Номер на жалба: 34272/09

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото Добродолска срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev), председател,
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 20 септември 2016 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 34272/09) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от българска гражданка, г-жа Роза Стефанова Добродолска (”жалбоподателката”), на 3 юни 2009 г.

2.  Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Й. Стоянова от Министерство на правосъдието.

3.  На 10 януари 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата относно неуспеха на властите да предоставят на жалбоподателката апартамент като обезщетение за отчужден имот, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА НА ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателката е родена през 1961 г. и живее в Перник.

5.  Майка ѝ е притежавала къща с двор в града, които са отчуждени през 1978 г. на основание чл. 98 (1) от Закона за териториалното и селищно устройство от 1973 г. (ЗТСУ) с оглед на изграждането на магистрала. В решението за отчуждаване се посочва, че майката на жалбоподателката трябва да бъде обезщетена с тристаен апартамент, а жалбоподателката трябва да получи двустаен апартамент.

6.  Апартаментът, който се полага на майката на жалбоподателката, е построен и ѝ е предоставен през 1985 г. Дотогава семейството живее в общинско жилище.

7.  Отчуждената къща е съборена през 1986 г.

8.  С решение от 14 юли 2000 г., постановено въз основа на чл. 100 от ЗТСУ, кметът на Перник посочва конкретния апартамент, който да се предостави на жалбоподателката. Той е с размер от 75 квадратни метра и се e намирал в новострояща се сграда. В решението се посочва, че стойността на апартамента е 22 424,84 български лева, въпреки че не се уточнява дали тази сума взима предвид стойността на отчуждените имоти. По-късно през 2000 г. жалбоподателката заплаща на общината 28 000 лева цена за апартамента; не е ясно как е определена тази сума.

9.  Сградата, в която се намира апартаментът, е завършена през 2003 г., но апартаментът, който се полагал на жалбоподателката, не ѝ е предаден. На жалбоподателката е казано, че той е прехвърлен от общината на трети лица.

10.  През следващите години жалбоподателката и майка ѝ подават жалби до областния управител, министър-председателя и Народното събрание.

11.  Властите все още не са изпълнили задължението си да предоставят апартамент на жалбоподателката. Жалбоподателката заявява, че тя не разполага с друго жилище и че заедно със съпруга и децата си, тя живее с родителите си в техния апартамент.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

12.  Приложимото вътрешно право и практика са обобщени в решението на Съда по делото Кирилова и други срещу България (№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 72-79, 9 юни 2005 г.).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

13.  Жалбоподателката се оплаква на основание чл. 1 от Протокол № 1 от продължаващия неуспех властите да ѝ предоставят апартамент като обезщетение за недвижимото имущество, отчуждено през 1978 г.

14.  Чл. 1 от Протокол № 1 гласи следното:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

15.  Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно е допустима.

16.  По съществото Съдът първо отбелязва, че случаят е подобен на тези, разгледани от него в Кирилова и други, цитирано по-горе (вж. също Лазаров срещу България, № 21352/02, 22 май 2008 г.; Антонови срещу България, № 20827/02, 1 октомври 2009 г.; Дичев срещу България, № 1355/04, 27 януари 2011 г.; и Балездрови срещу България [Комитет], № 36772/06, 20 септември 2011 г.).

17.  Както в тези случаи (вж. например Кирилова и други, § 104, и Антонови, § 28), Съдът е на мнение, че решението за отчуждаване от 1978 г., в което се посочва, че жалбоподателката трябва да получи двустаен апартамент като обезщетение (вж. параграф 5 по-горе), създава за нея право, което не се оспорва от властите и се определя като “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Неуспехът на властите да предоставят този апартамент представлява намеса в правата на жалбоподателката, която трябва са се разгледа в рамките на първото изречение на първия параграф на чл. 1 от Протокол № 1, които определя общо принципа за мирно ползване на собственост (вж. Кирилова и други, § 105, и Лазаров, § 28, и двете цитирани по-горе).

18.  За да установи дали българската държава е изпълнила задълженията си по чл. 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да определи дали е постигнат справедлив баланс между общия интерес и правата на жалбоподателката. Много големите закъснения в предоставянето на обезщетения в съчетание с нежеланието на властите за разрешаване на проблема, са фактори, които, наред с другото, могат да нарушат този баланс (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, § 123).

19.  Правото на жалбоподателката да получи апартамент възниква през 1978 г., преди тридесет и осем години, като двадесет и четири от тях, а именно след 7 септември 1992 г., когато Конвенцията влиза в сила за България, са в рамките на компетентността на Съда във времето. Такъв дълъг период изглежда очевидно необоснован (вж. Дичев, цитирано по-горе, § 28).

20.  Това е съчетано с явното нежелание от страна на властите да решат проблема, тъй като въпреки че е имало подходящ за жалбоподателката апартамент през 2003 г., те са избрали да го прехвърлят на трета страна (вж. параграф 9 по-горе).

21.  Жалбоподателката и до днес не е получила апартамента, който ѝ се полага, въпреки усилията ѝ в това отношение (вж. параграф 10 по-горе).

22.  В случаи като настоящия е задължение на властите да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това властите възпрепятстват реална възможност да изпълнят задълженията си като възприемат пасивен подход, оставяйки жалбоподателката в положение на несигурност по отношение на това дали и кога тя ще получи обезщетението, на което има право. Към това трябва да се добави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита за поправяне на ситуацията. Това положение не може да се счита за съвместимо със задълженията на държавата по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Кирилова и други, §§ 121 и 123, Антонови, § 30, и Дичев, § 30, всички цитирани по-горе).

23.  Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

24.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата стра на.”

А. Имуществени вреди

25.  Жалбоподателката заявява, че желае да получи апартамента, който ѝ се полага.

26.  Тя още претендира 231 000 лева (равностойността на 117 857 евро) за невъзможността да използва апартамента в периода между 1979 г. и 2015 г., както и “законната лихва” за същия период. Претендираната сума представлява наемът (550 лева месечно), който жалбоподателката смята, че тя би получила, ако е отдавала апартамента под наем.

27.  На последно място жалбоподателката претендира 7860 лева (равностойността на 4010 евро), сума която твърди, че “неправилно” е платила през 2000 г. за жилището, което ѝ се полага (вж. параграф 8 по-горе), плюс “законната лихва” за периода от 2000 до 2015 г.

28.  Правителството предоставя оценка, изготвена от вещо лице през юли 2014 г., в която се посочва, че пазарната стойност на апартамента, разпределен на жалбоподателката с решението от 2000 г., е 51 200 лева (равностойността на 26 122 евро).

29.  Правителството оспорва твърдението за пропуснати ползи (вж. параграф 26 по-горе), като намира сумата от 231 000 лева за “произволна”. В допълнение то посочва, че жалбоподателката най-вероятно е щяла да живее в апартамента, който ѝ се полага, ако той ѝ е бил предоставен навреме, а не да го отдава под наем.

30.  Що се отнася на първо място до вредите, произтичащи от продължаващия неуспех на властите да предоставят апартамента, който се полага на жалбоподателката, Съдът счита, че с оглед на обстоятелствата и като се има предвид, че апартаментът, посочен в заповедта от 14 юли 2000 г., вече е бил прехвърлен на частна страна, най-добрият начин да се заличат последиците от нарушението на чл. 1 от Протокол № 1 е държавата-ответник да предостави на жалбоподателката равностоен апартамент. Ако държавата-ответник не направи това в рамките на три месеца, тя трябва да заплати на жалбоподателката сума, съответстваща на текущата стойност на апартамента (вж. Кирилова и други срещу България (справедливо обезщетение), № 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, § 27, 14 юни 2007 г.). Що се отнася до тази стойност, Съдът, като взема предвид информацията, с която разполага за пазара на имоти в Перник, смята, че сумата определена в експертния доклад, посочен в параграф 28 по-горе, е справедлива. Съответно Правителството трябва да заплати като обезщетение тази сума, а именно 26 122 евро, плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени.

31.  Що се отнася на второ място до вредите, претърпени в резултат на невъзможността на жалбоподателката да използва полагащия ѝ се апартамент, Съдът не се придържа към предлагания от нея метод (вж. параграф 26 по-горе), по няколко причини. Първо “периодът на претърпените вреди” не започва през 1979 г., а на 7 септември 1992 г., когато Протокол № 1 влиза в сила по отношение на България. Второ, не е ясно дали жалбоподателката е щяла да отдава апартамента под наем, като се има предвид, че тя не притежава друго жилище и трябва да живее в апартамента на своите родители (вж. параграф 11 по-горе). На трето място, жалбоподателката неизбежно би изпитала известни забавяния при намирането на подходящи наематели и би имала разходи за поддържане на имота, а доходите от наеми биха подлежали на данъчно облагане. На последно място не е ясно как евентуалният наем от 550 лева е определен и освен това, с оглед на икономическите реалности в България, не е реалистично да се предполага, че наемът за периода след 7 септември 1992 е щял да бъде равен на този, начисляван понастоящем (вж. Кирилова и други (справедливо обезщетение), §§ 28-30, и Дичев, § 43, и двете цитирани по-горе).

32.  Все пак може да се счита, че жалбоподателката е претърпяла известна загуба на възможност поради това, че не е била в състояние да използва и разполага с полагащия ѝ се апартамент в продължение на значителен период от време (вж. Кирилова и други (справедливо обезщетение), цитирано по-горе § 33 ). Като взема предвид броя на неизмерими фактори Съдът счита, че трябва да се произнесе по справедливост. Той присъжда на жалбоподателката 8000 евро плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени.

33.  Накрая Съдът отхвърля претенцията на жалбоподателката, изложена в параграф 27 по-горе. Той отбелязва, че дори ако твърдението на жалбоподателката, че от нея е поискано да плати повече от необходимото за стойността на жилището, което ѝ се полага, е вярно, не съществува причинно-следствена връзка между каквито и да е вреди, причинени по този начин, и нарушението на правата на жалбоподателката, констатирано в случая.

Б. Неимуществени вреди

34.  По тази позиция жалбоподателката претендира 45 000 лева (равностойността на 22 960 евро). Правителството оспорва претенцията като прекомерна.

35.  Съдът счита, че жалбоподателката несъмнено е изпитала безсилие в резултат на продължителния неуспех на властите да предоставят апартамента, на които тя има право, и на нежеланието им да решат проблема в продължение на толкова дълъг период от време. Като взема предвид приложимите обстоятелства, Съдът присъжда на жалбоподателката 5000 евро по отношение на неимуществени вреди.

В. Лихва за забава

36.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

3.  Приема, че държавата-ответник трябва да предостави на жалбоподателката в срок от три месеца собствеността и владението на апартамент, равностоен на този, който е определен за нея в решението от 14 юли 2000 г.

4.  Приема, че ако това не бъде направено, държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателката в рамките на същия период от три месеца 26 122 евро (двадесет и шест хиляди сто двадесет и две евро), и че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 8000 евро (осем хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди за невъзможността да използва и разполага с апартамента, който ѝ се полага;

(ii) 5 000 евро (пет хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

6.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателката за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 13 октомври 2016 г. в съответствие с правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Бласко                                                                 Кханлар Хаджиев
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 13.10.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-167122