Номер на жалба: 39651/11

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 3) Унизително отношение, (Чл. 3) Ефикасно разследване, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 6-2) Презумпция за невинност, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на жилището, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на личния живот

По делото Попови срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ганна Юдкивска (Ganna Yudkivska), председател,
          Ерик Мьозе (Erik Møse),
          Андре Потоцки (André Potocki),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Карло Рандзони (Carlo Ranzoni),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits), съдии,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 17 май 2016 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата :

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 39651/11), подадена срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от граждани на тази държава, г-н Тенчо Николов Попов и г-жа Антония Василева Попова („жалбоподателите“), на 13 юни 2011 г.

2.  Жалбоподателите се представляват от г-н Екимджиев, г-жа К. Бончева и г-жа С. Стефанова, адвокати в Пловдив. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент, г-н В. Обретенов, от Министерство на правосъдието.

3.  В жалбата си пред Съда жалбоподателят, г-н Попов, твърди, че е бил подложен на нечовешко и унизително отношение по време на задържането си от полицейските органи и съобщава за липсата на ефективно разследване на събитието. Той обвинява двама политици и един прокурор за това, че са направили изявления в разрез с презумпцията за невиновност, гарантирано от чл. 6 § 2 от Конвенцията. Освен това той намира, че медийното отразяване на задържането му е неоснователна намеса в личния му живот по чл. 8 от Конвенцията. Съгласно чл. 8 от Конвенцията, двамата жалбоподатели се оплакват от претърсването и изземването, извършени в нотариалната кантора на жалбоподателката, г-жа Попова. Позовавайки се на чл. 6 § 1 от Конвенцията, те се оплакват от липсата на каквато и да е възможност за оспорване на законосъобразността и необходимостта от посочената мярка за събиране на доказателства. Съгласно чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, двамата жалбоподатели оспорват запора на имуществото им. На последно място, позовавайки се на чл. 13 от Конвенцията, те се оплакват от липсата на вътрешноправни средства за защита за отстраняване на твърдените нарушения на чл. 3, 6 § 2, и 8 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

4.  На 26 май 2014 г., споменатите оплаквания по чл. 3, 6 §§ 1 и 2, 8 и 13 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол №1 са съобщени на Правителството и жалбата е обявена за недопустима в останалата си част на основание правило 54 § 3 от Правилника на Съда („Правилникът“).

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5.   Г-н Попов и г-жа Попова са родени съответно през 1962 и 1969 г. и живеят в София.  

6.  Жалбоподателят е бивш главен секретар на Министерство на финансите. Жалбоподателката е съпруга на жалбоподателя. Тя е нотариус в София.  

A.  Общ контекст на делото

7.  През 2009 г., на неизвестна дата, Прокуратурата образува наказателно производство срещу Х поради лошо управление на обществени средства в рамките на Министерство на отбраната. Разследването е свързано, по-специално, с финансови параметри на важен договор, сключен от бившия министър на отбраната, г-н Николай Цонев.

8.  Следователят, на когото е възложено разследването, сигнализирал полицейските органи, че жалбоподателят и неговият девер (братът на съпругата му), П. С., съдия в Софийски градски съд са му предложили пари, за да повлияят върху изхода на разследването.

9.  Националните полицейски органи предприемат операция по наблюдение на разследваните лица и подготвят задържането им. Според събраната от полицейските органи информация, предложението за подкуп било на Николай Цонев, а жалбоподателят и деверът му, съдията П. С., са служили като посредници. Жалбоподателят и двамата му предполагаеми съучастници са задържани на 1 април 2010 г.   

Б.  Задържането на жалбоподателя и наказателното производство, образувано срещу него

10.  От документите по делото става ясно, че планът за полицейската операция, имаща за цел задържането на жалбоподателя и на двамата му предполагаеми съучастници, е изготвен на 26 март 2010 г.  

11.  На 1 април 2010 г., около 12,20 ч. жалбоподателят се намира в нотариалната кантора на съпругата си в София. Присъстват също и две служителки на нотариуса. Самата жалбоподателка отсъства от кантората си. Помещенията на нотариалната кантора са оборудвани със система за видеонаблюдение, която е записала действията на екипа на Министерството на вътрешните работи.   

12.  Жалбоподателите предоставят на Съда записа от охранителната камера, намираща се във фоайето на кантората. Този запис е с дата 1 април 2010 г. и започва в 12,18 ч.   

13.  Първият от кадрите на записа, имащи отношение към делото, показва как едната от служителките на жалбоподателката се отправя към входната врата на кантората. Отваря вратата. Виждайки маскирано лице, тя бързо затваря вратата и опитва да я заключи, като я затиска с тяло.

14.  Вторият кадър показва група от петима маскирани и въоръжени лица, облечени в черни якета с отличителни знаци, отпред и на гърба, на службата за борба с организираната престъпност на Министерство на вътрешните работи, които нахлуват в помещенията като блъскат входната врата. Служителката на нотариуса остава затисната зад вратата. В този момент жалбоподателят се затичва към входната врата. Едно от маскираните лица го хваща през врата и го извива надясно и надолу. Главата му се удря във вратата в непосредствена близост с входната и пада по лице на земята. Петимата маскирани и въоръжени лица са във фоайето. Придружавани са от оператор в цивилни дрехи, който снима задържането на жалбоподателя.

15.  Едно от маскираните лица разтваря ръцете на жалбоподателя и блокира с крака си лявата му длан. Друго лице насочва оръжието си към жалбоподателя. След което трето лице му поставят белезници зад гърба. Жалбоподателят остава да лежи с лице към земята. Маскираните лица, операторът и други три лица в цивилни дрехи оглеждат другите стаи на нотариалната кантора. След три минути един от маскираните лица изправя жалбоподателя и го отвежда в стаята, намираща се до фоайето. Те са следвани от оператора, който продължава да снима.

16.  Последният кадър, записан в 12,29 ч., показва жалбоподателя, който отново е във фоайето. Той вече е без белезници и спори с лице в цивилно облекло. След това сяда на канапето във фоайето.  

17.  Освен тези три кадъра от записа на охранителната камера, жалбоподателите са представили пред Съда четири декларации, подписани от жалбоподателя, жалбоподателката и от двете й служителки, Е. С. и Н. П. 

18.  В своята декларация Е. С. излага следното: тя се отправя към входната врата на нотариалната кантора, за да отговори на позвъняване; като я отворя вижда маскирани въоръжени лица, които й казват да вдигне ръце и да легне на земята; като решава, че става дума за обир, тя опитва да затвори вратата и казва на колежката си Н. П. да повика полицията; маскираните лица отворят със сила и тя остава затисната зад вратата; след това вижда как полицейски служител поставя белезници зад гърба на жалбоподателя, който лежи на земята.  

19.  Н. П. прави следната декларация: тя се намира в една от стаите на нотариалната кантора, когато чува шум от разбиването на входната врата и как колежката й казва: „Извикайте полиция! Обират ни!“; тогава жалбоподателят хукнал към вратата, докато тя безуспешно се опитва да повика полицейските органи.  

20.  В декларацията си, подписана от него, жалбоподателят обяснява, че чува Е. С. да казва, че има обир и се затичва към входната врата да й помогне. Чува викове и вижда няколко маскирани лица. Тъй като главата му се ударя във вратата, изгубил съзнание. Свестява се на земята и усеща болка в челото, в ребрата и лявата китка. Тогава разбира, че това е полицейска операция. Изправят ме и ме отвеждат в друга стая, където ме принуждават да коленича и да позирам за камерата. Аз отказах да бъде заснет и се обърнах към камерата, показвайки нараненото си чело. Тогава операторът ми удари плесница и главата ми се извъртя, така че да бъде сниман без да се вижда раната ми. Малко след това ми свалиха белезниците и почистих раната си в банята.

21.  Жалбоподателката посочва в декларацията си, че отива в нотариалната си кантора малко след нахлуването на полицейският екип. Тя намира цивилни и униформени полицейски служители, както и следователка от Следствена служба - София. На въпроса й дали имат заповед за обиск, следователката й отговоря, че такова не е нужно, като добавя, че се касае за извършването на неотложно следствено действие. Жалбоподателката иска да разбере от следователката какво търсят и предложила да сътрудничи. Следователката й отговоря, че търсят пари, монети и антики. Жалбоподателката отваря сейфа, който се намира в архива и показва съдържанието му. Показва също и парите, които са в кантората и колекцията от монети и антики на съпруга си. Отказва да ги предаде на полицейските служители и следователката, както и мобилния си телефон, но въпреки това разследващите изземват два мобилни телефона, принадлежащи на съпруга й. Няколко дни по-късно жалбоподателката установява, с помощта на компютърен специалист, че в паметта на два от компютрите й е качена програма, която тя не е инсталирала.

22.  В деня на задържането си, 1 април 2010 г., жалбоподателят е държан в следствения арест. Лекарят в ареста вписва в медицинския регистър на 2 април 2010, че жалбоподателят има хематом на челото с големината на детски юмрук и 2-3 сантиметрова рана. 

23.  Полицейската операция привлича вниманието на медиите. Видеозаписът от задържането, направен от присъствалия на мястото оператор, е предоставен на медиите, които го използват в репортажите си. Снимки на жалбоподателя, оставен да лежи с лице към земята, с белезници на ръцете, са публикувани в печатните издания.  

24.  На 1 април 2010 г. жалбоподателят е обвинен за активен подкуп на следовател на основание чл. 304a от Наказателния кодекс. Обвинен е, че е предложил 30 000 евро и 20 000 лева на следователя, който провежда разследване, за да повлияе на последния да го води по начин, оневиняващ бившия министър на отбраната.  

25.  С решение от 29 октомври 2012 г. Софийският градски съд оправдава жалбоподателя и другите две лица, обвинени заедно с него.  Това решение е потвърдено на 14 февруари 2014 г. от Софийския апелативен съд и на 3 февруари 2015 г. от Върховния касационен съд.  

В.  Изявления на прокурора Р. В., министъра на вътрешните работи и министър-председателя относно наказателното производство срещу жалбоподателя   

26.  На 1 април 2010 г., в интервю, дадено по националното радио, прокурорът Р. В., който осъществява контрол върху наказателното производство, образувано срещу жалбоподателя и предполагаемите му съучастници, прави следното изявление, което е широко отразено от вестниците и новинарски сайтове:

„Днес е Велики четвъртък по православния календар, един хубав ден преди Разпети петък. Днес ще разпънем трима: бивш министър, съдия и бивш главен секретар на Министерство на финансите.“

27.  На 2 април 2010 г., няколко всекидневника цитират следното изявление, направено предишната вечер от министъра на вътрешните работи:  

„С днешните арести МВР демонстрира системен и последователен подход, в който трудно могат да се открият политически пристрастия. Очевидно става въпрос за вече изградена схема за решаване на съдебно дело в предварително определена посока. Парите, които е носил в себе си Тенчо Попов, е трябвало да стигнат до съдията, за да бъде решено делото на бившия министър Николай Цонев по удобен за него начин.“

28.  На 5 април 2010 г., всекидневникът Телеграф публикува коментар на министър-председателя относно изявлението, направено от прокурор Р. В. по време на задържането на бившия министър на отбраната, единият от предполагаемите съучастници на жалбоподателя. Изявлението е следният:  

„Прокурорът Р. В. не бива да говори такива неща, защото той е господар на всичко, което се случва - от ареста до искането на мярка. Нека не бъдем толкова състрадателни към хора, които са нанесли огромни щети на държавата.“

29.  На 19 май 2011 г., новинарския сайт www.mediapool.bg публикува статия, посветена на заключенията на инспектората на МВР, който обвинява полицейските служители, извършили задържането на жалбоподателя. Частта от статията, относима към случая, гласи следното:

„[Министърът на вътрешните работи] Ц.Ц. каза, че [в министерството] все още не са получили пълния запис от камерата в офиса на Тенчо Попов [конкретно страната], в който се е виждал и моментът на предаването на подкуп. След което разконспирира поведението на адвокатите на Попов и ги разкритикува: „Тук може би защитата е целяла само едно – да изчака заседанието, за да го използва [видеозаписа] като защитна теза за подкупа, който е даден от Тенчо Попов, но не и затова действително да не създадем условия за допускането на подобни прояви на служители на министерството (...)“ По този начин той обяви (...) Попов за виновен за подкуп. (...)“ 

Г.  Разследването, водено за действията на полицейските служители  

30.  В заседанието от 27 април 2011 г. на Софийски градски съд пред страните по делото са прожектирани два видеозаписа от задържането на жалбоподателя. След прожекцията, на 4 май 2011 г., заместник градският прокурор на София разпорежда изпращането им на Софийска районна прокуратура с указания същата да предприеме нужните мерки, за да провери дали прибягването до физическа сила от полицейските служители има основание за престъпление.

31.  На 9 май 2011 г. Софийска районна прокуратура образува досъдебно производство във връзка със събитията около задържането на жалбоподателя.

32.  С постановление от 6 юли 2011 г. Софийска районна прокуратура отказва да повдигне наказателно производство срещу полицейските служите, арестували първия жалбоподател. Позовавайки се на всички събрани доказателства, по-конкретно показанията на разследваните полицейски служители, жалбоподателя и служителката Е. С., двата записа от задържането и документалните доказателства, събрани от инспектората на МВР, районният прокурор заключава, че няма достатъчно доказателства, сочещи, че в конкретния случай е извършено престъпление. По-конкретно, Прокуратурата приема, че полицейския служител В. С., който при обездвижването на жалбоподателя му е причинил хематом и рана на челото, е действал в рамките на неизбежна отбрана, тъй като жалбоподателя се бил затичал към входната врата, размахвайки ръце. При всички положения прокуратурата намира, че блъскането на главата на жалбоподателя във вратата е чисто случайно обстоятелство, за което полицейския служител В.С. не носи наказателна отговорност.  

33.  На 19 юли 2011 г. жалбоподателят обжалва постановлението за прекратяване на делото пред Софийска градска прокуратура.

34.  На 23 март 2012 г. Софийска градска прокуратура приема жалбата на жалбоподателя и нарежда на районната прокуратура да образува наказателно производство за обстоятелствата около задържането на жалбоподателя.

35.  На 29 май 2012 г. Софийска районна прокуратура образува наказателно производство срещу Х за телесна повреда, причинена от полицейски служител при изпълнението на задълженията му, престъпление, наказуемо по чл. 131, точка 2, от Наказателния кодекс. Тя нарежда на следователя да разпита жалбоподателя, служителката на нотариуса Е.С. и другите лица, присъстващи в нотариалната кантора по време на полицейската операция, а също и полицейските служители, участвали в нея. Задължава следователя да разпореди техническа експертиза на видеозаписите на полицейската операция и медицинска експертиза, за да се установи произхода и естеството на нараняванията, причинени на жалбоподателя.   

36.  На 29 юни 2012 г. следователят, натоварен с разследването, разпорежда експертиза на видеозаписите от задържането на жалбоподателя, като иска от експерта да определи дали полицейският служител, обездвижил жалбоподателя, може официално да бъде идентифициран и, по-специално, дали това е полицейският служител В. С.  

37.  На 3 юли 2012 г. експертът представя доклада си. Той заключава, че не е възможно официално да се определи самоличността на полицейския служител, обездвижил жалбоподателя, с мотива, че всички заснети полицейски служители носят маски и черни якета без индивидуални отличителни знаци.   

38.  На 8 октомври 2012 г. следователят разпитва жалбоподателя и служителката на нотариуса Е.С. На 23 октомври 2012 г. той получава копие от медицинския регистър на следствения арест, което съдържа данните, отнасящи се до медицинския преглед на жалбоподателя, извършен на 2 април 2010 г. 

39.  На 28 и 29 ноември 2012 г. следователят разпитва две лица, задържани през април 2010 г. в същата килия, където е и жалбоподателят. 

40.  На 13 февруари 2013 г., районният прокурор, натоварен с контрола над разследването, нарежда на следователя да предприеме някои следствени действия, а именно да разпита петимата полицейски служители и оператора, заснел операцията, да извърши нов разпит на жалбоподателя, да организира очни ставки между полицейските служители, жалбоподателя и служителката Е.С., и да разпореди медицинска експертиза. 

41.  На 13 и 14 март 2013 г. следователят провежда разпит на петимата полицейски служители и оператора, участвали в разследваната полицейска операция. В показанията си от 14 март 2013 г. полицейския служител В. С. заявява, че пръв от своя отряд за действие е влязъл в нотариалната кантора и е обезоръжил жалбоподателя с помощта на техника за обездвижване.  

42.  Медицинската експертиза е извършена през юни 2013 г.

43.  На 22 юли 2013 г. следователят изпраща документацията по разследването в районната прокуратура, като й предлага да прекрати наказателното производство поради липса на доказателства, сочещи че полицейския служител В. С. умишлено е наранил жалбоподателя.

44.  С постановление от 24 юли 2013 г. районният прокурор прекратява разследването с мотива, че не е установена самоличността на извършителя на престъплението. Жалбоподателят обжалва това постановление пред Софийски районен съд.

45.  С решение от 9 септември 2013 г. Софийски районен съд отменя постановлението на прокурора и връща делото за допълнително разследване.  

46.  С постановление от 21 март 2014 г. районният прокурор на София прекратява наказателното производство поради изтичане на давност. Прокурорът констатира, че абсолютната давност е настъпила три години от извършване на деянието, или на 1 април 2013 г.

Д.  Запорът на имуществото на жалбоподателите в приложение на закона от 2005 г. за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (наричан по-долу „законът от 2005 г.“)

47.  След откриването на наказателното производство срещу жалбоподателя комисията, натоварена с прилагането на закона от 2005 г. („комисията“) образува спрямо жалбоподателите производство по отнемане на имуществото. В рамките на производството на 4 август 2010 г. комисията иска от Софийски градски съд налагането на обезпечителни мерки върху различно имущество, собственост на жалбоподателите (банкови сметки, недвижими имоти, автомобили), което може да представлява предмет на бъдеща конфискация в приложение на закона от 2005 г. Молбата на комисията е разгледана и приета от Софийски градски съд на 6 август 2010 г. Обжалването на това решение от жалбоподателите е отхвърлено на 4 октомври 2010 г. от Софийски апелативен съд, а касационната им жалба е обявена за недопустима на 14 декември 2010 г. от Върховния касационен съд.

48.  Жалбоподателите не уточняват дали са поискали отмяната на разглежданите обезпечителни мерки след оправдаването на г-н Попов.  

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА  

A.  Мярката за претърсване и изземване

49.  Чл. 160 до 163 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) уреждат претърсването и изземването, извършвани в рамките на наказателното производство. Текстът на тези разпоредби и кратко описание на вътрешната съдебна практика в тяхно приложение могат да бъдат открити в решението Гуцанови срещу България, № 34529/10, параграфи 59 и 60, ЕСПЧ 2013 г. (извлечения).

Б.  Отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност

50.  Законът от 2005 г., в сила от март 2005 до ноември 2012 г., е заменен през 2012 г. с нов закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество („законът от 2012 г.“). Съгласно параграф 5 от преходните разпоредби на новия закон, всички производства по отнемане, висящи към датата на влизане в сила на този текст, продължават да бъдат водени съгласно разпоредбите на закона от 2005 г. Същият предвижда мерки и процедури за запор и отнемане на имущество, придобито пряко или непряко от престъпна дейност. Съкратен преглед на приложимите разпоредби на този закон, както и на националната съдебна практика, отнасяща се към приложението му, могат да бъдат открити в делото Ннедялков и други срещу България ((реш.), № 663/11, §§ 33-61, 10 септември 2013 г.).

51.  Чл. 32 от закона от 2005 г. предвижда, че държавата носи отговорност за вреди, причинени от нейните органи и служители в рамките на производствата по отнемане, в случаите, предвидени от Закона за отговорността на държавата. В решение от 29 април 2014 г. Върховният касационен съд потвърждава, че отговорността на специализираната комисия за вредите, произтичащи от налагането на обезпечителни мерки върху имуществото, може да бъде потърсена пред граждански съдилища на основание чл. 1 от Закона за отговорността на държавата (Определение № 305 от 29.04.2014 г., на ВКС по ч. гр. д. № 2099/2014г., III г.о., ГК). Върховният касационен съд утвърждава тази съдебна практика в решение от 9 юли 2014 г. (Определение № 423 от 9.07.2014 г., на ВКС по гр. д. № 3914/2014г., I г.о., ГК).

В.  Отговорността на държавата за вреди

52.  Кратко изложение на разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди („закон за отговорността на държавата“) и на постоянната съдебна практика на вътрешните съдилища, относима към конкретния случай по отношение на компенсациите за понесените вреди в хода на производството по отнемане на основание Закона от 2005 г. може да се открие в решението Недялков и други (цитирано по-горе, §§ 62-68).

Г.  Други приложими разпоредби

53.  Приложимите вътрешно право и практика, касаещи престъплението клевета, са изложени в резюме в решението Гуцанови (цитирано по-горе, §§ 70-74).

54.  Чл. 240 и 241 от НПК предвиждат възможността да бъдат изготвени видеозаписи на разпитите и другите действия по разследването, извършени във фазата на досъдебното производство. Съгласно чл. 198, ал. 1 от НПК, материалите по разследването не могат да се разгласяват без разрешение на прокурора.

55.  Съгласно чл. 150з от Правилника за приложение на Закона за Министерството на вътрешните работи от 2006 г., който е в сила към момента на относимите към делото факти, дирекция „Пресцентър и връзки с обществеността“ на министерството е натоварена с информирането на обществеността за изпълнението на функциите на министерството и осигуряването на прозрачността и публичността на дейността му.

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

56.  Жалбоподателят се оплаква, че е бил подложен на унизително отношение от страна на полицейските служители. Той посочва освен това и липсата на ефективно разследване на събитията, свързани с задържането му. Позовава се на чл. 3 от Конвенцията, който гласи следното:

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“

A.  Допустимост

57.  Като установява, че оплакванията по чл. 3 от Конвенцията не са явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията и че заедно с това не се среща никакво друго основание за недопустимост, Съдът ги обявява за допустими.

Б.  По същество

1.  За унизителното отношение, на което е подложен жалбоподателят  

a)  Становища на страните

58.  Жалбоподателят твърди, че задържането му на 1 април 2010 г. е свързано с прекомерна употреба на физическа сила от полицейските служители. Той уточнява, че няколко маскирани въоръжени лица облечени в дрехи, лишени от отличителни знаци, са нахлули в нотариалната кантора на съпругата му, че един от полицейските служители го ранява в областта на челото, притискайки го към земята, че друг полицейски служител обездвижва ръката му с крака си и че операторът, който снима задържането му, го зашлевява. Счита, че силата, употребена при разглежданата полицейска операция, е била необоснована и несъразмерна. 

59.  Правителството оспорва част от фактическите твърдения на жалбоподателя. То посочва, че никой документ по делото не потвърждава версията на жалбоподателя, според която е зашлевен от оператора. Твърди, че полицейските служители са били облечени в якета с обозначителните знаци на службата за борба с организираната престъпност. Прибавя, че въпреки, че е видяла обозначителните знаци, служителката Е.С. все пак се опитва да попречи на полицейските служители да влязат в нотариалната кантора; тогава последните разбиват вратата и нахлуват с викове „Полиция!“. Поради това, според Правителството, нито жалбоподателят, нито Е.С. могат с право да претендират, че не са знаели, че става дума за полицейска операция. Правителството добавя, че жалбоподателят се втурнал към входната врата като размахвал ръце, което накарало силите на реда да го обезвредят, като му приложат техника за обездвижване. То счита, че тази операция е била съобразена със ситуацията и че се оценява като основателно и съразмерно прибягване до физическа сила.   

б)  Преценка на Съда

60.  Съдът припомня, че за да попадне в обхвата на чл. 3 от Конвенцията, унизително отношение трябва да достигне минимална степен на тежест. Преценката за тази минимална степен по своята същност е относителна; тя зависи от съвкупността от данните по делото и, по-конкретно, от продължителността на отношението, от физическите или психологическите му последици, както понякога и от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Съдът счита, за „унизително“ отношение, когато предизвиква у жертвите чувства на страх, безпокойство и безсилие, които са в състояние да ги унижат и да ги принизят (Лабита срещу Италия (Labita c. Italie) [ГК], № 26772/95, § 120, ЕСПЧ 2000‑IV).

61.  Съдът припомня още, че чл. 3 от Конвенцията не забранява употребата на сила от полицейските служители при задържане. Независимо от това използването на сила трябва да бъде съразмерно и абсолютно необходимо с оглед на конкретните обстоятелства (вж., наред с много други, Ребок срещу Словения (Rehbock c. Slovénie), № 29462/95, § 76, ЕСПЧ 2000‑XII, и Алтай срещу Турция (Altay c. Turquie), № 22279/93, § 54, 22 май 2001 г.). В това отношение е важно, например, да се прецени доколко има основание да се мисли, че съответното лице би оказало съпротива при задържането или би се опитало да избяга, да причини наранявания или вреди, или да унищожи доказателства (Ранинен срещу Финландия (Raninen c. Finlande), 16 декември 1997 г., § 56, Сборник с постановления и решения 1997‑VIII).

62.  Съдът отбелязва, че обстоятелствата около обсъжданата полицейска операция не са били разгледани от националните съдилища: следствието, водено по повод на тези събития, е прекратено от прокуратурата поради изтичане на давностния срок (параграф 46 по-горе). Той припомня, че когато е бил изправен пред подобни случаи, извършва своя преценка на обстоятелствата при спазване на определените от съдебната практика правила (вж., напр., Сашов и други срещу България,  14383/03, § 48, 7 януари 2010 г.).

63.  Като се връща към обстоятелствата по делото, Съдът отбелязва, че страните не оспорват това, че полицейската операция е била планирана няколко дни преди това, че е била осъществена от специален екип от маскирани и въоръжени служители, че служителката Е.С. се е опитала да попречи на същите да влязат, като е затворила входната врата на нотариалната кантора, че полицейските служители са блъснали вратата, че един от тях е използвал техника за обездвижване, за да обезоръжи жалбоподателя, който тичал срещу него и че жалбоподателят си ударил главата във врата, докато полицейският служител го е блъснал на земята, което му причинило хематом и рана в областта на челото. Той отбелязва, че тези факти се потвърждават и от другите документи по делото, по-конкретно от видеозаписа на полицейската операция и от охранителната камера на нотариалната кантора на жалбоподателката (параграфи 12-16 по-горе) както и  от медицинския регистър на следствения арест в София (параграф 22 по-горе).

64.  Документите по делото не позволяват на Съда да установи по безспорен начин дали полицейските служители са обявили на глас, че това е полицейска операция, дали служителят, който е обезоръжил жалбоподателя го е ударил умишлено по челото и дали жалбоподателят е бил зашлевен от оператора. Въпреки това, Съдът счита, че в настоящото дело тези обстоятелства не са от решаващо значение по отношение на поемането на отговорност от държавата по чл. 3 от Конвенцията по няколко причини.

65.  Съдът счита, че средствата, използвани от силите на реда и начинът, по който са действали, не са явно необходими с оглед специфичните обстоятелства на случая. Той отбелязва, че целта на полицейската операция е била да се арестува жалбоподателят, заподозрян по наказателно производство за активен подкуп на следовател, и да се извърши претърсване на помещенията в нотариалната кантора на жалбоподателката, с цел да се открият доказателства по наказателното производство. Той отбелязва, че подозренията срещу жалбоподателя, не са били свързани с насилствени престъпни деяния и че, освен това, никое доказателство по случая не подкрепят извода, че жалбоподателят е имал предишни прояви на насилие и че е могъл да представлява опасност за полицейските служители, участвали в операцията на този ден.  

66.  Безспорен факт е, че жалбоподателят се е затичал към входната врата на нотариалната кантора в момента, в който полицейските служители са нахлували в помещенията. Това поведение на жалбоподателя обаче е пряко последствие от действията на екип от маскирани, въоръжени и облечени в черно полицейски служители. Действията на служителите са създали объркване, тъй като са били сметнати за престъпници от служителката на нотариуса Е.С.; същата е вдигнала тревога и жалбоподателят й се е притекъл на помощ (параграфи 18-20 по-горе).

67.  Съдът счита също, че техниката за обездвижване, която е използвал полицейският служител, за да обездвижи жалбоподателя, изобщо не е била съобразена със ситуацията. Предвид специалните умения и обучение на полицейския служител, предвид факта, че е могъл да разчита на помощта на четиримата си колеги и ограниченото пространство, където се е извършило задържането, а именно фоайето на нотариалната кантора, Съдът счита, че използваната от полицейския служител сила се явява несъразмерна на опасността, която поведението на жалбоподателя би могло да представлява. Той припомня, че използването на въпросната техника е причинило на жалбоподателя наранявания по челото (параграф 22 по-горе).

68.  С оглед на гореспоменатите обстоятелства Съдът счита, че жалбоподателят е бил подложен на унизително отношение от полицейските служители при задържането си. Следователно налице е нарушение на чл. 3 от Конвенцията в материалния му аспект.

2.  Относно липсата на ефективно разследване  

a)  Становища на страните

69.  Жалбоподателят твърди, че разследването, водено във връзка с действията на полицейските служители, не е изпълнило изискването за ефективност предвидени в чл. 3 от Конвенцията, поради това, че обхватът му е бил ограничен и че е било прекратено поради настъпила давност три години от извършване на деянието.  

70.  Правителството счита, че воденото по случая разследване е било обективно и ефективно. Според него в действителност разследващите органи са събрали редица доказателства за установяване на обстоятелствата и разследването е прекратено поради изтичане на определения от закона давностен срок на наказателното производство.

б)  Преценка на Съда

71.  Съдът припомня, че когато едно лице твърди по защитим начин, че е било малтретирано, от полицията или от други подобни държавни органи, незаконосъобразно и в нарушение на чл. 3 от Конвенцията, тази разпоредба, във връзка с общото задължение на държавата  по  чл. 1 да „осигури на всяко лице под [негова] юрисдикция правата и свободите, определени (...) [в] Конвенцията“, предполага и изисква да бъде проведено ефективно официално разследване. Това разследване трябва да може да доведе до установяването и наказването на отговорните лица (Асенов и други срещу България, 28 октомври 1998 г., § 102, Сборник 1998‑VIII).

72.  Такова разследване трябва да бъде „ефективно“ в този смисъл, че трябва да позволи на властите да установят дали използването на сила е било оправдано или не с оглед специфичните обстоятелства на случая (Зелилоф срещу Гърция (Zelilof c. Grèce), № 17060/03, § 55, 24 май 2007 г.). Основен аспект за ефективно разследване е неговата своевременност – държавните органи са длъжни да започнат разследване веднага щом научат за наличието на достатъчно точни данни, навеждащи на мисълта, че е налице случай на изтезание или малтретиране, дори и без действителна жалба от заинтересованите лица (вж., напр., Батъ и други срещу Турция (Batı et autres c. Turquie), № 33097/96 и № 57834/00, § 133, ЕСПЧ 2004‑IV (извлечения)). П същия начин, разследващите органи трябва да проявят бързина при извършването на следствените действия (вж., напр., Лабита, цитирано по-горе, §§ 133 и 134).

73. Освен това чл. 3 от Конвенцията изисква въпросното разследване да бъде достатъчно „задълбочено“; натоварените с разследването органи трябва да се опитат да установят добросъвестно обстоятелствата в конкретния случай, без да пренебрегват отнасящите се към делото доказателства и без да бързат да прекратят разследването, като се позовават на неоснователни или прибързани заключения (вж., наред с други, решението Асенов и други, цитирано по-горе, §§ 103-105). Властите са длъжни, освен това, да съхраняват и да събират необходимите доказателства за установяването на обстоятелствата, независимо дали става дума – например – за свидетелските показания или за веществените доказателства (Зелилоф, цитирано по-горе, § 56). Всеки недостатък на разследването, намаляващ способността му да установи причините за понесените вреди или самоличността на отговорните лица може да доведе до заключението, че не отговаря на изискваната норма за ефективност (Бойченко срещу Молдова (Boicenco c. Moldova), № 41088/05, § 123, 11 юли 2006 г.).

74.  Като се връща към обстоятелствата по делото, Съдът отбелязва, че официално разследване на събитията, съпътстващи задържането на жалбоподателя, е било открито от Софийска районна прокуратура. Прокуратурата и органите на наказателното разследване са разследвали разглежданите събития между 9 май 2011 г. и 21 март 2014 г. Предвид специфичните обстоятелства на конкретния случай, този период изглежда неоправдано дълъг. Съдът счита в тази връзка, че делото не е било особено сложно: конкретно е ставало дума да се идентифицира полицейският служител, който е обездвижил жалбоподателя, да се съберат медицински доказателства за нараняванията, причинени на последния, да се разпитат очевидците на задържането и да се използват кадрите от видеозаписа на полицейската операция.    

75.  Трябва да се отбележи, че в резултат на множеството процесуални поврати в разследването (постановление за прекратяване на делото, откриване на наказателно производство срещу Х, спиране и след това подновяване на разследванията по решение на районния съд), разследването е прекратено поради изтичане на давностния срок (параграфи 31-46 по-горе). По този начин разследването не е позволило нито да се установят обстоятелствата около задържането на жалбоподателя, нито да се определи, ако е приложимо, отговорността на полицейските служители, срещу които последният е повдигнал обвинение.  

76.  С оглед на тези факти Съдът счита, че въпросното разследване не е било достатъчно бързо и че не е било водено с необходимото усърдие. Следователно е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията в процесуалния му аспект.  

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

77.  Жалбоподателят твърди, че с изявленията, направени пред медиите по повод воденото срещу него наказателно производство, прокурор Р. В., министър-председателят и министърът на вътрешните работи са нарушили правото му на презумпцията за невиновност. Позовава се на чл. 6 § 2 от Конвенцията, който гласи следното:

„Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се смята за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона.“

A.  Допустимост

78.  Правителството претендира за неизчерпването на вътрешноправните средства за защита. Обвинява жалбоподателя, че след приключване на наказателното производство срещу него не е предявил иск за обезщетение по Закона за отговорността на държавата.

79.  Като се позовава на решението Гуцанови (цитирано по-горе, § 176), жалбоподателят отговаря, че въпросното вътрешноправно средство за защита нито е било достатъчно ефективно, нито е било налично по причина, че е могъл да се ползва с него едва след като наказателното производство срещу него е приключило с оправдаването му.  

80.  В самото начало Съдът припомня, че гаранцията, съдържаща се в чл. 6 § 2 от Конвенцията влиза в действие преди края на наказателното преследване, образувано срещу жалбоподателя (Алне дьо Рибмон срещу Франция (Allenet de Ribemont c. France), 10 февруари 1995 г., §§ 32-37, серия A № 308 ; Констас срещу Гърция (Konstas c. Grèce), № 53466/07, §§ 36 и 38, 24 май 2011 г.) и може да продължи и след края на наказателното производство в случаите на оправдателна присъда или прекратяване на наказателно производство (Алне дьо Рибмон, цитирано по-горе, § 35).

81.  Съдът вече е имал възможността да се произнесе относно същото възражение за недопустимост, направено от Правителството в рамките на подобно дело срещу България. В действителност, в скорошното си решение Гуцанови (цитирано по-горе, §§ 172-176), той отхвърли това възражение за недопустимост, повдигнато от Правителството. По-конкретно Съдът отчете, че жалбоподателят не е бил длъжен да изчака края на наказателното производство срещу него, за да потърси защита срещу изявленията на високопоставен политик, оспорващ презумпцията му за невиновност (ibidem, § 176). Съдът счита, че същите предпоставки следва да бъдат приложени и в настоящия случай. Следователно налице е основание възражението за недопустимост на Правителството да бъде отхвърлено.  

82.  Като констатира още, че това оплакване на жалбоподателя не е явно необосновано по чл.  35 § 3 a) от Конвенцията и че заедно с това не се среща никакво друго основание за недопустимост, Съдът го обявява за допустимо.

Б.  По същество

83.  Жалбоподателят твърди, че с изявленията си двама високопоставени политици, а именно министърът на вътрешните работи и министър-председателят, както и прокурор Р. В., са нарушили правото му презумпция за невиновност.

84.  В тази връзка Правителството иска от Съда да отхвърли това оплакване, без да изрази становище по същество в това отношение.

85. Съдът отбелязва, че ако принципът на презумпцията за невиновност, разглеждана от параграф 2 на чл. 6 присъства сред елементите на справедливия наказателен процес, изискван по чл.  6 § 1, то той не се ограничава до проста процедурна гаранция в наказателните дела: неговият обхват е по-обширен и изисква никой представител на държавата да не заявява, че дадено лице е виновно за престъпление преди вината му да е била установена в съда (вж. Алне дьо Рибмон, цитирано по-горе, параграфи 35-36 ; Виорел Бурзо срещу Румъния (Viorel Burzo c. Roumanie), № 75109/01 и № 12639/02, § 156, 30 юни 2009 г.; Лисасо Асконобиета срещу Испания (Lizaso Azconobieta c. Espagne), № 28834/08, § 37, 28 юни 2011 г.). Нарушаването на презумпцията за невиновност може да стане не само от съдия, но също и от други държавни органи: председател на парламента (Буткевичус срещу Литва (Butkevičius c. Lituanie), № 48297/99, параграфи 50 и 53, ЕСПЧ 2002‑II), прокурор (Дактарас срещу Литва (Daktaras c. Lituanie), № 42095/98, § 44, ЕСПЧ 2000‑X) ; министър на вътрешните работи или полицейски служители (Алне дьо Рибмон, цитирано по-горе, параграфи 37 и 41). Според съдебната практика на Съда трябва да бъде правена разлика между изявленията, отразяващи мнението, че въпросното лице е виновно и тези, които се ограничават да опишат състояние на подозрение. Първите нарушават презумпцията за невиновност, докато вторите се считат за съответстващи на същността на чл. 6 от Конвенцията (вж., наред с други, Марциано срещу Италия (Marziano c. Italie), № 45313/99, § 31, 28 ноември 2002 г.). В тази връзка Съдът подчертава важността на избора на думите от държавните служители в изявленията, които правят преди едно лице да бъде осъдено и признато за виновно за извършване на престъпление. Той смята също, че това, което е от значение за целите на приложението на горецитираната разпоредба, е действителният смисъл на въпросните изявления, а не буквалната им форма (Лавентс срещу Латвия (Lavents c. Lettonie), № 58442/00, § 126, 28 ноември 2002 г.). Въпреки това въпросът дали изявлението на длъжностно лице представлява нарушаване на принципа на презумпцията за невиновност трябва да бъде решен в контекста на конкретните обстоятелства, в които спорното изявление е било направено (вж. Адолф срещу Австрия (Adolf c. Autriche), 26 март 1982 г., параграфи 36-41, серия A № 49). Безспорно е, че Съдът признава, че чл. 6 § 2 не възпрепятства, по смисъла на чл. 10 от Конвенцията, властите да осведомяват обществото за провежданите наказателни производства, но изисква да го правят с цялата дискретност и цялата сдържаност, които изисква спазването на презумпцията за невиновност (Алне дьо Рибмон, цитирано по-горе, § 38, Лисасо Асконобиета, цитирано по-горе, § 39).

86.  Що се отнася до обстоятелствата по делото, Съдът отбелязва, че на 2 април 2010 г. медиите са публикували следните изявления на министъра на вътрешните работи, насочени към първия жалбоподател: „Очевидно става въпрос за вече изградена схема за решаване на съдебно дело в предварително определена посока. Парите, които е носил в себе си Тенчо Попов, е трябвало да стигнат до съдията, за да бъде решено делото на бившия министър Николай Цонев по удобен за него начин.“. Той посочва, че това изказване е направено пред медиите в деня на арестът на жалбоподателя и на други две лица, всички те заподозрени в даване на подкуп на следовател, и е било публикувано на следващия ден.  

87.  Предвид тези обстоятелства и прекия смисъл на използваните от министъра думи Съдът счита, че въпросните изявления са надхвърлили обикновеното съобщаване на информация за развитието на наказателното производство или описването на състояние на подозрение. Той счита, че те са създали представата, че жалбоподателят е играл ролята на посредник в дело за подкуп и то преди наказателните съдилища да са имали възможността да се произнесат по основателността на направените срещу него наказателни обвинения. Съдът отбелязва, че след това жалбоподателят е оправдан от съдилищата (параграф 25 по-горе). Следователно е налице нарушение на чл. 6 § 2 от Конвенцията по това отношение. Затова Съдът счита, че не е необходимо да се произнася по другите разглеждани изявления на министъра на вътрешните работи.

88.  По отношение на изявленията на прокурор Р. В. и на министър-председателя (параграфи 26 и 28 по-горе), Съдът намира, че те са трудни за разтълкуване и че се отнасят или общо погледнато до полицейската операция срещу тримата заподозрени, или до подозренията, насочени срещу единия от предполагаемите съучастници на жалбоподателя, г-н Николай Цонев. Безспорно, използваните изрази, по-конкретно препратката към голям религиозен празник, могат да предизвикат неприятни усещания у жалбоподателя и обществеността. Съдът обаче счита, че изявленията на министър-председателя и на прокурора Р. В. не са нарушили презумпцията за невиновност, с която се ползва жалбоподателя. Следователно не е налице нарушение на чл. 6 § 2 от Конвенцията в това отношение.

III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

89.  Позовавайки се на чл. 6 § 1 и 8 от Конвенцията, жалбоподателите твърдят, че претърсването на нотариалната кантора на жалбоподателката и изземването на лични вещи, собственост на жалбоподателя – действия, извършени при липсата на какъвто и да е съдебен контрол – се разглеждат като неправомерна намеса в правото им на неприкосновеност на жилището и на личния живот. Жалбоподателят се оплаква по чл. 8 от Конвенцията, че арестуването му е било заснето и че записът е бил предоставен на медиите от пресцентъра на МВР.

90.  Съдът намира за целесъобразно тези две оплаквания да бъдат разгледани единствено от гледна точка на чл. 8 от Конвенцията, който гласи следното в относимите си части към настоящото случай:

„1.  Всеки има право на неприкосновеност на личния живот и (...) на жилището (...).

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

A.  Допустимост

91.  Правителството претендира за неизчерпването на вътрешноправните средства за защита по отношение на оплакването, повдигнато от жалбоподателя за заснемането и медийното отразяване на задържането му, като посочва, че жалбоподателят не е подал такава жалба пред националните съдилища.   

92.  Жалбоподателят отговаря, че Правителството изобщо не е подкрепило с доказателства това възражение за недопустимост. Той счита, че същото не е уточнило кое конкретно е вътрешноправното средство за защита, което той не е използвал.

93.  Съдът припомня утвърдената си съдебна практика, според която задължение на Правителството, отправящо възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, е да го убеди, че цитираното средство е ефективно и налично както на теория, така и на практика. Прибавя, че след като това бъде направено, задължение на жалбоподателя е да докаже, че изтъкнатото от Правителството средство действително е било използвано, или че, независимо по каква причина, то не е било нито адекватно, нито ефективно от гледна точка на обстоятелствата по делото, или още, че специфични обстоятелства са го освобождавали от задължението да го упражни (Акдивар и други срещу Турция (Akdivar et autres c. Turquie), 16 септември 1996 г., § 68, Сборник 1996‑IV).

94.  В конкретния случай трябва да се отбележи, че Правителството се е ограничило до това да заяви, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита, без да уточни какви са били вътрешните средства, които то счита за ефективни за отстраняване на нарушението. Следователно Съдът счита, че възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита не е достатъчно обосновано и го отхвърля. 

95.  Като отбелязва още, че оплакванията, повдигнати от жалбоподателите по чл. 8 от Конвенцията не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията и че заедно с това не се среща никакво друго основание за недопустимост, Съдът ги обявява за допустими.

Б.  По същество

1.  Оплакване, отнасящо се до медийното отразяване на арестът на жалбоподателя

96.  Жалбоподателят се оплаква, че задържането му е било заснето и че записът е бил предоставен на медиите от пресцентъра на МВР. Уточнява, че някои кадри, взети от този запис, показващи го блъснат на земята, с белезници зад гърба, са били широко разпространени от печатните издания и от другите медии. Твърди, че тази ситуация се разглежда като необоснована намеса на правото му на неприкосновеност на личния живот. Освен това, според него, тази намеса не е била предвидена от закона и не е била необходима в едно демократично общество.

97.  Правителството възразява, че жалбоподателят не се е противопоставил изрично на това арестът му да бъде сниман и отразено от медиите. Твърди, че при всички положения е ставало дума за мярка, предвидена от закона и която е имала за цел да осигури събирането на доказателства в рамките на наказателно производство и прозрачността на работата на службите на МВР.

98.  Съдът отбелязва, че страните споделят мнението, че записът от арестът на жалбоподателя, както и разпространението на кадрите от него са извършени от пресцентъра на Министерство на вътрешните работи. С оглед на съвкупността от обстоятелствата по делото той счита, че записът и разпространението на тези кадри е било извършено без съгласието на жалбоподателя. Счита обаче, че липсата на изрично възражение от страна на последния не трябва да повлияе на заключението му. Според Съда в конкретния случай се касае за намеса в правото върху собствения образ, право, което е неразделна част от понятието личен живот (вж., например, Фон Хановер срещу Германия, № 59320/00, § 50, ЕСПЧ 2004‑VI).

99.  Съгласно параграф 2 от чл. 8 от Конвенцията, за да бъде оправдана една такава намеса, тя най-напред трябва да бъде „предвидена от закона“. Въз основа на информацията, с която разполага, Съдът счита, че въпросът не е бил уреден от „закон“, отговарящ на критериите, поставени от съдебната му практика, но че по-скоро се касае за практика на органите на министерство на вътрешните работи, съпътстваща операциите, които предизвикват голям интерес от страна на обществото и медиите. Решението Славов и други срещу България (№ 58500/10, § 37, 10 ноември 2015 г.) дава друг пример за тази практика. Съдът отбелязва също, че българският НПК предвижда възможността да се правят видеозаписи в рамките на наказателното производство, когато става дума за събиране на доказателства, например при огледа на местопрестъпление, при претърсване или при разпит (параграф 54 по-горе). В конкретния случай обаче са заснети и разпространени не следствените действия, извършени в помещенията, където жалбоподателят е бил арестуван, а самото задържане на лицето. Съответно пред Съда не е доказано, че разглежданата намеса е била предвидена от закона.

100.  Тази констатация е достатъчна за Съда да заключи, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на медийното отразяване на арестът на жалбоподателя.

2.  Оплакване, отнасящо се до претърсването и изземването, извършени в помещенията на нотариалната кантора

101.  Жалбоподателите се оплакват, че нотариалната кантора на жалбоподателката е била претърсена без разрешение от съдия и че полицейските служители са иззели от нея мобилни телефони, собственост на жалбоподателя. Твърдят, че тези факти се разглеждат като намеса в правото им на неприкосновеност на жилището и на личния им живот, намеса, която, според тях, не е била предвидена от националното законодателство, не  е преследвала никаква законосъобразна цел и не е била необходима в едно демократично общество.  

102.  Правителството не оспорва обстоятелствата, съпътствали разглежданото претърсване и изземване, каквито са изложени от жалбоподателите. То е на мнение, че цитираните действия са били предвидени от закона, че са преследвали законосъобразна цел и че са били съразмерни на тази цел.   

103.  Съдът счита преди всичко, че е имало намеса в упражняването от страна на жалбоподателя на правото му на неприкосновеност на жилището и в изпълняването на правото му на личен живот: офисът на жалбоподателката е бил претърсен и отговарящите за наказателното производство са иззели вещи, принадлежащи на жалбоподателя. Следователно има основание да се установи дали тази намеса е била целесъобразна от гледна точка на параграф 2 от чл. 8 от Конвенцията, с други думи дали е била „предвидена от закона“, дали е преследвала една или повече законосъобразни цели и дали е била „необходима“, „в едно демократично общество“, за постигането на тази или тези цели.

104.  Съдът припомня, че съгласно утвърдената му съдебна практика думите „предвидена от закона“ предполагат, че намесата в правата съгласно чл. 8 от Конвенцията следва да се основава на вътрешноправно основание, че въпросното законодателство трябва да бъде достатъчно достъпно и предвидимо, както и да отговаря на принципа за върховенство на правото (вж., наред с много други, Ротару срещу Румъния (Rotaru c. Roumanie) [ГК], № 28341/95, § 52, ЕСПЧ 2000‑V, Либърти и други срещу Обединеното кралство (Liberty et autres c. Royaume-Uni), № 58243/00, § 59, 1 юли 2008 г., и Хейно срещу Финландия (Heino c. Finlande), № 56720/09, § 36, 15 февруари 2011 г.).

105.  Що се отнася до обстоятелствата по делото, Съдът отбелязва, че спорните претърсване и изземване се основават на чл. 160 и 161 от НПК (параграф 49 по-горе), които изискват или предварителното съгласие или последващото одобрение от съдия. Трябва да се отбележи, че Правителството не е представило нито разрешение от съдия, нито обосновано съдебно решение, одобряващо a posteriori разглежданите следствени мерси. Следователно Съдът счита, че не е доказано, че разглежданата намеса е била предвидена от закона по чл. 8 § 2 от Конвенцията.

106.  Следователно налице е нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на претърсването и изземването в помещенията на нотариалната кантора.

IV. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА

107.  Позовавайки се на чл. 6 § 1 от Конвенцията и на чл. 1 от Протокол №1 към Конвенцията, жалбоподателите твърдят, че Законът от 2005 г., послужил за правна основа за налагането на обезпечителни мерки спрямо имуществото им, не е бил достатъчно предвидим и че той не дава достатъчно гаранции срещу произвол, че налагането на спорните мерки върху имуществото им не е преследвало законна цел и че във всеки случай това налагане е имало неблагоприятни последици върху имуществото им, последици, които, според тях, са надхвърлили необходимото за да се осигури ефективността на евентуално производство за отнемане на имущество.

108.  Съдът счита, че това оплакване следва да бъде разгледано единствено по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, който гласи следното:

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

109.  Правителството се позовава на неизчерпването на вътрешноправните средства за защита. То отбелязва, че наказателното производство срещу г-н Попов е приключило на 3 февруари 2015 г. с окончателна оправдателна присъда и че, считано от тази дата, жалбоподателите са могли да поискат отмяната на всички обезпечителни мерки, наложени на имуществото им и след това да заведат дело за обезщетение по чл. 32 от Закона от 2005 г., който според него препраща към приложимите разпоредби на Закона за отговорността на държавата.

110.  Жалбоподателите оспорват становището на Правителството. Те посочват, че Законът от 2005 г., служил за правно основание за налагането на спорните обезпечителни мерки, е отменен на 19 ноември 2012 г. и е заменен от Закона от 2012 г. Освен това жалбоподателите уточняват, че съгласно параграф 5 от преходните разпоредби на Закона от 2012 г., висящите дела, заведени в съответствие със Закона от 2005 г., продължават да бъдат уреждани от същия закон. За тях обаче иска за обезщетение, произтичащо от иска за отговорност срещу държавата, предвидено от чл. 32 от Закона от 2005 г., не е било „висящо дело“ съгласно параграф 5 от преходните разпоредби на новия закон. Поради това, жалбоподателите считат, че не са можели да се позоват успешно на разпоредбите по чл. 32 от стария закон, отменен през 2012 г.

111.  Те твърдят, че на последната дата са можели да се позоват единствено на новата формулировка на чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и на новия чл. 2а от същия закон, отнасящи се до Закона от 2012 г. Добавят, че последният закон не е бил правното основание за мерките, от които се оплакват и че в резултат на това предложеното от тези текстове средство за защита на практика също е било недостъпно за тях.

112.  Съдът припомня, че в скорошното си решение Недялков и други (цитирано по-горе, §§ 92-97), вече се е произнесъл по въпроса дали комбинираните разпоредби на чл. 32 от Закона от 2005 г. и на Закона за отговорността на държавата предлагат ефективно вътрешноправно средство за защита за поправяне на твърдяното нарушение по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията при обстоятелства, сходни на тези по настоящия случай. По-конкретно Съдът приема, че тези законодателни разпоредби позволяват на лицата, пострадали от налагането на обезпечителните мерки, постановени в приложение на Закона от 2005 г., да изискат парично обезщетение за понесената вреда в случай на последваща отмяна на тези мерки (ibidem). В тази връзка той отбелязва, че скорошната съдебна практика на българския Върховен касационен съд е в същата насока (параграф 51 по-горе). Счита, че същото заключение се налага mutatis mutandis и в настоящия случай, доколкото жалбоподателите са могли да поискат отмяната на обезпечителните мерки, след оправдателната присъда на г-н Попов.  

113.  Освен това, по отношение на жалбоподателя Съдът отбелязва, че след прекратяването на наказателното производство срещу него, той може да поиска обезщетение за „незаконосъобразно обвинение“ съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата, на основание една от възможностите, предвидени от тази разпоредба, и че това обезщетение може да покрие вредите, нанесени от обезпечителните мерки, приети в приложение на Закона от 2005 г. (решение Недялков и други, цитирано по-горе, §§ 64 и 98).

114.  Съдът отчита също, че двете гореспоменати правни средства за защита са станали достъпни през 2015 г., след приключването на наказателното производство, образувано срещу жалбоподателя. Въпреки това, както и в делото Недялков и други (цитираното по-горе решение, § 100), счита, че специфичните обстоятелства на настоящия случай обосновават изключение от правилото, съгласно което изчерпването на вътрешноправните средства за защита се отчита към момента на подаване на жалбата. Той в действителност установява, че пред жалбоподателите явно не е имало никакви пречки да се възползват от възможностите, предоставени им от чл. 32 от Закона от 2005 г. и от Закона за отговорността на държавата, за да предявят иск за обезщетение за понесените вреди във връзка с продължителното налагане на обезпечителни мерки върху движимото и недвижимото им имущество.  

115.  В резултат на това в тази си част жалбата следва да бъде отхвърлена поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита съгласно чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

V.  ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

116.  Жалбоподателите на последно място смятат, че не са разполагали с ефективни вътрешноправни средства за защита, които са в състояние да отстранят твърдените нарушения на правата им по чл. 3, 6 § 2 и 8 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол №1. Позовават се на чл. 13 от Конвенцията, който гласи следното в относимите си към случая части:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в (...) Конвенцията, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

117.  Правителството счита, че жалбоподателите са могли да предявят иск за парично обезщетение по Закона за отговорността на държавата.

A.  Допустимостта 

118.  Съдът напомня, че е отхвърлил оплакването на жалбоподателите, подадено по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита (параграфи 107-115 по-горе). От тук следва, че при липса на защитимо оплакване по тази разпоредба, оплакването по чл. 13 от Конвенцията, свързано с него, е явно необосновано и следва да бъде отхвърлено съгласно чл. 35, параграфи 3 a) и 4 от Конвенцията.

119.  Като счита обаче, че оплакванията на жалбоподателите по чл. 13 във връзка с чл. 3, 6 § 2 и 8 от Конвенцията не са явно необосновани по чл. 35 § 3 a) от Конвенцията, и че заедно с това не се среща никакво друго основание за недопустимост, Съдът ги обявява за допустими.

Б.  По същество

120.  Съдът напомня, че в решението си Гуцанови (цитирано по-горе, § 233), е установил, че искът за обезщетение на вреди по Закона за отговорността на държавата не е бил средство за защита, достатъчно ефективно за отстраняване на твърдените нарушения на чл. 3 от Конвенцията. Трябва също да се отбележи, че Правителството не е посочило никакво друго средство за защита, което би позволило на жалбоподателя да упражни правото си да не бъде подложен на унизително отношение.

121.  Като разгледа оплакването на жалбоподателя съгласно  чл. 6 § 2 от Конвенцията, Съдът приема, че този иск за обезщетение на вреди не е бил ефективно вътрешноправно средство за защита, което е в състояние да отстрани твърдяното нарушение на правото за презумпцията за невиновност на жалбоподателя (параграф 81 по-горе).

122.  Съдът отбелязва също така, че Правителството не е обосновил аргумента си, според който граждански иск по Закона за отговорността на държавата е достатъчно установено като вътрешното право средство за защита за отстраняване на твърдените нарушения на правото на неприкосновеност на жилището на жалбоподателите и на правото на неприкосновеност на личния живот на жалбоподателя. Освен това никоя разпоредба на вътрешното законодателство не дава възможност на жалбоподателката да оспори законосъобразността и необходимостта от претърсването на офиса й (Илия Стефанов срещу България, № 65755/01, § 44, 22 май 2008 г.), а Правителството не е посочило друго средство за защита в тази връзка. 

123.  Съдът счита, че същите тези мотиви могат да бъдат изтъкнати и при разглеждането на защитимите оплаквания, повдигнати от гледна точка на чл. 13, във връзка с чл. 3, 6 § 2 и 8 от Конвенцията, и че те са достатъчни, за да се заключи, че жалбоподателите не са разполагали с вътрешноправно средство, което да им позволи да защитят съответните си права по гореспоменатите членове. 

124.  Следователно е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 3, 6 § 2 и 8 от Конвенцията.

VI.  ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

125.  Съгласно чл. 41 от Конвенцията,

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

126.  Жалбоподателите претендират за сумата от 110 000 евро за неимуществените вреди, които смятат, че са понесли поради твърдените нарушения на правата си по чл. 3, 6, 8 и 13 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол №1 към Конвенцията. Те претендират още и за сумата от 203 952,98 евро за имуществените вреди, които смятат, че са понесли по повод налагането на обезпечителни мерки спрямо имуществото им, които според тях са в противовес на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

127.  Правителството оспорва тези претенции и счита, че те са прекомерни и неоснователни.  

128.  Съдът счита, че оплакването на жалбоподателите за имуществените вреди е изцяло свързана с твърдяното нарушение на правото им по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, а именно налагането на обезпечителни мерки върху движимото и недвижимото им имущество в приложение на Закона от 2005 г. Съдът напомня, че е разгледал и отхвърлил оплакването поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита (параграфи 107-115 по-горе). Следователно, при липсата на установени нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията счита, че претенцията за обезщетение на имуществените вреди следва да бъде отхвърлена.

129.  Съдът счита обаче, че жалбоподателите са понесли известни имуществени вреди вследствие на установените нарушения на правата им съгласно чл. 3, 6 § 2, 8 и 13 от Конвенцията. Той смята, че  е целесъобразно като обезщетение за тези вреди на жалбоподателя да бъде присъдена сумата от 10 000 евро и 4 000 евро на жалбоподателката.

Б.  Разходи и разноски

130.  Жалбоподателите претендират също и за сумата от 7 458,77 евро за разходи и разноски, направени пред Съда, като правят следната разбивка на искането: 7 200 евро за адвокатски хонорари и 258,77 евро за пощенски и канцеларски разходи и за разходи по преводачески услуги. Жалбоподателите искат възстановената сума за пощенски и канцеларски разходи и за разходи за преводи да бъде преведена директно по сметката на адвокатско дружество „Екимджиев, Бончева и Черничерска“.

131.  Правителството оспорва тези претенции и счита, че те са прекомерни и недоказани.  

132.  Съгласно практиката на Съда, всеки жалбоподател има право на възстановяване на разходите и разноските само в случай, че може да бъде доказано, че те са били действително направени, нужни и разумни като размер. В настоящият случая, като се имат предвид документите, с които разполага, и съдебната му практика, Съдът счита, че за всички разходи и разноски е разумно и присъжда на жалбоподателите сумата от 5 000 евро, от които 258,77 евро да бъдат внесени директно по сметката на адвокатско дружество „Екимджиев, Бончева и Черничерска“.

В.  Лихва за забава

133.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Обявява жалбата за допустима по отношение на оплакванията по чл. 3, 6 § 2, 8 и 13 от Конвенцията и недопустима в останалата й част;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията в материалния му аспект;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията в процесуалния му аспект;

4.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 2 от Конвенцията по отношение на изявленията на министъра на вътрешните работи и че не е налице нарушение на чл. 6 § 2 от Конвенцията по отношение на изявленията на министър-председателя и на прокурор Р. В.;

5.  Приема, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на медийното отразяване на арестът на г-н Попов;

6.  Приема, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на претърсването и изземването, извършено в офиса на г-жа Попова;

7.  Приема, че е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 3, 6 § 2 и 8 от Конвенцията ;

8.  Приема,

a)  че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателите в тримесечен срок, считано от датата, в която решението е станало окончателно, в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които да бъдат обърнати в български лева по курса, приложим към датата на плащането им:  

i.  10 000 евро (десет хиляди евро) на г-н Попов и 4 000 евро (четири хиляди евро) на г-жа Попова, плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени, за неимуществени вреди,

ii.  5 000 евро (пет хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателите върху тази сума, за разходи и разноски, от които 258,77 евро (двеста петдесет и осем евро и седемдесет и седем цента), които да се изплатят директно по банковата сметка на адвокатско дружество „Екимджиев, Бончева и Черничерска“;

b)  че от датата на изтичане на споменатия срок до изплащането върху посочените суми се дължи проста лихва в размер, равен на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, приложима за този период, плюс три процентни пункта;

9.  Отхвърля останалата част от иска за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 9 юни 2016 г., в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.  

Клаудия Вестердик                                                           Ганна Юдкивска
       Секретар                                                                          Председател

Дата на постановяване: 9.6.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-163441