Номер на жалба: 74025/01

Членове от Конвенцията: (Чл. 10) Свобода на изразяването на мнение-{Общо}, (Чл. 14) Забрана на дискриминацията, (П1-3) Право на свободни избори-{Общо}, (Чл. 10-1) Свобода на изразяването на мнение, (Чл. 14) Дискриминация, (П1-3) Гласуване

ГОЛЯМА КАМАРА

ДЕЛО HIRST срещу ОБЕДИНЕНОТО КРАЛСТВО (№ 2)

(Жалба № 74025/01)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

6 октомври 2005 г.

По делото Hirst срещу Обединеното кралство (№ 2),

Европейският съд по правата на човека, заседаващ като Голяма камара в състав:

     г-н    Л. Вилдхабер (L. Wildhaber), Председател,
     г-н    К.Л. Розакис (C.L. Rozakis),
     г-н    Ж.-П. Коста (J.-P. Costa),
     Сър   Николас Браца (Nicolas Bratza),
     г-н    Дж. Бонело (G. Bonello),
     г-н    Л. Кафлиш (L. Caflisch),
     г-жа  Ф. Тулкенс (F. Tulkens),
     г-н    П. Лоренцен (P. Lorenzen),
     г-жа  Н. Вайич (N. Vajić),
     г-н    К. Трая (K. Traja),
     г-н    А. Ковлер (A. Kovler),
     г-н    В. Загребелски (V. Zagrebelsky),
     г-жа  А. Муларони (A. Mularoni),
     г-жа  Л. Мийович (L. Mijović),
     г-н    С. Е. Йебенс (S.E. Jebens),
     г-жа  Д. Йочиене (D. Jočienė),
     г-н    Я. Шикута (J. Šikuta), съдии,
и г-н Е. Фриберг (E. Fribergh), заместник-секретар,

След закрито заседание, проведено на 27 април и 29 август 2005 г.,

Постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 74025/01) срещу Обединено кралство Обединеното кралство и Северна Ирландия, подадена в Съда на основание член 34 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи („Конвенцията“), от британския гражданин г-н John Hirst („жалбоподателя“) на 5 юли 2001 г.

2. Жалбоподателят, на когото бе предоставена правна помощ, е представляван от г-н E. Abrahamson, адвокат, практикуващ в Ливърпул. Правителството на Обединеното кралство („Правителството“) се представлява от правителствени агенти, първоначално от г-н J. Grainger и в последствие от г-жа E. Willmott – и двамата от Министерството на външните работи и Британската общност.

3.  Жалбоподателят твърди, че в качеството си на осъден затворник, лишен от свобода, му е била наложена пълна забрана за гласуване на избори. Той се позовава на член 3 от Протокол № 1 самостоятелно или във връзка с член 14 от Конвенцията, и на член 10 от Конвенцията.

4. Жалбата е разпределена на Четвърто отделение на Съда (Правило 52, параграф 1 от Правилника на съда). На 8 юли 2003 г. жалбата е обявена за частично допустима от състав на това отделение, състоящ се от: г-н М. Пелонпя (M. Pellonpää), председател, Сър Николас Браца (Nicolas Bratza), г-жа В. Стражницка (V. Strážnická), г-н Р. Марусте (R. Maruste), г-н С. Павловши (S. Pavlovschi), г-н Л. Гарлицки (L. Garlicki), г-н Х. Борего Борего (J. Borrego Borrego), съдии, и г-н М. О’Бойл (M. O’Boyle), секретар на отделението.

5.  На 16 декември 2003 г. в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург се провежда публично заседание (Правило 59 § 3). В решението си от 30 март 2004 г. („Решението на състава“), съставът приема единодушно наличието на нарушение на член 3 от Протокол № 1 и че не възникват отделни въпроси относно член 14 и член 10 от Конвенцията. Постановява също, че констатирането на нарушение представлява само по себе си достатъчно справедливо обезщетение за неимуществени вреди, понесени от жалбоподателя.

6.    На 23 юни 2004 г. Правителството прави искане делото да бъде отнесено към Голямата камара (член 43 от Конвенцията)

7.    На 10 ноември 2004 г. състав на Голямата камара решава да приеме искането за сезиране (Правило 73).

8.    Съставът на Голямата камара е определен съгласно разпоредбите на член 27, §§ 2 и 3 от Конвенцията и Правило 24.

9.    И жалбоподателят, и Правителството представят изложения. Освен това са получени становищата на Центъра за консултации за индивидуални права в Европа (AIRE Centre) и на Правителството на Латвия, които са допуснати от Председателя да представят своите писмени становища (член 36 § 2 от Конвенцията и Правило 44 § 2). Страните дават отговор на тези коментари на заседанието, споменато по-долу (Правило 44 § 5).

10.   Проведено е заседание в сградата на Съда по правата на човека, Страсбург, на 27 април 2005 г. (Правило 59 § 3).

Пред Съда се явяват:

(a)  За Правителството
г-жа E. Willmott,                                                                агент,
г-н R. Singh QC,                                                                    адвокат,
г-жа M. Hodgson,
г-н M. Rawlings,
г-н B. Daw,                                                                            съветници;

(b) за жалбоподателя
г-жа F. Krause,                                                                     адвокат,
г-н E. Abrahamson,                                                            адвокат.

Съдът изслуша обръщенията на г-н Singh  и г-жа Krause.

ФАКТИТЕ

I.    ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

11.  Жалбоподателят е роден през 1950 г.

12.  На 11 февруари 1980 г. жалбоподателят пледира виновен по обвинение за непредумишлено убийство на основание ограничена вменяемост. Неговото пледиране за виновност е прието въз основа на медицински доказателства, че е лице с тежко личностно разстройство до степен на аморалност. Той е осъден на дискреционна доживотна присъда лишаване от свобода.

13.  Присъдата на жалбоподателя (частта от присъдата, отнасяща се до възмездие и предотвратяване на нови престъпления) изтича на 25 юни 1994 г. Неговото продължаващо задържане е основано на съображения за риск и заплаха заради презумцията на Комисията за условно освобождаване, че той продължава да представлява сериозна опасност за обществото.

14.  Жалбоподателят, чието право на глас на парламентарни или местни избори е ограничено съгласно Раздел 3 от Закона за представителството на народа от 1983 г., завежда производство пред Висшия съд съгласно Раздел 4 от Закона за правата на човека от 1998 г. с искане да се установи, че тази разпоредба е несъвместима с Европейската конвенция за правата на човека.

15.  Жалбата на жалбоподателя е изслушана от Дивизионния съд на 21 и 22 март 2001 г., заедно с искане за съдебно преразглеждане от името на двама други лишени от свобода – г-н Pearson и г-н Feal-Martinez, които заявили желание за регистрация като избиратели, но получили отказ от регистратора, и които също искат обявяване на несъвместимост.

16.  В Решение на Дивизионния съд от 4 април 2001 г. Апелативен съдия Kennedy отбелязва, че Раздел 3 има дълга история и цитира мотивите на Министъра на външните работи, изложени в хода на производството, за поддържане на сегашната политика:

„Като извършват престъпления, които, сами по себе си или заедно с други утежняващи обстоятелства, в това число личността на нарушителя и криминалното му минало, налагат наказание лишаване от свобода,  такива затворници загубват правото да изкажат мнението си за това как да бъде управлявана държавата в съответния  период от време. Насилственото лишаване от свобода не е единственият елемент на наказание. Отстраняване от обществото означава отнемане на всички привилегии, които предоставя обществото, сред които е и правото да избираш представител.“

Като разглежда практиката на други юрисдикции, той отбелязва, че само осем държави в Европа, в точа число Обединеното кралство, не предоставят правото на глас на осъдени затворници, докато двадесет държави не лишават затворници от това им право, а осем налагат по-ограничено лишаване от избирателни права. Той се позовава и на Върховния съд на Съединените американски щати, който е отхвърлил оспорване на лишаванетo от избирателно право на осъдени затворници, заложено в калифорнийската конституция (вж. Richardson v. Ramirez [1974] 418 САЩ: Доклади на Върховния съд 24). Особено внимание бе обърнато на канадски прецеденти, на които се позовават и двете страни, по конкретно на Канадския върховен съд, който, по делото Sauvé v. Canada № 1 ([1992] 2 Доклади на Върховния съд 438), обявява за нищожно лишаването от избирателни права на всички затворници заради неговия твърде общ характер и нарушаване правилото за минимални вреди, и на Федералния апелативен съд, който по делото Sauvé № 2 ([2000 г.] 2 Доклади на Федералния съд 117) поддържа последваща законодателна разпоредба, ограничаваща забраната до затворници, излежаващи присъда от две или повече години в поправителна институция. Въпреки че е обърнато внимание, че канадските съдилища прилагат различно формулирана разпоредба  в своята Харта за правата и свободите, Дивизионният съд отбелязва, че решението на апелативен съдия Linden във второто дело пред Федералния апелативен съд съдържа полезно становище, в частност, във връзка с опасността съдилищата неправомерно да си присвоят функциите на парламента. Разгледани са и делата пред Европейската комисия за правата на човека и този Съд, като Дивизионният съд подчертава, че Комисията е била последователна в подхода си при приемане на ограничения върху осъдени и лишени от свобода лица.

Апелативен съдия Kennedy завършва със следното:

„... Връщам се към казаното от Европейския съд в параграф 52 от неговото решение по делото Mathieu-Mohin. Разбира се, доколкото се отнася до отделен затворник, лишаването от избирателно право наистина нарушава самата същност на правото му на глас, но това е прекалено опростен подход, тъй като член 3 от Протокол 1 реално засяга по-широкия въпрос за прeдоставяне на всеобщо избирателно право и „свободното изразяване на мнението на народа при избиране на законодателната власт“. Ако избирателното право на дадено лице следва да бъде отнето, то това трябва да бъде в преследване на законосъобразна цел. В случай на осъден затворник, излежаващ присъдата си, целта може да не бъде лесна за формулиране. Явно е, че е налице елемент на наказание, а също елемент на избирателно право. Както заяви Министърът на вътрешните работи, парламентът заема позицията, че за периода, през който те са лишени от свобода, осъдените затворници са загубили правото да изкажат мнението си за това как да бъде управлявана държавата. Работната група заяви, че такива затворници са изгубили моралното право на глас. Може би най-добрата позиция е тази, предоставена от апелативен съдия Linden, а именно истинската същност на това лишаване от избирателно право да се остави на философите, като същевременно обръща внимание на това, че законодателството върши различни неща.

Европейският съд изисква също средствата, използвани за ограничаване на заложените от Конвенцията избирателни права, да не бъдат непропорционални и именно това е въпросът, който, по мое мнение, е удачно този съд да прехвърли на законодателната власт. Лесно е да сме критични към закон, който действа с широк обхват (например във връзка с ефекта си относно затворници след дискреционна доживотна присъда и такива, лишени от свобода съгласнo разпоредба на Закона за психичното здраве от 1983 г.), но, както става ясно от документите, не всяка държава, която отнема избирателното право на осъдени лица, ограничава периода на лишаване от права с периода на задържане. Парламентът в такава държава би могъл да урегулира различно, с цел да отговори на вече ясни цели, и както съдия McLachlin в Канада, бих приел, че в приспособяването на процеса рядко остава място за съвършенство, така че съдилищата трябва да предоставят на законодателя малко свобода на действие. Както твърди [юридическият съветник на Министъра на външните работи], има широк кръг от подходи сред демократичните общества и Обединеното кралство попада в центъра на този кръг. С течение на времето тази позиция може да се измести или чрез понататъшно фино регулиране, както бе направено наскоро във връзка затворници в предварителен арест и други, или по-драстично, но при всички случаи е ясно, че позицията в този кръг е отговорност на парламента, а не на съдилищата. Това се отнася дори и по отношение на „трудните дела“, свързани със затворници след дискреционна доживотна присъда … Всички те са осъдени и ако например парламентът определи, че всички лица с присъда доживотен затвор губят правото да гласуват до живот, то очевидната аномалия в позицията би изчезнала. …

Ако Раздел 3(1) от Закона от 1983 г. може да удовлетвори оспорването на член 3 [от Протокол 1], то тогава член 14 няма какво повече да предложи от член 10.“

17.  Оплакванията на жалбоподателя съответно са отхвърлени, както и тези на другите затворници.

18.  На 2 май 2001 г. от страна на г-н Pearson и г-н Feal-Martinez постъпва молба за разрешение за обжалване, заедно с обобщено изложение от 43 страници. На 15 май 2001 г. апелативен съдия Buxton разглежда молбата на основание представена документация и отказва разрешението на основание липса на реални шансове за успех на обжалването.

19.  На 19 май 2001 г. жалбоподателят подава молба за разрешение за обжалване. На 7 юни 2001 г. молбата му е разгледана на основание представена документация от апелативен съдия Simon Brown, който отказва разрешението по причини, идентични с тези на апелативен съдия Buxton, във връзка с предходните молби. Възобновената молба на жалбоподателя, заедно с подновените молби на г-н Pearson и г-н Feal-Martinez, са отхвърлени на 18 юни 2001 г. от апелативен съдия Simon Brown след устна аргументация.

20.  На 25 май 2004 г. жалбоподателят е условно освободен от затвора.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

21.  Раздел 3 от Закона за представителството на народа от 1983 г. („Закона от 1983 г.“) гласи:

„(1) Осъдено лице по време на периода, в който е задържано в изправителна институция с цел излежаване на присъдата си … е юридически неспособно да гласува на парламентарни или местни избори.“

22.  Този раздел възстановява без обсъждане разпоредбите на раздел 4 от Закона за представителството на народа от 1969 г., същността на който датира от Закона за отнемането от 1870 г. от предходния век, който на свой ред е отражение на по-стари правни правила, свързани с отнемането на определени права от осъден „престъпник“ (т.нар. „гражданска смърт“ по времето на крал Едуард III).

23.  Отнемането на право не се отнася до лишени от свобода за неуважение към съда (раздел 3(2)(а) или до лица, лишени от свобода за неплащане на глоба (раздел 3(2)(в)).

24.  В хода на прокарването на Закона за представителството на народа от 2000 г. („Закона от 2000 г.“), който позволява на задържани в предварителен арест затворници и неосъдени психичноболни лица да гласуват, народният представител г-н Howarth, произнасяйки се от името на правителството, поддържа тезата, че „една част от наказанието на осъден затворник следва да бъде загубата на права, като едно от тези права е правото на глас“. Законът е придружен от изложение за съвместимост съгласно раздел 19 от Закона за човешките права от 1998 г., а именно, фактът, че при внасянето на мярката пред парламента, Министърът на външните работи е взел предвид, че неговите разпоредби са съвместими с Конвенцията.

25.   Раздел 4 от Закона за човешките права от 1998 г. гласи:

 „(1) Подраздел (2) се прилага към всички производства, в които съдът определя дали разпоредба на първичното законодателство е съвместима с право, предвидено в Конвенцията.

(2) Ако съдът е убеден, че разпоредбата е несъвместима с право, предвидено в Конвенцията, той може да направи декларация за тази несъвместимост.

…“

III.   ПРИЛОЖИМИ МЕЖДУНАРОДНИ ИЗТОЧНИЦИ

A.  Международният пакт за граждански и политически права

26.  Приложимите разпоредби на Международния пакт за граждански и политически права предвиждат:

Член 25

„Всеки гражданин има правото и възможността, без каквато и да е дискриминация, посочена в член 2 (раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци) и без неоснователни ограничения:

a) да взема участие в ръководенето на обществените работи пряко или посредством свободно избрани представители;

b) да гласува …“

Член 10

1. Всяко лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство.

...

3. Затворническият режим включва такова отношение към осъдените, главната цел на който е поправянето им и социалното им превъзпитание. …“

27.  В Общ коментар № 25(57), приет от Комитета по правата на човека съгласно чл. 40 § 4 от Международния пакт за граждански и политически права на 12 юли 1996 г., Комитетът заявява, inter alia, във връзка с правото, гарантирано съгласно член 25:

„14. В докладите си държавите-членки трябва да посочат и обосноват правните разпоредби, който биха лишили граждани от правото им на глас. Основанията за подобно лишаване трябва да бъдат обективни и обосновани. Ако присъда за извършено престъпление е основа, за да бъде суспендирано правото на глас, то продължителността на това суспендиране следва да бъде пропорционална на престъплението и на присъдата. Лица, лишени от свобода, но без да са осъждани, не трябва да бъдат лишавани от възможността да упражняват правото си на глас.“

B.  Европейските правила за затворите (Препоръка № R (87) 3 на Комитета на министрите на Съвета на Европа)

28.  Тези правила установяват минималните стандарти, на които да отговарят условията на местата за лишаване от свобода, включително следния принцип:

„64. Затварянето е само по себе си наказание чрез лишаване от свобода. Затова условията на затваряне и затворническият режим не бива да утежняват страданията, присъщи на това наказание, освен като изключения във връзка с оправдано различно третиране или поддържане на дисциплината.“

C.  Препоръка Rec(2003)23 на Комитета на министрите относно управлението на затворниците с доживотна или друга дългосрочна присъда от администрациите на затворите

29.  Тази препоръка, приета на 9 октомври 2003 г, отбелязва нарастването на броя на доживотните присъди и цели да даде насоки на държавите-членки относно управлението на затворници с дългосрочни присъди.

30.  Целите на управлението на такива затворници трябва да бъдат:

„2.  ...

–  да осигурят в затворите безопасност и сигурност за такива затворници ...;

–  да противодействат на вредните ефекти от доживотното и дългосрочното лишаване от свобода ;

–  да увеличат и подобрят възможностите за такива затворници успешно да се реинтегрират в обществото и да водят законосъобразен начин на живот след тяхното освобождаване.“

31.  Общите принципи включват следното:

„3. Трябва да се отчете разнообразието от персонални характеристики, налични сред затворниците с доживотна и други дългосрочни присъди, и те да се имат предвид при изготвянето на индивидуални планове за изпълнение на присъдата (принцип на индивидуализацията).

4. Доживотният затвор трябва да се организира така, че да се доближава във възможно най-голяма степен до реалностите на живота в общността (принцип на нормализацията).

5. Трябва да се дадат възможности на затворниците да поемат персонална отговорност в ежедневния си живот в затвора (принцип на отговорността).“

D.  Кодекс на добрата практика относно изборните въпроси

32.  Този документ, приет от Европейската комисия за демокрация чрез право (Венецианската комисия) на 51-вата ѝ пленарна сесия (5-6 юли 2002 г.) и представен на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа на 6 ноември 2002 г., включва насоките на Комисията по отношение на обстоятелствата, в които може да се наложи лишаване на лица от правото им да избират или да бъдат избирани:

„d.  ...

i.  може да се предвиди лишаването на лица от правото да избират и да бъдат избирани, но единствено при следните кумулативни условия:

ii.  това трябва да е предвидено от закона;

iii.  трябва да бъде спазен принципът на пропорционалност; условията за лишаване на лица от право да бъдат избирани могат да бъдат по-малко строги от тези за лишаването им от правото да гласуват;

iv.  лишаването трябва да се основава на умствена неспособност или присъда за извършено тежко престъпление;

v.  освен това оттеглянето на политически права или установяването на психическа неспособност може да се налагат единствено чрез изрично решение на съда.“

E. Право и практика в Договарящите държави

33.  Според проучването на Правителството, основаващо се на информация, събрана от неговото дипломатическо представителство, осемнадесет държави позволяват на затворници да гласуват без ограничения (Албания, Азербайджан, Хърватска, Чехия, Дания, Финландия, “Бивша югославска република Македония”, Германия, Исландия, Литва, Молдова, Черна гора, Нидерландия, Португалия, Словения, Швеция, Швейцария и Украйна), в тринадесет държави всички затворници са лишени от правото да гласуват или нямат възможността да гласуват (Армения, Белгия[1], България, Кипър, Естония, Грузия, Унгария, Ирландия, Русия, Сърбия, Словакия[2], Турция и Обединеното кралство), а в дванадесет държави избирателното право на затворници може да бъде ограничавано по друг начин (Австрия[3], Босна и Херцеговина[4], Франция[5], Гърция[6], Италия[7], Люксембург[8], Малта[9], Норвегия[10], Полша[11], Румъния и Испания[12]).

34.  Други материали, представени пред Съда сочат, че в Румъния на затворници, чиято основна присъда е над две години, е забранено да гласуват, докато в Латвия нямат право на глас затворници, излежаващи присъда в изправителни домове; от това право са лишени и затворниците в Лихтенщайн.

F.   Приложима съдебна практика от други държави

1.  Канада

35.  През 1992 г. Канадският върховен съд единодушно отменя правна разпоредба, забраняваща на затворници да гласуват (вж. Sauvé срещу Канада (№1), цитирано по-горе). Въведени са поправки, които ограничават забраната до затворници, излежаващи присъда от две или повече години. Федералният апелативен съд одобрява разпоредбата. Въпреки това след решението на Дивизионния съд по настоящото дело, на 31 октомври 2002 г. в Sauvé срещу Главния прокурор на Канада (№ 2), Върховният съд обявява с пет на четири гласа, че раздел 51(е) от Избирателния закон на Канада от 1985г., който отнема правото на глас на всеки затворник, лишен от свобода в поправителна институция, излежаващ присъда от две или повече години, е неконституционен, тъй като е в нарушение на член 1 и член 3 от Канадската харта за правата и свободите, която предвижда:

„1. Канадската харта за правата и свободите гарантира правата и свободите, заложени в нея, които са обект само на такива целесъобразни ограничения, посочени в закона и съответстващи на изискванията на едно свободно и демократично общество.“

„3. Всички граждани на Канада имат право да гласуват в изборите за членове на Камарата на общините или на законодателен орган и имат право на членство в тях.“

36.  Мнението на мнозинството от Съда, представено от главен съдия McLachlin, приема, че правото на глас е основополагащо за тяхната демокрация и върховенството на закона и не може се отнема с лека ръка. Ограниченията върху това право не изискват просто уважително отношение, а щателно изследване. Мнозинството е на мнение, че Правителството не е успяло да идентифицира специфичните проблеми, които налагат отнемането на правото на глас, и че мярката не удовлетворява проверката за пропорционалност, и особено след като Правителството не е успяло да  установи рационална връзка между отнемането на това право и посочените от него цели.

С оглед целта да се насърчава отговорността на гражданите и зачитането на закона, отнемането на правото на глас на лишени от свобода е по-вероятно да изпрати послания, които накърняват уважението към закона и демокрацията, отколкото да насърчават тези ценности. Легитимността на закона и задължението за спазване на закона произхождат директно от правото на глас на всеки гражданин. Да се отнеме правото на глас на затворници означава да се изгуби важно средство, с което да се научат те на демократични ценности и социална отговорност, и противоречи на демократичните принципи за интеграция, равенство и гражданско участие, и е несъвместимо със зачитане достойнството на всеки човек, което лежи в основата на канадската демокрация и Хартата.

По отношение на втората цел, а именно да се наложи подходящо наказание, се счита, че Правителството не е предложило правдоподобна теория за това защо трябва да му бъде позволено отнемането на основно демократично право като форма на държавно наказание. Това не може да се разглежда като легитимна форма на наказание, след като е било произволно – не е съобразено с деянията и обстоятелствата на конкретния правонарушител и почти няма връзка с индивидуалното престъпление на правонарушителя – и не защитава сериозна наказателно-правна цел, като нито протоколът, нито здравият разум поддържат твърдението, че лишаването от права ограничава престъпността или реабилитира закононарушители.

37.  Малцинственото мнение, представено от съдия Gonthier, констатира, че целите на мярката са належащи и съществени, основаващи се на целесъобразна и рационална социална и политическа философия. Първата цел – за засилване на гражданската отговорност и зачитане на върховенството на закона – е свързана с насърчаването на високо гражданско съзнание. Социалното отхвърляне на тежката престъпност отразява морална линия, която защитава социалния договор и върховенството на закона и поддържа важността на връзката между отделната личност и общността. „Насърчаването на гражданска отговорност“ може да изглежда абстрактно или символично, но символичните или абстрактни цели могат да бъдат валидни по свой начин и не трябва да се омаловажават само заради това, че са символични. По отношение на втората цел – за засилване на общите цели на наказателната санция – мярката съвсем ясно има наказателен аспект и наказателна фукция. Създаването на подходящи санкции и наказания за сериозни престъпления представлява обоснована цел за Парламента. Лишаването от права е гражданска неспособност, произлизаща от наказателната присъда. Мярката е пропорционална и с оглед на това, че е рационално свързана с целите и внимателно пригодена така, че да се приложи върху извършители на тежки престъпления. Лишаването на извършители на тежки престъпления от права отправя послание и към общността, и към самите правонарушители, че тежките престъпни деяния няма да се толерират от общността. Относно това обществото може да избере дали да забрани временно възможността за упражняване правото на глас на извършители на тежки престъпления като настояване, че гражданската отговорност и зачитането на върховенството на закона, като цели, които заслужават да бъдат преследвани, са необходими условия за демократично участие. Малцинството се позовава на нуждата да се зачитат границите, наложени от Парламента, и на това да се отчита фактът, че може да се намерят много възможни целесъобразни и рационални начини за балансиране.

2.  Южна Африка

38.  На 1 април 1999 г., по делото August and Another v. Electoral Commission and Others (CCT8/99: 1999 (3) SA 1), Конституционният съд на Южна Африка разглежда молбата на затворници за произнасяне и заповеди, с които Изборната комисия да предприеме мерки, с които да позволи на тях, както и на други затворници, да се регистрират и да упражнят правото си на глас докато са в затвора. Той отбелязва, че съгласно Конституцията на Южна Африка, правото на всеки пълнолетен гражданин да гласува в избори за законодателни органи е заложено безрезервно и подчертава значимостта на това право:

„Универсалният характер на избирателното право е важно не само за държавността и демокрацията. Избирателният глас на всеки един гражданин е символ на достойнство и човешката същност. Буквално той показва, че всеки е от значение.“

39.  Конституционният съд постановява, че правото на глас по своята същност налага позитивни задължения върху законодателната и избирателната власт, и че Изборният закон трябва да бъде тълкуван по начин, който да прилага ефективни конституционни произнасяния, гаранции и отговорности. Конституционният съд отбелязва, че много демократични общества налагат невъзможност за упражняване на избирателни права върху някои категории престъпници. Въпреки че не съществуват съпоставими разпоредби в Конституцията, той признава, че може да бъдат налагани ограничения върху упражняване на основни права, при условие че първите, inter aliа, са разумни и обосновани. Въпросът дали законодателство, ограничаващо права на затворници, би било обосновано с оглед Конституцията, не е повдигнат по време на производството, чрез което се подчертава, че решението не следва да се тълкува като такова, възпрепядстващо Парламента да отнема правото на глас на определени категории затворници. При липсата на такова законодателство затворниците притежават конституционалното право на глас и нито Избирателната комисия, нито Конституционният съд има власт да ги лиши от това право. Вследствие заключава, че Комисията има за задължение да направи разумни разпоредби по отношение на възможността за упражняване правото на глас на затворници.

ПРАВОТО

I.    ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

40.  Жалбоподателят се оплаква, че правото на глас му е било отнето. Той се позовава на член 3 от Протокол № 1, който предвижда:

„Βисокодоговарящите страни се задължават да провеждат свободни избори през разумни интервали от време, с тайно гласуване, и при условия, осигуряващи свободното изразяване на мнението на народа при избиране на законодателното тяло.“

A. Решението на състава

41.  Съставът констатира, че изключването от процеса на гласуване, наложено върху осъдени затворници, е непропорционално. Той отчита факта, че от правото на глас се лишава голяма група от хора; прилага се автоматично, независимо от срока на присъдата или тежестта на престъплението; а също така резултатите са произволни и аномални и зависят от момента на изборите. По-нататък съставът посочва, че доколкото изключването от процеса на гласуване следва да се разглежда като част от наказанието на затворник, то липсва логично основание за продължаването на това лишаване от право в случая с настоящия жалбоподател, който е завършил частта от присъдата си, свързана с наказание и лишаване от свобода. В параграф 51 заключава:

„Съдът приема, че това е област, в която трябва да се гарантира широка свобода на преценка на националните законодателни органи по отношение на определянето дали ограниченията върху правото на глас на затворници са все още обосновани в днешно време и ако е така, как би могъл да се постигне справедлив баланс. По конкретно, задача на законодателните органи е да решават дали към определени престъпления или престъпления с определена тежест трябва да се приспособява ограничение върху правото на глас или дали трябва да се остави, например, на произнасящия присъдата съд отговорната преценка да лиши осъден затворник от правото му на глас. Съдът следва да вземе предвид липсата на доказателства, че законодателният орган в Обединеното кралство е целял да направи оценка на противопоставащи се интереси или да прецени пропорционалността на забраната, тъй като тя засяга осъдени затворници. Въпреки това той не може да приеме, че абсолютното недопускане на упражняване на правото на глас на всеки излежаващ присъда затворник при каквито и да било обстоятелства попада в разумните граници на свобода на преценка. Жалбоподателят в настоящото дело е изгубил правото си на глас в резултат на налагането на автоматично и пълно ограничение върху избирателното право на осъдени затворници и следователно може да претендира, че е жертва на тази мярка. Съдът не може да спекулира относно това дали жалбоподателят все пак е щял да бъде лишен от правото си на глас, дори ако е било наложено частично ограничение върху правото на затворници да гласуват, което да бъде в съответствие с изискванията на член 3 от Протокол № 1.“

B.  Тезите на страните

1.  Жалбоподателят

42.  Жалбоподателят приема условията на решението на състава и посочва, че твърдението на Правителството, че се изискват радикални промени в законите на много Договарящи държави е погрешно, тъй като решението се основава на конкретната ситуация в Обединеното кралство и се отнася до всеобщото лишаване от право на глас спрямо осъдени затворници, което не произлиза от рационално и подходящо обосновано решение вследствие на дебат, а от придържане към историческата традиция. Той също така отхвърля аргумента, че съставът не е отдал необходимото значение на свободата на преценка и твърди, че тя почти няма отношение към фактите на това дело.

43.  Жалбоподателят обръща внимание, че съществува презумция в полза на избирателното право, което е в съответствие с фундаменталната същност на демокрацията. То не представлява привилегия, както понякога се твърди, дори и за затворници, които продължават да се ползват с неприкосновените си права, които могат да бъдат накърнени само при изключително извънредни обстоятелства. Ограничаването на избирателни права не преследва законосъобразна цел. Ако не никакво, то съвсем малко внимание е обърнато на лишаването на затворници от избирателно право от страна на законодателната власт, като Законът от 1983 г. е консолидиращ закон, приет без дебат по въпроса; нито пък се е състоялo каквoто и да било задълбочено разискване по време на прокарването на Закона от 2000 г. Националният съд също така не е разгледал законността на забраната, а е решил по делото на жалбоподателя въз основа на зачитане на парламента.

44.  Аргументът, на който се позовава пармалентът е, че лишаването от избирателно право на осъден затворник се счита за част от неговото наказание. Жалбоподателят обаче оспорва, че наказанието може законно да отнема основно право освен правото на свобода, като твърди, че това е в противоречие с твърдяната реабилитираща цел на затвора. Липсва доказателство, че забраната преследва твърдените цели, нито че съществува някаква връзка между отнемането на правото на глас и ограничаването на престъпността или спазване върховенството на закона. Повечето съдилища и граждани изобщо не са наясно, че загубата на избирателни права съпътства налагането на лишаване от свобода. Твърдяната цел относно засилване на гражданската отговорност е повдигнат ex post facto и следва да бъде разгледана особено внимателно. Всъщност жалбоподателят твърди, че забраната отнема гражданската отговорност и руши зачитането на върховенството на закона, като още повече отчуждава затворниците от обществото.

45.  Пълната забраната е също така непропорционална, произволна и нарушава същността на правото. Тя няма връзка с характера или тежестта на престъплението и варира с оглед действието си върху затворници, в зависимост от това дали тяхното лишаване от свобода съвпада с провеждането на избори. Тя потенциално лишава значителна част от населението (над 48 000) от глас или от възможността да оспори, посредством изборен процес, наказателната политика, която го засяга. В допълнение жабоподателят отбелязва, че след като е затворник след излежана присъда, наказателният елемент на присъдата му е изтекъл и е задържан на основание риск, в който случай вече не може да е налице основание, базиращо се на наказателност. Той посочва, че наскоро въведеното наказание „задържане под стража с прекъсвания“, при което лицата имат право да гласуват по време на периодите на пускане на свобода в общността, а в същото време нямат право на глас докато са в затвора, застрашава твърдените цели, ограничаващи правото на глас на други затворници.

46.  Освен това отбелязва тенденцията в Канада, Южна Африка и редица европейски държави, предоставящи избирателни права на затворници, и твърди, че деветнадесет държави не налагат подобна забрана, а осем прилагат само частична или специфична забрана. Той прави заключението, че не е налице убедителна причина, различна от наказание, поради която да се лишават затворници от правото на глас, и че тази допълнителна санкция не е в унисон с поддържането на идеята, че наказанието със затвор е лишаване от свобода и че затворникът по този начин не е лишен от друго основно право, освен в случаите, в които това е необходимо например поради съображения за сигурност. По негово мнение забраната представлява единствено морално осъждане и е недопустимо, равносилно на това избраният да избира електората, правото на глас да стане обект на морална преценка, наложена от хората, които са били избрани.

2.  Правителството

47.  Правителството заявява, че съгласно чл. 3 от Протокол № 1 правото на глас не е абсолютно и че широка свобода на преценка следва да бъде предоставена на Високодоговарящите държави при определянето на условията, според които правото на глас се упражнява. То отбелязва, че решението на състава не отдава необходимата тежест на този фактор. Правителството е на мнение, че той погрешно счита, че законът относно упражняването на глас на затворници е резултат от пасивно придържане към историческата традиция. Заявява, че тази политика е поддържана в продължение на много години с ясното съгласие на парламента, a последно покрепена и от Закона за представителството на народа от 2000 г., придружен от декларация за съвместимост съгласно Закона за правата на човека. Съставът също така пропуска да обърне надлежно внимание на значителната разлика между Високодоговарящите държави по въпроса за гласуването на осъдени затворници, варираща от никаква забрана до забрани, простиращи се извън периода на присъдата. В около тринадесет държави затворниците нямат право да гласуват. Множество подходи са предприети и от демократични държави извън Европа. Решението на състава e в противоречие с установения от органите на Конвенцията подход и не е налице какъвто и да било предишен намек за проблем с вида ограничение, възприето от Обединеното кралство.

48.  Освен това въпросът е разгледан цялостно от националните съдилища, прилагайки принципите на Конвенцията съгласно Закона за правата на човека от 1998 г., но въпреки това съставът не обръща необходимото внимание на този факт, а се фокусира върху становището на съд в друга държава (вж. Sauvé (№ 2), цитирано в параграфи 35-37 по-горе.). По отношение на прецедентния случай в Канада, Правителството отбелязва, че делото Sauvé (№ 2) е решено от тясно мнозинство от пет на четири гласа, свързано е със закон, различен по отношение на текст и структура, и е тълкувано от национални съдилища, за които доктрината за свободата на преценка не е в сила, и че е съществувало силнo несъгласие, което е по-скоро в съответствие със съдебната практика на органите на Конвенцията. Делото на Южна Африка (August and Another, цитирано по-горе в параграфи 38-39) няма отношение, тъй като засяга практически пречки за упражняване на избирателното право, а не законова забрана.

49.  Правителството подчертава също, че съставът не успява ефективно да оцени съвместимостта на вътрешното право in abstracto, пренебрегвайки, че съгласно фактите по настоящото дело, ако Обединеното кралство внесе поправки на закона и постави забрана единствено за лица, извършили най-тежки престъпления, жалбоподателят, в качеството си на осъден за убийство с доживотна присъда, пак би бил обект на забраната. Така констатирането на нарушение е изненадващ изход и оскърбява много хора. Съставът освен това обявява неточно броя на затворниците, лишени от право на глас, като включва лишените от свобода в предварителен арест и незасегнати от забраната.

50.  Правителството твърди, че лишаването от избирателно право по това дело преследва взаимосвързаните легитимни цели, свързни с възпрепядстване на престъпността и наказване на престъпници, насърчавайки гражданската отговорност и зачитане върховенството на закона, като лишава за срока на тяхната присъда онези, които са нарушили основните правила на обществото, от правото да изразят своя глас относно начина, по който са създадени тези правила. Осъдените затворници са нарушили социалния договор и по този начин могат да се разглеждат като (временно) губещи правото да вземат участие в управлението на държавата. Препоръката на Съвета на Европа във връзка с управлението на затворници с доживотна присъда, на която се позовава Центърът AIRE в представената си позиция по делото, не е обвързваща и не засяга избирателното право и по никакъв начин законовите разпоредби не противоречат на нейните принципи.

51.  Мярката е в същото време пропорционална, тъй като засяга единствено лица, осъдени за престъпления с достатъчно тежък характер, според индивидуалните обстоятелства, за да гарантира незабавно наказание лишаване от свобода, изключвайки лица с наложени глоби, условни присъди, общественополезен труд или задържане за неуважение към съда, както и лица, неизплатили глоби, и лица в предварителен арест. Освен това щом лишените от свобода престанат да бъдат задържани, недееспособността се премахва. Продъжителността е съответно определена от съда към момента на присъдата.

52.  По отношение на твърдяните произволни ефекти, Правителството смята, че освен ако съдът не намира, че в тази връзка няма свобода на преценка, трябва да се приеме, че трябва да се поставят граници. На последно място, ефектът върху настоящия жалбоподател не е непропорционален, след като той е лишен от свобода до живот и във всички случаи не би могъл да се ползва от дори по-ограничена забрана, подобна на тази в Австрия, засягаща лица с придъди по-дълги от една година. То заключава, изразявайки загриженост за това, че съставът не е дал разяснение за това какви стъпки би следвало да предприеме Обединеното кралство, за да направи режима си съвместим с чл. 3 от Протокол № 1 и настоява в интерес на правната сигурност Високодоговарящите държави е необходимо да получат подробни насоки.

3.  Встъпили трети страни

53.  Тръстът за реформа в затворите констатира, че лишаването на осъдени затворници от избирателни права е остатък от деветнадесети век, който датира още от Закона за отнемането от 1870 г., чиито корени водят началото си от понятието „гражданска смърт“. Той твърди, че социалното изключване е главна причина за престъпност и повторно извършване на престъпление, както и че лишаването от правото на глас действа в ущърб на идеите за реабилитация и социална отговорност, като все повече отлъчва онези, които вече са част от периферията на обществото, и все повече ги изолира от общности, към които те ще се завърнат след освобождаването си. Това нито ограничава престъпността, нито действа като съответно наказание. Неговата наскоро започнала кампания за връщане правото на глас на затворниците получава широка многопартийна подкрепа с подкрепата на Англиканската и Католическата църква, организации за наказателна реформа, както и на настоящия и бившия главен инспектор на затворите на Англия и Уелс, на председателя на Асоциацията на директорите на затвори, както и на много висши ръководни служители в системата на затворите.

54.  Центърът AIRE обръща внимание на препоръката на Съвета на Европа относно управлението на затворниците с доживотни или други дългосрочни присъди от администрациите на затворите (вж. параграфи 29-31 по-горе), която има за цел да даде напътствие на държавите-членки в борбата с негативното влияние на дългосрочното лишаване от свобода и подготвянето на затворниците за живота в обществото след освобождаването им. Той посочва три принципа, съдържащи се в препоръката: „принцип на нормализацията“, „принцип на отговорността“ и  „принцип на индивидуализацията“ (вж. параграф 31 по-горе). Той твърди, че макар да няма изрична препратка към правото на затворниците да гласуват, тези принципи са в подкрепа на разширяването на избирателното право към затворниците, насърчавайки връзката им с обществото, повишавайки съзнанието за мястото им в обществото, като се вземат предвид техните лични обстоятелства и характеристики.

55.  Латвийското правителство изразява загриженост, че решението на състава ще има хоризонтален ефект върху други държави, които налагат пълна забрана за участие в избори на осъдени затворници. То отбелязва, че в тази област на държавите трябва да се гарантира широка свобода на преценка, особено вземайки предвид историческото и политическото развитие на държавата и че не е от компетентността на Съда да заменя възгледа на демократична държава със собственото си виждане за това кое е в най-висш интерес на демокрацията. По негово мнение съставът не е отдал необходимото внимание на превантивния аспект на забраната за упражняване право на глас, а именно в общия смисъл на борба срещу престъпността и избягване на ситуация, в която онези, които са извършили тежки престъпления, могат да участват в процес на взимане на решения, който евентуално да доведе до предоставяне на власт на лица или групи, които по един или друг начин имат връзка с криминални структури. Още повече, съставът не преценява правилно факта, че в съвременните системи на наказателно правосъдие лишаването от свобода се използва като най-крайна мярка и че, въпреки че забраната за упражняване на глас е автоматична, тя е все пак обвързана с оценката на самото престъпление и личността на осъденото лице.

B. Преценката на съда

1.  Общи принципи

56.  Чл. 3 от Протокол № 1 на пръв поглед изглежда се различава от другите права, предвидени в Конвенцията и Протоколите, тъй като е формулиран по-скоро по отношение на задължението на Високодоговарящите държави да провеждат избори, които гарантират свободното изразяване на мнение на хората, отколкото по отношение на определено право или свобода. 

57.  Предвид подготвителната работа по чл. 3 от Протокол № 1 обаче и тълкуването на разпоредбата в контекста на Конвенцията като цяло, Съдът установява, че се гарантират индивидуалните права, включително правото на лица да избират и да бъдат избирани (вж. Mathieu-Mohin and Clerfayt v. Belgium, решение от 2 март 1987 г., Серия А, № 113, стр. 22-23, парагрaфи 46-51). Всъщност е прието, че уникалната формулировка е направена с цел да даде по-голяма тежест на ангажимента на Договарящите държави и да се обърне внимание, че това представлява област, в която се изисква те да вземат позитивни мерки, вместо просто да се въздържат от намеса (пак там, § 50).

58.  Съдът често е имал възможност да подчертае важността на демократичните принципи в основата на тълкуването и приложението на Конвенцията (вж., наред с други решения, United Communist Party of Turkey and Others v. Turkey, решение от 30 януари 1998 г., Доклади на решения и присъди 1998-I, стр. 21-22, парагр. 45), но ще се възползва и от тази, за да наблегне, че правата, предвидени съгласно чл. 3 от Протокол № 1, са от първостепенно значение за изграждане и поддържане основите на ефективна и значима демокрация, управлявана от върховенството на закона. (вж. още важността на тези права, международно признати в „Приложими международни източници“, парагр. 26-39 по-горе).

59.  Както отбелязва жалбоподателят, правото на глас не е привилегия. В двадесет и първи век презумцията в една демократична държава следва да бъде в полза на включването, както може да се илюстрира например от парламентарната история на Обединеното кралство и други държави, където предоставянето на избирателно право е постепенно разширявано с течение на вековете, започвайки с определени лица, елитни групи или части от населението, одобрени от властимащите. Преките всеобщи избори са се превърнали в основният принцип (вж. Mathieu-Mohin and Clerfayt, цитирано по-горе, стр. 23, § 51, цитирайки X v. Germany, № 2728/66, решение на Комисията от 6 октомври 1967 г., Сборник 25, стр. 38-41).

60.  Въпреки това правата, предоставени от чл. 3 от Протокол № 1, не са абсолютни. Съществува възможност за косвени ограничения и на Договарящи държави трябва да се предостави свобода на преценка в тази област.

61.  Множество дискусии са проведени по отношение на ширината на тази свобода по настоящото дело. Съдът потвърждава, че свободата в тази област е широка (вж. Mathieu-Mohin and Clerfayt, цитирано по-горе, стр. 23, § 52, и по-скоро Matthews v. the United Kingdom [GC], № 24833/94, § 63, ECHR 1999-I; вж. също Labita v. Italy [GC], № 26772/95, § 201, ECHR 2000-IV, и Podkolzina v. Latvia, № 46726/99, § 33, ECHR 2002-II). Съществуват редица начини за организиране и действие на избирателни системи и изобилие от разлики, inter alia, по отношение на историческо развитие, културно разнообразие и политически възгледи в границите на Европа, като задача на всяка Договаряща държава е да ги вгради в своето виждане за демокрация.

62.  Съдът въпреки всичко е този, който трябва да определи като последна инстанция дали изискванията на чл. 3 от Прокол № 1 са изпълнени; трябва да се убеди, че ограниченията не възпрепядстват въпросните права до такава степен, че да нарушават тяхната същност и да пречат на тяхната ефективност; че те са наложени в преследване на легитимна цел; и че използваните средства не са непропорционални (вж. Mathieu-Mohin and Clerfayt, стр. 23, § 52). По специално всички наложени условия не трябва да пречат на свободното изразяване  на народа в избора на законодателните органи – с други думи те трябва да отразяват или да не действат в противоречие с интереса да се поддържа целостта и ефективността на избирателния процес, целящ да се установи желанието на народа посредством преки всеобщи избори. Например налагането на минимална възраст може да се предвиди с оглед гарантиране зрелостта на онези, които участват в избирателния процес или, в някои случаи, допустимостта може да бъде свързана с критерии, като например местожителство, за да се идентифицират онези лица, които имат достатъчно продължителна или близка връзка с или интереси във въпросната държава (вж. Hilbe v. Liechtenstein (РД), № 31981/96, ECHR 1999-VI, и Melnychenko v. Ukraine, № 17707/02, § 56, ECHR 2004-X). Всяко отклонение от принципа на преките всеобщи избори рискува омаловажаване на демократичната валидност на избраната законодателна власт и законите, които обнародва. Изключването на групи и категории от общото население трябва съответно да бъде съгласувано с принципните цели на чл. 3 от Протокол № 1 (вж., mutatis mutandis, Aziz v. Cyprus, № 69949/01, § 28, ECHR 2004-V).

2.  Лишени от свобода

63.  Настоящото дело подчертава статута на правото на глас на осъдени затворници, лишени от свобода.

64.  В съдебната практика на органите на Конвенцията, в миналото, са приети множество ограничения върху определени осъдени лица.

65.  В някои ранни дела Комисията счита, че от законодателната власт зависи отнемането на политически права от лица, осъдени за „негражданско поведение“ (тежка злоупотреба с упражняването на обществен живот по време на Втората световна война) и от лице, осъдено на осеммесечно лишаване от свобода за отказ да се яви за военна служба, където се позовава на идеята за безчестие, която носят в себе си определени присъди за определен период от време, и която може да бъде взета предвид от страна на законодателната власт по отношение на упражняването на политически права (вж. X v. the Netherlands, № 6573/74, решение на Комисията от 19 декември 1974 г., Решения и доклади (DR) 1, стр. 87, и H. v. the Netherlands, № 9914/82, решение на Комисията от 4 юли 1983 г., DR 33, стр. 246). В Patrick Holland v. Ireland  (№ 24827/94, решение на Комисията от 14 април 1998 г., DR 93-A, стр. 15), в което, поради липсата на разпоредба, позволяваща на излежаващ присъда затворник да гласува в затвора, жалбоподателят, осъден на седем години за притежание на експлозиви, е de facto лишен от право на глас, Комисията преценява, че суспендирането на правото на глас не възпрепятства свободното изразяване на мнение на народа по отношение на избора на законодателна власт и не може да се счита за произволно при обстоятелствата по делото.

66.  Самият съд отхвърля жалби относно наложена от съдия забрана върху правото на глас на член на парламента, осъден за данъчни измами, с присъда от три години лишаване от свобода и с допълнително наказание от забрана за упражняване на обществени функции за срок от две години (вж. M.D.U. v. Italy (РД), № 58540/00, 28 януари 2003 г.).

67.  Правителството твърди, че решението на състава, констатиращо нарушение по отношение на забраната, наложена върху настоящия жалбоподател – затворник, осъден на доживотно лишаване от свобода – e неочакван обрат в позицията спрямо гореспоменатите дела.

68.  Това обаче е първият път, в който Съдът има възможност да разгледа общо и автоматично лишаване от избирателни права на осъдени затворници. Трябва да се отбележи, че в делото Patrick Holland (цитирано по-горе) – дело най-близко до фактите по настоящата жалба – Комисията се ограничава до разглеждането на въпроса дали забраната е произволна и пропуска да отдаде внимание на други елементи от критерия, заложен от съда в делото Mathieu-Mohin and Clerfayt (цитирано по-горе), а именно легитимността на целта и пропорционалността на мярката. Вследствие на това Съдът не може да придаде решаваща тежест на решението. Установяването на нарушение от страна на състава следователно не противоречи на предишно решение на съда; тъкмо обратното – съставът цели да приложи прецедента от делото Mathieu-Mohin and Clerfayt към представените му факти.

69.  В настоящия случай Съдът ще започне като подчертае, че затворниците като цяло продължават да се ползват с всички основни права и свободи, гарантирани от Конвенцията, с изключение на правото на свобода, когато законосъобразно наложеното задържане категорично попада в приложното поле на чл. 5 от Конвенцията. Например затворниците не може да бъдат подложени на нечовешко или унизително отношение или условия, в противоречие с чл. 3 от Конвенцията (вж., наред с други решения, Калашников срещу Русия, № 47095/99, ECHR 2002-VI, и Van der Ven v. the Netherlands, № 50901/99, ECHR 2003-II); те продължават да се ползват от правото на неприкосновеност на семейния живот (Płoski v. Poland, № 26761/95, 12 ноември 2002 г., и X  v. the United Kingdom, № 9054/80, решение на Комисията от 8 октомври 1982 г., DR 30, стр. 113); правото на свобода на изразяване на мнения (Янков срещу България, № 39084/97, §§ 126-45, ECHR 2003-XII, и T. v. the United Kingdom, № 8231/78, Доклад на Комисията от 12 октомври 1983 г., DR 49, стр. 5, §§ 44-84); правото да изповядват религията си (Poltoratskiy v. Ukraine, № 38812/97, §§ 167-71, ECHR 2003-V); правото на ефективен достъп до адвокат или съд по смисъла на чл. 6 (Campbell and Fell v. the United Kingdom, решение от 28 юни 1984 г., Серия A № 80, и Golder v. the United Kingdom, решение от 21 февруари 1975 г., СерияA № 18); правото на неприкосновеност на кореспонденцията (Silver and Others v. the United Kingdom, решение от 25 март 1983 г., Серия A № 61); правото на встъпване в брак (Hamer v. the United Kingdom, № 7114/75, Доклад на Комисията от 13 декември 1979 г., DR 24, стр. 5, и Draper v. the United Kingdom, № 8186/78, доклад на Комисията от 10 юли 1980 г., DR 24, стр. 72). Всякакви ограничения на тези права следва да бъдат оправдани, въпреки че подобно оправдание може лесно да се намери от съображения за сигурност, по специално в интерес на предотвратяване на престъпление и нарушаване на обществения ред, което неминуемо идва като следствие от обстоятелствата на лишаване от свобода (вж. например Silver and Others, цитирано по-горе, стр. 38-41, §§ 99-105, където широките ограничения върху правото на затворниците на кореспонденция са в нарушение на чл. 8, но задържането на някои писма, съдържащи заплахи или други неуместни препратки, е обосновано в интерес на предотвратяване на престъпление и нарушаване на обществения ред).

70.  Следователно не би могло да се допусне затворник да загубва правата си, заложени в Конвенцията, само поради статута си на лице, лишено от свобода вследствие на присъда. Нито пък има каквото и да е място в системата на Конвенцията, според която всепризнати отличителни белези на демократичното общество са толерантността и либерализма, за автоматично лишаване от избирателни права, основаващо се единствено на евентуално противоречие с общественото мнение.

71.  Този стандарт за толерантност не пречи на демократично общество да предприема мерки, за да се предпази от действия, целящи да нарушат правата или свободите, заложени в Конвенцията. Чл. 3 от Протокол № 1, който определя способността на индивида да влияе върху състава на закодателната власт, следователно не изключва  възможността да бъдат наложени ограничения върху избирателните права на лица, които например сериозно са злоупотребили с обществено положение или чието поведение заплашва да омаловажи върховенството на закона или демократичните основи (вж. например X v. the Netherlands, цитирано по-горе, и, mutatis mutandis, Glimmerveen and Hagenbeek v. the Netherlands, № 8348/78 и № 8406/78, решение на Комисията от 11 октомври 1979 г., DR 18, стр. 187, в които Комисията обявява за недопустими две жалби, свързани с отказ на двамата жалбоподатели – лидери на забранена организация с расистки и ксенофобски характеристики – да се кандидатират за избори). До строгата мярка лишаване от избирателни права не следва обаче да се прибягва лекомислено, а принципът на пропорционалност изисква ясна и достатъчна връзка между санкцията и деянието и обстоятелствата на даденото лице. Съдът в тази връзка подчертава препоръката на Венецианската комисия, че отнемането на политически права би трябвало единствено да се извърши посредством изрично съдебно решение (вж. параграф 32 по-горе). Както и в други контексти, един независим съд, прилагайки състезателна процедура, осигурява солидна гаранция срещу произвол.

3.  Приложение към настоящото дело

72.  Връщайки се към настоящата жалба, съдът отбелязва, че жалбоподателят, осъден на доживотен затвор за непредумишлено убийство, е лишен от избирателни права по време на периода на задържането му въз основа на чл. 3 от Закона от 1983 г., приложим по отношение на лица, осъдени и излежаващи присъда лишаване от свобода. Правителството твърди, че съставът е допуснал грешка в подхода си, като посочва, че е оценил съвместимостта на законодателството с Конвенцията абстрактно, без да отчита въпроса дали лишаването на жалбоподателя от право на глас като лице, осъдено за тежко престъпление с присъда от доживотен затвор, представлява нарушение. Съдът не приема тази критика. Оплакването на жалбоподателя в никой случай не е actio popularis. Той е бил директно и непосредствено засегнат от законодателната разпоредба, по отношение на която се оплаква, и в тези обстоятелства съставът с право оценява съвместимостта на подобна мярка с Конвенцията, без оглед на въпроса дали, при положение че мярката е различно формулирана и по начин, съвместим с Конвенцията, жалбоподателят отново би бил лишен от правото на глас. Дивизионният съд по подобен начин разглежда съвместимостта на въпросната мярка с Конвенцията. В никакъв случай не би било оправдано допускането на Съда, че ако парламентът измени настоящия закон, ограниченията върху правото на глас все пак биха били приложими спрямо осъдени на доживотен затвор лица или да заключи, че подобно изменение задължително би било съвместимо с чл. 3 от Протокол № 1.

73.  Съдът следователно следва да определи дали въпросната мярка преследва легитимна цел и е пропорционална съгласно принципите, установени по-горе.

(a)  Легитимна цел

74.  Съдът посочва, че чл. 3 от Протокол № 1, за разлика от други разпоредби на Конвенцията, не определя или ограничава целите, които трябва да преследва едно ограничение. Множество различни цели следователно могат да бъдат съвместими с чл. 3 (вж. например Podkolzina, цитирано по-горе, § 34). Правителството твърди, че мярката преследва цел, насочена към предотвратяване на престъпността като санкционира деянието на осъдени затворници и също така засилване на гражданката отговорност и зачитане върховенството на закона. Съдът отбелязва, че по време на прокарването на последното законодателство Правителството твърди, че целта на забраната върху осъдени затворници е налагане на допълнително наказание. Това е и позицията, възприета от министъра на външните работи в хода на националното производство, образувано от жалбоподателя. Дори и главният фокус на национално ниво да е идеята за наказание, все пак може да се разгледа като заложено в позоваването на лишаването от права, че мярката е стимул за по-добро гражданско поведение.

75.  Въпреки че отрича идеята, че лишаването от свобода след присъда включва отнемането на права, с изключение на правото на свобода, и особено твърдението, че упражняването на избирателното право е привилегия, а не право (вж. параграф 59 по-горе), Съдът приема, че член 3 може да се разгледа като преследващ целите, дефинирани от Правителството. Той отбелязва, че в своето решение съставът изразява резерви относно валидността на тези цели, цитирайки становището на мнозинството на канадския Върховен съд в Sauvé (№ 2) (вж. параграфи 44-47 от решението на състава). Въпреки това, каквото и съмнение да има по отношение на ефективното постигане на тези цели чрез забрана за гласуване, Съдът не намира причина в обстоятелствата на тази жалба, заради която да отхвърли тези цели като недопустими или несъвместими per se с правото, гарантирано в чл. 3 от Протокол № 1.

(б)  Пропорционалност

76.  Съдът отбелязва, че съставът установява липса на пропорционалност на мярката, главно поради факта, че е автоматична пълна забрана, наложена върху всички осъдени затворници, която в своя ефект е произволна и не би могло вече да се смята, че преследва целите на наказание за жалбоподателя, щом основният срок на присъдата му (период, представляващ възмездие и предотвратяване на последващи престъпления) е вече изтекъл.

77.  Правителството твърди, че мярката е пропорционална, като отбелязва, inter alia, че тя засяга само 48 000 затворници (а не 70 000, както се твърди в решението на състава, който пропуска да вземе под внимание факта, че спрямо затворниците в предварителен арест забраната не се прилага) и посочва, че забраната е в действителност ограничена по отношение на своето приложение, тъй като засяга единствено лица, осъдени за престъпления, достатъчно тежки, за да оправдаят присъда лишаване от свобода, и не се прилага върху лица, задържани в предварителен арест за неуважение към съда или неплащане на глоби. По отношение на последното, латвийското правителство също подчертава факта, че в Договарящите държави лишаването от свобода е най-крайна мярка на наказателно правосъдие (вж. параграф 55 по-горе). Първо, Съдът не счита, че разликата в цифрите, упоменати по-горе, има решаващо значение. Непроменен остава фактът, че това е внушителна цифра и не може да се счита, че ефектът на забраната е незначителен. Второ, макар да е вярно твърдението, че съществуват категории лица лишени от свобода, незасегнати от забраната, тя въпреки всичко включва широк кръг от правонарушители и присъди, като се започне от еднодневна до доживотна и от сравнително леки престъпления до престъпления с изключително тежък характер. По нататък, съдът отбелязва, че дори в случаи с престъпници, чиито престъпления са достатъчно тежки, за да им бъде наложена непосредствена присъда лишаване от свобода, дали осъденото лице е всъщност лишено от правото на глас зависи от това дали отсъждащият съдия ще наложи такава присъда или ще назначи друга санкция, като например общественополезен труд. В тази връзка следва да се отбележи, че когато се произнасят наказателните съдилища в Англия и Уелс не разглеждат въпроса с лишаването от избирателно право и не е ясно, освен че съдът намира за подходящо да наложи присъда лишаване от свобода, че съществува каквато и да е пряка връзка между фактите по отделен случай и отнемането на правото на глас.

78.  Обхватът на свободата на преценка е подчертан от Правителството, което твърди, че когато законодателството и националните съдилища разглеждат въпроса и липсва ясен консенсус сред Договарящите държави, от обхвата на възможните подходи зависи отнемането на правото на глас на всички лица, чието поведение е толкова сериозно, че да заслужава лишаване от свобода.

79.  Що се отнася до тежестта на избраната от законодателните и съдебни органи в Обединеното кралство позиция, не са налице доказателства, че парламентът по един или друг начин е опитал да оцени конкуриращите се интереси или да направи оценка на пропорционалността на пълна забрана върху правото на глас на осъдени затворници. Вярно е, че този въпрос е разглеждан на многопартийната конференция отнoсно изборния кодекс през 1968 г., на която единодушно се приема препоръката, че осъдено лице не следва да притежава правото да гласува. Вярно е също, че работническата партия, която препоръчва поправката в закона, с което се осигурява правото на неосъдени затворници да гласуват, заявява, че следващи правителства приемат позицията, че осъдените затворници са загубили моралното право да упражнят правото си на глас и с оглед на това подкрепят изменение в законодателството. Може да се отбележи, че гласувайки по този начин, така че неосъдените затворници да бъдат освободени от ограничението върху правото на глас, парламентът косвено потвърждава нуждата от продължаващи ограничения върху избирателното право на осъдените затворници. Въпреки това не може да се каже, че е проведено съществено разискване от страна на органите на законодателната власт относно продължителната обосновка в светлината на съвременната политика за наказанията и съществуващите стандарти с оглед правата на човека по повод поддържане на такова общо ограничение върху правото на затворниците да гласуват.

80.  От решението на Дивизионния съд също е ясно, че естеството на ограниченията, ако има такива, които да се наложат върху правото на глас на осъдени затворници, най-общо се разглежда като въпрос от компетентността на парламента, а не на националните съдилища. По тази причина съдът не предприема оценка на пропорционалността на самата мярка. Може да се отбележи още, че съдът намира подкрепа в решението на Федералния апелативен съд по делото Sauvé (№ 2), което по-късно е отхвърлено от канадския върховен съд.

81.  По отношение на наличието или липсата на консенсус сред Договарящите държави, Съдът отбелязва, че въпреки, че има известно несъгласие относно правното положение в определени държави, няма съмнение, че Обединеното кралство не е единствената измежду държавите страни по Конвенцията, която лишава всички осъдени затворници от правото на глас. Може да се отбележи още, че законът в Обединеното кралство е с по-малък обхват отколкото в определени други държави. Изключения се правят не само за лица, осъдени на лишаване от свобода за неуважение към съда или за неплащане на глоби, но за разлика от положението в някои други държави, правната невъзможност за упражняване правото на глас се премахва веднага щом лицето бъде пуснато на свобода. Въпреки това остава фактът, че в малка част от Договарящите държави е наложено пълно ограничение на правото на глас спрямо излежаващи присъда затворници или в които не съществува разпоредба, позволяваща на затворниците да гласуват. Дори според собствените данни на Правителството броят на тези държави не надвишава тринадесет. Още повече, дори да не може да се отличи общ европейски подход, това не може да бъде определящ фактор по въпроса.

82.  Следователно, Съдът отново припомня, че свободата на преценка е широка, но не всеобхватна. Още повече, въпреки че ситуацията е подобрена до известна степен от Закона от 2000 г., който за първи път предоставя правото на глас на лица лишени от свобода, чл. 3 от Закона от 1983 г. си остава недостатъчно ефективно средство. Той отнема, като го прави по безсистемен начин, правата, гарантирани от Конвенцията, на многобройна категория лица. Разпоредбата налага пълно ограничение върху всички осъдени затворници, лишени от свобода в затвор. Прилага се автоматично спрямо такива лица, независимо от продължителността на тяхната присъда и независимо от естеството или тежестта на извършеното от тях престъпление и индивидуалните им обстоятелства. Подобно общо, автоматично и безсистемно ограничение върху право от жизненоважно значение, гарантирано от Конвенцията, следва да се счита за попадащо извън всякакви приемливи граници на свобода на преценка, колкото и широка да е тя, и несъвместимо с чл. 3 от Протокол № 1.

83.  По отношение на коментарите на Правителството, засягащи липсата на насоки от страна на състава относно това какви, ако има такива, ограничения върху правото на осъдените затворници да гласуват биха били съвместими с Конвенцията, Съдът отбелязва, че неговата принципна функция е да се произнася относно съвместимостта на съществуващите мерки с Конвенцията. Преди всичко конкретната държава е тази, която следва, под надзора на Комитета на Министрите, да избере средствата, които да бъдат използвани в нейния вътрешноправен ред, така че да изпълни задължението си съгласно чл. 46 от Конвенцията (вж., наред с други решения, Assanidze v. Georgia [GC], № 71503/01, § 202, ECHR 2004-II, и Öcalan v. Turkey [GC], № 46221/99, § 210, ECHR 2005-IV). Когато е налице системно нарушение, Съдът, с оглед оказване на съдействие на ответната държава в изпълнението на задължението ѝ съгласно чл. 46, посочва вида на мярката, която може да се вземе, за да се сложи край на констатираната ситуация (вж. например Broniowski v. Poland [GC], № 31443/96, §§ 193-94, ECHR 2004-V). В други изключителни случаи естеството на установеното нарушение може да бъде такова, че да не позволява реален избор на мерки, необходими за коригирането му, и Съдът може да реши да посочи само една такава мярка (вж. Assanidze,, цитирано по-горе, § 202).

84.  В дело като настоящото, в което Договарящите държави са възприели редица различни начини за справяне с въпроса относно правото на осъдените затворници да гласуват, Съдът трябва да се придържа към това да определи дали ограничението, засягащо всички осъдени затворници, лишени от свобода, надвишава всяка допустима свобода на преценка, като оставя на законодателната власт да направи избор относно средствата, с които да се защитят правата, гарантирани от чл. 3 от Протокол №1 (вж. например делата във връзка с процедури, уреждащи продължителното лишаване от свобода на затворници с доживотна присъда, в които съдебната практика и националното законодателство са постигнали прогресивно развитие: Thynne, Wilson and Gunnell v. the United Kingdom, решение от 25 октомври 1990 г., Серия A № 190-A; Singh v. the United Kingdom, решение от 21 февруари 1996 г., Доклади 1996-I; и Stafford v. the United Kingdom [GC], № 46295/99, ECHR 2002-IV).

85.  Съдът прави заключение, че е налице нарушение на чл. 3 от Протокол № 1.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

86.  Жалбоподателят се оплаква, че в качеството си на осъден затворник е бил обект на дискриминация, като се позовава на чл. 14 от Конвенцията, който гласи:

„Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“

87.  Във връзка с гореспоменатото заключение съгласно чл. 3 от Протокол № 1, Голямата камара, също както съставът, счита, че не възниква отделен въпрос по чл. 14 от Конвенцията.

III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 10 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

88.  Жалбоподателят се оплаква, че лишаването от избирателно право му попречва да упражни правото си на свободно изразяване на мнение посредством гласуване, позовавайки се на чл. 10 от Конвенцията, приложимите части от който гласят:

„1.  Βсеки има право на свобода на изразяването на мнения. …

2.  Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.“

89.  Съдът счита, че чл. 3 от Протокол № 1 трябва да се разглежда като lex specialis по отношение на упражняването на правото на глас и, както и съставът, констатира, че не възниква отделен въпрос по чл. 10 от Конвенцията по отношение на настоящото дело.

IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

90.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A. Вреди

91.  Жалбоподателят претендира 5 000 британски паунда за страдание и притеснение, причинени от нарушението.

92.  Правителството e на мнение, че констатация за нарушение сама по себе си би представлявала справедливо обезщетение за жалбоподателя. При условия на евентуалност Правителството смята, че ако Съдът присъди обезщетение, сумата не би следвало да надхвърля 1 000 британски паунда.

93.  Съставът констатира следното (вж. параграф 60 от решението на състава):

„Съдът разглежда по-долу претенциите на жалбоподателя за разходите му в производството. По отношение на неимуществените вреди, Съдът отбелязва, че от Правителството на Обединеното кралство зависи своевременно да приложи такива мерки, каквито намери за необходими, за да изпълни задължението си да защити избирателното право в съответствие с настоящото решение. При тези обстоятелства той счита, че това може да се разгледа като предоставяне на справедливо обезщетение на жалбоподателя за установеното нарушение по настоящото дело.“

94.  Както съставът, Голямата камара също не присъжда по тази точка.

B.  Разходи и разноски

95. Жалбоподателят претендира разноските, направени във Върховния съд и Апелативния съд при търсенето на обезщетение от националната система във връзка с нарушаването на неговите права, а именно хонорарите и разходите за юрисконсулти и адвокат пред Висшия съд на стойност 26 115,82 британски паунда и пред Апелативния съд в размер на 13 203,64 британски паунда. За разходите си в Страсбург жалбоподателят претендира пред състава 18 212,50 британски паунда за хонорари и разходи за юрисконсулти и адвокат. Във връзка с производството пред Голямата камара след решението на състава, жалбоподателят претендира допълнително възстановяване на 20 503,75 британски паунда за хонорари и разходи за юрисконсулти и адвокат, разпределени както следва: 7 800 британски паунда за двадесет и шест работни часа (по 300 британски паунда на час), 1 650 британски паунда за петдесет и пет писма и телефонни обаждания (по 30 паунда на брой), 1 653,75 британски паунда за данък добавена стойност (ДДС), 8 000 британски паунда за хонорари на адвокат за период от два дни във връзка с изслушването и двадесет работни часа, плюс 1 400 британски паунда за данък добавена стойност. Той претендира също 300 британски паунда за ежедневни разходи (телефонни разговори и т.н.).

96.  Правителството заявява, че тъй като на жалбоподателя е била предоставена правна помощ по време на националното производство, той реално не е имал разходи. Що се отнася до факта, че жалбоподателят претендира присъждането на допълнителни суми, извън обхвата на правната помощ, то намира, че подобни допълнителни разходи не следва да бъдат считани за необходими и в разумен размер и по тази причина следва да бъдат отхвърлени. По отношение на претендираните допълнителни разходи в производството пред Голямата камара в Страсбург, Правителството смята, че почасовата ставка (300 британски паунда), начислена от юрисконсулта, е прекомерна, каквато е и фиксираната ставка за кореспондеnция. Неповече от 4 000 британски паунда следва да бъдат присъдени по отношение на разноски за юрисконсулти. Що се отнася до разноските за адвокат, почасовата ставка също е прекомерна, какъвто е и броят на часовете, начислени за изготвяне на изключително кратко писмено становище. Неповече от 3 000 британски паунда следва да бъдат възстановени.

97.  Съставът констатира следното (вж. параграфи 63 и 64 от решението на състава):

 „Съдът подчертава, че единствено правни разходи и разноски, които са действителни и необходими, и чиито размер е оправдан, са възстановими съгласно чл. 41 от Конвенцията (вж., наред с други с решения, Николова срещу България [GC], № 31195/96, § 79, ECHR 1999-II, и Smith and Grady v. the United Kingdom (справедливо обезщетение), № 33985/96 и № 33986/96, § 28, ECHR 2000-IX). Това може да включва национални правни разноски, направени действително и необходимо, за да се предотврати или компенсира нарушение на Конвенцията (вж. например I.J.L. and Others v. the United Kingdom (справедливо обезщетение), № 29522/95, 30056/96 и 30574/96, § 18, 25 септември 2001 г.). Тъй като по настоящото дело обаче разноските за законното представителство на жалбоподателя във връзка с неговата жалба пред Висшия съд и Апелативния съд, с която се оспорва лишаването му от избирателни права, са поети от органите за правна помощ, не може да се приеме, че той е направил тези разходи; не е доказал, че е било необходимо, или че все още дължи заплащането на каквито и да било последващи суми в тази връзка на процесуалните си представители. Настоящата жалба пред Съда не може да бъде използвана като ретроспективна възможност да се начислят хонорари, надхвърлящи размера, разрешен от националните ставки за правна помощ.

По отношение на заявените разходи по производството в Страсбург, Съдът обръща внимание на възраженията на Правителството и намира, че претенциите са прекомерно завишени, по-конкретно що се отнася до претенцията за възстановяване на разходи за тридневно изслушване, което действително продължава в рамките на една сутрин, както и липсата на подробен отчет за извършената работа от юрисконсулта. Макар някои от оплакванията да са обявени за недопустими, основният интерес и аргумент на жалбоподателя е съсредоточен върху забраната за упражняване нa правото му на глас, по който аспект той постига успех съгласно чл. 3 от Протокол № 1. Следователно в това отношение не е направено приспадане. Вземайки предвид размера на правната помощ, предоставена от Съвета на Европа, и в светлината на обстоятелствата по делото, съдът присъжда 12 000 евро с ДДС за правни разходи и разноски. По повод претенцията за личните разходи на жалбоподателя, направени във връзка с процедурата по жалбата му, Съдът отбелязва липсата на подробна разбивка на разходите, но приема, че той e направил определени лични разходи. Съдът присъжда лично на жалбоподателя 144 евро.“

98.  Съдът поддържа констатацията на състава, че въстановяването на разходи по националното производство не е оправдано. Въпреки че е необходимо значително количество работа във връзка с подготовката и участието в изслушването пред Голямата камара, той намира заявената сума за периода след решението на състава за прекомерна и необоснована по отношение на размера. Вземайки предвид сумата, изплатена като правна помощ от страна на Съвета на Европа, Съдът увеличава обезщетението за разходи и разноски до общ размер от 23 000 евро с ДДС. За личните ежедневни разходи, направени от жалбоподателя, за които до голяма степен липсва отчетност, той присъжда 200 евро.

C.  Лихва за забава

99.  Съдът счита за целесъобразно лихвата за забава да се изчислява на база пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, към който да се добавят 3 процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.  Приема с дванадесет на пет гласа, че е налице нарушение на чл. 3 от Протокол № 1;

2.  Приема единодушно, че не възниква отделен въпрос по чл. 14 от Конвенцията;

3.  Приема единодушно, че не възниква отделен въпрос по чл. 10 от Конвенцията;

4.  Приема единодушно, че установяването на нарушение само по себе си представлява достатъчно справедливо обезщетение за всякакви неимуществени вреди, понесени от жалбоподателя;

5.  Приема с дванадесет на пет гласа,

(a)  че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя,  в срок от три месеца, следните суми, превърнати в британски паундове по курса за деня на изплащане:

(i)  23,000 (двадесет и три хиляди) евро във връзка с разходи и разноски за процесуални представители на жалбоподателя в производството в Страсбург;

(ii)  200 (двеста) евро във връзка с личните му разходи и разноски;

(б)  че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до момента на изплащане се дължи проста лихва върху упоменатите по-горе суми в размер, равняващ се на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, плюс три процентни пункта;

6.  Отхвърля единодушно останалата част от искането на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски и френски език и постановено в открито заседание в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 6 октомври 2005 г.

                                                                                          Луциус Вилдхабер
                                                                                                 председател
  Ерик Фриберг
заместник-секретар

В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и чл. 74 § 2 от Правилата на Съда към настоящото решение са приложени следните отделни мнения:

(а)  съвпадащо мнение на г-н Caflisch;

(б) съвместно съвпадащо мнение на г-жа Tulkens и г-н  Zagrebelsky;

(в)  съвместно особено мнение на г-н Wildhaber, г-н Costa, г-н Lorenzen, г-н Kovler и г-н Jebens;

(г)  особено мнение на г-н Costa.

L.W.

E.F.

СЪВПАДАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ CAFLISCH

1.  Като цяло съм съгласен както с констатацията, така и с мотивите на Съда. Въпреки това обаче бих искал да коментирам някои от аргументите, представени от държавата-ответник и от една от встъпилите по делото трети страни. Бих желал да добавя няколко коментара за това какви ограничения могат или не могат да бъдат налагани върху индивидуалните права, гарантирани от чл. 3 от Допълнителния протокол № 1.

2.  В съвременните демократични държави може да съществува презумция за всеобщо избирателно право. Това не означава обаче, че държавата не може да ограничи правото на лице да гласува, да избира и да бъде избирано и е възможно Договарящите държави да имат право на  „широка“ свобода на преценка в това отношение – въпреки че този израз не значи много и означава, че държавите притeжават известна свобода на действие. Трябва обаче да има граници на тези ограничения; и е по-скоро в ръцете на този Съд, отколкото на Договарящите държави, да определи дали дадено ограничение е съвместимо с индивидуалното право на лице да гласува, да избира и да бъде избирано. За да направи такава оценка, Съдът се позовава на легитимната цел, преследвана от мярката за изключване, и пропорционалността на тази мярка (вж. Mathieu-Mohin and Clerfayt v. Belgium, решение от 2 март 1987 г., Серия A № 113, стр. 23, § 52). По-общо казано, щеше да означава много повече, ако беше подчертано, че мерките за изключване трябва да бъдат „основателни“, отколкото да се споменава „широката“ свобода на преценка.

3.    Това изглежда не е изцяло взето предвид от държавата-ответник и още по-малко от латвийското правителство като встъпила трета страна. Правителството на Обединеното кралство твърди, че решението на състава не е в съответствие с установения подход на ограните на Конвенцията и че не са възниквали каквито и да било предходни проблеми по отношение на ограничения, приети от Обединеното кралство (вж. параграф 47 от настоящото решение); то отбелязва също, че въпросът е подробно разгледан от националните съдилища, прилагайки принципите на Конвенцията в съответствие със Закона за правата на човека от 1998 г. Съответно Правителството критикува състава заради направените собствени заключения, вместо да се позове на националните традиции или становищата на националните съдилища. Латвийското правителство застава зад този аргумент като отива и стъпка напред с твърдението, че (вж. параграф 55 от решението) този Съд няма право да заменя възгледите на една демократична държава със своята собствена гледна точка за това какво е от най-висш интерес за демокрацията. По отношение на това твърдение са необходими два коментара. Първо, въпросът, на който трябва да се отговори в случая, се отнася до правото, а не до „най-висшия интерес“. На второ място, но по-важно, тезата на Латвия, ако бъде приета, би означавала, че всичко което Съдът може да направи, е да следва решенията на националните органи. Това е твърдение, което не бих могъл и не приемам. Свободата на преценка на Договарящите държави по въпроси, касаещи чл. 3, би могла наистина, както беше вече споменато, да бъде относително широка, но определянето на нейните граници не може просто да бъде оставено на преценката на дадена държава, а трябва да бъде обект на „европейски контрол“.

4.  Правителството на Обединеното кралство твърди още, че политиката в основата на приложимото законодателство се базира на традиция, напълно подкрепяна от парламента, последно чрез Закона за прадставителството на народа от 2000 г. Правителството критикува състава, който е оценил законодателните разпоредби in abstracto, без да взема предвид фактите по делото: дори ако Обединеното кралство измени закона и ограничи неговото действие до лица, извършили най-тежки престъпления, то жалбоподателят, вече признат за виновен за убийство и осъден на доживотен затвор, отново би бил лишен от правото да гласува. Следователно Правителството заключава, че констатирането на нарушение би било неочаквано и накърняващо мнозина (вж. параграфи 47 и 49 от решението). Дори това да е факт, решенията на този съд нямат за цел да печелят одобрението или неодобрението на обществото, а да отстояват принципите с оглед правата на човека.

5.  В допълнение, Правителството на Обединеното кралство твърди, че лишаването от правото на глас в настоящото дело е в унисон с целите за предотвратяване на престъпността и наказване на закононарушителите, като по този начин укрепва чувството за гражданска отговорност (вж.параграф 50 от решението). Изключително се съмнявам в това. Напротив, вярвам, че участието в демократичния процес е първата крачка към реинтегрирането на закононарушителите в обществото.

6.  На последно място, заявен е аргументът, че ситуацията в Обединеното кралство е значително подобрена с приемането на Закона за представителството на народа от 2000 г., най-вече защото този Закон позволява на затворниците в предварителен арест да гласуват (вж. параграф 51 от решението). Този аргумент изглежда неправилен. Лишените от свобода в предварителен арест се ползват от презумцията за невинност съгласно чл. 6 § 1 от Конвенцията. Отменяйки тази презумция чрез лишаването на лица в предварителен арест от избирателни права означава нарушаване на тази разпоредба. Това, което успява да постигне новото законодателтство в това отношение е да премахне потенциални нарушения на презумцията за невинност.

7.  Би било от полза ако Съдът, в допълнение към установяването на нарушение на чл. 3 от Протокол № 1, бе уточнил някои от параметрите, с които да се съобразят демократичните държави при ограничаване правото на граждани да избират или да бъдат избирани. Тези параметри по мое мнение трябва да включват следните елементи:

(а)  Мерките за лишаване от избирателни права, които могат да се приемат, трябва да бъдат определени със закон.

(б)  Този закон не може да бъде общовалиден: той не може просто да лишава от права извършители на всякакви закононарушения, наказани с лишаване от свобода. Той трябва, с други думи, да бъде ограничен до прилагане при тежки престъпления, както правилно се подчертава от Венецианската комисия в нейния Кодекс на добрата практика относно изборните въпроси (вж. параграф 32 от решението). Не може просто да се приеме, че всеки, който излежава присъда, е извършил нарушение на социалния договор.

(в)  Въпросното законодателство трябва да гарантира, че лишаването от избирателно право като допълнително наказание е въпрос, който трябва да реши съдия, а не изпълнителната власт. Този елемент също присъства в Кодекса на добрата практика относно изборните въпроси, приет от Венецианската комисия.

(г)  На последно място – и може би най-важният въпрос по настоящото дело – в Договарящи държави, в които присъдата включва наказателен елемент (възмездие и предотвратяване на последващи престъпления) и срок на задържане с оглед наличието на риск, свързан с освобождаването на затворника, лишаването от избирателни права трябва да остане част от наказателния елемент, а не да разширява действието си до остатъка от присъдата. В настоящото дело това изглежда се потвърждава от факта, че възмездието е една от причините, представени от законодателната власт на Обединеното кралство във връзка с приемането на въпросното законодателство, и е особено важна. Този довод следователно престава да бъде приложим, веднага щом срокът за лишаване от свобода на лицето на наказателно основание изтече. Това по мое мнение е сериозен аргумент да се приеме, че е налице нарушение на чл. 3 от Протокол № 1.

8.    Два от четирите гореспоменати елемента се съдържат в Кодекса на добрата практика на Венецианската комисия: oтбелязвам това не защото смятам, че Кодексът е задължителен, а защото поради предмета на настоящото дело тези елементи са от съществено значение.

СЪВМЕСТНО СЪВПАДАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИИ TULKENS AND ZAGREBELSKY

Споделяме становището на мнозинството от Съда, че лишаването на жалбоподателя от право на глас като резултат от излежаване на присъда представлява нарушение на чл. 3 от Протокол № 1. Напълно сме съгласни с общите принципи, изложени в решението, които имат значителен принос към въпроса за правото на осъдените затворници да гласуват (вж. параграфи 56-71 от решението). Въпреки това, що се отнася до прилагането на тези принципи към настоящото дело, нашата обосновка до известна степен се различава от тази, изложена в решението.

Към момента, в който жалбоподателят е лишен от правото си на глас, законът предвижда всички лишени от свобода да губят това си право. Едва след реформата от 2000 г. на лишени от свобода в предварителен арест (и на неосъдени психично болни) се предоставя правото да гласуват. До 2000 г. на всички осъдени затворници е забранено упражняването на избирателно право по време на периода на лишаване от свобода, независимо от престъплението, за което са осъдени, с малки изключения за лица, лишени от свобода за неуважение към съда или за неплащане на глоби.

По наше мнение истинският мотив за тази разпоредба е фактът, че лицето се намира в затвор. Това е видно още преди реформата от 2000 г., когато дори въпросът относно присъдата не е от значение. Но дори след тази реформа изключително широкият кръг престъпления, за които затворниците биха могли да бъдат лишени от правото си на глас, независимо от тежестта или характера на престъплението, предполага, че основната причина за лишаването им от избирателно право е фактът, че излежават присъда. Тези лица не биха изгубили правото си на глас, ако не се намираха в затвора.

Признаваме, че присъдата лишаване от свобода би могла да повлияе върху негативната оценка на съдията що се отнася до престъплението и личността на правонарушителя, което може от своя страна извънредно да оправдае налагането на допълнително наказание като лишаването от правото на глас. Причините обаче да не бъде наложено незабавно наказание лишаване от свобода могат да бъдат различни. Възрастта, здравният статус или семейното положение на обвиняемия могат да доведат до получаване на условна присъда. Така едно и също криминално престъпление с един и същ криминален характер може да донесе на лице наказание лишаване от свобода или условна присъда. По наше мнение това, в допълнение към невзимането под внимание на естеството и тежестта на престъплението, показва, че истинската причина за забраната е фактът, че лицето се намира в затвора.

Това не е приемлива причина. Не съществуват практически основания за лишаване на затворниците от правото на глас (лицата в предварителен арест притежават право на глас) и затворниците като цяло продължават да се ползват с всички основни права, гарантирани от Конвенцията, освен правото на свобода. Що се отнася до правото на глас, в Конвенцията няма място за остарялата идея за „гражданска смърт“, която стои в основата на забраната върху правото на осъдени затворници да гласуват.

Така, в заключение, бихме искали да отбележим, че невзимането под внимание на тежестта и характера на престъплението, за което е осъден затворникът, от страна на правната система на Обединеното кралство, е само един аспект, който трябва да се вземе предвид. Фактът, че по закон лишаването от свобода на осъден затворник е основание за неговото лишаване от право на глас е, по наше мнение, от решаващо значение. Липсата на рационално основание за тази разпоредба е достатъчна причина за установяване на нарушение на Конвенцията, без да има нужда от провеждане на подробно разглеждане на въпроса за пропорционалността.

Вярваме, че различният подход, с който подхожда мнозинството от Съда, допуска отчасто критиката, изложената от съдиите Wildhaber, Costa, Lorenzen, Kovler и Jebens в тяхното отделно мнение. По-конкретно бихме искали да отбележим, че дискусията относно пропорционалността на мярката води до оценката на Съда по отношение не само на закона и неговите последици, но също и парламентарното обсъждане (вж. параграф 79 от решението). Това е област, в която се пресичат два източника на закона: от една страна Съдът, от друга – националният парламент. Това е сложен и деликатен момент за Съда с оглед естеството на ролята му, особено при положение че той самият приема, че на Договарящите държави трябва да се предостави широка свобода на преценка.

СЪВМЕСТНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИИ WILDHABER, COSTA, LORENZEN, KOVLER И JEBENS

1.  Не можем да се съгласим със заключението на мнозинството, че е налице нарушение на чл. 3 от Протокол № 1, тъй като осъдените затворници, съгласно законодателството на Обединеното кралство, са лишени от правото да гласуват докато излежават присъдата си. Причините, поради които не намираме такова нарушение, са следните.

2.  В съответствие с чл. 3 от Протокол № 1 Договарящите държави са длъжни „да провеждат свободни избори през разумни интервали от време, с тайно гласуване, и при условия, осигуряващи свободното изразяване на мнението на народа при избиране на законодателното тяло“. Формулировката на този член е различна от почти всички други материални клаузи в Конвецията с това, че не гарантира директно индивидуални права и не съдържа никакви други условия за провеждане на изборите, включително по отношение на обхвата на правото на глас, освен изискването, че „свободното изразяване на мнението на народа“ трябва да бъде осигурено. Това показва, че на осигуряването на правилното функциониране на демократичния процес е отдадено първостепенно значение. Именно по тази причина в ранната си съдебна практика Комисията не смята, че този член гарантира индивидуални права (вж. X v. Germany, № 530/59, решение от 4 януари 1960 г., Сборник 2, и X v. Belgium, № 1028/61, решение от 18 септември 1961 г., Сборник 6, стр. 78). След това Комисията променя подхода си и Съдът респективно приема, че членът гарантира индивидуални права, включително правото на глас, като в същото време признава, че тези индивидуални права не са абсолютни, а подлежат на „косвени ограничения“, предоставяйки на Договарящите държави „широка свобода на преценка“, която все пак е обект на контрола на Съда. Съдът следователно трябва да е убеден, че ограниченията не възпрепятстват въпросните права до такава степен, че да нарушават тяхната същност и да пречат на тяхната ефективност (вж. първо  Mathieu-Mohin and Clerfayt v. Belgium, решение от 2 март 1987 г., Серия A № 113, стр. 23, § 52, и по-скорошното Py v. France, № 66289/01, §§ 45-47, ECHR 2005-I). Въпреки че чл. 3 от Протокол № 1 не съдържа клауза, уточняваща условията за ограничения, каквито могат да се открият например във вторите параграфи на членове 8 до 11 от Конвенцията, Съдът е постановил също, че всяко ограничение трябва да преследва легитимна цел и че използваните средства не трябва да бъдат непропорционални. Също като мнозинството, ще се ограничим до разглеждането на тези две условия, по този начин признавайки ясно, че в същността си законодателството на Обединеното кралство не нарушава същността на правото на глас и не пречи на неговата ефективност, както е установено в Aziz v. Cyprus (№ 69949/01, §§ 29-30, ECHR 2004-V), където етническо малцинство от кипърското население е лишено от правото на глас.

3.  Тъй като чл. 3 от Протокол № 1 не предвижда какви цели биха оправдали ограниченията на защитените права, подобни ограничения не могат, по наше мнение, да бъдат сведени до така изброените във вторите параграфи на чл. 8 до чл. 11. Освен това бихме искали да отбележим, че институциите на Конвенцията в своята съдебна практика до момента са изключително внимателни в това да не оспорват целите, на които се позовава ответното Правителство, оправдаващи ограничаването на право по силата на Конвенцията или нейните протоколи. Такъв е и случаят по отношение на ограниченията върху правото на глас. Така в своето решение от 4 юли 1983 г. H. v. the Netherlands (№ 9914/82, Решения и доклади 33, стр. 246) Комисията констатира, че подобно ограничение, касаещо лица, осъдени на лишаване от свобода за срок, надхвърлящ една година, може да се обясни с „идеята за безчестие, която носят в себе си определени присъди за определен период от време, и което следва да бъде взето предвид от страна на законодателната власт по отношение на упражняването на политически права“. В M.D.U. v. Italy ((РД), № 58540/00, 28 януари 2003 г.) Съдът приема, че забрана върху правото на глас за срок от две години във връзка с осъждането на лице за данъчна измама отговаря на „правилното функциониране и поддържане на демократичния режим“. Съответно не ни е трудно да се съгласим, че ограничението на правото на глас на затворниците съгласно законодателството на Обединеното кралство е лигитимно за целите на предотвратяване на престъпления, наказване на закононарушителите и насърчаване на гражданската отговорност и зачитане върховенството на закона, както твърди ответното Правителство. Въпреки това, след като за разлика от състава, който оставя въпроса нерешен, мнозинството приема, че въпросното ограничение преследва легитимни цели, не виждаме необходимост допълнително да разискваме този въпрос.

4.  Както беше отбелязано по-горе, в съдебната си практика Съдът често посочва, че Договарящите държави притежават широка свобода на преценка в тази област. Съдът освен това приема, че приложимите критерии могат да варират в зависимост от исторически и политически фактори, специфични за всяка отделна държава. В неотдавнашното решение Py v. France (цитирано по-горе, § 46) Съдът заявява:

„Договарящите държави притежават широка свобода на преценка, имайки предвид че тяхното изборно законодателство варира с оглед място и време. Правилата за предоставяне на правото на глас, отразяващи нуждата да се гарантира както гражданското участие, така и познаването на конкретната ситуация на съответния регион, варират в зависимост от историческите и политическите фактори, специфични за всяка отделна държава. Броят на случаите, предвидени в изборното законодателство в много държави-членки на Съвета на Европа, показва разнообразието от възможни избори, които могат да се направят по този въпрос. Въпреки това нито един от тези критерии не трябва по принцип да се счита за по-валиден от който и да било друг, при условие че гарантира изразяване на волята на народа посредством свободни, честни и редовни избори. За целите на прилагането на чл. 3 всяко изборно законодателство трябва да бъде оценявано в светлината на политическото развитие на съответната държава, така че особености, които биха били неприемливи в контекста на една система, могат да бъдат обосновани в контекста на друга.“

В светлината на подобни разсъждения не може да се счита, че чл. 3 от Протокол № 1 изключва ограничения върху правото на глас, които са от общ характер, при условие че не са произволни и не засягат „свободното изразяване волята на народа“, като примерни условия са възраст, националност или място на пребиваване (вж., например, Hilbe v. Liechtenstein (РД), № 31981/96, ECHR 1999-VI, и делото Py, цитирано по-горе). За разлика от мнозинството, ние не смятаме, че общо ограничаване на правото на глас на затворниците трябва да се оценява по различен начин и съдебната практика на институциите на Конвенцията към този момент не подкрепя друга позиция, както е видно от анализа, изложен в становището на мнозинството (вж. параграфи 65-69 от решението). Не смятаме и, че подобно решение трябва да се взима от съдия във всеки отделен случай. Напротив, съвсем видно в съответствие с гарантирането на правото на глас е да се остави на законодателната власт да решава подобни въпроси по абстрактен начин.

5.  Мнозинството потвърждава, че свободата на преценка в тази област е широка и с право е обърнало внимание на многото начини за организиране и функциониране на избирателните системи, както и на множеството различия в тази област по отношение на, inter alia, историческо развитие, културно разнообразие и политически възгледи в Европа. Въпреки това мнозинството заключава, че общото ограничаване на правото на глас на лица, излежаващи присъда лишаване от свобода, „трябва да се счита за попадащо извън всякакви приемливи граници на свобода на преценка, колкото и широка да е тя“ (вж. параграф 82 от решението). По наше мнение този категоричен извод трудно може да се съгласува със заявеното намерение да се съобразява с установената съдебна практика, съгласно която чл. 3 от Протокол № 1 предвижда широка свобода на преценка на Договарящите държави при определяне на избирателната им система. Във всеки случай липсата на прецизност във формулировката на този член и деликатната политическа оценка изискват повишено внимание. Ако ограниченията не нарушават самата същност на правото на глас и не са произволни, националното законодателство по отношение на избирателните права трябва да се счита за несъвместимо с чл. 3 от Протокол № 1, освен ако сериозни основания не оправдават такова заключение. Не бихме могли да се съгласим, че в настоящия случай са представени такива основания.

6.    По някои дела през последните години част от мотивите на Съда е да подчертае неговата роля в развитието на правата на човека и необходимостта от поддържане на динамичен и развиващ се подход  към тълкуването на Конвенцията и нейните протоколи, с оглед да се даде възможност за реформи и подобрения (вж. например Stafford v. the United Kingdom [GC], № 46295/99, § 68, ECHR 2002-IV, и Christine Goodwin v. the United Kingdom [GC], № 28957/95, § 74, ECHR 2002-VI). Мнозинството не се позовава на тази съдебна практика, но това по наше мнение не променя факта, че в действителност неговото заключение всъщност се основава на „динамично и развиващо се“ тълкуване на чл. 3 от Протокол № 1.

Не оспорваме, че важна задача на Съда е да гарантира, че правата, предвидени от системата на Конвенцията, са в съответствие с „условията в момента“ и че за тази цел „динамичен и развиващ се“ подход в определени ситуации може да бъде оправдан. Въпреки това е важно да не се забравя, че Съдът не е законодателен орган и трябва да внимава да не поема законодателни функции. За „динамично“ и „развиващо се“ тълкуване трябва да има достатъчно основание в променящите се условия в обществата на Договарящите държави, включително очертаващ се консенсус относно установяването на стандарти. Не виждаме това да е налице в настоящото дело.

Мнозинството отбелязва, че „в малка част от Договарящите държави е наложено всеобщо ограничение на правото на глас върху излежаващи присъда затворници или не съществува разпоредба, позволяваща на затворниците да упражнят избирателно право“ (вж. параграф 81 от решението).  Решението на Голямата камара – което се позовава на две скорошни решения на канадския Върховен съд и на Конституционния съд на Южна Африка – за съжаление съдържа само обобщена информация относно законодателството по отношение на правото на глас на затворниците в Договарящите държави.

Съгласно информацията, с която разполага Съдът, осемнадесет от четиридесет и петте Договарящи държави нямат ограничения върху избирателните права на лишениte от свобода (вж. параграф 33 от решението). От друга страна в тринадесет държави затворниците са лишени от правото на глас или заради съществуваща в законодателството забрана, или de facto защото не е създадена подходяща уредба. Важно е да се отбележи, че в поне четири от въпросните държави лишаването от избирателно право се основава на наскоро приета конституция (Русия, Армения, Унгария и Грузия). В най-малко тринадесет други държави в националното законодателство са предвидени повече или по-малко широкообхватни ограничения върху правото на глас на затворниците, а в четири от споменатите държави ограниченията имат конституционен характер (Люксембург, Австрия, Турция и Малта). Констатацията на мнозинството по настоящото дело ще създаде законови проблеми не само за държавите с обща забрана, какъвто е случаят в Обединеното кралство. Тъй като мнозинството счита, че ролята на Съда не е да посочва какви, ако има такива, ограничения върху правото на глас на излежаващи присъда затворници биха били в съответствие с Конвенцията (вж. параграф 83), решението по настоящото дело предполага, че всички държави с подобни ограничения ще изпитват затруднения при оценяването дали тяхното законодателство е в съответствие с Конвенцията.

Стигнахме до извода, че законодателството в Европа показва липса на достатъчно консенсус по въпроса да притежават ли или не лица лишени от свобода право на глас. В действителност по-голямата част от страните-членки са въвели такива ограничения, въпреки че някои имат пълни, а други частични ограничения. Поради това е невъзможно да се твърди, че законодателството на Обединеното кралство е в противоречие с общ европейски стандарт.

7.    В допълнение, мнозинството отдава значение на твърдяната липса на доказателства, че парламентът на Обединеното кралство „ по един или друг начин е опитал да оцени конкуриращите се интереси или да направи оценка на пропорционалността на пълна забрана върху правото на глас на осъдени затворници“ (вж. параграф 79 от решението). Въпреки това е безпорен факт, че многопартийната Конференция отнoсно изборния кодекс през 1968 г. единодушно изразява препоръката, че осъден затворник не следва да притежава правото да гласува. Отбелязваме също, че предложението на Правителството да се измени Закона за представителството на народа от 2000 г., така че да се предостави възможност на лица в предварителен арест и неосъдени психично болни лица да упражнят правото си на глас, е основано на виждането, че част от наказанието на осъден затворник трябва да бъде изгубването, inter aliа, на правото на глас. Ако мнозинство от членовете на парламента изразят несъгласие с това виждане, те биха имали възможността да приемат различна позиция. Мнозинството от Съда приема – както и състава – че на това не може да се отдаде значение след като „не може да се каже, че е проведено съществено разискване от страна на органите на законодателната власт относно продължителната обосновка в светлината на съвременната политика за наказанията и съществуващите стандарти с оглед правата на човека“ (вж. параграф 79 от решението). Не сме съгласни с това възражение, тъй като Съдът няма право да определя начина, по който националното законодателство изпълнява своите законодателни функции. Трябва да се признае, че чл. 3 от Закона за представителството на народа от 2000 г. отразява политическите, социалните и културните ценности на Обединеното кралство.

8.    Що се отнася в частност до изискването ограниченията да не бъдат непропорционални, считаме, че е важно да се подчертае, че тежестта на наказанието не само отразява сериозността на извършеното престъпление, но и относимостта и тежестта на целите, на които се позовава ответното Правителство, когато ограничава избирателните права на осъдените затворници. Не изключваме възможността, че ограниченията могат да бъдат непропорционални по отношение на леки престъпления и/или много кратки присъди. Въпреки това, с оглед обстоятелствата на настоящото дело не е небходимо да се разглежда този въпрос. Съдът често подчертава в своята практика, че неговата задача обикновено не е да разглежда приложимото право и съдебна практика in abstracto, а да определя дали начинът, по който се прилагат или по който влияят върху жалбоподателят, е в нарушение на Конвенцията. Според нас е трудно да се определи при какви обстоятелства биха били приемливи ограниченията върху правото на глас,  освен в случаите на лица, осъдени на доживотен затвор. Най-общо казано решението на съда преди всичко заключава, че законодателството на Обединеното кралство е в несъответствие с Конвенцията in abstracto. За съжаление въпреки този основен акцент, то не предоставя на държавите почти никаква насока по отношение на възможни решения в съответствиe с Конвенцията. Тъй като ограниченията на правото на глас продължават да бъдат съвместими, очевидно е, че лишаването от избирателно право заради най-тежките престъпления, като предумишлено или непредумишлено убийство, няма да бъде изключено за в бъдеще. Или мнозинството смята, че лишаването от право на глас след изтичане на основния срок на присъдата е изключено, или, че съдия трябва да отсъди такива ограничения по всеки отделен случай. Смятаме, че би било желателно да се посочи верният отговор.

9.    Нашето лично становище по въпроса дали лице, излежаващо присъда лишаване от свобода, трябва да има право на участие в общи или други избори не е от особено значение. Вземайки предвид деликатния политически характер на този въпрос, разнообразието от правни системи сред Договарящите държави и липсата на достатъчно ясно основание за това право в чл. 3 от Протокол № 1, не можем да приемем, че е роля на Съда да налага на вътрешнопраните системи задължението или да забранят отнемането на правото на глас на лишени от свобода, или да го предостави само до много ограничена степен.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ COSTA

(Превод)

1.    Гласувах по същия начин, както и колегите ми съдии Wildhaber, Lorenzen, Kovler и Jebens, и с готовност се присъединявам към тяхното становище, което следователно е наше съвместно мнение.

2.  Бих искал обаче да добавя един или два кратки лични коментара по отношение на техните мотиви, с които съм съгласен.

3.    Първо, въпреки че съм напълно съгласен с колегите си (вж. точка 3 от нашето съвместно мнение), че не е необходимо допълнително разглеждане на въпроса дали законово ограничение върху правото на затворниците да гласуват преследва „легитимна цел“, признавам, че имам някои съмнения относно легитимността – или рационалността – на тази цел. Напълно възможно е например лице, което е осъдено за изборна измама, за превишаване на максимално допустимите изборни разходи или дори за корупция, да бъде лишено за известно време от правото си да избира или да бъда избирано. Причината за това е, че съществува логическа и дори естествена връзка между въпросното деяние и целта на санкцията (която, макар и незадължителна, е от значение), която служи за наказание за подобни действия и за възпрепятстване на други. Същото не важи, или поне не по очевиден начин, за забраната върху правото на лица да избират и да бъдат избирани, наложена за всяко престъпление, което се наказва с лишаване от свобода.

4.    Въпреки това не настоявам за тази гледна точка, първо защото, подобно на останалите съдии с особено мнение и разбира се тези от мнозинството, считам, че при прилагането на чл. 3 от Протокол № 1, който за разлика от чл. 8 и чл. 11 от Конвенцията не съдържа изчерпателен списък с „легитимни цели“, е необходимо да се направи изключение от общото правило и да се тълкуват тези цели по-широко. Второ, ограничаването на свободата на действие на държавите в тази област по отношение на целите, които са свободни да преследват в своето законодателство, може, което е парадоксално, да ме накара, следвайки друга линия, да се присъединя към мнозинството (в действителност трябва да призная, че след като прочетох съвпадащото мнение на своя колега съдия Caflisch, бях склонен да поема подобна посока).

5.    Въпреки това, след като отхвърлих този подход и приех, че държавите притежават широка свобода на преценка, за да изберат целите на всяко ограничаване, стесняване на обхвата или дори пълна забрана върху правото на лица да избират (и/или на правото да бъдат избирани), как бих могъл, без да бъда непоследователен, да намаля тази свобода, когато става дума за оценяване на пропорционалността на мярката, ограничаваща всеобщото избирателно право (понятие, което разбира се си остава демократичният идеал)?

6.    Как бих могъл да подкрепя решението по делото Py v. France от 11 януари 2005 г. (което имам още по-голяма право да цитирам, след като не съм заседавал по делото)[13]? В това решение Съдът единодушно (както и Комитетът по правата на човека към ООН в своето становище от 15 юли 2002 г., което цитирахме в частта „Приложимо вътрешно право и международна съдебна практика“ в параграф 63) приема, че минималното изискване за пребиваване за срок от десет години за придобиване на правото на участие в изборите за Конгрес в Нова Каледония не нарушава същността на правото на глас на жалбоподателя, гарантирано в чл. 3 от Протокол № 1, и че не е налице нарушение на тази разпоредба. Как тогава бих могъл да подкрепя това решение и в същото време да подкрепя решението по настоящото дело, след като параграф 82 от него гласи: „свободата на преценка е широка, но не е всеобхватна“, което на практика значи, че затворник, осъден на доживотна присъда лишаване от свобода, ще притежава правото да гласува съгласно чл. 3 от Протокол № 1 (но кога ще влезе в сила това право?). Не са ли налице два „стандарта“?

7.    Вероятно може да се оспори, че решението Py взема предвид „местните изисквания“ по смисъла на чл. 56 § 3 от Конвенцията. Това е така. Но какво да кажем за решението Hilbe v. Lichtenstein (7 септември 1999 г., ECHR 1999-IV)? Като прави заключение, че гражданин на Лихтенщайн, който е пребивавал в Швейцария, не притежава право на глас в парламентарните избори на Лихтенщайн (чл. 56 не е, доколкото ми е известно, приложим в този случай), Съдът отбелязва: „Договарящите държави разполагат с широка свобода на преценка при поставянето на ограничаващи условия върху правото на глас“, като продължава със заключението, че изискването за пребиваване „не може да се счита за необосновано или произволно, или следователно несъвместимо с чл. 3 от Протокол № 1“.

8.    Както е посочено в точка 4 от съвместното ни мнение, съдебната практика позволява ограничения върху правото на глас, които са от общ характер, като например условия, свързани с възраст, националност или място на пребиваване (при условие че те не са произволни и не пречат на свободното изразяване на мнението на народа). С цялото ми уважение, не виждам никакви убедителни аргументи в мотивите на мнозинството, които биха могли да ме уверят, че мярката, наложена по отношение на жалбоподателя, е произволна или че е попречила на свободното изразяване на мнението на народа.

9.    Въпросът е, че не трябва да се бърка идеалът, който трябва да се постигне и който аз подкрепям – да се вложат всички усилия, за да се сложи край на изолирането на затворници, дори когато те са осъдени за ней-тежките престъпления, и да се направи подготовка за тяхното завръщане в обществото и гражданската общност – и реалността на делото Hirst (№2), която от една страна теоретично предполага широка свобода на преценка за държавите по отношение на условията, при които субективно право (въз основа на съдебно тълкуване!) може да бъде упражнено, а от друга приема, че е налице нарушение на това право, като по този начин отнема на държавата всякаква свобода и всякакво средство за преценка.

Дата на постановяване: 6.10.2005 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-70442