Номер на жалба: 9464/11

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото Калев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev), председател,
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Ан-Мари Дуген (Anne-Marie Dougin), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 11 октомври 2016 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 9464/11) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от български гражданин, г-н Ангел Радков Калев (”жалбоподателя”), на 11 януари 2011 г.

2.  Жалбоподателката се представлява от г-жа А. Гаврилова-Анчева, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Р. Николова от Министерство на правосъдието.

3.  На 10 януари 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА НА ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателят е роден през 1944 г. и живее в София.

5.  Бащата на жалбоподателя притежавал къща с двор в София, които са били отчуждени със заповед на кмета от 16 април 1987 г. с оглед изграждането на сгради на посолство. В заповедта, издадена на правно основание чл. 98 (1) от Закона за териториалното и селищно устройство от 1973 г. (ЗТСУ) се посочва, че бащата на жалбоподателя трябва да бъде обезщетен с двустаен апартамент, а жалбоподателя трябва да бъде обезщетен с друг тристаен апартамент.

6.  С допълнителна заповед от 15 април 1988 г. въз основа на чл. 100 от ЗТСУ, кметът определил точното местоположение, размер и други подробности по отношение на бъдещите апартаменти, които да бъдат предложени като обезщетение. Апартаментите е трябвало да се намират в сграда, която да бъде построена от Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус (“БОДК”). Апартаментът, който е трябвало да бъде предоставен на бащата на жалбоподателя, е с площ 64.26 квадратни метра.

7.  През 1987 г. родителите на жалбоподателя и жалбоподателя и неговото семейство са настанени в двустаен общински апартамент.

8.  През 1991 г. плановете за построяването на сградата, в която трябва да се намират бъдещите апартаменти, предложени като обезщетение, са отменени.

9.  Отчуждената къща е съборена и строителните работи на парцела започват на неуточнена дата.

10.  През февруари 1996 г. бащата на жалбоподателя умира.

11.  Със заповед на кмета от 10 юли 1996 г. на жалбоподателя е бил определен друг апартамент с площ, която е с около 28 квадратни метра по-голяма от площта на апартамента, който първоначално му е бил определен като обезщетение. Той не е бил задължен да заплати допълнителна сума за по-големия апартамент. На неуточнена дата през 1996 г. жалбоподателят и семейството му се преместват в това жилище, а майка му продължила да живее в общинския апартамент.

12.  В следващите години жалбоподателят подал многобройни молби до властите с искане да намерят подходящ двустаен апартамент, който да бъде предоставен на него и майка му, вместо този, който първоначално им се е полагал. На няколко пъти преди 2001 г. БОДК предлага апартаменти, но жалбоподателят и неговата майка ги отказват или защото те не са в близост до отчуждения имот, или защото не били самостоятелни жилища.

13.  На 10 юни 2004 г. жалбоподателят поискал от кмета на Столична община да му предложи като обезщетение един от няколкото апартамента в околностите на отчуждения имот, управляван от Министерството на външните работи, наследник на БОДК. Молбата била предявена в съответствие с чл. 103(5) от ЗТСУ, предвиждащ т. нар. преобезщетяване. Тъй като не последвал отговор, жалбоподателят подал жалба срещу мълчаливия отказ на кмета. Министерството на външните работи също участвало в производството. С окончателно решение от 9 април 2008 г. Върховният административен съд отменил мълчаливия отказ и върнал делото на кмета за разглеждане на молбата. Той приел, че е задължение на кмета, а не на Министерство на външните работи, да осигури апартамент на наследниците на бащата на жалбоподателя.

14.  Изглежда, че дори и след това решение кметът не е взел решение по молбата на жалбоподателя за преобезщетяване.

15.  В същото време майката на жалбоподателя била отстранена от общинското жилище, в което живеела. През 2007 г. тя умира, след което жалбоподателят става единствен собственик на бъдещия апартамент, определен като обезщетение на баща му за отчуждаването от 1987 г.

16.  През 2014 г., след като настоящата жалба е комуникирана на Правителството, от жалбоподателя било поискано отново да подаде официална молба за преобезщетяване до кмета на Столична община. Той го направил на 4 август 2014 г. Не е ясно дали е взето решение по въпроса след това.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

17.  Приложимото вътрешно право и практика са обобщени в решението на Съда по делото Кирилова и други срещу България (№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 72-79, 9 юни 2005 г.).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

18.  Жалбоподателят се оплаква, като се позовава на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13 от Конвенцията, от невъзможността на държавата да му предостави апартамента, определен като обезщетение за баща му. Съдът счита, че е достатъчно да разгледа жалбата съгласно чл. 1 от Протокол № 1, който гласи следното:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

19.  Правителството посочва, че властите са положили усилия да намерят апартамент за жалбоподателя и майка му, но последните отхвърля всички предложения.

20.  Жалбоподателят повтаря оплакванията си. Той посочва, че всички апартаменти, които са били предложени на него и майка му, са били неподходящи, а освен това не са направени опити да се намери друг апартамент след 2001 г. Той смята също, че властите са се противопоставяли на опитите му да ги накара да изпълнят задължението си, както е видно от факта, че той е трябвало да инициира съдебно производство.

21.  Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно тя е допустима.

22.  По съществото Съдът първо отбелязва, че случаят е подобен на тези, разгледани от него в Кирилова и други, цитирано по-горе (вж. също Лазаров срещу България, № 21352/02, 22 май 2008 г.; Антонови срещу България, № 20827/02, 1 октомври 2009 г.; Дичев срещу България, № 1355/04, 27 януари 2011 г.; и Балездрови срещу България [Комитет], № 36772/06, 20 септември 2011 г.).

23.  Както в тези случаи (вж. например Кирилова и други, § 104, и Антонови, § 28), Съдът счита, че решението за отчуждаване от 1987 г., в което се посочва, че бащата на жалбоподателя трябва да получи двустаен апартамент като обезщетение (вж. параграф 5 по-горе), създава за него и съответно за жалбоподателя като негов наследник право, което не се оспорва от властите и се определя като “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Неуспехът на властите да предоставят този апартамент представлява намеса в правата на жалбоподателя, която трябва да се разгледа в рамките на първото изречение на първия параграф на чл. 1 от Протокол № 1, които определя общо принципа за мирно ползване на собственост (вж. Кирилова и други, § 105, и Лазаров, § 28, и двете цитирани по-горе).

24.  За да установи дали българската държава е изпълнила задълженията си по чл. 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да определи дали е постигнат справедлив баланс между общия интерес и правата на жалбоподателя. Много големите закъснения в предоставянето на обезщетение в съчетание с нежеланието на властите да разрешат проблема, са фактори, които наред с другото, могат да нарушат този баланс (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, § 123).

25.  Правото на бащата на жалбоподателя, съответно на жалбоподателя, да получи апартамент възниква през 1987 г. Този апартамент все още не е предоставен двадесет и девет години по-късно, като двадесет и четири от тях, а именно след 7 септември 1992 г., когато Конвенцията влиза в сила за България, са в рамките на времевата компетентност на Съда.

26.  В годините след 1991 г., когато плановете за сградата, в която е трябвало да се намира апартамента, са били отменени, БОДК полага усилия да намери друг подходящ апартамент за жалбоподателя и майка му, но без успех, тъй като предлаганите апартаменти са очевидно неподходящи и Правителството не оспорва този факт (вж. параграфи 12 и 19 по-горе). Не са правени опити за намиране на нов апартамент след 2001 г., когато, на неуточнена дата, БОДК е закрито и задължението за предоставяне на апартамент на жалбоподателя и майка му преминава към Столична община. От съществено значение е също така, че общината остава пасивна, дори когато към нея е отправена официална молба за преобезщетяване от жалбоподателя, а и след като съдилищата в решенията си, постановени в рамките на съдебното производство, инициирано от жалбоподателя, я задължават да предприеме действия (вж. параграфи 13-14 по-горе). На последно място не е ясно дали е даден отговор на новата молба на за преобезщетяване от 2014 г. (вж. параграф 16 по-горе).

27.  В случаи като настоящия е задължение на властите да действат своевременно, по подходящ и последователен начин. Вместо това властите са възприели пасивен подход, дори след като съдилищата са се произнесли, че следва да бъдат предприети действия, като поставят жалбоподателя, който е унаследил баща си, в положение на несигурност дали и кога ще получи обезщетението, което му се полага. Към това трябва да се добави и липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита, с оглед поправяне на ситуацията. Това положение не може да се счита за съвместимо със задълженията на държавата по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Кирилова и други, §§ 121 и 123, Антонови, § 30, и Дичев, § 30, всички цитирани по-горе).

28.  Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

29.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

30.  Правителството представя оценка, изготвена от вещо лице, която оценява пазарната стойност на апартамента, който се полага на жалбоподателя, на 52 600 евро.

31.  За имуществени вреди жалбоподателят претендира на първо място властите да му предоставят апартамент, равностоен на този, описан в решението им от 15 април 1988 г. (вж. параграф 6 по-горе). Ако това не бъде направено, той претендира пазарната стойност на апартамента, както е оценена в доклада, представен от Правителството.

32.  Жалбоподателят претендира също обезщетение за невъзможността да използва апартамента, който му се полага, след 7 септември 1992 г., когато Конвенцията влиза в сила за България. Като има предвид, че е можел да го отдава под наем при положение, че той притежава друг апартамент, в който, ако е необходимо, майка му е можела да живее заедно със семейството му, той претендира наем по пазарни цени за апартамент като този, който се полага на баща му, коригиран така, че да отчита текущите цени. В подкрепа на тази претенция той представя доклад от вещо лице, назначено от него, който взема предвид следните обстоятелства: че родителите на жалбоподателя, по-късно майка му, са били настанени безплатно в общинско жилище; че жалбоподателят би изпитал известни забавяния при намирането на подходящи наематели; и че той би имал разходи за дължимите данъци и за поддръжка на имота. Въз основа на тези съображения вещото лице оценява загубите, понесени от жалбоподателя между септември 1992 г. и септември 2014 г., на 14 699 евро. Съответно това е сумата, която жалбоподателят претендира на това основание.

33.  На последно място жалбоподателят претендира 3500 евро за неимуществени вреди.

34.  Правителството оспорва претенциите. Правителството призовава Съда да намали по подходящ начин всяка сума, която счита, че следва да бъде присъдена за пазарната стойност на апартамента, с оглед на това, че когато самият жалбоподател получава апартамента, който му се полага през 1996 г., той е по-голям от този, който първоначално му е бил отреден в обезщетение, и не му е било поискано заплащане на разликата (вж. параграф 11 по-горе). Правителството смята останалите претенциите на жалбоподателя за преувеличени.

35.  Съдът счита по отношение на вредите, произтичащи от продължаващата невъзможност на властите да предоставят апартамента, който се полага на жалбоподателя, че най-добрият начин да се заличат последиците от нарушението на чл. 1 от Протокол № 1 е държавата-ответник да предостави на жалбоподателя апартамент, равностоен на този, описан в заповедта от 15 април 1988 г. (вж. параграф 6 по-горе).

36.  Ако държавата-ответник не направи това в рамките на три месеца, същата трябва да заплати на жалбоподателката сума, съответстваща на настоящата стойност на апартамента (вж. Кирилова и други срещу България (справедливо обезщетение), № 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, § 27, 14 юни 2007 г.). Съдът не е съгласен с аргумента на Правителството, че тази сума трябва бъде намалена, за да отчете факта, че жалбоподателят получава по-голям апартамент през 1996 г., като отбелязва, че двата имота са различни и първоначално са определени за различни лица; ако се е случило така, че след смъртта на родителите му, жалбоподателят е останал единственото лице, което оправомощено да претендира апартамента, определен за баща му, той не трябва да бъде наказван за този факт. Освен това никога не е оспорвано на национално равнище, че предоставянето на по-голям апартамент на жалбоподателя означава, че задължението на властите да предоставят друг апартамент е частично изпълнено.

37.  Страните не спорят за текущата пазарна стойност на въпросния апартамент, която е оценена на 52 600 евро (вж. параграф 30 по-горе). Съответно Правителството трябва да плати като обезщетение тази сума, плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени.

38.  Относно вредите, претърпени, в резултат на невъзможността да ползва и разполага с въпросния апартамент, жалбоподателят претендира пропуснатия доход от наем, коригиран така, че да отчита текущите цени (вж. параграф 32 по-горе). Съдът има съмнения дали родителите на жалбоподателя, съответно жалбоподателят, наистина биха отдавали под наем апартамента, който им се полага, тъй като изглежда вероятно, че през голяма част от разглеждания период преди смъртта на родителите (бащата на жалбоподателя умира през 1996 г., а майка му през 2007 г. - вж. параграфи 10 и 15 по-горе), те са щели да живеят в него, тъй като не са притежавали друго жилище. Следователно Съдът счита претендираната от жалбоподателя сума за прекомерна. Въпреки това Съдът е съгласен, че родителите на жалбоподателя и съответно жалбоподателя са претърпели известна загуба на възможности, с оглед на това, че не са били в състояние да използват и разполагат с полагащия им се апартамент в продължение на значителен период от време (вж. Кирилова и други (справедливо обезщетение), цитирано по-горе § 33 ). Произнасяйки се по справедливост Съдът присъжда на жалбоподателя 10 000 евро по тази позиция.

39.  Накрая като счита, че жалбоподателят несъмнено е изпитал безсилие, в резултат от невъзможността на властите да предоставят апартамента и на нежеланието им да решат проблема в продължение на толкова дълъг период от време, Съдът намира за уместно да присъди на жалбоподателя 3000 евро за неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

40.  Жалбоподателят претендира също 886 евро за разходи и разноски, направени пред Съда, включително хонорари на адвоката му, разходи за експертния доклад, предоставен в подкрепа на претенцията му за имуществени вреди (вж. параграф 32 по-горе), и пощенски разходи. Той представя необходимите квитанции.

41.  Правителството оспорва претенциите.

42.  Като взема под внимание документите, с които разполага и обстоятелствата по делото, Съдът присъжда цялата претендирана сума от жалбоподателя, като счита, че претендираните разходи и разноски са действително и необходимо направени и са разумни по размер.

В. Лихва за забава

43.  Съдът намира за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

3.  Приема, че държавата-ответник трябва да предостави на жалбоподателя в срок от три месеца собствеността и владението на апартамент, равностоен на този, който е определен за баща му в решението от 15 април 1988 г.

4.  Приема, че ако това не бъде направено, държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя в рамките на същия период от три месеца 52 600 евро (петдесет и две хиляди и шестстотин евро);

5.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 10 000 евро (десет хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди;

(ii) 3000 евро (три хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(iii) 886 евро (осемстотин осемдесет и шест евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя по отношение на разходи и разноски;

6.  Приема, че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

7.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 10 ноември 2016 г., в съответствие с правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

      Ан-Мари Дуген                                                           Кханлар Хаджиев
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 10.11.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-168389