Номер на жалба: 53984/00

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 7) Неналагане на наказание без закон, (Чл. 10) Свобода на изразяването на мнение-{Общо}, (Чл. 10-1) Свобода на изразяването на мнение, (Чл. 10-2) Задължения и отговорности, (Чл. 10-2) Намеса, (Чл. 10-2) Необходими в едно демократично общество, (Чл. 10-2) Предвидени от закона, (Чл. 10-2) Защита на репутацията на другите, (Чл. 10-2) Защита на правата на другите, (Чл. 7-1) 0um crimen sine lege, (Чл. 6-2) Презумпция за невинност

По делото RADIO FRANCE И ДРУГИ срещу ФРАНЦИЯ

Европейският съд по правата на човека (Второ отделение), заседаващ в следния състав:

          г-н А.Б. Бака (A.B. Baka), председател,
          г-н Л. Лукаидес (L. Loucaides),
          г-н К. Бирсан (C. Bîrsan),
          г-н К. Юнгвирт (K. Jungwiert),
          г-н М. Угрехелидзе (M. Ugrekhelidze),
          г-жа А. Муларони (A. Mularoni), съдии,
          г-н П. Труше (P. Truche), съдия ad hoc,
и г-жа С. Дол (S. Dollé), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 23 септември  2003 г. и на 9 март 2004 г.,

Постановява следното решение, прието на последната от гореспоменатите дати:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 53984/00) пред Съда на основание член 34 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи ("Конвенцията") срещу Република Франция от националното радио "Radio France" – дружество, регистрирано съгласно френското законодателство ("дружеството-жалбоподател"), г-н Michel Boyon ("вторият жалбоподател") и г-н Bertrand Gallicher ("третият жалбоподател") – и двамата френски граждани, на 21 юли 1999 г.

2.  Тримата жалбоподатели са представлявани пред Съда от г-н B. Ader, адвокат, практикуващ в Париж, и г-н A. de Chaisemartin, адвокат в Държавния съвет (Conseil d'Etat) и Касационния съд. Френското правителство ("Правителството") се представлява от своя правителствен агент, г-н R. Abraham, директор „Правни въпроси“ в Министерството на външните работи.

3.  Жалбата е разпределена на Второ отделение на Съда (правило 52 § 1 от Правилника на Съда). В рамките на това отделение е образуван съставът, който трябва да гледа делото (член 27 § 1 от Конвенцията) в съответствие с член 26 § 1. Г-н J.-P. Costa, съдията, избран от името на Франция, се оттегля от делото (правило 28). Правителството съответно  назначава г-н P. Truche да заседава като съдия ad hoc (член 27 § 2 от Конвенцията и правило 29 § 1).

4.  С решение от 23 септември 2003 г.[1] Съставът обявява жалбата за частично допустима.

5.  Както жалбоподателите, така и Правителството подават становища по основателността на жалбата (правило 59 § 1).

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

6.  Седалището на дружеството-жалбоподател е в Париж. Другите двама жалбоподатели са родени съответно през 1946 г. и 1957 г. и живеят в Париж и Сен Клод.

7.  В брой № 1272 от 1 февруари 1997 г. седмичното списание Le Point публикува "разследване", озаглавено “Виши: Около делото "Papon”. Няколко страници са посветени на г-н Michel Junot, под заглавието “Разкрития от 1942-1943 г.: Michel Junot, заместник на кмета Жак Ширак в общинския съвет на Париж от 1977 г. до 1995 г., е заместник-префект на Pithiviers през 1942 и 1943 г. В това  си качество той е  отговорен за поддържане на реда в двата лагера за интерниране в неговия район – Pithiviers и “Beaune-la-Rolande". Статията включва следните пасажи:

“'Трябва да се каже, че като оставим всички политически въпроси настрана, държавните служители във Виши дават забележителен пример за  ефективно, умело и честно управление.' Това признание за добре свършена работа, направено през 1981 г., не идва от Maurice Papon, който понастоящем е изправен пред съда за тежки престъпления в Бордо за "съучастие в престъпления срещу човечеството". Това са точните думи, използвани в L'illusion du bonheur, книга, публикувана ... от Michel Junot, заместник-кмет по време на мандата на Жак Ширак в Парижкия общински съвет между 1977 г. и 1995 г., който познава своите подчинени, тъй като е заместник-префект в Pithiviers, в департамента Loiret през 1942 г. и 1943 г. В това си качество той ръководи поддържането на реда в лагера на този град, където са интернирани хиляди евреи преди депортирането им в Аушвиц. За разлика от Maurice Papon – и това е съществена разлика между двата случая – той не издава нареждания някой да бъде арестуван, интерниран или прехвърлен в Drancy.

След войната Michel Junot се радва на блестяща кариера в най-високите административни сфери на Франция, преди да се заеме с политика. Трябвало е да стане член на парламента като депутат от Париж между 1958 и 1962 г., отдавайки своята лоялност на CNI, която никога не напуска. Но Градският съвет на Париж, където служи като медиатор между 1977 и 1989 г., е мястото, където той прекарва най-дългата част от кариерата си. Бивш член на Европейския парламент, от 1978 г. той е президент на Maison de l'Europe в Париж.

До днес той винаги е твърдял, че лагерите за интерниране в неговия район – Pithiviers и Beaune-la-Rolande на около двадесет километра разстояние – не са били под негов контрол. Основните му задължения са били да инспектира местните райони и да съставя досиета с 'обща и поверителна информация' за местните известни личности. Лагерът в Pithiviers? 'той не беше под моята юрисдикция. Никога не съм стъпвал там', споделя той пред списание L' Express  през 1990 г.

Категорично отрицание, което, обаче е в противоречие с няколко непубликувани досега документа, които Le Point е успял да получи. Това са документи, които изясняват неговата сфера на дейност.

... когато е назначен за заместник-префект на Pithiviers на 9 юни 1942 г. ... лагерите в Pithiviers и Beaune-la-Rolande, първоначално предназначени за германски военнопленници, вече се използвали като концентрационни лагери преди депортирането на затворниците, като първият от тях напуска на 8 май 1942 г.

Michel Junot, който е трябвало да остане на длъжност точно още една година към въпросния ден, поема поста в Pithiviers на 24 август 1942 г., т.е. по-малко от месец преди заминаването на 20 септември 1942 г. на ново попълнение депортирани евреи.

На този ден хиляда задържани, арестувани по време на претърсването къща по къща в района на Париж, в това число 163 деца на възраст под 18 г., са качени на влак номер 35 и екстрадирани в Аушвиц през Drancy, лагера на север от Париж.

В навечерието на заминаването си Michel Junot информира префекта за неговите опасения с оглед поддържане на реда. 'С настоящото Ви информирам, че току-що бях уведомен, че утре след 17:00 ч. от гара Pithiviers ще бъдат качени на влака хиляда евреи от лагера Pithiviers и че всички жандармеристи от моя район, с изключение на по един офицер на взвод, ще бъдат необходими за  качването им на влака ... .' ...

Два дни по-късно, на 22 септември, Junot не скрива задоволството си, когато изпраща на префекта следния доклад: 'Денят 20 септември 1942 г. мина много гладко в целия ми район. Ограниченото полицейско присъствие, планирано за следобеда на 20 септември, не бе осъществено ... защото всички жандармеристи в района, с изключение на един офицер на всеки взвод, бяха необходими за качването на влаковете на депортираните евреи от лагера Pithiviers, за чието заминаване аз бях внезапно уведомен на 19 септември в 3 ч. следобед. Качването на влака трябваше да се проведе между 4 и 7 ч. следобед от гара Pithiviers в далечния край на Аvenue de la République, където комунистите бяха призовали ... жителите на Pithiviers да излязат на демонстрация в 18:30 ч., а аз бях загрижен, че могат да възникнат инциденти, които да попречат на организираното заминаване. Нищо подобно не се случи обаче и градът остана напълно спокоен.' ...

След това, в 'месечен доклад', изготвен осем дни по-късно за началниците му, той щателно описва събитията отново.

На 30 септември 1942 г. изготвя подробен доклад за ситуацията в двата 'концентрационни лагера', както озаглавява параграф трети от дописката. 'Лагерът "Beaune-la-Rolande", който е празен от края на август, беше почистен', заявява Junot. 'Условията там сега са отлични. Два влака с евреи преминаха оттам и прекараха двадесет и четири часа, преди да продължат към Drancy. В лагера останаха само двайсетина задържани, които извършват работи по поддръжката.'

Michel Junot продължава: "От края на август лагерът Pithiviers е зает от 1 800 интернирани евреи от всякакви категории, французи и чужденци, мъже, жени и деца, някои арестувани през августовските и декемврийските хайки през 1941 г., други за нарушаване наредбите на окупационните сили (демаркационната линия, носене на еврейската звездата и т.н.). Всички, с изключение на женените за арийци и няколко майки на малки деца, са качени на влакове за Германия на 20 септември. Накрая и последните интернирани заминаха от Pithiviers вечерта на 24ти за Beaune-la-Rolande, за да се изчисти лагера, в който трябваше да пристигнат интернирани комунисти. Всъщност тази последна група депортирани прекара само двадесет и четири часа в Beaune, преди да бъде изпратена в Drancy по заповед на окупационните сили."

Drancy е последната спирка във Франция преди депортирането в Германия и финала: физическото им изтребване. ...

Като прочита тази суха чиновническа проза, и.д. префект на Loiret, Jacques Marti-Sane, изразява задоволството си в писмен вид. Той е доволен от реда, който цари по време на качването на депортираните на влака, които дотогава са били натъпкани в бараки, заобиколени от бодлива тел и осветявани от прожекторните лъчи от наблюдателните кули.

В неофициална записка от 1 октомври 1942 г. – още един документ, който не е публикуван досега – изпълняващият длъжността префект информира ръководителя на първа дивизия на префектурата, който отговаря за организацията и наблюдението: "Заместник-префектът на Pithiviers може да бъде призован да се намеси във връзка с лагерите при спешна ситуация и при изрични инструкции от моя страна. Във всеки случай, в качеството си на представител на правителството в Pithiviers, той има право да следи за правилното функциониране на лагерите. Съответно считам, че е от съществено значение всички инструкции, изпратени до коменданта на лагера, да  се копират до заместник-префекта на Pithiviers, така че той да не бъде заобикалян' ...

Не по-малко от седем товарни влака напускат лагерите в Loiret между юни и септември 1942 г., последният под ръководството на Junot.

В доклада си от октомври заместник-префектът изразява опасенията си за трудностите при поддържането на реда в Beaune-la-Rolande, който бил пълен с "френски и чуждестранни евреи, нарушили разпоредбите на окупационните сили (по-специално като се опитали да пресекат демаркационната линия) и които германската полиция изпратила в лагера Beaune. Като съвестен служител, Michel Junot стига до там, че да предложи: "Ако има по-нататъшно покачване на броя на интернираните, трябва да изработим планове за засилване на мерките за сигурност."

В същия доклад той посочва, че комунистите постепенно изместват евреите в Pithiviers, въпреки че последните все още са 1 574 към 30 октомври 1942 г. в сравнение с 1 798 на 26 септември.

"Това, че лагерът се намира в моя район означава, че под-префектурата получава редица писма с молби за посещения и дори за освобождаване на хора. Бях подготвил няколко стандартни форми на отговори, в които обяснявах, че нямам властта да предприемам такива мерки и че само префекта, който взема решението за интерниране, има правомощия в това отношение. Няма какво да се докладва от лагера, който се охранява най-ефективно от отряд жандармеристи", пише той.

...

В деня на освобождаването на Orléans, 16 август 1944 г., Michel Junot е там. Той размахва трикольора от балкона на префектурата на Loiret. Той застава най-отгоре на стъпалата на префектурата, за да приветства André Mars, комисарят на Републиката, изпратен от генерал де Гол. Но това не го спасява от последвалата чистка. На 14 декември 1945 г., десет месеца след като му е връчен "сертификат за участие в Съпротивата", де Гол подписва указа за отстраняване на Junot от длъжност. Героят на Свободна Франция действа в отговор на решение на Националната комисия по денацификация въз основа на доклад на ведомствената комисия за освобождение на Loiret, в който се посочва, че Michel Junot е "типичен кариерист, лишен от всякакви морални скрупули, който не трябва да се оставя на каквато и да било държавна длъжност".

Въпреки това, подобно на много служители на френската държава, Michel Junot твърди, че е играел двойна игра. Той обяснява, че работил за "мрежа" на Централното бюро за разузнаване и действие ... като привежда доказателства за дейност от името на разузнавателната служба на генерал де Гол в Лондон по време на Окупацията и изброява медалите, които е получил в резултат от работата си. Трябва да е бил доста убедителен, защото, когато мирът се завръща, той отново се връща на държавен пост като постоянен секретар при различни  министри, преди отново да стане заместник-префект през 1956 г. и след това префект през 1957 г. ...”

8.  Като част от разследването е публикувано и интервю с г-н Junot. То включва следното изявление:

"... Едва когато докладвах на префекта на Loiret, открих за съществуването на лагерите. По онова време аз не знаех кой беше интерниран там. По време на разбиването на германо-съветския пакт там имаше комунисти. И имаше евреи от други страни. Ние не знаехме коя е крайната дестинация. Знаехме само, че  пътуват за Drancy. Говореше се, че ги изпращат на работа в солници в Полша. Ние естествено знаехме, че не са изпратени на приятна почивка. Но аз не знаех за съществуването на лагерите на смъртта до април 1945 г,, когато първите депортирани се върнаха.

Когато поех длъжността на 24 август 1942 г., всички влакове, с изключение на един, вече бяха тръгнали."

Когато интервюиращият пита Michel Junot дали смята, че  "подновеният интерес към онези тъмни години" е "необходим за младите поколения", той отговаря: "Ако французите в онези дни са допускали грешки или понякога са извършвали военни престъпления, мисля, че това е било скрито зад завесата на историята ..."

9.  В 17:00 ч. на 31 януари 1997 г. третият жалбоподател, който е журналист от France Info (радиостанция, контролирана от дружеството-жалбоподател), излъчва следния репортаж:

"Според седмичното списание Le Point, бивш заместник-кмет на Париж е ръководел депортирането на хиляда френски и чуждестранни евреи през 1942 г. Michel Junot, сега на 80 годишна възраст, тогава е бил заместник-префект на Pithiviers. Той признава, че е организирал заминаването на една група депортирани за Drancy. Michel Junot, когото генерал де Гол отстранява от заемания пост в края на войната, твърди, че е бил в Съпротивата и впоследствие се издига в държавната служба. В защитата си бившият заместник-кмет на Париж за периода между 1977 г. и 1995 г., твърди, също като Maurice Papon, че не знае нищо за съдбата на депортираните евреи и казва, че върху престъпленията от онези дни трябва да бъде спусната дискретната завеса на историята."

Във "France Info" водещият излъчва на живо, с два новинарски бюлетина и две новинарски емисии на половин час. След това той прекъсва за час, за да актуализира информацията, преди да я излъчи отново в ефир. Така споменатото по-горе предаване се излъчва от третия жалбоподател и от други журналисти шестдесет и два пъти в периода между 18 ч. на 31 януари и 11.04 ч. на 1 февруари в същата или малко по-различна форма. Въпреки това предаванията систематично указват, че докладът се основава на статия, публикувана в Le Point. След 23 ч. в редица бюлетини и новинарски емисии се споменава факта, че "за разлика от Maurice Papon", Michel Junot никога не е издавал заповеди за арестуване, интерниране или прехвърляне в Drancy, като понякога се добавя, че е бил "отговорен само за поддържане на реда".

На 1 февруари 1997 г., от 5.45 ч. нататък в няколко новинарски бюлетина и новинарски емисии (излъчени в 6.45, 7, 7,15, 8, 8.15, 8.23, 8.30, 8.45 и 9.33 ч.) се споменава, че г-н Michel Junot отрича твърденията, публикувани в Le Point. Според жалбоподателите тази позиция се изтъква систематично след 11.04 ч.

10.  Г-н Junot завежда дело пред Наказателния съд в Париж срещу втория жалбоподател, който е директор предаване в дружеството-жалбоподател (издателят), срещу третия жалбоподател и срещу дружеството-жалбоподател като съответно извършител, съучастник и граждански отговорен за публично оклеветяване на държавен служител, което е в противоречие с член 29, алинея първа и член 31, алинея първа от Закона за свободата на пресата от 29 юли 1881 г. ("Закона от 1881 г.").

В своя защита жалбоподателите твърдят, че делото по член 31 от Закона от 1881 г. е недопустимо, тъй като със задна дата г-н Junot е бил лишен от статута си на държавен служител по време на Освобождението. Те твърдят също така, че тезата на обвинението срещу втория жалбоподател е недопустима: оспорваното изявление е било предавано на живо и следователно неговото съдържание не може да се тълкува като "уточнено, преди да бъде съобщено на обществеността" по смисъла на чл. 93-3 от Закона за аудиовизуалните съобщения от 29 юли 1982 г. ("Закона от 1982 г."). Нещо повече, те заявяват, че третият жалбоподател е действал добросъвестно. В тази връзка те твърдят, че общественият интерес към периода на окупацията е възроден от новината за процеса Papon; че третият жалбоподател е разполагал със статията, публикувана в Le Point предишния ден, заедно с три съобщения на телеграфни агенции; и че е било логично да се направи връзка между случаите на г-н Junot и г-н Papon, защото и двамата са заемали високи държавни постове по време на окупацията и впоследствие са се радвали на блестяща политическа кариера; че използването на условно наклонение и липсата на лични коментари относно г-н Junot демонстрират повишено внимание от страна на журналиста; и че France Info съобщава за опровержението на г-н Junot на 1 февруари от 6 ч. сутринта нататък.

11.  С решение от 25 ноември 1997 г. Парижкият наказателен съд (седемнадесето отделение) признава за виновни втория и третия жалбоподатели като извършител и съучастник съответно в престъплението публично оклеветяване на държавен служител. Той ги глобява по 20 000 френски франка всеки и нарежда съвместно да заплатят 50 000 френски франка обезщетение. Признава също така за граждански отговорно дружеството-жалбоподател, на което нарежда, като гражданскоправно средство за защита, да излъчва съобщение за съдържанието на решението му по France Info на всеки тридесет минути в продължение на двадесет и четири часа в месеца след датата, на която решението влиза в сила.

По отношение на клеветническия характер на спорните твърдения, решението гласи следното:

"За Г-н Michel Junot се твърди, ... че лично е играл активна роля в депортирането на евреите в качеството си на заместник-префект на Pithiviers. Това твърдение, което несъмнено накърнява честта на гражданската страна, е допълнително утежнено от връзката, направена между случая на г-н Papon – който е предаден на съда в Gironde за обвинения за участие в престъпления срещу човечеството – и случая на г-н Michel Junot, с предположението, че последният се опитва да избегне отговорност за извършените в този период престъпления, над които, според него, "трябва да бъде спусната дискретната завеса на историята".

Уточнението, че "за разлика от Maurice Papon", Michel Junot "не е издавал нареждания някой да бъде арестуван, интерниран или прехвърлен в Drancy по никакъв начин не променя сериозността на обвинението, отправено към гражданската страна; същото може да се каже и за използването на условно наклонение във всички предавания.

Въпросните твърдения поставят под съмнение също така членството на г-н Junot в Съпротивата, което се съобщава просто като негово "твърдение" и внушават,  че той е лишен от статута си в края на войната от генерал де Гол. Тези думи също накърняват честта и репутацията на гражданската страна.”

Съдът констатира, че г-н Michel Junot никога не е губил ранга си на заместник-префект и че следва да се счита, че по време на твърдените срещу него факти  в Pithiviers той е действал в тези си правомощия и съответно е упражнявал държавната си власт. Съдът установява, че следователно е приложим чл. 31 от Закона от 1881 г.

По отношение добросъвестността на третия заявител, съдът констатира следното:

"Съществува презумпцията, че клеветническите твърдения се правят  недобросъвестно, ето защо ответниците трябва да докажат добронамереността си.

На първо място следва да се отбележи, че повторението на клеветнически твърдения, които вече са били публикувани в друга медия, не предоставя по никакъв начин защита на лицето, което ги повтаря; такава журналистическа практика следва да бъде отхвърлена, защото твърдение, което не е проверено от лицето, което впоследствие го отразява, придобива облика на абсолютна сигурност.

Това се случва с г-н Michel Junot: като приема, че проучванията на неговите колеги журналисти в Le Point, са надеждни, Bertrand Gallicher просто повтаря твърденията на списанието срещу гражданската страна, без да ги провери.

Като доказателство за извършено сериозно разследване, Bertrand Gallicher заявява пред съда, че е притежавал статията, публикувана в Le Point предишния ден, както и съобщенията на три агенции; обаче тези съобщения, които просто цитират големи части от статията на списанието, не могат сами по себе си да предоставят на журналиста правна защита.

Журналистът представя и документите, които се споменават в Le Point: записката на префекта от 1 октомври 1942 г., бележките на Michel Junot от 19 и 22 септември 1942 г. и месечните отчети за септември и октомври 1942 г.; но тези документи не му дават основание да твърди, че Michel Junot, заместник-префект на Pithiviers, е ръководел депортирането на хиляда евреи или че признава, че е организирал заминаването на влакове, натоварени с депортирани евреи.

Нито в обяснителната записка от префекта на Loiret от 1 октомври 1942 г., в която се посочва, че на заместник-префекта на Pithiviers трябва да бъде изпращано копие от всички инструкции, дадени на коменданта на лагера, нито в обяснителната записка от 19 септември 1942 г. до префекта, подписана от Michel Junot и изразяваща загрижеността му за поддържане на реда на 20 септември 1942 г. в случай на комунистически демонстрации, тъй като всички жандармеристи в района са мобилизирани, за да помогнат да "бъдат качени на влака хиляда евреи", нито в доклада, изготвен от Michel Junot на 22 септември 1942 г. относно събитията от деня, който е бил "напълно спокоен", доказват че Michel Junot, заместник-префект, е взел лично участие в организацията и експедицията на депортираните към Drancy. В действителност тези документи изтъкват оплакванията му, че е бил уведомен едва по-късно за "натоварването на влака на хиляда евреи", че не е получил копия от всички инструкции, изпратени до коменданта на лагера, меморандум от префекта, за да се гарантира, че не е "заобиколен", и че неговата загриженост е била да поддържа реда извън лагерите.

Месечните доклади на Michel Junot за септември и октомври 1942 г. не носят повече доказателствена тежест в това отношение; въпреки че в първия се споменава, че повечето от евреите от лагера Pithiviers са били "качени на влаковете", пътуващи за Германия, на 20 септември 1942 г.; въпреки че и в двата доклада се говори за степента на заетите места в двата концентрационни лагери, разположени в неговия участък, и по този начин се установява неговата "принципна отговорност" за лагерите (използвайки формулата на г-н Serge Klarsfeld); макар тези доклади да информират префекта за връзките с германските сили и обстоятелствата, при които са били прилагани антиеврейските закони, и че със сигурност показват, че г-н Junot е изпълнявал с усърдие и решителност своите функции на заместник-префект при окупацията, без прекалено много скрупули, те все пак не доказват, че той е имал лично участие в депортирането на евреите или че е организирал заминаването на влакове с депортирани евреи.

Що се отнася до другите документи, цитирани от защитата, а именно писмото от 19 септември 1942 г. от генералния секретар на полицията в Conseil d'Etat до районния префект на Орлеан и отговора на последния от 21 септември 1942 г. и обяснителна записка от 19 септември 1942 г. от заместник-префекта на Pithiviers до началника на жандармерията и полицейския пристав, те не могат да се разглеждат от Съда като имащи някаква доказателствена тежест, тъй като са просто обобщения на обикновен лист хартия.

С една дума документите, с които разполага Bertrand Gallicher, не му дават основание да твърди, че г-н Junot е виновен за участие в престъпления срещу човечеството.

Тези документи не дават право и на водещите в ефир след 0:33 ч. на 1 февруари да повтарят твърдението, че ищецът е осъществявал надзора на еврейските лагери за интерниране в Pithiviers и Beaune-la-Rolande и е  поддържал реда в двата лагера.

На последно място, показанията на г-жа Mouchard-Zay, която разказва за драматичните обстоятелства около различните хайки за еврейски мъже, жени и деца, условията при тяхното прехвърляне и пристигане в двата лагера – Pithiviers и Beaune-la-Rolande – и рязката промяна в общественото мнение, която съвпада с тези събития, не доказва, че г-н Junot играе някаква роля в организацията на тези депортации.

Макар да е наясно с професионалните ограничения, наложени заради бързината, с която трябва да се съобщават новините – характерно за самото естество на радиото, Съдът отбелязва, че когато журналистите са съобщили необработените новини, далеч не са били обективни, а са одобрили тълкуването, прието от някои от колегите им журналисти, и са направили връзка с "делото Papon" без съмнение с намерението да направят историята по-сензационна.

Спорните предавания следователно са били проведени с особена безотговорност и са допринесли за разпространение на слух като са повторили клеветнически твърдения.

По отношение на твърдението, че г-н Junot не е действителен член на Съпротивата, Съдът констатира, че представените от защитата доказателства не са достатъчни, за да хвърлят съмнение върху дейността му в Съпротивата, която при всички случаи е потвърдена от Jean-Claude Aaron, лидер на мрежата на съпротивата в Масена, от полковник Rémy и от няколко души от еврейски произход, които описват помощта, която той им оказва по време на Окупацията.

Поради всички изброени по-горе причини, Съдът не може да приеме, че [третият жалбоподател] е действал добросъвестно."

Съдът констатира, че вторият жалбоподател, в качеството си на директор предаване, не носи отговорност за първото излъчване на живо от третият жалбоподател на 31 януари в 18:00 ч. Той установява обаче повторение на едно и също изявление, в пълен или съкратен вариант, от различните водещи в ефир и счита, че такова "системно повторение на спорните твърдения" следва да се тълкува като "излъчване на всеки кръгъл час" по смисъла на чл. 93-3 от Закона за 1982 г. Съдът заключава следното:

"[Вторият жалбоподател], като директор предаване, има задължението да контролира това, което се излъчва по канала, за който отговаря, следователно носи отговорност по закон като извършител на престъплението клевета."

12.  След обжалване от страна на жалбоподателите, Апелативният съд в Париж (Единадесето наказателно апелативно отделение) потвърждава решението от 25 ноември 1997 г. с решение от 17 юни 1998 г.

По въпроса за клеветническия характер на обидния бюлетин, той постановява следното:

"Думите могат да бъдат клеветнически в резултат от инсинуация, въпрос или твърдение. В допълнение, думите трябва да бъдат преценявани, както от гледна точка на техния присъщ смисъл, така и в светлината на техния контекст.

Приписване на г-н Junot на отговорност за надзора при депортирането на хиляда евреи и организирането на изпращането им в Drancy е очевидна атака срещу неговата чест и достойнство. Аргументите на защитата ..., насочени към доказване истинността на фактите, не са подходящи, отделно от факта, че не са приведени никакви доказателства в този смисъл. Освен това сравняване на случая  на г-н Junot с този на г-н Papon, който наистина към момента е бил изправен пред съда в Бордо, задължително е имал и клеветнически резонанс.

Същата клеветническа класификация трябва да бъде дадена и на пасажа "[г-н Junot] ... твърди, че е бил в Съпротивата". Начинът по който излиза в ефир, между позоваване на информацията, че е уволнен от генерал де Гол и сравнението с г-н Papon, го превръща единствено в инсинуация, че твърдението на г-н Junot е невярно."

От гледна точка на добронамереността, в решението се казва:

"Злепоставящите упреци се считат за недобросъвестни, освен ако не бъде установено, че са направени при преследване на легитимна цел, без лична неприязън, след сериозно разследване и с умерени езикови средства.

Няма съмнение, че предоставянето на информация за отношението на административните служители през периода на Окупацията, особено във връзка с едно от основните драматични събития по това време – депортирането и изтребването на евреите – е напълно законно.

Нищо в преписката не разкрива враждебност от страна на журналиста към гражданската страна.

От друга страна предварителното разследване определено не е достатъчно прецизно. Гражданската страна правилно отбелязва, че г-н Gallicher започва да излъчва своите коментари в 18:00 ч. на 31 януари, с други думи, когато изданието на Le Point от 1 и 2 февруари току-що е излязло от печат.

В стремежа си да установи тяхната добросъвестност, защитата цитира три официални съобщения (на AFP, AP и Ройтерс), в които се споменава статията на Le Point и съдържанието на телевизионна програма, в която участва г-н Junot. Само че използването на съобщенията на телеграфните агенции като основен източник на информация, особено когато те просто повтарят и възпроизвеждат една и съща статия, която вече е публикувана, не е доказателство, че е направен опит, ако не да се проведе разследване, то поне да се провери информацията. В допълнение, изцяло неуместното твърдение че г-н Junot е признал вината си е особено осъдително както от наказателна, така и от етична гледна точка.

По отношение на спора дали г-н Junot е бил член на Съпротивата, наказателният съд правилно отбелязва, че документите, представени от защитата, не са достатъчно доказателство за противното, тъй като участието му е засвидетелствано от лидера на мрежата на съпротивата в Масена – Jean-Claude Aaron, от полковник Rémy и от редица лица от еврейски произход, които изтъкват смелото отношение на г-н Junot.

Освен това намеците, които се съдържат в изпратеното съобщение, са непропорционални по отношение на обективния материал, който обвиняемите твърдят, че имат на разположение, и тук трябва да отбележим, тъй като изясняването на този въпрос може да бъде от полза, че нито употребата на условното наклонение, изтъкнато от защитата, нито споменаването – много късно през деня – на отричаното от г-н Junot влияят върху тежестта на твърденията, направени в съобщенията, излъчени няколко десетки пъти.

Съдържанието на документите, за които обвиняемите научават от Le Point, не е убедително по отношение на приложеното тълкуване ако приемем, че те отразяват отношението на заместник-префекта Junot в момента на заминаване на последните влакове с депортирани евреи на 20 септември 1942 г.

В записката от 19 септември на заместник-префекта до префекта ... се казва: "Току-що бях уведомен за натоварването на влака на хиляда евреи ... утре", като се оплаква, че поради това няма да му достигнат хора да контролира комунистическа демонстрация.

Същият заместник-префект изпраща записка на 22 септември, с която информира префекта, че не е имало инциденти по време на демонстрацията и че тръгването на влаковете с депортирани евреи е станало при спазване на съответния ред. 

Обяснителната записка от 1 октомври 1942 г. на префекта на Loiret изглежда повтаря загрижеността на неговия подчинен относно информацията, че заместник-префектът, "в качеството си на представител на правителството ..., има правото да следи за правилното функциониране на лагерите".

Докладите, изпратени от Michel Junot до префекта през септември и октомври 1942 г. описват ситуацията в лагерите, но не разкриват, че той е имал някакви правомощия за тях или инициатива по отношение на тях.

Показанията на свидетелите, изслушани в съда, не предоставят допълнителна информация за задълженията на г-н Junot.

Що се отнася до другите документи, представени в съда, Наказателният съд правилно е установил, с мотиви, които Апелативният съд потвърждава, че тези документи изглежда не са били във владение на ответниците по времето, когато е излъчено изявлението. Освен това не е задължително те да отслабват аргумента на г-н Junot, тъй като включват негова бележка от 15 април 1943 г. до префекта на Орлеан за подобряване на храната и постелките в лагерите. Тя завършва със следното изречение: "Въпреки че управлението и администрирането на лагерите не съставлява част от задълженията ми, бих искал да обърна Вашето внимание на това състояние на нещата ..."

Всички тези текстове описват служебно лице, посветено на изпълнението на функциите си за поддържане на обществения ред и защита на политическите интереси на правителството. Те не поддържат, без да преувеличават случая, твърдението, че г-н Junot е надзиравал лагерите или е играл някаква роля в депортирането на евреите.

Следователно позоваването на добросъвестност е отхвърлено.”

Апелативният съд отбелязва следното по отношение на отговорността на втория жалбоподател съгласно чл. 93-3 от Закона от 1982 г.:

“... Този член има за цел да освободи директора на аудиовизуален оператор от отговорност за преки предавания, чието съдържание той не е в състояние ефективно да наблюдава и контролира. Това обаче не може да се каже за новинарски бюлетин, който се върти на всеки кръгъл час и чието съдържание може да се наблюдава и контролира, като се вземат необходимите за целта мерки. В това отношение е важно, че тези стъпки са предприети от сутринта на 1 февруари нататък, когато съдържанието на обидното заявление е изменено. Освен това да се твърди, че съобщенията трябва да включват механично записване би било разтягане на концепцията за предварителното им определяне. Съдържанието може да бъде определено също и чрез метод на комуникация въз основа на повторение, което ефективно изисква то да бъде определено, но не непременно с механични средства. В това се състои разликата с предаване "на живо", което не включва повторение."

Освен това с помощта на гражданскоправните средства за защита съдът разпорежда следното съобщение да бъде излъчвано от "France Info" на всеки два часа в продължение на двадесет и четири часа в месеца след датата, на която решението е влязло в сила:

"С решение на Апелативния съд в Париж (Единадесето отделение – Секция А), г-н Bertrand Gallicher, журналист, и г-н Michel Boyon, директор предаване в "Radio France", са глобени с по 20 000 френски франка всеки и са осъдени да заплатят обезщетение за това, че са оклеветили г-н Michel Junot, бивш заместник-префект на Pithiviers. Това решение е вследствие на излъчването, на 31 януари и на 1 февруари 1997 г., на новинарски бюлетини, в които неправилно се твърди, че г-н Michel Junot е имал участие в депортирането на хиляда евреи и погрешно се поставя под съмнение неговото членство в Съпротивата."

По въпроса за излъчването на горното съобщение, решението гласи следното:

"Съдът e склонен да подкрепи разпореждането за излъчване на съобщение от "France Info", което изглежда като средство за правна защита, пропорционално на претърпените вреди, но което според защитата противоречи на разпоредбите на членове 6 и 10 от [Конвенцията ] ...

Съдът не е съгласен, тъй като свободата на изразяване по член 10 от [Конвенцията] може да бъде предмет на такива ограничения, каквито са необходими ... за защита на доброто име на другите, какъвто е случаят тук. Вярно е, че ефектът от това разпореждане, както е посочено от защитата, цели да се намали "редакционното пространство" на разположение на "France Info", но пресата вече е в същото положение и е трудно да се намери оправдание за разграничаването на различните медии в това отношение.

На последно място, би било погрешно да се откаже на тъжителя, чиито права са еднакво важни, конкретното правно средство за защита под формата на излъчване на съобщение единствено на основанието, че аудиовизуалните медии са различни от традиционната медия на печатната преса.

Освен това нищо в разпореждането за излъчване на съобщение не може да се тълкува като нарушаващо правото на справедлив процес по смисъла на член 6 от Конвенцията ... "

13.  Жалбоподателите обжалват на правно основание. Те твърдят, че Апелативният съд не е приложил принципа, според който наказателното право трябва да се тълкува стриктно като е разширил обхвата на презумпцията, повдигната от чл. 93-3 от Закона от 1982 г. (с което директорът на предаването става отговорен като главен извършител, когато "съдържанието на обидното заявление е определено преди да бъде съобщено на обществеността") до "метод за комуникация на базата на повторение". Позовавайки се по-специално на членове 6 и 10 от Конвенцията, те се оплакват също така от разпореждането в спорното решение на съда да се излъчва горното съобщение по "France Info", като основният им аргумент е, че "няма основание в законодателството за публикуване на съдебно съобщение, което [не е] нищо друго освен санкция за гражданско нарушение".

С решение от 8 юни 1999 г. Касационният съд (наказателно отделение) отхвърля касационната жалба със следните мотиви, inter alia:

“... Установявайки, че директорът на предаването носи отговорност като основен извършител на престъплението, в съответствие с чл. 93-3 от Закона за аудиовизуалните съобщения от 29 юли 1982 г., Апелативният съд, както по свое усмотрение, така и по приетите мотиви постановява, че предаванията, съдържащи обидните забележки, с изключение на първия бюлетин, са били систематично излъчвани на всеки кръгъл час в един и същ вид, или в съкратена форма, през двадесет и четири часов период от време.

Освен това той констатира, че този тип излъчване на предавания позволяват на директора на предаването да упражнява контрол върху съдържанието, преди да се излъчи и да стане обществено достояние.

Съдът прилага законодателството правилно, като постановява това.

Съдържанието на съобщение, което се излъчва на цикличен принцип, трябва правилно да се тълкува като определено, преди да бъде съобщено на обществеността по смисъла на чл. 93-3 [посочен по-горе]. ...

... Въпреки че наказателните съдилища могат да наредят публикуване на съдебните си решения като санкция, само ако са изрично упълномощени за това по закон, те могат да издадат такава заповед като средство за защита по искане на гражданския ищец. Такова средство за правна защита, когато е наредено във форма, постижима при техническите ограничения на медията, в която се нарежда неговото публикуване, [не нарушава] разпоредбите на Конвенцията, цитирани в жалбата."

14.  Съобщението, посочено в параграф 12 по-горе, е излъчено по "France Info" между 31 юли и 1 август 1999 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

15.  Съответните разпоредби на глава IV от Закона за свободата на пресата от 29 юли 1881 г. (с измененията му) гласят:

Член 29

"Да се правят изявления или твърдения за факт, който вреди на честта или репутацията на лицето или ведомството, за което се твърди този факт, се счита за клевета. Прякото публикуване или възпроизвеждане на такова изявление или твърдение се счита за престъпление, дори да е формулирано с предпазлива терминология и да е направено по адрес на лице или орган, които не са изрично назовани, ако могат да бъдат разпознати по терминологията на оспорваните изказвания, по повишения тон, по заплахите, писаните или напечатани материали, плакати или постери.

Счита се за обида използването на обиден или презрителен език или нападки, които не съдържат твърдения, които се основават на факти."

Член 31

"Клевета чрез позоваване на функциите или качеството на един или повече министри или представители на министерство, един или повече членове на една от двете законодателни камари, държавен служител, представител или служител на закона, служител на църквата, получаващ държавна заплата, гражданин, който временно или постоянно е на държавна служба или изпълнява публичен мандат, съдебен заседател или свидетел на базата на неговите свидетелски показания [в речи, викове или заплахи, направени или произнесени на обществени места или срещи, или в писмени или печатни материали, рисунки, гравюри, картини, емблеми, изображения или всяка друга писмена, гласна или графична медия, продавани или разпределяни, предлагани за продажба или изложени на обществени места или на събрания, или върху табели или плакати на обществен показ, или във всяка друга аудиовизуална медия] се наказва [с глоба от 45 000 евро].

Клеветнически твърдения за личния живот на посочените по-горе лица се наказват съгласно чл. 32 по-долу. "

Член 41

“Следните лица подлежат, като главни виновници, на наказания за престъпления, извършени чрез пресата:

1.  Директори на предавания и издатели, независимо от тяхната професия или длъжност ... "

16.  В чл. 93-3 от Закона за аудиовизуалните съобщения от 29 юли 1982 г. се казва следното:

"В случай на някое от престъпленията, посочени в глава IV от Закона за свободата на пресата от 29 юли 1881 г., извършено от аудиовизуален оператор, директорът на предаването ... бива съден като основен извършител на престъплението, при условие че съдържанието на обидното изявление е определено, преди да бъде съобщено на обществеността.

...

Когато има съдебно производство срещу ... директора на предаването, този, който е направил изявлението, бива съден като съучастник.

...”

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ.7 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

17.  Жалбоподателите се оплакват, че наказателното право е широко приложено в следното отношение – когато установяват, че "съдържанието на обидното изявление [е било] определено, преди да бъде съобщено на обществеността", независимо от факта, че въпросните новинарски бюлетини и емисии са излъчвани на живо, националните съдилища са основали своята констатация за наказателната отговорност на втория и третия жалбоподател на тълкуване по аналогия на чл. 93-3 от Закона за аудиовизуалните комуникации (закон № 82-652 от 29 юли 1982 г. - "Законът от 1982 г."). Те се позовават на чл. 7 § 1 от Конвенцията, който гласи:

“1.  Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на неговото извършване не е било квалифицирано като престъпление според националното или международното право. Не може да бъде налагано наказание по-тежко от това, което е било предвидено за съответното престъпление в момента, когато то е било извършено".

18.  Правителството твърди, че в областта на аудиовизуалните комуникации презумпцията за отговорност на директора на предаването, установена в чл. 93-3 от Закона от 1982 г., се прилага само в случаите, в които съдържанието на клеветническите изявления е фиксирано преди неговото съобщаване на аудиторията, когато "предварителното определяне" на изложението дава възможност на директора на предаването да провери съдържанието му, преди то да бъде излъчено. В случай на предаване на живо тази презумпция принципно не се прилага. В съответствие с правилата на обичайното право прокуратурата трябва да докаже, че директорът на предаването лично е участвал в излъчването на изявлението.

Като отсъждат, че е имало "предварително определяне" в случаите, когато изявлението е било излъчено многократно, съдилищата просто са тълкували смисъла на това понятие. Те по никакъв начин не са приели мотиви в ущърб на обвиняемия по аналогия. Според Правителството доводът на жалбоподателите представлява приравняване на понятието "предварително определяне" с понятието "запис", но "запис", даващ възможност на директора на предаването да упражни правомощията си за надзор. Но в конкретния случай наказателните съдилища освобождават втория жалбоподател, директорът на предаването "Radio France", от цялата отговорност за първия новинарски бюлетин, предаван на живо по "France Info"; обвиненията на жалбоподателите са се основавали само на по-късните новинарски емисии. Така съдилищата са направили разумно тълкуване на понятието "предварително определяне", адаптирайки съдебната практика в съответствие с променящата се ситуация, с чисто телеологични и лишени от всякаква аналогия мотиви. По-нататък правителството твърди, че текстът на чл. 93-3 от Закона от 1982 г. не прави разлика между предавания на живо и предварително записани програми. От това следва, че националните съдилища не са разширили нормалното поле на тази разпоредба до ситуация, която не е предвидена в законодателството. Парламентът умишлено е използвал понятието "предварително определено", а не "предварително записано", като първото е по-широко. Думата "fixation" на френски означава нещо, което се определя предварително и което следователно може да бъде проверено. Накратко, съдилищата не са създали ново обвинение или отделно престъпление само по аналогия.

В допълнение, Правителството твърди, че тълкуването на понятието "предварително определяне" в настоящия случай е "в съответствие със същността на престъплението". На първо място, намерението е било да се адаптира текстът към "нови обстоятелства", тъй като "France Info", първата европейска радиостанция, излъчваща новинарски програми денонощно, е създадена едва през 1987 г., доста след влизането в сила на Закона от 1982 г. На второ място, това логично отразява начина, по който първоначално е било формулирано обвинението, тъй като се основава на възможността за контрол от страна на директора на предаването, когато такова изявление се повтаря многократно, независимо дали на живо или не

На последно място, Правителството заявява, че оспорваното тълкуване е можело да бъде предвидено. Във връзка с това изтъква, че като адвокат и медиен специалист, вторият жалбоподател не може да не е бил запознат с разпоредбите на чл. 93-3 от Закона от 1982 г.; получавайки подходящите консултации, при необходимост, той е можел логично да предвиди как ще бъдат изтълкувани.

19.  Жалбоподателите отговарят, че всички правни теоретици, пишещи в това поле на специализация, са приравнили концепцията за "предварително определяне" на дадено изявление по смисъла на чл. 93-3 от Закона от 1982 г. с концепцията за "предварителен запис" и изключват излъчванията на живо от приложното поле на тази разпоредба. В тази връзка те се позовават на следните две публикации: Communication audiovisuelle, J. Francillon and B. Delcros, Juris-Classeur pénal, Annexe Vo communication audiovisuelle, том 2, 1990, §§ 47-48, и Droit des médias, C. Debbasch (ed.), 1999, номер 2509. С прилагането на чл. 93-3 от Закона от 1982 г. в контекста на повторението на изявлението в предаване на живо, въпреки че при такива обстоятелства говорителят остава единствен съдия на неговото съдържание и на целесъобразността от повтарянето или адаптирането му, националните съдилища са се отклонили от намеренията на законодателя, потвърдени от преобладаващата правна теория, и са създали нова категория на престъпление "по аналогия".

20.  Съдът подчертава, че член 7 § 1 от Конвенцията изисква престъпленията да бъдат "ясно определени в закона". Това условие е изпълнено в случаите, в които лицето може да разбере от текста на съответната разпоредба и ако е необходимо, подпомогнато от тълкуването на съда, какви действия и бездействия биха довели до търсене на отговорност от него (вж. например Kokkinakis v. Greece, решение от 25 май 1993, серия А, №. 260-A, стр. 22, § 52).

Вярно е, че в контекста на аудиовизуалната комуникация, думите "определено, преди да бъде съобщено на обществеността" може на пръв поглед да сочат, че директорът на предаването не може да бъде осъден за престъпление по чл. 93-3 от Закона от 1982 г., освен ако престъпното изявление не е записано, преди да бъде излъчено. Тълкуван по този начин, чл. 93-3 не може да представлява основание за успешно съдебно преследване на директора на предаването, когато "изявлението" е било предавано на живо. Освен това съдът отбелязва, че Правителството не е предоставило никакви доказателства, че преди процеса на жалбоподателите, националните съдилища са прилагали чл. 93-3 при обстоятелства, подобни на тези в настоящия случай.

Независимо от това чл. 7 от Конвенцията не може да се чете като забраняващ постепенното изясняване на правилата на наказателна отговорност чрез съдебно тълкуване за всеки отделен случай, "при условие че развитието в резултат на това е в съответствие със същността на нарушението и е могло разумно да се предвиди" (вж. Streletz, Kessler and Krenz v. Germany, номера 34044/96, 35532/97 и 44801/98, § 50, ЕСПЧ 2001‑II).

Съдът отбелязва, че презумпцията за отговорността на директора на предаването, установена в чл. 93-3 от Закона от 1982 г., е следствие от задължението на последния да проверява съдържанието на излъчваните "изявления" на медията, за която той работи. Ето защо причината отговорността на директора на предаването да се ангажира само когато съдържанието на обидното "изявление" е "определено", преди да бъде излъчено, е презумпцията, от гледна точка на това "предварително определяне", че той е в позицията да се запознае със съдържанието на изявлението и да го провери, преди то да бъде излъчено.

Нещо повече, очевидно е – и страните не са изразили несъгласие по тази точка – че е имало "предварително определяне", когато обидното "изявление" е било записано, за да бъде излъчено и обратно, не е имало „предварително определяне“ в случаите, когато такова изявление е било излъчвано на живо. Според становището на Съда фактите по настоящото дело попадат по средата между записано предаване и предаване на живо. От една страна обидното изявление не е записано; от друга страна, предвид начина по който работи "France Info", то е предвидено за повторение на живо на редовни интервали. Тъй като не е имало "предварително определяне", наказателните съдилища освобождават директора на предаването от всякаква отговорност по отношение на първия от новинарските бюлетини, излъчени по "France Info"; от друга страна приемат, че това първо предаване е представлявало "предварително определяне" на съдържанието на изявлението по отношение на последващите предавания. Поради това те се произнасят, че от второто излъчване нататък може да се счита, че директорът на предаването е бил в позиция да проверява съдържанието му преди това. Съдът счита, че в конкретния контекст на начина, по който "France Info" действа, това тълкуване на понятието "предварително определяне" е в съответствие със същността на съответното нарушение и е "логично предвидимо".

Следователно не е налице нарушение на чл. 7 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ.6, § 1 И § 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

21.  Жалбоподателите твърдят, че чл. 93-3 от Закона от 1982 г. създава необорима презумпция за отговорността на медийния директор, което автоматично и задължително се заключава от функциите му, без значение какви доказателства той може да се опита да приведе в полза на противното, които да се отнасят до неговото поведение или условията, при които се публикува или излъчва информацията. По този начин националните съдилища са извели наказателната отговорност на втория жалбоподател от повторното изявление, и длъжността му на директор на предаването. Според жалбоподателите това е нарушило правото на презумпцията за невинност, гарантирано от член 6 § 2 от Конвенцията по следния начин:

"Всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се счита за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона."

Жалбоподателите се оплакват също, че по начина, по който се тълкува от националните съдилища, чл. 93-3 от Закона от 1982 г. представлява нарушение на равнопоставеността на страните, тъй като вината на директора на предаването автоматично е изведена само от обективния факт, че изявлението е излъчвано многократно, като прокуратурата не е била задължена да докаже, че е имал намерение да извърши престъплението, а ответникът е бил лишен от възможността да установи факти, "които са можели да го оневинят". Те се позовават на чл. 6 § 1 от Конвенцията, който гласи:

“Всяко лице, при решаването на ... наказателно обвинение срещу него, има правото на справедливо ... гледане на неговото дело от ... съд ...”

22.  Правителството твърди, че чл. 93-3 от Закона от 1982 г. не установява необорима презумпция за отговорността на директора на предаването. На първо място, прокуратурата все пак е длъжна да докаже обективния елемент на престъплението, а именно излъчването на клеветническо изявление; тя просто е освободена от задължението да докаже субективната страна на престъплението. На второ място, обвиняемите все пак могат да отрекат фактите или да оспорят тяхната класификация. На трето място, след установяване на фактите, презумпцията не пречи на обвиняемите, главни извършители на престъплението или съучастници, да представят своята защита. По тази последна точка Правителството признава, че според чл. 35 от Закона от 1881 г. подсъдимите не биха могли да се стремят да установят доказателство за истинността на клеветническите изказвания, когато, както в настоящия случай, съответните събития са се случили преди повече от десет години. Независимо от това те биха могли да пледират за добросъвестност, което е валидна защита. Вторият и третият жалбоподател в действителност изтъкват тази защита в наказателните съдилища, а фактът, че техните аргументи не са приети не означава, че е невъзможно да бъде установено доказателство за добросъвестност. Също така обвиняемите имат възможност да пледират спазване на законово изискване (l'ordre de la loi) или необходимост (force majeure), като и двете защити са по общия ред. На тази основа Правителството твърди, че вторият жалбоподател е можел да изложи като ефективна защита правни аргументи, различни от искането да не бъде директор на предаването.

Правителството твърди още, че Конвенцията не забранява фактическите или правни презумпции, при условие че се запазват разумните граници, които отчитат тежестта на това, което е заложено на карта, и запазването на правото на защита. Презумпцията в чл. 93-3 от Закона от 1982 г. зачита такива ограничения. На първо място, прилага се само по отношение на престъпленията, определени в глава IV от Закона от 1881 г. във връзка с престъпленията клевета и обида. На второ място, правната отговорност на всеки обвиняем се определя строго пропорционално на ролята, която той или тя всъщност са играли, като се прави законово разграничение в зависимост от това дали съдържанието на информацията е било определено преди нейното публично съобщаване или не. Когато това не е така, директорът на предаването, след като не е бил в състояние да се намеси, за да предотврати излъчването на предаването, не може да бъде преследван като главен извършител на престъплението. На последно място, Правителството твърди, че начинът, по който чл. 93-3 от Закона от 1982 г. е приложен в конкретния случай, е съвместим с презумпцията за невиновност. На първо място, националните съдилища напълно са установили клеветническия характер на излъчените изявления. На второ място, те ясно доказват наличието на умисъл от страна на третия жалбоподател след щателно разглеждане на документите и свидетелските показания, които той изтъква, за да докаже своята добросъвестност. На трето място, осъждането на втория жалбоподател като главен извършител не нарушава "принципа на личната отговорност", тъй като наказателната отговорност, предвидена в чл. 93-3, не е възникнала от създаването на изявлението, а от неговото публикуване или излъчване, което формира част от отговорностите на директора на предаването; преди всичко в настоящия случай, като подчертава, че "информационен бюлетин, който се повтаря на всеки кръгъл час, може да се наблюдава и контролира ... като се направи необходимата организация за това", Апелативният съд в Париж е установил в известен смисъл намерения от страна на втория жалбоподател, въпреки че по закон всъщност не е необходимо да го прави, за да го намери за виновен.

23.  Жалбоподателите оспорват аргумента на Правителството, че директорът на предаването може да се освободи от отговорност, като докаже своята добросъвестност; установената съдебна практика – която още повече насочва вниманието върху последствията от стриктната отговорност, предвидена в чл. 93-3 от Закона от 1982 г. – доказва противното (в тази връзка те се позовават на следните решения на Върховния касационен съд, наказателна колегия: Cass. crim., 22 декември 1976 г., Бюлетин № 379, стр. 961 и Cass. crim., 8 юли 1986 г., Бюлетин № 233, стр. 596). Презумпцията за отговорност, определена от този член, следователно наистина е необорима. Според съдебната практика на Съда член 6 § 2 от Конвенцията изисква държавите да запазят фактическите и законовите презумпции в разумни граници, като се вземе предвид тежестта на това, което е заложено на карта, и се запазва правото на защита; но не е имало разглеждане на наказателната политика с някакви сериозни последици, които да са в подкрепа на презумпцията, разглеждана в настоящия случай. Освен това, при все че жалбоподателите не отричат, че е била необходима защита по общото право, способна да квалифицира необоримия характер на презумпцията за отговорност, те не виждат какво би могло да представлява случай на force majeure, с изключение на отговорността на директора на предаването по силата на член 93-3 от Закона от 1982 г.

24.  Съдът посочва още в самото начало, че оплакването по член 6 § 1 се припокрива с оплакването по член 6 § 2, така че не е необходимо да се проучват оспорваните факти от гледна точка на първия параграф на член 6, взет самостоятелно (вж. Salabiaku v. France, решение от 7 октомври 1988 г., серия А, № 141‑A, стр. 18, § 31).

Съдът отбелязва още, че Конвенцията не забранява фактическите или правни презумпции по наказателните дела. Въпреки това той изисква държавите "да се придържат в рамките на определени граници в това отношение": те трябва "да се ограничат в разумни граници, като вземат предвид значението на това, което е изложено на риск, и да запазят правото на защита" (вж. Salabiaku, цитирано по-горе, стр. 15-16, § 28).

Резултатът от чл. 93-3 от Закона от 1982 г. и чл. 29 от Закона от 1881 г. се състои в това, че в областта на аудиовизуалните комуникации директорът на предаване носи наказателна отговорност – като главен извършител – за всяко клеветническо изявление, направено в ефир, когато съдържанието на това изявление е "определено, преди да бъде съобщено на обществеността". В такъв случай, веднага след като клеветническият характер на твърдението е установен, престъплението се тълкува по отношение на директора на предаването – a съставителят на изявлението се обвинява за съучастничество – без да е необходимо да се докаже mens rea от негова страна. Както бе посочено по-горе, чл. 93-3 има за цел да накаже директора на предаването, който не е изпълнил задължението си да следи за съдържанието на бележките, излъчени на живо в ефир, в случаите, когато е бил в състояние да упражни надзор, преди те да бъдат излъчени.

Трябва да се докажат редица елементи, преди директорът на предаването да може да бъде съден: той трябва да има статут на директор на предаване; обидното изявление трябва да е излъчено и да е клеветническо; а съдържанието на изявлението трябва да е било определено, преди да бъде излъчено. Правителството заявява, че когато не е имало "предварително определяне", вече не съществува презумпцията за отговорност, а важат правилата на общото право, така че прокуратурата трябва да докаже, че директорът на предаването е имал лично участие в излъчването на обидното изявление.

Съдът счита, че трудността в конкретния случай произтича от факта, че тази презумпция се комбинира с друга, а именно, че клеветническите коментари са направени недобросъвестно. Въпреки това тази втора презумпция не е неопровержима; въпреки че обвиняемите не могат да имат за цел да установят истината за клеветническите твърдения, когато, както в настоящия случай, съответните събития са се случили преди повече от десет години (чл. 35 от Закона от 1881 г.), те могат да оборят тази презумпция, като установят добросъвестност. По този начин, както отбелязва Апелативният съд в Париж в решението си от 17 юни 1998 г., жалбоподателите биха могли да установят добросъвестността на третия жалбоподател като докажат, че обжалваните твърдения са направени при преследване на легитимна цел, без никаква лична неприязън, след сериозно разследване и с умерени езикови средства.

Ето защо според Правителството директорът на предаването притежава валидна защита, ако може да установи добросъвестността на лицето, което е направило обидните забележки или да докаже, че съдържанието им не е било определено, преди да бъде излъчено предаването; още повече, че в националните съдилища жалбоподателите са повдигнали подобни аргументи.

При това положение, и като отчита колко важен е залогът – ефективно предотвратяване на клеветнически или обидни твърдения и намеци, разпространявани чрез медиите чрез изискването директорите на предавания да упражняват предварителен надзор – Съдът счита, че презумпцията за отговорност, създадена в чл. 93-3 от Закона от 1982 г., остава в рамките на необходимите "разумни граници". Като отбелязва в допълнение, че националните съдилища са разгледали с най-голямо внимание доводите на жалбоподателите, свързани с добросъвестността на третия жалбоподател и защитата им, че съдържанието на обидното изявление не е било определено предварително, Съдът заключава, че в конкретния случай те не прилагат чл. 93-3 от Закона от 1982 г. по начин, който да нарушава презумпцията за невинност.

Ето защо не е налице нарушение на член 6 § 2 от Конвенцията.

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ.10 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

A.  Тезите на страните

25.  Жалбоподателите се оплакват, че е нарушено правото им на свобода на "разпространение на информация" в резултат на санкциите и мерките, наложени им от националните съдилища. Те се позовават на чл. 10 от Конвенцията, който гласи:

“1.  Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. Този член не забранява държавите да подлагат на разрешителен режим радио- и телевизионните компании и производителите на кинематографична продукция.

2.  Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието."

26.  Правителството приема, че е имало "намеса на държавните власти" при упражняването на правото на свобода на изразяване на жалбоподателите. И все пак то поддържа твърдението, че тази намеса е отговаряла на изискванията на втория параграф от член 10.

На първо място, то твърди, че тя е "предвидена от закона”. Наказателните присъди на втория и третия жалбоподател са основани на членове 29 и 31 от Закона от 1881 г. и чл. 93-3 от Закона от 1982 г. Съдебната заповед, изискваща от дружеството-жалбоподател да излъчи съобщение като обезщетение за вредите, причинени на гражданския ищец, се основава на чл. 1382 от Гражданския кодекс, който касае наказателната отговорност, и на установената съдебна практика в смисъл, че единствено първоинстанционните съдилища са компетентни да вземат решение каква форма на обезщетение трябва да се избере и са свободни да изберат обезщетение в натура или парично обезщетение (Правителството се позовава на следните решения: Cass., Първо гражданско отделение, 14 май 1962 г., Бюлетин номер 241; Cass., Второ гражданско отделение, 17 февруари 1972 г., Бюлетин civ. II № 50; Cass. crim., 9 април 1976 г., Бюлетин № 108; Cass., Трето гражданско отделение, 9 декември 1981 г., Бюлетин civ. II номер 209; Cass., Второ гражданско отделение, 11 октомври 1989 г., Бюлетин номер 177; Cass. soc., 25 януари 1989 г., Бюлетин civ., номер 64; Cass. com. 5 декември 1989 г.). Правителството твърди, че този вид мярка вече е използвана от съдилищата като средство за възстановяване на вредите в контекста на аудиовизуалните комуникации, позовавайки се – макар и без да предоставя копие или препратка – на съдебно решение, постановено от Парижкия tribunal de grande instance на 10 юни 1983 г., изискващо от телевизионен канал да излъчва дадено съобщение.

Правителството заявява също така, че оспорваната намеса е била предназначена да накаже и да осигури средство за защита вследствие на поведение, което е навредило на репутацията и честта на човек с държавна власт. Въз основа на това то твърди, че намесата преследва две от законните цели, посочени във втората алинея на член 10, а именно защита на репутацията или правата на другите и предотвратяване на безредици.

На последно място, Правителството твърди, че по отношение на тримата жалбоподатели, въпросната намеса е била "необходима в едно демократично общество", като се базира на основания, които са "достатъчни и уместни" по отношение на преследваните цели и пропорционални на тези цели. По първата точка Правителството заявява, че националните съдилища са провели подробно разглеждане на делото и доводите на страните, преди да установят, че информацията, излъчена по "France Info", е навредила на репутацията на г-н Junot и доброто му име. По-специално заповедта, изискваща "Radio France" да излъчва съобщение с цел гражданско обезщетение, е адекватно отразяване на обстоятелствата по делото. На второ място, Правителството твърди, че присъдите на втория и третия жалбоподател са пропорционални с оглед на сериозността на наранената чест на г-н Junot и доброто му име – обжалваният новинарски бюлетин е излъчван многократно по станция с много голяма аудитория, непредпазливо се е позовавал без коментар на непотвърдени факти и е направил паралел с делото Papon (което издава липсата на безпристрастност) – и умерената тежест на санкциите и присъдените обезщетения. Съдебното разпореждане срещу "Radio France" също не е непропорционално: националните съдилища ограничават задълженията му до изискването да излъчва съобщението на всеки два часа, в продължение на двадесет и четири часа (общо дванадесет пъти, в сравнение с около шестдесет повторения на обидното заявление), а съдържанието на съобщението да отговаря точка по точка на клеветническите намеци, излъчени по "France Info". Доводът на жалбоподателите, че тази мярка неправомерно е намалила редакционното пространство на "France Info" е невалиден, тъй като новината е излъчвана денонощно по този радио канал. Освен това, тъй като функционирането на "France Info" зависи от държавни средства, то не може да бъде засегнато от излъчването на дузина съобщения за период от двадесет и четири часа.

27.  Жалбоподателите не приемат, че заповедта, изискваща "Radio France" да излъчва съобщения за осъждането на втория и третия жалбоподател, е "предвидена от закона". Те изтъкват, че от факта, че само първоинстанционните съдилища имат правото да решават каква форма на обезщетение трябва да се отсъди следва, че касационният съд не е компетентен да разглежда такива решения, така че условията на заповед като разглежданата тук са напълно непредвидими. Освен това те твърдят, че ефектът от това е бил да се определи ефирно време, което е трябвало да се използва, за да се информира обществеността единствено в полза на г-н Junot.

Те по-специално отбелязват, че в решението Thoma v. Luxembourg  (№ 38432/97, § 64, ЕСПЧ 2001-III; цитирано и от Правителството) Съдът е приел, че общото изискване журналистите систематично и официално да се дистанцират от съдържанието на цитат, който може да обиди или провокира другите или да навреди на репутацията им, не е съвместимо с ролята на пресата за предоставяне на информация по актуални събития, мнения и идеи.

Според тях новинарските бюлетини, излъчени по "France Info", посочват, че източникът на съдържащата се в тях информация е седмичното списание Le Point и че от 11:04 ч. на 1 февруари 1997 г. нататък те споменават факта, че г-н Junot отрича обвиненията срещу себе си. Въпросът за ролята на френската държава в операциите по депортиране по време на Окупацията е въпрос от общ интерес за обществото, който лежи "в центъра на съвременния дебат". Оспорваните бюлетини не са имали намерението да увредят репутацията на г-н Junot, а да хвърлят повече светлина върху период от историята, от който обществеността се интересува. Жалбоподателите подчертават още факта, че статията в Le Point, на която се позовават  новинарските бюлетини, се опира на  сериозен документален материал, съставен от официална кореспонденция на г-н Junot, „която разкрива участието му в операции за поддържане на реда в зоните около лагерите по времето, когато се композират влаковете с депортирани евреи". При тези обстоятелства, заявяват те, "радиостанцията не е имала задължението да "се дистанцира" от статията в Le Point.

В.  Преценката на Съда

28.  Съдът отбелязва, че френските съдилища, осъдили втория жалбоподател (директора на предаването на дружеството-жалбоподател) и третия жалбоподател (журналиста, работещ за "France Info") като главен извършител и съответно съучастник за оклеветяване на държавен служител в новинарските бюлетини, излъчени по "France Info", ги глобяват с по 20 000 френски франка всеки и ги осъждат да заплатят обезщетение от 50 000 френски франка съвместно. На дружеството-жалбоподател е наредено, по пътя на гражданското обезщетение, да излъчи по "France Info" няколко пъти съобщението за решението на съда. Поради това е съвсем очевидно, че жалбоподателите са претърпели "намеса на държавните власти" при упражняване на правото, гарантирано им от член 10; това никога не е било предмет на спор между страните.

Такава намеса би нарушила Конвенцията, ако не отговаря на критериите, изложени във втората алинея на член 10. Ето защо Съдът трябва да определи дали тя е "предвидена от закона", дали преследва една или повече от законните цели, посочени в този параграф, както и дали е била "необходима в едно демократично общество", за да се постигне тази цел или цели.

1.  "Предвидена от закона"

29.  Страните се съгласяват, че намесата е била "предвидена от закона" по отношение на наказанията, наложени на втория и третия жалбоподател, и реда, по който да заплатят обезщетение за нанесените щети.

30.  От друга страна жалбоподателите твърдят, че обратното важи за съдебното разпореждане, изискващо от дружеството-жалбоподател, по пътя на гражданското обезщетение, да излъчи по "France Info" съобщение за присъдата на втория и третия жалбоподател. Както бе посочено по-горе, те изтъкват, че от факта, че само първоинстанционните съдилища имат правото да решават каква форма на обезщетение трябва да се отсъди, следва, че касационният съд не е компетентен да разглежда такива решения, така че условията на заповед като разглежданата тук са напълно непредвидими.

Съдът не се съгласява. Той смята че, както изисква неговата практика (вж. например Tolstoy Miloslavsky v. the United Kingdom, решение от 13 юли 1995 г., серия А, №. 316-B, стр. 71 и следв., §§ 37 и следв.), тази мярка има основание във вътрешното право и е предвидима. На първо място, гражданската отговорност на дружеството-жалбоподател за клеветническите коментари, излъчени по радиостанциите, се основава на чл. 1382 от Гражданския кодекс, който гласи: "Всяко действие, извършено от лице, което причинява увреждане на друго лице, прави първото лице, по чиято вина вредата е причинена, отговорно да поправи това". На второ място, установената съдебна практика във Франция допуска само първоинстанционните съдилища да имат правомощия да определят начина, по който нанесените вреди следва да се поправят, и да разпореждат обезщетение в натура. По тази последна точка, въпреки че Правителството не е установило, че съдилищата редовно разпореждат такива мерки в случаи, свързани с аудиовизуални комуникации – то просто споменава решение на първоинстанционен съд, но не предоставя копие или препратка – във Франция излъчването на съобщения за съдебни решения  е една от обичайните форми на обезщетение за вреди, причинени чрез печатните медии (вж., mutatis mutandis, Prisma Presse v. France (РД), номер 71612/01, 1 юли 2003 г.).

В допълнение, Съдът вече е постановил, че "националните закони, свързани с изчисляването на обезщетения за накърняване на репутацията, трябва да предвиждат обезщетения за неограничени и различни фактически положения" и че съответно думите "предвидени от закона" не изискват страна в съдебно производство да е в състояние да "предвиди с някаква степен на сигурност размера на обезщетението, които може да се присъди специално в този случай" (вж. Tolstoy Miloslavsky, цитирано по-горе, стр. 73, § 41). Той счита, че подобен подход може да бъде следван, с необходимите промени, когато става въпрос за обезщетение в натура.

Накратко, съдебното разпореждане, изискващо дружеството-жалбоподател, по пътя на гражданското обезщетение, да излъчи по "France Info" съобщение за осъждането на втория и третия жалбоподатели, е "предвидено от закона".

2.  Легитимна цел

31.  Съдът счита, че намесата несъмнено преследва една от целите, посочени в член 10 § 2, а именно "защита на репутацията или правата на другите" (вж., наред с други решения, Tolstoy Miloslavsky, цитирано по-горе, стр. 74, § 45) ; във всеки случай, страните не изразяват несъгласие по тази точка.

Съдът отбелязва, че правото на защита на репутацията е, разбира се, едно от правата, гарантирани от член 8 на Конвенцията, като елемент на правото на неприкосновеност на личния живот.

3  "Необходими в едно демократично общество"

32.  Съдът би желал да потвърди преди всичко основните принципи, установени от съдебната му практика (вж., наред с много други решения, Hertel v. Switzerland, решение от 25 август 1998 г., Доклади за присъди и решения 1998-VI, стр.2329- 30, § 46).

Свободата на изразяване на мнения е една от най-важните основи на демократичното общество и едно от основните условия за неговия напредък и за себереализацията на всеки индивид. При спазване на параграф 2 от член 10, тя е приложима не само за "информация" или "идеи", които се възприемат благосклонно или се считат за безобидни или за нямащи отношение, но също така и за такива, които обиждат, шокират или смущават. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и либералното мислене, без които не съществува "демократично общество". Както е посочено в член 10, тази свобода е предмет на изключения, които обаче трябва да се тълкуват стриктно, и необходимостта от всякакви ограничения да бъде убедително доказана.

Прилагателното "необходими" по смисъла на член 10 § 2 предполага съществуването на "належаща обществена необходимост". Договарящите държави имат известна свобода на преценка дали съществува такава необходимост, но тя върви ръка за ръка с европейския надзор, обхващащ както законодателството, така и решенията, които го прилагат, дори постановените от независим съд. Поради това Съдът е овластен да произнесе окончателното си решение дали дадено "ограничение" е съвместимо със свободата на изразяване, защитена от член 10.

Задачата на Съда при упражняването на контрол за законосъобразност не е да заеме мястото на компетентните национални органи, а по-скоро да направи преглед, съгласно член 10, на решенията, които същите са постановили по силата на своите правомощия за преценка. Това не означава, че той трябва да се ограничи до проверка на това дали съответната държава е упражнила правото си на преценка разумно, внимателно и добросъвестно; той трябва да разгледа оспорваната намеса в светлината на делото като цяло и да определи дали тя е била "пропорционална на преследваната легитимна цел" и дали причините, изтъкнати от националните власти, за да я оправдаят, са "подходящи и достатъчни". При това Съдът трябва да се убеди, че националните власти са приложили стандарти, които са в съответствие с принципите, заложени в член 10, и освен това, че се позовават на приемлива преценка на съответните факти.

33.  Съдът също така многократно е подчертавал съществената роля на пресата в едно демократично общество. Той е посочвал, че въпреки че пресата не трябва да прекрачва определени граници, по-специално по отношение на репутацията и правата на другите, нейното задължение е да съобщава – по начин, съобразен с нейните задължения и отговорности – информация и виждания по всички въпроси от обществен интерес и че не само пресата има за задача да съобщава такава информация и идеи, а и обществото също има правото да ги получава (вж., наред с много други решения, Bladet Tromsø and Stensaas v. Norway  [GC], № 21980 / 93, §§ 59 и 62, ЕСПЧ 1999-III и Colombani and Others v. France,  номер 51279/99, § 55, ЕСПЧ 2002-V).

Ето защо свободата на преценка на националните органи е ограничена от интересите на демократичното общество, като позволява на пресата да играе своята важна роля на "обществен пазител" (вж. например цитираното по-горе решение Bladet Tromsø and Stensaas, § 59).

Въпреки че са формулирани на първа инстанция за печатната преса, тези принципи са приложими към аудиовизуалните медии (вж. по-специално Jersild v. Denmark, решение от 23 септември 1994 г., серия А, № 298, стр. 23-24, § 31).

34.  В конкретния случай жалбоподателите са осъдени от френските съдилища по повод излъчването по "France Info" на 31 януари и на 1 февруари 1997 г. на редица новинарски бюлетини, предаващи информация, публикувана в седмичното списание Le Point, във връзка с това, че г-н Junot, като заместник-префект на Pithiviers от септември 1942 г. до август 1943 г., е надзиравал депортирането на хиляди френски и чуждестранни евреи.

Няма съмнение, че отношението на висшите френски административни служители по време на Окупацията е въпрос, привличащ най-висок обществен интерес, и че излъчването на информация за това е неразделна част от задачата на медиите в едно демократично общество. Нещо повече, информацията, публикувана в Le Point и в новинарските бюлетини, по които се води съдебния спор, допринася за публичен дебат, който вече се е водел по това време и е бил фокусиран върху процеса на Maurice Papon, главният изпълнителен директор на префектура Gironde от май 1942 г. до август 1944 г., за подпомагане и съучастничество в произволни арести, неправомерно лишаване от свобода, убийства и опити за убийства, съставляващи престъпления срещу човечеството.

Тъй като в този случай е застрашена свободата на пресата, френските власти са имали ограничена свобода на преценка при определяне на това дали е налице "належаща обществена необходимост", за да се вземат съответните мерки срещу жалбоподателите. Следователно Съдът ще разгледа надлежно и подробно пропорционалността на тези мерки по отношение на преследваната легитимна цел.

35.  Съдът отбелязва, че първоначалната версия на обидното изявление е формулирана по следния начин:

" Според седмичното списание Le Point, бивш заместник-кмет на Париж е ръководел депортирането на хиляда френски и чуждестранни евреи през 1942 г. Michel Junot, сега на 80 годишна възраст, тогава е бил заместник-префект на Pithiviers. Той признава, че е организирал заминаването на една група депортирани за Drancy. Michel Junot, когото генерал де Гол отстранява от заемания пост в края на войната, твърди, че е бил в Съпротивата и впоследствие се издига в държавната служба. В защитата си бившият заместник-кмет на Париж за периода между 1977 г. и 1995 г., твърди, също като Maurice Papon, че не знае нищо за съдбата на депортираните евреи и казва, че върху престъпленията от онези дни трябва да бъде спусната дискретната завеса на историята."

Тази позиция е излъчена за първи път в 17:00 ч. на 31 януари 1997 г. и е повторена от третия жалбоподател и други журналисти шестдесет и два пъти между 18:00 ч. на 31 януари и 11:04 ч. на 1 февруари под същата или в малко по-различна форма, но всеки път се споменава, че въпросната информация е била публикувана в Le Point. От 23:00 ч. нататък редица новинарски бюлетини и емисии включват информацията, че "за разлика от Maurice Papon", г-н Junot "не е издавал нареждания някой да бъде арестуван, интерниран или прехвърлен в Drancy, като понякога добавят, че той е бил отговорен само за "поддържане на реда". От 5.45 ч. на 1 февруари редица новинарски бюлетини и емисии (излъчени в 6.45, 7, 7.15, 8, 8.15, 8.23, 8.30, 8.45 и 9.33 ч.) споменават, че г-н Junot отрича обвиненията на Le Point. Според жалбоподателите тази подробност се включва систематично след 11:04 ч.

36.  В решението си от 17 юни 1998 г. Апелативният съд в Париж постановява, че с вменяване на г-н Junot на надзора на депортацията на хиляда евреи и организацията на тяхното натоварване и изпращане за Drancy, със сравняването на положението му с това на Maurice Papon – който току-що е предаден на съда за тежки престъпления – и инсинуациите, че той не е бил член на Съпротивата, горният бюлетин е накърнил неговата чест и достойнство и следователно е клеветнически. Апелативният съд добавя: "Освен ако не бъде установено, че са направени при преследване на легитимна цел, без никаква лична неприязън, след сериозно разследване и с умерени езикови средства, клеветническите намеци и инсинуации се считат за недобросъвестни", и констатира, че въпреки че първите две от тези условия са изпълнени, не може да се каже същото и за другите две. Що се отнася до третото условие, Апелативният съд установява, че третият жалбоподател е излъчил обжалвания новинарски бюлетин, когато Le Point току що е излязъл от печат и е използвал като единствени свои източници три съобщения на телеграфни агенции, докладващи за статията в тази публикация – факт, който не показва, че той е проверил информацията – и телевизионна програма, в която г-н Junot е участвал, като неоснователно твърди, че г-н Junot е признал, че поведението му е било осъдително. Що се отнася до четвъртото условие, Апелативният съд постановява, че намеците, съдържащи се в излъчената информация, са непропорционални по отношение на обективния материал, който жалбоподателите твърдят, че са имали на свое разположение. Съдът смята, че използването на условно наклонение и "споменаването – много късно през деня – на отричането на информацията от г-н Junot" не смекчава "тежестта на твърденията, направени в съобщенията, излъчени няколко десетки пъти", и че съдържанието на документите, цитирани в Le Point, не оправдава тълкуването, приложено към тях в новинарските бюлетини. По тази точка той се произнася: "Всички тези текстове описват служебно лице, отдадено на изпълнение на функциите си за поддържане на обществения ред и защита на политическите интереси на правителството. Те не подкрепят, без преувеличение, твърдението, че г-н Junot е надзиравал лагерите или е играл някаква роля в депортирането на евреите."

37.  Съдът подчертава, че по силата на "задълженията и отговорностите", присъщи на упражняването на свободата на изразяване, защитата, предвидена от член 10, на журналистите във връзка с отразяването на въпроси от общ интерес, е съобразена с условието, че те действат добросъвестно, за да осигурят точна и достоверна информация в съответствие с журналистическата етика (вж. например цитираното по-горе решение Bladet Tromsø and Stensaas, § 65 и Colombani and Others, § 65). Независимо от това журналистическата свобода обхваща евентуалното прибягване до известна степен на преувеличение или дори провокация (вж. по-конкретно цитираното по-горе решение Bladet Tromsø and Stensaas, § 59). Нещо повече, общото изискване журналистите систематично и официално да се дистанцират от съдържанието на даден цитат, който може да обиди или провокира другите или да навреди на репутацията им, не е съвместимо с ролята на пресата при предоставяне на информация за актуални събития, мнения и идеи (вж. цитираното по-горе решение Thoma, § 64).

Новинарските бюлетини, предмет на настоящата жалба, съобщават за подробна статия, подкрепена с документални разследвания, и интервю, които ще бъдат публикувани в седмично списание, чиято позиция като сериозна публикация не буди съмнение, като те систематично включват потвърждение на този източник. Следователно не е правилно да се поддържа твърдението, че само чрез излъчването на тези бюлетини третият жалбоподател не е изпълнил задължението си да действа добросъвестно. В това отношение Съдът намира мотивите на Апелативния съд в Париж за неубедителни.

38.  Той обаче отбелязва, че новинарските бюлетини на "France Info" са съдържали твърдение, което не се е появило в Le Point, а именно, че г-н Junot "признава, че е организирал заминаването на влакове с депортирани за Drancy". Макар да е вярно, че в статията се посочва, че влакове, натоварени с хиляда интернирани евреи са напуснали Pithiviers на 20 септември 1942 г. "под ръководството на Junot", в статията няма нищо, различно от интервюто с г-н Junot, което да показва, че той е признал за организирането на заминаващите влаковете с депортирани.

Съдът не счита, че това може да се вземе като пример за "степента на преувеличение" или "провокация", която е допустима при упражняване на журналистическата свобода. Той смята, че това представлява разпространение на невярна информация за съдържанието на статията и интервюто, публикувано в Le Point.

Въпреки че в други отношения новинарските бюлетини, както е правилно и уместно, не отиват по-далеч от това да повтарят информацията, публикувана от Le Point, и систематично да я приписват на този източник, те обобщават по този начин, в няколко изречения, специална статия от шест страници, посветена на определено лице, като подчертават най-шокиращите факти. Това придава на поведението, вменено на г-н Junot, категоричен тон, който не присъства в същата степен в оригиналната публикация.

Вярно е, че по-нюансираната формулировка и в крайна сметка информацията, че г-н Junot отрича твърденията, са въведени постепенно в текста на новинарските бюлетини. Въпреки това до този момент предишната версия вече е била излъчена многократно.

39.  Задачата на Съда не е да замести своите виждания с тези на пресата за това каква техника на отразяване следва да бъде приета от журналистите; член 10 защитава не само същността на изразените идеи и информация, но и формàта, в който се съобщават (вж. Jersild, цитирано по-горе, стр. 23-24, § 31).

Той обаче счита, че в настоящия случай изключителната тежест на поведението, вменено на г-н Junot и фактът, че новинарският бюлетин на "France Info" е бил предназначен за многократно излъчване – както е било в действителност – са изисквали от третия жалбоподател най-голямо внимание и особена умереност.

Според Съда това е било от още по-голямо значение, тъй като бюлетинът е излъчен по радиото по канал, който се хваща на цялата френска територия. В това отношение той напомня, че при разглеждане на "задълженията и отговорностите" на един журналист, потенциалното въздействие на съответната медия е важен фактор и обикновено се признава, че аудиовизуалните медии често имат много по-непосредствено и силно въздействие от печатните медии (пак там).

В тези рамки Съдът счита, че мотивите, изложени от Апелативния съд, относно неговото решение, че честта и достойнството на г-н Junot са били накърнени, и неговото решение срещу жалбоподателите са "подходящи и достатъчни".

40.  Що се отнася до "пропорционалността" на оспорваната намеса, Съдът отбелязва, че вторият и третият жалбоподател са признати за виновни за извършването на престъпление и осъдени да заплатят глоба, така че в това отношение мерките, наложени върху тях, сами по себе си вече са сравнително сериозни (вж., mutatis mutandis, Lehideux and Isorni v. France, решение от 23 септември 1998 г.,  Доклади 1998-VII, стр. 2887, § 57). Въпреки това, с оглед на свободата на преценка, оставена на договарящите държави по силата на член 10 от Конвенцията, наказателна мярка в отговор на клевета не може, като такава, да се счита за непропорционална на преследваната цел.

При това положение Съдът отбелязва, че размерът на глобата, наложена на втория и третия жалбоподатели, е умерен: 20 000 френски франка всеки, равностойни на 3 048.98 евро. Същото важи и за обезщетението, постановено да бъдат платено на г-н Junot: 50 000 френски франка или 7 622.45 евро.

На дружеството-жалбоподател е наредено, по пътя на гражданското обезщетение, да излъчва по "France Info" съобщението за решението на съда по отношение на присъдата на втория и третия жалбоподател на всеки два часа в продължение на двадесет и четири часа. Съдът счита, че по този начин националните съдилища съвсем ясно целят да открият подходящия размер на обезщетение за вредите, причинени на г-н Junot вследствие на клеветата, която съдът е установил, че е претърпял. Независимо от всичко Съдът счита, че задължението за излъчване на съобщение от 118 думи дванадесет пъти представлява само умерено ограничение на редакционната свобода на "France Info".

Като взе предвид изключителната тежест на поведението, вменено на г-н Junot, и обстоятелството, че въпросният новинарски бюлетин, в неговите последователни версии, е бил излъчен шестдесет и два пъти по радиостанция, която се приема на цялата територия на Франция, Съдът счита, че мерките, предприети срещу жалбоподателите, не са непропорционални на преследваната легитимна цел.

41.  В светлината на горните съображения, разглежданата намеса може да се счита за "необходима в едно демократично общество". Ето защо не е налице нарушение на член 10 от Конвенцията.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Приема, че не е налице нарушение на член 7 § 1 от Конвенцията;

2.  Приема, че не е налице нарушение на член 6 § 2 от Конвенцията;

3  Приема, че не е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 30 март 2004 г. в съответствие с Правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

S. Dollé                                                                                          A.B. Baka
 секретар                                                                                          председател

Дата на постановяване: 30.3.2004 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-61686