва да бъдат екстрадирани, няма опасност да бъдат осъдени на смърт”. Както в писмото от 26 август 2002 г., тринадесетте жалбоподатели са изброени по име, без изключение.

72.  След преглед на документите, представени от руските власти, информацията от грузинското Министерство на сигурността и доказателствата, събрани по време на ареста, грузинската главна прокуратура удостоверява самоличността на: първо, г-н Abdul-Vakhab Akhmedovich Shamayev, г-н Khosiin Khamidovich Khadjiev, г-н Khusein Mukhamedovich Aziev, г-н Rezvan Vakhidovich Vissitov и г-н Adlan Lechievich Adayev (имената са изписани така, както са изписани в заповедите за екстрадиция). С оглед сериозността на обвиненията, повдигнати срещу тях в Русия, грузинският заместник-главен прокурор подписва заповедите за екстрадиция на 2 октомври 2002 г. На следващия ден г-н P. Mskhiladze, директор по международни отношения в кабинета на главния прокурор, пише на отдел „Затвори“ към Министерството на правосъдието, за да организира изпълнението на заповедите (вж. параграф 178 по-долу). Петимата жалбоподатели трябва да бъдат транспортирани от затвора до летището в 9:00 ч.  на 4 октомври 2002 г.

73.  Вечерта на 3 октомври 2002 г. обаче г-н Gabaydze, адвокат на няколко от жалбоподателите пред националните съдилища, се появява по телевизията като твърди, че се е сдобил с тревожна информация от поверителен източник, а именно, че предстои екстрадицията на определени жалбоподатели (вж. параграфи 124, 214 и 216 по-долу). На следващата сутрин адвокатът на жалбоподателите, роднини, приятели и представители на чеченското малцинство в Грузия блокират района около затвора и провеждат демонстрация.

2.  Период след подаване на жалбата в Съда на 4 октомври 2002 г.

74.  В 22:10 ч. на 4 октомври 2002 г. петимата жалбоподатели са предадени на представители на руската федерална служба за сигурност (ФСБ) на територията на летище Тбилиси. Представителите на жалбоподателите предоставят видеозапис на определени сцени от екстрадицията, излъчени по грузинския канал Rustavi-2 на 4 октомври 2002 г. вечерта. Вижда се как четири лица са изтеглени на самолет от грузинските специални сили, които повдигат брадичките на затворници по груб начин за камерите. Самоличността на г-н Shamayev, г-н Adayev, г-н Vissitov и г-н Khadjiev може да бъде установена от снимките, предоставени на Съда (вж. параграф 20 по-горе). Г-н Aziev не се вижда никъде. Г-н Khadjiev има нараняване на врата и червени следи около челюстта. Г-н Vissitov има нараняване на лявото око. Въпреки това е невъзможно да се установи степента на нараняваниятa от записа, който също показва пристигането на жалбоподателите в Русия. Показва се как екстрадираните мъже, които носят превръзки на очите,  се свалят от самолета от униформени мъже с маски, по един от всяка страна на затворниците, като са държани превити на две с кръстосани ръце зад гърба и наведени към земята глави.

75.  Записът свършва със следните думи на грузински журналист: “...Освен ако грузинските власти не предоставят бързи доказателства, че не са предали невинни неидентифицирани лица на Русия, ще бъде съвсем очевидно, че тази екстрадиция е подарък за г-н Путин в навечерието на срещата на върха на държавите-членки [на Общността на независимите държави]” (проведена в Кишинев на 6 и 7 октомври 2002 г.).

76.  На 8 октомври 2002 г. г-н Ustinov информира представителя на Руската федерация, че руските власти са предоставили на своите грузински колеги всички необходими гаранции относно третирането на жалбоподателите в случай на екстрадиция. По негови думи “петима от тринадесетте чеченски терористи са предадени, грузинската страна ненужно отлага екстрадицията на останалите на единственото основание, че трябва да се установи тяхната самоличност”.

77.  С писмо от 16 октомври 2002 г. руският заместник-главен прокурор благодари на грузинските власти “че удовлетвориха искането за екстрадиция на петима терористи”. Той твърди, че жалбоподателите са прегледани от лекари при своето пристигане в Русия, “тяхното здравословно състояние [е] оценено като задоволително”, адвокати са им “назначени”, разследването се провежда при “строго спазване изискванията на законодателството относно руското наказателно производство” и че “[съществуват] документи, доказващи, че те [имат] руско гражданство”. Той повтаря уверението, “дадено на грузинските власти многократно”, че “съгласно изискванията на чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията и на Протокол № 6 тези лица няма да [бъдат] осъдени на смъртно наказание и няма да [бъдат] подложени на мъчения или нечовешко, жестоко или унизително отношение”. Освен това мерките за идентифициране на неекстрадираните жалбоподатели от снимките правят възможно тяхното идентифициране като извършителите на атаката срещу руската армия на 27 юли 2002 г. в Итум-Калинския район (Чеченска Република). Като дава обещание, че “други обстойни процедури за идентифициране [ще се] проведат след тяхната екстрадиция”, руският заместник-главен прокурор повторя искането си за екстрадиция на жалбоподателите, които са все още задържани в Тбилиси, съгласно членове 56, 67 и 80 от Минската конвенция.

78.  На 28 октомври 2002 г. главната прокуратура на Русия отново изпраща на грузинските власти заповедите за съдебно разследване по отношение на г-н Gelogayev (известен като Mirjoyev), г-н Khashiev и г-н Baymurzayev и иска тяхното екстрадиране. (Адвокатите изтъкват, че до тази дата въпросните три лица вече са отрекли, че тези фамилни имена, първоначално дадени на грузинските власти, са техни.)

79.  В своя отговор от 29 октомври 2002 г. грузинският главен прокурор посочва, че имената, които фигурират в заповедите за временно задържане, издадени от руския съд срещу осемте жалбоподатели, държани в Тбилиси, не са истинските им фамилни имена и че жалбоподателите трябва да бъдат идентифицирани, преди екстрадицията им да бъде одобрена. Той обяснява, че “за разлика от имената на петте лица, екстрадирани на 4 октомври 2002 г.”, има “сериозни съмнения” относно имената на шестимата затворници, издирвани от руските власти, и че седмият и осмият затворник, наричани с фамилните имена Tepsayev и Bayssarov, всъщност се казват Margoshvili и Kushtanashvili. Те са родени в Грузия, не в Чечня. Главният прокурор изразява съжаление, че “руските власти  настояват за екстрадицията на г-н Tepsayev и г-н Baymurzayev, при условие че знаят много добре, че Tepsayev не е Tepsayev, а Baymurzayev не е Baymurzayev”. Според него това повдига и съмнения за истинността на информацията, предоставена от руските власти относно останалите шестима жалбоподатели.

80.  На 21 ноември 2002 г. г-н Gelogayev, г-н Magomadov, г-н Kushtanashvili, г-н Issayev, г-н Khanchukayev, г-н Baymurzayev и г-н Khashiev се свързват с президента на Грузия и с председателя на грузинския парламент. Те искат да не бъдат екстрадирани в Русия, като твърдят, че са “напълно убедени, че ще бъдат подложени на мъчения и нечовешко отношение от страна на руските военни и други власти и че ще бъдат застреляни, без да бъдат изправени пред съд”.

81.  В изявление от 15 октомври 2002 г. Министерството на външните работи на “Чеченска република Ичкерия” обявява, че на 5 октомври 2002 г. г-н Khusein Aziev, екстрадиран жалбоподател, почива вследствие на малтретиране. На 18 октомври 2002 г. руското правителство информира Съда че, тази информация е невярна и твърди, че всички екстрадирани жалбоподатели, включително г-н Aziev, са невредими, в добро здравословно състояние и са държани при добри условия в СИЗО в Ставрополски регион. На 23 октомври 2002 г. Съдът иска от руското правителство да изпрати точните адреси на това учреждение, за да може да кореспондира с жалбоподателите (вж. параграф 15 по-горе).

82.  Представителите на жалбоподателите имат опасения относно правдоподобността на отговора на руското правителство. Те споменават за Khusein Yusupov, лице от чеченски произход, задържано в грузинското Министерство на сигурността до края на септември 2002 г., който впоследствие изглежда е изчезнал. Според грузинските власти той е освободен. Според майката на г-н Yusupov, която отива да го посрещне в деня на неговото освобождаване, нейният син не е напускал затвора. Адвокатите допускат, че той може да е “неофициално” предаден на руските власти в “замяна” на починалия жалбоподател. Те насочват вниманието на Съда към малтретирането, на което се твърди, че е подложен г-н Aziev, преди неговата екстрадиция (вж. параграфи 125 и 135 по-долу).

3.  Процедура за екстрадиция след вдигането на временната мярка от Съда на 26 ноември 2002 г.

83.  На 28 ноември 2002 г., след като заключава, че г-н Baymurzayev, г-н Mirjoyev и г-н Khashiev се казват съответно Alkhanov Khusein Mauladinovich, Gelogayev Ruslan Akhmedovich и Elikhadjiev Rustam Osmanovich и че те са руски граждани, грузинската главна прокуратура дава съгласие за тяхната екстрадиция в Русия. В заповедта за екстрадиция изрично се посочва, че тя трябва да се връчи на жалбоподателите и че трябва да им се обясни, че подлежи на обжалване в съдилищата.

84.  На 29 ноември 2002 г. жалбоподателите обжалват пред Първоинстанционния съд на Крцаниси-Мтацминда (Тбилиси). Техните адвокати изтъкват, че искането за екстрадиция не е съставено с истинските имена на техните клиенти и че съдържа снимки на клиентите им, направени от грузинските власти по време на тяхното задържане в Затвор Тбилиси № 5. Оплакват се, че в заповедите за задържане на клиентите им, издадени на 16 август 2002 г. от Старопромисловксия първоинстанционен съд (Грозни) (вж. параграф 64 по-горе), не се споменава максималния срок на задържане и че правото на защита на жалбоподателите е напълно нарушено по време на производството, довело до издаването на тези заповеди. Предвид тези недостатъци, те искат да се отмени обжалваното искане за екстрадиция. Освен това, като базират довода си на това, че Русия не е ратифицирала Протокол № 6 към Европейската конвенция за правата на човека, те заключават, че уверенията от руската страна са недостатъчни по смисъла на Европейската конвенция за екстрадиция. Те считат, че за да бъдат задоволителни тези гаранции  трябва да се дадат от президента на Руската федерация.

85.  На 5 декември 2002 г. това обжалване се отхвърля. На 25 декември 2002 г. грузинският Върховен съд отменя решението и връща делото.

86.  На 13 март 2003 г. съдът, на който е върнато делото, приема, че екстрадицията на г-н Khashiev и г-н Gelogayev е законна. За първи път се заявява пред съда, че на 27 октомври 2000 г. и на 1 ноември 2001 г. (1 февруари 2002 г. според Върховния съд – вж. параграф 88 по-долу) на г-н Baymurzayev и г-н Gelogayev е предоставен статут на бежанци на територията на Грузия. Изпълняващият длъжността министър за бежанците заявява пред съда, че този статут е предоставен по силата на Закона за бежанците (вж. параграф 257 по-долу). След като установява, че г-н Baymurzayev никога не е лишаван от статута му на бежанец в съответствие с процедура, предвидена в закона, съдът заключава, че е невъзможно той да бъде екстрадиран в Русия. Относно г-н Gelogayev съдът отбелязва, че с решение от 25 ноември 2002 г. Министерството за бежанците оттегля неговия статут на бежанец въз основа на писмо от Министерството на вътрешните работи от 20 ноември 2002 г. и доклад на Комитета за бежански статут.

87.  Като базира своето решение на експертен доклад и обяснения, предоставени от представителите на прокуратурата, съдът постановява, че  се установява, че искането на руските власти за екстрадиция е било придружено от снимки на жалбоподателите, направени на 7 август 2002 г. от грузинските власти, докато тези лица са лишени от свобода в Затвор Тбилиси № 5. Според съда предаването на снимките на руските власти е било оправдано, тъй като е било необходимо за идентифициране на съответните лица.

88.  На 16 май 2003 г. Върховният съд потвърждава това решение, доколкото то засяга невъзможността за екстрадиране на г-н Baymurzayev. Той разпорежда екстрадицията на г-н Gelogayev да бъде отложена до приключване на административното производство, образувано от него срещу решението от 25 ноември 2002 г. за отнемане на статута му на бежанец. Що се отнася до г-н Khashiev, Върховният съд отбелязва, че неговата снимка, направена от грузинските власти, е била изпратена на руските власти с цел неговото идентифициране, но това е било безуспешно. Освен това защитата представя копие на руски паспорт, показващо, че г-н Khashiev всъщност не се казва нито Khashiev, нито Elikhadjiev, а Mulkoyev (вж. параграфи 83 по-горе и 101 по-долу). По искане на грузинската главна прокуратура руските власти очевидно са проверили автентичността на това копие и са отговорили на 6 май 2003 г., че такъв паспорт никога не е издаван. Предвид тези обстоятелства Върховният съд счита, че самоличността на г-н Khashiev не е била установена и решава да отложи неговата екстрадиция; той връща тази част от делото на главната прокуратура за допълнително разследване.

Б.  Наказателно производство, образувано срещу жалбоподателите от грузинските и руските власти

1.  Производство пред грузинските съдилища за незаконно преминаване на границата

89.  Г-н Khanchukayev и г-н Magomadov са съдени от Окръжния съд на Тбилиси за незаконно преминаване на границата и са оправдани на 15 юли 2003 г. на основание, че в действията им няма престъпен състав. По-конкретно се установява, че и двамата жалбоподатели са били ранени и са били принудени да преминат руско-грузинската граница при обстоятелства на „строга необходимост“, при които е трябвало да избегнат конфронтация с руските въоръжени сили и обсадата, в чийто капан са били от 25 юли 2002 г. Окръжният съд установява, че те са били принудени да извършат престъплението, защото не са имали друг избор и че “те естествено са решили, че това което е нарушено [националната сигурност, границата и т.н.] е по-малко важно от това, което е запазено, а именно техният собствен живот”. Отбелязва се, че разследващите власти не са разпитали граничната охрана и са водили наказателно преследване срещу двамата жалбоподатели единствено въз основа на техните показания. Окръжният съд е разпитал граничната охрана, която заявява, че на мястото, където жалбоподателите преминават в Грузия, границата не е отбелязана дори с флаг и като такава е неопределима и разграничима по приблизителен начин от двете засегнати държави. Те потвърждават, че в момента на настъпване на фактите територията в близост до границата и самата граница са обстрелвани от руската армия и че жалбоподателите не са оказали абсолютно никаква съпротива при предаване на своите оръжия и са поискали убежище в Грузия.

90.  Това решение е потвърдено при обжалване на 2 декември 2003 г.; въпреки това г-н Khanchukayev и г-н Magomadov не са освободени, тъй като са поставени в предварително задържане на 18 декември 2002 г. във връзка с наказателното дело, повдигнато за актове на насилие срещу държавни служители в нощта на 3 срещу 4 октомври 2002 г. (вж. параграфи 96 и сл. по-долу).

91.  На 9 октомври 2003 г. на същите основания като в случая на г-н Khanchukayev и г-н Magomadov, Окръжният съд на Тбилиси оправдава г-н Issayev за незаконно преминаване на границата. По-конкретно той установява, че г-н Issayev има две огнестрелни рани в лявата ръка, когато влиза в Грузия. Той е срещнал г-н Khadjiev и г-н Aziev, които също бягат в гората от руската стрелба. И тримата търсят убежище в колибата на грузински пастир на име Levan. Друга група чеченци също се е укривала там. След като научават от пастира, че вече са на грузинска територия бегълците изпращат своя домакин да иска помощ от грузинската гранична охрана. Те предават доброволно оръжията си и искат убежище в Грузия. Тези елементи се потвърждават пред Окръжния съд от въпросните гранични служители (вж. параграф 89 по-горе).

92.  Съдът също така установява, че арестът на г-н Issayev е представен на вниманието на руските власти от грузинското Министерство на сигурността. След ареста си г-н Issayev поправя бащиното си име три пъти, преди да се установи окончателно, че той е син на някой си Movli. В съответствие с тези промени руските власти също са променили документите в подкрепа на тяхното искане за екстрадиция на този жалбоподател. Съдът счита, че “документите, предоставени от прокуратура на Русия и включени в преписката по делото, изглежда са били изготвени по скалъпен начин с оглед да осигурят екстрадицията на въпросното лице”. Те не намекват, че това лице “е известно на руските правоприлагащи органи ... преди неговия арест в Грузия”.

93.  Оправдателната присъда се потвърждава при обжалване на 11 декември 2003 г. Въпреки това г-н Issayev не е освободен, защото е обект на разследване в наказателното производство, повдигнато за актове на насилие срещу държавни служители (вж. параграфи 96 и сл. по-долу).

94.  На 8 април 2003 г. г-н Kushtanashvili и г-н Margoshvili, грузински граждани, са оправдани по обвинения за незаконно пренасяне, боравене и транспортиране на оръжия. Другият аспект от това дело (незаконно преминаване на границата и нарушаване на митническите разпоредби) се връща за допълнително разследване. Тяхното предварително задържане се заменя със съдебен надзор и те са незабавно освободени. На 20 май 2003 г. г-н Kushtanashvili е арестуван отново въз основа на решението от 28 февруари 2003 г., което нарежда той да бъде поставен под предварително задържане във връзка с актове на насилие срещу държавни служители (вж. параграфи 96 и сл. по-долу).

95.  На 6 февруари 2004 г. г-н Gelogayev, г-н Khashiev и г-н Baymurzayev също са оправдани за незаконно преминаване на границата от Окръжния съд на Тбилиси. На 16 април 2004 г. Върховният съд на Грузия отменя това решение и връща делото за допълнително разглеждане.

2.  Дело относно актове на насилие срещу грузински държавни служители

96.  В 9:00 ч. на 4 октомври 2002 г., в присъствието на двама свидетели, г-н R. Markelia, следовател, изготвя доклад за оценка на пораженията за килия № 88, където са задържани единадесет жалбоподатели, преди да бъдат преместени няколко часа по-рано (вж. параграф 123 по-долу). Констатират се щети: по-конкретно мебелите са разглобени и стените са повредени. На 9 октомври 2002 г. е образувано производство. На 1 ноември 2002 г. главна прокуратура предава няколко предмета за анализ, с цел да се установи дали са част от обзавеждането в килия № 88. Експертният доклад от 25 декември 2002 г. идентифицира следните предмети: парчета метал във формата на пръчки и метални дискове, премахнати с ръка от решетките на прозорците и леглата в килия № 88; основата на вентилатора в килията; парчета тухли, махнати от стената и поставени в чифт дънки, чиито крачоли са били завързани; заострена лъжица, вградена в пластмасова запалка за цигари за направата на нож; супена лъжица, подострена по дължината на едната страна; и други предмети, които са били част от килията и нейните принадлежности.

97.  На 29 и 30 ноември и на 16 декември 2002 г. неекстрадираните жалбоподатели, с изключение на г-н Margoshvili, са обвинени в умишлена съпротива от група затворници, която включва използването на сила срещу държавни служители и в отказ да се подчинят на законни заповеди на затворническите надзиратели, с цел да навредят на нормалното функциониране на затвора. На 30 ноември и на 16 декември 2002 г. обвинителните актове, заедно с преводи на руски език, се връчват на жалбоподателите.

98.  На 24 май 2004 г. г-н Kushtanashvili, г-н Magomadov, г-н Issayev и г-н Khanchukayev са осъдени на първа инстанция и всеки от тях е осъден на четири години лишаване от свобода. Според решението затворниците в килия № 88 са видели по телевизията, че “определени чеченци” ще бъдат екстрадирани, но тъй като не знаят кои от тях са засегнати от тази мярка, те са се противопоставили на затворническите надзиратели, които са опитали да ги изведат от килията. Те са били въоръжени с метални предмети, които взимат от рамките на леглата и водопроводи и със самоделни снаряди, направени от парчета тухла, увити в чаршафи и дрехи. Те са причинили наранявания на надзиратели и представители на специалните части. На 26 август 2004 г. Апелативният съд на Тбилиси потвърждава това решение. На 25 ноември 2004 г., като се произнася по въззивна жалба по правни въпроси на жалбоподателите, Върховният съд на Грузия отменя обжалваното решение и осъжда жалбоподателите на две години и пет месеца лишаване от свобода. Периодът, прекаран в задържане след техния арест, се зачита като част от тази присъда. Г-н Khanchukayev е освободен на 5 януари 2005 г., г-н Magomadov и г-н Issayev на 6 януари 2005 г., а г-н Kushtanashvili на 18 февруари 2005 г.

99.  На 6 февруари 2004 г. по същото дело г-н Gelogayev, г-н Khashiev и г-н Baymurzayev са осъдени на първа инстанция с присъда за една година затвор. Тъй като престоят в предварително задържане се приспада от присъдата, тези лица са незабавно освободени. На 16 април 2004 г. Върховният съд отменя това решение и връща делото за ново разглеждане.

Изчезване на г-н Khashiev (Elikhadjiev, Mulkoyev) и г-н Baymurzayev (Alkhanov) след тяхното освобождаване

100.  След тяхното освобождаване на 6 февруари 2004 г. г-н Khashiev и г-н Baymurzayev се преместват да живеят с роднина в Тбилиси; към тях се присъединява и г-н Gelogayev. На 16 февруари 2004 г. те излизат от къщата за среща в Министерството за бежанците, но изчезват, преди да пристигнат там. На 25 февруари 2004 г. грузинските медии, като цитират доклад на руска агенция, съобщават, че изчезналите мъже са държани в руски затвор в град Есентуки по подозрение за незаконно преминаване на руско-грузинската граница. На 5 март 2004 г. г-жа Mukhashavria информира Съда за това и заявява, че е притеснена за здравословното състояние на г-н Baymurzayev, който видимо има нужда от операция на челюстта. Тя обяснява, че след освобождаването им тримата жалбоподатели не са напускали своето жилище, освен ако не са придружавани от техните представители. Тъй като последните са ги уверили, че няма от какво да се страхуват в Тбилиси, г-н Khashiev и г-н Baymurzayev са се осмелили да излязат за пръв път навън във въпросния ден.

101.  На 13 март 2004 г. грузинското правителство твърди, че разследване на Министерството на вътрешните работи е потвърдило, че двамата жалбоподатели са изчезнали на 16 февруари 2004 г. в 10:30 ч. По-късно те са арестувани от руските власти близо до село Ларси (Република Северна Осетия) за незаконно преминаване на границата. На 29 март 2004 г. руското правителство твърди, че двамата жалбоподатели са арестувани в Ларси на 19 февруари 2004 г. от Федералната служба за сигурност на основание, че те са в списъка с издирвани лица. По време на ареста си г-н Khashiev е носил фалшив паспорт на името на Mulkoyev (вж. параграф 88 по-горе). На 20 февруари 2004 г. г-н Khashiev и г-н Baymurzayev, под имената Rustam Usmanovich Elikhadjiev и Khusein Mauladinovich Alkhanov, биват поставени под разследване и задржани в затвора в Есентуки съгласно решение на Старопромисловския съд (Грозни). Прехвърлени са на 6 март 2004 г. в СИЗО в град A и са върнати в Есентуки на 22 март 2004 г. за целите на разследването.

102.  На 8 април 2004 г. руското правителство предоставя снимки на тези жалбоподатели, техните килии и на СИЗО-то в град A (баня, медицинско отделение и кухня). Г-н Khashiev и г-н Baymurzayev очевидно са задържани поотделно; всеки от тях е държан в килия с размери 16.4 кв. м., оборудвана с прозорец, тоалетна и радио връзка. В килиите се държат по четирима затворници, броят за които са предвидени. Според „затворническия картон” на г-н Khashiev, той е бил поставен под стриктно наблюдение. Жалбоподателите никога не са се оплаквали от условията им на задържане. Снимките ги показват в лице и странично и са направени в две различни стаи, които изглежда не са същите като килиите, показани на гореспоменатите снимки.

103.  Съгласно медицинските свидетелства от 24 март 2004 г. г-н Khashiev е в добро здравословно състояние и няма скорошни наранявания. Г-н Baymurzayev  страда от счупена долна челюст, усложнена от остеомиелит. През 2000 г. той е получил нараняване от шрапнел в брадичката и е претърпял операция на челюстта през 2002 г. Той е счупил същата кост отново през 2003 г. На 12 март 2004 г. му е направено рентгеново изследване в Русия, а на 15 март 2004 г. е прегледан от стоматолог, който препоръчва болнично хирургично лечение.

104.   Съдът изслушва Г-н Gelogayev , който говори за страданието, причинено от изчезването на двамата му другари. Той предполага, че може би те са тайно екстрадирани в замяна на определени политически отстъпки, получени от президента на Грузия по време на първата му официална визита в Русия след неговото избиране през януари 2004 г.

105.  От документите, които грузинското правителство подава на 19 септември изглежда, че на 28 март 2004 г. прокуратурата на Тбилиси започва разследване за отвличането на г-н Khashiev и г-н Baymurzayev. Грузинското правителство не предоставя обяснение по този въпрос.

106.  На 5 и 30 ноември 2004 г. г-жа Mukhashavria подава копия на решенията, взети от Върховния съд на Република Чечня на 14 септември и 11 октомври 2004 г. съответно по делата на г-н Khashiev (г-н Elikhadjiev, г-н Mulkoyev) и г-н Baymurzayev (г-н Alkhanov). Тя твърди, че се е сдобила с тях с помощта на лица, приближени на жалбоподателите. В решенията към г-н Khashiev се обръщат като Elikhadjiev Rustam Usmanovich, а към г-н Baymurzayev като Alkhanov Khusein Mauladinovich (вж. параграф 83 по-горе). Първият се цитира, че е роден през 1980 г. в Грозни, а вторият през 1975 г. в село Аки-Юрт в Ингушетия. По време на съдебното дело г-н Khashiev твърди, че е арестуван на 16 февруари 2004 г. не на руската граница, а на булевард „Руставели“ в Тбилиси. След това е бил прехвърлен в Есентуки (вж. параграф 101 по-горе).

Съгласно решенията г-н Khashiev и г-н Baymurzayev са част от въоръжена група, формирана в Панкиското дефиле (Грузия) от някой си Issabayev с цел  избиване на членовете на федералните въоръжени сили в Чечня и местни жители, които сътрудничат на тези войски. През юли 2002 г. се предполага, че незаконно преминават в Итум-Калинския регион в Чечня заедно с около шестдесет членове на въпросната въоръжена група. На 27 юли 2002 г., обкръжена от руската гранични охрана, групата открива огън и атакува служителите. Осем руски войници са убити и няколко други ранени. Предвид липсата на доказателства за тяхното пряко участие в нападението, г-н Khashiev и   г-н Baymurzayev са оправдани по обвинението за тероризъм и престъпленията, изложени в чл. 205 § 3 и чл. 317 от Наказателния кодекс (вж. параграфи 66 и 71 по-горе). Те са оправдани и за престъпленията, изброени в чл. 188 § 4 и чл. 208 § 2 от същия кодекс (вж. параграф 66 по-горе), тъй като няма престъпен състав в техните действия. Г-н Khashiev и г-н Baymurzayev са осъдени за участие в незаконна въоръжена група, незаконно преминаване на границата и за незаконно пренасяне, транспортиране и боравене с оръжия; те са осъдени съответно на тринадесет и дванадесет години лишаване от свобода, които да бъдат изтърпени в затвор от затворен тип. Г-н Khashiev също така е осъден за използване на фалшив паспорт под името Mulkoyev (вж. параграф 101 по-горе). При налагането на тези присъди Върховният съд заявява, че е взел предвид възрастта на жалбоподателите и факта, че нямат криминални досиета. Здравословното състояние на г-н Baymurzayev (сериозна деформация на долната челюст) също е взето предвид. Тези решения подлежат на обжалване във Върховния съд на Руската федерация.

3.  Наказателно производство срещу екстрадираните в Русия жалбоподатели

107.  Според руското правителство г-н Shamayev, г-н Khadjiev, г-н Vissitov и г-н Adayev са изправени пред Окръжния съд на Ставропол за дело “през лятото на 2003 г.”. Г-н Aziev предполагаемо е изправен пред същия съд на 26 август 2003 г. На 24 февруари 2004 г. руското правителство информира Съда устно в Тбилиси, че на 18 февруари 2004 г. Окръжният съд на Ставропол е постановил решение срещу първите четирима жалбоподатели. Обвинението е поискало присъди от деветнадесет години лишаване от свобода за г-н Shamayev и г-н Khadjiev и осемнадесет години лишаване от свобода за г-н Vissitov и г-н Adayev. Съдът осъжда г-н Shamayev и г-н Khadjiev  съответно на три години и шест години  лишаване от свобода, които да бъдат излежани в обикновен затвор и осъжда г-н Vissitov на десет години лишаване от свобода в затвор от затворен тип и г-н Adayev на една година и шест месеца лишаване от свобода в обикновен затвор. Г-н Adayev е освободен незабавно, тъй като вече е бил задържан за този период от време. Г-н Aziev е поискал помощта на преводач и е подал редица процедурни искания, в резултат на което неговото дело е отделено от това на останалите и разследването относно него все още тече.

108.  Руското правителство твърди, че не е в състояние да предостави на Съда копие на решението от 18 февруари 2004 г. То твърди, че съгласно новия Наказателнопроцесуален кодекс, приет от Държавна дума в съответствие с препоръките на Съвета на Европа, само осъденото лице може да получи копие от решението относно неговото дело. Правителството изразява своето желание да съдейства на Съда, но съжалява, че в този случай това съдействие е невъзможно въз основа на препоръките на Съвета на Европа. То информира Съда, че ако той желае да получи въпросния документ, трябва да пише до съответния руски съд. Съдът научава от писмо на руското правителство от 8 април 2004 г., че е подадена апелативна жалба срещу решението от 18 февруари 2004 г. (вж. параграф 48 по-горе). В изложението си от 20 юли 2004 г. Правителството дава на Съда да разбере, че апелативният съд е отменил въпросното решение в неговата цялост (вж. параграф 272 по-долу).

109.  На 25 февруари 2004 г. руското правителство представя на Съда в Тбилиси снимки на СИЗО в град Б и на килиите на четиримата екстрадирани жалбоподатели, направени на 19 февруари 2004 г. (г-н Adayev, петият жалбоподател, е освободен на предходния ден). Тези снимки показват просторна и добре оборудвана кухня и помещения за пране и вземане на душ. Килиите на жалбоподателите са големи и добре осветени и всяка има голям прозорец. В тях има дълги маси и пейки. Тоалетните са отворени, но са отделени с ниска стена от останалата част на стаята. Има мивки със сапун и паста за зъби, метли и контейнери за вода във всяка килия и отоплителни тръби под прозорците. В някои килии се виждат радиоприемници. Пакетът от Правителството съдържа и видео касета. Този запис показва четирите килии по начина, описан по-горе. Въз основа на снимките на жалбоподателите, с които Съдът разполага (вж. параграф 20 по-горе), е възможно да се идентифицира г-н Shamayev в килия № 22 и да се разпознае г-н Khadjiev в килия № 15. От друга страна е много трудно, ако не и невъзможно, да се забележи г-н Vissitov в килия № 18 поради фоновото осветление и липсата на близък план. Според гласа извън обсега на камерата, който коментира снимките, г-н Aziev отказва да бъде заснет. Въпреки това е направен запис на неговата килия (№ 98), на който лицата на затворниците не  се различават, но техните силуети се виждат от разстояние. Във всяка килия броят на леглата е равен или по-голям от броя затворници, присъстващи на записа.

В.  Информация, придобита от Съда

1.  Самоличност на жалбоподателите, изслушани от Съда

110.  Г-н Khamzad(t) Movlievich Issiev (Issayev), наречен още Khamzat Movlitgalievich Issayev, заявява, че истинското му име е Khamzat Movlievich Issayev, че той е с чеченски произход и е роден на 18 октомври 1975 г. в село Самачки в Чечня.

111.  Г-н Seibul (Feisul) Bayssarov заявява, че се казва Giorgi Kushtanashvili, че е грузински гражданин, който принадлежи към кистинската етническа група и е роден в село Дуиси в Ахметския район на Грузия.

112.  Г-н Aslan Khanoyev заявява, че истинското му име е Aslambek Atuievich Khanchukayev, че е руски гражданин с чеченски произход и е роден на 25 февруари 1981 г. в село Селноводск в Чечня.

113.  Г-н Adlan (Aldan) Usmanov заявява, че той всъщност се казва Akhmed Lechayevich Magomadov, че е роден на 4 юли 1955 г. в Павлодар в Казахстан и е с чеченски произход.

114.  Г-н Ruslan Mirjoyev заявява, че неговото истинско име е Ruslan Akhmedovich Gelogayev, че е с чеченски произход и е роден на 16 юли 1958 г.

115.  Г-н Tepsayev заявява, че всъщност е Robinzon Margoshvili, син на Parola, че е грузински граждани с кистински произход и е роден на 19 април 1967 г. в село Дуиси, в Ахметския район на Грузия.

116.  С изключение на г-н Margoshvili, който е настанен в болницата на затвора (вж. параграф 60 по-горе), тези жалбоподатели потвърждават, че са познавали екстрадираните жалбоподатели в затвора и са били задържани в една килия с тях. Снимките на жалбоподателите, предоставени от Правителствата на 23 и 25 ноември 2002 г., са им показани за идентифициране. Имената върху снимките предварително са покрити от Секретариата на Съда.

117.  Всеки от жалбоподателите (с изключение на г-н Margoshvili) се разпознава в съответните снимки, предоставени от грузинското правителство. Г-н Robinzon Margoshvili (преди Ruslan Tepsayev) е идентифициран от другите жалбоподатели като Ruslan (четири пъти) и като Ruslan Tepsayev (един път).

118.  Относно двамата изчезнали жалбоподатели, а именно г- Timur (Ruslan) Baymurzayev, наричан още Khusein Alkhanov, и г-н Islam Khashiev, наричан още Rustam Elikhadjiev, наричан още Bekkhan Mulkoyev (вж. параграф 43 по-горе), първият е идентифициран като Baymurzayev (един път), Timur (един път), Khusein (два пъти) и Khusein Alkhanov (един път). Вторият е назован като Islam (два пъти), Bekkhan (два пъти), Mulkoyev (един път) и Bekkhan Mulkoyev (един път).

119.  Относно екстрадираните жалбоподатели, четирима жалбоподатели идентифицират Abdul-Vakhab и един жалбоподател идентифицира Abdul-Vakhab Shamayev на снимката, предоставена от руското правителство като такава на г-н Abdul-Vakhab Shamayev. Снимката на г-н Khusein Khadjiev е идентифицирана като Khusein (три пъти), Khusein Khadjiev (един път) и Khusein Nakhadjayev (един път). Трима жалбоподатели идентифицират Khusein Aziev и двама жалбоподатели идентифицират Khusein на снимката, предоставена като такава на г-н Khusein Aziev. Г-н Adlan (Aslan) Adayev (Adiev) е идентифициран като Aslan Adayev (два пъти) и Aslan (три пъти). От друга страна и петимата жалбоподатели идентифицират лицето на снимката, предоставена от руското правителство като такава на г-н Rizvan (Rezvan) Vissitov, като някой си Musa.

2.  Представителство на жалбоподателите, изслушани от Съда, и предмет на тяхната жалба до него

120.  По силата на адвокатските пълномощни, представени на 9 октомври 2002 г., шестимата неекстрадирани жалбоподатели се представляват пред Съда от г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili. Въз основа на адвокатските пълномощни от 4 август 2003 г. тези жалбоподатели, с изключение на г-н Margoshvili, се представляват и от г-жа Kintsurashvili.

121.  По време на производството в Тбилиси, на което присъстват само г-жа Mukhashavria и г-жа Kintsurashvili, петима жалбоподатели потвърждават, че с помощта на г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili са сезирали Съда с жалба срещу Грузия и Русия, за да оспорят своята екстрадиция и да я преустановят. Те заявяват, че желаят жалбата им да бъде разгледана и да продължат да се представляват от същите адвокати в производството, което ще последва пред Съда (или в някои случаи от адвокатите, които тогава присъстват в залата). Тъй като г-н Margoshvili, шестият жалбоподател, който е изслушан, има основни познания по грузински език, той се затруднява с разбирането на поставените от Съда въпроси. Въпреки това той твърди, че се оплаква от своя арест под чеченското име Tepsayev, тъй като той е обикновен грузински пастир. Г-н Margoshvili потвърждава, че е сезирал Съда, че адвокатите, които присъстват в залата, са негови представители и че желае жалбата му да се разгледа.

3.  Събитията, засягащи екстрадицията на 4 октомври 2002 г.

(a)  Факти, изложени от жалбоподателите, изслушани от Съда

(i)  Факти, общи за всички жалбоподатели

122.  Петима от жалбоподателите, които се явяват, са изслушани от Съда на руски с превод на английски език, един от двата официални езици на Съда. След като заявява, че не може да чете на руски език г-н Margoshvili, шестият жалбоподател, полага клетва на грузински език; той също се изразява на този език.

123.  По време на няколкото седмици преди 4 октомври 2002 г. единадесет жалбоподатели  са били държани в една и съща килия (№ 88) в Затвор Тбилиси № 5. Общо четиринадесет жалбоподатели са държани в тази килия. Г-н Adayev и г-н Margoshvili, дванадесетият и тринадесетият жалбоподатели, по това време са били в болницата на затвора.

124.  Жалбоподателите са имали телевизор в килията си. Въпреки слуховете, които са разпространявани за известно време относно тяхната евентуална екстрадиция в Русия, чак на 3 октомври 2002 г. те научават от осведомителната емисия в 23:00 ч. по Rustavi-2, че предстои екстрадицията на петима или шестима от тях (вж. параграф 216 по-долу). Тъй като не се споменават имена, те не са наясно кои от тях ще бъдат засегнати от тази операция. Те не са получили предварителна информация или официално известие по този въпрос. Жалбоподателите разбират, че информацията, видяна по телевизията, е вярна, когато между 15:00 и 16:00 ч. пристигат надзиратели и искат от тях да излязат от килията, за да бъде дезинфекцирана (или претърсена според г-н Kushtanashvili). Жалбоподателите категорично отказват да се подчинят, в резултат на което директорът на затвора назовава четирима жалбоподатели и поисква от тях да напуснат килията. В отговор жалбоподателите искат да не се прави нищо до настъпването на новия ден и техните адвокати да бъдат извикани; това искане бива отказано. Около петнадесет членове на специалните сили към грузинското Министерство на правосъдието с качулки влизат в килията и извеждат жалбоподателите един по един. Те използват палки и електрически шок. Жалбоподателите са бити, докато лежат на пода в коридора. Четиримата жалбоподатели, засегнати от заповедта за екстрадиция, незабавно са преместени, а останалите са поставени в условия на строг тъмничен затвор. Около 4:00 ч. г-н Adayev, петият жалбоподател срещу когото е издадена заповед за екстрадиция, е прехвърлен директно от болницата на затвора.

125.  Всички изслушани жалбоподатели твърдят, че са оказали само устна съпротива за напускането на килията. Те се оплакват, че са бити, обиждани и „третирани като животни” от специалните сили. След тази случка г-н Issayev  има две счупени ребра и нараняване на окото, белега от което все още се вижда. Г-н Kushtanashvili  претърпява значителни наранявания от удари с палка. Г-н Khanchukayev  претърпява значителни натъртвания. Г-н Magomadov  има счупен зъб, разкъсване на ухото, нараняване на челната кост и значителни натъртвания по гърба и краката. Г-н Gelogayev  има значителни натъртвания по тялото и други наранявания (на рамото и бузата) и е претърпял възпаление на левия бъбрек, наранявания, които той сам описва като “незначителни” (вж. параграфи 200, 201 и 211 по-долу). Всички затворници претърпяват  повече или по-малко сериозни наранявания. По-конкретно жалбоподателите се позовават на счупени ребра и счупено рамо в някои случаи, и опръскани с кръв глави в други. Според г-н Kushtanashvili и г-н Khanchukayev жалбоподателите, които е трябвало да бъдат екстрадирани, са били подложени на най-жестокия побои. Г-н Issayev, г-н Magomadov и г-н Khanchukayev  чуват, че г-н Азиев е починал вследствие на нараняванията си. Според г-н Gelogayev, г-н Aziev сигурно е бил със счупен гръбначен стълб, тъй като вече не е бил способен да върви и е бил влачен по коридора от двама членове на специалните сили. Също така изглежда е имал изскочило око. Според г-н Gelogayev снимката на г-н Aziev, която предполагаемо е направена от руските власти след неговия арест, може да е копие на стара снимка.

126.  Поставени в условия на строг тъмничен затвор, неекстрадираните жалбоподатели са прегледани от лекар, който изброява писмено всичките им наранявания. Той просто измерва с линия обхвата на натъртванията им и не предоставя лечение. Жалбоподателите впоследствие не получават други медицински грижи.

127.  Никой от жалбоподателите не потвърждава, че е информиран от прокуратурата за предстояща процедура за екстрадиция срещу него. Всички твърдят, че са посетени от множество хора докато са в затвора (служебно назначени адвокати, следователи и прокурори), чиито имена не помнят. Те си спомнят, че са се срещнали веднъж, без присъствието на техните адвокати, с мъж и млада жена (вж. параграфи 162-66 по-долу), които са поискали от тях да подпишат документи, изготвени на руски език (на грузински език според г-н Kushtanashvili), което те отказват да направят.

128.  С изключение на г-н Kushtanashvili и г-н Margoshvili, жалбоподателите твърдят, че са влезли в Грузия, за да потърсят убежище от въоръжената борба в Чечня. Те отричат да са били въоръжени при преминаването на границата. Те не са арестувани на границата, а доброволно са се предали на грузинските гранични служители, от които са поискали помощ. Последните са се погрижили за раните им, преди да повикат хеликоптер, който да ги транспортира до Тбилиси.

129.  Жалбоподателите потвърждават, че всички са предоставили фалшиви имена на грузинските власти. С изключение на г-н Kushtanashvili и г-н Margoshvili (вж. параграфи 135 и 143 по-долу), те са постъпили по този начин, за да избегнат екстрадиция в Русия и да не изложат на опасност членовете на техните семействата и приятелите им, които все още са в Русия, ако те (жалбоподателите) попаднат в ръцете на руските власти. Г-н Issayev твърди, че е уморен от десетгодишната война в Чечня и ако това ще го избави от опасност, той “[ще] смени охотно не само името си, но и външния си вид”. Той е  убеден, че е избегнал екстрадиция благодарение на фалшивата си самоличност.

130.  Г-н Gelogayev и г-н Khanchukayev посочват, че техните служебно назначени адвокати (включително г-жа Magradze според г-н Khanchukayev) и следовател от Министерството на сигурността са посъветвали жалбоподателите да кажат, че са били въоръжени, когато са преминали границата, тъй като това ще гарантира тяхното оставане в Грузия до делото. Жалбоподателите са последвали този съвет.

131.  Всички жалбоподатели отричат категорично, че са оказали каквато и да било съпротива на държавните служители в нощта на 3 срещу 4 октомври 2002 г.

(ii)  Конкретни факти, изложени от всеки жалбоподател

132.  Г-н Issayev заявява, че той е против неговата екстрадиция в Русия, тъй като “там не се прави разлика между мирни граждани, терористи и бойци”. При разговорите с представителите на прокуратурата, които ги посещават в затвора, той и другите затворници винаги са изразявали желанието си да не бъдат екстрадирани в Русия и страха си, че ще бъдат малтретирани в тази страна. Те са поискали да бъдат съдени в Грузия. Те не са имали достъп до документите за екстрадиция. Според г-н Issayev (а също г-н Kushtanashvili) служебно назначените адвокати, следователят и представителите на прокуратурата са поискали от тях да кажат истинските си имена, за да могат да им помогнат да избегнат екстрадиция. Тези, които са съдействали, са били екстрадирани незабавно.

133.  Преди неговия арест през август 2002 г. г-н Issayev твърди, че неуспешно се е опитал да получи статут на бежанец в Грузия.

134.  Г-н Kushtanashvili твърди, че е грузинец (от кистински произход) и е пастир в района, който граничи с Чечня. Когато районът е бил обстрелван от руските въоръжени сили през август 2002 г., той е срещнал седем ранени чеченци, които са бягали. Той се е спуснал по планинските склонове с тях и ги е отвел до пастирска колиба. Той самият е претърпял нараняване на главата тази нощ. Той нееднократно твърди, че няма ясни спомени за въпросните събития поради травмата си.

135.  Г-на Kushtanashvili обяснява, че понеже няма пари, дава на грузинските власти и лекарите фалшиво чеченско име, за да мине за беглец и така да получи безплатни медицински грижи. Той не счита, че грузинското му гражданство представлява пречка за екстрадицията му и мисли, че все още е в опасност поради чеченския си произход. В писмо, което изпраща до Съда на 13 ноември 2002 г., той твърди, че в нощта на 3 срещу 4 октомври 2002 г. жалбоподателите са поискали да се видят с адвокатите си, преди да напуснат килията, както е поискано от тях. Директорът на затвора отговорил, че няма да дойде “нито адвокат, нито следовател” и “[те трябва] да напуснат килията доброволно преди [той да приложи] сила”. В същото писмо г-н Kushtanashvili твърди още, че г-н Aziev е получил силен удар в главата и едното му око практически е излязло от очната кухина. За последно го е видял, когато член на специалните сили “го влачи по коридора като труп”.

136.  Г-н Khanchukayev заявява, че скоро след ареста му “започва да се споменава екстрадиция”. Жалбоподателят, който се е страхувал да не бъде измъчван в Русия, е подписал документи, чието съдържание не помни, с надеждата да бъде съден в Грузия и да избегне екстрадиция. В определени случаи жалбоподателите предполагаемо са заплашвани с екстрадиция, ако откажат да се подпишат. След 4 октомври 2002 г. той пише до президента на Грузия, като иска от него да не одобрява екстрадицията му (вж. параграф 80 по-горе). Той признава, че все още се страхува от екстрадиция и живее в състояние на несигурност. В първоначалния етап от производството пред Съда този жалбоподател твърди, че не може да се върне в Русия заради “геноцида над чеченското население”, който се извършва “от Русия в цялата страна”.

137.  Г-н Khanchukayev не разпознава изложението на мотивите от 23 август 2002 г., което според г-н Darbaydze той е отказал да подпише (вж. параграфи 163-64 по-долу).

138.  Г-н Magomadov твърди, че не знае от коя страна на границата е ранен, тъй като граничната линия не е означена във въпросния район (вж. параграф 89 по-горе). След като е повален от рана на главата си, причинена от снаряд, той е носен от своите другари. Грузински генерал пристига с хеликоптер и се представя като командир на гранични войски. Той обещава на жалбоподателите, че лично ще докладва фактите на президента на Грузия и че те ще получат статут на бежанци. Генералът преди това е дал разпореждане жалбоподателите да получат болнично лечение.

139.  По време на срещата с мъж и млада жена от прокуратурата (вж. параграфи 162-66 по-долу) от жалбоподателите се иска да подпишат документи, без да са информирани за тяхното съдържание. Всички неекстрадирани жалбоподатели се срещат с тези лица, но на малки групи. Самият г-н Magomadov се изправя пред двамата членове на прокуратурата в компанията на Aslan (Khanoyev, наричан още Khanchukayev) и Bekkhan (Khashiev, наричан още Mulkoyev) (вж. параграф 419 по-долу). Г-н Magomadov твърди, че той все още се страхува от екстрадиция.

140.  Г-н Gelogayev твърди, че той има статут на бежанец в Грузия от февруари 2002 г. (вж. параграф 86 по-горе) и че е получил този статут в Ахметския район, който граничи с Чечня. Тогава законно е тръгнал за Чечня, като пътува през Баку (Азербайджан) с надеждата да доведе семейството си в Грузия. Щом пристига в Чечня, той започнал да търси член на семейството, който е изчезнал от повече от година, и пристига в Итум-Калинския регион. Там той става свидетел на въоръжена битка между руската федерална армия и чеченските бойци, които са обкръжени на 25 юли 2002 г. Грузия е единственият изход. Той получава рана от шрапнел в крака, но въпреки това върви до грузинската граница, която преминава на 3 август 2002 г. Той поисква убежище от грузинските войници, които са пристигнали на мястото с хеликоптер. Той е хоспитализиран и опериран в Тбилиси, след това прехвърлен в болницата на затвора два дни по-късно.

141.  Г-н Margoshvili заявява, че през август 2002 г. е ранен, докато гледа стадото си в пасище близо до границата. Той не знае дали е ранен от грузинци, руснаци или чеченци. След като е отведен в Тбилиси, той е лекуван в болницата на затвора, където е задържан за три месеца. Той е информиран, че е бил арестуван, защото е носел оръжие. Той твърди, че не е задържан “с оръжие, а с ватирано яке и овчарски ботуши”.

142.  Г-н Margoshvili потвърждава, че е бил в същото болнично отделение като г-н Adayev, един от петимата екстрадирани жалбоподатели. Той не споменава телевизор или друг източник на информация, който би позволил на г-н Adayev да научи, както другите екстрадирани жалбоподатели са научили, че е вероятно да бъде предаден на руските власти в близко бъдеще. Към 4:00 ч. на 4 октомври 2002 г. г-н Adayev е отведен, след като става и последва членовете на болничния персонал без нито дума. Маскирани мъже са го чакат в двора на болницата. По време на своя престой в болницата, г-н Adayev често иска от г-н Margoshvili да отреже езика му като твърди, че това ще му помогне да издържи по-лесно разпитите, ако бъде екстрадиран. Г-н Margoshvili твърдо отказва да го направи.

143.  Г-н Margoshvili твърди, че не е използвал фалшиво име по свое желание. След като е откаран в болница в сериозно състояние, той научава при идването си в съзнание, че се обръщат към него като г-н Tepsayev. Първоначално той е доволен, че получава безплатно лечение вследствие на това име, но после бързо оспорва тази самоличност в болницата и по-късно пред съдия.

(б)  Факти, изложени от държавните служители

(i)  Персоналът на затвора

144.  Съдът изслушва г-н А. Dalakishvili, щатен инспектор в Затвор Тбилиси № 5 (който е бил дежурен в нощта на 3 срещу 4 октомври 2002 г.), г-н Buchukuri, служител на отдел „Затвори“ към Министерството на правосъдието (който също е бил дежурен тази нощ), г-н Е. Kerdikoshvili, главен инспектор на службата в отдел „Затвори“, отговорна за транспортирането на чужди граждани, и г-н N. Chikviladze, служител на отдел „Затвори“ и началник на сигурността в Затвор № 1.

145.  Всички тези лица заявяват, че не са били официално информирани за предстоящата екстрадиция на жалбоподателите и са разбрали по-късно, на сутринта на 4 октомври 2002 г., че петима чеченски затворници ще бъдат екстрадирани. Г-н Buchukuri и г-н Dalakishvili твърдят, че тъй като са били на работа, не са имали възможност да гледат телевизия, за да бъдат информирани. Според г-н Chikviladze само директорът на затвора, неговите заместници и началникът на Секретариата на затвора (специален отдел) са били информирани за предстоящото преместване на жалбоподателите. Той научава от медиите, че четирима или петима чеченски затворници ще бъдат екстрадирани, но на никой от персонала на затвора не са казани техните имена.

146.  Гореспоменатите лица потвърждават, че тринадесет от четиринадесетте чеченски затворници са държани в една и съща килия. Според г-н Tchikviladze решението тези затворници да бъдат държани заедно е базирано на техните религиозни убеждения, така че да не бъдат възпрепятствани да извършват техните ежедневни обреди.

147.  Към 4:00 ч. на 4 октомври 2002 г. гореспоменатият персонал на затвора е информиран, че от килия № 88 идва силен шум. Г-н Dalakishvili инструктира надзирател да разбере какво се случва. Последният поглежда през шпионката на вратата на килията и вижда, че затворниците разглобяват легла и крещят на чужд език. Според г-н Chikviladze след известно време надзирателят вече не можел да наблюдава какво се случва, тъй като затворниците покрили шпионката от вътрешната страна. Г-н Dalakishvili  подава писмен доклад за ситуацията до управителя на затвора, който все още е бил в кабинета си. По искане не последния г-н Dalakishvili, г-н Buchukuri и г-н Chikviladze, придружавани от други членове на персонала и заместник-директора, отиват до килията да видят какво става. Заместник-директорът нарежда да се отвори килията. Според г-н Dalakishvili те се надявали да разговарят с жалбоподателите. Когато отварят вратата, те заварват килията в хаос, чуват викове и виждат парчета метал и тухли да летят към тях. Г-н Chikviladze дава заповед да се затвори бързо вратата. Той искал тя да остане затворена докато той не докладва на висшестоящите в отдел „Затвори“. Г-н Dalakishvili, който не разбрал причината за това насилие, помислил, че започва бунт и увеличава броя на надзирателите на въпросния етаж.

148.  Когато се връща в административното крило на затвора г-н Chikviladze вижда, че директорът на затвора вече е там с около десетина други лица. Тогава той официално е информиран, че четирима затворници ще бъдат изведени с цел тяхната екстрадиция. Както изглежда, има готово превозно средство в съседен двор и летищните власти са информирани. Придружени от директора на отдел „Затвори“, директора на затвора и техните заместници, надзирателите отново се събрат пред килията. Директорът на затвора влиза първи с четири запечатани папки подмишница, по една за всеки от засегнатите от заповедта за екстрадиция затворници. Другите го последват в килията. Според г-н Kerdikoshvili затворниците са стояли върху леглата си и са хвърляли купи, чинии и други предмети по тях. Директорът ги е информирал, че в килията ще се изпълни вътрешна мярка и те, затворниците, трябва да излязат. Според г-н Chikviladze директорът е споменал нуждата да се претърси стаята. Затворниците категорично отказват да се подчинят и започват директна атака.

149.  Надзирателите, изслушани от Съда, потвърждават, че всички жалбоподатели са били въоръжени с парчета метал, които са взети от леглата, металните решетки, които са взети от прозорците, и панталони, напълнени с тухли и вързани в краищата на крачолите, които са използвали като предмети за хвърляне.

150.  В тази връзка г-н Chikviladze обяснява, че Затвор № 5 се намира в сграда, построена през 1887 г., и че стените са толкова износени, че тухлите могат да се махнат с ръце. Г-н Dalakishvili също заявява, че стените са в отчайващо състояние и че тухлите могат да се извадят с голи ръце. Като участва по-късно в изготвянето на доклада за оценка на щетите (вж. параграф 96 по-горе), г-н Chikviladze отбелязва, че стените на килията са повредени и че металните рамки на леглата са на парчета. Водопроводната тръба над мивката явно е била изтръгната от стената.

151.  Тъй като появата на директора в килията довежда до открито нападение, маскирани членове на специалните части, които по-рано са били позиционирани на стълбището, влизат в помещението по искане на директора. Г-н Dalakishvili и г-н Chikviladze считат, че използването на специалните части е било необходимо с оглед мащаба на съпротивата, оказана от затворниците. И двамата се съгласяват, че е имало ръкопашна борба между затворниците и членовете на специалните части. Според г-н Buchukuri специалните сили, които са били на разположение на администрацията на затвора при нужда, обикновено носят полицейски палки и едва ли могат да влязат в затвора, въоръжени по друг начин.

152.  Според г-н Dalakishvili жалбоподателите са чули слухове за заповедта за екстрадиция по телевизията. Г-н Chikviladze предполага, че те може незаконно да са държали мобилни телефони в килията си или може да са слушали радио. Освен това в някои от съседните килии е имало телевизори и техните обитатели лесно може да са предали новините на жалбоподателите.

153.  Г-н Далакишвили твърди, че при влизането си в килията след директора на затвора е бил ранен в лакътя и коляното от „снаряди“, направени на място от затворниците (вж. параграф 205 по-долу). Той все пак се връща в кабинета си, където неекстрадираните затворници са отведени, за да бъдат прегледани. Г-н Dalakishvili отбелязва, че всички жалбоподатели са били покрити с прах, но никой не е кървял. Той заявява, че ако г-н Magomadov е имал разкъсано ухо, е щял да забележи (вж. параграф 125 по-горе). Тъй като той не забелязва никакви наранявания и жалбоподателите не искат медицинска помощ, г-н Dalakishvili не е бил задължен да повика лекар тогава. Тъй като затворниците, които е трябвало да бъдат екстрадирани, са отведени веднага, той не ги е видял отново в кабинета си и затова не е видял г-н Aziev.

154.  В края на смята си, след като се натъква на демонстрации извън затвора, г-н Dalakishvili научава, че са екстрадирани затворници. Предвид неговата позиция, той се изненадва, че властите не са го уведомили така че той, както е обичайно, да може да информира засегнатите затворници в деня преди тяхната екстрадиция. Той обяснява на Съда, че при нормални обстоятелства му се изпраща писмено известие, подписано и подпечатано от началника на Секретариата на затвора, който администрира личните досиета на затворниците; ролята на г-н Dalakishvili е да проверява документите, за които е отговорен, и да уведомява засегнатите лица за времето им на заминаване, за да може те да имат време да се приготвят. Тази процедура не е спазена в конкретния случай.

155.  Г-н Buchukuri твърди, че е ранен в крака от парче метал (вж. параграф 204 по-долу), че раната му е кървяла и веднага е отишъл до административните помещения на затвора за лечение. Въпреки че раната му не е била сериозна, е трябвало е да се проведе лечение в продължение на около десет дни.

156.  Г-н Kerdikoshvili заявява, че при пристигането си в затвора научава, че затворниците отказват да напуснат килията си, но никой не му обяснява защо затворниците отказват да го направят и защо те трябва да бъдат преместени. След като е последвал директора на затвора в килията, той е ранен в ръката (вж. параграф 204 по-долу) и веднага е слязъл до болницата. Ранени са и други надзиратели и лекарят на затвора им предоставя медицинско лечение.

157.  Според г-н Chikviladze двама или трима затворници, въоръжени с парчета метал, са се покатерили на леглата, когато директорът на затвора влиза в килията. Един от тях няколко пъти се е целил в г-н Chikviladze, но не е успял да го удари. Тогава член на специалните сили е избутал г-н Chikviladze настрани за негова сигурност. Най-буйните затворници са четирите лица, чиито запечатани досиета управителят на затвора е размахвал; други двама затворници са се опитали безуспешно да ги успокоят.

158.  Г-н Chikviladze счита, че е възможно подобно на държавните служители, затворниците също да са пострадали, като се има предвид ръкопашната борба, която се е провела в килията.

(ii)  Член на специалните сили от Министерството на правосъдието

159.  Г-н Z. Sheshberidze обяснява, че специалните сили са базирани недалеч от Затвор № 5, до който могат да достигнат за десет минути тичешком. Във въпросната нощ той и близо петнадесет негови колеги са инструктирани да обезвредят ситуацията в килия № 88. Незнаеща причината за безредиците, групата е позиционирана на стълбището в близост до килията, откъдето се чували шум и викове на чужд език. Директорът на затвора влиза в килията, но се връща след няколко минути и иска частите да се намесят. Те се подчиняват и изпълняват задачата си “след като се сблъскват с ограничена съпротива”. Затворниците са въоръжени с парчета метал и снарядоподобни предмети, направени от панталони, пълни с плътна маса. Г-н Sheshberidze заявява, че той и колегите му наистина са носили маски съгласно правилата. От друга страна те не са носили специални жилетки или други защитни средства. Въоръжени само с гумени палки, не са носили електрошокови палки или други оръжия. Те са накарали затворниците да легнат в коридора и са ги предали на затворническите надзиратели, преди да напуснат сградата. Г-н Sheshberidze научава от телевизията, че жалбоподателите са изведени от килията, за да бъдат екстрадирани.

160.  Г-н Sheshberidze твърди, че е претърпял лека телесна повреда (вж. параграф 204 по-долу). Той отрича твърдението, че той и неговите колеги са били безмилостно затворниците и че са ги обиждали.

(iii)  Представители на главна прокуратура

161.  Съдът разпитва г-н L. Darbaydze и г-жа А. Nadareishvili, стажант прокурори в главна прокуратура към съответната дата, г-н P. Mskhiladze, директор международни отношения към прокуратурата, и г-н N. Gabrichidze, бивш главен прокурор на Грузия.

162.  Г-н Darbaydze обяснява, че под надзора на неговия пряк ръководител г-н Mskhiladze, той е бил отговорен за различни задачи, свързани с оспорваните екстрадиции. По-конкретно г-н Mskhiladze е поискал от него да посети жалбоподателите в затвора, да ги информира, че въпросът относно тяхната екстрадиция се разглежда от прокуратурата и да поиска разяснения за тяхната национална принадлежност. Той провежда това посещение на 23 август 2002 г. заедно с колегата си стажант г-жа Nadareishvili и без присъствието на адвокатите, тъй като “не е било официален разпит, а искане за информация”. На тази дата те се срещат само с петима жалбоподатели.

163.   Г-н Darbaydze първо разговаря с г-н Khanchukayev на руски език в отделна стая. Последният предоставя информация устно, но отказва да подпише съответния документ, който предоставя официално потвърждение на неговите изказвания (вж. параграф 137 по-горе). При връщането му в стаята, където са били държани другите затворници, г-н Khanchukayev им казва нещо на чеченски език. Затворниците тогава колективно отказват да “предоставят изисканите обяснения и да подпишат съответния документ” на основание, че не им е предоставена помощ от адвокат и преводач на чеченски език.

164.  Документът, който г-н Khanchukayev  отказва да подпише, е изложение на мотивите, предназначено за главния прокурор. Той съдържа твърденията на жалбоподателя, според които той е чеченец и е роден в Грозни през 1981 г.; пристигнал е в Грузия на 4 август 2002 г. и е арестуван от грузинските власти; държан е няколко дни в затвора за разследване към Министерството на сигурността, след което е прехвърлен в Затвор № 5 в Тбилиси; и е информиран при ареста си, че е арестуван за незаконно преминаване на границата. В края на страницата може да се прочете следното изречение: “Затворникът отказва да подпише настоящия документ и иска съдействието на адвокат.” Документът е изготвен от г-н L. Darbaydze, стажант прокурор. Съгласно протокола от срещата, подписан само от г-н Darbaydze и г-жа Nadareishvili, те са направили безуспешен опит “да се сдобият с изложение на мотивите от жалбоподателя във връзка с неговата екстрадиция”.

165.  След отказа да комуникира, г-н Darbaydze отлага разговора, за да потърси услугите на преводач. Г-н P. Mskhiladze, неговият пряк ръководител, уговаря с екипа разследващи към Министерството на сигурността (вж. параграф 190 по-долу), че след интервюто, насрочено за 13 септември 2002 г., г-н Darbaydze ще може да се срещне с жалбоподателите. Така г-н Darbaydze получава уверение, че на срещата ще присъстват адвокати и преводач, говорещ чеченски език.

166.  На 13 септември 2002 г. г-н Darbaydze, съпроводен от своя колега г-жа Kherianova, отива в затвора. Той се среща с г-н T. Saydayev, преводач, нает от Министерството на сигурността (вж. параграф 189 по-долу), и му обяснява, че “по повод на текуща процедура за екстрадиция, [той желае] да получи информация от чеченските затворници, което ще помогне да се установи тяхната самоличност”. Преводачът превежда тези изказвания, но тъй като г-н Darbaydze не говори чеченски език, той не може да прецени истинността на превода. В отговор жалбоподателите повтарят своя отказ да предоставят информация и да подпишат съответните документи, които са изготвени на руски език. Въпреки това документите им се прочитат.

167.  Както са отбелязали представителите на жалбоподателите, името на г-н Darbaydze не присъства в нито един от двата „посетителски“ дневника (граждани, адвокати и следователи) на Затвор № 5 ” относно периодите от 5 август до 12 септември и от 13 септември до 17 октомври 2002 г. съответно; г-н Darbaydze обяснява, че на 23 август и 13 септември 2002 г. името му не е въведено в тези дневници, а в затворническия “регистър за достъп до стаята за разпити”. Тъй като прокурорите – за разлика от посетители, адвокати и следователи – нямат нужда от пропуск и могат да влязат в затвора само с професионалната им значка, той не вярва, че името му е могло да се въведе в посетителските дневници, споменати от адвокатите. По същата причина неговото име не присъства в „регистъра за искания да се изведе затворник [от неговата или нейната килия]”, защото на двете въпросни дати той се е присъединил към жалбоподателите в стаята за разпити, към която те са насочени по искане на следователите от Министерството на сигурността (вж. параграф 190 по-долу).

168.  Г-н Darbaydze обяснява, че Министерството на правосъдието, което е отговорно за изпълнението на заповедите за екстрадиция, е било незабавно информирано за решението от 2 октомври 2002 г. (вж. параграф 178 по-долу). На същата дата г-н Mskhiladze лично информира националните адвокати на жалбоподателите по телефона и също така им връчва писмените заповеди за екстрадиция. Г-н Darbaydze изглежда си спомня, че е отишъл до офисите на адвокатите за тази цел.

169.  Според г-н Darbaydze към онзи момент нито Наказателнопроцесуалният кодекс на Грузия, нито друга регулаторна мярка не определят процедурата, която да се следва при оспорване на заповед за екстрадиция. Член 259 § 4 от гореспоменатия кодекс я упоменава само бегло (вж. параграф 254 по-долу). Тази вратичка е премахната от съдебната практика на Върховния съд на Грузия в делото Алиев (вж. параграф 258 по-долу).

170.  Г-н Darbaydze заявява, че предвид критиките на адвокатите, че нито те, нито техните клиенти са информирани за процедурите и заповедите за екстрадиция, той се свързва с г-н Saydayev през декември 2002 г. и иска от него да удостовери с клетвена декларация, че наистина е постъпил в затвора на 13 септември 2002 г. и е информирал жалбоподателите за процедурите за екстрадиция срещу тях. Г-н Darbaydze представя въпросната декларация пред Съда (вж. параграф 196 по-долу).

171.  Г-жа Nadareishvili потвърждава, че е отговаряла за въпросния случай на екстрадиция в главната прокуратура. На 23 август 2002 г., заедно с г-н Darbaydze, тя се среща с петима от жалбоподателите в стаята за разпити на Затвор № 5. След отказа на тези пет лица да съдействат, тя и колегата ѝ решават да не искат другите жалбоподатели да бъдат изправени пред тях, както е планирано първоначално. Г-жа Nadareishvili и г-н Darbaydze са искали да получат информация за датите и местата на раждане на жалбоподателите и техните националности. Те информират жалбоподателите, че работят към прокуратурата по въпроса за тяхната екстрадиция и че не са следователи. Жалбоподателите първо се преструват, че не говорят руски език, но по-късно заявяват на същия език, че не желаят да се връщат в Русия и че някои от тях имат грузинско гражданство. Този разговор се провежда без присъствието на адвокат и преводач.

172.  Относно фактът, че името ѝ не присъства в посетителския дневник на затвора г-жа Nadareishvili твърди, че не е запозната с процедурата за достъп в затвора, тъй като тя го е посетила за първи и последен път на 23 август 2002 г.

173.  Г-н Mskhiladze, който е пряк ръководител на г-н Darbaydze и г-жа Nadareishvili, обяснява, че грузинската главна прокуратура не е била удовлетворена от подадените от руските власти документи в подкрепа на искането за екстрадиция на жалбоподателите; тези документи са предадени по време на посещението на г-н Ustinov в Грузия (вж. параграфи 62 и 63 по-горе). Като потвърждава фактите, изложени в параграфи 62-64, 67-69 и 71-72 по-горе, г-н Mskhiladze набляга, че грузинските власти са поискали от руските си колеги твърди уверения за отношението към жалбоподателите, в случай че бъдат екстрадирани. Той посочва, че това не са били общи уверения, а индивидуални гаранции по отношение на всеки жалбоподател, цитиран по име в съответните писма. Като се има предвид, че уверенията са дошли от руската главна прокуратура и че тя изпълнява ролята на обвинител по наказателните дела в Русия, грузинските власти имат пълното основание да вярват, че няма да бъде търсено смъртно наказание по отношение на жалбоподателите. Те също са взели предвид, че в Русия е в сила мораториум върху смъртното наказание от 1996 г. и че налагането на такова наказание е забранено с решение на Конституционния съд от 2 февруари 1999 г. Изпълнени с “определени съмнения”, грузинските власти изискват същите уверения във връзка с нечовешко или унизително отношение. Едва след като получава задоволителни уверения по този въпрос, прокуратурата започва да разглежда искането за екстрадиция. 

174.  Без да отрича, че прокуратурата е изпратила на руските власти снимки на жалбоподателите, които са направени в Грузия, г-н Mskhiladze твърдо отрича руската страна да е използвала тези снимки в своето искане за екстрадиция или в подкрепа на искането. Руските власти наистина са подали снимки на жалбоподателите, които са включени с копията на Формуляр № 1 (вж. бележката под линия на страница 13 по-горе). Според г-н Mskhiladze това се обяснява от факта, че по искане на екипа от разследващи на Министерството на сигурността, отговарящ за разглеждането на незаконното преминаване на границата, прокуратурата е подала искане за съдействие по това наказателно дело до руските власти съгласно Минската конвенция. Искането, придружено със снимки и пръстови отпечатъци на жалбоподателите, има за цел да се идентифицират въпросните лица и е изготвено в края на август 2002 г. Тъй като искането за екстрадиция, подкрепено от снимки на жалбоподателите и други документи, е подадено на 6 август 2002 г., г-н Mskhiladze не вярва, че двата комплекта снимки може да са еднакви.

175.  Относно идентифицирането на екстрадираните жалбоподатели г-н Mskhiladze обяснява, че в руските заповеди за разследване се съдържат истинските им имена и че жалбоподателите не са оспорили това. Те също така са идентифицирани чрез процедури за установяване на самоличността в Русия, снимки, документи за самоличност и копия на Формуляр 1, подадени от руските власти. В допълнение, според Министерството на правосъдието в Грузия тези лица нямат и никога не са имали грузинско гражданство. Министерството за бежанците също посочва, че те не са част от списъка с бежанците. Следователно заповедите за екстрадиция от 2 октомври 2002 г. не са резултат от прибързана процедура. В продължение на два месеца прокуратурата разглежда щателно документите, показващи, че жалбоподателите са обвинени в сериозни престъпления в Русия, са руски граждани и са защитени от твърди уверения на руските власти.

176.  Г-н Mskhiladze счита, че процедурата за екстрадиция е била прозрачна. По негово искане стажант прокурори под негов надзор са информирали жалбоподателите за процедурата за екстрадиция и са получили информация за тяхната националност. Освен това жалбоподателите са се информирали редовно от медиите. Г-н Mskhiladze заявява, че следователно адвокатите на екстрадираните жалбоподатели са могли да се позоват на чл. 259 § 4 от Наказателнопроцесуалния кодекс (вж. параграф 254 по-долу) и да се обърнат към съд във всеки етап от процедурата, особено тъй като такава молба е щяла да спре изпълнението на заповедите за екстрадиция. Въпреки това г-н Mskhiladze признава, че не са му известни случаи, в които чл. 259 § 4 е използван преди делото Алиев (вж. параграф 258 по-долу). Той изтъква, че след решението на Върховния съд по това дело, трима жалбоподатели са успели да оспорят заповедите за екстрадиция, издадени срещу тях (вж. параграфи 83 и 84 по-горе).

177.  Относно въпроса за достъп до преписките за екстрадиция г-н Mskhiladze обяснява, че адвокатите на жалбоподателите са поискали да разгледат преписките, но това им е било отказано на основание, че служителите на прокуратурата, отговорни за делото, трябва да могат да разгледат тези преписки. Във всеки случай според г-н Mskhiladze адвокатите са могли да разгледат преписките, само ако са решили да обжалват пред съд процедурата за екстрадиция.

178.  Г-н Mskhiladze заявява, че около 13:00 ч. на 2 октомври 2002 г. той лично е връчил копия на заповедите за екстрадиция – издадени на същия ден на обяд – на съответното лице в Министерството на правосъдието с цел тяхното изпълнение. Той също е информирал адвокатите на жалбоподателите, г-н Khidjakadze и г-н Gabaydze, за заповедите по телефона (вж. параграфи 212 и сл. по-долу). Тъй като не успява да се свърже с г-н Arabidze, той е помолил колегите на последния да го информират. След това изпраща на адвокатите писмо, съдържащо копия на заповедите. Г-н Mskhiladze представя пред Съда копие на това уведомително писмо, с което също така се информират адвокатите, че имат право да се обърнат към съд от името на техните клиенти. Тъй като не успява да изпрати писмото по факс поради проблеми с електричеството – често явление в Грузия – г-н Mskhiladze инструктира г-н Darbaydze да остави писмото в канторите на адвокатите (вж. параграф 168 по-горе). Понеже адвокатите отсъстват, г-н Darbaydze предава плика на служител от кантората. Копието на писмото, което г-н Mskhiladze представя, е с почти изцяло нечетлив и избелял подпис, предхождан от думите „Потвърждавам получаването на 2 октомври 2002 г.”.

179.  Г-н Mskhiladze категорично отхвърля довода на горепосочените адвокати, че екстрадицията е била проведена тайно. Той счита, че понеже не е посочена дата на изпълнение в заповедите за екстрадиция, адвокатите са имали достатъчно време да се обърнат към съд между 2 и 4 октомври.

180.  Що се отнася до твърдяното тревожно състояние на г-н Aziev, г-н Mskhiladze не отхвърля възможността той да е бил ранен по време на инцидента между затворниците и специалните сили и че журналистите не са пожелали да го заснемат на летището. Във всеки случай представители на Червения кръст са посетили всеки жалбоподател на летището. Руска телевизия впоследствие показва как г-н Aziev постъпва в затвора.

181.  Г-н Mskhiladze отхвърля довода на г-жа Mukhashavria, че задържането на жалбоподателите е пряко свързано с подаването на искане за екстрадиция срещу тях от г-н Ustinov.

182.  Г-н Gabrichidze казва, че на 6 август 2002 г. г-н Ustinov е посетил Грузия заедно с неговия заместник, няколко служители на руската главна прокуратура и специална охрана. Основната цел на неговото посещение е обсъждането на обезпокоителната ситуация в Панкиското дефиле – грузинска долина, която граничи с Чечня. При този случай той подава искането за екстрадиция на жалбоподателите и определени придружаващи документи. Г-н Gabrichidze първоначално отказва това искане по причините, посочени в параграфи 62 и 63 по-горе. Г-н Ustinov не оспорва това решение, но въпреки това иска процедурата да се ускори.

183.  Според г-н Gabrichidze процедурата за екстрадиция е извършена при максимална прозрачност с оглед на това, че е отразена от медиите и че прокуратурата е организирала редовни пресконференции по въпроса. По време на процедурата руските власти дават твърди уверения, че смъртното наказание няма да бъде приложено и че екстрадираните жалбоподатели няма да бъдат подложени на нечовешко и унизително отношение и ще получат правна помощ. В допълнение, се взема предвид фактът, че в Русия е в сила мораториум върху смъртното наказание от 1996 г. и налагането на това наказание едва ли е възможно след решението на Конституционния съд от 2 февруари 1999 г. Като главен прокурор, г-н Gabrichidze няма причина да се съмнява в правдоподобността на гаранциите, дадени от държава-членка на Съвета на Европа.

184.  Като достига до заключението, че материалите, с които разполага, му позволяват да се съгласи с екстрадицията на петима жалбоподатели, той се свързва с руския си колега с искане лично да надзирава процедурата по разследване в Русия и да се увери, че техните процесуални права са изцяло спазени. Той дори телефонира на г-н Fridinskiy, заместник-главен прокурор на Русия, отговорен за района на Северен Кавказ, който му дава устни гаранции и го уверява отново, като се позовава на вече предоставените писмени уверения.

185.  След като е решено да се екстрадират петимата жалбоподатели, изпълнението на тази мярка зависи само от пристигането на самолет от Русия. Г-н Gabrichidze инструктира г-н Mskhiladze да информира незабавно адвокатите на жалбоподателите за решението. След като са информирани, последните са могли да оспорят екстрадицията пред съдилищата. Въпреки това г-н Gabrichidze отбелязва, че Наказателнопроцесуалният кодекс съдържа само една разпоредба по този въпрос, която е формулирана най-общо, не излага нито процедурата, нито срока за подаване на жалба и не определя съответния съд. Той признава, че с оглед на този недостатък в законодателството и пълната липса на прецедент, фактът, че не е подадена жалба не може изцяло да се припише на адвокатите. Между 1996 г. (годината, в която Минската конвенция влиза в сила за Грузия) и октомври 2002 г. няма случаи в Грузия на съдебна жалба срещу заповед за екстрадиция. Г-н Gabrichidze набляга на нуждата да се реформира грузинското законодателство в тази област.

186.  Предвид слуховете за смъртта на г-н Aziev, г-н Gabrichidze  телефонира на руските си колеги; г-н Fridinskiy го уверява, че въпросният затворник е жив и в добро здравословно състояние. Впоследствие той редовно звъни на г-н Fridinskiy; последният го държи в течение за хода на производството и стига до там, че му предоставя много подробна информация. Това довежда г-н Gabrichidze до заключението, че г-н Fridinskiy следи отблизо делото и наблюдава положението на жалбоподателите, както е обещал. В заключение г-н Gabrichidze твърди, че ако грузинските власти са искали да подложат жалбоподателите на произволна екстрадиция, те са щели да ги предадат на 6 август 2002 г. на г-н Ustinov, който е придружаван от специално звено точно за тази цел (вж. параграф 182 по-горе).

 

(iv)  Главният следовател по делото за незаконно преминаване на границата

187.  Г-н Bakashvili, служител на Министерството на сигурността, е ръководил екип от следователи в производството срещу жалбоподателите за незаконно преминаване на границата. Той лично се занимава със случаите на г-н Khanchukayev, г-н Gelogayev, г-н Khashiev, г-н Magomadov, г-н Baymurzayev и г-н Adayev. От тях само г-н Adayev  притежава съветски паспорт; в този документ се посочва, че той се казва Aslan Lechievich Adayev, че е руски гражданин и е роден на 22 юли 1968 г. Самоличността на другите жалбоподатели, изброени по-горе, първоначално е установена въз основа на техните лични твърдения. Впоследствие до руските власти се изпраща искане за съдействие по наказателноправни въпроси чрез прокуратурата (вж. параграф 174 по-горе). “Докладите за установяване на самоличност от трети лица посредством снимки”, показанията на съседите и семействата на жалбоподателите, както и други документи, предоставени от руските власти, дават възможност да се установи, че г-н Khanoyev е Khanchukayev Aslanbeg Atuyevich, че името на г-н Mirjoyev е Gelogayev Ruslan Akhmedovich, че г-н Khashiev се казва Mulkoyev Bekkhan Seidkhatanevich, че г-н Usmanov е Magomadov Akhmad Lechievich и че г-н Baymurzayev се казва Alkhanov Khusein Movladinevich.

188.  Във връзка с тайнствеността, която обгръща тяхната истинска самоличност, жалбоподателите казват на следователя, че се страхуват, че техните роднини и приятели, останали в Чечения, ще бъдат преследвани. Те признават, че са били въоръжени, когато са преминали грузинската граница и са съдействали по време на разследването. Те не споменават изрично страха си, но няколко пъти заявяват, че не желаят да бъдат екстрадирани в Русия.

189.  Разследването е проведено на чеченски език с помощта на г-н Saydayev, преводач, наеман периодично по договор. Всички жалбоподатели говорят много добре руски език и с изключение на интервютата за снемане на обяснения, те разговарят със следователя на този език.

190.  Г-н Bakashvili обяснява, че един ден е бил в стаята за разпити на Затвор № 5 заедно с преводача и адвокатите на жалбоподателите, за чието дело е бил отговорен. Другите следователи от неговия екип са работили с други жалбоподатели в съседни стаи. Преводачът е помагал на всеки от следователите. При излизането си от стаята той среща г-н Darbaydze, придружен от колега, който му обяснява, че прокуратурата разглежда искане за екстрадиция на жалбоподателите и че е необходимо да получи информация за тяхната националност. Г-н Bakashvili отговаря, че не е негово задължение да инструктира преводача или адвокатите да съдействат на прокурора в тази задача. Той го посъветва да се уговори директно с тях.

191.  Г-н Bakashvili потвърждава, че за разлика от следователите, прокурорите нямат нужда от пропуск и могат да влизат в затворите с техните значки.

(в)  Факти, изложени от преводача

192.  Г-н T. Saydayev, студент по международно право, потвърждава, че е бил нает като преводач от екипа разследващи на Министерството на сигурността. Той заявява, че се среща с г-н Darbaydze в Затвор № 5 само един път, а именно на 13 септември 2002 г. (вж. параграф 166 по-горе). На този ден, докато е в стая за разпити с петима или шестима чеченски затворници, г-н Darbaydze, придружен от жена колега, го информира, че той представлява прокуратурата. Той му обяснява на грузински език, че това е случай на екстрадиция и той изисква информация за националността на въпросните затворници (вж. параграф 166 по-горе). Г-н Darbaydze го пита също къде се е научил да говори грузински и чеченски език толкова добре. Смятайки, че техният разговор до момента е бил уводен, г-н Saydayev пита прокурора какво по-точно иска да бъде преведено за затворниците. Г-н Darbaydze тогава го пита дали жалбоподателите са склонни да предоставят необходимата информация за установяване на тяхната националност. Преводачът превежда този въпрос на чеченски език. Затворниците отговарят, че отказват да предоставят каквато и да било информация по този въпрос. Г-н Darbaydze си тръгва веднага, след като чува превода на този отговор.

193.  Адвокатите не присъстват на този разговор и прокурорът не провежда отделни срещи с жалбоподателите. Г-н Darbaydze само е поискал от г-н Saydayev да постави горния въпрос пред затворниците и е напуснал стаята след техния отказ да отговорят. Той не връчва никакви документи. Г-н Saydayev предоставя на г-н Darbaydze еднократна услуга във въпросния ден, която не е определена от договорни или приятелски отношения.

194.  По време на разследването жалбоподателите неколкократно споменават процедурата за екстрадиция помежду си, на чеченски език; според г-н Saydayev самият израз ги плаши. Тези обсъждания винаги са характеризирани от съмнения и подозрения. На среща преди 13 септември 2002 г. г-н Bakashvili  пита жалбоподателите за техните желания и дали имат нужда от лекар. Жалбоподателите отговарят, че единственото нещо, което желаят, е да не бъдат екстрадирани. Те обясняват, че са гледали телевизия в килията си и са чули слухове, че може да бъдат екстрадирани в Русия.

195.  Относно клетвената декларация от 6 декември 2002 г. (вж. параграф 170 по-горе), г-н Saydayev обяснява, че след тяхната среща на 13 септември 2002 г. г-н Darbaydze го посещава в неговия дом и иска да положи клетва пред нотариус, че се е срещнал с жалбоподателите в присъствието на г-н Darbaydze и че те са отказали да вземат участие в дискусиите. Г-н Darbaydze изглежда има нужда от това изявление заради проблеми с неговите преки ръководители.

196.  Във въпросната клетвена декларация, озаглавена “Изявление за заместник-министъра на правосъдието” и ръкописно написана от г-н Saydayev, той заявява:

“На 13 септември 2002 г. в Затвор Тбилиси № 5 аз помагах на следователите от Министерството на сигурността като преводач по делото на г-н A. Adayev, г-н T. Baymurzayev и други лица (общо тринадесет лица). След като работата на следователите приключи, г-н L. Darbaydze, стажант прокурор в отдела за международни отношения към прокуратурата, пристигна, за да разпита същите чеченски затворници. Той първо ги информира, че въпросът за тяхната екстрадиция се разглежда от прокуратурата и след това поиска от тях да предоставят необходимите разяснени, за да се установи тяхната националност. Чеченските затворници отказаха, след което г-н Darbaydze изготви доклад и им го предостави за подпис. Затворниците отказаха да подпишат този документ. Прокурорът и затворниците общуваха чрез мен.”

197.  Г-н Saydayev обяснява на Съда, че г-н Darbaydze му е диктувал този текст в присъствието на нотариус. Той е сгрешил като не е обърнал внимание на изречението относно екстрадицията, което е вмъкнато в текста. Г-н Darbaydze му е казал, че той просто трябва да потвърди присъствието му в затвора на 13 септември 2002 г., заедно с отказа на жалбоподателите да предоставят информация; г-н Saydayev  се съсредоточава върху тези две точки и пренебрегва останалия текст, като не подозира, че това ще бъде от значение.

198.  В заключение г-н Saydayev набляга на това, че г-н  Darbaydze не е информирал с негово съдействие жалбоподателите относно процедурата за екстрадиция на 13 септември 2002 г.

(г)  Факти, изложени от медицинския експерт

199.  Г-н K. Akhalkatsishvili преглежда докладите, които е подал на 4 октомври 2002 г., след като преглежда г-н Khanchukayev, г-н Gelogayev, г-н Khashiev, г-н Issayev и г-н Baymurzayev, жалбоподатели, г-н Sheshberidze, член на специалните сили, и г-н Kerdikoshvili, г-н Dalakishvili, г-н Buchukuri, г-н Samadashvili и г-н Kovziridze, надзиратели в затвора. Той обяснява, че по указание на oтдел „Затвори“ към Министерството на правосъдието, когато изготвя тези доклади, той взема предвид и наблюденията на лекаря в Затвор № 5.

200.  От въпросните доклади изглежда, че г-н Khanchukayev е ранен от дясната страна на тялото, има многобройни натъртвания по гърба и рамената с размери 9 x 1 см, 9 x 4 см, 6 x 3 см, 3.5 x 3 см, 5 x 1 см, 4.5 x 1 см, 12 x 1 см, 12.2 x 1 см, 10 x 1 см и 10 x 0.8 см съответно, пет натъртвания на лицето (около носа и устните) и синина на дясното коляно. Г-н Gelogayev има пет натъртвания на челото с размери 2 x 0.5 см, 1 x 0.1 см, 0.5 x 0.1 см, 2.5 x 0.2 см и 3 x 0.8 см съответно, синина на бузата с размер 3 x 2 см, натъртване с размер 4 x 1.5 см около челюстта и синина с размер 4 x 3 см на дясното рамо. Г-н Magomadov има натъртване с размер 3 x 1 см на челото, друго с размер 4 x 3 см на бузата, нараняване, което обхваща едното цяло ухо, натъртване с размер 4 x 4 см на дясното слепоочие, натъртване около ставите на китките, натъртване с размер 22 x 2 см на лявата страна и натъртване с размер 5 x 2 см на лявото коляно (вж. изложенията на жалбоподателите в параграф 125 по-горе).

201.  Нараняванията, които г-н Khanchukayev, г-н Gelogayev и г-н Magomadov  претърпяват са резултат от удари, нанесени от твърди тъпи предмети, и датират от 4 октомври 2002 г. Те са класифицирани като леки наранявания, които не са увреждащи за тяхното здраве.

202.  Г-н Khashiev и г-н Baymurzayev нямат оплаквания и не показват признаци на удари или насилие.

203.  Г-н Issayev  има голям хематом около дясното око и две натъртвания на челото, всяко от които е с размер 1 x 1 см (вж. параграф 125 по-горе). Тези наранявания са в резултат на удари, нанесени с твърди тъпи предмети, и са класифицирани като леки наранявания, които не са увреждащи за здраве му.

204.  Г-н Kerdikoshvili има рана с размер 6 x 0.1 см на дясното си рамо и две рани с размери 0.5 x 1 см и 0.3 x 0.1 см около лявата китка. Тези наранявания са в резултат на удари, нанесени с остър предмет, и датират от 4 октомври 2002г., и са класифицирани като леки наранявания, които не са увреждащи за здравето му. Г-н Sheshberidze изглежда изпитва болка при ходене. Той има две натъртвания с размери 3 x 2.5 см и 0.8 x 0.5 см на левия глезен, който също е подут. Ставата на лявото коляно на г-н Dalakishvili е подута и той има натъртване с размер 3 x 2.5 см. Г-н Buchukuri има натъртване с размер 3 x 2 см на левия глезен и натъртване с размер 1 x 1 см на левия тестис. Г-н Samadashvili има натъртване с размер 5 x 3 см от дясната страна на гърдите и друго с размер 1.5 x 1 см на десния глезен. Г-н Kovziridze има натъртване с размер 2 x 1.5 см на дясната ръка и друго с размер 3.5 x 3 см на лявото стъпало. Тези наранявания са в резултат на удари, нанесени с твърди тъпи предмети, и датират от 4 октомври 2002г. Те са класифицирани като леки наранявания, които не са увреждащи за тяхното здраве.

205.  Г-н Dalakishvili представя пред Съда медицинско свидетелство и декларация, че е претърпял операция на лявото коляно през декември 2003г. поради разкъсване на предната кръстна връзка.

 

(д)  Извадки от “затворническите досиета” на жалбоподателите

206.  По искане на Съда грузинското правителство му предоставя на разположение в Тбилиси затворническите досиета на жалбоподателите. Медицинската информация, изложена по-долу, е извлечена от този източник.

207.  От медицинското свидетелство от 6 август 2002 г., изготвено от лекаря в затвора за разследване на Министерството на сигурността, става ясно, че г-н Khanchukayev е в добро здравословно състояние, но страда от подути крака. В информацията, вписана в медицинската му документация на 4 октомври 2002 г., се споменава за множество натъртвания, чиито размери варират между 1 x 1 см и 20 x 5 см, както и за фрактура на лявото рамо. Не се споменава да е извършено медицинско лечение на жалбоподателя на тази дата. Следващото вписване от 8 октомври 2002 г., гласи, че лекарят на затвора е лекувал г-н Khanchukayev за болки в областта на таза. Според вписването от 12 октомври 2002 г. жалбоподателят е лекуван от хирург.

208.  Съгласно медицински свидетелства от 6 август 2002 г. г-н Issayev има превръзки на лявото рамо и десния пищял, наранени области, които са наложили хирургическа намеса на предходния ден. Г-н Khashiev показва деформация на лявата част на долната си челюст, заедно с белег от операция отпреди година. Краката му също са подути и болезнени. Г-н Baymurzayev също има деформация на долната челюст и подути пищяли, които затрудняват неговото ходене. От досието на г-н Baymurzayev се вижда, че получава лечение от декември 2002 г. насам във връзка с контузията на челюстта и че на 10 октомври 2003г. е настанен в болницата на затвора, тъй като диагнозата показва пълна деформация на костта на брадичката.

209.  Изглежда, че на 7 август 2002 г., по искане на Министерството на сигурността, г-н Margoshvili е прехвърлен от болница за цивилни в болницата на затвора.

210.  Според диагнозата, съставена за Министерството на сигурността на 7 август 2002 г. от държавната болница във връзка с прехвърлянето на г-н Magomadov в болницата на затвора, той има инфектирана рана от дясната страна на врата (вж. параграф 138 по-горе) и демонстрира множество ожулвания по тялото си. Препоръчва се раната да бъде дезинфекцирана и превръзката да се сменя ежедневно или през ден. Според информацията, вписана в медицинското му досие на 5 октомври 2002 г., му е назначено лечение за подуването.

211.  Информацията, вписана в медицинското досие на г-н Gelogayev на 4 октомври 2002 г., потвърждава наличието на нараняванията, отбелязани от медицинския експерт (вж. параграф 200 по-горе). Не се споменава да е проведено някакво лечение на жалбоподателя на тази дата. От друга страна, според информацията от 10 октомври 2002 г. той получава „симптоматично лечение“ и му се назначават аналгетици.

(е)  Факти, изложени в писмен вид от адвокатите на жалбоподателите пред националните съдилища

212.  Поради невъзможността си да се явят пред Съда в Тбилиси (вж. параграф 44 по-горе), на 17 април 2004 г. г-н Arabidze, г-н Khidjakadze и г-н Gabaydze информират Съда писмено, че не са получили писмо от г-н Mskhiladze (вж. параграф 178 по-горе). Те твърдят, че за пръв път са разбрали за него през април 2004 г., когато Съдът го е изпратил на представителите на жалбоподателите.

213.  Като директор на правната кантора, до която се твърди че е доставено въпросното писмо, г-н Khidjakadze заявява, че подписът върху документа не принадлежи на никой от колегите му. Той отбелязва, че писмото няма регистрационен номер, въпреки че за неговата фирма е практика да се дава номер на всеки пакет, веднага след като пристигне. По негово мнение документът е фалшифициран и се използва от Правителството, за да обвини адвокатите, че не са подали жалба срещу екстрадицията на клиентите им. Другите двама адвокати също не разпознават подписа, който потвърждава получаването на писмото.

214.  Г-н Gabaydze обяснява, че на 3 октомври 2002 г. вечерта негов приятел, който работи в Министерството на сигурността (чието име не се разкрива по искане на адвоката), го информира поверително, че се подготвя екстрадицията на “някакви чеченци”. Тогава той се свързва с представителя на Чечня в Грузия и заедно отиват в кабинета на главния прокурор. Те неуспешно се опитват да получат информация. Г-н V.M., прокурор, ги информира по телефона, че не е запознат с такива развития и ги моли да не се обаждат повече. Г-жа L.G., също прокурор, им казва, че не може да каже нищо по телефона.

215.  Тъй като тези опити са несполучливи, г-н Gabaydze отива до телевизионния канал Rustavi-2, за да съобщи публично, че се планира тайна екстрадиция на чеченски затворници (вж. параграф 124 по-горе). В 9:00 ч. на следващия ден той отива до за затвора, за да се опита да се срещне с клиентите си, но вратите на затвора са затворени и телефоните прекъснати. На този етап той не знае кои от клиентите му са засегнати и дали екстрадицията вече се е състояла.

216.  Видеозаписът от осведомителната емисия в 23:00 ч., излъчен по канал Rustavi-2 на 3 октомври 2002 г. и предоставен на разположение на Съда от грузинското Правителство, в действителност съдържа интервю с г-н Gabaydze. Адвокатът заявява, че според достоверен източник екстрадицията на няколко чеченски затворници, арестувани между 3 и 5 август на руско-грузинската граница, е планирано за следващия ден. Той твърди, че не знае имената на тези затворници, че телефоните в главна прокуратура са прекъснати и че цялата процедура са провежда тайно. Въпреки това той не вярва, че лица с грузинско гражданство ще бъдат екстрадирани.

Г.  Екстрадираните жалбоподатели

1.  Тяхната самоличност

217.  На 15 ноември 2002 г. следователят, отговорен за “особено важни” дела, издава заповед по отношение на всеки жалбоподател за “установяване самоличността на подсъдимия”. Във въпросните заповеди, които са формулирани по идентичен начин, е отбелязано, че “по време на разследването са получени документи, по-конкретно паспорти”, които доказват че въпросните подсъдими са Aslan Lechievich Adayev, роден на 22 юли 1968г. в село Орехово (Ачкой-Мартановски район); Khusein Mukhidovich Aziev, роден на 28 септември 1973 г. в село Рошни-Чу (Урус-Мартановски район); Rizvan Vakhidovich Vissitov, роден на 1 октомври 1977 г. в село Гоити (Урус-Мартановски район); Khusein Khamitovich Khadjiev, роден на 8 ноември 1975 г. в село Самашки (Ачкой-Мартановски район) (вж. параграф 72 по-горе). “Тази информация е потвърдена и от самите подсъдими и от други материали от преписката.” Руското Правителство не представя подобен документ относно г-н Shamayev, един от петимата екстрадирани жалбоподатели. Във всички документи той фигурира като Abdul-Vakhab Akhmedovich Shamayev.

2.  Представителство пред руските съдилища

218.  На 11 ноември 2002 г. руското Правителство предоставя на Съда имената на адвокатите, които представляват екстрадираните жалбоподатели пред руските съдилища. Вследствие на многократни искания на Съда, то изпраща и адресите им на 19 ноември 2002 г. На 22 януари 2003 г., като твърди, че адвокатите са имали пълен достъп до своите клиенти, Правителството предоставя подробности за датите и броя на срещите между тях.

219.  Преписката по делото показва, че на 15 ноември 2002 г. г-н Shamayev  отказва съдействието на г-н Zalugin, който му е назначен на 5 октомври 2002 г. и иска да му бъде назначен “който и да е друг адвокат”. Това писмено искане на г-н Shamayev е включено в преписката по делото. На същата дата г-жа Kuchinskaya е назначена по неговото дело съгласно заповед за изпълнение на задачата, издадена от ръководителя на правната консултантска кантора в Минводи. От 21 февруари 2003 г. г-н Shamayev е подпомаган от друг адвокат – г-н Timirgayev, член на Адвокатската колегия на Чеченската република.

220.  На 5 октомври 2002 г. ръководителите на правните консултантски кантори в Минводи и Есентуки назначават г-жа Melnikova и г-н Molochkov да представляват съответно г-н Khadjiev и г-н Vissitov по време на предварителното разглеждане. На 15 ноември 2002 г., с оглед на продължителното отсъствие на г-жа Melnikova, г-н Khadjiev  поисква  “да му бъде назначен който и да е друг адвокат”. На същата дата ръководителят на правната консултантска кантора в Минводи назначава г-жа Kuchinskaya да го представлява.

221.  На 5 октомври 2002 г. г-н Zalugin е назначен да представлява г-н Adayev по време на разследването. На 22 октомври 2002 г. г-н Adayev отказва неговата помощ и поисква да му бъде назначен “който и да е друг адвокат”. На 16 и 21 октомври 2002 г. роднините на г-н Adayev избират г-н Lebedev (член на Адвокатската колегия на Москва от правната кантора „Novatsia“) и г-н Khorochev (от Isk, aсоциация на адвокатите в Одинцовски район, област Москва) да защитават интересите му. Само адвокатското пълномощно на г-н Lebedev, което е одобрено от управителя на „Novatsia“, е включено в преписката по делото.

222.  На 5 октомври 2002 г. ръководителят на правната консултантска кантора в Есентуки назначава г-н Molochkov да представлява г-н Aziev пред главната прокуратура. Още едно адвокатско пълномощно на името на г-н Khorochev е изготвено на 21 октомври 2002 г. От 31 януари 2003 г. г-н Aziev е подпомаган от г-н Timichev, член на Адвокатската колегия на Република Кабардино-Балкария (вж. параграф 238 по-долу).

3.  Представителство пред Съда

223.  До 4 октомври 2002 г. г-н Khadjiev, г-н Adayev и г-н Aziev се представляват пред грузинските съдилища от г-н Gabaydze; г-н Vissitov се представлява от г-н Khidjakadze, а г-н Shamayev – от г-н Chkhatarashvili. Тези адвокати са възнаградени от ръководството на чеченско-кистинската общност в Грузия (съгласно договори за правна помощ от 5 и 6 август 2002 г.).

224.  Адвокатите заявяват, че в 9:00 ч. на 4 октомври 2002 г. те се втурнали към затвора, за да се срещнат с клиентите си, но не били допуснати. “Тъй като не знаели как да сезират Съда”, те молят колегите си г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili да подадат жалба от името на техните клиенти. На тези адвокати също е отказан достъп до затворниците и следователно не са могли да организират изготвянето на адвокатски пълномощни на тяхно име. При изключително спешни обстоятелства и със съгласието на ръководството на чеченско-кистинското общество, г-н Gabaydze, г-н Khidjakadze и г-н Chkhatarashvili изготвят документи (включени в преписката по делото), с които упълномощават техните двама колеги, които веднага сезират Съда.

225.  На 22 ноември 2002 г. г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili изпращат по факс пълномощните, които ги упълномощават да представляват екстрадираните жалбоподатели пред Съда. Тези документи, в които като ответна държава се споменава Грузия, са подписани от членове на семействата и приятели на жалбоподателите, живеещи в Русия.

226.  Адвокатите обясняват, че на 28 октомври 2002 г. те се свързват с посолството на Русия в Тбилиси, за да получат визи и да могат да посетят техните екстрадирани клиенти. Те са уведомени устно, че за да получат виза, трябва да представят писмена покана от въпросния затвор. На 29 октомври 2002 г. те молят представителя на Руската федерация в Съда за съдействие. Той обяснява, че няма да отговори без указание от Съда. Адвокатите тогава искат от Съда да се намеси от тяхно име пред руските власти, за да им бъдат издадени визи.

227.  На 5 декември 2002 г. руското Правителство твърди, че г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili не могат да твърдят, че са представители на екстрадираните жалбоподатели по отношение на частта от жалбата срещу Русия, защото в адвокатските пълномощни като ответна държава се споменава само Грузия. В допълнение, съгласно руското законодателство чуждестранен адвокат не може да защитава лице в Русия нито по време на предварителното разследване, нито пред съдилищата. Въпреки това, “ако се свържат с кабинета на главния прокурор на Русия”, адвокатите “[биха могли ] принципно да посетят екстрадираните жалбоподатели”. “Тези предполагаеми представители... които [подкрепят] международните терористи в Русия, [не] се считат от руските власти за представители на жалбоподателите пред Съда и [няма] да бъде установена връзка с тях в това им качество.”

228.  На 17 юни 2003 г. Съдът решава да поиска от руското Правителство, съгласно правило 39 (от Правилника на Съда), да предостави на г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili безпрепятствен достъп до екстрадираните жалбоподатели, с оглед подготовка на изслушването по допустимост (вж. параграф 24 по-горе). На 4 август 2003 г., съгласно това решение на Съда, г-жа Mukhashavria иска от представителя на Руската федерация да ѝ помогне да получи виза за Русия и разрешение да посети жалбоподателите в затвора. В отговор от 21 август 2003 г. представителят на Руската федерация ѝ напомня чрез Съда, че руското Правителство не я счита за представител на екстрадираните жалбоподатели. Той посочва, че грузинските адвокати могат да поискат от решаващия съд, пред който жалбоподателите ще бъдат изправени, да разреши тяхното допускане в качеството им на защита на обвиняемите, но самото Правителство не може да предприеме действия по този въпрос.

229.  На 22 август 2003 г. Съдът приканва руското Правителство да спази временната мярка, посочена на 17 юни 2003 г. На 1 септември 2003 г. Правителството повторя основанията за неговия отказ, изложени в горепосоченото писмо от 21 август.

230.  На изслушването по допустимост руското Правителство представя графологичен доклад от 29 август 2003 г. на центъра за криминалистичен анализ към Министерството на правосъдието на Русия. Експертът, изготвил доклада, твърди, че адвокатските пълномощни по отношение на г-н Shamayev, г-н Adayev и г-н Aziev, представени пред Съда от г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili, не са подписани от тези жалбоподатели (вж. параграф 225 по-горе). В случая на г-н Vissitov не е възможно да се установи дали подписът е настина негов и е невъзможно да се реши въпроса относно г-н Khadjiev, защото анализираният спесимен е доста кратък и непълен.

231.  В отговор г-жа Mukhashavria изтъква, че тези жалбоподатели са екстрадирани, преди техните адвокати да успеят да получат разрешение да ги посетят. След тяхното пристигане в Русия, тя безуспешно се опитва да се свърже с тях. Тогава тя се обръща към техни роднини и приятели и подписите на последните са положени върху адвокатските пълномощни.

4.    Опити на Съда, в контекста на писменото производство, да установи контакт с екстрадираните жалбоподатели

 

232.  На 20 ноември 2002 г. Секретариата на Съда информира г-н Molochkov, г-жа Kuchinskaya, г-н Khorochev и г-н Lebedev (вж. параграфи 218‑22 по-горе), че техните клиенти са се опитали да подадат жалба до Съда на 4 октомври 2002 г. От тях се иска да установят контакт с жалбоподателите, за да потвърдят или отрекат техните намерения да сезират Съда. На 9 декември 2002 г. представителят на Руската федерация отговаря на Съда като заявява, че адвокатите “се противопоставят на опитите на Съда да се свърже с тях”. Наистина, г-н Khorochev и г-н Lebedev не са изпратили отговор. Г-н Molochkov и г-жа Kuchinskaya отговарят чак през август 2003 г. (вж. параграф 241 по-долу).

233.  Вследствие на това и съгласно разрешението, дадено от председателя на отделението (вж. параграф 16 по-горе), на 10 декември 2002 г. Секретариатът изпраща идентични писма (с препоръчана поща с обратна разписка), придружени от формуляри за заявление, директно до екстрадираните жалбоподатели на адреса на центъра за предварително задържане в град А. На 16 януари 2003 г. Съдът получава петте обратни разписки, подписани на 24 декември 2002г. от началника на секретариата на затвора. През септември 2003 г. руското Правителство представя изявление, доставено на неопределена дата от началника на затворническата администрацията във въпросния център за предварително задържане, в което се посочва, че не са пристигнали писма от Съда до екстрадираните жалбоподатели в това учреждение. След като Съдът съобщава за гореспоменатите обратни разписки, руското Правителство предоставя други обяснения (вж. параграф 239 по-долу).

234.  Г-н Shamayev, г-н Vissitov и г-н Adayev така и не отговарят на Съда, за да потвърдят или отрекат намерението си да сезират Съда, изразено на 4 октомври 2002.

235.  На 27 октомври 2003 г. Съдът получава заявление от г-н Khusein Khamitovich Khadjiev, надлежно попълнено и с дата 8 октомври 2003 г., което посочва и Грузия, и Русия като ответни държави. То е изпратено на 9 октомври 2003 г. от администрацията на центъра за предварително задържане в град Б (вж. параграф 53 по-горе). Г-н Khadjiev предоставя адвокатско пълномощно на името на г-н S. Kotov, адвокат. Въпреки че съответната отметка от този документ се отнася само да Грузия като ответна държава, заявлението съдържа оплаквания и срещу Грузия, и срещу Русия (вж. параграфи 388, 439 и 484 по-долу).

236.  На 19 декември 2003 г. тези документи се изпращат до Правителствата и до г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili. От г-н Kotov се иска допълнителна информация, по-конкретно за жалбата на неговия клиент до Съда във вечерта на неговата екстрадиция и неговото представителство пред Съда от грузинските адвокати. От него също е поискано да уточни кой ще представлява неговия клиент пред Съда, относно частта от жалбата, засягаща Русия.

237.  До настоящия момент Съдът не е получавал отговор от г-н Kotov.

238.  Г-н Khusein Mukhidovich Aziev, един от петимата екстрадирани жалбоподатели, не връща заявлението, изпратено му от Съда на 10 декември 2002 г. От друга страна на 19 август 2003 г. той подава отделна жалба до Съда, в която се споменава само Русия (Aziev v. Russia, № 28861/03). Като се представлява от г-н Timichev (вж. параграф 222 по-горе), той се оплаква от невъзможността да бъде съден от компетентен съд в Русия и от поведението на руските адвокати, които са му назначени след незаконната му екстрадиция в тази страна. След като първоначално не споменава каквато и да е жалба във връзка с екстрадицията му, едва на 9 октомври 2003 г. г-н Aziev потвърждава, че е подал такова оплакване до Съда и иска дело № 28861/03 да бъде присъединено към настоящата жалба. С писмо от 30 октомври 2003 г., изпратено до Съда във връзка с жалба № 28861/03, той потвърждава, че е научил от адвоката си и от медиите, че руското Правителство отрича той да се е обръщал към Съда от Грузия с помощта на г-жа Mukhashavria, за да се оплаче от незаконната си екстрадиция. Той заявява, че подкрепя всички стъпки, направени от този адвокат, дори ако невинаги е било възможно да спазва неговите инструкции.

239.  На 3 декември 2003 г. руското Правителство обяснява недоразумението относно получаването от екстрадираните жалбоподатели на писмата от Съда. То твърди, че писмата са доставени лично на жалбоподателите в затвора и са оставени при тях, вместо да бъдат включени в затворническите им досиета. Липсата на всякакъв запис в тези досиета се крие зад изявлението на началника на затворническата администрация, а именно, че затворниците не са получили въпросната кореспонденция (вж. параграф 233 по-горе). Правителството представя доклади от извършените в центъра за предварително задържане административни справки по този въпрос и написани на ръка писма от г-н Shamayev, г-н Adayev, г-н Khadjiev и г-н Vissitov от 3 ноември 2003 г.

240.  В тези писма г-н Shamayev заявява, че е получил кореспонденцията от Съда, но не е отговорил лично. Въпреки това той не изключва възможността неговият адвокат да е изпратил оплакване до Съда от негово име. Г-н Adayev потвърждава, че е получил кореспонденцията от Съда в края на 2002 г. и че я е предал на своите адвокати, за да отговорят. Той също заявява, че е изпратил оплакване до Съда от Грузия с помощта на адвокат. Г-н Khadjiev заявява, че докато е бил в Грузия е изпратил оплакване до Съда с помощта на адвокат. На 24 декември 2002 г. той е получил писмото от Съда в центъра за предварително задържане в Русия. Г-н Vissitov твърди, че е изпратил оплакване до Съда от Грузия с помощта на адвокат. По-късно той  получава писмо от Съда в Русия, но го губи при смяна на килията. Не е получавано писмо от г-н Aziev. Все пак Правителството представя обяснение на служител от администрацията на СИЗО за Ставрополски район, което гласи, че г-н Aziev, който е разпитан на 3 ноември 2003 г., потвърждава, че е получил писмо от Съда в края на 2002 г. За разлика от другите жалбоподатели, г-н Aziev не пише обяснителна бележка, защото не говори руски език добре и не пише на този език.

241.  На 26 август 2003 г. г-н Molochkov и г-жа Kuchinskaya отговорят на писмото от Съда от 20 ноември 2002 г. (вж. параграф 232 по-горе). Те твърдят, че г-н Shamayev, г-н Khadjiev, г-н Vissitov и г-н Aziev, техните бивши клиенти, никога не са се оплаквали от нарушаване на техните права и никога не са изразявали желание да сезират Съда. След като не получават инструкции от тях, те не могат да се свържат със Съда по собствена инициатива. Те винаги са имали нужното време и средства, за да подготвят защитата на техните клиенти и възможността да се срещнат с тях без присъствието на надзиратели.

242.  На 15 септември 2003 г. руското Правителство представя снимки на четирима от екстрадираните жалбоподатели, направени в съответните им килии в центъра за предварително задържане в град Б и снимка на г-н Aziev от 23 август 2003 г., който по това време е задържан в център за предварително задържане в град A (вж. параграф 53 по-горе). За разлика от останалите жалбоподатели, г-н Aziev се вижда само на една снимка и е показан от разстояние в общ план на неговата килия. Като се изключи наблюдението, че условията на задържане изглеждат по-добри в първия СИЗО, споменат по-горе, снимките на килиите, включени в това изложение, не довеждат до конкретни коментари от Съда.

243.  На 8 януари 2004 г. руското Правителство твърди, че подаването на оплакване от г-н Khadjiev до Съда (вж. параграф 235 по-горе) отбелязва повратна точка в конкретния случай и е пробив в процесуалния застой. То не се съмнява, че г-н Khadjiev наистина е сезирал Съда в този случай и твърди, че следователно не е нужно по-нататъшното разглеждане на предполагаемите съобщения, изпратени по-рано от него до Съда, или тези, изпратени от името на другите четирима екстрадирани лица. Руското Правителство заявява, че признава адвокатското пълномощно, дадено от г-н Khadjiev на г-н Kotov в неговата жалба срещу Грузия. То иска тази жалба да бъде обект на “обичайната процедура” и да му бъде изпратена, както и всички предишни производства по конкретния случай да бъдат отменени. По негово мнение това ще сложи край на “непроцедурните действия по това дело”. На 5 и 13 февруари 2004 г. Съдът напомня на Правителството, че оплакванията на г-н Khadjiev са съобщени на ответните Правителства, преди разглеждането на тяхната допустимост и че те не изискват нова мярка за съобщаване.

244.  Относно опитите си да разпита петимата екстрадирани жалбоподатели и двамата жалбоподатели, изчезнали в Тбилиси и понастоящем задържани в Русия, Съдът се позовава на параграфи  27 и сл. по-горе.

5.  Здравословно състояние на екстрадираните жалбоподатели

245.  Според медицинската служба към Министерството на правосъдието на Грузия жалбоподателите не са имали наранявания на 4 октомври 2002 г.

246.  На 14 ноември 2002 г., при строги условия на поверителност, руското Правителство предоставя медицински свидетелства, изготвени на 4 ноември 2002 г., месец след тяхната екстрадиция. Според лекаря на затвора жалбоподателите не са правили “оплаквания във връзка със здравословното си състояние и като цяло са в добро състояние”. На 22 януари 2003 г. Правителството предоставя нови медицински свидетелства от 15 януари 2003 г., подписани от кардиолог, невролог, общопрактикуващ лекар и хирург. На 1 септември 2003 г. те представят допълнителни медицински свидетелства, изготвени на 11 август 2003 г. Най-скорошните медицински свидетелства, представени на 25 февруари 2004 г., са от 20 февруари 2004 г. и са изготвени от лекари в болницата за цивилни в град Б, Ставрополски район.

247.  Според медицинските свидетелства от 4 ноември 2002 г. и 15 януари 2003 г. г-н Vissitov се оплаква от сухота в гърлото и суха кашлица. Неговото състояние се описва като “обективно задоволително”. Препоръчва се наблюдение от медицинската служба. Съгласно медицинското свидетелство от 11 август 2003 г. г-н Vissitov не се оплаква от здравословното си състояние и не показва физически наранявания. Той има катаракта на лявото око, а през юли 2003 г. е отбелязана фрактура на носната кост. Психиатричен преглед на 13 февруари 2003 г. установява, че той е в добро психологично здраве. Рентгеновите снимки, направени на 18 октомври 2002 г. и 24 юли 2003 г., не показват патология на гръдния кош. Г-н Vissitov не е търсил медицинска помощ в който и да е момент от задържането си. Съгласно медицинско свидетелство от 20 февруари 2004 г. общопрактикуващият лекар открива доказателства за дистония.

248.  На 15 януари 2003 г. се отбелязва, че г-н Khadjiev боледува два дни. Той се оплаква от горещи вълни, кашлица и треперене. Докторът установява повишени везикуларни шумове в белите дробове, остра вирусна респираторна инфекция, усложнена от трахеобронхит и възможна пневмония от дясната страна. Неговото състояние се описва като “обективно задоволително”. Счита се за необходимо лечение в медицинския център.

249.  В медицинското свидетелство от 11 август 2003 г. се споменават стари следи от фрактура на носната кост, апендектомия през 1998 г. и огнестрелна рана на дясното бедро от юли 2002 г. При психиатричен преглед на 13 февруари 2003 г. се установява, че той е в добро психологично здраве. Рентгеновите снимки, направени на 18 октомври 2002 г. и 24 юли 2003 г., не показват патология на гръдния кош. Г-н Khadjiev иска лечение на 20 февруари (за остра вирусна респираторна инфекция) и на 3 април 2003 г. (за остър ларингит). Той не е отправял други искания за медицинска помощ. Съгласно медицинското свидетелство от 20 февруари 2004 г. общопрактикуващият лекар  открива доказателства за дистония и цефалгия.

250.  Съгласно медицинските свидетелства от 4 ноември 2002 г. и 15 януари 2003 г. г-н Shamayev се оплаква от обща слабост, остра болка в бедрата, сухота в гърлото и устата и суха кашлица. Седмица преди 15 януари 2003 г. прекарва остра вирусна респираторна инфекция. Наблюдават се нормални везикуларни шумове в белите дробове и хроничен холецистит (възпаление на жлъчния мехур) в ремисия. Неговото състояние се описва като “обективно задоволително”. Според медицинското свидетелство от 11 август 2003 г. г-н Shamayev не е имал оплаквания във връзка със здравословното си състояние. Неговото медицинско досие разкрива натъртване на лявото рамо. При психиатричен преглед на 13 февруари 2003 г. се установява, че той е в добро психологично здраве. Рентгеновите снимки, направени на 18 октомври 2002 г. и 24 юли 2003 г., не показват патология на гръдния кош. Г-н Shamayev не е търсил медицинска помощ в който и да е момент от задържането си. Съгласно медицинското свидетелство от 20 февруари 2004 г. общопрактикуващият лекар установява хипотонична дискинезия на храносмилателния тракт.

251.  Според медицинските свидетелства от 4 ноември 2002 г. и 15 януари 2003 г. г-н Adayev не е имал оплаквания във връзка със здравословното си състояние. Неговото състояние се описва като “обективно задоволително”. В медицинското свидетелство от 11 август 2003 г. се споменава за бледорозово натъртване на гръдния кош, огнестрелна рана в лявото рамо от 1994 г. и травма на опашната кост от 1986 г. При психиатричен преглед на 13 февруари 2003 г. се установява, че той е в добро психологично здраве. Рентгеновите снимки, направени на 13 март и 24 юли 2003 г., не показват патология на гръдния кош. На 9 декември 2002г. г-н Adayev е прегледан от лекар след епизод на хипертония и посттравматичен неврит на лявото рамо. Той получава медицинско лечение на 21 февруари и 17 март 2003 г.

252.  Съгласно медицинските свидетелства от 4 ноември 2002 г., 15 януари и 11 август 2003 г. г-н Aziev не се е оплаквал от здравословното си състояние. Неговото състояние се описва като “обективно задоволително”. Г-н Aziev не е търсил медицинска помощ в който и да е момент от задържането си. На 20 февруари 2004 г. общопрактикуващият лекар не намира данни за каквато и да е патология.

II.  ПРИЛОЖИМО ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Вътрешно право на Грузия

253.  Конституцията

Член 13 § 4

“Забранена е екстрадицията на гражданин на Грузия в друга държава, освен в случаи, предвидени в международен договор. Всяко решение за екстрадиция може да бъде обжалвано в съдилищата.”

Член 18 §§ 3 и 5

“3.  Всеки арестуван или лишен от свобода по друг начин се изправя пред компетентен съд в рамките на четиридесет и осем часа. Ако съдът не се произнесе за задържането или друга мярка за лишаване от свобода в рамките на двадесет и четири часа след изслушването, засегнатото лице трябва да бъде освободено незабавно.

...

5.  Арестуваното или задържаното лице трябва да бъде информирано, в момента на неговото задържане или арестуване, за неговите права и за основанието за лишаване от свобода.”

Член 42 § 1

“Всеки има правото да се обърне към съд за защита на неговите права и свободи.”

254.  Наказателнопроцесуалният кодекс (“НПК”)

Член 159 § 1

“Никой не може да бъде задържан без нареждане от съдия или друго съдебно решение ...”

Член 162 § 2

“Срокът на задържане по време на предварителното разследване не може да надхвърля три месеца; този период започва да тече от датата на арестуване на заподозрения или датата на задържане на подсъдимия. Датата, на която прокурорът отнася делото до съд, се счита за край на този срок на задържане.”

Този член също предвижда възможността за удължаване на срока на задържане от компетентен съд, но такова задържане не може при никакви обстоятелства да надхвърля девет месеца (което е и предвиденият в Конституцията срок).

Член 242 § 1

“Съдебна защита е на разположение по отношение на действие или решение на дознател, разследващ орган, следовател или прокурор, което засегнатото лице счита за необосновано или противозаконно, в случай на (a) заповед за прекратяване на делото, издадена от разследващия орган, следователя или прокурора; (b) констатация за липса на правно основание, направена от разследващ орган, следовател или прокурор.”

Член 256 §§ 1, 2, 4, 6 и 7

“1.  По силата на международно споразумение за съдебна взаимопомощ чужда държава може да поиска екстрадицията на неин гражданин, който е на грузинска територия, ако това лице е заподозряно в извършване на престъпление в неговата държава или е осъдено за престъпление от съд на тази държава, или ако е извършило престъпление срещу държавата си на грузинска територия.

2.  Искането за екстрадиция трябва да е в съответствие с изискванията, посочени в съответното международно споразумение, и трябва да е издадено от компетентен орган.

...

4.  Ако главният прокурор на Грузия счете, че искането за екстрадиция е законно и обосновано, той или тя дава инструкции за неговото изпълнение и може, когато е необходимо, да поиска съдействие от Министерството на външните работи на Грузия.

...

6.  ... Ако лицето, чиято екстрадиция е поискана, е обект на разследване по подозрения за извършено престъпление на територията на Грузия, неговата екстрадиция може да бъде отложена до момента, в който бъде издадено решение, присъдата е излежана или то е освободено поради  друга законна причина.

7.  В случаите, предвидени в алинея 6 на настоящия член, Върховният съд на Грузия може, по искане от компетентните органи на чуждата държава, да реши временно да предаде гражданина на последната. Ако лице, екстрадирано по този начин, получи присъда, която е по-тежка или еквивалентна на тази, която остава да изтърпи в Грузия, то изтърпява присъдата в собствената си държава и не се връща в Грузия.”

Член 257 § 1

“Чужденци не се екстрадират, ако са получили политическо убежище в Грузия.”

Член 259

“1.  Арестът [и] задържането ... на лице, чиято екстрадиция е поискана, са възможни, само ако искането е придружено от постановление (заповед, нареждане), надлежно заверено от компетентен държавен орган и се отнася до процедурни мерки за ограничаване на неговите права и свободи ... гарантирани по силата на Конституцията.

2.  Органът, издал искането за екстрадиция, се уведомява незабавно за изпълнението на мерките, посочени в предходната алинея.

3.  Чужди граждани, задържани съгласно искане за екстрадиция, може да бъдат задържани за максимален срок от три месеца, освен ако не бъде представено ново нареждане от съдия (заповед) за удължаване на задържането.

4.  Лице, срещу което е образувана процедура за екстрадиция, има право да се обърне към съд за защита на неговите права.”

 

255.  Наказателнопроцесуалният кодекс не съдържа разпоредби относно правото на лице, обект на процедура за екстрадиция, да има достъп до материали от преписката по екстрадиция.

256.  Наказателният кодекс

Съгласно член 6 от Наказателния кодекс е забранено, освен ако не е предвидено друго в международно споразумение, да се екстрадира грузински гражданин или лице без гражданство, което е постоянно пребиваващо в Грузия, с оглед да се повдигне наказателно производство срещу него или да му се наложи присъда в друга държава. По същия начин е забранено да се екстрадира лице в държава, в която престъплението, за което е обвинено, е наказуемо със смъртно наказание.

257.  Законът за бежанците

Бежанец е лице, което няма грузинско гражданство или произход и е било принудено да напусне държавата, на която е гражданин, поради преследване, основано на раса, религия, етнически произход, принадлежност към социална група или политически възгледи и което не може или не иска да получи закрила от тази държава (раздел 1(1)). Лицата, които са получили статут на бежанец, трябва всяка година да се регистрират в Министерството за бежанците (раздел 4(3)). Бежанец не може да бъде върнат в страната му на произход, докато са налице обстоятелствата, описани в раздел 1 (раздел 8(2)). Лицето губи статута си на бежанец, ако тези обстоятелства престанат да съществуват. Решението за преустановяване или отнемане на статута на бежанец се взема от Министерството за бежанците (раздел 10).

Б.  Прецедентът на Върховния съд в Грузия в делото Aliev

258. В своето решение от 28 октомври 2002 г. по делото Aliev Наказателната колегия на Върховния съд постановява:

“...съгласно член 42 § 1 от Конституцията всеки има право да се обърне към съд за закрила на неговите права и свободи. Член 259 § 4 от Наказателнопроцесуалния кодекс гласи, че лице, срещу което е образувана процедура за екстрадиция, има право да защити своите права чрез съдилищата. Наказателнопроцесуалният кодекс обаче не определя процедурата, която трябва да се следва при разглеждането на такова искане ... Въпреки това този недостатък в законодателството не може да попречи на лицето да упражни правата си, заложени в Конституцията и Наказателнопроцесуалния кодекс ... Колегията счита, че искането на г-н Aliev трябва да бъде разгледано въз основа на тълкуване по аналогия с чл. 242 от Наказателнопроцесуалния кодекс, който гласи, че действие или решение на дознател, следовател или прокурор може да бъде оспорено пред съд, ако засегнатото лице го счита за необосновано или противозаконно. Тъй като решението за екстрадиция на г-н Aliev е взето от главната прокуратура, неговата жалба трябва да бъде разгледана от Първоинстанционния съд на Крцаниси-Мтацминда в Тбилиси, който има териториална компетентност.”

В.  Вътрешно право на Русия

259.  Конституцията

Член 15 § 4

“Международно признатите принципи и норми на международното право и международните споразумения, по които Руската федерация е страна, са неразделна част от нейната правна система. Когато такива международни споразумения предвиждат норми, различни от тези във вътрешното право, нормите на международното споразумение имат предимство.”

Член 20 § 2

“Докато не бъде забранено, смъртното наказание може да се предвижда от федералния закон като извънредна присъда, налагана в случай на особено тежки престъпления срещу човешкия живот, и подсъдимият трябва да има право неговото дело да бъде разгледано от съд със съдебни заседатели.”

260.  Наказателният кодекс (Глава 32 – Престъпления срещу административния ред)

Член 317

“Нападение срещу живота на служители на полицията или силите за сигурност и техните близки роднини или с цел възпрепятстване на техните законни действия за осигуряване на обществения ред и сигурност или като отмъщение за такива действия се наказва с лишаване от свобода за срок от дванадесет до двадесет години, смъртно наказание или доживотен затвор.”

Съгласно изменение от 21 юли 2004 г. последното изречение на настоящия член гласи:

“... се наказва с лишаване от свобода за срок от дванадесет до двадесет години, доживотен затвор или смъртно наказание.”

261.  Президентският указ от 16 май 1996 г. за постепенното премахване на смъртното наказание в резултат на членството на Русия в Съвета на Европа

“Съгласно Препоръката на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа и с оглед на чл. 20 от Конституцията на Руската федерация относно условния характер на налагането на смъртното наказание като извънредно наказание в случай на особено тежко престъпление срещу човешкия живот, нареждам:

(1)  Правителството на Руската федерация да изготви в срок от един месец проект на федерален закон за присъединяването на Руската федерация към Протокол № 6 от 22 ноември 1984 г. към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи от 4 ноември 1950 г., с оглед на неговото внасяне в Държавната дума (Федерално събрание);

(2)  Камарите на Федералното събрание на Руската федерация да ускорят приемането на Наказателния кодекс на Руската федерация, Наказателнопроцесуалния кодекс на Руската федерация и Кодекса за изпълнение на наказателни присъди; ... да обмислят, при разглеждането на проекта на Наказателния кодекс, въпроса за намаляване на броя престъпления, за които може да бъде наложено смъртното наказание.”

262.  Приложимите разпоредби от решението на Конституционния съд от 2 февруари 1999 г.

“5.  От влизането в сила на настоящото решение и до създаването на наказателни съдилища за тежки престъпления на цялата територия на Руската федерация, смъртното наказание не може да бъде наложено нито от наказателен съд, нито от състав от трима съдии, нито от един съдия и двама съдебни заседатели.”

263.  Федералният закон за прокуратурата от 17 януари 1992 г.

Раздел 13(1)

“... Федералните прокурори на Руската федерация са подчинени и докладват на главния прокурор на Руската федерация, който има правото да ги отстранява от постовете им.”

Раздел 17(1)

“Главният прокурор ръководи прокуратурите на Руската федерация и издава заповеди, укази, нареждания и разпоредби относно организацията на дейността на прокуратурите, които са обвързващи за всички служители на службите и структурите на прокуратурата.”

Раздел 32

(Глава 4 – Надзор на прокуратурата върху изпълнението на закона от страна на административните власти на службите и структурите, отговорни за изпълнението на наказания ... и от органите, отговорни за помещенията, използвани за полицейски арест и задържане)

“Надзорът засяга

(a)  законността на задържането на лица в места за полицейски арест и предварително задържане, в трудововъзпитателни институции и други органи и учреждения, отговорни за изпълнението на присъди и на задължителни мерки, постановени от съдилищата;

(b)  спазването на правата и задълженията на арестувани, задържани, осъдени затворници и лица, обект на задължителни мерки и съответствието с правилата и условията на тяхното задържане, уредени в законодателството на Руската федерация ...”

Раздел 33

“В контекста на правото си да наблюдава спазването на закона прокурорът може да

(i)  посещава по всяко време обектите и учрежденията, посочени в Раздел 32 по-горе;

(ii)  разпитва арестуваните, задържаните, осъдените затворници и лица, обект на задължителни мерки; ...

(iii)  изисква властите да създадат условия, които да гарантират правата на арестуваните, задържаните, осъдените затворници и лицата, обект на задължителни мерки; наблюдава законосъобразността на мерки ... предприети от учрежденията, посочени в Раздел 32 по-горе; изисква обяснения от държавни служители; подготвя възражения [протести] и становища; предприема преследване и образува производства за административни нарушения ...”

Раздел 34

“Заповедите или исканията на прокурора относно правилата и условията на задържане на арестувани, задържани, осъдени затворници и лица, обект на задължителни мерки ..., предвидени по закон, са обвързващи за органите ...”

Раздел 35(2)

“При провеждане на наказателно производство пред съд, отделни прокурори вземат участие от името на прокуратурата.”

264.  Наказателнопроцесуалният кодекс (“НПК”) в сила от 1 юли 2002 г.

Член 1 § 3

“Международно признатите принципи и норми на международното право и международните договори, по които Руската федерация е страна, са неразделна част от законодателството на Руската федерация, уреждащо наказателните производства. Когато такива международни договори предвиждат правила, различни от посочените в настоящия кодекс, имат превес правилата, съдържащи се в международния договор.”

Член 2 § 3

“Независимо от мястото, на която е извършено престъплението, производствата по наказателни дела се провеждат на територията на Руската федерация съгласно настоящия кодекс, освен ако не е постановено друго в международен договор, по който Руската федерация е страна.”

Член 30

“1.  Наказателните дела се разглеждат от съд, заседаващ като състав, или от един съдия.

2.  В първоинстанционните съдилища наказателните дела се разглеждат от следните състави:

...

(b)  По искане на обвиняемия съдия от федерален съд и дванадесет съдебни заседатели разглеждат дела, засягащи престъпленията, посочени в чл. 31 § 3 от настоящия кодекс. ...”

Престъпленията, посочени в чл. 31 § 3 от НПК са, наред с другото, престъпленията, наказуеми съгласно членове 205, 209, 317 и 322 § 2 от Наказателния кодекс (вж. параграфи 66 и 71 по-горе).

Член 108 §§ 1 и 5

“1.  Предварително задържане се налага със съдебно решение на лице, което е обект на разследване или подсъдим, обвинен в извършване на престъпление, наказуемо с над две години лишаване от свобода, когато не е приложима друга, не толкова строга превантивна мярка.

...

5.  Предварително задържане може да бъде наложено при липсата на подсъдим, само ако е издадена заповед за международно издирване срещу него.”

Член 109 § 1

“Задържане в очакване на разследване не може да надхвърля два месеца.”

Първоначалният срок може впоследствие да бъде удължен при определени обстоятелства от съд или съдебен служител, по-конкретно поради сложността на делото; общата продължителност на задържането обаче не може при никакви обстоятелства да надхвърля осемнадесет месеца.

Член 312

“Копия на решението се издават на осъденото или оправданото лице, на неговия адвокат и на прокуратурата в срок от пет дни след постановяването на решението. В същия срок гражданската страна, ищецът или ответникът в гражданско производство, заедно с техните адвокати, може също да получат копия на решението след представяне на писмено искане до съда по този въпрос.”

 

 

265.  Федералният закон от 27 декември 2002 г. за изменение на Закона за влизане в сила на новия НПК

“... Член 30 § 2 (b) от Наказателнопроцесуалния кодекс влиза в сила на 1 юли 2002 г. в районите на ... Краснодар и Ставропол ...; ... на 1 януари 2007 г. в Република Чечня.”

Втората дата ще отбележи края на въвеждането на наказателни съдилища за тежки престъпления в Руската федерация.

Г.  Международни актове

266.  Грузия и Руската федерация са страни по Конвенцията от 22 януари 1993 г. за правна помощ и правни отношения по граждански, семейни и наказателни дела (“Минската конвенция”) и по Европейската конвенция за екстрадиция.

(a)  Минската конвенция

Член 56 – Задължение за екстрадиране

“Високодоговарящите страни се задължават, при условията, предвидени в настоящата Конвенция, и по искане на една от Страните, да си предават взаимно лица, които се намират на тяхната територия, с цел наказателно преследване или изпълнение на решение, постановено срещу тях.

Екстрадиция с цел наказателно преследване се провежда, ако въпросното действие или бездействие е престъпление съгласно законодателството на молещата страна и това на замолената страна и ако е наказуемо с присъда за лишаване от свобода, по-голяма от една година или с по-строго наказание.

Екстрадиция с цел изпълнение на решение се извършва, ако лицето, чиято екстрадиция е поскана, е осъдено на лишаване от свобода за над шест месеца или на по-строго наказание за извършване на действие или бездействие, което е престъпление съгласно законодателството на молещата страна и това на замолената страна.”

Член 80 – Специални разпоредби

“Взаимодействията, засягащи въпроси за екстрадиция и наказателно преследване, се провеждат чрез посредничеството на главните прокурори  на Високодоговарящите страни.

Взаимодействията, засягащи завършването на различни производства или други действия, изискващи одобрението ('разрешението') на прокурор или на съд, се извършват чрез посредничеството на органите на прокуратурата в съответствие с разпоредбите на главните прокурори на Високодоговарящите страни.”

(b)  Европейската конвенция за екстрадиция, която влиза в сила за Грузия на 13 септември 2001 г. и за Русия на 9 май 2000 г.

Член 11 – Смъртно наказание

“Ако престъплението, за което се иска екстрадиция, е наказуемо със смърт съгласно законодателството на молещата страна и ако за такова престъпление не се предвижда смъртно наказание съгласно законодателството на замолената страна или обикновено то не се изпълнява, екстрадиция може да бъде отказана, освен ако молещата страна даде уверения, които замолената страна приеме като достатъчни, че смъртното наказание няма да бъде изпълнено.”

Член 28 §§ 1 и 2 – Отношения между тази Конвенция
и двустранни споразумения

“1.  По отношение на териториите, за които се прилага, тази конвенция отменя разпоредбите на всеки двустранен договор, конвенция или споразумение, уреждащи екстрадицията между две договарящи страни.

2.  Договарящите страни могат да сключват помежду си двустранни или многостранни споразумения единствено като допълнение към разпоредбите на тази конвенция или за улесняване прилагането на залегналите в нея принципи.”

Когато депозира документа за ратификация на 15 юни 2001 г., Грузия прави следната уговорка:

“Грузия декларира, че няма да позволи екстрадицията на лице във връзка с престъпления, наказуеми със смъртно наказание съгласно законодателството на молещата страна.”

Д.  Международни текстове и доклади

267.  Съвет на Европа

(a)  Становище № 193 (1996) на Парламентарната асамблея относно искането на Русия за членство в Съвета на Европа

“...

Парламентарната асамблея отбелязва, че Руската федерация напълно споделя разбирането и тълкуването на поетите задължения ... и възнамерява:

...

(ii)  да подпише в срок от една година и да ратифицира в срок от три години от присъединяването си Протокол № 6 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи относно отмяната на смъртното наказание в мирно време и да наложи мораториум върху екзекуциите, считано от датата на присъединяване;

...”

(б)  Резолюция 1315 (2003) на Парламентарната асамблея относно оценка на перспективите за политическо решение на конфликта в Република Чечня

“...

4.  Относно състоянието на правата на човека в Република Чечня, Асамблеята продължава да бъде обезпокоена от броя убийства на политически активни лица, от многократните изчезвания и неефективното им разследване от властите, както и от широко разпространените твърдения и признаци за бруталност и насилие срещу цивилното население на републиката.

5.  Руските власти изглеждат неспособни да прекратят сериозните нарушения на правата на човека в Чечня. ... Асамблеята може само да заключи, че органите на прокуратурата или не са склонни, или са неспособни да намерят и изправят пред съда виновниците. Асамблеята се възмущава от климата на безнаказаност, който цари в Република Чечня, и прави невъзможен нормалния живот в републиката.

...”

(в)  Резолюция 1323 (2003) на Парламентарната асамблея относно състоянието на правата на човека в Република Чечня

“...

7.  Мандатът на Работната група за Чечня към Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа не беше подновен от руското правителство. Европейският комитет за предотвратяване на изтезанията (СРТ) към Съвета на Европа се е оплакал от липсата на сътрудничество от страна на Руската федерация. Руската федерация все още не е разрешила публикуването на неговия доклад, а препоръките на Комисаря на Съвета на Европа по правата на човека се изпълняват с големи забавяния, ако изобщо се изпълнят. Европейският съд по правата на човека, създаден за да разглежда индивидуални нарушения на човешките права, не може да се надява, че ще се справи със систематичната злоупотреба с правата на човека в Чечня чрез индивидуални жалби. За съжаление никоя държава-членка или група от държави-членки не е имала смелостта да сезира Съда с междудържавна жалба.

...”

(г)  Резолюция 1403 (2004) на Парламентарната асамблея относно състоянието на правата на човека в Република Чечня

“...

6.  Драматичната ситуация с правата на човека в Република Чечня, описана в текстовете, приети от Асамблеята през април 2003 г., за съжаление не се е подобрила значително оттогава. Броят на 'специалните операции' или ‘чистките' на силите за сигурност в действителност значително е намалял, по-специално от края на 2003 г. Произволните задържания обаче, често следвани от 'изчезване', мъчение или тежък побой на задържани и кражбата или разрушаването на собственост от силите за сигурност (чеченски и федерални), а също и от определени бунтовнически групи все още са масово явление, особено когато това се разглежда на фона на малобройното население на Република Чечня и загубите, претърпени в предишни години. ...

...

11.  Асамблеята изразява възмущение, че са извършени сериозни престъпления срещу жалбоподатели пред Европейския съд по правата на човека и срещу членове на техните семейства, които все още не са изяснени. Такива деяния са напълно недопустими, тъй като могат да възпрат жалбите към Съда, който е в центъра на механизма за защита на правата на човека, установен от Европейската конвенция за правата на човека.

...”

(д)  Публично изявление от 10 юли 2001 г. относно Република Чечня на Руската федерация (Европейски комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (CPT))

“...В събраната информация от делегацията на CPT по време на визитите ѝ през февруари/март и април 2000 г. се посочва, че значителен брой лица, лишени от свобода в република Чечня от началото на конфликта, са били физически малтретирани от членове на руските въоръжени сили или правоприлагащите органи.. ...

...

... По време на най-скорошното посещение на Комитета в Република Чечня през март 2001 г. отново бяха получени множество достоверни и съгласувани твърдения за тежко малтретиране от страна на федералните сили; в редица случаи тези твърдения бяха подкрепени с медицински доказателства. Делегацията на CPT се натъкна на осезаем климат на страх; много лица, които са били малтретирани, и други, които са знаели за такива престъпления, нямаха желание да подадат оплаквания до властите. Има страх от репресивни мерки на местно ниво и обща нагласа, че във всеки случай справедливостта няма да възтържествува. ...

... Съгласно информацията, събрана по време на визитата през март 2001 г., има ясни признаци по някои от телата, че смъртта е била в резултат на бързи екзекуции; освен това някои от телата са били идентифицирани от роднини, като такива на лица, които са изчезнали след тяхното задържане от руските власти. ...

В своя отговор, изпратен на 28 юни 2001 г., руските власти посочват, че не желаят да предоставят исканата информация и да започнат дискусия с CPT по горепосочените въпроси; те твърдят, че такива въпроси не попадат в компетентността на Комитета съгласно Конвенцията за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание. Такъв подход е в противоречие с предмета и целта на международния договор за създаване на CPT и може да се определи единствено като липса на сътрудничество с Комитета.”

(е)  Публично изявление на CPT от 10 юли 2003 г. относно Чеченската република на Руската федерация

“...

2.  На 10 юли 2001 г. CPT издаде публично изявление относно Чеченската република. ...

Впоследствие бяха предприети някои стъпки. ...

...

4.  [Въпреки това] по време на посещението на CPT в Чеченската република през 2002 г. и съвсем наскоро, от 23 до 29 май 2003 г., значителен брой лица, интервюирани по отделно на различни места, заявиха, че са били тежко малтретирани, докато са били задържани от правоприлагащите органи. Твърденията са подробни и съгласувани и засягат методи като жесток побой, прилагане на електрически шокове и задушаване чрез найлонови пликове или газови маски. В много случаи тези твърдения са подкрепени от медицински доказателства. Част от лицата, прегледани от лекарите на делегацията, демонтират физически белези или състояния, които са в пълно съответствие с техните твърдения. ...

...”

268.  „Хюман Райтс Уоч“ (Human Rights Watch)

 

В докладите, озаглавени „Русия/Чечня – Потулени: Изтезания, принудителни изчезвания и извънсъдебни екзекуции по време на чистки в Чечня“ (“Russia/Chechnya – Swept under: Torture, forced disappearances, and extrajudicial killings during sweep operations in Chechnya”) (том 14, № 2 (D), февруари 2002 г.), „Признания на всяка цена: Полицейски изтезания в Русия“ (“Confessions at any cost: Police torture in Russia”) (ноември 1999 г.) и „Добре дошли в ада – произволно задържане, изтезания и изнудване в Чечня“ (“Welcome to Hell – Arbitrary detention, torture, and extortion in Chechnya”) (октомври 2000 г.), се описват изтезания, особено медицински изтезания, срещу чеченски затворници и произволни екзекуции. Други затворници са изчезнали безследно. Така цял един народ е предполагаемо изправен пред сериозната заплаха от унищожаване. В допълнение към тези заключения в докладите се съдържат около шестдесет интервюта с чеченци, които са били държани в десетина “центрове за задържане” в цяла Чечня и съседните кавказки региони и са оцелели след изтезания, изнасилвания и малтретиране. Те са били освободени в резултат на подкупи, платени на руските войници. В докладите се описват различни форми на изтезания, извършвани в тези центрове. Докладът „Добре дошли в ада“ (“Welcome to Hell”) представя доказателства за изтезания и малтретиране, претърпени от чеченски затворници в центровете за предварително задържане в Ставрополския регион. Обичайно използваните в тези учреждения методи включват “живия коридор” (затворниците са бити, докато преминават през коридор), “побой на коленичили и превити на две затворници” и “побой на голи затворници с палки в стаите с душове”. Всички бивши чеченски затворници, които са предоставили информация на „Хюман Райтс Уоч“, са използвали фалшиви имена и са описани с псевдоними, цитирани в кавички.

 

269.  „Амнести Интернешънъл“ (Amnesty International) и Руската организация към Комисаря по правата на човека (Russian Human Rights Commissioner Group)

 

Съгласно документ на „Амнести Интернешънъл“, публикуван през 2000[5] г., двата затвора, в които са настанени първоначално екстрадираните жалбоподатели и в които понастоящем са задържани, са “филтрационни лагери”. „Аменсти Интернешънъл“ описва различни форми на изтезание, практикувани в тези лагери в контекста на конфликта, който бушува в цяла Чечня. “Свидетелствата ... потвърждават, че затворници (и мъже, и жени) са изнасилвани, изтезавани с електрически шок и сълзотворен газ, и бити с чукове и палки. Други форми на изтезания се състоят в рязане на зъбите на жертвите или удряне до спукване на тъпанчетата.”

Руската организация към Комисаря по правата на човека потвърди тази информация и предостави извлечения от административната заповед, съгласно която филтрационните лагери са били временно отворени в двете учреждения, където жалбоподателите са били и са задържани, с цел да се провери самоличността на затворниците и да се установи тяхната роля във въоръжения конфликт срещу армията и въоръжените сили на Министерството на вътрешните работи (информация, публикувана от руската асоциация „Мемориал“).”

 

270.  Специалният докладчик на ООН по въпросите на изтезанията (E/CN.4/2002/76, 14 март 2002 г., §§ 6 и 10; E/CN.4/2002/76/Add.1, §§ 1268-310)

 

По-голямата част от случаите, предоставени на вниманието на руското Правителство, засягат лица, задържани от руските власти в Чечня. Докладваните изтезания и малтретирания са следните: затваряне в тъмна килия; удари по цялото тяло с чук или приклад на пушка; дълбока рана от нож в крака; насъскване на кучета срещу задържаните; принуждаване на жертвата да стои на колене в продължение на осем часа; електрошок; удряне; одиране и скалпиране; счупени крайници; отрязване на върховете на пръстите или носа; стрелба срещу жертвите от упор; затваряне на затворници за няколко дни в неотоплявани паркирани превозни средства; лишаване от храна; отказване на достъп до тоалетни; изнасилване или заплахи за изнасилване на затворници от женски пол; прободни рани по цялото тяло; изваждане на очи; изгаряния по краката и ръцете.

 

271.  Доклад от 15 септември 2004 г. на Международната хелзинкска федерация по правата на човека

 

“...

E.  Преследване на жалбоподатели пред Европейския съд по правата на човека

... Тъй като руската съдебна система не обръща внимание на престъпленията, извършени в Чечня, остава възможността да бъде сезиран Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) ... В същото време голяма част от жалбоподателите са заплашвани, тормозени, задържани или дори са принудително изчезнали или убити. Някои от случаите, по-специално този на Lipkhan Bazaeva, която е едновременно активист и жалбоподател, вече са споменати. Имаше рязко нарастване на случаите на преследване на жалбоподатели през 2003 г. и 2004 г. Този модел може да бъде обяснен частично с факта, че броят на жалбоподателите нараства. Но дори когато това се вземе предвид, броят на атаките изглежда, че е нараснал непропорционално на броя на жалбоподателите – факт, който подсказва, че преследването на жалбоподатели е развиваща се тенденция.

...

Някои от организациите, които представляват жалбоподатели от Чечня пред ЕСПЧ, а именно „Мемориал“, Европейския център за застъпничество по правата на човека и „Chechnya Justice Initiative“, са докладвали други инциденти, насочени към техни клиенти. В писма до ЕСПЧ те споменават 13 случая с общо 29 злоупотреби, в които различни жалбоподатели са били преследвани във връзка с търсене на правосъдие.

...

Всичко на всичко случаите на преследване на жалбоподатели пред ЕСПЧ включват както устни, така и писмени заплахи, понякога срещу други членове на семейството. В един от случаите жалбоподател е загубил работата си. В два случая войници незаконно претърсили къщата на жалбоподател. Поне един от жалбоподателите е бил ограбен. В четири случая жалбоподатели са били бити. В един от случаите жалбоподателят се е укрил. В поне два случая жалбоподателите обмисляли да оттеглят жалбите си до съдилищата. Двама официално оттеглили жалбите си. По-голямата част от заплахите и побоите са докладвани през 2003 г. и 2004 г. Счита се, че федералните сили са участвали във всички тези случаи. Организациите, представляващи жалбоподателите, твърдят, че известията за инциденти от ЕСПЧ до руските власти са имали положителен ефект в някои от случаите, като са намалили натиска върху отделни жалбоподатели и техните семейства.

...”

В доклада се описват обстоятелствата, при които няколко жалбоподатели, включително Zura Bitieva (убита, жалба № 57953/00), Marzet Imakaeva (преследвана, жалба № 7615/02) и Sharfudin Sambiev (преследван, жалба № 38693/04), са подложени на насилие.

 

 

“...

Е.  Преследва не чуждестранни защитници на правата на човека

...

Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) открива офис в Знаменское, Чечня, през юни 2001 г., но Руската федерация отказва да удължи мандата на Консултативната група на ОССЕ след изтичането му в края на 2002 г. Въпреки че в Чечня има малко чужденци, някои международни и хуманитарни организации поддържат офиси в Ингушетия. Някои чужди представители обаче напускат Ингушетия след атаките през юни 2004 г. Международното присъствие в Северен Кавказ става все по разредено, което води до почти пълна липса на свидетели и помощ отвън.

...”

ПРАВОТО

I.  ВЪЗРАЖЕНИЯ, ПОВДИГНАТИ ОТ РУСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО

A.  Възражения относно невъзможността да се разгледа делото по същество и искане за прекратяване на производството

1.  Тезите на Правителството

272.  В окончателното си изложение от 20 юли 2004 г. (вж. параграф 50 по-горе) руското Правителство твърди, че е процедурно невъзможно Съда да вземе решение по настоящото дело. Те посочват следните мотиви. Първо, наказателното дело срещу г-н Shamayev, г-н Khadjiev, г-н Adayev и г-н Vissitov все още е висящо в националните съдилища (вж. параграф 108 по-горе) и съдът, в който е върнато делото, трябва да поправи нарушенията, открити от Касационния съд, преди Съдът да се произнесе по жалбата. Второ, предвид факта, че подписите им са подправени от г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili, горепосочените жалбоподатели не са сезирали Съда (вж. параграф 230 по-горе). В допълнение, Съдът е пренебрегнал правата на г-н Khadjiev като не е “изпратил официално“ неговото дело, както твърди г-н Kotov, на ответните Правителства (вж. параграф 235 по-горе). Тъй като на адвоката, избран от г-н Khadjiev, съответно не е разрешено да вземе участие в производството, въпреки че той не е прибягнал до фалшифициране, Съдът няма процедурно основание да се произнесе по основателността на оспорените въпроси.

273.  В заключение руското Правителство иска Съдът да отмени всички производства, които са се състояли по конкретното дело. То твърди, че ако се вземе решение преди приключването на националното производство по отношение на четиримата жалбоподатели, споменати по-горе, това ще бъде в нарушение на принципите на Конвенцията, включително на принципа на субсидиарност, и такъв подход ще насърчи терористичните действия в Европа.

274.  Във всеки случай руското Правителство счита за невъзможно да разбере как Русия може да е нарушила разпоредбите на Конвенцията в този случай. То счита, че настоящата жалба представлява жалба in abstracto, повдигната от предполагаемите представители на жалбоподателите, които са злоупотребили с правото на обжалване пред Съда.

2.  Преценката на Съда

275.  Съдът отбелязва още в началото, че вече е отхвърлил предварителните възражения на руското Правителство, че жалбата е анонимна и представлява злоупотреба с процесуални възможности (вж. Shamayev и други срещу Грузия и Русия (РД), № 36378/02, 16 септември 2003 г.). По-точно констатира, че настоящата жалба касае реални, конкретни и разпознаваеми лица и че техните оплаквания във връзка с твърдени нарушения на правата, гарантирани им от Конвенцията, са базирани на реални събития, включително на такива, които не са оспорени от нито едно от двете ответни Правителства. Съдът не намира никакви “специални обстоятелства” на този етап, които биха довели до ново разглеждане на доводите, че настоящият случай е от абстрактен характер и представлява злоупотреба с процесуални възможности (вж. Станков и ОМО "ИЛИНДЕН" срещу България, Жалби № 29221/95 и № 29225/95, §§ 55 и 57, ЕСПЧ 2001‑IX).

276.  Що се отнася до невъзможността Съдът да разгледа жалбите на жалбоподателите по същество поради твърдяната незавършеност на наказателното производство пред руските съдилища, трябва да се отбележи, че руското Правителство не е представило доказателства в подкрепа на неговия довод. То просто е заявило, че производството все още е висящо (вж. параграфи 48, 107, 108 и 272 по-горе), но не е представило копие нито на решението от 18 февруари 2004 г., нито на решението на Касационния съд, с което се отменя това решение и се връща в първоинстанционния съд. Без да посочва приложимата разпоредба от вътрешното право, която то твърди, че забранява друг, освен въпросното осъдено лице, да получава копия от решението, Правителството прехвърля отговорността за тази “невъзможност да съдейства” на Съвета на Европа (вж. параграф 108 по-горе). Каквато и да е въпросната правна разпоредба (вж. например член 312 от Наказателнопроцесуалния кодекс – параграф 264 по-горе), Съдът не приема довода на руското Правителство и отбелязва, че всяка Високодоговаряща страна трябва да предостави на Съда, чрез своя представител, всеки приложим национален документ.

277.  Дори да допусне, че наказателните производства наистина са все още висящи пред руските съдилища, Съдът посочва, че не тези производства, като такива, са оспорени в контекста на настоящата жалба. Спорът тук е относно производството за екстрадиция, образувано срещу жалбоподателите от грузинските власти, екстрадицията на петима от тях и неназначаването на адвокати на тези жалбоподатели по техен избор при пристигането им в Русия. Безспорно ситуацията на екстрадираните жалбоподатели може да позволи да се оцени надеждността на уверенията, дадени от руските власти на техните грузински колеги (вж. параграф 20 по-горе), но твърдяната недовършеност на наказателните производства, образувани срещу тях в Русия, в този случай не е причина, която пречи на Съда да се произнесе по оплакванията срещу Русия (вж. параграфи 480 и сл. по-долу). Същото се отнася и до оплакванията, повдигнати срещу Грузия по членове 2, 3, 5 и 13 от Конвенцията.

278.  Във всеки случай, ако разглеждането по същество на допустимите жалби срещу Русия е неосъществимо, това се дължи на други причини (вж. параграф 491 по-долу) и Съдът не счита за необходимо да разглежда допълнително въпроса за неизчерпване на вътрешните средства за правна защита, повдигнат от руското Правителство.

279.  Относно твърдяната липса на сезиране на Съда от страна на екстрадираните жалбоподатели и оспорваното им представителство, Съдът посочва, че тези две възражения са присъединени към разглеждането на основателността на делото на 16 септември 2003 г. (в решението за допустимост, цитирано по-горе). Съдът ще ги разгледа поотделно по-долу (вж. параграфи 290 и сл.).

280.  Що се отнася до липсата на “официално съобщение” за делото на г-н Khadjiev и отказа за достъп на г-н Kotov до производството, Съдът посочва първо, че тъй като настоящата жалба е подадена, той многократно се е опитал да установи контакт с екстрадираните жалбоподатели и с техните руски адвокати (вж. параграфи 29 и сл., и 232 и сл. по-горе). Руското Правителство е това, което отговаря на писмото на Съда от 20 ноември 2002 г. до г-н Molochkov и г-жа Kuchinskaya, първите адвокати на г-н Khadjiev, като твърди, че тези адвокати “възразяват на опитите на Съда да се свърже с тях”. Тогава Съдът изпраща писма и формуляри директно до екстрадираните жалбоподатели, включително до г-н Khadjiev, до мястото им на задържане. От тях се иска да потвърдят или отрекат намерението си да сезират Съда, изразено на 4 октомври 2002 г. Въпреки че тези писма пристигат в СИЗО в град A на 24 декември 2002 г., руското Правителство твърди до 3 декември 2003 г., че жалбоподателите не са ги получили (вж. параграфи 233 и 239 по-горе).

281.  Г-н Khadjiev не отговаря на писмото от Съда до 8 октомври 2003 г. чрез администрацията на затвора, когато той връща попълнения формуляр (което достига до Съда на 27 октомври 2003 г.). Към тази дата жалбата му, подадена от г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili на 22 октомври 2002 г. (вж. параграф 14 по-горе), вече е обявена за допустима след тяхната комуникация до ответните Правителства (вж. параграфи 6 и 16 по-горе) и изслушване за допустимост (вж. параграф 25 по-горе).

282.  С оглед съдържанието на формуляра, подаден от г-н Khadjiev, който, представляван от г-н Kotov, се оплаква основно от начина, по който неговата екстрадиция е извършена в Грузия, и от други нарушения на правата му в Грузия и Русия (вж. параграф 235 по-горе и параграфи 388, 439 и 484 по-долу), този документ и неговите приложения се включват в преписката по делото като неразделна част от настоящата жалба. С отговора си до Съда, макар и със закъснение, г-н Khadjiev потвърждава намерението си да оспори пред Съда процедурата за екстрадицията му.

283.  На 19 декември 2003 г. формулярът на г-н Khadjiev от 8 октомври 2003 г. е изпратен, заедно с приложенията към него, до ответните Правителства и до г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili. Грузинското Правителство и адвокатите не правят коментар. На същата дата г-н Kotov е поканен да предостави допълнителна информация, включително информация за жалбата на г-н Khadjiev до Съда в нощта на неговата екстрадиция и неговото представителство пред Съда от грузинските адвокати. Не е получен отговор от г-н Kotov. Съдът е лишен от възможността да разпита г-н Khadjiev по време на проучвателното си посещение, планирано да се проведе в Русия (вж. параграфи 28 и сл. по-горе). Съобразно с това той решава да се произнесе по жалбите в този им вид на датата, на която се разглежда основателността на делото (вж. параграф 49 по-горе).

284.  В отговор на писмото на Съда от 19 декември 2003 г., на 8 януари 2004 г. руското Правителство потвърждава получаването на жалбата на г-н Khadjiev и призовава, за да се сложи край на “непроцедурните действия по това дело”, неговата жалба да се разгледа по “обичайната процедура”, да му бъде съобщена и всички предишни производства, проведени във връзка с тази жалба преди 27 октомври 2003 г., да се отменят (вж. параграф 243 по-горе). С писма от 5 и 13 февруари 2004 г. Съдът напомня на Правителството, че оплакванията на г-н Khadjiev вече са му съобщени, преди да бъдат обявени за допустими и че жалбата, която пристига в Съда на 27 октомври 2003 г., не изисква допълнителни процедурни мерки.

285.  Руското Правителство, което е поканено да предостави окончателната си теза по съществото на оплакванията на жалбоподателя (вж. параграф 50 по-горе), не прави коментар относно оплакванията на г-н Khadjiev, изложени във въпросната жалба, а просто призовава цялото производство по конкретната жалба да се отмени.

286.  В светлината на описаните по-горе обстоятелства Съдът заключава, че оплакванията на г-н Khadjiev, подадени от г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili, са съобщени на ответните Правителства в разумен срок и последните са имали възможност да отговорят, първоначално в писмен вид, а впоследствие устно по време на изслушването за допустимост. Г-н Khadjiev, с когото е трудно да се поддържа контакт в Русия, потвърждава една година след подаване на жалбата си в заявление от 8 октомври 2003 г., че той оспорва екстрадицията си в Русия и обвинява както Грузия, така и Русия в това отношение. Г-н Kotov, неговият руски адвокат, е поканен да вземе участие в производството пред Съда, но така и не отговоря на тази покана. Руското Правителство не прави коментари по оплакванията на г-н Khadjiev, подадени от г-н Kotov, и в последствие в отговор на писмата на Съда от 19 декември 2003 г. (вж. параграф 236 по-горе) и 4 май 2004 г. (вж. параграф 50 по-горе).

287.  При тези обстоятелства руското Правителство няма основание да твърди, че оплакванията на г-н Khadjiev не са съобщени и че на г-н Котов е отказан достъп до производството пред Съда.

288.  На последно и най-важно място Съдът посочва, че няма разпоредби в Конвенцията и в Правилника на Съда, които позволяват цялото или част от производство, проведено по дадено дело, да се отмени. Следователно не може да се следва процедура по отношение на настоящата жалба, различна от предвидената в тези текстове. Във всеки случай, тъй като условията, изложени в членове 37 и 39 от Конвенцията (съгласно които Съдът може при определени обстоятелства да премахне жалба от списъка си с дела) не са спазени, Съдът не вижда причина да не продължи разглеждането на делото по същество.

289.  Поради горните причини, възраженията на руското Правителство, твърдящи невъзможност да се разгледа жалбата по същество, и искането му да се отмени проведеното производство, трябва да се отхвърлят.

Б.  Възражение, твърдящо неуспех на екстрадираните жалбоподатели да сезират Съда

1.  Тезите на страните

290.  Руското Правителство твърди, че екстрадираните жалбоподатели не са сезирали Съда. То базира твърдението си главно на писмата, които Съдът получава на 26 август 2003 г. от г-жа Kuchinskaya и г-н Molochkov – първите адвокати, които представляват г-н Shamayev, г-н Vissitov, г-н Khadjiev и г-н Aziev пред руските съдилища – в които адвокатите твърдят, че техните клиенти никога не са се оплаквали от нарушения на правата им съгласно Конвенцията и никога не са изразявали желание да сезират Съда (вж. параграф 241 по-горе). Второ, Правителството посочва, че в адвокатските пълномощни, в които г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili предполагаемо са фалшифицирали подписите на жалбоподателите, се споменава само Грузия като ответна държава. При тези обстоятелства екстрадираните лица не могат, според Правителството, да се опишат като жалбоподатели по смисъла на Конвенцията, поне що се отнася до оплакванията срещу Руската федерация.

291.  Г-жа Mukhashavria твърди, че ѝ е отказан достъп от грузинските власти до тези жалбоподатели в нощта на тяхната екстрадиция и че впоследствие руското Правителство ѝ отказва всякакъв контакт с тях. Тя счита, че тези лица, лишени от свобода в Русия при условия на тайна, не трябва да понасят неблагоприятните последици от нарушаването от страна на ответните Правителства на правото им да сезират Съда.

2.  Преценката на Съда

292.  Съдът посочва, че в своите решения от 14 октомври 2003 г. и 21 април 2004 г. Ставрополският окръжен съд, подобно на руското Правителство, заявява, че г-н Shamayev, г-н Vissitov, г-н Adayev и г-н Aziev никога не са подавали жалба до Съда. Относно г-н Khadjiev се твърди, че той е подал жалба, насочена единствено срещу Грузия (вж. параграф 29 по-горе).

293.  Съдът ще повтаря възможно най-ясно, че само той е компетентен да реши дали може да тълкува и прилага Конвенцията и Протоколите към нея (член 32 от Конвенцията), по-конкретно във връзка с въпроса дали въпросното лице е жалбоподател по смисъла на член 34 от Конвенцията и дали жалбата спазва изискванията на тази разпоредба. Освен ако не иска неговото поведение да бъде обявено за противоречащо на член 34 от Конвенцията, Правителство, което има съмнения за достоверността на жалба, трябва да информира Съда за своите опасения, вместо самò да разрешава въпроса (вж., с необходимите промени Tanrıkulu v. Turkey [GC], № 23763/94, § 129, ЕСПЧ 1999‑IV, и Orhan v. Turkey, № 25656/94, § 409, 18 юни 2002 г.).

294.  По конкретното дело Съдът не е убеден от довода на руското Правителство, тъй като счита, че доказателствата, с които разполага, доказват обратното.

295.  Когато се изслушват в Тбилиси, другарите на екстрадираните жалбоподатели от затвора потвърждават, че те са сезирали Съда, за да се оплачат от процедурата за екстрадиция срещу тях (вж. параграф 121 по-горе). Не може основателно да се заключи, че подложени на едни и същи условия на изолация, несигурност и страх в нощта на 3 срещу 4 октомври 2002 г., шест лица са пожелали да се обърнат към Съда, а останалите, които впоследствие са екстрадирани, не са счели това за необходимо, особено след като телевизионната осведомителна емисия – единственият източник на информация на жалбоподателите за предстоящата екстрадиция – е съобщила най-общо, че “няколко чеченци” ще бъдат предадени на руските власти. Г-н Gabaydze, който се появява по телевизията, просто отхвърля, без да е убеден, възможността грузински граждани да бъдат екстрадирани. Като руски граждани, жалбоподателите, които впоследствие са екстрадирани, следователно нямат причина да вярват, че тази мярка не ги засяга (вж. параграфи 124, 215 и 216 по-горе).

296.  В допълнение, с писма от 3 ноември 2003 г. (вж. параграф 240 по-горе), предоставени на Съда от руското Правителство, г-н Shamayev не отхвърля възможността неговият адвокат да е подал жалба от негово име, а г-н Adayev, г-н Khadjiev и г-н Vissitov потвърждават, че са сезирали Съда от Грузия с помощта на адвокат. Г-н Aziev не написва такова писмо, тъй като не може да пише на руски език. От друга страна, в кореспонденцията относно жалбата си (№ 28861/03 – вж. параграф 238 по-горе) той на два пъти твърди, че се е обърнал към Съда от Грузия, за да се оплаче от екстрадицията си; освен това, в писмото си от 30 октомври 2003 г. той оспорва довода на руското Правителство, че никога не е подавал тази жалба. На 27 октомври 2003 г. г-н Khadjiev също потвърждава, че е подал оплакване на Съда относно факта, че е екстрадиран в Русия без каквато и да е форма на съдебен контрол (вж. параграф 235 по-горе и параграф 439 по-долу).

297.  Предвид тези обстоятелства и с оглед на конкретните условия на задържане, които жалбоподателите са изтърпели на 3 и 4 октомври 2002 г. в Грузия и по-късно в Русия, Съдът не се съмнява, че те са се опитали чрез адвокатите, които ги представляват пред грузинските съдилища (вж. параграфи 306-08 по-долу), да оспорят пред него факта, че са предадени на руските власти. Съответно възражението на руското Правителство, че жалбоподателите не са сезирали Съда трябва да се отхвърли.

В.  Възражение, твърдящо липса на подходящо представителство на жалбоподателите пред Съда

1.  Тезите на страните

298.  Руското Правителство приема, че г-жа Mukhashavria и г-жа Дзамукашвили могат евентуално да представляват неекстрадираните жалбоподатели по отношение на тази част от жалбата, която е насочена срещу Грузия, тъй като в адвокатските пълномощни, представени от тях на 9 октомври 2002 г., не се споменава Русия като ответна страна (вж. параграф 120 по-горе). От друга страна то не приема, че тези адвокати имат право да представляват петимата екстрадирани жалбоподатели заради фалшивите подписи върху адвокатските пълномощни от 22 ноември 2002 г. Те основават довода си на резултатите от анализа на почерка (вж. параграф 230 по-горе). В допълнение, понеже адвокатските пълномощни не са заверени от съответното затворническо учреждение, те са чисто и просто невалидни.

299.  Грузинското Правителство не оспорва валидността на въпросните пълномощни.

300.  Г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili смятат, че доводите на руското Правителство са неоснователни и че те са били надлежно оторизирани да представляват неекстрадираните жалбоподатели пред Съда. Те посочват, че екстрадираните жалбоподатели са предадени набързо на руските власти и при отказания им контакт с техните адвокати, не са имали възможност да изготвят адвокатски пълномощни, за да бъдат представлявани пред Съда. Г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili подчертават, че тъй като адвокатите на жалбоподателите пред грузинските съдилища решават да се обърнат към Съда от името на своите клиенти, но не са запознати с процедурата, те делегират пълномощията си на тях в съответствие с най-добрите интереси на техните клиенти (вж. параграф 224 по-горе). Според г-жа Mukhashavria с оглед на това, че впоследствие руските власти са направили всичко възможно, за да ѝ попречат да установи контакт с екстрадираните жалбоподатели, руското Правителство няма основания да я упреква, че не е успяла да предостави адвокатското пълномощно в определената за това форма.

2.  Преценката на Съда

301.  Съдът първо отбелязва, че фактът, че пълномощно, оторизиращо определено лице да представлява жалбоподател пред Съда, не е изготвено в съответствие с изискванията на националното законодателство и не е удостоверено от затворническите власти, не хвърля съмнения върху валидността на такъв документ (вж. Khashiev and Akayeva v. Russiа (РД), № 57942/00 и 57945/00, 19 декември 2002 г.).

302.  Съдът вече се е произнасял в контекста на член 35 § 1 от Конвенцията, че правилата за допустимост трябва да бъдат прилагани с известна степен на гъвкавост и без прекомерен формализъм (вж. Cardot v. France, решение от 19 март 1991 г., Серия A № 200, стр. 18, § 34). Следва да се вземат предвид техният предмет и цел (вж., например, Worm v. Austria, решение от 29 август 1997 г., Доклади за решения и определения 1997-V, стр. 1547, § 33), както и предметът и целта на Конвенцията като цяло, която като договор за колективно прилагане на правата на човека и основните свободи, изисква разпоредбите ѝ да се тълкуват и прилагат така, че гаранциите ѝ да бъдат практически и ефективни (вж., например, Yaşa v. Turkey, решение от 2 септември 1998 г., Дкоклади 1998-VI, стр. 2429, § 64).

303.  В конкретния случай Съдът отбелязва, че в окончателните си изявления г-жа Mukhashavria  не отрича резултатите от руския анализ на почерка (вж. параграфи 230-31 по-горе), но посочва, че тя и нейните колеги не са имали възможност да установят контакт с екстрадираните жалбоподатели както преди тяхната екстрадиция, така и след пристигането им в Русия. Тя обяснява, че се е обърнала към  членове на семействата и приятели, за да подпишат оспорваните пълномощни.

304.  Съдът отбелязва, че в съответствие с решенията от 2 октомври 2002 г. петима жалбоподатели са екстрадирани в Русия в нощта на 4 октомври 2002 г. (вж. параграфи 72-74 по-горе) и че четирима от тях са държани в строг тъмничен затвор в Затвор Тбилиси № 5 от предходния ден (вж. параграф 124 по-горе). Тяхното искане за консултация с адвокатите им се отхвърля от представители на затворническата администрация, които идват да ги изведат от килията им около 4:00 ч. на 4 октомври (вж. параграф 124 по-горе). Г-н Adayev, петият жалбоподател, е изведен от болницата на затвора, за да бъде екстрадиран и изглежда е бил дори по-слабо информиран от другите жалбоподатели (вж. параграф 142 по-горе).

305.  Г-н Gabaydze, г-н Khidjakadze и г-н Chkhatarashvili, адвокатите на жалбоподателите пред грузинските съдилища, не са информирани за екстрадицията на техните клиенти и не са имали възможност да реагират навреме (вж. параграф 457 по-долу). В допълнение на 4 октомври 2002 г. им е отказан достъп до затвора (вж. параграф 224 по-горе). Г-н Gabaydze научава няколко часа преди прехвърлянето на жалбоподателите от Затвор № 5, че те ще бъдат предадени на руските власти. След като не успява да се сдобие със сигурна информация (вж. параграф 214 по-горе), той няма друг избор освен да се появи по телевизията, за да обяви че “някои” от клиентите му вероятно ще бъдат екстрадирани съвсем скоро. По този начин жалбоподателите, които имат телевизор в килията си, научават новината (вж. параграф 455 по-долу).

306.  След като решават да сезират Съда от името на своите клиенти в нощта на 4 октомври 2002 г., г-н Gabaydze, г-н Khidjakadze и г-н Chkhatarashvili делегират своите правомощия на г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili за тази цел. Документите, делегиращи адвокатските пълномощни, са включени в преписката по делото и тяхната валидност не е оспорена от нито едно от ответните Правителства. Г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili  не постигат по-голям успех от своите колеги в опитите си да получат достъп до жалбоподателите (вж. параграф 224 по-горе). По-късните им опити да се срещнат с екстрадираните жалбоподатели в Русия също са неуспешни (вж. параграфи 226-29 по-горе).

307.  Следователно невъзможността на г-н Shamayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev и г-н Vissitov да подпишат спорните пълномощни в периода между момента, когато научават, без допълнителни подробности, за тяхната предстояща екстрадиция и момента, в който са екстрадирани няколко часа по-късно, произтича от прибързания характер на операцията и отказа на грузинските затворнически власти да изчакат до сутринта и да повикат техните адвокати. Що се отнася до г-н Adayev, който е изведен от болницата на затвора, за да бъде екстрадиран, от преписката по делото е ясно, че опитите на адвокатите, които не са знаели имената на затворниците, за които се отнася заповедта за екстрадиция (вж. параграфи 214-16 по-горе), са основно насочени към Затвор № 5, където са държани повечето от жалбоподателите (вж. параграф 123 по-горе). За разлика от другите екстрадирани жалбоподатели, г-н Adayev, който не е информиран, че ще бъде екстрадиран, не е поискал адвокатите му да бъдат призовани.

308.  При тези обстоятелства, по мнение на Съда, ако екстрадираните жалбоподатели се обвиняват за това, че не са подписали спорните пълномощни, това означава да се държат отговорни за препятствия,  които грузинските власти повдигат преди тяхната екстрадиция, срещу които те не са имали средство за защита (вж. параграфи 449 и сл. по-долу).

309.  След екстрадицията г-н Aziev еднозначно потвърждава, че подкрепя всяка мярка, извършена от негово име от г-жа Mukhashavria във връзка с жалбата му за оспорване на екстрадицията (вж. параграф 238 по-горе). Що се отнася до другите екстрадирани жалбоподатели, няма доказателства, които да предполагат, че те възразяват да се представляват пред Съда от г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili или че искат да оспорят смисъла и/или същността на доводите и наблюденията, представени от тях (вж. Öcalan v. Turkey (РД), № 46221/99, 14 декември 2000 г., и, с необходимите промени, Ergi v. Turkey, решение от 28 юли 1998 г., Доклади 1998‑IV, стр. 1769-71, §§ 60-64).

310.  Въпреки това, за да избегне всякакви съмнения в това отношение, Съдът решава на 17 юни 2003 г. съгласно правило 39, да поиска от руското Правителство да даде достъп на г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili до въпросните екстрадирани жалбоподатели (вж. параграф 228 по-горе). Това ще даде възможност на жалбоподателите не само да потвърдят своите жалби до Съда, но и да потвърдят или отрекат желанието си да бъдат представлявани от грузинските адвокати пред Съда. Руското Правителство не спазва временната мярка и продължава да поставя под съмнение достоверността на тяхното представителство (вж. параграфи 228-30 по-горе). В допълнение, самият Съд е лишен от възможността да изслуша екстрадираните жалбоподатели с оглед да се изясни този въпрос и другите обстоятелства по делото (вж. параграфи 28 и сл. по-горе).

311.  По този начин, като критикува представителството на екстрадираните жалбоподатели от въпросните адвокати, руското Правителство не предоставя възможност да се извърши обективна оценка на същността на техния довод, който се основава само на личните им съображения. Освен фактът, че такова отношение от страна на Правителството може да представлява проблем съгласно член  34 от Конвенцията (вж. с необходимите промени Tanrıkulu, цитирано по-горе, § 132; вж. също Раздел VIII по-долу), нарушение на задълженията на страна съгласно тази разпоредба не трябва да се тълкува като лишаване на жалбоподателя от правото му да сезира Съдa. В това отношение Конвенцията също трябва да се тълкува така, че да гарантира права, които са практични и ефективни, а не теоретични и илюзорни (вж., inter alia, Cruz Varas and Others v. Sweden, решение от 20 март 1991 г., Серия A № 201, стр. 35-36, § 99).

312.  Съответно, с оглед на конкретните обстоятелства по делото Съдът заключава, че екстрадираните жалбоподатели се намират в особено уязвимо положение както в Грузия, така и в Русия и в контекста на конкретната жалба те могат да се счетат за надлежно представлявани от г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili, назначени за тази цел от адвокатите на жалбоподателите пред националните съдилища при изключително неотложни обстоятелства, които не могат да се припишат на жалбоподателите.

313.  Относно фактът, че Русия не се споменава като ответна страна в адвокатските пълномощни, предоставени от неекстрадираните жалбоподатели, посочващи г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili, Съдът отбелязва, че в жалбите от 22 октомври 2002 г., подадени от тези адвокати от името на въпросните жалбоподатели, се посочват както Русия, така и Грузия като ответни страни (вж. параграф 14 по-горе). В подкрепа на своята жалба като цяло неекстрадираните жалбоподатели предоставят по време на производството и чрез своите адвокати писма, написани на ръка, становища и други документи. В допълнение шестима от жалбоподателите, изслушани в Тбилиси от представителите на Съда, потвърждават, че са подали оплаквания срещу Грузия и Русия с помощта на г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili (и/или г-н Kintsurashvili; вж. параграф 121 по-горе). Неекстрадираните жалбоподатели не са назначавали други адвокати да ги представляват в частта от жалбата, насочена срещу Русия.

314.  При тези обстоятелства Съдът няма съмнения, както в етапа на подаване на тяхната жалба, така и в последствие, че неекстрадираните жалбоподатели са искали да се представляват пред него от г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili и в двете части от жалбата им, т.е. и срещу двете ответни страни.

315. Съобразно с това възражението на руското Правителство, в което се твърди, че жалбоподателите нямат надлежно представителство, трябва да се отхвърли.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕНОВЕ 2 И 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ОТ ГРУЗИЯ

316.  Представителите на жалбоподателите твърдят, че е имало нарушение на правото на живот относно г-н Aziev. Те считат, че грузинските власти са изложили екстрадираните жалбоподатели на риск от налагане на смъртно наказание, извънсъдебни екзекуции и малтретиране в Русия, в нарушение на изискванията, произтичащи от членове 2 и 3 от Конвенцията. Те също твърдят, че ако другите жалбоподатели бъдат предадени на руските власти, ги очаква същата съдба. В допълнение те твърдят, че в нощта на 3 срещу 4 октомври 2002 г. жалбоподателите са подложени на отношение, което противоречи на член 3 от Конвенцията.

317.  Членове 2 и 3 от Конвенцията гласят:

Член 2

“1.  Правото на живот на всеки се защищава от закона. Никой не може да бъде умишлено лишен от живот, освен в изпълнение на съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона.

2.  Лишаването от живот не се разглежда като противоречащо на разпоредбите на този член, когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима:

(a)  при защитата на което и да е лице от незаконно насилие;

(b)  при осъществяването на правомерен арест или при предотвратяване на бягството на лице, законно лишено от свобода;

(c)  при действия, предприети в съответствие със закона за потушаване на бунт или метеж.”

Член 3

“Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.”

A.  Твърдяната смърт на г-н Aziev

318.  Според представителите на жалбоподателите г-н Aziev е починал в Грузия или Русия по време на неговата екстрадиция. Техният довод основно се базира на изложенията на тези жалбоподатели, които Съда изслушва в Тбилиси (вж. параграфи 125 и 135 по-горе) и на декларацията от Министерството на външните работи на “Чеченска република Ичкерия“ (вж. параграф 81 по-горе). В допълнение те считат за съмнително, че г-н Aziev не се появява никъде на видеозаписа, заснет на летище Тбилиси, който показва предаването на жалбоподателите на руските власти. Според тях снимките, предоставени от руското Правителство на 15 септември 2003 г., също са съмнителни (вж. параграф 125 по-горе).

319.  Руското Правителство оспорва това твърдение и заявява, че г-н Aziev е невредим и в добро здраве. Те подкрепят твърдението си със снимки, направени след неговата екстрадиция, и медицински свидетелства. Представителите на жалбоподателите считат тези доказателства за незадоволителни, докато грузинското Правителство споделя позицията на руското Правителство.

320.  Съдът отбелязва, че г-н Aziev наистина не е сниман от грузинските журналисти на летище Тбилиси в нощта на 4 октомври 2002 г. (вж. параграф 74 по-горе). Също отбелязва, че в продължение на няколко месеца след неговата екстрадиция г-н Aziev е държан отделно от другите жалбоподатели в център за предварително задържане в град A. Той сигурно е бил настанен в същия СИЗО в град Б след август 2003 г. (вж. параграфи 53 и 242 по-горе). Въпреки това записът, предоставен от руските власти на 25 февруари 2004 г., не показва г-н Aziev в неговата килия: за разлика от другите екстрадирани жалбоподатели, той предполагаемо е отказал да бъде сниман (вж. параграф 109 по-горе). Съдът също отбелязва, че за разлика от другите жалбоподатели, г-н Aziev присъства само на една от снимките, предоставени от руското Правителство на 15 септември 2003 г., и че се вижда на заден план на тази снимка. Предвид тези обстоятелства и невъзможността представителите на жалбоподателите и Съдът да се срещнат с екстрадираните жалбоподатели в Русия (вж. параграфи 49 и 227-29 по-горе), Съдът счита, че съмненията и страховете на адвокатите относно съдбата на г-н Aziev след 4 октомври 2002 г. са основателни.

321.  Наличните доказателства обаче не позволяват на Съда да заключи, че г-н Aziev е починал преди, по време на или след неговата екстрадиция в Русия. Всички жалбоподатели, изслушани в Тбилиси, идентифицират другаря си от затвора Khusein Aziev на снимката, предоставена от руското Правителство на 23 ноември 2002 г., и твърдят, че е снимка на г-н Aziev, направена в СИЗО в град А след неговата екстрадиция (вж. параграф 119 по-горе). Подозрението на г-н Gelogayev, че тази снимка на г-н Aziev не е направена след неговата екстрадиция (вж. параграф 125 по-горе) не е подкрепено от други доказателства. Съгласно различните медицински свидетелства, предоставени от руското Правителство (вж. параграфи 246 и 252 по-горе), за разлика от другите екстрадирани жалбоподатели, г-н Aziev не се оплаква от здравословното си състояние и не иска медицинска помощ след неговата екстрадиция. Лекарите, включително тези от болницата за цивилни, считат състоянието му за задоволително.

322.  В допълнение, на 19 август 2003 г. г-н Aziev, подпомогнат от г-н Timichev, подава нова жалба до Съда, насочена единствено срещу Русия (вж Aziev срещу Русия, № 28861/03). Въпреки че г-н Aziev потвърждава в  кореспонденцията си със Съда относно тази жалба, че е подал оплакване до него относно екстрадиция си в Русия, в нито един момент не се е оплакал от малтретиране, на което той предполагаемо е подложен при екстрадицията му или след пристигането му в Русия (вж. параграф 238 по-горе). По същия начин няма причина да се вярва, че жалбата на г-н Aziev е подадена от негово име, когато той самият е бил мъртъв.

323.  Като взе предвид горепосоченото, Съдът счита, че  правото на живот на г-н Aziev не е нарушено.

Б.  Опасността от осъждане на смърт и от малтретиране след екстрадицията

1.  Тезите на страните

324.  Грузинското Правителство твърди, че заповедите за екстрадиция от 2 октомври 2002 г. не са издадени прибързано и грузинските власти се съгласяват да екстрадират само пет лица, чиято самоличност е ясно установена. С оглед липсата на доказателства относно останалите осем жалбоподатели, те се противопоставят на направените искания и натиска на техните руски колеги. Грузинските власти действат в съответствие с установената съдебна практика на Съда, съгласно която държавата, от която се екстрадира лице, има задължение да се увери, че екстрадираното лице няма да бъде подложено на отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията. Преди да се съгласи с екстрадицията на петимата жалбоподатели, главната прокуратура взима необходимите мерки за получаване на възможно най-много твърди уверения от руските власти, а именно, че тези лица няма да бъдат осъдени на смърт или подложени на нечовешко или унизително отношение или наказание. В подкрепа на това твърдение Правителството се позовава на посоченото в писмата от руската прокуратура от 26 и 27 август и 27 септември 2002 г. (вж. параграфи 68 и сл. по-горе). В допълнение към тези писмени уверения, главният прокурор на Грузия  получава и устни гаранции от своите руски колеги. При вземането на решение относно искането за екстрадиция фактите, че Русия е член на Съвета на Европа, мораториумът върху смъртното наказание, в сила в Русия от 1996 г., и решението на Конституционния съд на Русия от 2 февруари 1999 г., също се взимат предвид. От руските власти също е поискано да осигурят достъп на представители на Червения кръст до затвора, в който се държат екстрадираните жалбоподатели.

325.  Всички тези уверения впоследствие се оказват надеждни и достатъчни за предпазване на жалбоподателите от всякакво отношение, което противоречи на член 3. Така никой от тях не е осъден на смърт или подложен на нечовешко или унизително отношение и те са посетени от представители на Червения кръст.

326.  В устното си становище грузинското Правителство твърди, че с оглед на грузинското им гражданство г-н Margoshvili и г-н Kushtanashvili няма да бъдат екстрадирани в Русия. Идентифицирането на г-н Khashiev и проверяването на бежанския статут на г-н Gelogayev's все още се провеждат (вж. параграф 88 по-горе) и въпросът за тяхната екстрадиция ще се реши, когато станат известни резултатите от тези процедури. Що се отнася до г-н Issayev, г-н Khanchukayev и г-н Magomadov, техните случаи ще се преразгледат, след като руските власти предоставят всички необходими документи в подкрепа на искането за екстрадиция.

327.  Руското Правителство уверява, че жалбоподателите няма да бъдат осъдени на смърт, тъй като в съответствие с решението на Конституционния съд от 2 февруари 1999 г. никое лице не може да се осъди на смърт от съд в границите на субект на Руската федерация (вж. параграф 262 по-горе). То посочва, че руските власти са изпратили на грузинските си колеги идентични уверения в подкрепа на искането за екстрадиция и са предоставили гаранции, че жалбоподателите няма да бъдат подложени на отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията. Екстрадираните жалбоподатели са задържани при условия, които съответстват на изискванията на тази разпоредба. Това е отбелязано от журналистите на руските телевизионни канали RTR, ORT и NTV, които са посетили жалбоподателите в затвора и са ги интервюирали. Руското Правителство се позовава на писмо от заместник-главния прокурор на Русия от 18 октомври 2002 г., в което се заявява, че екстрадираните жалбоподатели са “живи и в добро здраве, и се държат в СИЗО в Ставрополски район при условя, които съответстват на законодателството”.

328.  Представителите на жалбоподателите отговорят, че те не може да са били “в добро здраве”, когато пристигат в Русия и твърдят, че в медицинските свидетелства, представени от руското Правителство на 14 ноември 2002 г. (вж. параграфи 245 и сл. по-горе), не се споменават нараняванията, претърпени от тях в резултат от действията на грузинските специални сили на 3 срещу 4 октомври 2002 г. Те твърдят, че като предава жалбоподателите на Русия, “Грузия носи част от отговорността за геноцида над чеченското население”.

329.  Представителите на жалбоподателите също твърдят, че уверенията, дадени от руските власти на техните грузински колеги, нямат стойност и че гаранциите, дадени на Съда от руското Правителство не са нищо повече от подписани листа хартия. Те посочват, че КПИ заявява в едно от становищата си, че Русия не спазва гаранциите, които е подписала (вж. параграф 267 (д) по-горе). Според тях грузинските власти не са гарантирали, че предоставените гаранции имат истинска стойност. Напротив, те активно са съдействали на техните руски колеги за улесняване на екстрадицията. Така те изпращат снимки на жалбоподателите, които впоследствие се използват в подкрепа на искането за екстрадиция, и държат руските власти информирани за промените в самоличността на жалбоподателите. Подпомогнати по този начин, руските власти „обновяват“ искането си за екстрадиция като променят имената на жалбоподателите, за да отразят промените в идентифицирането. Грузинските власти не взимат предвид нито политическия характер на обвиненията, повдигнати срещу жалбоподателите от руските власти, нито ясното пристрастие на последните в спорната процедура за екстрадиция. Те не изискват prima facie доказателства за тези обвинения. В писмата, на които се позовава грузинското Правителство (вж. параграф 324 по-горе), не се съдържа гаранция, че жалбоподателите няма да бъдат осъдени на смърт, а просто уверение, че в Русия е в сила мораториум .

330.  Това, което руското Правителство описва като мораториум е просто указ, приет на 16 май 1996 г. от президента Елцин, за “постепенното премахване на смъртното наказание” (вж. параграф 261 по-горе). Представителите на жалбоподателите твърдят, че този указ изобщо не се отнася до въпроса за мораториум, а изисква правителството да изготви “проект на федерален закон за присъединяването на Руската федерация към Протокол № 6 [към Конвенцията]”. Те посочват, че указът по никакъв начин не налага премахването на смъртното наказание или преустановяването на неговото изпълнение. Затова той не е мораториум, а временна мярка относно администрирането на смъртното наказание. Относно решението на Конституционния съд от 2 февруари 1999 г., то също не забранява налагането на смъртно наказание (вж. параграф 262 по-горе), а отлага неговата употреба до момента на въвеждане на процеси със съдебни заседатели на територията на Руската федерация. С оглед на Закона от 27 декември 2002 г., който предвижда процесът за въвеждане на процеси със съдебни заседатели да приключи до 1 януари 2007 г. (вж. параграф 265 по-горе), от тази дата смъртното наказание отново ще бъде приложимо в Русия.

331.  Относно твърденията за малтретиране на мъже с чеченски произход от представители на руските власти, адвокатите твърдят, че когато решава да екстрадира жалбоподателите, грузинската прокуратура не може да не е била наясно със систематичния характер на такива актове на насилие. Те се позовават на публичните изявления на КПИ, резолюциите, приети през 2003 г. от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, докладите на „Хюман Райтс Уоч“, доклада на „Амнести Интернешънъл“ за 2004 г. и докладите на Върховния комисар на ООН за бежанците и на специалния докладчик на ООН по въпросите на изтезанията. Откъси от някои от тези документи се цитират по-горе (вж. параграфи 267, 268 и 270). Адвокатите считат, че като се вземат предвид констатациите на „Хюман Райтс Уоч“, изложени в „Добре дошли в ада“ (“Welcome to Hell”) (вж. параграф 268 по-горе), пълната изолация на жалбоподателите в “СИЗО в Ставропоски район” повдига сериозни съмнения относно отношението, което ги е очаквало в това учреждение.

2.  Преценката на Съда

332.  Съдът отбелязва, че престъпленията, в които са обвинени жалбоподателите от руските власти съгласно член 317 от Наказателния кодекс на Русия, са наказуеми с присъда лишаване от свобода за срок, вариращ от дванадесет до двадесет години, доживотен затвор или смъртно наказание (вж. параграф 260 по-горе). Повечето от жалбоподателите са на възраст между двадесет и две и тридесет и една години. Смъртното наказание не е отменено в Русия, но руските съдилища изглежда се въздържат от неговата употреба в момента. Съдът отбелязва, че Протокол № 13 към Конвенцията не е подписан от Русия и че Протокол № 6, подписан на 16 април 1996 г., все още не е ратифициран от тази страна. Доколкото е възможно да се установи от наличната информация (вж. параграф 107 по-горе), Съдът отбелязва, че г-н Shamayev, г-н Adayev, г-н Khadjiev и г-н Vissitov, четирима от екстрадираните жалбоподатели, не са осъдени на смърт от първоинстанционния съд. Това важи и за г-н Khashiev (Elikhadjiev, Mulkoyev) и г-н Baymurzayev (Alkhanov), които са осъдени на 14 септември и 11 октомври 2004 г. на тринадесет и дванадесет години лишаване от свобода от Върховния съд на Чечня (вж. параграф 106 по-горе).

(a)  Основни принципи

333.  Високодоговаряща страна, която не е ратифицирала Протокол № 6 и не се е присъединила към Протокол № 13, е оторизирана да прилага смъртното наказание само при определени условия съгласно член 2 § 2 от Конвенцията. В такива случаи Съдът иска да се увери дали самото смъртно наказание се равнява на малтретиране, забранено с член 3 от Конвенцията. Той вече е установил, че член 3 не може да се тълкува като забраняващ по принцип смъртното наказание (вж. Soering v. the United Kingdom, решение от 7 юли 1989, Серия A № 161, стр. 40-41, §§ 103-04), тъй като това ще анулира ясната формулировка на член 2 § 1. Това не означава обаче, че обстоятелствата във връзка със смъртна присъда не могат да предизвикат въпрос съгласно член 3. Начинът, по който е наложена или изпълнена, личните обстоятелства на осъденото лице и несъразмерността по отношение на тежестта на извършеното престъпление, както и условията на задържане до екзекуцията са примери за фактори, които могат да включат отношението или наказанието, получено от осъденото лице, в рамките на забраната съгласно член 3 (вж. Soering, цитирано по-горе, стр. 41, § 104). Нагласите във Високодоговарящите страни относно смъртното наказание имат отношение при оценяването дали приемливият праг на страдания или унижения е бил преминат (вж. Poltoratskiy v. Ukraine, № 38812/97, § 133, ЕСПЧ 2003‑V). Съдът също е установил, че като общ принцип младостта на въпросното лице е обстоятелство, което е може, наред с други обстоятелства, да постави под въпрос съвместимостта с член 3 на мерки, свързани със смъртна присъда (вж. Soering, цитирано по-горе, стр. 40-43, §§ 103‑08).

334.  Съдът напомня, че Високодоговарящите страни имат право, като предмет на добре установено международно право и обвързани от техните договорни задължения, включително от Конвенцията, да контролират влизането, пребиваването и експулсирането на чужденци. Той също отбелязва, че правото на политическо убежище не се съдържа нито в Конвенцията, нито в Протоколите към нея (вж. Jabari v. Turkey, № 40035/98, § 38, ЕСПЧ 2000‑VIII, и Vilvarajah and Others v. the United Kingdom, решение от 30 октомври 1991 г., Серия A № 215, стр. 34, § 102).

335.  Въпреки това Съдът неколкократно и последователно е заявявал, че е задължение на Високодоговарящите страни да не екстрадират или експулсират чужденец, включително такъв търсещ убежище, в друга държава, където има значителни основания да се вярва, че той, ако бъде експулсиран, е изправен пред реална опасност от отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията (вж. Chahal v. the United Kingdom, решение от 15 ноември 1996 г., Доклади 1996-V, стр. 1853, §§ 73-74; Soering, цитирано по-горе, стр. 34-36, §§ 88-91; и Cruz Varas and Others, цитирано по-горе, стр. 28, §§ 69-70). В допълнение, Съдът вече е заявявал ясно и категорично, че е наясно с изключителните затруднения, пред които са изправени страните в наши дни при защитата на техните общества от терористично насилие  (вж. Chahal, цитирано по-горе, стр. 1855, § 79). Дори като вземе тези обстоятелства предвид обаче, Конвенцията категорично забранява отношение, противоречащо на член 3, независимо от поведението на жертвата (вж. D. v. the United Kingdom, решение от 2 май 1997 г., Доклади 1997‑III, стр. 792, § 47-48, и H.L.R. v. France, решение от 29 април 1997 г., Доклади 1997‑III, стр. 757, § 35). Освен това в членове 2 и 3 от Конвенцията не са предвидени изключения и дерогация от тях не се допуска съгласно член 15, дори в случай на извънредно положение, застрашаващо живота на нацията (вж. Ireland v. the United Kingdom, решение от 18 януари 1978 г., Серия A № 25, стр 65, § 163, и Tomasi v. France, решение от 27 август 1992 г., Серия A № 241‑A, стр. 42, § 115).

336.  За да определи дали има значителни основания да се вярва, че въпросното лице е изправено пред реален риск от отношение, противоречащо на член 3, Съдът ще оцени въпроса в светлината на материалите, с които разполага, или, ако е необходимо, материалите, получени proprio motu (вж. Vilvarajah and Others, цитирано по-горе, стр. 36, §§ 107 и 108, и Ireland v. the United Kingdom, цитирано по-горе, стр. 64, § 160).

337.  За да определи дали такъв риск съществува, оценката трябва да се извърши основно по отношение на тези обстоятелства, които са известни или е трябвало да са известни на екстрадиращата държава към момента на екстрадицията; Съдът не е възпрепятстван, обаче, да вземе предвид информация, която е установена на по-късен етап; това може да е от полза при потвърждаване или опровергаване на преценката, направена от Високодоговарящата страна, или на основателността или страховете на жалбоподателя (вж. Cruz Varas and Others, цитирано по-горе, стр. 30, § 76). Макар установяването на такава отговорност неизменно да включва оценка на условията в молещата страна по отношение на стандартите на член 3, не може да се говори за отсъждане или установяване на отговорност на тази държава съгласно общото международно право, независимо дали съгласно Конвенцията или по друг начин. Доколкото всяка отговорност съгласно Конвенцията е възникнала или може да възникне, това е отговорност на екстрадиращата Високодоговаряща страна поради това, че е предприела действие, което има като пряка последица излагането на лице на забранено малтретиране (вж. Mamatkulov and Askarov v. Turkey [GC], № 46827/99 и № 46951/99, § 67, ЕСПЧ 2005‑I, и Soering, цитирано по-горе, стр. 35-36, §§ 89-91).

338.  Целесъобразно е също да се напомни, че за да попадне в обхвата на член 3, малтретиране, включително наказание, трябва да достигне минимално ниво на тежест. За да бъде дадено наказание или отношение, свързано с него, “нечовешко” или “унизително”, свързаното с него страдание или унижение трябва във всички случаи да надхвърлят неизбежния елемент на страдание или унижение, свързан с определена форма на законно наказание (вж. Tyrer v. the United Kingdom, решение от 25 април 1978 г., Серия A № 26, стр. 14-15, §§ 29-30). Оценката на този минимум е относителна; той зависи от всички обстоятелства по делото, като характера и контекста на отношението или наказанието, начина и метода на неговото изпълнение, продължителността му и физическите или психически последици от него (вж. Soering, цитирано по-горе, стр. 39, § 100). При преценката на доказателствата Съдът прилага стандарта на доказване “отвъд всякакво основателно съмнение” (вж. Ireland v. the United Kingdom, цитирано по-горе, стр. 64-65, § 161, и Ангелова срещу България, № 38361/97, § 111, ЕСПЧ 2002‑IV). “Основателно съмнение” не е съмнение, основано на чисто теоретична възможност, или повдигнато, за да се избегне неприятно заключение, а съмнение, за което причините могат да се изведат от представените факти (вж. “Greek case”, Жалби № 3321/67, № 3322/67, № 3323/67 и № 3344/67, доклад на Комисията от 5 ноември 1969 г., и, с необходимите промени, Naumenko v. Ukraine, № 42023/98, § 109, 10 февруари 2004 г.). Доказателствата за малтретиране може да произлизат от едновременното съществуване на достатъчно категорични, ясни и съгласувани изводи или на подобни неоспорими фактологични презумпции.

339.  Накрая Съдът иска да подчертае, че обикновено не се произнася относно съществуването или липсата на потенциални нарушения на Конвенцията (вж. Soering, цитирано по-горе, стр. 35, § 90). За да се повдигне въпрос съгласно член 3, трябва да бъде установено, че при конкретните обстоятелства по делото е имало реален риск жалбоподателят да бъде подложен на отношение, противоречащо на член 3 в случай на екстрадиция.

(б)  Прилагане на гореспоменатите принципи към настоящото дело

(i)  Екстрадицията на петима жалбоподатели на 4 октомври 2002 г.

340.  Съдът отбелязва, че изслушаните от него в Тбилиси жалбоподатели говорят за безпокойството, причинено им от възможността да бъдат екстрадирани в Русия. Те потвърждават, че същата висока степен на безпокойство е била споделяна и от седемте жалбоподатели, които понастоящем са задържани в Русия (вж. параграфи 129, 132, 136 и 142 по-горе). Предвид ендемичното насилие, което властва в Република Чечня от началото на конфликта, и атмосферата на безнаказаност, която цари в този регион (вж. съответните пасажи от параграфи 267 до 270 по-горе), Съдът не се съмнява, че страхът на жалбоподателите, че ще бъдат изправени пред заплаха за живота им или отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията, е субективно основателен и искрено е възприет като такъв. Субективната представа за събития, които могат да породят чувства на страх или несигурност в лице относно неговата съдба, е несъмнено важен фактор, който трябва да се вземе предвид при преценка на фактите (вж. параграфи 378-81 и 445 по-долу). Когато Съдът разглежда мярка за екстрадиция съгласно член 3 от Конвенцията обаче, първо оценява наличието на обективна опасност, за която екстрадиращата страна знае или е трябвало да знае в момента, когато е взела спорното решение.

341.  От наличните пред Съда доказателства изглежда, че грузинските власти не са оспорили изрично вероятността за реална заплаха за жалбоподателите в случай на тяхната екстрадиция. Напротив, те са допуснали още в началото, че има основателен риск (вж. параграфи 62, 63, 173, 182 и 183 по-горе) и съответно са поискали уверения с цел гарантиране защитата на жалбоподателите.

342.  Така, от момента в който г-н Ustinov подава искането за екстрадиция на жалбоподателите на 6 август 2002 г., тяхната екстрадиция е обвързана с получаването на съответни документи в подкрепа на това искане и на уверения относно тяхната съдба в Русия (вж. параграфи 62, 63 и 182 по-горе). Документите, предоставени от руските власти в отговор на това искане, включват наред с другото заповедите за разследване за всеки от жалбоподателите, заверени копия на заповедите за задържане на всеки жалбоподател, заповедите за международно издирване срещу тях и доказателства относно тяхната националност и самоличност.

343.  Относно уверенията Съдът отбелязва, че те са предоставени относно всеки от жалбоподателите в писмата от 26 август и 27 септември 2002 г. (вж. параграфи 68 и 71 по-горе) от изпълняващия длъжността главен прокурор, най-висшият орган за наказателно преследване в наказателните производства в Русия. Страните не оспорват, че главният прокурор на Грузия също е получил устни гаранции от руските си колеги (вж. параграф 184 по-горе). В горепосочените писма с гаранции изпълняващият длъжността главен прокурор на Русия официално уверява грузинските власти, че жалбоподателите няма да бъдат осъдени на смърт и посочва, че във всички случаи прилагането на смъртното наказание е забранено в Русия от мораториума от 1996 г. насам. В писмото от 27 септември 2002 г. се съдържат и конкретни уверения, изключващи “мъчение [и] отношение или наказание, което е жестоко, нечовешко или унизително”.

344.  При оценяването на правдоподобността, която грузинските власти могат да припишат на тези уверения, Съдът счита за важно, че те са издадени от главния прокурор, който в рамките на руската система надзирава дейността на всички прокурори в Руската федерация, които от своя страна водят обвинението пред съдилищата (вж. параграф 263 по-горе). Целесъобразно е също да се отбележи, че органите на прокуратурата изпълняват надзорна роля по отношение на правата на затворниците в Руската федерация и тази роля включва, наред с другото, правото безпрепятствено да посещават и надзирават места за задържане (пак там).

345.  Всъщност Съдът не намира нищо в доказателствата, предоставени от страните и получените от делегацията му в Тбилиси, което да даде на грузинските власти основания да поставят под съмнение достоверността на гаранциите, дадени от главния прокурор на Русия по време на процеса на вземане на решение. Въпреки това същината на мотивите на грузинските власти и надеждността на  въпросните уверения трябва да се оценят и в светлината на информацията и доказателствата, придобити след екстрадицията на жалбоподателите, на които Съдът отдава съществено значение.

346.  Съдът отбелязва първо, че грузинските власти са се съгласили да екстрадират само тези жалбоподатели, чиято самоличност може да се удостовери (вж. параграфи 72, 79 и 175 по-горе), и които са имали руски паспорти към момента на тяхното арестуване (вж. параграфи 57 и 187 по-горе). Съответната самоличност на г-н Shamayev, г-н Khadjiev, г-н Aziev и г-н Adayev, установена от прокуратурата на Грузия (вж. параграф 72 по-горе), с няколко разлики в изписването, е потвърдена от жалбоподателите, които се явяват пред Съда в Тбилиси (вж. параграф 119 по-горе). Комуникациите от г-н Aziev и г-н Khadjiev, двама екстрадирани жалбоподатели (вж. параграфи 235 и 238 по-горе), също доказват, че грузинските власти действително са установили самоличността им, преди да дадат съгласие за тяхната екстрадиция. Самоличността на екстрадираните жалбоподатели, установена от прокуратурата на Грузия, е потвърдена и от заповедите за тяхната идентификация, издадени в Русия на 15 ноември 2002 г. (вж. параграф 217 по-горе).

347.  Съдът изразява съжаление относно позицията на руското Правителство, че е невъзможно да получи копие от решението на първоинстанционния съд, с което се осъждат четиримата екстрадирани жалбоподатели (вж. параграф 108 по-горе), и напомня, че не приема доводите, представени в подкрепа на тази позиция (вж. параграф 276 по-горе). Въпреки това, с оглед на фактите, с които разполага (вж. параграф 107 по-горе), отбелязва, че обвинението не иска смъртна присъда срещу жалбоподателите и никой от тях не е осъден на тази присъда. Същото се отнася и за г-н Khashiev (Elikhadjiev, Mulkoyev) и г-н Baymurzayev (Alkhanov), които са осъдени на първа инстанция на 14 септември и 11 октомври 2004 г. съответно на тринадесет и дванадесет години лишаване от свобода.

348.  Съдът също взима под внимание снимките на екстрадираните жалбоподатели и на техните килии, заедно с видеозаписа, заснет в СИЗО в град Б, и различните медицински свидетелства, представени от руското Правителство (вж. параграфи 20, 109, 242, 246 и сл. по-горе). Дори ако в някои отношения, особено доколкото се отнася до г-н Aziev (вж. параграф 320 по-горе), тези документи да трябва да се разглеждат внимателно, не изглежда екстрадираните жалбоподатели да са били задържани при условия, противоречащи на член 3, или да са били подложени на отношение, забранено от тази разпоредба. В това отношение също така е уместно да се отбележи, че г-н Khadjiev и г-н Aziev, единствените жалбоподатели, които са кореспондирали със Съда след тяхната екстрадиция (вж. параграфи 235 и 238 по-горе), не са се оплакали в нито един момент, че са били малтретирани в Русия. Нито са предоставили информация са предишни присъди в тази държава.

349.  Съдът обаче не пренебрегва факта, че след тяхната екстрадиция, с изключение на няколко размени на писма със Съда, жалбоподателите са били лишени от възможността свободно да изразят своята версия за фактите по делото и да информират Съда за ситуацията си в Русия (вж. параграфи 511-18 по-долу). Всички медицински свидетелства, включени в преписката по делото, са били предоставени от Правителството и жалбоподателите не са имали възможност да се оплачат от здравословното си състояние. На техните представители пред Съда не е било разрешено да се свържат с тях въпреки решението на Съда в тази връзка (вж. параграф 228 по-горе). Невъзможността да се хвърли светлина върху събитията след тяхната екстрадиция е утежнена от факта, че самият Съд е възпрепятстван да упражни функциите си от руското Правителство (вж. параграф 504 по-долу). При тези обстоятелства жалбоподателите не могат да бъдат изцяло обвинени, че не са предоставили достатъчно доказателства след тяхната екстрадиция.

350.  Въпреки това факт е, че представителите на жалбоподателите, при твърдението за съществуването на риск за жалбоподателите в Русия, също не са предоставили достатъчна информация за обективната вероятност за личен риск на техните клиенти в резултат на екстрадицията. Документите и докладите от различни международни органи, към които те са се обърнали, представят подробна, но обща информация за актовете на насилие, извършени от въоръжените сили на Руската федерация срещу цивилни в Чеченската Република (някои от тези документи и доклади са цитирани в параграфи 267 и 270 по-горе). Те обаче не доказват, че екстрадицията би представлявала лична заплаха за екстрадираните жалбоподатели (вж. Čonka and Others v. Belgium (dec.), № 51564/99, 13 март 2001 г., и също, с необходимите промени, H.L.R. v. France, цитирано по-горе, стр. 759, § 42).

351.  Представителите на жалбоподателите не споменават начина, по който се изпълнява смъртната присъда в Русия, условията на задържане преди екзекуцията или други обстоятелства, които биха включили това наказание в обхвата на член 3 (вж. параграф 333 по-горе). Не посочват в който и да е момент дали жалбоподателите преди са били подлагани на отношение, противоречащо на тази разпоредба, нито се позовават на личния опит на жалбоподателите във връзка с техния етнически произход или предишния им политически или военен опит в Република Чечня. Адвокатите само са посочили общия контекст на въоръжения конфликт, който цари в този регион, и крайното насилие, от което техните клиенти искат да избягат. Дори да се предположи, че жалбоподателите са се били с федералната войска в контекста на този конфликт, Съдът няма информация за тяхната роля и позиция в тяхната общност преди август 2002 г., което не му позволява да оцени вероятността за личен риск, произтичащ от предходната история на жалбоподателите. Той отбелязва, че всички жалбоподатели изслушани от него в Тбилиси, са заявили, че нито те, нито екстрадираните жалбоподатели са носили оръжие, когато са преминали границата (вж. параграф 128 по-горе). Някои от тях дори твърдят, че са водили мирен живот като цивилни граждани в Чечня или в райони на Грузия, граничещи с Чечня (вж. параграфи 128, 134, 140 и 141 по-горе). От съдебните решения в Грузия обаче не изглажда това да е било така (вж. параграфи 89 и 91 по-горе). Каквато и да е истината, няма нищо в доказателствата пред Съда, което да му позволява да счита жалбоподателите за военачалници, политически фигури или лица, които са известни по други причини в тяхната държава (сравни Chahal, цитирано по-горе, стр. 1861, § 106) – фактори, които биха послужили за превръщане в реален или увеличаване на личния риск, надвиснал над жалбоподателите, след като са били предадени на руските власти.

352.  Следователно, при липсата на друга конкретна информация, доказателствата, предоставени на Съда от представителите на жалбоподателите относно общия контекст на конфликта в Чеченската Република, не доказват, че личната ситуация на жалбоподателите е щяла да ги изложи на отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията. Съдът не отхвърля възможността жалбоподателите да са били изправени пред опасност от малтретиране, въпреки че не са предоставили доказателства за предишен опит в това отношение (сравни Hilal v. the United Kingdom, № 45276/99, § 64, ЕСПЧ 2001‑II, и Vilvarajah and Others, цитирано по-горе, стр. 8, 11 и 13, §§ 10, 22 и 33). Само вероятност от малтретиране при такива обстоятелства обаче не е достатъчна сама по себе си, за да доведе до нарушение на член 3 (вж. Vilvarajah and Others, цитирано по-горе, стр. 37, § 111), особено след като грузинските власти са получили гаранции от техните руски колеги дори срещу такава възможност.

353.  Следователно Съдът заключава, че в светлината на наличните доказателства фактите по делото не подкрепят “отвъд всякакво основателно съмнение” твърдението, че когато грузинските власти са взели решението, е имало реални или обосновани основания да се счита, че екстрадицията би изложила жалбоподателите на реален и личен риск от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 3 от Конвенцията. Съответно не е имало нарушение на тази разпоредба от страна на Грузия.

(ii)  Екстрадицията на г-н Issayev, г-н Khanchukayev, г-н Magomadov, г-н Kushtanashvili и г-н Margoshvili

354.  Съдът счита, че ситуацията на тези жалбоподатели, които не са екстрадирани на 4 октомври 2002 г., трябва да се разграничи от тази, разгледана по-горе. Първо по отношение на г-н Issayev, г-н Khanchukayev и г-н Magomadov, към настоящия момент няма решение по искането за екстрадиция от 6 август 2002 г. Същото важи и за г-н Kushtanashvili и г-н Margoshvili, с тази разлика, че според грузинското правителство, поради тяхната грузинска националност, те не подлежат на екстрадиция (вж. параграф 326 по-горе).

355.  Съдът посочва, че съгласно член 35 § 4 от Конвенцията може да обяви жалба за недопустима във всеки един етап от производството. Тъй като не е издадена заповед за екстрадиция срещу г-н Issayev, г-н Khanchukayev, г-н Magomadov, г-н Kushtanashvili и г-н Margoshvili, те могат, при това положение, само да твърдят, че ще бъдат жертви, по смисъла на член 34 от Конвенцията, на нарушение на членове 2 и 3, ако бъдат предадени на руските власти (вж. Vijayanathan and Pusparajah v. France, решение от 27 август 1992 г., Серия A № 241‑B, стр. 86-87, §§ 45 и 46). Техните оплаквания съгласно тези членове съответно са несъвместими ratione personae с разпоредбите на Конвенцията и трябва да бъдат отхвърлени съгласно член 35 § 4 от Конвенцията.

(iii)  Екстрадицията на г-н Baymurzayev, г-н Khashiev и г-н Gelogayev

356.  На 28 ноември 2002 г. грузинската главна прокуратура дава съгласие за екстрадицията на г-н Baymurzayev, г-н Khashiev и г-н Gelogayev (вж. параграф 83 по-горе). Тъй като е подадена жалба срещу заповедите за екстрадиция на основание съдебната практика на Върховния съд на Грузия в Aliev (вж. параграф 258 по-горе), е било счетено за невъзможно да се предаде г-н Baymurzayev на руските власти въз основа на неговия статут на бежанец и прехвърлянето на г-н Khashiev и г-н Gelogayev е било преустановено (вж. параграф 88 по-горе).

357.  На 16 или 17 февруари 2004 г. г-н Baymurzayev и г-н Khashiev изчезват в Тбилиси; те предполагаемо са били арестувани два или три дни по-късно от руските власти на руско-грузинската граница. В момента те са задържани в Русия (вж. параграфи 100-03 по-горе). При тези обстоятелства Съдът не счита за необходимо да разгледа дали би имало нарушение на членове 2 и 3 от Конвенцията, ако решението да се екстрадират тези двама жалбоподатели, взето на 28 ноември 2002 г., е било изпълнено.

358.  Относно г-н Gelogayev, предвид това, че заповедта за екстрадиция срещу него е преустановена, той по правило не е изложен на непосредствена опасност да бъде предаден на руските власти. Неговата ситуация обаче се различава от тази на г-н Issayev и останалите (вж. параграф 354 по-горе) по простата причина, че срещу него вече е подписана заповед за екстрадиция. Тя може да бъде изпълнена след като административното производство за неговия статут на бежанец в Грузия приключи (вж. параграф 88 по-горе). Следователно е целесъобразно да се прецени дали в такъв случай неговите права, гарантирани съгласно членове 2 и 3 от Конвенцията, биха били нарушени.

359.  Съдът вече е заявил, че страна, която не е ратифицирала Протокол № 6 и не е страна по Протокол № 13, е оторизирана да прилага смъртното наказание при определени обстоятелства съгласно член 2 § 2 от Конвенцията. Въпросът за рисковете за жалбоподателя в случай на екстрадиция следователно трябва да се реши съгласно член 3, тълкуван в светлината на член 2 и в светлината на отношението, забранено от самия член 3 (вж. параграфи 333 и сл. по-горе). В случаи като настоящия анализът на Съда за това дали съществува реален риск от малтретиране непременно трябва да бъде щателен с оглед на абсолютния характер на член 3 и факта, че той определя една от основните ценности на демократичните общества в състава на Съвета на Европа (вж. Chahal, цитирано по-горе, стр. 1859, § 96).

360.  Съдът посочва, че за да оцени рисковете в случай на екстрадиция, която все още не се е състояла, за относим момент трябва да се приеме този, в който Съдът разглежда делото. Въпреки че историческата позиция е от интерес дотолкова, доколкото може да хвърли светлина върху настоящата ситуация и нейното вероятно развитие, настоящите условия са решаващи (вж. Chahal, цитирано по-горе, стр. 1856, § 86; Ahmed v. Austria, решение от 17 декември 1996 г., Доклади 1996‑VI, стр. 2207, § 43; и Jabari, цитирано по-горе, § 41).

361.  В конкретния случай Съдът трябва да определи дали, предвид уместни нови доказателства, които не са били на разположение на грузинските власти преди две години, изпълнението на заповедта за екстрадиция от 28 ноември 2002 г. ще доведе до риск за г-н Gelogayev от последствия, противоречащи на член 3 от Конвенцията.

362.  Той отбелязва първо, че след тяхната екстрадиция на 4 октомври 2002 г. петимата екстрадирани жалбоподатели са били държани в строг тъмничен затвор в района на Северен Кавказ. На техните роднини предполагаемо не е било разрешено да знаят къде са задържани (вж. параграф 482 по-долу). Руското Правителство съобщава на Съда техните адреси на задържане при условие на гаранции за поверителност (вж. параграф 15 по-горе). Жалбоподателите не са могли да поддържат контакт с техните адвокати и на последните не е било разрешено да ги посещават от руските власти въпреки конкретното указание на Съда по този въпрос (вж. параграфи 228 и 310 по-горе).

363.  Макар да е вярно, че жалбоподателите са били настанени в СИЗО извън зоната на конфликта, тези учреждения в района на Северен Кавказ според „Аменсти Интернешънал“ и Руската организация към Комисаря по правата на човека (вж. параграф 269 по-горе) са “филтрационни лагери”, където задържаните са подлагани на малтретиране. Доколкото Съдът не е имал възможност да провери основателността на тези твърдения в конкретния случай на екстрадираните жалбоподатели, той трябва да се позове на доказателствата, съдържащи се в тези документи, с които се е сдобил по собствена инициатива (вж. Vilvarajah and Others, цитирано по-горе, стр. 36, §§ 107 и 108, и Ireland v. the United Kingdom, цитирано по-горе, стр. 64, § 160).

364.  Освен това Съдът отбелязва с безпокойство, че руските власти сериозно спъват международното “наблюдение” на правата на затворниците в контекста на чеченския конфликт. Така през януари 2003 г. руското правителство отказва да поднови мандата на Групата за помощ към ОССЕ в Чечня. Комитетът за предотвратяване на изтезанията към Съвета за Европа вече се оплакал през 2001 г. от липсата на съдействие от страна на Руската федерация (вж. параграф 267 (д) по-горе). Според Международната хелзинкска федерация по правата на човека (доклад от 15 септември 2004 г.) международното присъствие в Северен Кавказ е все по-спорадично и вследствие на това вече почти няма външни свидетели и помощ (вж. точка Е в параграф 271 по-горе).

365.  Съдът също отбелязва, че съгласно Федералния закон от 27 декември 2002 г., член 30 § 2 (б) от новия Наказателнопроцесуален кодекс трябва да влезе в сила на територията на Руската федерация до 1 януари 2007 г. (вж. параграф 265 по-горе). Тази разпоредба предвижда, наред с другото, разглеждане от съдебни заседатели, по искане на обвиняемия, на дела за престъпления, изложени в членове 205, 209, 317 и 322 § 2 от Наказателния кодекс (вж. параграф 260 по-горе). Престъпленията, в които са обвинени жалбоподателите от руските власти, попадат в тези категории (вж. параграфи 66, 70 и 71 по-горе). От 1 януари 2007 г. забраната за налагането на смъртно наказание до “въвеждането на наказателни съдилища за тежки престъпления на територията на Руската федерация” в решението на Конституционния съд от 2 февруари 1999 г. вече няма да бъде приложима (вж. параграф 262 по-горе). Въпреки това, когато са разглеждали искането за екстрадиция на жалбоподателите през 2002 г., грузинските власти основават оценката си на съществуването на това решение (вж. параграфи 69, 173, 183 и 324 по-горе).

366.  Накрая Съдът обръща внимание на ново и изключително тревожно явление: лица с чеченски произход, които са подали жалба до Съда, са подложени на преследване и убийство. Този факт, който е осъден от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (вж. параграф 267 (г) по-горе), наскоро е бил строго осъден в доклада на Международната хелзинкска федерация по правата на човека от 15 септември 2004 г. (вж. точка Д в параграф 271 по-горе). В този доклад се описва рязко покачване в броя на случаите на преследване (заплахи, тормоз, лишаване от свобода, принудително изчезване, убийство) през 2003 г. и 2004 г. на лица, които са подали жалби в Съда. Организации, които представляват жалбоподатели пред Съда, включително „Мемориал“, Европейския център за права на човека и Chechnya Justice Initiative, също са се оплакали от преследването, но което са били подложени техни клиенти.

367.  В светлината на доказателствата след 28 ноември 2002 г., Съдът счита, че оценките, върху които се е базирало решението преди две години  г-н Gelogayev да бъде екстрадиран, вече не са достатъчни, за да изключат всички рискове да бъде подложен на малтретиране, забранено от Конвенцията.

368.  Следователно Съдът счита за установено, че ако решението от 28 ноември 2002 г. да се екстрадира г-н Gelogayev бъде изпълнено във основа на оценките, направени на тази дата, това би довело до нарушение на член 3 от Конвенцията.

В.  Рискът от извънсъдебна екзекуция

369.  Представителите на жалбоподателите насочват вниманието на Съда към произволното екзекутиране на затворници от чеченски произход, за които се твърди, че се извършват систематично в Русия. В тази връзка те се позовават на доклади и становища на различни правителствени и неправителствени организации (вж. параграфи 267 (д) и (е), 268 и 270 по-горе). Извънсъдебната екзекуция би била още по-вероятна по отношение на екстрадираните жалбоподатели, тъй като те са обвинени в тероризъм или други престъпления, извършени в контекста на конфликта в Република Чечня.

370.  Ответното Правителство не прави коментари по този въпрос.

371.  Съдът отбелязва, че докладите, на които се позовават представителите на жалбоподателите, наистина осъждат множество случаи в Република Чечня на убийства на лица от чеченски произход или тяхното произволно задържане и последвалото им изчезване. Становища по отношение на общия контекст на конфликта в този регион обаче не са достатъчни, за да демонстрират, че екстрадицията на жалбоподателите би довела до реален риск от извънсъдебна екзекуция. Дори с оглед на крайното насилие, с което се характеризира конфликта в Република Чечня, Съдът не може да изключи, че екстрадицията би могла да накара жалбоподателите да изпитат определен страх за живота си, но единствено вероятността за такъв риск не може сама по себе си да доведе до нарушение на член 2 от Конвенцията (вж., с необходимите промени, Vilvarajah and Others, цитирано по-горе, стр. 37, § 111).

372.  Фактите по делото не позволяват да се твърди, че когато грузинските власти са взели своето решение, е имало сериозни или основателни причини да се вярва, че екстрадицията би изложила жалбоподателите на реален риск от извънсъдебна екзекуция в противоречие с член 2 от Конвенцията. Съответно не е имало нарушение на тази разпоредба.

Г.  Събитията от нощта на 3 срещу 4 октомври 2002 г.

1.  Тезите на страните

373.  Представителите на страните твърдят, че в нощта на 3 срещу 4 октомври 2002 г. жалбоподателите, разтроени и неинформирани, са подложени на актове на насилие от грузинските специални сили. По-специално те насочват вниманието на Съда към случая на г-н Aziev, който, когато отказва да бъде екстрадиран, е безмилостно бит с палки и подложен на електрошок. Покрит с кръв и със сериозно нараняване на окото, той предполагаемо е влачен по коридора “като труп” и прехвърлен в това състояние на летището (вж. параграфи 125 и 135 по-горе). Долната челюст на г-н Baymurzayev е предполагаемо счупена от удар с палка. Адвокатите се оплакват, че жалбоподателите впоследствие са наказателно преследвани за събития, в които те самите са жертви (вж. параграфи 97 и сл. по-горе). Освен нараняванията, нанесени на жалбоподателите, нарушаването на правото им на защита само по себе си води до нарушение на член 3 oт Конвенцията.

374.  Грузинското Правителство отговаря, че използването на сила е било абсолютно необходимо поради отказа на жалбоподателите да спазят законната заповед, издадена от служителите на затвора и от тяхното буйстване. Държавните служители са били длъжни да се защитят от нападение на жалбоподателите, които били въоръжени с различни парчета метал и снаряди, направени от тухли, увити в завивки и дрехи. Въз основа на медицинските свидетелства и медицинските експертизи (вж. параграфи 200 и сл. по-горе) Правителството насочва вниманието на Съда към нараняванията, които жалбоподателите са нанесли на държавните служители, и счита, че тези рани са толкова сериозни, колкото и тези, нанесени на затворниците.

2.  Преценката на Съда

375.  Съдът отбелязва, че член 3 определя една от основните ценности на демократичните общества и не предвижда никакви изключения (вж. Selmouni v. France [GC], № 25803/94, § 95, ЕСПЧ 1999‑V). Малтретирането трябва да достигне до минимално ниво на жестокост, за да попадне в обхвата на член 3 и оценката на този минимум зависи от всички обстоятелства по делото (вж. също параграф 338 по-горе). За “нечовешко” се счита отношение, което, наред с другото, е умишлено, наложено в продължение на часове и причинило или реални телесни повреди, или силно физическо или психическо страдание (вж., наред с другото, Kudła v. Poland [GC], № 30210/96, § 92, ЕСПЧ 2000‑XI). Съдът иска да подчертае, че държава е отговорна за всички задържани лица, тъй като последните, в ръцете на държавните служители, са в уязвимо положение и властите имат задължението да ги защитават (вж. Berktay v. Turkey, № 22493/93, § 167, 1 март 2001 г., и Algür v. Turkey, № 32574/96, § 44, 22 октомври 2002 г.). Съдът обаче не може да пренебрегне възможността за насилие в затворническа среда, нито заплахата, че неподчинение от страна на затворниците може да прерасне в кръвопролитие, налагащо затворническите власти да прибягнат до помощта на силите за сигурност (вж. Satık and Others v. Turkey, № 31866/96, § 58, 10 октомври 2000 г.). Въпреки това прибягването до физическа сила по отношение на лишено от свобода лице, което не е абсолютно наложително поради неговото поведение, уронва човешкото достойнство и по правило представлява нарушение на правото, предвидено в член 3 (вж. Tekin v. Turkey, решение от 9 юни 1998 г., Доклади 1998‑IV, стр. 1517-18, §§ 52 и 53, и Labita v. Italy [GC], №  26772/95, § 120, ЕСПЧ 2000‑IV).

376.  В конкретния случай страните не оспорват, че е използвана физическа сила от специалните сили на Министерството на правосъдието в нощта на 3 срещу 4 октомври 2002 г., за да изведат единадесетте жалбоподатели от тяхната килия, с цел да екстрадират четирима от тях (г-н Adayev и г-н Margoshvili по това време са били задържани в болницата на затвора). Съдът счита за установено, че използването на сила се е състояло между 4:00 часа и 8:00 ч. сутринта и е било предшествано от мирни опити от страна на затворническия персонал да убеди затворниците да изпълнят заповедта за напускане на килията (вж. параграфи 124, 147 и 148 по-горе).

377.  След като възстановява обстоятелствата, при които са се случили спорните събития, Съдът не се съмнява, че жалбоподателите, обратно на техните твърдения (вж. параграфи 125 и 131 по-горе), са оказали силна съпротива, първо на служителите на затвора, после на специалните сили. Нито пък се съмнява, с оглед на снимките на килиите в Затвор № 5 (вж. параграф 20 по-горе), доклада от оценката на килия № 88, експертизата и показанията на различни свидетели (вж. параграфи 96, 144 и сл. по-горе), че жалбоподателите са се въоръжили с различни предмети, включително тухли и парчета метал, с цел да се противопоставят на евентуалната им екстрадиция. При тези обстоятелства Съдът приема довода на грузинското Правителство, че намесата на петнадесет члена на специалните сили, въоръжени с палки (вж. параграфи 124, 151 и 159 по-горе), би могла основателно да бъде счетена за необходима, за да се гарантира сигурността на служителите на затвора и да се предотврати разпространението на безредици в останалата част от затвора. Въпреки това сега трябва да реши дали тази необходимост не е била преди всичко вследствие от действия или бездействия на властите.

378.  Съдът отбелязва първо, че г-н Shamayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev, г-н Vissitov, г-н Baymurzayev, г-н Khashiev, г-н Gelogayev, г-н Magomadov, г-н Kushtanashvili, г-н Issayev и г-н Khanchukayev, които са били задържани в една и съща килия (№ 88) и не са имали информация от началото на производството по екстрадиция, са научили чак на 3 октомври 2002 г., между 23:00 ч. и полунощ, че предстои екстрадиция на някои от тях (вж. параграфи 216 по-горе и 455 по-долу), с други думи няколко часа преди да започне изпълнението на заповедите за екстрадиция от 2 октомври 2002 г. Към три или четири часа сутринта служители на затвора, включително директорът на затвора, нареждат на затворниците да напуснат своята килия, предоставяйки фиктивни причини (дезинфекция или претърсване), въпреки че в двора на съседния затвор вече е чакало превозно средство, което да транспортира четирима от тях за предаване на руските власти (вж. параграфи 124 и 148 по-горе). Като взе предвид особената уязвимост на жалбоподателите, изправени пред екстрадиция в държава, където се страхуват, че ще загубят живота си или ще бъдат малтретирани, Съдът счита, че това поведение на властите се равнява на опит за измама.

379.  В действителност Съдът не разбира как затворник, на който са предоставени само слухове и информация, събрана от медиите, може да бъде оставен в продължение на седмици да предполага дали ще бъде подложен на процедура за екстрадиция или не (вж. параграфи 124, 136, 183 и 194 по-горе), без това лице да бъде надлежно уведомено за мерките, предприети от съответните власти (вж. параграфи 428 и 432 по-долу). Също така е немислимо, че затворници са поставени пред свършен факт по този начин и са уведомени за прехвърлянето в друга държава, чак когато от тях е поискано да напуснат своята килия.

380.  Друга поразителна особеност на случая е фактът, че въпреки че екстрадицията засяга само четирима от лицата, задържани в килия № 88, единадесетимата жалбоподатели са били отчаяни и подвластни на паника, тъй като не са знаели кой е трябвало да бъде екстрадиран (вж. параграфи 73, 98, 124, 215 и 216 по-горе). Колективната съпротива, която те оказват на държавните служители, изглежда, че е свързана с основателните опасения, които изпитват при идеята за тяхната екстрадиция (вж. параграф 340 по-горе). С оглед на доказателствата, с които разполага, Съдът счита, че тактиката на измама и бързина, предприета от грузинските власти, е била предназначена да подмами жалбоподателите и, като ги постави пред свършен факт, да избегне усложнения (вж., с необходимите промени, Čonka v. Belgium, № 51564/99, §§ 41 и 42, ЕСПЧ 2002‑I; Bozano v. France, решение от 18 декември 1986 г., Серия A № 111, стр. 25-26, § 59; и Nsona v. the Netherlands, решение от 28 ноември 1996 г., Доклади 1996‑V, стр. 2004, § 103). Напротив, отношението на властите и начина, по който извършват процедурата по изпълнение на екстрадицията, подтикват жалбоподателите към бунт (за сравнение Caloc v. France, № 33951/96, § 100, ЕСПЧ 2000‑IX). По мнение на Съда прибягването до физическа сила при тези обстоятелства не може да се счете за оправдано от поведението на затворниците.

381.  Като взе предвид липсата на процедурни гаранции (вж. параграфи 428, 432 и 457-61 по-долу), неведението, в което са държани жалбоподателите относно тяхната съдба, и стреса (вж. параграфи 129, 132, 171, 188 и 194 по-горе) и несигурността, на които са били подложени без основателна причина, Съдът счита, че начинът, по който грузинските власти са изпълнили заповедите за екстрадиция от 2 октомври 2002 г., сам по себе си повдига въпрос съгласно член 3 от Конвенцията.

382.  Що се отнася до сериозността на получените телесни повреди, Съдът констатира, с оглед на медицинските доклади, изготвени на 4 октомври 2002 г. (вж. параграфи 200-11 по-горе) и вписванията, направени на тази дата в личните досиета на жалбоподателите, че г-н Khanchukayev, г-н Magomadov и г-н Gelogayev са претърпели множество големи натъртвания (между 1 x 1 см и 20 x 5 см) по целите им тела. Г-н Khanchukayev също е имал фрактура на лявото рамо. Г-н Issayev имал натъртване на лицето, особено около дясното око. Г-н Khashiev и г-н Baymurzayev не показали следи от насилие. Според техните представители обаче г-н Baymurzayev, който по принцип страдал от сериозна деформация на долната челюст, е бил хоспитализиран поради фрактура в тази област (вж. параграфи 106 и 208 по-горе). Г-н Kushtanashvili не е бил прегледан от въпросния лекар. Освен твърденията на неекстрадираните жалбоподатели и един надзирател (вж. параграфи 125, 135 и 158 по-горе), изслушани в Тбилиси, Съдът не разполага с други документи, описващи нараняванията, претърпени от г-н Shamayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev и г-н Vissitov – четиримата екстрадирани жалбоподатели от килия № 88.

383.  Във всеки случай, дори да се предположи, че жалбоподателите, явили се пред Съда в Тбилиси, са били склонни да преувеличават сериозността на техните лични наранявания и тези на другите жалбоподатели (вж. параграфи 125 и 135 по-горе), мащабът на натъртванията, отбелязан от лекаря, който прегледал г-н Khanchukayev, г-н Magomadov, г-н Gelogayev и г-н Issayev (вж. Асенов и други срещу България, решение от 28 октомври 1998 г., Доклади 1998‑VIII, стр. 3271-72, § 11), и фрактурата на лявото рамо, претърпяна от г-н Khanchukayev, показват, че нараняванията на тези жалбоподатели са достатъчно сериозни, за да бъдат равнозначни на малтретиране по смисъла на член 3 (вж. A. v. the United Kingdom, решение от 23 септември 1998 г., Доклади 1998‑VI, стр. 2699, § 21, и Ribitsch v. Austria, решение от 4 декември 1995 г., Серия A № 336, стр. 9 и 26, §§ 13 и 39). Съдът констатира, че доказателствата, с които разполага, не позволяват да се направи заключение дали въпросните наранявания са имали някакви дългосрочни последствия. Просто отбелязва, че не се е състоял подходящ и навременен медицински преглед и че на жалбоподателите е била оказана само ограничена медицинска грижа (вж. параграфи 126, 153 в края и 206-11 по-горе).

384.  Съдът не пренебрегва факта, че надзиратели и членове на специалните сили също са били ранени в “ръкопашна борба” с жалбоподателите (вж. параграфи 151, 158 и 204-05 по-горе). След разследване четирима от жалбоподателите са идентифицирани като причинители на тези наранявания и са осъдени на 25 ноември 2004 г. на две години и пет месеца лишаване от свобода. Производствата са висящи в момента относно трима други жалбоподатели (вж. параграфи 98 и 99 по-горе). От друга страна изглежда, че грузинските власти не са провели разследване за пропорционалността на силата, използвана срещу жалбоподателите.

385.  Като взе предвид недопустимите обстоятелства по процедурата за изпълнение на заповедите за екстрадиция срещу четирима жалбоподатели от грузинските власти (вж. параграфи 378-81 по-горе) и с оглед на нараняванията, нанесени на някои от жалбоподателите от специалните сили, последвани от липсата на своевременно подходящо лечение, Съдът счита, че единадесетимата жалбоподатели, държани в Затвор Тбилиси № 5 в нощта на 3 срещу 4 октомври 2002 г., са били подложени на физически и психически страдания от такова естество, че те се равняват на нечовешко отношение.

386.  Съответно е имало нарушение на член 3 от Конвенцията от Грузия.

III.  ПРЕДПОЛАГАЕМО НАРУШЕНИЕ НА ГРУЗИЯ НА ЧЛЕН 5 §§ 1, 2 И 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

387.  Приложимите части от член 5 §§ 1, 2 и 4 от Конвенцията гласят:

„1.  Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

...

(c)  законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;

...

(f)  законосъобразен арест или лишаване от свобода на дадено лице, с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната, или на лице, против което се предприемат действия за неговото експулсиране или екстрадиране.

2.  На всеки арестуван трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.

...

4.  Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.”

1.  Твърдения на страните

388.  Представителите на жалбоподателите твърдят, че техните клиенти никога не са били официално задържани, с цел да бъдат екстрадирани и тяхното задържане по стража на 6 и 7 август 2002 г. е маскирана форма на задържане по смисъла на член 5 § 1 (f) от Конвенцията. Тяхното прехвърляне на тези дати от болницата за цивилни в затвора (болницата на затвора в случая на г-н Margoshvili) е в резултат на посещение в Грузия на 6 август 2002 г. на главния прокурор на Русия, който е донесъл искането за екстрадиция на жалбоподателите (вж. параграфи 58-60 и 62 по-горе). Съвсем встрани  от изискването за експедитивност, изложено в член 5 § 2 от Конвенцията, жалбоподателите не са били информирани нито по време на прехвърлянето им в затвора, нито по-късно, че са били арестувани с цел да бъдат предадени на руските власти. По този начин на жалбоподателите е отнета възможността да оспорят правомерността на това задържане. Като подава същите оплаквания, г-н Khadjiev се позовава на член 5 § 2 и член 6 § 3 от Конвенцията (вж. параграф 235 по-горе). Той също се оплаква, че е разпитан без преводач в болницата за цивилни и че не бил информиран за обвиненията, предявени срещу него, когато е изправен пред съдия на 6 август 2002 г. (вж. параграф 58 по-горе).

389.  Адвокатите се оплакват от внезапното изчезване от Тбилиси на г-н Khashiev и г-н Baymurzayev, последвано от тяхното също толкова неочаквано повторно появяване в руски затвор. Те отхвърлят аргумента на Правителството, че тези жалбоподатели са били арестувани в Русия, докато са преминавали руско-грузинската граница. Те изтъкват, че когато са били освободени на 6 февруари 2004 г. (вж. параграфи 100-05 по-горе), въпросните жалбоподатели вече са били напълно наясно, че срещу тях е образувано производство във връзка с тяхната екстрадиция в Русия. Следователно те не биха пътували към границата по собствена воля, за да влязат в тази държава. Адвокатите считат информацията, предоставена от двете Правителства, за незадоволителна и заявяват, че при липсата на правдоподобни обяснения от тяхна страна, тези жалбоподатели могат да се считат за тайно предадени на руските власти и задържани в нарушение на член 5 от Конвенцията.

390.  Грузинското Правителство счита, че задържането на жалбоподателите е в съответствие с изискванията на член 5 § 1 (f) от Конвенцията. Те са уведомени от г-н Darbaydze, стажант прокурор в главна прокуратура, че срещу тях е в ход процедура за екстрадиция. На 23 август 2002г. г-н Darbaydze, придружен от своята колежка г-жа Nadareishvili, се среща с г-н Issayev, г-н Khanchukayev, г-н Aziev, г-н Shamayev и г-н Khadjiev и ги информира за възможността да бъдат екстрадирани в Русия. Жалбоподателите предполагаемо отказват да коментират. В подкрепа на този довод Правителството представя протокола от тази среща. На 13 септември 2002 г. същият стажант прокурор, придружен от своята колежка г-жа Kherianova, информира г-н Baymurzayev, г-н Gelogayev, г-н Magomadov, г-н Kushtanashvili, г-н Adayev, г-н Khashiev, г-н Vissitov и г-н Margoshvili за ситуацията. Те също отказват коментар.

391.  Представителите на жалбоподателите оспорват това твърдение и твърдят, че имената на въпросните стажант прокурори не присъстват в дневника за посетители на Затвор № 5. Освен това те поставят под въпрос дали стажант прокурор има правомощието да уведомява затворници за съществуването на процедура за екстрадиция срещу тях.

392.  В отговор Грузинското Правителство обяснява, че “дневникът за посетители (граждани, адвокати и следователи)” е предназначен за лица, които трябва да имат пропуск, предоставен предварително от властите на затвора. В съответствие с “правилата за сигурност в местата за лишаване от свобода” на прокурорите се дава достъп до затворите при представяне на професионалната им значка. По тази причина имената им не са въведени в дневника за посетители. От друга страна Правителството представя извлечения от “регистъра за искания да се доведе затворник в стаята за разпити”, които показват, че в 12.15 ч. след обяд на 23 август 2002 г. следователи от Министерството на сигурността са се срещнали с г-н Issayev, г-н Khanchukayev, г-н Aziev, г-н Shamayev и г-н Khadjiev. На 13 септември 2002 г., в 13:15 ч., същите следователи са се срещнали с г-н Gelogayev, г-н Adayev, г-н Khanchukayev, г-н Magomadov, г-н Khashiev и г-н Baymurzayev. На тези две дати г-н Darbaydze, стажант прокурор, е отишъл директно в стаята за разпити и се е срещнал с горепосочените жалбоподатели (вж. параграфи 162, 163 и 166 по-горе). В писмо от директора на затвора се потвърждава, че посещенията на г-н Darbaydze са се състояли.

393.  Относно статута на стажантите прокурори, Правителството обяснява, че те имат същите функции като прокурорите и заместник-прокурорите. Следователно г-н Darbaydze и неговите колеги са действали в рамките на законно установените им роли.

394.  Представителите на жалбоподателите допълват, че на 22 август 2002 г. адвокатите на жалбоподателите пред националните съдилища са поискали от прокуратурата да им разреши достъп до документите, засягащи обвиненията, повдигнати срещу техните клиенти в Русия. На 30 август 2002 г. това искане е отхвърлено на основание, че въпросните документи засягат действия, които са предполагаемо извършени от жалбоподателите в Русия и нямат връзка с делата, по които адвокатите представляват жалбоподателите пред грузинските власти.

395.  Грузинското Правителство заявява по този въпрос, че тъй като правото да не бъдат екстрадирани не е гарантирано в Конвенцията, грузинските власти не са били задължени да гарантират, че жалбоподателите имат достъп до преписките по наказателните дела, подготвени срещу тях в Русия. От друга страна властите са гарантирали тяхното право да бъдат информирани с помощта на преводачи за причината за техния арест в Грузия и за обвиненията, повдигнати срещу тях от грузинските власти. Тяхното право на достъп до грузинските преписки и подпомагането от адвокати по техен избор също е зачетено.

2.  Преценката на Съда

(a)  Присъщата законосъобразност на задържането

396.  Съдът посочва, че член 5 § 1 определя обстоятелствата, при които лица могат законно да бъдат лишени от свобода, като се подчертава, че тези обстоятелства трябва да се тълкуват ограничено с оглед на факта, че те представят изключение от основна гаранция за лична свобода (вж. Quinn v. France, решение от 22 март 1995 г., Серия A № 311, стр. 17, § 42). Като предвижда, че всяко лишаване от свобода трябва да бъде “по реда, предвиден от закона”, член 5 § 1 изисква, първо, всеки арест или лишаване от свобода да има правно основание във вътрешното законодателство (вж. Amuur v. France, решение от 25 юни 1996 г., Решения 1996‑III, стр. 850-51, § 50).

397.  Изключението, съдържащо се в член 5 § 1 (f) от Конвенцията, изисква само да „се предприемат действия за ... екстрадиция”. Въпреки че не предоставя същата защита като член 5 § 1 (c) (вж. Chahal, цитиран по-горе, стр. 1862, § 112), изискването за “законосъобразност” предполага във всички случай липсата на произволност (вж. Bozano, цитирано по-горе, стр. 25-26, § 59, и Raf v. Spain, № 53652/00, § 53, 17 юни 2003 г.). Съдът ще прецени дали това изискване е спазено, с особено внимание към гаранциите, предвидени в националната система (вж. Dougoz v. Greece, № 40907/98, § 54, ЕСПЧ 2001‑II).

398.  В конкретния случай Съдът отбелязва първо, че при оспорването на ареста на жалбоподателите и задържането им след тяхното пристигане в Грузия техните представители не са подали жалби за различните периоди на задържане, изтърпени от различните жалбоподатели след екстрадицията на петима от тях в Русия на 4 октомври 2002 г. Затова въпросният период се простира от 3 август (датата на първия арест, този на г-н Shamayev) до 4 октомври 2002 г.

399.  Арестувани между 3 и 7 август 2002 г., жалбоподателите са поставени под разследване на 5 и 6 август 2002г. за незаконно преминаване на границата и за незаконно вкарване, боравене и транспортиране на оръжия. На 6 и 7 август 2002 г. първоинстанционният съд на Ваке-Себуртало нарежда да бъдат задържани във връзка с това разследване (вж. параграф 59 по-горе). Тяхното задържане от тези дати следователно е било базирано на документ, издаден в съответствие с националното законодателство от компетентен съд (вж. параграф 254 по-горе) и попада в обхвата на изключението, предвидено в член 5 § 1 (c) от Конвенцията.

400.  Съдът отбелязва, че това предварително задържане и задържането на жалбоподателите до процедурата за екстрадиция частично са се препокрили (вж. Kolompar v. Belgium, решение от 24 септември 1992 г., Серия A № 235‑C, и Scott v. Spain, решение от 18 декември 1996 г., Доклади 1996‑VI). Представителите на жалбоподателите определят действителното започване на задържането в очакване на екстрадицията на 6 август 2002 г., датата на посещението на главния прокурор на Русия в Грузия.

401.  Съдът не е убеден от този довод. Той счита, че фактът, че производството е проведени едновременно не може сам по себе си да доведе до заключението, че е имало злоупотреба за целите на национално законодателство с процедурата за екстрадиция (вж., с необходимите промени, Quinn, цитирано по-горе, стр. 18-19, § 47).

402.  От алинея 1 на член 259 от Наказателнопроцесуалния кодекс (“НПК”) на Грузия във връзка с параграф 3 от същия член изглежда (вж. параграф 254 по-горе), че лице срещу което е образувана процедура за екстрадиция, може да бъде задържано въз основа на искането за екстрадиция, ако последното е придружено от заповед за задържане, издадена от компетентния съд в искащата страна. Първоначалната продължителност на такова задържане не може да надхвърля три месеца и засегнатото лице може да се обърне към съд, за да защити своите права (вж. алинея 4 от същия член). В контекста на екстрадицията грузинският НПК следователно дава пряка правна сила на чуждестранна заповед за задържане и няма задължително изискване за национално решение да бъде задържано лицето с цел екстрадиция. Ако след три месеца заповедта не е удължена от искащата държава, лицето, чиято екстрадиция е поискана, трябва да бъде освободено.

403.  В конкретния случай на 6 август 2002 г. главният прокурор на Русия подава искане до своя грузински колега за екстрадицията на жалбоподателите. На същия ден главният прокурор на Грузия, който е съответният съдебен орган по въпросите на екстрадицията, отказва да разгледа искането на основание, че съответните документи относно материалните и процедурните аспекти по случая липсват (вж. параграфи 62 и 63 по-горе). Той възразява, наред с другото, че искането за екстрадиция не съдържа заповеди за задържане, издадени от компетентен съдебен орган в Русия.

404.  Руските власти впоследствие представят всички необходими документи. На 19 август 2002 г. те представят заверени копия на заповеди за задържане по отношение на всеки от жалбоподателите, издадени на 16 август 2002 г. от първоинстанционен съд в Грозни (вж. параграф 64 по-горе), към който се е обърнал следователят, отговорен за обвиненията за престъпления, повдигнати срещу жалбоподателите в Русия. Решението да поставят жалбоподателите в предварително задържане е взето съгласно изискванията на член 108 § 5 от НПК на Русия, който разрешава такива решения при липсата на засегнатото лице, само когато то е обект на заповед за международно издирване (вж. параграфи 64, точка 3, и 264 по-горе). Член 109 § 1 от този кодекс определя, че продължителността на такова задържане не може да надхвърля два месеца (вж. параграф 264 по-горе).

405.  Като взима предвид всички тези обстоятелства, Съдът не счита, че жалбоподателите са били задържани от 6 август 2002 г. нататък с оглед на тяхната екстрадиция. Доводът, че главният прокурор на Русия е посетил своя грузински колега и е предал искането за екстрадиция на жалбоподателите на тази дата не е достатъчен, за да се достигне до такова заключение, особено след като главният прокурор на Грузия информира молещата държава на същата дата, устно и в писмен вид   (вж. параграфи 63 и 182 по-горе), че искането няма да бъде разгледано поради множество недостатъци. Предвид разпоредбите на член 259 от НПК на Грузия и липсата на доказателства за противното, Съдът счита, че задържането на жалбоподателите за целите на член 5 § 1 (f) от Конвенцията може да е започнало едва на 19 август 2002 г., когато грузинските власти получават от молещата държава необходимите документи, включително заповедите за задържане, издадени от компетентен съдебен орган. От тази дата жалбоподателите са задържани, в съответствие с грузинското законодателство, въз основа на искане за екстрадиция и съответните заповеди за задържане.

406.  Съдът следователно отбелязва, че по време на въпросния период задържането на жалбоподателите през цялото време е ръководено от изключенията, изложени в член 5 § 1 (c) и (f) от Конвенцията и не е незаконно с оглед на гаранциите, предвидени в грузинската система. С оглед на доказателствата, с които разполага, Съдът също счита, че задържането на жалбоподателите е било принципно обосновано съгласно член 5 § 1 (f) от Конвенцията.

407.  Следва, че не е имало нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията относно оспорваното задържане на жалбоподателите в Грузия.

408.  Въпреки това Съдът ще разгледа по-долу дали, като има предвид останалите изисквания на член 5, е имало достатъчни гаранции за защита на жалбоподателите от произвол (вж. параграфи 413 и сл. по-долу).

(б)  Задържането на г-н Khashiev (Elikhadjiev, Mulkoyev) и г-н Baymurzayev (Alkhanov) след тяхното изчезване

409.  Съдът отбелязва първо, че фактът, че тези жалбоподатели са изчезнали на 16 февруари 2004 г. става известен след решението за допустимост в настоящото дело и че това решение определя границите на обхвата на делото, за което е сезиран (вж. Guzzardi v. Italy, решение от 6 ноември 1980 г., Серия A № 39, стр. 39-40, § 106, и W. v. the United Kingdom, решение от 8 юли 1987 г., Серия A № 121, стр. 26, § 57). Съдът съответно не е компетентен да разгледа и да се произнесе относно законосъобразността на ареста и задържането на г-н Khashiev и г-н Baymurzayev от руските власти.

410.  С оглед на пълната компетентност, с която се ползва обаче, след като дадено дело е надлежно отнесено към него (вж. De Wilde, Ooms and Versyp v. Belgium, решение от 18 юни 1971 г., Серия A № 12, стр. 29, § 49), Съдът е счел за необходимо да поиска от ответните Правителства обяснения, за да хвърли светлина върху самото изчезване и съдбата на тези жалбоподатели след тяхното лишаване от свобода в Русия (вж. параграфи 45 и 100-03 по-горе).

411.  Въпреки че е вярно, че постигането на необходимия доказателствен стандарт може да произтича от едновременното съществуване на категорични, ясни и съгласувани изводи или на неоспорими презумпции (вж. Kaya v. Turkey, решение от 19 февруари 1998, Доклади 1998‑I, стр. 322, § 77), с оглед на информацията, предоставена от ответните Правителства в конкретния случай и представените доводи от представителите на жалбоподателите, Съдът не вижда prima facie доказателства, показващи че въпросното изчезване е било в резултат на произволна операция за екстрадиция, извършена тайно от властите на засегнатите държави. Съдът все пак иска да уточни, че правдоподобността на твърденията на Правителствата е намалена от факта, че Съдът е възпрепятстван да изпълни задълженията си в Русия и да разпита двамата съответни жалбоподатели (вж. параграф 504 по-долу).

412.  Във всеки случай Съдът заключава, че не компетентен, в контекста на настоящата жалба, да разгледа оплакването за незаконосъобразността на задържането на г-н Khashiev (Elikhadjiev, Mulkoyev) и г-н Baymurzayev (Alkhanov) след тяхното арестуване в Русия на 19 февруари 2004 г.

(в)  Твърдяното нарушение на член 5 §§ 2 и 4 от Конвенцията

413.  Съдът припомня, че параграф 2 на член 5 съдържа основната гаранция, че всяко арестувано лице трябва да знае защо е лишено от свобода (вж. Čonka, цитирано по-горе, § 50). Това е минимална гаранция срещу произволно третиране. Тази разпоредба е неразделна част от схемата за закрилата по член 5: по силата на параграф 2 на всяко арестувано лице трябва да се съобщят на прост, неекспертен език, който то може да разбере, основните правни и фактически основания за ареста му, за да може, ако счете за подходящо, да се обърне към съд, за да оспори законосъобразността му съгласно параграф 4. Въпреки че тази информация трябва да бъде предадена “своевременно”, не е нужно тя да се предава в нейната цялост от служителя, извършващ ареста, в момента на ареста. Дали съдържанието и бързината на предадената информация са били задоволителни, трябва да се прецени за всеки отделен случай съгласно специфичните му особености (вж. Fox, Campbell and Hartley v. the United Kingdom, решение от 30 август 1990 г., Серия A № 182, стр. 19, § 40). Всяко лице, което има право да иска бързо решаване на законосъобразността на неговото задържане, не може да се възползва ефективно от това право, освен ако то не е своевременно и подобаващо уведомено за мотивите за лишаването му от свобода (вж. Van der Leer v. the Netherlands, решение от 21 февруари 1990 г., Серия A № 170‑A, стр. 13, § 28).

414.  В конкретния случай Съдът отбелязва, че няма призив да се изключат жалбоподателите от ползите на параграф 2, тъй като параграф 4 не прави разлика между лица, лишени от свобода чрез арест, и такива, лишени от нея чрез задържане (пак там).

415.  Тъй като член 5 § 2 следователно е приложим в конкретния случай, Съдът отбелязва, че жалбоподателите са арестувани между 3 и 7 август 2002 г. (вж. параграфи 57-59 по-горе). Той вече е установил, че тяхното задържане с оглед екстрадиция е започнало на 19 август 2002 г. (вж. параграф 405 по-горе). Съдът трябва следователно да оцени дали, от тази дата, жалбоподателите са били информирани за това задържане съгласно член 5 § 2 от Конвенцията.

416.  От доказателствата пред Съда става ясно, че първият опит да бъдат информирани жалбоподателите, че са повдигнати процедури за екстрадиция срещу тях е направен на 23 август 2002 г. (вж. параграфи 162, 171 и 392 по-горе). Преди тази дата жалбоподателите получават информация за тяхното задържане с цел екстрадиция само чрез слухове и поради това, че делото е център на медийно внимание, чрез журналисти (вж. параграфи 136, 145, 176 и 183 по-горе). Дори да се предположи, че г-н Darbaydze и г-жа Nadareishvili са предоставили достатъчна информация на жалбоподателите на 23 август 2002 г. относно причината за тяхното задържане от 19 август 2002 г. насам, в конкретния контекст на настоящото дело интервал от четири дни трябва да се счита за несъвместим с времевите ограничения, наложени от понятието за бързина в член 5 § 2 (вж. Fox, Campbell and Hartley, цитиран по-горе, стр. 19-20, §§ 41-43, и Murray v. the United Kingdom, решение от 28 октомври 1994 г., Серия A № 300‑A, стр. 33, § 78).

417.  Съдът не счита за необходимо да разглежда въпроса дали статутът на стажант прокурор позволява на г-н Darbaydze и неговите колеги да действат в контекста на този случай на екстрадиция. Той просто отбелязва, че те са били инструктирани от компетентните власти в прокуратурата да отидат до затвора и да информират затворниците, че срещу тях са образувани процедури за екстрадиция (вж. параграфи 162 и 176 по-горе). В рамките на прокуратурата въпросните стажант прокурори са отговорни и за изпълнението на различни задачи във връзка с делото за екстрадиция срещу жалбоподателите (вж. параграфи 162 и 171 по-горе). Въпреки техния статут в рамките на грузинските държавни служби и с оглед на възложените им функции, Съдът счита, че действията на стажант прокурорите ангажират отговорността на държавата съгласно Конвенцията (вж. Assanidze v. Georgia [GC], № 71503/01, § 146, ЕСПЧ 2004‑II).

418.  За разлика от представителите на жалбоподателите, Съдът не се съмнява, че г-н Darbaydze и неговите колеги са посетили затвора на 23 август и 13 септември 2002 г. Тези посещения са потвърдени от няколко свидетели (вж. параграфи 162, 171 и 176 по-горе) и преди всичко са удостоверени от извлечения от “регистъра за искания да се доведе затворник в стаята за разпити”, предоставени от грузинското правителство (вж. параграф 392 по-горе). Съдът следователно трябва да прецени, за всяко от тези посещения, дали е дадена достатъчна информация на жалбоподателите за целите на член 5 § 2 от Конвенцията.

419.  Съдът отбелязва първо, че твърденията на Правителството и извлеченията от горепосочения регистър си противоречат един на друг относно имената и броя на лицата, с които са се срещнали стажант прокурорите на 23 август и 13 септември 2002 г. (вж. параграф 392 по-горе). Съдът счита за подходящо да се позове на информацията, която се съдържа в извлеченията от регистъра (документ, който се обновява ежедневно от затворническите власти), която на свой ред е потвърдена от изявления на г-н Bakashvili и г-н Saydayev (вж. параграфи 187, 190 и 192 по-горе). Въз основа на тези извлечения заключава, че на 23 август 2002 г. стажант прокурорите са се срещнали с г-н Issayev, г-н Khanchukayev, г-н Aziev, г-н Shamayev и г-н Khadjiev. На 13 септември 2002 г. те са се срещнали с г-н Gelogayev, г-н Adayev, г-н Khanchukayev, г-н Magomadov, г-н Khashiev и г-н Baymurzayev.

420.  Следователно г-н Margoshvili, г-н Kushtanashvili и г-н Vissitov не са присъствали на двете срещи, предназначени да информират жалбоподателите за процедурата за екстрадиция срещу тях.

421.  Що се отнася до жалбоподателите, които са се срещнали със стажант прокурорите, на 23 август 2002 г. само г-н Khanchukayev е имал самостоятелна среща с г-н Darbaydze (вж. параграф 163 по-горе) и не е присъствал адвокат или преводач (вж. параграфи 162 и 171 по-горе). Според протокола от тази среща, подписан само от г-н Darbaydze и г-жа Nadareishvili, последните посетили жалбоподателя “за да получат [от него] изложение на мотивите относно неговата екстрадиция”. В това изложение обаче, изготвено на руски език от г-жа Nadareishvili и подписано от г-н Darbaydze, не се споменава нищо за процедура за екстрадиция. В него се съдържа информация за самоличността на г-н Khanchukayev, който по това време е известен под името Khanoyev (пак там.). Жалбоподателят отказва да подпише изложението и протокола от срещата и заявява, че ще предостави разяснения, само в присъствие на адвоката му (и преводач, според г-н Darbaydze). Изправени пред този отказ, впоследствие повторен от другите жалбоподатели в стаята за разпити (г-н Shamayev, г-н Khadjiev, г-н Issayev и г-н Aziev), г-н Darbaydze и неговият колега напуснали помещението (вж. параграф 165 по-горе).

422.  Като взе предвид тези обстоятелства, Съдът заключава, че на 23 август 2002 г. на г-н Khanchukayev, г-н Shamayev, г-н Khadjiev, г-н Issayev и г-н Aziev е предоставена недостатъчна информация относно тяхното задържане в контекста на процедура за екстрадиция, както и относно обвиненията, повдигнати срещу тях от руските власти.

423.  На 13 септември 2002 г. второ посещение на г-н Darbaydze, придружен този път от г-жа Kherianova, се провежда в присъствието на г-н Saydayev, преводач на свободна практика, нает от Министерството на сигурността във връзка с наказателното дело срещу жалбоподателите (вж. параграфи 166, 189 и 192 по-горе), който попада в стаята за разпити в резултат от комбинация от обстоятелства (пак там) или в резултат на уговорка между г-н Mskhiladze и г-н Bakashvili (вж. параграф 165 по-горе). Г-н Saydayev се съгласява да предостави еднократна услуга на г-н Darbaydze и да работи като преводач за него.

424.  Съдът установява в Тбилиси, че когато се представя, г-н Darbaydze информира г-н Saydayev за своите задължения и за факта, че той е дошъл да се срещне с жалбоподателите “относно процедура за екстрадиция” (вж. параграфи 166 и 192 по-горе). Когато преводачът пита дали да преведе това на жалбоподателите, г-н Darbaydze иска жалбоподателите да му предоставят информация за самоличността си. Тъй като те отказват, г-н Darbaydze напуснал помещението. Той не дава никакви документи на жалбоподателите (вж. параграф 192 по-горе). Впоследствие, понеже е трябвало да докаже на прекия си ръководител, че е посетил жалбоподателите на въпросната дата, г-н Darbaydze се свързва с г-н Saydayev (вж. параграфи 170 и 195 по-горе) и го кара да изготви декларация. В този удостоверен документ г-н Darbaydze кара преводача да потвърди, че той е информирал жалбоподателите за процедурата за екстрадиция срещу тях. Когато се явява пред Съда в Тбилиси, г-н Saydayev потвърждава присъствието на г-н Darbaydze в затвора на 13 септември 2002 г., но категорично отрича последният да е информирал жалбоподателите за процедурата за екстрадиция. Като взима предвид всички доказателства, с които разполага, Съдът счита, че обясненията на г-н Saydayev за грешното твърдение в декларацията, съгласно която жалбоподателите са били информирани за процедурата за екстрадиция, са благонадеждни (вж. параграфи 195-98 по-горе).

425.  За Съда проблемът не е дали жалбоподателите са заключили или са могли да заключат от различните сигнали, че срещу тях е образувана процедура за екстрадиция или дали г-н Saydayev е трябвало да положи старание в контекста на услуга, която той неофициално е предоставял на държавен служител. Въпросът е дали този служител, инструктиран от прекия си ръководител да изпълни определена задача, надлежно е уведомил жалбоподателите за факта, че те са държани въз основа на искане за екстрадиция в Русия. Съдът не е пренебрегнал факта, че е било невъзможно г-н Darbaydze да оцени верността на спорния превод на чеченски език; в светлината на отговорната задача, която му е била поверена, и сериозните възражения, които въпросът за екстрадицията е могъл да провокира у жалбоподателите, било е възложено на него да формулира искането си за превод точно и прецизно. Съдът отбелязва, че това не е било така.

426.  Като взима предвид горепосоченото, Съдът заключава, че по време на посещенията си на 23 август и 13 септември 2002 г. стажант прокурорите от главната прокуратура на Грузия се срещат само с десет жалбоподатели (вж. параграфи 418‑20 по-горе), които не получават достатъчна информация относно тяхното задържане в очакване на екстрадиция за целите на член 5 § 2 от Конвенцията.

427.  Правителството не оспорва, че на адвокатите на жалбоподателите е отказан достъп до преписките по екстрадиция. Като взима предвид довода, на който се позова в тази връзка г-н Mskhiladze (вж. параграф 177 по-горе), Съдът не се съмнява, че служителите на главна прокуратура е трябвало да извършат подробен преглед на документите, предоставени от руските власти. Това основание само по себе си обаче не оправдава отказа за всякакъв достъп на жалбоподателите до документи, които имат преки последствия върху техните права и от които зависи средството за защита, изложено в член 5 § 4 от Конвенцията. Съдът не приема довода на Правителството, че след като правото да не бъдат екстрадирани не е гарантирано от Конвенцията, не е задължение на прокуратурата да предостави на жалбоподателите достъп до преписките относно тяхната екстрадиция (вж. параграф 395 по-горе). Той посочва, че макар член  5 § 2 да не изисква преписката по делото в нейната цялост да бъде направена достъпна за засегнатото лице, последното трябва въпреки това да получи достатъчна информация, за да може да се обърне към съд за контрол на законосъобразността, предвиден в член 5 § 4 (вж. Fox, Campbell and Hartley, цитирано по-горе, § 40; и Čonka, цитирано по-горе, § 50).

428.   С оглед на горепосоченото, Съдът заключава, че е налице нарушение на правата на жалбоподателите съгласно член 5 § 2 от Конвенцията.

429.  Предвид тази констатация, Съдът не счита за необходимо да разглежда също съгласно член 6 § 3 жалбата на г-н Khadjiev съгласно член 5 § 2 от Конвенцията (вж. параграф 388 по-горе).

430.  Относно оплакването на г-н Khadjiev във връзка с липсата на преводач по време на разпит в болницата за цивилни в Грузия и липсата на информация за обвиненията, повдигнати срещу него от грузинските власти, Съдът отбелязва, че тези оплаквания не са в обхвата на решението за допустимост по това дело, което определя обхвата на предявеното пред него дело (вж. Guzzardi, цитирано по-горе, стр. 39-40, § 106). Като такива, Съдът не е компетентен да ги разгледа.

431.  Що се отнася до жалбата съгласно член 5 § 4 от Конвенцията, Съдът отбелязва най-напред, че в конкретния случай разглеждането на законосъобразността, изискано от тази разпоредба, не е включено в заповедите за задържане, издадени от руския съд (вж. параграф 64, точка 3 по-горе). Тези заповеди са решения да се поставят жалбоподателите под задържане в контекста на наказателното производство срещу тях в Русия; след като са призната за изпълними в Грузия, заедно с искането за екстрадиция, те представляват правното основание за задържането на жалбоподателите до екстрадицията (вж. параграфи 404-05 по-горе). Тъй като процедурата, предвидена в член 5 § 4, изисква на засегнатото лице да се дадат гаранции, подходящи за въпросния вид лишаване от свобода (вж. De Wilde, Ooms and Versyp, цитирано по-горе, стр. 40-41, § 76), руските заповеди, издадени за целите на член 5 § 1 (c), не може да се тълкуват, че включват разглеждане съгласно грузинското законодателство на законосъобразността на задържането на жалбоподателите до екстрадицията.

432.  Съдът вече заключи, че жалбоподателите не са били информирани, че са задържани в очакване на екстрадиция и не са им дадени материали от преписката по делото. Тези факти сами по себе си означават, че тяхното право да обжалват това задържане е било лишено от всякакъв смисъл.

433.  При тези обстоятелства Съдът не счита за необходимо да определя дали средствата за правна защита съгласно грузинското законодателство са щели да осигурят на жалбоподателите достатъчни гаранции за целите на член 5 § 4 от Конвенцията.

434.  Съдът заключава, че има нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията.

IV.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ ОТ СТРАНА НА ГРУЗИЯ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕНОВЕ 2 И 3

435.  Съдът отбелязва, че на 5 ноември 2002 г. решава да разгледа служебно, съгласно член 5 §§ 1, 2 и 4 от Конвенцията – който е lex specialis в случаите на задържане – жалбите относно екстрадиция, подадени от жалбоподателите съгласно членове 6 и 13 (вж. параграф 16 по-горе). Всички жалби са обявени за допустими на 16 септември 2003 г. В становището по същество г-жа Мукашаврия подчертава, че жалбите на жалбоподателите са основани не само на член 5 от Конвенцията, но също и на член 13.

436.  Съдът изтъква, че при изпълнение на задачата си е свободен да припише на фактите по делото, базирани на доказателствата, с които разполага, правна класификация, различна от дадената от жалбоподателите или, ако се наложи, да разгледа фактите по различен начин (вж. Camenzind v. Switzerland, решение от 16 декември 1997 г., Доклади 1997‑VIII, стр. 2895-96, § 50). Опитал да установи фактите в Тбилиси и с оглед на информацията, с която разполага, Съдът счита за уместно да разгледа допустимите жалби също от гледна точка на член 13 от Конвенцията, който гласи:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

1.  Тезите на страните

437.  Представителите на жалбоподателите твърдят, че екстрадираните жалбоподатели научават за тяхната екстрадиция, преди да бъдат закарани на летището. Тъй като заповедите за екстрадиция от 2 октомври 2002 г. не са им били връчени, те са били лишени от възможността да повдигнат оплакванията си съгласно членове 2 и 3 от Конвенцията пред съд. В допълнение, заповедите за екстрадиция не са връчени на адвокатите на жалбоподателите пред националните съдилища. Последните научават случайно на 3 октомври 2002 г., че екстрадициите предстоят.

438.  Представителите на жалбоподателите добавят, че по въпросите на екстрадицията грузинското законодателство е неясно и не предоставя гаранции срещу произволни действия. Няма средства за правна защита срещу заповеди за екстрадиция, издадени от главния прокурор, действащ при пълна автономия.

439.  Г-н Khadjiev също се оплаква в неговата жалба (вж. параграф 235 по-горе), че неговата екстрадиция е решена без намесата на съд. Той се позовава на член 2 § 1 и член 4 от Протокол № 4.

440.  На изслушването за допустимост грузинското Правителство заявява, че само фактът, че жалбоподателите не са уведомени за заповедите за екстрадиция не води до нарушение на техните права съгласно Конвенцията. Впоследствие то променя тази позиция и твърди, че въпреки че грузинският НПК не налага на прокуратурата задължението да връчи заповед за екстрадиция на засегнатото лице, жалбоподателите са информирани на 23 август и 13 септември 2002 г. за процедурата за екстрадиция от г-н Darbaydze и за заповедите за екстрадиция на 2 октомври 2002 г. от г-н Mskhiladze. Тази версия на събитията е потвърдена от г-н Darbaydze и г-н Mskhiladze по време на производството в Тбилиси.

441.  Надлежно уведомени, жалбоподателите не са повдигнали оплаквания съгласно членове 2 и 3 от Конвенцията, на основание член 42 § 1 от Конституцията и член 259 § 4 от НПК нито пред прокуратурата, нито пред съд. Правителството счита, че горепосочените разпоредби гарантират правото на средство за правна защита срещу заповед за екстрадиция. Така трима жалбоподатели, срещу които са издадени заповеди за екстрадиция на 28 ноември 2002 г., са използвали това право и са успели да постигнат преустановяване на тези заповеди (вж. параграфи 84 и сл. по-горе). В допълнение, Правителството насочва вниманието на Съда към решението на Върховния съд на Грузия в Aliev и твърди, че ако жалбоподателите са искали, както г-н Aliev, са могли да отстояват правата си пред националните съдилища.

442.  Грузинското Правителство представя проект на нов Наказателнопроцесуален кодекс, който е в процес на изготвяне и предоставя по-съществени гаранции на лица, срещу които предстоят мерки за екстрадиция.

2.  Преценката на Съда

443.  Съдът вече е заключил съгласно член 5 § 2 от Конвенцията, че преди 2 октомври 2002 г. жалбоподателите не са били информирани за процедурата за екстрадиция и че не им е предоставен достъп до преписката по делото, предоставена от руските власти (вж. параграф 428 по-горе). Следователно трябва да се разгледа дали заповедите за екстрадиция срещу петима от тях, издадени на 2 октомври 2002 г., са били връчени на жалбоподателите, за да могат да повдигнат оплакванията си съгласно членове 2 и 3 от Конвенцията пред “държавен орган”.

444.  Съдът напомня, че въпреки условията на член 13, тълкувани буквално, съществуването на реално нарушение на друга разпоредба от Конвенцията (“съществена” разпоредба) не е предпоставка за прилагането на члена (вж. Klass and Others v. Germany, решение от 6 септември 1978 г., Серия A № 28, стр. 29, § 64). Той гарантира наличността на средство за правна защита на национално ниво, което да приложи – и следователно да се твърди неизпълнение на – същината на правата и свободите на Конвенцията, в каквато и форма да са предоставени (вж. Lithgow and Others v. the United Kingdom, решение от 8 юли 1986 г., Серия A № 102, стр. 74, § 205). Член 13 обаче не може основателно да се тълкува като изискване за средство за правна помощ в националното законодателство относно предполагаемо оплакване съгласно Конвенцията, което може да има лице, независимо колко неоснователен е неговия иск: оплакването трябва да е защитимо по отношение на Конвенцията (вж. Leander v. Sweden, решение от 26 март 1987 г., Серия A № 116, стр. 29, § 77 (a)).

445.  В конкретния случай, с оглед на легитимността на страховете на жалбоподателите (вж. параграф 340 по-горе) и съображенията на Съда относно обстоятелствата, при които се е провела тяхната екстрадиция, оплакванията съгласно членове 2 и 3 от Конвенцията не може да се счетат за незащитими по същество (вж. Boyle and Rice v. the United Kingdom, решение от 27 април 1988 г., Серия A № 131, стр. 23, § 52). Съответно член 13 е приложим в конкретния случай. В действителност не е имало спор по този въпрос пред Съда.

446.  Член 13 изисква осигуряване на национално средство за правна защита, което позволява на компетентния “национален орган” едновременно да се занимава със същината на съответното оплакване съгласно Конвенцията и да предостави подходяща компенсация (вж. Soering, цитирано по-горе, стр. 47, § 120, и Vilvarajah and Others, цитирано по-горе, стр. 39, § 122). Не стига до там обаче да изисква определена форма на средство за правна защита и дава голяма свобода на действие на Високодоговарящите страни при изпълнението на техните задължения съгласно тази разпоредба. Нито пък ефикасността на средството за правна защита за целите на член 13 зависи от сигурността за положителен за жалбоподателя резултат (вж. Swedish Engine Drivers' Union v. Sweden, решение от 6 февруари 1976 г., Серия A № 20, стр. 18, § 50). При определени обстоятелства съвкупността от средства за правна защита, предоставени от националното законодателство, може да отговари на изискванията на член 13 (вж. Jabari, цитиран по-горе, § 48).

447.  Средството за правна защита, изисквано от член 13, трябва да бъде “ефективно” на практика, както и по закон, по-конкретно неговото изпълнение не трябва да бъде неоснователно възпрепятствано от действията или бездействията на властите на ответната държава (вж. Aksoy v. Turkey, решение от 18 декември 1996 г., Доклади 1996-VI, стр. 2286, § 95).

448.  Съдът счита за важно да отбележи, че оплакването на жалбоподател, в което се твърди, че неговата екстрадиция ще има последствия, противоречащи на членове 2 и 3 от Конвенцията, трябва задължително да бъде предмет на внимателно наблюдение от “национален орган” (вж., с необходимите промени, Chahal, цитирано по-горе, стр. 1855, § 79, и стр. 1859, § 96, и Jabari, цитиран по-горе, § 39).

449.  В конкретния случай Съдът отбелязва, че след като настоящата жалба е подадена, грузинското Правителство изчаква повече от година преди да твърди, че заповедите за екстрадиция от 2 октомври 2002 г. са изпратени на адвокатите на жалбоподателите. Писмото, което г-н Mskhiladze предполагаемо изпраща през на деня на 2 октомври 2002 г., не е представено на Съда, преди въпросното лице да бъде изслушано в Тбилиси (вж. параграф 178 по-горе). Съдът не е убеден от довода на грузинското Правителство, тъй като не е подкрепен от други доказателства и материали, с които разполага.

450.  На първо място Съдът отбелязва, че на изслушването за допустимост грузинското Правителство заявява, че невръчването на заповедите за екстрадиция на жалбоподателите не води до нарушение на Конвенцията. По-късно то се съгласява с твърдението на г-н Mskhiladze, че адвокатите на жалбоподателите са своевременно информирани по телефона и писмено. Г-н Mskhiladze твърди пред Съда, че е дал уведомителното писмо на г-н Darbaydze, който го отнесъл до кантората на адвокатите (вж. параграф 178 по-горе). Г-н Darbaydze мисли, че си спомня, че е отишъл до кантората за тази цел (вж. параграф 168 по-горе).

451.  Фактът, че Правителството променя първоначалната си позиция и заема друга, абсолютно противоположна позиция и че г-н Darbaydze няма желание да потвърди твърденията на г-н Mskhiladze без резерви хвърля сериозно съмнение върху правдоподобността на довода, развит от Правителството след изслушването за допустимостта.

452.  Съдът също отбелязва, че подписът, потвърждаващ получаването на спорното уведомително писмо, е на практика нечетлив и не е разпознат от никой от тримата адвокати на жалбоподателите като принадлежащ на лице, работещо в тяхната кантора (вж. параграф 213 по-горе). Последните категорично отхвърлят твърдението на Правителството и заявяват, че не са били уведомени за заповедите за екстрадиция срещу техните клиенти (ibid.). Обстоятелствата, при които г-н Gabaydze научава за заплахата от тази мярка (вж. параграф 214 по-горе), и неговите безуспешни опити да се сдобие с информация от прокуратурата са потвърдени от осведомителната емисия, излъчена в 23:00 ч. по телевизионния канал Rustavi-2 (вж. параграф 216 по-горе). Обратно на това, което изглежда твърди Правителството, видеозаписът на програмата потвърждава, че адвокатите не са знаели точната бройка и имена на жалбоподателите, които вероятно са щели да бъдат екстрадирани, че той не е знаел кога е взето решението и не му е известен етапа на развитие на процедурата за екстрадиция. От интервюто му е очевидно, че той се е обърнал към Rustavi-2 с намерението да изобличи публично скрития и таен характер на тази процедура.

453.  Освен това Съдът придава голямо значение на изложенията, направени от затворническите надзиратели, изслушани в Тбилиси, които не са били предварително информирани за предстоящата екстрадиция на затворниците и следователно са били озадачени относно причините, поради които е избухнал бунтът в килия № 88 (вж. параграфи 145, 147 в края, 154 и 156 по-горе). Дори г-н Dalakishvili, който обикновено отговаря за подготвянето на прехвърлянето на затворниците и да ги информира за развитията, не е наясно, че жалбоподателите трябва да бъдат преместени (вж. параграф 154 по-горе). От въпросните свидетелски показания е ясно, че само директорът на затвора и трима други служители на затворническата администрация са наясно с операцията, която се подготвя (вж. параграфи145 и 148 по-горе).

454.  По мнение на Съда такава процедура за изпълнение не може да се счете за прозрачна и едва ли демонстрира, че компетентните власти са предприели мерки да защита на правото на жалбоподателите да бъдат информирани за мярката за екстрадиция срещу тях.

455.  В светлината на доказателствата, с които разполага, Съдът счита за установено, че жалбоподателите задържани в Затвор № 5 научават, че е възможно някои от тях да бъдат скоро екстрадирани, чак когато гледат телевизионното интервю на г-н Gabaydze вечерта на 3 октомври 2002 г. (вж. параграфи 98, 124, 152 и 216 по-горе). Адвокатът твърди, че е бил информиран, че се подготвя операция за екстрадиция от приятел, който работи в Министерството на сигурността. Жалбоподателите осъзнават, че тази информация е вярна, когато няколко часа по-късно затворническите власти искат от тях да напуснат килията, като посочват фиктивни причини (вж. параграф 378 по-горе).

456.  Що се отнася до г-н Adayev, петото лице, включено в мярката за екстрадиция, по това време той е задържан в болницата на затвора и за разлика от другите жалбоподатели той няма достъп дори до повърхностната информация, излъчена във въпросната телевизионна новинарска емисия.

457.  Като взе предвид горепосочените обстоятелства, Съдът не може да приеме твърдението на грузинското Правителство, че адвокатите на жалбоподателите са получили телефонно обаждане от г-н Mskhiladze през деня на 2 октомври 2002 г. и че заповедите за екстрадиция, засягащи техните клиенти, са им били връчени. Фактът, че самите жалбоподатели не са били информирани за тези решения не е въпрос на разискване между страните.

458.  При тези обстоятелства едва ли е нужно да се напомня, че за да се оспори заповед за екстрадиция въз основа на член 42 § 1 от Конституцията и член 259 § 4 от НПК (вж. твърденията на Правителството), жалбоподателите или техните адвокати е трябвало да имат достатъчно информация, връчена официално и навременно от компетентните власти (вж. Bozano, цитирано по-горе, стр. 25-26, § 59). Съответно Правителството няма основание да критикува адвокатите на жалбоподателите за това, че не са подали жалба срещу мярка, за чието съществуване те са научили чрез изтичане на информация от държавната администрация.

459.  Освен това, дори да се допусне, че въпреки ограничения период от време, четиримата жалбоподатели, държани в Затвор № 5, са могли поне на теория да се обърнат към съд, след като са гледали осведомителната емисия в 23:00 ч. на 3 октомври 2002 г., Съдът отбелязва, че те на практика са били лишени от тази възможност с оглед на тяхното задържане в условия на изолация и отхвърлянето на тяхното искане за призоваване на адвокатите (вж. параграфи 124 и 135 по-горе).

460.  Не е задължение на Съда да определи in abstracto времето, което трябва да изтече между приемането на заповед за екстрадиция и нейното изпълнение. Когато обаче властите на дадена държава бързат да предадат лице на друга държава два дни след датата на издаване на заповедта, те имат задължението да действат с дори по-голяма бързина и експедитивност, за да позволят оплакването на засегнатото лице съгласно членове 2 и 3 да премине независима и строга проверка и изпълнението на предстоящата мярка да бъде преустановено (вж. Jabari, цитирано по-горе, § 50). Съдът намира за недопустимо лице да научи, че предстои да бъде екстрадирано, малко преди да бъде отведено на летището, когато причината за напускане на приемащата страна е неговият страх от отношение, противоречащо на член 2 или член 3 от Конвенцията.

461.  Съобразно с това Съдът заключава, че нито жалбоподателите, екстрадирани на 4 октомври 2002 г., нито техните адвокати са били уведомени за заповедите за екстрадиция, издадени по отношение на жалбоподателите на 2 октомври 2002 г., и че компетентните власти неоснователно са възпрепятствали упражняването на правото на обжалване, което е могло да бъде на тяхно разположение поне на теория.

462.  Вследствие на тази констатация Съдът не счита за необходимо да се занимава с въпроса за ефективността на средството за правна защита, което според Правителството е можело да бъде предложено на жалбоподателите от съд съгласно член 42 § 1 от Конституцията и член 259 § 4 от НПК. Той просто отбелязва, че тези разпоредби (вж. параграфи 253 и 254 по-горе), единствените текстове, на които жалбоподателите са могли да базират жалбата си, са формулирани по изключително общ начин и не уточняват никакви правила, регулиращи използването на това средство за правна защита, и не посочват към кой съд и в какъв срок трябва да се подаде такава жалба. Освен това в никоя друга национална разпоредба не се излага процедурата за издаване и изпълнение на заповед за екстрадиция от главния прокурор.

463.  Тази ситуация е описана като “недостатък” от Върховния съд на Грузия, когато разглежда делото Aliev, цитирано от Правителството (вж. параграф 258 по-горе). Когато са изслушани от Съда, г-н Gabrichidze, г-н Mskhiladze и г-н Darbaydze също потвърждават, че освен Aliev, те не са наясно с други случаи, в които разпоредбите на националното законодателство, които позволяват оспорването на заповед за екстрадиция пред съдилищата, да са били използвани (вж. параграфи 169, 176 и 185 по-горе). Бившият главен прокурор на Грузия сериозно подчертава нуждата от реформа в националното законодателство относно екстрадицията.

464.  Съдът не споделя мнението на Правителството, че ако екстрадираните жалбоподатели са искали, те са могли да отстояват правата си пред националните съдилища по същия начин, както г-н Aliev. Той отбелязва, че решението в Aliev, произнесено на 28 октомври 2002 г. от Върховния съд на Грузия, настъпва след като настоящата жалба е съобщена на Правителството и не включвала признание на предполагаемите нарушения на правата на засегнатите (вж., с необходимите промени, Burdov v. Russia, № 59498/00, § 31, ЕСПЧ 2002‑III). Този прецедент, който въвежда на практика средство за правна защита срещу решения за екстрадиция, взети от главния прокурор, позволява на г-н Gelogayev, г-н Khashiev и г-н Baymurzayev да оспорят решението да бъдат предадени на руските власти, взето на 28 ноември 2002 г. (вж. параграф 84 по-горе). Това не променя с нищо констатацията, че г-н Shamayev, г-н Adayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev и г-н Vissitov, екстрадирани на 4 октомври 2002 г., не са имали възможност да подадат своите оплаквания съгласно членове 2 и 3 от Конвенцията до национален орган.

465.  Що се отнася до разпоредбите на новия Наказателнопроцесуален кодекс, те още на са в сила и във всеки случай не могат да предоставят достатъчно удовлетворение на тези жалбоподатели, които вече са били екстрадирани.

466.  В заключение изискванията на член 13 от Конвенцията са нарушени по отношение на петимата жалбоподатели, които са екстрадирани на 4 октомври 2002 г.

467.  Като взе предвид тази констатация Съдът счита, че не е необходимо да разглежда жалбата на г-н Khadjiev съгласно член 2 § 1 от Конвенцията и член 4 от Протокол № 4.

V.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ ОТ СТРАНА НА ГРУЗИЯ НА ЧЛЕН 34 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

468.  Като взе предвид последователността на събитията, изложени в параграфи 5 до 12 по-горе, Съдът решава да повдигне служебно въпроса за спазването от страна на Грузия на задължението ѝ съгласно член 34 от Конвенцията, който гласи:

“Съдът може да бъде сезиран с жалба от всяко лице, неправителствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от Βисокодоговарящите страни на правата, провъзгласени в Конвенцията или в Протоколите към нея. Βисокодоговарящите страни са длъжни да не създават по никакъв начин пречки за ефективното упражняване на това право.”

469.  Правило 39 от Правилника на Съда предвижда:

“1.  Съставът или, когато е целесъобразно, председателят му може, по искане на една от страните или на всяко друго заинтересовано лице, или по своя инициатива, да посочи на страните временна мярка, която счита, че следва да бъде приета в интерес на страните или на правилното протичане на производството.

2.  Комитетът на министрите трябва да бъде уведомен за тези мерки.

3.  Съставът може да поиска информация от страните по всеки въпрос, свързан с изпълнението на посочената временна мярка.”

470.  Задължението в член 34 да не пречат на ефективното упражняване от страна на лице на правото му да подаде жалба и тя да бъде разгледана от Съда, дава на жалбоподателите право от процесуален характер – което може да бъде потвърдено в производство по Конвенцията – различно от материалните права, заложени съгласно Част I от Конвенцията или Протоколите към нея (вж. Cruz Varas and Others, цитирано по-горе, стр. 35-36, § 99, и Akdivar and Others v. Turkey, решение от 16 септември 1996 г., Доклади 1996‑IV, стр. 1218, § 103).

471.  От огромно значение за ефективната работа на системата за индивидуални жалби, създадена съгласно член 34, е жалбоподателите или потенциалните жалбоподатели да могат да комуникират свободно със Съда, без да бъдат подлагани на каквато и да е форма на натиск от властите да изтеглят или променят своите оплаквания. Изразът “каквато и да е форма на натиск” трябва да бъде разбран така, че да покрива не само пряка принуда и груби актове на заплахи към жалбоподатели или потенциални жалбоподатели или техните семейства или законни представители, но и други неуместни косвени действия или контакти, имащи за цел да ги разубедят или възпрат да преследват средство за правна защита по Конвенцията (вж. по-специално, с необходимите промени, Kurt v. Turkey, решение от 25 май 1998 г., Доклади 1998‑III, стр. 1192-93, §§ 159-60, и Sarli v. Turkey, № 24490/94, §§ 85-86, 22 май 2001 г.).

472.  Упражняването на правото на жалба, гарантирано от член 34 от Конвенцията, няма суспендиращ ефект в националното законодателство и по-специално няма суспендиращ ефект върху изпълнението на административно или съдебно решение. Въпросът дали фактът, че държава не е спазила указание на Съда, постановено съгласно Правило 39, може да се счита за нарушение на задължението ѝ съгласно член 34 от Конвенцията трябва да бъде оценен в светлината на конкретните обстоятелства по делото.

473.  Съдът наскоро напомни, че когато правдоподобно е изтъкнато, че има риск от непоправима вреда върху ползването от страна на жалбоподателя на е едно от основните права съгласно Конвенцията, целта на временната мярка е да се запази статуквото докато Съдът определи обосновката за тази мярка. Като такава, с цел да гарантира продължаването на въпроса, който е предмет на жалбата, временната мярка засяга същността на оплакването по Конвенцията. Що се отнася до жалбоподателя, резултатът, който той или тя иска да постигне чрез жалбата, е запазването на утвърденото в Конвенцията право, преди да му бъде нанесена непоправима вреда. Следователно временната мярка се иска от жалбоподателя и се предоставя от Съда, за да улесни “ефективното упражняване” на правото на индивидуална жалба съгласно член 34 от Конвенцията в смисъл на запазване на предмета на жалбата, когато се счита, че той е застрашен от непоправима вреда чрез действия или пропуски от страна на ответната държава. От понятието за ефективно упражняване на правото на жалба се подразбира, че по време на производството в Страсбург Съдът следва да може да разгледа жалбата съгласно обичайната си процедура (вж. Mamatkulov and Askarov, цитирано по-горе § 108). Указания за временни мерки, дадени от Съда, както в настоящия случай, му позволяват не само да извърши ефективно разглеждане на жалбата, но и да се увери, че защитата, предоставена на жалбоподателя от Конвенцията, е ефективна; те впоследствие позволяват на Комитета на министрите да следи изпълнението на окончателното решение. Такива мерки следователно позволяват на въпросната държава да изпълни задължението си да спази окончателното решение на Съда, което е обвързващо съгласно член 46 от Конвенцията (ibid., § 125). Така в Mamatkulov and Askarov Съдът заключава, че неспазването на временни мерки от Високодоговаряща страна се счита за възпрепятстване на Съда от ефективно разглеждане на оплакването на жалбоподателя, възпрепятстване на ефективното упражняване на правото му и съответно нарушение на член 34 (ibid., § 128).

474.  Като прилага тези принципи към конкретния случай, Съдът отбелязва, че четирима жалбоподатели, засегнати от заповед за екстрадиция, са изведени от килията им на 4 октомври 2002 г., около 4:00 ч. сутринта, с цел тяхната екстрадиция. Г-н Adayev, петият засегнат жалбоподател, е изведен от болницата на затвора горе-долу по същото време. Искането за прилагане на Правило 39, направено от името на единадесет жалбоподатели (г-н Adayev и г-н Khanchukayev не са споменати), е получено от Съда на същата дата между 15:35 ч. и 16:20 ч. под формата на няколко факса.

475.  В 18:00 ч. на същата дата грузинското Правителство е уведомено чрез своя главен представител, че заместник-председателят на Второ отделение на Съда е решил да приложи Правило 39. Няколко минути по-късно имената на лицата, които са сезирали Съда, са продиктувани по телефона на асистента на главния представител. С оглед на проблемите с връзката (вж. параграфи 9 и 10 по-горе) и безрезултатните молби на Секретариата на Съда те да бъдат разрешени, решението на Съда е официално повторено в 19:45 ч. (Страсбургско време) по телефона на заместник-министъра на правосъдието (вж. параграф 11). Не е възможно да бъде потвърдено по факс до 19:59 ч. (Страсбургско време). Грузинските власти екстрадират жалбоподателите същия ден в 19:10 ч. (Страсбургско време).

476.  След тяхната екстрадиция екстрадираните жалбоподатели са поставени в изолация. Дори за Съда получаването на адреса на тяхното място на задържане е при условие за предоставяне на гаранции за поверителност (вж. параграф 15 по-горе). Жалбоподателите не могат да поддържат контакт с техните представители пред Съда, а последните не са оторизирани от руските власти да ги посещават въпреки конкретните указания на Съда по този въпрос (вж. параграфи 228, 229 и 310 по-горе). Въпреки това руското Правителство твърди, че екстрадираните лица не са възнамерявали да сезират Съда с жалба, поне не срещу Русия, и че разглеждането по същество на жалбата като цяло е почти невъзможно от процедурна гледна точка. Така принципът на равнопоставеност на страните, присъщ на ефективното упражняване на правото на жалба по време на производство пред Съда, е недопустимо нарушен (вж. параграф 518 по-долу).

477.  В допълнение, самият Съд не успява да проведе проучвателната мисия в Русия, решена съгласно член 38 § 1 (a) от Конвенцията (макар че това обстоятелство не може да се припише на Грузия – вж. параграф 504 по-долу), и, като се налага да се позове на няколко писмени комуникации с екстрадираните жалбоподатели (вж. параграфи 235 и 238 по-горе), не е в позиция да довърши разглеждането по същество на техните оплаквания срещу Русия (вж. параграф 491 по-долу). Събирането на доказателства следователно е било възпрепятствано.

478.  Съдът счита, че трудностите, пред които са били изправени г-н Shamayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev и г-н Vissitov след тяхната екстрадиция в Русия, са от такова естество, че ефективното упражняване на правата им съгласно член  34 от Конвенцията е било сериозно засегнато (вж. Mamatkulov and Askarov, цитирано по-горе, § 128). Фактът, че Съдът успява да завърши разглеждането по същество на оплакванията им срещу Грузия не означава, че възпрепятстването на упражняването на това право не се равнява на нарушение на член 34 от Конвенцията (вж. Akdivar and Others, цитирано по-горе, стр. 1219, § 105).

479.  Следователно, като не е спазила указанието на Съда (съгласно Правило 39 от Правилника на Съда) относно преустановяването на екстрадицията на г-н Shamayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev и г-н Vissitov, Грузия не е изпълнила задълженията си съгласно член 34 от Конвенцията.

VI.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ ОТ СТРАНА НА РУСИЯ НА ЧЛЕНОВЕ 2, 3 И 6 §§ 1, 2 И 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

1.  Тезите на страните

480.  Като се позовават на член 2 от Конвенцията, представителите на жалбоподателите твърдят, че г-н Aziev е починал в Грузия или Русия. Те основават твърдението си на мотивите, изложени в параграф 318 по-горе.

481.  В допълнение, адвокатите считат, че по време на тяхната екстрадиция на 4 октомври 2002 г. жалбоподателите са били подложени на отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията, от страна на руските власти. Те се позовават основно на начина, по който жалбоподателите са били изведени от самолета при пристигането в Русия: те са били със завързани очи и превити на две (вж. параграф 74 по-горе). Тяхното последвало задържане при условия на строга поверителност (вж. параграфи 15, 17 и 246 по-горе) засилва основателното съмнение, че тези жалбоподатели са били и продължават да бъдат подложени на малтретиране в затвора.

482.  Според адвокатите екстрадираните жалбоподатели не са имали достъп до свободно избрани адвокати след пристигането си в Русия. Те са получили формална помощ от служебно назначените им адвокати, но с оглед на пълната им изолация и невъзможността да се сдобият с каквато и да било информация за тях, тази помощ не може да бъде счетена за ефективна защита за целите на член 6 §§ 1 и 3 от Конвенцията. Преди изслушването за допустимост адвокатите разкриват, че дори близките роднини на жалбоподателите не са наясно къде са държани.

483.  Представителите на жалбоподателите се оплакват и от термините “терористи” и “международни терористи”, използвани по отношение на жалбоподателите от представителите на Руската федерация и органите на прокуратурата в писмата от 8 и 16 октомври и 5 декември 2002 г. (вж. параграфи 76, 77 и 227 по-горе). Такива изказвания водят до нарушение на член 6 § 2 от Конвенцията и застрашават правото на жалбоподателите на справедлив процес.

484.  В своето заявление (вж. параграф 235 по-горе) г-н Khadjiev твърди, че руските власти са го обвинили незаконно в извършването на различни престъпления; че между 5 октомври и 2 декември 2002 г. неговото задържане в Русия е било незаконосъобразно; и че не са предприети никакви стъпки неговата майка да бъде уведомена за ареста му в нарушение на изискванията на Наказателнопроцесуалния кодекс на Русия.

485.  Руското Правителство предоставя пред Съда няколко набора от снимки на екстрадираните жалбоподатели, както и снимки и видео запис, показващи условията им на задържане (вж. параграфи 20, 109 и 242 по-горе). Четири пъти предоставят на Съда медицински свидетелства за жалбоподателите, документи, изготвени не само от лекари на затвора, но и от лекари от болницата за цивилни в град Б (вж. параграфи 246 и сл. по-горе).

486.  Руското Правителство твърди, че екстрадираните жалбоподатели са получили помощ от адвокати от дата на тяхното пристигане в Русия и имената и адресите на тези адвокати са били представени (вж. параграфи 218 и сл. по-горе). То представя и документи, посочващи броя и продължителността на срещите между тези адвокати и всеки екстрадиран жалбоподател. Срещите са се провели под наблюдението на надзиратели, които са можели да наблюдават разговора, но не са можели да чуват какво се говори.

2.  Преценката на Съда

487.  Съдът вече е заключил, че правото на живот на г-н Aziev не е нарушено (вж. параграфи 320-23 по-горе). Той счита за излишно да преразглежда този въпрос.

488.  Съдът отбелязва, че жалбата съгласно член 3 относно начина, по който екстрадираните жалбоподатели са прехвърлени в Русия, е повдигната за пръв път от представителите на жалбоподателите на 8 август 2004 г. в контекста на окончателното становище по основателността на делото. Това оплакване следователно не е било включено в решението за допустимост от 16 септември 2003 г., което определя обхвата на разглеждането на делото по същество от Съда (вж. Assanidze, цитирано по-горе, § 162). Следователно Съдът не е компетентен да го разгледа.

489.  Що се отнася до предполагаемото нарушение на презумпцията за невинност по отношение на жалбоподателите, Съдът отбелязва първо, че термините, използвани от представителя на Руската федерация в неговото писмо от 5 декември 2002 г., са критикувани от адвокатите на жалбоподателите по време на изслушването за допустимост на 16 септември 2003 г. Употребата на тези термини и други изрази от руските органи на прокуратурата е критикувана на 8 август 2004 г. в становището по съществото на делото. С оглед на доводите и мотивите, представени по този въпрос в това становище (вж. параграф 483 по-горе), Съдът счита, че това оплакване не се равнява просто на допълнителна правна теза, а на отделна жалба съгласно член 6 § 2 от Конвенцията. Предвид това, че решението за допустимост не включва това оплакване (вж. параграф 488 по-горе), Съдът не е компетентен да го разгледа.

490.  Същото се отнася за оплакванията срещу Русия, повдигнати на 27 октомври 2003 г. от г-н Khadjiev (вж. параграф 484 по-горе).

491.  Относно третирането, противоречащо на член 3 от Конвенцията, на което екстрадираните жалбоподатели, задържани при условия на изолация, предполагаемо са били и все още продължават да бъдат подлагани в затвор в Русия, и невъзможността им за достъп до ефективна защита след тяхната екстрадиция, Съдът повтаря, че не е могъл да установи фактите по делото в Русия (вж. параграфи 27 и сл. по-горе). Доказателствата, с които разполага, не му позволяват да се произнесе по твърденията, направени от всяка от страните относно твърдяното нарушение от страна на Русия на членове 3 и 6 §§ 1 и 3 от Конвенцията. Съдът следователно трябва да реши дали, като го поставя в тази ситуация, Русия не е изпълнила задълженията си съгласно членове 34 и 38 § 1 (a) от Конвенцията.

VII.  ТВЪРДЯНО НЕИЗПЪЛНЕНИЕ ОТ СТРАНА НА РУСИЯ НА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА Ѝ СЪГЛАСНО ЧЛЕН 38 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

492.  Приложимите разпоредби на член 38 § 1 от Конвенцията предвиждат:

“Ако Съдът определи жалбата за допустима, той

(a)   разглежда делото съвместно с представителите на страните и, когато е необходимо, предприема разследване, за чието ефективно осъществяване заинтересованите Високодоговарящи страни са длъжни да създават всички необходими условия;

...”

493.  Съдът подчертава ключовото значение на принципа, заложен в края на точка (a), че Високодоговарящите страни имат задължение да му съдействат (вж. Ireland v. the United Kingdom, цитирано по-горе, стр. 59-60, § 148).

494.  Съдът също повтаря, че в конкретния случай, в допълнение към това задължение, руското Правителство има задължението да спази конкретните гаранции, които е дало на Съда на 19 ноември 2002 г. (вж. параграф 18 по-горе), а именно ангажимент, че на Съда ще бъде предоставен напълно безпрепятствен достъп до екстрадираните жалбоподатели, включително, наред с другото, възможността за проучвателна мисия. Противно на последвалите твърдения на руското Правителство (вж. параграф 38 по-горе), писмото от 19 ноември 2002 г. не ограничава обхвата на въпросните гаранции до определен етап от производството и е недвусмислено. Съдът е счел за необходимо да получи тези гаранции с оглед на специфичните особености на производството в частта от жалбата, засягаща Русия (вж. параграфи 15-17 по-горе).

495.  Въз основа на тези гаранции Съдът решава на 26 ноември 2002 г. да вдигне временната мярка, наложена на Грузия на 4 октомври 2002 г. (вж. параграф 21 по-горе). На 16 септември 2003 г. той решава да извърши разследване на място в Грузия и Русия. Само частта от визитата в Грузия обаче е извършена (вж. параграфи 43-49 по-горе).

496.  Съдът напомня, че Високодоговарящите страни трябва да създадат “всички необходими условия” за ефективното провеждане на разследването и че такива „условия“ изискват преди всичко достъп до държавата, до тези жалбоподатели, които Съдът реши да разпита, и до учреждения, които счита за необходимо да посети. В конкретния случай, изправен пред отказ за достъп до жалбоподателите на няколко пъти, Съдът приканва руското Правителство да му позволи да установи фактите и по този начин да спази задълженията си, възложени му съгласно член 38 § 1 (a) от Конвенцията. Руското Правителство не дава положителни отговори на тези искания (вж. параграфи 27 и сл. по-горе).

497.  Като се позовава както на отказите от Окръжния съд на Ставропол (вж. параграфи 29, 30 и 47 по-горе), така и на националното законодателство (вж. параграфи 31 и 34 по-горе), руското Правителство твърди от октомври 2003 г. насам, че ще бъде невъзможно Съдът да проведе проучвателна мисия в Русия. Освен спомагателните причини (президентски избори, възможен терористичен акт в Северен Кавказ,  климатични условия и национални празници), основната причина за този отказ е твърдението, че докато тяхното дело е висящо пред руските съдилища, контактът между делегацията на Съда и жалбоподателите, задържани в Русия, ще бъде в нарушение на националните норми на наказателно производство и ще наруши принципа на субсидиарност, присъщ на механизма на Конвенцията. Изложен е и аргумент, твърдящ че жалбоподателите не са сезирали Съда с жалба срещу Русия (вж. параграф 29 по-горе). Като излага обосновката на Окръжния съд на Ставропол, руското Правителство твърди, че като изпълнителен орган то не може да се меси в безпрепятственото право на оценка на фактите, с което се ползва този съдебен орган. То съветва Съда да се обърне директно към Окръжния съд, като поиска от него да преразгледа решението си от 14 октомври 2003 г. (вж. параграф 35 по-горе).

498.  В това отношение Съдът иска да напомни, възможно най-ясно, че не може да води разговори с няколко национални органа или съдилища и че единствено отговорността на Руската страна като такава – а не на национална агенция или орган – е под въпрос пред него (вж., с необходимите промени, Assanidze, цитирано по-горе, § 149). Съдът следователно не е компетентен да оцени основателността на отказите на Окръжния съд на Ставропол, на които иска да се позове руското Правителство. Неговата преценка е ограничена до доводите, представени му от представителя на Руската федерация, и до въпроса дали тази страна, Високодоговаряща страна по Конвенцията, е изпълнила задълженията си съгласно разпоредбите на този договор.

499.  Съдът не намира представените доводи за убедителни.

500.  Той отбелязва първо, че противно на твърденията на руското Правителство, Конституцията на Руската федерация и Наказателнопроцесуалният кодекс потвърждават върховенството на международноправните норми над националните разпоредби и по-специално над тези, определящи провеждането на наказателно производство (вж. параграфи 259 и 264 по-горе). Във всеки случай провеждането на проучвателна визита, решено от Съда съгласно член 38 § 1 (a) от Конвенцията, не зависи от развоя на националните производства. Обратно на твърденията на Правителството (вж. параграфи 34 и 35 по-горе), такава визита от страна на Съда не поставя под въпрос принципа на субсидиарност, присъщ за системата на Конвенцията. Наистина, проучвателната мисия на Съда не замества националния надзор с Европейския надзор, въведен от Конвенцията, но се равнява на процедурна мярка в контекста на този надзор. Чрез системата си за колективно прилагане на правата, които постановява, Конвенцията засилва, в съответствие с принципа на субсидиарност, защитата, предоставена на национално ниво (вж. United Communist Party of Turkey and Others v. Turkey, решение от 30 януари 1998 г., Доклади 1998‑I, стр. 17, § 28), но никога не я ограничава (член 53 от Конвенцията).

501.  Съдът следователно не приема главното основание (вж. параграф 497 по-горе), на което руското Правителство базира многократните си откази да предостави на делегатите на Съда достъп до жалбоподателите, задържани в Русия. Освен това той счита за ненужно да се произнася относно другите допълнителни основания (президентски избори и т.н.), особено след като в съответните моменти е взел предвид всички тези основания  и вследствие на това е отложил визитата си, като на свой ред е предложил три възможни набора от дати през октомври 2003 г., февруари 2004 г. и юни 2004 г. (вж. параграфи 27 и сл. по-горе). Относно довода, в който се твърди, че жалбоподателите не са сезирали Съда, той се позовава на оценката си в параграфи 292 до 297 по-горе.

502.  Според Съда никое от основанията, представени от Правителството, не освобождава руската страна в качеството ѝ на ответна страна от задължението ѝ надлежно да му съдейства за установяване на истината (вж. Artico v. Italy, решение от 13 май 1980 г., Серия A №. 37, стр. 14-15, § 30). В допълнение, той счита, че опитите на Правителството да се позове на отказите на Окръжния съд са равнозначни на приемане, че тези откази възпрепятстват функционирането на системата за колективно налагане, постановена от Конвенцията. За да бъде ефективна, тази система изисква сътрудничеството със Съда на всяка Високодоговаряща страна (вж. Cyprus v. Turkey, № 8007/77, Доклад на комисията от 4 октомври 1983 г., Решения и Доклади 72, стр. 73, § 49).

503.  Като взе предвид горепосоченото, Съдът счита, че има право да извади заключения от поведението на руското Правителство в конкретния случай (вж. Tepe v. Turkey, № 27244/95, § 135, 9 май 2003 г.).

504.  Съдът счита, че като възпрепятства мисията му за установяване на фактите и не му предоставя достъп до жалбоподателите, задържани в Русия, руското Правителство неприемливо е попречило на установяването на част от фактите по това дело и следователно не е спазило задълженията си съгласно член 38 § 1 (a) от Конвенцията.

VIII.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ ОТ СТРАНА НА РУСИЯ НА ЧЛЕН 34 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

505.  В становището си по същество (вж. параграф 50 по-горе) представителите на жалбоподателите повдигат оплакване срещу Руската федерация съгласно член 34 от Конвенцията, който гласи:

“Съдът може да бъде сезиран с жалба от всяко лице, неправителствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от Βисокодоговарящите страни на правата, провъзгласени в Конвенцията или в Протоколите към нея. Βисокодоговарящите страни са длъжни да не създават по никакъв начин пречки за ефективното упражняване на това право.”

506.  Те посочват, наред с другото, че в продължение на месец след тяхната екстрадиция екстрадираните жалбоподатели са държани в изолация и руските власти впоследствие са отказали да позволят на адвокатите да ги посетят. С това действие тези жалбоподатели са били възпрепятствани да подкрепят жалбата си и да вземат участие в производството пред Съда.

507.  Съдът отбелязва първо, че датата, на която жалбоподателите  са подали оплакването си съгласно член 34, не повдига въпрос за допустимост съгласно Конвенцията (вж. Ergi, цитирано по-горе, стр. 1784, § 105).

508.  В допълнение към принципите, изложени в параграфи 470 до 473 по-горе, Съдът счита за необходимо да отбележи, не за пръв път, че производствата по Конвенцията не позволяват във всички случай стриктното прилагане на принципа, че лицето, което твърди нещо, трябва да докаже това твърдение и че е от първостепенно значение за ефективната работа на системата за индивидуални жалби, образувани съгласно член 34, страните да създадат всички необходими условия, за да се осигури правилното и ефективно разглеждане на молбите (вж. Tanrıkulu, цитирано по-горе, § 70, и Tahsin Acar v. Turkey [GC], № 26307/95, § 253, ЕСПЧ 2004‑III).

509.  Това задължение изисква Високодоговарящите страни да осигурят всички необходими условия на Съда, за да може той да извърши разследване на място или да изпълни основните си задачи, които са му наложени, когато разглежда жалби. Непредоставянето от страна на Правителство, каквато е ситуацията в настоящия случай, на възможност Съдът да изслуша свидетели и да установи фактите без задоволително обяснение, може да се отрази отрицателно на степента на изпълнение на ответна страна на задълженията ѝ съгласно членове 34 и 38 § 1 (a) от Конвенцията (вж., с необходимите промени, İpek v. Turkey, № 25760/94, § 112, ЕСПЧ 2004‑II; Tekdağ v. Turkey, № 27699/95, § 57, 15 януари 2004 г.; и Tahsin Acar, цитирано по-горе, § 254).

510.  В конкретния случай Съдът посочва първо, че в допълнение към задълженията си съгласно член 34 от Конвенцията руското Правителство има задължението да спази конкретните гаранции, които е дало на Съда на 19 ноември 2002 г. Това включва, наред с другото, гаранция, че всички жалбоподатели без изключение ще се ползват с напълно безпрепятствен достъп до Съда (вж. параграф 18 по-горе). Въз основа на тези недвусмислени гаранции на 26 ноември 2002 г. Съдът вдига временната мярка, наложена на Грузия на 4 октомври 2002 г. (вж. параграфи 18 и 21 по-горе).

511.  На 17 юни 2003 г. Съдът решава да поиска от руското Правителство, съгласно Правило 39, да осигури на г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili безпрепятствен достъп до екстрадираните жалбоподатели с оглед на изслушването за допустимост (вж. параграф 228 по-горе). На 4 август 2003 г. г-жа Mukhashavria установява директен контакт с представителя на Руската федерация в Съда и иска да се вземат необходимите стъпки за осигуряването на визи и достъп до жалбоподателите. На 21 август 2003 г. последният уведомява Съда, че не може да започне комуникация с г-жа Mukhashavria и че въпросът за достъп до жалбоподателите е обект на изключителната компетентност на Окръжния съд на Ставропол, към който адвокатът трябва директно да се обърне.

512.  Въпреки решението на Съда на г-жа Mukhashavria и г-жа Dzamukashvili не е предоставен достъп до екстрадираните жалбоподатели. На самия Съд е отказана възможността да изслуша жалбоподателите. Контактът по пощата е нередовен и недостатъчен за осигуряване на ефективно разглеждане на значителна част от техния случай (вж. Akdivar and Others, цитирано по-горе, стр. 1218, § 103). В този контекст руското Правителство също на няколко пъти изразява съмнения за намеренията на жалбоподателите да сезират Съда и за автентичността на жалбите им и пълномощните на адвокатите им (вж. параграфи 290 и сл. по-горе).

513.  Тъй като оценката на автентичността на жалба е от изключителната компетентност на Съда, а не на Правителството (вж. Orhan, цитирано по-горе, § 409), самият Съд прави опити да се свърже с екстрадираните жалбоподатели чрез техните руски адвокати. В отговор на писмото му до тези адвокати от 20 ноември 2002 г. той получава писмо от руското Правителство, в което се твърди, че адвокатите възразяват на опитите на Съда да се свърже с тях (вж. параграф 232 по-горе). През август 2003 г. двама от адвокатите все пак отговарят, като твърдят, че техните клиенти никога не са искали да сезират Съда (вж. параграф 241 по-горе).

514.  Кореспонденцията на Съда, изпратена директно на екстрадираните жалбоподатели в затвора, е получена от затворническите власти на 24 декември 2002 г. Руското Правителство обаче първоначално твърди, че тя не е пристигнала (вж. параграф 233 по-горе). В решенията си от 14 октомври 2003 г. и 21 април 2004 г. Окръжният съд на Ставропол дори заявява, че тези лица никога не са подавали оплакване до Съда по отношение на Русия. Четирима от екстрадираните жалбоподатели обаче по-късно недвусмислено потвърждават, че са сезирали Съда от Грузия (вж. параграфи 238 и 240 по-горе).

515.  Предвид това Съдът счита, че има причина за сериозно съмнение относно свободата на екстрадираните жалбоподатели да кореспондират с него без пречки и да представят оплакванията си по-подробно, което са били възпрепятствани да направят поради бързината, с която са екстрадирани (вж. параграф 479 по-горе).

516.  Г-н Baymurzayev и г-н Khashiev не са могли да се явят пред Съда в Тбилиси поради тяхното изчезване на 16 февруари 2004 г. До този момент никоя от ответните страни не е предоставила убедително обяснение нито за изчезването на тези двама жалбоподатели няколко дни преди пристигането на делегацията на Съда в Тбилиси, нито за техния арест от руските власти три дни по-късно. Както и екстрадираните жалбоподатели, те не са могли да бъдат разпитани от Съда в Русия (вж. параграфи 46-49 по-горе). Те не са се свързвали със Съда от лишаването им от свобода в Русия насам.

517.  Съдът въпреки това е успял, въз основа на предоставените от грузинското Правителство документи и доказателствата, събрани по време на визитата за установяване на фактите в Тбилиси, да завърши оценката си по същество на частта от жалбата, засягаща Грузия. Това не пречи да бъде повдигнат въпрос съгласно член 34 по отношение на жалбата като цяло (вж. Orhan, цитирано по-горе, § 406). Ефективното разглеждане на оплакванията на жалбоподателите срещу Грузия е пагубно засегнато от поведението на руското Правителство и разглеждането на допустимата част от жалбата срещу Русия се оказва невъзможно (вж. параграф 491 по-горе).

518. Предвид горепосоченото Съдът счита, че мерките, взети от руското Правителство, са попречили на ефективното упражняване от страна на г-н Shamayev, г-н Aziev, г-н Vissitov, г-н Khadjiev, г-н Adayev, г-н Khashiev (Elikhadjiev, Mulkoyev) и г-н Baymurzayev (Alkhanov) на правото да сезират Съда, гарантирано от член 34 от Конвенцията. Следователно е имало нарушение на тази разпоредба.

IX.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

519.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.  Обезщетение за вреди

1.  Тезите на страните

520.  На 17 ноември 2003 г. и 29 януари 2004 г. г-жа Mukhashavria и г-жа Kintsurashvili искат 500 000 евро да бъдат платени на всеки от петимата жалбоподатели, които са екстрадирани на 4 октомври 2002 г., 100 000 евро на всеки от седемте неекстрадирани жалбоподатели и 68 455,84 евро на г-н Margoshvili, който е освободен на 8 април 2003 г. Те заявяват, наред с другото, че жалбоподателите, които са били държани в състояние на безпокойство и постоянна несигурност по време на двата месеца след ареста им през август 2002 г. и задържани в очакване на екстрадиция, за която не са били надлежно информирани, са претърпели значителни неимуществени вреди. В допълнение, петима жалбоподатели са били подложени на принудителна екстрадиция при насилствени и унизителни обстоятелства. Те считат, че вредите, причинени на тези жалбоподатели, са били още по-сериозни, защото грузинските власти, които са предоставили статут на бежанец на повече от 4 000 чеченци от започването на втората чеченска война насам, са били наясно с рисковете, които поемат.

521.  Грузинското Правителство счита, че тези твърдения са основани на пристрастни оценки и съответно са неоснователни и трябва да се отхвърлят. В допълнение, няма причинно-следствена връзка между твърдените нарушения и вредите, предполагаемо нанесени на жалбоподателите, а поисканите от техните адвокати суми са “силно преувеличени”. Въпреки това, ако Съдът заключи, че е имало нарушение на Конвенцията, грузинското Правителство счита, че такава констатация би представлявала само по себе си достатъчно справедливо обезщетение за неимуществени вреди.

522.  От своя страна руското Правителство твърди, че (с изключение на г-н Khadjiev) екстрадираните жалбоподатели не са сезирали Съда. То отказва да коментира исканията за справедливо обезщетение, заявени от, както те твърдят, “предполагаеми представители”.

2.  Преценката на Съда

Неимуществени вреди

523.  Съдът повтаря отново заключенията си, че единадесет жалбоподатели са жертви на нечовешко отношение по време на опитите за екстрадиция на петима от тях и че правата на всички жалбоподатели, гарантирани им от член 5 §§ 2 и 4, са нарушени от грузинските власти. Освен това петимата жалбоподатели, екстрадирани на 4 октомври 2002 г., са лишени от всякаква възможност да повдигнат оплакванията си съгласно членове 2 и 3 от Конвенцията пред национален орган. Съдът намира обстоятелствата около процедурата за екстрадиция като цяло и бързината, с която петимата жалбоподатели са екстрадирани, за недопустими.

524.  Съдът също така констатира нарушение на член 34 от Конвенцията от страна на Грузия и Русия.

525.  Той няма съмнение, че жалбоподателите са претърпели неимуществени вреди, които не могат да се компенсират само с констатирането на нарушенията. Като взе предвид сериозността на нарушенията и отсъди по справедливост, той присъжда на жалбоподателите следните суми, заедно с всякакви данъци, които биха могли да им бъдат начислени:

(a)  на г-н Shamayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev и г-н Vissitov, екстрадирани на 4 октомври 2002 г., 8 000 евро на всеки за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушението на член 3, член 5 §§ 2 и 4, и член 13 във връзка с членове 2 и 3 от Конвенцията (вж. параграфи 386, 428, 434 и 466 по-горе);

(б)  на г-н Adayev, екстрадиран на 4 октомври 2002 г., 6 000 евро за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушението на член 5 §§ 2 и 4 и член 13 във връзка с членове 2 и 3 от Конвенцията (вж. параграфи 428, 434 и 466 по-горе);

(в)  на г-н Issayev, г-н Kushtanashvili, г-н Khanchukayev, г-н Magomadov, г-н Gelogayev, г-н Khashiev (Elikhadjiev, Mulkoyev) и г-н Baymurzayev (Alkhanov) 4 000 евро на всеки за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушението на член 3 и член 5 §§ 2 и 4 от Конвенцията (вж. параграфи 386, 428 и 434 по-горе);

(г)  на г-н Margoshvili 2 500 евро за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушението на член 5 §§ 2 и 4 от Конвенцията (вж. параграфи 428 и 434 по-горе);

(д)  на г-н Shamayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev и г-н Vissitov, екстрадирани на 4 октомври 2002 г., 3 000 евро на всеки за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушението от страна на Грузия на член 34 от Конвенцията (вж. параграф 479 по-горе);

(е)  на г-н Shamayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev, г-н Adayev и г-н Vissitov, екстрадирани на 4 октомври 2002 г., и на г-н Khashiev (Elikhadjiev, Mulkoyev) и г-н Baymurzayev (Alkhanov), арестувани в Русия на 19 февруари 2004 г., 6 000 евро на всеки за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушението от страна на Русия на член  34 от Конвенцията (вж. параграф 518 по-горе).

526.  Относно екстрадицията на г-н Gelogayev, нарушение на член 3 все още не е настъпило. Въпреки това Съдът заключава, че изпълнението на заповедта за екстрадиция от 28 ноември 2002 г. би довело до такова нарушение (вж. параграф 368 по-горе). Следователно член 41 от Конвенцията трябва да се тълкува като приложим в случая (вж. Ahmed, цитирано по-горе, стр. 2208, § 49). Съдът счита, че жалбоподателят сигурно е претърпял неимуществени вреди, но констатацията на Съда му осигурява достатъчно обезщетение в това отношение.

Б.  Разходи и разноски

527.  На 29 януари 2004 г. г-жа Mukhashavria иска на жалбоподателите да бъдат платени 34 080,70 евро по отношение на разходи и разноски. Тя не представя документ, подкрепящ искането. Съдът отбелязва, че тази сума съответства точно на количественото искане, подадено от адвоката на 21 август 2003 г. с цел правна помощ.

528.  Грузинското Правителство описва тази сума като прекомерна и счита, че тези разходи не са действително понесени. Те заявяват обаче, че са готови да платят на жалбоподателите разумна сума относно разходите и разноските, които са действително направени и непокрити от правната помощ, присъдена от Съда.

529.  Руското Правителство не прави коментар по този въпрос.

530.  Искането от представителите на жалбоподателите от 29 януари 2004 г. не е придружено от подкрепящи документи. Дори да се предположи, че адвокатите са искали да се позоват, в подкрепа на техния иск, на детайлите представени на 21 август 2003 г., с цел правна помощ, Съдът отбелязва, че те също не са представили документи в подкрепа на техния иск от тази дата. Въпреки това в решението си от 28 август 2003 г. Съдът счита за уместно да присъди за правна помощ 2 546,54 евро на седем от жалбоподателите по отношение на услугите на г-жа Mukhashavria и 1 126,54 евро по отношение на работата на г-жа Kintsurashvili.

531.  Тъй като тази правна помощ е ограничена до етапа на допустимост и делото впоследствие води до няколко кръга писмени становища и производство в продължение на три дни в Тбилиси с цел да се изслушат свидетели (вж. параграф 43 по-горе), Съдът счита, че въпреки липсата на подробности относно подадения иск, сумата, присъдена на жалбоподателите от Съвета на Европа като правна помощ, не може да се счита, че задоволително покрива всички разходи и разноски, понесени в производството пред Съда в Страсбург и по време на посещението за установяване на фактите в Тбилиси.

532.  Следователно, като взима предвид обективните съображения и сумите, вече получени от жалбоподателите под формата на правна помощ, Съдът присъжда на жалбоподателите 3 000 евро за услугите на г-жа Mukhashavria, 1 500 евро за тези на г-жа Kintsurashvili и 1 500 евро за услугите на г-жа Dzamukashvili, заедно с всякакви данъци, които биха могли да им бъдат начислени. Като се вземе предвид вменяването на различни нарушения на Конвенцията, констатирани от Съда, Руската федерация трябва да плати една трета от тези суми, а остатъкът е дължим от Грузия.

В.  Лихва за забава

533.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

X.  РАЗХОДИ, ПОНЕСЕНИ ОТ СЪДА

534.  Съдът изтъква, че подготовката за посещението за установяване на фактите в Русия, планирано за 27 октомври 2003 г., е извършена навременно и всички необходими разходи са планирани предварително. Посещението обаче не е могло да се проведе поради комуникацията на руското Правителство от 20 октомври 2003 г. (вж. параграфи 28 и 29 по-горе).

535.  Въпреки че по-голямата част от пътните разходи е покрита от застраховка, Съдът е трябвало въпреки това да поеме разходите за анулиране на самолетните билети на цялата делегация (561.13 евро) и заплащане на двама преводачи, наети в Русия (1 019.57 евро).

536.  Тъй като невъзможността да се проведе това посещение на планираната дата се приписва на отношението на властите на Руската федерация (вж. параграфи 499 и сл. по-горе), Съдът счита, че тази страна трябва да възстанови разходите, направени от Съда, както е изложено по-горе, и да плати в това отношение общата сума от 1 580.70 евро към бюджета на Съвета на Европа.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ

1.  Отхвърля единодушно възражението за недопустимост на руското Правителство, твърдящо невъзможност настоящата жалба да бъде разгледан по същество, заедно с исканията му да се отмени производството по това дело (вж. параграф 289 по-горе);

 

2.  Отхвърля с шест на един гласа предварителното възражение на руското Правителство, твърдящо че петимата екстрадирани жалбоподатели не са сезирали Съда (вж. параграф 297 по-горе);

 

3.  Отхвърля с шест на един гласа предварителното възражение на руското Правителство, твърдящо, че жалбоподателите не са надлежно представени пред Съда (вж. параграф 315 по-горе);

 

4.  Приема единодушно, че е налице нарушение на правото на живот на г-н Aziev съгласно член 2 от Конвенцията (вж. параграф 323 по-горе);

 

5.  Приема единодушно, че не е налице нарушение от страна на Грузия на член 3 от Конвенцията по отношение на петимата екстрадирани жалбоподатели (вж. параграф 353 по-горе);

 

6.  Приема единодушно, че жалбите съгласно членове 2 и 3 от Конвенцията, доколкото се отнасят до екстрадицията в Русия на г-н Issayev, г-н  Khanchukayev, г-н Magomadov, г-н Kushtanashvili и г-н Margoshvili, са несъвместими ratione personae с разпоредбите на Конвенцията (вж. параграф 355 по-горе);

 

7.  Приема единодушно, че не е необходимо да продължи разглеждането на оплакванията по членове 2 и 3 от Конвенцията, доколкото те засягат екстрадицията в Русия на г-н Khashiev и г-н Baymurzayev (вж. параграф 357 по-горе);

 

8.  Приема с шест на един гласа, че би било налице нарушение от страна на Грузия на член 3 от Конвенцията, ако решението г-н Gelogayev да бъде екстрадиран в Русия, взето на 28 ноември 2002 г., бъде изпълнено (вж. параграф 368 по-горе);

 

9.  Приема единодушно, че не е налице нарушение от страна на Грузия на член 2 от Конвенцията относно петимата екстрадирани жалбоподатели (вж. параграф 372 по-горе);

 

10.  Приема с шест на един гласа, че е налице нарушение от страна на Грузия на член 3 от Конвенцията, по отношение на г-н Shamayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev, г-н Vissitov, г-н Baymurzayev, г-н Khashiev, г-н Gelogayev, г-н Magomadov, г-н Kushtanashvili, г-н Issayev и г-н Khanchukayev поради отношението, на което са били подложени в нощта на 3 срещу 4 октомври 2002 г. (вж. параграф 386 по-горе);

 

11.  Приема единодушно, че е не налице нарушение от страна на Грузия на член 5 § 1 от Конвенцията (вж. параграф 407 по-горе);

 

12.  Приема единодушно, че не е компетентен, в контекста на настоящата жалба, да разгледа оплакването по член 5 § 1 от Конвенцията, доколкото то се отнася до задържането на г-н Khashiev и г-н Baymurzayev след техния арест в Русия на 19 февруари 2004 г. (вж. параграф 412 по-горе);

 

13. Приема единодушно, че е налице нарушение от страна на Грузия на член 5 § 2 от Конвенцията по отношение на всички жалбоподатели (вж. параграф 428 по-горе);

 

14.  Приема единодушно, че не е необходимо да разглежда оплакването на г-н Khadjiev съгласно член 5 § 2 от Конвенцията от гледна точка на член 6 § 3 от Конвенцията (вж. параграф 429 по-горе);

 

15. Приема единодушно, че не е компетентен да разгледа оплакването на г-н Khadjiev относно липсата на преводач по време на разпит в болницата за цивилни в Грузия и липсата на информация за обвиненията, повдигнати срещу него от грузинските власти (вж. параграф 430 по-горе);

 

16.  Приема единодушно, че е налице нарушение на Грузия на член 5 § 4 от Конвенцията по отношение на всички жалбоподатели (вж. параграф 434 по-горе);

 

17.  Приема с шест на един гласа, че е налице нарушение от страна на Грузия на член 13 от Конвенцията във връзка с членове 2 и 3 по отношение на г-н Shamayev, г-н Adayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev и г-н Vissitov (вж. параграф 466 по-горе);

 

18. Приема единодушно, че не е необходимо да се разглежда от гледна точка на член 2 § 1 от Конвенцията и член 4 от Протокол № 4 оплакването на г-н Khadjiev, в което се твърди, че е бил предаден на руските власти без съдебно решение (вж. параграф 467 по-горе);

 

19. Приема с шест на един гласа, че е налице нарушение от страна на Грузия на член 34 от Конвенцията по отношение на г-н Shamayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev и г-н Vissitov (вж. параграф 479 по-горе);

 

20. Приема единодушно, че не е компетентен да разгледа оплакването по член 3 от Конвенцията, доколкото то засяга прехвърлянето на екстрадираните жалбоподатели в Русия от руските власти (вж. параграф 488 по-горе);

 

21. Приема единодушно, че не е компетентен да разгледа оплакването по член 6 § 2 от Конвенцията срещу Руската федерация (вж. параграф 489 по-горе);

 

22. Приема единодушно, че не е компетентен да разгледа оплакванията, повдигнати на 27 октомври 2003 г. от г-н Khadjiev срещу Руската федерация (вж. параграф 490 по-горе);

 

23. Приема единодушно, че Руската федерация не е спазила задълженията си съгласно член 38 § 1 (a) от Конвенцията (вж. параграф 504 по-горе);

 

24. Приема с шест на един гласа, че е налице нарушение от страна на Руската федерация на член 34 от Конвенцията по отношение на петимата жалбоподатели, екстрадирани в тази държава на 4 октомври 2002 г., и двамата жалбоподатели, арестувани от руските власти на 19 февруари 2004 г. (вж. параграф 518 по-горе);

 

25. Приема с шест на един гласа, че констатацията за потенциално нарушение на член 3 представлява, сама по себе си, достатъчно справедливо обезщетение за неимуществени вреди, които може да са понесени от г-н Gelogayev (вж. параграф 526 по-горе);

 

26.  Приема

 

с шест на един гласа

(a)  че Грузия трябва да плати на жалбоподателите, в срок от три месеца от датата, на която решението влиза в сила съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, превърнати в грузински лари по курса към датата на разплащане:

(i)  на г-н г-н Shamayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev и г-н Vissitov, екстрадирани на 4 октомври 2002 г., по 8 000  (осем хиляди) евро на всеки за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушението на член 3, член 5 §§ 2 и 4, и член 13 във връзка с членове 2 и 3 от Конвенцията;

(ii)  на г-н Adayev, екстрадиран на 4 октомври 2002 г., 6 000 (шест хиляди) евро за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушението на член 5 §§ 2 и 4 и член 13 във връзка с членове 2 и 3 от Конвенцията;

(iii)  на г-н Issayev, г-н Kushtanashvili, г-н Khanchukayev, г-н Magomadov, г-н Gelogayev, г-н Khashiev (Elikhadjiev, Mulkoyev) и г-н Baymurzayev (Alkhanov) по 4 000 (четири хиляди) евро на всеки за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушението на член 3 и член 5 §§ 2 и 4 от Конвенцията;

(iv)  на г-н Shamayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev и г-н Vissitov, екстрадирани на 4 октомври 2002 г., по 3 000 (три хиляди) евро на всеки за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушението на член 34 от Конвенцията;

(v)  всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени върху горепосочените суми;

 

 

единодушно

(б)  че Грузия трябва да плати на г-н Margoshvili, в срок от три месеца от датата, на която решението влиза в сила съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, 2 500 (две хиляди и петстотин) евро за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушението на член 5 §§ 2 и 4 от Конвенцията, превърнати в грузински лари по курса към датата на разплащане, заедно с всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени върху горепосочената сума;

 

с шест на един гласа

(в)  че Грузия трябва да плати на жалбоподателите, в срок от три месеца от датата, на която решението влиза в сила съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, сумата от 4 000 (четири хиляди) евро за разходи и разноски, заедно с всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени върху горепосочената сума, превърната в грузински лари по курса към датата на разплащане;

(г)  че от изтичането на горепосочения тримесечен срок до разплащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми, равна на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава плюс три процентни пункта;

 

27. Приема с шест на един гласа

(a)  че Руската федерация трябва да плати, в срок от три месеца от датата, на която решението влиза в сила съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, превърната в руски рубли по курса към датата на разплащане:

(i)  на г-н Shamayev, г-н Aziev, г-н Khadjiev, г-н Adayev и г-н Vissitov, екстрадирани на 4 октомври 2002 г., и на г-н Khashiev (Elikhadjiev, Mulkoyev) и г-н Baymurzayev (Alkhanov), арестувани в Русия на 19 февруари 2004 г., по 6 000 (шест хиляди) евро на всеки за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушението на член 34 от Конвенцията;

(ii)  сумата от 2 000 (две хиляди) евро на тези жалбоподатели за разходи и разноски;

(iii)  всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени върху горепосочените суми;

(б)  че от изтичането на горепосочения тримесечен срок до разплащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми, равна на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава плюс три процентни пункта;

 

28. Отхвърля единодушно останалата част от иска за справедливо обезщетение;

 

29. Приема единодушно, че Руската федерация трябва да плати сумата от 1 580.70 (хиляда петстотин и осемдесет и 0.70) евро към бюджета на Съвета на Европа за оперативните разходи на Съда в срок от три месеца от датата, на която решението влиза в сила съгласно член 44 § 2 от Конвенцията (вж. параграф 536 по-горе).

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 12 април 2005 г. в съответствие с член 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

С. Доле (S. Dollé)           Ж.-П. Коста (J.-P. Costa)
секретар                            председател

В съответствие с член 45 § 2 от Конвенцията и Правило 74 § 2 от Правилника на Съда към настоящото решение е приложено особеното мнение на г-н Ковлер .

Ж.-П.К.
С.Д.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ КОВЛЕР

(Превод)

Съжалявам, че не мога да споделя някои от заключенията, направени от мнозинството в Състава в настоящото решение, които считам за доста нееднозначни.

От началото на разглеждането на делото, по-конкретно от прилагането на Правило 39 от Правилника на Съда (“Временни мерки”) на 4 октомври 2002 г., производствата се характеризират с няколко нередности: представителите на жалбоподателите съзнателно представят фалшиви имена за жалбоподателите; не е сигурна националността на някои от тях; в адвокатските пълномощни на представителите, подадени на 22 ноември 2002 г. от името на петимата екстрадирани жалбоподатели, се споменава само Грузия като ответна страна и т.н.

В действителност, според признанията на адвокатите, излъчени от грузинската и руската преса и възпроизведени отново в последвалите им изложения, включително тези пред Съда, техните клиенти са подвели следователите в Грузия и Русия: за да избегнат екстрадиция, те са използвали “стратегия за фалшиви имена” (вж. преписите от признанията на г-н Gabaydze в решението за допустимост) и са си измислили фамилни имена, адреси и дати на раждане, което пречи тяхната самоличност да бъде установена пред нашия Съд. Въпреки това член  35 § 2 от Конвенцията предвижда: “Съдът не разглежда индивидуална жалба, подадена на основание член 34, която е (a) анонимна ...” В тази връзка ще цитирам британския адвокат Philip Leach, който, наред с другото, представлява първите така наречени чеченски дела пред Съда без проблеми, свързани с процесуални нередности: “Във всяка жалба до Европейския Съд трябва да се идентифицира жалбоподателят (член 35 (2) a). Всяка жалба, в която това не е направено, може да бъде счетена за недопустима дори само поради тази причина” (Philip Leach, Taking a Case to the European Court of Human Rights, Лондон, 2001 г., стр. 85). Наложихме сравнително строги правила на двете Правителства относно спазването на процедурните формалности. Процесуалната строгост и принципът за равнопоставеност на страните изискват същото отношение към представителите на жалбоподателите. Не видях обаче убедителни аргументи в решението, които да оправдаят показаната снизходителност. Резултатът е, че дори в момента на приемане на решението си, Съдът трябва да се обръща понякога с две фамилии по отношение на едно и също лице и да положи усилия, за да избегне споменаването на националността на такъв или такъв жалбоподател.

Проблемът с адвокатските пълномощни за представители на жалбоподателите е представен още по-загадъчно в решението. Съдейки по параграф 14 от решението, “На 22 октомври 2002 г., съгласно Правило 47, е подадена жалба срещу Грузия и Русия от името на тринадесет жалбоподатели от техните представители”.