ГОЛЯМА КАМАРА

 

ДЕЛО „ВИНТЕР И ДРУГИ срещу ОБЕДИНЕНОТО КРАЛСТВО“

 

(Жалби № 66069/09, 130/10 и 3896/10)

 

 РЕШЕНИЕ

 

СТРАСБУРГ

9 юли 2013 г.

 

 

Настоящото решение е окончателно, но може да бъде предмет на редакционни промени.

По делото „Винтер и други срещу Обединеното кралство“,

Европейският съд по правата на човека в заседание на Голямата камара в състав:

            Дийн Шпилман [Dean Spielmann], председател,
            Хосеп Касадевал [Josep Casadevall],
            Гуидо Раймонди [Guido Raimondi],
            Инета Зимеле [Ineta Ziemele],
            Марк Вилигер [Mark Villiger],
            Изабел Беро-Льофевр [Isabelle Berro-Lefèvre],
            Драголюб Попович [Dragoljub Popović],
            Луис Лопес Гера [Luis López Guerra],
            Миряна Лазарова Трайковска [Mirjana Lazarova Trajkovska],
            Нона Цоцория [Nona Tsotsoria],
            Ан Пауър-Форд [Ann Power-Forde],
            Ъсъл Каракаш [Işıl Karakaş],
            Небойша Вучинич [Nebojša Vučinić],
            Линос-Александър Сицилианос [Linos-Alexandre Sicilianos],
            Пол Леменс [Paul Lemmens],
            Пол Махони [Paul Mahoney],
            Йоханес Силвис [Johannes Silvis], съдии,
и Майкъл О’Бойл [Michael O’Boyle], заместник-секретар,

след като заседава при закрити врати на 28 ноември 2012 г. и 29 май 2013 г.,

постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по три жалби (№ 66069/09, 130/10 и 3896/10) срещу Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия, подадени пред Съда по чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от трима британски граждани, г-н Дъглас Гари Винтер [Douglas Gary Vinter] („първи жалбоподател“), г-н Джеръми Невил Бамбър [Jeremy Neville Bamber] („втори жалбоподател“) и г-н Питър Хауърд Мур [Peter Howard Moore] („трети жалбоподател“), съответно на 11 декември 2009 г., 17 декември 2009 г. и 6 януари 2010 г.

2. Първият жалбоподател е роден през 1969 г. и понастоящем е задържан в затвора на Нейно Величество „Франкланд“. Той се представлява пред Съда от г-н S. Creighton, адвокат, практикуващ в Лондон към адвокатската кантора Bhatt Murphy Solicitors, подпомаган от г-н P. Weatherby QC, адвокат, и проф. D. van Zyl Smit.

3.  Вторият жалбоподател е роден през 1961 г. и понастоящем е задържан в ЗНВ „Фул Сътън“. Той се представлява пред Съда от г-н B. Woods, адвокат, практикуващ в Лийдс към адвокатската кантора Cousins Tyrer Solicitors, подпомаган от г-н R. Horwell QC и г-н L. Hindmarsh, адвокат.

4.  Третият жалбоподател е роден през 1946 г. и понастоящем е задържан в ЗНВ „Уейкфийлд“. Той се представлява пред Съда от адвокати Chivers Solicitors, Bingley, подпомагани от г-н M. McKone, адвокат.

5.  Правителството на Обединеното кралство („Правителството“) се представлява от агента си г-жа L. Dauban от Министерството на външните работи и въпросите на Британската общност.

6.  Жалбоподателите твърдят, че наложените им доживотни присъди представляват лошо отношение в противоречие с чл. 3 от Конвенцията.

7.  Жалбите са подадени пред Четвърто отделение на Съда (чл. 52 § 1 от Правилника на Съда). С решение от 17 януари 2012 г. състав на Отделението – съдии Гарлицки [Garlicki], Давид Тор Бьоргвинсон [David Thór Björgvinsson], Браца [Bratza], Хирвеле [Hirvelä], Николау [Nicolaou], Бианку [Bianku], Де Гаетано [De Gaetano] и Т.Л. Ърли [T.L. Early], секретар на отделението, решава единодушно да обедини жалбите, да обяви оплакванията на жалбоподателите по чл. 3 за допустими, а останалите им оплаквания за недопустими. Съставът също така приема с четири на три гласа, че не е налице нарушение на чл. 3 по отношение на всеки жалбоподател. Към решението е приложено съвпадащото мнение на съдия Де Гаетано и съвместното частично особено мнение на съдиите Гарлицки, Давид Тор Бьоргвинсон и Николау.

8.  На 9 юли 2012 г., в отговор на молба на жалбоподателите от 12 април 2012 г., съставът на Голямата камара взема решение да насочи делото към Голямата камара съгласно чл. 43 от Конвенцията.

9.  Съставът на Голямата камара е определен съгласно разпоредбите на чл. 26 §§ 4 и 5 от Конвенцията и чл. 24 от Правилника на Съда. Във финалното заседание Ъсъл Каракаш, заместник съдия, заменя Андраш Сайо [András Sajó], който не може да вземе участие в по-нататъшното разглеждане на делото (чл. 24 § 3 от Правилника на Съда).

10.  И жалбоподателите, и Правителството представят допълнителни писмени становища по основателността (чл. 59 § 1 от Правилника на Съда).

11.  На 28 ноември 2012 г. е проведено открито заседание в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург (чл. 59 § 3 от Правилника на Съда).

Пред Съда се явяват:

(a)  за Правителството
г-жа L. Dauban,                                                                             агент,
г-н D. Perry QC,
г-н L. Mably,                                                                           адвокати,
г-н J. Guess,
г-жа A. Foulds,                                                                      съветници;

(б)  за жалбоподателите
г-н Р. Horwell QC,                                                                                  
г-н П. Weatherby QC,
г-н Л. Hindmarsh,                                                                   адвокати,
г-н С. Creighton,
г-н Б. Woods,
проф. D. Van Zyl Smit,                                                         съветници.

 

Съдът изслушва обръщения от г-н Perry и г-н Weatherby и отговорите им на въпроси, поставени от Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

A.  Въведение

12.  След премахването на смъртното наказание в Англия и Уелс, присъдата за убийство е задължителна присъда доживотен затвор. Понастоящем, при налагането на такава присъда, съдията следва да определи минимален срок на лишаване от свобода, който трябва да бъде изтърпян за целите на наказанието и възмездието, като вземе предвид тежестта на нарушението. Принципите, от които се води съдията при определяне на минималния срок, са предвидени в Приложение 21 към Закона за наказателното правосъдие от 2003 г. (вж. параграфи 38–39 по-долу). След изтърпяване на минималния срок, затворникът може да подаде молба за условно освобождаване до Комисията за предсрочно освобождаване [Parole Board].

По изключение съдията може да наложи „заповед за доживотен затвор“, а не минимален срок, ако с оглед на принципите, предвидени в Приложение 21, съдията прецени, че тежестта на престъплението е изключително голяма.

В резултат на заповед за доживотен затвор затворникът не може да бъде освободен освен по преценка на министъра на вътрешните работи. Правомощията на министъра на вътрешните работи да освобождава затворници са предвидени в чл. 30(1) от Закона за престъпленията (и присъдите) от 1997 г. Министърът на вътрешните работи упражнява преценка единствено по хуманитарни причини, когато затворникът е неизлечимо болен или е с висока степен на недееспособност (вж. Заповед за изтърпяване на наказания в затвор 4700 в параграф 43 по-долу).

13.  Преди влизането в сила на Закона от 2003 г. практиката е задължително наказанието доживотен затвор да се издава от съдията, а министърът на вътрешните работи да определи, след като получи препоръки от съдията и главния съдия, минималния срок на лишаване от свобода, който осъденият трябва да изтърпи, преди да може да подаде молба за условно освобождаване. По онова време минималният срок е наричан от „тарифната“ част от наказанието.

Министърът на вътрешните работи може също така да наложи „доживотна тарифа“ на даден затворник. В такъв случай практиката е министърът на вътрешните работи да разглежда доживотна тарифа след изтичането на двадесет и пет годишно лишаване от свобода, за да прецени дали е още оправдано, особено по отношение на случаи, в които затворникът е постигнал изключителен напредък в затвора (вж. делото Hindley в параграф 46 по-долу).

С влизането в сила на Закона от 2003 г. (и по-специално чл. 276 и Приложение 22 към Закона, с които е предвидена поредица от преходни мерки, засягащи затворниците с доживотни присъди към момента: вж. параграфи 40 и 41 по-долу), всички затворници, чиито тарифи са определени от министъра на вътрешните работи, могат да подадат молба за преразглеждане на тарифата им пред Висшия съд. При такава молба Висшият съд може да определи минимален срок на лишаване от свобода или да наложи доживотен затвор.

14.  Настоящият случай засяга трима жалбоподатели, които в момента изтърпяват задължителни присъди за доживотен затвор, след като са били осъдени за убийство в отделни наказателни производства в Англия и Уелс. И на тримата жалбоподатели е наложено доживотно лишаване от свобода: по отношение на първия жалбоподател, заповедта е издадена от съдията в съответствие с настоящите наказателни разпоредби; по отношение на втория и третия жалбоподатели, които са признати за виновни и осъдени преди влизането в сила на Закона от 2003 г., заповедите са издадени от Висшия съд. И тримата жалбоподатели твърдят, че заповедите за доживотното им лишаване от свобода, приложими в случаите им, са несъвместими inter alia с чл. 3 и чл. 5 § 4 от Конвенцията. Фактите по жалбите, подадени от страните, може да бъдат обобщени както следва.

Б.  Г-н Винтер

15.  На 20 май 1996 г. първият жалбоподател е осъден на доживотно лишаване от свобода за убийството на колега от работа с минимален срок от десет години. Той е освободен условно на 4 август 2005 г.

16.  Той заживява с жена, която става жертва на второто му престъпление убийство. Двамата сключват брак на 27 юни 2006 г. На 31 декември 2006 г. първият жалбоподател участва в бой в обществено заведение и е обвинен в сбиване (при което използва или заплашва да използва незаконно насилие). Условното му освобождаване е отменено и той е извикан обратно в затвора. През юли 2007 г., след като се признава виновен по обвинението за сбиване, той е осъден на 6 месеца лишаване от свобода. Отново е освободен условно през декември 2007 г. и се връща да живее със съпругата си и нейните четири деца. Двойката се отчуждава и първият жалбоподател напуска семейния дом.

17.  На 5 февруари 2008 г. първият жалбоподател последвал съпругата си в обществено заведение. Бил е употребил алкохол и кокаин. Двойката започва спор и дъщерята на съпругата, която присъства там, се обажда на полицията и докладва за спора. Първият жалбоподател нарежда на съпругата си да се качи в автомобил. Когато дъщерята се опитва да се качи в автомобила, за да защити майка си, първият жалбоподател със сила я изгонва. След това потегля със съпругата си в автомобила. Когато полицията ѝ се обажда, за да провери дали е в безопасност, първият жалбоподател насила кара съпругата си да им каже, че е добре. Първият жалбоподател също се обажда в полицията, за да им каже, че съпругата му е в безопасност и добре. Няколко часа по-късно той се предава на полицията, като съобщава, че я убил. При аутопсията е установено, че починалата има счупен нос, дълбоки и големи рани по врата (които съответстват на опит за удушаване) и четири прободни рани на гърдите. На местопрестъплението са намерени два ножа; единият от тях е със счупено острие.

18.  На 21 април 2008 г. първият жалбоподател се признава за виновен за убийство и дава указания на адвоката си да не претендира смекчаващи вината обстоятелства, за да не увеличава скръбта на семейството на жертвата. Съдията преценява, че първият жалбоподател попада в малката група хора, които трябва постоянно да бъдат лишени от свобода. Той издава задължителната доживотна присъда и заповед за доживотен затвор.

19.  Апелативният съд отхвърля жалбата му на 25 юни 2009 г. Той взима предвид общите принципи за определяне на минималния срок на задължителна доживотна присъда (предвидени в Приложение 21 към Закона от 2003 г.: вж. параграфи 38 и 39 по-долу). Предвид обстоятелствата на престъплението, той констатира, че няма никакви основания да се отклони от обичайния принцип, залегнал в Приложение 21 към Закона от 2003 г., че при убийство, извършено от лице, което вече е осъждано за убийство, заповедта за доживотен затвор е подходящо средство за наказание и превенция.

В.  Г-н Бамбър

20.  На 7 август 1985 г. родителите на втория жалбоподател, осиновената му сестра и нейните две малки деца са застреляни. Впоследствие обвинение е повдигнато срещу втория жалбоподател и на 28 октомври 1986 г. той е признат за виновен за убийствата. Тезата на прокуратурата е, че убийствата са умишлени и планирани и са извършени за финансова облага. Твърди се също така, че вторият жалбоподател е подредил местопрестъплението така, че да заблуди полицията, като направи да изглежда, че осиновената сестра е убила семейството, а след това и себе си.

21.  Съдията препоръчва на министъра на вътрешните работи вторият жалбоподател да излежи „най-малко“ двадесет и пет години лишаване от свобода (подчертаването е негово). На писмото на съдията до министъра на вътрешните работи, главният съдия добавя коментара „аз никога не бих го освободил“. През 1988 г. министърът на вътрешните работи определя доживотна тарифа. Практиката към момента е затворникът да не се уведомява за решението. С писмо от 15 декември 1994 г. жалбоподателят е уведомен, че министърът на вътрешните работи е стигнал до заключението, че изискванията за възмездие и възпиране могат да бъдат изпълнени, само ако вторият жалбоподател остане в затвора до края на живота си.

22.  През 2008 г., след влизането в сила на чл. 276 и Приложение 22 към Закона от 2003 г., вторият жалбоподател подава молба до Висшия съд за преразглеждане на доживотната му присъда. С оглед на Приложение 21 към Закона, Висшият съд стига до заключението, че предвид броя на убийствата и умисъла от страна на втория жалбоподател, престъплението ясно попада в категорията случаи, в които подходящата начална точка е заповед за доживотно лишаване от свобода. В допълнение, с оглед на показанията на близки на жертвите и тезите на втория жалбоподател, включително доклади за неговото поведение и напредък в затвора, Висшият съд не намира основания да се отклони от становището на главния съдия и министъра на вътрешните работи. Така той налага заповед за доживотно лишаване от свобода.

23.  Вторият жалбоподател обжалва пред Апелативния съд, който отхвърля жалбата на 14 май 2009 г. Съдът установява, че при определянето на доживотна тарифа през 1988 г. министърът на вътрешните работи е имал две различни съдебни препоръки: една от съдията по делото, който препоръчва минимален срок от двадесет и пет години, и една от главния съдия, който препоръчва вторият жалбоподател да не бъде освободен никога. Министърът на вътрешните работи е можел да избере между тези препоръки или да не приеме нито едната. Апелативният съд намира още, че заповедта за доживотен затвор на Висшия съд е не само правилна, но и напълно оправдана за целите на наказанието и възмездието.

24.  Като се позовава на предходното си решение по делото R v. Bieber (вж. параграф 47 по-долу), той намира, че не възниква въпрос по чл. 3 от Конвенцията, тъй като заповедта за доживотен затвор не е доживотна присъда, която не може да бъде намалена, по смисъла на термина, използван в Kafkaris v. Cyprus ([ГК], № 21906/04, ЕСПЧ 2008‑...). На последно място той счита, че процедурата за преразглеждане, въведена със Закона от 2003 г., е съвместима с чл. 7 от Конвенцията, тъй като при правилно тълкуване приложимите законови разпоредби означават, че даден затворник не може да бъде в неблагоприятно положение от резултата на преразглеждането: срокът за изтърпяване може да бъде намален или потвърден, но не може да бъде увеличен или удължен.

25.  Вторият жалбоподател подава молба пред Апелативния съд да удостовери, че решението му засяга правен въпрос от общо публично значение, който трябва да бъде разгледан от Камарата на лордовете. Молбата е отхвърлена на 23 юни 2009 г.

Г.  Г-н Мур

26.  На 29 ноември 1996 г. третият жалбоподател е признат за виновен по четири обвинения в убийство от Съда на Короната в Честър. Жертвите са хомосексуални мъже и се твърди, че жалбоподателят, който самият е хомосексуален, е извършил убийствата за свое сексуално удовлетворение. Всяка жертва е прободена многократно с голям военен нож, който третият жалбоподател е купил за целта. Първата жертва е нападната в дома си на 23 септември 1995 г. Скоро след това, през уикенда на 7 октомври 1995 г., третият жалбоподател се запознава с втората си жертва в бар и урежда да го заведе у дома за секс; вместо това го отвежда в гора, пробожда го до смърт и оставя тялото там. Третата жертва е прободена в караваната, в която живее, на 30 ноември 1995 г. На последно място, малко преди Коледа през 1995 г., третият жалбоподател отива на плаж, който е добре известен като място за хомосексуални срещи. На плажа се запознава с четвъртата жертва и го пробожда там.

27.  Кръв от първата и третата жертви е намерена по якето и ножа на третия жалбоподател. У него са намерени вещи на първата, втората и четвъртата жертва. Той прави подробни самопризнания за всички четири убийства пред полицията. Полицията не е знаела за втората жертва, докато третият жалбоподател не споменава за нея. С негова помощ тялото е намерено в гората. По време на процеса защитата на жалбоподателя твърди, че убийствата са извършени от друго лице, въпреки че той признава, че е присъствал на всички убийства с изключение на това на втората жертва.

28.  След като третият жалбоподател е признат за виновен, съдията налага задължителната присъда доживотно лишаване от свобода и препоръчва на министъра на вътрешните работи, че по негово мнение жалбоподателят не трябва никога да бъде освободен. При разглеждане, главният съдия отбелязва, че според него минималният период, след който може да се разгледа възможност за освобождаване, следва да бъде тридесет години. На 27 септември 2002 г. министърът на вътрешните работи взема решение за наложи доживотна тарифа.

29.  През 2008 г., съгласно чл. 276 и Приложение 22 към Закона за наказателното правосъдие от 2003 г., третият жалбоподател подава пред Висшия съд молба за преразглеждане на доживотната тарифа, наложена от министъра на вътрешните работи. С решението си от 12 юни 2008 г. Висшият съд отхвърля тезата на третия жалбоподател, че трябва да приеме препоръката на главния съдия за минимален срок от тридесет години. Според съда препоръката има тежест, но главният съдия не е взел предвид принципите, предвидени в Приложение 21, както се изисква от Висшия съд. Той отхвърля също така твърдението, че възниква въпрос по чл. 6 от Конвенцията, предвид това, че министърът на вътрешните работи е определил доживотна тарифа. Висшият съд намира, че процедурата пред Висшия съд по чл. 276 и Приложение 22 от Закона осигурява необходимото независимо преразглеждане на въпроса дали даден затворник да бъде освободен. Съдът намира също, че заповедта за доживотен затвор е съвместима с чл. 3 и чл. 5 от Конвенцията. Предвид общите принципи за определяне на минималния срок на задължителната доживотна присъда (предвидени в Приложение 21 към Закона), не възниква въпрос за произвол и дали дадена присъда е непропорционална зависи от фактите по всяко дело.

30.  Висшият съд намира, че тъй като в случая има убийство на две или повече лица, сексуално или садистично поведение и сериозна степен на предумисъл, съгласно Приложение 21 началната точка е заповед за доживотен затвор. Няма смекчаващи вината обстоятелства и дори главният съдия, макар и да препоръчва минимум тридесет години, споделя мнението на съдията, че може би няма никога да бъде безопасно третият жалбоподател да бъде освободен. Следователно няма основания началната точка от заповед за доживотен затвор да бъде смекчена. Висшият съд добавя, че дори и началната точка да е минимум тридесет години, утежняващите обстоятелства на убийствата са такива, че на тях съответства заповед за доживотен затвор.

31.  На 26 февруари 2009 г. Апелативният съд отхвърля жалбата на третия жалбоподател, като намира, че Висшият съд не само е имал право, но и съвсем правилно е стигнал до заключението, че подходяща е заповед за доживотен затвор.

32.  Явно за да му бъде позволено да се обърне към Камарата на лордовете, третият жалбоподател след това подава молба пред Апелативния съд да удостовери, че решението засяга правен въпрос от общ публичен интерес, който трябва да бъде разгледан от Камарата на лордовете. На 14 август 2009 г. той е уведомен от Службата за наказателни жалби на Апелативния съд, че тъй като Апелативният съд е отхвърлил молбата му за разрешение да обжалва присъдата си (а не е дал разрешение за обжалване на присъдата и след това да е отхвърлил жалбата), не може да се отправи молба за удостоверяване на правен въпрос от Камарата на лордовете.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Закон за правата на човека от 1998 г.

33.  В чл. 3(1) от Закона за правата на човека от 1998 г. („Закон за правата на човека“) е предвидено следното:

„Доколкото е възможно, законодателството и подзаконовите нормативни актове трябва да се тълкуват и изпълняват по начин, който е съвместим с правата по Конвенцията.“

В чл. 6(1) от Закона е предвидено, че е противозаконно обществен орган да действа по начин, който е несъвместим с право по Конвенцията.

В чл. 7(1) е предвидено, че лице, което твърди, че обществен орган е действал по противозаконен начин по чл. 6(1), може да повдигне производство срещу органа.

Б.  Законови разпоредби за задължителните доживотни присъди

1.  Законът за убийствата (забрана на смъртното наказание) от 1965 г.

34.  В Англия и Уелс задължителната доживотна присъда за убийство е предвидена в чл. 1(1) от Закона за убийствата (забрана на смъртното наказание) от 1965 г.

2.  Законът за наказателното правосъдие от 2003 г.

(a)  Част 12, Глава 7

35.  Камарата на лордовете преценява, че правомощията на министъра на вътрешните работи да определя тарифни периоди за затворниците, осъдени със задължителна доживотна присъда по чл. 29 от Закона за престъпленията (присъдите) от 1997 г. са несъвместими с чл. 6 от Конвенцията в R (Anderson) v. the Secretary of State for the Home Department [2003] 1 AC 837. Това води до приемането на Част 12, Глава 7 („Ефекти на доживотните присъди”) от Закона за наказателното правосъдие от 2003 г. (членове 269 до 277) и приложения 21 и 22 към закона.

36.  Чл. 269 от Закона от 2003 г. указва на съдията, че при издаване на задължителна доживотна присъда, трябва да определи минимален срок, който затворникът да излежи, преди да има право да бъде освободен условно. Съгласно чл. 269(3) този минимален срок трябва да взема предвид тежестта на престъплението. Чл. 269(4) позволява на съдията да прецени, че поради тежестта на престъплението затворникът не следва да има право на условно освобождаване (на практика да издаде „заповед за доживотен затвор“). Чл. 269(4) се прилага само за нарушители, които са били на 21 или повече години при извършване на престъплението. Чл. 269(5) указва на съдията, че при разглеждане на тежестта на престъплението, трябва да вземе предвид inter alia принципите, предвидени в Приложение 21 към Закона.

37.  Чл. 276 въвежда в сила Приложение 22 (за преходни случаи): вж. параграф 40 по-долу.

(б)  Приложение 21

38.  В Приложение 21 („Определяне на минимален срок по отношение на задължителни доживотни присъди“) са предвидени три различни „начални точки“, които може да бъдат увеличени или намалени в зависимост от наличието на утежняващи и смекчаващи обстоятелства по отношение на престъплението: заповед за доживотен затвор, минимум тридесет години лишаване от свобода и минимум петнадесет години лишаване от свобода.

39.  Съгласно чл. 4(1) от Приложението, ако тежестта на престъплението е „изключително голяма“, съответстващата начална точка е заповед за доживотен затвор. В чл. 4(2) е предвидено, че обикновено в тази категория попадат следните случаи:

“(а)  убийство на две или повече лица, при което във всяко убийство е включен някой от следните елементи—

(i)  значителна степен предумисъл или планиране,

(ii)  отвличане на жертвата, или

(iii)  сексуално или садистично поведение,

(б)  убийство на дете, ако включва отвличане на детето или сексуални или садистични мотиви,

(в)  убийство с цел подкрепяне на политическа, религиозна или идеологическа кауза, или

(г)  убийство, извършено от нарушител, който вече е намиран за виновен за убийство.“

Съгласно чл. 5(1), ако тежестта на престъплението не попада в полето на чл. 4(1), но е „изключително голяма“, съответстващата начална точка при определяне на минималния срок е тридесет години лишаване от свобода. В чл. 5(2) е предвидено, че обикновено в тази категория попадат следните случаи:

„(а)  убийство на полицейски или затворнически служител при изпълнение на служебните му задължения,

(б)  убийство с използване на огнестрелно оръжие или експлозиви,

(в)  убийство с цел постигане на облага (като например убийство, извършено по време на или след кражба или грабеж с взлом, извършено за плащане или в извършено в очакване на облага в резултат на смъртта),

(г)  убийство с намерение да се попречи или препятства хода на правосъдието,

(д)  убийство, при което има сексуално или садистично поведение,

(е)  убийство на две или повече лица,

(ж)  убийство, което е подтикнато от расистки или религиозни подбуди или подтикнато от сексуална ориентация, или

(з)  убийство по чл. 4(2), извършено от нарушител, който не е навършил 21 години при извършването на престъплението.“

В чл. 6 и чл. 7 е предвидено, че във всички други случаи съответстващата начална точка при определяне на минималния срок е петнадесет години лишаване от свобода (дванадесет години за лицата, които не са навършили осемнадесет години).

В чл. 8 и чл. 9 е предвидено, че след като е избрал начална точка, съдията трябва да вземе предвид съществуващите утежняващи или смекчаващи фактори, които може да доведат до минимален срок с дадена продължителност (в зависимост от началната точка) или до определянето на доживотно лишаване от свобода.

В чл. 10 е предвидено, че утежняващите фактори включват:

„(а)  значителна степен планиране или предумисъл,

(б)  фактът, че жертвата е особено уязвима поради възрастта си или увреждане,

(в)  умствено или физическо страдание, причинено на жертвата преди смъртта,

(г)  злоупотреба с доверие,

(д)  използване на принуда или заплахи срещу друго лице за улесняване извършването на престъплението,

(е)  фактът, че жертвата предоставя обществени услуги или изпълнява публични задължения, и

(ж)  скриване, унищожаване или разчленяване на тялото.“

В чл. 11 е предвидено, че смекчаващите фактори включват:

„(а)  намерение да се причини тежко телесно увреждане, а не да бъде извършено убийство,

(б)  липса на предумисъл,

(в)  фактът, че извършителят страда от умствено разстройство или умствено увреждане, което (макар и да не попада в полето на чл. 2(1) от Закона за убийствата от 1957 г. (c. 11)), намалява степента на вината,

(г)  фактът, че извършителят е провокиран (например от продължителен стрес) по начин, който не представлява защита от провокация,

(д)  фактът, че извършителят е действал при самозащита,

(е)  убеждение на извършителя, че убийството е акт на милосърдие, и

(ж)  възрастта на извършителя.“

(в)  Приложение 22

40.  С Приложение 22 („Задължителни доживотни присъди: преходни случаи“) са приети поредица преходни мерки за затворниците, които са получили задължителни доживотни присъди преди влизането в сила на чл. 269 от Закона и чиито минимални срокове на лишаване от свобода са определени от министъра на вътрешните работи. То се прилага и за затворниците, за които министърът на вътрешните работи е указал, че никога не следва да имат право на условно освобождаване (т.е. затворниците, за които е определена доживотна тарифа). С чл. 3 от Приложението е разрешено и на двете категории затворници да се обърнат към Висшия съд. При съответна молба, в случая на затворник, който подлежи на минимален срок на лишаване от свобода, определен от министъра на вътрешните работи, Висшият съд издава заповед, с която определя минимален срок, който затворникът трябва да излежи, преди да има право на предсрочно освобождаване. Съгласно чл. 3(1)(б), когато министърът на вътрешните работи е уведомил затворника, че е определена доживотна тарифа, Висшият съд може да издаде заповед, че затворникът няма право на освобождаване („заповед за доживотен затвор“).

Минималният срок, определен от Висшия съд, не може да бъде по-дълъг от срока, определен преди това от министъра на вътрешните работи (чл. 3(1)(a)).

Сходни разпоредби се прилагат за присъдите, издадени след влизането в сила на Закона, по отношение на убийства, извършени преди влизането. В чл. 10 е предвидено, че съдът не може да определи срок, който по негово мнение е по-дълъг от срока, който министърът на вътрешните работи вероятно би определил при предишната практика.

41.  При преценката на молба по чл. 3 Висшият съд трябва да вземе предвид inter alia тежестта на престъплението и същевременно принципите, залегнали в Приложение 21, както и препоръки към министъра на вътрешните работи от съдията по делото или главния съдия по отношение на минималния срок, който извършителят трябва да излежи преди условно освобождаване (чл. 4 и чл. 5 от Приложение 22). Извършителят също може да представи материали пред Висшия съд, включително относно поведението и напредъка си в затвора от извършването на престъплението, преди Висшият съд да вземе решение по молбата. Становища може да бъдат представени и от жертвата или семействата на жертвите.

В.  Преценка на министъра на вътрешните работи за освобождаване

42.  В чл. 30(1) от Закона за престъпленията (и присъдите) от 1997 г. е предвидено, че министърът на вътрешните работи може във всеки момент да освободи затворник, осъден на доживотно лишаване от свобода, ако смята, че са налице извънредни обстоятелства, които оправдават освобождаването на затворника по хуманитарни причини.

43.  Критериите за упражняване на тази преценка са предвидени  в Заповед за изтърпяване на наказания в затвор 4700, Глава 12. Това е заповед, която се издава в рамките на правомощията на министъра на вътрешните работи. Тя предвижда политиката и указания по отношение на затворници, които изтърпяват присъди с неопределен срок (включително задължителни доживотни присъди), както по време на задържането, така и след условното освобождаване.

В приложимите си части Глава 12 предвижда следното:

„Критериите за освобождаване по милост по медицински причини на всички осъдени на безсрочно лишаване от свобода, са както следва:

•  затворникът страда от неизлечимо заболяване и има вероятност смъртта да настъпи скоро (макар да няма определен срок, 3 месеца може да бъдат подходящ срок за подаване на молба до отдела „Обществена закрила по отделни случаи“ [Public Protection Casework Section (PPCS)] или осъденият на безсрочно лишаване от свобода е на легло или е засегнат от нетрудоспособност в подобна степен, например при парализа или тежък удар;

и

•  рискът от рецидив (особено от сексуално или насилствено естество) е минимален;

и

•  по-нататъшното лишаване от свобода ще намали продължителността на живота на лишеното от свобода лице;

и

•  налице са адекватни условия за грижи и лечение на лишеното от свобода лице извън затвора;

и

•  предсрочното освобождаване ще доведе до значителни преимущества за лишеното от свобода лице или неговото семейство.“

[подчертаването е от оригинала]

В Заповедта е предвидено също така, че освобождаването по милост трябва да бъде одобрено лично от министър; това решение не може да бъде делегирано на други лица.

44.  По мнение на Правителството към 28 април 2011 г. 4 900 затворници изтърпяват задължителни доживотни присъди за убийство в Англия и Уелс.

Понастоящем четиридесет и един затворници подлежат на заповед за доживотен затвор (включително такива в специални болници). От 2000 г. насам нито един затворник, изтърпяващ присъда с доживотна тарифа, не е освобождаван по хуманитарни причини. В отговор на запитване от първия жалбоподател във връзка със свободата на информацията Министерството на правосъдието посочва, че към 30 ноември 2009 г. тринадесет затворници, изтърпяващи доживотни присъди, на които не е определена доживотна тарифа, са освободени по хуманитарни причини.

Г.  Приложима вътрешна съдебна практика за задължителните доживотни присъди и Конвенцията

1.  Съдебна практика преди системата, въведена със Закона от 2003 г.

45.  В R. v. Lichniak and R. v. Pyrah [2003] 1 AC 903 Камарата на лордовете преценява, че с оглед прилагането ѝ към онзи момент, задължителната доживотна присъда не е несъвместима с чл. 3 и чл. 5 от Конвенцията.

Такава присъда има отчасти наказателен и отчасти превантивен характер. Наказателният елемент е представен от срока по тарифата, наложен като наказание за тежкото престъпление, извършено от осъдения убиец. Превантивният елемент е представен от правомощията за задържане на осъдения убиец в затвор, освен ако и докато Комисията за предсрочно освобождаване, която е независим орган, прецени, че е безопасно той да бъде освободен, както и от правомощията в затвора да бъде върнат осъден убиец, който е бил освободен, ако се прецени, че е необходимо той да бъде върнат с оглед защитата на обществеността (Лорд Бингам от Корнхил в параграф 8 от решението).

Така Камарата на лордовете намира на първо място, че оплакванията на жалбоподателя не са достатъчно сериозни, за да се ангажира чл. 3 от Конвенцията и на второ място, че доживотната присъда не е произволна или по друг начин противоречаща на чл. 5 § 1 от Конвенцията. Лорд Бингам добавя:

„Ако Камарата беше стигнала до заключението, че при налагането на задължителна доживотна присъда за убийство осъденият убиец загубва свободата си заради държавата до края на дните си, това да бъде задържан докато (ако изобщо) министърът на вътрешните работи прецени, че общественият интерес би бил по-добре удовлетворен от освобождаването му, отколкото от това задържането му да продължи, не бих имал почти никакво съмнение, че за такава присъда би се преценило, че нарушава чл. 3 и чл. 5 от Европейската конвенция за правата на човека … като произволна и непропорционална.“

46.  В R. v. Secretary of State for the Home Department, ex parte Hindley [2001] 1 AC 410, HL и R. v. Anderson [2003] 1 AC 837, HL, Камарата на лордовете намира, че по тарифната система, приложима към тогавашния момент, няма „причина по принцип за дадено престъпление или престъпления, ако са достатъчно зловещи, да се прецени, че заслужават доживотно задържане за целите на чистото наказание“ (вж. Лорд Стейн, стр. 416H). Лорд Стейн отбелязва още: „Няма нищо логически несъвместимо с концепцията на тарифата, ако кажем, че има случаи, при които престъпленията са толкова зловещи, че дори затворникът да бъде задържан до смъртта си, това няма да изчерпи изискванията за възмездие и възпиране“ (стр. 417H). Камарата на лордовете преценява още, че министърът на вътрешните работи не е ограничил противозаконно преценката си при разглеждане на случаи на затворници, на които е наложена доживотна тарифа, след като затворникът е изтърпял двадесет и пет години лишаване от свобода и намаляване на тарифата в подходящи случаи. В решението се отбелязва политическото изявление на министъра на вътрешните работи от 10 ноември 1997 г., в което министърът на вътрешните работи посочва, че приема възможността в изключителни обстоятелства, включващи например изключителен напредък от затворника по време на задържането му, да е подходящо преразглеждане и намаляване на тарифата. Министърът на вътрешните работи посочва, че би имал тази възможност предвид, когато преразглежда случаите на затворници с доживотна тарифа при достигане на двадесет и пет години лишаване от свобода, и в това отношение би взел предвид и други аргументи отвъд критериите за възмездие и възпиране (стр. 417A-C).

2.  Съдебна практика по системата на Закона от 2003 г. и съвместимост с чл. 3 от Конвенцията

(a)  R v. Bieber

47.  В R v. Bieber [2009] 1 WLR 223 Апелативният съд разглежда съвместимостта на Закона от 2003 г. с чл. 3 от Конвенцията в светлината на Kafkaris v. Cyprus [GC], № 21906/04, ЕСПЧ 2008‑...

След като отбелязва, че в Kafkaris този Съд намира, че налагането на доживотна присъда, която не може да бъде намалена, би могло да породи проблем по чл. 3, Апелативният съд заявява:

„39. Струва ни се, че Съдът [в Kafkaris] смята, че доживотната присъда, която не може да бъде намалена, поражда въпрос по чл. 3 при обстоятелствата, в които тя може да доведе до задържане на извършителя отвъд срока, който би бил оправдан от законовите цели на лишаването от свобода. Това се подразбира от факта, че не възниква проблем по чл. 3, ако по закон и на практика има възможност извършителят да бъде освободен, макар да остава възможно, и дори вероятно, да не бъде освободен до края на живота му. Същественото изискване изглежда е възможността за преразглеждане, което да определи дали лишаването от свобода е все още оправдано.

40.  Законните цели на лишаването от свобода са наказание, възпиране, реабилитиране и закрила за обществеността. Когато за дадено престъпление се налага задължителна доживотна присъда, съществува възможност всички цели на лишаването от свобода да бъдат постигнати по време на живота на затворника. Той може да излежи достатъчен срок, за да отговори на изискванията за наказание и възпиране, като реабилитацията може да го е превърнала в човек, който вече не представлява заплаха за обществеността. Ако въпреки това той остане в затвора до края на живота си, би могло да се твърди, че това е нечовешко отношение. Така стигаме до заключението, че когато за дадено престъпление се налага задължителна доживотна присъда, която не може да бъде намалена, независимо от конкретните обстоятелства на престъплението, то тогава възниква въпрос по отношение на чл. 3.

41.  Решението по делото Kafkaris поставя още по-труден въпрос. Има ли максимален срок на лишаване от свобода, който е оправдан от гледна точка на целите на наказанието и възпирането, след който затворникът следва да бъде освободен, ако реабилитацията го е превърнала в човек, който вече не представлява заплаха с престъпно поведение? Ако на този въпрос се отговори положително, то тогава може да се твърди, че доживотната присъда без възможност за намаляване, която може да доведе до задържане отвъд този срок, е нечовешко отношение и поставя въпрос по чл. 3. Съвпадащото мнение на съдия Браца и мнението на петимата с особени позиции говорят за това, че според тях това е положението. Европейските материали, към които препращаме, говорят за това, че някои държави членки смятат, че има максимална присъда за лишаване от свобода, която може да бъде оправдана за наказване, след което човечността изисква на извършителя да бъде дадена възможност да покаже, че е готов да му бъде разрешено да се върне отново в обществото.

42.  Обединеното кралство не е сред тези държави членки. Приложение 21 от Закона от 2003 г. изхожда от тезата, че някои престъпления са толкова зловещи, че оправдават лишаването от свобода на престъпника до края на живота му, независимо колко дълго е това. Разликата в подходите на държавите членки се признава в коментар в решението на мнозинството по делото Kafkaris в параграф 104. В това дело Съдът разглежда задължителна доживотна присъда и подходът на Съда следва да се разглежда в този контекст. Не смятаме, че от решението на мнозинството от Голямата камара следва, че доживотна присъда, която не може да бъде намалена, наложена от съдия като подходящо наказание и възпиране за много тежко престъпление, е в потенциално противоречие с чл. 3.“

48.  Апелативният съд след това разглежда дали самото налагане на доживотна присъда, която не може да бъде намалена, представлява нарушение на чл. 3, или потенциалното нарушение може да възникне, едва когато извършителят е бил задържан отвъд оправдания срок от гледна точка на наказанието и възпирането. Съдът стига до заключението, че е вторият случай.

49.  Така Апелативният съд стига до следното заключение:

„45.  От една страна по английското законодателство престъплението убийство предполага задължителна доживотна присъда, но това обикновено не е присъда, която не може да бъде намалена. Съдията посочва минималния срок, който трябва да бъде изтърпян като наказание и възпиране преди да може да се разгледа условно освобождаване на извършителя. Когато бъде определен доживотен срок, това е защото съдията намира престъплението за толкова тежко, че за целите на наказанието и възпирането престъпникът следва да остане в затвора до края на дните си. Поради посочените от нас причини не смятаме, че Съдът в Страсбург е отсъдил, че доживотна присъда, която не може да бъде намалена и която е преднамерено наложена от съдия в такива обстоятелства, ще доведе до задържане в нарушение на чл. 3. И не смятаме, че ще доведе до това.

46.  Възможно е подходът на Съда в Страсбург да се промени. В Европа изглежда има тенденция срещу налагането на лишаване от свобода за много дълги периоди, които не може да бъдат намалени. Така може да се наложи да се разгледа дали доживотните срокове, налагани в тази юрисдикция, действително не може да бъдат намалени.

...

48.  По настоящия режим министърът на вътрешните работи има ограничени правомощия да освобождава затворници по чл. 30 от Закона за престъпленията (и присъдите) от 1997 г.

...

В момента практиката на министъра на вътрешните работи е да използва тези си правомощия умерено при обстоятелства, в които например затворник страда от болест във финален стадий или е на легло, или е недееспособен по подобни причини. Ако обаче се стигне до положение, при което продължаването на лишаването от свобода на затворника би представлявало нечовешко или унизително отношение, не виждаме причина предвид изискването за спазване на Конвенцията министърът на вътрешните работи да не използва законно дадените му правомощия да освободи затворника.

49.  По тези причини, като прилагаме подхода на Съда в Страсбург в Kafkaris, не смятаме, че доживотната присъда трябва да се приема като присъда, която не може да бъде намалена. Следователно всяко твърдение за нарушение по чл. 3 в случай на налагане на доживотна присъда трябва да бъде направено не при налагане на присъдата, а на етапа, на който затворникът твърди, че предвид всички съществени обстоятелства, включително срока, който е изтърпял, и напредъка, който е постигнал в затвора, по-нататъшното му задържане би представлявало унизително или нечовешко отношение.

50.  По тези причини отхвърляме жалбата по отношение присъдата на подсъдимия по чл. 3.“

(б)  R. v. Oakes and others

50.  В R v. Oakes and others [2012] EWCA Crim 2435 Апелативният съд отново разглежда съвместимостта на заповедите за доживотен затвор с чл. 3 от Конвенцията. Съдът отбелязва:

„Всяка цивилизована държава приема принципа, залегнал в чл. 3.

...

В същото време обаче всяка цивилизована държава приема и принципа, че справедливото наказание е подходящо за лицата, осъдени за наказателни престъпления. Въпросите, свързани със справедливото и пропорционално наказание, са обект на рационални дебати и цивилизовано несъгласие. Преценката какво следва да се приеме за справедливо наказание или нечовешко или унизително наказание в конкретен случай може оправдано да доведе до различни отговори в различните държави, както и до различни отговори по различно време в една и съща държава. Всички те се дължат поне отчасти на историята на всяка държава. Въпросът дали заповедта за доживотен затвор представлява нарушение на чл. 3 от Конвенцията или всъщност на отдавна установения принцип на общото право, че присъдата следва да е пропорционална на всички релевантни обстоятелства на нарушението и престъпника, който го е извършил, е широко обсъждан.“

Съдът по-нататък отбелязва, че и съдия Лоз в Wellington (вж. параграф 54 по-долу), и малцинството на състава по настоящия случай разглеждат заповедта за доживотен затвор със сериозни опасения. Съдът посочва също така, че противното мнение също е изразено inter alia в Hindley и Wellington (вж. параграф 46 по-горе и параграф 57 по-долу). Необходимо е да се даде нужното признание и уважение на законните, макар и несъвпадащи мнения по въпроса.

51.  След като разглежда решенията на Съда по Babar Ahmad and Others v. the United Kingdom (№ 24027/07, 11949/08, 36742/08, 66911/09 и 67354/09, 10 април 2012 г.), Harkins and Edwards v. the United Kingdom (№ 9146/07 и 32650/07, 17 януари 2012 г.) и настоящия случай, съдът отбелязва (в параграф 22 от решението си):

„От този анализ на решенията в Европейския съд ни става ясно, че Съдът изхожда от тезата, че ако съдът е разгледал всички смекчаващи обстоятелства по отношение на подсъдимия, заповед за доживотен затвор, наложена въз основа на съдебна преценка за подходящото ниво на наказание и възпиране след признаване на вина за престъпление с крайна тежест, не би представлявала нечовешко или унизително наказание. Накратко, всяка отделна държава следва да приеме законови разпоредби за налагането на минимален срок при доживотно осъждане и в подходящ случай, по съдебна преценка, съдът да постанови такава заповед.“

52.  На последно място, след като подчертава, че заповедта за доживотен затвор е присъда в краен случай, че няма законова разпоредба, която да изисква съдията да наложи такава заповед, ако не се изисква от интересите на правосъдието, и че принципите, предвидени в Приложение 21, следва да се прилагат гъвкаво, съдът стига до заключението:

„В резултат на всичко това заповедта за доживотен затвор, продукт на първичното законодателство, е запазена за малкото изключително тежки престъпления, при които, след като са разгледани всички утежняващи и смекчаващи обстоятелства, съдията е уверен, че елементът на справедливото наказание и възмездие изисква налагането на заповед за доживотен затвор. Ако това заключение е оправдано, заповедта за доживотен затвор е подходяща: но само тогава. Това не е задължителна, автоматична или минимална присъда.

При тези обстоятелства разпоредбите на Приложение 21 към Закона от 2003 г. и по-конкретно чл. 4, които позволяват на съда да издаде заповед за доживотен затвор в случаи с изключителна тежест, не са несъвместими и не противоречат на чл. 3 от Конвенцията.“

3.  R (Wellington) v. Secretary of State for the Home Department [2008] UKHL 72

53.  Съединените щати искат екстрадиране на Ралстън Уелингтън от Обединеното кралство като подсъдим по дело в Мисури по две обвинения в убийство първа степен. В жалбата си срещу екстрадицията г-н Уелингтън твърди, че предаването му би било нарушение на чл. 3 от Конвенцията, доколкото има реален риск той да бъде подложен на нечовешко и унизително отношение под формата на присъда за доживотно лишаване от свобода без правно на условно освобождаване.

54.  При представянето на решението на Висшия съд ([2007] EWHC 1109 (Admin)) върховният съдия Лоз отбелязва, че има „силни аргументи на наказателната философия“, които насочват към мисълта, че рискът от доживотна присъда без право на условно освобождаване по същество нарушава чл. 3 от Конвенцията. Той казва:

„Премахването на смъртното наказание бе възхвалявано и оправдано по много причини; но то трябва да се основава поне на разбирането, че животът на всеки човек, независимо колко покварен, има неотменна стойност. Унищожаването на живот може да се приеме само при специални обстоятелства като например самозащита или справедлива война; но наказанието за възмездие не може никога да го оправдае. От друга страна затварянето на затворник без надежда за освобождаване в много отношения прилича на смъртна присъда. Той никога не може да изкупи вината си за престъплението. Но може да използва затварянето си като време за промяна на живота, наказанието му изтича едва с последния му дъх. Подобно на смъртната присъда, доживотната тарифа е lex talionis. Но нейната концептуална или реална симетрия с престъплението, за което се налага на затворника (единственото добро на lex talionis), е слаба гаранция за пропорционално наказание, защото доживотната тарифа е произволна: може да се измерва в дни или десетилетия в зависимост от това колко дълго ще живее затворникът. Така тя вероятно ще е непропорционална – именно порокът, заклеймен по чл. 3 – разбира се, освен ако не се прилага логиката на смъртното наказание: престъплението е толкова ужасно, че никога не може да бъде изкупено. Но в този случай предполагаемата неотменна стойност на живота на затворника са свежда само до оцеляването му: до нищо повече от това да поема дъх и да бъде държан, без съмнение, в прилични условия. А това е само лицемерие по отношение на стойността на живота, не в нейна защита.“

От друга страна, „не без опасения“, той намира, че съответните решения, включително на Съда, подсказват, че доживотната присъда, която не може да бъде намалена, невинаги поражда въпроси по чл. 3.

55.  По жалбата на Уелингтън пред Камарата на лордовете, всички петима висши съдии намират, че предвид правомощията за помилване и замяна на губернатора на Мисури присъдата му би могла да бъде намалена, както и присъдата по Kafkaris, цитирано по-горе.

56.  Те отбелязват също така, че в Kafkaris, цитирано по-горе, Съдът само казва, че налагането на доживотна присъда, която не може да бъде намалена, може да породи въпрос по чл. 3. И петимата висши съдии намират, че налагането на доживотна присъда, която не може да бъде намалена, не би представлявало нечовешко или унизително отношение в нарушение на чл. 3 per se, освен ако не е сериозно или явно непропорционална. Лорд Браун конкретно стига до извода, че този Съд не би приел дори присъда, която не може да бъде намалена, за нарушение на чл. 3, освен ако и докато не дойде времето, когато по-нататъшното лишаване от свобода не би било оправдано с никакви аргументи – независимо дали с доводи за наказание, възпиране или защита на обществеността.

57.  В допълнение, лорд Хофман, лорд Скот, баронеса Хейл и лорд Браун поставят под съмнение мнението на върховния съдия Лоз, че доживотното лишаване от свобода без право на условно освобождаване е lex talionis. Лорд Хофман, баронеса Хейл и лорд Браун не приемат тезата му, че премахването на смъртното наказание се основава на идеята, че животът на всеки човек има неотменна стойност; има други, по-прагматични причини за отмяната като нейната необратимост и липса на възпиращ ефект. Лорд Скот отхвърля позицията, че доживотната присъда, която не може да бъде намалена, е нечовешко и унизително отношение, защото лишава затворника от възможността за изкупление; щом е прието, че доживотната присъда може да бъде справедливо наказание, изкуплението може да бъде постигнато от затворника, като излежи присъдата си.

58.  Жалбата на Уелингтън пред този Съд е заличена на 5 октомври 2010 г., тъй като жалбоподателят изразява желание да я оттегли: Wellington v. the United Kingdom (dec.), № 60682/08, 5 октомври 2010 г.

III.  ПРИЛОЖИМО ЕВРОПЕЙСКО, МЕЖДУНАРОДНО И СРАВНИТЕЛНО ПРАВО ЗА ДОЖИВОТНИТЕ ПРИСЪДИ И „ЯВНО НЕПРОПОРЦИОНАЛНИТЕ“ ПРИСЪДИ

59.  Приложимите текстове на Съвета на Европа, Европейския съюз и други международни правни текстове за налагането и преразглеждането на присъди за доживотно лишаване от свобода, включително задълженията на държавите-членки на Съвета на Европа при екстрадиране на лица до държави, в които може да подлежат на такива присъди, са посочени в Kafkaris, цитирано по-горе, в §§ 68-76. Допълнителните материали пред Съда в настоящите случаи (и материалите по Kafkaris, на които страните се позовават изрично) може да бъдат обобщени, както следва.

A.  Текстове на Съвета на Европа

1.  Резолюция 76(2)

60.  Като започва през 1976 г., Комитетът на министрите приема поредица резолюции и препоръки за затворниците с дългосрочни и доживотни присъди. Първата е Резолюция 76(2) на Комитета на министрите от 17 февруари 1976 г., с която към държавите-членки са отправени редица препоръки. Те включват:

„1.  да прилагат политика за наказателно правосъдие, съгласно която дългосрочни присъди се налагат, само ако са необходими за защитата на обществото;

2.  да предприемат необходимите законодателни и административни мерки да насърчават подходящо отношение по време на изпълнението на [дългосрочни] присъди;

...

9.  да гарантират, че всички случаи на всички затворници се разглеждат възможно най-рано, за да се прецени дали е възможно условно освобождаване;

10.  да освобождават затворници условно при спазване на законовите изисквания, свързани с изтърпяното време, възможно най-скоро при формулиране на благоприятна прогноза; единствено съображения за обща превенция не могат да оправдаят отказ за условно освобождаване;

11.  да прилагат към доживотните присъди същите принципи като при дългосрочните присъди;

12.  да осигурят преразглеждане по [т.] 9 на доживотни присъди след осем до четиринадесет години лишаване от свобода, ако не е направено по-рано, и повтаряне през регулярни интервали;“

2.  Препоръка 2003(23)

61.  Препоръка 2003(23) (относно управлението на затворниците с доживотна или друга дългосрочна присъда от администрациите на затворите) е приета от Комитета на министрите на 9 октомври 2003 г. В преамбюла на Препоръката се казва, че:

„изпълнението на присъди за лишаване от свобода изисква да бъде постигнат баланс от една страна между целите за гарантиране на сигурност, добър ред и дисциплина в наказателните институции и, от друга страна, това на затворниците да бъдат осигурени подходящи условия за живот, активен режим и конструктивна подготовка за освобождаване ...“

В параграф 2 от препоръката се посочва, че целите на управлението на затворниците с доживотни и други дългосрочни присъди следва да бъдат:

„–  да се гарантира, че затворите са сигурни и безопасни места за тези затворници и за всички, които работят с тях или ги посещават;

–  да противодейства на увреждащите ефекти на доживотното и дългосрочно лишаване от свобода;

–  да увеличи и подобри възможностите тези затворници успешно да се завърнат в обществото и да водят законосъобразен живот след освобождаването си.“

Общите принципи на препоръката за управлението на такива затворници включват: (i) принцип на индивидуализация (да се обръща внимание на разнообразните лични характеристики на затворниците с доживотни и дългосрочни присъди и те да се вземат предвид при съставяне на индивидуални планове за изпълнение на присъдата); и (ii) принцип на прогресия (индивидуалното планиране на управлението на присъдата на даден затворник следва да се стреми да осигури прогресивно преминаване през затворническата система) (вж. параграфи 3 и 8 от препоръката). В доклада, който съпътства препоръката (изготвен под егидата на Европейския комитет по проблемите на престъпността), се добавя, че крайната цел на прогресията е да се постигне конструктивен преход от затворнически живот към живот в общността (параграф 44 от доклада).

В параграф 10 (за планиране на присъдите) е предвидено, че такива планове трябва да се използват за осигуряване на системен подход към inter alia: прогресивно придвижване през затворническата система от повече към по-малко рестриктивни условия към, в идеалния случай, отворени условия в крайния етап, за предпочитане в общността; както и условия и надзорни мерки, които способстват законосъобразен живот в общността след условното освобождаване.

В параграф 16 е предвидено, че тъй като нито опасността, нито криминогенните потребности са вътрешно стабилни характеристики, оценката на риска и потребностите трябва да се повтаря регулярно.

На последно място, в параграфи 33 и 34 (относно управлението на реинтегрирането в обществото) е предвидено:

„33.  За да се даде възможност на затворниците с доживотни и други дългосрочни присъди да преодолеят проблема с преминаването от дълго лишаване от свобода към законосъобразен живот в общността, освобождаването им трябва да бъде подготвено достатъчно отрано и да вземе предвид следното:

–  необходимост от конкретни планове преди и след освобождаването, в които са предвидени релевантни рисове и потребности;

–  обмисляне на възможността за постигане на освобождаване и продължаване след освобождаването на програми, намеси или лечение, които затворниците са започнали по време на задържането си;

–  необходимостта да се постигне близко сътрудничество между затворническата администрация и надзорните органи след освобождаването, социалните и медицинските служби.

34.  Даването и осъществяването на условно освобождаване на затворници с доживотни и други дългосрочни присъди следва да се води от принципите, предвидени в Препоръка Rec(2003)22 относно условното освобождаване.“

По отношение на параграф 34, в съпътстващия препоръката доклад се казва (в параграф 131):

„В Препоръка Rec(2003)23 се съдържа принципът, че условното освобождаване трябва да бъде възможно за всички затворници, с изключение на тези, които изтърпяват изключително кратки присъди. Този принцип се прилага дори за доживотни затворници в съответствие с условията на Препоръката. Моля, обърнете внимание, че препоръчителна е възможността за предсрочно освобождаване, а не затворниците винаги да бъдат освобождавани условно.“

3.  Препоръка 2003(22)

62.  Препоръка 2003(22) (относно условното освобождаване) е приета от Комитета на министрите на 24 септември 2003 г. Тя е обобщена обстойно в Kafkaris (цитирано по-горе, вж. параграф 72 от решението). В резюме, в нея се предвидени редица препоръки за подготовката за условно освобождаване, как се предоставя, условията, които може да бъдат наложени, и процедурни гаранции. В параграфи 3 и 4(a) се съдържат някои от общите принципи, в които е предвидено:

„3.  Условното освобождаване трябва да се стреми към подпомагане на лишените от свобода да направят преход от живота в затвора към законосъобразен живот в обществото чрез условия и надзор след освобождаването, които насърчават тази цел и допринасят за обществената сигурност и намаляването на престъпността в общността.

4.a.  С цел намаляване на вредното въздействие на лишаването от свобода и за насърчаване на връщането в обществото на лишени от свобода лица при условия, които имат за цел да гарантират безопасността на външната общност, законът трябва да направи условното освобождаване достъпно за всички осъдени лишени от свобода лица, включително тези с доживотна присъда.“

В Обяснителния меморандум към Препоръката по отношение на параграф 4 се казва следното:

„И затворниците с доживотна присъда не бива да бъдат лишени от надеждата за освобождаване. На първо място, никой не може основателно да твърди, че всички доживотни затворници винаги ще бъдат опасни за обществото. На второ място, задържането на лица, които нямат надежда за освобождаване, поставя сериозни проблеми с управлението по отношение на създаване на стимули за сътрудничество и справяне с разрушително поведение, провеждането на програми за личностно развитие, организиране на планове за присъдите и сигурността. Следователно държавите, чието законодателство предвижда доживотни присъди, трябва да създадат възможности за преразглеждане на присъдите след известен брой години и на регулярни интервали, за да се прецени дали даден доживотен затворник може да изтърпи остатъка от присъдата си в общността и при какви условия и надзорни мерки.“

4.  Работен документ на КПИ за действителните/реалните доживотни присъди

63.  В доклада „Действителни/реални доживотни присъди“, изготвен от член на Европейски комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ), г-н Jørgen Worsaae Rasmussen (CPT (2007) 55, 27 юни 2007 г.), са разгледани различни текстове на Съвета на Европа за доживотните присъди, включително Препоръки (2003) 22 и 23 и се казва, че: (a) принципът на условното освобождаване е релевантен за всички затворници, „дори доживотните затворници“; и (б) че всички държави-членки на Съвета на Европа имат разпоредба за освобождаване по хуманитарни причини, но тази „специална форма на освобождаване“ е различна от условното освобождаване.

В него се отбелязва мнението, че преценката за освобождаване от затвор, както и за налагането му, е в предмета на съдилищата, а не на изпълнителната власт – мнение, което е довело до предложения за изменения в процедурите за преразглеждане на доживотния затвор в Дания, Финландия и Швеция. Също така в документа с одобрение се цитира доклада на КПИ за посещението в Унгария през 2007 г., където се казва:

„По отношение на „реалните доживотни затворници“ КПИ има сериозни резерви относно самата концепция, според която, след като са осъдени, тези затворници се смятат веднъж завинаги за постоянна заплаха за общността и са лишени от всяка надежда за условно освобождаване.“

В заключението на документа има препоръки за това, че: нито една категория затворници не трябва да бъдат „заклеймени“ с вероятността да прекарат живота си в затвор; отказът от освобождаване никога не трябва да бъде окончателен; и дори затворниците, които са върнати в затвора след освобождаване, не трябва да бъдат лишени от надеждата за освобождаване.

5.  Доклад на КПИ за Швейцария

64.  Докладът на КПИ за посещението в Швейцария в периода 10–20 октомври 2011 г. (25 октомври 2012 г. CPT/Inf (2012) 26) съдържа следните наблюдения за швейцарската система за доживотно лишаване от свобода, в която престъпник, извършил сексуално или тежко престъпление, се смята за изключително опасен, а състоянието му – за неизлечимо:

„КПИ има сериозни резерви към концепцията за задържане „до живот“, според която за тези хора, след като са обявени за много опасни и нелечими, завинаги се смята, че представляват постоянна заплаха за обществото и така са формално лишени от всяка надежда за по-леко изпълнение на присъдата или дори условно освобождаване. Тъй като единственият начин дадено лице да бъде освободено е чрез научен напредък, то е лишено от всяка способност да повлияе за евентуалното си освобождаване, така например чрез добро поведение в хода на присъдата.

В това отношение КПИ се позовава на Препоръка (2006) 2 на Комитета на министрите от 11 януари 2006 г. относно европейските правила за затворите, както и параграф 4(a) на Препоръка (2003) 22 на Комитета на министрите от 24 септември 2003 г. относно условното освобождаване, в които ясно се показва, че законът следва да дава възможност на всички осъдени затворници, включително с доживотни присъди, да се възползват от условно освобождаване. В Обяснителния меморандум към последноцитирания документ се настоява, че доживотно задържаните лица не бива да бъдат лишени от надежда за освобождаване.

Следователно КПИ смята, че е нечовешко дадено лице да бъде затворено до живот без никаква надежда за освобождаване. Комитетът настойчиво насърчава швейцарските власти да преразгледат концепцията „до живот“. [подчертаването е от оригинала]

Б.  Международно наказателно право

65.  В чл. 77 от Римския статут на Международния наказателен съд се позволява налагането на срок на доживотно лишаване от свобода, когато е оправдано поради от изключителната тежест на престъплението и обстоятелствата, свързани с личността на осъдения. В чл. 110(3) е предвидено, че когато дадено лице е изтърпяло двадесет и пет години от доживотна присъда, съдът прави преглед на наказанието, за да прецени дали то трябва да бъде намалено. Прегледът не може да бъде извършен преди този срок. В чл. 110(4) и (5) е предвидено:

„4.  При прегледа по ал. 3 Съдът може да намали наказанието, ако установи, че е налице един или повече от следните фактори:

(а)  първоначална и продължаваща готовност на лицето да сътрудничи на Съда при разследването и наказателното преследване;

(б)  доброволно съдействие на лицето за изпълнение на присъдите и разпорежданията на Съда по други дела, по-специално оказване на помощ при определяне местонахождението на имущество, което е предмет на разпореждания за глоба, конфискация или обезщетения и което може да бъде използвано за благото на жертвите; или

(в)  други фактори, които свидетелстват за явна и съществена промяна на обстоятелствата, достатъчна да оправдае намаляването на наказанието, в съответствие с Правилника за процедурата и доказването.

5.  Ако при първия преглед по ал. 3 Съдът установи, че не е уместно наказанието да бъде намалено, впоследствие той преразглежда въпроса за намаляване на наказанието през интервалите и като прилага критериите, предвидени в Правилника за процедурата и доказването.“

Процедурата и допълнителните критерии за преразглеждане са предвидени в чл. 223 и чл. 224 от Правилника за процедурата и доказването.

В чл. 223 е предвидено:

„Критерии за преразглеждане по отношение намаляване на присъда

При разглеждане на въпроса за намалявате на присъдата по чл. 110, ал. 3 и 5, тримата съдии от Апелативната камара вземат предвид критериите, предвидени в чл. 110, ал. 4 (a) и (б), както и следните критерии:

(а)  Поведение на осъденото лице по време на задържането, което показва искрено разграничаване от извършеното престъпление;

(б)  Перспектива за ресоциализация и успешно завръщане на осъденото лице;

(в)  Дали предсрочното освобождаване на осъденото лице ще породи значителна социална нестабилност;

(г)  Сериозни действия, предприети от осъденото лице в полза на жертвите, както и ефекта върху жертвите и техните семейства от предсрочното освобождаване;

(д)  Индивидуални обстоятелства на осъденото лице, включително влошаване на физическото или умствено здраве или напреднала възраст.“

В чл. 224(3) от Правилника е предвидено, че за прилагане на чл. 110(5) от Статута, трима съдии от Апелативната камара разглеждат въпроса за намаляване на присъдата на всеки три години, освен ако не е установен по-кратък интервал в решението по чл. 110(3). В чл. 224(3) от Правилника е предвидено още, че в случай на значителна промяна в обстоятелствата, тримата съдии може да позволят на осъденото лице да подаде молба за преразглеждане в рамките на тригодишния период или по-кратък срок, определен от тримата съдии.

66.  В чл. 27 от Статута на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия (МНТЮ) е предвидено, че присъдите за лишаване от свобода се изпълняват в държава, посочена от Международния трибунал. Лишаването от свобода е в съответствие с приложимото законодателство на съответната държава под надзора на Международния трибунал. В чл. 28 (за помилването или замяната) е предвидено:

„Ако съгласно приложимото законодателство на държавата, в която осъденото лице изтърпява лишаването от свобода, то има право на помилване или замяна на присъдата, съответната държава уведомява Международния трибунал. Председателят на Международния трибунал в консултации със съдиите взема решение по въпроса въз основа на интересите на правосъдието и общите принципи на правото.“

Разпоредби, сходни на чл. 27 и чл. 28 от Статута на МНТЮ, има в Статута за Международния наказателен трибунал за Руанда (чл. 26 и чл. 27), Статута на Специалния съд за Сиера Леоне (чл. 22 и чл. 23) и Статута на Специалния трибунал за Ливан (чл. 29 и чл. 30).

В.  Право на Европейския съюз

67.  В чл. 5(2) от Рамковото решение на Съвета на Европейския съюз от 13 юни 2002 г. относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите-членки е предвидено, че:

„когато престъплението, за което е издадена европейската заповед за арест е наказуемо с доживотен затвор или мярка, изискваща задържане до живот, изпълнението на заповедта за арест е обусловено от наличието на разпоредби в правната система на издалата го държава-членка за преразглеждане на наложеното наказание или мярка по искане на лицето или най-късно 20 години след постановяването им или за помилване, което лицето може да поиска съгласно законодателството или практиката на издаващата държава-членка с цел непривеждането им в изпълнение.“

Г.  Доживотни присъди в договарящите се страни

68.  Въз основа на сравнителните материали, с които разполага Съдът, се наблюдават следните практики в договарящите се страни.

Първо, понастоящем има девет държави, в които не съществува доживотен затвор: Андора, Босна и Херцеговина, Хърватия, Черна Гора, Норвегия, Португалия, Сан Марино, Сърбия и Испания. Максималният срок на лишаване от свобода в тези държави варира от двадесет и една години в Норвегия до четиридесет и пет години в Босна и Херцеговина. В Хърватия, в случай на кумулативни престъпления, може да бъде наложена присъда от петдесет години.

Второ, в повечето държави, в които може да бъде наложена присъда за доживотно лишаване от свобода, съществува определен механизъм за преразглеждане на тези присъди, след като затворникът е изтърпял определен минимален период, предвиден от закона. Такъв механизъм, интегриран в правото и практиката по осъждането, е предвиден в правото на тридесет и две държави: Албания (25 години), Армения (20), Австрия (15), Азербайджан (25), Белгия (15 с удължаване до 19 или 23 години за рецидивисти), България (20), Кипър (12), Чехия (20), Дания (12), Естония (30), Финландия (12), Франция (обикновено 18, но 30 години за определени убийства), Грузия (25), Германия (15), Гърция (20), Унгария (20, освен ако съдът не предвиди друго), Ирландия (първо преразглеждане от Комисията за помилване след 7 години с изключение на определени видове убийство), Италия (26), Латвия (25), Лихтенщайн (15), Люксембург (15), Молдова (30), Монако (15), Полша (25), Румъния (20), Русия (25), Словакия (25), Словения (25), Швеция (10), Швейцария (15 години, които може да бъдат намалени на 10), Бивша югославска република Македония (15) и Турция (24 години, 30 за тежки случаи на доживотен затвор и 36 за обединени присъди за тежки случаи на доживотен затвор).

По отношение на Обединеното кралство, Съдът отбелязва, че в Шотландия при издаване на доживотна присъда съдията трябва да определи минимален срок, независимо от вероятността този срок да надхвърли остатъка от живота на затворника: вж. Закона за (спазване) правата по Конвенцията  (Шотландия) от 2001 г.

Трето, има пет държави, в които няма разпоредби за предсрочно освобождаване на доживотни затворници: Исландия, Литва, Малта, Нидерландия и Украйна. В тези държави все пак е разрешено на доживотните затворници да подадат молба за замяна на доживотните присъди чрез министерско, президентско или кралско помилване. В Исландия, макар все още да съществува като присъда, доживотен затвор никога не е бил налаган.

Четвърто, в допълнение към Англия и Уелс, има шест държави, в които има системи за предсрочно освобождаване, но в същото време има и специални разпоредби за определени престъпления или присъди, за които помилване не е възможно. Това са: България, Унгария, Франция, Словакия, Швейцария (за престъпници, извършили сексуални или тежки престъпления, които се смятат за опасни или нелечими: вж. доклада на КПИ в параграф 64 по-горе) и Турция.

Д.  Германия

69.  В чл. 1 от Основния закон на Федерална република Германия е предвидено, че човешкото достойнство е неприкосновено и че зачитането и закрилата му са задължение на всички държавни органи. В чл. 2(2) е предвидено:

„Всеки човек има право на живот и физическа цялост. Свободата на човека е неприкосновена. Тези права може да бъдат нарушени единствено съгласно закона.“

Съвместимостта на задължителната присъда за доживотно лишаване от свобода за убийство с „безпричинна жестокост“ с тези разпоредби е разгледана от Федералния конституционен съд в делото за доживотен затвор (lebenslange Freiheitsstrafe) от 21 юни 1977 г., 45 BVerfGE 187.[1]

Съдът констатира, че държавата не може да превърне престъпника в обект на превенция на престъпността в ущърб на неговото конституционно защитено право на социално достойнство. Зачитането на човешкото достойнство и върховенството на закона означават, че хуманно изпълнение на доживотния затвор е възможно, само ако на затворника се даде „конкретен и реално постижим шанс“ да си върне свободата в даден момент в бъдеще; държавата нанася удар в самата сърцевина на човешкото достойнство, ако лиши затворника от всяка надежда някога отново да спечели свободата си.

Съдът подчертава също така, че реабилитацията е конституционно изискване във всяка общност, която поставя човешкото достойнство като своя основа. На престъпника трябва да се даде възможност, след като е изкупил престъплението си, да се върне в обществото. Държавата има задължение – доколкото е възможно – да вземе всички необходими мерки за постигане на тази цел. Затворите са длъжни да се стремят към ресоциализация на затворниците, да запазят способността им да се справят с живота и да противодействат на отрицателните ефекти от лишаването от свобода, както и разрушителните промени в личността, които съпътстват лишаването от свобода.

Съдът обаче признава, че за престъпниците, които остават заплаха за обществото, целта за реабилитация може никога да не бъде изпълнена; в такъв случай конкретните лични обстоятелства на даден престъпник препятстват успешната реабилитация, а не самата присъда доживотен затвор.

Предвид тези заключения, съдът констатира, че доживотният затвор за убийство не е безчувствено или непропорционално наказание. Фактът, че по силата на Наказателния кодекс престъпниците като цяло имат шанс да бъдат освободени, след като изтърпят определен период от време, означава, че приложимите разпоредби на Кодекса може да се тълкуват и прилагат по начин, който е съвместим с Основния закон.

70.  В по-късното дело War Criminal 72 BVerfGE 105 (1986), където молителят е на осемдесет и шест години и е изтърпял двадесет години от доживотна присъда за това, че е изпратил петдесет души в газовите камери, съдът преценява, че тежестта на извършеното престъпление може да повлияе на това дали престъпникът да изтърпи доживотната си присъда. От друга страна, при безпристрастното балансиране на тези фактори не трябва да поставя твърде голям акцент върху тежестта на престъплението, а върху личността, умственото състояние и възрастта на човека. В такъв случай, при всяко последващо разглеждане на молбата на молителя за освобождаване трябва да се отдава по-голямо значение на личността, възрастта и затворническата характеристика на молителя. Това се дължи на факта, че отрицателните ефекти на присъдата стават все по-силни след необичайно дълъг период на лишаване от свобода.

Основният закон не изключва по принцип доживотната присъда да бъде изтърпяна в цялост, особено когато тежестта на престъплението изисква присъда, която е по-дълга от минималния срок за убийство. Но дори и в тези случаи не би било съвместимо с Основния закон, ако освобождаването е възможно само в случаи на умствена или физическа слабост или наближаваща смърт. Освобождаване на тези основания не би било съвместимо с човешкото достойнство и с потребността всеки затворник да има конкретен и реалистичен шанс отново да се сдобие със свободата си, независимо от естеството на престъплението, което е извършил.

71.  В решението си от 16 януари 2010 г., BVerfG, 2 BvR 2299/09, Федералният конституционен съд разглежда дело за екстрадиция, в което престъпникът е застрашен от „утежнена доживотна присъда до смърт“ (erschwerte lebenslängliche Freiheitsstrafe bis zum Tod) в Турция. Германското правителство иска уверения, че той ще може да поиска освобождаване и получава отговор, че президентът на Турция има правомощия да опрощава присъди на основания хронично заболяване, увреждане или напреднала възраст. Съдът отказва да разреши екстрадицията, като намира, че тези правомощия за освобождаване дават само неясна надежда за освобождаване и поради това са недостатъчни. Независимо от необходимостта да се съобразява с чуждия правен ред, ако дадено лице няма практическа вероятност за освобождаване, то такава присъда би била жестока и унизителна (grausam und erniedrigend) и би нарушила изискванията за човешко достойнство по чл. 1.

Е.  Италия

72.  В чл. 27(3) от Италианската конституция е предвидено, че наказанията не може да бъдат нечовешки и целят реабилитация на осъденото лице.

Италианският конституционен съд е приел четири принципни решения по чл. 27(3) от Конституцията.

В първото от тях, решение на съда от 27 юни 1974 г. (204/1974), затворник подава молба за предсрочно освобождаване до министъра на правосъдието. Министърът на правосъдието се консултира със съдията, който отговаря за изпълнението на присъдата, който на свой ред се обръща към Конституционния съд за становище относно конституционността на приложимия закон за предсрочното освобождаване, съгласно който решенията за освобождаване се вземат от министъра. Конституционният съд констатира, че съгласно чл. 27(3) от Конституцията реабилитацията е целта на всяка присъда и право на всеки затворник. Така, трябва да има преразглеждане на присъдата по-скоро от съдията, а не от представител на изпълнителната власт, за да се прецени дали предвид изтърпяното време реабилитацията е постигната. Съдът също така подчертава, че при съответни условия предсрочното освобождаване е важно за постигането на целта за реабилитация. До същото заключение съдът стига и по отношение на лицата, изтърпяващи доживотни присъди във военни затвори, в решение 192/1976, 14 юли 1976 г., засягащо двама германски военнослужещи, които изтърпяват такива присъди за престъпления, извършени по време на Втората световна война.

Второто решение на съда от 7 ноември 1974 г. (264/1974) е в резултат на сезиране от Съда на Верона по отношение на това дали доживотната присъда позволява реабилитация на затворник и дали така е съвместима с чл. 27(3). Като се позовава на по-ранното си решение от 27 юни 1974 г., съдът намира, че има възможност за предсрочно освобождаване (дори за доживотни затворници) и решенията за освобождаване следва да се вземат от съдебната, а не от изпълнителната власт. Тези фактори означават, че реабилитацията на доживотен затворник е възможна и, като такава, практиката на доживотните присъди е съвместима с чл. 27(3).

Третото решение (21 септември 1983 г., № 274/1983) засяга разпоредбата в италианското законодателство, която към тогавашния момент позволява намаляване на присъдите с двадесет дни за всеки изтърпени шест месеца, но не се прилага за изтърпяващите доживотни присъди. Като обявява разпоредбата за противоконституционна, съдът припомня, че чл. 27(3) се прилага за всички присъди без ограничение и че разпоредбата за намаляване на присъдите (за която се твърди, че цели насърчаване на реабилитацията) не може по принцип да се изключи от прилагане за доживотните присъди. В резултат от решението, при доживотните присъди разпоредбите за намаляване на присъдите се прилагат към периода, който трябва да бъде изтърпян преди доживотният затворник да има право на освобождаване.

Четвъртото решение (2-4 юни 1997 г., № 161/1997) засяга чл. 177 от Наказателния кодекс, който предвижда, че ако доживотен затворник наруши условията на освобождаването си (и бъде върнат в затвора), тогава той загубва всяко право да поиска освобождаване в бъдеще. Като припомня по-ранните си решения за реабилитацията и важността на предсрочното освобождаване за реабилитацията, Конституционният съд констатира, че ефектът на чл. 177 е изключване изцяло на възможността за реабилитация на затворника. Съдът констатира още, че възможността за предсрочно освобождаване е единственото средство, чрез което присъда за доживотно лишаване от свобода може да бъде съвместима с чл. 27(3); ако няма такава възможност, присъдата не би била съвместима с чл. 27(3). Следователно в този си вид чл. 177 е противоконституционен. Законодателят следва да прецени при какви условия, които трябва да отговарят на Конституцията, ще се разрешава предсрочно освобождаване.

Ж.  Съдебна практика на други юрисдикции по отношение на явно непропорционални присъди и присъди за доживотно лишаване от свобода

1.  „Явна непропорционалност“

73.  Забрана за явно непропорционални присъди има в законодателството и съдебната практика на следните държави:

- Канада (чл. 12 от Хартата на правата, тълкувана в R v. Smith (Edward Dewey) [1987] 1 SCR 1045; R v. Luxton [1990] 2 SCR 711; и R v. Latimer [2001] 1 SCR 3);

- Хонг Конг (Lau Cheong v. Hong Kong Special Administrative Region [2002] HKCFA 18);

- Мавриций (чл. 7 от Конституцията; State v. Philibert [2007] SCJ 274);

- Намибия (State v. Tcoeib [1997] 1 LRC 90 (вж. параграф 74 по-долу); State v. Vries 1997 4 LRC 1; и State v Likuwa [2000] 1 LRC 600)

- Нова Зеландия (чл. 9 от Новозеландския закон за правата на човека от 1990 г.);

- Южна Африка (Dodo v. the State (CCT 1/01) [2001] ZACC 16; Niemand v. the State (CCT 28/00) [2001] ZACC 11); и

- Съединени американски щати (Осма поправка на Конституцията, тълкувана inter alia в Graham v. Florida 130 S. Ct. 2011, 2021 (2010)).

2.  Присъди за доживотно лишаване от свобода

74.  В State v. Tcoeib [1997] 1 LRC 90 Върховният съд на Намибия разглежда дали налагането на доживотна присъда по усмотрение е съвместимо с чл. 8 от Конституцията на страната (чиято т. (в) е идентична с чл. 3 от Конвенцията). От името на единодушното решение на съда, върховният съдия Махомед намира, че приложимият законоустановен модел за освобождаване е достатъчен, но отбелязва, че ако освобождаването зависи от „своенравното упражняване“ на правото на преценка от затворническите или изпълнителните власти, надеждата за освобождаване би била „твърде неясна и твърде непредсказуема“, за да може затворникът да запази достойнството си, както се изисква от чл. 8.

Върховният съдия отбелязва още:

„Заповед за преднамереното затваряне на гражданин до края на живота му ... не може да бъде оправдана, ако на практика представлява присъда, която заключва вратите на затвора необратимо за престъпника без каквато и да било възможност за законно избягване от тези условия до края на живота му и независимо от обстоятелствата, които може да възникнат впоследствие. Такива обстоятелства може да включват социологическа и психологическа преоценка на характера на престъпника, която може да унищожи предишния страх, че неговото освобождаване след няколко години може да представлява опасност за сигурността на други хора или доказателства, които показват, че затворникът е достигнал толкова напреднала възраст или е станал толкова нездрав и болен, или толкова се е покаял за миналото си, че продължаващото му задържане за сметка на държавата представлява жестокост, която вече не може да бъде защитена с оглед на обществения интерес.“

Върховният съдия добавя, че такава култура на „взаимно поддържано отчаяние“ е несъвместима с Конституцията на Намибия, която изисква обществото да реформира и реабилитира затворниците по време на лишаване от свобода.

75.  В de Boucherville v. the State of Mauritius [2008] UKPC 70 молителят е осъден на смърт. Със забраната на смъртното наказание в Мавриций, присъдата му е заменена със задължително доживотно лишаване от свобода. Съдебната комисия на Държавния съвет разглежда решението на Съда по делото Kafkaris, цитирано по-горе, и намира, че гаранциите в Кипър, които осигуряват Кафкарис да не е без надежда за освобождаване, не са налице в Мавриций. Върховният съд на Мавриций тълкува, че такава присъда осъжда de Boucherville на наказателно принудително подчинение до края на живота му, присъда, за която не се прилагат разпоредбите на приложимото законодателство за предсрочно освобождаване и опрощение. Според Държавния съвет това означава, че присъдата е явно непропорционална и произволна, като противоречи на чл. 10 от Конституцията на Мавриций (разпоредби за гарантиране закрила от закона, включително правото на справедлив процес).

Молителят твърди също така, че задължителният характер на присъдата нарушава чл. 7 от Конституцията (забрана на изтезанията, нечовешкото или унизително наказание и подобно отношение). В светлината на заключението си по чл. 10, Държавният съвет счита за ненужно да прави преценка по този въпрос или да разглежда релевантността на възможността за освобождаване по чл. 75 (президентски прерогатив за помилване). От друга страна, той констатира, че гаранциите, които са налице в Кипър (под формата на правомощията на главния прокурор да препоръча освобождаване и правомощията на президента да заменя присъди или постановява освобождаване), не са налице в Мавриций. Държавният съвет намира също така, че разликите между задължителната смъртна присъда и доживотното лишаване от свобода може да бъдат преувеличени и с оглед на това цитира с одобрение Лорд Бингам в Lichniak и върховния съдия Лоз в Wellington (в параграфи 45 и 54 по-горе).

IV.  ПРИЛОЖИМИ МЕЖДУНАРОДНИ ИНСТРУМЕНТИ ЗА РЕАБИЛИТАЦИЯТА НА ЗАТВОРНИЦИ

76.  Приложимите текстове на Съвета на Европа и международните инструменти във връзка с целите на присъдата лишаване от свобода и по-специално значението на реабилитацията, са изложени в Dickson v. the United Kingdom ([GC], № 44362/04, §§ 28‑36, ЕСПЧ 2007‑V). Доколкото са приложими в настоящия случай, те може да се обобщят по следния начин.

A.  Текстове на Съвета на Европа

77.  В допълнение към частите от Препоръки (2003)22 и (2003)23, които се отнасят до реабилитацията и конструктивната подготовка на затворниците за освобождаване, водещият инструмент на Съвета на Европа са Европейските правила за затворите от 2006 г.

Един от основните принципи на Правилата е залегнал в чл. 6, където е предвидено:

„Лишаването от свобода трябва да се управлява по такъв начин, че да улеснява реинтегрирането на лицата, лишени от свобода.“

В чл. 102.1 е предвидено, че режимът на осъдените затворници трябва да е изграден така, че да им дава възможност да водят почтен и непрестъпен живот. В коментара към Правилата от 2006 г. (изготвен от Европейския комитет по проблемите на престъпността) се казва, че чл. 102 е в съответствие с изискванията на ключови международни инструменти, включително чл. 10(3) от Международния пакт за гражданските и политическите права (вж. параграф 80 по-долу).

В чл. 103 от Правилата е предвидено изпълнението на режима на осъдените затворници. В приложимите части от него се казва:

„103.2  Възможно най-скоро след приемането [в затвора] се изготвят доклади за осъдените затворници, отнасящи се до личното им положение, предложените индивидуални планове за излежаване на присъдата и стратегия за подготвянето им за освобождаване.

...

103.4  Доколкото е приложимо, тези планове трябва да включват:

a.  работа;

б.  образование;

в.  други дейности; и

г.  подготовка за освобождаването.

...

103.8  Особено внимание трябва да се обърне на предлагането на подходящи планове за излежаване на доживотни и други дългосрочни присъди от съответните затворници.“

В чл. 107 (относно освобождаването на осъдени затворници) е предвидено, inter alia: че за затворниците с по-дългосрочни присъди се предприемат стъпки, осигуряващи постепенното им връщане към живота в свободното общество (чл. 107.2); и че администрациите на затворите трябва да работят в тясно сътрудничество със службите и институциите, осъществяващи надзора и подпомагащи освободените затворници, за да могат всички осъдени затворници да имат възможност да се установят отново в обществото (чл. 107.4).

Б.  Стандартните минимални правила на ООН

78.  В Минималните стандарти на Организацията на обединените нации за третиране на лишените от свобода (1957 г.) са включени следните водещи принципи за осъдените затворници:

„58.  Крайната цел и обосновка на присъда за престой в затвор или сходна мярка за лишаване от свобода е защитата на обществото от престъпност. Тази цел може да бъде постигната, единствено ако периодът на престой в затвора се използва да се осигури, доколкото е възможно, че при завръщането си в обществото престъпникът не само иска, но и може да води законосъобразен и самостоятелен живот.

59.  За тази цел, институцията следва да използва всички поправителни, образователни, морални, духовни и други сили и форми на съдействие, които са подходящи и възможни, като трябва да се стреми да ги прилага в съответствие с индивидуалните потребности на затворниците.

60.  (1)  Режимът на институцията трябва да се стреми да намали до минимум разликите между живота в затвора и живота на свобода, които имат тенденция да намаляват отговорността на затворниците или уважението поради достойнството им като човешки същества.

(2)  Преди завършването на присъдата е желателно да бъдат предприети необходимите стъпки да се осигури постепенно завръщане на затворника към живот в обществото. В зависимост от случая, тази цел може да бъде постигната с режим преди освобождаването, организиран в същата институция или в друга подходяща институция, или чрез условно освобождаване под вид надзор, който не трябва да се възлага на полицията, а да бъде съчетан с ефективна социална помощ.

61.  Третирането на затворниците трябва да акцентира не върху тяхното изключване от общността, а върху това да продължат да бъдат част от нея. Следователно трябва да бъдат включени агенции в общността, когато е възможно, за да помагат на служителите на институцията в задачата за социална реабилитация на затворниците ...

...

Третиране

65.  Третирането на затворниците, осъдени на престой в затвор или сходна мярка, трябва да има за цел, доколкото позволява срока на присъдата, да изгради у тях желанието да водят законосъобразен и самостоятелен живот след освобождаването им и да бъдат способни да го правят. Третирането следва да насърчава тяхното самоуважение и да развие чувството им за отговорност.

66.  (1)  С оглед на това, трябва да бъдат използвани всички подходящи средства, включително религиозна грижа в държавите, където това е възможно, образование, професионално напътствие и обучение, индивидуална работа, съвети за заетост, физическо развитие и укрепване на морала, в съответствие с индивидуалните потребности на всеки затворник, предвид неговата социална и криминална история, неговите физически и умствени възможности и способности, неговия личен темперамент, продължителността на присъдата и перспективите след освобождаването.“

79.  За реабилитация се говори също в чл. 24 и чл. 62 (регистриране и лекуване на физически или умствени увреждания, които може да попречат на реабилитацията), чл. 63 (за откритите условия), чл. 64 (помощ след освобождаване), чл. 67 (класифициране и индивидуализация), чл. 75(2) (работа), чл. 80 (отношения с хора извън затвора).

В.  Международен пакт за гражданските и политическите права

80.  В приложимите части на чл. 10 от Международния пакт за гражданските и политическите права е предвидено:

 „1.  Всяко лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство.

...

3.  Затворническият режим включва такова отношение към осъдените, главната цел на който е поправянето им и социалното им превъзпитание. Малолетните престъпници се държат отделно от възрастните и са подложени на режим, подходящ за възрастта им и законното им положение.“

81.  В своя Общ коментар № 21 (1992 г.) по чл. 10 Комитетът по правата на човека казва inter alia, че нито една наказателна система не трябва да има за цел единствено постигане на възмездие; тя трябва да се стреми към реформиране и социална реабилитация на затворника (вж. параграф 10 от коментара).

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

82.  Пред Голямата камара жалбоподателите поддържат оплакванията си, че заповедите за доживотен затвор са несъвместими с чл. 3 от Конвенцията, в който е предвидено:

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“

A.  Заключенията на състава

83.  В становищата си пред състава страните са на една позиция, че явно непропорционалната присъда би представлявала малтретиране в противоречие на чл. 3. Съставът е съгласен с тази теза (като отбелязва, че това е широко приет и прилаган тест да се определи дали дадена присъда би представлявала нечовешко или унизително отношение), но подчертава, че тестът би бил изпълнен само в „редки и уникални случаи“ (параграфи 88 и 89 от неговото решение).

84.  Съставът също констатира, че при условията на общото изискване присъдата да не бъде явно непропорционална, е необходимо да се направи разграничение между три вида доживотни присъди (параграф 90 от неговото решение):

(i)  доживотна присъда с възможност за освобождаване след минимален изтърпян период;

(ii)  присъда за доживотно лишаване от свобода по преценка без възможност за предсрочно освобождаване (т.е. предвидена в закона присъда, но за прилагането ѝ е необходимо съдебно решение); и

(iii)  задължителна присъда за доживотно лишаване от свобода без възможност за предсрочно освобождаване (т.е. присъда, която е предвидена в закона за дадено престъпление и която не дава на съдията право на преценка дали да я наложи или не).

85.  Съставът преценява, че първият вид присъда явно може да бъде намалена и не възниква проблем по чл. 3 (параграф 91 от решението).

86.  По отношение на втория вид присъда съставът отбелязва:

„[О]бикновено такива присъди се налагат за престъпления с изключителна жестокост като убийство. Във всяка правна система подобни престъпления, дори да не предполагат доживотни присъди, обикновено носят значителни присъди за лишаване от свобода, може дори и няколко десетилетия. Следователно, всеки подсъдим, който е признат за виновен за подобно престъпление, трябва да очаква да изтърпи значителен брой години в затвор, преди да може реалистично да има надежда за освобождаване, независимо дали е с доживотна присъда или присъда с определен срок. Оттук следва, че ако съдът наложи присъда по преценка, след като е разгледал обстойно всички релевантни смекчаващи и утежняващи обстоятелства, в момента, в който тя се налага, не може да възникне проблем по чл. 3.“

87.  По тези причини съставът констатира, че въпрос по чл. 3 би възникнал, единствено ако се покаже: (i) че продължаващото лишаване от свобода на жалбоподателя не може повече да бъде оправдано с никакви легитимни пенологични доводи; и (ii) че присъдата може да бъде намалена de facto и de jure (вж. параграф 92 от решението).

88.  По отношение на третия вид присъда, задължителна присъда за доживотно лишаване от свобода без помилване, съставът констатира, че макар и да се изисква по-сериозен преглед дали е явно непропорционална, такава присъда не е per se несъвместима с Конвенцията и въпрос по чл. 3 би възникнал единствено по същия начин като при доживотната присъда по преценка без помилване.

89.  Като прилага тези критерии, съставът констатира, че присъдите на жалбоподателите са на практика присъди по преценка за доживотен затвор без помилване.

90.  Съставът по-нататък отбелязва, че политиката за хуманитарно освобождаване на министъра на вътрешните работи изглежда много по-тясна от политиката за помилване в Кипър, разгледана в Kafkaris, цитирано по-горе. Първо, тя би могла да означава, че даден затворник ще остане в затвора, дори и продължаващото му лишаване от свобода повече да не може да бъде оправдано с легитимни пенологични доводи, при положение че не страда от болест в последен стадий или не получи физическо увреждане. Второ, съставът отбелязва, че при предходната законова система в Англия и Уелс преразглеждане на необходимостта от заповед за доживотен затвор е правено, след като затворникът изтърпи двадесет и пет години от присъдата си. Не е дадено обяснение за невключването на този механизъм за преразглеждане в настоящото законодателство – Закона от 2003 г. От известно значение също така е, че в Римския статут на Международния наказателен съд е предвиден идентичен период за преразглеждане на доживотните присъди, наложени от този съд. Трето, съставът поставя под съмнение факта, че хуманитарното освобождаване би могло да се сметне за освобождаване, ако означава само че затворникът ще умре вкъщи или в хоспис, а не зад стените на затвора.

91.  От друга страна, като прилага критериите, които посочва в параграф 92 от решението си, съставът констатира, че въпрос по чл. 3 все още не е възникнал в случаите на жалбоподателите, тъй като те не са показали, че продължаващото им лишаване от свобода не служи за легитимни пенологични цели. Първият жалбоподател изтърпява присъдата си само от три години (параграф 95). Макар вторият и третият жалбоподател да са изтърпели съответно двадесет и шест и шестнадесет години в затвор, на практика те са били осъдени отново през 2008 г., когато са подали молба пред Висшия съд за преразглеждане на заповедите за доживотен затвор. Висшият съд не е счел, че продължаващото задържане на тези жалбоподатели не служи на легитимни пенологични цели; напротив, във всеки от случаите Висшият съд намира, че изискванията за наказание и възпиране може да бъдат удовлетворени единствено чрез заповеди за доживотен затвор (ibid.).

Б.  Становища на страните

1.  Правителството

92.  Правителството твърди, че съставът правилно разграничава трите вида доживотни присъди. Нито доживотна присъда без помилване, нито изтърпяването на такава присъда са по принцип несъвместими с чл. 3. Между договарящите се държави липсва консенсус по отношение на доживотните присъди, както е показано например от незадължителната формулировка на чл. 5(2) от Рамковото решение на Съвета за европейската заповед за арест (вж. параграф 67 по-горе). Наказателната политика на Англия и Уелс е установена и утвърдена отдавна. Тя отразява позицията, както на националните съдилища, така и на парламента, че има толкова тежки престъпления, които заслужават доживотен затвор за целите на наказването.

93.  Също така съставът правилно констатира, че по отношение на доживотната присъда по преценка без помилване (т.е. в Англия и Уелс заповедта за доживотен затвор) не възниква въпрос по чл. 3 в момента на налагане на присъдата. Действително, според становището на Правителството, такъв може никога да не възникне. По тази причина Конвенцията не изисква механизъм за преразглеждане на доживотните присъди. Един механизъм за преразглеждане би дал незначителна надежда за освобождаване. Незначителността на надеждата идва от факта, че заповедта за доживотен затвор е наложена да накаже престъпника за изключителната тежест на извършеното от него престъпление, а тежестта на престъплението остава постоянна във времето. Чл. 3 не изисква процедура, която да дава такава незначителна надежда. Вместо това той изисква правата на затворника по Конвенцията да бъдат защитени, ако настъпи момент, в който продължаващото задържане е несъвместимо с чл. 3. В случаите на жалбоподателите такъв въпрос не е възникнал и може никога да не възникне.

94.  Като се позовава на решението на Апелативния съд по делото Bieber и правомощията за освобождаване на министъра на вътрешните работи по чл. 30 от Закона от 1997 г. (вж. параграфи 47 и 42 по-горе), Правителството застъпва тезата, че заповедта за доживотен затвор не е присъда, която не може да бъде намалена. Правомощията на министъра на правосъдието са широки и незадължителни. Когато ги упражнява, той трябва да действа в съответствие с Конвенцията. Така, ако жалбоподателите някога пожелаят за оспорят факта, че продължаващото им задържане не е оправдано от пенологични доводи и ако се покаже, че са прави, чл. 30 ще даде възможност те да бъдат освободени. Всяко решение на министъра на вътрешните работи за обратното би подлежало на съдебно преразглеждане.

95.  В отговор на коментара на състава за липсата на преразглеждане на период от двадесет и пет години в настоящата законодателна рамка за заповедите за доживотен затвор – Закона от 2003 г. – Правителството твърди, че една от целите на Закона е да даде на съдебната власт решенията за подходящите срокове на лишаване от свобода за целите на наказанието и възпирането. В Приложение 21 към Закона от 2003 г. има подробни и незадължителни указания за определянето на минимални срокове на доживотен затвор в случаи на доживотни присъди. Правителството също така подчертава, че в случаите и на тримата жалбоподатели заповедите за доживотен затвор са наложени от независими съдии, които са взели предвид тежестта на извършените от жалбоподателите престъпления и релевантните утежняващи и смекчаващи фактори. Тези решения са подлежали на преразглеждане от Апелативния съд.

96.  Поради горепосочените причини и по причините, посочени от състава в неговото решение, по мнение на Правителството няма нарушение на чл. 3 по отношение и на тримата жалбоподатели.

2.  Жалбоподателите

97.  Жалбоподателите твърдят, че е налице нарушение на чл. 3 в техните случаи. Въпреки твърденията на Правителството техните присъди не може да бъдат намалени: нито един доживотен затворник  не е бил освободен по чл. 30 от Закона от 1997 г. или с други правомощия.

98.  Жалбоподателите са съгласни, че съставът правилно разграничава три вида доживотни присъди. От друга страна съставът греши, като намира, че въпрос по чл. 3 не възниква до момента, в който повече няма легитимни пенологични доводи, които да оправдаят продължаване на задържането. Този подход е погрешен, защото не обръща внимание на два момента: (i) материалния въпрос по чл. 3, че заповедите за доживотен затвор на жалбоподателите представляват малтретиране ab initio; и (ii) процедурното изискване при доживотна присъда да бъде предвидено преразглеждане, за да се гарантира, че няма нарушение на чл. 3.

99.  По първия въпрос жалбоподателите приемат, че даден доживотен затворник може да прекара остатъка от живота си като затворник, защото продължава да бъде опасен за общността и че ако това се случи, не възниква проблем по чл. 3. От друга страна, заповед за доживотен затвор, която се налага единствено за целите на наказанието, пряко подрива човешкото достойнство, унищожава човешкия дух и пренебрегва способността за аргументи в полза на условно освобождаване, които може да възникнат в бъдеще. Основанията за задържане включват, както констатира съставът, наказание, възпиране, обществена закрила и реабилитация. Но балансът между тези фактори може да се промени с времето. Заповед за доживотен затвор, която не може да бъде преразгледана, означава, че затворникът ще остане затворен до смъртта си, независимо от това какви промени може да има в тези фактори в хода на присъдата.

В допълнение, след премахването на смъртното наказание, заповедта за доживотен затвор остава единствената присъда, която изключва затворника от обществото завинаги и противоречи на принципа за реинтеграция, който преобладава в европейската наказателна политика. В нито един текст на Съвета на Европа не се подкрепя заповедта за доживотен затвор, като някои органи, като КПИ, смятат, че животът без помилване е нечовешко отношение (вж. работен документ и доклад за Швейцария в параграфи 63 и 64 по-горе). Тази позиция се подкрепя от европейския консенсус срещу налагането на такива присъди, становищата на Конституционните съдилища в Италия и Германия и становищата, изразени от Върховния съд и конституционни съдилища по света (вж. приложимото сравнително право в параграфи 68–75 по-горе). Също така е показателно, че в Шотландия заповедта за доживотен затвор е невъзможна и че законът на Шотландския парламент, който изисква от съдиите да налагат минимален срок във всички случаи, е създаден по начин, който да гарантира, че шотландското законодателство е съвместимо с Конвенцията (вж. също параграф 68 по-горе).

100.  По втория въпрос, процедурното изискване за преразглеждане на заповед за доживотен затвор, жалбоподателите твърдят, че Правителството не може да посочи принципна причина за невключването на преразглеждане през двадесет и пет години в Закона от 2003 г. Правителството не го е направило нито в становището, представено пред настоящия Съд, нито по повод законодателното предложение за повторно въвеждане на преразглеждането, което е отхвърлено от Камарата на лордовете през март 2012 г. Допълинтелна подкрепа за преразглеждане на двадесет и пет години може да се намери в Римския статут на Международния наказателен съд: 121 държави, които са страни по Статута, изрично признават, че такова преразглеждане е необходимо дори при изключително тежки случаи като геноцид.

101.  На последно място, в подкрепа на оплакванията си, че присъдите им представляват малтретиране, първият и вторият жалбоподатели се позовават на два експертни доклада от клинични психолози, които документират състоянията на депресия и отчаяние, в които те живеят сега, и влошаването на личностните им характеристики, които протичат в хода на присъдите им.

В.  Преценката на Голямата камара

1.  „Явна непропорционалност“

102.  Съставът констатира, че явно непропорционална присъда би представлявала нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Страните приемат тази теза в становищата си пред състава и поддържат тази си позиция в становищата си пред Голямата камара. Голямата камара е съгласна и приема констатацията на състава. Тя също така е съгласна със Състава, че този тест би бил изпълнен само в редки и уникални случаи (вж. параграф 83 по-горе и параграфи 88 и 89 от решението на състава).

2.  Доживотни присъди

103.  От друга страна, тъй като жалбоподателите не твърдят, че заповедите им за доживотен затвор са явно непропорционални, е необходимо да се разгледа, както е направил съставът, дали тези заповеди за доживотен затвор са в нарушение на чл. 3 от Конвенцията на други основания. Общите принципи, които водят преценката, са следните.

104.  В практиката на Съда е трайно установено, че изборът на конкретна система за наказателно правосъдие на дадена държава, включително преразглеждане на присъди и споразумения за освобождаване, е по принцип извън обхвата на материята, която Съдът следи на европейско ниво, при положение че системата не противоречи на принципите, залегнали в Конвенцията (вж. Kafkaris, цитирано по-горе, § 99).

105.  В допълнение, както отбелязва Апелативният съд в R v. Oakes (вж. параграф 50 по-горе), въпросите, свързани със справедливото и пропорционално наказание, са предмет на рационални дебати и цивилизовано несъгласие. Следователно на договарящите се страни  трябва да се даде свобода на действие при взимане на решение за подходящата продължителност на присъдите за лишаване от свобода при конкретни престъпления. Както посочва Съдът, неговата роля не е да реши какъв е подходящият срок за лишаване от свобода при дадено престъпление или да се произнесе за подходящия срок за лишаване от свобода или друга присъда, която трябва да бъде изтърпяна от дадено лице след като то е намерено за виновно от компетентен съд (вж. T. v. the United Kingdom [GC], № 24724/94, § 117, 16 декември 1999 г.; V. v. the United Kingdom [GC], № 24888/94, § 118, ЕСПЧ 1999‑IX; и Sawoniuk v. the United Kingdom (dec.), № 63716/00, ЕСПЧ 2001‑VI).

106.  По същите причини договарящите се страни трябва да останат свободни да налагат доживотни присъди на пълнолетни престъпници за особено тежки престъпления като убийство: налагането на такава присъда на пълнолетен престъпник само по себе си не е забранено от или несъвместимо с чл. 3 или друг член на Конвенцията (вж. Kafkaris, цитирано по-горе, § 97). Това важи с особена сила за случаите, когато тази присъда не е задължителна, а се налага от независим съдия, след като той е разгледал всички смекчаващи или утежняващи фактори по даден случай.

107.  От друга страна, както констатира и Съдът в Kafkaris, налагането на доживотна присъда, която не може да бъде намалена, може да породи въпрос по чл. 3 (ibid.). Има два конкретни, но свързани аспекта на този принцип, които Съдът намира за нужно да подчертае и потвърди.

108.  Първо, една доживотна присъда не става присъда без възможност за намаляване, само защото на практика може да бъде изтърпяна в цялост. Не възниква конфликт с чл. 3, ако доживотната присъда може да бъде намалена de jure и de facto (вж. Kafkaris, цитирано по-горе, § 98).

В това отношение Съдът би искал да подчертае, че не би възникнал конфликт с чл. 3, ако например доживотен затворник има право по националното законодателство на молба за освобождаване, но му бъде отказано с довода, че все още представлява опасност за обществото. Това е така, защото държавите имат задължение по Конвенцията да предприемат мерки за защита на обществото от тежки престъпления и Конвенцията не им забранява да подложат лице, намерено за виновно в извършване на тежко престъпление, на неопределена присъда, която прави възможно престъпникът да продължава да бъде лишен от свобода, когато е необходимо с оглед защитата на обществото (вж. mutatis mutandis T. v. the United Kingdom, § 97, и V. v. the United Kingdom, § 98, и двете цитирани по-горе). Действително, да се предотврати рецидив отстрана на престъпника е една от „основните функции“ на присъда за лишаване от свобода (вж. Mastromatteo v. Italy [GC], № 37703/97, § 72, ЕСПЧ 2002‑VIII; Maiorano and Others v. Italy, № 28634/06, § 108, 15 декември 2009 г.; и mutatis mutandis Choreftakis and Choreftaki v. Greece, № 46846/08, § 45, 17 януари 2012 г.). Това важи с особена сила за осъдените за убийство или други тежки престъпления срещу личността. Самият факт, че такива затворници може вече да са изтърпели дълъг период на лишаване от свобода не отслабва положителното задължение на държавата да защитава обществото; държавите може да изпълняват това свое задължение, като продължават да задържат престъпници, осъдени доживот, докато те са опасни (вж. например Maiorano and Others, цитирано по-горе).

109.  Второ, при определяне дали доживотната присъда в даден случай може да се приеме за присъда с възможност да бъде намалена Съдът се стреми да установи дали може да се каже, че има някакви изгледи затворникът да бъде освободен. Когато националното право предвижда възможност за преразглеждане на доживотна присъда с цел да бъде заменена, намалена, прекратена или затворникът да бъде освободен условно, то това е достатъчно за удовлетворяване на чл. 3 (вж. Kafkaris, цитирано по-горе, § 98).

110.  Има редица причини, по които дадена доживотна присъда, за да продължи да бъде съвместима с чл. 3, трябва да са налице както изгледи за освобождаване, така и възможност за преразглеждане.

111.  Аксиоматично е, че лишено от свобода лице не може да бъде задържано, освен ако няма легитимни пенологични основания за това. Както установяват Апелативният съд в Bieber и съставът в решението си по настоящия случай, тези основания включват наказание, възпиране, защита на обществото и реабилитация. Много от тези основания са налице в момента на налагане на доживотна присъда. От друга страна балансът между тези основания за лишаване от свобода не е непременно статичен и може да се променя в хода на присъдата. Това, което е основен довод за лишаване от свобода в началото на присъдата, може да не е в същото положение след продължителен период на изтърпяване на присъдата. Единствено чрез преразглеждане на основанията за продължаване на лишаването от свобода в подходящ момент от присъдата може да се направи правилна оценка на тези фактори или промени.

112.  В допълнение, ако даден затворник е лишен от свобода без никакви изгледи за освобождаване и без възможност присъдата му да бъде преразгледана, съществува риск той никога да не може да изкупи престъплението си: каквото и да прави затворникът в затвора, независимо колко изключителен напредък към реабилитация може да постигне, наказанието му си остава фиксирано и без възможност да бъде преразгледано. Най-малкото, наказанието става по-голямо с времето: колкото по-дълго живее затворникът, толкова по-дълга е присъдата му. Така, дори заповедта за доживотен затвор да е заслужено наказание към момента на налагането му, с времето тя става – ако перифразираме върховния съдия Лоз в Wellington – слаба гаранция за справедливо и пропорционално наказание (вж. параграф 54 по-горе).

113.  Освен това, както констатира Федералният конституционен съд на Германия по делото Life Imprisonment (вж. параграф 69 по-горе), би било несъвместимо с разпоредбата за човешко достойнство в Основния закон държавата да лиши от свобода насила дадено лице, без поне да му даде шанс някой ден да възвърне свободата си. Именно това заключение води Конституционния съд до констатацията му, че затворническите власти имат задължение да се стремят към реабилитацията на осъдените затворници и че реабилитацията е конституционно изискване във всяка общност, която поставя човешкото достойнство в сърцевината си. Действително, в по-късното дело War Criminal Конституционният съд ясно посочва, че това важи за всички доживотни затворници, независимо от естеството на престъпленията им, и че освобождаването само на тези, които са с разклатено здраве или близо до смъртта си, е недостатъчно (вж. параграф 70 по-горе).

Сходни съображения следва да се прилагат по системата на Конвенцията, чиято същност е, както Съдът често посочва, зачитането на човешкото достойнство (вж. inter alia Pretty v. the United Kingdom, № 2346/02, § 65, ЕСПЧ 2002‑III; и V.C. v. Slovakia, № 18968/07, § 105, ЕСПЧ 2011 (извадки)).

114.  Действително, сега има и ясна подкрепа в европейското и международното право за принципа, че на всички затворници, включително изтърпяващите доживотни присъди, трябва да се даде възможност за реабилитация и изгледи за освобождаване, ако реабилитацията бъде постигната.

115.  Съдът вече е имал възможност да отбележи, че макар и наказанието да остава една от целите на лишаването от свобода, акцентът в европейската наказателна политика вече е върху целта за реабилитация, особено в края на дълъг престой в затвора (вж. например Dickson v. the United Kingdom [GC], № 44362/04, § 75, ЕСПЧ 2007‑V; и Boulois v. Luxembourg [GC], № 37575/04, § 83, ЕСПЧ 2012, с допълнителни препратки в тях). В правните документи на Съвета на Европа това е изразено най-ясно в чл. 6 от Европейските правила за затворите, в който е предвидено, че всяко задържане следва да се управлява така, че да способства за реинтеграцията в свободното общество на лицата, лишени от свобода, и чл. 102.1, в който е предвидено, че затворническият режим за осъдените лица трябва да бъде структуриран така, че да им дава възможност да водят отговорен живот без престъпления (вж. параграф 77 по-горе).

116.  Приложимите инструменти на Съвета на Европа, посочени в параграфи 60–64 и 76 по-горе, също демонстрират на първо място, че ангажиментът за реабилитация важи и за доживотни затворници; и на второ място, че в случай на реабилитация доживотните затворници трябва да имат възможност за условно освобождаване.

В чл. 103 от Европейските правила за затворите е предвидено, че при изпълнението на режима на осъдените затворници трябва да бъдат съставени индивидуални планове за присъдите, които да включват inter alia подготовка за освобождаване. Тези планове за присъдите изрично важат и за осъдените на доживотно лишаване от свобода по силата на чл. 103.8 (вж. параграф 77 по-горе).

В Резолюция 76(2) на Комитета на министрите се препоръчва случаите на всички затворници – включително изтърпяващите доживотни присъди – да бъдат преразглеждани възможно най-рано, за да се прецени дали е възможно условно освобождаване. В Резолюцията се препоръчва още преразглеждането на доживотните присъди да се осъществява след осем до четиринадесет години от момента на лишаване от свобода и да се повтаря на редовни интервали (вж. параграф 60 по-горе).

В Препоръка 2003(23) (относно управлението на затворниците с доживотна или друга дългосрочна присъда от администрациите на затворите) се подчертава, че на доживотните затворници трябва да се осигури конструктивна подготовка за освобождаване, включително за тази цел да могат да преминат напред през системата на затвора. В препоръката се казва изрично, че доживотните затворници също трябва да имат възможност за условно освобождаване (вж. по-специално параграфи 2, 8 и 34 от препоръката и параграф 131 от съпътстващия я доклад, които са посочени в параграф 61 по-горе).

В Препоръка 2003(22) (относно условното освобождаване) също се казва ясно, че условно освобождаване трябва да бъде възможно за всички затворници и че доживотните затворници не трябва да бъдат лишени от надеждата за освобождаване (вж. параграф 4(a) от Препоръката и параграф 131 от обяснителния меморандум, посочени в параграф 62 по-горе).

Комитетът за предотвратяване на наказанията изразява сходно мнение, най-скоро в доклад за Швейцария (вж. параграф 64 по-горе).

117.  Този ангажимент както към реабилитацията на доживотните затворници, така и към перспективата за освобождаване в бъдеще, е отразен и в практиката на договарящите се страни. Това се вижда от решенията на Конституционните съдилища на Италия и Германия за реабилитацията и доживотните присъди (в параграфи 69–71 и 72 по-горе) и другите сравнителноправни материали, с които разполага Съдът. Те показват, че мнозинството от договарящите се страни или не налагат доживотни присъди изобщо, или ако ги налагат, те предоставят специален механизъм, интегриран в законодателството за наказанията, който гарантира преразглеждане на доживотните присъди след определен период, обикновено след двадесет и пет години лишаване от свобода (вж. параграф 68 по-горе).

118.  Същият ангажимент за реабилитация на доживотните затворници и перспективата за освобождаването им в бъдеще присъства и в международното право.

Минималните стандарти на Организацията на обединените нации за третиране на лишените от свобода указват на затворническите власти да използват всички налични ресурси да осигурят връщането на престъпниците в обществото (вж. членове 58–61, 65 и 66, цитирани в параграф 78 по-горе). Реабилитацията се споменава изрично и в други членове (вж. параграф 79 по-горе).

По сходен начин, в чл. 10 § 3 от Международния пакт за гражданските и политическите права изрично е предвидено, че основната цел на пенитенциарната система е реформирането и социалната реабилитация на затворниците. Това е подчертано в общия коментар на Комитета по правата на човека по чл. 10, където се казва, че нито една пенитенциарна система не следва да бъде насочена единствено към възмездие (вж. параграфи 80 и 81 по-горе).

На последно място Съдът насочва внимание към приложимите разпоредби на Римския статут на Международния наказателен съд, по който страни са 121 държави, включително повечето държави-членки на Съвета на Европа. В чл. 110(3) от Статута е предвидено преразглеждане на доживотните присъди след двадесет и пет години, последвано от периодични такива. Значението на чл. 110(3) се подчертава от факта, че в чл. 110(4) и (5) от Статута и чл. 223 и чл. 224 от Правилника за процедурата и доказването на МНС са предвидени подробни процедурни и материални гаранции за преразглеждането. Критериите за намаляване включват inter alia дали поведението на осъденото лице по време на лишаването от свобода показва искрено разграничаване от извършеното от него престъпление и вероятност за ресоциализация (вж. чл. 223(a) и (б), цитирани в параграф 65 по-горе).

3.  Общо заключение относно доживотните присъди

119.  По горепосочените причини Съдът счита, че по отношение на доживотните присъди чл. 3 следва да се тълкува като изискване за възможност за намаляване на присъдата, в смисъл на преразглеждане, което позволява на националните власти да преценят дали има толкова значителни промени в затворника и дали е постигнат такъв напредък към реабилитация в хода на изтърпяване на присъдата, че продължаването на лишаването от свобода повече не може да бъде оправдано с легитимни пенологични основания.

120.  От друга страна Съдът подчертава, че предвид свободата на преценка, която следва да бъде дадена на договарящите страни по въпросите на наказателното правосъдие и наказанията (вж. параграфи 104 и 105 по-горе), не е негова задача да зададе формата (изпълнителна или съдебна) на преразглеждането. По същата причина не е задача на Съда да определя кога да се осъществява преразглеждането. Все пак Съдът също така отбелязва, че сравнителните и международните правни материали, с които разполага, показват ясна подкрепа в полза на института на специален механизъм, който гарантира преразглеждане не по-късно от двадесет и пет години след налагането на доживотна присъда с по-нататъшни периодични преразглеждания (вж. параграфи 117 и 118 по-горе).

121. От това заключение следва, че когато националното право не предвижда възможност за такова преразглеждане, доживотната присъда не би изпълнила стандартите на чл. 3 от Конвенцията.

122.  Макар изискваното преразглеждане да е събитие в бъдещето, което задължително следва налагането на присъдата, доживотният затворник не трябва да бъде задължен да чака и изтърпи неопределен брой години от присъдата си, преди да може да направи оплакване, че правните условия по присъдата му не изпълняват изискванията на чл. 3 в това отношение. Това би противоречало както на правната сигурност, така и на общите принципи за статута на жертвата по смисъла на чл. 34 от Конвенцията. В допълнение, в случаите, когато при налагането присъдата е без възможност да бъде намалена съгласно националното законодателство, би било своенравно да се очаква затворникът да работи за реабилитацията си, без да знае дали в неопределен момент в бъдеще може да бъде въведен механизъм, който би позволил разглеждане на възможността за освобождаването му въз основа на реабилитацията. Доживотният затворник има право да знае още в началото на присъдата си какво трябва да направи, за да бъде разгледана възможността да бъде освободен и при какви условия, включително кога ще бъде преразгледана присъдата му или може да се поиска такова преразглеждане. Следователно, когато в националното право не е предвиден механизъм или възможност за преразглеждане на доживотните присъди, несъвместимостта с чл. 3 на това основание възниква още в момента на налагането на доживотна присъда, а не на по-късен етап от престоя в затвор.

4.  Настоящият случай

123.  Остава да се разгледа дали в светлината на горните наблюдения заповедите за доживотен затвор на настоящите жалбоподатели изпълняват изискванията на чл. 3 от Конвенцията.

124.  Съдът би желал да започне с наблюдението, че както констатира съставът в решението си (в параграф 94), той не е убеден от доводите на Правителството за решението да не се включва преразглеждане на двадесет и пет години в настоящото законодателство за доживотните присъди в Англия и Уелс, а именно Закона от 2003 г. (вж. параграф 95 по-горе). Той припомня, че такова преразглеждане, макар и възложено на изпълнителната власт, е съществувало по предходната законова система (вж. параграф 46 по-горе).

Правителството твърди, че преразглеждане на двадесет и пет години не е включено в Закона от 2003 г., защото едно от намеренията на Закона е да възложи на съдебната власт решенията за подходящите условия на лишаване от свобода за целите на наказанието и възпирането (вж. параграф 95 по-горе). От друга страна необходимостта независими съдии да решават дали може да бъде наложена заповед за доживотен затвор е съвсем отделна от необходимостта подобни заповеди за доживотен затвор да бъдат преразглеждани на по-късен етап, за да се гарантира, че за тях все още има легитимни пенологични основания. В допълнение, предвид факта, че заявеното намерение на законодателната промяна е да отстрани изцяло изпълнителната власт от процеса по вземане на решения за доживотните присъди, би било по-последователно да се предвиди, че оттук нататък вместо да бъде премахнато напълно, преразглеждането на двадесет и пет години ще се извършва изцяло в съдебна рамка, а не както преди от изпълнителната власт под контрола на съда.

125.  Нещо повече, в настоящия закон липсва яснота относно възможността за освобождаване на доживотни затворници. Вярно е, че по силата на чл. 30 от Закона от 1997 г. на министъра на вътрешните работи са дадени правомощия да освободи всеки затворник, включително изтърпяващ заповед за доживотен затвор (вж. параграф 42 по-горе). Също така е вярно, че при упражняване на тези правомощия – както и при всички останали законоустановени правомощия – министърът на вътрешните работи е законово задължен да действа по начин, съвместим с Конвенцията (вж. чл. 6(1) от Закона за правата на човека, представен в параграф 33 по-горе). Както твърди Правителството в становището си пред Съда, следователно би било възможно чл. 30 да се тълкува така, че не просто дава на министъра на вътрешните работи правомощия за освобождаване, а му налага задължение да упражнява тези правомощия и да освобождава затворници, ако се покаже, че тяхното продължаващо лишаване от свобода е станало несъвместимо с чл. 3, например когато повече не може да бъде обосновано с легитимни пенологични доводи.

Това е на практика тълкуването на чл. 30 от Апелативния съд в Bieber, което е потвърдено от него в Oakes (вж. по-специално параграф 49 по-горе, в който са представени параграфи 48 и 49 от Bieber и констатацията на Апелативния съд, че макар и правомощията по чл. 30 да са използвани пестеливо, няма причина те да не бъдат използвани от министъра на вътрешните работи за осигуряване на необходимото спазване на чл. 3 от Конвенцията).

Това тълкуване на чл. 30, което осигурява по закон известни изгледи за освобождаване на доживотни затворници, би било по принцип съвместимо с решението на Съда по делото Kafkaris, цитирано по-горе. Ако може да се установи, че в случаите на жалбоподателите съществува достатъчна степен на сигурност за състоянието на приложимото национално право в тази връзка, то тогава не може да се каже, че техните присъди са без възможност за намаляване и така не би имало нарушение по чл. 3.

126.  От друга страна Съдът трябва да разглежда закона такъв, какъвто е в момента в публикуваните политики и съдебни актове и както се прилага на практика за доживотните затворници. Остава фактът, че въпреки решението на Апелативния съд по делото Bieber, министърът на вътрешните работи не е променил условията на изрично посочената му рестриктивна политика за това кога ще упражни правомощията си по чл. 30. Въпреки тълкуването на чл. 30 от Апелативния съд, Заповедта за изтърпяване на наказанията в затвор остава в сила и предвижда, че освобождаване се прави само в определени изрично посочени, а не само илюстративни обстоятелства, а именно ако затворник е в крайна фаза на болест или има физическо увреждане, като трябва да бъдат изпълнени допълнителни критерии  (а именно рискът от рецидив да е минимален, по-нататъшното лишаване от свобода би намалило очакваната продължителност на живота на затворника, има подходяща организация за грижа и лечение на затворника извън затвора и предсрочното освобождаване би донесло значителни преимущества на затворника или неговото семейство).

127.  Това са много ограничаващи условия. Дори да се приеме, че те може да бъдат изпълнени от затворник, който изтърпява заповед за доживотен затвор, Съдът смята, че съставът правилно се съмнява в това дали хуманитарното освобождаване на смъртно болен човек или човек с увреждания може изобщо да се приеме за освобождаване, ако означава само, че затворникът ще умре вкъщи или в хоспис, а не зад стените на затвора. Действително, по мнение на Съда не хуманитарно освобождаване от този род се има предвид под „изгледи за освобождаване“ в Kafkaris, цитирано по-горе. Така, самите условия на Заповедта биха били несъвместими с Kafkaris и следователно не биха били достатъчни за целите на чл. 3.

128.  В допълнение, Заповедта за изтърпяване на наказанията в затвор следва да се тълкува като документ, насочен както към затворниците, така и към затворническите власти. Той обаче не включва квалифицираните обяснения, произтичащи от мотивите на Апелативния съд по делото Bieber и на които Правителството се позовава в становището си пред настоящия Съд по отношение на действието на Закона за правата на човека и чл. 3 от Конвенцията за упражняването на правомощията на министъра на вътрешните работи за освобождаване по чл. 30 от Закона от 1997 г. По-конкретно в Заповедта не е отразена възможността – която дава Законът за правата на човека – дори доживотни затворници да искат освобождаване на легитимни пенологични основания, след като са изтърпели част от присъдата си. В това отношение, според становището на самото Правителство относно приложимото национално право, Заповедта за изтърпяване на наказания в затвор е вероятно да дава на доживотните затворници – тези, които са пряко засегнати от нея – само частична представа за изключителните условия, които може да доведат до упражняване на правомощията на министъра на вътрешните работи по чл. 30.

129.  В резултат на това, предвид настоящата липса на яснота относно състоянието на приложимото национално законодателство, що се отнася до доживотните затворници, Съдът не може да приеме позицията на Правителството, че за чл. 30 от Закона от 1997 г. може да се твърди, че дава на жалбоподателите подходящ и адекватен начин         на поправка, ако някога пожелаят да покажат, че продължаващото им лишаване от свобода не е вече на базата на легитимни пенологични основания и така противоречи на чл. 3 от Конвенцията. В настоящия момент не е ясно дали при разглеждането на молба за освобождаване по чл. 30 от доживотен затворник министърът на вътрешните работи би приложил своята съществуваща рестриктивна политика, залегнала в Заповедта за изтърпяване на наказания в затвор, или би отишъл отвъд явно изчерпателните условия на Заповедта, като приложи теста по чл. 3, установен в Bieber. Разбира се, всеки отказ за освобождаване от страна на министъра би подлежал на съдебен контрол и би могло в хода на такова производство правното положение да се изясни, например чрез оттеглянето и заменянето на Заповедта за изтърпяване на наказания в затвор от министъра на вътрешните работи или нейната отмяна от съдилищата. От друга страна, подобни възможности не са достатъчни да поправят липсата на яснота в момента за положението приложимото национално право, което предвижда възможността за освобождаване на доживотни затворници при изключителни обстоятелства.

130.  Следователно, предвид този контраст между широката формулировка на чл. 30 (тълкуван от Апелативния съд по начин, съвместим с Конвенцията, както се изисква за правото на Обединеното кралство в съответствие със Закона за правата на човека) и изчерпателните условия, предвидени в Заповедта за изтърпяване на наказания в затвор, както и липсата на специален механизъм за заповедите за доживотен затвор, Съдът не е убеден, че към момента може да се приеме, че доживотните присъди на жалбоподателите може да бъдат намалени за целите на чл. 3 от Конвенцията. Съответно Съдът констатира, че изискванията на чл. 3 в това отношение не са изпълнени във връзка с всеки от тримата жалбоподатели.

131.  Като стига до това заключение, Съдът отбелязва, че в хода на настоящото производство жалбоподателите не са заявили, че в отделните им случаи вече няма легитимни пенологични основания за продължаващото им лишаване от свобода. Жалбоподателите също така приемат, че дори и да трябва да се изпълнят изискванията за наказание и възпиране, пак би било възможно те да продължат да бъдат лишени от свобода поради съображения за опасност. Следователно констатирането на нарушение в техните случаи не може да се тълкува като даване на възможност за предстоящо освобождаване.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

132.  В становищата си пред Голямата камара жалбоподателите поддържат оплакването си, че липсата в националното право на механизъм за преразглеждане на присъдите им е нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията, в който е предвидено следното:

„Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.“

От друга страна това оплакване е обявено за недопустимо от състава в неговото решение, което очертава обхвата на юрисдикцията на Голямата камара (вж. inter alia Gillberg v. Sweden [GC], № 41723/06, § 53, 3 април 2012 г. и Kafkaris, цитирано по-горе, § 124, с допълнителни препратки в тях). Оттук следва, че това оплакване остава извън обхвата на делото пред Голямата камара.

III.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

133.  В чл. 41 от Конвенцията е предвидено:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

134.  Единственото искане за справедливо обезщетение е направено от първия жалбоподател.

A.  Обезщетение за вреди

135.  Въз основа на експертния доклад, в който се излага стресът, претърпян от него в хода на присъдата, първият жалбоподател претендира 1 500 паунд стерлинги (GBP) (приблизително EUR 1 844) за неимуществени вреди.

136.  Голямата камара намира, че установяването на нарушение по чл. 3 се явява достатъчно справедливо обезщетение и следователно не присъжда нищо в това отношение.

Б.  Разходи и разноски

137.  Първият жалбоподател претендира над 120 часа правна работа от неговия адвокат и над 133 часа правна работа от неговия съветник или общо разходи GBP 76 646 с ДДС (приблизително EUR 88 957).

138.  Съгласно практиката на Съда жалбоподателят има право разходите и разноските му да бъдат възстановени, само доколкото е доказано, че те са били действително направени, необходими и в разумен размер. В настоящия случай, предвид документите, с които разполага и горните критерии, Съдът намира за разумно да присъди на първия жалбоподател сумата от EUR 40 000 за производството пред Съда.

В.  Лихва за забава

139.  Съдът намира за уместно лихвата за забава да е базирана на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която да се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.  Приема, с шестнадесет на един гласа, че е налице нарушение на чл. 3 по отношение на всеки жалбоподател;

 

2.  Приема единодушно, че оплакването по чл. 5 § 4 от Конвенцията попада извън неговия обхват на преценка;

 

3.  Приема, с шестнадесет на един гласа, че установяването на нарушение се явява достатъчно справедливо обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от първия жалбоподател;

 

4.  Приема, с шестнадесет на един гласа,

(a)  че държавата-ответник следва в срок от три месеца да заплати на първия жалбоподател сумата от EUR 40 000 (четиридесет хиляди евро), които да бъдат превърнати в паунд стерлинги по курса, приложим към деня на плащане, за разходи и разноски, плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени;

(b)  че от изтичането на горепосочените три месеца до плащането върху горната сума се начислява проста лихва, равна на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка през срока на забава, към която следва да се добавят три процентни пункта;

 

5.  Отхвърля единодушно искането на първия жалбоподател за справедливо обезщетение в останалата му част.

Изготвено на английски и френски език и оповестено в публично заседание в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 9 юли 2013 г. съгласно чл. 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Майкъл О’Бойл                                                                 Дийн Шпилман
заместник-секретар                                                               председател

 

Съгласно чл. 45 § 2 от Конвенцията и чл. 74 § 2 от Правилника на Съда към решението са приложени следните отделни мнения :

(а)  Съвпадащо мнение на съдия Ziemele;

(б)  Съвпадащо мнение на съдия Power-Forde;

(в)  Съвпадащо мнение на съдия Mahoney;

(г)  Частично особено мнение на съдия Villiger.

Д.С.
М.O’Б.

---