Номер на жалба: 34957/12

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 3) Унизително отношение, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на жилището, (Чл. 8-2) Предвидено от закона

По делото Говедраски срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Гуидо Раймонди (Guido Raimondi), председател,
          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
          Георге Николау (George Nicolaou),
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Пол Махони (Paul Mahoney),
          Кшищоф Войтишек (Krzysztof Wojtyczek),
          Йонко Грозев(Yonko Grozev), съдии,
и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на отделението,

След обсъждане в закрито заседание, проведено на 21 януари 2016 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 34957/12) срещу Република България в Съда на 18 май 2012 г. на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от четирима български граждани, г-н Милко Серафимов Говедарски, г-жа Силвана Славчева Танева-Говедарска[1] и господата С.Г. и М.Г. (“жалбоподателите“).

2.  Жалбоподателите се представляват от г-жа С. Стефанова и г-н М. Екимджиев, адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателите твърдят, по-конкретно, че са претърпели психологическа травма, която се равнява на унизително отношение поради операцията на полицейските органи проведена в дома им на 21 ноември 2011 г. Те също считат, че претърсването на жилището им и изземването на различни документи представляват нарушение на правото им на неприкосновеност на жилището. На последно място , те се оплакват от липсата на вътрешноправни средства за защита срещу твърдените нарушения на правата и свободите им.

4.  На 10 юни 2014 г.,  жалбата е комуникирана на Правителството.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателите са родени съответно през 1970 г., 1972 г., 2003 г., и 2007 г. и живеят в Раковски. Първите двама жалбоподатели са съпруг и съпруга. Третият и четвъртият жалбоподател са непълнолетните синове на двойката.

A.  Полицейската операция в дома на жалбоподателите

6.  През юли 2011 г., Отдела за противодействие на икономическата престъпност на полицията в Пловдив получава сведения, според които първият жалбоподател, г-н Милко Говедарски, е предоставил  пари на заем на няколко физически лица срещу възнаграждение под формата на лихва и като гаранция на тези заеми е получил движими и недвижими вещи.

7.  На 15 ноември 2011 г., след като приключва предварително разследване, което полицията провежда във връзка с тези твърдения, Пловдивската окръжна прокуратура започва наказателно производство срещу жалбоподателя за незаконно извършване на финансова дейност, престъпление наказуемо по чл. 252, ал. 1 от Наказателния кодекс.

8.  От документите по преписката става видно, че свидетел, разпитан през октомври 2011 г. по време на предварителното разследване, потвърждава, че жалбоподателят има тетрадка, в която записва самоличността на заемополучателите, както и размера и падежа на  отделните заеми. За да открият тази тетрадка, както и други документи свързани с незаконни финансови сделки, уличаващи г-н Говедарски, разследващите органи решават да претърсят семейното жилище на жалбоподателите и автосервиза, собственост на г-н Говедарски и на негов съдружник.

 9.  На 18 ноември 2011 г., заместник-директорът на полицията в Пловдив и окръжният прокурор на същия град одобряват плана за провеждането на полицейската операция.

10.  Сутринта на 21 ноември 2011 г., жалбоподателите се намират в дома им в Раковски, като все още спят. Първият жалбоподател, г-н Говедарски, е сам в стаята си, а г-жа Танева-Говедарска и двамата им сина спят в съседната стая. В къщата също се намират и родителите, бабата и сестрата на г-н Говедарски.

11.  Жалбоподателите излагат, че около 6:40 часа се събуждат внезапно от силен шум, идващ от входната врата на жилището и малко след това няколко полицейски служители, част от които тежко въоръжени и маскирани, нахлуват в стаите им. Г-н Говедарски е заобиколен от няколко въоръжени полицейски служители, които го заплашват и искат да признае, че е лихвар. В продължение на повече от час той остава по бельо пред полицаите.

12.  Жалбоподателите посочват, че около обяд, след като присъства на претърсването на дома си, на г-н Говедарски са поставени белезници и той е изведен от дома си. Те добавят, че по това време няколко човека са се събрали пред дома им и са го видели как се качва в полицейския автомобил, който го отвежда в Дирекция „Полиция“ в Пловдив.

Б.  Психологическото състояние на жалбоподателите след полицейската операция в дома им

13.  Г-н Говедарски посочва, че на 21 ноември 2011 г., докато е задържан получава пристъп на паника, прегледан е от лекар от бърза помощ и последният му предписва успокоителни. Той добавя, че продължава да приема тези лекарства и след освобождаването си и че страда от безсъние и депресия. Той обяснява, че в резултат на публикациите в регионалната преса е накърнено доброто му име на търговец и предприятието му претърпява загуби, тъй като търговските му партньори се дистанцират от него.

14.  Г-жа Танева-Говедарска посочва, че малко след влизането на полицията в дома им, тя се почувствала зле и загубила съзнание и впоследствие е получавала хипертонична криза. След тези събития, тя страда от хипертония, безсъние и депресия.

15.  Г-н и г-жа Говедарски изтъкват, че по време на полицейската операция, двамата им сина са се стресирали и плачели, тъй като се страхували. В резултат на тези събития, по-големият син на двойката, С., има проблеми, свързани с уринарна инконтиненция,  разсеян е в училище и агресивен към съучениците си, докато по-малкият му брат, M., често пита майка си дали полицаите ще се върнат.

16.  В подкрепа на твърденията си жалбоподателите представят болнични листове, рецепти за медикаменти и две декларации, подписани от сестрата и майката на г-н Говедарски.

В.  Претърсването на дома на жалбоподателите

17.  На 21 ноември 2011 г., между 8:45 ч. и 10:08 ч., разследващ полицай пристъпва към претърсване на къщата на жалбоподателите в присъствието на г-н Говедарски и двама свидетели. В изготвеният от полицаите протокол се посочва, че претърсването е извършено въз основа на чл. 161, ал. 2 от Наказателнопроцесуалния кодекс („НПК“), тоест без предварително разрешение от съдия, с мотива , че това е единствената възможност за събиране и запазване на доказателства във връзка с въпросното наказателно производство. Протоколът съдържа стандартно изречение, което приканва собственика на жилището , в случая г-н Говедарски, да предостави пред полицаите всички предмети, документи или информационни системи, които съдържат сведения относно текущото наказателно разследване, в случая следствие № 686/11, водено от дирекция на полицията в Пловдив. Полицаят открива и изземва няколко документа, включително образец на декларация и четири образеца на договор за паричен заем.

18.  С решение от същия дата, в 16 часа, съдия от Пловдивския окръжен съд одобрява претърсването, извършено в дома на жалбоподателите. Мотивите за горепосоченото решение гласят:

„Настоящата процедура се [провежда] съгласно чл. 161, ал. 2 от НПК.

Окръжният прокурор на Пловдив, Г.П., подава искане, регистрирано под номер 6987/21.11.2011 г., за одобряване на следствените действия, претърсване и изземване, извършени на 21 ноември 2011 г. между 8:45 ч. и 10:08 ч., в двуетажна къща и едноетажна прилежаща пристройка, намиращи се в Раковски, на ул. „Несебър“ № 6, собственост на Милко Серафимов Говедарски (...), по време на които са открити и иззети предмети, свързани с наказателното разследване.

От въпросното искане и приложения към него документ, приложен към него, следва, че е започнато наказателно разследване срещу Х под номер 686/11, за престъпление [наказуемо съгласно] чл. 252, ал. 2, от Отдела за противодействие на икономическата престъпност в Пловдив. Отделът получава информация, според която някой си Милко, живущ в Раковски, (...) заема пари на няколко души в нужда от същия град и от района, като им налага високи лихви. Заемите са гарантирани със залози върху златни предмети, автомобили, други движими вещи и недвижими [вещи], както и записи на заповеди.

По време на разследването се установява, че става въпрос за Милко Серафимов Говедарски, (...) живущ в Раковски. С цел да се попречи на укриването на предмети и документи, приложими по случая, се пристъпва към претърсването на къщата и на прилежащата пристройка, намиращи се в Раковски ул. „Несебър“ № 6, по време на което се откриват и изземват предметите, отбелязани в протокола.

Въз основа на горепосочените обстоятелства, считам, че става въпрос за неотложен случай по-смисъла на чл. 161, ал. 2 от ГПК и че [претърсването е] единствената възможност за събиране на доказателства, което дава основание на полицейските органи да извършат следствените действия без предварително разрешение от съдия, което се [изисква от] чл. 161, ал. 1 от ГПК.

От протокола е видно, че следствените действия са извършени на 21 ноември 2011 г. (...) и че в момента на представянето [на протокола] пред съда срокът от двадесет и четири часа, предвиден от чл. 161 (...) от ГПК, не е изтекъл.

Поради тези причини считам, че обстоятелствата, предвидени от чл. 161, ал. 2 от ГПК са налице и че  извършените следствени действия следва да бъдат одобрени(...)„

Г.  Задържането на г-н Говедарски и образуваното срещу него наказателното производство

19.  С полицейска заповед от 21 ноември 2011 г., г-н Говедарски е задържан под стража на същия ден, в 8 часа, тъй като е заподозрян в извършването на престъпление. Същия ден, прокурор от окръжна прокуратура удължава задържането му на седемдесет и два часа. Г-н Говедарски официално е обвинен в незаконно упражняване на финансова дейност, престъпление наказуемо по чл. 252, ал. 1 от Наказателния кодекс.

20.  На 24 ноември 2011 г., жалбоподателят е освободен под гаранция.

21.  По време на разследването, натоварените с него органи разпитват няколко свидетели и събират веществени доказателства.

22.   С постановление за прекратяване от 22 март 2012 г. Пловдивска окръжна прокуратура прекратява наказателното производство срещу жалбоподателя.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

23.  Съгласно чл. 252, ал. 1 от Наказателния кодекс, извършването на банкови или финансова сделки без разрешително подлежи на наказание лишаване от свобода от три до пет години, както и конфискуването на част от имуществото на извършителя, което може да достигне до половината от същото .

24.  Приложимото вътрешно право относно защита на физическата неприкосновеност на лицата по време на полицейски операции, претърсвания и изземвания, задържане под стража и отговорността на държавата за вреди е обобщено в решението Гуцанови срещу България (№ 34529/10, §§ 59-63, 67 и 75, ЕСПЧ 2013 г. (извлечения)).

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

25.  Жалбоподателите твърдят, че в резултат на полицейската операция в дома им, те са били подложени на отношение, несъвместимо с чл. 3 от Конвенцията, който гласи:

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“

26.  Жалбоподателите се оплакват по-специално, че начинът по който е  проведена полицейската операция от маскирани и тежко въоръжени полицейски служители, които нахлули рано сутринта в дома им, ги е подложило на сериозно психологическо изпитание, което се равнява на нечовешко и унизително отношение.

A.  Допустимост

1.  Становища на страните

а)  Правителството

27.  Правителството твърди неизчерпване на вътрешноправните средства за защита като на  първо място посочва, че жалбоподателите не са предявили иск за обезщетение за вреди съгласно чл. 1 от Закона за отговорността на държавата, за да се оплачат от действията на служителите  по време на полицейската операция в дома им. Правителството  твърди, че е налице промяна в съдебната практика на националните съдилища относно прилагането на тази разпоредба, като уточнява, че въпросната съдебна практика е изменена в благоприятна  за жалбоподателите посока. В тази връзка Правителството се позовава на две скорошни решения на Върховния административен съд (Решение № 1841/10.02.2014г. на ВАС по адм. дело № 13445/2012г.; Решение № 2363/19.02.2013г. на ВАС по адм. дело № 4187/2012г.). В тях Върховния административен съд счита, че действията на полицейските служители по време на задържания, претърсвания на жилища и изземвания представляват административна дейност и като такива са основание за ангажиране на отговорността на държавата, въз основа на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата. Правителството посочва, че жалбоподателите не са се възползвали от възможността да предявят такъв иск.

28.  На второ място Правителството привлича вниманието на Съда върху факта, че наказателното производство срещу първия жалбоподател, г-н Говедарски, е приключило на 22 март 2012 г. Следователно жалбоподателите са могли да предявят иск за обезщетение за вреди съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и да получат, ако е необходимо, парично обезщетение на понесените вреди поради „неправомерното обвинение“.

б)  Жалбоподателите

29.  Жалбоподателите оспорват позицията  на Правителството,  че не са изчерпали ефективните вътрешноправни средства за защита. По-конкретно те твърдят, че иск за обезщетение за вреди съгласно чл. 1 и чл. 2 от Закона за отговорността на държавата не би имал разумен шанс за успех.

30.  Относно иска по чл. 1 от горепосочения закон, жалбоподателите оспорват твърдението на Правителството, че има промяна в постоянната съдебна практика на националните съдилища  и че  са започнали да приравняват  действията на полицейските служители по време на задържане и претърсване на такива , попадащи в областта  на административната функции. Те посочват, че цитираните от Правителството решения в подкрепа на неговото твърдение, не са съдебни решения по съществото на делата, а актове за връщане на делата за преразглеждане на предходната инстанция. Те добавят, че тези решения не свидетелстват за възникване на нова постоянна съдебна практика на Върховния административен съд, тъй като в решение от 20 май 2014 г.  (Решение № 6728/20.05.2014г. на ВАС по адм. дело № 15766/2013г), същият съд потвърждава позицията си, че действията на полицейските служители в рамките на наказателно производство не попадат в областта на административните функции и не могат да ангажират отговорността на държавните органи за вреди по смисъла на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата. Освен това, според жалбоподателите, решенията на които се позовава Правителството са в противоречие с добре установената и задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд в тази област, по-конкретно с тълкувателно решение на този съд (Тълкувателно решение № 3 от 22 април 2004 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК).

31.  Относно иска по  чл. 2 от Закона за отговорността на държавата, жалбоподателите посочват първо, че той може да бъде подаден единствено от  г-н Говедарски, като лице, което е било обект на прекратено  наказателно производство, и че искът на останалите трима  би бил отхвърлен от националните съдилища поради липсата им на процесуална легитимация да заведат подобно дело.

32.  Жалбоподателите още добавят, че единственият държавен орган, чиято отговорност може да бъде ангажирана по реда на чл. 2 от горепосочения закон, е прокуратурата, а не Министерство на вътрешните работи, като уточняват, че именно служителите на министерството са провели оспорваната полицейска операция.

 33.  Във  всеки случаи, евентуално уважен  иск по чл. 2 от горепосочения закон, в този случай няма да разгледа по същество основния въпрос, тоест да определи дали действията на полицейските служители по време на операцията, проведена в дома на засегнатите лица, е съвместима с чл. 3 от Конвенцията. На практика, за да разгледа спорния въпрос по делото, компетентният съд би бил ограничен до констатиране на вредоносното действие, което би се състояло в  прекратяването на наказателното производство, без да разглежда характера и последиците от действията на полицейските служители, които нахлуват в дома на жалбоподателите на 21 ноември 2011 г.

2.  Преценката на Съда

34.  Във връзка с възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, повдигнато от Правителството, Съдът отбелязва, че същото  първо твърди, че жалбоподателите не са предявили иск за обезщетение за вреди съгласно чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата. Поради това Правителството се позовава по-конкретно на скорошната промяна в съдебната практика на националните съдилища, съгласно която  действията на полицейските служители по време на задържане, претърсване и изземване могат да попаднат в областта на административните функции и да ангажират отговорността на държавата в случай на установяване на незаконността им, с оглед на вътрешното право от страна на ищеца . По същия начин Съдът отбелязва, че Правителството след това се позовава на средството за защита, предвидено от чл. 2 от същия закон, което би ангажирало отговорността на държавата, в резултат на прекратяването на наказателното производство срещу г-н Говедарски.

35.  Съдът припомня, че правилото в чл. 35 § 1 от Конвенцията изисква от жалбоподателите да използват първо обичайно наличните и достатъчни средства за правна защита във вътрешната съдебна уредба на държавата им, които им позволят да получат обезщетение за твърдените от тях нарушения. Тези средства за правна защита трябва да съществуват в достатъчна степен на сигурност, както на практика, така и на теория, без което биха им липсвали необходимите ефективност и достъпност (виж сред останалите, Salman c. Turquie [ГК], № 21986/93, § 81, ЕСПЧ 2000‑VII, и İlhan c. Turquie [ГК], № 22277/93, § 58, ЕСПЧ 2000‑VII).

36.   В тежест на Правителството, което твърди неизчерпване на вътрешните средствата за защита, е  да убеди Съда, че  посочваното от него средството за защита е ефективно и налично на теория, както и на практика. След като това бъде доказано, жалбоподателят трябва да покаже, че средството за защита, посочено от Правителството, е използвано или че поради каквато и да е причина, то не е нито подходящо, нито ефективно, с оглед на фактите по делото или специални обстоятелства го освобождават от задължението да използва това средство за защита (Akdivar et autres c. Turquie, 16 септември 1996 г., § 68, Сборник с решения и постановление 1996‑IV).

37.  Съдът също припомня, че изчерпването на вътрешноправните средства за защита се оценява, по общо правило към датата на подаване на жалбата пред него (Baumann c. France, no 33592/96, § 47, ЕСПЧ 2001‑V (извлечения)).

38.  В конкретния случай, относно първата част на възражението за недопустимост, повдигнато от Правителството, а именно, че жалбоподателите не са се възползвали от средството за правна защита предвидено от чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата, Съдът отбелязва, че решенията, които Правителството представя. са приети през февруари 2013 г. и февруари 2014 г. (вж. параграф 27 по-горе), докато спорната полицейска операция се провежда на 21 ноември 2011 г. (вж. параграфи 10-12 по-горе), а жалбоподателите подават настоящата жалба на 18 май 2012 г. (вж. параграф 1 по-горе). Въз основа на тези обстоятелства, Съдът не може да упреква жалбоподателите, че не са предявили иск съгласно предложеното от Правителството средството за правна защита, , тъй като ефективността му не е установена по времето на относимите факти. Освен това Правителството не представя аргумент, който да оправдае изключение от правилото, според което ефективността на вътрешноправните средства за защита се оценява към момента на подаване на жалбата и не посочва друг способ защита, с оглед заличаване последиците от  твърдяното от жалбоподателите нарушение.

39.  Относно втората част от възражението за недопустимост на Правителството, а именно, че жалбоподателите не са предявили иск за обезщетение за вреди въз основа на чл. 2 от Закона за отговорността на държавата, Съдът припомня, че вече е имал възможността да се произнесе относно ефективността на това средство за правна защита при фактическо и правно положение, идентично с това по настоящия случай. В решението си по Гуцанови (цитирано по-горе, § 96), по-конкретно той намира, че искът за обезщетение за вреди въз основа на чл. 2 от Закона за отговорността на държавата, предложен от държавата-ответник, не би бил достатъчно ефективно вътрешноправно средство за защита: този иск за обезщетение е лишен от ефективност именно поради ограничения обхват на разглеждането, което  националните съдилища биха могли да осъществят, в рамките на подобно производство. Съдът счита, че същите заключения са приложими и в настоящия случай.

40.  Следователно Съдът счита за уместно да отхвърли възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, повдигнато от Правителството.

41.  Като констатира, че настоящата жалба не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията или недопустима на други основания, Съдът счита жалбата за допустима.

Б.  По същество

1.  Становища на страните

a)  Жалбоподателите

42.  Жалбоподателите твърдят, че начинът по които полицейската операция се провежда е несъвместим с чл. 3 от Конвенцията. На 21 ноември 2011 г., в 6:40 часа, група маскирани и тежко въоръжени полицейски служители нахлуват с взлом в дома им без да са получили  предварително разрешение за това. Специалните агенти насочват оръжията срещу г-н Говедарски. Последният е разпитван в продължение на повече от един час и по думите на жалбоподателите, без да му бъде разрешено да се облече. Г-жа Танева-Говедарска и двамата им сина се намират в семейното им жилище по време на полицейската операция и са силно повлияни от събитията и от отношението към техния съпруга и баща, г-н Говедарски.

43.  Жалбоподателите считат, че не е имало  причина за планиране и провеждане на полицейската операция по този начин, като допълват, че първите двама от тях са уважавани лица,  католици и добре известни в града им. Г-н Говедарски и г-жа Танева-Говедарска не са осъждани и не е имало повод да се счита, че биха оказали съпротива на полицейските служители. Претърсването на жилището им не попада в категорията на неотложни следствени действия, съгласно чл. 161, ал. 2 от ГПК.

44.  Полицейската операция има отрицателно въздействие върху жалбоподателите. По-конкретно г-н Говедарски е трябвало да се консултира с лекари и да взима лекарства за здравословните проблеми, които са пряко свързани със стреса, изпитан по време на полицейската операция. Освен това г-жа Танева-Говедарска получава хипертонична криза и губи съзнание. Двамата непълнолетни сина на двойката също са силно повлияни от събитията: след това по-малкият, М., често пита дали полицаите ще се върнат, а по-големият, С., има наред с други проблеми и такива свързани с уринарна инконтиненция. Психологическите последици от разкритото  отношение са достатъчно сериозни, за да преминат прага, които се изисква за прилагането на чл. 3 от Конвенцията и да квалифицира отношението като нечовешко и унизително.

б)  Правителството

45.  Правителството първо оспорва твърдението на жалбоподателите, че полицейската операция в дома им започва в 6:40 часа. В тази връзка, то се позовава на протокола за претърсването, който посочва 8:45 часа като начало на проведените следствени действия в семейното жилище на жалбоподателите.

46.   Правителството още посочва, че намесата на полицията  е регламентирана от вътрешното законодателство, което  предвижда достатъчно гаранции срещу произвол, като изброява следните: операцията  трябва да бъде  проведена през деня; следствените действия трябва да бъдат  проведени в присъствието на лице, живеещо в жилището и на двама свидетели; всяко действие, което не е необходимо за постигането на целта на следствените действия, е строго забранено.

47.  Правителството уточнява, че разглежданата  операция има за цел да намери и събере доказателства за извършването на престъпление.

48. Правителството  приема, че полицейската операция неизбежно е оказала влияние върху личния живот на жалбоподателите. Според него обаче психологическите последици от полицейската операция не превишава минималното ниво на суровост , така че действията на полицейските служители да бъдат квалифицирани като отношение, несъвместимо с чл. 3 от Конвенцията.

49.  В тази връзка Правителството заявява, че полицейската акция е проведена точно и със специално внимание, с цел се защити достойнството и физическата неприкосновеност на засегнатите лица. Според него силата, която служителите на Министерство на вътрешните работи са използвали, е строго пропорционална и не надвишава необходимото за постигане на целта на операцията.

2.  Преценката на Съда

50.  Съдът припомня, че за да попадне в приложното поле на чл. 3 от Конвенцията, лошото отношение  трябва да достигне минимална степен на суровост. Оценката на този минимум е относителна по същество; тя зависи от всички приложими за случая факти и по-конкретно от продължителността на отношението, от физическите или психологическите последствия и понякога от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Съдът е постановявал , че дадено отношение е „нечовешко“ именно поради умишленото му упражняване  в продължение на часове и при причинени телесни повреди или силни физически и психически страдания. Той счита, че едно отношение е „унизително“, когато предизвиква у жертвите чувства на страх, безпокойство и безсилие, които са в състояние да ги унижат и ги принизят (Labita c. Italie [ГК], № 26772/95, § 120, ЕСПЧ 2000‑IV). Психологическото страдание може да произтича от  ситуация, в която държавни служители умишлено създават у жертвите чувство на страх, като ги заплашват със смърт или малтретиране (Hristovi c. Bulgarie, № 42697/05, § 80, 11 октомври 2011 г.).

51.  Съдът припомня също, че чл. 3 от Конвенцията не забранява използването на сила от полицейските служители по време на полицейска акция . Независимо от това, прибягването до употреба  на сила трябва да бъде пропорционално и абсолютно необходимо с оглед на конкретните обстоятелства (вж., наред с много други, Rehbock c. Slovénie, № 29462/95, § 76, ЕСПЧ 2000‑XII, и Altay c. Turquie, № 22279/93, § 54, 22 май 2001 г.). В това отношение е важно, например, да се прецени доколко има основание да се смята, че въпросното лице би оказало съпротива при задържането му или би се опитало да избяга, да причини телесни повреди или вреди, или да унищожи доказателства (Raninen c. Finlande, 16 декември 1997 г., § 56, Сборник 1997‑VIII). Съдът държи да припомни по-конкретно, че всяко прибягване до употреба на физическа сила от страна на държавните служители, което не е стриктно  необходимо, с оглед  поведението на лицето, върху което тя се упражнява ,  накърнява  човешкото му достойнство и поради това представлява нарушение на правата, гарантирани от чл. 3 от Конвенцията (Rachwalski et Ferenc c. Pologne, № 47709/99, § 59, 28 юли 2009 г.). Критерият за строга пропорционалност се  прилага от Съда и в ситуации, при които засегнатите лица  вече са се били под контрола на силите на реда (вж., сред други, Klaas c. Allemagne, 22 септември 1993 г, § 30, серия A № 269, Rehbock, цитирано по-горе, §§ 68-78, и Мilan c. France, № 7549/03, §§ 52-65, 24 януари 2008 г).

52.  Накрая Съдът припомня, че твърденията за лошо отношение , противоречащо на чл. 3 от Конвенцията, трябва да бъдат потвърдени  с подходящи доказателства. За установяването на фактите той приема стандарт на доказване „извън всяко разумно съмнение“ (Irlande c. Royaume-Uni, 18 януари 1978 г., § 161 в крайя, серия A № 25). Такова доказателство обаче може да се получи от косвени доказателства или от неопровергани предположения, които са достатъчно сериозни, точни и съгласувани (Salman c. Turquie [ГК], № 21986/93, § 100, ЕСПЧ 2000‑VII).

53.  В настоящия случай Съдът констатира, че фактите относно полицейската акция, проведена в дома на жалбоподателите, не са били предмет на разглеждане от страна на националните съдилища. Той подчертава че, при подобни ситуации, Съдът  пристъпва към собствена преценка на фактите, като следва правилата, определени от съдебната си практика в тази връзка  (вж., например, Сашов и други срещу България, № 14383/03, § 48, 7 януари 2010 г.).

54.  Съдът отбелязва, че в конкретния случай няма разногласие между страните, че полицейската операция в дома на жалбоподателите e била  проведена сутринта на 21 ноември 2011 г. от специализирани служители на Министерството на вътрешните работи, които са били маскирани и въоръжени. Те са разбили входната врата и са арестували г-н Говедарски. Последният е бил задържан от полицаите в стаята си за известно време. Около обяд му поставят белезници и го извеждат от дома му. Той е видян от няколко души, които междувременно са се събрали пред дома му.

55.   Съдът обаче отбелязва, че страните не са съгласни относно точния час на започване на полицейската операция. Правителството твърди, че операцията започва в 8:45 часа, докато жалбоподателите заявят, че полицейските служители влизат в дома им в 6:40 часа.

56.  Съдът не е в състояние да определи точния час на започване на полицейската операция. Той констатира обаче, че часът, на който се позовава Правителството, а именно 8:45 часа, е началният час на претърсването на жилището. В този час полицейските служители вече се намират в къщата на жалбоподателите и г-н Говедарски вече е под техния контрол, тъй като според протокола той е присъствал на претърсването на стаите в жилището. Освен това в заповедта за задържане на жалбоподателя, издадена в деня на ареста му, се посочва, че той е задържан, считано от  8 часа (вж. параграф 19 по-горе). От това следва, че полицейската операция започва известно време преди този час. Въпреки това Съдът отбелязва, че страните се съгласяват, че жалбоподателите са били събудени от влизането на полицейските служители в дома им.

57.  Съдът отбелязва, че разглежданата операция преследва легитимна цел да извърши арест, претърсване и изземване, както и цел с обществен интерес за предотвратяване на правонарушенията. Той също трябва да се увери, че е постигнат справедлив баланс между изискванията на обществения интерес и защитата на основните интереси на личността са спазени при обстоятелствата на делото. По този въпрос той посочва, че дори и на жалбоподателите да не са били нанесени телесни повреди по време на оспорваната полицейска операция, тя несъмнено е включвала използването на определена физическа сила: полицаите са разбили вратата на жилището, влезли са вътре и са задържали г-н Говедарски.

58.  В тази връзка Съдът отбелязва, че целта на полицейската операция, която се провежда в дома на жалбоподателите в този ден, е да задържат г-н Говедарски, който е заподозрян в незаконно упражняване на финансова дейност, и да извършат претърсване на жилището, с цел да потърсят веществени и документални доказателства в рамките на воденото срещу него  наказателно производство. От документите по преписката е видно, че разглежданото разследване започва няколко месеца по-рано (вж. параграф 6 по-горе) и не се отнася до престъпление, свързано с използването на сила.

59.  Що се отнася до личността на г-н Говедарски, Съдът отбелязва, че нищо от преписката по делото не позволява да се заключи, че той  миналото му е свързано с насилие и че може да представлява опасност за полицейските служители, влезли в дома му.

60.  Съдът отбелязва, че на жалбоподателя са поставени белезници и той е изведен от дома си под погледите на няколко негови съграждани , които са се били събрали пред семейното жилище (вж. параграф 12 по-горе).

61.  Освен това, нито един от документите по делото не позволява на Съда да заключи, че евентуалното присъствие на непълнолетните деца и на съпругата на г-н Говедарски е взето предвид при планирането и изпълнението на полицейската операция.

62.  Разбира се Съдът не може да стигне дотам, че да наложи на полицейските служители да не задържат заподозрени в извършени престъпления в дома им всеки път, когато децата или съпрузите им се намират там. Въпреки това той счита, че евентуалното присъствие на членове на семейството на заподозрения на мястото на задържане, е обстоятелство, което трябва да бъде взето под внимание при планирането и провеждането на такива полицейски операции, което не е направено в настоящия случай. Още повече в конкретния случай, органите на реда не са предвидили други начини за провеждане на операцията в дома на жалбоподателите, като например да забавят часа на операцията или дори преразгледат участието на различни видове служители, участващи в акцията. Зачитането на законните интереси на съпругата и децата на първия жалбоподател е толкова по-необходимо, доколкото г-жа Танева-Говедарска не е била заподозряна в участие в престъпленията, в които е обвинен съпруга й и доколкото синовете на двойката са психологически раними поради крехката им възраст – съответно четири и осем години.

63.  Съдът отбелязва също, че липсата на предварителен съдебен контрол на необходимостта и законността на разглежданото претърсване, оставя изцяло на преценката по планирането на операцията  на полицейските органи и на органите, натоварени с наказателното разследване, и не взима предвид законните права и интереси на г-жа Танева-Говедарска и на двете малолетни  деца. Съдът счита, че в конкретните обстоятелства по случая такъв предварителен съдебен контрол е щял  да осигури баланс между законните интереси на тримата жалбоподатели и целта от  обществен интерес да бъдат задържани лицата, заподозрени в извършване на престъпление.

64.  Относно психологическото въздействие на  полицейската операция върху четиримата жалбоподатели, Съдът припомня, че полицейските операции, които включват влизане в жилище и задържане на заподозрени, неизбежно предизвикват негативни емоции у лицата, срещу които са насочени тези действия. В случая обаче съществуват конкретни доказателства, които Правителството не оспорва и които показват, че жалбоподателите са силно засегнати от въпросните събития: г-н Говедарски претърпява пристъп на паника, страда от безсъние и депресия и приема успокоителни лекарства (вж. параграф 13 по-горе); г-жа Танева-Говедарска получава хипертонична криза и чувство на тревога (вж. параграф 14 по-горе); децата на семейство Говедарски са силно повлияни от събитията – М., често пита дали полицаите ще се върнат, а С. има, наред с други, проблеми, свързани с уринарна инконтиненция (вж. параграф 15 по-горе).

65.  Съдът счита също, че утринния  час на провеждане на полицейската операция и участието на маскирани специализирани служители спомага за увеличаването на чувствата на страх и безпокойство у жалбоподателите до такава степен, че понесеното отношение надхвърля минималната степента на суровост, която се изисква за прилагането на чл. 3 от Конвенцията. Следователно Съдът намира,  че жалбоподателите са били подложени на унизително отношение.

66.  В заключение, след като взема предвид всички обстоятелства приложими  в случая, Съдът счита, че полицейската операция в дома на жалбоподателите не е планирана и проведена по начин, който да гарантира, че използваните средства са абсолютно необходими за постигането на крайните й цели, а именно  задържането на лице, заподозряно в извършването на престъпление и събирането на доказателства в рамките на наказателно разследване. Жалбоподателите са били подложени на психологическо изпитание, което е предизвикало у тях силни чувства на страх, тревога и безпомощност, и което, по своя вредоносен резултат, представлява унизително отношение по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Следователно, в случая, е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

67.  Като се позовават на чл. 8 от Конвенцията, жалбоподателите твърдят, че претърсването, извършено в дома им, представлява неправомерна намеса в правото им на неприкосновеност на жилището и семейния им живот.

68.  Съдът припомня, че точната юридическа квалификация на фактите, които представят страните, попада в неговата изключителна компетентност (Guerra et autres c. Italie, 19 февруари 1998 г., § 44, Доклади 1998‑I). Той отбелязва, че жалбоподателите се оплакват, че полицейските служители нахлуват в дома им, претърсват го и изземат някои  документи, открити там. Предвид това, Съдът намира за необходимо да разгледа тези оплаквания единствено от гледна точка на защитата на дома, предвидена в чл. 8 от Конвенцията.

69.  Приложимите към настоящия случай части от тази разпоредба гласят:

„1. Βсеки има право на неприкосновеност на  (...) , на жилището си (...).

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

A.  Допустимост

70.  Правителството претендира неизчерпването на вътрешноправните средства за защита като  посочва, че жалбоподателите не са използвали възможността, предоставена им от чл. 1 и чл. 2 от Закона за отговорността на държавата, да предявят иск за обезщетение за вреди,    позовавайки се  на правото си на неприкосновеност на жилището.

71.  Жалбоподателите възразяват, че националното законодателство не предвижда правно средство , което да им позволи да оспорят законността на претърсването, извършено в дома им.

72.  Съдът припомня, че в решението по делото  Гуцанови (цитирано по-горе, параграфи 210‑211), което се отнася до претърсване на жилищата на други четирима жалбоподатели,  е намерил, че Правителството не подкрепя аргумента си, че граждански иск по Закона за отговорността на държавата е достатъчно установено  вътрешноправно средство за защита срещу твърдените нарушения на правото на неприкосновеност на жилището при неправомерно претърсване и изземване. Съдът счита, че същият извод се налага  и настоящия случай.

73.  Относно  ефективността на иска за обезщетение за вреди, съгласно чл. 2 от същия закон и основаващ се на прекратяването на наказателното производство срещу първия жалбоподател, Съдът счита, че това средство за защита не би позволило да се констатира  твърдяното посегателство  върху  правото на жалбоподателите на неприкосновеност на жилището им, тъй като, съгласно националното  законодателство и съдебната практика, вредоносното действие, което може да даде основание за търсене на парично обезщетение, е последвалото прекратяване на наказателното производство срещу г-н Говедарски, а не незаконността на посоченото  претърсване (вж., с необходимите промени, Гуцанови, цитирано по-горе, § 96).

74.  Следователно, възражението на Правителството следва да се отхвърли.

75.  Като отбелязва също, че жалбата съгласно чл. 8 от Конвенцията не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 a) от Конвенцията и не е недопустима на друго основание, Съдът я обявява за допустима. 

B.  По същество

1.  Становища на страните

76.  Жалбоподатели твърдят, че претърсването на жилището им и изземването на различни документи не е извършено в съответствие с националното законодателство. Те също твърдят, че намесата в упражняването на правото им на неприкосновеност на жилището не е пропорционална на преследваната легитимна цел.

77.  Правителството оспорва това твърдене и приканва Съда да отхвърли жалбата на жалбоподателите. То заявява, че претърсването на дома им е извършено, в съответствие с приложимите процедурни правила в тази област като уточнява, че то е проведено в рамките на наказателно производство и е одобрено от съдия в срока, предвиден в НПК . Правителството   добавя, че претърсването има за цел да бъдат открити и събрани доказателства, необходими за установяване на фактите, които са предмет на разглежданото наказателно производство и че е пропорционално на тази цел.

2.  Преценка на Съда

78.  Съдът счита, че е налице намеса в упражняването на правото на жалбоподателите на неприкосновеност на жилището: семейното им жилище е претърсено и отговорните за наказателното разследване лица изземват някои документи, които се намират в него. Следователно е необходимо да се установи дали тази намеса е била оправдана по смисъла на параграф 2 от чл. 8 от Конвенцията, т.е.  дали е била „предвидена от закона“, дали е преследвала законосъобразна цел и дали е била „необходима“ „в едно демократично общество“ за постигането на тази цел.

79.  Съдът припомня, че съгласно постоянната му съдебна практика думите „предвидена от закона“ предполагат, че намесата в правата, гарантирани от чл. 8 от Конвенцията, трябва да е базирана  на правно основание от вътрешното законодателство  и че същото  трябва да бъде достатъчно достъпно и предвидимо и да е в съответствие с принципа на върховенство на закона (вж., наред с други, Rotaru c. Roumanie [ГК], № 28341/95, § 52, ЕСПЧ 2000‑V, Liberty et autres c. Royaume-Uni, № 58243/00, § 59, 1 юли 2008 г., и Heino c. Finlande, № 56720/09, § 36, 15 февруари 2011 г.

80.  Като се обръща към обстоятелствата по делото Съдът отбелязва, че процесното  претърсванеи изземване се основават на членове 160 и 161 от НПК (вж. параграфи 17 и 18 по-горе). Той счита, че тези законови разпоредби не поставят проблем както по отношение на достъпността им, така и по отношение на тяхната предвидимост, по смисъла на горецитираната съдебна практика.

81.  Относно последното качествено условие, на което вътрешното законодателство трябва да отговаря, а именно съвместимостта с принципа на върховенство на закона, Съдът припомня, че в контекста на претърсване и изземване се изисква националното законодателство да предвижда адекватни и достатъчни гаранции срещу произвол (Heino, цитирано по-горе, § 40). Независимо от свободата на преценка, която признава по този въпрос на Високодоговарящите държави, Съдът следва да засили вниманието си, когато националното законодателство позволява на органите да извършват претърсване без разрешение на съдия : защитата на гражданите от произволна намеса на държавата в правата гарантирани от чл. 8 от Конвенцията изисква законова рамка и строго ограничаване на подобни правомощия (Camenzind c. Suisse, 16 декември 1997 г., § 45, Доклади 1997‑VIII).

82.  В настоящия случай Съдът констатира , че претърсването и изземването в дома на жалбоподателите е извършено без предварително разрешение на съдия. Действително чл. 161, ал. 2 от НПК позволява на разследващите органи да предприемат такива следствени мерки в неотложни случаи, когато съществува опасност от унищожаване на доказателства. Редакцията  на тази разпоредба на практика предоставя на органите голяма свобода на преценка относно необходимостта и обхвата на  претърсването и изземването (Гуцанови, цитирано по-горе, § 221).

83.  Съдът вече е имал повод да посочи, че при такива ситуации, липсата на разрешение на съдия  за претърсване и изземване може да бъде заместена  от последващия съдебен контрол относно законността и необходимостта от тези действия по разследването  (Heino, цитирано по-горе, § 45). В конкретния случай Съдът отбелязва, че протоколът за претърсване и изземване е представен на същия ден пред съдия от Пловдивски окръжен съд, който го одобрява. Той отбелязва, че за разлика от Гуцанови (цитирано по-горе, § 223), в което единствените писмени следи за одобрение от съдия са подписа му, печата на съда, датата и думата „одобрявам“, положени на първа страница от протокола, в този случай съдията, натоварен с проверката на законността и необходимостта от претърсването и изземването, извършени в жилището на жалбоподателите, е постановил  решение (вж. параграф 18 по-горе).

84.  Както в Гуцанови обаче, цитирано по-горе, Съдът счита, че решението не замества  липсата на  разрешение на съдия  поради следните причини.

85.  Съгласно националното законодателство и съдебната практика, претърсването без разрешение на съдия  може да се извърши само в неотложни случаи и съществуването на такава ситуация е в същината на последващия контрол, извършен от съдията съгласно чл. 161, ал. 2 от НПК (Гуцанови, цитирано по-горе, § 60). От решението за одобрение на въпросните мерки е видно, че съдията се ограничава единствено до обявяване на ситуацията за неотложна (вж. параграф 18 по-горе). Съдът обаче счита, че липсата на мотиви в подкрепа на тази констатация на съдията, не доказва, че съдията е упражнил ефективен съдебен контрол относно законосъобразността и необходимостта от оспорваната мярка.

86.  Ефективния контрол на законосъобразността и необходимостта на това действие по разследването  е още по-необходим, тъй като в нито един момент преди това , жалбоподателите не са били информирани относно конкретния вид предмети, свързани с наказателното разследване, което разследващите органи са искали да открият и да изземат от дома им. Протоколът, изготвен на 21 ноември 2011 г., посочва, че единствено г-н Говедарски е приканен да предаде всички предмети, документи или електронни носители, които съдържат данни относно наказателното разследване № 686/11, проведено от Дирекция „Полиция“ в Пловдив (вж. параграф 17 по-горе). Освен това въпросното наказателно разследване започва през юли 2011 г., т. е. 4 месеца по-рано (вж. параграф 6 по-горе), докато планът за полицейската операция е одобрен на 18 ноември 2011 г. (вж. параграф 9 по-горе), което поставя въпроса защо разследващите органи не са поискали предварително издаването на съдебна заповед, преди да пристъпят към претърсването на жилището на жалбоподателите.

87.  Вярно е, че спорното претърсване се извършва в присъствието на г-н Говедарски и на двама свидетели (вж. параграф 17 по-горе). Въпреки това Съдът счита, че при липсата на предварително разрешение на съдия или на последващ ефективен съдебен контрол на оспорваното действие по разследването , процедурните гаранции не са достатъчни, за да предотвратят риска от злоупотреба с власт от страна на разследващите органи.

88.  Тези факти са достатъчни за Съда, за да заключи, че дори оспорваното действие по разследването  да има правно основание във  вътрешното право, то националното законодателство не предоставя достатъчно гаранции на жалбоподателите срещу произвол преди или след претърсването. Следователно жалбоподателите са лишени от защитата срещу произвол, която им предоставя принципа на върховенство на закона в едно демократично общество. При тези обстоятелства Съдът счита, че намесата в правото на жалбоподателите на неприкосновеност на тяхното жилище не е „предвидена в закона“ по смисъла на чл. 8 § 2 от Конвенцията.

89.  Следователно, е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

90.  Жалбоподателите на последно място считат, че не са разполагали с ефективни вътрешноправни средства за защита срещу твърдените нарушения на правото си да не бъдат подлагани на унизително отношение и на правото си на неприкосновеност на тяхното жилище. Те се позовават на чл. 13 от Конвенцията, който гласи :

 „Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

91.  Правителството счита, че жалбоподателите са могли да оспорят процесните  действия на замесените държавни служители и да потърсят парично обезщетение по Закона за отговорността на държавата.

A.  Допустимост

92.  Съдът констатирайки , че жалбите на жалбоподателите въз основа на чл. 13, във връзка с членове 3 и 8 от Конвенцията, не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията или недопустими на друго основание,  ги обявява за допустими.

Б.  По същество

93.  Съдът припомня, че като разглежда допустимостта на жалбата от гледна точка на чл. 3 от Конвенцията, той установява, че искът за обезщетение за вреди срещу държавата не може да представлява достатъчно ефективно вътрешноправно средство за защита в конкретния случай (вж. параграфи 38-40 по-горе). Трябва да се отбележи, че Правителството не се позовава на друго средство за правна защита, което да позволи на засегнатите жалбоподатели да защитят правото си да не бъдат подлагани на унизително отношение.

94.  Съдът също припомня, че след като разглежда допустимостта на жалбата на жалбоподателите от гледна точка на чл. 8 от Конвенцията, заключва, че Правителството не доказва тезата си  приравнявайки граждански иск, с правно основание Закона за отговорността на държавата на  достатъчно установено в националното законодателство средство за защита, за да бъдат отстранени последиците  от твърдените нарушения на правото на неприкосновеност на жилището на засегнатите лица (вж. параграфи 72 и 73 по-горе). Освен това няма разпоредба във вътрешното право, която да позволява на последните да оспорват законосъобразността и необходимостта от претърсване на жилището им (Илия Стефанов срещу България, № 65755/01, § 44, 22 май 2008 г.), а Правителството не посочва друго средство за защита в тази връзка.

95.  Съдът счита, че същите тези мотиви могат да бъдат изтъкнати и при разглеждането на твърденията за нарушения, повдигнати въз основа на чл. 13, във връзка с чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията, и че те са достатъчни, за да се заключи, че жалбоподателите не са разполагали с вътрешноправно средство за защита, което да им позволи да защитят правото си да не бъдат подлагани на отношение, противоречащо на цитирания по-горе чл. 3, и на правото си на неприкосновеност на жилището, гарантирано от цитирания по-горе чл. 8.

96.  Следователно е налице нарушение на чл. 13, във връзка с чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията.

IV.   ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

97.  Съгласно чл. 41 от Конвенцията,

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Обезщетение за вреди

98.  Жалбоподателите претендират 60 000 евро  неимуществените вреди, които твърдят, че са претърпели. 

99.  Правителството счита, че претендираната сума е прекомерна. 

100.  Съдът счита, че жалбоподателите са претърпели определени неимуществени вреди вследствие констатираните нарушения на правата им, гарантирани от членове 3, 8 и 13 от Конвенцията. Той счита за уместно да присъди общо на четиримата жалбоподатели сумата от 30 000 евро на това основание .

Б.  Разходи и разноски

101.  Жалбоподателите претендират също възстановяване на 4 242 евро и 144 лева за разходи и разноски, направени пред Съда, отнасящи се до адвокатски хонорари и пощенски и преводачески услуги. Единият от адвокатите на жалбоподателите, адв. Екимджиев, моли сумата за разходи и разноски, присъдена от Съда след приспадане на сумата от 1 200 евро, платена авансово от жалбоподателите, да бъде изплатена по банковата сметка на адвокатска кантора „Екимджиев, Бончева и Черничерска“. 

102.  Правителството счита претендираната сума за прекомерна и необоснова. 

103.  Съгласно съдебната практика на Съда, жалбоподател има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото се установи, че те са направени действително и по необходимост и са разумни по размер. В настоящия случай, като се има предвид документите, с които разполага, и съдебната си практика, Съдът счита за разумна и сумата от 4 000 евро и я присъжда на жалбоподателите.

104.  Съдът също приема молбата за директно плащане на сумата от 2 800 евро по банковата сметка на процесуалните представители на жалбоподателите.

В.  Лихва за забава

105.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която да се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията;

4.  Приема, че е налице нарушение на чл. 13, във връзка с членове 3 и 8 от Конвенцията;

5.  Приема,

a) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателите в срок от три месеца от датата, на която това решение става окончателно в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които да се изчислят в български лева по курса, приложим към датата на изплащането:

i.  30 000 евро (тридесет хиляди евро) общо на жалбоподателите, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, във връзка с неимуществени вреди,

ii.  4 000 евро (четири хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателите за направени разходи и разноски, от които 2 800 евро (две хиляди и осемстотин евро), платими директно по банковата сметка на адвокатската кантора „Екимджиев, Бончева и Черничерска“;

б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до извършване на плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, към която ставка се добавят три процентни пункта. 

6.  Отхвърля останалата част от иска за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 16 февруари 2016, в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Франсоаз Елен-Пасо                                                         Гуидо Раймонди
       секретар                                                                           председател

Дата на постановяване: 16.2.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-160627