СЪД (ПЛЕНАРЕН СЪСТАВ)

 

ДЕЛО HANDYSIDE срещу ОБЕДИНЕНОТО КРАЛСТВО

 

(Жалба № 5493/72)

 

РЕШЕНИЕ

  

СТРАСБУРГ

 

7 декември 1976 г.

 

По делото Handyside,

Европейският съд по правата на човека, вземайки решение в пленарна сесия в приложение на чл. 48 от Правилника на Съда и в състав от следните съдии:

          г-н    Дж. БАЛАДОРЕ ПАЛИЕРИ (G. BALLADORE PALLIERI), председател,

          г-н     Х. МОЗЛЕР (H. MOSLER),

          г-н     М. ЗЕКИА (M. ZEKIA),

          г-н     Г. ВИАРДА (G. WIARDA),

          г-жа Х. ПЕДЕРСЕН (H. PEDERSEN),

          г-н     ТОР ВИЛЯЛМСОН (THÓR VILHJÁLMSSON),

          г-н     С. ПЕТРЕН (S. PETRÉN),

          г-н     Р. РИСДАЛ (R. RYSSDAL),

          г-н     А. БОЗЕР (A. BOZER),

          г-н     В. ГАНСХОФ ВАН ДЕР МЕРШ (W. GANSHOF VAN DER MEERSCH),

          сър    Джералд ФИТЦМОРИС (Gerald FITZMAURICE),

          г-жа Д. БИНДШЕДЛЕР-РОБЕРТ (D. BINDSCHEDLER-ROBERT),

          г-н     Д. ЕВРИГЕНИС (D. EVRIGENIS),

          г-н     А. ДЕЛВО (H. DELVAUX),

и също г-н М.-А. АЙСЕН (M.-A. EISSEN), секретар, и г-н Х. ПЕТЦОЛД (H. PETZOLD), зам.-секретар,

След закрити заседания, проведени на 8 и 9 юни и от 2 до 4 ноември 1976 г.,

Постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА

1. Делото Handyside е отнесено до Съда от Европейската комисия по правата на човека (наричана по-нататък “Комисията”). Делото е образувано по жалба срещу Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия, подадена в Комисията на 13 април 1972 г. по член 25 (чл. 25) от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък “Конвенцията”) от гражданин на Обединеното кралство, г-н Richard Handyside.

2. Молбата на Комисията, към която е приложен доклада, предвиден по член 31 (чл. 31) от Конвенцията, е подадена в секретариата на Съда съответно на 12 януари 1976 г., в рамките на срока от три месеца, предвиден в член 32, параграф 1 и член 47 (чл. 32-1, чл. 47). Молбата се позовава на членове 44 и 48 (чл. 44, чл. 48) и на декларацията, с която Обединеното кралство признава задължителната юрисдикция на Съда (член 46) (чл. 46). Целта на молбата на Комисията е да се получи решение от Съда за това дали фактите по делото разкриват нарушение от страна на държавата-ответник на задълженията ѝ по член 10 от Конвенцията и член 1 от Протокола (чл. 10, П1-1) от 20 март 1952 г. (наричан по-нататък  “Протокол № 1”).

3. На 20 януари 1976 г., в присъствието на секретаря, председателят на Съда избира чрез жребий имената на пет от седемте съдии, повикани да заседават като членове на Състава; сър Gerald Fitzmaurice, избраният съдия с британска националност, и г-н G. Balladore Pallieri, председателят на Съда, са служебни членове съответно по член 43 (чл. 43) от Конвенцията и чл. 21, параграф 3 (b) от Правилника на Съда. Петимата съдии, определени по този начин, са г-н H. Mosler, г-н M. Zekia, г-н G. Wiarda, г-жа H. Pedersen и г-н S. Petrén (член 43 от Конвенцията и чл. 21, параграф 4 от Правилника (чл. 43).

Г-н Balladore Pallieri поема длъжността на председател на състава в съответствие с чл. 21, параграф 5 от Правилника.

4. Председателят на състава установява чрез секретаря позициите на агента на правителството на Обединеното кралство (наричано по-нататък ”Правителството”) и на делегатите на Комисията по отношение на процедурата, която ще бъде следвана; като взема предвид техните съвпадащи изявления, председателят решава със заповед от 6 февруари 1976 г., че на този етап не е необходимо да се подават изложения. Той също така възлага на секретаря да покани Комисията да представи определени документи, които са получени в секретариата на 11 февруари.

5. На 29 април 1976 г. Съставът решава в съответствие с чл. 48 от Правилника да се десезира незабавно в полза на пленарния състав на Съда, “като се има предвид, че делото повдига сериозни въпроси, засягащи тълкуването на Конвенцията ...”.

6. На същия ден Съдът провежда подготвително заседание за разглеждане на устната фаза на производството. На това заседание той съставя списък от въпроси, който изпраща на Комисията и на Правителството, като иска от тях да предоставят необходимата информация в хода на техните обръщения.

7. След като се консултира, чрез секретаря, с правителствения агент и делегатите на Комисията, председателят решава със заповед от 3 май 1976 г., че устното изслушване трябва да започне на 5 юни.

8. Устните изслушвания се провеждат публично в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 5 и 7 юни 1976 г.

Пред Съда се явяват:

- за Правителството:

       г-н P. FIFOOT, правен съветник,

                            Министерство на външните работи и въпросите на Британската общност, пледиращ адвокат,                                                                                   

                                                                                             агент и адвокат,

       г-н G. SLYNN, Q.C., съдия от Хиърфорд,

       г-н N. BRATZA, пледиращ адвокат,                                      адвокати,

       г-н A.H. HAMMOND, пом.-юридически съветник, Министерство              на вътрешните работи,

       г-н J.C. DAVEY, директор, Министерство на вътрешните работи,                          съветници;

- за Комисията:

       г-н G. SPERDUTI,                                                           главен делегат,

       г-н S. TRECHSEL,                                                                      делегат,

       г-н C. THORNBERRY, който е представлявал

                            жалбоподателя пред Комисията, съдействал на             

                            делегатите по чл. 29, параграф  1, второ изречение от             Правилника.

Съдът изслушва обръщенията и тезите на г-н Fifoot и г-н Slynn за Правителството и на г-н Sperduti, г-н Trechsel и г-н Thornberry за Комисията, както и техните отговори на въпросите, поставени от Съда и някои от съдиите.

ФАКТИТЕ

Исторически

9. Жалбоподателят, г-н Richard Handyside, е собственик на издателската фирма “Stage 1” в Лондон, която той открива през 1968 г. Той е публикувал, наред с други книги, “Малък червен учебник” (The Little Red Schoolbook, наричан по-нататък “Учебникът”), оригиналното издание на който е предмет на настоящото дело и преработено издание на който се появява на 15 ноември 1971 г.

10. Фирмата на жалбоподателя преди това е публикувала “Социализма и човека в Куба” на Че Гевара, “Важни речи” на Фидел Кастро и “Революция в Гвинея” на Амилкар Кабрал. От 1971 г. се появяват още четири заглавия, а именно “Революция в Конго” на Елдридж Клийвър, книга от Движението за освобождение на жените, наречено “Политическа обшност”, „Социалистическата революция в Китай“ на Джон и Елси Колиър и “The Fine Tubes Strike” от Тони Бек.

11. Британските права на Учебника, написан от Søren Hansen и Jesper Jensen, двама датски автори, са купени от жалбоподателя през септември 1970 г. Книгата първо е публикувана в Дания през 1969 г., а впоследствие, след превод и с някои адаптации, в Белгия, Финландия, Франция, Федерална република Германия, Гърция, Исландия, Италия, Нидерландия, Норвегия, Швеция и Швейцария, както и в няколко държави извън Европа. Освен това тя се разпространява безплатно в Австрия и Люксембург.

12. След като урежда превода на книгата на английски език, жалбоподателят подготвя издание за Обединеното кралство с помощта на група деца и учители. Преди това той се консултира с различни хора за стойността на книгата и планираното ѝ публикуване в Обединеното кралство на 1 април 1971 г. Веднага след като печатът е завършен, той изпраща няколкостотин екземпляра на книгата за рецензия, заедно с прессъобщение, на селекция от издания от национални и местни вестници на образователни и медицински списания. Той също така рекламира книгата в различни публикации, включително “The Bookseller”, “The Times Educational and Literary Supplements” и “Teachers World”.

13. На 22 март 1971 г. вестник “Daily Mirror” публикува материал за съдържанието на книгата, а други материали се появяват в “Sunday Times” и “Sunday Telegraph” на 28 март. “Daily Telegraph” публикува допълнителни сведения на 29 и 30 март; в тях също така се посочва, че ще бъдат направени постъпки пред директора на прокуратурата с искане да бъдат предприети действия срещу публикуването на книгата. Учебникът е предмет на допълнителни обширни коментари от страна на пресата, някои благоприятни, други не, веднага след и по времето на изземването, посочено по-долу.

14. След получаване на редица оплаквания, на 30 март 1971 г. директорът на прокуратурата иска от столичната полиция извършване на проверки. В резултат на това на 31 март 1971 г. е подадено успешно заявление за заповед съгласно чл. 3 от Законите за непристойните публикации от 1959/1964 г. за претърсване на помещенията, заемани от “Stage 1” в Лондон. Заповедта е издадена в отсъствието на жалбоподателя, но в съответствие с процедурата, предвидена от английското право, а съдебният орган, издал заповедта, е разполагал с екземпляр от Учебника. Тя е изпълнена в същия ден и 1 069 екземпляра от книгата са временно иззети заедно с листовки, плакати, рекламни пана и кореспонденция, свързани с нейното публикуване и продажба.

15. Действайки по съвет на адвокатите си, жалбоподателят продължава разпространението на екземпляри от книгата в следващите дни. След като директорът на прокуратурата получава информация, че допълнителни копия са занесени в помещенията на “Stage 1” след претърсването, са подадени последващи успешни заявления на 1 април 1971 г. (в условия, подобни на гореописаните) за ново претърсване на тези помещения, а също и помещенията на печатарите на книгата. По-късно същия ден общо 139 екземпляра от книгата са иззети от помещенията на “Stage 1”, а 20 развалени екземпляра са иззети от печатницата заедно с кореспонденция, свързана с нея, както и матрицата, с която е отпечатана книгата. Около 18 800 екземпляра от общ тираж от 20 000 екземпляра са пропуснати и впоследствие се продават например на училища, които са направили поръчки.

16. На 8 април 1971 г. Магистратски съд издава по чл. 2 (1) от Закона за непристойните публикации от 1959 г., изменен с чл. 1 (1) от Закона за непристойните публикации от 1964 г., две призовки срещу жалбоподателя за следните нарушения:

(a) на 31 март 1971 г. притежава 1 069 непристойни книги със заглавие “Малък червен учебник” за публикуване с цел печалба;

(б) на 1 април 1971 г. притежава 139 непристойни книги със заглавие “Малък червен учебник” за публикуване с цел печалба.

Призовките са връчени на жалбоподателя на същия ден. Той след това прекратява разпространението на книгата и информира книжарниците, но по това време в обращение са около 17 000 екземпляра.

17. Явяването по призовките е насрочено за 28 май 1971 г. в Магистратския съд на Кларкънуел, но по молба на директора на прокуратурата делото е отложено за 29 юни. На този ден жалбоподателят се явява в Магистратския съд на Ламбет, на който делото е прехвърлено, след като е дал съгласието си делото да се разглежда и решава при условия на бързо производство от магистрат, а не от съдия и съдебни заседатели с обвинителен акт. Той твърди, че този избор е продиктуван от финансовото му положение и необходимостта от избягване на закъснения, свързани с процедурата по обвинение, въпреки че това е поставено под въпрос от Правителството. След като му е предоставена правна помощ, той е представляван от адвокат. На 1 юли 1971 г., след като са призовани свидетели както от обвинението, така и от защитата, жалбоподателят е признат за виновен за двете правонарушения и е глобен с по 25 британски паунда за всяка призовка и е осъден да заплати 110 британски паунда за разходи. В същото време съдът издава заповед за конфискация за унищожаването на книгите от полицията.

18. На 10 юли 1971 г. жалби от адвокатите на жалбоподателя срещу двете присъди са получени от столичната полиция. Мотивите са, “че решението на магистрата е погрешно и в противоречие с доказателствата”. Жалбата е разгледана пред Quarter Sessions на Вътрешен Лондон (висша инстанция на мирови съдилища, заседаваща на три месеца - бел. пр.) на 20, 21, 22, 25 и 26 октомври 1971 г. На това заседание свидетели дават показания от името на прокуратурата и от името на жалбоподателя. Решението е постановено на 29 октомври 1971 г.: решението на първата инстанция е потвърдено и жалбоподателят е осъден да заплати още 854 британски паунда разходи. Материалите, иззети според гореописано, след това са унищожени.

Жалбоподателят не упражнява правото си на последващо обжалване пред Апелативния съд, тъй като не оспорва, че решението от 29 октомври 1971 г. е приложило правилно английското право.

19. Макар че Учебникът не е предмет на производство в Северна Ирландия, Нормандските острови или о-в Ман, същото не се отнася за Шотландия.

Всъщност книжар в Глазгоу е обвинен по местен закон. Той обаче е оправдан на 9 февруари 1972 г. от магистрат на заплата, който смята, че книгата не е неприлична или непристойна по смисъла на този закон. От преписката не става ясно дали делото се отнася до оригинала или до преработеното издание.

Освен това е подадена жалба по шотландския закон срещу “Stage 1” по отношение на преработеното издание. Тя е отхвърлена на 8 декември 1972 г. от съд в Единбург единствено на основание, че обвиняемият не може да има необходимото престъпно намерение. През януари 1973 г. шотландският прокурор обявява, че няма да обжалва това решение; той също не се възползва от правото си да образува наказателно производство срещу г-н Handyside лично.

 

Учебникът

20. Оригиналното издание на английски език на книгата, на цена от тридесет пенса за екземпляр, има общо 208 страници. Тя съдържа увод, озаглавен “Всички възрастни са хартиени тигри”, “Въведение в британското издание”, както и глави, посветени на следните теми: Образование, обучение, учители, ученици и системата. Главата за учениците съдържа раздел от двадесет и шест страница на тема “Секс”, който включва следните подраздели: мастурбация, оргазъм, полов акт и петинг, контрацептиви, мокри сънища, менструация, насилници на деца или “мръсни старци”, порнография, импотентност, хомосексуалност, нормално и ненормално, разберете повече, венерически болести, аборт, законни и незаконни аборти, не забравяйте, методи за аборт, адреси за помощ и консултации по сексуални въпроси. Въведението гласи: “Тази книга е написана, за да бъде справочник. Идеята не е да я прочетете от край до край, а да използвате съдържанието, за да намерите и прочетете за нещата, които ви интересуват или за които искате да научите повече. Дори ако сте в много прогресивно училище, ще намерите много идеи в книгата за подобряване на нещата.”

21. Жалбоподателят е планирал разпространение на книгата чрез обикновените канали за продажба на книги, въпреки че при разглеждането на делото на втора инстанция се казва, че е прието, че произведението е предназначено за и предназначено да бъде предоставено на ученици на възраст от дванадесет и повече години.

22. В очакване на разглеждане на делото на втора инстанция, жалбоподателят се консултира със своите юридически съветници във връзка с преработване на Учебника, за да се избегнат по-нататъшни съдебни преследвания; очевидно той се опитва да се консултира също и с директора на прокуратурата, но без успех. Решено е да се премахнат или пренапишат непристойните части от текста, които са атакувани пред Магистратския съд от прокуратурата, но изпълнението на това решение изисква в някои случаи пренаписването на много повече от тези критикувани изречения. Има и други изменения, направени в текста чрез общо подобрение, например в отговор на мнения и предложения от читателите, и актуализиране на променена информация (адреси и т.н.).

23. Преработеното издание е публикувано на 15 ноември 1971 г. След консултация с главния прокурор, директорът на прокуратурата обявява на 6 декември 1971 г., че новото издание няма да бъде обект на съдебно преследване. Това публикуване се случва след решението на Quarter Sessions, но преработката на Учебника е приключила и отпечатването на новата версия започва доста преди това.

 

Вътрешно право

24. Жалбата срещу Учебника се основава на Закона за непристойните публикации от 1959 г., изменен със Закона за непристойните публикации от 1964 г. (наричани по-нататък “Законите от 1959/1964 г.”).

25. Приложимите откъси от Законите от 1959/1964 г., разглеждани заедно, са следните:

Чл. 1

“(1) За целите на този закон елемент се счита за непристоен, ако неговият ефект или (когато елементът съдържа две или повече отделни части) ефектът от която и да било от неговите части, ако се приемат като цяло, има тенденция да развращава и покварява лица, за които е вероятно, като се вземат предвид всички приложими обстоятелства, да прочетат, видят или чуят материалните, съдържащи се или въплътени в него.

(2) В този закон “елемент” означава всяко описание на елемент, съдържащ или въплъщаващ материал, който да бъде прочетен или видян или и двете, всеки звукозапис и всеки филм или друг запис на кадър или кадри.

 ...”

Чл. 2

“(1) При спазване на предвиденото по-долу, всяко лице, което независимо дали с цел печалба или не публикува непристоен елемент, или което има непристоен елемент за публикуване с цел печалба (независимо дали е печалба за него или печалба за друг), подлежи -

(а) при осъждане по бърза процедура на заплащане на глоба в размер до сто британски паунда или лишаване от свобода за срок, не по-дълъг от шест месеца;

(б) при осъждане по обвинителен акт на заплащане на глоба или лишаване от свобода за срок, не по-дълъг от три години, или и двете.

 ... За лице се счита, че има елемент за публикуване с цел печалба, ако с оглед на това публикуване то има елемента в своя собственост, притежание или контрол.

 ...

(4) Лице, публикуващо елемент, не се преследва за престъпление по общото право, състоящо се от публикуването на всеки материал, съдържащ се или въплътен в елемента, когато същността на престъплението е, че материалът е непристоен.

 ...”

Чл. 3

“(1) Ако мирови съдия е убеден от сведения, дадени под клетва, че има основателни съмнения, че, в каквито и да било помещения ..., посочени в сведенията, непристойни елементи са публикувани или от време на време са съхранявани за публикуване с цел печалба, съдията може да издаде заповед ... овластяваща всеки полицай да влезе (ако е необходимо със сила) и да претърси помещенията ... в срок от четиринадесет дни от датата на заповедта, и да изземе и премахне всички елементи, намерени в тях ... за които полицаят има основание да смята, че са непристойни елементи и че се съхраняват за публикуване с цел печалба.

(2) Заповедта по предходната алинея, ако каквито и да било непристойни елементи бъдат иззети по заповедта, също дава възможност за изземването и премахването на всякакви документи, намерени в помещенията ..., които се отнасят до търговия или дейност, извършвана в помещенията ...

(3) Всички иззети елементи ... се представят пред мирови съдия ..., който ... може след това да издаде призовка за обитателя на помещенията ... да се яви ... пред магистратски съд ..., за да покаже причина защо елементите или някои от тях не трябва да се конфискуват; и ако съдът е убеден по отношение на всички елементи, че по времето, когато са били иззети, са били непристойни елементи, съхранявани за публикуване с цел печалба, съдът разпорежда тези елементи да бъдат конфискувани.

 ...

(4) В допълнение към призованото лице, всяко друго лице, било то собственик, автор или производител на всеки от елементите, представени пред съда, или всяко друго лице, през чиито ръце са преминали, преди да бъдат иззети, има право да се яви пред съда ..., за да покаже причина те да не бъдат конфискувани.

(5) В случаите, когато е издадена заповед по настоящия член за конфискация на всякакви елементи, всяко лице, което се явява или е имало право да се яви, за да покаже причина срещу издаването на заповедта, може да обжалва пред “quarter sessions”; и такава заповед няма да влиза в сила до изтичане на четиринадесет дни от деня, в който е издадена заповедта, или, ако преди изтичането на този срок надлежно е дадено известие за обжалване или е подадена молба за сезиране на висшия съд – до окончателното решаване или приключване на производството по жалбата или делото.

 ...

(7) За целите на настоящия член въпросът дали един елемент е непристоен се определя при предположението, че екземпляри от него ще бъдат публикувани по какъвто и да било начин, за който е вероятно да има отношение към обстоятелствата, при които е намерен, но по никакъв друг начин.

 ...

 ... Когато са иззети елементи по чл. 3 ... и лице е осъдено по силата на чл. 2 ... за притежанието им за публикуване с цел печалба, съдът при неговото осъждане разпорежда конфискацията на тези елементи.

При условие че заповед, издадена по настоящата алинея (включително така издадена заповед при обжалване), не влезе в сила до изтичане на обичайния срок, в който може да бъде образувано обжалване по предмета на производството, в което е издадена заповедта, или когато такова обжалване е надлежно образувано, докато обжалването не бъде окончателно решено или прекратено;

 ...”

Чл. 4

“(1) Лице не може да бъде осъдено за престъпление по чл. 2 от настоящия закон и заповед за конфискация не се издава по предходния член, ако се докаже, че публикуването на въпросния елемент е оправдано като полезно за обществото с мотива, че е в интерес на науката, литературата, обучението или на други предмети от общ интерес.

(2) С настоящото се декларира, че становището на експерти относно литературните, художествените, научните или други достойнства на елемент може да бъде допуснато в производство по този закон, за да установят, или да отхвърлят посочените основания.”

Чл. 5

 “...

(3) Настоящият закон не се прилага за Шотландия и Северна Ирландия.”

26. По време на разглежданите събития властите често приемат неспорна процедура (“процедура за отказ от отговорност/предпазна процедура”), а не образуване, както в този случай, на наказателно производство. Въпреки това тя може да се използва, само когато лицето признае, че елементът е непристоен и се съгласи с неговото унищожаване. Процедурата не представлява нищо повече от практика и е преустановена през 1973 г. след критики, изразени в съдебно решение.

Решението на Quarter Sessions на Вътрешен Лондон

27. При разглеждането на делото на втора инстанция, два основни проблема са разгледани от съда, а именно от една страна дали Короната е доказала по безспорен начин, че Учебникът е непристоен елемент по смисъла на Законите от 1959/1964 г.; и второ, ако е така, дали жалбоподателят е установил защитата съгласно чл. 4 от Законите от 1959/1964 г. в смисъл, че той е показал въз основа на баланс на вероятностите, че публикуването на книгата е оправдано в името на общественото благо.

28. Съдът се занимава първо с въпроса за непристойността. След решение по друго дело съдът отбелязва, че той трябва да бъде убеден, че лицата, за които се твърди, че е вероятно да прочетат елемента, ще представляват значителен дял. Той също така приема смисъла на думите “развращава и покварява”, обяснен в това друго дело и относно който не е имало спор между страните.

29. Следвайки допълнителна предходна съдебна практика, съдът е решил, че трябва да бъдат допуснати експертни доказателства по въпроса дали Учебникът е непристоен. Такива доказателства, въпреки че обикновено не са допустими за тази цел, а само във връзка със защитата съгласно чл. 4 от Законите от 1959/1964 г., може да бъдат изслушани в конкретния случай, който се занимава с влиянието на елемента върху деца.

Поради това съдът е изслушал седем свидетели от името на прокуратурата и девет от името на жалбоподателя, които са експерти в различни области, по-конкретно психиатрия и преподаване; мненията, които те изразяват, са много различни. След като са изслушани, жалбоподателят твърди, че при наличието на искрени мнения на много и високо квалифицирани експерти срещу тезата на обвинението, е невъзможно да се каже, че тенденцията към развращаване и покваряване е установена със сигурност. Съдът не може да приеме това твърдение: в своето решение от 29 октомври 1971 г. той посочва, че има почти безкраен брой варианти за съответния произход на децата, които ще бъдат повлияни от книгата по един или друг начин, така че е трудно да се говори за “истински факти” в този случай. Мненията на свидетелите на жалбоподателя са били тези, които се приближават до едната крайност от гледна точка на по-широките перспективи за образованието и възпитанието на децата, докато показанията, дадени от името на прокуратурата, имат тенденция да обхващат мнението на онези, които, въпреки ясната тенденция в другата посока, са по-малко радикални. По-конкретно, когато разглежда показанията от името на жалбоподателя, съдът стига до извода, че повечето свидетели са толкова безкритични към книгата като цяло и толкова несдържани в своите похвали към нея, че това понякога ги прави по-малко убедителни, отколкото биха били иначе. В обобщение съдът счита, че голяма част от свидетелите са толкова праволинейни в крайната си гледна точка, че това ги лишава в голяма степен от правото да отсъждат с такова ниво на отговорност, което придава стойност на показанията по такива въпроси.

30. Що се отнася до самия Учебник, съдът първо подчертава, че той е предназначен за деца, преминаващи през много важен етап от своето развитие. В такъв момент от съдилищата трябва да се упражнява много висока степен на отговорност. В конкретния случай те имат пред себе си – като нещо, за което се твърди, че е напълно отговорно мнение на възрастни хора – произведение от крайно естество, лишено от каквато и да било индикация, че има алтернативни възгледи; това е нещо, което отнема възможността на децата да формират балансиран поглед върху някои от много категоричните мнения, изразени в него.

31. След това съдът разглежда накратко предисторията. Например, ако се гледа на книгата като цяло, бракът е в много голяма степен игнориран. Смесвайки много едностранчиво мнение с факт и претендирайки да бъде книга-справочник, тя може да подкопае у една много значителна част от децата много от влиянията като тези на родителите, църквите и младежките организации, които иначе биха могли да предоставят ограничение и чувство за самоотговорност, които не намират адекватен израз в книгата.

Съдът стига до извода, че като цяло и съвсем ясно през погледа на детето Учебникът е неблагоприятен за добрите отношения учител - дете; по-конкретно има многобройни пасажи, които той намира за подривни не само по отношение на авторитета, но и по отношение на влиянието върху доверието между деца и учители.

32. Преминавайки към тенденцията да развращава и покварява, съдът разглежда атмосферата на книгата, разглеждана като цяло, като отбелязва, че чувството за известна отговорността към общността, както и към себе си, ако не отсъства изцяло, е изцяло подчинено на развитието на себеизразяването на детето. Както индикации за това, което той смята за водещо до тенденция за развращаване и покваряване, съдът цитира или се позовава на следното:

 

A. Откъс, озаглавен “Бъди себе си” (стр. 77):

“Може би пушите марихуана или си лягате със своя приятел или приятелка и не казвате на своите родители или учители или защото не смеете, или просто защото искате да го запазите в тайна.

Не се срамувайте и не се чувствайте виновни, че правите нещата, които наистина искате да направите и смятате за правилни, само защото вашите родители или учители може да не ги одобряват. Много от тези неща ще бъдат по-важни за вас занапред в живота, отколкото нещата, които са “одобрени”.”

Нежелателният момент е, че няма позоваване на незаконността на пушенето на марихуана, за която се говори едва много страници по-нататък в съвсем различна част на книгата. По същия начин изобщо няма конкретно споменаване в книгата на незаконността на полов акт между момче, което е навършило четиринадесет години, и момиче, което все още не е навършило шестнадесет. Трябва да се помни, че Учебникът се определя като справочник, в който човек гледа частите, които иска, а не го чете като цяла книга.

Б. Откъсът (стр. 97-98), озаглавен “Полов акт и петинг” под общото заглавие “Секс”: да се представи това пред деца, толкова млади, колкото съдът счита, че биха били тези, които биха чели книгата, без каквито и да било предписания за въздържание или неблагоразумие, означава да се установи тенденция към развращаване и покваряване.

В. Откъсът (стр. 103-105) под общото заглавие “Порнография”, и по-конкретно следното:

“Порното е безвредно удоволствие, ако не бъде вземано на сериозно и смятано за реално. Всеки, който го бърка с реалност, ще бъде много разочарован.

Но е напълно възможно да получите някои добри идеи от него и може да намерите нещо, което изглежда интересно и не сте опитвали преди.”

За съжаление нормалният и разумен първия параграф, цитиран по-горе, веднага е последван от откъс, навеждащ децата на мисълта, че в порнографията те могат да намерят някои добри идеи, които да приложат. Това би повишило реалната вероятност значителен брой деца да се чувстват задължени от това и да се стремят да практикуват такива неща. Нещо повече, на предишната страница се намира следния откъс: “Но има и други видове – например снимки на полово сношение с животни или снимки на хора, които се нараняват взаимно по различни начини. Порнографските истории описват същия тип неща.” Съдът счита, че въпреки че е малко вероятно младите хора да бъдат склонни към извършване на сексуални престъпления с животни в резултат на това, възможността те да практикуват други форми на жестокост един към друг за сексуално удовлетворение е реална вероятност за значителен брой деца, ако това попадне в ръцете на деца в тревожен, неспокоен и сексуално зареден етап от живота им. Такива действия биха могли да бъдат престъпления, така както пушенето на марихуана и половото сношение между момче на най-малко четиринадесет години и момиче, което все още не е навършило шестнадесет. Изразът “да развращава и покварява” трябва да включва приемането или насърчението към извършване на престъпления от този вид.

33. Съдът заключава “в светлината на цялата книгата, че тази книга или този елемент относно секса, или този раздел, или глава за ученици – което и бъде избрано като елемент, разгледан като цяло, действително има тенденция да развращава и покварява значителен брой, значителна част от децата, които биха могли да го прочетат.” Съдът е убеден, че тези деца биха включвали съществен брой от тези на възраст под шестнадесет години.

34. Съдът накрая разглежда въпроса за защитата съгласно чл. 4 от Законите от 1959/1964 г. Той заявява, че без съмнение има много характеристики на книгата, които, разглеждани сами по себе си, са добри. Жалкото е, че често доброто се смесва с неща, които са лоши и се отклоняват от него.

Например голяма част от информацията за контрацептивите (стр. 98-102) е много подходяща и препоръчителна и трябва да бъде представена пред много деца, които иначе може да нямат лесен достъп до нея. Но тя е унищожена от предложението, подкрепено от препоръката да се предприемат преки действия, ако училищните власти не позволят във всяко училище да има поне един автомат за контрацептиви (стр. 101).

По същия начин отношението към темата за хомосексуалността (стр. 105-107) е базирано на факти, много хуманно, разбиращо и ценно изявление. Но отново, без значение колко високо се оценява стойността на този раздел, той е безнадеждно осъдителен поради своя контекст, както и факта, че съдържа единствено предложение за стабилна връзка по отношение на секса и че бракът изобщо не получава такова отношение. Освен това има съвсем реална опасност този откъс да създаде в съзнанието на децата заключение, че този вид отношения е нещо постоянно.

Също така има откъси по отношение на венерическите болести (стр. 110-111), контрацепцията (стр. 98-102) и аборта (стр. 111-116), съдържащи безпристрастни и разумни и като цяло напълно точни съвети, от които децата на трябва да бъдат лишавани. Въпреки това, спрямо баланса на вероятностите, тези въпроси не могат да надделеят над това, за което съдът е убеден, че има склонност да развращава и покварява. Съдът се запитва дали, предвид степента на неприличие, която той констатира, добрите последствия, които може да произтекат от Учебника, са такива, че той трябва все пак да бъде публикуван в името на обществения интерес; той за съжаление достига до извода, че ангажиментът на тъжителя да покаже, че “публикуването на въпросния елемент е оправдано като полезно за обществото”, не е изпълнен.

Допълнителна информация относно преработеното издание

35. Откъсите от оригиналното издание на Учебника, чийто “краен” тон или “подривни” аспекти са подчертани от решението от 29 октомври 1971 г. (параграфи 30 и 31 по-горе), се повтарят без никакви или с маловажни промени в преработеното издание, което е подготвено преди тази дата, но публикувано на 15 ноември 1971 г. (параграфи 22-23 по-горе).

От откъсите, цитирани от Quarter Sessions като ярки примери за тенденцията към развращаване и покваряване (параграф 32 по-горе), един не е променен (стр. 77, “Бъди себе си”). От друга страна другите са доста силно смекчени (стр. 97-98, “Полов акт и петинг”, и стр. 103-105, “Порнография”), а на стр. 95 от произведението сега се споменава незаконността на половия акт с момиче под шестнадесет години.

Освен това в преработеното издание вече не се споменава поставянето в училищата на автомати за контрацептиви и на стр. 106 се посочва, че хомосексуалните наклонности често са временни.

ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД КОМИСИЯТА

36. В своята жалба, подадена до Комисията на 13 април 1972 г., г-н Handyside се оплаква, че делото в Обединеното кралство срещу него и срещу Учебника е в нарушение на правото му на свобода на мисълта, съвестта и религията в съответствие с член 9 (чл. 9) от Конвенцията, правото му на свобода на изразяването на мнение по член 10 (чл. 10) от Конвенцията и правото му на мирно ползване на притежанията по силата на член 1 от Протокол № 1 (П1-1). Той също твърди, че в противоречие с член 14 (чл. 14) от Конвенцията, Обединеното кралство не е успява да му осигури горните права без дискриминация въз основа на политически и други убеждения; че производството, образувано срещу него, е било в противоречие с член 7 (чл. 7) от Конвенцията; и накрая, че ответното Правителство е в нарушение и на член 1 и член 13 (чл. 1, чл. 13) от Конвенцията. Той също така детайлизира загубите, възникнали за него в резултат на въпросното дело, които включват 14 184 британски паунда в определени по размер вреди и допълнителни неопределени по размер позиции.

37. В решението си от 4 април 1974 г. Комисията приема жалбата, що се отнася до твърденията по смисъла на член 10 от Конвенцията и член 1 от Протокол № 1 (чл. 10, П1-1), но я обявява за недопустима, що се отнася до членове 1, 7, 9, 13 и 14 (чл. 1, чл. 7, чл. 9, чл. 13, чл. 14) от Конвенцията. Тя решава на същата дата да разгледа служебно всички въпроси, които биха могли да възникнат от обстоятелствата по делото по силата на членове 17 и 18 (чл. 17, чл. 18) от Конвенцията и уведомява страните за това няколко дни по-късно.

38. В доклада си от 30 септември 1975 г. Комисията изразява мнение:

- с осем на пет гласа, с един въздържал се, че не е налице нарушение на член 10 (чл. 10) от Конвенцията;

- че нито условното изземване (единадесет гласа), нито конфискацията и унищожаването на Учебника (девет на четири гласа, с един въздържал се) нарушават член 1 от Протокол № 1 (П1-1);

- с дванадесет гласа за и двама въздържали се, че не е необходимо по-нататъшно обсъждане съгласно член 17 (чл. 17) от Конвенцията;

- единодушно, че не е установено нарушение на член 18 (чл. 18) от Конвенцията.

Докладът съдържа различни отделни мнения.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ТЕЗИ, ИЗЛОЖЕНИ ПРЕД СЪДА

39. Следните заключителни изявления са изложени пред Съда по време на заседанието на 7 юни 1976 г.:

- за Комисията:

“Умолявам Съда да посочи и реши

(1) дали вследствие на съдебното производство, образувано в Обединеното кралство срещу жалбоподателя като издател на “Малък червен учебник”, производство, което е довело до изземването и конфискацията на тази публикация и осъждането на жалбоподателя да заплати глоба и разходи, е налице нарушение на Конвенцията, по-конкретно на член 10 и на член 1 от Протокол № 1 (чл. 10, П1-1);

(2) ако е така, дали на жалбоподателя следва да бъде предоставено справедливо обезщетение в съответствие с член 50 (чл. 50) от Конвенцията, от естество и в размер, определени от Съда.”

- за Правителството:

“... Правителството на Обединеното кралство разгледа тезите, изложени от делегатите, а що се отнася до първата от тях ние молим Съда да посочи, че по този въпрос не е налице нарушение.

Що се отнася до втория въпрос ..., смятам, че трябва да го кажа, че към този Съд не е отнасян на този етап какъвто и да било въпрос по отношение на обезщетение и е напълно преждевременно този въпрос да се разглежда от Съда на този етап. Ако той трябва да се разгледа – ако нашата теза е правилна по първия въпрос, той няма да бъде разглеждан – то има повод за последващ спор по този въпрос.”

40. В отговор на становище от страна на правителствения агент, главният делегат на Комисията посочва, че при използването на думите “по-конкретно”, той е искал да посочи двата члена, които е трябвало да бъдат взети предвид от Съда.

ПРАВОТО

41. На 4 април 1974 г., след изслушване в присъствието на страните както по основателността, така и по допустимостта, Комисията приема жалбата, що се отнася до член 10 от Конвенцията и член 1 от Протокол № 1 (чл. 10, П1-1), но я обявява за недопустима, доколкото г-н Handyside се позовава на членове 1, 7, 9, 13 и 14 (чл. 1, чл. 7, чл. 9, чл. 13, чл. 14) от Конвенцията. Няколко дни по-късно Комисията уведомява страните, че ще разгледа също членове 17 и 18 (чл. 17, чл. 18). Въпреки това в доклада си от 30 септември 1975 г. (параграфи 170 и 176) тя изразява мнение в съгласие с жалбоподателя и Правителството (параграфи 92 и 128), че член 17 (чл. 17) не е приложим в това дело.

В отговор на въпрос на Съда, делегатите на Комисията уточняват, че твърденията, които не са запазени на 4 април 1974 г. (членове 1, 7, 9, 13 и 14 от Конвенцията) (чл. 1, чл. 7, чл. 9, чл. 13, чл. 14), са свързани със същите факти, както и тези, основани на член 10 от Конвенцията и член 1 от Протокол № 1 (чл. 10, П1-1). Те съответно не се отделни оплаквания, а просто правни тези или аргументи, които са изтъкнати заедно с другите. Въпреки това разпоредбите на Конвенцията и на Протокола образуват едно цяло; след като бъде надлежно сезиран със случай, Съдът може да се запознае с всеки законов въпрос, възникващ в хода на производството и отнасящ се за факти, представени пред него за разглеждане от Високодоговаряща държава или от Комисията. Имайки решаваща дума относно характеристиката, която следва да се даде спрямо закона по отношение на тези факти, Съдът е упълномощен да ги разгледа, ако счете за необходимо и ако има нужда, служебно, в светлината на Конвенцията и Протокола като цяло (вж., наред с другото, решението от 23 юли 1968 г. по основателността на делото “Belgian Linguistic”, Серия А № 6, стр. 30, параграф 1, и решението De Wilde, Ooms and Versyp от 18 юни 1971 г., Серия A № 12, стр. 29, параграф 49).

Съдът, като има предвид първоначалната жалба на г-н Handyside, както и някои изявления, направени пред Съда (вж., наред с другото, параграфи 52 и 56 по-долу), установява, че трябва да вземе предвид член 14 (чл. 14) от Конвенцията в допълнение към член 10 и член 18 и член 1 от Протокол № 1 (чл. 10, чл. 18, П1-1). Той споделя мнението на Комисията, че членове 1, 7, 9, 13 и 17 (чл. 1, чл. 7, чл. 9, чл. 13, чл. 17) не са приложими в това дело.

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 10 (чл. 10) ОТ КОНВЕНЦИЯТА

42. Жалбоподателят твърди, че е жертва на нарушение на член 10 (чл. 10) от Конвенцията, който гласи:

“1. Βсеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. Този член не забранява държавите да подлагат на разрешителен режим радио- и телевизионните компании и производителите на кинематографична продукция.

2. Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.”

43. Различните оспорени мерки – наказателната присъда на жалбоподателя, изземването и последващата конфискация и унищожаване на матрицата и на стотици екземпляри на Учебника – са без никакво съмнение, и Правителството не го отрича, “намеса на държавните власти” в упражняване на неговата свобода на изразяване, гарантирана от параграф 1 (чл. 10-1) от горецитирания текст. Такива намеси водят до “нарушение” на член 10, ако те не попадат в рамките на едно от изключенията, предвидени в параграф 2 (чл. 10-2), което е съответно от решаващо значение в този случай.

44. Ако “ограниченията” и “наказанията”, от които се оплаква г-н Handyside, не нарушават член 10 (чл. 10), те трябва в съответствие с параграф 2 (чл. 10-2) на първо място да са “предвидени от закона”. Съдът констатира, че това е така. В правната система на Обединеното кралство правното основание за въпросните мерки са Законите от 1959/1964 г. (параграфи 14-18, 24-25 и 27-34 по-горе). Нещо повече, това не се оспорва от жалбоподателя, който допълнително признава, че компетентните органи са приложили правилно тези закони.

45. След като по този начин установя, че намесите, срещу които е оплакването, удовлетворяват първото от условията в параграф 2 от член 10 (чл. 10-2), Съдът след това разглежда дали те също така са в съответствие с останалите. Според Правителството и мнозинството в Комисията намесите са “необходими в едно демократично общество”, “за защитата на ... морала”.

46. Споделяйки позицията на Правителството и единодушното мнение на Комисията, Съдът първо констатира, че Законите от 1959/1964 г. имат цел, която е легитимна съгласно член 10, параграф 2 (чл. 10-2), а именно защитата на морала в едно демократично общество. Само тази последна цел е от значение в този случай, тъй като целта на тези закони – да водят война срещу “непристойните” публикации, определени от тяхната тенденция да “развращават и покваряват” – е свързана много по-тясно със защитата на морала, отколкото с която и да било от следващите цели, разрешени от член 10, параграф 2 (чл. 10-2).

47. Съдът също така трябва да проучи дали защитата на морала в едно демократично общество налага различните мерки, предприети срещу жалбоподателя и Учебника по Законите от 1959/1964 г. Г-н Handyside не се ограничава до критикува тези Закони като такива – той също отправя – от гледна точка на Конвенцията, а не на английското право – няколко оплаквания, свързани с прилагането им в неговия случай.

Докладът на Комисията и последващите заседания пред Съда през юни 1976 г. показват ясни различия в мненията относно решаващ проблем, а именно как да се определи дали реалните “ограничения” и “наказания”, от които се оплаква жалбоподателя, са “необходими в едно демократично общество” “за защита на морала”. Според Правителството и мнозинството в Комисията Съдът трябва само да гарантира, че английските съдилища са действали разумно, добросъвестно и в рамките на ограниченията на свободата на преценка, оставена на Високодоговарящите държави по силата на член 10, параграф 2 (чл. 10-2). От друга страна малцинството в Комисията вижда задачата на Съда не като преразглеждане на решението на Quarter Sessions на Вътрешен Лондон, а като разглеждане на Учебника пряко в светлината на Конвенцията и на нищо друго освен на Конвенцията.

48. Съдът посочва, че механизмът на защита, създаден с Конвенцията, е субсидиарен на националните системи, защитаващи правата на човека (решение от 23 юли 1968 г. по основателността на делото “Belgian Linguistic”, Серия А № 6, стр. 35, параграф 10). Конвенцията оставя на всяка Високодоговаряща държава на първо място задачата за гарантиране на правата и свободите, залегнали в нея. Институциите, създадени от нея, дават свой собствен принос към тази задача, но те се включат само чрез състезателно производство и след като всички вътрешни правни средства за защита са изчерпани (член 26) (чл. 26).

Тези констатации се отнасят по-специално за член 10, параграф 2 (чл. 10-2). По-конкретно не е възможно да се намери в националното законодателство на различните Високодоговарящи държави единна европейска концепция за морала. Възприетото от съответните им закони мнение за изискванията на морала варира според различните периоди от време и различните места, особено в нашата ера, която се характеризира с мащабна еволюция на позициите по тази тема. Поради своя директен и продължителен контакт с жизнените сили на своите държави, държавните органи по принцип са в по-добра позиция от международния съдия да дадат становище относно точното съдържание на тези изисквания, както и относно “необходимостта” от “ограничение” или “наказание”, предназначени да ги удовлетворят. Съдът отбелязва в този момент, че макар прилагателното “необходимо” по смисъла на член 10, параграф 2 (чл. 10-2) да не е синоним на “належащо” (вж. членове 2, параграф 2 (чл. 2-2) и 6, параграф 1 (чл. 6-1), думите “абсолютно необходимо” и “строго необходимо”, и в член 15, параграф 1 (чл. 15-1) фразата “строго в пределите на изискванията на положението”) нито имат гъвкавостта на такива изрази като “допустимо”, “обикновено” (вж. член 4, параграф 3 (чл. 4-3), “полезно” (вж. френския текст на първия параграф на член 1 от Протокол № 1) (П1-1), “разумен” (вж. членове 5, параграф 3 и 6, параграф 1 (чл. 5-3, чл. 6-1) или “желателно”. Независимо от това националните органи трябва да направят първоначалната оценка на реалността на належащата обществена нужда, подразбираща се от понятието “необходимост” в този контекст.

Следователно член 10, параграф 2 (чл. 10-2) оставя на Високодоговарящите държави свобода на преценка. Тази свобода на преценка се дава и на националния законодател (“предвидено от закона”), и на органите – наред с други и съдебните, които са призвани да тълкуват и прилагат действащите закони (решение Engel and others от 8 юни 1976 г., Серия А № 22, стр. 41-42, параграф 100; вж. за член 8, параграф 2 (чл. 8-2), решението De Wilde, Ooms and Versyp от 18 юни 1971 г., Серия A № 12, стр. 45-46, параграф 93, и решението Golder от 21 февруари 1975 г., Серия A № 18, стр. 21-22, параграф 45).

49. Независимо от това член 10, параграф 2 (чл. 10-2) не дава на Високодоговарящите държави неограничено право на преценка. Съдът, който заедно с Комисията е отговорен за гарантиране на спазването на ангажиментите на тези държави (член 19) (чл. 19), е овластен да произнесе окончателното решение за това дали едно “ограничение” или “наказание” е съвместимо със свободата на изразяване на мнения, защитена в член 10 (чл. 10). Вътрешната свобода на преценка по този начин върви ръка за ръка с европейски надзор. Такъв надзор се отнася както до целта на оспорваната мярка, така и до нейната “необходимост”; той обхваща не само основното законодателство, но и решението, което го прилага, дори и постановено от независим съд. В това отношение Съдът се позовава на член 50 (чл. 50) от Конвенцията (“решение или ... мярка, предприета от правен орган или всеки друг орган”), както и на собствената си съдебна практика (решение Engel and others от 8 юни 1976 г., Серия А № 22, стр. 41-42, параграф 100).

Надзорните функции на Съда го задължават да обръща възможно най-голямо внимание на принципите, които характеризират едно “демократично общество”. Свободата на изразяване представлява една от най-важните основи на такова общество, едно от основните условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек. При условията на ал. 2 от член 10 (чл. 10-2) тя е приложима не само за “информация” или “идеи”, които се възприемат благосклонно или са считани за безобидни или неутрални, но също така и за тези, които обиждат, шокират или смущават държавата или която и да е част от населението. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и либералните възгледи, без които няма “демократично общество”. Това означава, наред с други неща, че всяка “формалност”, “условие”, “ограничение” или “наказание”, наложени в тази сфера, трябва да бъдат пропорционални на преследваната легитимна цел.

От друга гледна точка всеки, който упражнява свободата си на изразяване, поема “задължения и отговорности”, обхватът на които зависи от положението му и техническите средства, които той използва. Съдът не може да пренебрегне такива “задължения” и “отговорности” на лицето, когато проучва, като в този случай, дали “ограниченията” или “наказанията” са благоприятни за “защитата на морала”, което ги прави “необходими” в едно “демократично общество”.

50. От това следва, че по никакъв начин задачата на Съда не е да заеме мястото на компетентните национални съдилища, а по-скоро да разгледа в съответствие с член 10 (чл. 10) решенията, които те постановяват в упражняването на правото си на преценка.

Въпреки това надзорът на Съда като цяло би се оказал илюзорен, ако той не направи нищо повече от това да разгледа тези решения в изолация; той трябва да ги разгледа в светлината на случая като цяло, включително въпросната публикация и аргументите и доказателствата, представени от жалбоподателя пред националната правна система и след това на международно ниво. Съдът трябва да реши въз основа на различните данни, с които разполага, дали мотивите, посочени от националните органи, за да оправдаят действителните мерки на “намеса”, които предприемат, са подходящи и достатъчни по смисъла на член 10, параграф 2 (чл. 10-2); вж. за член 5, параграф 3 (чл. 5-3), решението Wemhoff от 27 юни 1968 г., Серия A № 7, стр. 24-25, параграф 12, решението Neumeister от 27 юни 1968 г., Серия A № 8, стр. 37, параграф 5, решението Stögmüller от 10 ноември 1969 г., Серия A № 9, стр. 39, параграф 3, решението Matznetter от 10 ноември 1969 г., Серия A № 10, стр. 31, параграф 3, и решението Ringeisen от 16 юли 1971 г., Серия A № 13, стр. 42, параграф 104).

51. Следвайки метода, посочен по-горе, Съдът проверява в съответствие с член 10, параграф 2 (чл. 10-2) отделните решения, срещу които има оплакване, по-конкретно решението на Quarter Sessions на Вътрешен Лондон.

Посоченото решение е обобщено в параграфи 27-34 по-горе. Съдът го разгледа в светлината на делото като цяло; в допълнение към становищата, представени пред Съда, и доклада на Комисията, наред с другото са взети под внимание и изявленията и устните обяснения, представени на Комисията между юни 1973 г. и август 1974 г. и стенограмата на производството пред Quarter Sessions.

52. Съдът отдава особено значение на фактор, на който решението от 29 октомври 1971 г. също не пропуска да обърне внимание, а именно читателите, за които е предназначен Учебникът. Той е насочен най-вече към деца и юноши на възраст от 12 до 18 години. Бидейки директен, фактологичен и стилово ограничен до основни понятия, той е лесно разбираем дори за най-малките от тези читатели. Жалбоподателят е дал ясно да се разбере, че планира широко разпространение. Той е изпратил книгата с прессъобщение на многобройни всекидневници и периодични издания за рецензия или за рекламни цели. Нещо повече, той е определил скромна продажна цена (тридесет пенса), организирал е препечатка от 50,000 екземпляра скоро след първия тираж от 20,000 и е избрал заглавие, което подсказва, че произведението е някакъв вид наръчник за използване в училищата.

По същество книгата съдържа чисто фактическа информация, която като цяло е вярна и често е полезна, както признава Quarter Sessions. Въпреки това тя също така включва, най-вече в частта за секса и в откъса, озаглавен “Бъди себе си” в главата за ученици (параграф 32 по-горе), изречения или абзаци, които младите хора в критичен етап от своето развитие биха могли да тълкуват като насърчение да се отдадат на преждевременни за възрастта им дейности, които са вредни за тях, или дори да извършат определени престъпления. При тези обстоятелства, въпреки разнообразието и постоянната еволюция в Обединеното кралство на мнения относно етиката и образованието, компетентните английски съдии са имали право, при упражняването на правото си на преценка, да мислят в съответния момент, че Учебникът ще има вредно влияние върху морала на много от децата и юношите, които ще го четат.

Въпреки това жалбоподателят твърди по същество, че изискванията на “защитата на морала” или, ако се използват формулировката на Законите от 1959/1964 г., на войната срещу публикации, за които има вероятност да “развращават и покваряват”, не са нищо повече от претекст в неговия случай. Истината по този въпрос според него е, че е бил направен опит да се затвори устата на малък издател, чийто политически уклон срещна неодобрението на част от общественото мнение. Той казва, че е заведено производство в атмосфера, доближаваща се до “истерия”, подклаждана и поддържана от ултраконсервативни елементи. Акцентът в решението от 29 октомври 1971 г. относно антиавторитарните аспекти на Учебника (параграф 31 по-горе) според жалбоподателя показва какво точно се крие зад случая.

Информацията, предоставена от г-н Handyside, сякаш в действителност показва, че писмата от членове на обществеността, статиите в пресата и действията от страна на депутати не са без известно влияние в решението да се изземе Учебника и да се предприеме наказателно производство срещу издателя. Правителството обаче обръща внимание на факта, че подобни инициативи могат също така да се обяснят не с някакъв мрачен заговор, а с истинска емоция, почувствана от верните на традиционните морални ценности граждани, когато към края на март 1971 г. те прочитат в някои вестници откъси от книгата, която се очаква да излезе на 1 април. Правителството също така подчертава, че производството приключва няколко месеца след “кампанията”, осъдена от жалбоподателя, и че той не твърди, че то е продължило междувременно. От това Правителството прави заключение, че “кампанията” по никакъв начин не нарушава безпристрастното разглеждане пред Quarter Sessions”.

От своя страна Съдът намира, че антиавторитарните аспекти на Учебника като такива не са приети в решението от 29 октомври 1971 г. като нарушаващи Законите от 1959/1964 г. Тези аспекти са взети под внимание само дотолкова, доколкото апелативният съд счита, че чрез подкопаване на умереното влияние на родители, учители, църкви и младежки организации те задълбочават тенденцията към “развращаване и покваряване”, която по негово мнение е резултат от други части на произведението. Трябва да се добави, че британските власти позволяват преработеното издание да се разпространява свободно, независимо от факта, че антиавторитарните откъси отново се появяват в него с пълна, а дори в някои случаи с по-голяма сила (параграф 35 по-горе). Както отбелязва Правителството, това е трудно за съвместяване с теорията за политически заговор.

По този начин Съдът приема, че основната цел на решението от 29 октомври 1971 г., прилагащо Законите от 1959/1964 г., е защитата на морала на младите хора – легитимна цел по смисъла на член 10, параграф 2 (чл. 10-2). Следователно изземването, извършено на 31 март и на 1 април 1971 г. в очакване на резултата от производството, което предстои да бъде открито, също преследва тази цел.

53. Остава да се разгледа “необходимостта” от оспорваните мерки, като се започне с посоченото изземване.

Ако жалбоподателят е прав, неговата цел е трябвало да бъде най-много един или няколко екземпляра от книгата да бъдат използвани като веществени доказателства в рамките на наказателното производство. Съдът не споделя тази гледна точка, тъй като полицията има основателни причини да се опита да вземе цялата наличност като временно средство за защита на младежите срещу опасност за морала, за чието съществуване е трябвало да реши съдът. Законодателството на много Високодоговарящи държави предвижда изземване, аналогично на това, предвидено от чл. 3 от английските Закони от 1959/1964 г.

54. Серия от аргументи, които заслужават размисъл, са изтъкнати от жалбоподателя и малцинството в Комисията относно “необходимостта” от въпросните присъда и конфискация.

На първо място те обръщат внимание на факта, че оригиналното издание на Учебника не е предмет на производство в Северна Ирландия, остров Ман и Нормандските острови и на осъдително решение в Шотландия и че дори в Англия и Уелс, хиляди екземпляри се разпространяват безпрепятствено въпреки решението от 29 октомври 1971 г.

Съдът припомня, че чл. 5 (3) от Законите от 1959/1964 г. гласи, че те не се прилагат за Шотландия или Северна Ирландия (параграф 25 в края по-горе). Преди всичко не трябва да се забравя, че Конвенцията, както е показано по-конкретно от член 60 (чл. 60), никога не поставя на различните органи на Високодоговарящите държави задължението да ограничават правата и свободите, които тя гарантира. По-конкретно член 10, параграф 2 (чл. 10-2) по никакъв начин не ги принуждава да налагат “ограничения” или “наказания” в областта на свободата на изразяване; той по никакъв начин не ги възпира да се възползват от средствата, които тя им предоставя (вж. думите “може да бъде обусловено”). Компетентните органи в Северна Ирландия, остров Ман и Нормандските острови може в светлината на местните условия да са имали правдоподобни причини да не предприемат действия срещу книгата и нейния издател, както може шотландският прокурор да е имал причина да не призове г-н Handyside да се яви лично в Единбург след отхвърлянето на жалбата по шотландския закон срещу “Stage 1” по отношение на преработеното издание (параграф 19 по-горе). Тяхното бездействие – което Съдът не се налага да разглежда и което не пречи на мерките, предприети в Англия, да доведат до преразглеждане на Учебника – не доказва, че решението от 29 октомври 1971 г. не е в отговор на реална необходимост, като се има предвид свободата на преценка на националните власти.

Тези забележки са приложими също, mutatis mutandis, към разпространението на много екземпляри в Англия и Уелс.

55. Жалбоподателят и малцинството в Комисията също така подчертават, че преработеното издание, макар и малко по-различно според тях от първото, не е предмет на производство в Англия и Уелс.

Правителството ги обвинява в минимизиране на степента на промените, направени в първоначалния текст на Учебника: въпреки че промените са направени между осъждането на първа инстанция на 1 юли 1971 г. и решението на втора инстанция от 29 октомври 1971 г., за тях се твърди, че се отнасят до основните откъси, цитирани от Quarter Sessions като демонстриращи особено ясно тенденция към “развращаване и покваряване”. Правителството твърди, че директорът на прокуратурата би трябвало да е преценил, че промените го освобождават от нуждата да се позове отново на Законите от 1959/1964 г.

По мнение на Съда липсата на производство срещу преработено издание, което се различава значително от оригиналното издание по спорните въпроси (параграфи 22-23 и 35 по-горе), по-скоро подсказва, че компетентните органи са искали да се ограничат само до това, което е било строго необходимо – отношение, съответстващо на член 10 (чл. 10) от Конвенцията.

56. Отношението към Учебника и издателя му през 1971 г. според жалбоподателя и малцинството в Комисията е дори по-малко “необходимо” поради това, че както се твърди, множество публикации, посветени на явна ​​порнография и лишени от интелектуални или художествени достойнства, печелят от изключително ниво на толерантност в Обединеното кралство. Те са изложени на погледа на минувачите и особено на младите хора и за тях се казва, че по принцип се ползват с пълна безнаказаност, като редките наказателни производства, предприети срещу тях, се оказват, както се твърди, по-често неуспешни поради силния либерализъм, показван от съдебните заседатели. Твърди се, че същото се отнася за секс магазините и много от обществените развлечения.

Правителството контрира това със забележката, подкрепена с цифри, че директорът на прокуратурата не остава пасивен, нито пък полицията, въпреки оскъдните човешки ресурси на екипа, специализиран в тази област. Нещо повече, то твърди, че в допълнение към правилно посочените производства, често се извършват изземвания в съответния момент съгласно “процедурата за отказ от отговорност/предпазната процедура” (параграф 26 по-горе).

По принцип не е функция на Съда да сравнява различни решения, взети дори и в привидно сходни обстоятелства от органите на прокуратурата и съдилищата; и той трябва също като ответното Правителство да зачита независимостта на съдилищата. Освен това и преди всичко, Съдът не е изправен пред наистина аналогични ситуации: както посочва Правителството, документите по преписката не показват, че въпросните публикации и развлечения са насочени в същата степен като Учебника (параграф 52 по-горе) към деца и юноши, които имат лесен достъп до тях.

57. Жалбоподателят и малцинството в Комисията поставят акцент върху по-нататъшния въпрос, че в допълнение към оригиналното датско издание, преводи на “Малката книга” се появяват и разпространяват свободно в по-голямата част от държавите-членки на Съвета на Европа.

Тук отново свобода на преценка на национално ниво и незадължителният характер на “ограниченията” и “наказанията”, посочени в член 10, параграф 2 (чл. 10-2), не позволяват на Съда да приеме аргумента. Всяка от Високодоговарящите държави създава свой подход в светлината на ситуацията, съществуваща в техните съответни територии; те вземат предвид, наред с другото, различните гледни точки, преобладаващи там по отношение на изискванията за защита на морала в едно демократично общество. Фактът, че повечето от тях решават да разрешат произведението да бъде разпространявано, не означава, че решение в обратния смисъл на Quarter Sessions на Вътрешен Лондон представлява нарушение на член 10 (чл. 10). Освен това някои от изданията, публикувани извън Обединеното кралство, не включват откъсите или поне не всички откъси, цитирани в решението от 29 октомври 1971 г. като ярки примери за тенденция към “развращаване и покваряване”.

58. И накрая, по време на заседанието на 5 юни 1976 г., делегатът, излагащ становището на малцинството в Комисията, твърди, че при всички случаи държавата-ответник не е било необходимо да взема такива Драконовски мерки като започването на наказателно производство, водещо до осъждането на г-н Handyside и до конфискацията и последващо унищожаване на Учебника. Твърди се, че Обединеното кралство е нарушило принципа на пропорционалност, присъщ на прилагателното “необходимо”, като не се е ограничило или до искане към жалбоподателя да отстрани нежелателните пасажи от книгата, или до ограничаване на нейната продажба и реклама.

По отношение на първото решение Правителството твърди, че жалбоподателят никога не би се съгласил Учебникът да се измени, ако това е му било наредено или е бил помолен да го направи преди 1 април 1971 г. – нима той не оспорва усилено неговата “непристойност”? Съдът от своя страна се ограничава до констатацията, че член 10 (чл. 10) от Конвенцията със сигурност не задължава Високодоговарящите държави да въвеждат такава предварителна цензура.

Правителството не посочва дали второто решение е осъществимо по английското право. Освен това не изглежда, че това би било подходящо в този случай. Едва ли би имало някакъв смисъл от ограничаването до продажба само на възрастни на произведение, предназначено преди всичко за младите хора; Учебникът по този начин би загубил същността на това, което жалбоподателят смята за причина за неговото съществуване. Освен това той не засяга този въпрос.

59. Според данните, с които разполага, Съдът по този начин достига до заключението, че не е установено нарушение на изискванията на член 10 (чл. 10) при обстоятелствата по настоящото дело.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 (П1-1)

60. Жалбоподателят на второ място твърди нарушение на член 1 от Протокол № 1 (П1-1), който гласи:

“Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”

61. Оплакването се отнася до две различни мерки, а именно изземването на 31 март и на 1 април 1971 г. на матрицата и на стотици екземпляри на Учебника от една страна и тяхната конфискация и последващо унищожаване след решението от 29 октомври 1971 г. от друга. И двете мерки са накърнили правото г-н Handyside на “мирно ползване на притежанията му”. Правителството не оспорва това, но както и мнозинството от Комисията, то твърди, че обосновката на мерките се намира в изключенията, заложени в член 1 от Протокол (П1-1) спрямо принципа, изразен в първото му изречение.

62. Изземването, срещу което е оплакването, е условно. То не прави повече от това да попречи на жалбоподателя за определен период да се ползва както желае със своите притежания, на които той продължава да бъде собственик и които е щял да получи обратно, ако производството срещу него е довело до оправдателна присъда.

При тези обстоятелства Съдът счита, че второто изречение от първия параграф на член 1 (П1-1) няма приложение в този случай. Вярно е, че изразът “лишен от своите притежания” в текста на английски език може да доведе до друго внушение, но структурата на член 1 (П1-1) показва, че това изречение, което при това произхожда от белгийско изменение, изготвено на френски език (Collected Edition of the “travaux préparatoires”, документ H (61) 4, стр. 1083, 1084, 1086, 1090, 1099, 1105, 1110-1111 и 1113-1114), се прилага само за лице, което е “лишено от право на собственост” (“privé de sa propriété”).

От друга страна изземването действително е свързано с “ползването на притежанията” и по този начин попада в обхвата на втория параграф. За разлика от член 10, параграф 2 (чл. 10-2) от Конвенцията, този параграф определя Високодоговарящите държави като единствени съдници относно “необходимостта” от намеса. Поради това Съдът трябва да се ограничи до надзор на законността и целта на въпросното ограничение. Той констатира, че обжалваната мярка е наредена съгласно чл. 3 от Законите от 1959/1964 г. и след производство, за което не е оспорено, че е в съответствие със закона. Отново, целта на изземването е “защитата на морала”, както се разбира от компетентните британски власти в упражняването на правото им на преценка (параграф 52 по-горе). А понятието “защита на морала”, използвано в член 10, параграф 2 (чл. 10-2) от Конвенцията, се включва в много по-широкото понятие “общ интерес” по смисъла на втория параграф на член 1 от Протокол (П1-1).

По този въпрос Съдът приема аргумента на Правителството и становището на мнозинството в Комисията.

63. Конфискуването и унищожаването на Учебника от друга страна трайно лишава жалбоподателя от собствеността върху някои притежания. Въпреки това тези мерки са разрешени от втория параграф на член 1 от Протокол № 1 (П1-1), тълкуван в светлината на принципа на правото, общ за Високодоговарящите държави, според който предмети, чието ползване е законно определено като незаконно и опасно за общия интерес, се конфискуват с оглед унищожаване.

III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 18 (чл. 18) ОТ КОНВЕНЦИЯТА

64. Г-н Handyside е на мнение, че в противоречие с член 18 (чл. 18), той претърпява “ограничения”, които не преследват “цел”, спомената в член 10 (чл. 10) от Конвенцията или в член 1 от Протокол № 1 (П1-1).

Това оплакване не изисква разглеждане, тъй като Съдът вече е достигнал до заключение, че споменатите ограничения се отнасят до цели, които са легитимни в рамките на тези два горепосочени члена (чл. 10, П1-1) (параграфи 52, 62 и 63).

IV. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 14 (чл. 14) ОТ КОНВЕНЦИЯТА

65. В ранните етапи на производството, образувано пред Комисията от жалбоподателя, той твърди, че е жертва на нарушение на член 14 (чл. 14) от Конвенцията, който гласи:

“Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.”

66. На 4 април 1974 г. Комисията отхвърля жалбата по тази точка като явно необоснована. Въпреки това Съдът е на мнение, че той също така трябва да вземе предвид член 14 във връзка с член 10 (чл. 14+10) от Конвенцията и член 1 от Протокол № 1 (чл. 14 + П1-1) (параграф 41 по-горе): някои от оплакванията на г-н Handyside, направени както след, така и преди решението от 4 април 1974 г. и с или без изрично позоваване на член 14 (чл. 14), повдигат въпроса за произволна разлика в третирането.

Въпреки това данните, представени пред Съда, не показват, че той е претърпял дискриминация при упражняването на своята свобода на изразяване и своите права на собственост. По-конкретно те не разкриват, че той е преследван заради политическите си убеждения (параграф 52 по-горе). Освен това не изглежда, че порнографските издания и развлечения, които според него се ползват от изключителна степен на толерантност в Обединеното кралство, са насочени в същата степен като Учебника към деца и юноши, които имат лесен достъп до тях (параграф 56 по-горе). Накрая документите по делото не разкриват, че мерките, предприети срещу жалбоподателя и книгата, се различават от други решения, взети в подобни случаи, до степен да представляват отказ на правосъдие или явна злоупотреба (решение Engel and others от 8 юни 1976 г., Серия А № 22, стр. 42, параграф 103).

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 50 (чл. 50) ОТ КОНВЕНЦИЯТА

67. След като не констатира нарушение на Протокол № 1 (П1) или на Конвенцията, Съдът заключава, че въпросът за прилагането на член 50 (чл. 50) не възниква в настоящия случай.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1. Приема с тринадесет на един гласа, че не е налице нарушение на член 10 (чл. 10) от Конвенцията.

 

2. Приема единодушно, че не е налице нарушение нито на член 1 от Протокол № 1 (П1-1), нито на членове 14 и 18 (чл. 14, чл. 18) от Конвенцията.

 

Изготвено на френски и английски език, като френският текст е оригинален, в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на седми декември хиляда деветстотин седемдесет и шеста година.

 

Giorgio BALLADORE PALLIERI

 

Marc-André EISSEN

 

Съдиите Mosler и Zekia са приложили своите отделни мнения към настоящото решение в съответствие с член 51, параграф 2 (чл. 51-2) и от Конвенцията и чл. 50, параграф 2 от Правилника на Съда.

 

G. B.P.

M.-A.E.

 

ОТДЕЛНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ MOSLER

(Превод)

1. Моите мотиви се различават от тези на Съда само по един въпрос. Той обаче е толкова решаващ за това дали е налице нарушение в този случай, че моето мнение по този въпрос ме принуди да гласувам против параграф 1 от диспозитива на решението. Не съм убеден, че мерките, предприети от британските власти, включително и решението на Quarter Sessions на Вътрешен Лондон, са били “необходими” по смисъла на член 10, параграф 2 (чл. 10-2) за постигането на целта си, а именно защита на морала. Параграф 2 от член 10 (чл. 10-2) позволява на държавите да подложат на ограничения и наказания упражняването на правото на всеки на свобода на изразяване, само ако те са необходими мерки в едно демократично общество за определени цели, считани за легитимни изключения от правото, гарантирано от параграф 1 (чл. 10-1). Тези цели включват защитата на морала, която е изтъкната от Правителството. При липса на един от факторите, които, когато са в съчетание, дават право на държавата да се възползва от изключението от правото на свобода на изразяване, параграф 2 (чл. 10-2) не се прилага и правото на лицето трябва да се зачита без каквато и да било намеса. Моето тълкуване на думата “необходимо” и моята представа за неговото прилагане към разглежданите мерки обаче отчасти не съвпадат с мнението на Съда. Така те доведоха до моето гласуване по начин, различен от този на останалите, въпреки че напълно одобрявам другите мотиви, които се съдържат в решението и, наред с другото, мненията, изразени по някои принципни въпроси, свързани с обхвата на Конвенцията по отношение на националните правни системи на държавите и на определянето на някои елементи на гарантираните права и на позволените изключения.

За да не оставям никакво съмнение относно своето съгласие със становището на Съда, доколкото то следва и развива по-точно съществуващата съдебна практика или приема нови и добре определени становища, бих искал да подчертая, че приемам по-конкретно пасажите относно независимостта на Съда в характеризирането на факти (параграф 41), относно съответните правомощия на Съда и на националните органи (проблемът за “свободата на преценка” – вж., наред с другото, параграф 50) и относно разглеждането на мерките, предназначени да защитят морала в едно демократично общество (вж., наред с другото, параграф 48).

2. Мерките, наложени на жалбоподателя, по този начин имат легитимна цел. Те са взети по силата на законодателство, което не може да бъде критикувано по член 10, параграф 2 (чл. 10-2). Никой не оспорва тяхното съответствие с това законодателство. Те са “предвидени от закона” по смисъла на Конвенцията.

Надзорът на Съда обаче не може да спре там. Тъй като критериите в член 10, параграф 2 (чл. 10-2) са автономни понятия (вж. най-скоро, mutatis mutandis, решението Engel and others от 8 юни 1976 г., Серия А № 22, стр. 34, параграф 81), Съдът трябва да разгледа както дали е било “необходимо” местните власти да прибягнат до средствата, които те използват за постигане на целта, така и дали те прекрачват свободата на преценка на национално ниво чрез произтичащо нарушение на общия стандарт, гарантиран от автономно понятие.

“Необходимо” не е същото като належащо (параграф 48 от решението). Такова определение би било твърде тясно и няма да съответства на използването на тази дума в националното законодателство. От друга страна е извън всякакво съмнение, че мярката трябва да бъде подходяща за постигане на целта. Една мярка обаче не може да се счита за неподходяща и по този начин не “необходима”, само защото тя се показва неефективна, като не постигне целта си. Мярка, за която е вероятно да бъде ефективна при нормални условия, не може да бъде лишена от своята законна основа след събитието от невъзможността да постигне успех, който тя може да има в по-благоприятни обстоятелства.

По-голямата част от първото издание на книгата циркулира безпрепятствено. Мерките, предприети от компетентните органи и потвърдени от Quarter Sessions на Вътрешен Лондон, предотвратяват разпространението на едва под 10 процента от тиража. Останалата част, която е около 90 процента, достига обществеността, включително и вероятно до голяма степен юношите, за които е предназначено да бъдат защитени (вж. обръщението на г-н Thornberry на съдебното заседание от 7 юни 1976 г.). Мерките по отношение на жалбоподателя по този начин имат толкова малък успех, че трябва да се приемат като неефективни по отношение на преследваната цел. Всъщност младите хора не са защитени от влиянието на книгата, която е квалифицирана като носеща вероятност да ги “развращава и покварява”, от органите, действащи в рамките на законното си право на преценка.

Неефективността на мерките по никакъв начин не би попречила те да се считат за подходящи, ако това е било поради обстоятелства извън влиянието и контрола на властите. Това обаче не е така в този случай. Разбира се, че не може да се предполага, че мерките не са били предприети добросъвестно и с истинско намерение да се предотврати обращението на книгата. Преди всичко внимателно мотивираното решение на Quarter Sessions на Вътрешен Лондон изключва подобно предположение. Независимо от това, от обективна гледна точка, действително предприетите мерки срещу обращението на книгата никога не биха могли да постигнат целта си, без да бъдат придружени от други мерки срещу останалите 90 процента от тиража. Но нищо в преписката и по-конкретно в обръщенията на тези, които се явяват пред Съда, не показва, че е направен опит за действие от този вид.

По член 10, параграф 2 (чл. 10-2), действията на властите в някои отношения и тяхното бездействие в други трябва да се разглежда като едно цяло. Целта, легитимна по член 10, параграф 2 (чл. 10-2), за ограничаване на свободата на изразяване с цел защита на морала на младите срещу “Малък червен учебник”, е една и неделима. Резултатът от действието на властите, както и от тяхното бездействие, трябва да се припише на британската държава. Тя е отговорна за прилагането на мерки, които не са подходящи с оглед на преследваната цел, тъй като покриват само една малка част от предмета на обвинението, без да вземат останалите под внимание.

Съответно мерките, избрани от властите, са по своята същност неподходящи.

Освен това трябва да бъдат разгледани някои съпътстващи факти.

Оставям настрана факта, очевидно неоспорен от държавата, Комисията и жалбоподателя, че публикации, много по-”непристойни” от “Малък червен учебник”, са лесно достъпни за всеки в Обединеното кралство. Като приемем, че това е вярно, то не пречи на властите да прибягват до мерки за забрана срещу книга, предназначена специално за ученици.

От друга страна разнообразието на подходите, възприети в различни региони на Обединеното кралство (параграф 19 от решението), поражда съмнения за необходимостта от мерките, предприети в Лондон. Безспорно Конвенцията не задължава Високодоговарящите държави да приемат единно законодателство за цялата територия под тяхната юрисдикция. Тя обаче ги задължава да действат по такъв начин, че нивото на защита, гарантирано от Конвенцията, да се поддържа на цялата тази територия. В този случай е трудно да се разбере защо мярка, която не се смята за необходима извън Англия и Уелс, се счита за такава в Лондон.

Остава въпросът дали прилагането на спорните мерки, които са неподходящи от обективна гледна точка, попада в рамките на свободата на преценка, оставена на местните институции за избор между различни мерки, които имат легитимна цел, и за оценка на тяхната потенциална ефективност. Според мен отговорът трябва да бъде отрицателен поради очевидната непропорционалност между тази част от тиража, подложена на посочените мерки, и тази част, чието обращение не е възпрепятствано. Вярно е, че резултатът от предприетите действия е наказанието на г-н Handyside в съответствие със закона, но този резултат сам по себе си не оправдава мерки, които не са подходящи да защитят младите хора срещу последиците от четенето на книгата.

3. Трябва да следва, че действието, срещу което е оплакването, не е “необходимо” по смисъла на член 10, параграф 2 (чл. 10-2) по отношение на преследваната цел. Подобна мярка не се покрива от изключенията, на които може да бъде подложена свободата на изразяване, дори ако целта е напълно легитимна и ако квалификацията кое е морално в едно демократично общество остава в рамките на свободата на преценка на държавата.

Правото, предвидено в член 10, параграф 1 (чл. 10-1), е толкова ценно за всяко демократично общество, че критерият за необходимост, който, когато е съчетан с други критерии, оправдава изключение от принципа, трябва да бъде разгледан от всеки аспект, предположен от обстоятелствата.

Това е единствената причина, поради която за съжаление гласувах против параграф 1 от диспозитива. Що се отнася до параграф 2, отнасящ се до член 1 от Протокол № 1 (П1-1) и други два члена, съм се присъединил към мнозинството, тъй като бях задължен от предходното решение по член 10 (чл. 10) и на тази база бях напълно в състояние да приема мотивите на Съда.