ПЪРВО ОТДЕЛЕНИЕ

 

 ДЕЛО АЛЕКСАНДЪР ЗАЙЧЕНКО срещу РУСИЯ

 

(Жалба № 39660/02)

 

 

 РЕШЕНИЕ

 

 

СТРАСБУРГ

 

18 февруари 2010 г.

 

ОКОНЧАТЕЛНО

 

28/06/2010 г.

 

Това решение е станало окончателно при условията на чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.

По делото Александър Зайченко срещу Русия,

Европейският съд по правата на човека (Първо отделение), заседаващ в състав:

          Христос Розакис (Christos Rozakis), председател,
          Анатолий Ковлер (Anatoly Kovler),
          Елизабет Щайнер (Elisabeth Steiner),
          Дийн Шпилман (Dean Spielmann),
          Свер Ерик Йебенс (Sverre Erik Jebens),
          Джорджо Малинверни (Giorgio Malinverni),
          Георге Николау (George Nicolaou), съдии,
и Сьорен Нилсен (Søren Nielsen), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 28 януари 2010 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 39660/02) срещу Руската федерация, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от руски гражданин, г-н Александър Зайченко („жалбоподателя“), на 8 август 2001 г.

2.  Жалбоподателят се представлява от г-н А. Адамчик, адвокат, практикуващ в Биробиджан. Руското правителство („Правителството“) се представлява от г-н П. Лаптев и впоследствие от г-жа В. Милинчук, тогавашните представители на Руската федерация в Европейския съд по правата на човека.

3.  На 17 ноември 2005 г. председателят на Първо отделение решава да уведоми Правителството за жалбата. Освен това, решава да се произнесе едновременно по допустимостта и основателността на жалбата (чл. 29, § 3).

4.  Правителството възразява срещу съвместното произнасяне по допустимостта и основателността на жалбата. След като разглежда възражението на Правителството, Съдът го отхвърля.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1946 г. и живее в село Лазарево в Еврейската автономна област, Русия.

6.  Жалбоподателят работи като шофьор за частна фирма.

7.  Изглежда, че по онова време има няколко докладвани случая за работници на фирмата, за които се твърди, че източват дизел от своите служебни автомобили. Поради това директорът на фирмата поисква от компетентните органи да извършват проверки.

8.  На 21 февруари 2001 г., докато шофира към дома си в компанията на друго лице (г-н Х), колата на жалбоподателя е спряна и проверена от полицията. В колата са открити два контейнера с дизел.

9.  Според жалбоподателя,  в своя отговор на разпита на полицията той не споменава закупуването на горивото, защото се е чувствал застрашен и не е имал разписка, с която да докаже покупката (вж. също параграф 14 по-долу). Ето защо той обяснява, че е източил горивото от резервоара на служебния си автомобил (вж. също параграф 11 по-долу).

10.  Веднага се съставя протокол за проверка на превозното средство в съответствие с чл. 178 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) на РСФСР, в сила към относимия момент (вж. параграф 26 по-долу). Протоколът гласи, както следва:

“Протокол за проверка на превозно средство [съставен] в село Бирофелд на 21 февруари 2001 г. от 20:50 до 21:20 [вечерта].

Полицаи Б и Л, в присъствието на свидетели K и П и [жалбоподателя], извършват проверка на автомобил ВАЗ-21061 в съответствие с чл. 178 и чл. 179 от НПК на РСФСР и съставят настоящия протокол в съответствие с чл. 182 от НПК.

Преди началото на проверката всички гореизброени лица са информирани за правото им да присъстват по време на процедурата и да правят коментари във връзка с проверката ...

Свидетелите са информирани за задължението им да удостоверят факта на проверката и резултатите от нея (чл. 135 от НПК) ...

По време на проверката в колата присъства един пътник; има бял пластмасов контейнер с гориво (десет литра). Има и друг метален контейнер с гориво (двадесет литра) в багажника на колата ...

Физическите доказателствата са иззети, за да бъдат приложени към криминално досие: пластмасовият контейнер с гориво (десет литра) и металният контейнер с двадесет литра гориво ...

Искания и коментари на участниците: [жалбоподателят] обяснява, че е източил горивото от помещенията на фирмата.

Прочетох протокола и съм съгласен с неговото съдържание.

Подписи: Полицай Б, свидетели K и П, [жалбоподателя], полицай Л.”

11.  След като съставя протокола за проверката, полицай Б записва показания, озаглавени “Обяснения”, които включват бележка във връзка с чл. 51 от Конституцията на Руската федерация за правото да не уличава себе си (вж. параграф 21 по-долу). “Обясненията” гласят, както следва:

“Обяснения [в писмена форма] на 21 февруари 2001 г. в село Бирофелд.

Аз, полицай Б ..., разпитах [жалбоподателя] ...

Съдържанието на чл. 51 от Конституцията ми е разяснено. {[подпис на жалбоподателя]}

Аз, [жалбоподателят], давам следните показания. От 1997 г. съм нает като шофьор от частна фирма. На 21 февруари 2001 г пристигнах на работното си място в 9:00 часа. През деня ремонтирах своя служебен автомобил. Вечерта източих тридесет литра гориво от резервоара на моя служебен автомобил. Предварително бях донесъл контейнерите, десет и двадесет литра всеки, от дома си. След работа, в около 20 часа, карах колата си към дома си и бях спрян от полицията. Колата беше проверена в присъствието на свидетели. Източих горивото за лична употреба.

{написано ръкописно от жалбоподателя} Прочетох настоящите показания. Те са верни. {подпис [на жалбоподателя].}

{подпис на полицай Б.}”

На същия ден и двамата свидетели изготвят писмени показания, в които посочват, че са присъствали по време на проверката на колата и изземането на горивото. Те потвърждават, че жалбоподателят е обяснил, че е източил горивото от помещенията на фирмата за лична употреба.

12.  Жалбоподателят не е задържан. На 2 март 2001 г. следовател съставя доклад по т.нар. процедура на базата на протокол (вж. параграф 23 по-долу) за събитията от 21 февруари 2001 г. Докладът гласи, както следва:

“Аз, следовател П, разгледах данните за кражба. Както се изисква по силата на чл. 415 от Наказателно-процесуалния кодекс на РСФСР, съставих този доклад, който гласи следното:

В 20 часа на 21 февруари 2001 г. [жалбоподателят] ... по време на работа умишлено е откраднал от служебния си автомобил дизел с количество тридесет литра. По този начин той е причинил имуществени вреди на фирмата в размер на 279 рубли.

Действията му разкриват престъпление - кражба, наказуемо по силата на чл. 158 § 1 от Наказателния кодекс.

Горното е потвърдено от следните доказателства:

1. протоколът от проверката. 2. писмените показания [на жалбоподателя]. 3. писмените показания на г-н К. 4. писмените показания на г-н П.

{Подпис на следовател П} “

13.  На същия ден началникът на следователя открива наказателно дело срещу жалбоподателя по подозрение в кражба и го призовава (вж. параграф 23 по-долу). Обвинителният акт гласи следното:

“Аз, майор K, след като разгледах доклада [на следователя] и приложените документи, считам, че са налице достатъчно основания, показващи, че [жалбоподателят] е извършил престъплението кражба, наказуемо по чл. 158 от Наказателния кодекс.

Съгласно процедурата по чл. 415 § 4 на Наказателнопроцесуалния кодекс на РСФСР, трябва да бъде открито наказателно дело срещу [жалбоподателя] ...

Обвинението: В 20 часа на 21 февруари 2001 г. [жалбоподателят] ... по време на работа умишлено е откраднал от служебния си автомобил дизел с количество тридесет литра. По този начин той е причинил имуществени вреди на фирмата в размер на 279 рубли.

Подпис на майор К

Информиран съм за естеството на обвинението, правото на достъп до преписката по делото, правото на правно представителство, правото да отправям искания и да оспорвам действията на следствените органи.

подпис [на жалбоподателя]

Проучих преписката по делото и прочетох настоящия документ. Нямам искания или предложения. Не изисквам правна помощ; това решение се основава на причини, които не са свързани с липсата на средства. Ще се защитавам сам на съдебния процес.

подпис [на жалбоподателя]”

14.  По време на процеса жалбоподателят се представлява от г-н А. Адамчик, адвокат, практикуващ в Биробиджан. Както следва от решението на съда и протокола от процеса, жалбоподателят твърди по време на процеса, че закупува горивото на или около 15 февруари 2001 г. от бензиностанция; на 21 февруари 2001 г. той поставя контейнерите в колата си, като възнамерява по-късно да ги замени за дърва за огрев и отива на работа; след работния ден той е спрян от полицията на път към дома му; когато е спрян, той не споменава закупуването на горивото, защото се чувства застрашен и няма разписка, за да доказване покупката. Той твърди, че г-н Х, който е бил в колата му на 21 февруари 2001 г., е видял жалбоподателя да закупува горивото от бензиностанцията. По време на процеса жалбоподателят е попитан дали протоколът за проверка е бил съставен на място или в Бирофелд. Жалбоподателят отговаря, както следва:

“[Полицията] започна да изготвя протокола за проверка на място. Тогава пристигна автобус. Ситуацията беше напрегната, затова си тръгнахме. Автобусът също бе проверен...

Протоколът за проверка бе подписан в Бирофелд. Той беше започнат на място, но не беше довършен там.”

15.  На 20 март 2001 г. жалбоподателят представя пред съда фактура за закупуване на дизелово гориво. Съдът отказва да приеме фактурата като доказателство, като взема предвид, че жалбоподателят не уточнява защо не е представил тези доказателства в началния етап на разпита от полицията или при откриването на съдебния процес. Жалбоподателят обаче казва, че фактурата е била в съпругата му. Също така изглежда, че той посочва името и мястото на бензиностанцията, откъдето твърди, че го е купил и иска от съда да провери този факт. Изглежда, че съдът не изпълнява неговото искане.

16.  Първоинстанционният съд изслушва съпругата на жалбоподателя, която твърди, че е закупила горивото и е дала един контейнер с гориво на жалбоподателя, а жалбоподателят е закупил остатъка. Съдът също така разпитва г-н Х, който твърди, че е видял жалбоподателя да купува дизелово гориво. Г-н Х е с жалбоподателя на 21 февруари 2001 г. и заявява пред съда, че не е бил свидетел на каквито и да било заплахи към жалбоподателя от полицаите. Първоинстанционният съд отказва да вземе тези показания под внимание, като взема предвид, че тези лица са в близки или приятелски отношения с ответника и следователно техните показания ще бъдат предубедени.

17.  Вместо това, съдията по делото се позовава на протокола за проверка и писмените показания, дадени от жалбоподателя на 21 февруари 2001 г., показания от свидетелите, които са присъствали по време на проверката и изземането на гориво от автомобила на жалбоподателя. Съдът също разпитва г-н Ф, който обяснява, че е имало случаи на работници, източващи дизел от своите служебни автомобили и заради това директорът на фирмата е поискал от компетентните органи да извършат проверки. Колата на жалбоподателя явно е спряна по време на една от проверките.

18.  След като разглежда доказателствата, съдията преценява, че както следва от протокола за проверка, жалбоподателят е признал, че е “откраднал” дизел от помещенията на фирмата. С решение от 20 април 2001 г. Районният съд на Биробиджан признава жалбоподателя за виновен за кражба и го осъжда на условна присъда лишаване от свобода за срок от шест месеца. Съдът приема следното:

“От протокола за проверка следва, че два контейнера с дизел (тридесет литра) са били иззети от колата [на жалбоподателя] ... Жалбоподателят обяснява, че той е откраднал дизела от помещенията на фирмата...

Като оценява показанията на ответника по делото, съдът счита, че те са измислени с оглед избягване на наказателна отговорност за извършеното престъпление; тези показания не са подкрепени от каквито и да било обективни доказателства. Съдът взема предвид показанията му в досъдебната фаза, от които следва, че на 21 февруари 2001 г., след края на работния си ден, той е източил гориво от служебния си автомобил и е спрян по пътя към дома му. Показанията са логични и съответстват на свидетелските показания на г-н Ф, г-н K и г-н П, както и на материалите в преписката по делото.”

19.  Жалбоподателят и неговият защитник обжалват, като твърдят, че няма доказателство, че какъвто и да е дизел е откраднат от фирмата и че жалбоподателят не е бил информиран за правото му да не се самоуличава, докато съдът след това се позовава на неговите признания, направени на 21 февруари 2001 г. В своята жалба, прокурорът счита, че действията на жалбоподателя следва да бъдат прекласифицирани като присвояване на имущество. На 24 май 2001 г. съдът на Еврейската автономна област отхвърля жалбите и потвърждава решението. Съдът потвърждава, че жалбоподателят е бил осъден въз основа на собствените му признания в досъдебната фаза и други доказателства, получени чрез законни средства, включително протокол за проверка. Твърдението на жалбоподателя за самоуличаване е било правилно отхвърлено като неоснователно.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А. Конституция на Руската федерация

20.  Чл. 48 § 2 от Конституцията гласи, че арестувано или лишено от свобода лице или лице, обвинено в извършване на престъпление, следва да има право на процесуално представителство от момента на своя арест, поставяне под стража или когато са повдигнати обвинения.

21.  Чл. 51 от Конституцията гласи, че никой не трябва да бъде задължен да дава показания срещу себе си, своя съпруг или съпруга или близък роднина. Други изключения от задължението за свидетелстване могат да бъдат разрешени от федерален закон.

Б. Наказателнопроцесуален кодекс на РСФСР

1.  Право на процесуално представителство

22.  В съответствие с чл. 47 § 1 от НПК, адвокат може да участва в производството от датата, когато са повдигнати обвинения или когато лицето е арестувано или лишено от свобода. Ако не е необходимо предварително следствие или разследване по делото, адвокатът може да участва в производството, считано от датата, когато делото е заведено пред съд (чл. 47 § 2). На 27 юни 2000 г. Конституционният съд обявява чл. 47 § 1 за противоконституционен по отношение на ограничението за процесуално представителство преди повдигането на обвинения. Конституционният съд решава, че докато съответното законодателство бъде изменено, чл. 48 § 2 от Конституцията трябва да се прилага пряко с надлежно отчитане на тълкуването, дадено от Конституционния съд.

2.  Процедура на базата на протокол

23.  Глава 13 от Наказателно-процесуалния кодекс на РСФСР предвижда досъдебно производство на базата на протокол по отношение на редица престъпления. Общите разпоредби на НПК са приложими в тази процедура, освен ако в Глава 13 от НПК не е предвидено друго (чл. 414). Съгласно процедурата на базата на протокол е необходимо следовател да определи в рамките на десет дни обстоятелствата по случая, да идентифицира извършителя и да събере доказателствата (чл. 415). Извършителят трябва да подпише документ, че ще се яви по призовки на следователя или съда. Обстоятелствата по делото и правната квалификация на престъплението трябва да бъдат изложени в писмен вид в доклад.

24.  След като разгледа доклада, следственият орган трябва да отвори наказателно дело. Заинтересованото лице трябва да бъде информирано за характера на обвинението и да бъде уведомено за правото си на процесуално представителство и да има достъп до преписката.

25.  След получаване на преписката, прокурорът трябва или (i) да предаде делото на съда, или (ii) да нареди следствие или предварително разследване, или (iii) да прекрати делото.

3.  Проверка

26.  Следовател може да извърши проверка на местопрестъпление, местоположение, помещения, физически обекти или документи, за да открие следи от престъплението или други физически доказателства или да определи съответните обстоятелства (чл. 178 от НПК). В неотложни случаи проверката може да бъде извършена преди откриване на наказателно дело. В такива случаи делото трябва да се открие веднага след приключване на проверката на местопрестъплението.

27.  Протокол трябва да бъде изготвен и подписан от всички лица, които са взели участие в следствената мярка (чл. 141 и 182 от НПК). Тези лица трябва да бъдат информирани, че имат право да правят коментари (чл. 141). Ако заподозреният, обвиняемият или друг участник откаже да подпише протокола, в протокола следва да бъде включена бележка за това (чл. 142).

4.  Признания

28.  Обвиняем има право да даде показания по обвиненията срещу него, обстоятелствата по делото и събраните по делото доказателства. Неговото или нейното признаване на вина за извършването на престъпление може да се използва като основа за повдигане на наказателни обвинения, само ако неговата или нейната вина се потвърждават от съвкупността от доказателства, събрани по делото (чл. 77 от НПК).

В. Наказателно-процесуален кодекс

29.  Чл. 413 от действащия към момента Наказателно-процесуален кодекс предвижда възможност за повторно отваряне на наказателно производство въз основа на  нарушение на Конвенцията, направена от Европейския съд по правата на човека.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

30.  Жалбоподателят твърди, че производството от 21 февруари 2001 г. и последвалото наказателно производство пред националните съдилища, взети заедно, са нарушили правата му съгласно чл. 6 §§ 1 и 3 (c) и (d), чл. 7 от Конвенцията и чл. 2 от Протокол № 7. Съдът разглежда оплакването на жалбоподателя по силата на чл. 6 от Конвенцията, който в относимите части гласи, както следва:

“1.  “Всяко лице, при решаването на ... каквото и да е наказателно обвинение срещу него ..., има право на справедливо и публично гледане ...

3.  Всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има следните минимални права:

...

(c)               да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор; ако не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато интересите на правосъдието го изискват;...”

А. Тези на страните

1.  Оплаквания относно досъдебното производство

31.  Жалбоподателят твърди, че на 21 февруари 2001 г. той е признал закононарушението без да се ползва с правна консултация, страхувайки се от лишаване от свобода и с надеждата да бъде оправдан по време на съдебния процес. Жалбоподателят твърди, че в селото, в което се е състоял разпитът и е образувано производството, няма адвокати. Не му е била дадено време да ангажира такъв от близкия град.

32.  Правителството твърди, че колата на жалбоподателя е проверена в присъствието на двама удостоверяващи свидетели; два контейнера с дизел са били иззети от колата. Както следва от протокола за проверката, подписан от жалбоподателя, той е източил дизела от помещенията на своя работодател. След това той е уведомен за правото да не дава показания срещу себе си и е разпитан съгласно чл. 415 от Наказателнопроцесуалния кодекс на РСФСР (НПК) (вж. параграф 23 по-горе). Жалбоподателят е потвърдил, че е взел дизела за лична употреба. Правителството твърди, че чл. 47 от НПК не е приложим в производството на базата на протокол (вж. параграф 22 по-горе). Последното не изисква присъствието на защитник по време на разпит на място, като това на жалбоподателя на 21 февруари 2001 г. Във всеки случай жалбоподателят се е отказал от правото си да не дава показания срещу себе си.

2.  Оплаквания относно съдебното производство

33.  Жалбоподателят се оплаква, че първоинстанционният съдът не е трябвало да го осъжда въз основа на предварителните му показания; съдията по делото произволно е отхвърлил показанията на свидетели на защитата, включително съпругата на жалбоподателя и г-н П., и по този начин не е успял да ги разгледа при същите условия, както тези на свидетелите на прокуратурата, които само удостоверяват факта на проверката на колата. Той също така твърди, че както първоинстанционните, така и апелативните съдилища неправилно са отказали да проверят и да вземат под внимание други оневиняващи доказателства, включително и фактура за закупуване на дизел.

34.  Правителството твърди, че присъдата на жалбоподателя се основава на досъдебните му изявления и свидетелските показания на г-н К., г-н П. и г-н Ф. Свидетелите, предложени от жалбоподателя, са разпитани от първоинстанционния съд. Техните показания не са счетени за надеждни от гледна точка на техния интерес от изхода на делото. Въпреки многократните искания на първоинстанционния съд, жалбоподателят не успява да предостави убедително обяснение за закъснението при представянето на фактурата. Така този документ не е приет като доказателство.

Б. Преценката на Съда

1.  Допустимост

35.  Съдът смята, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че то не е недопустимо на други основания. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.

2.  Основателност

(а)  Общи принципи

36.  Съдът подчертава, че чл. 6 и особено параграф 3 може да е приложим преди дело да бъде изпратено в съда, ако и доколкото справедливостта на съдебния процес е вероятно да бъде сериозно засегната от първоначалното неспазване на неговите изисквания (вж. Öcalan v. Turkey [GC], № 46221/99, § 131, ЕСПЧ 2005‑IV, и Imbrioscia v. Switzerland, 24 ноември 1993 г., § 36, Серия A № 275). Начинът, по който чл. 6 §§ 1 и 3 (c) трябва да се прилага по време на предварителното следствие, зависи от особеностите на съответното производство и от обстоятелствата по случая. За да се определи дали целта на чл. 6 - справедлив процес - е постигната, трябва да се вземе предвид съвкупността от вътрешното производство, проведено по случая  (Imbrioscia, цитирано по-горе, § 38).

37.  В Salduz v. Turkey [GC] (№ 36391/02, §§ 55, 27 ноември 2008 г.) Съдът постановява, че като правило, достъп до адвокат следва да бъде предоставен от първия разпит на заподозрян от полицията, освен ако не е доказано в светлината на конкретните обстоятелства на всеки отделен случай, че са налице основателни причини за ограничаване на това право. Правата на защита по принцип ще бъдат безвъзвратно засегнати, когато уличаващи показания, направени по време на полицейски разпит без достъп до адвокат, се използват за осъждане (пак там и в по-близкото минало Çimen v. Turkey, № 19582/02, §§ 26-27, 3 февруари 2009 г.).

38.  Съдът също така подчертава, че правото да запази мълчание и правото да не се самоуличава са общопризнати международни стандарти, които са заложени в основата на идеята за справедлива процедура в съответствие с чл. 6. Тяхната обосновка, наред с другото, се намира в областта на защитата на обвиняемия срещу неправилна принуда от страна на властите, като по този начин се допринася за избягването на съдебни грешки и за изпълнението на целите на чл. 6 (вж. Bykov v. Russia [GC], № 4378/02, § 92, ЕСПЧ 2009‑..., с допълнителни препратки). Правото да не се самоуличава предполага, че прокуратурата в наказателното дело се стреми да докаже своето обвинение срещу обвиняемия, без да прибягва до доказателства, получени чрез методи на принуда или потисничество в разрез с волята на обвиняемия (вж. наред с другото, J.B. v. Switzerland, № 31827/96, § 64, ЕСПЧ 2001-III). В този смисъл правото е тясно свързано с презумпцията за невинност, съдържаща се в чл. 6 § 2 от Конвенцията. При проверка дали процедурата е унищожила самата същност на правото да не се самоуличава, Съдът трябва да разгледа характера и степента на принудата, наличието на всякакви относими предпазни мерки в процедурите и начина на използване на всеки материал, получен по този начин (пак там).

39.  Общите изисквания за справедливост, съдържащи се в чл. 6, се прилагат във всички наказателни производства, независимо от вида на разглежданото правонарушение. Опасения за обществения интерес не могат да обосноват мерки, които унищожават самата същност на правото на защита на жалбоподателя, включително неприкосновеността срещу самоуличаване, гарантирана от чл. 6 от Конвенцията (вж. Bykov, цитирано по-горе, § 93).

40.  На последно място Съдът подчертава, че отказ от право, гарантирано от Конвенцията - доколкото това е допустимо - не трябва да противоречи на важен обществен интерес, трябва да бъде установен по недвусмислен начин и трябва да бъде придружен от минимални гаранции, съизмерими със значимостта на отказа (вж. Sejdovic v. Italy [GC], № 56581/00, § 86, ЕСПЧ 2006‑...). Освен това, преди да може да се каже за обвиняем, че мълчаливо, чрез поведението си, се е отказал от важно право по силата на чл. 6, трябва да се докаже, че той е могъл разумно да предвиди какви биха били последиците от неговото поведение (вж. Talat Tunç v. Turkey, № 32432/96, § 59, 27 март 2007 г., и Jones v. the United Kingdom (решение за допустимост), № 30900/02, 9 септември 2003 г.).

(б) Приложение в настоящото дело

41.  След като разглежда всички представени от страните материали, Съдът прави следните констатации по отношение на последователността на събитията, свързани със самоуличаващите показания на жалбоподателя. Както следва от показанията, дадени по време на процеса от г-н Ф, преди това е имало случаи на работници, източващи дизел от своите служебни автомобили и затова директорът на фирмата е поискал от компетентните органи да извършат проверки (вж. параграф 17 по-горе). Колата на жалбоподателя явно е спряна по време на една от тези проверки. От преписката по делото не личи, че по което и да било време на 21 февруари 2001 г. жалбоподателят е бил уведомен за причината, поради която колата му е спряна и проверена. Той също така не е информиран за характера и причините за каквото и да било съмнение или обвинение срещу него. След полицейската проверка на колата му, жалбоподателят е попитан за произхода на горивото. Той не казва за закупуването на горивото, защото се чувства застрашен и няма разписка, с която да докаже покупката. Вместо това той заявява, че е източил горивото от служебния си автомобил. Изготвен е протокол за проверката. Този протокол съдържа забележка, която посочва, че жалбоподателят е източил горивото от помещенията на фирмата. Малко след това жалбоподателят е уведомен за правото си да запази мълчание и подписва изявление пред полицията, потвърждаващо, че той е източил тридесет литра гориво от служебния си автомобил за лична употреба.

42.  Съдът подчертава, че по наказателни дела чл. 6 от Конвенцията влиза в действие веднага след като лицето е „обвинено“; това може да се случи на дата преди делото да влезе в първоинстанционния съд като датата на задържане, датата, на която съответното лице е официално уведомено, че ще бъде дадено под съд или датата на откриване на предварителното следствие (вж. Eckle v. Germany, 15 юли 1982 г., § 73, Серия A № 51, и в по-близкото минало O’Halloran and Francis v. the United Kingdom [GC], № 15809/02 и 25624/02, § 35, ЕСПЧ 2007‑...). Обвинение” за целите на чл. 6, § 1 може да се определи като “ официалното уведомление, дадено на физическо лице от компетентния орган, за твърдение, че то е извършило престъпление” – определение, което също отговаря на проверката дали “положението на [лицето] е било съществено засегнато” (вж. Shabelnik v. Ukraine, № 16404/03, § 57, 19 февруари 2009 г.; Deweer v. Belgium, 27 февруари 1980 г., § 46, Серия A № 35; и Saunders v. the United Kingdom, 17 декември 1996 г., §§ 67 и 74, Доклади за решения и определения 1996‑VI). Като се имат предвид контекста на пътната проверка и невъзможността на жалбоподателя да представи доказателства за закупуването на дизелово гориво в момента на разпита му от страна на полицията, Съдът счита, че е трябвало да има подозрение за кражба срещу жалбоподателя в този момент.

43.  Прилагайки тези принципи към фактите по делото, Съдът отбелязва, че използването от страна на първоинстанционния съд на признанията, направени на 21 февруари 2001 г., които водят до образуване на наказателно производство срещу жалбоподателя и след това служат за осъждането му за кражба, са в сърцевината на оплакванията на жалбоподателя по чл. 6 от Конвенцията (за сравнение Saunders, цитирано по-горе, §§ 67 и 74; и Allen v. the United Kingdom (решение за допустимост), № 76574/01, 10 септември 2002 г.). Отбелязва се също, че самият протокол за проверка посочва чл. 178 от НПК на РСФСР като правно основание за проверката (вж. параграф 26 по-горе). По този начин, въпреки че жалбоподателят не е обвинен в извършване на престъпление на 21 февруари 2001 г., производството на тази дата “значително повлиява” на положението му. Съдът приема, че чл. 6 от Конвенцията се ангажира в настоящия случай. Също така няма разногласия по този въпрос между страните.

44.  По-нататък Съдът отбелязва, че основната идея на оплакването на жалбоподателя е, че той е осъден въз основа на признанията му в досъдебната фаза, направени без ползването на правна консултация. Следва да се отбележи, че ответното Правителство не пледира, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешните правни средства за защита, като не е предявил по същество горния въпрос при обжалване на решението на първоинстанционния съд. По този начин Съдът ще разгледа по същество оплакването на жалбоподателя.

45.  Въпреки че Съдът е приел, че чл. 6 от Конвенцията е приложим в досъдебното производство по настоящото дело (вж. параграф 43 по-горе), Съдът повтаря, че начинът, по който гаранциите на параграфи 1 и 3 (c) от него трябва са да се прилагат в досъдебно производство, зависи от особеностите на това производство и обстоятелствата по делото, преценени по отношение на целостта на вътрешното производство, проведено в случая.

(i)  Правна помощ

46.  Съдът отбелязва в самото начало, че жалбоподателят се оплаква само, че не е разполагал с достатъчно време, за да се свърже с адвокат в близкия град. Съдът не може да не отбележи, че както се потвърждава от представителя на жалбоподателя в писмото му до Европейския съд от 26 юли 2002 г., и на 21 февруари, и на 2 март 2001 г. жалбоподателят “избира да не упражни правото си на правно представителство с надеждата, че съдът ще му предостави справедлив процес дори и без адвокат”.

47.  Освен това Съдът отбелязва, че настоящият случай е различен от предишни дела, отнасящи се до правото на правна помощ в досъдебно производство (вж. Salduz [GC], §§ 12-17 и Öcalan [GC], § 131, и двете цитирани по-горе; вж. също Shabelnik, цитирано по-горе, § 59; Panovits v. Cyprus, № 4268/04, §§ 7-10, 11 декември 2008 г.; Kolu v. Turkey, № 35811/97, §§ 14-22, 2 август 2005 г.; Brennan v. the United Kingdom, № 39846/98, § 41, ЕСПЧ 2001‑X; Quinn v. Ireland, № 36887/97, §§ 10-13, 21 декември 2000 г.; Averill v. the United Kingdom, № 36408/97, § 55, ЕСПЧ 2000‑VI; Magee v. the United Kingdom, № 28135/95, §§ 8-15, ЕСПЧ 2000‑VI; и Imbrioscia, §§ 9-19, цитирано по-горе), тъй като жалбоподателят не е официално арестуван или разпитван в условия на задържане под стража. Той е спрян за пътна проверка. И тази проверка, и самоуличаващите показания на жалбоподателя са извършени публично в присъствието на двама удостоверяващи свидетели. Вярно е, че протоколът от процеса съдържа изявление на жалбоподателя, което предполага, че писането на протокола за проверка и/или последващите му показания е започнало на място, но е завършено в село Бирофелд. Независимо от това, Съдът заключава въз основа на материалите по делото, че съответните събития, а именно изготвянето на протокола за проверка и снемането на обяснения от жалбоподателя са извършени в пряка последователност от събития.

48.  Въпреки, че жалбоподателят в настоящото дело не е свободен да си тръгне, Съдът счита, че обстоятелствата по делото, представени от страните и установени от Съда, не разкриват значително ограничаване на свободата на действие на жалбоподателя, което би могло да бъде достатъчно за активиране на изискване за правна помощ още на този етап от производството.

49.  Съдът отбелязва, че ролята на полицията в ситуация, като тази в настоящия случай, е да изготви протокол за проверка и да получи обяснение от жалбоподателя по отношение на произхода на контейнерите в колата му (вж. параграфи 9 и 10 по-горе). След като прави това, полицията прехвърля документите на следовател, който на свой ред съставя доклад до началника си, който показва, че са налице основания за дело срещу жалбоподателя по подозрение за кражба (вж. параграф 12 по-горе). Този доклад подтиква началника на следователя да отвори наказателното дело срещу жалбоподателя (вж. параграф 13 по-горе).

50.  На този етап, а именно на 2 март 2001 г., жалбоподателят е уведомен за правото му на правна помощ. Той е свободен да се консултира с адвокат, преди да отиде на заседанието на 2 март 2001 г. На това заседание на жалбоподателя се представя версията за събитията въз основа на неговите показания, дадени на 21 февруари 2001 г. Жалбоподателят доброволно и недвусмислено се съгласява да подпише обвинителния акт и се отказва от правото си на правна помощ, посочвайки, че ще се защитава сам на съдебния процес.

51.  Горепосочените съображения са достатъчни за Съда, за да заключи, че липсата на правно представителство на 21 февруари и 2 март 2001 г. не нарушава правото на жалбоподателя на правна помощ съгласно чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията.

 (ii) Право да не се самоуличава и право да запази мълчание

52.  По отношение на правото да не се самоуличава и правото да запази мълчание, Съдът вече е приел, че обстоятелствата по делото разкриват наличието на подозрение за кражба срещу жалбоподателя, след като той не е успял да докаже закупуването на горивото (вж. параграф 42 по-горе). В тази връзка не е без значение, че когато снема в писмена форма “обясненията” на жалбоподателя, полицай Б. счита за необходимо да го запознае с неприкосновеността срещу самоуличаване. По мнение на Съда този факт също дава достоверност на аргумента, който предполага, че по това време властите вече подозират жалбоподателя в кражба. Конвенцията има за цел да гарантира права, които са практични и ефективни (вж. Airey v. Ireland, 9 октомври 1979 г., § 24, Серия А № 32). Съдът счита, че с оглед на обстоятелствата по делото е задължение на полицията да информира жалбоподателя за неприкосновеността срещу самоуличаване и правото да запази мълчание.

53.  Съдът отбелязва, че Правителството поддържа тезата, че жалбоподателят се е отказал от правото си да не дава показания срещу себе си. Жалбоподателят не оспорва това. Вярно е, че в съответствие с чл. 51 от Конституцията жалбоподателят е информиран, че не е длъжен да дава показания срещу себе си (вж. параграф 21 по-горе). Въпреки, че не се твърди, че това предупреждение е по какъвто и да е начин недостатъчно, Съдът отбелязва, че жалбоподателят е уведомен за правото да запази мълчание след като вече е дал самоуличаващи показания в протокола за проверка, които показват, че той е източил дизела от помещенията на фирмата.

54.  Като взема предвид понятието за справедливост в чл. 6, Съдът счита, че правото на избягване на самоуличаване не може разумно да се ограничи до показания за признаване на закононарушение или до забележки, които са пряко уличаващи (вж. Saunders, цитирано по-горе, § 71). Показания, получени чрез принуда, които изглежда не са от уличаващо естество - като оневиняващи забележки или просто информация по фактическите въпроси - може по-късно да бъдат използвани в наказателното производство в подкрепа на версията на обвинението, например за да противоречат или да хвърлят съмнение върху други показания на обвиняемия или доказателства, представени от него по време на процеса, или за да подкопаят неговия авторитет по друг начин (пак там).

55.  Съдът счита, че бидейки в стресова ситуация и предвид относително бързата последователност на събитията, е малко вероятно жалбоподателят да може разумно да оцени без надлежно информиране последиците от неговия разпит по време на производство, което впоследствие формира основа за неговото преследване за престъплението кражба. Следователно Съдът не е убеден, че жалбоподателят основателно се е отказал от неприкосновеността срещу самоуличаване преди или по време на изготвянето на протокола за проверката. Освен това, като се има предвид тежестта, дадена на признанието на жалбоподателя по време на процеса, не е необходимо Съдът да определя валидността на последващия отказ на жалбоподателя от неприкосновеността срещу самоуличаване в “Обясненията”, които са получени от по-ранното му признание (вж. параграфи 11 и 40 по-горе).

56.  В обобщение, доказателствата на разположение на Съда подкрепят твърдението, че досъдебното признание на жалбоподателя, независимо дали е пряко самоуличаващo или не, е използвано в производството, по начин, който да го уличи. По мнение на Съда показания, получени при липса на процедурни гаранции, трябва да бъдат третирани с повишено внимание (вж. Lutsenko v. Ukraine, № 30663/04, § 51, 18 декември 2008 г.).

57.  Следователно, остава да се определи дали наказателното производство срещу жалбоподателя може да се счита за справедливо по отношение на използването на признанието на жалбоподателя в досъдебната фаза. Трябва да се вземе предвид дали правото на защита е било зачетено и дали на жалбоподателя е дадена възможност да оспори истинността на доказателствата и да се противопостави на тяхното използване. В допълнение, трябва да бъде взето под внимание качеството на доказателствата, включително дали обстоятелствата, при които са били получени, поставят под съмнение тяхната надеждност или точност.

58.  Съдът отбелязва в тази връзка, че доколкото може да се забележи от мотивите на националните съдилища, досъдебното признание на жалбоподателя не се счита за получено в нарушение на вътрешното право. От своя страна Съдът счита, че макар жалбоподателят да е представляван от адвокат по време на процеса, вредата, която той претърпява вследствие на нарушението на установената процедура в досъдебното производство, не е компенсирана по време на процеса. Първоинстанционният съд изрично се позовава на изявлението, направено от жалбоподателя в протокола за проверка, и на последващото му изявление. Той не прави каквото и да било разграничение или сравнение между това изявление и последващото по-подробно изявление, направено след като жалбоподателят е бил уведомен за чл. 51 от Конституцията. Макар че не е задача на Съда да прецени дали доказателствата по настоящото дело са оценени правилно от националните съдилища, Съдът счита, че присъдата се основава на самоуличаващите показания на жалбоподателя. Съдът изразява съжаление, че съдилищата не са предоставили достатъчно основания за отхвърлянето на доводите на жалбоподателя, с които оспорва допустимостта на показанията в досъдебната фаза, особено в светлината на слабостта на другите доказателства, представени от прокуратурата по време на процеса. Задължение на прокуратурата съгласно руското законодателство обаче е да докаже престъплението кражба по силата на другите доказателства, защото НПК изисква, че признанието на ответника на вина за извършването на престъпление може да се използва като основа за наказателни обвинения, само ако вината му е потвърдена от съвкупността от доказателства, събрани по делото (вж. параграф 28 по-горе). Съдът не може да не отбележи, че двама от свидетелите, представени от прокуратурата, потвърждават само факта на проверката на колата и изземването на горивото. Трето лице свидетелства само за обстоятелствата, които са в състояние да изяснят причините и целите на горепосочената проверка.

59.  Съдът също така отбелязва, че противно на твърдението на жалбоподателя, от протокола на делото следва, че първоинстанционният съд разпитва свидетелите от името на жалбоподателя. Въпреки това, той отхвърля показанията им като ненадеждни поради тясната връзка на свидетелите с жалбоподателя. На последно място той също отбеляза, че съдът отказа да приеме като доказателство фактурата, която се твърди, че ще оневини жалбоподателя (вж. за разлика от това Bykov, цитирано по-горе, §§ 95 и сл.; и Heglas v. the Czech Republic, № 5935/02, §§ 89 и 90, 1 март 2007 г.).  Така Съдът заключава, че първоинстанционният съд основава осъждането на жалбоподателя на показанията, които той е дал на полицията без да бъде информиран за правото си да не се самоуличава.

60.  В светлината на горните съображения, с оглед на конкретните обстоятелства по настоящия случай и разглеждайки производството като цяло, Съдът заключава, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

II.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

61.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

"Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."

А. Обезщетение за вреди

62.  Жалбоподателят претендира за 20 000 евро имуществени и неимуществени вреди.

63.  Правителството счита, че претенцията на жалбоподателя се отнася само за неимуществени вреди и е необоснована.

64.  Съдът не открива причинно-следствена връзка между установеното нарушение и твърдените имуществени вреди; затова отхвърля тази претенция. От друга страна, като преценява на справедлива основа и като взема предвид характера на установеното нарушение, Съдът присъжда на жалбоподателя 3000 евро неимуществени вреди, плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателя.

65.  Съдът също така напомня, че когато жалбоподател е бил осъден въпреки нарушение на правата му, както са гарантирани от чл. 6 от Конвенцията, той трябва, доколкото е възможно, да бъде поставен в позицията, в която би бил, ако изискванията на тази разпоредба не са били пренебрегнати и че най-подходящата форма на защита по принцип би била процес de novo или възобновяване на производството, ако това бъде поискано от засегнатото лице (вж. Öcalan [GC], цитирано по-горе, § 210, и Vladimir Romanov v. Russia, № 41461/02, § 118, 24 юли 2008 г.). Съдът отбелязва в тази връзка, че чл. 413 от Наказателно-процесуалния кодекс на Руската федерация предвижда, че наказателно производство може да бъде възобновено, ако Съдът е установил нарушение на Конвенцията (вж. параграф 29 по-горе).

Б. Разходи и разноски

66.  Жалбоподателят не предявява претенция по отношение на разходи и разноски. Съдът счита, че няма необходимост да прави присъждане по тази позиция.

В. Лихва за забава

67.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.  Обявява единодушно жалбата за допустима;

 

2.  Приема с шест на един гласа, че не е налице нарушение на чл. 6 § 3 (c) от Конвенцията по отношение на въпроса за правната помощ;

 

3.  Приема единодушно, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията по отношение на въпроса за неприкосновеността срещу самоуличаване и правото да се запази мълчание;

 

4.  Приема единодушно,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, 3000 (три хиляди) евро, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят  на жалбоподателя, във връзка с неимуществени вреди, които се изчисляват в руски рубли по курса към датата на плащането;

(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

 

5.  Отхвърля единодушно останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 18 февруари 2010 г. в съответствие с Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

 Søren Nielsen Сьорен Нилсен                           Christos Rozakis Христос Розакис
             Секретар                                                                   Председател

 

В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и Правило 74 § 2 от Правилника на Съда, следното частично особено мнение на съдия Шпилман е приложено към настоящото решение.

C.L.R.
S.N.