Номер на жалба: 57947/00

Членове от Конвенцията: (Чл. 2) Право на живот, (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П1-1) Защита на собствеността, (Чл. 3) Нечовешко отношение, (П1-1-1) Лишаване от притежания, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 2-1) Живот, (Чл. 2-2) Употреба на сила

По делото Исаева, Юсупова и Базаева срещу Русия

Европейският съд по правата на човека (предишно Първо отделение), заседаващ в състав:

          г-н    Х.Л. Розакис (C.L. Rozakis), председател,
          г-н    П. Лоренцен (P. Lorenzen),
          г-н    Дж. Бонело (G. Bonello),
          г-жа  Ф. Тулкен (F. Tulkens),
          г-жа  Н. Вайич (N. Vajić),
          г-н    А. Ковлер (A. Kovler),
          г-н    В. Загребелски (V. Zagrebelsky), съдии

и г-н С. Нилсен (S. Nielsen), секретар на отделението,

След закрити заседания, проведени на 14 октомври 2004 г. и 27 януари 2005г.,

Постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по три жалби (№ 57947/00, 57948/00 и 57949/00) срещу Руската федерация, подадени в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от три руски гражданки, Медка Чучуевна Исаева, Зина Абдулаевна Юсупова и Либкан Базаева (”жалбоподателките”), съответно на 25, 27 и 26 април 2000 г.

2.  Жалбоподателките, на които е предоставена правна помощ, се представляват от г-н Кирил Коротеев, адвокат на “Мемориал”, руска НПО за правата на човека със седалище в Москва, и г-н William Bowring, адвокат, практикуващ в Лондон. Руското правителство (“Правителството”) се представлява от г-н П. А. Лаптев, представителят на Руската федерация в Европейския съд по правата на човека.

3.  Жалбоподателките твърдят по-конкретно, че са били жертви на безразборно бомбардиране от руски военни самолети на цивилен конвой на 29 октомври 1999 г. близо до Грозни. В резултат на бомбардировките две деца на първата жалбоподателка са убити, а първата и втората жалбоподателка са ранени. Автомобилите и притежанията на третата жалбоподателка са унищожени. Жалбоподателките твърдят нарушение на чл. 2, чл. 3 и чл. 13 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1.

4.  Жалбите са разпределени на Второ отделение на Съда (чл. 52 § 1 от Правилника на Съда). В рамките на това отделение е образуван състава, който ще разглежда делото (чл. 27 § 1 от Конвенцията), както е предвидено в чл. 26 § 1 от Правилника.

5.  На 1 ноември 2001 г. Съдът променя състава на своите отделения (чл. 25 § 1 от Правилника). Делото е разпределено на новосформираното Първо отделение (чл. 52 § 1 от Правилника).

6.  Съставът решава да присъедини производствата по жалбите (чл. 42 § 1 от Правилника).

7.  С решение от 19 декември 2002 г. Съдът обявява жалбите за допустими.

8.  Жалбоподателките и Правителството подават становища относно основателността (чл. 59 § 1 от Правилника).

9.  В сградата на Съда по правата на човека в Страсбург се провежда открито заседание на 14 октомври 2004 г. (чл. 59 § 3 от Правилника).

Пред Съда се явяват:

(a)  за Правителството
г-н П. Лаптев, представител на Руската федерация в Европейския съд по правата на човека,    агент, 
г-н Ю. Берестнев,                                                                     адвокат,
г-жа А. Саприкина,                                                                 съветник;

(б)  за жалбоподателките
г-н   B. Bowring, преподавател,                                              адвокат,
г-н   P. Leach,
г-н   К. Коротеев,
г-н   Д. Ицлаев,                                                                     съветници.

Съдът изслушва обръщенията на г-н Лаптев, г-н Bowring, г-н Leach и г-н Коротеев.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

10.  Първата жалбоподателка е родена през 1953 г., втората жалбоподателка е родена през 1955 г. и третата жалбоподателка е родена през 1945 г. Първите две жалбоподателки са жителки на Чечня. Третата жалбоподателка в момента живее в Германия.

А. Фактите

11.  Фактите около бомбардирането на цивилния конвой и последвалото разследване са частично оспорени. С оглед на този факт Съдът поисква от Правителството да представи копия на цялото следствено дело, заведено във връзка с бомбардировката. Съдът също така поисква от жалбоподателките да представят допълнителни писмени доказателства в подкрепа на своите твърдения.

12.  Тезите на страните относно фактите, свързани с обстоятелствата на нападението срещу конвоя и последвалото разследване, са изложени в раздели 1 и 2 по-долу. Описание на материалите, представени пред Съда, се съдържа в част Б.

1.  Нападението срещу цивилния конвой

13.  Първата и третата жалбоподателка живеят в град Грозни, а втората жалбоподателка в Старая Сунжа, което е предградие на Грозни. През есента на 1999 г. започват военни действия в Чечня между федералните военни сили и чеченски бойци. Градът и неговите предградия са мишена на широкомащабни атаки от страна на военните. Жалбоподателките твърдят, че на дата след 25 октомври 1999 г. са научили от радио- и телевизионни съобщения, включително по общоруските канали РТР и ОРТ, че на 29 октомври 1999 г. ще бъде организиран “хуманитарен коридор” за цивилни, за да избягат от сраженията в Грозни.

14.  Заради нападенията третата жалбоподателка и семейството ѝ напускат Грозни на 26 октомври 1999 г. и отиват при роднини в село Гехи. Първата жалбоподателка и нейните близки се опитват да пресекат границата с Ингушетия на 28 октомври, но им е казано от военните на пътна блокада, че коридорът за цивилни ще бъде отворен на следващия ден.

15.  В ранната сутрин на 29 октомври 1999 г. първата и втората жалбоподателки и техните близки – около десетина души в микробус RAF – напускат Грозни по пътя към Назран, известен също като магистралата Ростов – Баку или магистралата “Кавказ”. Около 8 часа сутринта достигат до военната блокада “Кавказ-1” на административната граница между Чечня и Ингушетия. Там вече има колона от автомобили с дължина около един километър. Първата жалбоподателка и някои от близките ѝ отиват до блокадата и военните ги информират, че очакват заповед от началниците си, за да отворят пътя, и че заповедта трябва да пристигне около 9 часа сутринта. Времето е лошо, облачно е и вали дъжд.

16.  Семейството на третата жалбоподателка напуска село Гехи около 5 часа сутринта на 29 октомври 1999 г. с три коли – Жигули, Нива и син ГАЗ-53, и пътува по пътя за Назран. Когато стигат на опашката пред блокадата, те получават поредни номера 384 и 385. Колоната от автомобили нараства много бързо и зад тях има три или четири пъти повече автомобили, отколкото пред тях. Третата жалбоподателка преценява, че има над 1 000 автомобила в колоната, включително камиони, микробуси и автобуси.

17.  Хората започват да питат военнослужещите за отварянето на границата. В началото им е казано, че тя трябва да бъде отворена след 9 часа сутринта и че войниците очакват заповед за това. Първата жалбоподателка преценява, че около 11 часа висш офицер излиза и казва на хората, че “коридорът” няма да бъде отворен този ден и че няма информация за това кога ще бъде отворен. Според жалбоподателките той също така нарежда на всички да разчистят пространството пред блокадата и да се върнат в Грозни. Колоната започва да се обръща, но движението е много бавно, защото има няколко ленти автомобили и малко пространство.

18.  Жалбоподателките обръщат и се отдалечават бавно с конвоя от блокадата. Според втората жалбоподателка има голям брой автомобили и колоната се простира на около 12 километра. Малко по-късно облаците се разсейват и жалбоподателките виждат два самолета в небето. Самолетите се обръщат към колоната и изстрелват ракети.

19.  Шофьорът на микробуса на първата и втората жалбоподателки спира и пътниците започват да излизат. Децата на първата жалбоподателка, Илона (също изписвана Елона) Исаева (родена през 1983 г.) и Саид-Магомед Исаев (роден през 1990 г.) и снаха ѝ Асма Магомедова (родена през 1954 г.) са първите, които излизат. Първата жалбоподателка ги вижда да излитат встрани от пътя от взрив. Тя си спомня, че самолетите кръжат над конвоя и пускат бомби няколко пъти. Дясната ръка на първата жалбоподателка е ударена от осколка и тя припада. Когато идва в съзнание и се втурва към близките си, и тримата са мъртви вследствие на рани от шрапнели. Друга жена, Киса Асиева, която е била в микробуса, също е убита. След края на нападенията първата жалбоподателка е отведена с автомобил с друг ранен човек в болница в Атаги. Лекарите лекуват нараняванията и я изпращат у дома, защото няма място в болницата. Една седмица по-късно първата жалбоподателка пътува до Назран, Ингушетия, където ѝ е направена операция на дясната ръка. Тя се нуждае от още една операция на ръката.

20.  Втората жалбоподателка си спомня, че когато техният микробус наближава Шаами-Юрт, те виждат два самолета в небето да изстрелват ракети. След няколко минути ракета удря автомобил непосредствено пред техния. Втората жалбоподателка мисли, че шофьорът е поразен, защото колата обръща рязко. Като виждат това, всички започват да скачат от микробуса, а след това втората жалбоподателка е изхвърлена от друг взрив. Тя припада и когато идва в съзнание, осъзнава, че две от децата на първата жалбоподателка, Илона Исаева и Саид-Магомед Исаев, са мъртви. Втората жалбоподателка смята, че е имало осем взрива след първия. Тя е извлечена встрани от пътя от други хора, но по-късно се връща на пътя, за да помогне на първата жалбоподателка за събирането на телата. Саид-Магомед има нараняване в корема, а главата на Илона е откъсната и единият крак е смазан. Втората жалбоподателка е ранена от осколки в областта на шията, рамото и бедрото. Техният микробус не е ударен и те го използват, за да напуснат мястото след това. На 7 ноември 1999 г. тя е отведена в Ингушетия с линейка за по-нататъшно лечение.

21.  Третата жалбоподателка е в кола Жигули със съпруга си и негов приятел. Нейният син и двама от племенниците на съпруга ѝ, един от тях със съпругата си, са в колата ГАЗ зад тях. Тя си спомня, че дъждът спира и небето се изчиства, когато подминават село Хамбирзи и наближават село Шаами-Юрт. Тогава има мощен взрив и колата им е изхвърлена към лявата страна на пътя. Всичките ѝ прозорци са счупени. Третата жалбоподателка осъзнава, че е имало взрив зад тях и тича натам, за да види дали синът ѝ и братовчедите му са живи. Тя смята, че в тези 50-60 метра, в които тя тича успоредно на пътя, за да намери колата на сина си, вижда няколко унищожени коли, микробуси и камиони и 40-50 трупа, обезобразени и осакатени, някои от тях в автомобили, някои излетели встрани от взривовете. Тя си спомня автобус, чиято задната част е напълно унищожена, и камион Камаз с тела на хора и добитък вътре.

22.  Третата жалбоподателка, съпругът ѝ и техният приятел вземат с колата няколко души, които се нуждаят от помощ. Тяхната кола Жигули е със спукани гуми, но стигат до Шаами-Юрт, където сменят гумите. След това се връщат в Гехи, където живеят техните близки. Междувременно синът на жалбоподателката качва ранените и ги отвежда в болница в областния център Ачхой-Мартан. По-късно той се връща на мястото на бомбардировката, тъй като не е сигурен дали третата жалбоподателка е успяла да си тръгне оттам. Самолетите все кръжат над останките от конвоя и отново нанасят удар. Техният автомобил ГАЗ с всички семейни вещи е разрушен от пряк удар, както и техният автомобил Нива. Синът на жалбоподателката и неговите братовчеди тичат през съседните села и вечерта достигат Гехи. По-късно бягат в Ингушетия.

23.  Жалбоподателките не са сигурни за точния час на нападението, тъй като са били в състояние на шок. Те приемат времето на нападението, дадено от Правителството. Те представят на Съда преписи от показания на други свидетели на нападението. В показанията си тези свидетели описват бомбардирането на конвой от бежанци от Грозни край село Шаами-Юрт на 29 октомври 1999 г., потвърждавайки, че след ударите са видели множество изгорели и повредени коли, включително поне един камион Камаз, пълен с цивилни, и поне един автобус. Те също така потвърждават, че има десетки жертви, убити и ранени. Няколко от показанията се отнасят до смъртта на близките на първата жалбоподателка (вж. част Б по-долу за описание на показанията).

24.  Жалбоподателките твърдят, че са видели само цивилни в конвоя и че не са видели никого от конвоя да се опитва да напада самолетите.

25.  Според Правителството на 29 октомври 1999 г. представителят на Комитета на Червения кръст на Чечня решава да евакуира офиса в Ингушетия. Тъй като не координира преместването с военните органи, когато той и конвой от превозни средства достигат граничен пункт “Кавказ-1” на административната граница с Ингушетия, се налага да се върнат, тъй като граничният пункт е затворен.

26.  Червеният кръст е могъл да използва възможността да информира органите по сигурността и военните предварително за пътуването, което е щяло да направи възможно да им се осигури безопасен маршрут за евакуация. Пунктът е затворен, защото не може да контролира преминаването на “значително количество бежанци”. По пътя обратно към Грозни към конвоя се присъединява и камион Камаз, превозващ чеченски бунтовници.

27.  По това време военните власти планират и провеждат операции за борба с тероризма в района на Ачхой-Мартан, насочени към предотвратяване на доставки на провизии и контингент на бунтовниците до Грозни от тежкотоварен транспорт, както и идентифициране и отстраняване на всякакви други лица, подкрепящи мрежи или командни центрове, оказващи въоръжена съпротива на властите.

28.  Като част от тази мисия, на 29 октомври 1999 г. два военни самолета СУ-25, управлявани от военни пилоти, идентифицирани от съображения за сигурност като “Иванов” и “Петров”, са на мисия за провеждане на разузнаване и за потушаване на тези движения. Около 14:00 ч,, когато летят над село Шаами-Юрт, те виждат превозни средства, които се движат в посока Грозни. Самолетите са нападнати от камион Камаз с едрокалибрени пехотни огнестрелни оръжия. Пилотите докладват за нападението на ръководител полети, идентифициран като “Сидоров”, в командния център и получават разрешение за използване на бойни оръжия. Около 14:15 ч. самолетите изстрелват четири ракети, всяка от височина около 800 метра, към камиона Камаз, за който изчисляват, че превозва най-малко 20 бойци, и го унищожават. След това забелязват втори камион Камаз по същия път на кръстовище с път за село Кулари, от който също са нападнати. Пилотите отговарят, като изстрелват по две ракети в целта. След това се връщат на летището, където са базирани. В тезите си относно допустимостта на жалбите Правителството посочва за време на атаката 14,05 - 14:20 и 15.30 - 15:35 часа.

29.  Правителството признава, че освен двата камиона Камаз, които са били целта, са унищожени или повредени и други превозни средства. От становището по основателността, представено от Правителството, става ясно, че 14 цивилни превозни средства са били повредени. Това води до 16 убити и 11 ранени цивилни лица. Сред загиналите са двама служители на местния комитет на Червения кръст и тримата близки на първата жалбоподателка. Сред ранените са първата и втората жалбоподателка. Правителството не представя информация за броя или имената на ранени или убити бойци в камионите Камаз.

30.  В същото време Правителството твърди, че пилотите не са предвидили и не са могли да предвидят щетите за цивилните превозни средства, които се появяват на пътя, едва след като ракетите са изстреляни. Според Правителството бойците умишлено са използвали конвоя, който се е движил без разрешение, като човешки щит. Радиусът на поразяване на ракетите е 600 – 800 метра, което обяснява жертвите.

31.  Във връзка с инцидента Международният комитет на Червения кръст (МКЧК) в Женева издава комюнике на 30 октомври 1999 г. В него се заявява, че според местния клон на Червения кръст на 29 октомври 1999 г. конвой от превозни средства, сред които пет превозни средства на Комитета на Червения кръст на Чечня, се е опитал да пресече границата с Ингушетия, но е бил върнат на граничен пункт и се е връщал към Грозни. И петте коли са били ясно обозначени със знака на Червения кръст, а камионът е имал червен кръст на покрива си. Те са били нападнати с ракети от самолети, в резултат на което двама служители на Червения кръст са убити, а трети е ранен. Редица други превозни средства също са били засегнати, което е довело до около 25 убити цивилни и над 70 ранени.

32.  Руските военновъздушни сили издават комюнике, в което се посочва, че на 29 октомври 1999 г. в 14:00 ч. колона от автомобили с бойци и боеприпаси се е движила по пътя от Назран към Грозни. Самолет СУ-25, летящ над конвоя, е бил обстрелван с автоматично оръжие и е повикал втори самолет за подкрепление. Самолетите са поразили конвоя с ракети в интервал от пет минути, в резултат на което са били унищожени два камиона, пълни с бойци. От пресслужбата отричат, че от въздушните удари може да са засегнати цивилни лица.

33.  На 2 декември 1999 г. Комитетът за защита на журналистите (CPJ) в Ню Йорк заявява, че на 29 октомври 1999 г. двама телевизионни журналисти, единият от които работещ за базирана в Москва компания, а другият за местна станция в Грозни, са били убити по време на военно нападение срещу конвой бежанци, бягащи от Грозни, край село Шаами-Юрт. Според изявлението двамата журналисти са отразявали движението на конвоя и когато първата ракета е ударила автобус с бежанци, те са излезли да заснемат сцената. Когато друга ракета е ударила намиращо се наблизо превозно средство, и двамата са били смъртоносно ранени.

34.  Нападението срещу конвоя е отразено в руски и международни медии.

2.  Разследването на нападението

35.  На 20 декември 1999 г., по искане на първата жалбоподателка, Районният съд на Назран в Ингушетия удостоверява смъртта на Илона Исаева, родена на 29 май 1983 г., и Саид-Магомед Исаев, роден на 30 октомври 1990 г., “причинена от наранявания от осколки, получени в резултат на бомбардировка на конвой бежанци от Грозни от изтребители на руските военновъздушни сили на пътя “Кавказ” между селата Шаами-Юрт и Ачхой-Мартан на 29 октомври 1999 г., около 12 часа на обяд”.

36.  През септември 2000 г. републиканският прокурор на Ингушетия внася искане за преглед по реда на надзора в Президиума на Върховния съд на Ингушетия, с което се опитва да отмени решението от 20 декември 1999 г. На 17 ноември 2000 г. искането е удовлетворено и решението е отменено. Делото е върнато на районния съд. Правителството твърди, че първата жалбоподателка не се явява в Районния съд за преразглеждане и че нейното местопребиваване е неизвестно. На 18 март 2002 г. Районният съд на Назран отлага делото поради неявяване на първата жалбоподателка след призоваване.

37.  На 3 май 2000 г. военната прокуратура на Северно-кавказкия военен окръг (военная прокуратура Северо- Кавказcкого военного округа), военна част № 20102, разположена в Ханкала, щаб-квартирата на руските федерални войски в Чечня, образува наказателно следствие №14/33/0205-00 относно въздушната бомбардировка на бежански конвой в близост до село Шаами-Юрт на 29 октомври 1999 г.

38.  Следствието потвърждава извършването на бомбардировките, смъртта на близките на първата жалбоподателка и раняването на втората жалбоподателка. То също така идентифицира няколко свидетели и близки на други жертви на бомбардировките, които са разпитани. Някои от тях получават статут на жертви и са признати като граждански ищци. Следствието установява редица лица, които са починали в резултат на ударите и които са били ранени. То също така идентифицира двама пилоти, които са стреляли срещу конвоя, и ръководителя на полети, който е дал разрешение за използване на бойни оръжия. Пилотите, които са разпитани като свидетели, са заявили, че техните цели са били два самостоятелни камиона Камаз с въоръжени мъже, които стреляли по самолетите. В отговор пилотите използвали осем ракети въздух-земя С-24[1] срещу първия камион и четири такива ракети срещу втория. На никого не е повдигнато обвинение за извършване на престъпление (вж. част Б по-долу за описание на документите в следственото дело).

39.  На 7 септември 2001 г. наказателното следствие е закрито поради липса на corpus delicti в действията на пилотите. Това решение е обжалвано пред военен съд от жертва на нападението, г-жа Бурдинюк. След нейната жалба от 6 юни 2002 г. Военният гарнизонен съд на Батайск отменя решението на следователя на 14 март 2003 г. и връща делото за ново разследване на военната прокуратура на Северно-кавказкия военен окръг (вж. § 88 по-долу).

40.  След съдебното заседание на 14 октомври 2004 г. Правителството представя документ от 5 май 2004 г., издаден от военен прокурор на Северно-кавказкия военен окръг. С това решение наказателното следствие отново е закрито поради липса на corpus delicti в действията на пилотите (вж. §§ 90-97 по-долу).

41.  Жалбоподателките заявяват в тезите си, че не им е известно да са предприемани никакви подходящи стъпки от властите за провеждане на ефективно и адекватно разследване и за гарантиране на тяхното участие в него. Първата жалбоподателка твърди, че известно време след като нейната жалба до Съда е съобщена на руското Правителство, нейният по-голям брат, Асланбек Вахабов, е посетен два пъти в дома си в Чечня от военните прокурори, които са търсели нея. След второто посещение прокурорите оставят бележка за първата жалбоподателка, с която я инструктират да се яви във военна база Ханкала за разпит. Първата жалбоподателка не го прави. Тя твърди, че Ханкала е основната военна база на федералните сили в Чечня, не е свободно достъпна за цивилни и е тежко охранявана и заобиколена от множество контролни пунктове. Би било много трудно и опасно за нея да се опита да стигне там сама и тя смята, че прокурорите са могли да я намерят или в Ингушетия, където е живеела, или в Чечня, където е пътувала. Първата жалбоподателка също така е била наясно, че прокурорите от чеченския град Ачхой-Мартан веднъж са я търсили в Ингушетия, докато е била в Грозни.

42.  Втората и третата жалбоподателка никога не са викани за разпит. Не им е дадена никаква официална информация във връзка с инцидента. Нито една от жалбоподателките не е официално уведомена, че е получила статут на жертва на престъпление (потерпевшие), както е предвидено в чл. 53 от Наказателнопроцесуалния кодекс.

Б. Представени документи

43.  Страните представят множество документи, свързани с разследването на убийствата. Основните приложими документи са:

1.   Документи от следственото дело

44.  Правителството представя копие от следствената преписка в наказателното дело, разделено в два тома. Не е представен списък с документи, но от номерацията на страниците е видно, че първоначално е имало най-малко три тома и че някаква част от преписката липсва. Според представените документи следствието прави няколко опита за намиране на първата жалбоподателка и в по-малка степен на втората жалбоподателка. Въпреки че някои от техните близки са разпитани и получават статут на жертви (не е ясно дали са били информирани за това), следователите не се свързват с първата и втората жалбоподателка директно. Не изглежда третата жалбоподателка някога да е търсена. Документите, които се съдържат в преписката по делото, представят последователно и подробно описание на нападението, от което се оплакват жалбоподателките.

45.  Най-важните документи, които се съдържат в преписката, са следните:

а) Документи от Червения кръст

46.  Московската служба на Международния комитет на Червения кръст (МКЧК) се обръща към кабинета на Главната военна прокуратура в Москва във връзка с нападението срещу конвоя на 29 октомври 1999 г. На 29 октомври 1999 г. МКЧК спешно информира Министерството на вътрешните работи, че поради бързо влошаване на ситуацията със сигурността в Грозни, местният персонал на МКЧК и на Комитета на Червения кръст на Чечня се евакуира от Грозни с конвой от пет товарни и шест пътнически автомобила. В писмото се посочва, че превозните средства няма да бъдат маркирани с каквато и да било емблема.

47.  По-късно на 29 октомври 1999 г. МКЧК отново спешно информира Министерството на вътрешните работи, че персоналът на Червения кръст не може да пресече границата с Ингушетия. Пътят между Ингушетия и Грозни е под обстрел и един от камионите на Червения кръст е засегнат.

48.  На 16 ноември 1999 г., в отговор на искане от Главната военна прокуратура от 9 ноември 1999 г., г-н Руслан Исаев, председател на Комитета на Червения кръст и Червения полумесец в Чечня, представя своето описание на нападението. Той заявява следното:

“Председател съм на Комитета на Червения кръст на Чечня от януари 1995 г. Работехме заедно с МКЧК, като се грижихме за 15 000 възрастни хора и хора с увреждания в Чечня ... От 1 октомври 1999 г. трябваше да затворим центровете за хранене, тъй като електричеството и газта бяха прекъснати, но продължихме да приготвяме хляб с помощта на дизелово гориво и да го разпространяваме до 12 000 възрастни хора ... От 20 октомври 1999 г. Грозни беше под тежки въздушни бомбардировки и на 27 октомври спряхме всички програми, защото беше невъзможно не само да се работи, но и да се остане там. Започнахме да се подготвяме за евакуация и информирах офиса на МКЧК в Налчик [Кабардино-Балкария] за това.

Тъй като всички обществени медии съобщаваха, че ще бъде отворен изходен маршрут към Ингушетия за бежанци на 29 октомври 1999 г., ние решихме да се евакуираме на 29 октомври 1999 г., заедно с персонала на МКЧК. За да се евакуираме, имахме нужда от специално разрешение и на 29 октомври закарахме всичките си транспортни средства до [бунтовническата] комендатура, която издаде разрешение за пътуване. Отидох пред конвоя, за да проверя пътя, и видях няколко кратера от взривове на пътя, така че лично осигурих да имахме знамена с червени кръстове по покривите на нашите три камиона.

Нашите автомобили пътуваха в конвой и около 8.30 ч. бяхме в колона от автомобили по магистралата Ростов-Баку. Колоната беше с дължина около 3 км. от контролния пункт [на границата с Ингушетия]. Около 10 ч.  на контролния пункт, където чакаха около 3 000 души и никой не беше пропускан, се появи генерал ... и каза, че на никого няма да бъде позволено да премине, защото контролният пункт не е подготвен. Той заяви, че ще бъде отворен пет дни по-късно, че всички трябва да се върнат и че той гарантира, че пътят няма да бъде нападан. До около 11.30 ч. не можахме да обърнем поради колона от автомобили с дължина от около седем километра зад нас. По обяд започнахме да се движим към Грозни. Аз водех конвоя в автомобил Жигули, другите бяха зад мен. Други бежанци последваха нашия конвой, след като бяха видели нашите символи на червения кръст; те също развяваха бели знамена.

Около два километра преди Шаами-Юрт видях два военни самолета да изстрелват ракети. Тъй като от противоположната посока също приближаваха коли, помислих, че стрелят по нещо встрани от пътя. За да проверя това, увеличих скоростта и излязох пред конвоя. Когато стигнах до моста, видях пътят да завива наляво и самолетите да бомбардират пътя. Когато стигнах до мястото, два камиона стояха от лявата страна на пътя, и двата обърнати настрани, от дясната страна автомобил Жигули гореше след пряк удар, а наблизо покрита с кръв жена се опитваше да извади от колата обезглавеното тяло на мъж. Спрях да помогна, но в този момент пътниците в колата ми, които бях качил по пътя към Грозни, започнаха да крещят и да сочат към небето. Видях два военни самолета, идващи към нас. Върнах се в колата и потеглих напред. След около 100 метра колата подскочи и задното стъкло се счупи. Колата забави ход, тъй като една от задните гуми беше спукана. След 600 метра стигнах Шаами-Юрт, където свалих пътниците, смених гумата и се върнах при конвоя. Когато се приближих до моста, видях ужасна гледка. В предната част, на моста, беше нашият камион Mercedes. Кабината му почти изцяло липсваше. Други автомобили бяха зад него. Изтичах към камиона и видях, че телата на двама шофьори, Асланбек Барзаев и Руслан Бетелгериев, бяха разкъсани. След това започнах да търся останалите. Вдясно под пътя открих Рамзан Муслиев, който беше ранен в гърба. След това открих други колеги, които помагаха на ранените от автобус ПАЗ, който беше засегнат от пряко попадение от ракета; 12 души бяха убити на място. Взехме ранените и две коли с разбити прозорци, които можеха да се движат, и отидохме в село Хамбирзи. Казах на персонала да разтоварят камионите и да извадят мъртвите, след като нещата се бяха успокоили. Междувременно закарах ранените до село Алхан-Юрт. В 16 ч. се върнах при моите колеги в Хамбирзи. Те ми казаха, че самолетите са се върнали и са нападнали конвоя още два пъти и че са слезли на много малка височина и са стреляли по колите с картечници.

За да обобщя, на 29 октомври 1999 г. между 12 и 16 ч. на моста край село Шаами-Юрт военни самолети нападнаха цивилен конвой, състоящ се от бежанци, пет пъти; в резултат на това десетки автомобили бяха унищожени, около 25 души бяха убити, а около 75 – ранени. Смятам, че много жертви са били ранени, защото голям брой бежанци последваха нашия конвой, след като забелязаха знака на Червения кръст.

Аз и моите колеги категорично отричаме, че по самолетите е стреляно от конвоя. Като се започне от кръстовището с пътя за Урус-Мартан, не само че не видяхме никакви автомобили с противовъздушни оръжия, но не видяхме нито един въоръжен човек. Докато бяхме в Чечня, ние самите пострадахме от [чеченските] бойци, които ни обвиняваха многократно, че работим за руснаците и нашият офис и персонал са били нападани, така че бяхме много предпазливи. Не мога да заявя, че пилотите умишлено са се целили в конвоя на Червения кръст, но те не може да не са видели нашите камиони с кръстовете на злополучния мост, а след това нанасяха удари на цивилния конвой в продължение на четири часа.”

49.  Към това изявление са приложени копия от документите за самоличност на двамата шофьори, които са били убити, Асланбек Барзаев и Рамзан Битилгириев. Има и разрешение за пътуване за шест превозни средства, издадено от “независим чеченски орган” – комендатурата Алди – на 29 октомври 1999 г.

50.  Три други свидетелски показания са събрани от служители на Червения кръст през април 2000 г. Те потвърждават изявленията на Исаев по отношение на времето и обстоятелствата на нападението и самоличността на жертвите, които са били служители на Червения кръст.

б) Решение за започване на наказателното следствие

51.  На 27 април 2000 г. военен прокурор от военна част  № 20102 в Ханкала издава решение да не се образува наказателно производство по жалбата на Комитета на Червения кръст. В решението се казва, че при разглеждането на жалбата е установено, че конвоят на Червения кръст е пътувал на 29 октомври 1999 г. за Ингушетия и че не е могъл да премине административната граница, тъй като контролният пункт не е бил подготвен. Движенията на конвоя не са били съгласувани с щаб-квартирата на Обединената групировка войски (ОГВ). При връщането към Грозни конвоят, заедно с други превозни средства, е бил нападнат при моста край село Шаами-Юрт от “неидентифицирани летателни апарати”. Решението се позовава и на информация от централата на ОГВ, че според дневника на операциите на 29 октомври 1999 г. авиационните сили на ОГВ не са провеждали полети в околностите на Шаами-Юрт. Следователят достига до заключението, че няма доказателства, че военнослужещите от федералните сили имат участие във въздушната бомбардировка на конвоя на Червения кръст и отказва да започне наказателно следствие поради липса на corpus delicti в действията на военнослужещите от въоръжените сили.

52.  На 3 май 2000 г. прокурор от Военната прокуратура на Северен Кавказ в Ростов на Дон отменя решението от 27 април 2000 г. и нарежда разследване. На 10 май 2000 г. военният прокурор на военна част № 20102 приема дело № 14/33/0205-00 за разследване. На 28 юни 2000 г. делото е прехвърлено на друг следовател в същата военна част.

53.  След съобщаване за делото от страна на Съда на руското Правителство през юни 2000 г., прокуратурата за Северен Кавказ изисква информация по случая от Републиканската прокуратура на Чечня. На 13 септември 2000 г. Районната прокуратура на Ачхой-Мартан открива наказателно следствие № 26045 за убийството на тримата роднини на първата жалбоподателка и раняването на първата и втората жалбоподателки. През ноември 2000 г. наказателното дело е било изпратено за разследване на военна част № 20102. На 4 декември 2000 г. военен прокурор в същата военна част го присъединява към разследването № 14/33/0205-00.

54.  Изглежда, че в определен момент през 2001 г. наказателното дело е прехвърлено за допълнително разследване към Военната прокуратура на Северен Кавказ в Ростов на Дон

в) Документи, свързани със семейство Бурдинюк

55.  Сред жертвите на нападението са Нина и Борис Бурдинюк, жители на Грозни. Съпругът е убит при нападението, а съпругата е ранена. На 6 декември 1999 г. Нина Бурдинюк пише на местния военен прокурор в Анапа, Краснодарски район, където се е намирала. Тя заявява, че на 29 октомври 1999 г. тя и нейният съпруг пътуват по “хуманитарния коридор”, обявен за жителите на Грозни. Чрез местна транспортна агенция те са организирали предварително камион, който да вземе тях и тяхното движимо имущество. Тъй като блокадата е затворена, те трябва да се върнат в Грозни. В 13:10 ч. в близост до село Шаами-Юрт те са нападнати от военни самолети. Тяхната кола е изхвърлена настрани от взрив, който убива съпруга ѝ и ранява нея и шофьора. Г-жа Бурдинюк е взета от минувачи за оказване на първа помощ, но се връща за тялото на съпруга си, което междувременно е отнесено в селска джамия. Със съдействието на местен жител тя отнася тялото на съпруга си до пътна блокада в близост до Ачхой-Мартан и го погребва в плитък гроб. На 4 ноември тя достига Анапа, където живее дъщеря ѝ. Тя е лекувана в болница за травма на главата и мозъчно сътресение. При изписването от болницата на 2 декември 1999 г. тя се завръща в Чечня, за да прибере тялото на съпруга си. На 5 декември 1999 г. го оставя в моргата на град Анапа. Тя поисква от военната прокуратура на Новоросийския гарнизон да образува наказателно следствие за нападението и да назначи съдебномедицинска експертиза на тялото на съпруга ѝ.

56.  На 8 декември 1999 г. съдебномедицинска експертиза на тялото на Борис Бурдинюк заключава, че той е починал от нараняване от осколка в областта на гръдния кош евентуално при обстоятелствата, посочени в изявлението на съпругата му. На 8 декември 1999 г. службата по гражданска регистрация на Анапа издава смъртен акт за Борис Бурдинюк, който е починал на 29 октомври 1999 г. в село Шаами-Юрт, Чечня.

57.  Документите, отнасящи се до случая, са предадени на военната прокуратура на военна част № 20102, която на 7 февруари 2000 г. издава решение да не се открива наказателно следствие, тъй като не е извършено престъпление. Няма основание да се заключи, че военните пилоти може да имат участие в смъртта на Борис Бурдинюк.

58.  На 23 октомври 2000 г. това решение е отменено от военната прокуратура на военна част № 20102. Разследването е присъединено към разследването по наказателно дело № 14/33/0205-00, което се отнася до нападението срещу конвой на Червения кръст.

59.  На 1 септември 2000 г. г-жа Бурдинюк е разпитана като свидетел. На същия ден следовател от Прокуратурата на Анапа, действащ по указания от военната прокуратура, издава решение да я признае за жертва и граждански ищец по делото.

г) Разпит на роднините на първата жалбоподателка

60.  На 11 август 2000 г. двама от роднините на първата жалбоподателка – брат ѝ Асланбек Вахабов и племенникът ѝ Алихан Вахабов – са разпитани като свидетели. Асланбек свидетелства, че жена му и синът му, първата и втората жалбоподателка и други роднини (той изброява 12 лица) са напуснали Грозни на сутринта на 29 октомври 1999 г. в посока Ингушетия. Свидетелят е останал у дома и около 17:00 ч. неговите роднини са се върнали със същия микробус. Четирима от хората вътре били убити, а останалите били ранени в резултат на въздушен удар на конвоя. Двете деца на първата жалбоподателка, Илона Исаева и Саид-Магомед Исаев, били погребани в гробището Черноречие близо до Грозни. Алихан Вахабов, тийнейджър, който е бил в микробуса, свидетелства за обстоятелствата на нападението и за своето нараняване от осколки в лявото рамо. Той е лекуван в болницата в Атаги веднага след инцидента, а след това е останал известно време в болницата в Назран в Ингушетия.

61.  На 18 октомври 2000 г. следователите разпитват Жалавди Магомадов, роднина на Вахабови, който е бил в микробуса на 29 октомври 1999 г. и който дава подробно описание на събитията. Той твърди, че е имало 15 пътници в микробуса, включително той, плюс водача. Той оценява времето на нападението между 12:00 и 13:00 ч., защото някои хора са били спрели край пътя за обедна молитва (намаз). Той си спомня, че първо е чул взрив пред колата им, където е пътувал камион Mercedes. Техният микробус е спрял и всички са започнали да излизат от колата и да тичат към аварийната лента на пътя. В този момент се случва втори взрив от дясната страна на пътя. Свидетелят е бил ранен от шрапнел в двата крака, едната ръка и гърба и е бил в състояние на шок, но си спомня два други взрива наблизо. Освен това той си спомня, че е бил заведен от роднините си в болницата в Старая Сунжа, където е бил опериран и от тялото му са извадени шрапнели. Шест пътници в микробуса са били убити: майката (Асма Магомедова) и две сестри на свидетеля, двете деца на първата жалбоподателка и още една жена. Свидетелят твърди, че не са извършени аутопсии на телата преди погребението и че той е възразил срещу ексхумацията на телата на майка му и двете му сестри. Седем пътници в микробуса, включително той и водача, са получили наранявания от шрапнел с различна тежест. Когато e попитан дали е чул някой да стреля от конвоя към самолетите, свидетелят отрича и казва, че не е видял въоръжени хора в конвоя. Той също така представя подробна скица на мястото с индикация на разположението на колите по пътя и взривовете.

62.  Следователите се опитват да намерят първата и втората жалбоподателки. През септември 2001 г. те разпитват жител на Назран, който заявява, че от септември 1999 г. до есента на 2000 г. две семейства на бежанци, Юсупови и Исаеви, са живели в къщата му. Той не знае нищо за нападението през октомври 1999 г. и не знае къде са отишли ​​след това.

д) Проверка на мястото

63.  На 15 август 2000 г. следователите от военна част № 20102, заедно с двама служители на Червения кръст, които са били свидетели на нападението, пътуват до мястото. Те откриват разрушения корпус на камиона Mercedes на около 30 метра от моста и снимат него и новата асфалтова кръпка на пътя, където свидетелите посочват, че е бил кратерът. Червеният кръст представя свои собствени снимки на унищожения камион и на кратерите от взривове на пътя.

е) Документи, свързани с идентификацията на други жертви

64.  Следствието се опитва да идентифицира и разпита други жертви на нападението или техни роднини и да събере медицински досиета и смъртни актове. Искания са изпратени до местните структури на вътрешните работи в Чечня, до районните прокуратури и до петте най-големи бежански лагера в Ингушетия.

65.  На няколко пъти през 2000 г. и 2001 г. шест работници от Комитета на Червения кръст на Чечня са разпитани за обстоятелствата на нападението. Те дават подробни обяснения, придружени от скици на мястото. Разпитани са роднини на двамата починали шофьори на Червения кръст. Те свидетелстват за смъртта и идентифицират гробовете. Издадена е заповед за ексхумация и съдебномедицинска експертиза, но роднините възразяват и заповедта не е изпълнена. Бащата на единия от шофьорите получава статут на жертва в производството през юли 2001 г.

66.  Освен близките на първата и втората жалбоподателки, г-жа Бурдинюк и служители на Червения кръст, следователите идентифицират други жертви. Двама кореспонденти на местни телевизионни станции, Рамзан Межидов и Шамил Гегаев, са убити по време на нападението. Следователите разпитват майката и вдовицата на Межидов, които възразяват срещу неговата ексхумация. Те представят неговия смъртен акт и медицински документи за нараняванията му. Не изглежда роднини на Гегаев да са били разпитани.

67.  Роднините на Садик Гучигов, шофьор на камиона, в който е пътувало семейство Бурдинюк, свидетелстват, че той е починал от раните си един месец след събитията. Вдовицата му е разпитана и получава статут на жертва в производството. Тя също представя медицински документи и смъртен акт на съпруга си и възразява срещу ексхумацията му.

68.  Пет други лица, които са убити по време на нападението срещу конвоя, са идентифицирани, техните роднини са разпитани и някои са получили статут на жертва. В допълнение, един местен жител от село Валерик е убит недалеч от пътя, докато мие колата си до малко езеро, очевидно вследствие на същите въздушни удари. Брат му също получава статут на жертва.

69.  Следствието установява общо 18 смъртни случая.

70.  Свидетелите също така последователно посочват автобус ПАЗ (с 25 места), който получава пряк удар и в който са убити най-малко 12 души. Те също така посочват камион Камаз, пълен с бежанци – предимно жени и деца – и добитък, който е пряко ударен и изгорен, очевидно без оцелели. Не изглежда пътниците в тези две превозни средства или техните близки да са били установени.

71.  На 6 септември 2001 г. следователите разпитват жена, чието име не е дадено на Съда, идентифицирана като “Раиса”. Тя свидетелства, че на 29 октомври 1999 г., заедно с три други лица, тя се опитва да тръгне с колата им за Ингушетия през “хуманитарния коридор”. След като им е отказано разрешение да преминат през контролния пункт, те потеглят обратно около обяд и достигат до Грозни безпроблемно. По-късно тя научава, че бежанците са били нападнати от въздуха и че много хора са били убити и ранени. Тя твърди, че по пътя обратно е видяла група от четирима или петима мъже в края на гората Самашки, облечени в камуфлажни дрехи и с картечници. Тяхната кола, опръскан с кал високопроходим автомобил УАЗ, е бил наблизо. Свидетелката предполага, че това са чеченски бойци, които може да са провокирали военните самолети, кръжащи в небето, да нанесат удар на бежанците на пътя. Когато е попитана, свидетелката казва, че не е видяла Камаз или други камиони с бойци.

72.  Чрез свидетелски показния и медицински документи следователите също така идентифицират няколко лица, които са били ранени, сред които и първата и втората жалбоподателки.

73.  През лятото на 2001 г. десет медицински досиета на ранените на 29 октомври 1999 г. са изпратени в болницата на Урус-Мартан за съдебномедицински експертизи. Експертизите заключават, че нараняванията – рани от шрапнели, травматични ампутации на крайници, мозъчно сътресение, травми на главата – може да са били получени при обстоятелствата, описани от жертвите, т.е. по време на въздушен удар. Двама от ранените са починали по-късно и техните роднини получават статут на жертва в производството. Един от тях е Рамзан Межидов, местен телевизионен репортер. Изглежда, че други ранени лица или техни роднини не са открити от следователите, въпреки известни опити в тази насока.

74.  На 27 август 2001 г. следователят издава девет решения за предоставяне на статут на жертва на лица, чиито роднини са били убити или ранени, сред тях са и първата и втората жалбоподателки. Тези решения не са подписани от жертвите, както е предвидено в Наказателнопроцесуалния кодекс и няма индикация, че те са били изпратени на жалбоподателите или на техни близки, чиито адреси са били установени.

й) Показания на местни жители и медицински персонал

75.  Следователите разпитват осем жители на Шаами-Юрт. Те свидетелстват, че е имало въздушни удари по пътя и че тела на загинали са били донесени до джамията на селото на 29 октомври 1999 г. Те също така свидетелстват, че са давали първа помощ на пострадалите.

76.  През 2000 и 2001 г. следователите разпитват медицински персонал от болниците в Ачхой-Мартан, Старая Сунжа (Грозни), Урус-Мартан и Назран (Ингушетия). Те свидетелстват за ранените, които са били доведени в болниците на 29 октомври 1999 г. Оказва се, че по-голямата част от жертвите са били заведени в болницата на Ачхой-Мартан, която се намира най-близо до мястото. Не са направени обаче никакви записи в онзи ден, защото големият брой жертви означава, че целият персонал е бил зает с осигуряване на първа помощ за тежките наранявания. Най-малко десет ранени лица са били заведени в болницата в Урус-Мартан и шест в болницата в Старая Сунжа, където една медицинска сестра си спомня, че е лекувала втората жалбоподателка и Жалауди Магомедов за рани от шрапнел.

к) Информация от военните

77.  През ноември 2000 г. в хода на разследването на оплакванията на жалбоподателките Районната прокуратура в Ачхой-Мартан иска от командира на ОГВ и военния комендант на Чечня да подадат информация за полетите на 29 октомври 1999 г. в околностите на Ачхой-Мартан и Шаами-Юрт. Не е ясно дали са били представени отговори, а десет дни по-късно наказателното следствие е прехвърлено на военната прокуратура на военна част № 20102.

78.  През октомври 2000 г. военните следователите разпитват двама военни пилоти и един ръководител полети. Те са разпитани като свидетели и истинските им имена не са оповестени пред Съда.

79.  Ръководителят на полети, идентифициран като “Сидоров”, твърди, че вечерта на 28 октомври 1999 г. е бил информиран в съответствие с процедура за мисия на авиацията на следващия ден. Мисията е да се предотврати движението по пътя към Грозни на тежкотоварни превозни средства, за които е възможно да превозват оръжие, бойци и друго оборудване за “незаконните въоръжени групи”, защитаващи града. На същата вечер той информира двама пилоти за мисията. Нито на 28-29 октомври 1999 г., нито по-късно, до момента на разпита, той не е бил уведомен за “хуманитарен коридор” за цивилни, за движението на конвой на Червения кръст по пътя или за цивилни жертви. Той не е знаел дали пътната блокада “Кавказ-1” функционира и не е получил информация от пътната блокада.

80.  Свидетелят освен това твърди, че на 29 октомври 1999 г. пилотите тръгват за мисията без ръководители на полети, защото не се е смятало, че мисията ще бъде достатъчно близо до федералните войски. Предните авионасочвачи остават на земята в контролната кула. В около 14:00 ч. един самолетен екипаж съобщава за единичен камион Камаз на пътя в близост до село Шаами-Юрт, недалеч от гората Самашки, от който е стреляно по тях. Ръководителят на полети, знаейки от разузнавателната информация за присъствието на бойци в гората Самашки и с оглед на целта на мисията, им позволява да открият огън. Пилотите не съобщават за други превозни средства на пътя или за знаците на Червения кръст на камиона. Те също така не докладват за грешки в поразяването на целите.

81.  На 10 октомври 2000 г. пилот, идентифициран като “Иванов”, свидетелства, че на 29 октомври 1999 г. е изпълнявал мисия за предотвратяване на движението на тежкотоварни автомобили в посока Грозни. На пътя в близост до Шаами-Юрт, на около 100 метра от моста, той вижда тъмнозелен камион Камаз с брезентово покривало. Той се спуска от 1 500 метра до 200 метра, за да огледа от по-близо. Пилотът може да види камиона много ясно, уверен е за неговата марка и е сигурен, че той не носи никакви знаци на Червения кръст. Когато е попитан, той отговаря, че ако е видял знаците на Червения кръст, той е нямало да стреля по автомобила. Той също така е сигурен, че не е имало други превозни средства на пътя по това време. Другият пилот съобщава за стрелба от камиона и пилотът иска разрешение от наземния ръководител да открие огън. Разрешението е дадено и пилотът прави лупинг, прицелва се в камиона и изстрелва ракети от височина 800 метра. По това време камионът вече е преминал моста. Часът на атаката е около 14:05 - 14:10 ч. След това той се издига до 2 000 метра. Когато прелита над мястото той забелязва, че камионът е спрял. След това, на кръстопътя край село Кулари, той забелязва втори единичен камион Камаз, също тъмнозелен, и група облечени в камуфлажни дрехи въоръжени лица в близост до него, които стрелят по самолетите с под-картечници. Вниманието на екипажа е привлечено от тази нова цел и те вече не наблюдават първата цел. Видимостта е добра, а небето е ясно. Към момента няма други автомобили на пътя. Пилотът представя скица на мястото с индикации за двата единични камиона на пътя.

82.  На 10 октомври 2000 г. пилот, идентифициран като “Петров”, е разпитан като свидетел. Неговите показания започват с думите “Потвърждавам предишните си изявления”, но други показания от него не са представени на Съда. Той повтаря почти дума по дума твърденията на първия пилот за обстоятелствата на нападението на 29 октомври 1999 г. Той добавя, че не е видял “никакъв бежански конвой” или автомобили, означени със символ на Червения кръст.

83.  На 8 декември 2000 г. допълнителна информация е взета от пилота, идентифициран като “Иванов”. Изявлението се позовава на два предишни разпита, от които само един – от 10 октомври 2000 г. – е представен на Съда. Пилотът е разпитан за броя и вида на изстреляните ракети. Той казва, че е изстрелял две ракети С-24 към първия камион Камаз.

84.  Освен да отговарят на въпроси, пилотите са помолени да посочат координатите на своите цели на подробна карта на областта, което те правят. Едната цел е отбелязана на пътя преди моста, водещ до село Шаами-Юрт, другата – на около 12 километра по-нататък на същия път, на кръстовище край село Кулари.

85.  Преписката съдържа също така две снимки на самолети, без дата и описания.

л) Решение за прекратяване на наказателното производство и неговото оспорване

86.  На 7 септември 2001 г. наказателното дело е прекратено поради липса на corpus delicti в действията на пилотите. Не изглежда обаче това решение да е съобщено своевременно на жертвите или на жалбоподателките. Копие от това решение не е представено и на Съда.

87.  На 6 юни 2002 г. г-жа Бурдинюк пише до Военния гарнизонен съд на Ростов на Дон с молба за преразглеждане на решението да не се образува наказателно производство. На 31 декември 2002 г. Военната прокуратура на Северен Кавказ препраща жалбата ѝ до Съда на военния окръг заедно с наказателното дело, което се състои от пет тома. На 4 февруари 2003 г. Съдът на Северно-кавказкия военен окръг установява, че делото е трябвало да бъде преразгледано от Военния гарнизонен съд на Грозни, но тъй като последният не функционира, делото е прехвърлено на Военния гарнизонен съд на Батайск.

88.  На 14 март 2003 г. Военният гарнизонен съд на Батайск отменя решението от 7 септември 2001 г. и връща делото за ново разследване. Съдът цитира решението от 7 септември 2001 г., според което следствието е установило, че на 29 октомври 1999 г. пилотите “Иванов” и “Петров” нанасят удари на два единични камиона Камаз, превозващи бунтовници, на пътя между границата с Ингушетия и Грозни. И двете превозни средства са унищожени. Въпреки това, освен двете превозни средства, ракетите засягат конвоя с превозни средства на Червения кръст и бежанци. В резултат на нападението 14 превозни средства са разрушени и 16 души са убити, включително съпругът на г-жа Бурдинюк; 11 души са ранени. Следствието достига до заключението, че “конвоят наистина е бил засегнат от действията на пилотите “Иванов” и “Петров” от Министерството на отбраната, които са действали в съответствие със своята мисия и са насочили ракетите в групата от вражески бойци и техника. Те не възнамерявали да унищожат цивилното население и конвоя на Червения кръст, защото не са предвидили и не са могли да предвидят такава възможност. Смърт и наранявания са причинени на жертвите, защото те по своя собствена инициатива са били в зоната на поразяване на ракетите, която надхвърля 800 метра”.

Гарнизонният съд заявява:

“На 7 септември 2001 г. наказателното дело е прекратено от следовател от Военната прокуратура на Северно-кавказкия военен окръг по силата на чл. 5 § 2 от Наказателнопроцесуалния кодекс, а именно поради липсата на corpus delicti в действията на пилотите, тъй като превозните средства на Червения кръст и бежанците сами са навлезли в зоната на поразяване на ракетите. Пилотите не са предвидили и не са могли да предвидят такива последствия.

Съдът смята, че пилотите са изпълнявали възложена задача, а именно да “намерят и унищожат укрепени пунктове и мобилни вражески сили и ресурси” в режим “свободно преследване”, т.е. решението да се използват бойни средства се основава на собствената им преценка за наблюдаваната ситуация. Няма съмнение, че такава оценка трябва да включва не само оценка на целите, но също така и на потенциалната вреда за други превозни средства и лица, които се намират в близост. Наблюдавайки тези цели (автомобили с “бойци”), те не биха могли да не забележат други превозни средства с хора наблизо и е трябвало да използват оръжията според техните характеристики, точност, радиус на поразяване и т.н. Съдът намира, че пилотите не са взели всичко това под внимание правилно, което обяснява, че 14 цивилни превозни средства са били повредени, 16 души са били убити и 11 души са били ранени в резултат на ракетното нападение.

... като се има предвид, че не са били взети всички мерки за разследване до необходимата степен, за да се установи вината на пилотите, е необходимо допълнително разследване в този случай”.

89.  На 26 март 2003 г. Военната прокуратура на Северен Кавказ приема делото за допълнително разследване.

м) Решение от 5 май 2004 г.

90.  На 5 май 2004 г. прокурор от Военната прокуратура на Северен Кавказ отново прекратява наказателното дело поради липса на corpus delicti в действията на пилотите. Копие от този документ е представен от Правителството след заседанията в Страсбург на 14 октомври 2004 г. Правителството не представя нови документи от следственото дело, за което се отнася решението. От този документ следва, че в някакъв момент (вероятно след март 2003 г.) първата и втората жалбоподателки са разпитани като свидетели за обстоятелствата на нападението и им е предоставен статут на жертви в рамките на производството. Направени са допълнителни опити да се намери и разпита третата жалбоподателка, но те не са успешни.

91.  Документът се позовава също на допълнителни доказателства, получени от армията. В него се споменава дневник, в който времето на ракетните удари на 29 октомври 1999 г. в околностите на Шаами-Юрт е отбелязано като 14:05 - 14:20 ч.

92.  Решението се позовава на изявления без дата на двамата пилоти, идентифицирани като П. и Б. (вероятно същите като “Иванов” и “Петров”, цитирани по-горе в §§ 81-84). Казва се, че пилот П. в изявлението си твърди, че по време на мисията на 29 октомври 1999 г. те забелязват камион Камаз на източния край на гората Самашки, в близост до село Шаами-Юрт. Няколко човека изскачат и се затичват към гората. В същото време по самолета се стреля от камиона, вероятно с едрокалибрена картечница. Пилотът осъзнава, че самолетът е бил ударен. Той съобщава това на водещия пилот, който иска разрешение за използване на огън от контролния център. Когато разрешението е дадено, и двамата изстрелват към камиона по две ракети два пъти от височина 1 600-2 000 метра. По това време те не забелязват никакви други превозни средства на пътя в близост до камиона. Има някакви превозни средства надолу по пътя в посока Грозни, но на значително разстояние. Една или две секунди след като ракети са изстреляни, пилотът забелязва още един камион да излиза от гората Самашки и да се насочва към Грозни. Камионът влиза в зоната на поразяване. Пилотът няма време да провери какво се е случило с него или дали има други превозни средства на пътя заради опасността да бъде стреляно по него.

93.  Пилот П. е допълнително цитиран да казва, че те са били информирани, че пътят е затворен на административната граница с Ингушетия. Поради това те предположили, че камионите излизат от гората Самашки, където се е събрала значителна група бойци (“боевики”). Те не виждат никакъв транспорт да се движи от Грозни по това време. Пилот Б. е цитиран да добавя към тези изявления, че ракетите може да са променили посоката си сами или защото са били обстрелвани от земята.

94.  Документът допълнително цитира изявления без дата на двама неидентифицирани авиомеханици, които на 29 октомври 1999 г. са проверили два самолета СУ-25 след завръщането им от мисия. Пилотите ги информират, че е стреляно по тях, вероятно с едрокалибрена картечница. Проверката на двата самолета с номера на корпуса съответно 40 и 73 разкрива два отвора с големина 20 и 70-90 мм в първия самолет и един отвор с големина 20 мм във втория самолет. Единият механик предполага се, че отворите са резултат от куршуми от едрокалибрена картечница. Решението допълнително се позовава на два протокола без дата за извършване на проверка на самолети с № 40 и 73, в които се отбелязва подобна повреда.

95.  В решението освен това се споменават изявления на неуточнени дати от командира на военната авиационна част и 12 от колегите на пилотите, които очевидно отричат да са чували каквото и да било за нападението срещу цивилния конвой на 29 октомври 1999 г.

96.  В допълнение, решението от 5 май 2004 г. се позовава на резултатите от следствен експеримент, който показва, че знакът с червения кръст на знамето на Комитета на Червения кръст на Чечня е ясно отличим от разстояние 200 метра. В документа също така е посочена информация от щаба на 4-та армия на военновъздушните сили и противовъздушната отбрана, която определя радиуса на поразяване на ракетите С-24 на 300 метра.

97.  В документа се заключава, че вредата върху цивилните лица е причинена от действията на пилотите Б. и П., които са действали в допустима самоотбрана и са се опитали да предотвратят нарушаване на законните интереси на обществото и държавата от членове на незаконни въоръжени групи. Освен това пилотите не са имали намерение да причинят вреда на цивилните, защото не са ги видели, докато ракетите не са били изстреляни. Наказателното следствие е прекратено поради липса на corpus delicti в действията на пилотите. Със същото решение, решенията за предоставяне на статут на жертва в гражданското производство са отменени, а жертвите е трябвало да бъдат информирани за възможността да търсят обезщетение от Министерството на отбраната чрез гражданско производство. Не изглежда, че решението е било изпратено на жертвите, включително на жалбоподателките.

2.    Документи, представени от жалбоподателките

98.  Жалбоподателките представят редица допълнителни документи, свързани с обстоятелствата на нападението и следствието.

а) Допълнителни изявления на жалбоподателките

99.  Жалбоподателките представят допълнителни изявления относно обстоятелствата на нападението и резултатите от него. Втората жалбоподателка твърди, че тя и нейните близки все още изпитват шока от този ден. Третата жалбоподателка твърди, че “от нападението на пътя насам съм измъчвана от кошмари ... Все още ми става зле, когато видя манекен във витрина. Напомня ми за мъртвите, които видях на магистралата Ростов-Баку. Това въздействие е толкова силно, че на няколко пъти съм припадала в магазините. Преди месец влязох в един магазин на телефонна компания в Назран. Имаха модел на ръка на витрината на магазина. Това ми върна спомена за отсечена ръка и крак на жена, които видях точно пред мен на пътя на 29 октомври 1999 г. Стана ми зле и припаднах. Беше ми зле дни след това. Сега просто не мога да вляза в магазин с манекени или с модели на човешки тела”.

100.  Третата жалбоподателка също представя списък на предметите, които са се намирали в автомобила ГАЗ, унищожен по време на нападението, и документи за трите автомобила, разрушени по време на нападението - Жигули ВАЗ 21063, произведен през 1992 г., Нива ВАЗ 21213, произведен през 1996 г., и ГАЗ 53, произведен през 1982 г. Списъкът на предметите включва пари в брой в щатски долари в размер на 48 000, аудио и компютърна техника на стойност 1 350 щатски долара, битови предмети и дрехи на стойност 28 640 щатски долара, бижута на стойност 8 770 щатски долара и три автомобила на стойност 20 500 щатски долара. Общата стойност е определена на 108 760 щатски долара.

б) Изявления на други свидетели и жертви

101.  Жалбоподателките подават пет допълнителни показания от свидетели и жертви, свързани с обстоятелствата на нападението. Свидетел А. дава показания, че тя е била в същата кола като Рамзан Межидов и Шамил Гигаев, телевизионни репортери, и двамата убити. След първия взрив Межидов слиза от колата и заснема унищоженията около себе си; той е убит от втори взрив. След това те опитват да вземат камерата и касетата, но те са унищожени. Вдовицата на Гигаев дава показания за смъртта на съпруга си. Свидетел Б. дава показания, че колата им е била близо до Шаами-Юрт в посока обратно към Грозни, когато е настъпило нападението. Свидетелят и брат му са ранени и отведени в болницата в Урус-Мартан за лечение. На 22 ноември 1999 г. той е прехвърлен в Ингушетия. Двама други свидетели, служители на Червения кръст, също описват обстоятелствата на нападението. Всички свидетели отричат да имало каквато и да било стрелба по самолетите преди или по време на нападението или да е имало въоръжени мъже в конвоя.

в) Доклад на "Хюман Райтс Уоч"

102.  Жалбоподателките представят доклад, изготвен от неправителствената организация “Хюман Райтс Уоч” през април 2003 г., озаглавен “Обобщение на проучването на “Хюман Райтс Уоч” относно нападенията над цивилни бежанци и цивилни конвои по време на войната в Чечня, Русия, между октомври 1999 г. и февруари 2000 г.”. Документът, изготвен за Европейския съд по правата на човека, се основава на разкази на очевидци, събрани от изследователите на ХРУ в Ингушетия в периода между ноември 1999 г. и май 2000 г. В доклада са описани най-малко пет независими инцидента, в които цивилни лица, бягащи от боеве, са нападнати по пътя. В доклада се посочва, че “руските сили изглежда умишлено са бомбардирали или обстрелвали цивилни конвои, причинявайки значителен брой жертви сред цивилното население. ... Най-забележителното нападение настъпва на 29 октомври 1999 г., когато десетки цивилни превозни средства, движещи се по така наречения безопасен маршрут от Грозни по магистралата Баку-Ростов, са нападнати от руски самолет.” Докладът се позовава на разпоредби на международното хуманитарно право, а именно чл. 3, общ за Женевските конвенции от 1949 г., както и чл. 13 (2) от Втория допълнителен протокол към Женевските конвенции от август 1949 г. В доклада се твърди, че “когато самолети правят множество нападателни преминавания над цивилен конвой или когато конвои са подложени на продължително нападение от сухопътни войски, най-вероятният извод е, че подобни нападения са умишлени и с вероятно знание на предимно гражданското естество на конвоя. Обичайното международно право изисква всякакви нападения да правят разлика между цивилни и военни обекти и предвидимата вреда върху цивилни да бъде пропорционална на прякото и конкретно военно преимущество, което би било придобито от нападението. ... Всеки един от инцидентите, описани по-долу, поражда опасения, че цивилни лица може да са били умишлено целени или че използваната сила не е била пропорционална на преследваното военно преимущество...”.

103.  В доклада още се описва подробно обявяването на безопасен път на 29 октомври 1999 г., затварянето на административната граница с Ингушетия и самото нападение. Въз основа на интервюта с очевидци, статии в пресата и публични изявления, той представя информация за засегнатите автомобили. В него се говори за микробуса с 13 пътници, в който са пътували първата и втората жалбоподателки с техните семейства. Втората жалбоподателка и друг пътник, който е бил в микробуса, са интервюирани и дават подробности за нападението.

104.  В доклада се заключава, че точният брой на жертвите на нападението не е и едва ли някога ще бъде известен, тъй като много от жертвите не са били идентифицирани. Очевидците дават сведения за броя на убитите хора, вариращи между 40 и 70 души. Те са погребани в околни села.

3.  Документи, свързани с установяването на факти в националните съдилища

105.  Различни документи, свързани с установяването на факти за смъртта на децата на първата жалбоподателка, са представени пред Съда.

а) Изявление на първата жалбоподателка

106.  В изявлението си от 15 декември 1999 г. първата жалбоподателка иска от Градския съд на Назран да удостовери факта на смъртта на двете ѝ деца. Тя твърди, че на 29 октомври 1999 г. бежански конвой е нападнат от изтребители на магистрала Кавказ между Ачхой-Мартан и Шаами-Юрт. Много хора са убити, сред тях и децата ѝ Илона Исаева и Саид-Магомед Исаев. Телата им са занесени обратно в Грозни и погребани в Черноречие близо до Грозни. Жалбоподателката не успява да присъства на погребението на децата си, защото по това време е лекувана от нараняванията си от близки в Грозни. Тя не може да представи никакви документи за смъртта на децата си, нито за собствените си наранявания, защото нито една болница или държавен орган не е функционирал в Чечня поради военните действия. Жалбоподателката не успява дори да получи сертификат за погребение от местните власти. Тя моли втората жалбоподателка и Руслан Вахабов да бъдат призовани да дадат показания за смъртта на децата ѝ, на която са били очевидци. По това време всички те живеят в бежанския лагер Логоваз-1 в Назран. Съдебното решение е необходимо, за да се получат смъртни актове, които органът за гражданска регистрация е отказал да издаде при липса на медицинско освидетелстване на смъртта.

б) Препис от съдебното производство

107.  На 20 декември 1999 г. Градският съд на Назран удовлетворява искането на първата жалбоподателка. От преписа на производството следва, че съдът изслушва първата жалбоподателка, която повтаря изявлението си, и двама свидетели, както тя е поискала. Руслан Вахабов и втората жалбоподателка потвърждават смъртта на Илона Исаева и Саид-Магомед Исаев (вж. § 35 по-горе).

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

а) Конституционните разпоредби

108.  Чл. 20 от Конституцията на Руската федерация защитава правото на живот.

109.  Чл. 46 от Конституцията гарантира защитата на правата и свободите в съда като гласи, че решенията и действията на всеки държавен орган могат да бъдат обжалвани пред съда. Част 3 от същия член гарантира правото на жалба до международни органи за защита на правата на човека, след като са изчерпани вътрешноправните средства за защита.

110.  Чл. 52 и чл. 53 гласят, че правата на жертвите на престъпления и злоупотреба с власт са защитени от закона. Гарантира им се достъп до съдилищата и обезщетение от страна на държавата за вреди, причинени от незаконни действия на публични органи.

111.  Чл. 55 (3) предвижда ограничаване на правата и свободите чрез федералния закон, но само дотолкова, доколкото е необходимо за защитата на основните принципи на конституционната система, морала, здравето, правата и законните интереси на други лица, защитата на страната и сигурността на държавата.

112.  Чл. 56 от Конституцията гласи, че в съответствие с федералното законодателство може да бъде обявено извънредно положение. Някои права, включително правото на живот и свобода от изтезания, не могат да бъдат ограничавани.

б) Законът за отбраната

113.  Чл. 25 от Закона за отбраната (Федеральный закон от 31 мая 1996 г. N 61-ФЗ “Об обороне”) гласи, че “надзор на спазването на законите и разследвания на престъпления, извършени във въоръжените сили на Руската федерация, други сили, военни формирования и органи, се осъществява от главния прокурор на Руската федерация и подчинените му прокурори. Граждански и наказателни дела във въоръжените сили на Руската федерация, други сили, военни формирования и органи се разглеждат от съдилищата в съответствие със законодателството на Руската федерация.”

в) Законът за борба с тероризма

114.  Законът за борба с тероризма (Федеральный закон от 25 июля 1998 г. № 130-ФЗ «О борьбе с терроризмом») гласи следното:

“Чл. 3 Общи понятия

За целите на настоящия Федерален закон се прилагат следните основни понятия:

... “борбата с тероризма” се отнася до дейности, насочени към предотвратяване, разкриване, противодействие и ограничаване на последиците от терористични действия;

“антитерористична операция” се отнася до специалните дейности, насочени към предотвратяване на терористични актове, гарантиране на безопасността на лицата, неутрализиране на терористи и ограничаване на последиците от терористични актове;

“зона на антитерористична операция” се отнася до отделен терен или водна повърхност, транспортно средство, сграда, съоръжение или помещение с прилежаща територия, където се провежда антитерористична операция; ...

Чл. 13. Правен режим в зоната на антитерористична операция

1. В зоната на антитерористична операция лицата, които извършват операцията, имат право:

... 2) да проверяват документите за самоличност на частни и длъжностни лица, а когато те са без документи за самоличност – да ги задържат за установяване на самоличност;

3) да задържат лица, които са извършили или извършват престъпления или други актове в нарушение на законните искания на лица, занимаващи се с антитерористична операция, включително актове на незаконно влизане или опит за влизане в зоната на антитерористичната операцията, и да предадат тези лица на местните органи на Министерството на вътрешните работи на Руската федерация;

4) да влизат в частни жилищни или други помещения ... и транспортни средства, докато провеждат борба с терористичен акт или преследват лица, заподозрени в извършването на такъв акт, когато забавяне може да застраши човешки живот или здраве;

5) да претърсват лица, техните вещи и превозни средства при влизане или излизане от зоната на антитерористичната операция, включително чрез използване на технически средства; ...

Чл. 21. Освобождаване от отговорност за вреди

В съответствие с и в границите, установени от законодателството, вреда може да бъде причинена на живота, здравето и имуществото на терористи, както и на други правно защитени интереси, в хода на провеждане на антитерористична операция. Въпреки това военнослужещи, експерти и други лица, ангажирани в борба с тероризма, се освобождават от отговорност за такива вреди в съответствие със законодателството на Руската федерация.“

г) Граждански процесуален кодекс

115.  Чл. 126-127 от Гражданския процесуален кодекс (Гражданский процессуальный Кодекс РСФСР), в сила към момента на настъпване на фактите, съдържат общи формални изисквания относно жалбата до съд, включително, наред с другото, името и адреса на ответника, точните обстоятелства, на които се основава искът, и всички документи в подкрепа на този иск.

Чл. 214, част 4 гласи, че съдът трябва да спре разглеждането на дело, ако то не може да бъде разгледано до приключването на други граждански, наказателни или административни производства.

116.  Чл. 225 от ГПК гласи че, ако в хода на разглеждане на жалба срещу действията на длъжностно лице или на граждански иск съдът попадне на информация, показваща, че е било извършено престъпление, той е длъжен да информира прокуратурата.

117.  Глава 24-1 установява, че гражданин може да се обърне към съд за обезщетение във връзка с неправомерни действия на държавен орган или длъжностно лице. Такива жалби могат да бъдат подадени до съд или по местонахождението на държавния орган, или по местопребиваването на ищеца, по преценка на последния. Съгласно същата процедура съдилищата биха могли също така да се произнесат за присъждане на обезщетение за вреди, включително и неимуществени вреди, когато те заключат, че е налице нарушение.

д) Наказателно-процесуален кодекс

118.  Наказателно-процесуалният кодекс (Уголовно-процессуальный Кодекс РСФСР 1960г. с изменениями и дополнениями), в сила към момента на настъпване на фактите, съдържа разпоредби, свързани с наказателни следствия.

119.  Чл. 53 гласи, че когато жертва е починала в резултат на престъпление, на нейните близки роднини трябва да бъде предоставен статут на жертва. По време на разследването жертвата може да представя доказателства и да внася предложения, а след като следствието приключи, жертвата има пълен достъп до материалите по делото.

120.  Чл. 108 гласи, че наказателно производство може да се образува въз основа на писма и жалби от граждани, обществени или частни организации, статии в пресата или откриване от страна на разследващ орган, прокурор или съд на доказателства, че е извършено престъпление.

121.  Чл. 109 гласи, че разследващият орган трябва да вземе едно от следните решения в рамките на максимален срок от десет дни след уведомяване за престъпление: да започне или да откаже да започне наказателно следствие или да предаде информацията на подходящ орган. Информаторите трябва да бъдат уведомени за всяко решение.

122.  Чл. 113 гласи, че когато разследващ орган откаже да започне наказателно следствие, трябва да бъде предоставено мотивирано решение. Информаторът трябва да бъде уведомен за решението и може да го обжалва пред прокурор с по-висок ранг или пред съд.

123.  Чл. 126 гласи, че военната прокуратура носи отговорност за разследването на престъпления, извършени от военнослужещи във връзка със служебните им задължения или в границите на военна част.

124.  Чл. 208 и чл. 209 съдържат информация, отнасяща се до приключването на наказателно следствие. Причините за приключване на наказателно дело включват липсата на corpus delicti. Тези решения могат да се обжалват пред прокурор с по-висок ранг или пред съд.

е) Ситуация в Чеченската република

125.  Не е обявявано извънредно положение или военно положение в Чечня. Не е влизал в сила федерален закон за ограничаване на правата на населението в областта. Не е правена дерогация съгласно чл. 15 от Конвенцията.

ж) Амнистия

126.  На 6 юни 2003 г. Държавната Дума приема Указ № 4124-III, с който се предоставя амнистия по отношение на престъпни деяния, извършени от участниците в конфликта и от двете страни в периода между декември 1993 г. и юни 2003 г. Амнистията не се отнася за тежки престъпления като убийство.

ПРАВОТО

I. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪЗРАЖЕНИЯ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО

А. Аргументи на страните

1. Правителството

127.  Правителството моли Съда да обяви жалбите за недопустими на основание, че жалбоподателките не са изчерпали вътрешноправните средства за защита, с които разполагат. То твърди, че съответните органи са провели наказателни следствия за смъртта и нараняванията на цивилни жертви и унищожаването на имущество в Чечня в съответствие с вътрешното законодателство.

128.  Правителството твърди също така, че въпреки че съдилищата в Чечня наистина престават да функционират през 1996 г., граждански средства за защита все още са на разположение на тези, които са се преместили от Чечня. Установената практика им позволява да подадат жалба пред Върховния съд или директно към съдилищата на новото им местопребиваване, които ще разгледат техните жалби. През 2001 г. съдилищата в Чечня възобновяват работата си и разглеждат голям брой граждански и наказателни дела.

а) Върховният съд

129.  Достъпността на средството за защита пред Върховния съд е подкрепена според Правителството от възможността Върховният съд да действа като първоинстанционен съд по граждански дела. Правителството се позовава на две решения на Върховния съд от 2002 г. и 2003 г., с които разпоредбите на два правителствени указа са обявени за нищожни след индивидуални жалби. То също така се позовава на делото на К., по чиято молба неговият иск за обезщетение за неимуществени вреди срещу военна част е прехвърлен от районен съд в Чечня до Върховния съд на Дагестан, тъй като той настоява за участието на съдебни заседатели в производството, а такива съдебни заседатели не са налични в Чечня.

б) Жалби до други съдилища

130.  Възможността за подаване на жалба пред съд в новото им местопребиваване се подкрепя от факта, че първата жалбоподателка успешно подава жалба пред Районния съд на Назран в Ингушетия за удостоверяване на смъртта на нейните деца.

131.  Като още едно доказателство за ефективността на това средство Правителството се позовава на делото Хашиев срещу Русия (№ 57942/00). В това дело жалбоподателят, чиито близки са убити в Грозни през януари 2000 г. от неизвестни извършители (но има силни доказателства да се заключи, че убийствата са били извършени от федерални военнослужещи), подава жалба пред Районния съд на Назран в Ингушетия, който на 26 февруари 2003 г. присъжда значително обезщетение за имуществени и неимуществени вреди за смъртта на близките на жалбоподателя. Това решение е потвърдено на последна инстанция и е изпълнено, като по този начин доказва, че жалба до съответния районен съд е ефективно средство за защита в случаи като тези на жалбоподателките.

2. Жалбоподателките

132.  Жалбоподателките твърдят, че са изпълнили задължението за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, доколкото средствата за защита, посочени от Правителството, биха били илюзорни, недостатъчни и неефективни. Жалбоподателките основават това твърдение на следните аргументи.

а) Нарушенията са извършени от държавни служители

133.  Жалбоподателките твърдят, че антитерористичната операция в Чечня, ръководена от държавни служители, се основава на разпоредбите на Закона за борба с тероризма и е официално позволена на най-високото ниво на държавна власт.

134.  Жалбоподателките се позовават на текста на Закона за борба с тероризма, който позволява на антитерористичните части да се намесват в редица права, включително правото на свободно движение, свобода, неприкосновеност на дома и кореспонденцията и т.н. Законът не определя ясна граница на степента, до която тези права могат да бъдат ограничени, и не предвижда средства за защита за жертвите на нарушения. Той също така не съдържа разпоредби относно отговорността на длъжностни лица за възможна злоупотреба с власт. Жалбоподателките се позовават на кореспонденция между генералния секретар на Съвета на Европа и руското Правителство през 2000 г. по чл. 52 от Европейската конвенция за правата на човека. Те изтъкват, че Консолидираният доклад, изготвен по поръчка на генералния секретар за анализ на кореспонденцията, е подчертал тези недостатъци в самия закон, на който руското Правителство се позовава като правно основание за своите действия в Чечня.

135.  Те твърдят също така, че въпреки че длъжностните лица, които са организирали антитерористични операции в Чечня, е трябвало да знаят за възможността от широкомащабни нарушения на правата на човека, не са предприети никакви значими стъпки да ги спрат или предотвратят. Те представят изрезки от вестници, съдържащи възхвала на военните и полицейските операции в Чечня от страна на президента на Руската федерация, и предполагат, че прокурорите не са склонни да противоречат на “официалната линия” чрез съдебно преследване на служители на правоприлагащите органи или на армията.

136.  Жалбоподателките твърдят, че има практика на неспазване на изискването за ефективно разследване на злоупотреби, извършени от военнослужещи и членове на полицията, както в мирно време, така и по време на конфликта. Жалбоподателките базират това твърдение на четири основни причини: безнаказаност за престъпленията, извършени по време на текущия период на военни действия (от 1999 г.), безнаказаност за престъпленията, извършени в периода 1994-1996 г., безнаказаност за изтезанията и малтретирането от страна на полицията в цяла Русия и безнаказаност за изтезанията и малтретирането, които се случват във военните части като цяло.

137.  Що се отнася до настоящата ситуация в Чечня, жалбоподателките цитират правозащитни организации, НПО и съобщения в медиите за нарушения на правата на цивилни лица от страна на федералните сили. Те също така се позовават на редица документи на Съвета на Европа, в които се изразява съжаление за липсата на напредък в разследването на достоверни твърдения за нарушения на правата на човека, извършени от федералните сили.

б) Неефективност на съдебната система в случая на жалбоподателките

138.  Жалбоподателките твърдят, че вътрешноправните средства за защита, на които се позовава Правителството, са неефективни поради неспособността на съдебната система да предостави обезщетение. Те се позовават на решението на Съда по делото Akdivar and Others v. Turkey и заявяват, че Руската федерация не е успяла да изпълни изискването средството за защита да бъде “ефективно, на разположение на теория и на практика в съответния момент, т.е. че то е достъпно, в състояние е да предостави обезщетение по отношение на оплакването на жалбоподателя и дава разумни изгледи за успех” (вж. решението Akdivar and Others v. Turkey от 30 август 1996 г., Доклади за решения и определения 1996- IV, стр. 1210, § 68).

139.  По мнение на жалбоподателките Правителството не е изпълнило критериите, посочени в решението Akdivar, тъй като не е предоставило доказателства, че средствата за защита, които съществуват на теория, са или са били в състояние да предоставят обезщетение или че предлагат каквито и да било разумни изгледи за успех. Жалбоподателките оспорват всяко от двете средства за защита, посочени от Правителството.

140.  Що се отнася до гражданските производства, жалбоподателките твърдят, че не са имали ефективен достъп до средствата за защита, предложени от Правителството. Жалба до Върховния съд би била явно безполезна, тъй като той има само ограничена компетентност като първоинстанционен съд, например да контролира законосъобразността на административни актове. Публикуваната практика на Върховния съд не съдържа нито един пример за гражданско дело, заведено от жертва на въоръжения конфликт в Чечня срещу държавните органи. Що се отнася до евентуалното прехвърляне на дела от Върховния съд, жалбоподателките се позовават на решение на Конституционния съд от 16 март 1998 г., в което се констатира, че някои от разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс, който е в сила тогава, позволяващи висши съдилища да прехвърлят дела от един съд към друг, са противоконституционни. Що се отнася до възможността за подаване на жалба пред районен съд в съседна област или в Чечня, жалбоподателките твърдят, че това би било непрактично и неефективно.

141.  По отношение на гражданския иск жалбоподателките твърдят, че той не би могъл при никакво положение да осигури ефективна защита по смисъла на Конвенцията. Граждански иск в крайна сметка би бил неуспешен при липсата на адекватно разследване, а граждански съд би бил принуден да спре разглеждането на такъв иск в очакване на разследването в съответствие с чл. 214 (4) от Гражданския процесуален кодекс. Те твърдят освен това, че гражданско производство може да доведе само до обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, докато основната им цел е да видят извършителите изправени пред съда. Накрая те отбелязват, че макар граждански искове за получаване на обезщетение за незаконни действия на армията да са били подавани пред съдилищата, почти никой не е бил успешен.

142.  Жалбоподателките твърдят, че само наказателно производство е способно да предостави достатъчни ефективни средства за защита и че обезщетение може да им бъде присъдено в хода на наказателно производство като жертви на престъпленията. Жалбоподателките оспорват ефективността на следствието в техния случай.

Б. Преценката на Съда

143.  В конкретния случай Съдът не взема решение за изчерпването на вътрешноправните средства за защита на етапа на преценка за допустимост, след като констатира, че този въпрос е твърде тясно свързан с оценката на основателността. Тъй като същото предварително възражение е повдигнато от Правителството на етапа на оценката на основателността, Съдът трябва да пристъпи към оценка на доводите на страните с оглед на разпоредбите на Конвенцията и приложимата му практика.

144.  Съдът припомня, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, посочено в чл. 35 § 1 от Конвенцията, задължава жалбоподателите първо да използват средствата за защита, които обикновено са на разположение и достатъчни в националната правна система, за да им се даде възможност да получат обезщетение за твърдените нарушения. Съществуването на средствата за защита трябва да е достатъчно сигурно и на практика, както на теория, като в противен случай те няма да имат изискваната достъпност и ефективност. Чл. 35 § 1 изисква също така оплакванията, предназначени да бъдат направени в последствие пред Съда, да са били направени пред подходящия национален орган, най-малко по същество и в съответствие с формалните изисквания, предвидени в националното законодателство, но не следва да се прави позоваване на средства за защита, които са недостатъчни или неефективни (вж. решението Aksoy v. Turkey от 18 декември 1996 г., Доклади 1996-VI, стр. 2275-76, §§ 51-52, и решението Akdivar and Others v. Turkey, цитирано по-горе, стр. 1210, §§ 65-67).

145.  Съдът подчертава, че прилагането на правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита трябва да взема предвид факта, че то се прилага в контекста на организация за защита на правата на човека, която Високодоговарящите държави са се съгласили да създадат. Съответно той признава, че чл. 35 § 1 трябва да се прилага с известна степен на гъвкавост и без излишен формализъм. Той освен това признава, че правилото за изчерпване не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; за целите на обсъждането дали то е било спазено, е изключително важно да се вземат предвид обстоятелствата по конкретния случай. Това означава по-конкретно, че Съдът трябва да направи реалистична оценка не само за наличието на формални средства за защита в правната система на съответната Високодоговаряща държава, но също така и за общия контекст, в който те действат, както и личните обстоятелства на жалбоподателя. След това той трябва да разгледа дали във всички обстоятелства по делото жалбоподателят е направил всичко, което може да се очаква от него, за да изчерпи вътрешноправните средства за защита (вж. решението Akdivar and Others, цитирано по-горе, стр. 1211, § 69, и решението Aksoy,  цитирано по-горе, стр. 2276, §§ 53 и 54).

146.  Съдът отбелязва, че руското законодателство предвижда по принцип два пътя за действие за жертвите на незаконни и престъпни действия, дължащи се на държавата или на нейни служители, а именно гражданска процедура и наказателни средства за защита.

147.  По отношение на граждански иск за получаване на обезщетение за вреди, претърпени поради твърдени незаконни действия или неправомерно поведение от страна на държавни служители, Съдът припомня, че Правителството се позовава на две възможности, а именно да се подаде жалба пред Върховния съд или да се подаде жалба пред други съдилища (вж. §§ 127 -131 по-горе). Съдът отбелязва, че към датата, на която настоящата жалба е обявена за допустима, не му е представено решение, в което Върховният съд или други съдилища да са били в състояние, при липсата на каквито и да било резултати от наказателното следствие, да разгледат основателността на иск, свързан с твърдени тежки криминални действия. В настоящия случай обаче жалбоподателките не са наясно със самоличността на потенциалния ответник и, бидейки зависими за такава информация от резултата от наказателното следствие, не завеждат такова дело.

148.  Що се отнася до случая на г-н Хашиев, който е подал оплакване пред Съда (№ 57942/00), на който се позовава Правителството, вярно е, че след като получава твърдението на Правителството, че съществува гражданско средство за защита, той подава жалба пред Районния съд на Назран в Ингушетия. Този съд не е в състояние и не търси независимо разследване по отношение на лицето или лицата, отговорни за смъртоносните нападения, но действително присъжда обезщетение на г-н Хашиев въз основа на общи познания за военното превъзходство на руските федерални сили във въпросния район към съответния момент и общата отговорност на държавата за действията на военните.

149.  Съдът не смята, че това решение засяга ефективността на граждански иск по отношение на изчерпването на вътрешноправните средства за защита. Въпреки положителни резултат за г-н Хашиев под формата на финансово обезщетение, то потвърждава, че граждански иск не е в състояние, без да се ползва от заключенията на наказателно следствие, да направи каквито и да било констатации по отношение на самоличността на извършителите на смъртоносни нападения, а още по-малко да установи тяхната отговорност. Освен това задължение на Високодоговаряща държава по силата на чл. 2 и чл. 13 от Конвенцията за провеждане на разследване, което може да доведе до установяване и наказване на отговорните лица в случаи на смъртоносно нападение, може да стане илюзорно, ако по отношение на оплаквания по тези членове жалбоподател ще трябва да изчерпа дело, водещо само до присъждане на обезщетение (вж. Yaşa v. Turkey, решение от 2 септември 1998 г., Доклади 1998‑VI, стр. 2431, § 74).

150.  Съдът също така отбелязва практическите трудности, цитирани от жалбоподателките, и факта, че правоприлагащите органи не функционират правилно в Чечня в онзи момент. В това отношение Съдът е на мнение, че съществуват особени обстоятелства, които засягат тяхното задължение да изчерпят средствата за защита, които в противен случай биха били на разположение по чл. 35 § 1 от Конвенцията.

151.  В светлината на гореизложеното Съдът констатира, че жалбоподателките не са длъжни да упражнят гражданските средства за защита, предложени от Правителството, за да изчерпят вътрешноправните средства за защита и че предварителното възражение във връзка с това е неоснователно.

152.  Що се отнася до наказателноправните средства за защита, Съдът отбелязва, че е образувано наказателно следствие за нападението над бежанския конвой, макар и със значително закъснение – през май 2000 г., независимо от факта, че властите са знаели за него веднага след инцидента. Оплакванията пред властите, направени от други жертви на нападението, Комитета на Червения кръст и г-жа Бурдинюк през ноември и декември 2000 г., не водят до разследване. Съдът още отбелязва, че най-малко в продължение на няколко години след инцидента жалбоподателките не са разпитани за събитието, не получават статут на жертва, нямат достъп до следственото дело и не са информирани за хода му (вж. §§ 62, 74, 86, 90 по-горе). Не са повдигнати обвинения срещу каквито и да било лица.

153.  Съдът счита, че тази част от предварителното възражение на Правителството повдига въпроси, свързани с ефективността на наказателното следствие за разкриване на фактите и отговорността за нападението, от което жалбоподателките се оплакват. Тези въпроси са тясно свързани с онези, повдигнати в оплакванията на жалбоподателките по чл. 2, чл. 3 и чл. 13 от Конвенцията. Поради това той смята, че тези въпроси следва да бъдат разгледани в рамките на материалноправните разпоредби на Конвенцията, изтъкнати от жалбоподателките. С оглед на гореизложеното, не е необходимо Съдът да решава дали наистина е имало практика на неразследване на престъпления, извършени от полицейски или военни служители, както твърдят жалбоподателките.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

154.  Първата жалбоподателка твърди, че двете ѝ деца са убити от държавни служители в нарушение на чл. 2. Трите жалбоподателки се оплакват, че правото им на живот е нарушено от нападенията срещу конвоя от страна на военни самолети. Те също така твърдят, че властите не са провели ефективно и достатъчно разследване на тези нападения. Те се позовават на чл. 2 от Конвенцията, който гласи:

“1.  Правото на живот на всеки се защищава от закона. Никой не може да бъде умишлено лишен от живот, освен в изпълнение на съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона.

2.  Лишаването от живот не се разглежда като противоречащо на разпоредбите на този член, когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима:

(a) при защитата на което и да е лице от незаконно насилие;

(б) при осъществяването на правомерен арест или при предотвратяване на бягството на лице, законно лишено 
от свобода;

(в) при действия, предприети в съответствие със закона за потушаване на бунт или метеж."

A. Твърдяната липса на защита на живота

1. Аргументи на страните

а) Жалбоподателките

155.  Жалбоподателките твърдят, че начинът, по който е била планирана, контролирана и изпълнена операцията, представлява нарушение на собственото им право на живот и на правото на живот на техните близки. По тяхно мнение това нарушение е умишлено, защото властите е трябвало да знаят от масивното присъствие на цивилни лица по този път на 29 октомври 1999 г. и защото самолетът е летял сравнително дълго време на ниска височина над конвоя, преди да стреля по него.

156.  Изборът на средства в настоящия случай, а именно на военна авиация и ракети С-24 с голям радиус на поразяване, не е в съответствие с теста за “строга пропорционалност”, установен в практиката на Съда. Те твърдят, че степента на използвана сила е явно непропорционална на каквато и да било цел, която военните са се стремили да постигнат, дори и да е използвана при самозащита.

157.  Жалбоподателките считат въздушната бомбардировка за безразборно нападение срещу цивилни лица, което не може да бъде оправдано по силата на международното хуманитарно право. Те се позовават в това отношение на чл. 3, общ за Женевските конвенции от 12 август 1949 г.

158.  Жалбоподателките посочват факта, че Правителството не е представило всички документи, съдържащи се в преписката по делото, свързано с разследването на нападението. Според тях това би трябвало да доведе Съда до заключение по отношение на основателността на неговите твърдения.

б) Правителството

159.  Правителството не оспорва факта на нападението, факта, че двете деца на първата жалбоподателка са убити или факта, че първата и втората жалбоподателки са ранени.

160.  То твърди, че пилотите не са имали намерение да причинят вреда на цивилните, защото не са видели и не са можели да видят конвоя. По мнение на Правителството нападението и неговите последици са законни по чл. 2 § 2 (а), т.е. те са резултат от използването на сила, абсолютно необходима в условията на защита на лице от незаконно насилие. Позовавайки се на резултатите от разследването, то твърди, че използването на въздушна сила е оправдано от тежкия огън, открит от членове на незаконни въоръжени формирования, който представлява заплаха не само за пилотите, но също така и за цивилните, които са били в близост до тях. Пилотите е трябвало да действат, за да спрат тези незаконни действия.

в) Становища на третите страни

161.  Rights International, the Centre for International Human Rights Law, Inc., НПО, базирана в САЩ, представят писмени коментари. Те твърдят, позовавайки се на решението на Съда по Banković and Others v. Belgium and 16 Other Contracting States, че Съдът трябва да вземе предвид всички приложими норми на международното право при тълкуването на Конвенцията (вж. Banković and Others v. Belgium and 16 Other Contracting States (РД) [GC], № 52207/99, ЕСПЧ 2001‑XII).

162.  Становището е насочена към съответните правила на международното право, които уреждат въоръжени нападения на смесени бойни/цивилни цели по време на немеждународен въоръжен конфликт.

163.  Чл. 3, общ за Женевските конвенции от 1949 г., урежда немеждународните конфликти. Приложимите разпоредби гласят:

“В случай на въоръжен конфликт, който няма международен характер и избухва на територията на една от високодоговарящите страни, всяка от участващите в конфликта страни ще бъде задължена да прилага поне следните разпоредби:

(1) Лицата, които не участват пряко във военните действия ... при всички обстоятелства ще бъдат третирани хуманно ... С оглед на това са и ще останат забранени по всяко време и навсякъде по отношение на горепосочените лица:

(а) посегателства върху живота и личността ...”

164.  Лицата са под наказателна отговорност за нарушения на общия чл. 3 както по Женевските конвенции, така и по Устава на Международния наказателен съд (МНС).

165.  Тезата признава трудността на разграничаване между бойци и мирни граждани в немеждународни военни конфликти, когато нередовните военни сили не са ясно обозначени като такива. При тези обстоятелства е от съществено значение нападенията срещу смесени бойни/цивилни цели да бъдат предприети по начин, изчислен да намалява вероятността от засягане на цивилни.

166.  Нормите на немеждународен въоръжен конфликт трябва да се тълкуват в съответствие с международното правото в областта на правата на човека, уреждащо правото на живот и на хуманно отношение. Правото на живот и на хуманно отношение изисква когато се използва сила, тя да доведе само до минимално предвидимо физическо и психическо страдание. В това отношение те се позовават, наред с други решения, на констатациите на Съда по Güleç v. Turkey, че държавите трябва да предоставят на своите сили несмъртоносни оръжия за ползване срещу смесени цели (вж. решението Güleç v. Turkey от 27 юли 1998 г., Доклади 1998-IV).

167.  В тезата се твърди, че законите за немеждународни въоръжени конфликти, тълкувани от международното право за правата на човека, установява тест от три части. Първо, въоръжени нападения на смесени бойни/цивилни цели са законни, само ако няма алтернатива на използването на сила за постигане на законна цел. Второ, ако това използване на сила е абсолютно необходимо, средството или методът на използвана сила може да предизвика само минимално предвидимо физическо и психическо страдание. Въоръжени сили трябва да се използват за неутрализиране или възпиране на враждебна сила, което може да се осъществи чрез предаване, арест, изтегляне или изолация на вражески бойци – не само чрез убийство и раняване. Това правило изисква държавите да предоставят несмъртоносни оръжейни технологии на своя военен контингент. Освен това властите трябва да се въздържат от нападение, докато могат да се приложат други несмъртоносни алтернативи. Трето, ако такова средство или метод за използване на сила не постигне която и да било от своите законни цели, след това силата може постепенно да ескалира, за да ги постигне.

2.  Преценката на Съда

а)  Общи принципи

168.  Чл. 2, който гарантира правото на живот и определя обстоятелствата, при които лишаването от живот може да бъде оправдано, се нарежда като една от най-фундаменталните разпоредби на Конвенцията, от която в мирно време не се допуска дерогация по чл. 15. Заедно с чл. 3, той също защитава една от основните ценности на демократичните общества, членуващи в Съвета на Европа. Обстоятелствата, при които лишаването от живот може да бъде оправдано, следователно трябва да бъдат тълкувани стриктно. Предметът и целите на Конвенцията като инструмент за защита на индивидуалните човешки същества също така изискват чл. 2 да се тълкува и прилага така, че да направи нейните гаранции практични и ефективни.

169.  Чл. 2 обхваща не само умишлено убийство, но също и ситуациите, в които е разрешено да се “използва сила”, която може да доведе като непредвиден резултат до лишаване от живот. Съзнателното или целенасочено използване на смъртоносна сила обаче е само един от факторите, които да бъдат взети под внимание при оценката на нейната необходимост. Всяко използване на сила трябва да бъде неповече от “абсолютно необходимо” за постигането на една или повече от целите, посочени в точки (a) до (c). Този термин означава, че трябва да се приложи по-строг и по-убедителен тест за необходимост от този, който се прилага обичайно при определяне дали действието на държавата е “необходимо в едно демократично общество” по параграфи 2 на членове от 8 до 11 от Конвенцията. Следователно използваната сила трябва да бъдат строго пропорционална на постигането на разрешените цели.

170.  В светлината на значението на защитата, предоставена от чл. 2, Съдът е длъжен да подложи лишаването от живот на най-внимателна проверка, като вземе предвид не само действията на държавните служители, но и всички обстоятелства по случая.

171.  По-конкретно е необходимо да се провери дали операцията е била планирана и контролирана от властите така, че да се ограничи във възможно най-голяма степен прибягването до смъртоносна сила. Властите трябва да положат необходимите грижи да гарантират, че всеки риск за живота е сведен до минимум. Съдът също трябва да провери дали властите не са проявили небрежност при избора си на действие (вж. McCann and Others v. the United Kingdom, решение от 27 септември 1995 г., Серия A № 324, стр. 45-46, §§ 146-50 и стр. 57, § 194, Andronicou and Constantinou v. Cyprus, решение от 9 октомври 1997 г., Доклади1997-VI, стр. 2097-98, § 171, стр. 2102, § 181, стр. 2104, § 186, стр. 2107, § 192 и стр. 2108, § 193 и Hugh Jordan v. the United Kingdom, № 24746/95, §§ 102 – 104, ЕСПЧ 2001-III). Същото важи и за нападение, при което жертвата оцелее, но което поради използваната смъртоносна сила представлява опит за убийство (вж., mutatis mutandis, Yaşa v. Turkey, цитирано по-горе, стр. 2431, § 100; Makaratzis v. Greece [GC], № 50385/99, § 49-55, 20 декември 2004 г.).

172.  Що се отнася до оспорваните факти, Съдът припомня своята съдебна практика, потвърждаваща стандарта на доказване “извън разумно съмнение” в своята оценка на доказателствата (Avsar v. Turkey, № 25657/94, § 282, ЕСПЧ 2001 г.). Такова доказване може да последва от съвместното съществуване на достатъчно силни, ясни и непротиворечиви изводи или подобни неопровергани фактически презумпции. В този контекст поведението на страните, когато се получат доказателства, трябва да бъде взето под внимание (Ireland v. the United Kingdom, решение от 18 януари 1978 г., Серия А № 25, стр. 65, § 161).

173.  Съдът е чувствителен към спомагателния характер на своята роля и признава, че трябва да бъде внимателен при влизането в ролята на първоинстанционен съд, констатиращ факти, когато това не се смята за неизбежно с оглед на обстоятелствата по конкретно дело (вж. например McKerr v. the United Kingdom (РД), № 28883/95, 4 април 2000 г.). Независимо от това, когато са направени твърдения в съответствие с чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията, Съдът трябва да прилага особено задълбочена проверка (вж., mutatis mutandis Ribitsch v. Austria от 4 декември 1995 г., Серия А № 336, § 32, и Avşar, цитирано по-горе, § 283), дори ако вече са предприети определени вътрешни производства и разследвания.

б) Приложение в настоящото дело

174.  Безспорно е, че жалбоподателките са били подложени на въздушно ракетно нападение, по време на което са убити двете деца на първата жалбоподателка, а първата и втората жалбоподателки са ранени. Това води оплакването по отношение на трите жалбоподателки в приложното поле на чл. 2 (вж. § 171 по-горе). Правителството предполага, че употребата на сила е оправдана в случая по параграф 2 (а) на чл. 2 и че причинената вреда не е умишлена.

175.  В самото начало трябва да се отбележи, че способността на Съда да направи оценка на легитимността на нападението, както и на начина, по който е планирана и изпълнена операцията, е силно затруднена от липсата на информация. Не е представен план и не е предоставена информация за това как е била планирана операцията, каква оценка на предполагаемите заплахи и ограничения е била направена или какви други оръжия или тактики са били на разположение на пилотите, когато са се изправили пред нападението от земята, на което се позовава Правителството. Най-вече няма позоваване на оценяване и предотвратяване на евентуална вреда спрямо цивилните лица, които може да са били на пътя или на други места в близост до това, което армията е можела де възприеме като легитимни цели.

176.  Съдът отбелязва още, че документът, представен от Правителството през октомври 2004 г., се позовава на редица нови доказателства, които не са представени пред Съда (вж. §§ 90-97 по-горе). Няколко документа без дата, на които се основават заключенията от този документ, изглеждат в очевидно противоречие с други доказателства, налични в преписката по делото. Не е представено обяснение защо такива важни доказателства като показанията на механиците и проверката на самолетите не са събрани по-рано, нито защо изявленията на пилотите, цитирани в него, изглеждат в противоречие с другите им, вероятно по-ранни изявления. Не е ясно защо този документ, издаден през май 2004 г., е представен пред Съда и пред другата страна едва през октомври 2004 г. Поради това Съдът ще се позовава на съдържанието му с повишено внимание.

177.  Като взима предвид това, представените от страните документи и следственото дело все пак позволяват на Съда да направи някои заключения за това дали операцията е била планирана и проведена по такъв начин, че да се избегне или ограничи във възможно най-голяма степен засягането на цивилни лица.

178.  Съдът приема, че ситуацията, която съществува в Чечня в съответния момент изисква извънредни мерки от страна на държавата, за да си възвърне контрола над републиката и за да потисне незаконните въоръжени бунтове. Тези мерки може предполагаемо да включват използване на военна авиация, оборудвана с тежки бойни оръжия. Съдът също така е готов да приеме, че ако самолетите са нападнати от незаконни въоръжени групи, това би могло да оправдае употребата на смъртоносна сила, като по този начин попада в обхвата на параграф 2 на чл. 2.

179.  Въпреки това в настоящия случай Правителството не представя убедителни доказателства, които биха подкрепили подобни констатации. Показанията, дадени от двамата пилоти и ръководителя на полети, са единственото споменаване на такова нападение (вж. §§ 79-85 по-горе). Тези показания са събрани през октомври и декември 2000 г., т.е. повече от една година след нападението. Те са непълни и се позовават на други изявления, направени от тези свидетели в хода на разследването, които Правителството разкрива. Те са направени почти по идентичен начин и съдържат много кратко и непълно представяне на събитията. Техните изявления, цитирани в документа от 5 май 2004 г., представят донякъде различно обстоятелствата на нападението на самолетите от страна на камионите, височината, от която пилотите стрелят по първия камион, и присъствието на други превозни средства на пътя (вж. §§ 90-97). В отсъствието на изявления на всички пилоти и при липса на обяснение на очевидните несъответствия, които се съдържат в тях, Съдът поставя под съмнение достоверността на показанията им.

180.  Правителството не представя други доказателства, които биха могли да бъдат от значение за легитимиране на атаката, включително точното естество на мисията на пилотите и оценка на предполагаемите заплахи и ограничения, описание на разбора на пилотите след завръщането, доклади за мисията или съответните разяснения, които те вероятно е трябвало да представят по отношение на изстреляните ракети и резултатите от тяхното нападение, описание или имена на бойците, вероятно убити при нападението и т.н. Решението от 5 май 2004 г. се позовава на описание на щетите, причинени на самолетите от вражеския огън, и показания на механиците. Тези документи не са представени на Съда и Съдът запазва съмнения относно достоверността на доказателствата, разкрити четири години и половина след въпросните събития (вж. § 176 по-горе). Освен това нито един от другите свидетели, чиито показания са представени, не споменава да е видял камионите Камаз, от които ще бъдат нападнати самолетите, или присъствие на въоръжени лица в конвоя като цяло. При разследване на мястото на нападението, проведено през август 2000 г., са открити останки от камиона Mercedes на Червения кръст. Не е съобщено за останки от камион Камаз (вж. § 63 по-горе). Единственият невоенен свидетел, който съобщава да е видял въоръжени мъже по пътя към Грозни на 29 октомври 1999 г., говори за високопроходим автомобил УАЗ в гората Самашки, а не за камион Камаз (вж. § 71 по-горе).

181.  Въз основа на тезите и признанията на Правителството, военните са отговорни за военна операция, която води до загубите, претърпени от жалбоподателките. Правителството твърди, че целта на операцията е да се защитят хората от незаконно насилие по смисъла на чл. 2 § 2 (а) от Конвенцията. При липса на потвърдени доказателства, че е имало заплаха или вероятност за каквото и да било незаконно насилие, Съдът запазва определени съмнения относно това дали за целта може въобще да се каже, че е приложима. Въпреки това, предвид контекста на конфликта в Чечня в съответния момент, Съдът ще допусне в следващите параграфи, че военните правомерно са сметнали, че има нападение или риск от нападение от страна на незаконни бунтовници и че въздушният удар е легитимен отговор на нападението.

182.  По този начин, допускайки, че за използването на сила може да се каже, че е преследвало целта, посочена в параграф 2 (а) на чл. 2, Съдът ще прецени дали тези действия са били неповече от абсолютно необходими за постигане на тази цел. Поради това Съдът ще пристъпи към разглеждане въз основа на информацията, предоставена от страните, и с оглед на гореизброените принципи (вж. §§ 168-173 по-горе), дали планирането и провеждането на операцията са в съответствие с чл. 2 от Конвенцията.

183.  Жалбоподателките, служителите на Червения кръст и другите свидетели на нападението единодушно дават показания, че са били наясно предварително за “безопасен проход” или “хуманитарния коридор” към Ингушетия за жителите на Грозни на 29 октомври 1999 г. Този изход е подготвен и предвиден от жителите, които бягат от тежки боеве. Те събират вещите си и уреждат транспорта предварително и тръгват рано сутринта от 29 октомври 1999 г., за да достигнат до безопасно място. Първата и втората жалбоподателки и техните семейства уреждат микробус с шофьор. Те твърдят, че на 28 октомври 1999 г. те опитват да пресекат административната граница, но военните на блокадата им заповядват да се върнат на следващия ден. Третата жалбоподателка и семейството ѝ чакат от 26 октомври 1999 г. обявяването на “безопасен изход” в село Гехи, защото обстрелът на Грозни е станал твърде тежък (вж. §§ 14-16 по-горе). Г-жа Бурдинюк и съпругът ѝ знаят за “коридора” и поръчват предварително камион от транспортна агенция да превози тях и тяхното домакинство (вж. § 55 по-горе). Служители на Червения кръст свидетелстват, че са планирали евакуацията на офисите за 29 октомври 1999, за да се възползват от обявения “безопасен проход”, за който са информирали своето седалище в Налчик и са получили разрешение за пътуване от местния командир на бунтовниците (вж. § § 46-48 по-горе).

184.  Наличието на значителен брой цивилни коли и хиляди хора по пътя в този ден се потвърждава и от показанията на жалбоподателките и показанията на служителите на Червения кръст и други свидетели, които свидетелстват, че е имало колона от автомобили с дължина няколко километра. В тезата си от 28 март 2003 г. Правителството обяснява, че на 29 октомври 1999 г. блокадата “Кавказ-1” на административната граница между Чечня и Ингушетия е затворена, защото не може да се справи със значителния брой бежанци, които желаят да преминат (вж. § 26 по-горе).

185.  Жалбоподателките и служителите на Червения кръст се позовават на нареждане от висш военен служител на блокадата да разчистят пътя и да се върнат в Грозни, което идва около 11 ч. Изглежда, че цивилните в конвоя са се страхували за своята безопасност по време на пътуването в обратна посока и се позовават на гаранция за безопасност, дадена от този висш офицер (вж. §§ 17 и 48 по-горе). Както твърдят жалбоподателките и други свидетели, нареждането за връщане предизвиква задръстване на пътя, пълен с автомобили, автобуси и камиони. Някои трябва да чакат близо час, за да могат да започнат да се движат, и ходът е много бавен, поне в началото (вж. §§ 17, 18 и 48 по-горе).

186.  Всичко това трябва да е било известно на органите, които са планирали военни операции на 29 октомври 1999 г. близо до магистралата Ростов-Баку, и е трябвало да ги предупреди за необходимостта от повишено внимание по отношение на употребата на смъртоносна сила.

187.  Видно е от показанията, дадени от ръководителя на полети, идентифициран като “Сидоров”, че нареждането за мисията за 29 октомври 1999 г. му е дадено предишната вечер. Мисията е да се предотврати движението на тежкотоварни автомобили към Грозни, за да се отрежат доставките до бунтовниците, защитаващи града. Нито той, нито, както изглежда, пилотите са били информирани за обявленията за “безопасен проход” за този ден, с който цивилните са били съвсем наясно. Те не са били предупредени в който и да било момент и от военните на блокадата “Кавказ-1” за масовото присъствие на бежанци по пътя, движещи се в посока Грозни по тяхно нареждане (вж. § 79-80 по-горе).

188.  От показанията на ръководителя на полети изглежда, че предните авионасочвачи обикновено се качват на борда, когато се смята, че мисията ще бъде близо до федерални позиции. Липсата на преден авионасочвач на мисията на 29 октомври 1999 г. означава, че за да получат разрешение за използване на оръжия, пилотите трябва да комуникират с ръководител в контролния център, който не може да види пътя и не би могъл да участва в независима оценка на целите.

189.  Всичко това е поставило цивилните лица на пътя, включително жалбоподателките, в много голяма опасност да бъдат възприети като подходящи цели от военните пилоти.

190.  Пилотите в своите показания, представени пред Съда, твърдят, че са нападнали два единични камиона Камаз на участък от пътя между селата Шаами-Юрт и Кулари, които са на около 12 км едно от друго. Те заявяват, че по това време пътят е празен с изключение на тези два камиона. Не са им зададени въпроси във връзка с цивилните жертви (вж. §§ 81-85 по-горе). От документа от 5 май 2004 г. изглежда, че в някакъв момент след март 2003 г. пилотите са разпитани отново и твърдят, че след като са стреляли по първия камион, друг камион се появява от гората и навлиза в радиуса на поразяване на ракетата (вж. §§ 92-93 по-горе).

191.  Ръководителят на полети в показанията си заявява, че не е знаел за никакви цивилни жертви до деня на разпита, т.е. една година след инцидента (вж. § 79 по-горе). Съдът трудно приема това, защото Червеният кръст незабавно съобщава информация за жертвите на съответните органи, които през ноември 1999 г. вече са започнали някаква форма на разследване на инцидента. В комюникето на руските военновъздушни сили се съобщава за унищожаването на колона от камиони с бойци и боеприпаси по пътя към Грозни на 29 октомври 1999 г. и се отричат твърденията, че може цивилни да са ранени от въздушните удари (вж. § 32 по-горе).

192.  Съдът намира за непреодолимо несъответствието между показанията на двамата пилоти и ръководителя на полети, че самолетите са насочили своите ракети към изолирани камиони, и многобройните твърдения на жертвите за обстоятелствата на нападението. Правителството обяснява жертвите като твърди, че в много кратък период от време между изстрелването на ракетите към камионите и момента, в който те ги удрят, конвоят, незабелязан преди това от пилотите, се появява на пътя и е засегнат поради широкия радиус на поразяване на използваните ракети. Съдът не приема тази обосновка, която изобщо не обяснява внезапната поява на такъв голям брой превозни средства и хора на пътя в онзи момент. Освен това твърденията на Правителството са в противоречие със значителна маса от други доказателства, представени пред Съда.

193.  На първо място, от обясненията на свидетелите следва, че няколко превозни средства в конвоя са били пряко засегнати от взривовете – камионът Mercedes, използван от Червения кръст, чиято кабина е била унищожена, автобусът ПАЗ и камион Камаз, пълен с бежанци. Третата жалбоподателка твърди, че нейният автомобил ГАЗ с вещи е унищожен от пряк удар. Това изключва случайни щети от шрапнели, дължащи се на голям радиус на поразяване.

194.  Второ, жалбоподателките, служителите на Червения кръст и други свидетели твърдят, че нападенията не са кратковременни, а продължават няколко часа, може би четири. Пилотите и ръководителят на полети посочват за време на първото нападение около 14:05 - 14:15, но не успяват да посочат дори приблизително времето на второто нападение. В тезите си относно допустимостта на жалбите Правителството посочва за време на нападението 14:05 - 14:20 и 15.30 - 15:35 часа (вж. § 28). Ако приемем, че първата ракета е изстреляна около 14:00 ч. към това, което пилотите са възприели като “единично” превозно средство на иначе празен път, другите изстрелвания, които са станали най-малко час и половина по-късно, не може да не са взели предвид другите превозни средства. Установено е, че през този доста значителен времеви период пилотите правят няколко преминавания над пътя, спускайки се и изкачвайки се от 200 до 2 000 метра. Те се ползват с добри условия на видимост и затова не може да не са видели многобройните автомобили на пътя. В комюникето на военновъздушните сили, издадено скоро след събитията, се говори за “колона от товарни автомобили с бойци и боеприпаси”, а не за две единични превозни средства (вж. § 32 по-горе).

195.  Военните използват изключително мощно оръжие за каквито и да било цели, които се опитват да постигнат. Според заключенията на вътрешното разследване са изстреляни 12 неуправляеми ракети въздух-земя С-24, шест от всеки самолет, което е пълно зареждане. При взривяването си всяка ракета създава няколко хиляди парчета от шрапнел и радиусът ѝ на поразяване надхвърля 300 метра (или 600-800 метра, както е предложено от някои документи – вж. §§ 30 и 88 по-горе). Следователно е имало няколко взрива в относително кратък участък от пътя, изпълнен с превозни средства. Всеки, който е бил на пътя към този момент, е щял да бъде в смъртна опасност.

196.  Въпросът за точния брой на жертвите остава отворен, но Съдът разполага с достатъчно доказателства, за да предположи, че при тези обстоятелства той може да бъде значително по-висок от цифрите, посочени от вътрешното разследване. Съдът отчита също така доклада, изготвен от “Хюман Райтс Уоч” относно този и други инциденти, в които цивилни са нападнати, докато бягат от боеве. Съдът не намира никаква разлика в ситуацията на трите жалбоподателки с оглед на нивото на опасност, на която те са били изложени.

197.  Въпросът за очевидната непропорционалност на използваните оръжия също е повдигнат от Гарнизонният съд на Батайск в неговото решение от 14 март 2003 г., с което решението за прекратяване на разследването е отменено и е наредено ново разследване.

198.  Освен това фактът, че Правителството не се позовава на разпоредбите на националното законодателство на което и да било равнище, което би уредило използването на сила от армията или силите за сигурност в ситуации като настоящата, въпреки че сам по себе си не е достатъчен, за да се вземе решение за нарушение на позитивното задължение на държавата да защитава правото на живот, при обстоятелствата по настоящото дело е и пряко свързан с пропорционалността на отговора на твърдяното нападение (вж., mutatis mutandis, горепосоченото решение McCann, § 156 ).

199.  За да обобщим, дори да се допусне, че военните са преследвали легитимна цел с изстрелването на 12 неуправляеми ракети въздух-земя С-24 на 29 октомври 1999 г., Съдът не приема, че операцията в близост до село Шаами-Юрт е планирана и изпълнена с необходимата грижа за живота на цивилното население.

200.  Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 2 от Конвенцията по отношение на задължението на ответната държава да защитава правото на живот на трите жалбоподателки и на двете деца на първата жалбоподателка, Илона Исаева и Саид-Магомед Исаев.

Б. По отношение на недостатъците на разследването

1.  Аргументи на страните

а) Жалбоподателките

201.  Жалбоподателките твърдят, че властите не са провели независимо, ефективно и щателно разследване на нападението.

202.  В това отношение жалбоподателките твърдят, че ситуацията, която е съществувала в Чечня от 1999 г., се характеризира със значителни граждански борби заради конфронтацията между федералните сили и чеченските въоръжени групировки. Те се позовават на съобщения в пресата и доклади на НПО, които според тях показват, че е имало сериозни пречки за правилното функциониране на системата на правораздаване и поставят под сериозно съмнение ефективността на работата на прокурорите. Те твърдят, че трудните обстоятелства в републиката не освобождават руското правителство от задълженията му съгласно Конвенцията и че Правителството не е предоставило никакви доказателства, че разследването на злоупотреби срещу цивилни е ефективно и адекватно.

203.  Жалбоподателките твърдят също така, че са имали основателна причина да не се обърнат към прокурорите веднага след нападението, защото са се чувствали уязвими, безсилни и неспокойни пред представителите на държавата. Те също така заявяват, че прокуратурата необяснимо не е реагирала с достатъчна бързина на получаването на новини за нападението. Прокуратурата е знаела или е трябвало да знае за нападението и за смъртта на множество цивилни още на 30 октомври 1999 г., когато МКЧК съобщава новината за нападението на Министерството на вътрешните работи. По мнение на жалбоподателките информацията от Червения кръст и в медиите относно унищожаването на медицински превозни средства, които се ползват със специална защита по силата на международното хуманитарно право и вътрешното право, и съобщеният голям брой жертви е трябвало да накара прокурорите да действат с особена навременност и усърдие.

204.  Те освен това отбелязват, че Районният съд на Назран, който удостоверява смъртта на децата на първата жалбоподателка на 20 декември 1999 г., трябва да е предоставил информацията на прокурорите в съответствие с чл. 225 от Гражданския процесуален кодекс. Те също така посочват, че първата и втората жалбоподателки са получили медицинска помощ в Ингушетия и че медиците са длъжни да информират правоприлагащите органи за наранявания, които може да са свързани с престъпление.

205.  Жалбоподателките констатират, че въпреки всичко гореизброено прокурорите не са действали бързо, за да разследват нападението. Не е образувано наказателно дело до май 2000 г. Нещо повече, редица прессъобщения, издадени от високопоставени руски длъжности лица, включително от пресцентъра на военновъздушните сили, отричат, че нападението, състояло се 29 октомври 1999 г., е довело до каквито и да било цивилни жертви. Разследването е прекратено през септември 2001 г. поради липса на corpus delicti. Това решение е обжалвано от друга жертва на нападението, г-жа Бурдинюк.

206.  На последно място жалбоподателките твърдят, че разследването на престъпленията е било недостатъчно и непълно и не би могло да се разглежда като ефективно. Те посочват недостатъци в разследването. Жалбоподателките се позовават на това, че властите не са се свързали с тях своевременно за разпит, на липсата на информация за хода на делото и за техния процесуален статут.

б) Правителството

207.  Правителството отрича да има каквито и да било недостатъци в разследването. То се позовава на решението на Гарнизонния съд на Батайск от 14 март 2003 г., с което се отменя решението за прекратяване на разследването и се изпраща делото за допълнително разследване, и на решението на военната прокуратура от 5 май 2004 г. за прекратяване на наказателното следствие поради отсъствие на corpus delicti, което не е обжалвано от жалбоподателките.

2.  Преценката на Съда

а)  Общи съображения

208.  Задължението за защита на правото на живот по чл. 2 от Конвенцията във връзка с общото задължение на държавата по чл. 1 от Конвенцията да “осигуряват на всяко лице под [тяхна] юрисдикция правата и свободите, определени в Конвенцията”, изисква по подразбиране да има някаква форма на ефективно официално разследване, когато са убити хора в резултат на употребата на сила (вж. McCann and Others v. the United Kingdom, цитирано по-горе, стр. 49, § 161, и Kaya v. Turkey, решение от 19 февруари 1998 г., Доклади 1998-I, стр. 324, § 86).

209.  Основната цел на такова разследване е да се осигури ефективното прилагане на вътрешното законодателство, което защитава правото на живот, а в тези случаи, свързани с държавни служители или органи – да се гарантира тяхната отчетност за смъртни случаи, настъпили на тяхна отговорност. Формата на разследване, с която да се постигнат тези цели, може да варира при различни обстоятелства. Въпреки това, независимо от това какъв метод се използва, властите трябва да действат по своя инициатива, след като случаят достигне до знанието им. Не могат да оставят на инициативата на най-близките роднини да подадат официално оплакване или да поемат отговорност за провеждането на каквито и да било процедури за разследване (вж. например, mutatis mutandis, İlhan v. Turkey [GC], № 22277/93, § 63, ЕСПЧ 2000‑VII).

210.  За да бъде ефективно разследването на твърдяно незаконно убийство от страна държавни служители, може най-общо да се разглежда като необходимо лицата, отговорни за и провеждащи разследването, да бъдат независими от тези, участващи в събитията (вж. например Güleç v. Turkey, решение от 27 юли 1998 г., Доклади 1998-IV, §§ 81-82; Oğur v. Turkey [GC], № 21594/93, §§ 91-92, ЕСПЧ 1999‑III). Това означава не само липса на йерархична или институционална връзка, но също така и практическа независимост (вж. например Ergi v. Turkey, решение от 28 юли 1998 г., Доклади  1998-IV, §§ 83-84, и делата от Северна Ирландия, например McKerr v. the United Kingdom, № 28883/95, § 128, Hugh Jordan v. the United Kingdom, цитирано по-горе, § 120, и Kelly and Others v. the United Kingdom, № 30054/96, § 114, ЕСПЧ 2001-III).

211.  Разследването също така трябва да бъде ефективно, т.е. да е в състояние да доведе до определянето на това дали силата, използвана в тези случаи, е оправдана с оглед на обстоятелствата (например Kaya v. Turkey, цитирано по-горе, стр. 324, § 87) и до идентифициране и наказване на отговорните лица (Oğur v. Turkey, цитирано по-горе, § 88). Това не е задължение за резултат, а за средство. Властите трябва да предприемат подходящите стъпки, с които те разполагат, за да осигурят доказателства, свързани с инцидента, включително наред с другото и показания на свидетели, съдебномедицински доказателства и, когато е уместно, аутопсия, която осигурява пълна и точна картина на нараняванията и обективен анализ на клиничните находки, включително причината за смъртта (вж. например Salman v. Turkey [GC], № 21986/93, ЕСПЧ 2000-VII, § 106; Tanrikulu v. Turkey [GC], № 23763/94, ЕСПЧ 1999-IV, § 109; Gül v. Turkey, 22676/93, § 89, 14 декември 2000 г., недокладвано). Всеки недостатък на разследването, който подкопава неговата способност да установи причината за смъртта или отговорното лице или лица, рискува да бъде в несъответствие с този стандарт (вж. делата от Северна Ирландия, отнасящи се до неспособността на следствията да заставят свидетели от силите за сигурност, пряко ангажирани в използването на смъртоносна сила, да дадат показания, например McKerr v. the United Kingdom, цитирано по-горе, § 144, и Hugh Jordan v. the United Kingdom, цитирано по-горе, § 127).

212.  Изискване за бързина и разумна експедитивност се подразбира в този контекст (вж. Yaşa v. Turkey, цитирано по-горе, §§ 102-104; Çakıcı v. Turkey [GC], № 23657/94, §§ 80, 87 и 106, ЕСПЧ 1999‑IV; Tanrikulu v. Turkey, цитирано по-горе, § 109; Mahmut Kaya v. Turkey, № 22535/93, ЕСПЧ 2000-III, §§ 106-107). Въпреки че може да има пречки или трудности, които пречат на напредъка на разследването в определена ситуация, бързата реакция от страна на властите в разследването на употребата на смъртоносна сила може по принцип да се разглежда като съществена за поддържането на общественото доверие в тяхното спазване на принципите на правовата държава и за предотвратяването на какъвто и да било признак на одобрение или търпимост към незаконни действия (вж. например, Hugh Jordan v. the United Kingdom, цитирано по-горе, §§ 108, 136-140).

213.  По същите причини трябва да има достатъчен елемент на обществен контрол върху разследването или неговите резултати с цел осигуряване на отчетност и на практика, както на теория. Степента на необходим обществен контрол може да варира в зависимост от случая. Във всички случаи обаче най-близкият роднина на жертвата трябва да участва в процедурата до степента, необходима за гарантиране на неговите законни интереси (вж. Güleç v. Turkey, цитирано по-горе, стр. 1733, § 82; Oğur v. Turkey, цитирано по-горе, § 92; Gül v. Turkey, цитирано по-горе, § 93; и делата от Северна Ирландия, например McKerr v. the United Kingdom, цитирано по-горе, § 148).

б) Приложение в настоящото дело

214.  Извършено е разследване на нападението от 29 октомври 1999 г. Съдът трябва да прецени дали това разследване отговаря на изискванията на чл. 2 от Конвенцията.

215.  Жалбите до военните прокурори, направени независимо от Червения кръст и от г-жа Бурдинюк през ноември и декември 1999 г., представляват подробни и добре обосновани твърдения за тежки загуби, причинени на цивилни лица, и нападение на автомобили, белязани със знака на Червения кръст. Все пак, въпреки тези много сериозни твърдения, подкрепени от значителни доказателства, и двете жалби са първоначално отхвърлени като необосновани от военната прокуратура на военна част № 20102 (вж. §§ 51 и 57 по-горе).

216.  Първата жалбоподателка подава молба до Градския съд на Назран, които на 20 декември 1999 г. удостоверява смъртта на двете ѝ деца в резултат на въздушен удар от страна на руската армия. Съдът е длъжен по силата на националното законодателство да докладва тази информация на органите на прокуратурата.

217.  Въпреки това, нормално разследване на жалбата, подадена от Червения кръст, е открито от военен прокурор едва през май 2000 г. Разследването на жалбата на г-жа Бурдинюк е открито и присъединено към жалбата на Червения кръст през октомври 2000 г. Наказателното следствие за смъртта на децата на първата жалбоподателка и раняването на първата и втората жалбоподателки е открито през септември 2000 г. от Районната прокуратура на Ачхой-Мартан, при съобщаването на оплакванията от страна на Съда на ответното Правителството. То е прехвърлено през ноември 2000 г. на военната прокуратура на военна част № 20102 и е присъединено към висящото разследване.

218.  По този начин има значително закъснение – най-малко до май 2000 г. – преди да бъде открито наказателно разследване на достоверни твърдения за много тежко престъпление. Не е дадено обяснение за това забавяне.

219.  Съдът отбелязва редица елементи в представените документи в следственото дело, които заедно създават силното впечатление за поредица от сериозни и необясними бездействия, след като разследването е започнало.

220.  Не е представен план на операцията от 29 октомври 1999 г., въпреки че изглежда, че такъв е бил поискан от Районната прокуратура на Ачхой-Мартан през ноември 2000 г. (вж. § 77 по-горе). Също така от документите, съдържащи се в преписката по делото, личи, че военните първоначално отричат да са извършени каквито и да било военни полети в околностите на Шаами-Юрт на 29 октомври 1999 г. Това служи като основание за отказ за започване на наказателно следствие от 27 април 2000 г. (вж. § 51 по-горе). Допълнителни документи за изясняване на тези противоречия не са поискани от следствието. Не изглежда да са били поискани или разгледани дневник на операциите, доклади от мисията и други приложими документи, създадени непосредствено преди или след инцидента.

221.  Не изглежда да са положени усилия за установяване на самоличността и ранга на висшия офицер на военната блокада “Кавказ-1”, който е наредил на бежанците да се върнат в Грозни и за когото се твърди, че им е обещал безопасност по маршрута, или за неговото разпитване или разпитването на други военнослужещи от тази блокада.

222.  Накрая и може би най-важното е, че не са положени никакви усилия, за да се събере информация за обявяването на “безопасен проход” за цивилни за 29 октомври 1999 г. или за да се установи самоличността на някой сред военните или гражданските власти, които е щял да бъде отговорен за безопасността на прохода. Нищо не е направено, за да се изясни пълната липса на координация между публичните изявления на “безопасен изход” за цивилни лица и очевидната липса на каквито и да било съображения в този смисъл от страна на военните в планирането и изпълнението на тяхната мисия.

223.  В светлината дори само на тези пропуски е трудно да си представим как разследването може да бъде описано като ефективно.

224.  Има и други елементи на разследването, което се нуждаят от коментар. Разследването не предприема достатъчно мерки, за да идентифицира други жертви и евентуални свидетели на нападението. Макар да са направени известни опити за откриване на първата и втората жалбоподателки, не изглежда, че такива опити са правени по отношение на третата жалбоподателка, поне не преди март 2003 г. Също поне до март 2003 г. жалбоподателите не са потърсени пряко от следствието, не са им взети показания и не им е предоставен статут на жертва в съответствие с вътрешното законодателство. Що се отнася до твърдението на Правителството, че разследването е подкопано от неявяването на жалбоподателките пред властите или липсата на адрес, Съдът отбелязва, че е вярно, че са направени известни опити за намиране на първата и втората жалбоподателки с оглед получаване на техните изявления по отношение на техните твърдения. Въпреки това трябва да се има предвид, че жалбоподателките са напуснали Грозни в опит да избягат от широкомащабни атаки срещу града. Те не са имали постоянен адрес, който да предоставят на компетентните органи, тъй като са се местели от едно място на друго, за да намерят подслон за себе си и своите семейства. Чувствата им на уязвимост и несигурност също са от известно значение в тази връзка (вж., mutatis mutandis, Mentes and Others v. Turkey, решение от 28 ноември 1997 г., Доклади 1997-VIII, стр. 2707, § 59). Съответно Съдът счита, че личните обстоятелства на жалбоподателките и пропуските и недостатъците на вътрешното разследване надхвърлят пропуска им да информират властите за своите адреси.

225.  В светлината на гореизложеното Съдът констатира, че властите не са провели ефективно разследване на обстоятелствата на нападението срещу бежанския конвой на 29 октомври 1999 г. Това прави прибягването до гражданските средства за защита също толкова неефективно при тези обстоятелствата. Съдът съответно отхвърля предварителното възражение на Правителството и приема, че е налице нарушение на чл. 2 и в това отношение.

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

226.  Първата и втората жалбоподателки твърдят, че в резултат на нападението правото им на свобода от нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл. 3 от Конвенцията е било нарушено. Този член гласи:

“Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.”

227.  Първата и втората жалбоподателки твърдят, че са били ранени от осколки и са станали свидетели на смъртта на много хора около тях, включително и на свои близки. Това представлява нечовешко отношение по смисъла на определението на Съда, дадено в делото Ireland v. the United Kingdom (решение, цитирано по-горе, § 167).

228.  Правителството не представя аргументи по основателността на това оплакване.

229.  Съдът счита, че последствията, описани от жалбоподателките, са в резултат на употребата на смъртоносна сила от страна на държавни служители в нарушение на чл. 2 от Конвенцията. Като взема предвид горните констатации относно опасността за живота на трите жалбоподателки в резултат на ракетните нападения, Съдът не намира, че възникват отделни въпроси по чл. 3 от Конвенцията.

IV.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

230.  Третата жалбоподателка твърди, че нейното имущество е било унищожено в нарушение на разпоредбите на чл. 1 от Протокол № 1, който гласи:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

231.  Третата жалбоподателка твърди, че три принадлежащи ѝ автомобила, един от тях пълен със семейни вещи, са унищожени в резултат на въздушния удар.

232.  Правителството не оспорва загубите, претърпени от третата жалбоподателка, нито сумата. То твърди, че лишаването от собственост е в съответствие с второто изречение от част 1 на чл. 1 от Протокол № 1, тъй като то е направено “в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона”. Наказателното разследване на нападението достига до заключението, че не е извършено престъпление, а жалбоподателката е можела да потърси обезщетение в гражданско производство.

233.  Съдът намира за установено, че третата жалбоподателка е била подложена на въздушна атака от страна на федералните въоръжени сили, докато се е опитвала да използват оповестения “безопасен изход” за цивилни лица, бягащи от тежки боеве. Това нападение е довело до унищожаване на превозните средства и домашните вещи, принадлежащи на жалбоподателката и семейството ѝ. Няма съмнение, че тези актове, в допълнение към това, че водят до нарушение на чл. 2, представляват сериозна и неоправдана намеса в мирното ползване на притежанията на третата жалбоподателка (вж. също Bilgin v. Turkey, № 23819/94, § 108, 16 ноември 2000 г.).

234.  Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията по отношение на третата жалбоподателка.

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13

235.  Жалбоподателите твърдят, че не са имали ефективни правни средства за защита по отношение на горепосочените нарушения в противоречие с чл. 13 от Конвенцията. Този член гласи:

"Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."

1.  Общи принципи

236.  Съдът подчертава, чл. 13 от Конвенцията гарантира наличието на национално ниво на правно средство за защита, което да привежда в действие същността на правата и свободите по Конвенцията, в каквато и форма да са гарантирани те във вътрешния правен ред. Действието на чл. 13 по този начин е да изисква предоставянето на вътрешно правно средство за защита, което да се справи със същността на “защитимо оплакване” по Конвенцията, както и да предостави подходящо обезщетение, въпреки че Високодоговарящите държави имат известна свобода на действие по отношение на начина, по който изпълняват задълженията си по Конвенцията по тази разпоредба. Обхватът на задължението по чл. 13 варира в зависимост от естеството на оплакването на жалбоподателя по Конвенцията. Независимо от това, средството за защита, изисквано от чл. 13, трябва да бъде “ефективно” на практика, както и по закон, по-конкретно в смисъл, че упражняването му не трябва да бъде неоправдано възпрепятствано от действията или бездействията на органите на ответната държава (решение Aksoy, цитирано по-горе, § 95, и решение Aydin v. Turkey от 25 септември 1997 г., Доклади 1997-VI, § 103).

237.  Обхватът на задължението по чл. 13 варира в зависимост от естеството на оплакването на жалбоподателя по Конвенцията. Предвид основното значение на правата, гарантирани от чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията, чл. 13 изисква, в допълнение към плащането на обезщетение, когато е уместно, задълбочено и ефективно разследване, което да може да доведе до установяване и наказване на отговорните за лишаване от живот и причиняване на отношение в нарушение на чл. 3, включително и ефективен достъп на оплакващия се до процедурата по разследване (вж. Avşar, цитирано по-горе § 429; Ангелова срещу България, № 38361/97, § 161, ЕСПЧ 2002‑IV). Освен това Съдът припомня, че изискванията на чл. 13 са по-широки от задължението на Високодоговарящата държава на чл. 2 за провеждане на ефективно разследване (вж. Orhan v. Turkey, № 25656/94, § 384, 18 юни 2002 г., ЕСПЧ 2002 г.).

2.  Преценката на Съда

238.  С оглед на констатациите на Съда по-горе по чл. 2 и чл. 1 от Протокол № 1, тези оплаквания са ясно “защитими” за целите на чл. 13 (Boyle and Rice v. the United Kingdom, решение от 27 април 1988 г., Серия A № 131, § 52). С оглед на това жалбоподателките трябва съответно да са били в състояние да се възползват от ефективни и практически приложими средства за защита, които могат да доведат до установяване и наказване на отговорните лица и присъждане на обезщетение за целите на чл. 13, най-малко по отношение на претенциите по чл. 2.

239.  Въпреки това в случаи като този, когато наказателното разследване на обстоятелствата на нападението е неефективно поради това, че му липсва достатъчна обективност и задълбоченост (вж. §§ 214-225 по-горе), и тъй като ефективността на всяко друго средство за защита, което може да е съществувало, включително гражданските средства за защита, предложени от Правителството, впоследствие са подкопани, Съдът намира, че държавата не е изпълнила задълженията си по чл. 13 от Конвенцията, които са по-широки от тези по чл. 2.

240.  Следователно е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

VI.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

241.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

"Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."

А. Имуществени вреди

242.  Третата жалбоподателка твърди, че три принадлежащи ѝ автомобила, един от тях пълен със семейни вещи, са унищожени в резултат на въздушния удар. Това ѝ причинява загуба на обща стойност от 107 760 щатски долара.

243.  Правителството не представя коментари по сумата на загубите.

244.  Съдът припомня, че е установено, че имуществото на третата жалбоподателка, а именно автомобилите и домашните вещи, са унищожени в резултат на въздушните удари. Това несъмнено е довело до някои значителни загуби за жалбоподателката.

245.  Съдът отбелязва, че в първоначалните си тези жалбоподателката споменава, че две коли, ГАЗ със семейни вещи и Нива, са били унищожени. В окончателните си тези пред Съда, тя твърди, че третото превозно средство, автомобил Жигули, също е било разрушено. Съдът отбелязва още, че жалбоподателката първоначално не споменава наличието на значителна сума пари в брой в щатски долари (48 000) и бижута на стойност 8 770 щатски долара, за които се предполага, че са били в една от колите. Тя също така не представя допълнителни обяснения или доказателства, свързани с твърдените загуби.

246.  В отсъствието на независими и убедителни доказателства за твърденията на жалбоподателката за загубено имущество и въз основа на принципите на справедливост, Съдът присъжда сумата от 12 000 евро на третата жалбоподателка като обезщетение за претърпените имуществени загуби.

Б. Неимуществени вреди

247.  Синът на първата жалбоподателка Саид-Магомед и дъщеря ѝ Илона са убити в резултат на нападението. Други нейни близки са убити или ранени. Тя е ранена и получава лечение. Тя претендира 25 000 евро като обезщетение за неимуществени вреди.

248.  Втората жалбоподателка е ранена и губи съзнание в резултат на нападението. Тя е дълбоко травмирана от преживяното. Тя моли Съдът да ѝ присъди 15 000 евро като обезщетение за неимуществени вреди.

249.  Третата жалбоподателка губи своето имущество и претърпява страдание и страх като жертва на нападението. Тя претендира 5 000 евро като обезщетение за неимуществени вреди.

250.  Правителството намира претендираните суми за преувеличени.

251.  Съдът счита, че присъжданията по отношение на неимуществени вреди трябва бъдат направени, като се има предвид тежестта на нарушенията, които е констатирал по отношение на чл. 2, чл. 13 и чл. 1 от Протокол № 1.

252.  Съдът отбелязва скромният характер на исканията за неимуществени вреди, направени от жалбоподателките, и присъжда 25 000 евро на първата жалбоподателка, 15 000 евро на втората жалбоподателка и 5 000 евро на третата жалбоподателка като обезщетение за неимуществени вреди. Присъжданията на първата и на втората жалбоподателки трябва да бъдат преобразувани в руски рубли по курса, приложим в деня на плащането.

В. Разходи и разноски

253.  Жалбоподателките претендират 8 960 евро и 1 605 лири стерлинги за хонорари и разходи, свързани с подаването на жалбите. Това включва 1 605 лири стерлинги за работата на базираните в Лондон адвокати от Европейския център за защита на правата на човека (European Human Rights Advocacy Centre); 3 750 евро за работата на базираните в Москва адвокати от Център за правата на човека “Мемориал” и 5 210 евро за работата на служителите на място по правата на човека на “Мемориал” в Москва и в Северен Кавказ, свързани със случая, и за други направени разходи.

254.  В допълнение жалбоподателките претендират 2 608 лири стерлинги за разходи и хонорари във връзка с подготовката и провеждането на съдебното заседание по основателността. Това включва 2 300 лири стерлинги за работата на базираните в Лондон адвокати от Европейския център за защита на правата на човека и 308 лири стерлинги за работата на базираните в Москва адвокати.

255.  Правителството не представя коментари по сумата или обосновка на претенциите по тази позиция.

256.  Съдът отбелязва, че само юридически разходи и разноски, които са действително и необходимо направени и са в разумен размер, могат да бъдат възстановени в съответствие с чл. 41 от Конвенцията. Той отбелязва, че този случай включва сложни фактически и правни въпроси и е довел до два набора писмени становища и състезателно изслушване. Въпреки това той счита за прекомерна общата сума, която жалбоподателките претендират по отношение на техните правни разходи и разноски и счита, че не е доказано, че всички те са били необходими и разумно направени. По-конкретно Съдът намира за прекомерен обема на правната работа, претендиран от жалбоподателките в хода на подготовката за заседанието с оглед на обширните писмените тези, вече подадени от страните.

257.  При тези обстоятелства Съдът не е в състояние да присъди цялата претендирана сума; като отсъжда по справедливост и взема предвид информацията в представените от жалбоподателките претенции, им присъжда сумата от 12 000 евро минус 1 074 евро, получени под формата на правна помощ от Съвета на Европа, заедно с всякакъв данък добавена стойност, който може да бъде начислен.

В. Лихва за забава

258.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Отхвърля предварителното възражение на Правителството;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 2 от Конвенцията по отношение на задължението на ответната държава да защитава правото на живот на трите жалбоподателки и на двете деца на първата жалбоподателка;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 2 от Конвенцията, тъй като властите не са провели достатъчно и ефективно разследване на обстоятелствата на нападението от 29 октомври 1999 г.;

4.  Приема, че не възниква отделен въпрос по отношение на чл. 3 от Конвенцията;

5.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията по отношение на третата жалбоподателка;

6.  Приема, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията;

7.  Приема

(а) че държавата-ответник трябва да плати на жалбоподателките в срок от три месеца от датата, на която решението е станало окончателно на основание чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми:

(i)  12 000 евро (дванадесет хиляди евро) на третата жалбоподателка по отношение на имуществени вреди;

(ii)  5 000 евро (пет хиляди евро) на третата жалбоподателка по отношение на неимуществени вреди;

(iii) 25 000 евро (двадесет и пет хиляди евро) на първата жалбоподателка и 15 000 евро (петнадесет хиляди евро) на втората жалбоподателка по отношение на неимуществени вреди, като и двете суми трябва да бъдат преобразувани в руски рубли по курса към датата на плащане;

(iv) 10 926 евро (десет хиляди деветстотин двадесет и шест евро) за разходи и разноски, които да бъдат преобразувани в руски рубли по курса към датата на плащане, по отношение на разходи и разноски;

(v) всякакви данъци, които могат да бъдат наложени върху горните суми;

(б) че считано от изтичането на гореспоменатите три месеца до разплащането, по горните суми следва да се дължи проста лихва в размер, равен на лихвения процент по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 24 февруари 2005 г. в съответствие с чл. 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Søren Nielsen                                                                    Christos Rozakis
       секретар                                                                             председател

Дата на постановяване: 24.2.2005 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-68379