Номер на жалба: 64570/10

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалба № 64570/10
Никола Ангелов ВЕЛЬОВ и Димитър Ангелов ДИМИТРОВ
срещу България

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 20 септември 2016 г. като комитет в състав:

          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev), председател,
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

Като взе предвид горната жалба, подадена на 12 октомври 2010 г.,

Като взе предвид становищата представени от Правителството ответник и становищата, представени в отговор от жалбоподателите,

След проведено заседание, постанови както следва:

ФАКТИТЕ

1.  Жалбоподателите г-н Никола Ангелов Вельов и г-н Димитър Ангелов Димитров са български граждани, родени съответно през 1954 г. и 1950 г. и живеят в София. Те се представляват пред Съда от г-жа М. Ценкова, адвокат, практикуващ в София.

2.  Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Р. Николова от Министерство на правосъдието.

А.  Обстоятелства по делото

3.  Фактите по делото, както са представени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.

4.  Бащата на жалбоподателите притежавал недвижим имот в София.

5.  През 1979 г. имотът бил отчужден, с оглед изграждане на жилищна сграда. Заповедта за отчуждаване, издадена с правно основание чл. 98 (1) от Закона за териториалното и селищно устройство от 1973 г. (ЗТСУ) предвиждала, че бащата на жалбоподателите трябва да бъде обезщетен с тристаен апартамент и че друг двустаен апартамент трябва да бъде предоставен на първия жалбоподател. И двата апартамента трябвало да са разположени в сграда, която следва да бъде изградена от държавно предприятие.

6.  С допълнителна заповед от 14 май 1985 г. издадена с правно основание чл. 100 от ЗТСУ, кметът на София посочва конкретните бъдещи апартаменти, които се предлагат като обезщетение, както и стойността им. Страните не постигат съгласие относно това, дали жалбоподателите и баща им са изплатили частта от тази стойност, която не е покрита от стойността на отчуждения имот.

7.  Изграждането на сградата, в която апартаментите трябвало да се намират, не започнала в следващите години.

8.  През 1992 г., след влизането в сила на Закона за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, бившите собственици на парцела, на който сградата е трябвало да бъде построена, подали молба за реституция. С решение от 17 август 1993 г. кметът на София удовлетворил молбата им, констатирайки по-конкретно, че никакви строителни работи не са били започнати върху парцела. Реституцията влязла в сила на 25 август 1993 г., когато бившите собственици върнали на общината паричното обезщетение, получено от тях по време на отчуждаването.

9.  През 1995 г. главният архитект на София одобрил изменението на устройствения план на града, като отменил планираното изграждане на сградата, в която е трябвало да се намират апартаментите, предложени на бащата на жалбоподателите и на първия жалбоподател.

10.  През февруари 1996 г. бащата на жалбоподателите и първият жалбоподател се обръщат писмено към кмета на София, позовавайки се на реституцията на парцела и на решението на главния архитект по-горе и молят да им бъдат предложени други апартаменти като обезщетение. От копието, изпратено от жалбоподателите, не е ясно дали молбата им за преобезщетяване е нотариално заверена, както се изисква по чл. 103(5) от ЗТСУ (вж. параграф 16 по-долу). Кметът отговаря в писмо от 28 март 1996 г., като не взема официално решение и вместо това дава указания на бащата на жалбоподателите и на първия жалбоподател да се обърнат към правоприемника на държавното предприятие, което е трябвало да построи сградата.

11.  През 1998 г. бащата на жалбоподателите е починал.

12.  Не изглежда, че жалбоподателите или баща им оспорили,  че кметът не е започнал процедура за преобезщетяване или че са подали нова молба, в съответствие със закона (вж. параграф 16 по-долу), за да им бъдат определени други апартаменти. По този начин заповедта от 15 май 1985 г. (вж. параграф 6 по-горе) остава в сила.

13.  На неустановена дата през 1997 г. жалбоподателите оспорват решението на главния архитект, посочено в параграф 9 по-горе. То е отменено с решение на Върховния административен съд от 18 февруари 2000 г., тъй като е установено, че е постановено в нарушение на приложимите процедурни правила.

14.  През 2002 г. лицата, получили реституцията на парцела, върху който апартамента на жалбоподателите трябва да бъде построен, предявили установителен иск решение срещу жалбоподателите, с искане съдът да признае, че те са собственици на парцела. С решение от 20 август 2004 г. Софийски районен съд уважил иска и на 17 юли 2009 г. Софийски градски съд потвърждава решението му, като констатира по-конкретно, че реституцията е действителна, тъй като не са започнати строителни работи върху парцела до момента на приемане на реституционното законодателство. С решение от 13 април 2010 г. Върховният касационен съд не допуска до касационно разглеждане предявения иск, от страна на жалбоподателите.

Б. Приложимо вътрешно право и практика

15.  Приложимото национално законодателство в сила до 1996-98 г. относно отчуждаването на имоти за обществено ползване и предоставянето на обезщетение, както и приложимата вътрешна практика, са обобщени в решението на Съда по делото Кирилова и други срещу България (№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 72-79, 9 юни 2005 г.).

16.  По-конкретно, чл. 100 от ЗТСУ предвижда, че след отчуждаването, с допълнителна заповед съответния кмет трябва да посочи точния имот, предложен като обезщетение на собствениците. Тази заповед може да бъде изменена от кмета, въз основа на нотариално заверена молба, подадена от собствениците на отчуждения имот, за да предостави парично обезщетение, обезщетение с по-малък апартамент или обезщетение с апартамент, намиращ се на друго място (чл. 103(5) от ЗТСУ). Всеки отказ на кмета да направи измененията, за които е помолен, подлежи на съдебен контрол (Решение № 540 от 12.02.1999 г. на ВАС по адм. д. № 4060/1998; Решение № 8310 от 22.06.2009 г. на ВАС по адм. д. № 3941/2009; Решение № 4 от 28.01.2009 г. на АС Стара Загора по адм. д. № 658/2008).

17.  През 1996 г. и 1998 г. разпоредбите на ЗТСУ относно отчуждаването за обществено ползване са изменени като е предвидено, че тези разпоредби, въпреки че са отменени, ще продължат да регулират висящи производства по отчуждаване, в които държавата вече е влязла във владение на отчуждения имот.

18.  Законът за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС е приет през 1992 г. Чл. 1(1) предвижда отмяната на предишни отчуждавания и реституцията на имоти, когато са изпълнени определени условия, по-конкретно, когато строителните работи, за които имотът е отчужден, не са започнати. Реституция може да породи правни последици след връщането на всякакво обезщетение, получено по време на отчуждаването (чл. 5(1) и 6(1) от Закона).

ОПЛАКВАНЕ

19.  Жалбоподателите се оплакват по чл. 1 от Протокол № 1, че държавата не им е предоставила апартаментите, които им се полагат като обезщетение за отчуждения им имот.

ПРАВОТО

20.  Жалбоподателите се оплакват по чл. 1 от Протокол № 1, който предвижда:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да приемат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

21.  Правителството оспорва оплакването, твърдейки наред с другото, че жалбоподателите не са изчерпали наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не са инизиирали процедура за преобезщетяване по чл. 103(5) от ЗТСУ (вж. параграф 16 по-горе).

22.  Жалбоподателите не са съгласни и поддържат оплакването си. Що се отнася до възражението на Правителството, те заявяват, че те “многократно” са търсили преобезщетяване, но без резултат. По-конкретно се позовават на тяхната молба, изпратена през 1996 г. до кмета на София, и на отговора по нея (вж. параграф 10 по-горе). Те твърдят в същото време, че прибягването до въпросната процедура е “безсмислено” за тях и “неефективно”, защото държавното предприятие, което е трябвало да построи техните апартаменти, вече не съществува.

23.  Съдът ще разгледа възражението на Правителството, но не от гледна точка на изчерпване на вътрешноправните средства за защита. Той ще вземе предвид аргументите, изтъкнати от страните, когато оценява дали българските власти са отговорни за прекомерни забавяния в предоставянето на обезщетение на жалбоподателите, както и дали те показват желание и готовност за решаване на проблема.

24.  Съдът е разгледал оплаквания относно забавяне в предоставянето на обезщетение за по-рано отчуждени имоти в редица случаи, като се започне с водещото дело Кирилова и други (цитирано по-горе; вж. също Лазаров срещу България, № 21352/02, 22 май 2008 г.; Антонови срещу България, № 20827/02, 1 октомври 2009 г.; Дичев срещу България, № 1355/04, 27 януари 2011 г.; и Балездрови срещу България [Комитет], № 36772/06, 20 септември 2011 г.). Както в тези случаи (вж. напр. Кирилова и други, § 105, и Лазаров, § 28), Съдът констатира, че решението от 1979 г. за отчуждаване на имота на бащата на жалбоподателите, в което се посочва, че бащата на жалбоподателите и първият жалбоподател трябва да получат два апартамента като обезщетение (вж. параграф 5 по-горе), поражда правото им да претендират тези апартаменти, което се определя като “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1.

25.  Жалбоподателите все още не са получили апартаментите, които им се полагат, тридесет и седем години след решението за отчуждаване от 1979 г.,  двадесет и четири от които, са именно след 7 септември 1992 г., когато Конвенцията влиза в сила за България и попада  в рамките на времевата компетентност на Съда.

26.  При преценката, дали подобни забавяния нарушават чл. 1 от Протокол № 1, в цитираните по-горе случаи, Съдът взема предвид, по-конкретно, отношението на местните власти и  готовността им за решаване на проблема. Съдът критикува тези власти за нежеланието им да намерят решение и тяхното противопоставяне на всички опити от страна на жалбоподателите да ги накарат да изпълнят задълженията си (вж. например Кирилова и други, §§ 109 и 121) и затова достига до заключение, че правото на собственост на жалбоподателите е нарушено.

27.  Настоящият случай обаче е различен и Съдът не е убеден, че за продължителното забавяне в предоставянето на обезщетение на жалбоподателите е доказано, че се дължи на нежелание от страна на властите да предложат решение. Съдът отбелязва, че скоро след като Конвенцията влиза в сила за България през 1992 г., парцелът, върху който сградата с апартаментите на жалбоподателите е трябвало да бъде построена, е върнат на предишните му собственици съгласно реституционното законодателство, и строителството на сградата е отменено (вж. параграфи 8-9 по-горе). На следващо място, с оглед на приложимите вътрешни правила, да се даде възможност на властите да изпълнят задължението си за предоставяне на два апартамента на бащата на жалбоподателите и на първия жалбоподател, съответно на двамата жалбоподатели, изисква жалбоподателите или баща им да започнат процедура по преобезщетяване (целяща да им бъдат отпуснати други апартаменти), като се обърнат към кмета на София с изрично нотариално заверена молба в този смисъл (вж. параграф 16 по-горе).

28.  Въпреки твърдението обаче, че те са направили това “многократно” (вж. параграф 22 по-горе), жалбоподателите не са доказали, че те и съответно баща им някога са спазили надлежно процедурата, предвидена в закона. През 1996 г. бащата на жалбоподателите и първият жалбоподател подават до кмета на София молба за преобезщетяване, но не е ясно дали документът е нотариално заверен и  дали отговаря на формалните законови изисквания (вж. параграф 10 по-горе). Освен това не е доказано, че бащата на жалбоподателите или първият жалбоподател някога са оспорили пред съдилищата това, което изглежда като отказ на кмета да предприеме необходимите действия. Не е доказано, че е търсено преобезщетяване след 1996 г. Жалбоподателите твърдят, че следването на тази процедура би било “безсмислено” и “неефективно”, защото държавното предприятие, което е трябвало да построи техните апартаменти, вече не съществува (вж. параграф 22 по-горе). Въпреки това, при липсата на каквато и да било оценка или решение на властите в това отношение, Съдът не може да  спекулира по въпроса, дали това би било същинско препятствие.

29.  Съдът отбелязва, че в решението си по делото Кирилова и други (цитирано по-горе, § 111) той посочва, че опитите на жалбоподателите да получат преобезщетяване са безрезултатни. Съдът обаче не заключава, че възможността за преобезщетяване сама по себе си е неефективно средство за защита, а в настоящия случай започването на процедура за преобезщетяване изглежда е било единственият изход от бездействие, до който се стига след реституцията на парцела, на който дължимите като обезщетение апартаменти е трябвало да бъдат изградени, и отмяната на строителния проект. Независимо дали властите са готови да решат проблема и да изпълнят задълженията си, приложимите правила не им позволяват да предприемат каквито и да било стъпки в това отношение без валидна молба за преобезщетяване.

30.  Вместо да подадат такава молба, жалбоподателите инициират различни други съдебни производства, като оспорват решението на главния архитект на София да отмени строителството на сградата, в която техните апартаменти е трябвало да се намират, и като оспорват реституцията на съответния парцел (вж. параграфи 13‑14 по-горе). Въпреки че не желае да поставя под въпрос правото им да предприемат тези действия, не е ясно за Съда как жалбоподателите биха могли чрез тях да получат обезщетението, което им се полага. По-конкретно, дори при успех в производството, образувано от лицата, на които парцелът е бил реституиран (вж. параграф 14 по-горе), жалбоподателите биха получили констатация по отношение на собствеността на парцела, което не би било обвързващо за властите и не би могло да ги накара да построят сградата, в която е трябвало да се намират апартаментите на жалбоподателите.

31.  Съответно Съдът не може да заключи, че след влизането на Конвенцията в сила властите са отговорни за каквото и да било значително забавяне в предоставянето на обезщетение на жалбоподателите или че са демонстрирали, че не желаят да разрешат ситуацията. Както беше отбелязано по-горе, за да се преодолее ситуацията на бездействие и да се даде възможност за каквото и да е ефективно предоставяне на обезщетение, националното законодателство към момента е изисквало жалбоподателите да започнат процедура за преобезщетяване, което те не правят в съответствие с приложимите изисквания.

32.  От това следва, че настоящата жалбата е явно необоснована и следва да бъде отхвърлена на основание  чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

По тези съображения съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 13 октомври 2016 г.

Милан Бласко (Milan Blaško)                           Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev)
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 20.9.2016 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: ttp://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-167789