Номер на жалба: 12655/09

По делото на Димитрови срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав, състоящ се от следните лица:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Гана Юдкивска (Ganna Yudkivska),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits), съдии,
          Павлина Панова (Pavlina Panova), ad hoc съдия
и Клаудия Вестердийк (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 28 юни 2016 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 12655/09) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи ("Конвенцията") от двама български граждани, г-жа Ангелина Недялкова Димитрова и г-н Константин Константинов Димитров ("жалбоподателите"), на 23 януари 2009 г.

2.  Жалбоподателите са представлявани от г-н Л. Ангелов, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.

3.  С решение, постановено на 3 март 2015 г. (“основното решение”), Съдът приема, че държавата-ответник несправедливо е конфискувала собственост на жалбоподателите в нарушение на чл. 1 от Протокол № 1. Той установява по-конкретно, че отнемането на собствеността на жалбоподателите не е успяло да изпълни изискването за законосъобразност, тъй като законодателство, на което е било основано, датиращо от 1973 г. и междувременно отменено, не осигурява достатъчна степен на правна защита срещу произвол и неговите последици не са предвидими. Съдът констатира също така, че не е доказано, че намесата в правата на жалбоподателите преследва легитимна цел (вж. Димитрови срещу България, № 12655/09, §§ 44-55, 3 март 2015 г.).

4.  По чл. 41 от Конвенцията, жалбоподателите търсят справедливо обезщетение. Отсъждайки обаче, че въпросът за прилагането на чл. 41 не е готов за решение по отношение на имуществените вреди, Съдът го запазва и приканва Правителството и жалбоподателите да представят в срок от четири месеца от влизането на решението му сила писмени становища по въпроса и по-конкретно да го уведомяват за всяко евентуално постигнато споразумение (пак там, § 60, и точка 3 от диспозитива).

5.  И жалбоподателите, и Правителството подават такива становища.

6.  На 12 април 2015 г. г-н Йонко Грозев, съдията, избран от името на България, се оттегля от участие в делото (чл. 28 § 3 от Правилника на Съда). Съответно на 4 май 2016 г. председателят на отделението избира г-жа Павлина Панова като ad hoc съдия от списъка на петте лица, определени от Република България като допустими да действат като такъв съдия (чл. 26 § 4 от Конвенцията и чл. 29 § 1 (а) от Правилника на Съда).

ЗАКОНЪТ

7.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

8.  В § 17 от основното решение Съдът отбелязва, че следните имоти са били конфискувани от жалбоподателите: апартамент във Варна и апартамент, офис, гараж и идеална част от парцел в София. В допълнение на жалбоподателите е било разпоредено от националните съдилища да заплатят в полза на държавата паричната стойност на вила в курорта Боровец и на автомобил, тъй като и двете междувременно са били прехвърлени на частни лица.

1.  Тези на страните

9.  В производството, предхождащо основното решение (вж. § 58 от това решение), жалбоподателите претендират първо актуалната стойност на своите конфискувани имоти. Те представят докладите на експерт, назначен в националното съдебно производство, с което е разпоредена конфискацията, оценяващи към 2005 г., когато са съставени докладите, стойността на апартамента в Варна на 71 800 лв., което е равно на приблизително 36 820 евро, а стойността на апартамента, офиса и гаража в София на 601 400 лв., което е равно на 308 410 евро. Жалбоподателите претендират тези суми. Те постоянно са заявявали, че не желаят възстановяване на въпросните имоти, тъй като по-конкретно тези в София не са били поддържани и са в лошо състояние.

10.  Жалбоподателите претендират сумата, която е било разпоредено да заплатят за вилата и автомобила (вж. параграф 8 по-горе). Те представят доказателства, които показват, че през 2010 г. са изплатили по тази причина на държавата 178 815 лв., което е равно на 91 230 евро, което също включва 14 019,34 лв., което е равно на 7 150 евро, за съдебни такси и други разходи (вж. § 20 от основното решение). Последната сума е присъдена на жалбоподателите от Съда в частта относно разходи и разноски (вж. § 69 от основното решение).

11.  Жалбоподателите не претендират каквито и да било имуществени вреди по отношение на идеалната част от парцел, който също е бил конфискуван от тях, нито пък посочват пропуснати ползи за това, че са били възпрепятствани да използват своето имущество.

12.  След основното решение, жалбоподателите потвърждават своите претенции за имуществени вреди.

13.  Правителството оспорва претенциите на жалбоподателите, като ги смята за необосновани и недоказани. То е на мнение, че установяването на нарушение на правата на жалбоподателите не означава автоматично и задължително присъждане на обезщетение. Ако Съдът установи, че обезщетение е необходимо, Правителството призовава за минимална сума.

14.  Правителството посочва в допълнение, че след основното решение е било на разположение на жалбоподателите да поискат възобновяване на вътрешното съдебно производство, в което съдилищата са разпоредили конфискацията на имуществото им.

15.  Накрая страните информират Съда, че не е постигнато споразумение между тях.

2.  Преценка на Съда

16.  Като предварителна бележка по отношение на аргумента на Правителството, че жалбоподателите е трябвало да поискат възобновяване на вътрешното производство (вж. параграф 14 по-горе), Съдът отбелязва, че правилото, че вътрешните правни средства за защита трябва да бъдат изчерпани, не се отнася до претенции за справедливо обезщетение, подадени до него по чл. 41 (вж. Salah v. the Netherlands, № 8196/02, § 67, ЕСПЧ 2006‑IX (откъси)).

17.  Съдът подчертава, че съдебно решение, в което той констатира нарушение на Конвенцията, налага на държавата-ответник правно задължение да сложи край на това нарушение и да поправи последиците от него по такъв начин, че да възстанови доколкото е възможно съществуващото положение преди нарушението (вж. Iatridis v. Greece (справедливо обезщетение) [GC], № 31107/96, § 32, ЕСПЧ 2000‑XI).

18.  Основанието, на което Съдът процедира по отношение на имуществените вреди, зависи от естеството на установените нарушения. Незаконното и произволно лишаване от собственост по принцип оправдава restitutio in integrum, а в случай на неуспех от страна на държавата-ответник да приведе в изпълнение това – изплащане на сума, отразяваща стойността на взетата собственост (вж. Papamichalopoulos and Others v. Greece (чл. 50), 31 октомври 1995 г., §§ 36-39, Серия A № 330‑B; Brumărescu v. Romania (справедливо обезщетение) [GC], № 28342/95, §§ 21-24, ЕСПЧ 2001‑I; и Кехая и други срещу България (справедливо обезщетение), № 47797/99 и 68698/01, § 19, 14 юни 2007 г.).

19.  В настоящия случай Съдът приема, че намесата в правата на собственост на жалбоподателите не успява да отговори на изискването за законосъобразност по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 и не преследва легитимна цел (вж. параграф 3 по-горе). Съответно държавата-ответник следва да обезщети жалбоподателите за загубата на тяхната собственост (вж. например, в допълнение към делата, цитирани в предходния параграф, забележките на Съда, макар obiter, във Former King of Greece and Others v. Greece [GC] (справедливо обезщетение), № 25701/94, §§ 75‑78, 28 ноември 2002 г., а също и Тодорова и други срещу България (справедливо обезщетение), № 48380/99, 51362/99, 60036/00 и 73465/01, §§ 9-11, 24 април 2008 г.).

20.  Жалбоподателите твърдят, че не желаят restitutio in integrum, защото по-конкретно имотите в София не са били поддържани и са загубили голяма част от своята стойност (вж. параграф 9 по-горе). Правителството от своя страна настоява за никакво или минимално обезщетение (вж. параграф 13 по-горе). В допълнение за Съда е важно, че страните не са успели да постигнат приятелско споразумение (вж. параграф 15 по-горе), с помощта на което Правителството е могло да предложи поне частично възстановяване.

21.  Съответно, при обстоятелствата в настоящия случай и предвид факта, че жалбоподателите не са претендирали restitutio in integrum, Съдът приема, че държавата-ответник трябва да им плати парично обезщетение, разумно отговарящо на пазарната стойност на техните конфискувани имоти.

22.  Що се отнася до размера на това обезщетение, единствената оценка на въпросната собственост, която е на разположение на Съда, е тази, представена от жалбоподателите, изготвена през 2005 г. (вж. параграф 9 по-горе и § 58 от основното решение). При липса на алтернатива, предоставена от Правителството, Съдът ще процедира въз основа на тази оценка.

23.  Съответно Съдът приема, че при липса на алтернатива, предоставена от Правителството, последното трябва да плати на жалбоподателите, според заключенията на гореспоменатите доклади, изготвени в контекста на вътрешното производство, 36 820 евро за апартамента във Варна и 308 410 евро за имотите в София, или общо 345 230 евро.

24.  Правителството трябва също така да възстанови на жалбоподателите допълнителната сума, платена от тях за стойността на имотите, които са били прехвърлени на трети лица преди конфискацията, а именно 84 080 евро (общата сума от 91 230 евро, платена от тях, минус 7 150 евро, присъдени от Съда в основното решение по позицията за разходи и разноски - вж. параграф 10 по-горе и §§ 17, 58 и 69 от основното решение).

25.  Цялата сума, присъдена от Съда по този начин, е 429 310 евро. Към това следва да се добавят всички данъци, които може да бъдат начислени.

Б. Разходи и разноски

26.  За производството по чл. 41 от Конвенцията жалбоподателите претендират 1 500 евро за работата на адвоката, ангажиран от тях – г-н Л. Ангелов. В подкрепа на това твърдение те представят договор за правно представителство. Те искат всяка сума, присъдена по тази позиция, да се преведе директно по банковата сметка на г-н Ангелов.

27.  Правителството не коментира.

28.  Според съдебната практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер.

29.  В настоящото дело, като взима предвид наличните документи и горепосочените критерии, Съдът присъжда на жалбоподателите сумата от 500 евро по тази позиция. По искане на жалбоподателите, тази сума трябва да бъде платена директно на техния законен представител.

В. Лихва за забава

30.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателите в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на плащането:

(i) 429 310 евро (четиристотин двадесет и девет хиляди триста и десет евро) плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди;

(ii) 500 (петстотин евро) плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателите, по отношение на разходи и разноски, които трябва да бъдат преведени директно по банковата сметка на адвоката на жалбоподателите;

(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

2.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 21 юли 2016 г., в съответствие с чл. 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Вестердийк (Claudia Westerdiek) Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger)
      
Секретар                                                                          Председател

Дата на постановяване: 21.7.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-164956