Номер на жалба: 50346/07

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания, (Чл. 6-1) Разумен срок, (Чл. 6) Изпълнително производство

По делото Димитър Янакиев срещу България(№ 2),

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (AngelikaNußberger),председател,
          ГаннаЮдкивска (GannaYudkivska),
          Ханлар Хаджиев (KhanlarHajiyev),
          Андре Потоцки (AndréPotocki),
          ФарисВехабович (FarisVehabović),
          Йонко Грозев, (YonkoGrozev),
          Карло Ранцони (CarloRanzoni),съдии,
и Клаудиа Вестердик (ClaudiaWesterdiek), секретар на Отделението,

след  закрито заседание на 8 март 2016 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:   

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 50346/07) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от български гражданин, г-н Димитър Павлов Янакиев („жалбоподателят“), на 6 ноември 2007 г.

2.  Жалбоподателят се представлява от г-жа В. Седефова и г-жа Н. Седефова, адвокати, практикуващи в София. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент, г-жа Л. Гюрова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателят се оплаква от неизпълнението на окончателно съдебно решение в негова полза от страна на областния управител на София.

4.  На 16 октомври 2013 г. Правителството е уведомено за жалбата относно неизпълнението на окончателно съдебно решение на националния съд, като останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54§ 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1936 г. и живее в София.

A.  Обезщетение, присъдено на жалбоподателя

6.  През 1997 г. влиза в сила Законът за обезщетяване на собственици на одържавени имоти („Закон за обезщетяване от 1997 г.“). Той регулира обезщетяването за имоти, отнети по силата на няколко закона от наказателен или преразпределителен характер, които не могат да бъдат върнати реално.

7.  На 27 ноември 1997 г. жалбоподателят подава молба до областния управител на София за обезщетение за апартамент, който е принадлежал на неговия наследодател към момента на национализирането му през 1949 г. Тъй като не получава отговор, в даден момент през 1998 г., жалбоподателят се оплаква пред съда от мълчаливия отказ на областния управител. Софийският градски съд отменя мълчаливия отказ на областния управител на 18 юни 1999 г., като констатира, че жалбоподателят следва да бъде обезщетен с жилищни компенсаторни записи, тъй като реституцията е невъзможна. Жалбоподателят обжалва, оспорвайки вида на присъдено му обезщетение. На 9 април 2001 г. Върховният административен съд потвърждава решението на първата инстанция и връща делото за определяне размера на обезщетението.

8.  Вместо да се произнесе за обезщетението, Софийският градски съд архивира делото; то е върнато в списъка на настоящите дела едва на 5 юли 2002 г., когато жалбоподателят се оплаква.

9.  Софийският градски съд,  заседавайки в административен състав, постановява решение на 19 юли 2005 г. Съдът определя, че размерът на цялото обезщетение, дължимо за национализираната собственост е 23 604 български лева и че областния управител е отговорен за него. Съдът също постановява, че жалбоподателят следва да получи „жилищни компенсаторни записи“ според дела му на наследник. По-нататък съдът посочва, че както е видно от свидетелството за наследници, издадено през 1994 г. и представено в производството, жалбоподателят и неговият брат са двамата наследници на собственика на конфискувания имот. Следователно, делът на жалбоподателя от наследството произтича пряко от закона, в който е предвидено, че децата на починалите наследяват равни части. Решението влиза в сила на 6 септември 2005 г.

Б.  Молби на жалбоподателя за изпълнение от областния управител

10.  На 26 юни 2006 г. жалбоподателят представя пред областния управител копие от окончателното съдебно решение от 19 юли 2005 г. с искане то да бъде изпълнено. Той отправя второ искане за същото на 8 август 2006 г.

11.  Заместник-областният управител отговоря писмено на 14 февруари 2007 г., че е необходимо жалбоподателят да представи заверено копие от съдебното решение, както и удостоверение за качеството му на наследник и нотариално заверена декларация.

12.  На 19 февруари 2007 г. жалбоподателят представя заверено копие на съдебното решение от 19 юли 2005 г. Той посочва, че изпълнението все още не е осъществено и подчертава, че вече е представил удостоверение, удостоверяващо качеството му на наследник пред областния управител заедно с първоначалната му молба за обезщетение от 27 ноември 1997 г. (вж. параграф 7 по-горе). Той изтъква също така, че видно от съдебното решение въпросните наследници са двама – той самият и негов роднина; съгласно чл. 5, ал. 1 от Закона за наследството от 1949 г. той има право да получи половината от наследството и следователно половината от обезщетението, присъдено от съда. Той иска разяснение относно декларацията, изискана от областния управител.

13.  Заместник областният управител отговаря на 5 март 2007 г., че декларацията е необходима според чл. 5 от Наредба № 9 от 1998 г.; която предвижда условията и реда за заплащане на възнаграждения на вещите лица от списъка по § 4 от Закона за обезщетяване от 1997 г.

В.  Производство за принудително изпълнение

14.  Междувременно, на 19 януари 2007 г. жалбоподателят подава молба за издаването на изпълнителен лист въз основа на решението от 19 юли 2005 г. и по-специално на частта, засягаща размера на обезщетението и полагащия му се дял.

15.  На 16 март 2007 г. му е издаден изпълнителен лист за дължимото му обезщетение. На 30 март 2007 г. той поиска от съдебният изпълнител да започне производство по принудително изпълнение и да събере свързаните с него разходи  и разноски.

16.  На 3 април 2007 г. съдебният изпълнител изпраща покана за доброволно изпълнение до областния управител, като уточнява, че неизпълнението на решението от 19 юли 2005 г. ще доведе до имуществена санкция.

17.  Заместник областният управител отговаря писмено на 20 април 2007 г., че производството за обезщетяване не е завършено, тъй като жалбоподателят не е представил изисканата нотариално заверена декларация (вж. параграфи 11 и 13 по-горе). Той също така посочва, че е необходим оригиналът на изпълнителния лист за поемането на разходи и разноски от администрацията му.

18.  На 25 април 2007 г. жалбоподателят пише до областния управител, че въпросната наредба не се прилага в неговия случай, тъй като тя засяга случаи, в които самият административен орган трябва да определи размера на обезщетението. В случая на жалбоподателя, размерът е определен от съда, който също се е произнесъл, че жалбоподателят и неговият роднина са единствените наследници и собствеността следва да бъде разделена по равно между тях двамата.

19.  Съдебният изпълнител изпраща още едно писмо до областния управител на 27 април 2007 г., с което го приканва да изпълни съдебното решение. Той отново подчертава, че изпълнителният лист е издаден въз основа на окончателно съдебно решение, което е обвързващо за страните и в което съдът е установил всички релевантни   факти, както и дължимото на жалбоподателя обезщетение. Съдебният изпълнител посочва, че разходите и разноските, които областният управител следва да заплати, са свързани с изпълнителното производство, че не е необходим изпълнителен лист, за да се искат или съберат тези разходи, и че те са нараснали с времето. На последно място, съдебният изпълнител отново подчертава, че при неизпълнение на съдебното решение на областния управител се начислява седмична глоба в размер 200 лева.

20.  На 10 май 2007 г. областният управител оспорва в съда актовете на съдебния изпълнител. Той твърди, че неизпълнението е породено изцяло от отказа на жалбоподателя да представи нотариално заверена декларация. На 2 юли 2007 г. Административният съд София-град приема, че молбата на областния управител за съдебен контрол е недопустима. По-конкретно Съдът установява, че поканите за доброволно изпълнение на съдебния изпълнител до областния управител не са актове на принудително изпълнение и следователно не подлежат на съдебен контрол. Това решение е потвърдено от Върховния административен съд на 21 декември 2007 г. с окончателно решение.

Г.  Продължаване на производството за принудително изпълнение

21.  Тъй като няма последващи действия от страна на областния управител, през март 2009 г. жалбоподателят още веднъж иска от съдебния изпълнител да изпълни решението от 19 юли 2005 г. На 31 март 2009 г. съдебният изпълнител изпраща на областния управител искане за изпълнение, като припомня, че неизпълнението може да доведе до седмични глоби в размер 1 200 лева и наказателно преследване.

22.  Заместник областният управител отговаря писмено на 27 април 2009 г., че производството за обезщетяване не е приключило, поради неподаването на изисканата декларация от жалбоподателя за неговия дял от наследството съгласно Закона за наследството от 1949 г. Два дни по-късно областният управител налага глоба на жалбоподателя в размер 1 000 лева за всяка седмица.

23.  На 11 май 2009 г. жалбоподателят оспорва глобата в съда. Административен съд София - град отменя глобата на 8 януари 2010 г., като констатира, че в случая областният управител няма правомощия да налага глоби, тъй като не е изпълнителен орган, а длъжник, и г-н Янакиев не е длъжник, а кредитор.

24.  С писмо от 19 август 2013 г. адвокатът на жалбоподателя уведомява Съда, че окончателното съдебно решение от 19 юли 2005 г. все още не е изпълнено.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Обезщетение вместо реституция

25.  Съгласно Закона за обезщетяването от 1997 г., отказът на областен управител да присъди обезщетение вместо реституция по закона подлежи на съдебен контрол в четиринадесет дневен срок от съобщаването му на заинтересованата страна. Когато съдът уважи искане за обезщетяване по този закон, той назначава експертиза и решава окончателно  претенцията (чл. 6, ал. 6).

26.  Неполучаването на решение от областния управител, който не се произнася по искане за обезщетяване или не одобри размера на обезщетението и дължимите дялове, определени в доклад на вещо лице, се счита за мълчалив отказ (чл. 6, ал. 3 и ал. 5).

27.  Областният управител е длъжен да води регистър за данните, които той или тя  предоставя на Агенцията за приватизация по Закона за сделките с компенсаторни инструменти от 2002 г., както и  за получени и връчени на притежателите на компенсаторни инструменти удостоверителни документи.(чл. 6, ал. 9).

28.  Съгласно Закона за сделките с компенсаторни инструменти от 2002 г., областният управител следва да изпрати в Агенцията за приватизацията информация за издадените компенсаторни инструменти,. Областният управител следва да го прави в срок от седем дни, считано от деня на получаване на окончателно решение за предприемане на действия (чл. 5, ал. 1).

29.  На свой ред Агенцията за приватизация изпраща информация за компенсаторните инструменти, които трябва да бъдат издадени, в Централния депозитар (чл. 5, ал. 3). В срок от три дни от получаване на информация по чл. 5 по-горе, Централният депозитар регистрира компенсаторните инструменти по сметките на техните притежатели (чл. 6, ал. 1). Компенсаторните инструменти се считат за издадени с регистрирането им в Централния депозитар (чл. 6, ал. 2). Централният депозитар издава на областния управител удостоверителен документ за извършената регистрация на компенсаторни инструменти по сметките на техните притежатели (чл. 7, ал. 1). На следващия ден след деня на издаването Централният депозитар изпраща издадените удостоверителните документи до областния управител чрез Агенцията за приватизацията (чл. 7, ал. 2).

Б.  Изпълнение на окончателни решения на административните съдилища след 2006 г.

30.  Административно-процесуалният кодекс („Кодекс от 2006 г.“) е приет през 2006 г. и понастоящем е в сила. Съгласно чл. 271, ал. 1, органът, който отговаря за  принудителното изпълнение на административни решения, може да бъде (1) административният орган, който е издал или е трябвало да издаде административния акт, въз основа на който да действат физическите или юридически лица, или (2) съдебният изпълнител, в случай че държавен административен орган е трябвало да предприеме действия, за да изпълни административното решение.

31.  В глава четвърта е предвидена процедурата за принудително изпълнение, когато органът, който трябва да изпълни съдебното решение, е държавен. Съгласно чл. 290 от Кодекса от 2006 г., при бездействие на административен орган, задължен по силата на съдебно решение да изпълни незаместимо действие, съдебният изпълнител може да наложи седмични глоби на длъжностното лице в размер от 50 лева до 1 200 лева до изпълнение на задължението за определено действие.

32.  В глава шеста е предвидена процедурата за обжалване на действия или бездействия от съдебния изпълнител в контекста на принудително изпълнение (чл. 294 от Кодекса от 2006 г.). Действията или бездействията могат да се обжалват пред административните съдилища (чл. 296). Бездействието на съдебния изпълнител може да се обжалва безсрочно след изтичането на седем дни от подаването на искането за извършване на изпълнително действие; няма краен срок за периода, в който може да се обжалва пред съда. Ако съдът обяви дадено действие или бездействие за незаконосъобразно, той задължава съдебния изпълнител да извърши дължимото, като определя срок за това. (чл. 298, ал. 1).

33.  В окончателно решение от 29 юни 2012 г. Плевенският административен съд съгласно чл. 294 от Кодекса от 2006 г. задължава съдебен изпълнител, на който е възложено изпълнението на окончателно съдебно решение, да налага постоянно глоби по чл. 290 от Кодекса от 2006 г. на длъжника – Общинската служба по земеделие – докато тя не изпълни решението. Съдът определя, че съдебният изпълнител следва да го изпълни в срок от седем дни (вж. реш. по а. д. № 447/2012, адм. съд Плевен от 29.06.2012 г.).

34.  Също по чл. 294 от Кодекса от 2006 г., в три окончателни съдебни решения, съответно от 3 юли 2009 г. и 18 декември 2009 г. на Административен съд - Смолян и от 26 март 2012 г. на Административен съд - София, съдилищата отменят решения на съдебни изпълнители да прекратят изпълнителни производства и/или техния отказ да образуват изпълнителни производства срещу административни органи или длъжностни лица. Съдилищата също така задължават съдебните изпълнители да продължат принудителното изпълнение, засягащо незаместими действия, които длъжностните лица дължат въз основа на окончателни решения на административни съдилища и не са изпълнили (вж. реш. № 70 по а. д. № 166/2009, адм. съд Смолян от 03.07.2009 г.; реш. № 179 по а. д. № 352/2009, адм. съд Смолян от 18.12.2012 г.; реш. № 1601 по а. д. № 6021/2010, адм. съд София от 26.03.2012 г.).

35.  В четири други окончателни съдебни решения – съответно от 11 януари 2012 г. на Административен съд-София, от 8 януари 2014 г. на Административен съд-Смолян, от 9 януари 2014 г. на Административен съд-Пазарджик и от 15 юни 2015 г. на Административен съд-София – съдилищата отхвърлят по чл. 294 от Кодекса от 2006 г. жалбите на длъжностни лица срещу глобите, наложени им от съдебни изпълнители по чл. 290 от Кодекса от 2006 г. за неизпълнение на окончателни съдебни решения, с които от длъжностните лица се изискват конкретни незаместими действия (вж. реш. № 187 по а. д. № 10030/2011, адм. съд София от 11.01.2012 г.; реш. № 5 по а. д. № 20137230700269/2013, адм. съд Смолян от 08.01.2014 г.; реш. № 2 по а. д. №31/2014, адм. съд Пазарджик от 09.01.2014 г.; реш. № 4120 по а. д. №5330/2015, адм. съд София от 15.06.2015 г.).

В.  Отговорност на държавата за незаконни действия и бездействия

36.  В чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (ЗОДОВ), в сила от юли 2006 г., е предвидено, че общините, а не само държавата, както е било дотогава, отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.

37.  Националните съдилища в някои случаи приемат, че държавни органи могат да бъдат отговорни за вреди по чл. 1 ЗОДОВ в случаите, когато забавят или не изпълняват окончателно съдебно решение (вж. реш. № 7088 от 31.05.2010 г. по а. д. № 12358/2009, ВАС, с което се потвърждава реш. № 1075 от 10.11.2008 г. по а. д. № 6339/2007, адм. съд София; вж. също реш. от 27.04.2009 г. по гр. д. № 71/2009, ОС Разград, по отношение на ситуации, в които административен орган трябва да се съобрази с окончателно съдебно решение, с което задължава откриване на приватизационна процедура). Въпреки това, в други случаи съдилищата присъждат обезщетение не в резултат неизпълнение на съдебно решение, а в резултат на първоначалната отмяна на незаконосъобразен административен акт от съда (вж. реш. № 8204 от 09.06.2011 г. на ВАС; реш. № 2 от 16.07.2010 на адм. съд Габрово; реш. № 782 от 20.12.2008 на адм. съд София област; реш. № 1365 от 10.05.2010 на адм. съд София град; реш. № 4529 от 30.03.2011 на ВАС, по отношение на ситуации, в които решения на лекарски комисии са отменени като незаконосъобразни). И все пак, в редица други случаи съдилищата отхвърлят подобни  искове, като намират, че не може да се ангажира отговорността на органите. Причините са или че жалбоподателите са пропуснали да използват процедурата по принудително изпълнение по чл. 290 и чл. 294 от Кодекса (вж. реш. № 4730 от 15.08.2012 г. по а. д. № 9471/2010, адм. съд София), или защото органите са били отговорни единствено за вреди, произтичащи от техни действия или бездействия, но не и от мълчаливия им отказ да издадат административен акт (вж. реш. № 1706 от 3.02.2011 г. по а. д. № 9953/2010, ВАC; опр. № 7877 oт 7.06.2013 г. по а. д. 7001/2013, ВАС), или – в допълнение – защото не може да бъдат установени вреди в резултат на отказа да бъде предоставена информация (вж. реш. № 7425 от 30.05.2011 г. на ВАС).

Г.  Наследство

38.  Съгласно чл. 5, ал. 1 от Закона за наследството, децата на починал наследяват по равни части от собствеността му.

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

39.  Жалбоподателят се оплаква, че окончателното съдебно решение в негова полза, което влиза в сила на 6 септември 2005 г., не е изпълнено в нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията, в чиято релевантна част е предвидено следното:

Член 6 § 1

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения … има право на справедливо … гледане на неговото дело … от … съд …“

A.  Допустимост

1.  Правителство

40.  В становището си Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал всички вътрешноправни средства за защита във връзка с оплакването си.

41.  На първо място, той не е обжалвал в съда неизпълнението на съдебното решение от съдебния изпълнител, което е можел да направи съгласно четвърта и шеста глава от Кодекса от 2006 г. Като пример за приложима вътрешна практика Правителството посочва решение № 951 по дело № 839/2008 на Административен съд – Бургас от 23 октомври 2008 г., в което съдът прилага чл. 294 и чл. 298, ал. 1 от Кодекса от 2006 г. В това решение, съдът уважава жалбата на ищеца във връзка с бездействието на административен орган, отговорен да следи изпълнението на окончателното съдебно решение, и конкретно възлага на съдебен изпълнител да следи принудителното изпълнение на решението вместо въпросния административен орган.

42.  В допълнение, жалбоподателят не е претендирал за вреди по ЗОДОВ във връзка с незаконното неизпълнение на решението (вж. параграфи 36-37 по-горе).

43.  На последно място, той не е поискал решението да бъде изменено съгласно Гражданския процесуален кодекс, така че да бъде посочена точната дължима му сума, а не неговият дял като наследник.

2.  Жалбоподател

44.  Според становището на жалбоподателя, твърдението на Правителството, че не е изчерпал всички вътрешноправни средства за защита е неоснователно.

45.  По отношение на първия довод на Правителството, че не е използвал средството за защита по Кодекса от 2006 г., жалбоподателят твърди, че настоящата система за принудително изпълнение на решения на административните съдилища не може да се приеме за ефективно вътрешноправно средство за защита. Това е така по няколко причини.

46.  По-конкретно, налагането на глоба на длъжностното лице или органа, който е трябвало да предприеме действие да изпълни съдебното решение, не е гаранция, че решението ще бъде изпълнено. В настоящия случай, жалбоподателят е поискал от съдебния изпълнител да наложи глоба на областния управител и съдебният изпълнител на практика е изпратил предупреждение до областния управител. От друга страна, това очевидно не е накарало последния да се съобрази с решението.

47.  Нещо повече, глобата не може да се приеме за форма на обезщетение за жалбоподателя, защото дори и да се плати от областния управител, тя няма да бъде пряко в полза на жалбоподателя.

48.  В допълнение, тъй като областният управител има право да оспори в съда налагането на глоба, това би довело до още едно съдебно производство без гаранция, че резултатът би бил изпълнение на решението.

49.  Също така, по Кодекса от 2006 г. жалбоподателят не може да обжалва в съда бездействието на областния управител. Той може единствено да открие  производство за съдебен контрол по отношение на действията и/или бездействията на съдебния изпълнител. В настоящия случай, областният управител не е „орган, който следи за изпълнението на решението“; това е функция на съдебния изпълнител. Областният управител е длъжник, който е длъжен да осъществи изпълнението. В тази връзка, съдебното решение, което цитира Правителството в становището си ( вж. параграф 41 по-горе) е неприложимо, тъй като посоченият казус е неприложим към този на жалбоподателя. По-конкретно, в случая, цитиран от Правителството, санкционираният от съда административен орган отговаря за изпълнението на съдебното решение от длъжника; когато административният орган не е изпълнил ролята си, съдът го заменя със съдебен изпълнител. Обратно на това положение, в настоящия случай областният управител е едновременно  и длъжник и орган, който трябва да предприеме действия, за да изпълни съдебното решение; съдебният изпълнител може единствено да следи за изпълнението и да напомни на областния управител да го осъществи, но не и да изпълни съдебното решение вместо него. Единственият начин, по който съдебният изпълнител може да принуди областния управител, е чрез налагане на седмични глоби (вж. параграф 31 по-горе), а това, както твърди жалбоподателят (вж. параграфи 46-48 по-горе), не е ефективно средство за защита.

50.  Що се отнася до втория аргумент на Правителството, жалбоподателят изтъква, че исковете за обезщетение за вреди не са ефективно средство за защита в ситуации, в които е налице бездействие на органите. Той цитира конкретно констатациите на Съда по делото Василев и Дойчева срещу България, № 14966/04, 31 май 2012 г.

51.  На последно място, по отношение на третия аргумент на Правителството, жалбоподателят твърди, че е било напълно ненужно да изисква от съда да измени окончателното съдебно решение в негова полза. В него съдът определя общия размер на обезщетението, дължимо на наследниците на починалия собственик на конфискувания имот. Собственикът има двама синове, които съгласно чл. 5, ал. 1 от Закона за наследството имат право на равни части от наследството. В решението ясно се казва, че частта на жалбоподателя следва да бъде изчислена в пряко прилагане на закона. Следователно, жалбоподателят има право да получи 50% от общото обезщетение или 11 802 лева (приблизително 6 000 евро).

3.  Преценка на Съда

(a)  Общи принципи

52.  Съдът подчертава, че съгласно чл. 35 § 1 от Конвенцията той може да бъде сезиран само след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита. Целта на това правило е да даде възможност на договарящите страни да предотвратят или поправят нарушенията, които се твърди, че са извършили, преди те да бъдат повдигнати пред Съда (вж. наред с други органи Selmouni v. France [GC], № 25803/94, § 74, ЕСПЧ 1999-V, и Gherghina v. Romania (dec.) [GC], № 42219/07, 9 юли 2015 г.). Страните са освободени от това да отговарят за действията си пред международен орган без да им се предостави  възможност да поправят нарушенията чрез своята правна система, а лицата, които искат да потърсят надзорна компетентност на Съда по отношение на жалби срещу дадена държава, първо са задължени да използват средствата за защита, предвидени от националната правна система (вж. наред с други органи Akdivar and Others v. Turkey, 16 септември 1996 г., § 65, Reports 1996-IV;иVučković and Others, цитирано по-горе, § 70). Правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита изисква жалбоподателят да има възможност да използва средства за защита, предвидени в националната правна система, които са на разположение и предлагат достатъчна компенсация за твърдяното нарушение (вж. наред с други Micallef v. Malta [GC], № 17056/06, § 55, ЕСПЧ 2009).

53.  Когато Правителството твърди, че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита, то понася тежестта на доказване, че жалбоподателят не е използвал дадено средство за защита, което е било  ефективно и достъпно (вж. Dalia v. France, 19 февруари 1998 г., § 38, Reports of Judgments and Decisions 1998-I; McFarlane v. Ireland [GC], № 31333/06, § 107, 10 септември 2010 г.). Доводите на Правителството очевидно ще са с по-голяма тежест, ако са налице примери от националната съдебна практика (вж. Doran v. Ireland, № 0389/99, ECHR 2003-X (извлечения)) и примерите са приложими (вж. Sakhnovskiy v. Russia [GC], № 21272/03, §§ 43-44, 2 ноември 2010 г.). Такава съдебна практика по принцип трябва да бъде трайно установена и да е от периода преди подаването на жалбата (вж. наред с други Gherghina v. Romania (dec.) [GC], № 42219/07, 9 юли 2015 г.; Sürmeli v. Germany [GC], № 75529/01, § 110, ЕСПЧ 2006-VII; Norbert Sikorski v. Poland, № 17599/05, § 115, 22 октомври 2009 г.; и Zutter v. France (dec.), № 197/96, 27 юни 2000 г.).

54.  Що се отнася до средствата за защита в контекста на изпълнението на национални съдебни решения, Съдът е постановил, че всяко вътрешно средство за предотвратяване на нарушение, като се гарантира навременно изпълнение, е по принцип с най-голяма стойност (вж. Burdov v. Russia (no. 2), № 33509/04, § 98, ЕСПЧ 2009, и Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, № 40450/04, § 65, ЕСПЧ 2009 ‑ ...(извадки)). Предотвратяването на нарушение е в абсолютни стойности най-доброто решение в много области. Следователно най-доброто средство за защита ще има за цел да предотврати забавяне на изпълнението и да ускори окончателното събиране на дълга съгласно съдебното решение (вж. Nagovitsyn and Nalgiyev v. Russia (dec.), № 27451/09 и 60650/09, § 33, 23 септември 2010 г.).

55.  Когато е издадено решение в полза на дадено лице срещу държава, тежестта  за изпълнение на решението е основно върху държавните органи, които трябва да използват всички възможни средства , налични във вътрешната -правна система, за да ускорят изпълнението и така да предотвратят нарушение на Конвенцията (вж. Burdov (no. 2), цитирано по-горе, §98, и Yuriy Nikolayevich Ivanov, цитирано по-горе, § 65). Следователно Съдът ще разгледа ефективността на вътрешноправните средства за защита по отношение на основната отговорност на държавата в подобни случаи, както и по отношение на общите принципи, заложени в чл. 35 § 1 от Конвенцията. Съдът изисква жалбоподател да е изчерпал дадено национално средство за защита с оглед изпълнение на съдебното решение срещу държавата само когато това средство може да доведе до навременно изпълнение и не налага прекомерна тежест върху жалбоподателя.

(б)  Прилагане на тези принципи в настоящия случай

56.  Жалбоподателят в настоящия случай има окончателно съдебно решение в негова полза, по силата на което той следва да получи обезщетение съответно на дела му като наследник. Материалите,  които са на разположение на Съдът показват, че решението е ясно и подлежи на изпълнение.

(i)  Съдебен контрол над неизпълнението на решението от съдебния изпълнител

57.  По отношение на първото възражение на Правителството, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита и по- конкретно, че не е обжалвал в съда неизпълнението на съдебното решение в негова полза, от страна на съдебния изпълнител, Съдът отбелязва следното.

58.  По отношение на ситуацията в България, с приемането на Кодекса от 2006 г. през юли 2006 г. е въведено ново средство от превантивен характер за принудително изпълнение на съдебни решение по административни дела, който задължават държавен орган да изпълни незаместимо действие, (вж. параграфи 31 и 32 по-горе). По силата на това средство, лице, в чиято полза е постановено окончателно съдебно решение срещу държавен орган или длъжностно лице, което е трябвало да предприеме действия, за да изпълни решението, съгласно чл. 290 от Кодекса от 2006 г. може да поиска от съдебния изпълнител да наложи седмични глоби на отговорното длъжностно лице докато то не изпълни дължимото според решението. В случай че съдебният изпълнител не наложи глоба на отговорното длъжностно лице или не извърши други дължими действия по принудително изпълнение, кредиторът (жалбоподателят) има право да образува производство за съдебен контрол по чл. 294 от Кодекса от 2006 г., с което да обжалва бездействието на съдебния изпълнител. В края на производството съдът може да задължи съдебния изпълнител да извърши конкретно действие в определен срок (вж. параграф 32 по-горе).

59.  В настоящия случай, решението в полза на жалбоподателя става окончателно през септември 2005 г. и жалбоподателят изрично отправя искане за изпълнението му към областния управител през юни 2006 г. Той открива изпълнително производство срещу областния управител в началото на 2007 г. (вж. параграфи 15, 16 по-горе). В контекста на това производство, съдебният изпълнител три пъти приканва областния управител да спази доброволно решението или да понесе риска от глоба (вж. параграфи 16, 19 и 21 по-горе). Въпреки че областният управител не изпълнява решението, съдебният изпълнител не му налага глоба и не извършва други действия по принудително изпълнение. Жалбоподателят на свой ред не обжалва в съда бездействието на съдебния изпълнител.

60.  По отношение на средството за защита, предвидено в чл. 294 от Кодекса от 2006 г., описано в параграфи 32 и 59 по-горе, Съдът отбелязва, че то е използвано успешно в редица дела, в които националните съдилища задължават съдебни изпълнители да извършат действия по принудително изпълнение срещу административни органи и/или длъжностни лица или отхвърлят жалби от длъжностни лица срещу глобите, наложени им от съдебни изпълнители по чл. 290 от Кодекса от2006 г. поради липса на дължими действия по изпълнение на съдебно решение (вж. параграфи 34-35 по-горе). По-конкретно, при делото от 2012 г. (вж. параграф 33 по-горе) съдът задължава съдебния изпълнител да налага глоби по чл. 290 от Кодекса от 2006 г., докато Общинската служба по земеделие, държавен орган, който дължи изпълнението, не изпълни окончателното съдебно решение. В този контекст, Съдът вече е приел, че механизмът за прилагане на финансови санкции на длъжностни лица, като този на седмични глоби, описан непосредствено по-горе, по принцип може да бъде ефективно вътрешноправно средство за защита, което да задължи отговорното длъжностно лице да се съобрази със съдебно решение (вж. Стоянов и Табаков срещу България, № 34130/04, § 96 първо изречение, 26 ноември 2013 г.). Имайки предвид. че духът а и целта на системата за защита по Конвенцията е да даде възможност първо на националните органи да поправят нарушение преди Съдът да бъде сезиран, Съдът приеме, че изискването да се използва такова средство за защита не може да се счита за прекомерно тежко за жалбоподателя и че от средата на 2012 г. това средство изглежда достъпно и по принцип ефективно; следователно, от жалбоподателите се очаква да го изчерпат, преди да подадат жалба пред Съда.

61.  От друга страна, не може да се каже, че  ситуацията е била такава през 2007 г., когато жалбоподателят подава жалбата си пред Съда. По-конкретно, съдебните решенията на националните съдилища, посочени в параграф 60 по-горе, демонстриращи ефективността на средствата за защита, трябва да са налице преди подаването на жалбата пред Съда (вж. параграф 53 по-горе, последно изречение). Като отбелязва, че законовото средство за защита е създадено едва след като окончателното съдебно решение в полза на жалбоподателя е влязло в сила, а съдебната практика, която показва ефективността му, се появява  много години по-късно, Съдът намира, че Правителството не е демонстрирало, че вътрешната практика е достатъчно утвърдена или че вътрешно съдебната практика, демонстрира, че това средство за защита е използвано успешно, дори че съществува по времето, когато жалбоподателят подава жалбата си пред Съда (за сходен подход вж. Norbert Sikorski, цитирано по-горе, §§ 115и 117). Следователно, Съдът не счита, че жалбоподателят в настоящото дело е бил длъжен да изчерпа това средство преди да ангажира системата в Страсбург.

(ii)  Производство за вреди по ЗОДОВ

62.  По отношение на второто възражение на Правителството за неизчерпване на средствата, а именно възможността за подаване на иск за обезщетение за вреди (вж. параграф 42 по-горе), Съдът отбелязва, че вече е приел, че по принцип може да се счита, че производство за вреди е ефективно средство за защита при случаи на неизпълнение на окончателно решение на административен съд (вж. Burdov (no. 2), цитирано по-горе, § 99; Yuriy Nikolayevich Ivanov, цитирано по-горе, § 65; Стоянов и Табаков, цитирано по-горе, § 102).

63.  От друга страна, Правителството не е предоставило примери за съдебна практика, която показва присъждане на вреди по ЗОДОВ в резултат на неизпълнение на окончателно съдебно решение. Макар на Съда да са известни две окончателни решения, с които националните съдилища присъждат вреди за неизпълнение на окончателни решения (вж. параграф 37 по-горе), той отбелязва, че в редица други решения съдилищата отхвърлят подобни искове (вж. параграф 37 по-горе) или присъждат вреди не във връзка с неизпълнение, а поради отмяната на първоначалния административен акт от съдилищата (по последния аспект вж. Стоянов и Табаков, цитирано по-горе, § 104). Следователно Съдът намира, че вътрешната практика не е достатъчно утвърдена, за да се стигне до заключението, че средството за обезщетение по ЗОДОВ е ефективно за целите на изчерпването в дела, при които не са предприети действия след окончателни решения на административни съдилища, налагащи изпълнението на незаместими действия.

(iii)  Производство за изменение на съдебно решение

64.  Както е отбелязано в параграф 56 по-горе, материалите пред Съда водят до заключението, че окончателното съдебно решение в полза на жалбоподателя е ясно и подлежи на изпълнение. Следователно Съдът не установява причина жалбоподателя да започне производство за изменяне или изясняване на решението.

(iv)  Заключение за допустимост

65.  Предвид горното, Съдът не смята, че жалбоподателят е бил длъжен да изчерпа всяко от средствата за защита, посочени от Правителството.

66.  Съдът отбелязва още, че оплакването не е явно необосновано  по смисъла на чл. 35 § 3 (a) от Конвенцията. Той отбелязва също така, че тя не е недопустимо на друго основание. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.

Б. По същество

1.  Твърдения на страните

67.  Жалбоподателят твърди, че неизпълнението на процедурата за издаване на компенсаторни записи на жалбоподателя от областния управител води до невъзможност за изпълнение на съдебното решение в полза на жалбоподателя в нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

68.  Правителството оспорва това твърдение.

2.  Преценка на Съда

69.  Съдът припомня, че правото на съд по чл. 6 § 1 от Конвенцията би било илюзорно, ако националната правна система на договаряща страна позволява окончателно и обвързващо съдебно решение да остане неизпълнено в ущърб на едната страна. Изпълнението на съдебно решение трябва да се разглежда като неразделна част от „процеса“ по смисъла на чл. 6 от Конвенцията (вж. Hornsby v. Greece, 19 март 1997 г., § 40, Reports of Judgments and Decisions 1997-II; и Burdov (no. 2), цитирано по-горе, § 65).

70.  Правото на достъп до съд включва правото съдебното решение да бъде изпълнено без необосновано забавяне (вж. Immobiliare Saffi v. Italy [GC], № 22774/93, § 66, ЕСПЧ 1999-V). Макар забавянето на изпълнението да може да бъде оправдано при изключителни обстоятелства, тук попадат единствено периоди, необходими на органите да могат да намерят удовлетворително решение (вж. Immobiliare Saffi [GC], цитирано по-горе, § 69; и Sokur v. Ukraine, № 29439/02, § 30, 26 април 2005 г.).

71.  Що се отнася до настоящия случай, Съдът отбелязва, че с решението на Софийския градски съд от 19 юли 2005 г. е определен размерът на обезщетението, което жалбоподателят следва да получи под формата на „жилищни компенсаторни записи“. Съгласно приложимата процедура, областният управител следва да предприеме действия, за да осигури издаването на компенсаторни записи на жалбоподателя в изпълнение на съдебното решение. Въпреки това, областният управител не го прави в продължение на няколко години, а именно между юни 2006 г., когато жалбоподателят му изпраща съдебното решение с искане то да бъде изпълнено, и към април 2014 г. в момента на подаване на становището на жалбоподателя пред Съда. Това забавяне е достатъчно Съдът да стигне до заключението, че в настоящия случай е налице нарушение на правото на жалбоподателя на изпълнение на съдебно решение в негова полза, гарантирано по чл. 6 § 1 от Конвенцията (вж. за сравнение по отношение на периода на неизпълнение, Kravchenko and Others (military housing) v. Russia, № 11609/05, 12516/05, 17393/05, 20214/05, 25724/05, 32953/05, 1953/06, 10908/06, 16101/06, 26696/06, 40417/06, 44437/06, 44977/06, 46544/06, 50835/06, 22635/07, 36662/07, 36951/07, 38501/07, 54307/07, 22723/08, 36406/08 и 55990/08, §§ 33-35, 16 септември 2010 г.; Kalinkin and Others, цитирано по-горе, §§ 44 и 48).

72.  Следователно е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 НА КОНВЕНЦИЯТА

73.  Жалбоподателят се оплаква също така, че неизпълнението на релевантната процедура от областния управител е незаконосъобразно и необосновано и в нарушение на правата му по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, в който е предвидено следното:

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

74.  Правителството оспорва това твърдение.

75.  Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и също следва да бъде обявено за допустимо.

76.  Съгласно установената практика на Съда, искът на жалбоподателя, който може да бъде изпълнен и който произтича от окончателното съдебно решение от 19 юли 2005 г. представлява „легитимно очакване“ да придобие имуществен актив (жилищни компенсаторни записи), за който е достатъчно установено, че представлява „притежания“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията (вж. сред други Gerasimov and Others v. Russia, № 29920/05, 3553/06, 18876/10, 61186/10, 21176/11, 36112/11, 36426/11, 40841/11, 45381/11, 55929/11 и 60822/11, § 182, 1 юли 2014 г.).

77.  Невъзможността жалбоподателят да получи изпълнение на съдебното решение поради бездействието на областния управител представлява необоснована намеса в правото му на мирно ползване на своите притежания, предвидено в първото изречение на първия абзац на чл. 1 на Протокол № 1.

78.  Следователно е налице нарушение и на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

III. ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

79.  В чл. 41 от Конвенцията е предвидено:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

80.  Жалбоподателят претендира 11 525 евро  имуществени вреди. Те представляват 6 000 евро, като парично номинално изражение на компенсаторните записи, присъдени му от националния съд по силата на решението от 2005 г., плюс  5 525 евро, което е сумата на законната лихва, която би се натрупала за периода между 26 юни 2006 г., когато той иска изпълнение от областния управител за първи път, и 28 април 2014 г., когато е съставена експертизата за дължимата лихва, като се отбелязва, че през целия този период съдебното решение остава неизпълнено.

81.  Жалбоподателят претендира още 5 500 евро неимуществени вреди.

82.  Правителството смята, че и двете претенции са необосновани и прекомерни.

83.  Съдът подчертава още веднъж, че решение, с което установява нарушение, налага на държавата-ответник законно задължение да прекрати нарушението и да поправи последиците му по такъв начин, че да възстанови доколкото е възможно положението преди нарушението (вж. между други Brumărescu v. Romania (справедливо обезщетение) [GC], № 28342/95, § 20, ЕСПЧ 2000-I, и Iatridis v. Greece (справедливо обезщетение) [GC], № 31107/96, § 32, ЕСПЧ 2000-XI). В допълнение, трябва да има ясна причинно-следствена връзка между вредите, претендирани от жалбоподателя, и нарушението (вж. сред други Stretch v. the United Kingdom, № 44277/98, § 47, 24 юни 2003 г.). Съгласно правило 60 от Правилника на Съда, иск за справедливо обезщетение следва да бъде изложен подробно по точки в писмен вид заедно с релевантни подкрепящи документи; ако това не бъде направено, Съдът може да отхвърли иска изцяло или отчасти.

84.  Що се отнася до имуществените вреди, основата, от която Съдът ще изходи, зависи от естеството на установеното нарушение. Така например, незаконосъобразно и произволно отнемане на собственост обосновава restitutio in integrum, а в случая на липса на реституция – изплащане на пълната стойност на собствеността до дадения момент (вж. Papamichalopoulos and Others v. Greece (чл. 50),  решение от 31 октомври 1995 г., Серия A № 330-B, и Brumărescu v. Romania (справедливо обезщетение) [GC], № 28342/95, ЕСПЧ 2001-I). В настоящия случай Съдът отбелязва, че ако областният управител бе изпълнил съдебното решение, жалбоподателят би притежавал жилищни компенсаторни записи с номинална стойност от приблизително 6 000 евро към момента на издаването им. От друга страна, предвид наличната информация за пазарната стойност на жилищните компенсаторни записи, издадени на собственици (или техните наследници) за одържавени имоти и по-конкретно факта, че между август 2006 г. и края на 2015 г. пазарната стойност варира между 37% и 73% от номиналната стойност на записите, Съдът смята за подходящо да направи цялостна преценка по отношение иска на жалбоподателя за имуществени вреди. Така, предвид размера и вида на обезщетението, присъдено от националния съд на жалбоподателя с окончателното съдебно решение от 19 юли 2005 г., както и оценката на натрупаната лихва върху тази сума в експертизата от вещи лица, представена от жалбоподателя, Съдът присъжда на жалбоподателя 5 763 евро имуществени вреди.

85.  По отношение на неимуществените вреди, Съдът установява, че неизпълнението на посоченото решение е причинило на жалбоподателя емоционално страдание и, като решава безпристрастно, присъжда на жалбоподателя 3 600 евро неимуществени вреди.

Б.  Разноски

86.  Жалбоподателят претендира 80 евро като разходи и разноски, направени в националното изпълнително производство.                      Жалбоподателят претендира още 2 100 евро като разходи и разноски, направени пред Съда. Те включват 1 950 евро правни такси, изчислени при 50 евро на час, и 150 евро разходи за превод.

87.  Правителството твърди, че тези претенции са завишени и необосновани.

88.  Съгласно практиката на Съда, жалбоподателят има право разходите и разноските му да бъдат възстановени само доколкото е доказано, че те са били действително направени, необходими и разумни като размер.

89.  В настоящия случай, по отношение на разходите и разноските, направени в националното изпълнително производство, Съдът повтаря, че ще приеме такива претенции доколкото те са свързани с установеното нарушение (вж. Avdić and Others v. Bosnia and Herzegovina, № 28357/11, 31549/11 и 39295/11, § 51, 19 ноември 2013 г.; Дуралийски срещу България, № 45519/06, § 45, 4 март 2014 г.; Пенчеви срещу България, № 77818/12, § 88, 10 февруари 2015 г.). Няма доказателства, че жалбоподателите са понесли разходи и разноски пред националните органи при търсене на поправка във връзка с нарушението по Конвенцията, установено в настоящия случай. Следователно, Съдът отхвърля тази претенция.

90.  Що се отнася до разходите и разноските, направени пред Съда, предвид документите пред Съда и горните критерии, Съдът смята за подходящо да присъди сумата от 1 350 евро.

В.  Лихва за забава

91.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по заеми на Европейската централна банка, към която следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1от Конвенцията;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията;

4.  Приема,

(a)  че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български лева по курса към датата на плащане:

(i)   5 763 евро (пет хиляди седемстотин шестдесет и три евро) плюс дължими данъци за имуществени вреди;

(ii)   3 600 евро (три хиляди и шестстотин евро) плюс дължими данъци за неимуществени вреди;

(iii)   1 350 евро (хиляди триста и петдесет евро) плюс дължими от жалбоподателя данъци по отношение на разходи и разноски, които да бъдат платени директно по банковата сметка на представителите на жалбоподателя;

(b)  че считано от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до разплащането, по горните суми следва да се дължи проста лихва в размер, равен на лихвения процент по заеми на Европейската централната банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 31 март 2016 г. в съответствие с  правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудиа Вестердик                                                        Ангелика Нусбергер
       секретар                                                                           председател

Дата на постановяване: 31.3.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-161734