Номер на жалба: 9504/09

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото Петрови срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev), председател,
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 20 септември 2016 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 9504/09) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от двама български граждани, г-жа Стоянка Коцева Петрова и г-н Стоян Тодоров Петров (”жалбоподателите”), на 5 януари 2009 г.

2.  Жалбоподателите се представляват от г-жа Н. Добрева, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа А. Панова от Министерство на правосъдието.

3.  На 10 януари 2014 г. Правителството е уведомено за оплакванията, отнасящи се до дългогодишния неуспех на властите да предоставят на жалбоподателите апартамент като обезщетение за отчужден имот, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА НА ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателите са родени съответно през 1952 г. и 1955 г. и живеят в София.

5.  Родителите на първия жалбоподател са притежавали част от къща в София.

6.  През 1986 г. къщата е отчуждена с оглед изграждане на улица и жилищна сграда. Решението за отчуждаване въз основа на чл. 98, ал. 1 от Закона за териториалното и селищно устройство от от 1973 г. (ЗТСУ) предвижда по-конкретно, че жалбоподателите трябва да получат като обезщетение тристаен апартамент.

7.  С допълнителна заповед от 28 май 1993г., на основание чл. 100 ЗТСУ кметът посочва конкретния бъдещ апартамент, който да се предостави като обезщетение на жалбоподателите. Той е с размер от 87 квадратни метра и се намира в сграда, която предстои да бъде построена от Столична община. Неговата стойност се определя на 21 185 стари български лева (BGL), по-късно променена на 21 231 стари лева. Жалбоподателите заплащат на общината частта от тази сума, която не се покрива от стойността на отчуждения имот.

8.  През 1990 г. жалбоподателите, техните деца и родителите на първата жалбоподателка са настанени в тристайно общинско жилище. Те остават в него до 2004 г., когато избират да се преместят в друго жилище, по-добре адаптирано за крехкото здравословно състояние на майката на първата жалбоподателка.

9.  На неустановена дата през 2005 г. жалбоподателите подават иск за обезщетение срещу Столична община, като претендират имуществени и неимуществени вреди вследствие на продължаващия ѝ неуспех да построи и да им предостави апартамент.

10.  Искът е отхвърлен на 21 февруари 2006 г. от Софийски районен съд, който намира, че жалбоподателите не са доказали, че са претърпели вреди, по-конкретно, тъй като те са били настанени в общинско жилище, както и че вътрешното законодателство предвижда специално средство за защита за лица в положението на жалбоподателите, а именно възможността да поискат нова оценка на отчуждения имот.

11.  След това решение жалбоподателите подават молба за нова оценка. В писмо от общината от 2 юни 2006 г., подписано от заместник-кмета, те са информирани, че нямат право да искат такава оценка, тъй като те не са собственици на отчуждения имот.

12.  В същото време апартаментът, който се полага на жалбоподателите, е построен и те влизат в негово владение на 19 юни 2006 г.

13.  В производството за обезщетение, с решения от 14 декември 2006 г. и 8 юли 2008 г. Софийски градски съд и Върховния касационен съд потвърждават решението на Софийски районен съд от 21 февруари 2006 г., повтаряйки неговите констатации.

14.  В това производство жалбоподателите са осъдени да заплатят 1200 нови български лева (BGN, равностойността на 612 евро ) за съдебни такси.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

15.  Приложимото вътрешно право и практика са обобщени в решението на Съда по делото Кирилова и други срещу България (№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 72-79, 9 юни 2005 г.).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

16.  Жалбоподателите се оплакват, че властите не успяват в продължение на много години да им предоставят апартамента, който им се полага, както и че не разполагат с ефективно вътрешноправно средство за защита в това отношение.

17.  Жалбоподателите се позовават на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13 от Конвенцията. Съдът счита, че е достатъчно да разгледа жалбата по чл. 1 от Протокол № 1, който гласи следното:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

A.  Допустимост

18.  Правителството възразява, че жалбоподателите не са изчерпали наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като, както отбелязват също и националните съдилища, те не са се възползвали от възможността да поискат нова оценка на отчуждения имот (процедура, описана по-подробно в §§ 77-78 от решението Кирилова и други, цитирано по-горе).

19.  Съдът обаче отбелязва, че жалбоподателите са поискали такава оценка, но са били информирани, че нямат право на такава, защото не са собственици на отчуждения имот (вж. параграф 11 по-горе). Правителството не твърди, че това изявление на общинските власти е погрешно. В допълнение, Съдът отбелязва, че в случая Кирилова и други (цитирано по-горе, §§ 112-15) той вече е намерил, че въпреки че този начин за защита на теория може да доведе до присъждане на парично обезщетение, от жалбоподатели в ситуация, подобна на разглежданата, не може да се изисква да го следват, по-конкретно, тъй като този начин е достъпен само при конкретни обстоятелства и защото приложимото законодателство предвижда, че новата оценка все пак ще се основава на пазарната цена на имота към момента на отчуждаване, въпреки значителното обезценяване на българската валута през 90-те години на 20 в.

20.  Поради горните съображения Съдът отхвърля възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

21.  Той още отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 (а) от Конвенцията или недопустима на друго основание. Следователно, тя е допустима.

Б. По същество

22.  По съществото на направените оплаквания, Съдът първо отбелязва, че случаят е подобен на тези, разгледани от него в Кирилова и други, цитирано по-горе (вж. също Лазаров срещу България, № 21352/02, 22 май 2008 г.; Антонови срещу България, № 20827/02, 1 октомври 2009 г.; Дичев срещу България, № 1355/04, 27 януари 2011 г.; и Балездрови срещу България [Комитет], № 36772/06, 20 септември 2011 г.).

23.  Както в тези случаи (вж. например Кирилова и други, § 104, и Антонови, § 28), Съдът счита, че решението за отчуждаване от 1986 г., в което се посочва, че жалбоподателите трябва да получат тристаен апартамент като обезщетение за отчуждаването (вж. параграф 6 по-горе), създава за тях право, което не се оспорва от властите и се определя като “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Неуспехът на властите да предоставят този апартамент представлява намеса в правата на жалбоподателите, която трябва да се разгледа в рамките на първото изречение на първия параграф на чл. 1 от Протокол № 1, който определя общо принципа за мирно ползване на собственост (вж. Кирилова и други, § 105, и Лазаров, § 28, и двете цитирани по-горе).

24.  За да установи дали българската държава е изпълнила задълженията си по чл. 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да определи дали е постигнат справедлив баланс между общия интерес и правата на жалбоподателите. Много големите закъснения в изплащането на обезщетения в съчетание с нежеланието на властите да разрешат проблема, са фактори, които наред с другото, могат да нарушат този баланс (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, § 123).

25.  Правото на жалбоподателите да получат апартамент възниква през 1986 г. и такъв апартамент им е предоставен през 2006 г. (вж. параграфи 6 и 12 по-горе), а именно двадесет години по-късно, четиринадесет от които, след 7 септември 1992 г., когато Конвенцията влиза в сила за България, са в рамките на времевата компетентност на Съда. В по-ранните подобни случаи Съдът констатира, че подобни забавяния, разглеждани заедно с пасивния подход на властите, дългите периоди на несигурност, претърпени от жалбоподателите, както и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита за поправяне на ситуацията, означават, че жалбоподателите е трябвало да понесат специална и прекомерна тежест, която е нарушила справедливия баланс между нуждите на обществения интерес и защитата на правото на мирно ползване на притежанията (вж. Кирилова и други, §§ 108‑23, Лазаров, §§ 30-32, и Антонови, § 30, всички цитирани по-горе). Съдът не намира причина да достигне до друго заключение в настоящия случай.

26.  Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

27.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на 
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

28.  Жалбоподателите претендират 10 000 евро за неимуществени вреди като обезщетение за пропуснати ползи поради невъзможността да използват апартамента, който им се полага, за дълъг период от време. Претендираната сума също включва съдебните такси, които жалбоподателите са осъдени да заплатят, след като техният иск за вреди срещу общината е отхвърлен (вж. параграф 14 по-горе).

29.  За неимуществени вреди жалбоподателите претендират съвместно 4000 евро. Те изтъкват, че общинският апартамент, в който са настанени през 1990 г., е с по-ниско качество и с по-лошо местоположение в сравнение с апартамента, който са имали право да получат. В допълнение, те са принудени да го напуснат през 2004 г., тъй като не е бил адаптиран към нуждите на семейството им.

30.  Правителството призова Съдът да не присъжда обезщетение за имуществени вреди, като посочва, че докато са чакали да им бъде предоставен техния апартамент, жалбоподателите са настанени безплатно в общинско жилище, както и че те са избрали да го напуснат по причини, които не могат да се вменяват във вина на властите.

31.  Що се отнася до неимуществените вреди, Правителството счита претенцията на жалбоподателите за прекомерна.

32.  Съдът отбелязва, че в действителност, както се изтъква от Правителството, жалбоподателите са настанени в общинско жилище до предоставянето на техния апартамент. Съответно, до 2004 г. те не правят разходи за намиране на алтернативно жилище. Що се отнася до решението им да го напуснат през 2004 г., Съдът приема, че това е станало по причини (вж. параграф 8 по-горе), които не могат да се вменят във вина на властите.

33.  Независимо от това, Съдът счита, че жалбоподателите несъмнено са претърпели известна загуба на възможности поради това, че не са могли да използват и да разполагат с полагащия им се апартамент в продължение на значителен период от време (вж. Кирилова и други (справедливо обезщетение), № 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, § 33, 14 юни 2007 г.). Произнасяйки се по справедливост, той присъжда 7000 евро в тази връзка. Що се отнася до сумата, която жалбоподателите са осъдени да заплатят за съдебни такси, също претендирана с оглед това оплакване, Съдът ще го разгледа по-долу.

34.  На последно място, Съдът смята, че нарушението на чл. 1 от Протокол № 1 несъмнено е причинило на жалбоподателите неимуществени вреди, произтичащи от чувството на безсилие, претърпяно в резултат на продължителния неуспех на властите да предоставят апартамента, на който те са имали право (пак там, § 37, вж. също Лазаров, цитирано по-горе, § 45). Жалбоподателите допълнително са обезпокоени от необходимостта да живеят в очевидно по-лоши условия в общинското жилище, в което са настанени (вж. параграфи 8 и 29 по-горе). Следователно, Съдът присъжда претендираната от жалбоподателите сума, а именно 4000 евро, в пълен размер.

Б. Разходи и разноски

35.  Жалбоподателите претендират 1540 лв. (равностойността на 786 евро), платени за хонорарите на техните адвокати в националното съдебно производство. Те представят договори за процесуално представителство, чрез които се ангажират да заплатят тази сума на своите адвокати. Както вече беше споменато, жалбоподателите претендират допълнително съдебните такси, които са осъдени да заплатят в националното производство, в размер на 612 евро (вж. параграфи 14 и 28 по-горе).

36.  За производството пред Съда жалбоподателите претендират 3100 евро за процесуално представителство, като молят всяка сума, присъдена от Съда, да бъде платена директно на техния адвокат г-жа Н. Добрева. В подкрепа на тази претенция жалбоподателите представят график за изработени часове и договор за процесуално представителство.

37.  Правителството оспорва претенциите. То, по-конкретно, смята, че претенцията по отношение на разходите за процесуално представителство пред Съда е преувеличена.

38.  По отношение на претенциите относно направените разходи и разноски в националното производство, Съдът припомня, че той може да присъжда такива разходи и разноски, когато те са действително и необходимо направени, за да се избегне или да се получи обезщетение за констатираното нарушение (вж. например Eerikäinen and Others v. Finland, № 3514/02, § 81, 10 февруари 2009 г.). В производството на национално ниво, жалбоподателите търсят обезщетение за забавянето от страна на Столична община да им предостави апартамент. Съдът, следователно, заключава, че те са опитали да получат обезщетение за нарушението, констатирано в техния случай. Тъй като претендираните разходи изглежда, че също са действително направени и необходими, Съдът ги присъжда в пълен размер на обща стойност от 1398 евро (вж. параграф 35 по-горе).

39.  Що се отнася до претенцията относно производството пред него, Съдът, като взема предвид документите, с които разполага, и практиката си, и по-конкретно факта, че делото е повтарящо се (вж. съдебна практика, цитирана в параграф 22 по-горе), счита, че е разумно да присъди сумата от 1000 евро за процесуалното представителство на жалбоподателите. По искане на жалбоподателите, тази сума трябва да бъде платена директно на техния адвокат г-жа Н. Добрева.

В. Лихва за забава

40.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;

3.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати съвместно на жалбоподателите в срок от три месеца следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 7 000 евро (седем хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди;

(ii) 4 000 евро (четири хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(iii) 2 398 евро (две хиляди триста деветдесет и осем евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателите, по отношение на разходи и разноски, 1000 евро (хиляда евро) от които да бъде директно платени на процесуалния представител на жалбоподателите;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 13 октомври 2016 г. в съответствие с правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Милан Бласко                                                                 Кханлар Хаджиев
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 13.10.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-167121